Войната на паяците

6.

Картината би могла да е от Дантевия „Ад“, само дето беше цветна и триизмерна, и действителна, и много по-ужасна, отколкото можеше да си я представи всяка човешка фантазия.

Сърцето на Хартман заби лудо. Ръцете и челото му се покриха с пот и въпреки усилието му не успя да прогони ирационалния страх, с който го изпълни видът на геената огнена. Макар че повече от минута не успя да откъсне поглед от ужасната картина, долови, че и Нет, която стоеше до него, се чувства по същия начин. Тя дишаше учестено и тежко и бе свалила едната си ръка от цевта на пушката си и я бе сложила на рамото му, така че той усещаше треперенето на пръстите й. Под тях се простираше кръгла, обляна с кървавочервена светлина шахта, чиито стени се спускаха вертикално надолу, и която бе изпълнена с гореща лава и с трептящ нажежен въздух. Разяждащата миризма на втечнена скала бе така проникваща, че Хартман едва дишаше, а горещината караше челото му да се поти. Въпреки това картината евентуално би предизвикала само интереса му, може би и със страх от чисто физическата опасност, която идваше от изпълнената с лава шахта.

Не — онова, което все повече го затрудняваше да потиска един вик на ужас, да се обърне и да се втурне назад в мрака, колкото може по-далеч — бе видът на гротескната фигура, която седеше на около 50–60 метра от края на шахтата. Мигащата червена светлина и прегрятият въздух изкривяваха очертанията й и вероятно я правеха да изглежда по-голяма и по-страховита, отколкото бе в действителност, а разяждащите пари, които се издигаха от дълбините, караха очите му да сълзят, така че той гледаше като през було. Но онова, което различи, може би бе малко повече, отколкото можеше да понесе.

Зад чудовищния силует се движеха известен брой мравки, така че можеше поне приблизително да прецени ръста му. Бе огромен. Подпухналото тяло, което изглеждаше, че се движи непрестанно не само в своята цялост, но по отвратителен начин и вътре в самото себе си, седеше между няколко огромни, непрекъснато размахващи се крила, които придаваха на черния гигант известна прилика с чудовищно осакатен прилеп. Главата му бе огромна и изглеждаше сякаш се състои само от очи и други сетивни органи. Там, където очакваше да е устата му, изскачаше цяла гора от тънки, непрекъснато трепкащи пипалца. Нокти святкаха в червената светлина.

— Какво има? — гласът на Кайл прониза мъглата от страх и ужас, която се бе спуснала над мислите на Хартман.

Хартман не отговори. Такъв неописуем бе видът на титана, така го бе омагьосал. Беше му невъзможно да откъсне очи. Беше просто невъзможно да мисли за нещо друго или да реагира на въпроса на Кайл. С част от съзнанието си, която вече нямаше никакво влияние върху действията му, усети мъчителни, провлачени движения зад себе си и разбра, че и Кайл е започнал да припълзява към вратата.

Едва когато мегабоецът се появи до него след безкрайни минути и докосна хълбока му, успя да затвори очи и да се отърси от ужасната магия, с която го бе завладяла картината.

Треперейки като при болка, той сведе поглед към мегабоеца. Хартман ужасно се уплаши. Лицето на Кайл бе бледо и обляно в пот. В очите му святкаха блуждаещи пламъчета и му беше толкова трудно да диша, че трябваше на два пъти да си поеме дъх, за да може въобще да говори. Едва сега Хартман разбра, че мегабоецът се бе придвижил по цялото помещение само с ръце и лакти.

— Помогнете ми — каза Кайл и му подаде треперещата си ръка.

Хартман помогна на мегабоеца да се изправи наполовина и го подпираше, когато провря главата си през долния край на вратата и погледна към шахтата. Внимателно потърси по лицето на Кайл следи на подобен ужас, но всичко онова, което видя, бе крайно, чисто физическо изтощение.

Мина известно време, докато Кайл с кимване му даде да разбере, че е видял достатъчно. Хартман отпусна хватката си и Кайл отново се строполи изтощен на пода покрай стената. Отново мина почти минута, докато събере достатъчно сили, за да говори. Погледът на Хартман се плъзна по изгорените му крака. Вече не разбираше как така Кайл изобщо е още жив, въпреки невъобразимите промени, които мороните бяха причинили на тялото му. В последна сметка и той се състоеше само от месо и кръв и в края на краищата способността на всяко живо същество да се справя с наранявания и да понася болки е ограничена.

— Той е — промърмори Кайл.

— Кой? — прошепна Хартман. Тембърът на собствения му глас му се стори чужд и сам почти се уплаши от това, което чу. Имаше чувството, че знае отговора на собствения си въпрос.

— Господарят на Черната крепост — промърмори Кайл. — Бяха двама, Хартман. Това е другият. Разбирате ли?

Хартман погледна за момент объркано мегабоеца, после направи движение, което представляваше смесица от кимване, вдигане на рамене и отрицателно поклащане на глава:

— Боя се… не съвсем — каза той.

Кайл затвори очи и остана за момент неподвижен и с потрепващо лице.

— Не — промълви той. — А и как бихте могли.

Хартман се досещаше, че в момента няма да научи нищо от Кайл и погледна нагоре към Нет. Тя все още стоеше неподвижна и се бе втренчила с широко отворени очи в дълбината. И тя не реагира, когато я докосна по рамото. Едва когато усили хватката дотолкова, че вече трябваше да й причинява болка, тя се събуди от магията, с кратък, уплашен вик затвори очи, спусна се и приклекна до Кайл.

И остана седнала напълно неподвижно, преди да повдигне отново клепачи.

— Боже мой — прошепна тя. — Какво е това?

— Не знам — призна си Хартман. С глава посочи мегабоеца. — Каза нещо за господаря на Черната крепост. Но не съм сигурен, че наистина съм го разбрал.

— Това… чудовище? — прошепна Нет ужасена. — Мислиш… че това чудовище е… част от силата, която направлява мороните? Но това е само едно чудовище.

Пръстите на Хартман играеха нервно по цевта на пушката му. Той разбираше много добре какво имаше предвид Нет с тези думи. Видът на тази твар бе така ужасяващ, че вероятно и това бе достатъчно да накара някого да полудее. И не му вършеше кой знае каква работа да признае пред себе си, че външният вид на едно живо същество не говори нищо за неговата интелигентност или за намеренията му. Това нещо там долу беше чудовище. И на него му бе невъзможно да идентифицира това чудовище като представител на един народ, който бе завладял стотици планети и бе създал неща като трансмитерите, междузвездните кораби и всичките други технически достижения на мороните. Неизмерим страх вселяваше този образ, за чието съществуване никога преди не бе чувал и който все пак не му изглеждаше непознат.

— Трябва да го унищожим — каза Кайл внезапно. Хартман само го погледна. — Ако… ако се изплъзне, тогава всичко е било напразно — продължи Кайл.

— Как така?

Кайл забави отговора си. Хартман забеляза колко му е трудно да отговори на въпроса на пустинничката.

— Те са морони — каза той. — Разбираш ли?

— Не… съвсем — каза Нет безпомощно.

— Работниците и войниците, и дори инспекторите — обясняваше Кайл бавно, сякаш премисляше по три пъти всяка отделна дума, преди да я изговори, за да не му се изплъзне нещо, което би предпочел да не казва — са само инструменти. Те наистина са само големи, силни животни. Без шаитите те са нищо. Ако унищожим този долу, войната ще е свършила. Ако ли не, може би ще продължи вечно.

Хартман все още не реагираше, но Нет изведнъж кимна сгърчена, хвана по-здраво оръжието си и се готвеше да стане. На лицето й бе изписан същият неописуем страх, какъвто чувстваше и Хартман, но и също такава голяма решителност.

— Не, не така — направи знак С ръката си Кайл и задържа пустинничката. — Това няма никакъв смисъл.

— Как така няма?

Прозвуча тих, лишен от хумор смях.

— Бихте ли стреляли по мен с пушка от петдесет метра разстояние?

В продължение на секунда Хартман го погледна неразбираемо, но тогава схвана онова, което Кайл имаше предвид.

— Мислите, че то е… устойчиво като вас?

Кайл отрече.

— Смятам, че ме превъзхожда толкова много, колкото аз вас — каза той. Изсмя се отново по същия огорчен начин, когато забеляза уплахата по лицето на Хартман. — Те са открили начин да създават живи същества като мене — каза той с лек упрек. — Вярвате ли, че биха използвали тази техника само спрямо чуждите?

— Другия го убиха твоите хора — подсети го Нет.

Кайл рязко поклати глава.

— Не убиха — поправи я той. — Унищожиха.

Хартман с ужас си спомни в какво състояние беше трупът на морона. Плъховете на джеърдите го бяха разкъсали на парчета. Но той досега бе вярвал, че това е станало само от кръвожадност или от прастара омраза между двете ненавиждащи се раси.

— Освен това няма да има никаква полза — продължи Кайл — дори и да можехте да го убиете с това оръжие. Аз трябва да го направя. Аз или някой друг джеърд. Би било безсмислено само да се разруши тялото му.

Хартман отново се отказа да получи отговор, но, изглежда, Кайл долавяше какво става зад челото му. Мегабоецът кимна.

— Ние си приличаме повече, отколкото си мислите — каза той, — поне в някои отношения.

Нет направи движение с ръка, сякаш искаше да изтрие думите му.

— И какво да правим? — попита тя с почти ядовит тон. — Да те занесем до него?

— Естествено не — отвърна Кайл. Той погледна надолу в краката си и очите му отново се изпълниха с болка, картина, която изпълваше Хартман в еднаква степен със съчувствие, както и с особено безпокойство. Естествено бе чул за необикновено големите възстановителни сили на мегабоеца и дори все още да не беше свидетел на този граничещ с вълшебство процес, досега не бе му идвала и мисълта, че може да бъде другояче, освен безболезнено.

— И той трябва да е ранен — продължи Кайл след известно време. — Или много объркан.

Хартман го погледна въпросително.

С обяснителен жест към самия себе си мегабоецът продължи:

— Обикновено чувства моята близост. Никога не бих се доближил достатъчно до него, за да го докосна с ръце.

— А трябва да го направите?

— Да — потвърди Кайл.

Нет стана и хвърли поглед навън. Хартман я погледна за миг, но тъй като тя не издаваше никакъв признак на безпокойство или нервност, концентрира вниманието си отново върху Кайл. Мегабоецът бе вперил празен поглед.

— Не намирате ли, че е настъпило време за едно или друго обяснение, Кайл? — попита тихо Хартман.

— Обяснение ли? — Кайл примига и Хартман се запита дали е толкова добър артист, или наистина не е разбрал какво изобщо има предвид Хартман.

— Обяснение — потвърди Хартман. Направи нервно движение с ръка. — По дяволите, Кайл, вие непрестанно говорите за неща, от които не разбирам дори и половината. Та аз наистина не знам какво представлявате. Разказвате ми нещо за джеърди и шаити и за хиперпространство и… — За момент потърси отчаяно думите. — … и искате от мен да поставя на карта моя и на Нет живот, а може би и живота на всеки отделен човек на тази планета, за да направя нещо, за което дори не знам защо трябва да го правя.

Сам почувства колко отегчително прозвучаха тези думи. Те не изразяваха онова, което искаше да каже.

— Разбирам ви, Хартман — каза Кайл спокойно. Той въздъхна. — Може би имате право. Може би бе необходимо да ви обясня много неща на вас и на капитан Леърд и на другите. Но времето бе толкова малко и всичко стана толкова бързо… Обещавам ви, че ще научите истината, ако… устоим на това тук.

— Не — каза Хартман сърдито. — Веднага. Или аз ви обещавам, Кайл, че Нет и аз ще вървим по своя път и ще ви оставим да лежите тук.

Кайл го погледна пронизващо — и изведнъж започна съвсем тихо да се смее.

— Но къде ще идете, Хартман? — попита го той.

Хартман го удари е всичка сила. Главата на Кайл отхвръкна назад и се блъсна в стената, а Нет погледна изненадана към тях, но не каза нищо, а само смръщи чело.

— Достатъчно, Кайл — каза Хартман. Дишаше учестено. Ръката го болеше, бе го ударил толкова яростно, че от ъгъла на устата на Кайл потече кръв. Съмняваше се, че мегабоецът въобще е почувствал истински удара — но това нямаше значение. Важно бе намерението, което се криеше зад него, а него Кайл бе го разбрал с гаранция.

— Това не бе необходимо, Хартман — каза Кайл след известно време.

Хартман сви ядно юмрук, вдигна ръка — и отново отпусна китка с морна въздишка. Изведнъж му се стори, че е невъобразимо глупав и безпомощен.

— Съжалявам — промърмори той. — Аз… загубих самообладание.

— Не е необходимо да ме биете — каза Кайл, докато с опакото на ръката си бършеше кръвта от долната челюст. Погледна за секунда червеното петно върху ръката си и смръщи чело, сякаш не разбираше значението му.

— Вече казах, съжалявам! — повтори Хартман, готов отново да се ядоса.

— Не, Хартман, това не е вярно — каза Кайл. — Вие не съжалявате, а се страхувате. Много. От мене. — Пак мина секунда, през която той погледна Хартман по този обезпокоително сърдечен начин. — Защо?

— Престанете, Кайл — прошепна Хартман. — Извиних се, какво още искате?

— Да престанете да се страхувате от мен, Хартман. — Кайл вдигна ръка и посочи нагоре към вратата. — Видели сте това чудовище и се страхувате от него като от смъртта — с право. Но аз не виждам за пръв път този страх в погледа ви. Вие се страхувате от нас. От джеърдите. А не бива да го правите. Ние не сме като шаитите.

— О, не, не знам! — отговори Хартман кипнал. Не искаше да каже това. Дори не знаеше точно какво би казал до момента, когато изговори думите. Но те бяха в него — израз на страх, който не бе го напускал още от първия момент, когато срещна Кайл и джеърдите. Изведнъж, сякаш бе отворил врата в духа си и сякаш сам вече не бе в състояние да я затвори, думите сами бликнаха през нея. Възбуден жестикулираше нагоре към вратата.

— Вие не изглеждате така отвратителен, нали? Не сте чудовище. О, не! Вие използвате човешки тела — или такива, които са ви по вкуса. Но не бяха ли ваши думите, Кайл, че външността на един индивид не говори нищо за истинските му намерения и истинската му същност? Кой ми каза, че не помагам да се освободи Земята, а да бъде заробена за вас вместо за шаитите?

Не знаеше каква реакция да очаква — гняв може би или благосклонна снизходителност. Но всичко, което прочете в очите на Кайл, бе израз на дълбока скръб. Но и това чувство не можа да го убеди напълно. Не знаеше какво представлява това същество, за което не им бе известно почти нищо, освен името му.

— Съжалявам, Хартман — каза Кайл. — Не знаех, че толкова много се страхувате от нас. Ако подозирах това, може би… щях да действам другояче.

— Вие — или нещото, което ви владее? — избълва Хартман, почти изпълнен с омраза.

Изразът на тъга в очите на Кайл се засили.

— Разбирам ви, Хартман — каза той. — Цели десет години от живота си сте ни смятали за врагове. Борили сте се против нас. Пращали сте хора да ни убиват. И сте видели как тези хора не са се завръщали, а са станали част от нашата общност. Не мога да ви се сърдя, че ни мразите. Дори и това да е погрешно.

— Там навън става нещо — каза Нет.

Хартман вдигна очи уплашено към нея, но не стана, а отново се обърна към Кайл.

— Кои са тези същества? — попита той. — Искам да знам! Сега!

— За да разберете това — отговори Кайл, — трябва да разбирате същността на джеърдите.

— А това няма да стане, докато сам не стана един от тях, така ли? — подигра се Хартман.

Кайл кимна, после каза сериозно:

— Ще се опитам да ви обясня. Аз… — Той се забави.

Отново Хартман имаше сигурното впечатление, че търси думи, може би за да обясни нещо, което не може да се обясни с думи. Почти виждаше борбата, която ставаше зад челото на мегабоеца. И изведнъж разбра нещо съвсем ясно — какъвто и да бе станал Кайл, когато се е слял с мутиралата царица на мравките в Кьолн — една част от него си бе останала човек. И именно тази част го караше да се колебае да му поднесе някаква убедително звучаща лъжа, някаква друга полуистина.

Не знаеше дали тази останала човешка част у Кайл е достатъчна, за да му се има доверие.

— То… се движи — каза Нет нервно. Ръката й опипа с пръсти спусъка на пушката. — Мисля… че върви. Тя се поколеба за секунда, после рече: — Би ли могло… да дойде тук? Има крила.

— Това не са крила! — каза Кайл, без да изпуска от очи Хартман. Отново обърнат към него, продължи: — Бих могъл да ви принудя да направите това, което искам от вас, Хартман. Едно-единствено докосване — и вие, и Нет бихте направили всичко, каквото поискам.

Той вдигна ръка и макар че Хартман бе предугадил движението и се опита да го избегне, не бе достатъчно бърз. Крайчецът на пръстите на Кайл докоснаха бегло рамото му и в същия миг сякаш върху духа на Хартман се стовари черна вълна и го погълна. Бе като висок прилив, който гаси пламъка на свещ. Волята на Хартман бе срината и смазана, нещо ужасно силно надвисна над него като подметка на великан, който се готвеше да стъпче бръмбар, обърнат по гръб и безпомощно размахващ крака. И внезапно Хартман видя още веднъж с всичката, яснота какво се бе случило с мравките воини в Черната крепост.

Но смазващата стъпка, която очакваше, не последва. След една безкрайна секунда Кайл отново дръпна ръката си и в същия момент изчезна черното засмукване в главата на Хартман.

С уплашено пъхтене той отхвръкна назад и притисна към тялото си ръката, която Кайл бе докоснал, сякаш се бе изгорил.

— Бих могъл да го направя — каза Кайл още веднъж. — Но няма да го направя. Исках само да го знаете, Хартман.

— Колко великодушно — подигра се Хартман. Но подигравката в гласа му не прозвуча убедително дори и в собствените му уши. Ужасен се втренчи в Кайл. Страхът му от мегабоеца не бе станал нито по-силен, нито по-слаб, но, изглежда, изведнъж бе придобил друго качество. Трепереше с цялото си тяло.

— Какво още да сторя, за да ми имате доверие? — попита Кайл.

Без да е в състояние да избегне движението, Хартман отстъпи две крачки от Кайл. Изразът на тъга в очите на джеърда още веднъж се засили. Изглежда разбра, че бе направил грешка.

— Кой сте вие, Кайл? — попита Хартман тихо. — Какво представляват джеърдите? Какво са те в действителност?

И Кайл му каза.

Никога не би го признала, но по принцип Черити бе почти радостна, че след събуждането си Скудър и тя не бяха напуснали стаите си ей така и не тръгнаха да се разхождат из бункера.

Би било шок за тях. Киас и Стоун ги бяха предупредили предварително, когато напуснаха коридора и се изкачваха нагоре с асансьора.

През последните дни, които Скудър и тя бяха прекарали в тази станция бункер, подредбата й се бе сторила все по-призрачна. Огромният, предвиден за много повече от десет хиляди души подземен град е бил напуснат. Никога не е имал много жители. От първоначалните шестстотин мъже и жени бяха останали четиристотин, после двеста и накрая — по-малко от петдесет, бройка, която безнадеждно се губеше сред безкрайните коридори и халета, така че човек можеше да придобие чувството, че се движи през огромна гробница, напусната отдавна от всякакъв човешки живот.

Но междувременно бункерът направо се пръскаше по шевовете си от живот. Ала най-вече това не бе човешки живот.

Джеърдите бяха превзели бункера. Само по краткия път нагоре ги срещнаха десетки мравки, но и огромен брой други, превърнали се в джеърди същества. Някои от тях бяха хора. Някои дори още носеха маслиненозелените униформи на Бундесвера, но един-единствен поглед към отпуснатите им лица и празния взор на очите им даде на Черити да разбере, че все още само изглеждаха като хора. Имаше и други създания, между тях и някои, които Черити никога не бе виждала през живота си — а всъщност не искаше и да вижда. Бе почти облекчена, когато най-сетне влязоха в командната централа на бункера.

И тук ги чакаха шест или осем джеърда — двама мъже в униформите на спящата армия на Хартман и известен брой мравки, които усърдно се занимаваха с някакви уреди или разговаряха с високите си, чуруликащи гласове. Мониторите на стената зад огромното писалище на Кремър бяха свързани, така че се оформяше голяма, състояща се от двайсетина отделни части картина. Дребна фигура с огромна плешива глава стоеше пред тази картина и я разглеждаше като омагьосана. Черити също се спря за момент насред крачката си, когато погледът й попадна на мониторната стена.

Навън цареше нощ, но не и мрак. Небето на север бе озарено от тъмночервена, кървава светлина и на почти равномерни промеждутъци от другата страна на хоризонта припламваше ярка бяла светлина.

— Велики Боже! — прошепна Скудър. — Какво е това?

Гурк се полуобърна от екрана и го погледна подигравателно.

— Ало, индианецо! — каза той радостно. — Наспа ли се най-сетне? — той посочи екрана. — Величествено, нали? При това вече пропусна най-хубавото. Някои от тези неща доста се приближиха. Имах си истинска работа със страха — изкиска се той. — Това съоръжение наистина не е лошо. Но се боя, че новите ни приятели не умеят кой знае колко добре да боравят с него.

Скудър погледна мрачно джуджето.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Нападнати сме — каза Черити беззвучно, докато пристъпи към Гурк и гледаше екрана с нарастващ страх. Картината беше почти брутално красива. Червено и черно се смесваха в зловещо, пулсиращо сияние, което изглеждаше някак си като живо. Червената светлина навън бе сиянието на нагорещена скала и горяща земя, а блещукането зад хоризонта…

— Не се безпокойте — каза Стоун, който, изглежда, бе отгатнал мислите й. — Това са само тактически бойни глави. Повечето експлодират достатъчно високо в атмосферата, за да нанесат някаква вреда.

Сякаш за да подкрепи думите му с доказателство, на екрана премина тънка, кървавочервена светкавица и след части от секундата някъде зад хоризонта пламна ослепително бяла светлина.

— По дяволите, Стоун, това са атомни бомби! — каза Черити ужасена. — Не ме интересува дали са големи, или малки бомби. Ние… сме нападнати!

Стоун кимна равнодушно.

— А какво очаквахте? Те знаят къде сме. Опитват се да ни спипат — точно както бих направил и аз, ако знаех къде се е заврял този шаит.

Черити стисна устни. Думите на Стоун не й харесаха особено и ако се съди по погледа му, това чувство бе изписано много ясно на лицето й.

— Колко време продължава така? — попита го тя притеснена.

Стоун повдигна рамене.

— Три часа. Но не вярвам, че имаме основание да се безпокоим. Скоро ще им свършат мунициите.

— Как ви хрумна това?

— Съвсем просто — отговори Стоун. — Знам военните им възможности. Поне в по-голямата им част. Нямат атомни и нуклеарни оръжия. Не ме питайте защо. Може би е свързано с тяхната свръхчувствителност към радиоактивното лъчение.

— А тогава самите вие с какво бомбардирахте Кьолн? — попита Черити.

Стоун се стресна, сякаш внезапно го бе настъпила по пищяла. Но веднага се овладя.

— Трофеи — отговори той. — Стари запаси на САЩ и НАТО. Същото, с което ни обстрелват в момента. Няколко стари ракети „Круз“, половината от които вече не функционират. — Той направи пренебрежителен жест. — Вярвайте ми, знам какво говоря. В продължение на три години търсих навсякъде по Земята тъкмо тези неща. Не намерихме кой знае колко. Или са били добре укрити, или са използвали всичко при битката с мороните.

— Ще ми се да ви повярвам — промълви Черити.

Стоун направи обидена физиономия.

— Ей! — каза той. — Изглежда забравяте, че и аз съм като вас с двата крака в мишената, не и на метър по-далеч от вас. — Той примига към нея и погледът на Черити стана още по-мрачен. — Нямам кой знае каква причина да ви лъжа.

На лицето му се появи принудено бодра усмивка.

— Осемдесет процента от тези ракети бяха отправени към Кьолн. Те отчаяно се опитват да улучат гнездото. Повярвайте ми, ако имаха нещо по-ефикасно, щяха вече да го използват.

Черити все още се колебаеше. Нещо в думите на Стоун я объркваше. И продължи само един миг, докато разбере какво.

— Вие сам ми разказахте, че те никога не биха унищожили колония на джеърдите.

Стоун кимна.

— Не и докато имат някакъв друг избор — каза той. — Но вече нямат такъв. Шаитът е здраво заседнал на тази планета, докато трансмитерът не работи. И няма изгледи в обозримо бъдеще да започне да функционира. Остава му единствено да скъса с всички правила — или да загине.

— Губернатор Стоун има право — намеси се един друг глас.

Черити се обърна и погледна в лицето на може би трийсетгодишен, тъмнокос мъж, който досега мълчаливо бе седял над един от компютърните терминали. Носеше омачкана униформа на Бундесвера и фланелка с надпис: „Изберете Чичо Скрудж за президент!“ — Тази база е сигурна. Можем да се отбраняваме срещу всичко, с което ни нападнат. В най-лошия случай можем да устоим и на пряко попадение, стига да не е от мегатонния обхват. — Той се ухили кисело. — Но бих предпочел да не го опитвам. — Черити обърна отново внимание на мъжа. Нещо в погледа му я объркваше. И тогава разбра.

— Вие не сте джеърд! — каза тя изненадана.

Тъмнокосият се ухили още повече.

— Аз? И през ум не ми минава. — Той се ухили още повече. — Ще ми разрешите ли да се представя? — козирува той пресилено отривисто. — Сержант Джон Харис от Кралската флота. Командирован към специалната част на НАТО „Ответен огън“ за… — Той помисли напрегнато няколко секунди и после повдигна рамене. — Ами, преди около шейсет години, мисля. — Лицето му придоби замислен вид. — Какво смятате — дали имам шанс да си получа заплатата за това време?

Черити бе принудена да се усмихне против волята си. Но само за секунда, след това веднага стана сериозна.

— Не вярвам да се познаваме.

Харис кимна нервно.

— Едва преди два дни ме пъхнаха в микровълновата печка, за да ме разтопят — каза той. — Но през това време чух куп неща за вас, капитан Леърд. — Той се обърна към Скудър. — И за вожда там.

По лицето на Скудър се появи пристъп на гняв, но тогава забеляза ухилването на Харис и изведнъж също се усмихна.

— Преди два дни? — поиска да се увери Черити. — Тук? — Тя се обърна към Киас. — Мислех…

Киас отговори на въпроса й, преди още да го е доизказала докрай.

— Не всички станаха джеърди — каза той. — Немного хора са още в камерите за сън. Харис бе един от тях.

Черити не бе убедена докрай. Бе видяла опустошените камери за дълбок сън. И в този момент си спомни отново за нещо, което почти бе забравила — ужаса в очите на млад войник, който бе притиснал лицето си към стъклото и отчаяно молеше за помощ.

Тя прогони мисълта.

— Има ли още много от тях? — попита тя, обърната към Стоун.

— Сто и петдесет… двеста — каза Стоун и повдигна рамене. — Повечето са ранени или болни. Няма шанс да бъдат отново събудени. Освен сержант Харис… — Той отново помисли за момент. — Може би четирийсет или петдесет.

— Заедно с останалите войскови части на генерал Харис можете да формирате войска от над сто единици — каза Киас. — Ще се радваме, ако поемете командването, капитан Леърд. Не вярвам, че бихте следвали надеждно джеърдска единица.

Черити удостои мравката с леден поглед.

— Ще ти бъда изключително благодарна, ако не обозначаваш човешките същества с думата „единица“ — каза тя хладно. — А що се отнася до командването — какво казва Хартман по въпроса?

За няколко секунди се възцари неприятна тишина. Дори Гурк избягна погледа й, когато го погледна.

— Какво е станало с Хартман? — попита Черити още веднъж. — Къде е той, Стоун?

Стоун гледаше настрани и Киас обясни:

— Генерал Хартман и придружителите му не са се завърнали от акцията срещу Черната крепост.

Парализиращ ужас обзе Черити.

— Неговите придружители?

— Кайл и тази дива котка — каза Стоун. — Мисля, че се казваше Нет.

— Не са се завърнали? — Черити с мъка запазваше самообладание. — Това ще рече… мъртви.

— Не непременно — отвърна Киас. — Поне еди… Кайл — Той прекъсна и нервно се поправи. — Кайл е още жив. Тъй като за последен път е бил видян с генерал Хартман и с пустинничката, може да се предположи, че и те са живи. Щяхме да знаем, ако телесното съществуване на Кайл е преустановено.

Дори Стоун бе изненадан.

— Той е още жив? Тогава знаете къде е.

— Боя се, че не знаем — отговори Киас след видимо колебание.

— Какво означава това? — попита Черити.

Киас се позабави известно време с отговора си, после каза:

— Не мога да го обясня точно. Жив е, но не успяваме да се свържем с него. Изглежда… нещо го възпрепятства. Или сякаш е много далеч.

— Много далеч — повтори Черити и прониза джеърда с поглед. — Колко далеч може една от вашите… единици да е, за да не можете да се свържете с нея?

— И аз не знам — призна Киас. — За да бъда честен — такова нещо никога досега не ни се е случвало. Във всеки случай е много далече. Не и на тази планета.

— О — каза тихо Черити. — Смяташ, че и на него… му се е случило същото като на нас? Попаднал е в трансмитерно поле и сега е някъде в Галактиката?

— Не непременно — отговори Киас. — Една част от флота на мороните успя да избегне адската бомба. Възможно е Кайл да се намира на борда на някой от тези кораби.

Черити погледна джеърда втренчено и за пръв път, откакто познаваше тази ужасна форма на живот, една от тях избягваше погледа й. — Имаш ли и по-лоши новини? — попита тя сериозно.

— Не смятам това непременно за лоша новина — намеси се Стоун. Направи въртеливо движение с ръка към тавана. — Където и да е Кайл — той е един от тях. И след всичко, което знам за него, дяволски ще вгорчи живота на мравките, все едно, където и да се рее.

— Ти трябва да знаеш — каза Скудър сърдито. — И ако бях на твое място, Даниел, щях да се моля никога да не се завръща. Не вярвам, че ще иска да чуе за тебе.

Стоун погледна за момент несигурно индианеца и после рязко смени темата. С предизвикателно движение на ръката си посочи Киас.

— Чухте предложението му. Приемате ли го?

— Ама че шегаджия! — отговори Черити. — Трябва ли сега и да ви благодаря, че ми дадохте точно двайсет секунди време за размисъл?

— Боя се, че нямаме много време — каза Стоун.

Черити го погледна мрачно. И фактът, че пак имаше право, не промени нищо в яда й. Вместо да отговори направо, тя се обърна и отново погледна стената с мониторите. Червената жарава от горящи скали и разтопена земя не бяха се променили. Картината я изпълни със смесица от ужас, болка и дълбока тъга. Тя бе видяла света навън — една обезобразена, полуразрушена планета, която преди половин век бе преживяла нуклеарна буря и която бавно започна да се съвзема. И сега, изглежда, всичко почваше отново. Но може би този път атомният адски огън е ограничен в малка част от планетата. Дори и мисълта, че самата се намира в центъра на тази малка част, бе всичко друго, само не и въодушевяващо.

— Как си го представяте? — попита тя и се обърна отново към Стоун. — Да взема пушката си, да изляза навън и да стрелям срещу всеки морон, когото видя?

Очите на Стоун светнаха нетърпеливо.

— Та аз ви обясних — каза той. — Битката между джеърдите и мороните не ни засяга. Не можем да променим нейното развитие, дори и да искаме.

— Но ние не искаме, нали? — попита Скудър сърдито.

Стоун го прониза с поглед.

— Те са милиони, Скудър — каза той. — Ако не и милиарди. Няма никакво значение дали имаме сто или сто хиляди войника. Просто ще бъдем премазани, ако застанем между тях. Нужни сте ни, за да унищожим това… нещо. И може би за едно-две други неща. — Той хвърли почти извинителен поглед в посока на Киас. — За съжаление едно нещо е вярно, при цялото си уважение към новите ни съюзници — не могат да боравят особено добре с техническите уреди. Видях го сам.

Черити посочи с поглед шестте мравки, които стояха около различните пултове и така бързо и сръчно работеха на компютрите и терминала с данните, че понякога почти не виждаше пъргавите движения на пръстите им.

Стоун я разбра какво искаше да каже с този поглед.

— Това не бива да ви заблуждава — каза той. — Киас ще го потвърди. Нямат никаква техническа мисъл. Може да се научат да вършат определени неща, както вие можете да дресирате едно куче да ви носи вестника. Но щом стане въпрос за сложни неща, са твърде безпомощни.

Онова, което Черити виждаше, изглежда, изобличаваше Стоун в лъжа. Но същевременно знаеше, че той има право. Тя самата често и достатъчно дълго се бе борила срещу същества като тези, за да знае, че стоят само малко над животните. Ако бе другояче, едва ли хора като нея биха устояли в продължение на половин век срещу невъобразимата сила на нашествениците от цялата Вселена.

Въпреки това след още един момент на размисъл тя поклати отрицателно глава.

— Би било безсмислено, Стоун — промълви тя. — Дори и да исках — не мога с трийсет или четирийсет души да тръгна на война. Не дори и със сто. Били сте войник. Точно като мене. Знаете го.

— Ще получите толкова хора, колкото искате — отговори Стоун. — Все още имаме четирийсет обучени войници тук в бункера. И всеки един доброволно ще се присъедини към вас. Предполагам, че още веднъж ще можем да събудим от камерите същия брой. За съвсем кратко време мога да ви осигуря и много повече хора.

Черити го погледна въпросително и Стоун посочи джеърда.

— Киас е изпратил кораби във всички части на света, за да търсят други оцелели. — Той се усмихна по начин, който не се хареса особено на Черити. — Не забравяйте, че имам твърде точни сведения за активността на така наречените бунтовници. Кажете „да“ и аз само за няколко дни ще ви доведа петстотин доброволци, които ще се бият с голи ръце с мороните, ако им заповядате.

— И ще трябва да го правят — каза Скудър. Той направи широк замах с ръката си, сочейки целия бункер. — Аз съм един от така наречените бунтовници. Определено не съм глупак, но не разбирам нищо от това тук. А съм от доста време в тази база.

Стоун кимна.

— Разбирам какво имаш предвид. Но това не е проблем.

— Губернатор Стоун казва истината — рече Киас. — Ако приемете предложението ни, ще решим този проблем в кратък срок. — Той се подвоуми за момент.

— Имаме нужда от вас, капитан Леърд.

— Да — забеляза Скудър. — Като пушечно месо.

— Това е и ваш свят, както и наш — каза Киас тихо.

— Грешка — поправи го Черити хладно. — Това е много повече наш, отколкото ваш свят. Надявам се, че няма да го забравите, когато всичко това свърши.

Киас замълча, а за секунда и Стоун погледна объркано, после лицето му се проясни.

— Значи ли това, че сте съгласна?

— Не — отговори Черити. — Ще си помисля.