Войната срещу рулите

20.

Джеймисън се събуди в обичайния час и тъкмо се готвеше тихо да се изплъзне от леглото, когато си спомни. Обърна се, погледна жена си и поклати щастливо глава.

Тя и момчето щяха да спят още часове. Той стана и отиде на пръсти в тоалетната. После закуси сам и обмисли как събитията през нощта биха могли да повлияят на следващите дълги дни. А че щяха да повлияят, бе убеден.

Изуолът беше доказал способностите си. Това, което направи като спаси живота на Диди, беше просто резултат от собственото му решение да използва всички възможни средства, за да помогне на момчето.

Щом пристигна в кабинета си, Джеймисън подготви рапорт за нощната акция. Крайното му заключение беше, че случилото се е толкова важно, колкото и завършването на самия Кораб. Той написа: „Полезността на телепатията като средство за връзка с чуждоземните раси, които засега осигуряват така малко помощ срещу общия враг, рулите, е разбира се, въпрос на предпазливо експериментиране. Но фактът, че такова средство изобщо съществува, е изключително събитие в историята на Галактиката.“

Размножи рапорта и го изпрати по специален куриер до всеки, чието мнение би оказало влияние.

Първият отговор дойде още същия следобед от една висша фигура от Въоръжените сили.

„Взети ли са предпазни мерки за подсигуряване, изуолът да няма умствен достъп до някой, който знае тайните на Временното изследване? («Временно» бе кодовото название на «свръхсекретно».) Възможно ли е точно този изуол да бъде унищожен като проста предпазна мярка?“

Джеймисън прочете съобщението с чувството, че си има работа с някаква форма на лудост. Разбира се, че беше така. Бе забелязал крайностите, до които понякога водеше военната тайна.

Разбра, че отговорът на високопоставения чиновник е бил изпратен до всички, на които бе представил за мнение своя собствен рапорт, и ядосан подготви отговор, основан на база данни, съгласно която можеше да бъде проверено, че изуолът не е бил в близост до никой, който знае актуални научни подробности за Временното изследване. В отговора посочи още, че въпреки поддържането на неговото собствено знание до един общоизвестен минимум, действието на рулските агенти при пресичането на бариерата и техните други действия са показали значително познаване на използваните срещу тях методи на бактериологична война и че „вместо да осъждаме изуола на смърт за малкото количество данни, които може да е научил от нас, би било по-целесъобразно да открием какво е научил той от рулите.“

Това бе единственото изопачаване на истината в неговия отговор. Той знаеше от опита на огромния възрастен изуол на Еристан II, че изуолите не могат да четат мислите на рулите. Но сега не беше моментът за представяне на подобна информация.

„Струва си също да се посочи — бе продължил той, — че ще бъдат необходими месеци, а може би и години, за да се създадат отново обстоятелства, позволяващи ни да заловим някой млад и доброжелателен изуол. Струва си да се посочи още, че бъдещите отношения с расата на изуолите ще зависят от това колко добросъвестно работим по този въпрос в настоящия момент. Ако изуолите някога разберат, че ние сме екзекутирали едно тяхно бебе, взаимоотношенията ни с тях ще бъдат моментално застрашени.“

Джеймисън разпрати своя отговор телеграфически и тъй като изуолът продължаваше да бъде под негова опека, взе предпазната мярка да го откара на ново място с цел — бе написал това в рапорта — да е абсолютно сигурен, че той няма да има никакъв контакт с някой, който притежава ценни данни.

Листът с рапорта бе оставен в архива на неговия собствен кабинет.

Доволен, че изуолът няма да бъде унищожен от някое прибързано действие, предприето без негово знание, той зачака по-нататъшните реакции.

Имаше няколко още преди края на следобеда. С едно изключение всички бяха само благодарствени. Изключението беше от индивида, отговорил най-рано. Бе лична бележка и гласеше: „Господи, човече, това чудовище бебе ли било?“

Така приключи последният опит да бъде унищожен младият изуол по правни или военни причини.

Измина седмица.

Един предиобед Джеймисън получи паметна бележка от Компютърния отдел. „В отговор на Ваша молба от 10-и т.м. Ви предоставяме на разположение някои данни за раси, с които е невъзможно да се установи контакт.“

Той телефонира на Калеб Карсън и уреди да обядват заедно, а после да прекарат част от следобеда в Компютърния отдел.

Карсън беше мършав младеж с изпито лице и имаше силна прилика със своя дядо, прочутия изследовател. В него се забелязваше някакъв плам, някакво потиснато вълнение, сякаш той знаеше тайни и имаше преживявания, които не би споделил с никого.

Седнаха в „Корабната стая“ на правителствения ресторант за висши административни служители и Джеймисън каза:

— Имам намерение да взема изуола на пътешествие до една чужда планета. Искам да го използвам поне веднъж като средство за свръзка. После ще го предоставя на теб.

Калеб Карсън се беше зачервил от вълнение.

— Много съм ви благодарен, сър — каза той. — Вие ми давате възможност да отварям цели планети за сътрудничество с галактическата култура. Досега не съм имал шанс да действам толкова нашироко.

Джеймисън кимна, но не каза нищо. Спомни си своите собствени чувства преди години, когато също беше прехвърлен към равнище на действия, което включваше използването на собствената му дискретност при работа с цели планети. С лека изненада установи, че вече е достигнал етап, на който може да предоставя пълномощия, даващи на други същата власт.

… Властта да се командват кораби.

… Властта да се подписват споразумения, обвързващи Земята.

Властта…

Спомни си своето собствено впечатление от хората, които му бяха дали правото да работи на такова равнище. Бе смятал, че са на средна възраст. Приличаше ли сега на тях? Не бе мислил по този въпрос.

Започнаха да обсъждат каква свобода трябва да има изуолът за негово собствено добро и за доброто на всички останали. Приключиха обяда, хвърлиха последен поглед на Кораба, който се извисяваше зад прозранните стени и тръгнаха да излизат.

— Наистина ли целта е този кораб да стигне до родната планета на рулите? — попита ненадейно Карсън, но видял изражението на Джеймисън, въздъхна:

— Добре де, нека спрем за малко при караулното помещение и да проверим дали съм рул.

— И като стана дума за това — каза мрачно Джеймисън, — най-добре ще е аз също да се проверя, за твое спокойствие.

Минаха през процедурата ужасно сериозни. Бяха чисти, макар и — Джеймисън знаеше това много добре — само за момента.

В един свят, пълен с рулски агенти, които можеха да се престорят на човешки създания, чистотата беше винаги временна. Един погрешен въпрос, едно подозрително действие и тестът трябваше да бъде повторен.

В известен смисъл бе нужно човек само да докосне някой, подозиран за рул, за да установи хуманоидността му. Но тъй като малко индивиди бяха способни да се справят самички с рул, предвидената процедура беше всички подозрения незабавно да се съобщават на властите. Фактът, че Карсън незабавно и доброволно пожела да бъде проверен, бе сам по себе си доказателство, че е човек. Обаче, независимо от това, проверката трябваше да бъде извършена.

— Поне за момента можем да говорим откровено — каза живо Карсън. — На каква база компютърът подбира чуждопланетните раси?

— Явен чуждопланетен произход и характеристики, които могат да бъдат полезни във войната — отвърна Джеймисън без колебание. — Аз бих желал да изпробвам изуолската телепатия при екстремни обстоятелства. Досега сме имали само един неуспех. — Той обясни за неспособността им за контакт с рулите и после продължи: — Съществува известна вероятност рулите да са в действителност от друга галактика, а аз предполагам, че целият живот в нашата, Млечния път, е посвоему сходен.

На практика никой не можеше да се усъмни в подобно съждение. Човекът бе открил хиляди факти за живота и как функционира той. Но какво представлява животът и защо го има, бе все още една неизвестна, която ставаше все по-удивителна, колкото повече необятните пространства на космоса се разкриваха пред човешките създания. Хората управляваха космически кораби за далечно плаване, проникваха все по-дълбоко и гледаха все по-далеч в необхватните и очевидно безкрайни разстояния на континуума, но можеха в най-добрия случай да правят само научни догадки. На Джеймисън му се струваше, че бе направил някои наблюдения за живота, които можеха да потвърдят неговата собствена догадка.

— Имате ли предвид някоя раса? — попита Карсън.

— Не. Подавам своите изисквания в Компютъра и го оставям той да решава.

Останалата част от пътя изминаха мълчаливо. Един техник ги въведе в малко помещение и скоро едно печатащо устройство затрака. Джеймисън хвърли поглед на първото изречение, подсвирна тихо и каза:

— Трябваше сам да се сетя. Плояните, разбира се. Кой друг в цялата галактика?

— Плояните — повтори Карсън намръщено. — Те не са ли само мит? Сигурни ли сме, че съществува плоянска раса?

— Не сме, естествено — отвърна Джеймисън развеселен. — Но точно сега е моментът да открием.

— Той беше развълнуван. Бе забравил за плояните. Това със сигурност щеше да бъде за изуола сериозен тест, а така също и за неговото собствено схващане, че между расите в една и съща галактика съществува някаква връзка.

Специално построената ракета излетя от кръстосвача в космоса и започна да пада към планетата Плоя по дълъг полегат маршрут. Джеймисън поддържаше мощността с помощта на дистанционно управление, намалявайки постепенно скоростта на малкия кораб.

Наблюдаваше уредите за отчитане на температурата и скоростта, когато машината навлезе в разредените външни слоеве на атмосферата, и продължи да намалява скоростта. В резултат се нагряха само външните стени на ракетата.

Машината се спусна на четиридесет мили от повърхността на планетата, движейки се с около деветдесет мили в час. На половината път до повърхността Джеймисън намали още повече скоростта й — почти до тридесет мили. Бе се захванал да изправя курса й до хоризонтален, когато уредът за въздушния шлюз започна да се държи ненормално.

Въздушният шлюз се отвори. И се затвори.

Джеймисън зачака.

Внезапно стрелките на уредите реагираха на някакъв прилив на енергия. В същия миг ракетата полетя лудо и неконтролируемо, скоростта й се увеличи и тя се залута насам-натам, сякаш бе загубила управление.

Джеймисън взе да натиска бутоните на дистанционното устройство поред, но ракетата не реагираше.

Напрегнат, но и примирен, той се облегна и зачака. Бе очаквал това да се случи. Сега нямаше какво друго да стори, освен да позволи на онова, поело командването на кораба, каквото и да беше то, само да попадне в клопката.

Капанът щракна, когато спасителната ракета стигна на шест километра от зелената повърхност на планетата.

Една по естество неелектрическа машина реагира на показание на барометъра и в резултат на това едно тежко и примитивно колело се задвижи и изключи цялата електрическа мощност на борда. От въздушния поток при свободното падане бяха задействани други чисто механични устройства, включително на въздушния шлюз. Ракетните двигатели оживяха, изхвърляйки яростно огън, и скоро спасителната ракета, управлявана от неелектрически съоръжения, започна да се издига към космоса.

Джеймисън я наблюдаваше. От такова разстояние беше невъзможно да се определи дали попадналото на борда нещо, каквото и да беше то, бе успяло да разреши механичния проблем с отключването на въздушния шлюз без използването на електрическа енергия. Съмняваше се да е успяло. Следователно той бе заловил един плоян.

Първата земна експедиция се беше приземила на Плоя преди почти сто години и се бе озовала в някакъв кошмар. Металният под, металната мебелировка и обикновените метални предмети внезапно бяха започнали да провеждат електричество така свободно, сякаш бяха част от електрическата система на кораба. От научна гледна точка това бе необяснимо явление.

За осемдесет и двамата души, убити от електрическия ток в първите смъртоносни моменти, направените след това научни констатации изобщо не представляваха интерес.

Останалите сто и четиридесет души, по случайност не бяха в допир с метал през тези първи секунди. Само двадесет и двама от тях не осъзнаха веднага, че си имат работа с електрически феномен, и по-късно същите двадесет и двама, заедно с първата група нещастници, бяха погребани в земята на Плоя, зелена и девствена като повечето първобитни планети, открити от човека.

Оцелелите се постараха най-напред да си възвърнат контрола върху кораба. Изключиха цялата мощност и понеже решиха, че на борда е попаднал някакъв вид жив организъм, започнаха систематично почистване с химическо напръскване. След като целият кораб беше наквасен, включиха мощността. След малко енергията полудя както преди. Опитаха безрезултатно всички химикали подред, дори най-просто измиване с вода под налягане.

От това също нямаше никакъв ефект. Обаче нещото, попаднало на борда, сякаш бе наблюдавало как бяха стартирали и спирали генераторите, защото през нощта, докато космонавтите дремеха неспокойно, всички електрически машини бяха стартирани едновременно. Наложи се да прекъсват връзки с помощта на механични инструменти, за да ги спрат.

Междувременно влязоха във връзка с придружаващия ги кръстосвач в орбита над атмосферата и получиха анализ на положението си, потвърждаващ в общи линии собствените им наблюдения.

„Чуждопланетяните — бяха казали от кръстосвача, — изглежда, не са пряко недоброжелателни към хората. Всичките смъртни случаи сигурно са нещастен резултат от тяхното набъркване в електрическата система на кораба. Следователно би могло да се предположи, че тази форма на живот може да бъде изследвана посредством създаването на многобройни комбинации от електрически симулации и наблюдаване на реакциите. За тази цел ще бъдат изпратени специални инструменти.“

Експедицията се превърна в научна и феноменът на странната форма на живот бе изследван в продължение на шест месеца. Крайният резултат не беше задоволителен, защото изобщо не бе установен контакт, нито пък се разбра дали на планетата наистина съществува някаква форма на живот.

В края на шестте месеца придружаващият експедицията кръстосвач спусна няколко старомодни ракетни двигатели, които не използваха запалващи електромеханизми. Така бяха спасени оцелелите от първата експедиция на Плоя.

Джеймисън мислеше за всичко това, докато прибираше спасителната ракета в един въздушен шлюз на своя кръстосвач. Малко по-късно огромният кораб вече набираше скорост в междузвездното пространство.

Изуолът съобщи за присъствието на още едно „съзнание“, но не можеше да установи точно никаква друга мисъл освен на безпокойство и злочестина.

Указанието, че има нещо, облекчи значително Джеймисън. Досега, като имаше предвид опита на първата експедиция, той не можеше да се отърве от чувството, че се е самозаблудил. Чрез идентифицирането на чуждото присъствие изуолът вече бе свършил полезна работа.

На сто светлинни години от Плоя той изключи междузвездните двигатели от всички електрически връзки. После заедно с изуола се оттеглиха в специално изградена за пътешествието част от кораба, свързана с главната посредством механично задвижвани и ръчно управляеми приспособления. В нея имаше второ командно табло и от него, с помощта на специално вградено механично устройство, Джеймисън отвори въздушния шлюз на малката ракета и позволи на плояна да влезе в главната част на кораба, ако това странно създание решеше да постъпи така. Изуолът съобщи по своя бърз мисловен начин: „Получавам картини на сцени от главната командна зала. Изглежда, идват от място близо до тавана. Имам впечатлението, че то преценява положението.“

Това изглеждаше разумно и убедително. Съзнанието на плояна можеше да бъде четено. Джеймисън се опита да си представи как би действал той в подобно затруднено положение на борда на някой чуждопланетен кораб.

„Сега създанието влезе в командното табло“ — изпрати бърза мисъл изуолът.

— В таблото ли? — попита Джеймисън слисано.

Последва силен тласък и корабът рязко промени курса си. Това не смути Джеймисън, но новото знание за плояна — добито чрез изуола — породи в съзнанието му потресаваща картина на съединено на късо командно табло. Той си представи някакво аморфно създание, което пълзи и се плъзга през маса проводници и уреди, с „тяло“, шунтиращо намиращите се под напрежение многобройни релета.

В следващия момент корабът стабилизира курса си.

„Създанието избра посока към планетата си и планира да я следва, докато стигне там — достигна до Джеймисън мисълта на изуола. — Не знае нищо за по-бързи двигатели.“

Джеймисън поклати глава впечатлен, но и изпълнен със съжаление. Бедният плоян! Хванат в клопка на разстояние, подобно на което неговата раса никога не бе виждала или дори може би не бе предполагала, че съществува.

— Кажи му колко е голямо разстоянието — рече Джеймисън на глас. — Кажи му колко много се отличават междузвездните двигатели от този, който използва той.

„Казах му — отвърна изуолът. — В отговор получих само гняв.“

— Продължавай да му го повтаряш — каза спокойно Джеймисън и след малко добави: — Кажи му, че притежаваме работеща с електричество машина, чрез която той и аз можем да разговаряме — веднага щом научи как действа. — Още по-късно даде следната инструкция: — Попитай го с какво се храни.

„Той казва, че умира от глад — отвърна изуолът. — И че ние сме виновни за това.“

Телепатичната връзка беше успешна. Скоро получиха информацията, че плояните се прехранват от магнитните сили на своята планета, които превръщат в някакъв вид жизнена енергия.

При неработеща електрическа система нямаше никакъв магнитен поток от многобройните намотки и котви на електрическите двигатели, генератори и релета. Ефрем получи впечатление, че такива концентрации на магнитен поток са изключително привлекателни за плояните.

На Джеймисън му стана ясно, че именно това бе причината за повечето, ако не и за всички вреди, които плояните бяха нанесли на предишните изследователи. Очевидно всички повреди в оборудването и смъртоносният ефект върху човешкия екипаж се дължаха в голяма степен на този „наркотик“, който доставяше удоволствие на плояните.

Като имаше предвид това, не беше трудно да инсталира малка газова турбина, която да задвижва генератор, а той от своя страна да задейства електрически двигател или компресор.

— Кажи му — нареди Джеймисън на изуола — да не поглъща потока твърде бързо, защото ще блокира системата.

По този начин дадоха на плояна неговата „храна“.

— Кажи му — рече после Джеймисън, — че няма да получи повече храна, докато не се съгласи да работи с комуникационната машина.

Само за часове плоянът успя така да модулира електрическия ток, че през високоговорителя се получиха разбираеми, макар и твърде гърлени звуци. За един ден създанието усвои няколко десетки думи.

— Интересно — каза Джеймисън повече на себе си, отколкото на младия изуол, — колко ли е интелигентен този приятел, щом почна така бързо да учи езика ни?

Ефрем не се зае да коментира този въпрос, защото самият той не се нуждаеше от език, но съобщи:

„Той, изглежда, използва цялото свое енергийно поле за съхранение на спомени, и може да го разширява, докъдето си иска.“

Джеймисън още не бе в състояние да получи ясна мисловна картина на една такава „нервна система“ Накрая каза:

— На път за дома възнамерявам да направя миниатюрна версия на нашия комуникатор, тъй че да мога да я нося в ухото си. Бих желал да го обуча до степен, до която да мога да разговарям с него така лесно, както с теб.

Вече беше изработил устройството и бе започнал процеса на обучение, когато от Земята пристигнаха две съобщения, които промениха плановете му за непосредственото бъдеще.

Първото беше от Калеб Карсън: „Политическата промяна на Планетата на Карсън прави възможна образователна програма за изуолите, без да се чака намесата на Галактическия конвент. Източникът на информацията е някоя си госпожа Уитман. Казва, че ти ще разбереш.“

Коментарът на Джеймисън беше иронично-шеговит: „Навремето с госпожа Уитман не се харесвахме. Но щом нещата са се променили, може и да се харесаме.“

Второто съобщение беше: „Продължете веднага към новооткритата планета в Район 18. Местоположението й ще бъде шифровано с 1-8-3-18-26-54-6. Нарежда Ви се да направите личен оглед и да съобщите за него възможно най-скоро. Подпис: ВЪРХКОМКОСОП.“

Не бе нужно да му се пояснява защо Върховният командир на космическите операции се е ангажирал пряко. Район 18 беше най-предната „линия“ на антирулските сили. Този нов свят, заедно с Планетата на Карсън и още две други планети, щяха да образуват каре от военни бастиони, от които Земята — и населената с хора част от галактиката — можеше да бъде защитавана.

Цифрите просто показваха кода, чрез който местоположението на новата планета щеше да му бъде съобщено по радиото.

Така че Джеймисън промени посоката си веднага след като потвърди получаването на известията. За Калеб предаде по радиото:

„Чакай ме при — И назова една планета, която той и Карсън щяха да достигнат за приблизително едно и също време. — Ще ти предам Ефрем и кораба и ще продължиш към Планетата на Карсън, за да действаш според плана.“

На ВЪРХКОМКОСОП отговори:

„Нека военен кораб ме срещне при… — И пак назова планетата, при която щеше да срещне Калеб Карсън. — Да е подготвен да приеме на борда моята лична спасителна лодка.“

Това бе единственото решение на проблема с плояна. Трябваше да го вземе със себе си.

После се зае да обясни на съществото колко е важно да не прави нищо прибързано.

— Ако искаш да запазиш надеждата си да се върнеш на своята родна планета, ще трябва през цялото време да правиш точно каквото ти кажа.

Плоянът нямаше друг избор.