Алфред ван Вогт Войната срещу рулите

1.

Щом космическият кораб изчезна в парообразната мъгла на Еристан II, Тревор Джеймисън веднага извади бластера. Чувстваше се замаян. Гадеше му се от подхвърлящите го насам-натам мощни струи на огромния кораб. Но усещането за опасност го държеше нащрек в ремъците, прикрепени с кабели към антигравитационната плоча над него. Той се взря с присвити очи нагоре. Изуолът го наблюдаваше иззад ръба на все още люлеещия се небесен сал.

Трите разположени в линия сиви като полирана стомана очи го гледаха, без да мигнат, а синята масивна глава бе готова да се дръпне рязко, щом изуолът прочетеше в мислите му намерение за стрелба.

— Добре — каза прегракнало Джеймисън, — и двамата сме на хиляди светлинни години от нашите родни планети и падаме в примитивен ад, който ти, като се има предвид твоят изолиран живот на Планетата на Карсън, не можеш дори да си представиш, въпреки способността си да четеш мислите ми. Дори един тритонен изуол не може да оцелее тук сам.

Огромна лапа със закривени нокти се плъзна по ръба на сала и перна едното от трите дебели въжета. То иззвъня като струна и се скъса, а Джеймисън се люшна и увисна като на трапец. Проточи врат и вдигна бластера, за да защити от нападение двете си останали опори.

Изуолът обаче не направи друго заплашително движение и над ръба на сала останаха да се виждат само голямата глава и спокойните немигащи очи, които продължиха да го наблюдават. Накрая една мисъл си проби път до Джеймисън. Хладна и непривързана:

„В момента имам само една грижа. От повече от сто души на твоя кораб само ти си жив. Следователно от цялата човешка раса само ти знаеш, че изуолите на наречената от теб Планета на Карсън не са глупави зверове, а разумни същества. Известно ни е, че твоето правителство среща огромни трудности в заселването и задържането на колонисти на нашата планета, защото на нас се гледа просто като на животни, борбата срещу които е много опасна, но неизбежна. Точно това е положението, което искаме. Защото ако човешките същества се убедят, че сме интелигентен враг, срещу нас ще започне системна широкомащабна война. Това би попречило сериозно на неизменната ни цел да изгоним всички пришълци от нашия свят. И тъкмо защото знаеш това, вместо да рискувам възможността да избегнеш опасностите на джунглата долу, аз използвах шанса да скоча върху този антигравитационен сал, точно когато ти катапултираше от шлюза“

— Защо си така сигурен, че моето унищожение ще оправи нещата? — попита Джеймисън. — Забрави ли другия кораб с двата изуола на борда, една женска и нейната рожба? В схватката той не бе повреден от рулския военен кораб, който разруши нашия, и в момента е вероятно на път за Земята.

„Не съм забравил това — отвърна надменно изуолът. — Но помня също и проявеното от командира му искрено недоверие, след като ти намекна, че изуолите са може би по-интелигентни, отколкото подозират повечето човешки същества. Само ти би бил в състояние да убедиш Земното правителство в истината, защото самият ти си сигурен. Колкото до пленените изуоли, те никога няма да предадат своите.“

— Изуолите май не са чак такива алтруисти, каквито искаш да ги изкараш — отбеляза цинично Джеймисън. — В края на краищата ти спаси своя собствен живот, когато скочи върху този антигравитационен сал. Не можеш да управляваш спасителна ракета, така че щеше вече да си катастрофирал с кораба, а аз се съмнявам, че дори някой изуол би могъл…

Той ахна от учудване, защото изуолът внезапно подскочи — изправило се на задните си крака синьо чудовище със застрашителни зъби и остри нокти, които протегна към някаква гигантска птица. Със свити крила птицата се спускаше право към сала. Джеймисън ужасен зърна пронизващите й очи и сърповидните й нокти, готови да атакуват изуола.

От сблъсъка им салът заподскача като тресчица в бурно море. Джеймисън се люлееше със замайваща скорост. Тежкото биене на огромните крила отекваше в ушите му като гръмотевици. Задъхан, той вдигна бластера. Белият пламък достигна едното крило и прогори в него тъмно петно. Крилото клюмна; в същия миг птицата бе изхвърлена от сала от яростната атака на изуола и запада все по-надолу и по-надолу, докато накрая се изгуби в тъмния фон на земната повърхност.

Някакво стържене над главата на Джеймисън го накара да вдигне поглед. Изуолът се олюляваше на самия ръб на сала и махаше безпомощно във въздуха с четирите си горни крайника. Останалите два се бореха ожесточено с металните греди на сала и… спечелиха. Огромното тяло се отдръпна назад, докато отново не остана да се вижда само масивната глава. Джеймисън отпусна бластера и се усмихна мрачно.

— Вижаш, че дори една птица почти ни довърши — каза той. — А пък аз можех да ти прогоря шкембето. Не го направих поради простия факт, че се нуждая от теб, а и ти от мен. Положението е следното: доколкото мога да изчисля, корабът вече трябва да се е разбил недалеч от Димън Стрейтс1, проток с широчина около двадесет мили, който отделя този голям остров от сушата. Ние се измъкнахме от кораба в последния момент. Сега обаче единственият ни шанс за спасение е да го намерим. В него има храна, а и той ще ни осигури подслон срещу най-ненаситния див животински свят в познатата галактика. Може би ще ми се удаде да поправя субпространственото радио или дори някоя от спасителните ракети. Но за да се доберем дотам, ще е необходим целият запас от сила и на двама ни. Първо ни предстои да изминем петдесет мили, че и повече, през враждебната джунгла между това място и Димън Стрейтс. После ще трябва да построим управляем сал, достатъчно голям, за да ни защити от морските чудовища, които биха могли да погълнат дори и теб. Ще ни бъдат необходими цялата ти чудовищна сила и способност за борба плюс телепатичната ти мощ и цялото мое умение плюс атомното оръжие, за да преодолеем трудностите. Какво ще кажеш?

Никакъв отговор. Джеймисън плъзна бластера в кобура. Нямаше никаква полза да убие единственото същество, което би могло да му помогне да се спаси. Можеше само да се надява, че изуолът също ще внимава да не го нарани.

Топъл влажен вятър галеше тялото му и донасяше първите слаби противни миризми отдолу. Небесният сал беше все още на голяма височина, но въпреки това през мъглата, която обгръщаше тази първобитна земя, вече се показваха парчета от джунглата и морето — разхвърляни групи тъмни дървета, редуващи се с вода, която проблясваше под случайно проникналите слънчеви лъчи.

От минута на минута сцената ставаше все по-фантастична. На север, докъдето стигаше погледът, сред виещите се пари се простираха плетеници влажна растителност. Някъде в полумрака зад тях лежеше грозната водна площ, наречена Димън Стрейтс — още една смъртоносна реалност на Еристан II.

— След като не отговаряш — продължи тихо Джеймисън, — значи възнамеряваш да осъществиш този преход сам. Оцеляването по време на целия твой дълъг живот и на живота на всички дълголетни поколения на твоите предци, на теб и на твоя вид, е зависело изцяло от вашите чудесни тела. През всичките тези стотици векове, докато хората са се събирали уплашени на групи в своите пещери, откривали са огъня като частична защита и отчаяно са създавали оръжия, които не са съществували преди, изпреварвайки винаги с малко насилствената смърт, изуолите от Планетата на Карсън са бродили по своите огромни плодородни континенти без страх, без съперници по сила и разум, без нужда от дом, без огън, без дрехи, без оръжия, без…

„Приспособяването към трудна околна среда — прекъсна го изуолът — е логическа цел на най-висшето същество. Човешките същества са създали така наречената от тях цивилизация, която на практика представлява материална бариера между тях и тяхната околна среда. Тази бариера е така сложна и тромава, че само поддържането й заема цялото съществуване на расата. Като индивид човекът е повърхностен, доверчив роб, който прекарва целия си живот в сляпо робуване на изкуствеността и умира злочест от някакъв дефект в своето измъчвано от болести тяло. И точно този арогантен слабак със своето ненаситно желание за превъзходство е най-голямата съществуваща опасност за здравомислещите, уверени в себе си раси във Вселената!“

Джеймисън кратко се изсмя, после каза:

— Нима не е достойна за похвала една форма на живот, която, дори и незначителна по вашите собствени стандарти, се е борила успешно срещу всички неблагоприятни условия, стремила се е към всеобщото познание и накрая е достигнала звездите!

„Глупости! — Отговорът беше рязък и нетърпелив. — Човекът и неговите мисли са болест. Доказателство е дори обстоятелството, че от няколко минути ти ми предлагаш примамливи аргументи, а всъщност молиш за моята помощ. Това е характерен пример за човешката нечестност. Следващото доказателство ще е, когато преценя момента на нашето кацане. Даже да приемем, че не направя никакъв опит да те нараня, все пак твоето клето тяло ще бъде непрекъснато в смъртна опасност, докато аз… е, трябва да признаеш, че макар долу да има създания по-силни физически от мен, разликата не може да бъде така голяма, че моят разум да не е в състояние да балансира положението. На практика аз се съмнявам, че там може да бъде открито дори едно-единствено животно, което да е едновременно и по-бързо, и по-силно от мен.“

— Едно-единствено животно не — съгласи се търпеливо Джеймисън. Беше напрегнат и неспокоен и много добре съзнаваше, че всеки аргумент би могъл да означава живот или смърт. — Но дори твоята собствена добре населена планета би изглеждала пуста в сравнение с тази. Дори добре трениран и въоръжен воин не може дълго да устои сам срещу цяла тълпа.

„По тази логика не биха могли да устоят и двама — последва незабавният отговор. — Особено ако единият е недоразвит и е по-скоро пречка, отколкото помощ за другия, въпреки че притежава оръжие, на което разчита прекалено много.“

— Аз не наблягам на важността на моето оръжие, макар че то не трябва да бъде подценявано. Важното е, че…

„Че твоята интелигентност те подтиква да протакаш безкрайно този безсмислен спор ли?“

— Не моята интелигентност — наблегна Джеймисън, — а нашата. Имам предвид предимството на…

„Не е важно какво имаш предвид. Ти ме убеди, че няма да излезеш жив от този остров долу. Следователно…“

Две огромни ръце се спуснаха като стрели и двете останали въжета се скъсаха като конци. Ударът беше така мощен, че Джеймисън бе изхвърлен в трийсетметрова дъга и чак после почна да пада през влажния тежък въздух.

Настигна го мисъл, пропита с ледена ирония:

„Забелязвам, че си предвидлив човек, Тревор Джеймисън, след като имаш и парашут, а не само раница. Той ще ти даде възможност да достигнеш благополучно земята. Оттам нататък ще бъдеш свободен да упражняваш спорните си умения върху всеки обитател на джунглата, който имаш късмета да срещнеш. Сбогом!“

Джеймисън дръпна шнура на парашута, стисна зъби и зачака. За момент се ужаси, че падането му не се забавя. Извъртя се тромаво, за да погледне дали парашутът не се е оплел в скъсаните въжета. Заля го вълна на облекчение. Парашутът бе започнал бавно да се измъква от калъфа си. Беше се слепнал, очевидно от изключителната влажност, и дори след като се разтвори, изминаха цели няколко секунди преди да се опъне напълно.

Джеймисън махна остатъците от въжетата и ги захвърли настрана. Спускаше се с твърде умерена скорост — поради плътния въздух. Налягането при морското равнище беше почти 1,1 на квадратен сантиметър. Направи гримаса. Щеше да кацне прекалено бързо.

Под него нямаше море. Няколко големи водни петна, да, и редки дървета. Останалото беше пустош, но не съвсем. И беше сивкаво и противно. Внезапно кръвта се дръпна от страните му. Тресавище! Бездънно море от тинеста лепкава кал! Той панически задърпа въжетата на парашута, сякаш би могъл да се изтегли към джунглата, която бе така близо и все пак толкова далеч — на четвърт миля. Изпъшка и се сви в очакване на противното задушаване само след няколко минути. После се стегна и започна внимателно да подръпва въжетата. Парашутът беше само на сто — сто и петдесет метра от смъртоносната пъстра кал. Джунглата бе на същото разстояние на северозапад. За да я достигне, бе нужно спускане най-малко под ъгъл 45 градуса, а това бе невъзможно при липса на вятър. Изведнъж той почувства как съвсем лек полъх повдига леко парашута и го премества по-близо до целта. Ветрецът замря така внезапно, както се бе появил. Не му беше помогнал достатъчно.

Решителният момент бързо приближаваше. Краят на джунглата бе на шейсет метра, после на трийсет… и Джеймисън установи, че стъпалата му след секунди ще докоснат сиво-зелената застояла тиня. Той сви крака, колкото можа повече и в същото време вдигна ръце и стисна въжетата на парашута. С огромно усилие ги обви около юмруците си и успя да се набере. Не беше достатъчно. Колената му заораха в тинята на цели десет метра от храсталака по ръба на най-близката твърда земя.

Джеймисън мигновено легна по очи в тинята, за да разпредели равномерно теглото си. Противната миризма на мочурището го задавяше. Преди парашутът да разпилее всичкия си въздух, той пусна въжетата, така че да бъде отнесен възможно по-далеч. Имаше само един шанс, който…

Късметът все още не го беше напуснал. Парашутът се закачи в най-близките храсти и не се освободи при лекото му подръпване. Но тялото на Джеймисън вече бе наполовина затънало в меката всмукваща тиня. Той дръпна въжетата неколкократно за опит и после силно ги затегли. Тинята го държеше здраво в смъртоносната си прегръдка.

Отчаян, Джеймисън затегли въжетата с всички сили и тялото му отчасти се освободи. В същия миг се чу как нещо се разпаря и въжетата се охлабиха. Той трескаво ги придърпа, докато не усети съпротивление, и здраво ги опъна. Този път тялото му се придвижи по-лесно. Още две дръпвания и Джеймисън вече се плъзгаше върху бълбукащата повърхност.

Изтегляше се напред, като поддържаше равномерно опъването на въжетата, докато най-после жилавите корени на някакъв храст не попаднаха в обсега му. С последен изблик на енергия, породен от отвращение, той си проби път с лазене през гъсталака и се хвърли към парашута, който висеше на гънки върху висок храст. Храстът се преви под тежестта му, но го задържа. Той остана да лежи проснат върху него няколко минути, без да обръща внимание на нищо наоколо.

Най-после се огледа и изпъшка разочаровано. Разочарованието му бе още по-голямо, като се вземеха предвид трудностите, които току-що бе преодолял. Намираше се на съвсем малък остров, отделен от гората с почти трийсетметрово тресавище. Само пет дървета, най-високото десетина метра, поддържаха несигурното си съществуване върху мочурливата, но сравнително твърда основа.

Моментното отчаяние отстъпи пред надеждата. Общата височина на петте дървета бе над трийсет метра. Определено достатъчна дължина. Но… Първият проблясък на надежда избледня. Брадвичката в раницата бе малка. Той си представи как поваля дърветата с нея, как ги окастря и как ги плъзва, подреждайки ги в една линия. Щеше да бъде дълга и тежка работа.

Седна и чак сега осъзна как го болят раменете и колко е напрегнат. И колко е горещо и влажно. Едва можеше да види слънцето — бяло петно в мъгливото небе, почти над главата му. На тази въртяща се твърде бавно планета това означаваше, че до мръкване има поне дванадесет часа. Той въздъхна. Щеше да е по-добре да се възползва от предимството на относителната безопасност на това островче и малко да си почине. Докато избираше скрито местенце под надвисналите храсти, от ума му не излизаше огромната хищна птица, която ги бе нападнала. Просна се върху влажната трева и се сви под навеса от листа.

Горещината все пак беше поносима. Небето обаче блестеше с белотата си през листака и дразнеше очите му, и той ги затвори. И сигурно беше заспал, защото когато ги отвори отново, му трябваше известно време, за да открие местоположението на слънцето. То се бе преместило доста. Бяха минали поне два часа, а може би и три. Джеймисън се размърда и се протегна. Чувстваше се ободрен. Внезапно се сепна и замръзна, поразен от едно потресаващо откритие.

Мост от паднали дървета, по-дебел и по-масивен от всичко на малкото островче, се простираше прав и як през тинята към джунглата отсреща. Мозъкът на Джеймисън прещрака. В края на краищата не можеше да има никакво съмнение кой бе извършил този колосален подвиг. И все пак, макар да бе отгатнал правилно, той почувства смътна първична паника, когато синьото гущероподобно туловище на изуола се извиси над храстите и три очи от матова стомана се втренчиха в него.

„Не се страхувай, Тревор Джеймисън. При повторно обмисляне в твоята гледна точка, изглежда, би могло да се открие известно основание. Засега ще ти помагам и…“

Смехът на Джеймисън прекъсна мисълта на изуола.

— Искаш да кажеш, че си се натъкнал на нещо, с което не можеш да се справиш. И щом ще ми се правиш на алтруист, ще почакам да открия какво се е случило. — Той нарами раницата и тръгна към моста. — Междувременно, предстои ни дълъг път.

Загрузка...