Войната срещу рулите

16.

Сега му стана ясен отказът на Питър Клъги да се здрависа с него под предлог, че го мисли за възможен рул. И пак Питър Клъги бе „установил“ чрез ръкостискане човешкия произход на радиооператора. Значи онзи също беше рул!

Джеймисън огледа „младежа“ по-добре. Не успя да намери никакъв недостатък в човешкия му образ. Трябваше да признае съвършенството му. Очевидно неизменно правило беше дегизираният никога да не се отпуска в присъствието на човешки същества. Е, това си имаше и добри страни. На Джеймисън винаги му се гадеше от гледката на червей с ръце и крака.

Айра Клъги се беше окопитил от първоначалното смайване и се взираше гневно в рула.

— Какво си направил с моя племенник? — викна той и тръгна заплашително напред.

Джеймисън пак го задържа.

— Внимателно, приятелю. Той не се нуждае от бластера. Може да ни унищожи с мълния от високочестотната материя, която е способен да управлява с клетките на тялото си.

Без да продума, рулът протегна нещо наподобяващо човешка ръка към таблото за управление и дръпна някакъв лост. Карът веднага започна да се спуска към зелената гора.

Джеймисън хвърли поглед навън и видя, че другият кар се е приближил и се спуска заедно с тях. След по-малко от минута храстите запращяха под корпуса им. Бяха кацнали. Странно, другият кар не кацна, а остана във въздуха на метър от земята близо до тях.

Дали целта на рулите беше да не оставят следи от пребиваването на другия кар тук? Междувременно двамата непознати, и двамата с човешки образи, и двамата несъмнено рули, скочиха на земята и тръгнаха към тях. Джеймисън се учуди, че изобщо не обръщат внимание на терена, който пресичат. Това бе учудващо, защото се намираха в сърцето на Зелената гора, която гъмжеше от младите на лимфния звяр!

Може би рулите наистина не знаеха каква е целта на работата на Клъги. Може би това бе просто обикновена шпионска операция за саботиране на човешки проект. Без да знаят, те можеха да объркат възрастния лимфен звяр с рожбите му. Родителите бяха безобидни. Младите нападаха всичко, което се движеше. Ако създанието престанеше да се движи преди да го достигнат, те мигновено забравяха за съществуването му. Крайно безсистемно те нападаха носените от вятъра листа, люлеещите се клони на някое дърво и дори движеща се вода. Милиони от тези змиеподобни същества умираха всеки месец при извършването на безразсъдни нападения на неживи обекти, които се движеха по една или друга причина. Но някои неизбежно оцеляваха през първите два месеца от своето съществуване и се превръщаха във възрастни особи.

При развитието на лимфния звяр Природата бе направила един от своите най-фантастични ходове. Крайната му форма беше твърдочерупкова бръмбароподобна конструкция, която не можеше да се движи. Трудно бе някой да влезе в гората, без да се натъкне на тези структури. Те бяха навсякъде — по земята и по дърветата, по склоновете и в долините. Където младите чудовища се случеше да се намират по време на своята промяна, там се установяваха и възрастните. Последният стадий беше кратък, но плодовит. Роякът от възрасти лимфни зверове живееше изцяло от храната, която бе складирал като млад. Бидейки двуполов, той прекарваше своето кратко съществуване в продължителен екстаз на размножаване. Младите обаче не биваха изхвърляни от него. Те се излюпваха вътре и веднага започваха да се хранят с най-важните органи на своя родител. Това спираше процеса на репродукция, но дотогава броят им вече беше голям. Младите се изяждаха и един друг, но когато черупката се размекнеше и се разпаднеше от техните секрети, определена част от тях успяваха да излязат навън.

Рулът, приел образа на Питър Клъги, отвори вратата на аероколата, и махна подканващо с бластера.

— Излезте навън!

Те неохотно тръгнаха пред него. Отвън вече ги чакаха другите двама рули. Горещината беше задушаваща. На Земята, при почти бездъждовен климат като този, растителността щеше да бъде прегоряла и изсъхнала. Тук поляната и заобикалящата я гора изглеждаха почти като изкуствени в своята восъчнобледа зеленина.

Тримата рули започнаха леко да се полюляват.

— Обсъждат положението — тихо обясни Джеймисън на Клъги. — Очевидно им е трудно да разговарят със светлинни вълни и да поддържат перфектен образ.

„Питър“ се обърна рязко към Айра и направи знак.

— Добре, сега можете да си вървите.

— Да си вървя ли? — Айра Клъги изглеждаше объркан.

— Да. Върнете се в колата си и отлетете. Идете във вашия лагер или където искате. Но днес не се връщайте повече тук!

— Няма да стане — каза категорично Клъги. — Ако господин Джеймисън остане, оставам и аз.

Подобието на Питър Клъги се поколеба.

— Но защо? Ние знаем, че таите неприязън към този човек.

— Може би да, преди. Но… — Айра Клъги млъкна, лицето му се изкриви от гняв. Бе осъзнал цялата последица от рулския коментар. — Значи знаете това! Значи моят племенник е бил убит — и вие сте заели неговото място — още на Земята!

Джеймисън постави ръка на рамото на инженера, за да му попречи да се нахвърли върху рула.

— Вашият племенник не е мъртъв — отвърна рулът. — Той е… тук.

Рулът отиде до багажника на кара и плъзна капака настрана. Вътре лежеше неподвижна фигура, точно копие на неговата. Не, вътре лежеше оригиналът.

— Ще остане в безсъзнание още няколко часа — поясни рулът. — Оказа се изненадващо устойчив на парализа. Но ще се възстанови. Аз едва тази сутрин, във вашия лагер, заех неговото място, за да открия това, което ни бе нужно да узнаем. Преди не е било необходимо.

Джеймисън му повярва. Несъмнено Айра Клъги се бе разприказвал в Клуба на космонавта за препирнята в кабинета му. А пък и преди слизането на тази планета целият персонал е бил грижливо проверен за човешкия си произход.

Рулът, изглежда, пак се съвещаваше с колегите си агенти. Очевидно не бяха планирали противопоставянето на Клъги.

И точно в този момент, докато Джеймисън се напрягаше да свърже в едно отделните действия на рулите, вниманието му бе привлечено от някакво движение в тревата. Беше на известно разстояние и виждаше само поредица от сенки, но и това бе достатъчно да изтръпне.

Тъмната гора на Майра! Пълна с рожбите на лимфния звяр…

Краткото съвещание на рулите завърши и копието на Питър Клъги заговори на Айра:

— Не е необходимо да се връщате сам. Аз ще ви закарам близко до лагера и ще ви оставя заедно с кара там. Сега се качвайте!

— А какво ще стане с господин Джеймисън? — попита мрачно Айра Клъги.

— Ще го оставим тук — отвърна рулът. — След час ще се стъмни. Ще бъде мъртъв, преди да успеете да се върнете и да го намерите.

Ръководителят мъртъв, а главният инженер свободен, мислеше Джеймисън. Защо? Внезапно му стана ясно. Ами разбира се! Хората щяха да си спомнят за буйните изказвания на Клъги относно разполагането на проекта в най-опасната зона на Майра. И мигновено шефът на полевите операции щеше да бъде заподозрян в убийство, а доставките на лимфна течност можеха да бъдат сериозно забавени.

Дръзка, макар и съвсем проста цел. От нея обаче ставаше ясно, че рулите още не знаят важността на проекта, който се опитваха да саботират.

Някъде някой рулски шпионски център беше известил за човешката активност на Майра 23 и бе изпратил група шпиони да се справят с нея. Включените индивиди, на които е липсвала пълна информация, бяха действали по типичен рулски план с обичайната рулска храброст.

Джеймисън погледна с крайчеца на окото си напредващата редица, която можеше да бъде само от рожбите на лимфните зверове. Тя бе неравна и вече се намираше само на десетина метра. В една точка зърна някаква извиваща се форма на сиви петна. До минута съществата щяха да бъдат навсякъде около тях.

Не биваше да чака нито миг повече. Трябваше да се довери на верността на анализа си и да използва знанието си срещу рулския враг. С две крачки беше до Клъги.

— Качвай се на кара — каза той високо. — Няма смисъл да умираме и двамата. — И шепнешком добави: — Заобиколени сме от лимфи. Аз ще се спася, като остана неподвижен. Качвай се! — И тласна Клъги към аероколата. Инженерът се поколеба за миг, после се мушна в нея и отлетя, без да чака рулите.

Джеймисън хукна към джунглата. Надяваше се рулите да не го убият. Нали така биха провалили плана си.

Само да можеше да отклони вниманието им за още няколко секунди…

Внезапно във въздуха около него се разнесе пращене и сякаш всички нерви в тялото му се събраха на кълбо. Напълно безпомощен, той се строполи на земята, лявото му рамо изхрущя при удара.

Не загуби съзнание, но чак след секунда-две осъзна, че се бе случило онова, което искаше. Един от рулите го беше достигнал с разряд парализираща енергия. Дано само да не си бе счупил някоя кост в рамото или ръката. Нямаше как да разбере. Бяха напълно изтръпнали като останалата част от тялото му. Една ужасяваща мисъл изскочи в съзнанието му: ами ако лимфните създания го бяха нападнали в момента, когато се удари в земята, и вече се хранеха с неговите жизненоважни органи! Можеше ли единственото указание за отиващия си живот да бъде отслабващото му съзнание?

Ярък беззвучен проблясък прекъсна мрачните му размишления. После, в бърза последователност, се заредиха още проблясвания. Източникът им беше извън ограниченото полезрение на Джеймисън, но той се досещаше какво става.

Минутите течаха една след друга. Проблясъците намаляха до редки блещукания. До ноздрите му достигна миризма на озон. Очите му вече смъдяха от него, но не можеше да ги затвори.

Малко по-късно вече страстно желаеше да би могъл да го направи, защото една невероятно грозна малка глава се появи само на сантиметри от брадичката му. Бе една от лимфните рожби и макар да не можеше да усети нищо, той можеше да определи от положението на главата, че съществото пълзи по тялото му!

Ужасната малка глава мина напред и изчезна от погледа му, но остави в съзнанието му незаличимо впечатление с многобройните си, мънички като главички на карфица очи и жълтите смучещи уста, обградени с концентрични пръстени от шиповидни зъби.

Измина безкрайно дълго време. Рулите вероятно вече си бяха отишли. Внезапно земята сякаш се изплъзна изпод него. Какво става? После разбра, че го вдигат и миг по-късно беше връз рамото на Айра Клъги.

Якият инженер не си губеше времето. Бе приземил кара си насред поляната и вече набутваше Джеймисън в него.

За миг Джеймисън успя да зърне тримата рули. Лежаха на тревата. Хуманоидните им образи бяха изчезнали и на тяхно място се бяха разкрили естествените им червейоподобни многоизрастъкови форми. Тук-таме по тъмните им тела се виждаше бляскав гланц, което значеше, че някои от управляващите светлината клетки са още живи. Но самите рули бяха мъртви. Малките чудовища бяха имали предостатъчно време да се заровят дълбоко в своите жертви.