Вратите на съзиданието

9

Вятърът донесе протяжен вой и всички се обърнаха срещу течението на реката. Някакво животно с височината на слон се бе появило иззад един хълм на неколкостотин метра от тях. Сега стоеше изправено между две канари и главата в края на дългата му шия изглеждаше като на камила с рога. Имаше огромни очи, дълги и остри зъби като на хищник. Тялото му бе червеникавокафяво и космато, с рязък наклон надолу от раменете, но въпреки, че изглеждаше масивно, краката му бяха тънки като на жираф. Завършваха с големи, широки тъмносини лапи.

В мига, в който ги зърна, Улф схвана какво бе предназначението им. Те много приличаха на смукала и явно бяха единственото средство, което би позволило на някакво живо същество да се придвижва из този плъзгав свят.

— Не мърдайте — предупреди той останалите. — Не можем да бягаме, а дори да можехме, няма къде да отидем.

Звярът изпръхтя и бавно тръгна към тях. Главата му се клатеше напред-назад и оглеждаше околността във всички посоки. Предната и задна лапи от дясната страна се вдигнаха едновременно с мляскащ звук, след това се спуснаха по-напред, обезпечавайки необходимия за придвижването здрав захват. Същото действие бе повторено от левите лапи. Когато ги доближи на петдесетина метра, съществото спря и вдигна високо глава. От устата му се изтръгна звук, наполовина подобен на магарешки рев, наполовина на вой на дух. После сниши глава до земята, отпусна челюстта си на нея и я отри. Главата се плъзна няколко пъти напред-назад.

Улф си помисли, че това му напомня на ровенето с копито на земен бик, настройващ се за атака. Той нагласи излъчвателя на намалена мощност и зачака. Изведнъж звярът вдигна глава колкото му позволяваше дългата шия, изврещя — този път като ранен заек — и се понесе в галоп към тях. Галопът по необходимост беше бавничък, понеже смукалата се отлепяха с труд от повърхността. Но на хората това придвижване изглеждаше прекалено бързо.

Улф разполагаше с известно време за изчакване, за да се увери дали съществото не блъфира. Когато разстоянието се скъси на двайсетина метра, той насочи лъча в мястото, където шията се сливаше с тялото. Ръждивочервената козина потъмня и от нея се издигна струйка дим. Звярът изрева, но не спря атаката си. Улф се опита да държи лъча стабилно насочен. Когато разбра, че набраната от него инерция ще го докара до точка, от която страховитите зъби, можеха да ги достигнат, той превключи на пълна мощност.

Съществото издаде последен рев, после дългите му крака се подгънаха и тялото се свлече върху тях. Смукалата останаха залепнали за стъкловидната повърхност, а краката изпукаха под голямата тежест. Шията омекна, главата се отпусна, от устата се подаде дълъг тъмночервен език, а погледът в очите застина.

Настъпи тишина, неочаквано нарушена от смеха на Вейла.

— Ето го нашият обяд, закуска и следващ обяд, при това сготвен.

— Ако става за ядене — напомни Улф. Той остана да гледа, докато Вейла и Теотормон, хванал ножа с пръстите на единия си крак, се захванаха да одерат звяра и да нарежат на големи късове изпеченото месо. Теотормон обаче отказа да го пробва. Улф крайно предпазливо се опита да се придвижи напред, но краката му се плъзнаха под него. Вейла и Теотормон, който бяха успели да отидат до тялото на звяра без да се подхлъзнат, се разсмяха. Улф стана и продължи към тях.

— Щом никой не смее, тогава аз ще пробвам месото — каза той. — Не можем да стоим тук и да дискутираме безопасно ли за ядене или не.

— Аз не се страхувам — заяви Вейла, — но ме е гнус. Тази ужасна воня — тя отхапа парче, сдъвка го с видимо отвращение и преглътна. Улф реши, че вече няма смисъл и той да рискува. Затова зачака заедно с другите. Измина половин час. На Вейла нищо й нямаше и тогава решиха, че е безопасно да се яде. Другите също се примъкнаха кой както можа и не след дълго всички започнаха да се хранят. Нямаше много за ядене, тъй като по-голямата част от месото бе овъглена и бе останала само една тясна ивица, където топлина та бе изпекла или по-точно полуизпекла плътта.

Улф взе от Теотормон ножа му назаем и наряза още късове. Със съжаление, защото искаше да съхрани колкото може повече енергия, той ги изпече с излъчвателя. После всеки взе колкото можеше и всички тръгнаха вкупом обратно към реката. Улф се позабави малко, обмисляйки идеята да отреже смукалата и да ги използва за облекчаване на придвижването си. Отказа се, когато напипа дебелата кост на крака и усети колко здрави са ставите на лапите. Може би мечът на Вейла щеше да помогне, но острието му сигурно щеше да бъде неизползваемо след подобна употреба.

В края на продължилото две мили пълзене, те стигнаха до някакви храсти, израсли на самия бряг. Бяха високи към три стъпки и имаха форма на гъба, тъй като горната им част се разстилаше много по-нашироко от относително тясната основа. Клоните бяха тънки, спираловидно извити като тирбушони и, подобно на дърветата, бяха покрити с влакънца. Погледнати отблизо влакънцата изглеждаха като тънки игли. В края на клоните се виждаха увиснали на гроздове тъмночервени плодове.

Улф откъсна един и го помириса. Ароматът му напомни за американски орех. Кожата на плода беше гладка и леко влажна.

Поколеба се преди да отхапе. Отново Вейла първа се осмели да опита непознатия плод. Тя изяде един и не спря да възклицава, изненадана от приятния му вкус. Измина още половин час, през време на който тя изяде още шест плода. Тогава Улф на свой ред изяде няколко. Останалите също започнаха да ги берат. Паламаброн, който последен от всички реши да яде, се оплака, че не бяха останали достатъчно и за него.

— Не е наша вината, че си такъв страхливец — натякна му Вейла.

Паламаброн яростно я изгледа, но не отговори нищо. Теотормон, решавайки, че най-сетне е намерил някой, който няма да посмее да му отговори, подхвана обидите на Вейла, когато тя спря. Паламаброн го удари през лицето. Теотормон диво изръмжа и скочи върху него. Краката му се плъзнаха и той заби лице в нозете на Паламаброн. Паламаброн на свой ред падна като кегла. Отхвръкна настрани извън обсега на перката на Теотормон. Двамата трескаво, но неуспешно се опитваха известно време да се вкопчат в гърлата си.

Накрая Улф, който не се бе присъединил към смеха на останалите, им извика да спрат.

— Ако продължите с тези безсмислени детински прояви, ще се наложи насила да ги спра. Не с излъчвателя, защото не искам да прахосвам енергията му за такива като вас. Просто ще продължим без вас. Имаме нужда от единство и трябва да ограничим разногласията си до минимум. В противен случай ще доставим на Уризен удоволствието да види със собствените си очи как сами се избиваме.

Теотормон и Паламаброн ядно се спогледаха, но спряха. Всички безмълвно продължиха да приплъзват крака напред под бледата червеникава светлина. Нощта беше сложила край на тишината около тях. В далечината се чуваше блеене като на овце и мучене като на говеда. Нещо изрева като лъв. Когато подминаха следващите храсталаци, видяха малки двукраки създания да берат плодовете им. На ръст бяха към две и половина стъпки, козината им имаше кафеникав оттенък, а лицата им бяха като на лемури. Имаха дълги заешки уши и издължени очи. Горните им крайници завършваха с лапи, а долните със смукала. Притежаваха къси аленочервени опашки. Като видяха минаващите наблизо хора, те спряха да се хранят и се обърнаха към тях, шавайки с носове. След малко подновиха яденето, убеждавайки се, че новодошлите не представляват опасност. Само един от всички продължи да ги следи с поглед и излая като куче в тяхна посока.

Не след дълго, някакво подобно на норвежка хрътка животно излезе зад близкия хълм. Беше рунтаво като овчарка, жълтеникаво на цвят и приличаше на лисица. Краката му завършваха с тънки костени кънки, на които то се понесе към двукраките същества. Те излаяха обезпокоено и вкупом побягнаха. Въпреки смукалата си се движеха доста бързо, но пързалящата се лисица беше много по-бърза. Водачът на двукраките, разбирайки, че нямат шанс, изостана докато не се изравни с най-бавния от поверениците му. Блъсна го странично, другият се прекатури, а водачът се понесе напред. Жертвата изпищя и се опита да се изправи на смукалата си, но в същия миг върху него връхлетя ръмжащата лисица. Кратката схватка завърши, когато лисицата впи зъби в гърлото на двуногото.

— Ето обяснението на драскотините, които виждаме тук-там по повърхността — обади се Улф. — Някои от животните тук са кънкьори.

Той замълча, осъзнавайки че кънките биха помогнали и на тях да се движат по-бързо. Проблемът беше да си ги набавят.

Подминаха още едно от дългошиестите, подобни на рогата хиена създания, като онова, с което се бяха сблъскали в самото начало. То не им обърна сериозно внимание. Вместо това, заби зъби в стъкловидната материя на повърхността, отчупи парче и го задъвка. Продължи да ги следи под око, простенвайки с наслаждение на вкуса, а стомахът му междувременно издаваше звуци като на повредена домашна канализация.

Групата продължи да напредва и след известно време се доближиха на около триста метра от цяло стадо от същите твари, които кротко пасяха камъни. Между тях имаше и малки, които или непохватно се гонеха едно-друго, или се хранеха от майките си. Някои от мъжкарите изреваха предупредително при вида на групата досадници, а един дори ги съпроводи докато не се убеди, че наистина не представляват заплаха. После подминаха други подобни на антилопи създания, с бяла кожа, украсена с големи червени ромбове и преплетени рога. И техните крака завършваха с костени кънки.

Улф започна да се оглежда за подходящо място за спане. Не след дълго попаднаха на нещо като естествен амфитеатър, заграден от четири хълма.

— Поемам първото дежурство — каза той. Определи Лува за следващия и Енион, който да застъпи след Лува. Енион енергично възрази, питайки за какъв се смята Улф, че да му заповядва.

— Можеш да откажеш да поемеш своя дял от отговорността, ако желаеш — отговори му Улф. — Но ако решиш да спиш, когато ти дойде реда, можеш да се събудиш в челюстите на ей онова там — той посочи през рамото му и Енион се обърна толкова рязко, че загуби равновесие. И другите погледнаха в посоката, в която сочеше пръста на Улф. От върха на един от околните хълмове ги гледаше огромно животно с грива. Главата му беше с формата на крокодил с къса муцуна, тялото му беше като на котка, краката му завършваха с лапи със смукала.

Улф постави излъчвателя на минимална мощност и стреля. Съзнателно прекара лъча по гривата. Космите задимяха, звярът изрева ужасено, обърна се и изчезна отвъд хълма.

— Понеже отворихме дума за това — започна Улф, — смятам, че някой трябва официално да получи пълномощия. Отбягвахме, или по-точно отбягвахте, до момента подобно решение. Оставяхте ме да ви водя в някои моменти. Най-вече защото сте прекалено лениви или твърде ангажирани със собствените си дребни проблеми, за да се захванете и с това. Добре, но мисля, че е време да уредим този въпрос. Загубени сме без водач, на чийто заповеди всеки безпрекословно да се подчинява по време на кризисни ситуации. Така че, какво е вашето мнение?

— Обични ми братко — подхвана Вейла, — аз мисля, че ти показа, че ти си човека, когото да следваме. Аз ще гласувам за теб. Освен всичко, ти притежаваш и излъчвателя, а това ти дава допълнителна власт над нас. Ако, разбира се, някой от нас не притежава скрито оръжие, което до момента не е показвал.

— Ти си единствената, която е запазила достатъчно дрехи, за да скрие оръжие под тях — отговори й той. — Що се отнася до излъчвателя, той ще бъде в ръцете на онзи, който е на пост в даден момент.

Всички повдигнаха вежди на това заявление.

— Не че особено ви се доверявам — обясни той решението си. — Просто защото мисля, че никой от вас няма да бъде толкова глупав, че да се опита да го задържи за себе си или да продължи нататък сам. Така че, когато продължим утре, очаквам излъчвателя да ми бъде върнат.

Всички гласуваха без Паламаброн. Той заяви, че нямало да гласува, тъй като било очевидно, че мнението му е срещу това на мнозинството.

— Ама ти, братко, да не смяташе да предложиш себе си? — подигравателно го попита Вейла. — Струваше ми се, че дори на човек с неизкореним егоизъм като твоя, не би могло да му мине подобна мисъл.

Паламаброн се направи, че не й обръща внимание.

— Защо и аз не съм един от часовите? — попита той Улф. — Не ми ли доверяваш?

— Щом държиш, утре можеш да застъпиш първа смяна — успокои го Улф. — А сега е време за малко сън.

И Улф остана на пост, докато останалите се натъркаляха по твърдата земя. Той се заслуша в далечните животински шумове: познатия рев-вой, ръмжене, както и някои нови звуци — остро свирукане, умолителен хленч. Веднъж дори се разнесоха удари на гонг, а след това над главата му изпърхаха криле. Отвреме-навреме ставаше на крака и бавно оглеждаше във всички посоки, завъртайки се около оста си. Изтече половин час, в края на който той събуди Лува и му даде излъчвателя. Нямаше часовник за да определи точно времето, но подобно на всички Повелители вградания му часовник беше достатъчно точен. Още като малък той бе изкарал серия хипносенаси, след които можеше да засича изтеклите секунди с точността на хронометър.

Въпреки желанието си, известно време не можа да заспи. Безпокоеше го мисълта за първата смяна на следващата нощ, когато Паламаброн щеше да вземе в ръцете си излъчвателя. Той беше определено най-нестабилният от всички Повелители. И мразеше Вейла повече от останалите. Щеше ли да устои на изкушението да я убие, докато тя спеше? Улф реши, че се налага да поговори с брат си още на сутринта. Паламаброн трябваше да разбере, че ако убие нея, ще трябва да убие и всички останали. Нямаше проблем да го направи с излъчвателя, но оттам нататък щеше да разчита само на себе си. Това наистина беше странно. Колкото и да се мразеха един друг, Повелителите още по-трудно понасяха мисълта да останат напълно сами. При други обстоятелства те може би не биха понесли компанията на околните. Но тук ги обединяваше общият им смъртен страх от баща им и те намираха някакво утешение в това да споделят мъката и опасността с още някой.

И точно когато започна да се унася, през главата му мина една мисъл. Той изруга. Защо не се беше сетил досега? Защо това не бе хрумнало на никой от останалите? А беше толкова очевидно! Изобщо не се налагаше да пълзят по сушата. Ако имаха лодки щяха да пътуват много по-бързо и по-безопасно. Щяха да бъдат в безопасност от хищниците. Трябваше да види какво можеше да се направи по този въпрос на следващата сутрин.

Някакви викове го изтръгнаха от съня му. Изправи се навреме за да види как Тармас стреля по гривесто животно, точно като онзи хибрид между лъв и крокодил, който бе изплашил снощи, опърляйки козината му. Звярът се спускаше по склона бързо с характерния звук на отлепящи се смукала. Зад него се виждаха труповете на още три. Оцелелият се добра на десет стъпки от тях и едва тогава рухна на земята. Половината от издължената му муцуна липсваше.

Тармас гледаше мъртвото тяло и продължаваше да стиска излъчвателя. Улф му извика да го изключи. Лъчът се забиваше в хълма пред тях. Тармас изведнъж дойде на себе си, осъзна какво прави и деактивира оръжието. Но по-голямата част от заряда вече беше изхабена. Простенвайки в себе си, Улф си взе оръжието обратно. Беше му останал единствен пълнител.

Останалите бързо се хванаха на работа. Редувайки се с ножовете на Вейла и Теотормон, те одраха жилавите кожи на мъртвите хищници. Работата вървеше бавно от една страна поради несръчността им, от друга защото се задържаха с труд върху плъзгавата повърхност. И разбира се, не можеха да се въздържат от оплаквания, изтъквайки, че целият този тежък труд е за нищо. От какво щеше да сглоби рамките на лодките, които планираше да изработи? Дори тези кожи да ставаха за корпусите им, те бяха недостатъчни.

Той им каза да млъкнат и да продължават да работят. Знаеше какво прави. Отиде до близките храсти заедно с Лува, Вейла и Теотормон. Тук, уви, се наложи да изхаби още малко от останалия заряд, за да убие животното, което закусваше с плодовете и отказа да се отдалечи доброволно. Приличаше на китайски дракон. Съскаше и замахваше към тях дълго преди те да се бяха доближили достатъчно, за да ги достигне. Кожата му беше дебела и груба като рицарска броня, така че се наложи да използва излъчвателя на пълна мощност. Дори очите му бяха защитени. Върху тях паднаха прозрачни клепачи, когато Улф се опита да го убие с по-малък разход на енергия. Съществото започна да размахва главата си толкова енергично, че Улф с мъка удържаше лъча в приблизително едно и също място. В края на краищата успя да пробие бронята отзад на главата и тогава то падна и се преобърна, разкривайки назъбените защитни плочи и малките смукалца, с помощта на които беше способно да се придвижва.

— Ако продължим все така, скоро ще останем без излъчвател — отбеляза той сухо пред останалите. — Молете се това да не се случи.

Улф опита здравината на кората по клоните на храстите и я намери за задоволителна. Да секат храстите и нарежат клоните им така че да сглобят от тях рамките на лодките, които виждаше в съзнанието си, щеше да бъде дълга и тежка работа, след която мечът на Вейла най-вероятно щеше да остане неизползваем. Но когато хвърли поглед към туловището на дракона, както го бе нарекъл за себе си, той видя готов плавателен съд. Е, не съвсем завършен, но допълнителната работа по него беше много по-малко от онази, която бе изчислил, че ще бъде необходима за първоначалния вариант на лодките.

Хванат в здрава ръка, мечът се оказа на нивото на задачата да бъдат отделени плочите за придвижване на дракона от бронята на тялото му. С допълнителната помощ на ножа, не след дълго и вътрешните органи бяха нарязани на достатъчно малки парчета. Към тях се бяха присъединили и останалите Повелители и всеки взе участие в тежката работа. Скоро всички се изплескаха с кръв, която направи хлъзгавата повърхност наоколо дори още по-хлъзгава. Привлечени от миризмата, няколко кроколъва атакуваха като подивели. Наложи се Улф да изразходва още от скъпоценната енергия, за да ги убие.

Единственото, от което можеха да изработят гребла бяха извитите като деветки клони на дърветата. Но кората им беше прекалено твърда даже и за меча. Отново дойде ред Улф да използва излъчвателя. Той наряза достатъчно клони за десет гребла — три в повече, защото Теотормон не можеше да хване гребло с перките си. За щастие тънките власинки лесно се махаха само с ножа.

Резултатът беше едно доста еластично кану, дълго към шейсет стъпки. Единствените дупки в него, за които трябваше специално да се погрижат, бяха тези на ноздрите и муцуната на дракона. Намериха решение като извиха нагоре и назад кухата предна част и притиснаха, завързвайки един камък за нея с пелерината на Вейла. Тежестта на камъка трябваше да попречи на жилавата кожа да се разпъне обратно… или поне се надяваха да бъде така. Отново се наложи Улф да вкара в действие излъчвателя, за да разчисти парчетата хрущял и съсиреците кръв, полепнали по вътрешните стени на бронята. Накрая всички Повелители избутаха на колене самоделната лодка към реката.

Когато наближиха брега, всички се изправиха на крака и по двойки, едновременно от двете страни, за да не се преобърне драконовата лодка, се прехвърлиха през борда й. Останаха само Улф и Вейла и те доизбутаха плавателния съд до реката. За щастие, брегът на това място леко се спускаше. Когато лодката набра скорост, те увиснаха от двете страни на борда й и другите ги изтеглиха вътре.

На хоризонта изгря носещата нощ луна, а драконовата лодка се носеше по течението. Двама от Повелителите дежуреха на греблата, за да я държат по средата на реката, а останалите се опитаха да поспят. Луната мина по небосклона и залезе, оставяйки след себе си просветляващо червено небе.

Водите на реката бяха спокойни. Пътешествениците минаха през някакъв каньон и след него отново излязоха в равнинна леко хълмиста местност. Денят мина без да бъде запомнен с нищо. Всички се дразнеха от вонята и кръвта, която така и не бяха съумели да доизмият. Шегуваха се един с друг, когато някой изпиташе нужда да облекчи физическите си нужди. Оплакваха се от липсата на сън миналата нощ. Говореха за онова, с което може би щяха да се сблъскат когато — ако това изобщо се случеше — намереха вратата, която щеше да ги прехвърли в двореца на баща им.

Измина още един ден, след него още една нощ. Няколко часа след второто утро, те завиха по широк завой на реката. Пред тях се виждаше скала, която се издигаше в самия център на коритото. Скалата представляваше бяла купол към трийсет стъпки висок. На върха на купола се извисяваха две златни шестоъгълни врати.