Войната на завоевателите

14.

Космодрумът бе малък, но претъпкан със зхиррзхианци — щъкаха делово насам-натам между двайсетината кораби с различни размери и форми, подготвяйки ги за предстоящия старт. Товарните машини едва си проправяха път през множеството — докарваха припаси, амуниции и гориво; с въздушни коли пристигаха екипажите: техници, както и натруфени водачи, издокарани в дхаа’ррски носии, които явно идваха на инспекция. Над и през всичко това се прокрадваше неизменният облак от старейшини, които ту се появяваха, ту изчезваха като светулки, отнасяйки и донасяйки съобщения.

Докато проверяваше корабите един по един и не пропускаше да поздрави всеки срещнат, Трр’т-рокик едва се справяше с нарастващото си усещане за обреченост. Поне досега нямаше и следа от двамата зхиррзхианци, заради които всъщност бе тръгнал на тази обиколка. А може би вече бяха потеглили с някой от първите транспортни кораби?

Или пък въобще не са били тук? В такъв случай двамата с Трр-тулкож бяха на съвсем погрешна следа.

И изведнъж ги забеляза — крачеха право към рампата на следващия кораб, метнали на рамене военните си раници.

Само след миг Трр’т-рокик вече беше във входа на кораба, към който се насочваха двамата. Те бяха, несъмнено — зхиррзхианците, които, както видя с очите си, бяха отнесли в къщата на Трр-пификс-а откраднатия фссс-орган преди шест пълни обиколки.

По-високият от двамата забеляза Трр’т-рокик, когато се изкачиха на горния край на платформата, и нареди:

— Ей ти — старейшината!? Иди кажи на командира на кораба, че са пристигнали двама пасажери.

— Веднага — отвърна Трр’т-рокик, споходен от остра неприязън. Но пък какъв късмет да ги открие тук. — Мога ли да узная имената ви?

— Командирът знае кои сме — отвърна уклончиво единият. — Просто му кажи, че сме тук.

— Веднага — повтори Трр’т-рокик и преглътна разочарованието си, преди да се прехвърли в сивия свят. Номерът му не се получи, но поне можеше да съобщи на Трр-тулкож, че са тук.

Още не. Нямаше никакво съмнение, че двамата го бяха приели за един от свързочниците на кораба. Но ако не отнесеше съобщението на капитана, щяха да разберат, че не е такъв. И тогава той щеше да загази.

Всъщност предаването на съобщението би могло да му помогне в разкриването на имената им. След като изплува отново в света на светлината, той се отправи към предната част на кораба.

Не беше никак трудно да открие контролната зала, която се помещаваше в задния край на първия хексагон. В нея дванайсет зхиррзхианци проверяваха данните от различни монитори и подготвяха кораба за старт.

Трр’т-рокик ги огледа, споходен от мимолетното съжаление, че синът му, Трр-мезаз, бе предпочел кариерата на корабен воин, вместо да стане пехотинец. Трябваше да открие кой е капитанът, но нямаше никакъв начин да се ориентира по отличията по униформите. Логично беше да предположи, че капитанът ще е накичен с най-голям брой…

Един от войниците вдигна глава и го видя да се полюшва неуверено над тях.

— Да, какво има? — попита той.

Вероятно не беше капитанът, но и този щеше да свърши работа.

— Съобщение от входния люк — обърна се към него Трр’т-рокик. — Пасажерите пристигнаха.

— Какви пасажери? — погледна го намръщено зхиррзхианецът.

— Не зная — отвърна Трр’т-рокик. — Не си казаха имената.

— Всичко е наред, Трети, говорителят Цвв-панав ни ги праща — обади се друг зхиррзхианец от отсрещния край на стаята. Беше по-възрастен от първия и говореше властно и уверено. — Двама са, нали?

— Да, капитане — рече Трр’т-рокик, решил да рискува. — Но не си казаха имената.

— Няма нищо — успокои го капитанът на кораба. — Говорителят Цвв-панав също забрави да ми каже как се казват. Но аз знам кои са. Предайте им, че са настанени в четвърта кабина, втори хексагон — ще намина да ги видя след старта.

Трр’т-рокик се намръщи. Още един неуспех.

— Веднага — отвърна той.

— Какво? — кресна капитанът.

Трр’т-рокик замръзна, докато мислите му се гонеха бясно. Какво, в името на осемнайсетте свята, бе объркал?

— А… исках да кажа, подчинявам се, капитане — поправи се той.

— Така е по-добре — изръмжа капитанът. — Как се казваш, старейшино?

— Ами… Цвв’т-рокик — побърза да импровизира Трр’т-рокик. — Дхаа’рр.

— Не е необходимо да ми поясняваш, че си Дхаа’рр, благодаря ти. Инак едва ли щеше да си на борда на този кораб. Нека ти кажа нещо, Цвв’т-рокик: на боен кораб, дори със снабдителни функции, какъвто е „Верен слуга“, родовите връзки не значат много. Забравиш ли още веднъж за военната дисциплина и правилното обръщение, връщаш се в родовия си храм, където можеш да се развяваш на вятъра и да се измъчваш от скука и безделие колкото ти душа иска. Ясно ли е?

— Да, капитане — отвърна смирено Трр’т-рокик.

— Хубаво. А сега тръгвай.

— Подчинявам се, капитане — побърза да каже Трр’т-рокик и изчезна, почти усещайки в устата си вкуса на преживяното унижение.

Появи се отново при входния люк. Двамата пасажери чакаха, положили раниците в краката си; на лицата им се четеше нарастващо нетърпение.

— Капитанът ви приветства с добре дошли — рече им той. — Разквартирувани сте в четвърта кабина, втори хексагон, и той ще мине да ви види по-късно.

— Чудесно — отвърна по-високият. — Това накъде е?

Трр’т-рокик нямаше никаква представа, но за щастие бе предвидил този въпрос. Миг след като достави съобщението, той се гмурна в сивия свят. Ако имаше късмет, двамата щяха да си помислят, че не е чул въпроса и е тръгнал по друга задача.

Каквото и да си помислеха, той нямаше време за губене. След като вече ги бе открил, не възнамеряваше да им позволи да му се изплъзнат.

Появи се пред Трр-тулкож, застанал пред редица контейнери.

— Намерих ги — докладва старейшината на младия страж.

— Къде? — попита шепнешком Трр-тулкож, докато сверяваше номерата на контейнерите.

— През два кораба оттук. — Трр’т-рокик посочи с ръка. — Току-що се качиха като пътници на борда на „Верен слуга“. Малък кораб, само четири хексагона.

— Трябва да е снабдителен — каза Трр-тулкож. — Някаква представа накъде се насочва?

— Не — отвърна Трр’т-рокик. — Разговарях с тях, но…

— Разговарял си с тях? — прекъсна го Трр-тулкож. — Стоял си пред тях и те са те видели?

— Няма нищо страшно — не ме познаха — увери го Трр’т-рокик. — Проблемът е, че не успях да им науча имената.

— Това е абсолютно необходимо — запъна се Трр-тулкож. — Да имаш представа кога е стартът?

— Не, но няма да се бавят дълго. В контролната зала кипеше трескава активност.

Трр-тулкож кимна и се навъси.

— Какво пък, ще се постарая да се кача на борда преди това.

— Но борда на дхаа’ррски кораб? Не говориш сериозно.

— Това е зхиррзхиански кораб — поправи го Трр-тулкож. — Имаме обединено военно командване, забрави ли?

— Повярвай ми, на този кораб всички са дхаа’ррци. Инак защо според теб говорителят Цвв-панав ще прати агентите си там?

— Те ли са личните агенти на Цвв-панав? — намръщи се Трр-тулкож. — Сами ли го казаха?

— Не, но като се има предвид фактът, че той ги праща… Капитанът на кораба спомена, че лично е разговарял е Цвв-панав за тях.

Трр-тулкож размърда език.

— Знаех си, че говорителят е замесен в тази история. Знаех си го!

— Само че капитанът на кораба също не им знаеше имената. Всъщност, изглежда, никой на космодрума не ги познава.

— И какво предлагаш — да се откажем?

— Не — отвърна Трр’т-рокик. — Всъщност предлагам да качим резена на моя фссс-орган на борда на кораба.

— Да не си се побъркал? — Трр-тулкож чак подскочи.

— Не е изключено — рече примирително Трр’т-рокик. — Но това е единственият начин. Все някой на всичките осемнадесет свята трябва да знае кои са тези двамата. Един от нас трябва да е там, когато този някой произнесе имената им, и мисля, че това е само по моите възможности.

Трр-тулкож изплези ядно език.

— Това е напълно погрешна тактика. Тук аз съм протекторът. Аз съм този, когото са обучавали да поема подобни рискове.

— Този не можеш да го поемеш — посочи спокойно Трр’т-рокик. — Освен ако не си решил да се запишеш за войник при Дхаа’рр. А пък аз съм старейшина тук. Какво толкова могат да ми направят? Хайде, да не губим време.

Люкът на третия хексагон на „Верен слуга“ зееше широко отворен, а до рампата бе паркирана една товарна платформа с контейнери. Двама зхиррзхианци товареха контейнерите върху транспортната лента.

— Искам да провериш какво има в тези контейнери — прошепна Трр-тулкож.

— Ясно. — Трр’т-рокик се прехвърли за миг във вътрешността на контейнерите, после се върна.

— Двата най-горе съдържат оптронични части — докладва той. — В другите има медицински материали.

Трр-тулкож кимна.

— Май се отправят към военната зона.

— Кое там горе не е военна зона? — попита Трр’т-рокик, като потисна внезапно обзелия го страх. В края на краищата какво толкова можеха да му направят? — Как смяташ да качиш резена ми на кораба?

— Имам една идея — поколеба се Трр-тулкож. — Само че ще трябва да извадя резена от кутията. Ще бъде напълно лишен от защита. Можеш ли да го понесеш?

Трр’т-рокик изсумтя.

— Не че сега е кой знае колко защитен — припомни той на протектора.

— Въпросът е, че може да бъде повреден. Да се разложи, да го нападнат животни или насекоми, дори да бъде смачкан и изгорен. Но каквото и да му се случи, ти ще го почувстваш — до последната подробност.

Трр’т-рокик бе премислил отдавна всички тези възможности. Изброяването им не го успокои кой знае колко.

— Да свършваме с тази работа.

— Добре — рече Трр-тулкож. — Но ако промениш намерението си в някой момент…

— Казах да свършваме вече.

Трр-тулкож постави папката пред себе си и скрил ръка под нея, бръкна в кесията на колана си. Трр’т-рокик чу щракването от отварянето на малката кутия и почти веднага почувства топлина и неприятен натиск от пръстите на протектора. Натискът се промени, прерасна в задушаващо усещане, докато Трр-тулкож прехвърляше резена в шепата си.

— Тръгваме — прошепна той. — Скрий се някъде.

После пое с уверена крачка към платформата.

— Здравейте — обърна се към двамата зхиррзхианци. — Идвам да проверя товара.

— Малко си закъснял — рече единият от работниците. — Почти приключихме.

— Зная — отвърна Трр-тулкож с невъзмутимия тон на уморен чиновник. — Затова я наричат последна проверка. Спрете конвейера и ми помогнете да се кача горе. — И без да чака какъвто и да било отговор, се улови за перилата на горната платформа. Напъна мишци да се притегли към отворения люк и…

Изведнъж се пусна, скочи на земята и погледна дланта си, която бе измазана с кръв.

— Какво стана? — извика един от зхиррзхианците.

— А ти какво си мислиш? — тросна се Трр-тулкож. — Порязах се, какво. Спрете тая проклета машина!

Единият от тях се затича към пулта за управление.

— Опасно ли е? — попита, след като изключи конвейера.

— Кои знае? — Трр-тулкож сви театрално устни и се престори, че изпитва силна болка. — Сигурно съм се срязал на някой остър ръб. Казах ви да спрете проклетия конвейер.

— Но не ни изчака да го направим — укори го единият от работниците. Двамата бяха притеснени да не би отговорността да падне върху тях. — Нека повикам някой старейшина, който да потърси лечител.

— Не ми трябват лечители — изръмжа Трр-тулкож. — Мога и сам да се справя. Я отворете този, последния контейнер.

Двамата зхиррзхианци се спогледаха учудено.

— Да отворим контейнера? Но защо…

— Вътре има медицински материали — прекъсна го нетърпеливо Трр-тулкож. — Трябва ми бинт. Стига сте спорили и отваряйте контейнера, преди да съм се възнесъл в старейшинство от кръвозагуба.

Зхиррзхианците се спогледаха отново и единият кимна към контейнера. Двайсетина удара по-късно той вече бе отворен.

— Ето този пакет. — Трр-тулкож посочи с език, след като надникна вътре. — Извадете го и ми го подайте.

— Ама това е за военни нужди — опита се да възрази единият работник, после се огледа уплашено, взе пакета и го подаде на Трр-тулкож.

— Че ние тук с какво се занимаваме? — озъби се Трр-тулкож, докато разопаковаше пакета и увиваше ръката си с бинт. — Всичко, което правим, е в името на войната, приятелю.

Приключи с превързването и притисна свободния край на бинта, за да го залепи.

— Готово. Почти като нов съм.

Другият край на бинта се поклащаше от ролката и той го премести в превързаната си ръка, за да го навие отново. Докато го правеше, незабелязано пъхна резена в ролката. След това я прибра в пакета и го постави в контейнера.

— Затворете го и продължавайте работа — нареди Трр-тулкож.

— Добре — рече Трр-тулкож. — Ако няма нищо друго…

— Не, не мисля — прекъсна го Трр’т-рокик и се огледа. Намираха се близо до главния вход на товарната площадка, в периферията на обсега на фссс-органа и на място, където никой не можеше да ги подслуша. — С мен всичко е наред, а ти колкото повече се навърташ тука, толкова по-голяма възможност има да събудиш нечие подозрение.

— Прав си — съгласи се Трр-тулкож. — Но исках само да знам…

— Ти ни докара дотук — припомни му Трр’т-рокик. — Не бих се справил без теб. Сега е моята част.

— Зная — въздъхна Трр-тулкож. — Но се чувствам толкова… безполезен.

— Последната роля пак ще е твоя — продължи Трр’т-рокик. — Остави на мен да узная имената.

— Разбрано. Ще ми е нужно едно пълно завъртане, за да се прибера в Скалистата долина, но обещавам да не мърдам оттам, докато не се върнеш.

— Хубаво. — Трр’т-рокик се поколеба. — Ако случайно минеш покрай къщата на Трр-пификс-а, предай й моята искрена обич. Кажи й също да не губи надежда.

— Ще гледам да мина оттам — обеща Трр-тулкож. — На теб желая успех.

— И на теб също.

Трр-тулкож се обърна и се отдалечи. Трр’т-рокик го изпроводи с поглед, после се премести на „Верен слуга“. В продължение на няколко удара обикаля из кораба — отбеляза, че всички люкове са херметично затворени, а товарните машини са изтеглени на безопасно разстояние. До старта оставаше съвсем малко.

После, за негова най-голяма изненада, един от люковете се отвори.

Миг по-късно, завладян от внезапно подозрение, той се понесе из кораба, търсейки двамата пасажери. Кабина четири, втори хексагон…

Ето ги, вървяха по коридора заедно с капитана на кораба, нарамили раниците си.

— … ужасно съжалявам — тъкмо казваше капитанът, когато Трр’т-рокик зае скрита позиция за наблюдение над тях. — Но заповедта пристигна направо от Военното командване и не мога да направя нищо.

— Не е необходимо да се извинявате, капитане — увери го по-високият от двамата. — Мрачанската мисия е изключително важна за успешния изход на войната. Щом Военното командване е решило да прати кораба ви при тях, трябва да се подчините безпрекословно.

— По мое мнение това е политическа игра между Върховния вожд и клана Дхаа’рр — изсумтя недоволно капитанът. — Да отстранява от бойна задача един военен кораб в толкова важен момент.

— Какво да се прави, капитане. Всички се подчиняваме на Военното командване.

— Разбира се. Просто понякога го забравям.

— Не бива да се безпокоите за нас — рече по-ниският. — Ще си намерим друг кораб. Внимавайте само като се срещнете с мрачанците.

— Ще внимавам, и още как — обеща капитанът. — Сбогом и успех.

Стигнаха рампата и двамата зхиррзхианци слязоха.

Изведнъж целият брилянтно замислен и осъществен план бе станал на пепел.

Трр’т-рокик последва двамата, докато прекосяваха площадката, като безуспешно се опитваше да подслуша разговора им, заглушен от общата шумотевица. Скоро обаче те стигнаха предела на обсега на неговия фссс-орган и не му оставаше друго, освен да ги изпрати безпомощно с поглед.

Отново ги беше изгубил.

Той въздъхна дълбоко, твърде потиснат, за да може дори да се ядоса. Какво можеше да направи, след като съдбата бе срещу него? Трр-тулкож си бе тръгнал, а дори и да беше тук, нямаше начин да извади контейнера от товарния отсек. „Верен слуга“, на борда на който се намираше неговият фссс-орган, поемаше за среща с мрачанците.

Би могъл да се откаже от тази работа, разбира се. Да се прехвърли при своя главен фссс-орган в родовия храм на Трр и да зачеркне тези последни няколко завъртания от съществуването си. Резенът му щеше да остане в контейнера, но вероятно нямаше да го открият, докато някой не развиеше случайно онова руло бинт. Със сигурност нямаше никакъв смисъл да остава повече на кораба.

От друга страна, щеше да е непочтено да пропилява по такъв начин усилията, положени от Трр-тулкож, дори да не броеше пролятата преди малко кръв.

Той се прехвърли на „Верен слуга“ и тъкмо бе решил да се възнагради с една голяма обиколка на кораба, когато пред него внезапно изникна един старейшина.

— Ти — посочи го той. — Да, ти. Имаш ли нещо общо с „Верен слуга“?

— Ами… да — запелтечи Трр’т-рокик и миг по-късно осъзна, че щеше да е по-разумно, ако се бе представил за персонал на космодрума. — Исках да кажа, че…

— Да, зная — не си част от екипажа, защото си пратен от Седалището на Върховния — прекъсна го нетърпеливо старейшината. — Ти и другите като теб трябва незабавно да се явите на доклад във втори хексагон. Как се казваш?

Сега вече Трр’т-рокик бе готов с отговора.

— Цвв’т-рокик, Дхаа’рр — представи се той. — За какво е всичко това?

— Заради войната, разбира се — изръмжа старейшината. — Нали ви е наредено да проследите как протича контактът с мрачанците. Предполагам, че имаш представа за какво говоря?

— Тъй де — побърза да се съгласи Трр’т-рокик. — За онези уроци по човешки език, нали?

— Сети се значи — подсмихна се подигравателно старейшината. — Не си глупав, а само невеж. Надявам се, че това ще е поправимо през следващите няколко пълни завъртания. — Хайде, не ми се полюшвай тук, а заминавай. Езиковият инструктор няма да те похвали, ако закъснееш още за първия урок.

— Подчинявам се — отвърна Трр’т-рокик и се шмугна покрай другия старейшина.

Надяваше се, че никой няма да си направи труда да преброи присъстващите на борда старейшини и да ги сравни с фссс-органите в пирамидата на тукашния протектор. Защото ако някой го направеше, той щеше здравата да загази.

Както и да е, очертаваше се интересно пътуване.

— Сър?

Парлимин Джейси Вандайвър вдигна нетърпеливо глава. Тъкмо изучаваше сведенията за последните придвижвания на миротворческите отряди. Как, по дяволите, можеше да е в течение на всичко това, след като го прекъсваха на всеки няколко минути?

— Какво има, Питърс? — сопна се той.

— Извинете, че ви безпокоя — смутено каза младият му помощник, — но току-що пристигна спешно съобщение от господин Макфи. — Той понечи да му подаде пластината със съобщението, после се поколеба. — Искате ли да ви го предам сбито, сър?

Момчето се учеше бързо.

— Гледай да си кратък — посъветва го Вандайвър и остави доклада. Макфи бе от тези, които можеха да ти изгубят времето с някой дреболия, и имаше навика да праща доклади за какво ли не.

— Разбрано, сър. Господин Макфи съобщава, че е успял да проследи помощник-офицер Питър Бронски до остров Пуерто Симоне на Гранпара. Там го е забелязал в компанията на двама мъже, които по-късно идентифицирал като лорд Стюарт Кавана и…

Вандайвър подскочи, напълно забравил доклада за миротворческите отряди.

— Кавана?

— Да, сър. — Питърс бе още по-обезпокоен. — Лорд Кавана и господин Митри Колчин…

— Дай ми я — прекъсна го Вандайвър и дръпна пластината.

— Слушам, сър.

Вандайвър прегледа трескаво доклада. Наистина ставаше въпрос за Кавана и Колчин, което се потвърждаваше и от приложения кратък видеоматериал. Виждаше се как тримата се отправят заедно към малък космически кораб. Според Макфи се връщали на Мра и той възнамерявал да ги последва.

— Знаех си — изпъшка Вандайвър. — Бронски играе заедно с Кавана. Затънал е до ушите.

— Да, сър. Като стана дума за Бронски, сър, събрах исканата от вас информация.

— И?

Питърс вдигна рамене.

— Нищо интересно, на пръв поглед. Роден е в Украйна, след завършване на училище бил на дипломатическа служба. Според досието му е постъпил на работа в дипломатическия корпус на Общността през 2282 година и работи там през последните двайсет и една години.

— Военна служба?

— Не е отбелязано. — Питърс се поколеба. — Но имаше нещо, което привлече вниманието ми. Споменава се, че по време на Паулианската война се е водил в списъците на Обединения кентаврийски цивилен дипломатически корпус. Служил е там дванайсет години, като е изпълнявал мисии на различни чужди светове.

— Какво му е интересното?

— Ами, сър, направих някои проучвания. Та излиза, че в този корпус приемат на служба само кентаврийски граждани. Никога досега не са допускали некентаврийци.

— Добре де — какво от това? — повтори нетърпеливо Вандайвър. — Нищо чудно по онова време Бронски да е имал двойно гражданство. Такива неща се случват често.

— Да, сър, давам си сметка за това — съгласи се Питърс. — Оказа се обаче, че два месеца преди той да се присъедини към този корпус, украинското правителство е въвело задължително военно обучение за всички украински граждани на възраст от деветнайсет до двайсет и пет години. По онова време войските на Общността се огъвали под натиска на паулите и украинците искали гражданите им да са готови за бой, в случай че бъде нападната Земята.

— Ами, доколкото си спомням, правеха го и други държави — посочи Вандайвър. — Та ако има да ми кажеш нещо, казвай го вече.

Питърс завъртя леко глава.

— Въпросът, сър, е, че няма никакви сведения Бронски да е вземал участие в подобна военна подготовка, макар да е бил на необходимата възраст. А няма никакъв начин да се освободи от военна повинност, освен ако не се раздели с украинското гражданство, за което също няма сведения.

— Значи някой високопоставен чиновник се е постарал да му смаже пътя в живота — каза Вандайвър, позволявайки в гласа му да се долови презрение. Ако имаше нещо, което не можеше да понася в аристокрацията, то бе това постоянно купуване и продаване на услуги. — По това време семейството му имало ли е връзки сред ръководните кадри на Севкоорд?

— Няма информация за подобно нещо, сър — отрече Питърс. — Но бих могъл да се поразровя още.

— Ами хайде де — подкани го Вандайвър. — Но първо се обади на централния космодрум в Едо да ми приготвят кораба за отлитане.

— Слушам, сър. На Земята ли се връщате?

— Не. Отивам на Мра.

— На Мра? — Питърс премигна учудено.

Вандайвър кимна към пластината.

— Според Макфи Бронски и Кавана отиват на Мра. Каквото и да възнамеряват да правят там, ще ги спипам на местопрестъплението.

— Но, сър… — Питърс се поколеба. — Няма ли да ви очакват в Парламента?

— За какво съм им притрябвал? В Парламента сега се мотаят само мързеливците. Всичко се решава от Миротворческото командване. Нямам какво да правя там.

— Ясно, сър. Не трябва ли поне да изпратите искане да ви ескортира боен кораб? Никой не знае къде могат да изникнат тези зхиррзхианци.

— Зхиррзхианците могат да бъдат навсякъде и никой не би могъл да предвиди следващия им ход — съгласи се Вандайвър. — Но ако неизвестният ангел-хранител на Бронски е жив и все още е на власт, изискването на военен ескорт до Мра може да привлече вниманието му. Нямам никакво намерение да се пъхам между шамарите.

— Но, сър, вашата лична безопасност? — настояваше Питърс. — Миналата седмица имаше директива на Севкоорд, относно забрана на персонала да общува по какъвто и да било повод с мрачанци…

— Военното разузнаване си няма друга работа освен да ни засипва с подобни директиви — изсумтя Вандайвър. — Хвърлят ни прах в очите, защото така и не са открили нищо ново за зхиррзхианците. — Той размаха нетърпеливо ръка. — За какво, въобще, е този спор? Обади се на космодрума, после прати спешно съобщение до Макфи на Мра, че ще пристигна.

Питърс кимна. Изглеждаше нещастен.

— Да, сър. — После се обърна и излезе от канцеларията.

„Идиот“, изруга мислено Вандайвър. Напоследък сякаш го заобикаляха само тъпанари. Такива като Питърс, дето не можеха да изпълнят и една заповед, без да мънкат. И като Макфи, дето успял да открие Бронски на Пуерто Симоне само малко преди да напусне. Още пет минути и сигурно е щял да го изпусне завинаги.

Но понякога е по-добре да разполагаш с двама полуидиоти, отколкото с нищо. Вандайвър все още притежаваше всички парченца от мозайката. Оставаше само да я сглоби.

Прегледа отново видеоматериала на Макфи. Кавана крачеше най-отпред, докато приближаваха кораба. Зад него беше Колчин, най-отзад — Бронски. Беше се свъсил, а Колчин бе с ръце отзад… Вандайвър натисна копчето на паузата и присви очи… нещо проблясваше на китките на Колчин.

Белезници?

Поигра си с управлението на пластината, докато не получи уголемено изображение. Така и не успя обаче да се сдобие с напълно ясна картина, защото преди него и Макфи бе използвал програмата. Нужна беше по-чувствителна апаратура, а сега нямаше време да я набавя. Всяка секунда бе ценна.

Пък и това едва ли имаше голямо значение. Кавана и Бронски бяха намислили нещо — какво повече му трябваше? Щом Колчин беше с белезници, значи се е съпротивлявал на идеята им. Или пък белезниците бяха за пред хората. Каквото и да беше, щяха да го разяснят в съда.

Лорд Стюарт Кавана на съд. Каква прекрасна мисъл.

Вандайвър си позволи една злобна усмивчица и вдигна телефона. Имаше стотици досадни дреболии, които трябваше да отметне, преди да замине за Мра.