Вратите на съзиданието

14

Един по един, завършвайки с Ринтра, пристигнаха и другите Повелители. Не изглеждаха толкова обезсърчени, колкото можеше да се очаква. Може би защото се бяха върнали на познато място, едва ли не у дома. И, както каза Теотормон, можеха да ядат всичко, което пожелаеха.

Бяха се завърнали през дясната врата от огромната двойка. Самите врати се намираха на нисък хълм. Теренът наоколо им изглеждаше познат. След като отидоха до брега, за да утолят жаждата си, Повелителите приготвиха и изядоха рибата, която Теотормон налови.

Определиха нощните часови и легнаха да спят. Следващият ден беше посветен на изучаване на околността.

Нямаше никакво съмнение, че се намираха на големия остров, известен сред местното население като „Майката на островите“.

— Според мен тези врати са същите, през които започнахме пътешествието — каза Улф. — Помня, че се прехвърлихме през дясната врата. Следователно, лявата може да води в света на Уризен.

— Може би… — започна Теотормон, — ами, това може и да не е най-прекрасния от световете. Но не е ли по-добре да се радваме на живота тук, отколкото да умрем или да живеем в болка из килиите на Уризен. Защо не забравим, че има и друга врата? Тук има вода, храна и местни жени. Нека Уризен си седи в трона вечно и изгние в очакване да се доберем до него.

— Ти май забрави, че без специалните медикаменти ще остарееш и умреш — напомни му Улф. — Това ли искаш? Нещо повече, няма никаква гаранция, че след като ние не отиваме при Уризен, той няма да реши сам да ни посети. Не, ти стой тук и медитирай щом така ти харесва, но аз смятам да продължа да се боря.

— Нали разбираш, Тармас — криво се усмихна Вейла, — Джадауин има по-силен стимул от нас: жена му — която между впрочем не е Повелителка, а низше същество, родено на Земята — е отвлечена от Уризен. И той няма да намери спокойствие, докато знае, че тя е в ръцете на баща ни.

— Решавайте сами — решително каза Улф. — Но аз съм господар на самия себе си. — Той изучаващо огледа пурпурните небеса, спря поглед на двете огромни планети увиснали над главите им и на тънката нишка, която можеше да бъде черна комета. После продължи: — Защо да минаваме през парадния вход, където ни причаква Уризен? Нека се промъкнем през задната врата? Или, за да бъде метафората още по-добра, защо не влезем при него през прозореца?

И в отговор на въпросите, които заваляха, той обясни идеята, която му беше хрумнала, докато бе гледал планетите и кометата. Общото мнение беше, че е полудял. Замисълът беше фантастичен и това бе най-малкото, което можеше да се каже за него.

— Защо не? — реторично попита той. — Както ви казах, всичко от което имаме нужда може да се намери, дори да се наложи да минем още веднъж по същия маршрут. А Апирматцум е само на двайсет хиляди мили. Защо да не стигнем там с кораб, както ви предлагам?

— Космически балон? — ехидно попита Ринтра. — Джадауин, животът на Земята ти е взел ума.

— Имам нужда от помощта на всички ви — търпеливо обясни Улф. — Това начинание е мащабна и сложна операция. Ще ни отнеме много часове труд и огромни усилия. Но може да се направи!

— Дори да можеше да се направи — обади се Вейла, — какво ще попречи на баща ни да открие кораба, докато се реем в пространството между този свят и неговия?

— Ще трябва да поемем риска и да се надяваме, че не е настроил детекторите си за космически кораб. Защо му е да го прави? Единственият вход за неговата вселена е през вратата, която сам е инсталирал.

— Ами ако един от нас е предател? — настоя тя. — Помислял ли си, че някой от нас може да работи за Уризен?

— Разбира се, че разгледах и тази възможност. Както и всеки от останалите, предполагам. Но някак не мога да си представя един предател, който доброволно се подлага на всички мъчения и опасностите, през които минахме.

— А как можем да сме сигурни, че Уризен не чува и не вижда всичко, каквото става в момента, например? — попита Теотормон.

— Не можем да сме сигурни. Това е другият риск, който се налага да поемем.

— По-добре е да не правим нищо — завърши Вейла.

Последваха дълги спорове, които завършиха с това, че Повелителите все пак се съгласиха да му помогнат в реализирането на плана. Дори противниците осъзнаваха, че ако Улф по някакво чудо успее, онези, които са отказали да помогнат, ще останат завинаги на този остров. Мисълта, че братята им можеха отново да се превърнат в истински Повелители, а те да останат в положението на местните диваци, беше твърде много за инакомислещите.

Първата задача на Улф бе да провери как могат да се развият отношенията им с местните племена. За своя изненада установи, че те не се враждебно настроени. Те бяха видели Повелителите да влизат и да се връщат през вратите. Според техните представи това беше по силите единствено на полубогове, следователно Повелителите бяха по-особени и, при всички случаи, опасни същества. Диваците проявиха готовност да помагат на Улф. Това решение беше предопределено от религията им — опростена версия на оригиналната религия на Повелителите. Те вярваха в добрия бог Лос и злия — Уризен, който превъплъщаваше тяхното понятие за Сатаната. Пророците и лечителите им твърдяха, че един ден злият бог Уризен ще бъде победен. И когато това се случеше, те щяха да отидат на Алулос — техния рай.

Улф не се опита да им разяснява фактите. Беше доволен да вярват в каквото искаха, стига да му помагаха. Той се залови с онези неща, които можеха да бъдат изработени веднага с материалите достъпни на този свят. След това мина през вратите, които водеха из другите светове. Лува го придружаваше. Двамата бяха екипирани с пристегнати с ремъци на гърбовете им газови мехури. Въоръжението им се състоеше от къси копия и лъкове със стрели. Те минаваха през вратите и търсеха нещата, които Улф си беше отбелязал, че ще му трябват. Вече знаеха какво ги очакваше и от какво да се пазят. Но дори и така, приключенията им по време на това пътуване и многото следващи можеха да запълнят цяла книга. Повече жертви обаче не бяха дадени.

По-късно към експедициите им се присъединиха Вейла и Ринтра. Те донесоха обратно късове от стъклоподобната маса от света-пързалка, населен от съществата със смукала. От Weltthier донесоха торби пълни с птичи изпражнения. Добавени към собствените им „запаси“ и тези на диваците, те щяха да обезпечат необходимите за плана на Улф кристали натриев нитрат.

Живакът им бе предоставен от диваците, които бяха складирали огромни количества като спомен от дъждовете, съпровождащи прелитанията на черните комети. Живачните капки се считаха за религиозни амулети, затова ги дадоха на Улф едва когато той обеща, че ще бъдат използвани срещу Уризен. Случайно той откри, че едно от растенията на острова е източник на дървесен спирт. В този свят на изобилна растителност получаването на дървени въглища не беше никакъв проблем. Планетата на темпусфъджърите им даде сяра.

За да получи азотна киселина, Улф се нуждаеше от платинов катализатор. Още докато бяха на планетата на въртящите се цилиндри, през главата му беше минало, че те са или от чиста платина или от платинена сплав. Този метал имаше точка на топене 1773.5°С и беше особено неподатлив на рязане. Улф нямаше възможност да разтопи платината в самия свят на цилиндрите, нито разполагаше със специалните инструменти, които биха му дали възможност да отреже необходимите му късове от тялото на цилиндрите. Сам Лува му изтъкна това затруднение, на което Улф отговори, че ще използват за това техниката на самия Уризен.

Той взе всички Повелители със себе си, макар че Теотормон и Тармас бурно се съпротивляваха. Заградиха мобилните врати и ги избутаха до края на цилиндъра. Едва тук Теотормон разбра защо беше необходимо и неговото присъствие. Голямото му тегло бе използвано да се притиснат вратите наполовина през ръба на цилиндъра. Силите, които ги задържаха в изправено положение, бяха големи, но не устояха на комбинацията от тежест и мускули на Повелителите.

Кривината на цилиндъра беше такава, че поставянето на вратата върху ръба на долната му стена означаваше, че част от него минава през вратата. Ако вратата беше неподвижна това би означавало единствено, че част от цилиндъра ще се подаде през другата врата върху друг цилиндър. Но когато вратата беше плъзната странично по ръба, нещо трябваше да отстъпи. Вратата изигра ролята на ножица и отсече онази част от цилиндъра, която бе проникнала в нея.

Изправиха вратата и се прехвърлиха през нея. Озоваха се пред огромен къс платина. Използваха следващата врата, за да го донарежат на по-малки парчета.

Когато стигнаха на цилиндъра с въртящата се врата, Улф провери действието й с няколко камъка. Когато един от тях изчезна, той маркира вратата с жълта боя, донесена от водния свят. Оттук нататък вече нямаха затруднения с различаването на опасната от безопасната страна.

Улф организира прехвърлянето на тези от вратите в различните светове, които можеха да се местят, на по-удобни за използване места.

Островът на водния свят се превърна в една огромна ковачница. Огромен стълб дим се издигаше над него. Повелителите и местните жители горчиво се оплакваха. Улф ги изслушваше, отхвърляше исканията им, смееше се, заплашваше, уговаряше — все според случая. И продължаваше както преди. Триста и шестдесет тъмни луни минаха над главите им. Работата напредваше бавно, носеше им много разочарования и криеше доста опасности. Улф и Лува продължаваха да пътуват из световете, пренасяйки суровините, от които имаха нужда.

Космическият балон бе построен наполовина. Когато го завършеха, той щеше да се издигне с Повелителите на борда, докато не излезеше над атмосферата. Псевдогравитационното поле тук отслабваше бързо — така поне твърдеше Теотормон — и корабът щеше да бъде притеглен от луната, за да донабере скорост. Барутните ракетни двигатели щяха да му придадат допълнително ускорение. Насочването щеше да става чрез коригиращи курса експлозии на барут или чрез изпускане на газ от газовите мехури.

Гондолата щеше да бъде херметична. Улф още не бе решил проблема с пречистването на въздуха, рециклирането на отходните продукти и редица други затруднения, свързани най-вече с безтегловността. Всъщност, те трябваше да живеят в условията на известна гравитация. Нямаше да излязат в космоса по начина, по който го правеха ракетите, при които беше задължително достигането на втората космическа скорост за да се отделят. Те просто щяха да се издигат благодарение на разширяващия се газ в мехурите, докато атмосферата не свършеше. В този момент балонът им, разбира се, щеше да загуби плаваемостта си и сега всичко щеше да зависи от притеглянето на луната и не толкова мощната реактивна тяга, обезпечавана от слабите барутни двигатели. Надяваха се това да е достатъчно да се изплъзнат от полето на планетата.

Не биваше да се забравя, че ако успееха в това си намерение, съществуваше сериозната опасност да се окажат в плен на луната.

— Няма начин да определим по математически път точната скорост на откъсване и необходимия ни вектор, който хем да ни позволи да използваме притеглянето на луната, хем да ни гарантира, че няма да паднем върху нея — обясни Улф на Лува. — Трябва да свирим по слух.

— Е, да се надяваме, че няма да се окажем музикални инвалиди — въздъхна Лува. — Наистина ли мислиш, че имаме някакъв шанс?

— Да, наистина мисля — отговори му Улф. — Но точно в този момент предпочитам да мисля за други неща. Например за космическите ни скафандри. Ще трябва да ги носим докато сме в гондолата, понеже не можем да сме абсолютно уверени в нейната херметичност.

Направиха гърмящ живак4 за детонаторите. Това беше тъмнокафяв5 прах, получен след реакция на живак, спирт и концентрирана азотна киселина6.

Азотната киселина, с която окислиха сярата до сярна киселина7, бе получена в резултат на дълга серия от химически реакции. Натриевият нитрат, получен след кристализирането на птичите и човешки изпражнения, беше загрят заедно със сярна киселина (която получиха от съвместното изгаряне на сяра и селитра, т.е. калиев нитрат).

Свободният азот във въздуха беше свързан с водород (от газовите мехури) до получаването на амоняк. Смесиха след това амоняка с кислород (от мехури генериращи кислород) при необходимата температура, а сместа на свой ред бе продухана през фина мрежа от платина, играеща ролята на катализатор.

Получените в резултат на реакцията азотни оксиди бяха прекарани под вода. Крайният продукт бе силно разредена азотна киселина, от която можеше да се получи концентрирана след дестилация на водата.

Пещите, контейнерите и тръбите бяха изработени от стъклоподобната материя от планетата на кънкьорите.

Накрая получиха черен барут след смесването на дървени въглища, сяра и селитра.

Улф успя дори да получи амониев нитрат — мощен експлозив с унищожителна сила.

Един ден Вейла му каза:

— Не мислиш ли, че произвеждаш прекалено много експлозиви? Сам разбираш, че на кораба ще можеш да вземеш само една малка част от всичко това. Иначе никога няма да можем да се отделим от земята.

— Вярно — отговори й той. — Може би също се чудиш защо складирам експлозивите в отдалечени едно от друго места. Причината за това е, че барутът е нестабилен продукт. Не искам да загубя всичко, ако избухне една от купчините.

Някои от Повелителите пребледняха. Ринтра извика:

— Да не искаш да кажеш, че експлозивите, които ще вземем с нас на кораба могат да избухнат всеки момент?

— Да. Това е поредният риск, който се налага да поемем. Нали разбирате: в цялото това начинание няма нищо безопасно. Но искам да ви ободря. Представяте ли си каква ирония на съдбата ще бъде, ако успеем? Защото сам Уризен ще ни е в ръцете всичко, което ни е било необходимо за собственото му унищожение. И с тези прости оръжия ние ще сме победили неговата супертехнология.

— Ще се смеем, когато доживеем до този момент — внесе отрезвителна нотка Ринтра. — Засега обаче ми се струва, че последен ще се смее Уризен.

— Има един земен израз: „Поне ще го накараме да се поизпоти“. И една поговорка: „Най-добре се смее този, който се смее последен“.

Същата нощ Улф отиде в колибата на Лува. Усетил ръката му върху рамото си, Лува се събуди моментално и понечи да изтегли кремъчния си нож, с който не се разделяше още от планетата на темпусфъджърите.

— Тук съм за да поговорим, а не за да убивам — обади се Улф. — Лува, ти си единственият на когото мога да се доверя и от когото мога да поискам помощ. Защото имам нужда от помощ.

— Това ми прави чест, братко. Ти определено си най-достойният мъж сред нас. И знам, че няма да ми предложиш съзаклятничество в предателство.

— Част от това, което планирам, първоначално може да ти се стори като предателство. Но е необходимо да се направи. Изслушай ме внимателно, по-млади ми братко.

Час по-късно двамата напуснаха заедно колибата. Нарамили инструменти за копаене и сечене, те поеха нагоре по хълма, на върха на който се намираше двойката врати. Тук ги пресрещна група местни жители, на които Улф беше сигурен, че можеше да се довери. Всички заедно започнаха да копаят и секат преплетените полуизгнили стебла и корени, които образуваха самия остров. Работеха бързо, така че когато луната залезе и отнесе нощта със себе си, вече бяха изкопали тесен изкоп около хълма. Продължиха да се трудят докато не стигнаха на дълбочина, при която от водата под тях ги отделяха само няколко инча корени. Местните жители поставиха амониев нитрат и детонатори от гърмящ живак в изкопа. Приключвайки, те нахвърлиха обратно насечените клони и стебла в опит да заличат следите от дейността си.

— Всеки може да види отдалече, че тук някой е копал — каза Улф. — Разчитам на това никой да не дойде насам. Вече ви казах, че днешният ден е обявен за почивен, така че не е необходимо да ставате рано. — После хвърли поглед към вратите: — Сега двамата с теб трябва да направим една пълна обиколка. При това, колкото може по-бързо.

Когато пристигнаха на планетата на темпусфъджърите, Улф даде на Лува едно от духалата. Оръжието беше изработено от кухото стебло на едно подобно на бамбук растение, което растеше на „Майката на островите“. Местните жители изстрелваха през него парализиращи стрелички, изработени от костите на особен вид риба. Използваха ги за лов на птици и плъхове.

Улф и Лува влязоха в един от страничните каньони и удариха пет от фъджърите. След това Улф откри входа за една от дупките, където се криеха хроновълци. Вкара в тесния й отвор дулото на духалото и изстреля стреличката. Изчака минута, бръкна с ръка и изтегли приспания вълк.

Животните, все още замаяни, бяха хвърлени във вратата, която се предполагаше, че води в крепостта на Уризен. Беше напълно възможно и двете врати да осъществяват преход към следващата планета-спътник, точно както бяха настроени вратите на света на въртящите се цилиндри.

— Надявам се, че малките гризачи ще активират алармената система на Уризен — обясни действията си Улф. — И това ще ангажира вниманието му за известно време. Съществува още и вероятността, че способността на вълците и фъджърите да се размножават чрез скокове във времето ще им позволи да оцелеят известно време. Нищо чудно да плъзнат из двореца му и да задействат много от клопките и охранителните системи. В началото Уризен няма да разбере какво му се е стоварило на главата. И вниманието му ще бъде отклонено от вратата, през която очаква да пристигнем.

— Не може да си сигурен в това — възрази му Лува. — Както тези две врати тук, така и онези на водния свят, могат да водят само до някоя от планетите сателити.

— Нищо не е сигурно в нито една от тези многообразни вселени — отговори му Улф. — Смъртта дебне зад ъгъла дори всеки от безсмъртните Повелители. Така че нека завием зад ъгъла.

Двамата минаха през вратата, която извеждаше на Weltthier. Нямаше никаква следа от хроносъществата. Улф се зарадва, защото според него това увеличаваше шансовете, че животните бяха попаднали именно в света на Уризен.

Когато се върнаха обратно на водния свят, Лува потегли да изпълни задачата си. Улф го проследи с поглед. Може би бъркаше, че подозира Вейла в съюз с баща им. Но тя винаги бе имала късмета да си намери безопасно убежище, когато надвиснеше опасност. А и бе действала прекалено бързо. Освен това, не можеше да забрави колко самоуверена се бе чувствала тя на планетата на плъзгавите скали и с каква лекота бе плувала в реката. Подозираше, че в корсета й е монтирано устройство, което й помага да се държи във водата. И накрая, изборът й на вратите, през които да минат. Как така се бе случило, че всеки път без изключение те бяха минавали през врата, която извеждаше на планета-сателит? Бе проявила наистина голяма самоувереност — прекалено голяма дори и за нея. Изглеждаше като че ли играе някаква игра.

Макар да мразеше баща си, не бе изключено да бе обединила сили с него с крайната цел да бъдат убити всичките й братя и братовчеди. Нищо чудно да имаше предаватели имплантирани в тялото й. По този начин Уризен би могъл да чува, а най-вероятно и да вижда, всичко на което тя ставаше свидетел. Подобна игра би й доставила удоволствие — дори може би още по-голямо удоволствие, ако беше свързана с малко истински риск и реални опасности. Това би било напълно в стила на склонната й към перверзия натура.

И за самия Уризен сигурно бе занимателно да наблюдава всичко на екрана на монитора си.

Улф се върна на хълма, за да постави началото на предпоследната фаза. Местните бяха свършили да товарят кораба с черен барут, амониев нитрат и гърмящ живак. Недовършеният балон представляваше два скелета от свързани бамбукови стебла, в които бяха вградени газовите мехури. Засега беше построена само долната палуба на бъдещият кораб, горната щеше да бъде завършена по-късно.

Още от самото начало му беше напълно ясно, че е невъзможно да се направи космически полет по този начин дори възползвайки се от странните физически закони, които управляваха тези вселени. Знаеше, че дори всички обстоятелства да се стечаха максимално благоприятно, опитът да се прелети от тук до Апирматцум, е лишен от всякакви шансове за успех.

Но се бе преструвал, че е преизпълнен с оптимизъм, така че работата по този налудничав проект бе вървяла в пълен ход. Освен това, ако сред тях имаше шпионин, работещ за Уризен, той също щеше да бъде заблуден.

Дали Уризен не го наблюдаваше точно в този миг? Може би недоумяваше какво възнамерява да прави. Ако бе така, то когато разбереше, вече щеше да бъде много късно.

Диваците освободиха привързващите въжета на двете половини на кораба. Те се издигнаха на няколко стъпки и увиснаха ниско над повърхността, защото бяха претоварени с няколко тона експлозиви. Но тази височина бе напълно достатъчна за целите на Улф. Той даде сигнал и хората започнаха да бутат половинките на бъдещия кораб нагоре към вратите, докато носовете им едва не минаха през рамките. Размерът им бе напълно достатъчен за да се промъкнат през тях. Улф беше наредил строежът да се извършва върху двете половини поотделно, защото изцяло завършеният кораб не би могъл да мине през вратата. В сегашният им вариант конструкциите бяха пресметнати така, че оставаше пролука по-широка от инч от всички страни.

Улф запали фитилите и даде втори сигнал на помощниците си. Пеейки някаква бойна песен, те избутаха носещите се във въздуха конструкции през вратата. Първата сякаш бе всмукана. Малко по-късно във рамката изчезна килът и на втората.

В този момент от джунглата излезе Лува, метнал през рамо отпуснатото тяло на Вейла. Зад него вървяха останалите Повелители, обезпокоени, изненадани, гневни и изплашени. Улф им обясни какво смяташе да направи. Завърши с думите:

— Не можех да кажа на никой друг освен на Лува, защото вярвам само на него. Подозирам, че Вейла шпионира за баща ни, но възможно е и да е невинна. Както и да е, не мога да рискувам по този въпрос. Затова накарах Лува да се справи с нея докато тя още спеше. Ще я вземем с нас просто за в случай, че не е виновна. Когато се свести, събитията ще са точно в кулминацията си. И за нея ще бъде достатъчно късно да направи каквото и да е било срещу нас… Сега, облечете защитните облекла. Както ви обясних, те действат еднакво добре както под вода, така и в безвъздушното пространство. Дори по-добре, защото са проектирани за спускане на голяма дълбочина.

Лува хвърли поглед към вратите.

— Мислиш ли, че взривът е експлодирал?

— Няма как да разберем — сви рамене Улф. — Вратата, разбира се, е еднопосочна, така че няма никаква индикация какво става от другата страна. Но се надявам, че капаните на Уризен в близост до входа, през който ни очаква, са унищожени. И още повече се надявам в този момент той да е сериозно разстроен и да се пита какво сме направили.

Лува навлече костюм на Вейла, след което сам се облече. Улф лично инспектира запалването на фитилите за експлозивите, заложени в изкопа около хълма. Фитилите минаваха през кухи бамбукови тръби до огромни количества барут, амониев нитрат и гърмящ живак.