Войната срещу рулите

3.

Около него се издигаха странните дебелостволи дървета на чуждоземната джунгла. Странни, защото изобщо не бяха истински дървета, а шарени жълто-кафяви гъби, прорасли на десет метра над обгръщащата ги маса бодливи пълзящи растения, зелени лишеи и червеникава трева. Изуолът вилнееше с неудържима сила някъде из гъстия пущинак, но за човек, който се движи пеша — особено такъв, който не смее да изразходва намаляващата енергия на оръжието си — гъсталакът бе почти безнадеждна пречка за всякакво напредване. Тясната крайбрежна ивица, по която бяха пътували, не беше далеч, но се отклоняваше рязко назад в неправилна посока, а изуолът се бе отправил отново към вътрешността на сушата.

За сегашното положение можеше да се каже само едно: поне не бе попаднал безпомощен в лапите на рулите.

Рулите!

Джеймисън с пъхтене се изправи. Сплетената трева поддаваше предателски и той побърза да се премести на твърда почва. Спря и заговори бързо, ниско и монотонно, знаейки, че ако не звуците, мислите му ще достигнат енергичния разум, който се спотайваше някъде в тази луда плетеница от светлини и сенки.

— Трябва да действаме бързо. Изпразванията от моето оръжие сигурно са били регистрирани от уредите на рулите и те ще пристигнат тук за броени минути. Това е твоят последен шанс да промениш плановете си относно рулите. Мога само да повторя, че твоето намерение за приемане на рулите като съюзници е чиста лудост. Чуй простата истина: нашите шпионски кораби, които имаха късмета да се върнат от тяхната част на галактиката, съобщиха, че всяка планета от неколкостотинте, които са посетили, е била населена с… рули. Не са били открити никакви други същества, достатъчно интелигентни, за да окажат организирана съпротива. Трябва да е имало някакви. Какво ли им се е случило? — Джеймисън направи принудителна пауза, за да позволи на въпроса да достигне до съзнанието на изуола, и после бързо продължи: — Знаеш ли какво прави човекът, когато срещне сляпа фанатична враждебност на някоя планета? Това се е случвало многократно. Ние поставяме планетата под карантина и в същото време правим кордон от кораби около нея, за да я защитаваме от възможно нападение на рули. После изразходваме много време, което рулите биха счели за загубено напразно, в опити да установим мирни отношения с обитателите на планетата. Екипи от обучени наблюдатели изучават тяхната култура и си вадят заключение, доколкото е възможно, за тяхната психология, стараят се да стигнат до корена на проблема. Ако всички опити пропаднат, определяме най-безкръвния начин да поемем контрола над тяхното правителство или правителства и после се заемаме с внимателно ревизиране на културата им, за да отстраним от нея онези елементи, обикновено параноидни, които пречат на сътрудничеството с други раси. След едно поколение автономията се възстановява и на тях им се дава възможност за свободен избор да се присъединят, ако желаят, към федерацията, включваща вече почти пет хиляди планети. Този гигантски, скъп риск от наша страна винаги досега е давал положителни резултати. Цитирам тези примери само за да ти покажа огромната бездна между начините на действие на хората и рулите. Няма да стане нужда да завладяваме Планетата на Карсън. Вие, изуолите, сте достатъчно интелигентни, за да разберете кой е вашият истински враг. Самият ти, тук и сега, можеш да бъдеш първият.

Нямаше нищо повече за казване. Той чака известно време, но никаква, дори и най-слаба мисъл не достигна до него от странната смълчана пустош. Рамената му унило се отпуснаха. Беше късен следобед. Положението му, вече почти отчайващо, скоро щеше да стане още по-тежко. Дори да се спасеше от рулите, хищниците с големи зъби и месоядните влечуги, които бродеха през дългите нощи на тази примитивна планета, щяха най-много до два часа да излязат от своите скривалища. Може би, ако успееше да намери истинско дърво със здрави високи клони и да пригоди някаква предупредителна система от пълзящи растения…

Започна да си пробива път напред, като избягваше гъстите групи храсти, които биха могли да скрият всичко голямо, колкото изуол. Беше трудно да се върви и след неколкостотин метра ръцете и краката вече го боляха от усилието. В този момент, съвсем неочаквано, до него достигна първото указание, че изуолът все още е някъде наблизо. Мисълта бе ясна и настоятелна:

„Над мен се върти някакво създание и ме наблюдава! Прилича на огромно насекомо, с твоите размери, и с прозрачни, почти невидими крила. Чувствам мозък, но мислите са… Без съдържание. Аз…“

— Не без съдържание! — прекъсна го Джеймисън. — Думата е „чужди“. Рулът е много по-различен от теб и мен, отколкото сме ние един от друг. Има основание да се мисли, че те са вероятно от друга галактика, макар тази теория да не е потвърдена. Не се учудвам, че не можеш да четеш тяхното съзнание. — Докато говореше, Джеймисън се движеше бавно с готово за стрелба оръжие. — Рулът се държи във въздуха от антигравитационно устройство, което е по-малко и по-ефикасно от което и да е произведено досега от човешките същества. Това, което изглежда като крила, е само някакъв вид излъчване, ефект от неговия клетъчен контрол върху светлинните вълни. Ти имаш опасната привилегия да видиш един рул в неговата естествена форма, която се е разкривала на малък брой хора. Причината може би е, че той те мисли за глупав звяр и ти може би ще си в безопасност, ако… Но не! Той сигурно вижда хамута, който носиш!

„Не. — В отрицанието на изуола имаше оттенък на отвращение. — Махнах това нещо веднага след като се разделихме.“

— Тогава дръж се като глупав звяр — каза Джеймисън поуспокоен. — Ръмжи и се промъквай предпазливо, но бягай с всичка сила в най-гъстия храсталак, ако посегне с някой от своите мрежовидни израстъци през който и да е прорез от двете страни на тялото си.

Не последва никакъв отговор.

Минутите течаха бавно. Джеймисън се напрягаше да долови звуци, които биха могли да му дадат представа за критичното положение, създало се някъде извън полезрението му. Щеше ли изуолът да се опита да установи връзка с рула по друг начин освен чрез телепатия въпреки опасността, която, изглежда, осъзнаваше? Още по-лошо, щеше ли рулът, усещайки разума на изуола, да види изгода в създаването на сатанински съюз? Джеймисън потрепери при мисълта какво можеше да се случи на Планетата на Карсън, ако това се осъществеше.

Чу тихи обезпокоителни звуци, които идваха от всички страни: далечно пращене на храсти, мачкани от някакво голямо тяло; слабо пъхтене и сумтене; неземен пулсиращ нисък вик някъде съвсем наблизо. Зарови се по-дълбоко в плетениците на храста и надзърна предпазливо навън. Очакваше във вонящата мъгла, която вече се разстилаше върху потъмняващата земя, да се очертае някаква огромна застрашителна фигура.

Напрежението стана по-голямо, отколкото можеше да издържи. Трябваше да знае какво става. Дано изуолът да действаше, както го бе посъветвал.

Джеймисън се концентрира и изпрати мисъл:

„Продължава ли да те следи?“

Бързият отговор го изненада.

„Да! Изглежда, ме изучава. Стой, където си. Имам план.“

„Какъв?“

„Ще доведа създанието до теб — продължи изуолът. — Ти ще го унищожиш с твоето оръжие. В замяна предлагам да ти помогна да пресечеш Димън Стрейтс.“

Забравил умората, Джеймисън се изправи и тръгна тържествуващо напред, без да обръща внимание на възможните опасности.

Не можеше да има никакво съмнение: изуолът се бе отказал от всички планове за съюз с рулите! Дали това бе поради изричното предупреждение на Джеймисън, или просто поради откриването на комуникационната бариера от самия изуол, не беше важно. Важното бе, че появилата се с първото зърване на рулския кораб заплаха вече бе отминала.

Внезапно се сети, че беше пропуснал да приеме официално предложението на изуола. И тъкмо понечи да го стори, когато една унищожителна мисловна вълна направи отговора му ненужен.

„Усещам твоето съгласие, Тревор Джеймисън, но внимавай! Обмислям варианта за рулите като съюзник, само за да можем да се отървем от нашия главен враг — човека! Никога не е имало никакво уверение, че други от моята раса биха дали съгласието си за какъвто и да било съюз. За нас това е немислимо. Надявам се, че си готов. Ще съм при теб след секунди!“

Храстът вляво от Джеймисън внезапно се размърда. Той застана нащрек и когато звукът се усили, вдигна оръжието. През мъглата долови очертанията на изуола, който се движеше по лъжливо тромав начин на шестте си крака. И тогава, докато търсеше във виещите се изпарения над главата на звяра тъмната надвиснала фигура…

„Твърде късно! — дойде пронизителната мисъл на изуола. — Не стреляй, не мърдай! Над мене има дузини рули, а…“

Ослепителна бяла светлина избухна мълчаливо над гората, блокира съзнанието на изуола и изчезна. Джеймисън безпомощно клекна и зачака гибелта си, която изглеждаше неизбежна.

Изминаха няколко мъчителни секунди, но нищо не се случи. Джеймисън премигна и най-сетне видя какво го беше спасило — не беше чудо, а просто мъглата сега се виеше по-гъста от всякога. Той внимателно си проби път в гъстия храсталак и се просна на земята. Един или два пъти през закриващата всичко мъгла зърна над главата си някакви фигури. Отсъствието на всякаква мисловна нишка от изуола бе обезпокоително. Можеше ли този мощен звяр да бъде убит така бързо и без шумна борба?

Изглеждаше необяснимо. Енергията, достатъчна за целта, не можеше да е безшумна. Имаше по-вероятна алтернатива. Рулите сигурно бяха въздействали на изуола психически. Нищо друго не можеше да обясни внезапното прекратяване на мисълта в едно така мощно съзнание.

Психическото въздействие се използваше главно върху животни и други нецивилизовани и примитивни форми на живот, непривикнали към такова внезапно взаимодействие на заслепяващи светлини. И все пак, въпреки своя мощен мозък, изуолът беше в твърде голяма степен животно, нецивилизован и може би изключително податлив на механична хипноза.

Но това означаваше, че рулите бяха приели изуола за животно. Като се вземеше предвид външният му вид и преднамереното поведение, това бе достатъчно естествено заключение. Защо тогава биха искали да го заловят жив? Може би знаеха, че не е родом от тази планета, и искаха да разберат откъде е? Въпреки че планетата беше в обсега на човешките военни бази, рулите може би я бяха посещавали и преди.

Джеймисън мрачно се усмихна. Ако рулите вземеха изуола на борда на кораба си под впечатлението, че е неразумно същество, можеше да ги очаква жестоко разочарование, когато той дойдеше на себе си. Звярът беше успял да ликвидира цял кораб с хора, които много добре знаеха истинските му възможности.

Проблясък на светкавица озари мрачното небе на север и след няколко секунди дойде очакваната гръмотевица.

Внезапно развълнуван, Джеймисън скочи на крака. Това не бе никаква буря! Гръмотевицата бе дело на хора — непогрешимият за ушите му рев на едно от страничните две хиляди и петстотин милиметрови оръдия на боен кораб.

Боен кораб! Голям кораб, вероятно от най-близката база на Криптар IV, тръгнал на патрулна обиколка и забелязал енергийните разряди.

Последва още едно мигновено проблясване и съответен гръм, но този път по-слаб. Рулският кръстосвач щеше да е късметлия, ако успееше да избяга!

Но въодушевлението на Джеймисън бързо изчезна. Този обрат на събитията не му помагаше — ако изобщо можеше да му се помогне. Настъпваше нощта с ужасите си. Вярно, нямаше да има никаква неприятност от страна на рулите, но това бе всичко. Битката между двата кораба щеше да ги отведе далеч в космоса и можеше да трае с дни. Дори да изпратеха патрулен катер и дори той да успееше да го забележи, не можеше по никакъв начин да му сигнализира освен с оръжието, ако до това време останеше някакъв заряд.

Вече бе почти съвсем тъмно. Очите и оръжието бяха единствената му защита. Очите му скоро щяха да станат безполезни, а малкото останала енергия в оръжието трябваше да бъде запазена вероятно за безкрайно дълго време.

Джеймисън се взираше неспокойно в сгъстяващия се мрак. Може би вече го дебнеше някое невидимо чудовище. Машинално тръгна напред, после спря. Паниката щеше само да привлече бедата. Той облиза пръста си, после го вдигна нагоре и почувства лек хлад отдясно. Всъщност май някъде там беше и антигравитационният сал, но не му беше времето да мисли сега за него.

Тръгна срещу вятъра и бързо разбра, че напредването през лабиринта на джунглата, достатъчно трудно през деня, е почти невъзможно през нощта. Не знаеше накъде върви и бе принуден да проверява посоката на вятъра на всеки няколко метра. Вече беше тъмно като в рог, а непрекъснатото му препъване в невидими препятствия правеше прехода му така шумен, че той се замисли дали си струва да продължава. Но алтернативата да остане неподвижен през дългите часове на мрака изглеждаше хиляди пъти по-лоша. Продължи слепешката, докато пръстите му не докоснаха дебела грапава кора.

Дърво!