Войната на паяците

7.

Мина повече от час, докато и последната мравка изчезна от шахтата, и още двайсет минути, докато Хартман и Нет с обединени усилия успеят да пренесат Кайл през вратата и да го свалят долу от високата десет метра стена. За щастие гравитацията на това зловещо място бе едва наполовина от нормалната.

Хартман очакваше всяка секунда да се отвори вратата от другата страна на изпълнената с огън шахта и да избълва десетина мравки, а дори и злокобното създание, което Кайл определи като шаит. Но не се случи нито едното, нито другото. Уморени до смърт, но необезпокоявани, стигнаха до пода и внимателно стовариха Кайл, преди да се строполят до него.

Кайл бе загубил съзнание. Вътрешната страна на вратата се намираше на метър и половина от пода, а външната — почти десет. Който и да бе построил това съоръжение, изглежда, е бил скаран с геометрията. Или пък има съвсем особено телосложение…

— Странно — каза Нет след известно време.

Хартман вдигна морно глава и я погледна. Лицето й бе бледо, а и дишането й бе учестено и на пресекулки. Тя трепереше от изтощение.

— Какво?

Нет посочи с глава Кайл.

— Че е загубил съзнание.

Вместо директен отговор Хартман хвърли особен поглед към краката на Кайл. Чудовищният възстановителен процес бе започнал, но и нараняването бе не по-малко ужасно.

— Радвай се — каза той. — Сигурно е почти обезумял от болки.

— Не мисля, че е така. — Нет поклати енергично глава и с несъзнателен жест отмахна кичур от челото си. — Познавам Кайл. Знам какво може да издържи. Със собствените си очи видях как целият бе накъсан на парчета и след един час бе отново на крака. — Лицето й придоби угрижено изражение. — Нещо не е наред с него.

— Може би… зависи от вида на нараняването — отвърна Хартман замислено. Когато Нет го погледна въпросително, той допълни: — Предизвикано е от трансмитера. Може би това е причината.

— Би могло да е и рана от огнестрелно оръжие — каза Нет. — Той мина последен през трансмитера. А наоколо тичаха доста морони, които си нямаха друга работа, освен да стрелят по нас.

Хартман поклати убедително глава. Насили се в продължение на няколко секунди да гледа ужасно пострадалите подбедреници на Кайл, докато му стана ясно колко е безсмислено. Всичко, което постигна, беше, че му прилоша. Бързо отмести поглед.

— Такова нещо никога не съм виждал. Може би уредът е престанал да работи в същия момент, когато Кайл е преминавал. — Той направи обяснително движение с ръката си. — Скочи, спомняш ли си? Възможно е някак си… да е неправилно материализиран.

Той видя как Нет се уплаши само при мисълта за това.

— Може би — каза тя след известно време. Прокара нервно пръсти по долната си устна. — Вярваш ли, че той… е казал истината? — попита тя накрая.

Хартман не можеше да обоснове това убеждение, но Нет имаше право. Нещо с мегабоеца не бе наред. Кайл започна да се променя.

— Какво може да е това? — попита Хартман с движение на ръката си наоколо. Естествено и Нет не знаеше къде се намират. Онова, което Хартман от пръв поглед бе взел за изпълнено с магма гърло на вулкан, при по-внимателно вглеждане се оказа кръгла шахта, чиито стени категорично бяха твърде гладки, за да са от естествен произход. Някой бе направил тази шахта. Хартман само се питаше защо. С поглед даде на Нет да разбере, че отново трябва да тръгват. Това вероятно не бе най-подходящото място, където да се мотаят и да размишляват над тайните на моронската технология. С всяка изминала минута му се струваше все по-невероятно, че все още не са ги открили.

Кайл се събуди и изстена, когато внимателно го вдигнаха. Все още не можеше да говори. В този момент Хартман почти се зарадва. Последния път, когато Кайл разговаря с него, мегабоецът не му бе съобщил кой знае колко добри новини.

Заобиколиха шахтата на почетно разстояние и се приближиха до изхода — огромна врата от стомана, която трябва да тежеше с тонове. Хартман посочи с глава една гърбата машина непосредствено до тях и Нет го разбра. Внимателно свалиха Кайл в прикритието на машината и Хартман поиска отново да се изправи, за да отиде до вратата.

Нет го изпревари. Преди изобщо да я разбере какво възнамерява да прави, тя се хвърли, приближи се наведена до вратата с готово за стрелба оръжие и натисна едно място до нея. Трябва добре да е видяла какво правят мравките, защото вратата се вдигна и Нет изчезна в мрака.

Хартман гледаше след нея със смесица от гняв и ужас. За момент му хрумна да се затича след нея и да я върне назад, после му стана ясно колко безсмислено би било. Когато сведе поглед, видя, че Кайл бе отворил очи и го гледаше.

— Тя отиде ли?

— Нет ли?

— Може ли да ни чува? — попита Кайл.

— Едва ли. — Хартман клекна до Кайл и го заразглежда с дълъг, изпитателен поглед. — Как се чувствате?

— Чаках възможност да говоря само с вас — каза Кайл.

Хартман не бе много изненадан.

— Тъй ли? Защо?

— Защото бих искал нещо да ми обещаете — каза Кайл. „Все още му е трудно да говори“, помисли си Хартман уплашено. Състоянието на мегабоеца в никакъв случай не се подобряваше — то видимо се влошаваше.

— И какво ще е това?

Кайл събра последните си сили, за да отговори.

— В случай, че не успея да го унищожа, тогава трябва да ме убиете, Хартман — каза той.

Хартман дори не се уплаши. Сякаш почти очакваше тези думи.

— Мисля, че тогава той сам ще свърши тази работа.

— Вие не разбирате. — Кайл с мъка поклати отрицателно глава. — Вие трябва да ме убиете. В никакъв случай не бива… да попадна жив в тяхна власт. Важно е, разбирате ли? Не за мене. За вас. За приятелите ви. За цялата ви планета, Хартман. Ако шаитът добие власт над мене, тогава всичко ще бъде сто пъти по-зле, отколкото беше.

— Мислите, че ще стане… като вас — предположи Хартман.

— Не той. Неговите бойци. — Кайл пое дъх с хриптене и се опита да се изправи, но вече нямаше необходимите сили и падна назад с беззвучно стенание.

— Досега не съм ви казвал. Но има причина, поради която джеърдите на Земята така безнадеждно превъзхождат мороните.

— Вие?

Кайл бе искрено изненадан.

— Откъде знаете това?

— Не съм сляп — отговори Хартман. — Видях как хората ви постъпваха с мравките. И мога да събера две и две. — Той се засмя безобидно. — Изглежда, забравяте, че в продължение на десет години съм се борил с джеърдите, Кайл. През цялото време колонията на джеърдите не бе нищо друго, освен дребна неприятност за мороните. Нали? И тогава се появявате вие и изведнъж буквално за една нощ измитате оттам владетелите на планетата.

Той направи малка, точно премерена пауза, преди да постави въпроса, от който най-много се страхуваше:

— Всички ли са като вас? Цяла армия от мегабойци?

— Не съвсем — отвърна немощно Кайл. — Царицата асимилира част от моите способности и сега ги предава на своите подчинени. Поданиците й са десет пъти по-силни от мороните и несравнимо по-издръжливи и умни.

Хартман се усмихна безобидно.

— Ако не бе така ужасно, бих се смял — каза той. — Те сами са си изкопали гроба, когато са ви повикали, за да елиминирате Черити и нейните приятели. — С поклащане на глава той отново се върна към първоначалната тема. — И сега се страхувате, че шаитът би могъл да прави същото, ако ви похити. — Хартман впери поглед в празното пространство покрай Кайл. — Би ли могъл да го направи?

— Не знам — призна Кайл. — Казах ви всичко, което знам за шаитите. Не са много. Но самата възможност… Разбирате ли, Хартман? Никога преди в историята на Морон една царица на джеърдите не е осъществявала симбиоза с мегабоец. Досега въобще не знаеха, че такова нещо е възможно. Ако шаитите узнаят за това, тогава върху Галактиката ще се разрази буря, в сравнение с която досегашните военни походи на мороните ще изглеждат като мирна разходка.

Мегабоецът говореше много тихо и Хартман отново усети ледени тръпки. Все още не поглеждаше Кайл, когато той отговори.

— Всъщност, ясно ли ви е какво ми казахте току-що, Кайл?

— Да. — Последва изпръхтяване. — Ако опасението ми се сбъдне, тогава би трябвало да ме убиете на място. Бих разбрал и приел това.

Хартман дълго мълча. Тогава отново се обърна с рязко поклащане на глава и принудена усмивка към мегабоеца. — Както изглежда, дори не съм сигурен дали ще ви измъкнем жив оттук, Кайл.

Кайл остана сериозен.

— Трябва да ми обещаете, Хартман.

Хартман кимна.

— Ще го направя.

— И… — Кайл се поколеба за кратък миг. — Би било по-добре, ако застреляте Нет и себе си, в случай че работата стигне дотам. Повярвайте ми — смъртта е за предпочитане пред онова, което ви очаква, ако попаднете живи в тяхната власт.

След всичко, което Кайл му бе разказвал преди за шаитите, Хартман вярваше на думата му. И въпреки това направи гневен жест.

— За мъж, който уж не може да бъде убит, приказвате доста повечко за смъртта. Какво става с вас? Нима трансмитерът е отнел и куража ви?

— Не знам — каза Кайл. — Нещо… вече липсва. Не знам какво е.

— Вече го няма? Какво значи това?

Лицето на Кайл трепна дали като отговор на въпроса му, или от болка, Хартман не можеше да каже. — Чувствам се… сякаш една част от мене е изчезнала — каза той. — Нещо липсва. Не мога да кажа какво, но… е изчезнало.

Вратата се плъзна и Нет се върна.

Хартман посрещна пустинничката не особено любезно.

— Какво, по дяволите, означаваше този малък фокус? — клъцна я той. — Да не си се побъркала?

Нет примига смутено.

— Нищо не ми се е случило. Но е добре да се знае, че има някой, който се е загрижил за някого.

— Точно така! — изсъска Хартман. Сам разбра, че тонът му е съвсем неподходящ. И причината бе по-скоро ужасът, с който го бяха изпълнили думите на Кайл. Той от своя страна изля яда си върху Нет.

За негово учудване тя все още не реагираше раздразнено, а с още по-голямо объркване.

— Там отвън няма нищо — каза тя. — Само един къс коридор и нещо като шахта. Никакви мравки. — Тя повдигна рамене. — Естествено може и да се заблуждавам, но почти съм уверена, че цялото съоръжение е напуснато. — Тя отново погледна към Кайл. — Как е той?

Кайл отново бе затворил очи и се преструваше на изпаднал в безсъзнание, а може би и наистина бе така. Говоренето го бе уморило много.

— Без промени — каза Хартман. — Сигурна ли си, че наблизо няма никакви морони?

— Не, не съм — отвърна Нет. — Но, огледай се! Ако това съоръжение не е изключено, тогава не знам какво да кажа.

Хартман не каза нищо, но негласно призна, че тя има право. В халето имаше безброй машини със странна форма, но доколкото можеше да прецени, никоя от тях не работеше. Единствената светлина бе кървавочервеното, мигащо сияние, което проникваше от шахтата. И не чуваха никакъв шум. Досега смятаха, че всичките тези уреди са били засегнати от катастрофата на Северния полюс, но, изглежда, не беше така. Не бяха сигурни дали изобщо се намират в близост до Северния полюс — по принцип не знаеха дали въобще са още на Земята.

Пред очите на Хартман се появи ужасно видение — обезлюдената космическа станция на някакъв пуст метеорит, която бе служила единствено шаитът да се качи на очакващ го космически кораб и след това — изоставена да се носи в Космоса за вечни времена.

— Е, добре — каза той. — Ела!

Те поеха Кайл и го понесоха, без да се събуди. Нет отвори вратата. Зад нея имаше къс, облицован с метални плочи коридор, който след няма и десет метра свършваше в кръгла, може би петметрова шахта, точно както бе я описала Нет. Вероятно това е била асансьорната шахта.

Хартман се наведе напред и погледна ужасен в черните дълбини, които зейнаха под него. Отнякъде проникваше бледа, червеникава светлина. Той свали внимателно Кайл на пода, потърси опора в облицованата с метал стена до себе си и се наведе, доколкото посмя, за да погледне нагоре.

В средата на шахтата висеше тънко, сребристо телено въже, което се губеше в червената мъгла на неподдаващата се на преценка височина. При нормални обстоятелства Хартман дори не би се замислил над възможността да се катери по него, още повече че нямаше представа колко дълго е това въже. Но обстоятелствата бяха всичко друго, но не и нормални. Бяха огледали достатъчно подробно халето, за да знаят, че няма друг изход.

— Е, добре — измърмори той, като с мощен тласък се прехвърли отново в коридора. — Да опитаме.

Нет ококори очи.

— Да опитаме какво?

Хартман посочи с глава първо Кайл, после — теленото въже.

— Умееш добре да се катериш, нали?

Очите на Нет се разшириха още повече.

— Да не си полудял? Нали не го мислиш сериозно?

— И още как — отговори Хартман. — Може би имаш по-добра идея?