Войната на паяците

5.

Обратният полет до Европа продължи осем или десет часа, макар че използваха планер на мороните. Но не можеха да минат по прекия маршрут през Атлантика, а летяха по почти безумен курс на зигзаг, който, с изключение на Нова Каледония и Андора, минаваше над цялата планета. Въпреки това планерът бе нападан много пъти и поне един път изпадна в такова затруднение, че щеше да бъде свален, ако в последния момент не му бе помогнало ято, командвано от джеърдите.

Черити разбра всички тези неща едва на следващия ден, защото току-що бе се качила в планера и бе напуснала Черната крепост и изпадна в дълбок сън, от който се събуди едва вечерта на другия ден, с лош вкус в устата, с болки в главата и със спомена за объркани, безсмислени кошмари, които я бяха измъчвали.

Черити внимателно се изправи, главата й сякаш пулсираше в болезнен спазъм. Олюля се, притисна палец и показалец върху затворените си клепачи толкова силно, че пред очите й заплуваха разноцветни звезди, и задържа дишането си, докато световъртежът постепенно изчезне. После започна да се движи повече от предпазливо.

Поне се намираше отново в познато обкръжение, бе в същата стая под командното ниво на бункера „Айфел“, която бе обитавала още преди, така че нито си блъсна главата, нито се спъна в някакво неочаквано препятствие, когато с полузатворени очи се дотътри в банята. Главата й бучеше, сякаш зад слепоочията й имаше джудже, което с нарастващо въодушевление се упражнява да играе степ. Необходим й беше почти час, през който на смени обливаше със студена вода лицето, китките на ръцете и врата си, докато добие чувството, че умът й се е прояснил поне на половина. През това време окончателно й стана ясно защо е заспала толкова бързо и се е събудила така дълго след това. Не за пръв път и даваха наркотични средства. Но за пръв път получаваше доза, която би повалила аржентински бик за разплод.

Първият полуясен поглед в огледалото поднесе следващата неприятна изненада. Че изглеждаше толкова зле, както се и чувстваше, не я учуди особено, но онова, което я шокира, беше косата й. Бяха се появили сиви кичури.

Известно време разглеждаше внимателно собственото си отражение, после му се изплези, обърна се и напусна банята. Дрехите, които носеше, когато се върна, бяха също така изчезнали, както и импровизираният скафандър и оръжията й, но затова пък намери нещо, което също я изненада, и изпълни с почти детска радост — на един стол до леглото беше грижливо сгъната тъмносиня униформа на Космическите въоръжени сили, точно по мярка, с коректен знак за ранга и дори с малка табелка с името, на която пишеше „Леърд, Ч. кап.“. За съжаление поясът за оръжията бе празен и някой си бе направил труда да свали миниатюрната атомна батерия от генератора на телесния щит.

Тя се облече, бързо се върна в банята и си позволи за няколко минути удоволствието да разгледа самата себе си в огледалото. Бледото й лице, кръговете около очите и сивите кичури в косата й пречеха малко на общия вид, но като цяло, всъщност за осемдесет и шест годишна жена не изглеждаше зле.

Когато поиска да напусне помещението, преживя втората неприятна изненада за деня — вратата не можеше да се отвори.

Черити натисна пет-шест пъти с нарастващ яд копчето, докато се сети, че механизмът е затворен по електронен път. Не бе дефектен — индикаторната лампичка за „изчакващ режим“ светеше в успокоително зелено.

— По дяволите, какво означава това? — каза тя ядосано. Рязко се обърна, отиде при интеркома до вратата и натисна бутона за повикване. Екранът светна толкова бързо, като че ли някой я бе очаквал на другия край да се обади, и безизразните фасетни очи на една мравка се втренчиха в нея.

В продължение на половин секунда Черити беше парализирана от страх, макар след всичко, което се бе случило, всъщност би трябвало да има предвид подобна картина. Едва тогава попита несигурно:

— Киас?

Мравката се опита да наподоби човешко поклащане на глава в знак на отрицание.

— Името ми е Типа, капитан Леърд — каза тя. — Известната ви под името Киас джеърдска единица се намира в момента в командната централа.

— Бих искала да говоря с Киас — настоя Черити.

Типа се опита да повдигне рамене.

— Не е необходимо — каза тя. — Аз също мога да изпълня всичките ви желания като Киас и…

— Намира ли се известната ми под името Киас джеърдска единица в този бункер? — прекъсна я Черити. Съмняваше се, че Типа въобще разбра сарказма, който се съдържаше в думите й, но поне с утвърдително кимане на глава й отговори на въпроса след секунда.

— Да.

— Тогава размърдай костеливия си задник и дай Киас на монитора! — поиска Черити. — Няма да разговарям с мравка, която се казва Типа и която изглежда сякаш ще се разпадне всеки път, когато направи някакво движение.

— Но, аз ви уверявам, че…

Черити изключи уреда. Порови за момент в спомените си и чукна на клавиатурата четирицифрено число. Този път продължи значително по-дълго, докато екранът светне, но бе открила верния номер — на матовото стъкло се появи лице, което изглеждаше да е това на Скудър.

— Ало! — поздрави го Черити радостно. — Както виждам и ти си си позволил същите лоши привички като мене.

Скудър отвори уморено едното си око и я погледна въпросително.

— Гледаш в огледалото и бъбриш за лицето на другия, което съзираш.

— Как? — рече Скудър. Прозя се, без да се притеснява. — О, Боже… кажи и ти ли се чувстваш, както изглеждаш?

— Мисля, че да — отговори Черити. — Как така?

— Моите съболезнования. От колко време си мъртва?

— Ама ти вече си буден. — Черити стана изведнъж сериозна. — И тебе са те упоили.

— Да. И това не е всичко. — Скудър отново се прозя, потърка си очите и примига силно няколко пъти. На него очевидно му бе много по-трудно да стои буден, отколкото на нея. — Вратата ми не се отваря.

— И моята — каза Черити. — Изглежда, като че ли сме арестувани. — Странно, едва сега, когато изговори думите, й стана ясно истинското им значение.

— Арестувани? — Скудър отново се прозя, обгърна с две ръце лицето си и отстъпи от камерата крачка назад, така че тя можеше да вижда горната част на тялото му. Забеляза с чувство на лека изненада, че и той бе получил нови дрехи. Той пак носеше същата кожена униформа, с която го бе срещнала първия път — яке и панталон за мотоциклетисти, ботуши и тежък, покрит с нитове колан. И макар че не виждаше гърба му, знаеше, че на якето би открила сребърна акула с раззината паст — емблемата на Шарките, чийто водач бе тогава. Някой бе положил прекалено големи усилия да достави малка радост на двамата. И същият този някой трябва да е знаел куп неща за тях. Всъщност ставаше дума само за едного.

— Стоун.

— Какво? — промърмори Скудър сънливо.

Черити махна с ръка.

— Нищо. Само помислих гласно. — Тя рязко смени темата. — Какво смяташ, защо са ни затворили? — Преди Скудър да може да отговори, в горния десен ъгъл на екрана се появи миниатюрно прозорче, в което изплува главата на Типа.

— Заблуждавате се, капитан Леърд — каза джеърдът. — В никакъв случай не сте арестувани. В базата станаха някои промени, така че сметнахме за по-добре, за вашата сигурност да изолираме вас и придружителя ви.

Черити се вторачи в мравката и изведнъж се разсърди.

— За нашата сигурност, така ли? — жегна я тя. — Колко хубаво. Тогава предполагам, че и за собствената ни сигурност ни подслушваш, така ли е?

Моронът успя да се престори на учуден.

— Боя се, че не разбирам какво имате предвид, капитан Леърд — каза той.

— Не ценим особено — отговори Черити възбудено, — когато подслушват разговорите ни, без да знаем. За вас това може да е чужда дума, но ние хората имаме нещо като интимна сфера и никак не обичаме някой без наше позволение да си пъха носа там.

— Мисля, че вече разбирам — каза джеърдът. — Имате предвид да престанем да наблюдаваме канала на интеркома ви.

— Това е отлична идея — каза Черити.

— Ще се разпоредя — обеща Типа. — Желаете ли да се прекрати и видеонаблюдението над квартирата ви?

Черити ококори очи.

— Какво?

— Разбирам — каза Типа нервно. — Ще наредя в правилника за поведение да се включи думата „интимна сфера“, капитан Леърд.

Лицето на мравката изчезна от екрана. След секунда Черити чу леко щракване и вратата се поотвори. Тогава изчезна от екрана и лицето на Скудър.

Квартирите им бяха непосредствено една до друга, така че му трябваха само няколко минути, за да дойде при нея. Изглеждаше много по-блед и болен, отколкото на екрана. Ръцете му трепереха непрекъснато, а дъхът му миришеше лошо. Какво, за Бога, им бяха дали, за да спят?

Те се прегърнаха бегло, но особено интимно и топло. Объркана, Черити прокара опаката страна на ръката си по челото си и измери Скудър с дълъг, объркан поглед, а Скудър от своя страна я погледна почти уплашено. Причината не бе обстоятелството, че бяха се докоснали — тяхната връзка излизаше извън границите на обикновеното приятелство, — но Черити досега бе вярвала, че в краен случай изпитва към Скудър само сестринска любов.

Но това не бе вярно. Изведнъж разбра, че имаше нещо много повече. Как така никога досега не бе го разбрала?

И по лицето на Скудър се четеше изражение на дълбоко объркване. Тя се питаше дали това не е само реакция на странното й поведение.

— Ал… ло — каза Скудър неловко. Той се опита да се засмее и раздвижи ръце, сякаш изведнъж вече не знаеше какво да прави с тях. — Не знам дали е точният час по часовника, но за всеки случай „Добро утро“.

Какво, за Бога…? Черити отстъпи крачка назад и го измери от главата до петите с нов, много внимателен поглед. Ако не се смята бледността на лицето му и все още треперещите му ръце, Скудър всъщност изглеждаше точно като в деня, когато го видя за пръв път. Дори и малката томахавка, която бе неговата емблема при „Шарките“, бе пъхната в колана му. Очевидно джеърдите не смятаха томахавката за достатъчно опасна, за да я отнемат на Скудър.

— Удивително — каза Черити. — Изглежда, някой държи твърде много да се чувстваме добре.

Скудър направи гримаса и се хвана за болящата го глава.

— Да, забелязвам го. Дали Стоун и Гурк също са тук?

— Да проверим — предложи Черити.

Напуснаха стаята и провериха подред другите помещения в коридора. Всичките бяха празни. Последната врата, която водеше навън от главния коридор, бе заключена.

Черити си спести усилието да натисне втори път бутона, но нанесе на вратата силен ритник. Повече от леко нервирана, се върна в квартирата си и пристъпи към интеркома. Черното мравешко лице на Типа се появи на монитора и Черити се обърна троснато към него, още преди джеърдът да има време да каже нещо.

— По дяволите, още веднъж те питам: Как така сме затворени? И само не ми разправяй, че всичко това става заради собствената ни сигурност!

— И ти постепенно се пробуждаш, нали? — прошепна Скудър зад нея.

Черити не му обърна внимание.

— И къде са Стоун и Гурк? — добави тя възбудено, още преди Типа да отговори на първия й въпрос.

— Много сте объркана, капитан Леърд — каза Типа. — Разбирам това, както и моментното ви вълнение.

— Колко мило! — каза Черити раздразнено. — Тогава направи нещо в замяна!

— Джеърдската единица Киас и губернатор Стоун са на път към вас — отговори мравката. — Те ще отговорят на всичките ви въпроси.

Той изключи и Черити гледаше втренчено угасналия монитор със смесица от яд и объркване.

— Правилно ли съм разбрал? — попита Скудър колебливо. — Не каза ли: губернатор Стоун?

— И аз го чух — потвърди Черити объркана. Тя вдигна рамене. — Да изчакаме. Ще разберем.

— Надявам се — изръмжа Скудър. — И още куп неща, надявам се. Ако този Киас не се обоснове с някой и друг убедителен отговор, ще вържа четирите му ръце на възел!

Черити леко се усмихна. С прибрани колене седеше на края на леглото и гледаше в празното пространство покрай Скудър. Той я погледна. Тя усети погледа му, макар и да не гледаше в неговата посока, и изведнъж помежду им се появи осезаемо напрежение. Какво се бе случило с тях, докато бяха навън в пространството?

Опита да си спомни, но бе трудно. Тогава… имаше един момент, за който само неясно си спомняше. Имаше някаква връзка със Скудър, но и с нея, със Стоун, с Гурк и Киас и с джеърда и…

Мисълта й изчезна така бързо, сякаш някой я бе изключил, и остана само чувството за дълбоко объркване. Нещо се бе случило там навън.

— Те са бърникали в спомените ни — каза Скудър внезапно. Чарити го погледна въпросително и Скудър почука дясното си слепоочие с показалеца си. — Не знам как, но някак си… имам чувството, че там има празнина.

— Можеш ли напоследък да четеш мисли? — попита Черити.

— Ако са така ясно изписани на лицето, мога — отговори Скудър. — Освен това имам известен опит в тези неща.

— Ти?

— Не директно — конкретизира се Скудър. — Веднъж Даниел прати няколко от моите момчета на мисия. Когато се върнаха, чувстваха се като мен сега — не можеха да си спомнят нищо. Никога не разбрахме къде са били или какво са преживели.

Думите на Скудър звучаха убедително. И нея бе я занимавала тази мисъл. И въпреки това… Черити усети, че това не е вярно. Нищо не бе забравила. Напротив, изведнъж имаше абсурдното чувство, че има допълнителни спомени.

Минаха повече от десет минути, докато чуе шума на вратата вън в коридора и Стоун и Киас, съпровождани от две мравки, да се появят при тях.

Черити погледна Даниел Стоун с недотам дружелюбно изражение на лицето си. Бе се преоблякъл и сега отново носеше черния костюм, с който го бе срещнала тогава в Шаитаан. Но лицето му изглеждаше безупречно. Свежо избръснат, никакви сенки под очите, никакъв нездрав блясък.

— Добре изглеждате, Стоун — започна тя без предисловия. — Предполагам, че не сте получили същия поздравителен коктейл като мен и Скудър?

Усмивката на Стоун остана непроменена. Отговори Киас, не той.

— Типа вече ме осведоми за раздразнението ви, капитан Леърд. Извинявам се за неудобството, причинено на вас и на мистър Скудър.

— Неудобство? — Скудър издаде войнствено брадичка. — Излез за малко с мен навън, паяшко лице. Тогава ще ти дам да разбереш какво е това неудобство.

Стоун леко се усмихна, докато Киас дори и не разбра за какво говори Скудър. Черити каза бързо:

— Можехте да ни убиете, Киас. Какво означава това? Защо бяхме упоени? Какво се е случило навън, та не е трябвало да го видим?

— Беше недоглеждане — каза Стоун. — Моля, повярвайте ми, Киас и приятелите му са имали добри намерения. Вие и Скудър бяхте напълно изтощени. Мислехме, че дванайсетчасов дълбок сън ще ви дойде добре. — Той се усмихваше извинително. — Допускам, че дозата е била малко по-висока.

— А аз смятам, че пак добре си се наредил — каза Скудър. Неволно премина отново към обичайното предишно обръщение. Пристъпи към Стоун и вдигна крайчеца на смешното черно кепе, което носеше над гащеризона. — Би трябвало да си смениш шивача вместо господаря.

— Заблуждаваш се, Скудър — каза Стоун.

— Помолихме губернатор Стоун да ни помогне със съветите си — каза Киас. — Опитът му е много ценен за нас.

— Опитът му ли? — Скудър издаде презрителен шум и погледна джеърда накриво. — Защо просто не сте си го взели? Мога добре да си представя Даниел Стоун като джеърд.

— Не беше по негово желание — отговори Киас. — Никога не бихме приели в общността си мислещ индивид против волята му.

— Колко мило — каза Скудър хладно и отново се обърна към Стоун. — Как е, Даниел — не искаш ли малко да се поразходиш? Ще ти помогна да придобиеш още опит в туй-онуй.

— Остави го, Скудър — каза Черити.

— Да го оставя? — Скудър си пое тежко дъх. — Какво те е прихванало? Този негодник ни бе продал на мороните. Той… — От ярост не можеше да намери думи. Обърна се гневно и припряно жестикулирайки към Киас. — Не бива да се доверявате на този негодник! Той… той предаде собствения си народ, а сега предава онези, на които го е предал! И вас ще предаде при първия удобен случай!

— Нас човек не може да ни излъже — каза Киас спокойно. — Но аз разбирам чувствата ви, мистър Скудър. При положение, че губернатор Стоун е съгласен, ще се погрижим да имате възможно най-малък контакт помежду си. Поне на първо време.

— Това може би не е лоша идея — каза Черити. Тя хвърли на Скудър почти съзаклятнически поглед, на който той отвърна с дръзко светнали очи, и отново се обърна към Киас.

— Какво става тук всъщност? Как така сме били затворени? Къде е Гурк?

— В командната централа — каза Стоун. Очевидно, мислеше си Черити ядосано, двамата имат тайно споразумение по принцип да не отговаря на даден въпрос онзи, към когото е отправен. — И вие не сте арестувана, капитан Леърд. Имаше… определени промени. Само сметнах за по-добре да говоря първо с вас. Естествено, можете да се движите свободно и да правите каквото искате.

Ръката на Скудър се плъзна към малката секирка в колана му.

— Сериозно ли го казвате?

— Какво се е случило? — попита Черити още веднъж. Тя разбра, че вероятно най-доброто е просто да игнорира Скудър.

— Нищо. Всичко върви по план — отговори Стоун с тон, който показваше, че съвсем нищо не върви по план. Това, изглежда, и на него му направи впечатление, защото изведнъж се усмихна неловко. — Само че, както се вижда, грешно сме преценили този план.

— Има ли такова нещо?

Стоун вдигна рамене.

— Мисля, че всички изхождахме от факта, че работата ще е свършена, щом бомбата е обезвредена. Но очевидно случаят не е такъв. Черната крепост падна, но…

— … мороните са така нелюбезни да продължават да се съпротивляват — предположи Черити. — Нали?

— Всичко се развива така, както бяхме предвидили — каза Киас. — Робите на Шаит оказват ожесточена съпротива. Но ние ще ги победим.

— Шаит?

Нещо в тона на тази дума накара Черити да настръхне. Никога преди не бе я чувала и все пак изглеждаше, че докосва нещо в душата й и я изпълва с леден страх.

И тогава го разбра.

Шаит.

Шаитаан.

Чувството за нещо чуждо и все пак по ужасяващ начин познато, което винаги я бе обземало, когато се намираше в близост до някой морон. Инстинктивният страх у почти всички хора спрямо извънземните… всичко това придоби изведнъж смисъл, защото…

Мисълта изчезна, а с нея и знанието какво означава. Остана само уплахата, граничещата с ужас парализа, която за секунди не й даваше възможност да формира и една логична мисъл.

— Какво ти е? — попита Скудър обезпокоен. Очевидно уплахата й се бе изписала на лицето.

— Нищо — каза Черити бързо. С нервен жест се обърна отново към Киас. — Шаит?

— Вие наричате тези същества господари на Черната крепост — отговори Клас. — Те са и наши врагове, както и на вашия народ. Надявахме се с нападението на трансмитерната станция на Северния полюс да елиминираме двамата присъстващи на тази планета шаити и техния свят, но за съжаление единият успя да избяга.

— Е, и? — попита Скудър. — Какъв е проблемът? Търсете го.

— Не познавате същността на шаитите — отговори Киас. — Те упражняват духовен контрол върху всички същества морони на тази планета. Докато този шаит съществува, няма да се преустанови съпротивата на работниците и войниците. Но ние сме напълно в състояние да я пречупим с други средства.

— Тогава този шаит би трябвало да бъде убит — предложи Скудър отново.

Стоун го измери с критичен поглед.

— Гениално — каза той подигравателно. — Това е идея. Как не сме се сетили сами? Но сега, след като сте ни казали какво да правим, сигурно ще приключим войната за няколко часа.

Скудър се приготви бясно да му възрази, но Черити го прекъсна с предупредителен жест и застана между него и Стоун.

— Донякъде има право — каза тя.

— Естествено, че имам! — обясни Стоун ядосано. — Половината планета търси това чудовище!

— А другата половина се опитва да попречи на това, предполагам.

— Горе-долу така е — призна Стоун.

— Това значи, че бушува война — каза Черити спокойно. — И вероятно върху цялата Земя. Какво, по дяволите, се е променило?

Макар че се обърна към Стоун, отговори Киас.

— Долавям в гласа ви определена нотка на огорчение, капитан Леърд — каза той. — Разбирам. Говорим за родната ви планета. Но положението не е толкова сериозно, колкото изглежда на пръв поглед. Звездният трансмитер на Северния полюс е деактивиран, така че шаитите са отрязани за каквито и да било подкрепления. Успяхме да приемем двайсет процента от въоръжените им сили, а остатъкът им няма да удържи дълго. Един-единствен шаит не притежава необходимия духовен капацитет, за да държи под свой контрол цяла планета. Без съмнение ще спечелим битката.

— Сигурно — отговори Черити мрачно. — Въпросът е само какво ще остане от Земята, нали?

Киас искаше да отговори, но Стоун го прекъсна с движение на ръката си и с бърз съзаклятнически поглед.

— Споделям същото опасение — каза той. — И това е причината, поради която изразих готовност да приема предложението на джеърдите и да им помогна да победят шаитите. Това е и причината, поради която всички ние имаме нужда от вашата помощ, капитан Леърд. — Той погледна Скудър, забави се за секунда, после с доловима вътрешна борба продължи: — И от вашата, мистър Скудър.

Черити го стрелна с яден поглед.

— Знаете ли какво у вас най-малко ми харесва, Стоун? — попита тя. — Вие пак сте на път да поемете командването. Започвам да се питам дали пък Скудър няма право.

— Изобщо нищо не поемам — отговори Стоун. — Киас ме помоли да говоря с вас, това е всичко. Не трябва да ни помагате. — Той махна гневно с ръка към вратата. — Свободни сте. Вие и Скудър можете да правите каквото си искате. Можете да останете тук и да ни помогнете да освободим Земята окончателно или да си отидете. Оставете Киас и неговите хора да унищожат шаитите. Не се съмнявам, че ще успеят и сами. Но после не се оплаквайте от нищо!

Черити кипеше вътрешно от яд. Но се владееше. Най-лошото беше, че Стоун имаше право. Не можеше да се оплаква от неща, чиято промяна може би зависеше от нея.

— И така? — попита тя притеснена. — Какво да правим?

Стоун майсторски се владееше, но Черити почувства облекчението му.

— В момента — абсолютно нищо — отговори той. — По-късно ще ви обясня всичко, щом като получите първоначална представа за актуалната ситуация. От непосредствената ви помощ ще имаме нужда по-късно — когато хората на Киас открият скривалището на шаита.

— Как така? — попита Черити недоверчиво.

— Джеърдите не могат да се приближат дори и на миля до това същество, без да бъдат открити — каза Стоун. — Но все някой трябва да го направи, нали?