Вратите на съзиданието

16

Клетката бе с размери десет на десет стъпки. На пода й имаше тънко одеяло, освен това се виждаха кран за вода, дупка на клозет и автомат за храна. Човекът вътре беше много висок и много тънък. Чертите на брадясалото лице напомняха за измъчен от глад сокол. Косата му стигаше до глезените, а брадата до под коленете. Черните косми бяха прошарени със сиви и по това Улф разбра, че Уризен бе прекарал много дълго време в тази клетка. Дори след спирането на така наречените „лекарства на безсмъртието“ ефектът им продължаваше с години.

Уризен се приближи до решетката, но пролича, че отбягва докосването до тях. Улф тихо предупреди останалите да се държат назад. След това пристъпи напред и протегна ръце, с очевидното намерение да се хване за металните пръти. Уризен го наблюдаваше с хлътналите си трескави очи, но не отвори уста. Улф спря на няколко инча от решетката и проговори:

— Наистина ли още ни мразиш толкова силно, татко, че си готов да ни оставиш да умрем? — и прекара върха на една от стрелите си по решетката. Миг по-късно някакви лъчи пробягаха по метала.

Уризен се усмихна и заговори с кух, пълен с болка глас:

— Докосването на решетката е само болезнено, а не смъртоносно. Ах, Джадауин, ти винаги си бил хитър като лисица! Никой друг освен теб не ми могъл да стигне чак дотук. Никой, освен може би сестра ти Вейла и… Червения Орк.

— Значи тя избягна всичките ти клопки и вкара самия теб в капана — заключи Улф. — Сестра ми е наистина една забележителна жена.

— Къде е тя? — попита Уризен. — Умря ли най-сетне? Знам че е била с теб, защото ми разказа какво възнамерява да направи.

— Те я в двореца и все още се налага да се съобразяваме с нея — отговори Улф. — Но през цялото време, докато бяхме заедно, успя да ни заблуди, че ти седиш в Трона на властта. И разиграваше театър с нас, споделяше опасностите, преструваше се, че е наш съюзник. Подозирах, че е в сговор с теб, но нямах и представа каква е истината.

— Аз съм обречен — въздъхна Уризен. — Не мога да изляза, а ти не можеш да отвориш тази клетка, за да ме освободиш. Дори да бе искал, не би могъл да го направиш. И скоро ще умра, ако някой не ми помогне. Вейла ми имплантира бавно развиващ се раков тумор.

Всъщност направи го за трети път, но досега го отстраняваше, когато смъртта ми наближеше, след което ме лекуваше докато не оздравеех напълно.

— Ще те излъжа, ако ти кажа, че съжалявам и ти го знаеш — отговори му Улф. — Защото получаваш онова, което си заслужил.

— Ти ли ми четеш морал, Джадауин? — изненада се Уризен. Погледът му блесна със стария огън и Улф усети нещо в него да трепва. Страхът от баща му още не бе умрял в него.

— Чух, че много си се променил след живота си на Земята, но не можех да повярвам. Сега знам, че е истина.

— Не съм дошъл, за да споря с теб. А и нямаме много време за разговори. Кажи ми, татко, как можем безопасно да стигнем до залата за управление. Ако искаш за теб да бъде отмъстено, трябва да ни кажеш. Вейла отново ни се изплъзна и сега вероятно е в тази зала.

— Защо да ти казвам каквото и да е? — попита Уризен. — Аз ще умра, но поне ще имам удоволствието да знам, че ти, Ринтра, Лува и Теотормон ще загинете заедно с мен.

— И ще ти достави ли удоволствие последната ти мисъл да бъде, че Вейла е победила? Че тя ще продължи да живее? Че твоето тяло, като телата на много други, ще бъде изкормено и препарирано, за да бъде поставено в залата с ловните трофеи?

— Но ако аз ти кажа каквото искаш — усмихна се горчиво Уризен, — тогава Вейла ще умре, а ти ще живееш. Какъв отвратителен избор, не разбираш ли? Както и да постъпя, аз все губя.

— Ти може и да ни мразиш — каза Улф, — но ние никога не сме ти сторили нищо лошо. А Вейла…

— Морето скоро ще залее това ниво — напомни Теотормон. — Тогава всички ще умрем. А Вейла ще се смее доволно в безопасност. И после ще направи с Хризеис каквото е решила.

Улф почувства безпомощността си. Не можеше с нищо да заплаши Уризен, за да го принуди да говори. Какво повече би могъл да му направи след страданията, през които бе минал.

— Да вървим — каза той. — Повече не можеш да си позволим никакво губене на време. — Обърна се към баща си и допълни: — Последно сбогом, татко. Надявам се скоро да умреш. Знам че страстно желаеш да си отмъстиш на Вейла и би го постигнал, ако проговориш, но виждам, че не искаш да го направиш. Омразата ти така те е заслепила, че те кара да действаш против самия себе си.

— Почакай! — извика Уризен след него.

Улф се върна при клетката. Уризен облиза устни и продължи:

— Ще ти кажа, но ще ми направиш ли една услуга в замяна?

— Не мога да те освободя, татко — заяви Улф. — Знаеш, че нямам време да проучвам как може да бъде направено това. Честно ще ти кажа, дори да можех, пак не бих го направил. По-скоро бих те убил, вместо да те пусна на свобода.

— Точно такава е услугата, която ти искам — успокои го Уризен. — Смърт. Аз съм в предсмъртна агония, сине. Единствено гордостта ми попречи да ти го кажа досега. Дори една минута само от този живот ми се струва като хиляда години изтезания. Ако не беше гордостта ми, щях да съм паднал на колене пред теб още в началото и щях да те моля да ми спестиш мъченията. Но аз просто не мога да го направя. Уризен никога не се моли! Виж, ако става дума за сделка, тогава въпросът стои по-иначе.

— Съгласен съм — обеща Улф. — Една стрела през решетката ще свърши работата.

Уризен сниши глас и с няколко думи му прошепна онова, което им трябваше. Едва бе свършил, когато в далечния край на залата проехтя смях. Улф рязко се извърна и видя Вейла да крачи към тях. Той сложи стрела на тетивата, разбирайки вътре в себе си, че Вейла не би се показала така открито, ако не беше подходящо защитена.

В следващия миг видя през тялото й стената зад нея и разбра, че пред тях има само холограма. Надяваше се, че не бе успяла да долови думите на Уризен. Защото, ако ги беше подслушала, сега можеше да направи каквото пожелаеше с тях.

— Не би могло да се случи по-добре, дори ако го бях замислила по този начин — проговори образът й. — Колко подходящо е и колко точно съвпада с намеренията ми вие всички да умрете заедно. Едно щастливо събиране на семейството! Ще ви дам възможност да наблюдавате последните си гърчове. Колко приятно наистина! А след това ще напусна тази планета и тази вселена, и ще се захвана с последния ми жив брат и сестра ми, Анана. Но преди това ще си почина и ще се позабавлявам с твоята Хризеис.

— До момента се провали и ще продължиш да се проваляш! — извика Улф. — Дори да ни убиеш, пак няма да живееш достатъчно дълго, за да се насладиш на триумфа си! Помниш ли за отровата ецфагво, която жителите на водния свят използват? И че тя може да се сервира в храната, защото няма вкус? А след това изведнъж влиза в действие и довършва жертвата си в ужасни страдания, които траят с часове. И накрая, помниш ли, че за нея няма противоотрова? Чуй сега, Вейла! Подозирах те в предателство. Снощи поставих ецфагво във вечерята ти. Скоро ще се задейства, Вейла, и тогава никак няма да ти е до смях.

Улф, разбира се, не беше постъпил така и дори не му бе минавало през ума да го прави. Но бе решил, че ако ще умират, Вейла трябва да заплати с поне няколко часа душевни терзания.

Образът се изкриви от ярост и отчаяние. После каза:

— Лъжеш, Джадауин! Не си го направил, просто не би могъл да го направиш! Само се опитваш да ме изплашиш!

— Много скоро ще разбереш дали съм ти казал истината или не! — отново извика Улф. Обърна се и прониза Уризен със стрела през решетката, изпълнявайки последната му молба. В същия миг изображението на Вейла изчезна. Веднага след това скрити в тавана тръби започнаха да бълват зеленикава пяна. Тя бликаше под налягане, разстилаше се, издигна се до коленете на Повелителите и те започнаха да кашлят от вонящите й пари. Очите на Улф се насълзиха и той се преви надве. Наведе се да вземе лъка и колчана със стрели, които бе изпуснал. Парите го накараха да се закашля още по-силно.

Изведнъж усети, че пяната беше стигнала до шията ми. Той с мъка се опита да си пробие път до вратата в далечния край, макар да бе сигурен, че там ги очаква друга клопка. Пяната се издигна над главата му. Той спря да диша и си сложи въздушната маска. После надигна единия й край и издуха пяната, която бе успяла да я напълни. Надяваше се другите двама да запазят присъствие на духа и да се сетят за своите маски.

Не можеше да ги види, защото бяха зад гърба му. Сам той бе обърнат с лице към арката, към която се бе опитвал да се придвижи. Помъчи се да помръдне с ръце и крака и установи, че може да помръдва съвсем малко. Необходимо беше огромно усилие, за да се премести с един инч напред. В следващия момент желето, подобно на приливна вълна, го върна на мястото му и се донамести около него. Системата за дишане бе със затворен цикъл, така че рециклираше използвания въздух без да изхвърля въглеродния двуокис. В случая това се оказа предимство: ако бе отворена, той вече би бил мъртъв — желето ги бе притиснали толкова плътно, че издишаният въглероден двоукис не би имало къде да излезе.

Оставаше му може би към половин час живот. Вейла сигурно вече се заливаше от смях. А Хризеис, красивата Хризеис с големите очи, какво ли правеше тя в този момент? Дали не я бяха накарали насила да гледа картината на последните им минути? Или слушаше с отвращение описанията на Вейла за онова, което й предстоеше да изживее?

Изминаха петнайсет минути, през които мислите му бяха насочени към евентуалните пътища за спасение. Но такива нямаше. Това наистина бе краят на 25000 години живот и могъщество на бог. Беше ги изживял за нищо, просто можеше и да не е раждан. Щеше да умре, Хризеис също щеше да умре, после телата им щяха да бъдат препарирани и изложени в залата за ловни трофеи.

Не, поне това нямаше да се случи. Вейла беше принудена да напусне това място. Изливащото се в най-горното ниво на двореца море щеше да я накара да се махне оттук. Нямаше да може да си позволи тази последна гавра с телата им. Те — неговото и на Хризеис — щяха да останат под морето, в мрак и студ, докато плътта им не изгниеше и теченията не разпръснеха костите им.

Водите! Беше забравил, че в момента в двореца се носи мощен поток, който нахлува през стълбищата надолу. Ако…

Първият напор заля коридора и откъсна само парче от желето. Минути по-късно, коридорът беше изцяло наводнен и желето започна да се разтваря. Процесът обаче щеше да отнеме време. Водите се пробиваха път към него и размиваха желето обратно на зелена пяна, която се абсорбираше в течността. Изтече повече от половин час от момента, когато бе преценил, че запасите му въздух ще стигнат за още трийсетина минути живот. Имаше усещането, че всяка глътка въздух е последната.

Превърналото се обратно в зелена пяна желе, затрудняваше виждането. Но лепкавите окови се бяха стопили и той отново бе свободен. Макар че се намираше в не по-малка опасност. Потопен във водата, животът му зависеше от количеството останал му въздух.

Заплува към другите, които виждаше през зелената пелена върху маската. Изтегли ги от желето, което още не ги бе пуснало и видя, че Ринтра бе мъртъв. Беше си сложил маската навреме, но нещо се бе повредило. Улф направи знак на Теотормон и Лува да го последват към другия изход. Това беше единствената им надежда. Немислимо бе да се опитват да се измъкнат през вратата, през която нахлуваше водата. Без да се съобразява дали това влиза в намеренията им, потокът ги влачеше към арката на другия изход.

Улф разрови с пръсти желето, втвърдило се около вратата, освобождавайки път на водата, която го понесе с главата напред в съседната стая. Братята му го последваха и скоро всички се скупчиха един върху друг до срещуположната стена. Изтърколиха се странично от основното течение и се изправиха на крака. Улф изключи подаването на въздух и вдигна маската си. Трябваше на всяка цена да им каже някои неща, а разполагаха само с няколко минути преди и тази стая да се напълни, след което щяха да разчитат на неизвестните запаси въздух, които им оставаха.

— Уризен ми каза, че имало таен вход за резервна контролна зала! Подготвил го преди много време за в случай, че някой съумее да завладее основната му контролна зала. Средствата за управление там позволяват да се деактивира работата от основната контролна зала. За да се доберем до нея, трябва да минем през вратата, която се охранява от лазерния лъч. Нямаше време да ми каже как се изключва защитата! Ще си сложим маските, когато нивото на водата се вдигне и ще минем с нея. Дано повреди лазера. Надявам се!

Те нагласиха маските върху лицата си и се свиха в един ъгъл в близост до входа, за да се защитят от силата на течението. Мощната струя морска вода се блъскаше в стената срещу арката, после се оттичаше по пода през вратата. Виждайки, че водата не активира защитната система, Улф хвърли каменната си брадва през вратата. Дори през затворените си очи долови ослепителното блясване. Когато ги отвори, видя че водата кипи. Брадвата му бе увлечена от потока през вратата.

Нивото бързо се покачваше, повдигайки Повелителите към тавана със себе си. Беше останала само около една стъпка междина между водата и тавана, когато те отново сложиха маските си. Улф се гмурна колкото можа по-близо до пода и заплува към вратата. Изведнъж въздухът му спря. Той задържа каквото бе останало в гърдите му и продължи да плува. Ярък блясък го заслепи и водата като че ли попари тила му оголените части на ръцете. Той се удари странично в рамката на арката и се озова в съседната стая. Опря крака в пода и се оттласна нагоре. Вдигна ръце, за да смекчи удара в тавана, който не виждаше.

Главата му се удари в нещо твърдо, после той свали маската и пое въздух. Дробовете му се напълниха, но в следващия миг една вълна го плисна през устата и той се задави. Отново можеше да вижда. Теотормон и Лува бяха до него. Улф вдигна ръка и посочи надолу.

— Следвайте ме!

Гмурна се без да затваря очи и плъзна ръце по стената. Видя зелена статуетка от нефрит висока не повече от една стъпка. Представляваше идол на нечий народ в някоя от вселените, който клечеше в някаква ниша. Улф завъртя главата му и една част от стената се отвори навътре. Тримата Повелители бяха понесени от течението в голяма зала. Изправиха се с мъка на крака, после Улф изтича до един от няколкото пултове за управление и дръпна лост с червена дръжка. Вратата бавно се затвори, съумявайки все пак да преодолее напора на водата. В залата остана само към една стъпка вода на пода.

Откривайки пулта, за който Уризен му бе съобщил (а в залата имаше над трийсетина подобни), Улф натисна правоъгълна плочка, на която имаше символ изписан с древното писмо, използвано някога от Повелителите. Отстъпи крачка назад и на лицето за първи път от много време се появи усмивка.

— Вейла не само че няма да може да контролира положението от своята зала, ами в допълнение към безпомощността си ще бъде и затворена там — обясни той. — Всички врати за преход в залата й също са деактивирани. Остават включени само постоянно действащите, като тази която е отворена във водния свят.

Улф се пресегна към бутона, с помощта на който щеше да включи камерите за видеовръзка между двете зали. Ръката му увисна във въздуха, после той я отдръпна и остана така замислен за момент.

— Колкото по-малко знае сестра ни за истинското положение на нещата, толкова по-добре — каза той. — Теотормон, ела и ме изслушай внимателно…

Улф и Лува се скриха зад един от пултовете и надзъртаха през тясната пролука между пулта и свързания с него екран. Теотормон натисна бутона с края на перката си. Вейла втренчи поглед в него изумена. Дългата й тъмночервена коса беше мокра, а лицето й бе изкривено от ярост.

— Ти! — успя да промълви тя.

— Привет, сестрице — отговори й Теотормон. — Изненадана ли си, че ме виждаш все още жив? Интересно как ли ще се почувстваш след като ти кажа, че съм те затворил в онази зала и съм ти отнел всякаква възможност да упражняваш контрол над ситуацията?

— Къде са братята ти, които те превъзхождаха във всичко? — попита го Вейла, опитвайки се да разгледа на своя екран залата зад гърба му.

— Мъртви. Резервоарите им с въздух се изпразниха, както и моя. Но тялото, с което ме е надарил баща ми, ми даде възможност да оживея без да дишам, докато водата размие желето, в което ни прикова.

— Значи Джадауин най-сетне е мъртъв? Просто не мога да го повярвам. Ти, отвратително създание, май се опитваш да ми изиграеш някакъв номер!

— Не забравяй, че не си в положение да ме оскърбяваш.

— Покажи ми тялото му — настоя тя.

Теотормон сви рамене:

— Невъзможно е. Водата го отнесе нанякъде из двореца. Самият аз едва се добрах до тази зала. Нали не искаш да я отворя и наводня само за да изляза и го търся кой знае къде?

Вейла хвърли поглед на водата в залата и се усмихна:

— Значи и ти си в капан? Омразно смърдящ идиот, който няма мозък колкото и за една риба! Току-що ми разкри какво е твоето положение.

Теотормон зина:

— Но… но… — започна той.

— Мислеше си, че съм ти в ръцете, а? — продължи Вейла. — Да, до известна степен това е вярно. Но и аз те държа в своите. Защото знам къде се намира звездолета. А с негова помощ ние ще можем да се махнем от тази планета и да отидем на друга, където ще намерим врата, през която да напуснем тази вселена. Така… Сега искам да чуя какво предлагаш за да излезем от тази ситуация.

Теотормон почеса с перката козината по главата си.

— Не знам — отговори й той простодушно.

— О, знаеш, знаеш! Ти си глупав, но не чак толкова! Разбираш много добре, че трябва да сключим сделка: ти ме пускаш, а аз ти разрешавам да заминеш с мен с кораба. Мисля, че това е единственият изход и за двама ни.

Улф не можеше да види изражението на Теотормон, но тонът, с той който говореше, му подсказваше, че се старае да изглежда лукав и в гласа му да се долавя неприкрито подозрение.

— И как да бъда сигурен, че мога да ти имам доверие?

— Не можеш, както и аз не ти вярвам. Ще трябва да организираме нещата така, че никой от двама ни да не може да изиграе другия. Съгласен ли си?

— Ами, не знам…

— Контролната зала, в която се намирам, няма да пострада, ако морето я залее завинаги с една миля вода. Имам храна и вода поне за една година. Ще си стоя тук и ще те изчакам да умреш. А после ще измисля как да се измъкна, повярвай ми. Все има някакъв начин.

— Добре — логично отбеляза Теотормон, — тогава защо не постъпиш точно така?

— Защото не искам да оставам тук цяла година. Предстоят ми важни неща, с които трябва да се заема колкото може по-скоро.

— Добре. А какво ще стане с Хризеис?

— Тя ще дойде с мен. За нея имам специални планове — отсече Вейла. После в гласа й се прокрадна подозрение: — А теб какво те интересува тя?

— Не ме интересува. Просто се питах. Чудех се дали… дали не би ми я дала. Ако се вярва на Джадауин, тя трябва да е много красива.

Вейла се изсмя и каза:

— Това наистина би било едно истинско мъчение за нея. Но не е достатъчно. Не, не мога да ти я дам.

— Тогава няма да сключим сделка — отговори Теотормон. — Задръж си я. Ще видим как ще изкарате двете с нея, затворени заедно за една година. Между другото, аз не вярвам, че ще можеш да преплуваш разстоянието до звездолета. Налягането на водата много се покачи.

— Ах ти, тъпоумно парче слуз! Готов си да умреш, но да не ми дадеш нищо! Добре, вземи я тогава!

Улф се усмихна. Той специално бе подсказал на Теотормон да отвори въпрос за Хризеис, за да отвлече вниманието й от себе си. Съдбата на Хризеис изглеждаше несъществена в тази ситуация и заинатяването на Теотормон бе толкова характерно за него, че Вейла би трябвало да бъде убедена в искреността му.

Теотормон плесна с перки в изблик на злорадо опиянение от малката победа, която току-що бе постигнал. Улф се надяваше това да е престорено, защото сам не бе убеден дали Теотормон не замисля да го предаде в последния миг. После Теотормон каза:

— Добре. Сега, как предлагаш да стигнем до звездолета?

— Трябва най-напред да ме освободиш. Нали не очакваш да ти кажа преди да си ме пуснал?

— Но ако аз разблокирам изхода на онази зала, ти ще можеш да стигнеш до кораба преди мен!

— Не можеш ли да нагласиш отварянето му да стане когато ти стигнеш тук?

Теотормон изсумтя като че ли не бе помислил за тази идея.

— Да, бих могъл. Само че ще трябва да излезеш от залата без никакви дрехи на себе си. Трябва да си гола и да не носиш нищо в ръцете си. Аз също ще изляза оттук без никакво оръжие. Ще потеглим по едно и също време и ще се срещнем в коридора, който свързва двете зали.

Вейла ахна и прошепна:

— Аз мислех…! Искаш да кажеш, че през цялото време си знаел как да стигнеш дотук! Значи това е резервната зала! А аз си мислех, че другият край на коридора завършва със стена.

— Е, няма да ти бъде от полза, че вече научи какво е истинското положение на нещата — обади се Теотормон. — Не можеш да излезеш, ако не те пусна! А, да, съблечи и Хризеис! Не искам да скриеш някакво оръжие под нейните дрехи.

— Не поемаш никакви рискове, а? — подхвърли Вейла. — Май ще се окажеш по-интелигентен, отколкото съм си мислела.

Какво ли замисляше? Ако двамата наистина се срещнеха в средата на коридора, тя щеше да бъде напълно безпомощна срещу далече по-голямата му сила. Той можеше да я нападне в секундата, когато разбереше за истинското местоположение на звездолета и тя ясно съзнаваше това.

Истината бе, че Улф, Теотормон и Лува също знаеха къде се намира корабът. Теотормон само се бе преструвал, че не знае, за да й създаде илюзията, че тя го държи в ръцете си. Но трябваше да я подмамят да излезе сама от залата, защото иначе можеше никога да не го направи. Щеше по-скоро да умре и да погуби Хризеис със себе си, отколкото да се предаде. За нея бе немислимо, че един Повелител наистина ще удържи на дадената дума да не й причинява нищо лошо. Тя имаше сериозни основания да се опасява. Всъщност, Улф, който не гледаше на себе си като на истински Повелител, не беше уверен, че самият той би удържал на подобно обещание. И той определено не залагаше, че Теотормон щеше да удържи на думата си.

Какво тогава замисляше тя?

Теотормон отново повтори изискванията си към срещата между него и двете жени, сякаш не бе уверен дали всичко е напълно ясно. После изключи екрана и се обърна към Улф и Лува. Улф отвори вратата към коридора, за да могат двамата с Лува да стигнат предварително на мястото. Както бе казал Теотормон, коридорът свързваше двете контролни зали. Те, както и съседните помещения, се намираха в херметически затворена част от двореца под четиринайсет стъпки дебела специална метална броня. Убежището можеше да устои на произволно налягане на водата и нямаше да пострада дори след директно попадение на водородна бомба. Вътрешната стена бе облицована със специално покритие, което представляваше екран срещу неутронния поток на неутронна бомба. Уризен беше построил дублиращата контролна зала до основната, също в убежището, имайки предвид ситуации, точно като разигралата се. Никой попаднал в главната зала, нямаше да заподозре, че съществува връзка през коридора, докато не се отвореше аварийният изход в стената.

Самият коридор, макар и построен за крайни случаи като този, бе обзаведен като за прием на Повелители. Тук се виждаха рисунки, скулптури и мебелировка, каквито един земен милиардер не би могъл да си позволи дори с печалбата си за цял живот. На огромна верига от масивно злато висеше тежък към половин тон полилей изсечен от един-единствен диамант. И това не беше най-ценният предмет в коридора.

Улф се скри зад диван, покрит с копринената кожа в азурни и шоколадови шарки на някакво неизвестно му животно. Лува клекна зад основата на една статуя. Теотормон се увери, че всичко е наред и се върна в контролната зала, за да уведоми Вейла, че срещата може да се осъществи, както се бяха договорили. После натисна бутона, който отваряше тайният вход за залата, в която се намираше Вейла.

Част от стената в другия край на коридора се вдигна нагоре. През отвора се изля сноп светлина и Вейла предпазливо подаде глава навън. Теотормон направи същото от неговата зала. После бързо излезе навън, готов да се хвърли върху нея, ако я видеше да носи оръжие. Тя тихо се засмя и излезе в коридора, държейки ръцете си така, че да се види, че в тях няма нищо. Беше гола, а тялото й бе великолепно.

Улф я погледна бегло. Той не можеше да откъсне очи от жената, която пристъпваше зад нея. Това бе Хризеис — красивата нимфа с нечовешки големи очи и пъстрите тигрови кичури в косата си. Тя също беше без дрехи.

— Рогът на Шамбаримен — извика Теотормон. — Едва не забравих! Къде е той?

— В контролната зала — отговори му Вейла. — Не го взех, защото ти ме предупреди да не нося нищо в ръцете си.

— Иди и го вземи, Хризеис — нареди Теотормон. — Но когато се върнеш с него, дръж го над главата си с изпънати ръце и не го насочвай към мен. Ако направиш някакво неочаквано движение с него, ще убия и двете ви.

Звънкият смях на Вейла изкънтя в коридора:

— Ти си толкова изпълнен с подозрения, че подозираш дори нея? Не, тя няма да ти причини нищо лошо. Тя определено няма да направи нищо за мен!

Теотормон не отговори. Инструктиран от Улф, той играеше ролята на свръхподозрителен Повелител, за да не внуши на Вейла, че има нещо нечисто. Защото ако Теотормон се покажеше като прекалено доверчив, тя веднага щеше да се усъмни в някаква игра.

Вейла и Теотормон пристъпиха един към друг, правейки крачките си бавно и в синхрон. Приличаха на партньори в тържествен ритуален танц и се движеха достолепно и в ритъм.

Улф чакаше свит. Беше свалил костюма си, за да бъдат движенията му напълно свободни. От напрежение тялото му бе покрито с пот. Двамата с Лува не бяха въоръжени. Бяха загубили всичките си оръжия още на път за тайната зала. Където, за тяхно огромно разочарование, не бяха намерили никакви оръжия. Явно, Уризен не бе сметнал това за необходимо. Макар по-вероятно да беше, че имаше оръжия скрити някъде зад стените, достъпни само за онзи, който знае как да стигне до тях. Уризен не бе имал време да им даде и тази информация… ако изобщо беше възнамерявал да го направи.

Планът им бе да изчакат докато Вейла не подмине Лува, който дебнеше в другия край. Когато той се втурнеше след нея, Теотормон щеше да я повали на пода. Улф, на свой ред, щеше да изскочи от своето скривалище за да помогне на двамата.

Вейла спря на няколко крачки от диамантения полилей; Теотормон също спря. Тя проговори:

— Е, грозни ми братко, ти изглежда спазваш твоята част от сделката.

Той кимна и попита:

— Къде е в такъв случай звездолетът?

После пристъпи още една крачка напред, надявайки се, че Вейла също ще направи крачката, която щеше да ги приближи още малко един до друг. Тя обаче не помръдна. Без да скрива подигравката в гласа си, тя обясни:

— Входът за него е точно от другата страна на онова огледало. Можеше и сам да отидеш там и да ме оставиш да умра… ако знаеше къде се намира, разбира се! Тъпа мръсна твар!

Теотормон изрева и скочи върху нея. Лува също изхвръкна от мястото, където бе чакал до момента, но се блъсна в пристигащата Хризеис. Улф се изправи и се хвърли към двамата.

Вейла изпищя и вдигна дясната си ръка. Дланта й беше перпендикулярно на ръката, а пръстите сочеха към тавана. Болезнено ослепителен лъч, дебел колкото игла, излетя от дланта й. Тя помръдна ръка, описвайки дъга с лъча, който мина през шията на Теотормон и главата му падна на пода. За миг тялото остана право, а от шията бликна кървав фонтан. После падна напред.

Улф се извъртя като ръгбист, който се изплъзва от защитниците на противниковия отбор. Хвърли се на пода зад краката на Теотормон. Вейла, дочула проклятието на Лува след сблъскването му с Хризеис, се извърна към него. Явно бе сметнала, че това е най-близката заплаха и че ще има време да се справи с Улф след малко.

Хризеис беше реагирала светкавично. Когато видя главата на човека-тюлен да се изтъркулва на пода, тя се хвърли зад една от статуите. Лъчът на Вейла откъсна парче от основата на статуята, но не улучи Хризеис. В същия миг върху нея с главата напред връхлетя Лува. Вейла ловко отскочи встрани и нанесе саблен удар с ръба на лявата си ръка. Лува падна по лице и остана да лежи без да помръдва.

Остана загадка защо не го уби с малкия излъчвател имплантиран в плътта на ръката й. Може би искаше да остави някой жив като жертва за изтезаване, както бе в стила на Повелителите.

Улф беше безпомощен… или поне така си мислеше Вейла. Защото пристъпи към него.

— Сега ще те убия — каза тя. — Ти си толкова опасен, че не бива да живееш и секунда по-дълго отколкото е абсолютно необходимо.

— Още не съм мъртъв — напомни и Улф. Пръстите му се затвориха върху главата на Теотормон и той я запрати към нея. В същия миг скочи на крака и се затича, разбирайки прекрасно, че няма никакъв шанс, освен да се надява, че нещо ще й попречи достатъчно дълго да се прицели добре.

Тя вдигна ръка, за да се запази от отвратителния предмет, летящ към нея. Лъчът разцепи главата надве, но едно от парчетата продължаваше да лети в същата посока.

Лъчът, отклонен само за миг към тавана, разсече златната верига. И половинтонният полилей се сгромоляса върху нея.

В този момент Улф все още тичаше към Вейла. Той се хвърли на пода, за да се окаже под линията на огъня й, ако беше още жива и можеше да стреля. Тя яростно го изгледа. Ръцете и тялото й бяха приковани под диаманта, изпод който се стичаше струйка кръв.

— Ти… успя, братко — произнесе тя със задавен глас.

Хризеис излезе иззад статуята и се хвърли в обятията му. Притисна се към него и заплака. Не можеше да я обвини, но имаше други неща, които трябваше да направят незабавно.

Затова я целуна няколко пъти, потупа я по гърба и я отдръпна от себе си.

— Трябва да се махаме оттук, докато можем — обясни той. — Натисни третия орнамент отляво в горната част от рамката на огледалото.

Тя го послуша и огледалото се завъртя. Улф метна безжизнения си брат през рамо и се отправи към отвора. Хризеис му извика:

— Робърт! Ами тя?

— Какво „тя“? — спря се той.

— Нима ще я оставиш да се мъчи по този начин? Кой знае колко време ще мине преди да умре.

— Няма да е чак толкова много — възрази той. — Освен това, тя сама си го търсеше.

— Робърт!

Улф въздъхна. Само за миг се беше превърнал в истински Повелител, бе станал отново стария Джадауин.

Той положи Лува на пода и се върна при Вейла. Тя се изви, ръката й неочаквано се освободи и от полилея издрънча отрязано парче диамант. Улф скочи върху й и я хвана за ръката в мига, когато лъчът отново блесна. Изви дланта с такава сила, че костите изпукаха. Миг преди да умре, те изви от болка.

Насочван от ръката на Улф, лъчът отсече наполовина главата й.

Улф, Хризеис и Лува влязоха в звездолета. Корабът се издигна по шахтата за излитане до самия връх на двореца. Улф го насочи към вратата за прехода, скрита сред планините на планетата на темпусфъджърите. Едва тогава му остана време да попита как Вейла бе успяла да измъкне Хризеис от леглото и от техния свят.

— Събуди ме хексакулумът — обясни тя, — докато ти още спеше. После той… гласът на Вейла, ме заплаши, че ако те събудя, ти ще умреш по най-ужасен начин. Вейла ме предупреди, че само като изпълнявам точно инструкциите й, ще мога да спася живота ти.

— Жалко, че не си се досетила — въздъхна той. — Ако тя беше в състояние да ми причини нещо лошо, щеше да го направи. Но мисля, че ти си била страшно изплашена за мен. И не си се сетила да провериш дали не те блъфира.

— Да. Исках да извикам, но ме беше страх, че тя е способна да изпълни заплахите си. Всъщност, бях толкова ужасена, че просто не можех да разсъждавам. Затова минах през вратата, която тя ми посочи — една от онези, които извеждат на по-долните нива на нашата планета. Преди да мина през нея, деактивирах алармената инсталация, както тя ми заповяда. Вейла ме чакаше в пещерата, където вратата ме изведе. Вече беше инсталирала своя врата, която ни прехвърли в тази вселена. Останалото ти е известно.

Улф предаде управлението на Лува, за да може да я прегърне и целуне. Тя се разплака, а след малко той установи, че също плаче. Но сълзите му не бяха само сълзи на облекчение, че я бе спасил без да й се случи нищо лошо, и че се бе отървал от нескончаемата серия приключения в този свят. Той плачеше също за загиналите си братя, за сестра си. Но не за възрастните — тези, които бяха намерили смъртта си преди малко. Оплакваше братята и сестра си като деца каквито някога бяха били, плачеше за безвъзвратно загубената им детска любов един към друг. Плачеше за онова, което те не бяха успели да станат.