Войната на паяците

10.

С дясната си ръка Хартман даде знак на Нет да остане назад. С другата си ръка освободи предпазителя на пушката си и същевременно включи прицелната автоматика, докато пропълзяваше напред на колене и лакти. Сърцето му биеше силно, но много спокойно, а ръцете му бяха престанали да треперят — всъщност за пръв път, откакто се бяха събудили в мрака на трансмитерната зала и бяха започнали с разузнаването на този зловещ свят. Хартман познаваше това страшно спокойствие. То го обземаше винаги, когато се намираше в опасна ситуация. На по-малко от пет метра от него стоеше мравка с гръб към него. В безкрайните минути, през които Нет, Кайл и Хартман я бяха наблюдавали, тя не се помръдна нито веднъж. Хартман се молеше да не го прави и през следващите десет или петнайсет секунди. Толкова му бяха нужни, за да преодолее откритото пространство и да изчезне зад прикритието на машинния блок от другата страна на коридора.

Мравката бе първият морон, когото съзираха, откакто бяха напуснали халето и асансьорната шахта. Но тя бе и единствената, която видяха. В гигантското хале, към което водеше коридорът, трябва да имаше стотици насекоми. Цвърченето и свирукането на почти ултразвуковите им гласове изпълваше въздуха и Хартман бе усетил още от другата страна на вратата онази характерна, остра миризма, която имаха мороните. Първо поиска да се върне. Но накъде да вървят? Коридорът, по който бяха дошли, водеше към това огромно, построено на две нива скално хале и нямаше нито разклонения, нито врата. А никой от тях нямаше вече сили да се домъкне обратно по целия път и да се спусне долу по теленото въже.

Халето бе изградено на две нива с различна височина. Повечето мравки явно се намираха в долното, по-голямото ниво. Бяха видели само този морон, който очевидно бе останал като пазач, защото в две от четирите си ръце държеше лъчева пушка. Но или не бе негова задача да охранява коридора, през който бяха дошли, или дори и на тези твари не им бе съвсем чуждо любопитството, защото вместо да държи под око вратата, той се бе обърнал и с очевиден интерес наблюдаваше онова, което става в халето под него.

И Хартман като мравката пазач го интересуваше какво става долу и бе решил да рискува и да се приближи до нивото, за да хвърли един поглед натам.

Бе изминал две трети от пътя, когато мравката внезапно се раздвижи. Хартман замръзна. Неволно пръстът му се приближи до спусъка на пушката. Горещо се надяваше Нет да не е по-нервна, защото седеше зад него в сянката на вратата и бе се прицелила в морона, за да го разстреля, ако открие Хартман.

Но имаха късмет. Моронът отново замръзна на мястото си и с това спаси живота не само на самия себе си, но вероятно и на Хартман и на другите двама.

Хартман си пое дъх, продължи да пълзи и се надигна предпазливо, когато стигна зад прикритието на металния блок. Изведнъж ръцете му се разтрепериха и сърцето му започна лудо да препуска. Но това продължи само няколко секунди, после Хартман отново се овладя. Вдишвайки, той се облегна на металната грамада — и внезапно се сепна.

Металът бе топъл. Вибрираше съвсем нежно и когато го докосна, имаше ужасното чувство, че долавя в главата си някакъв висок, напевен тон. Той автоматично протегна ръка, но не посмя да докосне повторно блока.

Когато продължи да пълзи, Хартман усещаше неприятно парене между плешките си — чувство, добре познато на всеки войник, който се промъква през противникова територия и знае, че зад гърба му има въоръжен враг. Не му помагаше много и мисълта, че вероятно Нет все още държи морона под прицела на лазерното си оръжие.

На Хартман му бяха нужни няколко минути, за да премине през лабиринта от машини и странни метални блокове и да стигне до края на нивото. Внимателно се примъкна напред по корем, хвърли още един предпазлив поглед надясно и наляво и после погледна надолу в дълбината.

Макар че бе подготвен за картината, за момент дъхът му секна. Под него се простираше 500-600-метрово хале, чийто под бе претъпкан с черни моронски машини с причудливи форми. Безброй мравки сновяха бързо натам-насам между тях, мъкнеха сандъци, манипулираха с електрически ключове или вършеха други неща, чийто смисъл остана неизвестен за Хартман.

Най-голямото му внимание бе насочено към огромния блок от приплеснат, черен метал, който се издигаше в средата на халето — и на повече от трийсетметровия сребрист пръстен, който висеше в безтегловност над него!

„Втори звезден трансмитер!“ — помисли си ужасен. Това огромно подземно хале с неговите машини не бе нищо друго, освен перфектно копие на Черната крепост на Северния полюс, която бяха нападнали. Помисли си, че всичко е било напразно. Вратата към звездите в никакъв случай не бе затворена.

Едва тогава проумя, че и този трансмитер вече не работеше. Не бълваше син огън като огледалния си образ в Черната крепост, а и призрачното вълнение и хлъзгане във вътрешността му също бе угаснало. Поне в момента не представляваше нищо повече от огромен, безполезен пръстен от сребрист метал.

Непосредствено пред монолитния блок, над който се рееше трансмитерът, лежаха останките на моронски планер. В първия момент Хартман повярва, че корабът е излязъл от трансмитера и е паднал повреден, но после разбра, че нещата бяха далеч по-зле. Не представляваше плосък диск, а бе странно деформиран, сякаш някой бе изрязал част от обвивката му и отново бе я съединил така сръчно, че не личеше мястото на шева.

Десетки мравки работеха по и в кораба. Той беше полегнал настрани, защото очевидно пилотът не е имал време да спусне опорите му за кацане. Големият шлюз на пода бе отворен и непрекъснат поток от морони влизаше в кораба или излизаше отново навън. Хартман видя, че много от тях носеха малки, сложни на вид инструменти. Някои имаха шлемове със закрепени къси антени — очевидно, за да могат да поддържат контакт помежду си или с някого от по-голямо разстояние. Както изглеждаше, не всички технически уреди от тази подземна база бяха излезли от строя.

Хартман бавно се отмести назад и, приведен, се запромъква към коридора. Нет бегло му махна с ръка и направи успокоителен жест, а Хартман пропълзя с разтуптяно сърце през откритото пространство на по-малко от пет метра от пазача мравка. Моронът и сега не се помръдна. Очевидно онова, което ставаше в халето, го омайваше също така, както бе объркало и Хартман. Може би го и плашеше.

Последните метри Хартман измина на бегом. Нет поиска да го попита нещо, но той с рязък жест й даде знак да пази тишина, посочи към коридора и продължи да бяга.

Те отново бяха занесли Кайл малко по-назад от посоката, по която бяха дошли, зад следващото отклонение на коридора, така че бе на място, където не можеше да бъде открит. Той отново се върна в съзнание и ги погледна въпросително. Тогава Нет първа наруши мълчанието.

— И така? — попита тя нетърпеливо. — Какво откри?

— Много неща — отговори Хартман. — Но няма да ти харесат. Халето гъмжи от мравки. — Той разтърси решително глава. — Нямаме никакъв шанс да минем оттам.

— Какво правят? — попита Кайл.

Хартман повдигна рамене, после с пестеливи думи разказа какво е открил. Той наблюдаваше внимателно Кайл, когато му разказваше за променения по необичаен начин летящ диск и бе сигурен, че забеляза леко трепване у мегабоеца.

— Предполагам, че е пристигнал в същия момент, когато и ние — заключи той. — Съвсем кратък момент, преди трансмитерът окончателно да излезе от строя. Другояче не мога да си… — Той трескаво търсеше подходящите думи и не можеше напълно да прикрие ужаса си, когато продължи: — … обясня тези промени.

Кайл отмина въпроса, който се криеше зад думите на Хартман.

— Втори трансмитер ли? — попита той.

— Няма страшно — каза Хартман. — Той не функционира. Поне в момента.

— Но не е излязъл вън от контрол като онзи на Земята, нали?

— Не — отговори Хартман и повдигна рамене. — Поне не вярвам да е така. Видяхте това нещо какво направи на Земята, когато започна да се върти. В халето не се откриват никакви повреди.

— Ако успеят отново да го пуснат в действие, тогава всичко е било напразно — каза Кайл.

— Тогава ще трябва да им попречим — каза Нет.

— Боя се, че няма да е съвсем просто — отговори Хартман. Той погледна сериозно пустинничката, но всичко онова, което прочете в очите й, бе израз на дълбока решителност.

— Може би няма да го преживеете — каза Кайл.

Нет кимна.

— Знам. Но същото важеше и за онова, което направихме на Земята, нали? — Гласът й стана по-тих. — Ако наистина има втори звезден трансмитер и те го пуснат в действие, тогава не само Черити и Скудър са загинали напразно, но и всички други.

— Не съм казал, че са мъртви — каза Кайл.

— Не — отговори Нет, изпълнена с горчива подигравка. — Сигурно просто са подвили глави и са се вмъкнали в някаква дупка, когато тази проклета бомба избухна, нали? — Тя направи почти повелително движение с ръката си, когато Кайл се опита да й опонира и продължи с по-остър тон: — Ние тъй или иначе няма да излезем оттук. Ако ни открият, тогава поне искам да им нанеса колкото мога по-големи щети.

Хартман я погледна обезпокоен. Изведнъж в гласа на Нет се появи нещо, което го накара да се вслуша с внимание и което не му хареса. Познаваше този тон. Често го бе долавял в гласовете на войниците, които бяха на път да загубят самообладание.

— Не приказвай глупости, Нет — каза той почти нежно. — Досега дори не са забелязали, че съществуваме.

— Но ще забележат — отговори Нет. — Нали? — Тя посочи мястото, откъдето бяха дошли. — Не можем да се върнем назад. Какво възнамеряваш да правиш? Да седим тук, докато умрем от глад или от жажда?

— Естествено не — отговори Хартман раздразнен. — Но аз се питам ти какво мислиш да правиш. Искаш да излезеш навън и да замеряш трансмитера с камъни ли?

— Все пак имаме оръжията си. — Нет удари предизвикателно с длан цевта на пушката си, но Хартман само се изсмя.

— Сигурно не мислиш сериозно, че с пушка можеш да разрушиш това нещо?

— Той има право, Нет — допълни Кайл. — Не можеш дори и леко да го повредиш.

— Но все нещо трябва да направим! — възрази Нет.

— Така и ще сторим — каза Хартман успокоително. — Но не веднага. И преди всичко не без да сме изготвили план. — Той се поколеба за момент, после се обърна към мегабоеца.

— Тези трансмитери трябва да имат слабо място — каза той.

— Да — отговори Кайл лаконично. — Смятам, че бомба от два мегатона е достатъчна, за да повреди сериозно пръстена.

Хартман преглътна ядовития отговор, който бе на езика му. Даде с ръка знак на Нет да мълчи и с принудено спокойствие отново се обърна към мегабоеца.

— Трябва да има някаква възможност за обезвреждане на това нещо — каза той. Посочи Нет. — Тя има право. Ако успеят някак да го активират, тогава всичко е било напразно.

Кайл за известно време го гледа мълчаливо и с неясно изражение на лицето си, но въпреки това Хартман смяташе, че знае какво се разиграва зад челото на мегабоеца. Накрая Кайл кимна с глава.

— Може би наистина има възможност — каза той. — Слушайте…