Войната срещу рулите

11.

Събуди се от усещането, че наблизо има животни. Впечатлението бе толкова ясно, че включваше и усещане за големина. Животните бяха много, но бяха доста по-малки от мечката.

В мисловния им поток имаше силно изразена бруталност и това го успокои. Нямаше заплаха от човешки създания, щом тези същества се чувстваха в безопасност. От звуците и от мисловните картини той подразбра, че ядат мечката. После заспа отново. Когато се събуди, още беше светло, а повечето от вълците си бяха отишли. През съзнанието му внезапно преминаха картини с пръснати върху снега кости и козина и впечатлението, че са останали четири звяра. Два от тях се опитваха да разчупят една тазова кост. Телепатичната картина не показваше ясно какво правеше третият. Но четвъртият душеше при входа на пещерата.

Изуолът тихо се изправи, готов за нападение. Мускулите му се изпълваха с енергия. При първото си събуждане беше твърде уморен, за да се обезпокои, че може да бъде притиснат до стената. Сега, отново силен, той тръгна към входа и го достигна, тъкмо когато вълкът бавно и предпазливо бе тръгнал напред. Погледнаха се очи в очи само на метър един от друг.

Това животно бе по-свирепо от кучетата и дори от мечката. И въпреки това след едно дълго зъбато ръмжене вълкът отстъпи, обърна се и се измъкна. Изуолът прочете в мислите му не страх, а уважение. Разпозна също и чувството на утолен глад. Ситият вълк нямаше никакъв интерес да безпокои едно странно, много по-голямо и по-мощно същество.

Изуолът обаче беше неспокоен. Чувстваше, че трябва бързо да заличи всички следи от смъртта на мечката. Струваше му се, че пръснатите кости, кичурите козина и покритият с кървави петна сняг, както и значителното количество животински отпечатъци биха могли ясно да се видят от въздуха, така че излезе навън.

Наблизо имаше два вълка и на около двеста метра — още два. По-близките го гледаха с изпълнени с ярост очи, но се отдръпнаха, когато изуолът пристъпи напред, и се отказаха от недооглозганите кости. Без да им обръща внимание, изуолът зарови всичко, което намери, и заглади възможно най-добре снега. После се върна стъпка по стъпка заднишком в пещерата, като едновременно заличаваше оставените следи.

Спа спокойно цяла нощ в сърцето на склона. На следващия ден пак спа, но на пресекулки, поради острите пристъпи на връщащия се глад. Около пладне започна да вали. Когато снеговалежът се усили, изуолът се осмели да излезе от пещерата. Имаше определена цел. Спомни си, че недалеч оттук бе пресякъл някакъв замръзнал поток, както и за други подобни потоци, под чийто лед бе почувствал наличието на форми на живот. Струваше си да проучи това.

Счупи леда над един бързей и клекна над дупката да чака. Ту близо, ту далеч, от водата се излъчваха елементарни мисли. Два пъти зърна проблясващи форми в пенливия поток, но само ги наблюдаваше, без да предприема нищо.

Третия път потопи предния си десен крак в ледената вода и го задържа в нея известно време, докато рибата се приближи.

После дръпна лапата си с едно-единствено светкавично движение. Пръски и риба изхвърчаха върху леда. Изяде с удоволствие вкусната мръвка. За разлика от елена, рибата имаше приятен аромат.

За един час улови и изяде още четири риби. Не се беше заситил, но остротата на глада беше притъпена. Когато се върна в пещерата, вече се стъмваше.

Потънал в мисли, той се настани да прекара нощта. Чувстваше, че непреодолимите проблеми от изминалите няколко дни са решени, и то много по-успешно, отколкото бе очаквал. Сега разполагаше с убежище срещу враговете си, подходящ подслон и дори неочакван източник на вкусна храна. Всички тези неща беше постигнал сам, като първи истински тест за зрялост и беше сигурен, че майка му щеше да бъде страшно горда, ако можеше да узнае.

И въпреки всичко това изпитваше смътна неудовлетвореност. В края на краищата, беше осигурил само своето собствено бягство. Бе направил малко или не бе направил нищо, за да отмъсти за смъртта на майка си.

Колко човешки живота правеше това? Той реши, че на цялата планета едва ли има достатъчно човешки създания за тази цел. Определено те бяха съвсем малко в този отдалечен район, а погледнато реалистично, шансът да се добере до по-гъсто населени области бе твърде малък.

Все пак от съзнанията на своите преследвачи бе получил мимолетни картини на намиращи се наоколо села и колонии. В края на краищата, сигурно щеше да успее да достигне едно или повече от тях и да отмъсти поне частично, преди да бъде убит.

Но още бе рано. Беше глупаво да си въобразява, че преследването е завършило. Щеше да е най-добре, ако се показва възможно по-малко през следващите няколко дни, а след това да използва предимството на снежните вихрушки, за да се измъкне постепенно от хълмовете.

На четвъртия ден се случи нещо, което измени плановете му. Докато се движеше по коритото на потока и търсеше подходящо място за риболов, той стъпи с най-задния си ляв крак в капан за бобри.

Щракването на металните челюсти го накара да подскочи, а мигновената болка — силно и рязко да се дръпне. Точно тази реакция нарани тежко крака му, защото силата бе толкова голяма, че капанът разкъса плътта и засегна сухожилията.

Изуолът се сви от болка, огледа хваналото го съоръжение и след няколко секунди разбра как действа. Натисна пружините, освободи се и тръгна на пет крака по течението на потока. Искаше му се да се върне в пещерата и да остане там, докато кракът му оздравее. Но не смееше. Дали щяха да открият капана с освободената пружина скоро и дали щяха да го свържат с него, това бяха спорни въпроси. Но нямаше съмнение, че тази област вече не е безопасна.

Призори той намери място за почивка под една надвиснала скала и спа там през по-голямата част от деня. След пладне се спусна предпазливо в коритото на потока, откри място, където ледът бе най-тънък и върху бързей, и го проби с помощта на тежък камък. След това налови малко риба.

Цялата тази нощ и следващата изуолът се движеше по коритото на потока. На третия ден го събуди познатият звук на съскащи реактивни двигатели. Той надникна предпазливо от скривалището си и видя малък летателен апарат да минава ниско над коритото на потока.

Дръпна се да се скрие и изведнъж една ясна мисъл, изглежда, насочена право към него, докосна съзнанието му.

„Изостави незабавно този поток. Твоите следи са забелязани и търсенето е започнало. Казвам се Джеймисън и се опитвам да се свържа с властите, за да ти спася живота. Но може да стане твърде късно за това. Изостави незабавно този поток. Твоите следи са забелязани…“

Въздушният кораб отмина, изчезна от полезрението му и излезе извън обсега на долавяне на мисли. Младият изуол остана още известно време на мястото си. Разсъждаваше напрегнато.

Беше ли това капан, замислен, за да го заловят на открито, докато е още светло?

Реши, че не. Но този човек бе от хората, отгатнали тайната на изуолите. В действителност неговото приятелство, доколкото бе истинско, бе по-опасно за расата на изуолите, отколкото смъртта на майка му и неговата собствена смърт.

Младият изуол почувства огромно нежелание да умре без бой. Той изскочи от своето укритие и се отправи срещу течението — в посоката, откъдето бе дошъл. Рано тази сутрин бе минал покрай дълбока вдлъбнатина, осеяна с остри камъни. Не беше много далеч.

Достигна я, но кракът започна отново да го боли. Без да обръща внимание на болката, той тръгна по най-непроходимия път. Скалистият терен се издигаше все повече и изуолът скоро се добра до един хребет на сто метра над потока.

Все още не се виждаше никакъв летателен апарат и никаква следа от преследвачите. Облекчен, изуолът се отправи към следващия проход в далечината.

Нощта се спускаше, когато стигна до нещо като безкрайна неприветлива пустиня. Зад него изгря почти пълната луна, а небето оживя от странни светлинки, които той започна да възприема като някаква особеност на самата планета.

Първите слънчеви лъчи го завариха капнал и с крак, който непрекъснато щракаше от болка. Но много по-обезпокояващ беше просветляващият свят пред него — морски бряг с пръснати човешки жилища и сив океан, докъдето му стигаше погледът.

Изуолът спря неуверено и се огледа. В известен смисъл това място бе от вида, който търсеше. Тук имаше много човешки създания, на които можеше да си отмъсти. Но не и докато преследвачите бяха по петите му и докато раната на лапата му пречеше на всяка крачка. Трябваше да заобиколи това селище, да се върне в планините и да се крие, докато…

Изведнъж иззад близките дървета се появи нисколетящ апарат и след миг бе над главата му. Беше същият, който бе видял предишния ден при рекичката. Изуолът хукна, но летателният апарат го следваше лесно като повтаряше всяко негово извиване или обръщане и същото ясно съзнание, което се беше обърнало към него вчера, сега излъчваше серия от резки бързи мисли.

„Аз няма да ти причиня зло. Ако исках това, вече щеше да си мъртъв. Вече си бил забелязан на няколко пъти и за твоето присъствие е съобщено. Понеже знам от коя посока идваш, успях да те намеря пръв. Но цялата тази област е нащрек и я претърсват с други кораби. Престани да бягаш или ще бъдеш открит!“

Изуолът се почувства безпомощен. Разкъсваше се между призива за предпазливост от страна на разума си и изгарящото безпокойство от факта, че не е в състояние да се изплъзне от преследвача си. Но след по-малко от минута въпросът се реши сам. Той видя пред себе си група къщи, зави да ги избегне и зърна втора ракета да се движи бавно на по-малко от миля от него. Мушна се в някакви храсти и се сви там.

Малкият кораб се спусна и кацна почти до храстите. Капакът на един отвор се плъзна настрана, но не се появи никой. Вместо това до изуола достигнаха бързи мисли.

„Вчера се опитах да те насоча към открито поле, но сега, когато си дошъл в тази населена част, има само един начин, по който мога да ти спася живота. Ще трябва да влезеш в задното отделение и да ми позволиш да те заведа до място, където ще бъдеш в безопасност. Не, не мога да те пусна отново на свобода, но мисля, че мога да гарантирам, че няма да ти бъде причинено зло. Другият кораб се приближава! Хората на него не вярват, че си разумно същество и че си нещо друго освен заплаха за живота на хората, а няма никакво време да ги убеждавам в истината. Ако не действаш бързо, те ще те убият! Разбираш ли?“

Спасителната ракета беше вече само на неколкостотин метра и кръжеше над един съседен храсталак. Очевидно претърсваха грижливо навсякъде.

Изуолът чакаше напрегнато. Бе сигурен, че следите му са неразличими върху кишавия отъпкан сняг и имаше шанс спасителната ракета да тръгне в друга посока. Но още докато наблюдаваше, тя се издигна и се понесе право към него.

„Бързо! — достигна до съзнанието му настоятелната молба от малкия кораб. — Ще бъде много по-добре, ако не те видят да влизаш.“

Изуолът още се колебаеше. Изпитваше силно нежелание да се откаже от така трудно извоюваната свобода, дори за да спаси живота си. След това, в последния възможен момент, не размишлението върху личната му безопасност го накара да вземе решение, а онова, което бе изрекъл неговият бъдещ защитник: „Хората на него не вярват, че си разумно същество…“ Това означаваше, че човекът в чакащия кораб е единственият, който вярва. И че ако този човек бъде убит, това знание ще умре с него.