Вратите на съзиданието

7

Вейла го поздрави в полумрака горе на висящия мост. Смееше се. При това смехът й не беше истеричен, а изразяваше искрена развеселеност. Беше сигурен, че на по-добро осветление би видял и блясъка в очите й.

— Радвам се, че намираш това за забавно — обади се той. Целият беше изплескан с кръвта на нихидорите, която се смиваше под потта му, а на всичко отгоре и направо се тресеше. — Ти винаги си била странна, Вейла. Още като малка обичаше номерата и си правеше доста груби шеги с нас. А и като жена обичаше кръвта и страданието — в другите, естествено — повече отколкото самата любов.

— Е, значи съм истинска представителна на Повелителите — отбеляза тя. — Достойна дъщеря на баща си. И, бих допълнила, не по-малко достойна сестра на брат си. Ти беше точно същия като мен, скъпи ми Джадауин, преди да станеш дегенерат-землянин, превръщайки се в откачения Улф.

Тя се приближи, сниши глас и продължи:

— От много време не съм спала с мъж, Джадауин. А и ти не си се докосвал до жена, откакто мина през вратата. А аз знам, че си като пръч и започваш да страдаш, когато мине ден без да си вкарал жена в леглото си. Защо не забравиш за явната си омраза към мен — аз и без това не я разбирам! — и не се позабавляваме заедно? Има хиляди скришни места на острова — тъмни, топли и усамотени, където никой няма да ни обезпокои. Обърни внимание, че аз те моля, а знаеш колко голяма е гордостта ми.

Тя казваше истината. Той бе изключително здрав и жизнен мъж. Мъжките желания го спохождаха всеки ден, макар да се бореше срещу самата мисъл, поддържайки високо ниво на активност. Когато дойдеше нощта и той легнеше, стараеше се да насочи мислите си към баща си, опитвайки да си представи хилядите възможни усложнения и най-добрите начини да се справи с тях.

— Първо кървавата схватка, после финала с жените — каза той. — Не аз те възбуждам, а острието в ръката ти и кръвта, която бликва като мушнеш с него.

— И двете — поправи го тя. После протегна ръка към него: — Хайде, ела!

— Не — поклати той глава. — И повече не искам да говоря по този въпрос. Смятай, че тази тема е погребана!

— Скоро и ти ще си погребан — изсъска тя. — Никой не може да…

Вейла се обърна и се отдалечи, а когато след малко отново погледна към нея, тя говореше със сериозно изражение на лицето с Паламаброн. Скоро двамата потънаха в мрака на един от коридорите. За миг поиска да им заповяда да се върнат. Защото на практика те дезертираха от своите постове. Опасността от нихидорите като че ли бе преминала, но ако живачният дъжд се засилеше, островът можеше тежко да пострада.

След кратко двоумение сви рамене и се обърна на другата страна. В края на краищата, никой не го беше упълномощавал с власт над останалите. Сътрудничеството между Повелителите не бе нищо повече от едно обикновено устно споразумение; не съществуваше и никакъв общоприет ред на нещата, да не говорим за някаква система от наказания. Освен това, ако опиташе да се намеси, това можеше да бъде схванато като проява на ревност. И едно такова обвинение нямаше да остане напълно безпочвено. Защото го заболя, когато видя Вейла да се усамотява с друг мъж. Всичко това можеше да служи като мярка за някогашната му обич… наистина, след петстотин години той все още се вълнуваше какво става с нея!

— Колко време обикновено продължава дъждът? — обърна се той към Дугарн.

— Около половин час — отговори вождът. — Черната комета донася със себе си капките. Наричаме ги „смехът на Уризен“, защото те могат да бъдат само негово изобретение. Уризен е жесток, кървав бог, който изпитва наслаждение от нещастието на хората. Отношението на Дугарн към Уризен не беше точно като това на Повелителите. В течение на няколкото хилядолетия, през които наследниците на похитените Повелители бяха израснали тук, името на Уризен се бе превърнало в символ на злия бог върху пантеона на абуталите. Дугарн нямаше и най-смътна идея какво представлява вселената, в която му бе отредено да живее. За него светът беше Светът — единственият възможен. Повелителите бяха полубогове — синове и дъщери на Уризен от смъртни жени. Повелителите също бяха смъртни, макар да имаха огромна мощ. Разнесе се експлозия и за миг Улф се изплаши, че газовите мехури в другия край на острова са се спукали. Но един от абуталите го успокои, обяснявайки, че се е взривило едно от гнездата на нихидорите. Не така добре защитени като острова, те бяха пострадали по-тежко от концентрирания живачен дъжд и мехурите им се взривяваха един след друг в нещо подобно на верижна реакция, в края на която гнездото ставаше на парчета. Улф отиде при клекналия в един ъгъл Теотормон. Брат му вдигна поглед, в който се четеше омраза и мъка. Улф му заговори, но той извърна глава. Когато Улф клекна до него, Теотормон стана неспокоен. Накрая погледна Улф и каза:

— Знам от баща ми, че има четири планети, обикалящи около петата. Тя се казва Апирматцум и на нея се намира неговата крепост. Останалите планети имат размерите на тази и всички са намират от Апирматцум на около двайсет хиляди мили. Тази вселена не е от скоро. Тя е само една от серията създадена преди поне петнайсет хиляди години. Всички те бяха добре скрити, защото баща ни активираше вратите само когато се налагаше той лично да ги използва. По този начин скенерите на другите не са могли да ги открият.

— Значи това е причината, поради която видях само три планети — замислено каза Улф. — Външните се намират по върховете на равностранен четириъгълник. Поради което отсрещната планета винаги е скрита от Апирматцум.

Той не се удивляваше на силите, които позволяваха разполагането на четири огромни тела толкова близо едно от друго в относително стабилна система. Науката на Повелителите беше далеч извън възможностите му да я проумее, точно както не бе по силите и на никой от останалите живи Повелители да я разберат. Всички те бяха наследили могъщество, основаващо се на принципи, които им бяха напълно непонятни, без това да ги вълнува макар и в най-малка степен. Стигаше им, че можеха да се възползват от предоставената им мощ.

Но незнанието на принципите ги правеше уязвими отвреме-навреме. Всеки от тях разполагаше с много техника и оръжия. Ако бъдеха повредени, унищожени, загубени или откраднати, единствения начин да се набавят нови бе да се откраднат от друг Повелител… ако все още съществуваха. А и в защитата, с която се ограждаха срещу другите Повелители, винаги се намираха дупки, независимо, че понякога тя изглеждаше непроницаема. Най-важното нещо бе да се живее достатъчно дълго, за да се налучкат тези дупки. Затова Улф се надяваше, че ще може да бъде крайният победител. Имаше достатъчно време да размисъл, докато траеше живачният дъжд. От дълго време насам някакво ъгълче на съзнанието му го атакуваше непрестанно с мисли, които му досаждаха с привидната си неуместност. Не ставаше дума за сегашната ситуация. Това бе може би само защитна реакция, която отвличаше вниманието му от безпокойствата по отношение на Хризеис, за която той беше безсилен да направи каквото и да е било в този момент. Имената на баща му, братята, сестрите и братовчедите му, го бяха карали да се чуди откакто беше възвърнал паметта си за предишния си живот като Джадауин, Повелител на Света на нивата. Уризен, Вейла, Лува, Анана, Теотормон, Паламаброн, Енион, Аристон, Тармас, Ринтра — това бяха все имена на герои, населяващи огромните, тъмни светове от дидактичните и символистични трудове на Уилям Блейк. И не ставаше дума за обикновено съвпадение. Улф бе убеден в това. Но по какъв начин се бе натъкнал на тях мистичният английски поет? Беше ли познавал някой изпъден Повелител, заточен на Земята, където по незнайни причини му бе разказал за своята раса? Защо не? А след това Блейк бе използвал сюжета на някоя тяхна легенда като основа за апокалиптичната си поезия. И беше изменил съдържанието й значително.

Някой ден, когато Улф се измъкнеше от тази клопка, щеше да бъде интересно да направи някои изследвания по този въпрос на Земята, както и да разпита онези от Повелителите, които биха го допуснали достатъчно близко за разговор.

Чаткането на живачните капки спря. Островитяните изчакаха половин час за по-сигурно, че бурята наистина бе отминала, и после се върнаха на палубата. Подът беше натрошен и обгорял. Стените бяха пробити на толкова много места, че корените и листата бяха като накълцани наситно. Наблюдателната гондола беше станала жертва на особено тежка бомбардировка и беше напълно опустошена. Навсякъде по палубата се виждаха малки капчици живак.

— Живачният дъжд не може да се сравнява с метеоритния — обади се Теотормон. — Капките се движат с не повече от сто мили в час, когато навлязат в атмосферата, а преди да стигнат до повърхността значително се забавят и разпръскват. И все пак…

Той помаха с пръст с посока към разрушенията.

Улф погледна към морето. Оцелелите гнезда бавно се отдалечаваха. Крилатите мъже се бяха изправили пред достатъчно свои проблеми, за да мислят за продължаване на атаката. Едно от гнездата бе толкова претоварено от спасилите се от другите гнезда, че плавно губеше височина.

Дугарн беше тъжен. Загубите в жива сила бяха толкова значителни, че щеше да бъде много трудно да се маневрира успешно с острова, а защитата му срещу следваща атака бе направо невъзможна. Сега им оставаше да се носят безпомощни във въздуха, обикаляйки света. Можеха да възвърнат предишната си мощ едва когато децата им пораснеха. Но бе крайно невероятно островът да бъдеше оставен на мира докато децата пораснат.

— Моят народ е обречен — промълви той.

— Не, докато продължавате да се борите — отвърна му Улф. — В края на краищата, ще избягвате сблъсъци с други абутали, както и с наземните острови. Ти веднъж ми спомена, че единствената причина два абута да се сближат един към друг е защото са били съзнателно насочени така. Е, можеш да престанеш да го правиш. А и нихидорите се появяват достатъчно рядко. За първи път от петнайсет години се натъкнахте на ято от гнезда.

— Какво!? Да избягам от битка? — възкликна Дугарн. — Това… това просто е немислимо! Равносилно е да се обявим сами за страхливци. Имената ни ще бъдат изричани с презрение от нашите врагове.

— Говориш глупости! — отсече Улф. — Другите абута не могат дори само да се приближат достатъчно, за да ви идентифицират, ако не им разрешите. Но това си е ваш проблем. Умрете, щом не можете да се промените, след като желаете точно това.

Улф се захвана да помага в разчистването на острова. Мъртвите и ранени нихидори бяха изхвърлени през борда. Мъртвите абутали бяха почетени с дълга и тържествена траурна церемония, ръководена от Дугарн, понеже се оказа, че по време на битката магьосникът беше намерил смъртта си с извита глава. След това телата им внимателно бяха плъзнати, за да намерят последен покой във водите на морето.

Дните и нощите минаваха също толкова бавно, колкото бавно се носеше в небето летящият остров. Улф прекарваше значителна част от времето си в наблюдение на големите кафяви тела на другите планети. Апирматцум се намираше на около двайсет хиляди мили. Толкова близко и така далече! Все едно, че бе на милион мили от тях. Наистина ли беше така невъзможно да се стигне до нея? В главата му започна да се заражда план — план толкова фантастичен, че той едва не го изостави в същия миг. Но ако намереше необходимите му материали, той можеше, наистина можеше да се опита да го приложи.

Абутата мина над полярната област, която изглеждаше както всичко останало под краката им. На два пъти зърнаха вражески острови в далечината. Но когато те бавно променяха курса си в посока към тях, Дугарн с мъка в сърцето нареждаше неговия остров да се отдалечи. Отваряха се клапаните на цялата редица газови мехури в едната страна на острова и слабата реактивна тяга помагаше разстоянието между преследвач и преследван да се задържи постоянно. Не след дълго неприятелят се отказваше, изразходвал опасно много газ.

Дугарн обясни, че маневрите, които сближаваха два абута на разстояние достатъчно за провеждане на битка, понякога отнемали до пет дни.

— Никога не съм виждал други хора с такова настървение да търсят смъртта си — бе единственият коментар на Улф.

Един ден, когато на Повелителите вече бе започнало да им се струва, че ще се носят вечно над скучните води, викът на наблюдателя ги накара да изтичат развълнувани към него.

— Майката на Островите! — извика той. — Точно по курса! Майката на Островите!

Ако това наистина беше Майката на Островите, то децата й трябваше да бъдат много малки. От трите хиляди стъпки височина, на които се намираха, Улф можеше да обгърне с поглед цялата плаваща маса от бряг до бряг. Дори в най-широката си част островът не надвишаваше трийсет мили, а дължината му не надхвърляше дванайсет. Но повечето неща са относителни, така че на този свят, островът представляваше цял континент.

Виждаха се заливи и дори леки неравности на почвата, в които се бе събрала водата на малки езерца. Някаква сила, вероятно сблъсък с други острови, беше разместила пластовете така, че се бяха образували хълмове. И точно на върха на един от тези хълмове Улф видя вратите!

Бяха две — шестоъгълници от някакъв излъчващ вътрешно сияние метал — и се издигаха на височината на портал на хангар за цепелини.

Улф изтича да предупреди Дугарн. Командирът също беше видял вратите и вече бе започнал да издава поредица заповеди. Още преди много време той беше обещал на Улф, че ако някога намерят вратите, това ще означава край на тяхното споразумение: Улф, излъчвателят и останалите Повелители щяха да напуснат абутата.

Нямаше достатъчно време за да изпуснат газ и се снижат над острова. Много преди да достигнеха желаната височина, абутата щеше да е подминал Митца — Майката. Затова Повелителите бързо слязоха на най-долната палуба, където ги очакваха привързаните с ремъци газови мехури за скачане. Те пристегнаха ремъците и бяха спуснати през долните люкове. Дугарн и абуталите се събраха около тях, за да се сбогуват. Но само Улф и Лува бяха удостоени с тази чест. Целунаха ги и насила им пъхнаха цвета на младото растение, върху което узряваха газовите мехури. Останалите Повелители не бяха дори погледнати. Улф късо се сбогува и стъпи през люка. Започна да се спуска със скоростта на парашутист с разтворен парашут. Останалите Повелители го последваха. Сред папратите под краката му се виждаха поляни, но той не успя да прецени точно силата на вятъра. Приземи се във върха на гигантска папрат, която се огъна под тежестта му и така смекчи удара. Другите също се приземиха успешно и само някои се отърваха с леки ожулвания. Теотормон разполагаше с два мехура заради своите четиристотин и петдесет фунта, но дори и при това положение той кацна пръв. Гумените му крака се подгънаха под него, той се претърколи и в следващия миг скочи, стенейки, защото си беше ударил главата. Улф изчака всички да се оправят. Махна с ръка към илмавирци, които ги гледаха надзъртайки през люковете. Островът бавно ги подминаваше и не след дълго се скри от погледа им. Повелителите се отправиха през джунглата към върха на хълма. Бяха нащрек, защото отгоре бяха видели много от местните жители. Все пак стигнаха до вратите без да срещнат никой от аборигените и скоро излязоха пред огромните шестоъгълници.

— Защо са две? — изрази общото недоумение Паламаброн.

— Сигурна съм, че това е поредната загадка на баща ни — обясни Вейла. — Едната врата може и да води в двореца му на Апирматцум. Другата… кой знае къде?

— И как ще разберем? — не се успокояваше Паламаброн.

— Глупак! — каза Вейла. — Не можем да разберем докато не минем през едната или другата.

Улф леко се поусмихна. От момента, когато се бе отделила с Паламаброн, тя се отнасяше към него с повече презрение и насмешка, отколкото към другите. Паламаброн явно недоумяваше каква е причината. Явно бе очаквал благодарност под една или друга форма.

— Мисля, че ще трябва всички да минем през едната — проговори Улф. — Неразумно би било да разделяме силите си точно сега. Дори да не улучим правилната врата, трябва да останем заедно.

— Прав си, братко — съгласи се Паламаброн. — Освен това, ако се разделим, едната група ще попадне в двореца на Уризен и ако съумее да го убие, ще получи целия контрол в ръцете си. И ще забрави за втората група.

— Не това беше причината, поради която смятах, че трябва да се държим заедно — обади се Улф. — Но в това, което казваш, има истина.

— Има глупости на търкалета — отсече Вейла. — Паламаброн е точно толкова голям мислител, колкото е и любовник.

Паламаброн почервеня и сложи ръка върху дръжката на меча си.

— Писна ми да преглъщам оскърбленията ти — извика той гневно. — Още една дума и главата ти ще се изтърколи от раменете.

— Предстоят ни предостатъчно битки — възпря го Улф. — Съхрани яростта си за онова, което ни очаква от другата страна на една от тези врати.

Той видя с периферното си зрение някакво раздвижване в храстите на стотина метра от тях. След малко в тях се показа лице. Един дивак ги наблюдаваше. Улф си помисли, че диваците бяха опитвали да минават през вратите. Сигурно изчезването на най-любопитните беше хвърлило в паника останалите. Нищо чудно тази местност да бе обявена за табу.

Обикновено обръщаше специално внимание на реакциите на диваците, защото той смяташе, че някой ден тази информация би могла да му влезе в работа. Но точно сега нито разполагаше с време, нито искаше да го прекарва в подобни проучвания. Хризеис се намираше в крепостта на Уризен, а всяка минута там за нея можеше да бъде минута в агония. И не ставаше дума само за душевни терзания — баща му като нищо би могъл да прибегне и до физически мъчения. Той потръпна и се опита да пропъди от главата си образите, които съзнанието му рисуваше. Всяко нещо по реда си.

Хвърли поглед на другите. Те го гледаха напрегнато. Макар че сигурно всеки от тях енергично би отхвърлил подобно предположение изказано на глас, те гледаха на него като на свой водач. Той не беше най-възрастния сред тях — тази чест се падаше на един от братовчедите му. Но беше предприемал енергични и незабавни мерки при всяка разразила се криза още от мига на пристигането си тук. Освен това, притежаваше излъчвателя. На всичко отгоре, те сякаш долавяха нещо по-друго в него, нещо различно — някакво измерение, което им липсваше… макар че без съмнение биха отрекли и това. Опитът, който бе натрупал като Робърт Улф, Землянина, беше развил в него способността да се справя с онези неща, които им се струваха прекалено тривиални, за да се занимават с тях. Избавени от необходимостта да полагат тежки физически усилия, да се главоболят с неща на най-примитивно ниво, сега те се чувстваха като изгубени деца. Може наистина едно време да бяха създатели и обожествявани господари на своите частни вселени. Сега обаче не бяха по-добри — а кой знае дали не бяха дори по-лоши — от диваците, които така искрено презираха. Джадауин — или Улф, както всички вече бяха привикнали да го наричат — се оказваше човека, който се чувстваше уютно в този свят на диваци.

— Няма какво толкова да се обмисля — въздъхна Улф. — Случаят е ясен: ала-бала-ница…

— И на кой варварски език е това? — прекъсна го Вейла.

— На земния. Ето какво мисля аз. Вейла е единствената жена сред нас…

— Но струвам повече като мъж, отколкото болшинството от вас — уточни Вейла.

— … така че защо не я оставим да избере през коя врата да минем. Този метод на избор с нищо не е по-лош от останалите.

— Тази кучка не е направила нищо свястно през целия си живот — обади се Паламаброн. — Но аз съм съгласен, нека тя да каже. Тогава ще постъпим правилно, минавайки през другата врата.

— Постъпете както искате — каза Вейла. — Но аз казвам… тази! — и тя посочи десния шестоъгълник.

— Много добре — започна Улф. — Тъй като излъчвателят е в мен, аз ще мина пръв. Не знам какво има от другата страна. По-точно казано, знам — там ни чака смъртта — но не ми е известно в каква форма. Преди да потегля, искам да ви кажа следното. Беше време, когато всички ние — братя, братовчеди, сестри — се обичахме един друг. Тогава беше жива и майка ни и ние бяхме щастливи покрай нея. О, страхувахме се от баща ни, мрачният, дистанциран и строг Уризен. Но не го мразехме. Тогава умря майка. Как умря, това никой от нас не знае. Мисля, както мислят и някои от вас, че я уби Уризен. Защото само три дни по-късно взе за жена Арага — господарка на своя свят — и така обедини своето царство с нейното… Но каквато и да бе причината за смъртта й, всички знаем какво се случи след това. Скоро разбрахме колко съжалява Уризен, че има деца. Той беше един от малцината Повелители, чиито деца бяха възпитани да станат Повелители. А расата на Повелителите постепенно изчезваше — това беше цената, с която се заплащаше така нареченото безсмъртие и мощта. Както и със загубата на единственото нещо, заради което си струва да се живее — любовта.

— Любовта ли! — възкликна Вейла. После се изсмя и другите се присъединиха към нея. Лува се поусмихна, но се не засмя на глас.

— Звучите ми като глутница хиени — каза Улф. — Хиените, както знаете, ядат леш, те са силни, гадни, злобни същества, чиято воня, заедно с навиците им, ги правят презрени и омразни навсякъде. Но дори те имат една полезна функция, което не мога да кажа по отношение на вас… Казах „любовта“. И мога да повторя тази дума пак. Но тя не означава нищо за вас, защото са минали хилядолетия, откакто сте изпитвали нещо подобно. Макар да се съмнявам, че за някой от вас това чувство някога е било достатъчно силно. Както и да е, исках да кажа, че скоро разбрахме за намерението на Уризен да ни премахне. Или най-малкото да се откаже от нас и ни заточи да живеем с аборигените на една планета в една от вселените му — свят, който смяташе да остави без врати, така че никога да не бъдем заплаха за него. Знаете, че успяхме да избягаме. Той тръгна по следите ни и се опита да убие всеки от нас. Изплъзнахме му се, убихме на свой ред други Повелители и взехме световете им… И тогава дойде моментът, когато забравихме, че сме братя, сестри или братовчеди и се превърнахме в истински Повелители. В мразещи, вечно кроящи нещо, завистливи и алчни създания. В убийци, еднакво жестоки един с друг и с диваците, населяващи световете ни.

— Хайде стига, братко — прекъсна го Вейла. — Какво целиш с това?

Улф въздъхна. Наистина не си струваше усилията.

— Щях да кажа, че Уризен ни е сторил услуга, без дори да предполага за това. Кой знае, може би ще възкресим в себе си забравената детска любов и ще действаме като братя, каквито сме. Ние…

Той рязко спря. Лицата им бяха като лицата на каменни статуи. Времето можеше някога да ги натроши, но любовта никога нямаше да стопли чертите им.

Извърна се и мина през дясната врата.