Време на мъчения

7

Мъжът, който стоеше под късното есенно слънце, объркан от първите мигове свобода, беше увреден още преди да влезе в Щатския затвор на Мейн, а годините зад решетките не бяха послужили да заздравят пукнатините в ума и душата му. Вместо това бяха добавили физическа травма и емоционален смут в бездруго дългия му списък от тегла, както и желание просто да изчезне.

Никой не го чакаше пред портите на затвора. Адвокатът му беше предложил да изпрати някого да го вземе, но объркаха часа на освобождаването му — някаква грешка в документацията, — поради което той се оказа един от редките случаи на затворници, които поради бюрократична некомпетентност са излезли на свобода по-рано от предвиденото, било то и само с няколко часа.

Той беше много неща: осъден престъпник, бивш съпруг, низвергнат герой.

Невинен човек? Може би, но всички престъпници твърдяха така…

С малко късмет обаче никой нямаше да си спомня името му. Това щеше поне малко да улесни живота му в бъдеще. Междувременно щеше да издири човека на име Чарли Паркър и да му разкаже историята си. Сред притежанията му беше изрезка от вестник със статия за задържането на Роджър Ормсби — мъж, който бе намирал наслада в изтезанието на другите. Паркър го беше намерил и щеше да разбере, че съществуват и други като него.

Отпред спря затворнически бус и той се качи. С него щеше да стигне до фериботното пристанище на Рокланд, а оттам — с автобус до Портланд. При освобождаването му бяха дали петдесет долара и автобусен билет, а той имаше и още двеста и четиридесет, заработени в затвора. Не заговори служителите в буса, нито те — него. Той беше образцов затворник, но това нямаше значение. Те знаеха за какво е осъден, не го харесваха и му нямаха никакво доверие.

Мъжът пътуваше и гледаше листата, които падаха като мъртви, отлитащи дни.

Тримата мъже в чистия шевролет пикап, спрян на паркинга, го наблюдаваха как потегля. Само едно му беше останало и те скоро щяха и него да му отнемат.

След малко излязоха от паркинга и задминаха буса по шосето, без дори да поглеждат към него, и се отправиха към Рокланд, където спряха на главната улица до пристанището и зачакаха.

Бусът спря и изплю пътника си. Той отиде до една телефонна будка, проведе кратък разговор, а след това си взе кафе и курабийка, докато чакаше автобуса. Тримата мъже го следваха като сянка чак до Портланд. Единият продължи след него и видя как бившият затворник бива посрещнат от много едър мъж с много голям и въпреки това тесен костюм, който пое багажа му и го придружи до един черен мерцедес седан.

Съгледвачът се върна в шевролета.

— Адвокатът — каза той.

— Има вид на клоун — отвърна мъжът на задната седалка. Имаше рижа коса и особено животинско излъчване като на същество, замръзнало по време на трансформацията си от човек в звяр.

— Ако е така, доста е умен.

Само шофьорът мълчеше. Не беше виждал низвергнатия герой от делото насам и беше изненадан от силата на ненавистта си към него и от желанието си да го накара да страда още повече.

Адвокатът и бившият затворник потеглиха към една жилищна сграда на улица „Конгрес“, недалеч от площад „Лонгфелоу“, която беше разделена между частни наематели и хора, настанени от социалната служба на Портланд. Влязоха вътре, а двайсет минути по-късно адвокатът излезе сам.

— Затъна — каза човекът звяр.

— И продължава — допълни съгледвачът. — Само дето не го знае.

Шофьорът най-после проговори.

— О, мисля, че знае.

Тримата потеглиха. Вече знаеха къде да го намерят и можеха да го направят във всеки един момент. Щяха да почакат още малко — няколко дни, не повече, — в случай че се явеше възможност да го накажат още повече или животът сам пожелаеше да го направи вместо тях.

Може би дори щеше да им е благодарен, че най-после идват да го вземат.

8

Специален агент Едгар Рос от Нюйоркския клон на ФБР пристигна в „Синия дим“ на Източна двайсет и седма улица малко след седем същата вечер. Цял ден изоставаше от графика си и сам се учуди, че е закъснял само с половин час. Забеляза Конрад Холт на претъпкания бар, беше се загледал вяло в мача по телевизията, и си запробива път през отпочиващата си след работа тълпа, за да стигне до него.

— Благодаря, че ми пазиш място — отбеляза, когато стигна.

Заместник-директорът направи жест към шумното множество с „Блъди Мери“ в ръка.

— Какво очакваше да направя, да си сложа чантичката на стола ли? Но може да се опитам да ти поръчам питие, след като най-после благоволи да дойдеш.

— Лош ден.

— Помниш ли кога за последно си имал хубав?

— Всъщност не. Джин с тоник. „Хендрикс“, ако имат.

Холт извика поръчката; барманът попита иска ли краставичка. Рос отказа. Помисли си, че джинът и така достатъчно прилича на салата.

— Щяха да дадат масата ни на други — рече Холт.

— Каза ли им кои сме?

— Реших, че дискретността ще свърши повече работа. Това и десет кинта.

Хендриксът пристигна. Холт се изправи, докато Рос отпиваше първата си глътка. Хостесата се появи и ги заведе до една маса в дъното. Въпреки шума на бара и заплахата, че ще останат на сухо, те успяха да се настанят до прозореца, при това без съседи по маса, поне за момента.

— Не знам защо продължавам да гледам менюто — отбеляза Холт. — Винаги поръчвам едно и също.

— Което е…?

— Пържено пиле. Със сос, ако имат. Но обикновено и пилето ми стига.

Рос не си падаше особено по пилешко. Предпочиташе червено месо, въпреки настойчивата съпротива на лекаря си. Не че д-р Махаджан би приел пърженото пилешко без гримаса, но Рос така или иначе не възнамеряваше да му изпраща снимки на чинията си. Сервитьорът дойде да вземе поръчката им. Рос избра свински гърди с пържени картофи. Докторът просто щеше да вдигне дозата на лекарството за холестерола. Междувременно Холт си поръча пърженото пиле със зелева салата.

— Видях бележката за Ормсби — каза Холт, когато сервитьорът се отдалечи.

— Отказа адвокат. Прочетоха му правата. Всичко е чисто.

— След като замазаха подробностите как са го докопали Паркър и приятелчетата му.

— Чисто е относителна дума, но внимаваме.

— Щом казваш.

Холт допи блъди мерито и поръча чаша вино. Рос остана с джина си. Съжали, че не е поискал голям и с по-малко тоник. Вече месеци наред успяваше да покрива договорката си с Паркър, но знаеше, че това няма да трае вечно. Престъпленията на Ормсби бяха твърде тежки и жестоки, за да останат детайлите неразгледани от федералните, а Холт не беше глупак. Все още не беше широко известно, че Паркър е нает от федералните, които му осигуряват степен на защита, покриваща и приятелите му, и двамата от които бяха престъпници — единият професионален убиец, макар полубивш, или поне така се надяваше Рос. Имаше нужда от подкрепата на Холт, пред когото отговаряше поне формално, за този странен и рискован по всички критерии подход.

— Как обоснова парите, за да платиш на Паркър? — попита Холт.

— Хартия за факса и ленти за пишещите машини. Обичам да разглеждам административния бюджет като фонд за харчене по собствено усмотрение.

— Че ние използваме ли още пишещи машини?

— Ако някой пита, ще кажа, че на тях печатаме чувствителни документи.

— А факс?

— Войната с терора има много лица.

Холт кимна.

— Бог да благослови неразрешимите конфликти.

Виното му пристигна, но той не го докосна.

— Колко дълго си мислеше, че сделката с Паркър ще остане незабелязана?

— Не толкова, колкото всъщност остана.

— Част от мен предпочита още да не знаех. Защо се е съгласил?

— Не се е съгласявал. Сам ни потърси. Той го предложи.

— Защо все пак?

— Мисля… — подзе Рос, докато Холт внимателно отпиваше от виното си, — че възнамерява да бъде по-инициативен в разследванията си.

Холт едва не се задави с шардонето.

— По-инициативен? За бога, той сере трупове! И ти си ни включил в неговия кръстоносен поход?

— Реших, че това ще ни позволи да пренасочим енергията му, когато ситуацията го изисква.

— Сериозно? Мислиш, че можеш да го контролираш?

— Той е вързан козел. На дълга верига, признавам, но все пак вързан.

Холт го изгледа скептично.

— Толкова ли му трябват пари?

— Влизат му в работа. Честно казано, още не съм сигурен защо го прави.

— А двамата лунатици с него?

— Ако не друго, мангизите покриват сметките им в бара. А единият, Ейнджъл, ми праща писма.

Рос не можеше да се насили да погледне Холт в очите. Проклетият Ейнджъл…

— Какви писма?

— Убеден е, че федералните агенти получават ключове за тоалетни с ограничен достъп. И той иска такъв.

Настъпи мълчание, което говореше повече от всякакви думи.

— Тоалетни.

— Да. Специални. На гарите и летищата. И музеите.

— Божичко.

Холт рискува да отпие за втори път от виното си с надеждата да не се задави от някоя следваща новина. Този път успя.

— Само аз ли чувам тиктакане?

— Моите уважения, но задаваш твърде много въпроси като за човек, който предпочита да не знае.

— Защо според теб ги задавам тук, а не в управлението?

— Паркър е част от това, което предстои — каза Рос. — Колкото по-изкъсо го държим, толкова по-подготвени ще бъдем да реагираме, когато стане.

— Знаеш ли, че съм единственият заместник-директор, който подозира, че не си съвсем смахнат. А понякога и аз не съм толкова убеден.

— Трогнат съм от доверието.

— Наблюдаваш ли го?

— Работи с мобилен телефон и ние го подслушваме, но съм сигурен, че го знае. Има и други, но редовно ги сменя. Следим и мейлите му, но той е умен и не ползва електронни комуникации за важните неща.

— И си сигурен, че разполага със списъка?

Паркър беше сключил сделка с Рос, като му бе дал част от списък с имена, изваден от останките на разбит в Големите северни гори на Мейн самолет. Според Рос списъкът съдържаше имената на хора, свързани с различни елементи, обединени от една цел: да открият Погребания бог, да го освободят от плен и евентуално да предизвикат Армагедон, но Рос определено бе пропуснал да спомене всичко това в официалните си доклади.

— Каквото сме получили до момента, се потвърждава. Обещал е още. Смятам също, че е използвал списъка, за да се добре до Ормсби.

— Паркър си играе с нас.

— Може би.

— С каква цел?

— Мисля, че търси нещо.

— Какво?

— Модел.

— И какво ще му разкрие този модел?

— Име. Влияние и контрол.

Холт имаше изражението на човек, който подозира, че неволно е глътнал оса, но ще разбере със сигурност едва когато започне да го жили отвътре.

— Ами ако сгафи нещо? — попита той. — Или ако загине? Ще изгубим всичко. Този списък, където и да се намира в момента, ще изчезне завинаги.

— Ако това се случи, вярвам, че останалата част от списъка ще стигне до нас. Струва ми се, че Паркър се е погрижил.

Сервираха им храната. Рос си помисли, че пърженото пиле на Холт изглежда много добре дори за човек, който избягва такива неща.

— Харесваш ли го? — попита Холт.

Странен въпрос. Рос не беше сигурен, че може да отговори. Имаше чувството, че донякъде разбира Паркър, въпреки че като цяло той оставаше загадка за него. Рос беше завършил йезуитско училище и по едно време дори бе обмислял сам да постъпи в ордена, но здравият разум надделя. Въпреки това подозираше, че просто е заменил възможността за един амбициозен, потаен орден с реалността на друг. Йезуитите практикуваха „преценка“, която изискваше вслушване и изчакване с цел да се разбере какъв курс на поведение би пожелал Господ в дадена ситуация. Паркър също слушаше и чакаше, но Рос не можеше да каже какво. Освен това действията на йезуитите, за разлика от тези на Паркър, обикновено не включваха оръжия и насилие, нито завършваха с изпепеляването на цели квартали.

— Мисля, че е добър човек — призна накрая.

— Бог да ни пази от добрите хора — отвърна Холт. — Имаш ли му доверие?

— Да — потвърди Рос без колебание.

— Интересно — отбеляза Холт, — никога не си ми изглеждал от доверчивите.

Той отряза парче от пилето си.

— Ами другите двама?

— Имали сме само подозрения, не и доказателства.

— Щеше да намериш доказателства, ако се беше постарал.

— Може би не съм искал.

— Точно това ме тревожи. Как са гърдите?

— Сочни.

— Все пак трябваше да си поръчаш пиле.

— Май си прав.

— Ако тази работа се разпадне, гориш. Знаеш го, нали?

— Ако тази работа се разпадне, всички горим.

9

Далеч на север, сред анонимната покъщнина на новата си квартира, освободеният мъж лежеше буден, неспособен да заспи далеч от шума на затвора, и се чудеше как животът му бе стигнал дотук.

Той беше Опозорен герой, Низвергнат идол. Някога имаше съпруга, но не и деца. За последното май трябваше да се радва — не можеше да си представи какво щяха да преживеят, когато всички научеха за обвиненията срещу баща им. Нямаше да ги спаси дори преместване в друг щат, защото интернет бе способен да смаже всеки. Що се отнася до жена му… е, и преди това не се разбираха особено добре, и все пак още бе поразен от бързината, с която го заряза.

Каза й, че е невинен. Каза го на всеки, който би го чул: на полицаите, които първи го разпитаха, на съдебните заседатели, които по-късно го признаха за виновен, на съдията, който го осъди, дори на другите затворници, които бяха склонни да общуват с него и с които той на свой ред можеше без страх да общува — а те не бяха много. Каза го и на адвоката си. Адвокатът му отвърна, че това не е важно, но всъщност беше. Беше важно за Героя, преди да бъде съборен от пиедестала си.

Само майка му и баща му продължаваха да вярват в него — те и шепа приятели, но единствено родителите му бяха идвали редовно на свиждане. Майка му почина първа, баща му я последва шест месеца по-късно. Той помоли да го пуснат за погребенията, но и двата пъти му беше отказано, въпреки че след смъртта на баща му един състрадателен служител бе предложил да го закара от затвора до гробището и обратно. Разгневен, Героят стигна дотам да поиска заповед за временно освобождаване от Окръжния съд, но щатът също му отказа, позовавайки се на характера на престъпленията му, заради който продължаваше да представлява заплаха за обществото, както и на опасенията, че може да избяга поради високата си интелигентност и вероятността да разполага с укрити средства по сведения от бившата му съпруга. И така, майка му и баща му бяха положени в земята, без единственото им дете да може да ги оплаче, а след като те си отидоха, никой повече не го навести.

Родителите му бяха оставили малко пари, за което им беше признателен — беше разорен след развода, нищо че бившата му жена твърдеше обратното, макар да се бе добрала до част от наследството му. Средствата от покойните му родители може би биха стигнали, за да се премести в друг щат, където да не е регистриран сексуален престъпник със задължителна пробация и психотерапия. Бяха му връчили списък с условията за предсрочно освобождаване, които освен стандартните изисквания — да се въздържа от наркотици и злоупотреба с алкохол, да си намери работа, да изпълнява определената от съда пробация и да плаща наложените му такси — включваха и забрана за контакти с лица под осемнадесет години и използване на компютър с интернет връзка. Последното означаваше, че се налага да намери телефона на частния детектив по старомодния начин — от указателя. Купи си телефон с предплатена карта, а адвокатът му го регистрира онлайн.

Току-що бе излязъл от затвора, а вече усещаше колко трудно ще бъде да се пригоди към външния свят, който беше или твърде шумен, или твърде тих; или твърде подозрителен към присъствието му, или твърде нехаещ; или твърде произволен, или твърде регулиран. Имаше неща, които вече не разбираше, и други, които сякаш бяха изчезнали, докато е бил зад решетките. По-рано бе вечерял в заведение, но в началото не смееше да вземе приборите. За първи път от пет години виждаше пред себе си метални вилици и ножове и се боеше да ги използва. Чудеше се колко ли са бившите затворници, които извършват нови престъпления просто защото искат да се върнат в света, който познават.

Набра номера и зачака. Обаждането се пренасочи към гласова поща.

За миг гърлото му пресъхна. Прииска му се да затвори, без да каже и дума, но знаеше, че не му остава много време. Ако се окажеше прав, скоро щяха да го потърсят, защото единственото, което им оставаше, бе да отнемат живота му.

Ала още не го бяха пречупили напълно. Той бе оцелял въпреки всичко и щеше да разкаже историята си.

— Господин Паркър — подзе той, — казвам се Джеръм Бърнел…

10

Как се случи това ли? Как така Джеръм Бърнел, Низвергнатият идол, изгуби всичко?

Това започна много отдавна, когато Джеръм не беше никакъв герой и тази история дори не беше негова. Преди близо шест години, когато се препъна и се устреми стремглаво към падението.

Вече от час Кори измерваше мъжа с поглед. Биваше я за тази работа или поне така си мислеше: все пак беше натрупала достатъчно практика.

Непознатият беше облечен спретнато — риза, сако, панталони вместо джинси. Обувките му бяха чисти и лъснати. Не носеше халка, което беше проблем. Установила бе, че тези, които носят халка, се поддават по-лесно на натиск просто защото имаха какво да губят. От друга страна, вече пиеше трето питие, което беше плюс, а и бе забелязала как гледа някои от преминаващите момичета. Беше на пазара, дори още да не го съзнаваше.

Заведението не й допадаше особено. Като начало, музиката беше отвратителна — от онези привидно обични момчешки банди, забиващи фалшиво кънтри в Портланд, — и въпреки че беше нов, барът вече смърдеше на непочистена и мухлясала разлята бира, а по пода хрущяха фъстъци. От друга страна, понеже беше ново попълнение в редицата шумни барове в Стария град и редовните клиенти не й бяха познати, нито тя — на тях, това все пак беше девствена територия. И Кори, и другите почти бяха изчерпали гостоприемството на Портланд. Ако се задържеха още малко тук, рискуваха да привлекат внимание.

Тя се поклащаше в такт с музиката, защото така изглеждаше по-пияна, отколкото реално беше. Пиеше бърбън, но наблягаше на леда и содата. Добрите бармани обикновено приемаха, че момичетата, които пият като нея, се стараят да бъдат предпазливи и откликваха на желанието им, но тукашният кретен вече й беше предложил едно за сметка на заведението, което тя отказа. Отначало той се престори на обиден, но после преструвката му стана реална и когато тя се опита да си поръча второ питие, не й обърна внимание. Кори не го направи на въпрос. Не искаше да му дава повод да я запомни.

Тя се настани на високия стол от дясната страна на мъжа и рече:

— Здрасти.

Той се обърна да я погледне. Очите му имаха малко различен цвят: едното беше яркосиньо, другото по-скоро зелено. За някои това би изглеждало странно, но тя го намираше за страшно привлекателно, още повече че мъжът беше слаб, без да бъде кльощав, и тъмнокос, без прошарени кичури, поне доколкото се виждаше. Отблизо обаче личеше, че е по-възрастен, отколкото й се бе сторило в началото — на трийсет и нещо.

— Видях, че ме зяпаш — отвърна той.

— Мислех, че не забелязваш.

— Трудно може да пропусне човек, когато хубаво момиче му хвърля такива погледи.

— Не се издаде.

— Сметнах, че сама ще дойдеш, когато решиш.

Мъжът каза всичко това, без да се усмихне нито веднъж. Думите звучаха закачливо, но маниерите му говореха за безразличие. Не беше арогантен. Просто коментираше, все едно си говореха за промяната във времето.

— Е, вече съм тук.

— Да, така е.

— Да те черпя едно?

— Не се ли очаква аз да ти предложа?

— Не знам. В двайсет и първи век сме.

— Така си е. Въпреки това смятам, че тази работа се прави по стария начин.

Кори се опита да не настръхне. Да не я взимаше за проститутка?

— Коя работа?

Той за първи път отмести поглед от нея.

— Просто разговор между мъж и момиче в бар: той черпи, двамата си говорят. Виждал съм как го правят хората.

Кори отново изпита особено чувство на съмнение за този човек. Може би сбърка, като си набеляза него. За да проработи това тяхното нещо, бе нужна похот и загуба на задръжки. Този тип изглеждаше твърде овладян.

После обаче мъжът отпусна ръка до бедрото си и мимоходом докосна крака й. Тя леко се притисна в нея. След миг усети как той плъзга ръка върху джинсите й. Не, все пак не се беше объркала.

— Как се казваш? — попита тя.

— Хенри.

Не че наистина беше така.

— Като краля.

— Кой от всичките?

— Все едно.

— Да, като един от кралете.

— Аз съм Лиза — отвърна тя, въпреки че той не беше попитал. Не че и нейното име беше това.

— Здрасти, Лиз.

— Здрасти, Хенри.

— Какво да те черпя?

— Бърбън с кола. И по-полека с леда.

— А с колата?

Тя отпи от сламката, обирайки воднистите остатъци на дъното на чашата, която беше близала толкова внимателно до момента.

— И с нея полека.

Музиката гърмеше все по-силно. В заведението не се танцуваше, но двамата някак си се озоваха долепени един до друг и на Кори й се струваше, че усеща втвърденото му тяло до своето. Беше й казал, че не е местен, за което тя сама можеше да се досети по начина, по който се открояваше сред околните. Когато тя го притисна, той каза само „на юг оттук“, което не беше кой знае какво. Като се има предвид, че се намираха почти до границата с Канада, много места бяха на юг. Кори обаче беше свикнала с уклончивостта, макар тя да беше по-типична за женените. Хенри каза, че не е женен, но много от тях твърдяха същото. По-откровените често потвърждаваха семейното си положение с неласкави описания на съпругите си или просто признаваха, че са нещастни. Някои бяха искрено тъжни и самотни, впримчени в капана на връзките си заради деца, работа, ипотека или просто защото не вярваха, че някоя друга би ги взела. За тези винаги й ставаше жал по-късно.

Що се отнася до Хенри, на безименния му пръст не се виждаше следа от халка — малката светла, издайническа ивица, намекваща за изоставения някъде символ. Лесно щеше да се забележи, защото имаше ръце на човек, прекарващ много време навън. Каза й, че е тук по работа. Каква работа? Придобиване на акции. Кори не знаеше какво значи това, а Хенри нямаше желание да й разказва. Тя беше достатъчно умна да предположи, че на едно или друго ниво всеки се занимава с придобиване на акции. Само имената на заниманията се различаваха.

— Харесваш ми, Хенри. Предпочитам малко по-възрастни мъже.

— И защо така?

— Те знаят какво искат. И са по-мили от младите.

Наистина го мислеше.

— По-мили ли? В какъв смисъл? С пари ли?

— Понякога — отвърна тя, а после излъга. — Но в случая не става дума за пари.

— Така ли?

Кори се намръщи, отблъсната от тона му. Въпреки че всичко това беше игра и той неминуемо щеше да изгуби, тя се дразнеше, че след два часа разговор той продължава да прави такива намеци.

— Аз не съм проститутка.

— Не съм го казал. — Не звучеше отбранително, нито дори развеселено. Просто пак тази странна неутралност. — Но парите винаги играят под една или друга форма, дори само за вечеря или кино. Милото отношение има много лица. Знам, че не говореше само за долари и центове, но и те са част от него. Стиснатите с парите са стиснати и в други отношения или поне така съм установил аз. Но сега, като се замисля, обратното също не е вярно. Познавам много мъже, които пилеят пари наляво-надясно, но пак са си гадни копелета.

За първи път изричаше ругатня, но тя не се притесни. Даже й хареса. Думите му също й допадаха. Започна да си дава сметка, че при други обстоятелства с удоволствие би превърнала фантазията в реалност и би била с мъж като този, макар и за кратко. Отърси се от тази мисъл и установи, че действието й е колкото психическо, толкова и физическо, защото тялото й потрепери. Устните на Хенри се изкривиха.

— Какво беше това?

— Някой ходи по гроба ми^[1].

— И това ще стане някой ден. Няма защо да бързаме. Още едно?

— Не, пих достатъчно, поне тук. Но си прекарвам добре с теб. Имаш ли местенце, на което да отидем?

— Ти нямаш ли?

— Не живея сама.

— С мъж или жена?

Тя реши да не лъже за това, въпреки че Хенри я гледаше толкова изпитателно, сякаш бездруго не й оставяше избор.

— Мъж.

— Гадже?

— Понякога.

— Но не е сериозно.

О, представа си нямаш, помисли си тя, но предпочете да повтори предишния си отговор.

— Понякога.

— Но не и тази вечер.

— Не.

Той поиска сметката и плати в брой от пачка банкноти. Държеше я скришно от Кори, но изглеждаше дебела.

— В кой хотел си отседнал? — попита тя, докато се отдалечаваше от бара.

Опита се да го хване за ръката, но той се държеше на разстояние — не много, но достатъчно.

— Не съм в хотел, а на квартира в една къща.

Това беше необичайно, но не дотолкова, че да я накара да размисли. Апартаментите бяха друга работа — сградите бяха труднодостъпни, а в този бизнес достъпът беше сред най-важните фактори, но къщата не беше чак такъв проблем. Къщите бяха по-уязвими от апартаментите и определено по-лесни от хотелите, стига алармата да беше изключена. При хотелите винаги съществуваше риск от камери, а при по-хубавите — и от охраната. Мотелите бяха идеални, особено тези от големите вериги, които бяха толкова свикнали с доставките на пици и проститутките, че не обръщаха никакво внимание на непознатите, защото за тях всички бяха непознати, колкото и кексчета или бисквитки да предлагаха на рецепцията.

— Компанията ли ти я осигурява?

— Може да се каже… в определен смисъл.

Колата му беше паркирана на улица „Мидъл“. За нейно учудване, оказа се малка „Тойота“. Изглеждаше шикозна, ако боговете на феминизма можеха да й простят подобно обобщение.

— Под наем? — попита тя, докато се качваше. Вътре беше много чисто, но не миришеше на автомобил под наем.

— Да. От някаква малка фирма, която ползва компанията ни. Нямаха друго.

— Хм.

Тя се опита да си спомни колко е изпил Хенри. В началото й се беше сторило много, но сега си спомняше големи количества бавно топящ се лед и последни шотове „Джак“, които мъжът изливаше в старата си чаша. Той пиеше бавно през цялата вечер и Кори подозираше, че може да е погълнала доста повече от него. Но тя също бе внимавала и дори беше изляла цяла чаша, когато той отиде до тоалетната.

— Къде е къщата? — попита тя, когато потеглиха.

— В Йорк.

— Това е доста далеч от Портланд. Не можаха ли да ти намерят нещо по-близо?

— Бездруго непрекъснато шофирам. Всичко ми е еднакво далеч. Освен това обичам тишината и спокойствието. Никога не съм си падал по големите градове.

Кори спусна сенника с огледалцето и провери грима и зъбите си, а после го намести така, че да вижда пътя назад в страничното огледало. Там светеха фаровете на няколко коли. Едната трябва да беше тяхната.

Тъкмо се канеше да вдигне сенника, когато забеляза малко петно на огледалото. Наведе се напред, за да го погледне отблизо, въпреки че вече знаеше какво е: следа от червило. Нищо не каза, но откритието потвърди нарастващите й подозрения, че Хенри лъже за колата, а може би и за къщата, и за компанията. Кори беше свикнала с лъжите — успехът на цялото им начинание зависеше от тях, защото лъжите правеха хората уязвими, — но се разочарова. Не се уплаши, само се разочарова.

Но пък това я накара да се почувства по-добре от всичко, което предстоеше.

11

Къщата приличаше на семеен дом: два етажа, мансардно прозорче, гараж за два автомобила. Имаше даже басейн, въпреки че в момента беше покрит с винилово покривало, което се беше откачило в единия край и се вееше на нощния вятър. Имотът беше уединен и отделен от малкото пътче с млади фиданки вместо ограда. В една от стаите на горния етаж светеше лампа; през завесите на стаята, която гледаше към басейна, също се процеждаше светлина и хвърляше огнена линия по тревата.

Хенри паркира до един голям сив бус с кални номера от Ню Хампшир. Щом го видя, нещо накара Кори да потрепери. Нямаше логично обяснение — това беше просто един бус — но Кори достатъчно дълго се бе занимавала с хищничество на дребно, за да познае кога нещо не е както трябва. Изведнъж осъзна, че е допуснала огромна грешка, набелязвайки си Хенри.

Тя потърка лицето си и сложи ръка пред устата си.

— Добре ли си? — попита той.

— Много съжалявам, но ми стана лошо.

— Да влезем вътре. Ще ти сипя вода.

Кори поклати глава.

— Не, искам да се прибера. Ще ти бъда много благодарна, ако ме закараш обратно в града. А мога да си повикам и такси.

Тя извади мобилния телефон от чантата си. В указателя си имаше номерата на няколко таксиметрови компании и конкретни надеждни шофьори, готови да затворят очи за много неща, но те служеха предимно за показно. Спешният номер се подвизаваше под името „Ев“ — „Ела веднага“.

Хенри обви лявата си ръка около нейната, а с дясната измъкна телефона от пръстите й.

— Какво правиш? Върни ми телефона.

— Ще пийнем по едно и ще си поприказваме — отвърна той, — точно както се разбрахме. Не знам защо се притесняваш толкова.

— Казах ти: стана ми лошо.

Хенри й върна телефона.

— Добре, повикай си такси. На мен ми стига толкова шофиране за тази вечер.

Кори се изненада, но нямаше никакво намерение да вика такси. Другите бяха близо и тя искаше просто да знаят, че трябва да побързат. Ако поискаха, можеха да продължат с първоначалния план, но тя нямаше намерение да прекара повече време с Хенри, отколкото се налагаше, и със сигурност нямаше да влезе в къщата с него, каквото и да й говореше. Десният й палец се спря на името „Ев“.

Вратата на къщата се отвори и там се показа мъжки силует. Кори не виждаше лицето му, но беше висок, много по-висок от Хенри. Стоеше прегърбен — като човек, който твърде дълго е живял в свят, създаден от и за по-ниски от него хора. Не можеше да е сигурна, но й се стори, че на главата си носи шапка за баня.

— Кой е това? — попита тя.

— Забравих да спомена, че и аз имам съквартирант. Трябва да се запознаете.

Това определено й беше достатъчно и тя се приготви да натисне бутона за позвъняване. В следващия миг десният юмрук на Хенри се стовари между очите й и счупи носа й.

Следващият удар я повали в безсъзнание.

12

Името му беше Тод Пелц, но той го мразеше и предпочиташе да му казват Ти Пи. Понякога му се струваше, че звучи детинско, друг път — рапърско. Това също не му се нравеше, но не колкото възможността да си остане шибаният Тод Пелц.

Скоро щеше да навърши трийсет, а вече беше опознал отвътре няколко окръжни затвора за дребни нападения и едно глупаво шофиране в нетрезво състояние. Всичко това се бе случило преди двайсет и петата му година. Ти Пи имаше избухлив характер — никога не би го отрекъл, — но беше положил много усилия да се научи да го владее и значително бе ограничил консумацията на алкохол, защото беше наясно, че едното подхранва другото. Проклятието му бе, че е малко по-интелигентен от необходимото, за да се задоволи с честен ръчен труд, поне не и за дълго, но недостатъчно дисциплиниран, за да се посвети на дългосрочно себеусъвършенстване. Беше от онези мъже, които обичат да се хвалят, че никога не са удряли жена и не биха го направили, сякаш подобно благородство заслужава да се отбележи и някак си ги отличава от масите. Ти Пи изглеждаше корав — над метър и осемдесет висок, с дълги и мускулести крайници като на алпинист или бегач на средни разстояния, но в него имаше и някаква мекота. Обичаше Кори Уайът и тя него също: достатъчно, за да примамва нещастници, да ги прави уязвими за особения натиск на Ти Пи. Очите му бяха нежни, но когато беше нужно да отправи заплаха или да приложи малко насилие, ставаха стъклени и празни, като че ли по-добрата му страна бе избрала да се направи на невидима и да гледа в друга посока.

На пасажерското място до Ти Пи в претъпкания с боклуци шевролет седеше Бари Браун, който можеше да бъде Би Би, ако бе склонил на подобна гавра с рожденото си име, което той категорично не би направил. Браун беше с що-годе същия ръст, но по-месест и масивен. Беше по-умният от двамата, въпреки че бе приел подчинената роля, но това бе заложено в характера му: Браун беше роден манипулатор и му беше по-лесно да действа зад кулисите, отколкото на сцената. Когато изучаваха „Отело“ в училище, той беше единственият в класа, който съчувстваше на Яго^[2] от самото начало. В друга епоха и при по-благосклонна съдба от него щеше да излезе великолепен, амбициозен придворен, Кромуел или Уолсингам^[3]. Когато гледа първите два филма на Копола, не му се прииска да бъде Кръстникът — предпочиташе ролята на Том Хейгън, умният консилиери. Носеше очила вместо контактни лещи, защото харесваше вида, който му придаваха, и се беше научил да говори само когато е необходимо. Това се оказа полезно умение. Откри, че мълчанието кара хората да се чувстват неудобно, поради което често казват нещо, за да го нарушат, и така се разкриват.

Тъкмо Браун даде идеята да използват Кори като червейче на кука, въпреки че много внимаваше да не се изразява така пред Ти Пи. Вместо това бавно пося идеята в главата му, така че приятелят му да реши, че е изцяло негова. Кори се оказа по-костелив орех, но манипулацията не бе чужда и на Ти Пи и скоро той успя да я убеди, че никога няма да попадне в реална опасност. Браун се разбираше доста добре с Кори, но знаеше, че тя би предпочела двамата с Ти Пи сами да си проправят път в света. Струваше му се, че Кори би била съвършено доволна да работи в кафене или бар и да издържа гаджето си, докато то играе компютърни игри, бърника колата си и измисля грандиозни схеми за забогатяване, които никога не дават плодове, защото му липсва енергия и ентусиазъм да ги осъществи. Браун добре знаеше, че в крайна сметка Кори ще се разочарова и ще го зареже, може би с дете на ръце, което ще трябва да отгледа сама. Мислеше си, че в определен смисъл той ги държи заедно, като вдъхва известни амбиции на Ти Пи — амбиции, които инак не биха се породили в съзнанието му.

До момента всичко вървеше по план. Първата мишена беше женен петдесетинагодишен политически делегат от Бостън. Получи се неимоверно лесно: две-три питиета, кратък флирт, няколко думи как напомня на Кори за любимия й чичо, по когото тайно си падала от малка, след което се озоваха в хотелската му стая. Когато на вратата се почука и Кори отвори, за да влязат двамата маскирани мъже, набелязаният вече беше по боксерки и с щръкнал член, от който можеше и знаме да развее. Кори беше в подобно разсъблечено състояние и си остана така, докато Би Би не показа на делегата пистолета си и не му обясни кога и при какви условия ще го свали. Снимаха шофьорската книжка на нещастника, която той държеше в портфейла си редом до снимките на съпругата, децата и първото си внуче. Погледнаха адреса му, след което, все така под заплаха с оръжие, направиха серия от достатъчно компрометиращи снимки с Кори. Накрая го принудиха да им разкрие ПИН кодовете на дебитната и кредитните си карти. Кори се облече и отиде да изтегли дневния лимит от всички карти, после пи кафе до полунощ и изтегли още толкова. След това върнаха портфейла, дебитната и една от кредитните карти на делегата и го предупредиха да не блокира другата още двайсет и четири часа. Увериха го, че банката ще покрие всичките му загуби, а и бездруго не могат да направят кой знае какво с лимит от пет хиляди долара. Срещнеха ли проблем с използването на картата, съпругата ми веднага щеше да научи какво е вършил мъжът й в свободната си вечер в Бостън. Не се наложи да използват никакво насилие точно както обичаха, и изкараха общо три хиляди долара и два лаптопа, купени с втората карта, които после продадоха за едва четвърт от стойността им.

След това Кори захвърли евтината си перука и направиха същия номер още два пъти в Бостън и околностите, преди да се насочат постепенно на север: Портсмут, Конкорд и Портланд. Браун обаче не искаше да се занимават с кретена от тази вечер. Някак си чувстваше, че е по-добре да прекратят за известно време операцията и да се снишат за малко. Имаха достатъчно пари, за да изкарат добре зимата, а той беше убеден, че последната им плячка — един търговски представител в Портсмут, когото се наложи да тупнат по главата, за да преглътне негодуванието си, може и да поемеше риска да не си затрае за случая. Ти Пи обаче настоя за още един набег и Кори се съгласи просто защото любимият й го поиска.

Малко по-рано тази вечер Браун и Кори разговаряха надълго и нашироко, може би за първи път без присъствието на Ти Пи, и за Браун стана ясно, че Кори се притеснява все повече от това бизнес начинание. Нищо чудно: все пак тя беше тази, която поемаше основния риск. Да, двамата с Ти Пи винаги я следваха изкъсо и се стараеха да оставят минимални интервали между влизането в хотела и почукването на вратата. Но какво щеше да стане, ако ги спреше охраната, колата се повредеше или просто нещо се прецакаше? Това бяха напълно реални възможности. Кори щеше да остане сама и голямата дума с „и“ — изнасилване — никога не напускаше съзнанието й.

Кори и Ти Пи спяха в една стая в мотел до Мейн Мол, а стаята на Браун беше срещу тяхната. Благодарение на това не чуваше как се чукат, което беше голямо облекчение. Когато живееха заедно в малък апартамент с една спалня в Куинси, беше принуден да ги слуша, а му беше достатъчно трудно да заспи заради садистичните пружини на кушетката и без пъшкането на Ти Пи и насърчителните вопли на Кори. В началото, когато все нямаха пари, той лягаше на второто легло в същата стая или даже на пода, а когато Ти Пи искаше да остане насаме с приятелката си, му показваше вратата и на Браун не му оставаше друго, освен да се скита наоколо, да пуши и да чете книга, седнал на пластмасово столче, или да изгледа някой филм, ако наблизо има кино. Мразеше тези моменти. Караха го да се чувства деветгодишен и нисък като тревата.

Браун беше влюбен в Кори. Отне му известно време да го разбере и да се опита, макар и неуспешно, да го превъзмогне. Притежаваше достатъчно емоционална интелигентност, за да си даде сметка, че една от причините да предложи да я използват като примамка бе желанието му да я накаже, задето спи с Ти Пи, а не с него, но сега, когато нагазваха в дълбокото, започваше да съжалява, че я е замесил. Виждаше напрежението, което я измъчваше. Беше станала по-нервна отпреди и той знаеше, че има проблеми със съня. Опита се да покаже всичко това на Ти Пи, но той се наслаждаваше на парите, които изкарваха, а и както изтъкна, все пак не я караха да проституира.

Само дето точно това правеха, ала Ти Пи или не искаше, или не можеше да го разбере. Фактът, че двамата мъже се намесваха преди началото на голямото шоу, не правеше всичко това по-малко унизително и опасно за Кори. След разговора си с нея тази вечер той твърдо реши да намери друг начин за лесно изкарване на пари. Познаваше разни хора в Бангор, а двамата с Ти Пи вече имаха достатъчно кинти, за да могат да си купят сносно количество дрога. Майната й на тревата: икономиката, изглежда, се подобряваше, а за Браун това означаваше, че търсенето на кока ще нарасне. Трябваше само да се помотаят в правилните барове и да установят правилните връзки с обичайната петъчновечерна пасмина от костюмирани младежи, които започват да пият с излизането от офиса и към осем вечерта вече не знаят къде са. Браун беше започнал да чертае плана с Ти Пи, докато чакаха Кори и набелязаната мишена да излязат от бара, и смяташе, че е успял да положи основите.

После забеляза типа, който излезе с Кори, и в главата му засвети червена лампичка.

— Ей.

— Какво? — попита Ти Пи.

— Имам лошо предчувствие за този тук.

— Хайде пак. Стига, казах ти вече — ще помисля пак за коката, а и се разбрахме, че този ще бъде последният.

— Сериозно, човече. В този тип има нещо гадно.

— За теб всички са гадни.

— Не е пиян.

— На мен ми изглежда пиян.

Вярно, че набелязаният вървеше малко нестабилно, но Браун не беше убеден. Зърна очите му, когато минаваше покрай колата му: приличаха на локви мръсна кал. И начинът, по който гледаше Кори… като онези работници в кланиците, които обичат да измъчват прасетата, преди да ги убият.

— Предлагам да отменим акцията.

— Майтапиш се, нали? Вече са при колата му.

— Приближаваме се, повикваме Кори и й предлагаме да я закараме — отвърна Браун.

Бяха го измислили в самото начало. Кори винаги носеше шал. Ако го свалеше и прибереше в чантата си, това беше знак, че нещо не е наред и иска да се откаже. До момента го бе правила само веднъж — с един изпълнителен директор, който бе прошепнал в ухото й какво ще направи с нея в хотелската стая — нещо, което Кори не би позволила на никого, даже и на Ти Пи.

И така, шалът бе прибран в чантата, а Ти Пи и Браун се бяха приближили с колата и бяха подвикнали: „Здрасти, Линда! (Името, под което тя се подвизаваше онази вечер; никога не използваше два пъти едно и също.) Как я караш? Искаш ли с нас?“; Кори се бе извинила на изпълнителния директор, че иска да отиде при приятелите си, но онзи бе възразил. Тогава Ти Пи бе слязъл от колата — въпреки това директорът бе продължил да сумти. Ти Пи бе вложил всичките си усилия в това да се овладее, за да не привлекат вниманието на някой преминаващ полицейски патрул. Кори най-сетне бе влязла в колата и след като бяха потеглили, им бе казала какво й е прошепнал онзи. Приятелят й бе настоял да се върнат, за да му хвърли бой, който няма да забрави, и само общите усилия на Кори и Браун бяха успели да го вразумят и убедят, че така всички ще свършат зад решетките.

— Не си е свалила шала — отбеляза Ти Пи.

Така беше.

— Не е задължително тя да реши — възрази Браун.

— Ако тя няма нищо против, значи, и аз нямам.

— Ти Пи…

— Казах не.

Ти Пи не повиши глас — много рядко го правеше, — но Браун познаваше този тон. Обсъждането беше приключило.

Сега двамата наблюдаваха къщата, пред която бе спряла колата, и то иззад дърветата, които я криеха от пътя, така че всъщност дори не виждаха какво се случва.

Къща — помисли си Браун. — Не хотел, а къща. Досега не сме се пробвали в къща.

Каза си, че може да се окаже и по-лесно, защото нямаше охрана.

Ами ако имаше аларма? Или ако непознатият не беше сам вътре?

Ти Пи извади пистолета изпод седалката си и го пъхна в колана на панталоните си. Браун нямаше оръжие. Не ги харесваше. Но за пръв път се радваше, че Ти Пи не страда от подобни скрупули.

После Ти Пи каза нещо, което Браун не бе чувал да излиза от устата му досега.

— Беше прав. Трябваше да се откажем.

13

Ти Пи и Бари Браун влязоха в двора на къщата. Браун вървеше напред. Заобиколиха буса на алеята и бързо се отправиха към задната част на имота, откъдето можеха най-лесно да проникнат вътре, без да бъдат забелязани. Дори не помислиха да почукат на вратата: не и след като Ти Пи бе признал, че Браун може да е бил прав за набелязаната плячка… което означаваше, че сега Кори се е превърнала в плячка. Двамата едновременно нахлузиха ски маските, за да скрият лицата си. Браун се надяваше това да не означава, че Ти Пи възнамерява да използва оръжието си. Достатъчно бяха загазили и без това. Когато стигнаха до задния двор, Браун чу шум от плесница и стисна още по-здраво бухалката си. Беше я направил сам — струговането на дърво беше едно от ония умения, които просто притежаваше и от които си мислеше, че някой ден може да изкарва прехраната си или да допълва основните си доходи. В неговите очи пистолетът служеше само за две неща — да заплашва и да стреля, докато бейзболната бухалка имаше множество приложения. Плюс това, за разлика от огнестрелното оръжие, можеше да нанася и премерено леки щети.

Ти Пи спря до него. Нещо в двора се размърда, но зрението на Ти Пи не беше върховно и в най-добрите му моменти — въпреки че благодарение на чудото на самодиагностиката, състоянието му още не беше достатъчно сериозно, за да изисква очила или лещи. На Браун остана да забележи басейна отпред. Покривалото му се бе откачило в единия край и плющеше на усилващия се вятър. Браун сметна, че вероятно е така отскоро, защото звукът беше силен и досаден — от оня вид, който пречи на човек да заспи. Беше достатъчно упорит и дразнещ, за да привлече вниманието и на съседите, ако къщата не беше сравнително откъсната и уединена.

Рискува да надзърне от ъгъла и видя, че прозорците на фасадата са със спуснати завеси. Верандата беше отделена с големи стъклени врати, а по-надолу се виждаше дървена врата с малко стъклено прозорче, която може би водеше към кухня или сервизно помещение. Вътре не се виждаше осветление; прозорците на горния етаж, които гледаха към задния двор, също бяха тъмни.

От дясната му страна проклетото покривало продължаваше да плющи. Шумът можеше да накара някого вътре да излезе навън, което щеше да бъде добре дошло особено ако и вътрешният двор, и втората врата се охраняваха. Браун не знаеше кой знае колко за басейните. Нито неговото семейство, нито семействата, с които общуваха, имаха басейни. Предполагаше, че е нормално да се източват през зимата, но може би собствениците още не бяха намерили време за това или се надяваха на още някой слънчев уикенд. Предвид климата в Мейн, можеше само да им пожелае успех.

Лампите със слънчеви панели, разположени недалеч от открития ъгъл на басейна, хвърляха петна от светлина върху двора и водата. На Браун му се стори, че вижда нещо на дъното в плитката част. Изглеждаше със странно правилна форма. Веднага го обзе чувството, че каквото и да е това, няма работа в басейна.

Приближи се.

— Ей, какви ги вършиш? — прошепна напрегнато Ти Пи.

Ако някой надникнеше от прозорците на къщата, щеше да види Браун, но на него не му пукаше. Беше се закачил на въдицата на любопитството и то безапелационно го теглеше към басейна. Какво имаше там?

Той застана на ръба и погледна надолу. На плочките лежеше голям телевизор от скъпите модели с плоски екрани. Целият беше овързан с въжета за нещо, което лежеше под него, притиснато от тежестта му.

Погледът му срещна очите на мъртво момче.

14

Когато се опомни, Кори лежеше по лице на дивана в непозната стая. Доколкото можеше да съди по усещането, ръцете й бяха закопчани на гърба с метални белезници. Чувстваше как се впиват в китките й. Не можеше да помръдне краката си и видя, че са вързани с жица. В устата й беше натъпкан парцал.

Опита се да овладее паниката си. Ти Пи идваше насам заедно с Бари. Трябваше да са съвсем наблизо. Всеки миг щеше да чуе позвъняване на вратата или счупване на стъкло и Хенри Задника щеше да съжалява, че въобще е стъпил в Портланд. Надяваше се Бари да му строши краката, а защо не и ръцете, преди Ти Пи да убие и него, и гнусния му приятел.

Чу движение зад гърба си и Хенри се появи от лявата й страна. В ръката си държеше пистолет. От другия мъж нямаше и следа.

Хенри допря дулото в лявото й око. Едва успя да го затвори, преди то да се притисне в клепача й. Нещо в нея се пречупи, когато чу щракването на петлето.

— Да не си гъкнала — предупреди Хенри. — И да не си мръднала.

Момчето в басейна имаше тъмна коса. Съдейки по ръста му, още не бе стигнал тийнейджърска възраст, въпреки че трудно можеше да се определи заради изкривяването от водата. Не стои тук отдавна, помисли си Браун. Тялото изглеждаше неувредено, с изключение на издутата уста. Браун не беше сигурен, но му се струваше, че вътре има навряна топка. Червена. Стърчеше между горната и долната му челюст като недоядена ябълка.

Браун гледаше момчето и то отвръщаше на погледа му. Косата му се носеше безтегловно във водата. Виждаше се само едната му ръка. Браун се почуди дали момчето е успяло да освободи лявата си ръка и да избута телевизора, преди да се удави. Ако, разбира се, е било живо по това време. И ако беше така, дали онзи, който го бе хвърлил във водата, е стоял да гледа как умира?

Браун почувства тежестта на бухалката в ръката си и грапавата й дървена повърхност върху кожата си. Това го върна към действителността и мисълта за Кори. Тя беше вътре в къщата с човека, убил момчето.

Сега вече се радваше, че Ти Пи носи пистолет.

Обърна се да му каже нещо и посочи басейна, но приятелят му само поклати глава. Не искаше да вижда какво има там, защото нямаше никакво значение. Важна бе единствено Кори.

Ти Пи се приближи до стъклените врати на верандата.

Горе, на втория етаж, приятелят на Хенри излезе от стаята, която чистеше. Казваше се Гидиън, въпреки че щяха да минат много години, преди този факт да стане известен. Засега и той, като съдружника си, плаваше под фалшив флаг. Както Кори бързо забеляза, той беше неимоверно висок и неимоверно слаб, като онези насекоми пръчици с човешки облик. Имаше малки очички, скрити под тежки клепачи, което практически го правеше сляп в горната част на периферното зрение. Косата му беше равномерно подстригана с дължина един сантиметър и вече сивееше, въпреки че Гидиън още нямаше четиридесет. Освен това страдаше от астма, подагра, пептична язва и недиагностициран рак на панкреаса. Беше същество от сенките и дълбините.

По време на престоя си в къщата Гидиън спеше на легло, но винаги с дрехи. В чувала, който държеше в ръка сега, беше събрал възглавницата и завивката, както и използваните кърпи от банята. По-рано беше налял белина в канала на ваната и мивката, въпреки че двамата с Хенри бяха използвали запушалки, за да уловят евентуалните косми. През цялото време в къщата носеха латексови ръкавици и шапки за баня. Докато Хенри беше навън, Гидиън мина с прахосмукачка и почисти навсякъде, за да оставят колкото може по-малко следи от присъствието си тук.

Мина покрай спалнята за гости отдясно. На леглото беше вързана мъртва жена. Гидиън я беше употребил, но не беше забравил да си сложи гума. След като я беше убил, беше почистил и нея. Той бе убил и момчето в басейна: изтървал си беше нервите, когато малкият го нападна. Нямаше представа защо бе решил да го хвърли във водата, вързан за телевизора, освен че не харесваше телевизия и не харесваше момчето. Когато това се случи, Хенри не беше в къщата, но като се върна, не каза нищо, макар че се изненада да види тялото в басейна. Покривалото го криеше, докато не се надигна вятър.

Гидиън си помисли, че трябва да го върже отново, въпреки че всеки момент щяха да напуснат къщата.

Жената беше твърде стара, за да я задържат. Тя беше майката на момчето, но вероятно го беше родила след четиридесетата си година, защото от шофьорската й книжка се виждаше, че сега е на петдесет и една. Съпругът й беше с пет години по-възрастен. Него го уби Хенри. Застреля го в гърдите и сега тялото му лежеше на хладно в мазето. Гидиън реши да оставят жената жива за известно време. Приятелят му нямаше неговите проблеми с интимността. Жените харесваха Хенри, но Гидиън ги отблъскваше и той използваше всяка възможност да им се наслади.

Този набег, както го наричаха те, беше донесъл добра плячка: известно количество дизайнерски дрехи, бижута, пари в брой, колекция от монети и марки, електроника, в това число няколко скъпи телефона и таблета, и дори няколко стари книги, които според Хенри можеше да струват нещо. Повечето неща бяха складирани в буса, а по-ценните бяха скрити в специалните отделения под двете предни седалки. Жалко, че жената беше толкова стара, но Хенри се бе погрижил и за това. Момичето на долния етаж щеше да свърши чудесна работа, въпреки че Гидиън нямаше да има шанс да й се порадва, освен може би в самия й край. Радваше се, че се е възползвал от другата жена, докато имаше възможност.

В коридора до стаята с мъртвата жена имаше прозорец, който гледаше към задния двор. Гидиън се спря да погледне за последно моравата, цветните лехи, басейна… и мъжа, който бе втренчил поглед в него.

Гидиън пусна чувала и бързо изтича надолу по стълбите.

Ти Пи натисна дръжката на вратата, очаквайки да е заключена, но тя се открехна под натиска на лявата му ръка. Той се ослуша, не долови движение в къщата и бавно отвори вратата по-широко. Погледна през дясното си рамо и видя, че Браун се приближава. Дори на лунната светлина си личеше шокът, изписан на лицето му. Сигурно бе видял тяло в басейна, предположи Ти Пи. Какво друго би могло да бъде? Не е било на Кори обаче. Нямаше време за това. Единственото важно нещо в момента беше Кори.

Той се обърна и разтвори завесите с една ръка, стиснал пистолета в другата. Видя Кори, просната на дивана. И…

Браун чу звук като от пукване на балон. Ти Пи политна назад и падна по гръб на земята. Пукна се още един балон, Браун почувства силен удар в корема и се приземи с пирует върху покривалото на басейна. То се огъна под тежестта му, но успя да го задържи. Водата го заля, но той съумяваше да държи главата си над нея. Болеше го. Водата беше студена, но не толкова, че да угаси парещата болка в корема му.

До басейна застана висок, прегърбен мъж с прекалено дълги за тялото му крака, прекалено дълги за ръцете му пръсти. Очите му почти липсваха. Едната му ръка висеше свободно, а другата стискаше ръката на Ти Пи и влачеше тялото му към ръба на басейна. Лицето на Ти Пи беше обърнато към водата и Браун виждаше точно под дясното му око дупката, през която бе влетял куршумът.

Мъжът се усмихна и оголи зъби. Бяха толкова равни, че можеха да са само протези. Впечатлението му се потвърди, когато мъжът ги изплю в дясната си шепа и ги пусна в джоба на стария си военен елек. Когато извади ръката си оттам, тя не беше празна, а държеше пластмасова кутийка от онези, в които спортистите пазят протекторите си за зъби. Пусна ръката на Ти Пи и с две ръце намести новите протези в устата си. После ги показа на Браун. Двете челюсти се състояха от дълги остриета, забити в акрилната основа под лек ъгъл, така че да остават малки пролуки по средата на всеки ред. Мъжът се наведе, вдигна дясната ръка на Ти Пи, отхапа горната половина на показалеца му, сдъвка го и изплю остатъците в басейна до главата на Браун. Остриетата на протезите му бяха обагрени в червено.

Браун чувстваше как умира. Молеше се само смъртта да дойде, преди това същество да се заеме с него.

Появи се още един мъж — онзи, заради когото се бяха озовали тук. В сравнение с първия този изглеждаше неизказано нормален. Браун се опита да каже нещо. Искаше да помоли мъжа от бара да спаси Кори от гризането, но смъртта заглушаваше всички думи, подготвяйки го за великата тишина на отвъдното.

— Трябва да тръгваме — каза мъжът от бара.

Другият изрита Ти Пи и тялото му падна в краката на Браун. Покривалото някак си продължаваше да ги държи над водата, въпреки че Браун усещаше как започва да се плъзга. Мъжът от бара извади нож и преряза въжетата едно по едно. Ти Пи и Браун бавно се спуснаха на дъното при мъртвото момче.

15

Няколко години по-късно и на цял живот оттам Джеръм Бърнел, Низвергнатият герой, изтегли пари от банковата си сметка. Ръката му трепереше, докато попълваше формуляра. Представи паспорта си, защото шофьорската му книжка беше изтекла. Служителката взе паспорта и го показа на шефа си, но след кратка консултация направи копие на съответната страница и му го върна. Стори му се, че когато му го подаде, изражението й беше различно, с нотка на презрение, но може би това беше отражение на собствените му мисли. В края на краищата, не беше чак толкова известен, а и беше прекарал достатъчно дълго зад решетките, та да могат повечето хора да го забравят. Служителката обаче беше около петдесетте и кой знае каква памет имаше или какви бележки бяха приложени към банковото му досие. Името му беше необичайно, историята му — също. Пожела му приятен ден, без да го погледне, а охранителят на вратата го претърси по-враждебно отпреди.

Частният детектив се обади, докато Бърнел седеше на една пейка в парка „Диъринг Оукс“. Беше си купил сандвич и кафе от заведението на площад „Монюмънт“ и си ги беше занесъл на пейката, където изяде по-голямата част от сандвича, но едва след като се увери, че наблизо няма деца. После даде остатъците на гълъбите. Детективът нямаше кантора, което се стори доста необичайно на Бърнел. От друга страна, живееха в ерата на мобилните технологии, в които цели компании се управляваха с лаптоп от масичката в някое кафене. Детективът се съгласи да се срещнат по-късно същия следобед в „Голямата изгубена мечка“ на „Форест Авеню“ — бар, в който Бърнел често ходеше, преди да се ожени, и по-рядко — след това, защото жена му не си падаше много по бирата. Тя не си падаше много-много и по него, както се оказа в последствие, още преди всичко да се сговняса.

Бърнел прекара сутринта в портландските офиси на Изправителния департамент на Мейн на „Уошингтън Авеню“. Това беше първият му контакт със службата по пробация след излизането му от затвора. Отговорникът му, Крие Атууд, беше специалист по сексуалните престъпници, но се държеше учтиво с него и отношението на Бърнел неволно се затопли. Атууд му разясни всички стъпки от процеса. Започваше с опис на нивото на услуги, което по същество представляваше оценка на риска при Бърнел, придружен от така наречения „Статик-99“: доклад за целия живот на Бърнел, който щеше да го съпътства до гроб и който почиваше на твърдо установени факти — възраст към момента на арестуването му, предистория, тежест на престъпленията, така че нямаше начин да се подобри, а според Атууд в най-добрия случай поне нямаше да се промени, което рано или късно можеше да доведе до облекчаване на условията на пробация.

Атууд осведоми Бърнел, че случаят му е определен като престъпление от най-висока степен, въпреки че той дори не беше докоснал дете и беше невинен — нещо, което Низвергнатият герой изобщо не си направи труда да казва на Атууд. Че какъв смисъл имаше? Това означаваше, че ще подлежи на домашни проверки всеки месец, ще се среща редовно с Атууд, обикновено на „Уошингтън Авеню“, ще трябва да му предостави контакти с работодателите си, когато най-сетне си намери работа, и всяка седмица ще посещава групи за психологична консултация, което според Атууд имало благотворен ефект при сексуалните нарушители. Ако завършеше успешно терапията и изкараше достатъчно време без нарушения, службата за пробация щеше да се отдръпне максимално. Освен това щеше да бъде регистриран като сексуален престъпник и да остане в този списък десет години. За цялото това удоволствие щеше да плаща по двайсет и пет долара всеки месец като принос към цената, която струваше пробацията му на държавата.

След това, за негова изненада, го подложиха на тест с детектор на лъжата. Оказа се стандартна процедура, която щеше да се извършва веднъж годишно през целия период на пробация, но на Бърнел не му пукаше за това. Отговори честно на всички въпроси, въпреки че редуването на стандартни въпроси — за името му, за името на майка му — с такива, свързани с приписаните му престъпления, малко го смущаваше. Най-много го разстройваха онези, които се отнасяха до живота му преди ареста, защото му напомняха какво е изгубил. След теста имаше още един разговор с Атууд, при който отговорникът му се стори не толкова дружелюбен, колкото преди, но може би просто беше уморен.

Най-после го пуснаха да си върви. Атууд му каза да си даде малко време, преди да започне да си търси работа. Посъветва го да се опита да свикне с външния свят, да се разхожда, да се почувства на място в града. Бърнел кимна и обеща да опита. Нямаше никакво намерение да търси работа. Сигурен бе, че скоро ще умре, така че не виждаше смисъл.

След като нахрани птиците, Бърнел тръгна обратно към Старото пристанище. Беше твърде светло, твърде просторно. Купи си билет за единствения филм за пълнолетни в „Никълодиън“, само и само да поседи на тъмно, спокоен, че наоколо няма деца. В залата имаше само още четирима зрители и всичките бяха с по двайсет години по-възрастни от него. Филмът беше комедия, но Бърнел не се смя много. В интерес на истината, почти не забелязваше образите на екрана. Просто седеше там, на последния ред, и плачеше.

16

Крис Атууд седна срещу Филип Гърли, представителя на „Ар Пи Ел“ — една от фирмите, обслужващи полиграфа в Изправителния департамент. На масата лежаха резултатите от теста на Бърнел.

— Мислиш ли, че лъже? — попита Атууд.

Гърли отново прегледа документите.

— Както и двамата знаем, има мъже и жени, които умеят да надхитряват полиграфа въпреки окървавените си ръце. Те просто гледат през теб, докато задаваш въпросите. Но с Бърнел не беше така.

— В смисъл?

— Може би някак си е убедил себе си, че не е извършил престъпленията, в които го обвиняват.

— Което не значи, че е невинен.

— Ни най-малко, но както казах, онези, които успяват да се откъснат от реалността, са доста странни и издават специфична миризма.

— Но ти не подуши Бърнел?

— Не.

— Значи, е казвал истината?

— Възможно е.

Атууд взе резултатите от детектора на лъжата, сложи ги в една папка и я затвори.

— Искаш ли да повторя теста? — попита Гърли.

— Не знам.

— Всъщност има ли значение дали е невинен?

— Само за него. Вече е в системата. Ще направим, каквото можем.

Гърли се изправи.

— Ама голяма работа беше онова неговото, нали?

— Кое?

— Това, което той направи на бензиностанцията. Стрелбата.

— Да, определено.

— Не изглежда такъв човек.

— Почти никой от тях не изглежда такъв човек.

17

Малко след четири и половина, докато навън се лееше проливен дъжд, Чарли Паркър влезе в „Голямата изгубена мечка“. Не беше стъпвал тук от месеци — откакто го простреляха. „Мечката“ си беше същата. Вътре си беше все така сумрачно и успокояващо, а в кухнята тъкмо започваха да жужат приготовленията за вечерното нашествие, въпреки че в такава дъждовна вечер, и то в сряда, употребата на думата „нашествие“ беше доста относителна.

Собственикът, Дейв Еванс, гледаше някакъв лист хартия над очилата си така, сякаш там пишеше нещо обидно за майка му. Не вдигна очи дори когато сянката на Паркър падна отгоре му.

— Мислех те за мъртъв — каза Дейв.

— Бях.

Дейв за миг пренасочи вниманието си от листа към детектива и го огледа на светлината от бара.

— Добре изглеждаш като за мъртвец. Някои от редовните клиенти изглеждат по-зле от теб. Какво ти, аз изглеждам по-зле от теб.

Той остави документа и стисна ръката на Паркър. Беше ходил на свиждане в болницата няколко пъти, но оттогава не го беше виждал. Но беше чел за него. Събитията от Бореас бяха стигнали не само до местната, но и до националната преса. Дейв беше останал с впечатлението, че всички стари нацисти са мъртви, а ако има живи, скоро ще им вземат мерките за ковчега, но при всички случаи Паркър ще открие онези, които още могат да хапят. Чакаше го всеки момент да открие марсианци в Милинокет^[4].

Паркър изглеждаше различно. Като начало, беше отслабнал, на лицето му се бяха появили още няколко бръчки, а в косата му се виждаха нови прошарени кичури. Освен това беше станал по-смълчан и дистанциран, но Дейв реши, че това е напълно нормално за човек, който е бил прострелян и на път за оня свят, да не говорим, че на няколко пъти наистина е умирал и е бил връщан от смъртта.

Най-променен обаче беше погледът му. Ако беше вярно това, което хората казват — че очите са прозорец към душата, то в душата на Паркър гореше нов огън. В очите му се четеше спокойна увереност, каквато Дейв не бе виждал досега. Пред него стоеше фундаментално нов човек — човек, който след всичко преживяно се бе върнал не по-слаб, а по-силен, и който беше едновременно и по-малко, и повече от предишното си аз.

За първи път, ако паметта не го лъжеше, Дейв се уплаши от Чарли Паркър.

— Офисът ми свободен ли е още? — попита Паркър, като имаше предвид любимото си сепаре в „Мечката“.

— За теб винаги — отвърна Дейв. — Има свободно място и зад бара, ако ти дойде настроение.

Не знаеше как се оправя Паркър с парите, но и не искаше да изглежда така, сякаш му дава милостиня. Щеше му се да помогне, ако може и ако има нужда. Предложението му беше отправено съвсем искрено, но не можеше да се отрече, че изпита облекчение, когато Паркър отказа.

— Е, мисля, че ще се оправя. Но ти благодаря.

— Ако размислиш, само кажи.

— Непременно. Ще ме потърси един мъж, на име Бърнел. Прати го при мен, моля те.

— Разбира се. Искаш ли кафе?

— Да, чудесно.

— Веднага. Само двама ли ще бъдете?

— Не, четирима. Ейнджъл и Луис също ще дойдат.

— Добре.

Дейв се опита да докара радостно изражение от новината, но чертите на лицето му не откликнаха. След толкова години все още не можеше да приеме спокойно тези двама мъже в бара си. В моменти на затишие бе чувал какво говорят за тях някои от градските и щатските детективи, които пиеха в „Мечката“. „Опитомени убийци“ беше едно от по-учтивите описания. Повечето не си правеха труда да добавят епитета.

Ейнджъл и Луис бяха идвали няколко пъти в бара, докато Паркър беше в болницата, и след това, докато се възстановяваше, което притесняваше Дейв още повече, отколкото, когато придружаваха детектива. Още по-лошото бе, че един или два пъти бяха с братята Фулчи, а винаги когато братята Фулчи престъпеха през прага, въображението на Дейв рисуваше ярки картини на любимото му заведение, сринато до основи, а тухлите — като муниции срещу силите на разума.

Паркър наблюдаваше вътрешната борба, изписана на лицето му.

— Знаеш, че Ейнджъл и Луис те харесват, нали?

— Откъде знаеш? — попита Дейв.

Той почти можеше да разбере Ейнджъл, който от време на време се усмихваше, дори усмивката му да бе от онези, които с лекота прикриват противоположните чувства. Но Луис… Луис почти не се усмихваше, а когато го правеше, изражението му напомняше повече на онова, което мишката вижда в мига преди котката да я сграбчи в ноктите си.

— Те умеят да показват лошите си чувства — отвърна Паркър.

— Но не и положителните.

— Не — призна Паркър. — Не особено.

Той се отправи към последното сепаре отляво на бара и седна с лице към заведението. Вече беше проучил Джеръм Бърнел и познаваше случая в детайли. Името му се стори познато още докато слушаше съобщението на телефонния си секретар, а няколкото минути в интернет запълниха всички празноти. Сега в бележника си молескин^[5] разполагаше с множество факти и имена, включително тези на адвокатите на обвинението и защитата по делото на Бърнел.

Бърнел бе лежал пет години за престъпленията си. Случаят беше широко отразен от медиите поради миналото на ответника, като повечето медии следваха една и съща линия: думата „герой“ често се повтаряше, но винаги във връзка с други епитети като „опетнен“, „посрамен“ и „низвергнат“. Медиите бяха въздигнали Бърнел, а след това, бързайки да го развенчаят, го бяха разкъсали на парчета, докато бе падал от пиедестала.

Първоначалното разследване бе започнало след анонимен сигнал в Пощенската служба на „Форест Авеню“ в Портланд.

Четвъртата поправка защитаваше писмата и колетите от първа класа от претърсване и задържане без предупреждение, но не важеше за останалите класи, а една пратка за Бърнел беше изпратена по „Медия Мейл“. Бяха я отворили и вътре бяха намерили стотина сексуални снимки на деца, след което бързо бяха получили разрешение за обиск на дома му, при който бе изскочил още материал и който бе довел до ареста и последващото му осъждане.

Паркър обикновено не се занимаваше с такива случаи, но му се стори интересно, че Бърнел беше отказал да се признае за виновен в замяна на намалена присъда въпреки всички доказателства срещу него. Затворът беше истинско мъчение за сексуалните насилници над деца и всеки що-годе почтен адвокат би разяснил това на клиента си, а адвокатът на Бърнел беше един от най-добрите. Досието на Бърнел беше чисто, а действията му в миналото можеха да накарат съдията да погледне по-благосклонно на него особено ако прокурорът беше склонен на споразумение. На другото блюдо на везните обаче тежеше значителното количество сериозна порнография: хиляди снимки, в това число такива с насилие и участието на съвсем малки деца, много от които бяха на собствения му компютър. Тъй като част от тях бяха изпратени с „Ю Ес Мейл“, се бе наложило да се приложи федералното право. Държавната прокуратура обаче бе направила неочакван ход и бе прехвърлила отговорността на щата Мейн, най-вече защото не можеше да бъде потвърдено със сигурност, че Бърнел е изпращал материали през границите на щата или е поръчвал такива. Изображенията, открити на преносими устройства в гаража му, също не можеха да бъдат категорично свързани с междущатско престъпление. Въпреки всичко Паркър беше убеден, че отклонявайки федералната юрисдикция, държавната прокуратура е търсела гаранции, че Бърнел ще получи адекватна присъда, съответстваща на минимум пет години за притежание на нелегални материали, забранени от федералния закон. В крайна сметка той беше осъден на осем години, които бяха намалени на пет след обжалване, и глоба от петдесет хиляди долара. А сега беше излязъл от затвора и искаше да наеме Паркър.

Детективът би отказал, ако не бяха две неща. Първото бе онова, което Бърнел бе сторил, преди всичко това да се случи — геройското му дело, което му бе спечелило мимолетна слава. Второто беше една малка подробност, която адвокатът на Бърнел съобразително бе изтъкнал по време на процеса, макар в крайна сметка тя да не бе донесла особени резултати. Нито една снимка с детска порнография не била открита на лаптопа на Бърнел, който той винаги носел със себе си. Снимките били само на компютъра му вкъщи, който дори не бил защитен с парола. Паркър не знаеше кой знае колко за Бърнел, но и малкото, което беше научил, го караше да подозира, че този човек не е глупак, а само глупак би съхранявал подобни незаконни материали на незащитен компютър в дома си, след като би могъл да ги държи на лаптопа си, до който никой няма достъп.

Докато размишляваше над този проблем, се появиха Ейнджъл и Луис. Те бяха наели дългосрочно апартамент в източния край на Портланд, с гледка към водата, и по всичко личеше, че нямат нищо против да пътуват редовно между града и базата си в Ню Йорк. Това беше добре дошло за по-хубавите ресторанти в района, след като свикнаха с характерния стил на обличане на Ейнджъл и се убедиха, че няма да окраде приборите им.

Паркър не ги бе виждал от ареста на Роджър Ормсби насам. Проследяването му беше отнело много време и бе наложило използването на допълнителна човешка сила. Парите, получени от Рос, му позволиха да плати сравнително щедро за услугите им. Ейнджъл и Луис се опитаха да откажат компенсацията, но Паркър настоя — а и това не бяха негови пари, а федерални.

— Дойде ли? — попита Луис. Паркър ги беше осведомил за обаждането на Бърнел.

— Каза в пет, има още десет минути.

— Въпреки всичко не разбирам защо си губиш времето — каза Ейнджъл.

Когато той пристигна, Дейв Еванс боязливо се бе отдръпнал, усещайки, че този следобед няма да види усмивки от него. Като дете Ейнджъл беше пострадал от мъже със сходни вкусове с тези на Бърнел и яростта му към тях не отслабваше.

— От любопитство.

— Това не ми харесва.

— Знам.

Паркър не каза на Ейнджъл, че не го е карал да идва. Ейнджъл сам бе пожелал да присъства, а Паркър нямаше никакво намерение да го спира. Част от Ейнджъл искаше да види Бърнел, сякаш можеше в неговото лице да види призраците на другите като него, отдавна отишли си от този свят, и да ги изпепели в пламъци.

Паркър също искаше Ейнджъл да види Бърнел и да чуе историята му.

Защото Ейнджъл щеше да разбере дали Бърнел казва истината.

18

Бърнел се появи една минута преди уреченото време. Паркър предположи, че е чакал някъде наблизо или просто е обикалял наоколо, докато стане пет. Позна го от снимките, които бе намерил, докато проучваше случая му, макар че беше преждевременно състарен от затвора и носеше на плещите си бремето на лошата храна и ограниченото движение.

Някои твърдяха, че могат веднага да разпознаят бивш затворник по осанката и вида му, но повечето бяха лъжци, а останалите — ненадеждни. Ако Паркър не знаеше истината, можеше да вземе Бърнел просто за мъж на средна възраст, със среден ръст и телосложение, само с нотка безпокойство от затвореното пространство на „Мечката“. Главата му беше приведена, но очите му скачаха от лице на лице, също като в затвора, когато се налагаше да проверява кои от другите затворници трябва да отбягва, кои са неутрални, кои са приятелски настроени — а последните не бяха много, не и към човек като Бърнел. Паркър не хранеше илюзии за това, което бе преживял той: побоища, телесни течности в храната, че и по-лошо. Много по-лошо.

— Той ли е? — попита Ейнджъл.

— Да.

Паркър усети как Ейнджъл се стяга. Запита се дали и сподвижникът му би бил сред мъчителите на Бърнел, ако се окажеха затворени зад едни и същи стени. Искаше му се да вярва, че не, но никой не можеше да каже. В такива мигове — и само в тях — потушената му ярост намираше искра и започваше да тлее. Луис хвърли само един поглед на Бърнел и с нищо не издаде посоката на мислите си.

Паркър се изправи и вдигна ръка за поздрав. Бърнел го забеляза и тръгна към него. Вместо да се приближи по права линия обаче, описа крива, за да заобиколи отдалеч шепата клиенти, насядали на бара.

— Господин Паркър?

Паркър кимна и му подаде ръка. Бърнел подходи отначало плахо, но после откликна и отвърна на здравото му ръкостискане.

— Благодаря, че приехте да се срещнем — каза Бърнел.

— Няма проблем.

Паркър представи Луис и Ейнджъл като свои „сътрудници“. Луис вдигна един пръст за поздрав, а Ейнджъл сви мускулчетата около устата си като човек на зъболекарския стол, който се опитва да разбере дали усеща болка, или само дискомфорт.

— Останах с впечатлението, че работите сам — отбеляза Бърнел.

— Това впечатление понякога помага. Заповядайте, седнете.

Луис се надигна, взе чашата си с червено вино и се премести в съседното сепаре. Тъй като Паркър беше избрал най-крайната маса, разговорът им не можеше да бъде подслушан. Ейнджъл и Паркър пиеха кафе и детективът попита Бърнел дали да му предложат същото, или би предпочел нещо по-силно.

— Не съм пил, откакто излязох навън — каза Бърнел.

— Сериозно?

— Мислех си, че това ще бъде първото, което ще ми се иска да направя… е, едно от първите неща — продължи Бърнел. Говореше колебливо, като че ли не беше сигурен, че все още притежава всички думи, необходими, за да изрази мислите си. — Но когато ми се отвори възможност, оказа се, че не е.

— А кое беше?

— Не знам. — Бърнел изглеждаше искрено объркан.

— Голям шок е, нали?

— Да си свободен ли?

— Да.

— Така излиза. Имах толкова много планове, толкова много идеи как ще прекарам първите си дни навън, но нито един не се осъществи. Пих хубаво кафе. Но най-вече ми харесва да се разхождам. Харесва ми и да храня гълъбите, въпреки че някой ми каза, че не е разрешено. Не знам дали е вярно. Надявам се, че не е. Бих искал да си взема куче, но…

Той млъкна и се усмихна извинително.

— Не ви трябва да слушате всичко това. Не е важно. А и аз не съм истински свободен, защото трябва да се съобразявам с куп условия. Засега не мога да напускам щата и съм длъжен да разговарям с терапевти и със службата за пробация. Когато искам да седна някъде, трябва да се уверя, че наблизо няма деца. Забранено ми е да влизам в интернет. Името ми е в регистъра за сексуални престъпници, което само по себе си е отвратително, но в едно кафене видях вчерашния вестник и там имаше статия за освобождаването ми заедно със стара моя снимка. Променил съм се, но не толкова, та хората да не ме познаят по нея. Вече ме гледат с други очи или поне така ми се струва. Не знам дали са разбрали кой съм, или само си въобразявам.

— Постепенно ще стане по-лесно — отвърна Паркър.

— Не, няма, но поне няма да се тормозя дълго.

— Защо?

— Защото ще бъда мъртъв.

Бърнел огледа пръстите на дясната си ръка. Ноктите не бяха изгризани, но кожичките бяха накъсани на местата, на които ги бе чоплил. Започна отново да го прави под погледите на Паркър и Ейнджъл, като наблягаше на десния си показалец, от който откъсна малко парченце кожа, оголвайки розов триъгълник от плът.

— Мислите да се самоубиете ли?

— He. — Бърнел не вдигна очи. — Мисля, че някой ще ме убие.

— Заплашват ли ви?

— Не.

— Боите се от последствията от вписването на името ви в регистъра или публикуването на снимката ви във вестника?

— Не. — Бърнел омекна. — Малко. Гледам да не ходя по улиците след мръкване и винаги се оглеждам, преди да вляза във входа на жилището си. Но ако се случи нещо такова, то ще бъде просто бой, а с боя съм свикнал. Не че ми харесва и нямам желание да ме бият отново, но няма да си ида, защото някой мерзавец е решил, че ще направи услуга на обществото, като ме нарита в ребрата.

— За какво говорите тогава, господин Бърнел?

Бърнел спря да измъчва кожата около ноктите си. Вече беше потекла кръв и това явно го задоволяваше. Той я избърса с левия си палец и впери очи в Паркър.

— Не съм направил това, което казват. Не съм събирал детска порнография. Не съм я поръчвал. Не съм я гледал. Не беше моя. Единственото ми прегрешение е, че спрях на неподходящата бензиностанция в неподходящия момент, и затова ще умра. Затова се случиха всички тези неща. Ако просто бях продължил по пътя си, сега нямаше да разговарям с вас. Щях да имам бъдеще.

Той се усмихна.

— Знаете ли какво, мисля да изпия една бира, ако нямате нищо против.

— Каква?

— Просто бира. Каквато и да е. Всяка ще ми хареса.

Паркър поръча един ейл от „Бирена компания Мейн“.

Смяташе, че няма лошо парите да циркулират в щата. Когато бирата дойде, Бърнел отпи голяма глътка за начало, но после продължи съвсем бавно. Докато приключи с разказа си, на дъното на чашата му беше останало съвсем малко, а кафето на Паркър беше изстинало. Светлината в бара се бе променила, шумът се беше усилил, но нито един от четиримата мъже не бе забелязал нищо. Луис се бе присъединил към другите, защото Бърнел говореше тихо и нямаше опасност някой да го чуе.

Един мъж шофира в тъмна есенна вечер, в далечината се появява бензиностанция. Да спре или да продължи? Такива решения спасяват живот, отнемат живот, съсипват живот…

19

Вечерта, която промени живота на Джеръм Бърнел, настъпи само пет дни след четиридесетия му рожден ден. Той работеше като мениджър във верига бижутерски магазини, които поддържаха възможно най-незабележима връзка помежду си. Предпочитаха да изглеждат като независими семейни бизнеси, като в същото време се възползват от по-добрите условия на покупките на едро. На практика всички те бяха собственост на Оуен Лараби от Бостън, който бе имал късмета да се ожени за една изключително красива еврейка на име Ахува Баер, чието семейство имаше връзки с диамантения квартал в Ню Йорк. Всъщност двамата така и се запознаха: докато Лараби прохождаше в занаята под знака на „Рабинов и Зафт“ в Куинс — един от малкото гои^[6], завършил прашния им университет по гемология.

„Рабинов и Зафт“ отдавна ги нямаше, както и Ахува Баер, която се спомина твърде млада на петдесет и три години. Оуен Лараби обаче беше жив и здрав, на седемдесет и девет, макар така и да не се ожени повторно след смъртта на съпругата си и да показваше към жените само толкова интерес, колкото учтивостта налагаше. Това беше напълно разбираемо за всеки, който бе виждал жена му, включително и за бащата на Джеръм Бърнел, Андреас, който дълги години бе агент на Лараби в североизточната част на страната, и за самия Джеръм, който беше наследил позицията му, когато болките в гърба започнаха да пречат на стареца да пътува. Андреас обаче продължаваше да упражнява значително влияние върху бившите си територии чрез Джеръм, който понякога се дразнеше на ежедневните обаждания на баща си — Анреас Бърнел явно живееше с убеждението, че мобилните телефони са изобретени с едничката цел да попречат на сина му да опропасти половинвековните му усилия да създаде мрежа от контакти.

Ситуацията в търговията обаче се променяше. Домакинствата харчеха повече от всякога за бижута и часовници, а хората искаха повече срещу по-малко и така беше за всичко — от книгите до фасула. Понякога Джеръм гледаше рекламите за дистанционно пазаруване по телевизията и се чудеше на глупостта на хората, които още не бяха разбрали, че става ли дума за бижута, това, което на пръв поглед изглежда като добра сделка, никога не е такава в действителност. В тази търговия или поне в онази нейна област, в която вирееха хора като Оуен Лараби и двамата Бърнел, всеки получаваше това, за което си е платил, и нищо евтино не си струваше парите. Това беше един от уроците, които Андреас Бърнел беше успял да набие в главата на сина си. Другият беше разбирането за желанието: техният отрасъл не се движеше от самите вещи, а от желанието на хората да ги притежават. Затова телевизионните реклами трупаха цели състояния от продажбата на дрънкулки на простоватите си зрители: импулсът да притежаваш нещо блестящо и искрящо никому не беше чужд и ако човек не можеше да си позволи най-доброто, взимаше произволна имитация и заглушаваше гласа на съмнението, който му нашепваше, че това е лудост.

По традиция това желание достигаше върхови стойности в два периода от живота на хората: от средата на двайсетте до средата на трийсетте им години, когато мислите им се насочват към женитба, и от петдесет и петата до шейсет и четвъртата година, когато изкарваха максимални доходи и решаваха, че няма нищо лошо да поглезят себе си и партньорите си с малко лукс, преди да дойде време да мислят за болници и на кого да завещаят ролекса си. Търговията дълго време се бе фокусирала предимно върху тези възрастови групи.

Но след като бащата на Джеръм се оттегли, най-голям ръст на продажбите имаше сред най-младите потребители — под двайсет и пет години, както и сред най-възрастните, над седемдесет. Младите имаха повече пари отпреди, а възрастните живееха до по-дълбока старост. Единственото, което не се бе променило, бе това, за което мнозинството от тях харчеха цели състояния: диаманти. Самостоятелно или в бижута, те винаги привличаха поток от пари независимо дали като приходи от директна продажба, или от съпътстващи услуги, като поддръжка, полиране и възстановяване.

Това означаваше, че Джеръм Бърнел трябваше да се погрижи повече от всякога магазините му да могат бързо да набавят скъпоценните камъни, което понякога означаваше веднага. Точно онази вечер, в която всичко се промени, той носеше диаманти за сто и двайсет хиляди долара в специално пригоден джоб на якето си. Носеше и куфарче, но то служеше за отвличане на вниманието и беше пълно с изкуствени кристали и цирконий, опаковани в прозрачни пликчета за заблуда. В случай на грабеж, какъвто досега не бе имал — слава на Иисус и всички светни, — той просто щеше да връчи куфарчето на крадците и да се надява, че ще бъдат достатъчно умни да не утежняват грабежа с убийство.

Бърнел бе започнал да носи оръжие наскоро, след като двама негови познати бяха набелязани и ограбени, като единият бе пострадал толкова сериозно, че сега имаше пластина в главата и можеше да говори само с лявата страна на устата си. Пистолетът го караше да се чувства по-неспокойно, отколкото всички диаманти, които носеше. Ненавиждаше тежестта и формата му. Не му беше приятно да усеща кобура на колана си, въпреки че малкият „Рюгер“ тежеше под половин килограм и общо-взето се побираше целият в дланта му. Беше се упражнявал да го вади от кобура пред огледалото в банята, но се чувстваше малко глупаво, все едно си играеше на каубой. В началото коженият кобур беше прекалено стегнат за пистолета, но продавачът му го препоръча като по-подходящ за скрито носене. За съжаление, скритото оръжие нямаше да му е от голяма полза, ако не успееше да го извади бързо от кобура, но Оуен Лараби, който поназнайваше доста за оръжията, го бе посъветвал да намокри кобура, да прибере пистолета в непромокаемо пликче и да го пъхне за една нощ в кобура. Това бе имало известен ефект, но все пак се беше наложило Бърнел да си купи и препарат за отпускане на кожата.

Всичко това предполагаше, че ако най-лошото се случи, Бърнел щеше да има време да се въоръжи и да застреля евентуалния крадец, което не му се струваше много вероятно. Просто не се виждаше как убива някого, ако ще и залогът да е цяла кесия с диаманти. Беше ходил няколко пъти до близкото стрелбище, за да усвои минимума от умения, които бяха нужни за получаването на разрешително, но не се чувстваше добре в компанията на някои от хората там. Не беше луд по стрелбата, а още при първото си посещение видя мъже — и две жени — с достатъчно оръжия, за да надвият Ислямска държава. По-късно, когато се върна с рюгера, обясни на служителя защо го е купил и той го изпрати в края на стрелбището и приближи мишената възможно най-много до него.

— Просто свикнете да стреляте по човешка фигура — посъветва го. — Целете се в торса. Нищо специално.

Бърнел стреля и презареди, и отново стреля и презареди, докато ушите му писнаха, ръката му се изпоти и картоненият човек стана на парцали. Оттогава не беше вадил пистолета от кобура дори за да го почисти. Не беше казал и на жена си за него. Не знаеше защо, освен че имаше предчувствие как ще реагира Нора, ако го види препасал пистолет. Щеше да падне смях: може би не подигравателен, защото той отдавна се бе научил да различава тоновете на неодобрение и насилено развеселяване от поведението на съпруга си, а просто спонтанна реакция на невероятната гледка. Джеръм беше осъзнал, че в много отношения бе разочарование за жена си, както впрочем и тя за него.

Това бе една от причините да спре за чаша кафе, когато пред погледа му се мярна бензиностанция. До Портланд и дома му оставаше по-малко от час, а и не усещаше особена потребност от кафе или тоалетна, но все по-често се чувстваше по-щастлив сам, отколкото в собствената си къща, и прекарваше повечето време на път. Дори си търсеше нови клиенти далеч на север в Преск Айл и Форт Кент само и само да има оправдание да прекарва една-две нощи повече в мотел, и сключваше сделки с местни занаятчии, за да разшири територията си и да има повече възможности за пътуване. Нора, както по всичко личеше, нямаше нищо против. И двамата знаеха, че наближава моментът, в който ще трябва да поговорят за раздяла или развод. Може би нещата щяха да бъдат по-различни, ако имаха дете, а може би не. Просто не бяха подходящи един за друг, а децата щяха само да направят неприятната ситуация още по-тъжна и сложна.

Чудеше се дали Нора има друга връзка. Мислеше, че по-скоро не, но сам се бе изненадал от факта колко малко го притеснява това. Що се отнася до него, той не беше такъв тип, не че и някоя жена щеше да му се хвърли на врата и да поиска да му се отдаде по някакъв интересен начин. Ако — или когато — с Нора се разведяха, щеше да се пробва отново, но дотогава щеше да мине и без значителна доза женска утеха, независимо дали физическа, или емоционална. Не вярваше, че ще понесе стреса от проблемното си ежедневие у дома в комбинация с тайния живот на прелюбодеец. По-вероятно щеше да си докара инфаркт.

Една от причините да реши да спре беше, че тази бе от онези редки бензиностанции, управлявани само от една жена и един мъж, без сянката на ярките, безлични неони на големите вериги. Самата сграда беше боядисана в червено и бяло, така че приличаше повече на малко крайбрежно заведение, отколкото на каквото и да било друго. На стената отдясно бяха нарисувани две кучета, а отдолу бяха поставени две купи с вода и лакомства. Касите вътре бяха отдясно, а отляво имаше чамови маси и столове и малка веранда, гледаща към вътрешния двор. Бърнел беше спирал тук няколко пъти, за да зареди гориво, но никога не се бе заседавал. Спомни си, че до кафе машината имаше табелка, на която пишеше, че всички кексчета и сладки са домашно приготвени. Бяха наредени на дървени лавици заедно с хартията, върху която бяха опечени, а не завити в целофан.

Бърнел паркира отстрани на бензиностанцията. Влагата във въздуха го блъсна още на слизане от колата, а докато отвори вратата, първите капки вече падаха на земята. Интериорът беше топъл и ухаеше на прясно изпечен хляб и горещо кафе, с лека нотка на бензин. Свиреше музика — лек, непретенциозен джаз. Зад щанда стоеше мъж, малко под седемдесетгодишен, и двайсетинагодишно момиче, което толкова приличаше на него, че положително беше дъщеря му. Двамата бяха улисани в разговор с възрастна дама, която се беше подпряла на празния стелаж за вестници с кутия цигари в едната ръка и незапалена цигара в другата, която използваше, за да натъртва определени моменти и да води спора като диригент, размахващ палката си пред оркестъра. Възрастната дама носеше два различни домашни чехъла и дълга, рунтава яка от кожа от миещи мечки, която изглеждаше така, сякаш животинките се бяха простили с живота преди много десетилетия, и то не без бой. Когато Бърнел влезе, и тримата го поздравиха, а после се върнаха към разговора си, който се въртеше около цените на нафтата за отопление — вечният проблем в Мейн преди зимата.

Възрастната дама се казваше Кезия, съдейки по честотата, с която мъжът зад щанда бе принуден да казва: „Виж сега, Кезия“ и „Не си го изкарвай на мен, Кезия“ в отговор на излиянията й. Кезия на свой ред го наричаше Брайс и като че ли се уповаваше повече на дъщерята, в която виждаше гласа на разума: „Пейдж, кажи на този твой баща, Брайс…“, като че ли възрастният мъж страдаше от някаква форма на избирателна глухота или беше забравил мястото си в живота. Всичко обаче изглеждаше много добродушно и двамата старовремци се сториха на Бърнел сериозни чешити.

Кафето беше приготвено наскоро. Той си наля една картонена чаша и си избра кексче от лавицата. Не беше топло на пипане, но по мекотата и аромата се усещаше, че е съвсем прясно. Нямаше студената, неприятно влажна консистенция на размразените сладкиши. За толкова години по пътищата Джеръм беше станал специалист по тези неща. Отиде до щанда, плати си и седна до прозореца. Беше взел чантата си — куфарчето с евтините камъни остана в колата, — но не докосна лаптопа, макар да имаше работа за вършене. Това щеше да му даде извинение да отбягва Нора, след като се прибере у дома. Тя винаги го оставяше да работи на спокойствие. Ако не друго, знаеше цената на парите, а Бърнел внасяше в семейния бюджет много повече от нея. Нора беше управител на магазин за винтидж облекла в южен Портланд, от който притежаваше петдесет и един процента. Бърнел беше доста далеч от модата, но дори той разбираше, че по-голямата част от дрехите, които жена му продава, са били безвкусни боклуци през седемдесетте, осемдесетте и деветдесетте и продължаваха да бъдат такива и сега, поради което често събираха прах по рафтовете. Партньорът на Нора, Джуди, имаше по-добро око и именно тя откриваше първокласните стоки, благодарение на които магазинът успяваше да се задържи на пазара.

Затова, вместо да проверява имейли и поръчки, Бърнел извади „Граф Монте Кристо“ от чантата си и продължи да чете оттам, докъдето бе стигнал по-рано през деня. Книгата беше чудовищна и той успяваше да я чете само на път или когато Нора не е у дома. Колчем го видеше с нея в ръце, решаваше, че е свободен и може спокойно да го безпокои за какво ли не. Нора не четеше. Не гледаше и телевизия, с изключение на модните и козметичните предавания. Най-често пушеше, приказваше си с приятелки по мобилния или рееше поглед в пространството, въобразявайки си други съществувания, които съдбата до момента й бе отказвала.

Бърнел чу два автомобила да спират на паркинга. Вдигна очи тъкмо навреме, за да види фаровете на сив бус дизел и тъмен седан до него, а след това — двама мъже, които бавно тръгнаха към заведението, в което седеше той, видимо необезпокоени от пороя. Отначало реши, че някакъв дефект на стъклото в съчетание със стичащите се дъждовни капки изкривява силуета на по-високия мъж, но когато влязоха, се убеди, че непознатият е необичайно слаб, а пръстите му са изкривени вероятно от ранен артрит. Тежките му клепачи биха били знак, че човекът още не се е събудил напълно от сън, ако не беше паяшкият блясък на тъмните му очи. Когато погледът му се стрелна към Бърнел, той изпита странното чувство, че малки, остри крачета попълзяват по кожата на лицето му, и той неволно се опита да ги пропъди с ръка.

Сивия бус му изглеждаше познат, но не можеше да се сети откъде. Струваше му се, че го е видял по-рано същата вечер. Не че се отличаваше с нещо особено, просто го беше запомнил, както човек помни неприятно парти или кофти храна.

По-ниският мъж се насочи направо към щанда и поиска пакет цигари. В следващия момент високият се обърна към вратата и завъртя ключалката.

— Ей, квпаиш? — обади се Кезия, сливайки двете думи на въпроса си в една.

После, понеже не получи отговор, извика на Брайс:

— Ей, Брайс! Тоз заключи вратата!

Високият мъж се обърна и я удари силно по лицето. Кезия се свлече на колене, а нападателят отърси изкривената си ръка от болката. Съучастникът му вече беше извадил пистолет и го беше насочил към Брайс и дъщеря му.

— Без аларми. Без викове. Угаси лампите отвън. Намали осветлението вътре.

Брайс отиде при таблото с електрически ключове на стената, следван от дулото на пистолета. Междувременно партньорът му се приближи до Бърнел, издърпа го от стола и го просна на пода. Лампите отвън угаснаха, а след секунди останаха да светят само няколко крушки в дъното на заведението.

— Касите са почти празни — каза Брайс. — Дъщеря ми внесе парите в банката днес следобед.

— Млъквай. Мини отзад при безалкохолните.

Бърнел забеляза, че откакто мъжете са влезли, Пейдж не е отронила и дума. Беше посивяла още щом зърна пистолета. Някакво атавистично чувство й подсказваше, че това не може, няма как да завърши добре. По-късно, с още прясна кръв по себе си, щеше да каже на полицията, че е наблюдавала изражението на стрелеца и в очите му е видяла себе си, ограбена и изкормена като риба.

— Ти! — Стрелецът се обърна към Бърнел. — Помогни на дъртата да стане.

Бърнел, който не бе посмял да се надигне от пода, бавно се изправи. Под зоркия поглед на високия мъж той се приближи до Кезия, която лежеше превита сред изпопадали пакетчета дъвки. Забеляза, че още държи цигарата, макар и счупена при падането. От устата й течеше кръв, но беше в съзнание, а изражението на лицето й, когато погледна нападателя си — силно враждебно.

— Кретен — процеди тя, когато Бърнел й помогна да седне.

Високият мъж оголи белите си, идеално равни зъби, след което изтрака с тях, а после още веднъж и още веднъж. Бърнел осъзна, че това плашило бе готово да закълве човешка плът.

— Тихо сега — каза той и тя се оказа достатъчно умна, за да го послуша и да замълчи, докато и двамата се оттеглят в дъното на магазина. Пейдж и Брайс вече седяха на земята до хладилниците. От лявата им страна имаше врата, защитена с ключалка с комбинация.

— Там има ли някого? — попита стрелецът.

— Не, само ние сме — отвърна Брайс.

— Ако ме лъжеш…

— Не лъжа. Моля ви, вземете каквото искате, но не наранявайте никого… — Той погледна Кезия, която Бърнел се опитваше да настани в удобна поза. — …повече.

— Казваш ми какво да правя ли? — Тонът на стрелеца беше равен, но Брайс беше прекалено умен, за да се подведе.

— Не, само моля. Умолявам ви дори.

Мъжът кимна.

— Така е по-добре. Мобилните телефони на пода. Веднага.

Телефонът на Кезия беше изпаднал от джоба й при падането и високият мъж го изрита при останалите. Апаратът на Брайс беше закачен на колана му, този на Пейдж — в задния джоб на джинсите й. И двамата ги хвърлиха в краката на стрелеца, но Бърнел вече ги беше изпреварил със своя. Той също имаше калъф за телефона на колана си, от обратната страна на кобура, и никак не искаше да дава повод да го претърсват, защото щяха да намерят не само револвера, но и диамантите. Всъщност беше учуден, че мъжете още не са ги претърсили, но може би се смятаха за по-умели в преценката на хората, отколкото бяха в действителност.

— Каква е комбинацията за ключалката? — попита стрелецът.

— Пет — нула — нула — пет — шест — отвърна Брайс.

— Какво има зад вратата?

— Склад. Тоалетна за служителите. Офис.

— Записващата система на охранителните камери?

Мълчание.

— Да.

— Оръжие?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да.

Мъжът се спогледа с чудовищния си съучастник. Бърнел забеляза, че дясната му ръка не е толкова разкривена, колкото лявата. Тя се пъхна под дългото му яке и Бърнел чу звук от метал върху кожа. Когато отново се показа навън, ръката държеше късо мачете.

— Божичко — издума Кезия, а Пейдж захлипа.

— Моля ви — повтори Брайс, — моля ви…

— Брат… приятелят ми — поправи се стрелецът, — ще ви държи под око, докато аз огледам какво има зад тази врата. Той не си пада много-много по огнестрелните оръжия, но е спец по хладните. Не го карайте да го доказва.

Той посочи Пейдж с пистолета си.

— Ставай, госпожичке. Сега ще отвориш тази врата и ще ме разведеш наоколо.

Пейдж не помръдна. Знаеше какво ще стане зад вратата.

— Не — прошепна тя.

Мъжът клекна пред нея и навря дулото в устата й, мерникът разцепи устната й.

— Май не ме чу.

Той натика мерника под зъбите й и я изправи насила на крака.

— А ти — каза той, като погледна към Бърнел. — Харесва ми якето ти.

И тогава пред бензиностанцията спря помощник-шерифът на окръг Сагадахок.

20

Бърнел отпи глътка бира в „Мечката“.

— Случвало ли ви се е да изпаднете в такова положение? — попита той Паркър. — Оставен на милостта на човек без милост?

Той се усмихна на собствената си формулировка и Паркър за кратко зърна някогашното му аз, което може би още се криеше дълбоко в Бърнел: умен, но не прекалено, самоуверен и образован, но не арогантен. Можеше ли същият човек да съхранява детска порнография във физическа и електронна форма, и то без да вземе никакви предпазни мерки?

Това тепърва щеше да се разбере.

— На всички ни се е случвало — отвърна той. Точно тогава Луис се присъедини към тях. — Е, поне на повечето — добави той, като погледна партньора си и преосмисли отговора си с оглед на присъствието му.

— И сте оцелели.

Бърнел местеше поглед от Паркър към Ейнджъл и обратно.

— Фактът, че в момента имате публика, която ви слуша, говори достатъчно красноречиво — обади се Ейнджъл с тон, който показваше, че отношението му към Бърнел е омекнало в хода на разказа му.

— А другият?

— Случвало се е неведнъж — каза Паркър.

— Другите, тогава?

Настъпи мълчание, което Луис наруши.

— Те не се измъкнаха толкова благополучно.

— Не е ли това общото помежду ни? — каза Паркър на Бърнел.

— Да. Май е така.

И той се върна към историята си.

21

Окръг Сагадахок беше най-малкият окръг в щата Мейн с много жители с шотландско-ирландски презвитериански произход, сред които беше и помощник-шерифът Ралф Ърскин. Кръстен бе на изтъкнат презвитериански свещеник от осемнайсети век, чиято статуя стърчеше в центъра на шотландското градче Дънфърмлайн. Помощник-шериф Ърскин имаше намерение да се снима редом със съименника си веднага щом събереше достатъчно пари да се пенсионира и можеше да си позволи пътуване до родината на предците си.

Ърскин чувстваше, че се е разминал леко с номенклатурата: по-големият му брат, Ебинизър Ърскин, също беше кръстен на шотландски свещеник, който, от своя страна, бил по-големият брат на оригиналния Ралф Ърскин. Всичко това се бе случило, защото покойният баща на помощник-шериф Ърскин — мъж със забележително песимистичен дух, беше старейшина в Северната презвитерианска църква на Нова Англия. При смъртта му се разкри, че в завещанието си, освен малки суми за семейството и по-големи — за любимата църква, той е заделил и петстотин долара за „скромно празненство за живота му“, в което не биваше да се включва нищо по-силно от чай и лимонада. За да се погрижи всички да схванат посланието, той беше цитирал и съответната час от конституцията на Реформираната презвитерианска църква на Северна Америка, в която се казваше, че „въобще е разумно и правилно християните да се въздържат от употреба, продажба и производство на алкохолни напитки“. Това даде повод на помощник-шериф Ърскин да си достави немалкото удоволствие да пренасочи част от тези петстотин долара към закупуването на петнайсетгодишно „Балвени“^[7], което двамата с Ебинизър си поделиха край гроба на баща си.

Една седмица преди петдесет и третия си рожден ден помощник-шериф Ърскин спря пред бензиностанцията на семейство Дънстан. Имаше съпруга, четири деца и внуче. Освен това харесваше сладкишите на Дот, съпругата на Брайс Дънстан. Понеже страдаше от преддиабетно състояние, жена му редовно го предупреждаваше, че тази му слабост някой ден ще го убие.

Точно тази вечер Ърскин не възнамеряваше да се глези с домашно кексче, защото току-що бе вечерял в Топшам, но угасените лампи привлякоха вниманието му. Случваше се Брайс да затвори и по-рано, ако му скимне, но това значеше в девет вечерта, а дотогава имаше още час. Повечето лампи бяха угасени, освен няколко в дъното на заведението, където се забелязваха и признаци на живот. Почука на стъклото и повика Брайс по име, но отговор не последва.

— Хей, добре ли сте всички? — извика той.

Брайс се появи в дъното на заведението и му помаха.

— Добре сме. Просто затваряме.

Но не се приближи до вратата.

Ралф Ърскин беше леко закръглен, а под напрежение често заекваше. Никога не се бе стремил да стане шериф или помощник-шериф. Не искаше да става и лейтенант, сержант или ефрейтор. Повишенията означаваха повече пари, но и повече административна работа, документация и срещи, а Ърскин мразеше срещите повече и от хемороидите.

Всичко това не означаваше, че Ърскин не е умен. Просто беше добър в някогашната си работа на патрул и я обичаше. Сякаш беше закърмен с нея. Сега инстинктивно знаеше, че нещо в бензиностанцията на Дънстан не е наред и само изискването да потвърди подозренията си го спираше да се върне в колата си и да повика подкрепление.

Ърскин продължи да говори с възможно най-спокоен глас.

— Хайде де, Брайс. Студено ми е, и съм мокър, трябва ми чаша кафе. Бъди християнин.

Трудно можеше да види лицето на Брайс, но беше сигурен, че старецът слуша някого от лявата си страна. Забелязваше се лекият наклон на главата му. Ърскин се завъртя и леко плъзна ръка, за да откопчае кобура с пистолета си.

— Току-що излях каната — каза Брайс накрая.

— Ще направиш нова. Можеш да си го позволиш с тези цени.

Брайс тръгна към вратата, но изглеждаше като актьор, играещ роля; като изпълнител пред нежелана публика. Ърскин го следеше с очи, но наблюдаваше и пространството наоколо. Рафтовете препречваха погледа му, но не искаше да си проличи, че се оглежда. Вътре може би беше Дот или дъщерята на Брайс, Пейдж, и ако предчувствието му беше вярно, не бяха сами.

Брайс стигна до вратата, но не я отключи.

— Много съм уморен, Ед — каза той. — И не се чувствам добре. Ако не възразяваш, предпочитам да приключвам тук и да се прибирам вкъщи.

Ед. Не Ралф, Ед. Ралф Ърскин и Брайс Дънстан се познаваха от десетилетия. Това не беше грешка.

Ърскин го гледаше в очите.

— Разбира се. Ясно. Дот ще ти помогне ли?

— Няма я, но Пейдж е тук.

— И никой друг?

Брайс прехапа устни.

— По-рано имаше двама… — подзе той, но в този момент мъжът, който се наричаше Хенри, излезе иззад касата и простреля Ралф Ърскин през стъклото. Първият куршум го прониза в лявото рамо, а вторият куршум се заби в гърдите му и той се строполи на земята с пистолет в ръка.

Брайс Дънстан се присви и покри главата си с дясната си ръка, като че ли това можеше да спре куршумите. Ралф лежеше на земята отвън, засипан от натрошени стъкла, а животът изтичаше с червено бълбукане от него. От устата му шурна последна струя кръв и той замря.

Брайс рискува да погледне зад разперената си ръка. Пистолетът сочеше право към него.

— Тъпо дърто копеле — процеди стрелецът.

Брайс затвори очи и ги стисна здраво при първия изстрел, след което ги отвори, за да разбере защо, въпреки очакванията му, не беше мъртъв.

Бърнел наблюдаваше високия мъж, който беше принуден да се наведе, за да не бъде забелязан от помощник-шерифа на вратата. Така още повече приличаше на гигантско бледо насекомо, чиято глава подскачаше нагоре-надолу, докато се опитваше да дочуе какво си говорят помощник-шерифът и Брайс и да ги зърне през пролуката между рафтовете. С дясната си ръка държеше мачетето допряно до гърлото на Пейдж, а лявата му беше заровена в косата й. Бърнел забеляза, че лицето му е изкривено от болка. Той постоянно пристъпяше и Бърнел разбра, че е болен колкото морално, толкова и физически. Възрастната жена, Кезия, беше изпаднала в шок и полусъзнание. Мърмореше нещо на себе си — сравнително тихо, но достатъчно силно, за да дразни високия мъж, чиито малки очички се спряха на нея, преди да се преместят върху Бърнел.

— Накарай я да млъкне — каза той.

Това бяха първите му думи, и то завалени.

Кезия седеше от дясната страна на Бърнел. Не беше сигурен какво трябва да направи. Замисли се дали да не покрие устата й, но това можеше да влоши нещата. Ами ако тя излезеше от замайването и изпаднеше в паника или започнеше да рита и пищи? Бърнел не знаеше колко надалеч ще стигне звукът. Ами ако ченгето я чуеше? От друга страна, помисли си той, какво по-лошо можеше да стане? Не вярваше да се измъкнат живи оттук. Нямаше опит с такива хора и не ги разбираше, но те миришеха на кръвта и паникьосаните екскременти на жертвите си.

— Спокойно — каза той на Кезия и се обърна към нея, като завъртя тялото си и посегна да я прегърне с лявата си ръка.

В този миг се чу първият изстрел. Високият мъж изпъна горната част на тялото си и надигна глава, за да види по-добре какво се случва. Острието се плъзна встрани от гърлото на Пейдж, но той не пусна косата й, а продължи да я влачи със себе си, докато се опитваше да разбере кой е стрелял. Докато той гледаше навън, Бърнел пъхна дясната си ръка, прикрита от тялото му, под якето си и извади рюгера от кобура.

От вратата долетя звук от втори изстрел. Бърнел се отдръпна от Кезия, отметна якето си с лявата си ръка и вдигна дясната. Високият дори не погледна към него, докато той не насочи револвера, но тогава последните зрънца в пясъчния му часовник вече изтичаха. Бърнел мислеше за мишените в стрелбището, отстранявайки чертите и човешката форма на високия мъж от уравнението, за да го сведе до двуизмерен образ, увиснал в пространството.

Целеше се в горната част на торса, но дали заради отката, или заради треперенето, куршумът уцели високия под брадичката, проби езика и небцето му, прокара пътека в мозъка му и излетя от върха на черепа му.

Още преди високият мъж да падне на земята, Бърнел вече се беше изправил на крака. Ушите му звънтяха от изстрела. Пейдж пищеше, а Кезия мърмореше още по-силно, но звуците сякаш идваха някъде много отдалеч. Бърнел тръгна напред, сякаш тласкан от невидима сила. Чувстваше натиск в кръста, като че ли някаква ръка го буташе напред. Стигна до пътеката между рафтовете и видя вратата с разбитото стъкло и тялото, проснато на земята отвън. Видя и Брайс, коленичил отдясно на строшеното крило. Стрелецът стоеше от лявата му страна; тялото му беше частично заслонено от рафтовете, но вече се обръщаше към него. Бърнел вдигна и лявата си ръка, за да подпре рюгера, и забеляза, че револверът вече не трепери.

Чу изстрел и една пластмасова бутилка с безалкохолно се взриви току до главата му, опръсквайки го целия. Той не се опита да се скрие. Не се огледа за прикритие. Беше късно за това. Двамата със стрелеца като че бяха свързани с невидими нишки. Бърнел продължи напред, като стреляше на пресекулки, но не вярваше, че ще уцели от такова разстояние. Трябваше да скъси дистанцията.

Стрелецът потрепна и промени позата си. Брайс, който се бе проснал на земята, когато престрелката започна, бавно припълзяваше към тялото отвън. Бърнел предположи, че иска да се добере до оръжието на помощник-шерифа. Това беше добре. Дори Бърнел да загинеше, може би Брайс щеше да застреля копелето, което го беше убило.

Следващите два изстрела дойдоха бързо един след друг. Бърнел усети дръпване върху якето си и някъде наблизо се пръсна стъкло. Стреля отново и мъжът подскочи така, сякаш го е ударил ток. Ръката с пистолета увисна и Бърнел натисна още веднъж спусъка, като държеше револвера колкото може по-равно, учуден от собственото си спокойствие въпреки всичкия адреналин, който със сигурност циркулираше в кръвта му. Стрелецът подскочи още веднъж, обърна се с гръб към Бърнел и някак си прекрачи през стъклената врата. Там обаче се спъна в ръката на мъртвеца точно когато Брайс вдигаше пистолета на помощник-шерифа. Той обаче така и не стреля, защото на лицето на мишената му бе изписано, че пътят му е свършил и че цялата заплаха, която някога е представлявал, сега е отхвърлена и няма смисъл Брайс да си прави труда да го довършва и да товари съвестта си със смъртта на тази нечиста твар.

Стрелецът закуца към буса си, превит одве. Стреля, но дулото сочеше към земята. Брайс вдигна очи и видя Джеръм Бърнел да излиза на дъжда, все така уверено вдигнал пистолета пред себе си, и без да мигне, да тръгва неумолимо след ранения. Простреля го още два пъти, проследявайки с мерника тялото му, докато се свличаше на изцапаната с масло земя, а накрая се надвеси разкрачен над него и не спря да натиска спусъка, докато не изпразни пълнителя.

Само че Брайс Дънстан не спомена последното пред полицията, а заяви, че убиецът се е опитал отново да вдигне оръжието си и да стреля, с което е принуди Бърнел да го застреля в гръб, за да го довърши. Не че ченгетата или окръжният прокурор, или дори медиите, имаха желание да се ровят в подробностите около смъртта на жертвата: имаха един мъртъв помощник-шериф и един обикновен човек, който бе отмъстил за убийството му, като в същото време бе защитил своя живот и живота на други хора. Имаха история, имаха герой и това им стигаше.

Поне засега.

22

По-късно Бърнел си спомни, че докато стоеше над мъртвеца на паркинга пред бензиностанцията, го бе обзел силен пристъп на треперене, последван от замайване, което бързо бе преминало в сериозно гадене. Повърна в тревите в края на паркинга, а после се отпусна тежко сред тях и внимателно положи пистолета си на земята, сякаш беше заспало чудовище, което всеки миг можеше да се пробуди и отново да започне да сее смърт. Ала докато дъждът се лееше, внезапно му хрумна, че полицаите ще поискат револвера като доказателство, а оставен на мръсния бетон, можеше да се повреди. Почуди се дали да не го прибере обратно в кобура, но не искаше полицията да го свари въоръжен. Претърси джобовете си, но не намери нищо, с което да покрие пистолета.

Тогава Джеръм Бърнел си даде сметка, че хлипа.

Пейдж Дънстан прекоси паркинга и застана пред него. Държеше в ръка мобилния си телефон и Бърнел предположи, че тъкмо се е обадила в полицията. Зад нея Брайс покриваше с кърпа лицето на мъртвия помощник-шериф. Бърнел гледаше момичето, но не можеше да си спомни коя е, нито да я свърже със случилото се току-що. Както разказа и на тримата мъже в „Голямата изгубена мечка“, все едно бе излязъл от киното и беше срещнал актрисата от филма на улицата.

Що се отнася до Пейдж, тя бе забелязала, че от мъртвеца е изтекла много кръв. Надяваше се, че където и да е това копеле сега, още усеща болката от куршумите и ще продължава да я усеща, докато на самия Сатана не му омръзне от това мъчение и не измисли друго, по-изобретателно, с което да го замени. От мисълта какво щеше да я сполети, ако този мъж бе успял да я вкара в склада, й призляваше.

Вниманието й се прехвърли от мъртвите върху живите.

— Дори не знам името ви — каза тя.

— Джеръм.

— Благодаря ви, Джеръм. Аз съм Пейдж.

— Не знам какво направих.

— Какво?

— Това не бях аз. Не аз стрелях. Не аз убих тези мъже. Наблюдавах как някой друг го прави — някой, който много приличаше на мен.

Пейдж протегна ръка.

— Мисля, че трябва да влезете вътре — каза тя. — Тук ще си намерите смъртта.

Също като него, помисли си Бърнел, и погледът му се спря върху трупа, проснат на няколко крачки от него. Чу собствения си смях и се почуди дали и Пейдж го е чула. Надяваше се, че не е. Това би било лошо. Покри устата си с ръка, за да заглуши звука. Този си намери смъртта. Мъжът, който приличаше на мен, му я показа и в последния момент този я намери.

— Джеръм…?

На север проблеснаха фаровете на полицейските автомобили. Междувременно една кола спря до колонките и мъжът и жената попитаха дали всичко е наред, макар че жената вече снимаше наоколо с телефона си. Запознайте се с клюкарката на махалата.

Появата им върна Бърнел в реалността и той им беше почти признателен за това. Ако започнеше да се смее на глас, можеше никога да не спре. Не искаше да го снимат. Не искаше по новините да се появят негови снимки с оповръщана риза, изобщо не искаше да го дават по новините и точка. Вече изпълзял на брега от старата Река на лудостта, здравият разум бързо се завръщаше. Тревожеше се, че убитите от него може да имат приятели, които да приемат много тежко факта, че някакъв си търговец на бижута, на име Джеръм Бърнел, четиридесетгодишен, женен (засега), живущ в Портланд, щата Мейн, е пръснал мозъка на единия от другарите им върху хладилник за мляко и е надупчил на четири места тялото на другия — включително два пъти в гърба, за да го довърши. Хрумна му да отиде и да изтръгне телефона от ръцете й, но изведнъж в полезрението му се появиха полицейски коли, униформи и извадени оръжия, из въздуха се разнесоха заповеди. Той изгуби от поглед жената с телефона, но скоро щеше да види заснетия филм — той и мнозина други. И през цялото време един глас му нашепваше:

Ами ако имат приятели?

Ако имат семейства?

Бърнел не искаше да бъде герой и не се смяташе за такъв, но въпреки това стана. Попита дали има възможност за защита на самоличността, но нямаше големи надежди за това, дори преди жената да продаде записа си на телевизионните канали. Отказваше интервюта, но журналистите не спираха да го търсят. Отклони поканата от полицейското управление на Портланд за официалната закуска за връчване на годишните награди, но по-късно отличието му беше донесено от млад служител, който стисна ръката му и му благодари за стореното. Хората го спираха на улицата и молеха да се снимат с него. Заваляха още повече поръчки от клиенти, но той вече нямаше желание да пътува и да носи в себе си скъпоценности, защото се боеше, че някой ще го набележи. Поради това се налагаше да работи повече от дома си, следователно да прекарва повече време с Нора, а тя единствена не се впечатляваше от подвига му.

Защото знаеше.

— Голям стрелец си — казваше тя, а думите разпръсваха облачетата цигарен дим, които излизаха от устата й. — Голям мъж с пищов. А сега те е страх да излезеш от шибаната къща.

Беше права; той се страхуваше. Известността не му допадаше. Не искаше повече да носи оръжие, но му беше нужно, когато напускаше дома си, защото вече всички знаеха, че Джеръм Бърнел е в бижутерския бизнес, и…

Ами ако имат приятели? Ако имат семейства?

В крайна сметка никой не потърси телата на мъртъвците и те бяха погребани в бедняшкия сектор на гробището „Магнолия“ в Огъста. Шофьорските им книжки, според които се казваха Хенри Форд и Тобин Симъс, се оказаха висококачествени фалшификати, които не биха минали пред повечето ченгета, но явно бяха им свършили добра работа. Автомобилите им — „Сатурн“ от 1998-а и бусът „Шевролет Ескпрес Карго“ от 2000 година — бяха купени наскоро от дилъри във Вирджиния и Ню Хампшир, но още не бяха предприети стъпки за прехвърлянето на документите.

Полицаите върнаха оръжието на Бърнел. Въобще и не стана дума за повдигане на обвинения срещу него, въпреки че един следовател на име Гордън Уолш прояви любопитство към последните два изстрела и накара Бърнел да разкаже историята си няколко пъти. След това обаче се отказа — беше, ако не удовлетворен, то поне недостатъчно неудовлетворен, за да продължи разследването.

Постепенно, след като общественият интерес стихна, Бърнел отново започна да пътува, ако ще само и само да се махне от жена си.

Събитията в бензиностанцията на Дънстан обаче бяха едва част от историята и само една от причините Джеръм Бърнел да стане герой. Когато полицаите отвориха багажното отделение на буса, сред куп крадени вещи намериха едно момиче на име Кори Уайът. Ръцете и краката й бяха вързани, а в устата й беше натикана топка. Тялото й беше приковано с верига през кръста за халка, заварена към пода на буса. Уайът насочи полицията към къща в Горам, където намериха телата на Мейсън Тимард, съпругата му Дорийн, сина им Нейтан, както и останките на Тод Пелц и Бари Браун.

По-късно Кори Уайът и Пейдж Дънстан щяха да са едни от малкото посетители на Джеръм Бърнел в щатския затвор в Уорън, освен родителите му. Дънстан спря да идва след по-малко от година. След като баща й почина от сърдечно заболяване, тя продаде бензиностанцията, омъжи се и се премести в Орегон, въпреки че продължи да му пише почти до изчезването си.

— Изчезване? — прекъсна го Паркър.

— Писаха във вестниците. Беше библиотекарка в Ашланд. Един ден не се прибрала от работа. Разпитвали съпруга й, но по това време той бил в Сан Франциско по работа, така че вероятно изобщо не е бил заподозрян. Ако са установили какво се е случило с нея, не съм разбрал, а доста се рових.

Кори Уайът спря да посещава Бърнел година след влизането му в затвора. Той не получи обяснение, защото тя никога не му писа. Просто един ден беше там, а после я нямаше.

23

Бърнел още имаше няколко глътки бира в чашата си — достатъчно, за да разквасва уста, докато довършва историята си. В „Мечката“ бяха останали само шепа клиенти. Беше спокойна вечер.

— Около два месеца след стрелбата съпругата ми се обади да се прибера, защото у дома имало полицаи, които искали да разговарят с мен — продължи той. — Не ми каза защо. Реших, че е свързано с онези двамата. Може би най-после ги бяха идентифицирали или се бе случило онова, от което толкова много се боях — приятелите им ме бяха открили.

Бърнел се разсея за миг. Погледът му проследи млад мъж, който отиваше към тоалетната, и той веднага започна да чопли кожичките на ноктите си. Устните му се движеха, но не издаваха звук. Паркър забеляза, че Ейнджъл го наблюдава. Струваше му се, че изражението на партньора му е омекнало, но не можеше да бъде сигурен.

— Господин Бърнел?

— А?

Бърнел спря да чопли кожичките си.

— Стори ми се, че познавам този човек. Или че той ме познава. Но съм сгрешил. Вероятно.

Тримата мъже зачакаха да продължи.

— Докъде бях стигнал?

— До посещението на полицията — подсети го Паркър.

— Посещението. Да. Бях в Кенебънк, така че успях бързо да се прибера. По пътя не спирах да мисля какво ще правя, ако се окаже, че някой иска да си отмъсти за стрелбата. Ами ако бяха руснаци или чеченци? Чувал бях, че тези хора могат да бъдат по-жестоки дори от италианците. В такъв случай може би полицията щеше да ме скрие някъде. И единствената ми мисъл беше, че не искам месеци или години наред да стоя затворен с жена си в някакъв апартамент. По онова време бракът ни вече беше в предсмъртна агония и май се изкушавах да се предам на руснаците или чеченците, ако обещаеха да ме застрелят бързо.

— Полицията обаче въобще не идваше, за да ме защитава. Бяха получили този… материал, тези снимки и филми с деца. Показаха ми ги. Попитаха ме дали са мои и аз казах, че не са; личеше си, че не ми вярват. Разпознах някои от полицаите, с които бях говорил след стрелбата — онези, които ме бяха тупали по рамото и наричали герой, — и виждах разочарованието и отвращението им. Арестуваха ме, закараха ме в участъка, разпитаха ме, а после ме отведоха в окръжния затвор на Къмбърланд. На следващия ден се явих пред районния съд, който ми определи гаранция от четиридесет хиляди долара — според прокурора с моя бизнес и достъп до скъпоценности можех лесно да избягам.

Аз обаче не разполагах с толкова средства. Магазинът на Нора беше фалирал, а и аз не изкарвах същите пари, както преди. Като погледна назад, мисля си, че може би съм страдал от посттравматичен стрес, и се бе наложило баща ми да поеме голяма част от ангажиментите. С общи усилия обаче успяхме да платим гаранцията и ме пуснаха да си вървя.

Така името на Бърнел се оказало отново в новините, но по съвсем други причини. Къщата му била маркирана с червена боя, редовно намирал гумите на колата си спукани. Съпругата му се изнесла и подала молба за развод. Споразумяли се да продадат бързо къщата, а със своя дял Джеръм платил на адвокатите. Върнал се да живее при родителите си. Спрял да работи. Баща му се оттеглил официално и завинаги от бижутерския бизнес, защото името му било опетнено от престъпленията, приписвани на сина му.

Накрая Джеръм Бърнел отишъл в затвора.

— Да ви казвам ли какво ми се случи в „Уорън“? — попита той.

— Само ако искате — отвърна Паркър.

— Сами можете да се досетите, но побоищата бяха най-малкото. Не бях в безопасност въпреки мерките за сигурност. Над четири от петте години живях в ада. Последните месеци беше само чистилище.

— Какво се промени? — поинтересува се Ейнджъл.

— Бях боксова круша за всеки, който се добере до мен, но си имах групичка от основни мъчители, а главатарят им се казваше Харпър Грифин. Освободиха го няколко месеца преди мен, но той ми остави нещо, с което да го запомня. На деня след излизането му петима се изредиха да ме изнасилват. Казаха, че е почерпка от Харпър.

Бърнел допи бирата си.

— Ето какво мисля аз, господин Паркър: всичко, което ми се случи, беше последствие от действията ми в бензиностанцията. Инсценираха го, за да отида в затвора и да бъда наказан за стореното. Освен това е възможно същите хора да са докопали Пейдж Дънстан и Кори Уайът и да са ги заличили от лицето на земята. Много скоро същото ще се случи и с мен.

Той бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади дебел кафяв плик, който плъзна към Паркър.

— Вътре са всички пари, които са ми останали, без няколкото долара, с които ще живея, докато дойдат за мен. Когато си отида, бих искал да разберете какво се е случило — ако не заради мен, то заради Пейдж и Кори и заради семейството, избито от онези двамата, и заради застреляните приятели на Кори.

Паркър не докосна плика. В най-добрия случай Бърнел беше наранен човек, в най-лошия — тежко заблуден. Търсеше причина за случилото се. Искаше му се да вярва, че за страданието му си има логика и причина.

Отгатнал мислите му, Бърнел попита:

— Защо ми е да лъжа за детската порнография, господин Паркър? Защо сега? Какъв смисъл би имало? Аз излежах присъдата си. Никога няма да си върна изгубените години. Репутацията ми няма да се изчисти. Ако ми остава достатъчно време живот, вероятно ще си намеря работа благодарение на щата или адвоката ми, където ще бъда заобиколен от други хора, обвинени в същите престъпления, и заедно ще чистим боклуци и плевели от обществените паркинги, но дори това няма да се случи в действителност. Нищо лошо не съм направил. Само спрях за кафе на неподходящата бензиностанция, но скоро ще си платя за това с последното, което ми е останало — като Пейдж Дънстан и Кори Уайът. Там е работата, господин Паркър: нямам нищо против да платя цената, след като вече съм платил толкова много. Просто не искам да е за едното нищо.

Луис си поръча още вино. След като му го донесоха, той беше и първият, който проговори:

— Бива си я историята.

— Но не й вярвате — каза Бърнел.

— И по-странни съм чувал.

Беше ред на Бърнел да погледне скептично, но съмнението му се стопи под непреклонния поглед на Луис.

— Трябва да отида до тоалетната.

Всъщност не се налагаше, но усещаше, че тримата мъже искат да обсъдят насаме чутото. Влезе в една кабинка и заключи вратата, защото тялото му винаги се тресеше от ужас, когато стъпеше в тоалетна.

— Е? — попита Паркър, когато Бърнел се отдалечи, и зачака отговора на Ейнджъл.

— Мисля, че казва истината за детската порнография.

— Хубаво — отвърна Паркър. — Аз също.

— Но що се отнася до цялата конспирация… — продължи Ейнджъл, — мисля, че преувеличава.

— Ако казва истината за порнографията, значи, някой го е накиснал.

— Бих заложил на жена му — обади се Луис.

— Бившата — уточни Паркър. — Но какво е спечелила тя? Той явно не е имал намерение да се противопостави на развода, дори преди престрелката.

— Може би просто не го е харесвала — каза Ейнджъл.

— Трябва доста много да не харесваш някого, за да искаш да отиде в затвора и редовно да го изнасилват — възрази Луис.

— Знаем само едната страна на историята — напомни Ейнджъл. — Може да е бил кошмарен съпруг.

— Мислиш ли? Въобще не ми прилича на такъв.

— Имаме и две изчезнали жени — каза Паркър.

— Съвпадение? — предположи Ейнджъл. — Освен това не знаем нищо за тази Кори Уайът. Това, че е спряла да ходи на свиждане, не означава, че е похитена или мъртва.

— И въпреки всичко е странно — отбеляза Луис и вдигна чашата си към Паркър. — Ти решаваш.

Бърнел се върна от тоалетната. Около ноктите на два от пръстите му се виждаше прясна кръв. Поне едно е истина, помисли си Паркър: не му остава много. Той е изсъхнал лист, който чака да падне.

Бърнел не седна, а застана прав до масата.

— Спестих ви една подробност — каза той. — Реших, че ще ви се види твърде странна или ще сметнете, че си измислям, но докато бях в тоалетната, се замислих над думите на този господин. — Той посочи Луис. — Той каза, че сте чували и по-странни истории от моята, а доколкото мога да съдя по това, което прочетох за вас, господин Паркър, може и наистина да е така.

Паркър виждаше какво усилие му струва да продължи.

— Малко преди освобождаването си Харпър Грифин ме изнасили за последно. Двама от приятелите му ме държаха. Беше си намерил отнякъде „Адерол“^[8], така че беше по-зле от по принцип. Обикновено ме кълнеше, че съм педофил, урод или просто педал, в зависимост кой термин си беше избрал за момента. Онази сутрин обаче беше в съвсем различно състояние: целият трепереше и халюционираше. И влагаше сила, много сила.

Бърнел не гледаше мъжете, на които говореше, а някъде в масата.

— По едно време Грифин се наведе и прошепна нещо в ухото ми. Каза…

Това е за Мъртвия крал.

— И го повтаряше с всеки нов тласък.

Това е за Мъртвия крал. Това е за Мъртвия крал.

Мъртвия крал. Мъртвия крал.

Мъртвия крал.