„В сънищата дебне като куче.“
Алфред Тенисън (1809–1892), „Локсли Хол“
Те кръжат и бавно, едва забележимо се спускат надолу в безшумна спирала: ястреби в човешки облик, които следват своя двойно преобразен предводител — изгубен и намерен, човек и птица. Най-млад от всичките и стъписващо стар, устоял на изпитанието и в изпитанието прероден отново. Видял свят отвъд този. Зърнал лицето на нов бог.
Достигнал мир със себе си и готов да поведе война.
Спускат се все по-бързо, спиралата се стеснява. Тримата изглеждат като един с разперените си в хладния есенен въздух плащове. Ни шепот, ни мимолетна сянка, ни сепнато врабче възвестява идването им. Само замръзналият покой на един свят, очакващ да бъде разбит, и съвършеният баланс между живот, който ще бъде спасен, и живот, който може би ще свърши.
Облаците се разделят, пронизани от сноп светлина, който ги улавя в полет, сякаш за миг са привлекли вниманието на задрямало божество, внезапно пробудено от дрънкането на оръжия и сбирането на армии в името на Капитана, на Чакащия зад стъклото, на Бога на осите.
И старото божество ще изправи детето Си срещу тях, а ястребите ще го последват.
Сивия отдавна не мислеше за възможността да го заловят, защото всъщност не съществуваше. Нямаше физическа форма. Обитаваше заедно с друг, деляха една кожа и едва в самия край можеха да се зърнат дълбините на истинската му природа, въпреки че дори тогава предпочиташе да остане скрит в сянката и мрака. Нямаше нищо против причиняването на болка, макар това да бе просто каприз като всеки друг вкус. Всяка смърт беше само начало, което и бе причината толкова дълго да остане незабелязан. Всяка плячка можеше да отнеме години. Физическата болка имаше край, защото рано или късно тялото предаваше душата, но емоционалната агония бе способна на безброй вариации, а най-малката промяна можеше да накара от раната да рукне нов порой от страдание.
В персоната, с която се явяваше на света, Сивия беше обратен хамелеон. Името му бе Роджър Ормсби — дребен, колоритен, предизвикващ всеобща симпатия. Малко над шейсетте, с дяволито чувство за хумор. Косата и брадата му бяха побелели, но старателно оформени. Носеше малкото си шкембе гордо като бъдеща майка, хвалеща се с радостта на натежалия си корем. Харесваше червените тиранти и екстравагантните елеци. Обличаше се в туид през зимата и в лен през лятото. Предпочиташе кремавите и бежовите цветове, но винаги ги подчертаваше с добре подбрани ярки вратовръзки и кърпички. Умееше да свири на пиано и с лекота танцуваше валс и кънтри; вътре в него обаче живееше противно същество, което го управляваше като марионетка, и само опитно око можеше да забележи стерилността, с която претворява любимите си класики върху клавишите, или безрадостната прецизност на движенията му по дансинга.
Ормсби не говореше за политика и религия. Приемаше сериозно само фриволните теми, поради което беше особено ценен като гост на вечеря. Беше щастлив вдовец, дотолкова верен на покойната си съпруга, че да не си позволява повече от флирт с недотам самотните вдовици на Шампейн, Илинойс, но не дотам влюбен в призрака й, че да позволи загубата да помрачи неговия дух или този на околните. Вечно го търсеха за компания за театър, кино, дори и за някоя по-лека опера, а липсата на сексуален подтекст предполагаше спокойно преминаване от една социална ситуация в друга. Беше член на клуба „Приятели на библиотеката“, на природозащитното дружество „Одубон“, редовен слушател на лекции по местна история и щедър, макар и не прекалено, дарител за добри каузи. Вярно, имаше и такива, които не го харесваха — не може да бъдеш любимец на всички, но мнозинството гледаше на тях предимно като на нарочни зложелатели, неспособни да приемат факта, че някой просто иска да дари радост на света.
И така, Роджър Ормсби се носеше из живота в яркото си оперение, прокламираше присъствието си и нищичко не криеше, но щом затвореше вратата след себе си, изкуствената светлина в очите му угасваше и ликът на Сивия увисваше като мъртва луна на черния фон на зениците му.
Ето това правеше Роджър Омсбри — или Сивия, ако щете, тъй като двамата бяха двете лица на едно и също, като палто и хастар. Нарочваше внимателно жертвите си и отделяше цели месеци за подготовка. Преди беше известен със склонността си да се впуска в случайни авантюри, но днес този род престъпления бе по-опасен от преди, защото навсякъде имаше камери. А и беше трудно да се прецени какво би предприел друг в такава ситуация, защото Ормсби подбираше жертвите си по много специални критерии. Не можеше да бъдат самотници, изолирани от близките и приятелите си. Не желаеше огризки. Колкото по-обичани бяха, толкова по-добре. Търсеше любими деца. Тийнейджъри от щастливи семейства. Добри майки на пораснали деца. Търсеше емоционална връзка.
Избираше животи, които бавно и усърдно да руши години наред, дори десетилетия.
Ормсби караше хората да изчезнат, след което наблюдаваше как близките им се терзаят за участта им. Добре разбираше обречеността на надеждата: защото не отчаянието ни погубва, а тъкмо обратното. Надеждата напряга, отчаянието отпуска. Отчаянието е свързано с възможност за завършек. Доведено до крайност, логичният му изход е смъртта. А надеждата крепи човека. И може да бъде експлоатирана.
Действията на Ормсби бяха принудили неколцина да отнемат собствения си живот, но той смяташе това за провал — и техен, и свой. Онези, които убиваше, бяха просто първите жертви, при това най-безинтересните. Най обичаше да наблюдава останалите, които се опитваха да се справят с връхлетялата ги трагедия. Знаеше, че всяка сутрин те ще се будят, за миг забравили какво са изгубили: майка, син, дъщеря. (Предпочиташе да не се занимава с възрастни мъже. Беше по-силен, отколкото изглеждаше, но не толкова, че да си мисли, че може да се разправи с тях, особено с напредването на възрастта си.) Но само след секунди отново си спомняха — и това изпълваше Омсбри с невъобразима наслада.
Напомнянето и отварянето на стари рани не му бяха чужди, но бяха рискована работа. Случвало се бе да изпраща предмети на близките по пощата — огърлица, часовник, детска обувка — само и само да се порадва на последвалия смут. Принуждаваше отвлечените от него деца да напишат писма до родителите си, в които ги уверяваха, че са в добро здраве и се радват на чудесни грижи. (Понякога успяваше да убеди и родителите да напишат нещо такова, но само под физическа заплаха.) В зависимост от възрастта на детето и реакцията на близките му, понякога чакаше с години, преди да изпрати тези писма. Пускаше ги по пощата далеч от дома си, често когато беше на почивка, и винаги внимаваше да няма камери наблизо.
Интернет улесняваше проследяването на истинските му жертви, но Омсбри внимаваше да не оставя следи и в електронното пространство. Прикриваше търсенията си със случайни разглеждания на вестници и списания, често в обществени библиотеки или онези интернет кафенета, често посещавани от имигранти. Не посещаваше обществените събития, посветени на изчезналите, нито църковните служби, в които паствата се молеха за щастливото им завръщане, защото знаеше, че следователите ги държат под око. Обикновено му стигаше да знае, че причиненото от него страдание продължава с пълна сила. Ако не друго, Сивия имаше живо въображение. Така Ормсби съумяваше да оцелее дълго, без да убива: с течение на годините и броят на жертвите му постоянно нарастваше. Знаеше как да се потопи в нечий погубен живот, а после неусетно да се измъкне от него. Беше емоционален вампир.
Докато шофираше към дома си, Омсбри се замисли колко подходяща е тази метафора предвид обстоятелствата. Спомни си една сцена от „Дракула“ по Брам Стокър, в която графът се връща в замъка си и подхвърля на трите си вампирски невести бебе, вързано в чувал. Сега и в неговия багажник лежеше дете, вързано в чувал. Казваше се Шарлот Литълтън. Беше на девет години и бе попаднала там при една от онези негови случайни авантюри. Момиче, заиграло се с топка по залез-слънце, отворена порта, пуста улица, големи къщи с прозорци, гледащи в другата посока…
Късмет. Ако Бог съществуваше, явно в този миг бе отклонил вниманието си.
Вътре в него Сивия танцуваше.
Съпругата на Ормсби почина внезапно на четиридесет и малко години, когато самият той бе на тридесет и няколко. В определен смисъл това беше добре дошло. По това време Ормсби, Сивия, вече бе подхванал дългата си игра и се безпокоеше, че съпругата му, която съвсем не беше глупава, а и доста любопитна, можеше да прояви интерес към заниманията му. Понякога се чудеше дали, ако сърцето й не се бе пръснало така неочаквано, докато проверяваше твърдостта на авокадото на една тротоарна сергия — интересна подробност, заради която вече избягваше въпросния плод, — нямаше да се наложи сам да се отърве от нея. Дори не беше сигурен защо въобще се бе оженил. Подозираше, че е било жажда за сигурност, породена от белязаната от развод и озлобление история на собственото му семейство, както и спомена за майка му, чиито грижи се простираха дотам, да затопли лично готовите макарони със сирене, вместо да възложи и тази задача на единствения си син. Отношенията със съпругата му бяха топли, макар и почти лишени от страст, и не бяха затормозявали излишно нито единия от двама им.
Ала може би още тогава той подсъзнателно се бе опитал да изгради рамки на живота и самоличността си, които по-късно щяха да будят най-малко подозрение: Роджьр Ормсби, радващ се на доволен, ако не изключителен брак, и търговия с бои и материали за декорация, която налагаше често да пътува, да спи в долнопробни мотели и да се храни предимно сам, но му даваше възможност да наблюдава и да се ослушва.
Чу блъскане от багажника и усили радиото: новинарската емисия по Националното радио — тъкмо предаване, каквото би се очаквало да слуша човек като него. Преди имаше навика да пуши лула и доволно си пафкаше, докато шофираше, но после научи за рака на гърлото и езика и реши, че Роджър Ормсби е достатъчно благоразумен, за да се откаже от това удоволствие. Но определено му липсваше. Сега не знаеше какво да прави с ръцете си.
Разбира се, трябваше бързо да убие момичето. Непланираните престъпления винаги бяха трудни. Може би нямаше да я отвлече, ако зимата не се беше просмукала във въздуха и не му бе дала повод да запали огнището в голямата си, стара къща. Щеше цяла нощ да я разпитва, за да научи колкото може повече за семейството й, а после щеше да я довърши: силен удар по главата, за да изгуби съзнание, после удушаване. Не искаше да я кара да страда.
После играта можеше да започне.
Размечта се за идните месеци и години.
Затова и не забеляза сенките на ловците, които го следваха.
Ормсби черпеше странно вдъхновение от низките конфликти в държави, които никога не бе посещавал и към които не питаеше никакви политически и социални интереси. Очароваха го военните диктатури в Аржентина и Чили, където редовно изчезваха хора, които се различаваха от режима, а семействата им оставаха да скърбят за видения, почти сигурни, че любимите им са мъртви, но неспособни да се сбогуват с тях, докато не идентифицират телата им и не ги положат в земята. А шансовете за това бяха нищожни, като се имаха предвид любимите методи на властите да хвърлят жертвите си живи от самолет в морето или, както в Чили, овързани за влакови релси, за да са сигурни, че няма да изплуват на повърхността.
Имаше ги, разбира се, и ирландските терористи, които отвличаха вдовици от домовете им и тайно ги изтезаваха, преди да ги разстрелят и да заровят телата им на някой пуст плаж. После се прибираха с чиста съвест при собствените си семейства и общности, за да се разминават с отчаяните, осиротели дечица по улиците. Вършеха това десетилетия наред — безумен танц на убийци и жертви, който продължаваше с години, защото всеки от тях познаваше другия, но не смееше да погледне истината в очите. Ормсби, с безграничната си поквара, мислеше, че с радост би станал борец за свобода, ако можеше да прекарва част от времето си по толкова приятен начин: да се наслаждава на нещастието на хора, потънали в неведение и несигурност. Садизъм, пречистен до най-голата му същност.
Стигна до дома си. Сви в алеята и отвори вратата на гаража. Той беше пряко свързан с пералното помещение, а през него се влизаше направо в мазето на къщата. Така можеше лесно да пренася жертвите си, без никой да забележи. Ормсби влезе в гаража, изключи двигателя и отново натисна копчето на дистанционното, за да затвори вратата. Вече бе слязъл от колата и се канеше да отвори багажника, когато забеляза, че вратата е замръзнала по средата на спускането.
С невярващ поглед той отново натисна бутона. Нищо. Вратата дори не потрепна, както би станало, ако механизмът е запецнал. Ормсби взе едно фенерче от рафта и я огледа отблизо, но не откри нищо нередно. Улицата изглеждаше пуста, но вратата не се бе затворила дори на една четвърт и макар да се спускаше мрак, още не беше достатъчно тъмно, за да е сигурен, че някой съсед няма да го види, ако се опита да пренесе детето.
При всички положения не можеше да остави вратата така. Гаражът бе свързан с алармата на къщата, която автоматично се деактивираше с бутона на дистанционното. Сега домът му бе уязвим, а нямаше как да извика някого да наглежда вратата — не и с това дете в багажника. Ясно чуваше ритниците на момичето, а капакът се тресеше от ударите.
Пробва отново с дистанционното и като по чудо вратата започна да се спуска. Ормсби затаи дъх. Този път тя спря на един-два пръста от земята. Не беше идеално, но отвън изглеждаше затворена. Щеше да я мисли на сутринта… когато момичето вече беше мъртво.
Светна лампата в гаража и чак тогава отвори багажника.
Детето се мяташе в чувала и пищеше. Беше успял да върже ръцете му със свински опашки, но не и краката. Те бяха останали свободни и най-доброто, което беше съумял да направи, бе да стегне чувала около пищялите му. Беше се наложило да го удари веднъж, за да го зашемети, но това не му харесваше и нямаше никакво желание да го прави отново.
— Ако продължаваш да вдигаш шум, ще ме принудиш да те ударя — каза той, — а аз не искам да те наранявам. Стой тихо и ме слушай.
Детето замря. Виждаше се как материята на чувала се спуска и издува върху устата му. Плачеше.
— Ще ти помогна да слезеш от колата. Ако се съпротивляваш, рискуваш да паднеш, а подът е твърд. А ако се опиташ да ме ритнеш, ще се наложи да те ударя, а аз не обичам да бия деца. Кимни, ако ме разбираш.
След малко видя, че момичето кимва.
— Добре. Сега ще ти помогна да излезеш.
Ормсби се наведе предпазливо над багажника и с право: веднага щом усети приближаването му, момичето се опита да го изрита, надявайки се да го уцели в главата с коленете или ходилата си. Обективно погледнато, духът й бе достоен за възхита, но той не можеше да рискува със счупен нос или посинено лице. Всяка рана би могла да предизвика подозрения дори когато ставаше дума за безобидния Роджър Ормсби.
Той отстъпи назад.
— Предупредих те. Караш ме да правя нещо, което не искам.
Момичето започна да плаче и да се гърчи в чувала. Ормсби тъкмо вдигна ръка, за да я зашлеви, когато на вратата се позвъни.
Той се ослуша. Не очакваше никого. Можеше да си затрае и да се надява, че който и да е дошъл, ще си тръгне. От друга страна, възможно бе някой от съседите да го е видял как се прибира с колата и ако не му отвореше, щеше да предизвика тревога. А последното, което му трябваше, бе някой да повика полиция.
Ами ако това беше полицията? Ако някой го беше видял? Улицата изглеждаше празна и пуста, но човек никога не можеше да бъде сигурен…
Отново се позвъни. Ормсби удари момичето, за да я накара да млъкне, и затвори багажника. Прекоси къщата и светна лампата в коридора. През стъклената врата се виждаше висок силует.
Ормсби спря на метър и половина от вратата.
— Кой е? — провикна се той, но отговор не последва.
Провлачи крака на място и пробва отново.
— Кой е? Какво искате?
Накрая новодошлият се обади. Гласът му прозвуча като на чернокож.
— Доставка за господин Коул.
Ормсби си отдъхна.
— Сбъркали сте къщата. Коул живее на номер 1437, от другата страна на улицата. Тук е 1436.
— Сигурен ли сте? На пакета пише 1436.
— Е, има грешка.
— По дяволите — изруга куриерът и силуетът му се обърна да огледа улицата. — Там май няма никого. Бихте ли приели пратката, за да ми спестите едно разкарване?
Полази го тръпка на безпокойство.
— Не — отвърна той. — Не отварям на непознати по тъмно.
— Още не се е мръкнало.
— Няма значение.
— По дяволите — изруга отново мъжът. — Хубаво, приятна вечер.
После си тръгна. Едва когато чу стъпките му да се отдалечават по пътеката, Ормсби влезе в дневната и надникна през прозорците, за да се увери, че си е отишъл. Онзи носеше яке и не приличаше на другите куриери, които бе виждал, но когато се спря на тротоара, се видя, че държи кутия в ръцете си. Сви надясно и се скри зад високия плет, бележещ границите на имота. Ормсби почака малко, но непознатият не се появи отново.
Той се върна в гаража и отвори багажника.
Чувалът лежеше проснат върху гумената подложка.
Момичето го нямаше.
Нека засега оставим Роджър Ормсби да се взира в празния багажник на чистия си, добре поддържан автомобил в гаража на голямата си, автономна къща с множество неизползвани стаи, цялата обградена от красива градина с лехи, които цъфтят през цялата година, защото собственикът им се гордее с цветята си и те се отблагодаряват за грижите и вниманието му, допълнени от щедри количества старо кафе…
И човешка пепел.
Беше месец по-рано и градчето Риобот Бийч в Делауеър бе изпратило и последните си летовници. Заведенията по крайбрежната алея затвориха заедно с всички барове, ресторанти и магазини, които разчитаха изцяло на летния сезон. Тук-там още се вееха знаменца в цветовете на дъгата, защото Риобот не падаше по-долу от другите подобни градчета по отношение на толерантността към гейовете, пък и розовият долар беше розов само на определена светлина. Щом стигнеше до банката, ставаше зелен като всички останали.
В една къща в самия край на градчето адвокат Елдрич стоеше в банята и бръснеше редките си мустачки със стара самобръсначка. Неговата стая беше единствената с огледало, но и то не стигаше да види цялото си лице. От другата страна на банята беше спалнята му, а на долния етаж — домашният кабинет, в който продължаваше да събира документите, изгубени в пожара, унищожил кантората му в Лин, Масачузетс няколко години по-рано. Елдрич беше успял да се възстанови почти изцяло от физическите травми от експлозията, но още беше по-нестабилен отпреди. Дясната му ръка леко потреперваше, докато движеше бръснача по пяната.
От прозореца се откриваше частична гледка към морето измежду дърветата. На моравата, с гръб към къщата стоеше мъж и пушеше. Това беше синът му, въпреки че старият адвокат отдавна бе стигнал до извода, че е такъв само по име. В мига на раждането съществото му бе обладано от нещо — дух, ангел, демон; наречете го както щете, но това със сигурност не беше човек.
Лекарите бяха изненадани, че детето въобще е оживяло: пъпната връв се беше увила около вратлето му и го бе задушила. Момченцето на практика се роди мъртво и само бързите действия на медицинския екип го бяха спасили. Елдрич и покойната му съпруга, която едва доживя да види сина си проходил, се бояха от мозъчно увреждане или друг недъг, но детето изглеждаше напълно здраво, ако и необичайно кротко. Елдрич си спомняше да е плакало силно само няколко пъти. Спеше по седем часа на нощ още от бебе. Другите бащи му казваха, че това е дар от Бога. Майките също.
Ала не беше така. Синът му наистина беше умрял, а в мига, в който душата му беше напуснала тялото, нещо бе дошло на нейно място. Нещо, което постепенно се бе разкривало през последвалите години и което дори сега, десетилетия по-късно, си оставаше загадка. И докато растеше и съзряваше, то променяше самия Елдрич отвътре. От обикновен адвокат по незначителни граждански и наказателни дела той се превърна в изследовател на човешката съвест и събирач на доказателства за низки деяния, които предоставяше на това същество и то решаваше дали следва да се предприеме нещо. Човекът, който сега пушеше на моравата, беше оръдие на правдата, макар че баща му не беше сигурен на чия точно правда.
Елдрич беше възпитан като лутеран, но вярата му скоро се превърна в полузабравена вещ, към която рядко се обръщаше — като скъпото палто, което носеше само два пъти годишно на великденската и коледната служба в църквата. После, когато съществото, скрито в тялото на мъртвия му син, започна да се проявява, един свят отвъд този доби твърде конкретни измерения за Елдрич, но той нямаше нищо общо с рая, за който говореха проповедниците. От малкото, което бе зърнал, можеше да съди, че отговорният за създаването на вселената бе замлъкнал още преди хилядолетия. Може дори да беше мъртъв. (Може би, както бе подхвърлил синът му в пристъп на смайващо богохулство в рядък момент на алкохолно опиянение, Той Се бе самоубил от отчаяние при вида на това, което е сътворил.) Бог, за да му дадем име, може и да беше станал нечут и невидим, но други същества чакаха и се ослушваха — и за всички беше по-добре да не привличат вниманието им с непремерени приказки.
Кушиел. Така отговори синът му, когато го попита за истинското му име, но го направи с крива усмивка, като че ли и това беше някаква космическа шега, която Елдрич не можеше да разбере.
Кушиел: надзирателят на Ада.
Ала за онези, които дебнеше, той беше Събирача.
Елдрич приключи с бръсненето и отми остатъците от пяната. Също както долавяше смрадта на никотин от сина си заради цигарите, които оцветяваха пръстите му в наситена охра, така можеше да подуши и собствената си смъртност. Миризмата на тялото му се бе променила и независимо от всички грижи за хигиената си и количествата кедров афтършейв, този дъх все пак се усещаше. Вонята на гниеща плът. На тинята в блатото на съществуванието, около което не спираха да жужат рояци мухи. Колко ли време му оставаше? Не много. Чувстваше го с костите си.
Елдрич внимателно завъртя огледалото към стената. Събирача — нека му позволим да мисли за сина си като всички останали — беше много строг в това отношение. Не обичаше огледалата. Веднъж ги бе описал като „отразяващи очи“. Елдрич го приемаше за суеверие до онзи случай с мъртвия детеубиец на име Джон Грейди. Събирача бе прибрал едно огледало от бившия дом на Грейди и преди да го скрие, го бе обърнал към адвоката. Елдрич бе видял в него собствените си черти, но зад тях и още един образ: на ужасения Джон Грейди, който в смъртта бе успял някак да се озове в огледалния образ на дома си, за да се скита сред призраците на мъртвите деца, убеден, че е недосегаем за възмездие, докато Събирача не докажеше обратното.
Елдрич обаче знаеше, че Събирача е виждал и други да го гледат от лъскави повърхности, и особено често едно лице — защото зад огледалните плоскости се криеше Погребаният бог, Богът на осите, онзи, от който се боеше дори и той. Бог може да беше заспал, но Погребаният бог не беше. Той наблюдаваше и чакаше да бъде намерен.
Елдрич се върна в стаята си и облече чиста риза. Планираше да отиде на кино, а след това да вечеря спокойно в някой от местните барове, които още работят. В момента препрочиташе Монтеновите „Опити“. Носеха му известна утеха.
Слезе долу и се провикна през отворената задна врата, че излиза. В отговор получи само леко махване с ръка. Събирача не се обърна. Само допреди шест месеца Елдрич не би могъл да напусне дома си току-така: Събирача не би го позволил. Дебнеха ги един детектив на име Чарли Паркър и хората му, жадни за отмъщение заради смъртта на свой приятел в ръцете на Събирача. След това обаче сключиха примирие и сега бяха в сравнителна безопасност, въпреки че Събирача продължаваше да се отнася предпазливо към Паркър.
„Понякога ми се струва — помисли си Елдрич, — че се страхува от Паркър почти колкото от Погребания бог.“
Елдрич се качи в колата си и потегли по пътя. Сви надясно към Риобот. Не знаеше дори какъв филм ще гледа. Всички започваха горе-долу по едно и също време. И показваха горе-долу едно и също. Искаше просто да поседи на тъмно и да забрави. Поне за малко.
Събирача си дръпна още веднъж от цигарата, заслушан в отдалечаващия се шум на двигателя. Беше новолуние. Проследи с поглед хаотичния полет на една умираща мушица, която падна в нозете на мъжа, насочил оръжието си към него.
— Знаех си, че ще дойдеш — каза той, когато Чарли Паркър излезе от мрака.
Събирача не беше виждал Паркър повече от година и остана смаян от промяната в него. Не бяха само физическите белези на страданието, макар че видимо беше отслабнал заради травмите си и продължителното възстановяване, а косата му бе набраздена с бели следи от куршумите, пронизали скалпа му. Не, този мъж се бе преобразил както отвън, така и отвътре, и въгленът на безпокойството, което Събирача винаги изпитваше в негово присъствие, внезапно избухна в пламъци. Паркър беше умрял три пъти в часовете след престрелката и всеки път се бе завръщал като сбъднато библейско пророчество. Вече не беше същият: сега гореше от убеждение. Виждаше се в очите му, усещаше се безпогрешно като статично електричество.
Събирача никога не се бе намирал в такава опасност, както сега.
— Приятелите ти тук ли са? — попита той, взирайки се в пространството зад детектива. Очакваше да види Ейнджъл и Луис, които винаги съпровождаха Паркър, но в гората като че нищо не помръдваше.
— Сам съм.
— Как ме намери?
— Надуших те.
Дясната ръка на Събирача потрепна. Ясно му бе, че в отговора на детектива се крие и буквална, и метафорична истина. Някак си го беше проследил, и то не чрез интернет или информатори. Не, Паркър го бе намерил по невидими следи. Събирача никога нямаше да успее да се скрие отново от него, дори да му бе отредено да оцелее след тази среща.
— Дадоха ми дума — рече той. Беше сключил сделка с Ейнджъл и Луис, въпреки че беше наивно да очаква да я спазят. — Че ако им помогна да намерят нападателите ти, ще оставиш мен и баща ми на мира.
— Ако бях в положение да ги съветвам, щях да им наредя да те убият заедно с онези, които ме нараниха.
Нещо оставаше неизказано.
— Но? — попита Събирача.
— Щеше да бъде грешка.
— И защо?
— Защото може да ми послужиш.
Събирача се изсмя пресилено.
— Ти — да ме използваш? И какво те наведе на мисълта, че бих приел подобна договорка?
Ни едно мускулче не трепна по лицето на Паркър или по ръката, стиснала оръжието.
— Защото си куче, а всяко куче трябва да си има господар. Затова ще те науча да ходиш редом.
Цигарата в ръката на Събирача бе догоряла почти до пръстите му. Той я пусна на земята и внимателно стъпка фаса с левия си крак.
— Какво видя — попита той, — между световете?
— Видях езеро — отвърна детективът. — Говорих с мъртвото си дете и чух гласа на жена си.
— И какво ти каза тя?
В очите на Паркър потрепна пламъче, което не убягна на Събирача.
— Не е твоя работа. Стига ти да знаеш, че този свят се променя и че твоята мисия няма да остане същата. Омръзна ми да надзъртам през рамо, омръзна ми да се чудя дали мечът ти няма да проблесне в мрака.
— Нямам намерение да те убивам. Не мисля, че някога съм имал.
— Все едно. Нямам желание да вървиш подире ми или подир приятелите ми. Намерих те веднъж, ще те намеря отново. Когато те повикам, ще дойдеш и ще ми се подчиниш.
— Или?
В тона му не се четеше непокорство. Това беше реакцията на човек, който вече се беше предал, и просто търсеше начин да спаси достойнството си.
— Ще предам баща ти на ФБР като съучастник в убийство и ще им помогна да те издирят. Ти си загадка за тях, но подозират, че съществуваш. Аз ще го потвърдя. И аз ще бъда този, който ще те довърши. Каквото и да си ти, каквото и да живее вътре в теб, то ще скита във вечен мрак. Няма да се върнеш повече тук. Гарантирам ти.
— Нямаш такава сила.
— Мислиш ли?
Събирача преглътна.
— А ако се съглася?
— Можеш да продължиш със заниманията си. Нямам нито време, нито желание да те връзвам на верига в двора и да ти подхвърлям огризки. Но когато те призова, ще дойдеш.
Събирача загледа облаците, които се носеха в небето.
Усети как нещо го стяга за врата, като отново надянат нашийник.
— Може ли да запаля?
— Давай.
Той бавно пъхна ръка в джоба си и извади пакет цигари и кибрит. Сложи цигарата между устните си и я запали. Вдиша дълбоко, но нито миризмата, нито вкусът бяха същите. Извади цигарата от устата си и я погледна разочаровано.
— И всичко това заради една кратка среща със смъртта?
— Не — отвърна детективът. — Всичко това заради пробуждането на един бог.
Той бръкна в джоба си, извади един мобилен телефон и го подхвърли на Събирача.
— Щом звънне, отговаряш. И когато те повикам, идваш.
После свали оръжието. Вече не му трябваше. Обърна гръб на Събирача и се скри в нощта.
Макар още да не го знаеше, проблемът на Роджър Ормсби беше пряко следствие от този сблъсък в Риобот и други подобни, макар и не толкова скорошни. Не че това разкритие, когато му дойдеше времето да го разбере, щеше да го успокои.
Тъкмо напротив.
Засега не му оставаше друго, освен да вдигне празния чувал от багажника на колата си, сякаш се надяваше отдолу да намери някакъв умален образ на детето. После погледна под колата и установи, че там също няма никого. Пролуката между заялата врата на гаража и пода беше твърде малка, за да се промуши момичето отдолу, а в самия гараж нямаше къде да се скрие. Следователно, трябва да беше някъде в къщата. Ако той беше на нейно място, щеше да се насочи право към входната врата; значи, вероятно се беше разминал с нея на връщане от разговора с куриера. Може би се беше скрила в кухнята или в дневната, която беше свързана с трапезарията.
Ормсби грабна един пистолет изпод рафта с инструменти и бързо излезе от гаража. Почти очакваше да чуе звук от счупено стъкло, защото входната врата беше заключена, а на прозорците имаше решетки, така че единственият начин детето да избяга бе да счупи стъклото. Дори не си направи труда да огледа стълбите — нямаше никаква логика момичето да е тръгнало към горния етаж.
Спря се на вратата на дневната. Завесите бяха спуснати и в помещението беше тъмно. Не искаше да рискува детето да изскочи насреща му. В стаята имаше множество тежки предмети — стъклени вази, лампи, бронзови статуетки. Дори бегъл удар с някой от тях беше достатъчен, за да го повали на пода, което щеше да го направи още по-уязвим.
— Миси, там ли си?
Не получи отговор, но му се стори, че чува тихо шумолене.
— Виж, извинявай, че те ударих в багажника, но те предупредих, а аз съм човек, който държи на думата си. Честна дума, не искам да ти причинявам повече болка.
Опита се да измисли оправдание за случващото се, което би било приемливо и разбираемо за едно дете.
— Просто ми трябват малко пари. Ще изпратя съобщение на майка ти и баща ти, те ще ми платят, колкото поискам, и аз ще те пусна. Те те обичат, нали? Щом те обичат, ще си платят и много скоро всичко ще свърши. А дотогава можеш да гледаш телевизия и да ядеш каквото поискаш. Хладилникът е пълен и имам всякакви филми. Имам даже компютър, на който можеш да играеш. Какво ще кажеш? Хайде, покажи се, а после ще се настаним удобно и ще видим как да те върнем при семейството ти. Какво ще кажеш? Разбрахме ли се?
Усети нещо студено на врата си. Нямаше нужда да поглежда, за да се увери, че е пистолет.
— Не — каза мъжки глас. Веднага го позна от разговора на вратата преди няколко минути. — Не мисля, че е приемливо.
Ормсби се почуди дали да не включи собствения си пистолет в действие, но той беше в дясната му ръка, а мъжът стоеше леко отляво. Щеше да е мъртъв, преди да натисне спусъка. Въпреки това не изпадна в паника. Сивия не беше от хората, които изпадат в паника.
— От полицията ли сте? — попита той.
— Как мислите?
— Ако сте от полицията, значи, сте влезли незаконно в дома ми.
— Адвокат ли сте?
— Не, но познавам законите.
— Много телевизия гледате, а?
— Чета.
— Браво.
— Не ми говорете покровителствено.
Дулото леко го смушка.
— Господин Ормсби, допрял съм пистолет до врата ви. Откровено казано, ще правя каквото си поискам, а вие ще правите каквото ви кажа. Като начало ще пуснете пистолета, който държите в ръка.
Ормсби се подчини.
— Не сте ченге.
— Доста време ви отне да се сетите.
— Какво искате тогава?
— Вас, господин Ормсби. Искаме вас.
Искаме?
В дневната светна лампа и Ормсби влезе, напътстван от дулото. Там видя момичето, седнало в един фотьойл и загърнато в широкото вълнено огледало, с което понякога се завиваше самият той. Имаше няколко синини по лицето, но не изглеждаше изплашена. Това му се стори чудно, но после видя мъжа до нея.
Беше брадясал, на неопределена възраст между четиридесет и шейсет години. Носеше зелено военно яке, достатъчно старо и протъркано, за да е служило във Виетнам. Първата мисъл на Ормсби бе, че непознатият прилича на бездомник и следователно, в момента обира дома му. Това го накара за миг да повярва, че все още може да се измъкне от цялата тази работа. Имаше някакви ценности и известна сума в брой. Можеше да се спазари с тези хора в зависимост от липсата им на скрупули. Ако вкусовете им се накланяха в определена посока, можеше дори да им предложи момичето. За Ормсби беше все едно как ще умре тя, стига само да умреше. С мъжете щеше да се разправи по-късно — веднага щом успееше да докопа друго оръжие. Държеше много такива скрити в дома си, за всеки случай.
Тогава видя, че лявата ръка на мъжа е преметната през облегалката на фотьойла и момичето я държи със своята дясна. Уловените им ръце се преплитаха пред тялото й като щит. Тя сякаш извличаше сила и утеха от присъствието му. Имаше му доверие. Той гледаше Ормсби с мъртвия поглед на фермер, който се кани да обезглави змия, застрашила овца от стадото му. Ако беше крадец, със сигурност не беше от онези, които биха наранили дете. Ормсби почувства как надеждата му се стопява. Все пак не всичко беше изгубено, но трябваше да бъде находчив. През ум не му минаваше обаче, че са дошли заради самото момиче. Толкова дълго полагаше усилия да бъде предпазлив, че му се струваше невъзможно да го заловят. Ако понякога въобще го навестяваха подобни опасения, те бяха свързани с мъже в униформи и следователи със значки, а тук такива нямаше.
— Седнете — каза гласът зад гърба му и Ормсби седна в един от другите фотьойли, откъдето вече виждаше и мъжа с пистолета.
Беше висок, чернокож и плешив, с едва забележима сивкава козя брадичка. За разлика от другия, той изглеждаше относително развеселен: ако първият, стига да имаше възможност, би обезглавил Ормсби с един замах, този оставяше впечатлението, че би предпочел първо да си поиграе с жертвата.
Докато Ормсби ги гледаше и пресмяташе шансовете си, Сивия се опитваше да разбере как са проникнали вътре. Щом се замисли над това, си даде сметка, че не е било толкова трудно. Вратата на гаража не беше заяла случайно: тези мъже някак си бяха преодолели дистанционното управление, а при отворена врата алармената система не работеше. Докато чернокожият беше отвличал вниманието му на вратата, другият вероятно беше вдигнал вратата на гаража, взел момичето и влязъл в къщата, като при това бе успял да я накара да мълчи, докато Ормсби се върне при колата си.
Откъм коридора се чуха стъпки. Силуетът, който се появи на вратата, беше среден на ръст, малко по-масивен от обичайното. Движеше се бавно и се оглеждаше с изражение, издаващо лека погнуса от това, което вижда. И макар че Ормсби беше чул приближаването му и със собствените си очи беше видял как се появява пред вратата, струваше му се, че непознатият се е спуснал връз него, че е влетял в дома му като хищна птица, зърнала ранена плячка. Той спря в сянката на прага и огледа първо Ормсби, после и момичето. Наклони глава настрани като ястреб. Ормсби си спомни думите, които бе чул преди много години.
Ако си достатъчно внимателен и имаш късмет, ще умреш в леглото си и никой няма да разбере какво си извършил. Но ако шансът ти измени — а той е винаги непостоянен, въпросът е само доколко — ловците ще те открият, а случи ли се това, ти няма да им кажеш нищо за нас. Защото има и по-лоши неща от това, да те заловят.
Непознатият влезе в стаята; светлината проблесна върху белите кичури на косата му, преди да се изгуби в студените му очи.
Дълбоко в Роджър Ормсби Сивия прошепна името на ловеца, след което се опита да се скрие в непотребните кухини в сърцето на гостоприемника си.
Да се върнем далеч, далеч назад в годините, при младия Ормсби и първото предупреждение, че някой ден ловецът може да дойде…
Ормсби не би го нарекъл точно изнудване. Е, да, имаше заплаха и тя бе ясно изразена от жената, която се появи на вратата му преди десет години, малко след като бе убил едно момче на име Джоузеф Слокъм, направило грешката да избяга да се цупи в един канал близо до дома си след разправия с майка си. Миризмата от изгарянето му още се усещаше в сутерена. Новата игра започваше.
Ормсби остана изненадан колко много знае жената за него: не разполагаше с всички имена, само с две, но информацията беше достатъчна, за да го съсипе, особено като се имат предвид снимките, на които се виждаше как хваща момчето. Изглеждаха така, сякаш са направени през затъмнено стъкло, и Ормсби смътно си спомни паркирания наблизо бус.
Жената обаче не желаеше да ги предава в полицията. Вместо това му предложи сделка: мълчание в замяна на услуга, когато я поиска, и той прие — какъв друг избор имаше? Минаха пет години и Ормсби тъкмо бе започнал да си мисли, че може никога да не се наложи да изпълни дълга си, когато жената отново се свърза с него. Този път му даде името на дете — момиченце — заедно с часа и мястото, на което ще бъде най-незащитено. Жената щеше дори да се погрижи майката на момиченцето да бъде заета с друго — нищо сериозно, просто пламнал кош за боклук, — за да даде време на Ормсби.
Той направи, каквото му бе поръчано. Не пожела да узнае дори защо детето трябва да изчезне, защото можеше и сам да се досети. Не беше глупак. Родителите на изчезнало дете нямат време за други грижи, а при правилния подход случаят можеше да задържи вниманието им до края на живота им. А въпросните родители — активисти, прозелити, добротворци — трябваше да бъдат отклонени от мисията си. Затова Ормсби отвлече момиченцето и започна нова игра. Жената повече не го потърси, освен за да му отправи това предупреждение за късмета и вниманието и колко важно е да си мълчи.
Ето че изпитанието започваше.
Паркър мина покрай Ормсби, без да го погледне, и се приближи до момиченцето. То инстинктивно стисна ръката на Ейнджъл. Паркър се сниши на коляно пред нея, като че отдаваше почит на светица.
— Ти си Шарлот, нали?
Тя кимна.
— Но ти казват Чарли.
Момичето отново кимна.
— И аз се казвам така.
Тя го погледна усъмнено, но Ейнджъл стисна ръката й:
— Вярно е.
— Може ли да ти казвам Чарли?
Детето погледна към Ейнджъл и той кимна.
— Да — съгласи се.
— Благодаря ти, Чарли. След няколко минути ще се обадим на родителите ти и на полицията и ще им кажем да дойдат да те вземат. Първо обаче трябва да си поговорим с този човек — той се казва Ормсби, но не го мисли, — защото смятаме, че не си първото дете, което отвлича, а има и други майки и бащи, които са изгубили синовете и дъщерите си заради него. Не можем да върнем техните деца, но можем да им дадем покой, като разберат истината. Ала аз знам какво си преживяла и че може би не искаш да чакаш. Затова, ако кажеш, веднага ще се обадим на родителите ти и ще се надяваме, че по-късно в участъка полицаите ще научат каквото е нужно. Подозирам обаче, че господин Ормсби няма да им каже нищо. Разбираш ли, успяхме да го хванем твърде късно, иначе въобще нямаше да му позволим да те хване. Ако никой не беше видял какво се случва, ако нямахме доказателство, той можеше и да се измъкне. Хората като него умеят да лъжат много добре. Ако това се случи, ще му се размине не само това, което причини на теб, но и всичко, което е сторил с другите деца. Така че изборът е твой, Чарли. Ще ни дадеш ли малко време?
Тя се замисли дълго и съсредоточено; толкова дълго, че на Чарли му се стори, че може да откаже, и тогава той трябваше да удържи на думата си. Накрая обаче малката каза:
— Да, може да поговорите с него.
Паркър й благодари и се изправи. Извади от джоба си мобилен телефон и й го подаде.
— Ако си съгласна, Ейнджъл ще те заведе в кухнята, за да ни изчакаш, докато ние с Луис поговорим с господин Ормсби. Знаеш ли номера на мама или татко?
— Знам и двата.
— Набери когото предпочиташ. Ако се уплашиш или се притесниш, или ти се стори, че се бавим твърде дълго, просто натисни зеленото копче. Никой няма да се опита да те спре и никой няма да се разсърди. Благодарни сме за възможността, която ни даваш.
Чарли погледна към Ормсби и на лицето й лъсна чиста омраза към него.
— Ще изчакам, колкото кажете.
Без да пуска ръката й, Ейнджъл я изчака да стане от стола, а после я заведе в кухнята. Ормсби остана сам с Паркър и Луис. Щом се увери, че момичето е излязло, Паркър премести един стол пред Ормсби и седна.
— Знаеш ли кой съм?
— Натрапник в дома ми. Педофил, който нахлу тук с перверзните си приятелчета, след като спасих малкото момиченце от тях.
— Казвам се Паркър.
— Не ми пука.
— Колко деца си отвлякъл?
— Не знам за какво говориш.
— За Елизабет Кейнс.
От всички възможни, точно това име. Услугата, дългът.
— Никога не съм я чувал.
— Лъжеш. В тази къща кънтят писъците на умиращи деца.
— Въобще не разбирам какви ги плямпаш. Това е само някакъв шум.
— Не се ли страхуваш какво можем да направим с теб?
— Да ме убиете ли? — засмя се Ормсби. — Няма да го направите.
— Защо?
— Защото, ако ме убиете, губите. Нищо не получавате.
— Можем да те измъчваме.
Ормсби впери поглед в мъжа срещу себе си.
— Не, и това няма да направите. Не е в стила ви. — Той се приведе леко напред. — Може би е в стила на приятелчето ти тук, но не мисля, че ще му позволиш да направи нещо, което ти самият не си готов да сториш.
— Значи, все пак знаеш кой съм?
— Както казах на приятеля ти, чета много. Виждал съм снимката ти. Знам какво си.
— Какво ще стане според теб, ако те предадем на полицията?
— Ще им разкажа как съм намерил това момиченце да се скита и съм я довел вкъщи. Може да ми повярват, може и да не ми повярват, но един добър адвокат ще посее достатъчно съмнение, за да ме пуснат. Вероятно ще поровят в миналото ми, ще се опитат да ме свържат с нещо, което според теб или някого другиго съм направил, но нищо няма да открият. Аз ще си продължа по пътя, а тези деца, за които говориш, ще си останат в неизвестност и родителите им няма да знаят дали да ги оплакват, или да се молят за завръщането им. Аз не съм млад човек. Смъртта скоро ще ме отнесе и земята ще погълне всички тайни, които знам.
— А ако не те предам на полицията?
— Искаш да кажеш, ако просто си тръгнете с момичето? Да, сигурно можете да го направите, но няма да получите нищо в замяна. Пазарът е на продавача, господин Паркър, а аз няма нищо да ви продам, независимо от цената.
Паркър се изправи. Ормсби неволно потрепна, но детективът само се отдалечи и застана до панорамния прозорец на гърба на къщата. Завесите бяха спуснати. Той ги разтвори.
— Господин Ормсби — каза той, без да се обръща, — бихте ли дошли насам?
— Чу го — каза Луис. — Ставай.
Ормсби се надигна от стола си и отиде при Паркър. На черната морава отвън видя мъж, пушещ цигара, но не това прикова вниманието му и накара краката му да се подкосят, а жената, която стоеше толкова близо до външната страна на прозореца, колкото Ормсби — от вътрешната. Носеше прокъсана червена рокля, изцапана с кръв и пръст. По черепа й нямаше никаква коса, а очните й орбити зееха празни. Кожата около устата й беше сива и сбръчкана като съсухрена ябълка. Тя разтвори устни и под разложените венци Ормсби видя оголените корени на зъбите й. Жената вдигна лявата си ръка и пръстите й заскърцаха по стъклото, оставяйки след себе си люспички като мъртви молци.
Зад гърба й се появиха още фигури, мъже и жени, наобиколиха непознатия, който спокойно си пушеше и наблюдаваше студено Ормсби.
— Няма да те предам на полицията — каза Паркър, — а на тях.
Ормсби отстъпи назад от стъклото и смразяващата жажда на жената от другата страна на прозореца.
— Какво са те?
— Те са празни и безмилостни. Засега това ти стига. Когато те вземат, сам ще разбереш останалото.
— А този с тях?
— Олицетворение на справедливостта. Инструментът, който ще те отведе при тях.
Ормсби имаше чувството, че е попаднал в капан за сънища.
— Не е възможно.
— Можеш сам да му го кажеш. Сигурен съм, че с удоволствие ще изслуша теорията ти.
Онзи на моравата като че ли го чу, защото извади нож от гънките на палтото си и острието му проблесна на лунната светлина.
— Ще го оставите просто да ме убие?
— Ако се наложи, но с това проблемите ти тепърва ще започнат. Няма забрава. Възмездието е вечно и след време ще се озовеш от другата страна на някой прозорец, загледан в някого досущ като себе си.
Обзет от жалък страх и изправен пред реалността на собственото си проклятие, Ормсби пак се опита да се пазари.
— Защо да ви давам, каквото искате, ако ме чака това?
— Защото вече знаеш. Сега имаш време.
— За какво?
— За покаяние. За изкупление. Но в мига, в който те предам на онзи с ножа, шансът ти ще бъде пропилян…
Ормсби се отдръпна от прозореца и седна отново на стола си. Той беше Сивия, Сивия беше той, и двамата се бояха от онова, което ги чакаше зад прозореца.
— Съгласен съм.
Какво друго му оставаше?
— Ще признаеш пред полицията.
— Да.
— Ако се отметнеш, ще те намеря.
— Няма да се отметна.
— Вярвам ти. — Паркър даде знак на Луис. — Обади се на Рос. Кажи му, че имаме още един.
После отново се обърна към прозореца. Събирача стоеше сам в градината и все така пушеше. Паркър поклати тава, Събирача с отвращение хвърли цигарата си на земята и се отдалечи в мрака.