Войната на завоевателите

29.

— Каква атака? — попита Кавана разтревожено. — От кого?

— Не зная нищо повече — прошепна Трр’т-рокик и в гласа му се долови вълнение. — Прр’т-зевисти каза, че към зхиррзхианския лагер се приближават въздушни кораби на хората-завоеватели. Ще ида да видя какво става.

— Почакай малко — спря го Кавана. — А какво става с Фелиан и Мелинда? Нали каза, че там нещата се объркали…

— Не си прави труда — предупреди го Бронски. — Той изчезна. Покрий камерата от твоята страна. Колчин, ще ми трябват две ласа и прашка.

— Разбрано — отвърна Колчин и измъкна отново телта, която бе използвал, за да отключи вратата. Дръпна матрака на пода и насочи вниманието си към сглобките на койката.

— Какво става? — попита Кавана, докато си сваляше ризата и затискаше с нея ъгъла с камерата.

— Махаме се оттук — отвърна Бронски.

— Ами мрачанците? — учуди се Кавана.

— Точно заради тях си тръгваме — рече Бронски, смъкна своя матрак на пода, коленичи до него и разкъса плата. — Помниш ли, когато по-рано Трр’т-рокик цитира Върховния им вожд, който се радваше, задето не се съгласили да нападнат Земята?

— Да — отвърна Кавана.

— Въпросът е, че той грешеше. — Бронски го погледна. — Защото когато Валойтаджа ни водеше насам, той почти си призна, че са примамили зхиррзхианците да започнат главната атака.

— Може би само се е надлъгвал с теб — възрази Кавана, без да откъсва изумен поглед от двамата. Колчин подреждаше малка колекция от болтове и гайки, които вадеше от сглобките на койката, докато Бронски късаше тънка лента от матрака. — Или пък това е предварително планирана дезинформация.

— Не мисля — изсумтя Бронски. Познавам добре мрачанците — според мен той говореше искрено.

— В такъв случай излиза, че Върховният вожд ни е лъгал?

— Не — отвърна Бронски. — По-скоро там действа някой от политическите му противници, който е сключил тайно споразумение с мрачанците.

Кавана изруга. Беше очевидно, разбира се, след като вече знаеха как действат мрачанците.

— Защо не предупреди Фелиан?

— Опитвах се да открия начин да му го кажа, без зхиррзхианците да го разберат. Не беше изключено да ни подслушва някой от другата политическа сила. Тази тяхна комуникационна система изглежда много удобна, но едва ли е обезопасена откъм изтичане на информация.

— Сега не е време да се пипа внимателно — възрази Кавана. — Най-добре да предупредим Върховния вожд. Сигурно има някакъв начин да се спре атаката.

— Не и ако неговите противници са хитри — отвърна Бронски. — Тези неща трябва да са ти ясни от времето, когато и ти си участвал в политическите игри.

— Бронски, те искат мир — спокойно каза Кавана. — Или поне Върховният вожд го иска.

— Запомни си мисълта. Колчин?

— Прашката е готова — докладва Колчин и вдигна един от краката на койката, към чиито два рога бе привързан ластик, измъкнат от вшития колан на ризата му.

— А ласата?

— Едното също е готово — отвърна Колчин и посочи завързаните за платнената лента болтове и гайка. — До минута ще съм готов и с другото.

— Добре. — Бронски се наведе над матрака и започна да измъква телта, която го придържаше отвътре.

— Хубаво де, предавам се! — Кавана разпери ръце. — Какво правите?

— Одеве сигурно забеляза как влетя онзи бурт — отвърна Бронски. Вече беше освободил близо три метра тел. — Тези типове обичат да влизат с трясък. Колчин, да ти останаха болт и гайка?

— Разбира се. — Колчин му подхвърли исканите части. — Второто ласо също е готово.

— А сега искам да пробиеш дупки в подплънките — нареди му Бронски. — Само внимавай обвивката на матрака да не се допира до течността, която ще излиза през тях — обикновено я обработват с катализиращо лепило. Кавана, премести се в ъгъла, далеч от вратата, и се готви да побегнеш. И внимавай да не си намокриш обувките с течността от пълнежа на матраците — ужасно е хлъзгава.

Кавана мълчаливо изпълни заръката. Бронски усука свободния край на жицата около металния болт и я стегна с гайката, след това зае позиция с прашката на Колчин. Самият Колчин продължаваше да дупчи подплънките на матрака и когато привърши, точно пред вратата имаше доста голяма локва от съдържащата се вътре течност.

— Готов ли си? — обърна се той към Бронски и се приближи към вратата.

Бронски зареди прашката с усукания в тел снаряд и кимна.

Като се стараеше да избягва локвата, Колчин пъхна свободния край на жицата в ключалката и леко я завъртя. След няколко опита се чу тихо изщракване. Бравата беше отключена.

Както се беше случило и по-рано, двамата бурти бяха чули изщракването. Вратата отскочи навътре с оглушителен трясък и двата исполина нахлуха, жадни за мъст и разправа.

И ги получиха, но не точно във вида, в който бяха очаквали. Първият едва бе прекрачил прага, когато подсиленото с метални болтове ласо на Колчин го шибна през коленете и се усука около краката му. Той нададе гневен вик, но продължи да се носи напред, увлечен от набраната инерция. Яките мускули се напрегнаха само за миг и това бе достатъчно, за да разкъсат примката. Но по същото време влитащият отзад негов събрат бе подложен на подобна „обработка“ и се блъсна в първия бурт.

Двамата се стовариха едновременно на каменния под, и то с такава сила, че Кавана усети сътресението. Ядните им викове се превърнаха в безпомощно ръмжене, когато се понесоха право напред върху хлъзгавата повърхност и накрая се удариха в оголеното скеле на койката в другия край на стаята.

Бронски използва този момент и стреля с прашката право към окачения отгоре светлинен панел. От съприкосновението на металния болт с електрическата верига бликнаха искри — и още веднъж, след като буртите се допряха в металната рамка на койката…

Кавана така и не видя повече, тъй като Бронски го сграбчи за ръката и го тласна към широко отворената врата и опразнения коридор. Колчин вече беше навън и се оглеждаше.

— Чисто е — докладва той.

— Няма да е за дълго — изръмжа Бронски, докато затваряше и залостваше вратата. — Не се получи толкова добре, колкото разчитах — до една-две минути двамата ще са на крака и ще се пулят пред камерите.

— В такъв случай най-добре да побързаме — рече Колчин. — По обратния път, нали?

— Едва ли има друг — съгласи се Бронски. — Хайде, води.

— Трр-гилаг, това е безумие — заяви Втори командир Клнн-вавги с разтревожен глас и щръкнала, нервно потръпваща опашка. — Кажи му го. Абсолютно безумие.

— Няма да ме послуша — отвърна Трр-гилаг, втренчил поглед във Фелиан Кавана, чиито необмислени действия ги бяха довели до това положение. Каквито и политически дивиденти да се беше надявал да спечели Мнов-корте от разкриването на нелегалния резен, те щяха да бъдат отнесени като прашинки от факта, че бяха успели да спасят Прр’т-зевисти.

Но Фелиан Кавана не бе разбрал това… и в опита си да защити резена бе разбил на парченца надеждата да уредят този въпрос без излишен шум.

— Вината е само твоя, изследователю — укори го незлобливо Мнов-корте. Вратът му все още бе стиснат в хватката на човека зад него и заради това гласът му звучеше някак странно променен. — Ти си този, който е пренесъл резена, ти доведе жената-завоевател тук, ти допусна по-рано да избяга мъжът-завоевател. С теб е свършено, Трр-гилаг. С теб и с цялото ти семейство.

— Не виждам с какво помагаш да се разреши случаят — отвърна му Трр-гилаг, като погледна към Клнн-даван-а и Клнн-вавги. Каквото и да последваше, надяваше се да не засегне поне тези двамата. Съществуваха определени граници, в които можеше да действа един агент на Дхаа’рр по отношение на Кее’рр. Съмняваше се обаче тези граници да бъдат приложени по отношение на неговото семейство. — Защото ти нареди на войниците да застрелят Мелинда Кавана…

— Тя ме нападна — изсъска Мнов-корте.

— Нищо не пречеше да обещаеш, че няма да сториш зло на двамата.

— Нищо подобно няма да обещавам — заинати се Мнов-корте. — Най-малко на зхиррзхианските врагове.

— И защо — защото Фелиан Кавана успя да те сграбчи? Крайно време е да осъзнаеш, че тук са заложени по-големи и важни неща от твоята гордост. Може би става въпрос за края на войната.

Мнов-корте се засмя презрително.

— Войната и без това ще свърши скоро. С победа на зхиррзхианците.

Зениците за дневно виждане на Трр-гилаг се свиха. Какво ли значеше това?

— Втори командир! — намеси се в мислите му един тъничък гласец. — Хората-завоеватели са започнали атака!

— Къде са? — попита Клнн-вавги.

— Все още в полет, но се приближават — докладва друг старейшина. — Един от корабите им се опитва да напусне планетата…

— Втори командир, другият човек-завоевател е избягал! — извика трети старейшина. — Експлозиите, които чухте — разрушил е стената на стаята, в която го държахме. Успял е да обезвреди войниците, които го пазеха, и е взел една от лазерните пушки.

— Събитията май излизат извън твоя контрол, Втори командир — подметна с привидно спокойствие Мнов-корте. — Най-добре иди там и поеми командването. Остави ми само двама войници и няколко старейшини, за да поддържаме връзка.

— Не бива да го правиш, Клнн-вавги — намеси се Клнн-даван-а. — Излезеш ли, той ще убие хората-завоеватели. Не можеш да го позволиш.

— Аз командвам на Доркас, Втори командир — припомни му Мнов-корте. — Длъжен си да ми се подчиняваш.

Клнн-вавги направи кисела гримаса… после се изпъна, сякаш взел някакво решение.

— Свързочник, иди при войниците при кораба на хората-завоеватели — нареди той. — Кажи им, че командир Трр-мезаз ще бъде освободен незабавно и ще поеме пълното командване.

— Забранявам! — извика Мнов-корте преди старейшината да успее да отговори. — Аз командвам тук — имам документ от Седалището на Върховния…

Прр’т-зевисти се появи отново.

— Втори командир, съобщение от Върховния вожд: „Подкрепям решението ви да възстановите на поста командир Трр-мезаз…“

— Млъквай веднага, дхаа’ррски предател! — кресна злобно Мнов-корте. — Въобще не вярвам, че поддържаш връзка с Върховния вожд. Това е невъзможно. Ти ни мамиш!

— Но аз мога да го докажа — настоя Прр’т-зевисти. — Задайте какъвто въпрос желаете…

— Дори да е така, скоро този ваш Върховен вожд ще потъне в историята — добави Мнов-корте; очите му се местеха между Клнн-вавги и двамата войници. — Веднага щом говорителят на Дхаа’рр разкрие предателството му, тези, които го подкрепят, сами ще се отдръпнат от него.

Трр-гилаг и Клнн-даван-а се спогледаха изумено.

— Какво предателство? Тук няма никакво предателство.

— Мълчи, Кее’рр! — сряза го Мнов-корте и посочи с език двамата войници при вратата. — Вие сте Дхаа’рр, заклели сте се да се подчинявате на Военното командване и на Седалището на Върховния. Длъжни сте да ме подкрепите, след като аз съм пратеник на Седалището. Или предпочитате да застанете на страната на тези престъпни лъжци и предатели?

Войниците се спогледаха.

— Ние спазваме дадената клетва — почна предпазливо един от тях. — Но…

— Мъдро казано — прекъсна го Мнов-корте. — Така няма да се наложи да унищожаваме семействата ви. Старейшина?

— Да?

— Съобщете на брат ми Мнов-дорнт, че трябва да се заеме с приготовленията за бой — нареди Мнов-корте. — А също и че скоро ще се присъединя към него. Войници, ескортирайте Втори командир Клнн-вавги при кораба на хората-завоеватели и го затворете при командир Трр-мезаз.

— Не можеш да го направиш! — Трр-гилаг пристъпи напред.

— Но преди това — добави Мнов-корте — ще изпълните още една задача. — Езикът му се стрелна към Трр-гилаг. — Този Кее’рр е предател и заради контактите си с хората-завоеватели представлява опасност за нашите сили. Ето защо ви нареждам да го въздигнете в старейшинство. Веднага!

— Отказаха да ме слушат — говореше с разтреперан от яд глас Прр’т-зевисти. — Този Дхаа’рр — Мнов-корте — отказа да повярва, че нося съобщение от вас. Обяви ме публично за лъжец и престъпник и дори посмя да твърди, че вие сте предател!

Върховният вожд размърда ядосано език. Очакваше от агентите на говорителя Цвв-панав да са безскрупулни, но не и да бъдат така нагли, че да го обвинят в предателство.

— Иди при командир Трр-мезаз — нареди той. — Кажи му, че заповядвам да поеме отново командването.

— Не мога да стигна до него — оплака, се Прр’т-зевисти. — Поставили са го в металния кораб на хората-завоеватели.

— А войниците, които го пазят?

— И двамата са Дхаа’рр. — Гласът на Прр’т-зевисти бе малко разсеян. Вероятно слушаше какво става на Доркас. — Мнов-корте нареди на брат си Мнов-дорнт да поеме командването. Заповяда да задържат и Втори командир Клнн-вавги… — Той подскочи от изненада. — Току-що нареди да въздигнат Трр-гилаг в старейшинство!

— Върни се там — викна му Върховният. — Предай на войниците да не му се подчиняват повече!

Прр’т-зевисти вече беше изчезнал.

— Върховни вожде — обади се задъхано Трр’т-рокик. — Синът ми… той дали…

Върховният спря тежкия си поглед върху него. Върху бледото лице на старейшината се четеше целият му дълъг и честен живот. Лице, изпълнено с тревога заради опасността, стоварила се върху неговия син.

Преди време, когато всичко това едва започваше, предишните Върховни се опитваха да го уверят, че понякога е необходимо да бъдат жертвани отделни личности в името на политическия успех. Сега обаче Върховният се питаше дали някога някой от тях се е изправял лице в лице с онези, които е трябвало да жертва.

— Дванайсет минути до целта — докладва Такара. — След десет минути ще бъдем в обхвата на лазерните им оръдия.

— Разбрано — отвърна Халоуей и погледна през прозрачния похлупак към разпилените светлини на зхиррзхианския лагер пред тях. Един тих глас вътре в него му повтаряше, че Мелинда Кавана не би одобрила постъпката му. Може би дори щеше да го намрази, като се имаха предвид чувствата й към зхиррзхианците и най-вече към Прр’т-зевисти.

Но това вече едва ли имаше някакво значение. Сега нейният живот бе заложен на карта, както животът на брат й и на много други миротворци. Заслужаваше си да жертва чувствата й, за да опази всички тези хора.

— Започваме — нареди той.

Бавно, почти неохотно, зхиррзхианските войници отместиха пушките си от Фелиан. Мелинда въздъхна облекчено…

И застина, когато дулата им се насочиха към Трр-гилаг.

— Почакайте! — извика тя. — Не. Спрете!

— Късно е, Мелинда Кавана — рече Трр-гилаг, изправи се и нави опашка, сякаш очакваше да се случи неизбежното.

— Спрете — молеше се Мелинда. — Кажи му… кажи му, че ще сключим сделка! Ако Фелиан го пусне…

Трр-гилаг изстена и по тялото му премина ужасна конвулсия. Той се извърна на една страна, преви се в кръста и се строполи на пода.

— Не! — изкрещя Мелинда, обърна се към двамата зхиррзхианци…

И стана свидетел на неописуема сцена. Клнн-даван-а бе коленичила и само това, че Клнн-вавги я държеше за рамото, бе попречило да се просне на пода. Самият Клнн-вавги се държеше за ръба на масата и се полюшваше бавно, сякаш беше пиян. Двамата войници също се поклащаха, подпрели се на пушките, за да не паднат.

И тогава Прр’т-зевисти нададе пронизителен писък, едновременно болезнен и страховит… и Мелинда разбра.

— Фелиан, вземи им оръжията — викна тя. — Бързо!

Мнов-корте се извиваше замаяно в хватката му и се опитваше да го бутне настрани. Фелиан го притегли към войниците, дръпна една от пушките и веднага щом докосна някакво копче върху пулта, Мелинда почувства, че ръцете и краката й са свободни. Тя изтича при Фелиан и взе втората пушка.

— Какво става тук, по дяволите? — попита той.

— Халоуей нареди да поставят радиопредавател на бял шум в монитора — обясни му тя. — Не знаех обаче, че го е снабдил с дистанционно управление.

— Това май доказва напълно теорията за старейшиноубийците — каза Фелиан и избърса едрите капки пот от челото си. — Сега какво ще правим?

— Първо ще изключим предавателя — отвърна Мелинда, като се подпираше на пушката.

— Не, Мелинда Кавана. Не бива…

Тя вдигна глава. Побиха я тръпки. Беше гласът на Прр’т-зевисти, но изменен до неузнаваемост от болка.

— Трябва да го изключа, Прр’т-зевисти.

— Не. — Върху прозрачното лице на Прр’т-зевисти се четеше страдание. — Оставете машината… да работи. Само… така… можете да спрете… атаката.

— Не мога да те оставя да страдаш — възрази тя.

— Налага се — рече Фелиан и стисна по-здраво пушката. — Той е прав — трябва да излезеш навън и да спреш Халоуей преди да е развалил всичко. Ако не е предавателят, няма да изминеш и десет метра, без зхиррзхианците да се намесят.

Мелинда прехапа устни. Страданието им беше непоносимо…

„Но поне не ги убива — повтаряше си тя. — Нито старейшините, нито войниците. Ти си лекар, мисли първо за най-важното“.

— Добре — съгласи се тя. — Какво да направя?

— Първо свали този костюм — каза й Фелиан и се пресегна да разкопчае яката. — Нищо чудно някъде отвън да има и второ пусково устройство. Иди при въздушната кола в южния край на площадката — тази, с която е пристигнал Яновиц. Сигурно е снабдена с лазерен комуникатор. Знаеш ли как се работи с него?

— Мисля, че да — отвърна Мелинда, докато смъкваше костюма. — И после?

— После ще се свържеш с Халоуей и ще направиш необходимото да се прибере в базата — отвърна навъсено Фелиан.

Тя погледна Трр-гилаг, който продължаваше да се гърчи на пода.

— Трр-гилаг?

— Ще обясня всичко на Клнн-вавги — простена той. — Върховният сигурно също ще разбере. Върви. Побързай!

— Добре. — Мелинда отвори вратата и спря. — Дай ми две минути… — рече тя на брат си. — После искам да счупиш предавателя. Ако не спра Халоуей, не искам да оставя зхиррзхианците безпомощни в ръцете му.

Фелиан стисна зъби, но кимна.

— Две минути. Успех.

Бяха някъде по средата на коридора, който водеше към задната врата на крепостта, когато Колчин внезапно спря.

— Някой идва — прошепна той и отстъпи към вратата, покрай която току-що бяха минали. Надникна в помещението и кимна. След три секунди вече бяха вътре. Колчин затвори вратата и остави само тесен процеп. Малко след това Кавана дочу ритмичен тропот от крака по коридора. Шумът ги подмина, после отслабна.

— Валойтаджа? — попита тихо Бронски.

— Не — отвърна Колчин, който отвори вратата и погледна. — Непознат мрачанец с двама бурти.

— Да се надяваме, че не е смяната на поста — изсумтя Бронски.

— Чисто е — докладва Колчин.

Стигнаха края на тунела, без да срещнат никого. Бронски спря и надникна зад ъгъла.

— Хайде, какво се бавим? — подкани го Кавана.

— Не зная — отвърна Бронски. — Но имам усещането, че нещо не е наред. Твърде лесно се измъкнахме.

— Те искаха да ни убият — отвърна Кавана. — Какво по-лошо може да ни се случи?

— Прав си — призна Бронски. — Добре, да опитаме. — Той пристъпи в следващия тунел…

— Лорд Стюарт Кавана.

Кавана се извърна в посоката, от която идваше гласът. Трр’т-рокик най-сетне се бе появил отново.

— Трр’т-рокик! — възкликна Кавана облекчено. — Помислихме си, че нещо ти се е случило…

— Какво става на Доркас? — прекъсна ги Бронски.

— Положението е все така сериозно — отвърна старейшината. — Сега даже повече. Мрачанците са спуснали втора метална преграда, този път право върху „Затворена уста“. Екипажът е напълно отрязан от света. Освен това окачват разни предмети на тавана на хангара.

— Какви предмети? — попита Бронски. — Да не са издължени тесни тръби? — Той показа с ръце.

— Да — потвърди Трр’т-рокик. — Много такива, в пакети. И много пакети.

— Насочени взривове — изруга Бронски. — Валойтаджа ще се опита да срути хълма върху хангара.

Кавана почувства, че не му достига въздух.

— Но нали корабът е вътре?

— Да. Това се нарича заравяне на собствените грешки — рече Бронски, загледан към изхода на втория тунел. — Знаех, че може да се случи нещо подобно, но не предполагах, че зхиррзхианците ще пратят толкова бързо втори кораб на помощ на първия.

— Но… о, Боже! — досети се Кавана. Разбира се: Върховният вожд навярно веднага бе изпратил втори кораб, за да провери какво става с първия. С приближаването си той е бил засечен от мрачанските тахионни детектори.

И Валойтаджа, чиито най-упорити опити не бяха довели и до драскотина върху корпуса на „Затворена уста“, бе решил да приключи всичко с един удар.

— Значи смята да срути цялата планина върху кораба и да избие всички на борда — промърмори Кавана. — След което, без съмнение, да стовари вината върху нас.

— Което означава — допълни Колчин, — че двамата бурти, които видяхме, са бързали към нашата стая.

— За да ни подготвят за големия финал — съгласи се Бронски. — Трупове на хора, които да покажат на зхиррзхианците.

Бяха стигнали дъното на тунела и вратата, през която ги бяха въвели в крепостта.

— Какво ще правите? — попита ги Трр’т-рокик.

— Ще се опитаме да останем на една крачка пред тях — отвърна му Бронски и отвори вратата. Отвън нахлу хладен въздух. — Проклет да съм — колата, която наехме, все още си е тук. Още една грешка на Валойтаджа. — Той бутна вратата навън…

— Почакай! — Колчин го сграбчи за рамото. — Намислили са да инсценират човешка атака, нали? Е, ако е така, не им ли трябват тела, размазани при въздушна катастрофа?

— Уф! — изпъшка Бронски. — Сигурно затова не се вдигна никакъв шум заради бягството ни. Навярно са очаквали да унищожим групата, с която се разминахме, и да побегнем навън. Така, вместо да ни кара насила да излезем, Валойтаджа ни получава на тепсия.

— Искаш да кажеш, че са очаквали от нас да се качим на колата и да отлетим? — попита Кавана.

— Така предполагам.

— Невероятно! — Кавана поклати глава. — И какво според теб е пропуснал Валойтаджа?

— Ще видиш. — Бронски отвори вратата и спря. — Трр’т-рокик… виж, има доста голям шанс да не успеем. Ако се провалим, най-вероятно тримата ще умрем. В такъв случай…

Той си пое дъх и хвърли мрачен поглед на Кавана.

— Ако това стане, искам да предадеш нещо много важно на Върховния вожд. Оръжието КИОРО, от което той толкова много се страхува, всъщност не съществува. Никога не е съществувало. Разбра ли ме?

— Не съм съвсем сигурен — отвърна със странно изражение Трр’т-рокик. — Зхиррзхианците са чели за него. Фелиан Кавана също ни предупреждаваше.

— Излъгал ви е — прекъсна го Бронски. — Както и всички ние, от доста време. Но това, което ти казвам, е самата истина. Няма защо да се боите от КИОРО, нито от Общността. Постарай се Върховният вожд да узнае за това.

— Подчинявам се — рече Трр’т-рокик. — Благодаря ви. Ще се помъча да ви върна вярата.

После изчезна.

— Какво искаше да каже? — попита Кавана.

— Нямам представа — рече Бронски. — Но сега не е време да се помайваме, за да разберем. Тръгвайте.

Той ги поведе в нощта. И трите луни на Мра грееха в небето, окъпвайки повърхността в бледожълта светлина.

— Какво ще правим сега? — тихо попита Кавана. — Ще им избягаме ли?

— Безпокоят ме онези амбразури. — Бригадирът кимна към скалистата стена, зад която по-рано се бяха крили буртите. — Все още само можем да гадаем какъв е бил замисълът на Валойтаджа.

Трр’т-рокик се появи отново.

— Зад завоя са приземени три мрачански въздушни коли — докладва той. — Там има още две — той посочи с език наляво, — и пет оттатък скалистия хълм.

— Провери какво има там. — Кавана посочи амбразурите в стената. — Виж дали не се спотайват врагове.

Призракът изчезна и се върна след миг.

— Там няма никой.

— Не бих имал нищо против да разполагам с няколко такива съгледвачи — промърмори Бронски. — Хайде.

Стигнаха до въздушната кола без никакви премеждия. Бронски се намести на седалката на пилота и набързо прегледа пулта за управление. После включи енергоподаването и пултът се озари в светлина.

— Господа, стискайте палци — заяви Бронски. — Започва се.

— И как смяташ да избегнеш останалите мрачански кораби? — попита Кавана.

Бронски му се усмихна напрегнато и каза:

— В интерес на истината, дори не възнамерявам да опитвам.

Когато Мелинда най-сетне дотича до въздушната кола, ревът на снишаващите се кораби вече се чуваше съвсем ясно. Наоколо се виждаха много зхиррзхианци — някои се полюшваха прави, но повечето се въргаляха по земята, обхванати от мъчителни конвулсии. Безпомощни и безвредни. Но това лесно можеше да се промени. За не повече от трийсет секунди.

— Кавана?

Мелинда подскочи.

— Кой…

— Яновиц, докторе — представи се сержантът и се подаде иззад колата. Той също бе свалил имобилизиращия костюм. — Предположих, че ще се отървете от пазачите. Къде е командир Кавана?

— С него всичко е наред — увери го Мелинда. — Трябва да вляза вътре и да съобщя на полковник Халоуей да спре атаката.

— Шегувате се! — Яновиц я погледна втрещено. — Нещо им стана на всички тия зхиррзхианци — сега е най-подходящият момент за нападение.

— Зная какво е станало — отвърна Мелинда, споходена от внезапно вдъхновение. — Това е клопка…

— Трябваше да се сетя — промърмори ядосано Яновиц. — Елате.

Заобиколиха колата и затичаха към товарната платформа. В подножието й лежаха и потръпваха двама зхиррзхианци. Яновиц ги заобиколи, скочи на платформата и се пъхна през отворения люк. Мелинда го следваше на крачка…

Изведнъж Яновиц отскочи назад и се просна по гръб на платформата.

— Сержант! — извика Мелинда и коленичи до него. Дори в сумрака виждаше ясно голямото тъмно петно, което бавно се разширяваше на гърдите и рамото му. Посегна към ръкава си, за да откъсне парче плат, и изруга, когато пръстите й докоснаха кожа. Потърси пипнешком раната — не беше в гърдите, нито в шията, а по-нагоре — на бузата. Поне нямаше да изгуби смъртоносно количество кръв.

Стига преди това да не издъхнеше от зхиррзхианската отрова. Трябваше да действа бързо…

Той премигна, отвори очи и прошепна:

— Оставете ме. Предупредете… полковника.

Мелинда преглътна сълзите си.

— Тръгвам. — Тя се изправи…

И замря. Точно до отворения люк стоеше зхиррзхианец. Подпираше се на преградата с ръка, но инак не изглеждаше да е под въздействието на старейшиноубиеца.

Без съмнение благодарение на металните стени на кораба.

— Трябва да вляза вътре — каза му тя. — Моля ви, трябва да спра атаката.

Зхиррзхианецът не отговори. Изведнъж някой зад нея извика.

Тя бавно се обърна. Двамата войници в подножието на платформата вече се бяха изправили и държаха пушките си насочени срещу нея. Навсякъде из полето останалите зхиррзхианци също се надигаха.

Следвайки инструкциите й, Фелиан бе разрушил предавателя.

Неколцина зхиррзхианци дотичаха и заобиколиха платформата. Оръжията на всички бяха насочени към нея.

— Трябва да се обадя на полковник Халоуей! — извика им тя. Все някой щеше да я разбере. — Да му кажа да спре атаката.

Никой от войниците не отговори. Но изведнъж, някъде отляво, долетя познат глас:

— Мелинда Кавана?

— Трр-гилаг? — възкликна тя с облекчение. — Ела бързо — трябва да им обясниш.

Трр-гилаг изтича до кръга от войници, като им говореше в движение. Зхиррзхианецът зад люка каза нещо и получи разпален отговор.

— Сега не е време да спорите — настоя Мелинда. Звукът на приближаващите се въздушни коли ставаше все по-силен. — Кажи му, че трябва да вляза вътре.

Трр-гилаг издаде съскащ звук.

— Съжалявам, Мелинда Кавана. Брат ми ти вярва, но не може да накара войниците да се отдръпнат. Мнов-корте му отне командването и…

Той млъкна, прекъснат от слаб глас на старейшина. Мелинда се обърна и забеляза бледото изображение, увиснало пред люка.

— Това е Прр’т-зевисти — рече й Трр-гилаг. — Донесъл е заповед от Върховния да бъдеш допусната вътре.

Мелинда се огледа. Повечето от войниците бяха свалили пушките си. Само първите двама не бяха помръднали. Единият каза нещо.

— Какво става, Трр-гилаг? — попита тя.

Трр-гилаг изсъска отново и ги посочи.

— Те са Дхаа’рр! Отказват да приемат, че Прр’т-зевисти предава думите на Върховния. Казват, че ще изпълняват само заповеди на…

И тогава някъде от другия край на площадката долетя нов глас.

— … на Мнов-корте — довърши Трр-гилаг изненадано. — Но сега и той им нарежда да те пуснат вътре.

Мелинда премигна учудено. Като се имаше предвид мнението на Мнов-корте по въпроса… но сега не беше време за колебания.

— Да вървим — подвикна тя на Трр-гилаг и изтича нагоре по платформата. — Брат ти също ще ни е нужен.

Контролното табло на въздушната кола бе по-различно от онези, които бе използвала, но Мелинда се ориентира бързо и включи лазерния комуникатор.

— Започваме — прошепна тя; молеше се зхиррзхианските техници, които без съмнение бяха изследвали колата, да не са повредили нещо. — Полковник Халоуей, говори Мелинда Кавана — каза тя в микрофона. — Трябва да спрете атаката. Повтарям: спрете атаката! Полковник Халоуей…

— Тук Халоуей — прокънтя гласът на полковника от високоговорителя. — Причини?

— Зхиррзхианските водачи знаят, че войната е една голяма грешка — отвърна тя. — Уговорили сме прекратяването на огъня, но това сражение може да развали всичко. Моля ви, преустановете атаката.

Настъпи продължителна тишина.

— Трр-гилаг, кажи на брат си да нареди на войниците да не стрелят по приближаващите се въздушни коли — обърна се тя към придружаващия я зхиррзхианец. — Освен ако не открият огън по тях.

— Подчинявам се. — Трр-гилаг проведе кратък разговор с брат си, който изтича при люка. Мелинда погледна към групата старейшини, които се бяха събрали около него.

— Кавана, в това няма никакъв смисъл — долетя гласът на Халоуей. — Вие нямате право да сключвате договори със зхиррзхианците.

— Ами пратете ме на военен съд тогава! — тросна се тя. — Но, по дяволите, спрете атаката!

Настъпи още една продължителна пауза. Мелинда стисна юмруци…

— Ето какво ще ви кажа — заговори най-сетне Халоуей. — Все още не съм готов да приема думите ви на доверие, но ще заповядам на войниците си да не откриват огън, освен ако първо не стрелят по тях. Ако можете да накарате новите си приятели да постъпят по същия начин, това ще е първият израз на добра воля. Става ли?

— Става, полковник. Благодаря ви. В интерес на истината — тукашният командир вече даде същата заповед на своите войници.

— Тогава сме на правилен път — рече той. — Сега сигурно ще искате от мен да се приземя и да започнем преговори?

— Бъдете така добър. И вземете аптечката — Яновиц пострада от зхиррзхиански език.

— Прието — бе отговорът на Халоуей. — Пристигаме след няколко минути.

— Е, хайде — въздъхна Бронски. — Започваме.

— Почакай малко — спря го Кавана и се огледа. — Колчин още не се е качил.

— Не се безпокой, никъде няма да вървим — увери го Бронски, посегна към пулта за управление, докосна едно копче…

И увисналият в кабината Трр’т-рокик замръзна.

— Бронски! — подскочи Кавана, досетил се какво се е случило. — Трр’т-рокик…

— Съжалявам, Трр’т-рокик — извини се Бронски, докато нагласяше честотата. — Но нямаме друг избор.

— Разбирам — чу се изкривеният от болка глас на старейшината. — Правете каквото трябва.

Бронски кимна.

— Говори Бронски — каза той в микрофона. — Код 4, тревога първа степен, повтарям, тревога първа степен. Дашка, ако ме чуваш, незабавно си докарай задника тук.

— Дашка? — повтори намръщено Кавана. — Къде… искам да кажа — как…?

— Кавана, ние не сме аматьори. Естествено, че му оставих капсула със съобщение. Трябва да го е получил на Формби.

— А ако не е?

— В такъв случай преминаваме към резервния план — отвърна спокойно Бронски. — Хайде, Дашка, да ти чуя гласчето!

Нещо отвън се размърда. Кавана подскочи, но се оказа, че е Колчин.

— Прощален подарък от мрачанците — рече той и им показа пакет сини цилиндри, от които стърчаха изскубнати жици. — Уплашили са се, че няма да ни уцелят, и са минирали колата.

Кавана погледна Трр’т-рокик и каза:

— По-добре иди да провериш какво става в хангара. Виж дали мрачанците са привършили с разполагането на експлозивите.

— Подчинявам се — отвърна Трр’т-рокик и изчезна.

— Дашка, говори Бронски! — почна отново бригадирът. — Код четири.

И този път никакъв отговор.

— Господа, изглежда, тук ударихме на камък — заяви Бронски. — Преминаваме към резервния план: да си плюем на петите.

От задния край на колата долетя нарастващият вой на двигателя.

— А какво ще стане със „Затворена уста“? — попита Кавана.

— Съжалявам, Кавана. — Бронски поклати глава. — Не мисля, че можем да им помогнем с нещо.

Появи се Трр’т-рокик.

— Пазете се, Лорд-стюарт-кавана — рече той. — Мрачанските кораби излитат.

— По дяволите! — изруга Бронски. — Май не остана време да подгрявам двигателя. Дръжте се.

— Почакай. — Колчин сложи ръка на рамото му. — На два часа — приближаващ се обект.

Кавана надзърна през похлупака. Наистина, в мрака горе се местеше някакъв голям тъмен обект.

Но и мрачанците вече го бяха забелязали. Няколко коли се вдигнаха едновременно иззад хълма и поеха на пресечен курс, разделяйки се на двойки. Започнаха да кръжат около него, като лешояди над плячка…

Внезапно от долния край на непознатото летящо тяло се отдели втори, по-малък обект и се понесе стремително напред. Докато извиваше към мрачанските кораби, лъчите на една от сияещите луни го озариха, отразявайки се в издължения му черно-бял корпус…

— Проклет да съм — прегракнало каза Бронски. — Това е корвин!

Реакцията на атакуващите мрачански съдове беше незабавна и трескава — те вече бяха разпознали новата опасност, срещу която се бяха изправили. Вълците бяха срещнали тигър и за тях вече бе твърде късно. Корвинът профуча право през центъра на тяхната формация, като обливаше всичко със смъртоносния огън на оръдията си. Пет от въздушните коли се превърнаха в пара, озарявайки небето в светлини, като фойерверките в Деня на основаването. Четири други оцеляха достатъчно дълго, за да се блъснат в земята и да се превърнат в огромни пламтящи огньове. Останалите се разпръснаха, отдалечавайки се на относително безопасно разстояние.

Бронски отново включи радиото.

— Корвин, тук Бронски. На пет километра южно от моята позиция, в скалите има голяма врата на хангар. Вътре държат пленен космически кораб. Освободете го.

— Корвин — прието — чу се познат глас. — Лорд Кавана при вас ли е?

— Тук съм, Арик. — Кавана се наведе към микрофона. Защо ли Арик бе с хората на Бронски? По-късно щяха да изяснят тези неща. — Побързайте с вратите на хангара. Мрачанците се готвят да срутят планината върху кораба.

Корвинът вече извиваше на юг.

— Дръжте се — подвикна им Бронски и издигна колата във въздуха. — Трр’т-рокик?

— Спряха работа — докладва старейшината. — Боя се, че ще се случи скоро.

— Да се надяваме, че капитанът ви ще е достатъчно умен да избяга, когато отворят вратите — промърмори Бронски и отново посегна към предавателя. — Времето ни е ограничено, господа.

Нямаше отговор, но миг по-късно корвинът изви към скалната стена и се понесе надолу. Дулата на оръдията му отново изригнаха в пламъци, изстреляните снаряди начертаха права линия върху хангарните врати. Изтребителят изви назад в остър завой, но в последния момент от долния му край се отделиха две ракети. Последва оглушителен трясък, придружен от ярки блясъци, и вратите рухнаха сред прах и дим.

А през димната завеса вече се подаваше муцуната на зхиррзхианския кораб, чиято новичка обвивка бе разкъсана от скални отломъци и шрапнели. Той си пробиваше път навън, стържейки стените с якия си корпус. Едва сега от борда на корвина долетя учуденият вик на Арик.

— Не стреляйте! — предупреди ги Бронски. — Имаме примирие със зхиррзхианците.

— Не — нека стрелят — обади се Кавана. — Нищо, няма да направят на корпуса, но пък ще почистят обшивката.

— Добра идея — съгласи се Бронски. — Чухте ли, на корвина?

— Чухме — обади се този път Куин. — Лорд Кавана?

— Всичко е наред — увери го Кавана. — Изпълнявай.

— Прието — отвърна Куин.

— Време е да изчезваме оттук — предложи Колчин. — Мрачанците може да разполагат и с по-тежки оръжия.

— Така е — кимна Кавана и едва сега забеляза Трр’т-рокик. — Трр’т-рокик, какво стана с вашия резен?

— Оставих го там — отвърна старейшината. — Прекалено опасно е да се опитаме да го спасим. Освен това Върховният вожд може да поиска да продължа наблюдението.

— А можеш ли вече да се свържеш с Нзз-ооназ и групата му?

Трр’т-рокик изчезна и се появи след секунди.

— Той е в течение на новите договорености — увери ги старейшината. — И не възнамерява да ви атакува. Върховният вожд иска да узнае дали Лорд-стюарт-кавана и Бронски са съгласни да летят на борда на „Затворена уста“ до някой човешки свят, където да бъде обсъден мирът.

— Звучи приемливо — каза Бронски. — Мисля, че Едо е най-подходящото място. Дашка може да прати спешно съобщение, за да ги предупреди.

— Има ли някакви новини от дъщеря ми и сина ми? — попита Кавана.

— Те са невредими — рече Трр’т-рокик. — Човешкият командир е готов да обсъди примирието с Трр-мезаз.

Кавана затвори очи и въздъхна облекчено.

— Свърши се — промърмори той; едва сега усещаше непреодолимата вълна на умората. — Успяхме.

— Още не — стресна го с мрачния си глас Бронски. — Забрави ли за групата кораби на отцепниците, която се приближава към Земята? Дано успеем да ги спрем навреме.

— Защо старейшините просто не им отнесат съобщение? — попита Колчин. — Нали с тях се разпорежда Военното командване?

— Но Военното командване все още не е известено за това, което се случва — припомни му Трр’т-рокик. — Освен това, ако става въпрос за дхаа’ррски флот, както смята Върховният вожд, само говорителят Цвв-панав е в състояние да отмени атаката.

— Тогава свържете се с него — рече Бронски.

— Това е проблемът — отвърна Трр’т-рокик. — В момента говорителят Цвв-панав е на дхаа’ррския свят Дхаранв. И не приема никакви повиквания.

Бронски изруга.

— Седи си вкъщи и чака съобщението за великата победа, а? Сега вече я загазихме.

Кавана се огледа. Зхиррзхианският кораб се приземяваше наблизо, над него кръжеше корвинът.

— Не бързай да се отчайваш — каза той. — Мисля, че се досещам как да се свържем с него. Да вървим да го обсъдим с Върховния вожд.

Мелинда изключи лазерния комуникатор и излезе. Отвън я чакаше Прр’т-зевисти. Изражението му беше неразгадаемо.

— Свърши се, Прр’т-зевисти — увери го тя. — Успяхме.

— Да — каза той. — Благодаря ти много, Мелинда Кавана. Но аз съм толкова объркан… Току-що се видях с брат ти. Мнов-корте все още е при него, под охраната на Втори командир Клнн-вавги. Не мога да си обясня как стана, но всички чухме одеве гласа му, когато позволи да те допуснат в кораба.

— Да, и аз също. — Мелинда се намръщи. В далечината се виждаха премигващите светлини на колата на Халоуей. Изведнъж лицето й се озари от усмивка. Разбира се, как не се бе сетила?

— Ехей — провикна се тя. — Макс?

— Здравейте, доктор Кавана — долетя равният глас на Макс откъм металическия цилиндър, който се въргаляше недалеч от площадката за кацане. — Зхиррзхианците, които трябваше да ме отнесат в лабораторията, ме зарязаха тук и хукнаха по друга работа.

— А ти чу какво става — добави тя — и реши да ми помогнеш, нали?

— Стори ми се, че имате нужда от помощ — отвърна компютърът. — Надявам се да не съм действал неправилно.

— Напротив, Макс — усмихна се тя. — Намесата ти дойде тъкмо навреме.