Време на мъчения

71

Паркър пое на изток на смрачаване, много скоро след срещата си с Алвин Мартин. Облаците се стелеха ниско над зелените хълмове, а от горите се вдигаха тънки бели стълбове мъгла, като дим от невидими огньове. Подмина къщи с прекалено много боклук по дворовете и прекалено малко пари за поддръжката им. Видя евтини реклами за шивашки услуги, бръснари и фризьорски салони — все бизнес начинания, за които трябва съвсем малка начална инвестиция и които лесно могат да бъдат затворени някой ден. Отстрани на пътя зееха празните пощенски кутии на къщи, скрити между дърветата; скоро Паркър изгуби броя на табелите „частен път“. Баптисти, методисти и презвитерианци се бореха за последователи в крайпътните църкви, които не издаваха с нищо същността си, освен с простите си кръстове и още по-простите си фасади, повечето от които не се различаваха от вехтите магазини и порутените къщи наоколо. Ако в района имаше католици, помисли си Паркър, гледаха да не се показват много-много.

Не беше научил кой знае какво от Нора Медоус, но и не беше очаквал повече. Достатъчно му беше, че я беше вбесил. А благодарение на Алвин Мартин му се струваше, че вече знае името и местоположението на виновниците за измъчването на Джеръм Бърнел: Отрезът.

Ако беше прав, че Медоус наистина е замесена във всичко, сполетяло съпруга й, тя щеше да се обади на съучастниците си в Отреза и те трябваше да решат: дали да продължат да пренебрегват интереса на Паркър към делата им, което изглеждаше малко вероятно и при това неразумно, или да предприемат действия срещу него. Можеше да се опитат да ги отложат, но в крайна сметка, ако ще и със самото си присъствие, той щеше да ги принуди да направят първата крачка и да се разкрият. След това можеше да се разправи с тях.

Не намираше за странно, че разследването отново го бе отвело при Алвин Мартин, също както не му се бе видяло и твърде необичайно, че дядото на Иън Уилямсън му е дал следата към Мъртвия крал. Паркър беше оръжие в ръцете на невидим бог. Вървеше по усукани пътеки и ако имаше нещо учудващо, то не беше, че понякога се пресичат, а че не го правят по-често.

Срещата с Алвин Мартин обаче му бе напомнила за едно друго време, когато самият той беше друг човек, едно същество, изтъкано от ярост и болка, рискуващо собствената си гибел, за да издири онзи, който бе погубил семейството му, и да му отмъсти. Разговорът с Мартин го бе върнал към Пътника и към онази обещаваща къща в Бруклин, към полицейските светлини, които бяха облели изцапаните му с кръвта на жена му и детето им ръце. Част от този гняв още тлееше в сърцето му, но сега той можеше да черпи енергия от него, без да му позволява да го изпепели.

Или поне така се успокояваше.

Шофираше мълчаливо към окръг Пласи, докато не заваля и пътят не стана хлъзгав под гумите на автомобила. Налегна го внезапна умора, гърбът и хълбоците го заболяха. Съзря червено-жълти светлини между дърветата и сви в паркинга, засипан с дървесен чипс. Отпред се показа ниска сграда с фасада от дървени трупи и рисувани стъкла. Приличаше повече на църква, отколкото на заведение за хранене, но табелата обещаваше кафе и печива, както и „ръчно изработена религиозна иконография“. В друг случай последното би накарало Паркър да потърси по-конвенционално място за почивка, но болката се усилваше и трябваше да слезе от колата, за да опъне краката си.

В заведението миришеше на кафе и прясно дърво. На плота отляво бяха наредени порцеланови и хартиени чаши и стъклена витрина с кексчета, канелени кифлички и резени кейк. По цялата стена имаше прозорци, а до тях — три масички с различни столове. Свиреше тиха хорова музика, въпреки че Паркър не можеше да определи каква точно, а и нямаше значение. Вниманието му бе привлечено от останалата част от интериора.

Всяка педя от стените, пода и дори гредите на покрива беше заета от дърворезби — глави, бюстове и цели тела. Всички изобразяваха светци и ангели, макар че Паркър разпозна само неколцина от тях — остатък от детството му, когато помагаше по време на службите в църквата. Отляво стояха иконите на четиримата евангелисти в различни форми: на едно място Матей беше крилат мъж с копие, на друго носеше кесия, Йоан държеше бокал, от който изпълзяваше змия, а на една по-малка дърворезба на ръката му беше кацнал орел. Франциск Асизки беше заобиколен от фантасмагория от птици, риби и вълчи глави, а зад него архангел Гавраил надуваше тромпет, за да призове възкресението на мъртвите и Второто пришествие. В спомените на Паркър обаче отец Фланан казваше, че предвестникът не е упоменат поименно в Библията и че тази иконография е продукт на византийското изкуство, за което Паркър не знаеше много и тогава, и още по-малко сега.

Паркър навлезе по-навътре сред застиналите дърворезби и невиждащите очи, докато не го спря един образ, който го запрати назад през годините, също както срещата с Алвин Мартин преди няколко часа — само че сега силата, с която това се случи, беше дълбоко интуитивна и вонеше на кръв. Поводът беше статуя на свети Вартоломей в човешки размери и правилна анатомия, само че кожата му беше отлепена от тялото и преметната като епитрахил през рамената и кръста, покривайки слабините му надясно и спускайки се почти до нозете му отляво. В едната си ръка държеше нож, а в другата — Библията.

Агонията на светеца напомни на Паркър за сетните страдания на жена му и дъщеря му, а оттам и за неговите собствени. Искаше да отвърне очи, но не можеше, защото гледката беше едновременно ужасяваща и красива. Дори не забеляза човека, приближил се до него, докато не чу въздишката му. Обърна се и видя до себе си мъж, който самият приличаше на светец, на мъченик от древния свят, с бяла брада на фона на мургава кожа и напълно гол и гладък скалп. Само очилата, които допълнително уголемяваха светлокафявите му очи, говореха за принадлежността му към модерния свят.

— Знаете ли кой е това? — попита той с мек, висок глас.

— Свети Вартоломей — отвърна Паркър.

— Много добре. — Той кимна одобрително. — Някои източници твърдят, че е бил вързан в чувал и хвърлен в морето, но този образ не може да бъде вдъхновение за велико изкуство. Според християнската традиция бил одран жив в Армения, а после обезглавен. Наричат го „сирийско мъченичество“. Обезглавяването обикновено не се изобразява обаче. Трудно е да придадеш красота на обезглавен мъченик.

— Вие ли го изработихте?

— Тази дърворезба е мое дело, но не мога да си присвоя повече авторство от това. Заимставно е. Оригиналът е творба на Марко д‘Аграте от 1562 г. и е изложен в трансепта на Миланската катедрала. Все се надявах някой ден да я посетя, но вече не виждам как ще се случи. Работех по снимки. Странно — а може би не толкова странно, като се замисля — никой никога не пожела да я купи. Не съм сигурен обаче, че бих я продал, дори ако някой я беше поискал. Е, вероятно зависи какво щяха да ми предложат. Чувствайте се свободен да назовете цена, ако ви се прииска.

— Не, но ви благодаря — отвърна Паркър. — А всъщност кой купува творбите ви? — попита той, като откъсна поглед от дърворезбата.

— О, предимно църкви, въпреки че тук няма много, които да го правят — повечето не одобряват идолопоклонничеството. Някои колекционери. Продавал съм дори на барове и ресторанти, все пак тези статуи не са благословени… Но притежават някаква сила, без значение дали са пръскани със светена вода, или не. Правя повече, отколкото някога бих могъл да продам. Те бдят над мен. Когато някоя си замине, изработвам друга, но винаги гледам да пазя няколко в резерва.

Той протегна ръка.

— Казвам се Томас Рикет.

— Чарли Паркър.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Знаете ли, че името ви е като на…

— Знам.

— Сигурно сте го чували и преди.

— Няма лошо. Моето име е почти също като на болестта^[25], но баща ми твърдеше, че имаме връзка с генерал Джеймс Брюъртън Рикетс, който се е бил на страната на Съюза в Гражданската война. Държеше на версията си пред определени кръгове от фамилията, като внимаваше от коя страна на линията Мейсън-Диксън^[26] се намира. Искате ли кафе или нещо друго?

— Кафе, моля.

— В картонена чаша или цивилизован порцелан?

— Порцелан, ако не ви затруднявам.

— Ни най-малко. Обикновено жена ми се грижи за тази част от бизнеса, но тя се е заприказвала със сестра си.

Рикет мина зад щанда и наля кафето.

— Нещо сладко?

Паркър си поръча парче кейк, въпреки че не беше гладен. Просто му стори редно да направи някакъв оборот на Рикет.

— Необичайна комбинация — отбеляза той. — Кафене и религиозна работилница.

— Кафенето води клиенти, които понякога си купуват сувенири. — Той махна с ръка към лавиците до вратата, отрупани с малки разпятия, сцени от Рождеството, статуетки на Богородица с вендузи, с които да се закрепят на таблото на колата. — Може да изглежда странно, но върши работа.

Рикет сервира кекса в стара порцеланова чиния.

— Откъде сте?

— От Портланд, Мейн.

— Какво ви води насам?

— Работа.

— Аха? — Рикет кимна учтиво, подканвайки Паркър да продължи, ако желае.

— В окръг Пласи — добави Паркър.

Реши, че няма да навреди. Все още знаеше твърде малко за Пласи, освен това, което бе чул от Алвин Мартин.

— Значи, почти сте стигнали. Още километър и половина и сте в Пласи. Оттук дотам са само дървета.

— Не попитахте по каква работа идвам.

— Защото, ако е свързано с Пласи, предпочитам да не знам.

— Може да съм търговец.

— Нямате вид на такъв. Приличате на човек на закона.

— Частен.

— Като по телевизията.

— Същото.

Паркър отпи от кафето си и пробва кекса от любезност. Беше вкусен, така че хапна още.

— Често ли ходите в окръг Пласи?

— Не — отвърна Рикет.

— Звучите доста категорично.

— И още как.

Изражението на Рикет остана непроменено: добронамерено, усмихнато и много, много предпазливо по отношение на това, което криеше.

— Виждам, че носите кръст — каза той.

Яката на Паркър беше отворена и разкриваше малкото кръстче на шията му.

— Да.

— Изглежда старо.

— Византийско.

— Е, значи, е старо. Носи ли някакъв смисъл за вас?

— По-точно?

— Християнин ли сте, или е просто красиво бижу?

— И двете, бих казал.

— Добре. Няма нищо лошо в красотата, ако се използва правилно, но вярата е тази, която вдъхва сила на нещата. Вярвам, че Божият дух населява всеки от тези светци и ангели. Затова не се притеснявам, че ще отидат в луксозни ресторанти или мрачни барове, които се опитват да си купят малко атмосфера. На хората там няма да им навреди, ако някой светец ги държи под око.

В думите му за силата на вярата Паркър долови нещо познато, което бе чул от устата на Уилямсън, и отново се замисли за Мъртвия крал в Отреза.

— Непременно носете този кръст, където и да отидете — продължи Рикет.

— В окръг Пласи?

— Да, в окръг Пласи. Ако сте тръгнали натам и представлявате закона, частно или не, ще се натъкнете на Отреза.

— Вие знаете за тях?

— Повечето хора в окръга и по неговите граници знаят за Отреза.

— Престъпници ли са?

— И не само.

— Какво имате предвид?

— Знам само това, което ми казват светците — отвърна Рикет.

— И какво ви казват те?

— Че не съм единственият наоколо, който вярва в силата на идолите.

Паркър понечи да каже нещо, но Рикет вдигна предупредително ръка.

— Не, знам какво е на езика ви, но не изричайте това име на глас. Тук идват всякакви хора — туристи, пътници — и си мислят, че виждат работилница, магазин, колекция. Но всъщност не е така. Ще пробвате ли да отгатнете какво е, господин Паркър?

— Защита?

— Цяла армия — потвърди Рикет. — Само и само да държи далеч това, което живее в Отреза.

Той посегна към чашата на Паркър.

— Още кафе?

— Не, благодаря. Достатъчно ми беше. Приключих и с кекса — добави той, въпреки че беше очевидно, все пак в чинията му бяха останали само трохи.

Рикет взе чашата и чинийката и ги сложи в съдомиялната под плота. После погледна часовника си.

— Съмнявам се, че ще има повече клиенти тази вечер. Време е да затварям.

Паркър схвана намека, че трябва да си върви. Имаше още въпроси, но беше ясно, че няма да научи повече от Рикет. Тръгна към вратата, следван от домакина.

— Съжалявам за статуята — каза Рикет, когато Паркър отвори вратата.

— Защо?

— Одраният мъж. В очите ви видях как ви се отрази. Не направих веднага връзката. Името ви ми беше познато, но не заради музиката^[27].

— Светците ли ви казаха?

— Може би. Иначе нямаше да говоря толкова открито с вас.

Двамата се вгледаха в мрака на изток, където дебнеше Отрезът.

— Някога си мислех, че става въпрос за добро и зло — каза Рикет, — но не е така.

— Мислите ли?

— Има вид зло, което дори не е противоположност на доброто, защото доброто няма никаква връзка с него. Това е поквара в самото сърце на съществуванието, родена със самата вселена. Разложението, към което клонят всички неща. То е и винаги ще бъде, но в смъртта си го оставяме след себе си.

— А докато сме живи?

— Настройваме душата си срещу него, светците и ангелите си — също. — Той потупа Паркър по рамото. — Особено унищожителите.

Паркър се качи в колата си и запали. Миналото е по-реално от настоящето, помисли си, и всеки носи историята си със себе си. Излезе от паркинга и зави надясно. Беше изминал вече над половин километър, когато табелата на заведението угасна и на пътя останаха само неговите фарове. Едва тогава Паркър осъзна, че всички изображения в работилницата на Рикет гледаха на изток.

Към Отреза.

Към Мъртвия крал.

72

Хенкел не можеше да спре да мисли за Отреза. Каквото и да се беше надявал да открие при претърсването — което не беше само Пери Лътър, — то му се беше изплъзнало. Ако се налагаше да го определи, щеше да избере думата „доказателство“: доказателство, че инстинктите не го лъжат.

Издирването на Пери Лътър вече бе стигнало до щатско ниво, вестниците и телевизията също го бяха подхванали: Хенкел се беше погрижил за това. Щатската полиция погледна по-сериозно на случая, защото именно Пери беше открил Килиан и Хъф, а Хенкел им подсказа, че може да е видял кой ги е заровил в ямата. Ала за това също нямаше доказателства, а родителите на Пери продължаваха да твърдят, че Пери не им е казал нищо, което да гарантира, че е станал свидетел на престъпление. Хенкел не искаше да ги измъчва, поне засега. Бяха постигнали отчаяно равновесие, уплашени, от една страна, от Отреза, а от друга — да не изгубят сина си завинаги.

Местната мрежа от слухове беше донесла, че след претърсването Чарли Лътър е пратил в Отреза свой посредник, Мортън Драйдън. Това беше деликатна, опасна работа, но посланието беше предадено внимателно или поне така каза информаторът на Хенкел. Драйдън беше казал на Оберон, че Чарли съжалява, задето синът му въобще е намерил онези тела, и че нито Пери, нито който и да било в семейството им знае как са се озовали там. Може би се надяваха, че ако Оберон държи Пери в плен, докато трае разследването, или знае нещо за местонахождението му, все пак ще реши да го освободи.

Само че разследването вече се беше насочило към картелите и всяка постъпка от страна на Отреза щеше отново да фокусира вниманието върху окръг Пласи. Нямаше смисъл да държат Пери, за да си осигурят мълчанието на близките му, а и ако Отрезът го беше прибрал, щяха със сигурност да уведомят родителите му, че е при тях. Защо им беше заложник, ако никой не знаеше за него?

Но ако Пери не беше в Отреза, какви бяха другите възможности? Хенкел все още се надяваше да го намерят жив, може би в някоя яма или пресъхнала река, със счупен крак, заради който не е в състояние да ходи, но хората бяха претърсили окръга надлъж и нашир, а от него нямаше и следа. От друга страна, Пласи беше малък окръг, но пак имаше значителна територия, а и ранен човек би могъл лесно да остане неоткрит, особено ако е в безсъзнание или твърде немощен, за да вика за помощ.

Седнал в тъмната си кухня, Хенкел чувстваше, че Пери Лътър е мъртъв, а ако смъртта му не беше нещастен случай, то със сигурност Отрезът беше замесен, защото тия приказки за разни мексиканци бяха пълни глупости. Ала отново, като змия, захапала опашката си, Хенкел се върна на въпроса защо им е да рискуват нови проблеми с убийството на Пери, ако полицията вече търси другаде убийците на Килиан и Хъф. Оберон и хората му трябваше да са или отчаяни, или глупави, което означаваше, че: а) Пери Лътър със сигурност е видял убиеца или убийците на Килиан и Хъф; б) можеше да ги идентифицира, което значеше, че са местни, и в) замесените познаваха достатъчно добре Пери, за да знаят, че той обича да приказва и рано или късно ще разкаже каквото знае. Предупрежденията нямаше да са достатъчни, за да го разубедят.

Хенкел чу шум от спалнята и на вратата се появи Айрин. Беше я оставил задрямала след секс. Носеше една от неговите тениски, под която прекрасно се виждаха краката й. Беше хубава жена: с дълга, тъмна коса, четиридесетинагодишна, красиво съзряваща с възрастта. Хенкел нямаше представа какво прави с него, нито откъде се беше появила. Беше споменала нещо за бивш съпруг, но това било отдавна минала история. Двамата с Хенкел още не бяха говорили накъде отива връзката им — твърде отскоро бяха заедно, — но той се радваше, че я има.

— Какво правиш? — попита тя.

— Мисля.

— За какво?

— За Пери Лътър.

— Надявах се, че мислиш за мен.

— Вече мисля за теб. Трудно мога да мисля за нещо друго, като те гледам.

— Върни се тогава в леглото.

— След минута. Само да допия млякото си.

Тя не помръдна.

— Още мислиш, че от Отреза са го убили, нали?

— Изключих призрачните мексиканци.

— Защо мразиш Отреза толкова много?

— Не ги мразя.

— Напротив. Може да не го съзнаваш, но аз го виждам.

Хенкел се опита да намери правилните думи, но не успя, затова каза само:

— Просто не са наред.

— Нямаш доказателства.

— Цялата им история е пълна с насилие и престъпления.

— Така се говори, но дори да са били такива в миналото, не значи, че и сега продължават.

— Звучиш, сякаш си на тяхна страна.

— На ничия страна не съм!

— Дори на моя?

Тя поклати глава.

— Не искам да пострадаш.

— Мислиш ли, че Отрезът ще ми посегне?

— Ако продължаваш да ги притискаш.

— Това не противоречи ли на думите ти отпреди малко?

— Не е задължително да ти посегнат физически. Могат да упражнят влиянието си върху други хора, така че да изгубиш изборите. Щом сложат на твое място човек, когото могат да манипулират, ще те изхвърлят от службата и дори от окръга, освен ако сам не напуснеш веднага след преброяването на гласовете.

— В Пласи има достатъчно хора, които споделят мнението, че Отрезът не е законът. Така ме избраха.

— А Отрезът видяха на какво си способен и разбраха, че не си на тяхна страна. И това не им харесва.

— Това е гласът на добре информиран човек.

— Всеки човек с две уши чува какво се говори.

Хенкел допи млякото си и изплакна чашата си на мивката.

— Защо си с мен? — попита той.

— Моля?

— Защо си тук, с мен, в тази къща, в тази…

— Връзка?

— Да.

— Защото те харесвам.

— Уважаваш ли ме?

— Разбира се. Иначе нямаше да съм с теб. Това би означавало, че не уважавам себе си.

— Тогава трябва да разбираш защо не мога да оставя Отреза току-така. И не става дума само за Пери или за това, което е било някога.

— А за какво?

Той не беше казал на никого другиго. Не беше сигурен, че звучи логично. Но я харесваше, а и тя беше жена, така че можеше и да разбере.

— В гората, близо до сърцето на Отреза, има една постройка. Погледнах вътре. Казаха ми, че я ползват за склад и място, където хората отиват, ако се скарат със семейството си. Изглеждаше така, сякаш някой скоро е бил там. Миришеше на сапун, от онези, които ползват жените, а в канала под душа имаше мокри косми.

— Е, и? В Отреза имат жени, а ако бях омъжена за някого от техните мъже, със сигурност бих искала от време на време да си почивам от него. Може някоя жена да е ползвала бараката.

— Има ключ отвън, а отвътре — не. Даже и резе няма.

— Какво значи това?

— Че може да бъде затворена само отвън. Ако реша да се скрия някъде, бих искал да мога да се заключа вътре. Вярно, че отвътре имаше още една врата, която сигурно би могла да се заключи, но пак не ми изглежда нормално.

Тя се замисли.

— Странно е.

— Освен това вътре нямаше ключове за лампи и контакти. Има електричество, но лампите са покрити със стоманени решетки.

Айрин седна срещу него на кухненската маса и хвана ръцете му в своите, но не каза нищо.

— Това не е място, в което живеят хора. Това е място, в което държат хора. Килия.

— Но кого биха държали там? — попита тя. — Пери?

— Не, не Пери.

— Кого тогава?

— Не знам.

Двамата останаха така, хванати за ръце и безмълвни в ослушващия се мрак.

73

На запад, в Охайо, в удобния си дом в Немския квартал на Кълъмбъс, Нора Медоус напълни ваната си и си наля чаша вино. Майка й беше родена тук, но се беше омъжила в окръг Пласи. Бракът не беше продължил дълго, което може би беше доказателство, че проблемът е в гените им, но Медоус беше съхранила топли чувства към родния град на майка си. Винаги беше харесвала Немския квартал с павираните улички и газените лампи и след много спестявания и лишения беше успяла да направи първата вноска за къща тук, макар и най-малката на улицата. От прозореца на спалнята се виждаха светлините на ресторанта „Старият мохок“ — някогашен универсален магазин, превърнал се в бордей и питейно заведение по време на сухия режим и отворил като таверна през трийсетте. Тук се сервираше знаменита супа от костенурки, отглеждани в калта в мазето. Имаше тухлени стени, ламаринен покрив и говежди стек за 10.99 долара в неделя. Това беше нейното спасение и убежище. Ходеше там и преди — само за питие. Познатото обкръжение й помагаше да успокои нервите си. С едно обаждане Нора бе обрекла частния детектив на смърт, но не угризения я водеха редовно в „Стария мохок“. Просто се надяваше всичко това да няма отражение и върху нея самата.

Понякога Кълъмбъс й се струваше твърде близо до Западна Вирджиния и Отреза, за да се чувства спокойна, но след стрелбата в бензиностанцията на Дънстан, бе станало повече от ясно: те я искаха наблизо, в случай че някой я потърси. Минали бяха години, но ето че и това се случи.

Връзката й с Отреза винаги бе адвокат Старчър. Познаваше го още откакто живееше в окръг Пласи, когато баща й имаше проблеми с Отреза заради някаква сделка със земя и Старчър беше помогнал за изглаждането на проблема. Именно към него се бе обърнала с идеята да обере съпруга си и да си подели печалбата от скъпоценните камъни с Отреза. Той я представлява при развода й. Ясно й беше показано, че няма голям избор в това отношение и че Отрезът й е наложил данък върху издръжката, както и върху бизнеса й. Можеше да се оплаче, защото си беше тяхна грешка, че един елементарен обир се беше превърнал в престрелка, завършила със смъртта на двама души, но това в най-добрия случай щеше да свърши с увеличаване на данъка, а в най-лошия — в плитък гроб на незнайно място, като бяха възможни и всякакви междинни варианти. Отрезът винеше нея за случилото се в Мейн и надали щяха да й простят в този живот.

Ваната се пълнеше бавно. Тя запали цигара. Никога не пушеше в магазина, за да не се вмирисват дрехите, но много обичаше цигара с чаша вино. Погледна към горящия край и се сети за Харпър Грифин. Още не разбираше защо са го убили.

На вратата се позвъни. Тя отиде до интеркома в коридора и натисна бутона.

— Да, кой е?

— Хектор, госпожице Медоу.

Винаги я наричаше така. Не можеше да си извърти езика за това „с“ накрая.

— Спешно ли е? Тъкмо щях да взимам вана.

— Има пожар в склада. Голяма каша е.

— По дяволите.

Нора хвърли цигарата в мивката в банята. Пристегна хавлията си, спря крана на ваната и тръгна боса към вратата. Забеляза едно конче, която се беше изтеглило от хавлията, и в съзнанието й изплува фразата „скъсване на връзките“. Затова ли бяха убили Харпър Грифин? Божичко, дали Паркър беше посетил и него? И дали той беше разказал на Отреза за това?

Пожар. Шибан пожар. Само това й трябваше.

Тя отвори вратата. Хектор стоеше на стъпалото, но зад него имаше още двама мъже. И двамата носеха черни маски за ски и държаха пистолети. „Рюгер“, 22-ри калибър, почти неизползвани, със заглушители. Куршумът от първия прониза Хектор в основата на черепа, разцепи прешлените му и предизвика моментална парализа от шията надолу. Щом той падна на земята, стрелецът пристъпи напред и повлече умиращия мъж в къщата, докато другият стоеше с насочен към Медоус пистолет.

Вратата зад тях се затвори. Хектор не кървеше много. Това й се видя странно. Очакваше повече кръв. Едва тогава се разтрепери.

Единият от мъжете вдигна маската си и отдолу се показа лицето на Мариус Хоб.

— Нищо не съм му казала — увери го Нора. — Не бих го направила.

— Все едно — отвърна Мариус.

Той я удари с пистолета. Тя се свлече.

Дори не чу изстрела, който я уби.

74

Рано на другата сутрин, след като се отби за кафе и поничка в „Шелби“, Хенкел обиколи Отреза отвън, но не забеляза нито хора, нито излизащи автомобили. Вечнозелените дървета формираха преграда около него: физически образ на непроницаемостта му. Беше вкарал издирвателни групи в Отреза, но ни най-малко не се бе доближил до разкриването на тайните му.

Изяде само половината от поничката си. Беше я поръчал, без да се замисли, но сега, докато хапваше нещо, което не му се полагаше, усети как сърцето го заболява. Трябваше скоро да определи дата за процедурата. Но тогава всичките му здравословни проблеми щяха да излязат наяве. Нямаше как да скрие нещо такова, дори да се възстанови бързо. И Отрезът щеше да се възползва. Шериф със сърдечно заболяване?

Хора, щяха да шепнат те, трябва да бъдем внимателни с гласуването за човек с такива слабости.

Отрезът отново побеждаваше. Осъзнаваше го. Отрезът винаги побеждаваше. Не се оцелява векове, ако не си се научил как да се справяш с онези, които ти мислят злото. Отрезът беше успял да се измъкне от уличаване в убийствата на Килиан и Хъф, а до момента избягваше и всякаква връзка с изчезването на Пери Лътър. Може би Айрин беше права: той беше допуснал проблемът да стане твърде личен и това вероятно го заслепяваше за истината. Но какво значение имаше в крайна сметка? Хората в окръг Пласи не желаеха края на Отреза. Те бяха свикнали със злината и дори вече не я разпознаваха като такава. С годините тя се беше разпръснала и беше пропила във всичко, така че трудно можеха да забележат присъствието й. Дори изчезването на Пери Лътър вече намираше обяснение сред местните: Пери е паднал. Получил е пристъп. Знаете как е с хората като него. Те са специални, но не живеят колкото нормалните. Отрезът ли? Не, не може да са наранили точно Пери Лътър. Никой не би го направил, не и в този окръг.

Законът, доколкото го имаше, служеше само за противотежест. Хората тук не обичаха Хенкел. По дяволите, дори не го харесваха особено. Никой човек, чиято длъжност включваше събиране на данъци, не можеше да се надява на любовта на народа.

Докато обикаляше около Отреза, Хенкел реши да остави заровете да се търкулнат както съдбата пожелае. Щеше да си запише час в болницата, щеше да каже, на когото трябва, защо ще отсъства, те щяха да прошепнат на другите, на следващата година той щеше да се кандидатира отново, а ако не го изберяха, може би щеше просто да се премести на запад, по-близо до децата си.

Той стигна до службата, където го чакаше съобщение: да се обади на майор Алвин Мартин от Щатската полиция на Западна Вирджиния.

Хенкел смътно познаваше Мартин от две-три конференции и няколко телефонни разговора, когато работите на окръга и щата се пресичаха. Позицията на Мартин беше предимно административна. Вече не участваше активно в разследвания, което вероятно обясняваше как успява да се пази толкова спретнат и чист. По някаква причина винаги напомняше на Хенкел за нов автомобил, който още не е излязъл от магазина.

Хенкел затвори вратата на кабинета си, седна на бюрото си и набра номера на Мартин. Беше директна линия и Мартин вдигна на второто позвъняване. Размениха си обичайните любезности, поинтересуваха се за здравето на семействата си, а после Мартин заговори за някаква междуведомствена инициатива за борба със сексизма в процедурите за наемане на хора — а задникът на Хенкел започна да се поти от скука. Не разбираше какво толкова спешно има в тези глупости. Мартин можеше да му изпрати имейл, който Хенкел по-лесно щеше да пропусне покрай вниманието си. Той не беше сексист. Един от най-добрите му помощници беше жена и сам я беше избрал. Тя беше един от двамата души, които му беше позволено да наеме в рамките на три години заради ограниченията в бюджета и липсата на пенсионирани или напуснали служители. Ако на Мартин му плащаха за такива глупости, то Хенкел определено искаше да получи част от парите, които щатът явно пилееше с шепи покрай, Джеферсън Роуд“.

Хенкел се беше замислил за други неща, така че му отне секунда да осъзнае, че Мартин е млъкнал.

— Кога спря да ме слушаш?

— Преди известно време. Нищо лично.

— Е, ако някой пита, кажи му официалния повод за обаждането ми.

— Има и неофициален ли?

— При вас ще дойде един човек. Казва се Чарли Паркър. Частен детектив от Портланд, Мейн.

— Ако иска да разглежда забележителности, няма кой знае какво да му предложим.

— Мисля, че е вдигнал мерника на Отреза.

Хенкел замълча.

— Защо? — попита накрая.

— Чете ли за онзи тип, който изгоря в колата си в Мейн?

— Харпър Грифин.

— Не е ли от вашите?

— Беше. Много отдавна не ни е безпокоил с присъствието си, благодарение на съдията, който го прати зад решетките.

Хенкел се поизправи на стола си. Не беше направил пряка връзка между подпалването на Грифин и Отреза. Нямаше причина. Но това беше интересно.

— Е, надали ще ви безпокои отново — отвърна Мартин. — Изгарянето, казват, бил начинът на Отреза да се разправя с хората, които ги разсърдят. В далечните мрачни времена.

— Така приказват. Грифин да не е бил приятел на този детектив?

— Силно се съмнявам. Един от клиентите на Паркър е изчезнал и има връзка с Грифин. Ще оставя той да ти разкаже останалото.

— Той ли те помоли да ми се обадиш?

— Не, той ме помоли да не ти се обаждам.

Хенкел взе една химикалка и започна да си драска бесило.

— Какво се очаква от мен, майоре?

— Ти решаваш. Опитът ми — горчивият ми опит — подсказва, че имаш два варианта: да му сътрудничиш или да откажеш, но което и да избереш, все тая. Той няма да спре, докато не свърши работата си.

— Мисля, че Отрезът са убили момчето, което издирваме, Пери Лътър — изстреля Хенкел. — Освен това съм почти сигурен, че са пречукали Килиан и Хъф. Също така смятам, че е възможно да държат една жена против волята й.

— Жена? Имаш ли доказателства?

— Засега не.

— Тогава остави Паркър да търси, но не си цапай ръцете. Ако намериш причина да влезеш вътре, със или без заповед, със или без Паркър, и ти трябва подкрепление, обади ми се, независимо по кое време на денонощието.

Той продиктува номерата на мобилния и домашния си телефон и шерифът ги записа на едно лепящо листче от железарията на Кибъл.

— Ако се изпречи на пътя им, ще го убият — каза после.

— Ще се пробват. Няма да са първите.

— Той е само един човек.

— Съмнявам се, че ще дойде сам. Доколкото съм чувал, движи се с въоръжена свита.

— Исусе Христе.

— Не мисля, че Исус играе някаква роля тук, но съм готов да се поправя, ако греша. Но… ако искаш да изравниш Отреза със земята, точно този човек ти е нужен. Моят съвет е да запалиш фитила и да се отдръпнеш настрани.

Хенкел погледна през прозореца си на север, като че вече виждаше дима, издигащ се над Отреза.

— И помни, че сексизмът е враг на добрата полиция — добави Мартин. — Ще ти пратя и плакат. Гледай да го закачиш на видно място.

Мартин затвори, после отново вдигна слушалката. След случая с Пътника ФБР бяха посетили окръг Хейвън — по-конкретно, агент Рос беше го посетил. Той поръча на Мартин да ги информира, ако Чарли Паркър някога се свърже отново с него, като ясно показа, че това не е молба и че няма крайна дата.

Мартин набра номера.

75

Паркър въобще не беше това, което Хенкел очакваше. След разговора си с Мартин шерифът се бе подготвил да види нещо като човека армия, пращящ от решителност и тежко въоръжение. Вместо това посрещна мъж с няколко сантиметра по-нисък от него самия, който излъчваше особена призрачна развеселеност, като че ли се опитваше да си спомни идеята на виц, който продължава да го разсмива. Не изглеждаше точно болен, но по лицето си имаше бръчки не от старост, а в косата му се виждаха следи и петна като от ноктите на диво животно.

Въведе го една от секретарките, които шерифската служба споделяше с други окръжни институции, в това число окръжния съд, геодезичната служба и прокурора Ейдъл Уикинс. Въпреки че отстрани изглеждаха любезни и сърдечни, отношенията между Уикинс и Хенкел не бяха добри. Прокурорската длъжност в окръг Пласи беше лесен начин да изкарваш по шейсет хиляди годишно, особено ако се преструваш, че Отрезът не съществува — задача, с която Уикинс успешно се справяше. Все пак не беше напълно непотребен — отнасяше се сурово към злоупотребата и занемарената грижа за деца и подаваше множество граждански жалби към окръжните агенции по екологични проблеми. Предпочиташе обаче асистентът му да върши неприятната работа, включително да се явява в съда по повечето дела, а консултантският бизнес, който развиваше успоредно с това, често водеше до конфликт на интереси, които биха разтревожили някого с по-чувствителна или развита съвест.

Според негласното споразумение помежду им прокурорът оставяше шерифа да си върши работата, стига да не закача Отреза — по която и причина Уикинс се опита да го смели на кайма, когато разбра за претърсването по повод Пери Лътър. Хенкел беше принуден да му напомни, че по това време Уикинс бе участвал в голф турнира на Националния клуб „Пайкууд“, така че е нямало как да се допита до него. Най-вероятно Уикинс нямаше да гласува за Хенкел, когато му дойдеше времето, и щеше да направи всичко възможно и другите да не го правят. Само че никой не го слушаше и дори повечето съдии го смятаха за въздух под налягане, така че Хенкел не се притесняваше кой знае колко от това.

Въпреки всичко се радваше, че този ден Уикинс е по работа в Чарлстън и не можа да види пристигането на Чарли Паркър. Роб Чанър обаче беше там и изгледа любопитно детектива, което накара Хенкел да се почуди дали не се познават отнякъде.

Хенкел и Паркър си стиснаха ръцете.

— Знам кой сте — рече Хенкел, като затвори вратата. — И знам защо идвате.

— Алвин Мартин?

— И „Гугъл“.

— Е, и?

Мобилният телефон на шерифа иззвъня. Беше Айрин и той вдигна.

— Може ли да ти звънна след малко? Гостът, за когото ти споменах, тъкмо пристигна.

Тя беше наминала по-рано през деня и той й бе разказал за обаждането от Мартин и за човека, който идва, за да се изправи срещу Отреза. За първи път, откак го познаваше, тя съзря надежда в очите му.

Хенкел остави телефона и посегна към шапката си.

— Какво ще кажете да се поразходим, господин Паркър?

Хенкел обиколи Отреза за втори път този ден, но сега на съседната седалка седеше Паркър. Разказа му историята на района, защото отдавна се интересуваше от произхода на зловещата общност, и постепенно стигна до по-новите времена. Ясно разграничаваше фактите от подозренията и предположенията си. Не пропусна Килиан и Хъф, Пери Лътър и постройката в сърцето на Отреза с лекия мирис на женско присъствие. Отне му час, а когато свърши, Паркър бе чул огромна поредица от заплахи, изнудвания, изчезвания и убийства, простиращи се с векове.

— Как са оцелели толкова дълго?

— Те са част от вътъка на окръга — отвърна Хенкел, — а окръгът е втъкан в щата. Освен това обикновено не оставят следи. Това е важното. Много са внимателни или поне бяха доскоро.

— Защо се промениха?

— Млада кръв. По-гореща от старата. Освен това ми се струва, че има конкуренция за позицията на водача на глутницата. Оберон, сегашният им предводител, няма мъжки наследници. Имаше поне един син, въпреки че съм чувал, че има още един извънбрачен, но това са слухове. Така или иначе, те напуснаха Отреза преди много време и подозирам, че и двамата са мъртви.

— Оберон? Сериозно?

— Отрезът дава странни имена на децата си. Винаги е било така. Кръщават ги на герои от Библията, историята, митологията. Въпрос на традиция. Както и да е, Касандър, помощникът на Оберон, има двама сина, а и самият той е с десетина години по-млад от Оберон. Това пак са само слухове, но Касандър май мисли, че е време Оберон да отстъпи и да предаде водачеството на неговия род.

— А Оберон не ще.

— Засега.

Подкараха към „Шелби“, където Хенкел седна на обичайното си място.

— Бих предложил да не се опитате да не биете на очи — каза той, — но предполагам, че ако идеята ви беше такава, нямаше да се появите и да ми се представите по този начин.

— Скоро ще разберат, че съм тук. Обърнах внимание, че не ме попитахте нищо.

— Реших, че сам ще ми кажете, когато прецените.

Двамата си поръчаха кафе и пай и Паркър му разказа всичко.

Телефонът на Оберон позвъни, докато шофираше към Търли. Той спря отстрани на пътя, изслуша каквото имаха да му кажат, и затвори, без да обели и дума. Телефонът звънна отново, но той не вдигна. Слезе от пикапа, направи няколко крачки навътре в гората и вдигна очи към небето. Дърветата бяха почти оголели и приличаха на пукнатини в космоса. Оберон обели малко парче кора и го завъртя между пръстите си. Чувстваше се като осъден на смърт, който току-що е чул датата и часа на екзекуцията си и поради това светът внезапно е станал по-красив, а всяка гледка, звук и миризма — по-ясни и отчетливи. Северният хлад, който прерязваше костите му, най-сетне се бе появил, ала не под формата на зима, а в лика на един човек. Много заплахи бе преживял Отрезът, но никога такава. Сами бяха привлекли детектива с действията си, с безразсъдството и жестокостта на младежите си.

За миг беше си помислил, че най-лошото е отминало. Размина им се откриването на двете тела и убийството на умствено изостаналия мъж, който никога не бе наранил жива твар в живота си. Беше разрешил претърсване на Отреза от външни лица и рискът се беше отплатил. Дори с Хенкел можеше да се оправи.

Но този човек, този Паркър, беше роден ловец и нещо повече. Нещо много повече.

Останал сам между дърветата, Оберон се почуди дали не е време да напусне Отреза. Можеше да вземе Шера и Тамара със себе си. Щяха да започнат нов живот другаде, далеч от окръг Пласи. Имаше малко скрити пари — достатъчно, за да си купят нови самоличности и да се устроят скромно. Той имаше сръчни ръце. Можеше да си намери работа като монтьор, дори да започне свой бизнес. Нямаше да е трудно.

Искаше обаче син, който да замени изгубените. Онази жена, Пейдж, май щеше да роди момче от неговото семе. Хана ги разбираше тези неща; досега никога не бе грешила пола на бъдещите деца. Това момче, бе решил Оберон, нямаше да бъде продадено. Не го интересуваха плановете на Касандър и другите. Отрезът имаше по-голяма нужда от нова кръв, отколкото от пари. Оберон възнамеряваше да отгледа момчето като свое и да му намери добра партия в Отреза, за да продължи рода му. Тази сутрин му се бе наложило да сподели намерението си с Касандър и адвокат Старчър, за да възпре всякакви плащания в очакване на осиновяването. Това беше поредният пирон в ковчега на отношенията му с Касандър, когото някога имаше за свой най-добър приятел и довереник.

Касандър, от своя страна, го предупреди, че не е единственият в Отреза, според когото детето трябва да бъде продадено, както е планирано. Вече имаха родители, които го чакаха срещу определена сума пари. Оберон не разполагаше с достатъчно средства, за да компенсира провалената сделка. Оберон обаче му напомни, че не е длъжен никого да компенсира. Винаги бяха задържали децата, когато бяха нужни на Отреза. Касандър обаче не беше съгласен и се бяха разделили с лошо. Спречкването окончателно убеди Оберон, че ще трябва да убие Касандър, а може би и синовете му.

Ала всичко това беше преди появата на ловеца от севера.

Какво следваше сега? Отрезът не беше силен като някога.

Страхът и респектът, които предизвикваше у хората в окръга, бяха резултат от натрупания ужас и подхранвани от миналото. Днес Отрезът беше само сянка на миналото си величие и дори Мъртвия крал не можеше да спре упадъка му.

Оберон можеше да напусне Отреза със семейството си и да вземе Пейдж със себе си. Щеше да бъде опасно, но й оставаха само няколко месеца. Шера щеше да се грижи за нея, а щом бебето се родеше, той щеше лично да се разправи с Пейдж. Похищението й беше последица от гнева му заради загубата на синовете му, също както проследяването и отвличането на Кори Уайът. Бе възнамерявал да убие и стареца, собственика на бензиностанцията, но природата го беше изпреварила. Тогава Оберон беше заслепен от мъка, и все пак това беше правилно решение, а и Пейдж им бе свършила добра работа. Кори Уайът им бе дала само едно бебе, преди да умре, но двете заедно бяха донесли доста пари на Отреза.

Искаше му се да може да пусне Пейдж да си върви. Уважаваше я повече от другата, по-младата. Тази жена притежаваше истинска сила. Ако можеше да разчита, че ще си държи устата затворена, щеше да я освободи, но знаеше, че тя ще отиде в полицията при първа възможност. Яростта я пазеше да не полудее, но пламъците й нямаше да бъдат потушени само с обещанието за свобода. Касандър искаше да я убие след третото бебе. В това отношение може би беше прав.

Заръмя тих дъждец. Оберон затвори очи и го остави да капе по лицето му. Усещаше как се събира по клепачите му и се стича по страните му. Мокреше косата му и попиваше в кожата му, бавно отмивайки всички мечти и фантазии. Той въздъхна и се отърси от тях. Не, нямаше да избяга от земята си. Той принадлежеше на Отреза и Отрезът живееше в него. Това беше тяхното място и ако трябваше да се бори, тъй да бъде. Някога Отрезът беше крепост и отново щеше да се превърне в такава. Бяха видели цели поколения противници да стават на прах и пепел, но бяха устояли. Щяха да се справят с Хенкел; щяха да се справят и с Паркър. Щяха да удържат Отреза пред нашествието на врага.

А Мъртвия крал виеше ли, виеше.

— Никога не съм чувал това име — каза Хенкел.

— Сигурен ли сте?

— Такова нещо не се забравя лесно. Ако имат крал, то това е Оберон. А той може да е много неща, но не и мъртъв.

— Харпър Грифин обаче е заявил, че действа в името на Мъртвия крал.

Паркър виждаше как Хенкел подрежда мислите си и внимателно подбира следващите си думи.

— Познавах Грифин само отдалеч — каза той. — Беше много популярен — хубавец, дори чаровен за по-лековерните. Не беше безкрайно тъп, но беше суетен и самомнителен, поради което не използваше интелекта си и той просто изветря. По едно време обаче много момичета в окръга го смятаха за добър улов — и то не само извън границите на Отреза.

— Имал е приятелка от Отреза?

— Не е потвърдено.

— Няма значение.

— Ако слуховете не лъжат, името й е Шера. Беше балдъза на Оберон, а сега е негова съпруга. Връзката им не е продължила дълго — Отрезът не се жени извън границите си и определено не одобрява връзки между жените си с мъже от типа на Харпър Грифин. Мисля обаче, че когато Грифин беше на път да се прости с живота си, задето налетя на сина на Касандър в „Оуки“, Шера се е застъпила за него.

— Съдейки по случилото се в Портланд, явно не е била готова да се намеси отново.

— Може и да не е знаела какво му готвят. Освен това сега Шера е с Оберон и каквото и да е имала с Грифин, то е в миналото. Тя е корава жена. Съмнявам се, че е проливала сълзи за Грифин след смъртта му.

— Ами Нора Медоус, бившата съпруга на Бърнел?

— Името ми е познато. Не само жените от Отреза пресичат границите в името на удоволствието. Казват, че е била с Касандър, преди той да се ожени.

— Сложен окръг си имате, шериф Хенкел.

— Не ми е скучно. Очевидно съм длъжен да ви предупредя, че ако възнамерявате да разпалвате проблеми с Отреза, ще ви арестувам и повдигна обвинения за всички нанесени вреди или, не дай си боже, смъртни случаи.

— А в случай на самозащита?

— Стига да я докажете с независим свидетел.

— Ще го имам предвид.

— Непременно. Може ли да попитам какво смятате да правите сега?

— Ще говоря с Оберон и ще го помоля за среща с двамата мъже, които за последно са били видени с Харпър Грифин преди смъртта му. — Паркър ги беше описал подробно на Хенкел и шерифът беше общо взето сигурен, че става дума за Лусиъс, по-големия син на Касандър, и още един младеж, на име Джабал. — И ако полицията в Портланд не възнамерява да отдели от бюджета си детективи, които да дойдат на място, ще им се наложи да ме придружат доброволно на север, където ще бъдат разпитани за смъртта на Грифин и изчезването на моя клиент, Джеръм Бърнел.

— Отсега мога да ви кажа, че Оберон няма да го допусне.

— Длъжен съм първо да попитам. Въпрос на учтивост.

— А когато откаже?

— Тогава ще трябва сам да вляза да си ги взема.

— Не сам, надявам се?

— Не.

— Отрезът може да реши пръв да нападне.

— Чудесно.

Хенкел го изгледа. Исусе Христе, помисли си той, този говори сериозно.

— Ако съм прочел вярно, били сте прострелян.

— Точно така.

— Доста нетърпелив ми изглеждате да ви застрелят отново.

— Надявам се, че съм усвоил някои тактики за избягване на куршумите след последния случай.

— И аз се надявам.

Хенкел вдигна ръка за сметката и едновременно с това плъзна прегънат лист хартия към Паркър. Когато го погледна отново, листът беше изчезнал.

— Какво е това? — попита Паркър.

— Карта на Отреза. Разстоянията са приблизителни и е само частична. Не видях всичко, а и няма откъде да намеря повече информация. Преди да влезете там, трябва да знаете, че територията им се охранява от години. Малко преди да стана шериф две добри стари момчета дръзнаха да влязат с двайсеткалиброва двуцевка, защото си мислеха, че рискът си струва.

— И?

— Единият изгуби крака си в капан за мечки, а не мисля, че в Отреза бродят стръвници. Иначе казано, аз не бих влязъл там без водач, но единствените водачи, които познават Отреза, са собствените му жители, които надали ще имат желание да ви помогнат.

Сметката дойде. Хенкел я плати и грижливо сгъна бележката, след което я прибра в портфейла си.

— Ами вие? — попита Паркър. — Ако знаят, че съм тук, ще знаят и че сме разговаряли.

— Нека.

— Не мислите ли, че ще погнат и вас?

— Досега не са го направили, а и убийството на шериф е голям залък дори и за тях. Или поне на това разчитам — отвърна Хенкел, но не звучеше сигурен, а и усмивката му беше напрегната.

Паркър го последва, без да хвърли дори поглед към масата до касата, където Ейнджъл и Луис седяха с оръжия под ръка, наблюдаваха паркинга и търпеливо чакаха да дойде часът на разправата.

76

Рос почука на вратата на Конрад Браун. Шефът се беше заринал с документи и почти изпита облекчение, когато Рос се появи на вратата — поне докато не видя изражението на лицето му.

— Какво има?

— Помоли ме да те държа в течение за действията на Паркър.

— Той е в Западна Вирджиния.

— Защо?

— Разследва нещо, наречено Отреза — затворена общност, вероятно свързана с престъпна дейност.

— Нещо, което трябва да ни тревожи?

— Вероятно не повече от обичайното.

Браун се намръщи.

— Значи, е зле?

— Ще видим. А сега погледни това.

Рос извади смачкана карта на Съединените щати от папката, която държеше под ръка. Разгъна я на бюрото на Браун, така че да се видят нанесените с червено GPS координати. Браун веднага усети как го побиват тръпки. Беше виждал такива карти.

— Намерени тела?

— Де да беше това — отвърна Рос и му подаде малко картонче. На него със същия почерк беше написано „Тоалетни на ФБР“ и въпросителна.

Рос посочи едни от координатите в Средния запад.

— Тук е Националният музей на горчицата в Мидълтън, Уисконсин. Близо до него, в Нийлсвил, също отбелязана, се намира Чати Бел, Най-голямата говореща крава на света. — Пръстът му се премести надясно. — Това е Музеят на дъгата в тематичния парк, „Доливуд“ в Пиджън Фордж, Тенеси. Тук, в Сан Антонио, е Арт музеят за тоалетни чинии на Барни Смит. Имаме още Картофения музей на Айдахо, Международния бананов музей в Мека, Калифорния, и най-големият скрин на света в Хай Пойнт, Северна Каролина.

— А това? — попита Браун, като унило посочи координатите в пустинята Мохаве.

— Зона 51^[28]. Не мисля, че има нужда да проверяваме отпечатъци от пръсти, за да се досетим кой го е изпратил.

— Този изрод Ейнджъл — каза Браун. — Мразя ги тези типове.

77

Касандър лежеше в леглото и обмисляше кога би било най-добре да се разправи с Оберон, който изглеждаше твърдо решен да задържи контрола си над Отреза, въпреки че хватката му все повече отслабваше.

Сутринта Оберон беше информирал старейшините в Отреза за намерението си да вземе следващото — и последно — дете на Пейдж и да го отгледа в дома си. Малцина надигнаха глас в открито несъгласие, но един от тях беше Касандър, който повтори публично онова, което Оберон му беше казал насаме преди време. Изтъкна, че Оберон се е съгласил следващите две деца да бъдат продадени и приходите от това да бъдат разпределени по равно. Последните години бяха тежки за всички. В желанието си да продължи рода си, посочи Касандър, Оберон обричаше всички им на затруднения.

Оберон обаче беше водачът и крайното решение беше негово. По-късно Касандър бе дочул недоволно мърморене от някои, които си бяха замълчали по време на събранието, но не им обърна внимание. Вече не бяха от полза. Те нямаше да се опълчат открито на Оберон, но това само по себе си не беше непременно лоша новина. Означаваше, че Касандър и синовете му можеха да превземат властта без страх от конкуренция.

Въпреки че Лусиъс беше по-големият син на Касандър, той не беше водач по темперамент, само по желание. Въпреки че Мариус беше пожелал да изгорят Харпър Грифин, той беше по-балансиран, и именно на него Касандър възнамеряваше да повери бъдещето на Отреза. Разбира се, младежът още не беше съвсем готов: беше твърде зелен, твърде слаб. Ако Оберон сдадеше властта, щеше да се наложи Касандър сам да я поеме, а Мариус да го следва, докато бащата не преценеше, че синът му е готов да го наследи. Беше готов за тази отговорност. Беше разговарял с Мъртвия крал и беше получил неговата благословия.

Касандър вече беше започнал да шие мантията си. Той получи обаждане от Старчър, който го информира за посещението на Паркър при Нора Медоус, и той изпрати Мариус и Джабал да я ликвидират. Когато детективът стигнеше до Пласи, което със сигурност щеше да стане, щеше да се разправи и с него, ако Оберон подходеше твърде предпазливо.

Върху лявата му гърда полегна ръка и пръстите й се плъзнаха между сивеещите косми подобно дребни розови змии. Шера лежеше гола до него. Детето й си играеше далеч на юг в къщата на Хана.

— Отново — каза тя. — Направи го отново.

Оберон вероятно идваше насам, но Касандър я облада за втори път, без да мисли за риска да бъдат разкрити. Донякъде дори му се искаше това да стане, та да може враждата между двамата мъже да стигне до критична точка и най-после да бъде разрешена.

Оберон обаче не се появи, защото беше зает със собствените си проблеми.

78

Оберон спря да купи някои основни неща от „Сампсън“, най-големия универсален магазин в Търли. Отрезът беше почти самодостатъчна общност, но все пак трябваше да купуват някои продукти като кафе, захар и сол. След кратък размисъл Оберон купи и една кутия деветмилиметрови муниции, две кутии патрони за дванайсеткалибровата си пушка и три кутии 7,62x39 за своя „Колт AR-15“.

По принцип Касандър отговаряше за въоръжението в Отреза, но Оберон вече му нямаше доверие. Не ставаше дума само за очевидното му нежелание или неспособност да овладее Лусиъс, нито за възраженията му срещу плановете на Оберон за бебето на Пейдж или дори за подозрението на Оберон, че Касандър иска да поеме властта над Отреза. Не, Оберон беше забелязал начина, по който Касандър гледа жена му. Той все още вярваше на Шера… или поне така си мислеше.

В интерес на истината, вече не беше сигурен.

Претегли една от кутиите в ръка. По отношение на точността колтът нямаше да му бъде от голяма полза на повече от двеста метра разстояние, но той и не беше предназначен за това. Ако нещо се случеше в Отреза, боят щеше да се води от малки разстояния. Наслади се за още няколко секунди на тежестта на мунициите, след което ги занесе в пикапа. Докато ги подреждаше, му се стори, че някой го наблюдава. Вдигна очи и видя един мъж, облегнат на безличен седан, толкова чист и необичайно нов за този район, че със сигурност беше взет под наем.

Детективът: Паркър.

Оберон затвори вратата на пикапа, огледа паркинга за приближаващи автомобили и се приближи до ловеца.

— Знам кой сте — каза той.

— Тогава знаете и защо съм тук.

— Не, ще трябва да ми кажете.

— Искам да ми предадете двамата мъже, Лусиъс и Джабал, които неотдавна са били в Портланд, Мейн.

— С каква цел?

— За да могат да бъдат разпитани тук или на североизток за смъртта на Харпър Грифин и изчезването на Джеръм Бърнел.

— Не съм ги чувал.

— Не съм ви питал за това. Попитах ви за Лусиъс и Джабал.

— Вие сте частен детектив. Нямате правомощия тук, а нито Лусиъс, нито Джабал са обвинени в престъпление. Връщайте се в Мейн, преди нещата да загрубеят.

— Не бих могъл.

— Значи, всичко ще се случаи по реда си.

Оберон понечи да се отдалечи, но се спря.

— Защо не можете просто да ни оставите на мира? — попита той.

— Не мисля, че вие сте мирни хора или че Отрезът е мирно място — отвърна Паркър, — така че не виждам смисъл във въпроса ви.

— Предупреждавам ви. Стойте далеч от нас.

— Лусиъс — повтори Паркър. — И Джабал.

Оберон не каза нищо повече, само се качи в пикапа си и потегли. Когато погледна в огледалото, Паркър вече го нямаше.

Не беше трудно да разбере къде е отседнал детективът, защото в окръг Пласи нямаше много хотели, още повече пък такива, в които някой би се спрял. Паркър беше взел стая в „Драйдън Ин“, а Мортън Драйдън имаше достатъчно здрав разум, за да не ядосва Отреза.

Оберон се прибра у дома. Прозорците на спалнята бяха отворени, дюшекът беше гол, мокрите чаршафи висяха на простора. Бяха ги постлали преди по-малко от седмица. Оберон не изкоментира, а целуна Шера и попита как са Пейдж и Гейл. Тя каза, че още не ги е навестявала, но ще иде да ги нагледа след вечеря. Щеше да вземе и Хана. Жените не бяха преглеждани от миналата седмица, а Хана беше специалист в това отношение.

Оберон остави жена си и прекоси Квадрата. Още преди да е стигнал до стъпалата пред къщата му, Касандър излезе на верандата. Не се изненада, като видя приближаващия гостенин, но инстинктивно сви юмруци. Освен това явно стоеше с яке вкъщи, което можеше да означава единствено, че носи оръжие под него.

Оберон беше твърде стар или твърде мъдър, за да се преструва, че всичко е наред.

— С теб имаме въпроси за обсъждане — каза той, — но сега не му е времето. Имаме по-съществен проблем.

Касандър се поотпусна и зачака да чуе.

— Паркър е тук.

79

Макар и затворена в бараката, откъдето можеше да наблюдава живота наоколо само от разстояние, Пейдж беше прекарала толкова много време в Отреза, че беше свикнала с ритъма на общността. От прозореца си можеше да познае дали има проблем, или повод за празненство. Освен това се беше научила ловко да манипулира Шера, Хана и другите жени, така че да й дават полезни сведения, и дори бе успяла да изкопчи нещичко за организацията на Отреза по време на сексуалното насилие, завършило с три бременности, въпреки че всяко зрънце информация й бе струвало болка. И сега напрежението витаеше във въздуха: нещо не беше наред. Усети го по начина, по който Оберон и Касандър излязоха от къщата на последния и започнаха да събират хора около себе си. Не се изненада, когато видя оръжията. Единствената й тревога беше какво означава това за двете им с Гейл. Тя нямаше да стъпи повече в онова мазе. Предпочиташе да умре.

Всъщност, даде си сметка тя, бездруго мога да умра.

Двете с Гейл бяха скрили камъка и парчето тухла в казанчето на тоалетната. Очите на Гейл бяха запазили обезпокоителна живост, откакто се бе сдобила с оръжията. Не бяха озарени от светлината на разсъдъка, но поне показваха някаква връзка със света наоколо. По-възрастната Пейдж едва я бе убедила да не се муси задето не употребяваха съкровищата веднага — и с това да привлече вниманието на похитителите им.

Вечерта Пейдж заспа, но се събуди още по тъмно от шума на двигатели. На площада спряха два пикапа и една кола, в които се качиха група въоръжени мъже и отново потеглиха. Оберон и Касандър не бяха сред тях, но това нямаше значение. Важното бе, че в Отреза бяха останали значително по-малко мъже, а само след няколко часа Шера и Хана щяха да дойдат със закуската, защото обикновено ги хранеха между шест и седем часа сутрин.

Пейдж се обърна към Гейл, която седеше на пода по нощница. Беше обвила коленете си с ръце и подпряла брадичка на тях, а очите й бяха вперени в жената на прозореца.

— Защо не донесеш новите ни играчки? — попита Пейдж.

80

Хенкел си легна. Цялото тяло го болеше. По-рано през деня беше свалил задната врата на къщата от касата й, защото пантите се бяха повредили, и докато се усети, беше започнал да я търка с шкурката. Много скоро целият беше покрит с прах и пот, но поне бе успял да се разсее от мислите за Отреза и пристигането на Паркър. Сигурен беше, че лекарят няма да одобри тази борба с вратата, докато не оправи сърцето си, но ако започнеше да мисли по този начин, изобщо нямаше да излиза от вкъщи.

Беше потънал в толкова дълбок сън, че когато телефонът иззвъня, той го вписа в съновидението си и сянката му вдигна слушалката, за да чуе гласа на Пери Лътър, който плачеше за майка си и молеше Хенкел да я доведе, защото го боли корем.

Имам кръв на ризата си, каза Пери. Имам кръв навсякъде.

Хенкел се събуди. Телефонът още звънеше. Беше Айрин.

— Знам, че още е тъмно — каза тя, — но можеш ли да дойдеш насам?

Хенкел седна.

— Какво става?

— Мисля, че има мъже в гората, които наблюдават къщата. Може и да греша, затова звъннах на теб, а не на 911. Не исках да изглеждам глупачка, ако са само сенки, които се движат от вятъра.

— Заключи вратите. След десет минути съм там.

Когато Хенкел звънна в службата, помощник-шериф Роб Чанър тъкмо отиваше да нагледа Дела Уоткинс в изтрезвителното. Дела не беше редовен посетител, но когато й се случеше да прекали — което ставаше около три пъти в годината, — беше склонна да вдига скандали и да чупи предмети, които не й се полагат, като врати, прозорци и чужди глави. Този път се беше ограничила с едно от старите огледала в „Бара на Бъри“, чийто собственик надали щеше да повдигне обвинения. Щеше да настоява само да му се платят щетите, а щом изтрезнееше, Дела щеше да се разкае и да плати още на същия ден.

— Проблем ли има, Луси? — попита Чанър диспечера.

— Шерифът тръгва към дома на Айрин Колтър. Сторило й се, че някакви мъже обикалят наоколо.

— Разтревожен ли звучеше?

— Напоследък да не е звучал разтревожен?

Чанър погледна кафеварката. Тъкмо беше сложил нова доза, в случай че Дела се освести по-скоро от очакваното.

По дяволите.

Одел Уотсън седеше до прозореца на стаята си и се опитваше да довърши домашното си по география и да начертае карта на всички големи реки в Съединените щати. Нямаше представа за какво можеше да му е нужно това по-нататък в живота, освен ако не възнамеряваше да стане речен капитан, а той определено нямаше такова желание. Едно беше да знае имената им, съвсем друго — да ги нарисува с всичките им притоци. Трябваше да поспи, но сънят като че ли беше твърдо решен да му се изплъзне и тази нощ. Събудил се беше малко преди три сутринта и бе почел на нощната си лампа, след което се беше сетил, че е забравил за големите реки. Решил, че това му е пречило да заспи, и той се бе замислил за удивителните начини, по които работи мозъкът. После беше станал, извадил учебниците от чантата си и се бе заловил за работа. Тъкмо беше свързал Пекос с Рио Гранде, когато на градинската порта се появи Пери Лътър.

Одел знаеше, че го издирват, и беше чул някои от слуховете за изчезването му, защото майка му и баба му постоянно шепнеха за това. Пери продължаваше да бъде основна тема в „Шелби“, където липсата му беше хвърлила сянка върху целия персонал, а госпожица Куини беше станала по-раздразнителна от всякога. А ето че сега Пери стоеше до портата: с маратонки, панталони, закопчана догоре риза и ветровка.

И все пак това не беше истинският Пери. Одел го познаваше, откакто се помнеше — още откакто майка му го водеше в заведението като бебе, за да заработи няколко допълнителни часа. Госпожица Куини не възразяваше, стига Одел да кротува, което той обикновено правеше. Не беше от децата, които плачат често; харесваше му да наблюдава света, когато е буден, и да сънува за него, докато спи, а останалата част от времето му беше заета с храна и игри.

Така лицето на Пери Лътър беше едно от първите, които Одел опозна. То се беше запечатало в съзнанието му. И макар фигурата на портата да приличаше на него, сходството им беше като между тушираните фотографии на модели в някои от списанията на майка му и действителните образи в по-евтините журнали, които тайничко предпочиташе тя — онези, в които коремите на жените висят от банските костюми, а тлъстините на бедрата им са прищипнати. Сякаш някой внимателно беше редактирал чертите на Пери, за да направи малките му очи пропорционални на останалата част от лицето и да изчисти петната по кожата му. Одел си помисли, че сега изглежда направо красив. Там стоеше Пери, какъвто можеше да бъде, ако лекарите не бяха оплескали нещата при трудното му раждане и не бяха стиснали черепа му с форцепса с една идея по-силно от необходимото. Това беше Пери, какъвто винаги бе трябвало да бъде. Мъжът, когото Пери Лътър виждаше, когато се погледнеше в огледалото.

Може би Одел трябваше да се уплаши, но не изпита страх. Знаеше със сигурност, че Пери е мъртъв — инак това същество с неговия лик нямаше да стои сега до оградата, — но Одел не усети никаква заплаха. Мъжът имаше очите на Пери, меки и приятелски както винаги, но сега в тях се четеше и интелигентен поглед, който липсваше преди и който го озаряваше отвътре, сякаш някой беше пъхнал крушка в главата му и беше натиснал копчето.

Майката и бабата на Одел спяха. Той не ги повика. Вместо това отвори прозореца, покатери се през него и скочи навън. Тръгна към съществото на портата — Пери или новата му версия — и застана достатъчно близо до него, за да може да го докосне. Подухна лек ветрец и Одел усети новата миризма на Пери: на дим, изгоряло дърво и кал, като че ли някой беше запалил огън в тресавище.

По лявата маратонка на Пери имаше кръв, и то не просто капки: беше петно от рана, която не е спряла да кърви, докато кръвта му не е свършила.

— Болеше ли? — попита Одел.

Пери не отговори. Само се усмихна.

— Съжалявам — каза Одел, макар да не знаеше за какво точно. Не беше сторил нищо, а и не мислеше, че може да предотврати случилото се с Пери. Просто съжаляваше, че се беше случило.

Пери кимна. Обърна се с гръб към Одел, пресече пътя и спря, за да изчака момчето. Одел се огледа наляво и надясно и го последва. Знаеше, че Пери няма да му направи нищо лошо и където и да го заведеше, значи, там трябваше да бъде.

Дори не се поколеба, когато се запътиха към Отреза.

81

Най-хубавото в „Драйдънс Ин“ според Луис беше, че вероятно скоро щеше да се срути и повече никому нямаше да се налага да отсяда там. Може би някога, много преди хората да научат за съществуването на луксове като работеща канализация, електрическа мрежа, която не звучи като повреден реактивен двигател, и кърпи, които биха могли да бъдат по-меки от шкурка, „Драйдънс“ е бил приемливо място за хора с достатъчно ниски очаквания. Сега обаче принадлежеше на далечното минало, заедно с едрата шарка и туберкулозата, въпреки че нямаше да се учуди, ако проба от мръсотията зад мивката в банята покажеше следи и от двете.

Мотелът имаше двайсет и четири стаи, подредени според Луис във формата на свастика, с малък офис по средата. Стените на стаята му бяха лимоново зелени и контрастираха остро, даже болезнено, с кафевия килим и златните като жито завеси. Столовете подхождаха на стените, лампите — на килима, а завивките не подхождаха на нищо. В стаята на Луис имаше две легла и два стола, нито един от тях обаче не беше наистина удобен, макар да бяха неудобни по различен начин. Чувстваше се като Златокоска, която се е озовала в къщата на трите мечки, след като малкото мече е заминало в колеж и родителите му са струпали всичките му неща в килера.

Двамата с Ейнджъл поискаха отделни, но съседни стаи, за да привличат колкото може по-малко внимание. Когато Мортън Драйдън, собственикът на мотела, ги попита по каква работа са в Пласи с тона на човек, който е убеден, че въобще нямат работа там, Луис отвърна, че правят проучвания за книга, посветена на прочути фолк и кънтри музиканти от Западна Вирджиния. Това накара стареца да поомекне, особено след като Луис показа, че знае разликата между Моли 0‘Брайън и Моли 0‘Дей, както и че Милт Хейли, бащата на слепия цигулар Ед Хейли, е бил линчуван през 1889 г. по време на размириците в окръг Линкълн.

Дори да се изкушаваше, Драйдън се въздържа да попита от какъв зор чернокож мъж слуша музика, изпълнявана и слушана от бели. Вместо това им предостави шепа имена на местни момчета, които можеха да изсвирят някоя и друга проста мелодия, и дори им записа няколко диска от личната си колекция. Луис трябваше да признае, че някои от тях са доста добри, но Ейнджъл не ги оцени — за него всичко, в което се чуват кънтри цигулки и банджота и няма перспективи да влезе в „Американ Топ 40“ на Кейси Кейсъм^[29], минаваше за „селска простотия“. За потвърждение на прикритието си Луис се беше снабдил и държеше в стаята си малка сбирка местна музика, включително „Планинско джамборе“ на Айвън Трайб и „Планини от музика“ на Джон Лили. Освен това прекара две вълнуващи вечери в таверна „Надежда“ в Мортънсвил, където често свиреха местни банди.

Сега обаче си имаха други задачи. Паркър се беше върнал, а Оберон беше захапал въдицата. Отрезът или щеше да изчака следващия ход на детектива, или щеше да удари. Луис се надяваше на второто: отдавна не беше убивал никого.

Минаваше четири сутринта, а Луис не можеше да заспи. Ейнджъл спеше дълбоко в стаята си, Паркър правеше същото в своята, която беше през три врати от тази на Луис. До момента не бяха контактували помежду си. По-добре беше Отрезът да смята, че Паркър е сам. Тази вечер в другото крило на мотела имаше още няколко клиенти. В сградата беше тихо и само от време на време се чуваха преминаващите по пътя автомобили.

Луис обикновено спеше добре, но откакто бяха пристигнали в Пласи, се чувстваше напрегнат. Родом беше от Юга, но вече не го чувстваше като свой дом, ако въобще някога го бе приемал така. Освен това очакваше насилие. Благодарение на собствените си инстинкти и разузнаването на другите си партньори, с които бе дошъл тук — в това число двама японски туристи, които вече си бяха заминали, — беше развил усет към местните. Ситуацията вреше и скоро щеше да изкипи.

Засега обаче Луис имаше своя лична мисия. Последните кърпи, които му бяха донесли, бяха не само по-износени от обичайното, но имаха прогорени дупки от цигари, някои съвсем пресни. Всеки човек си има граници и Луис беше стигнал своите. Затова грабна кърпите под мишница, взе последната чаша каберне „Вергелеген Резерва“ и се отправи към офиса на мотела. Колкото и да е невероятно, на главната улица в Търли имаше гурме магазин с малка, но чудесна селекция от вносни вина, от които Луис си бе избрал „Вергелеген“. Купил си беше и четири чаши „Ридел“, защото не желаеше да пие качествено каберне от мотелските чаши, увити в салфетка, която би трябвало да демонстрира хигиена и чистота, но всъщност бъка от яйца на паяци.

Вратата на офиса беше затворена, а на табелката пишеше, че собственикът скоро ще се върне. Луис натисна дръжката. Вратата се отвори. Телевизорът вътре работеше тихо, но нямаше и помен от Драйдън или някое от децата му, които наглеждаха рецепцията в негово отсъствие. В пепелника лежеше цигара — угаснала, но още топла.

Луис остави кърпите. Зад рецепцията имаше още две стаи, в една от които персоналът спеше в малките часове на нощта. В леглото се виждаха следи от човешко тяло и завивките бяха разбъркани. Вратата към банята беше отворена, но вътре нямаше никого. До спалнята имаше малък офис, в който откри папки, сапуни, салфетки и две опаковки замразени понички, оставени да се размразят, за да бъдат поднесени на сутринта като закуска за клиентите. След кратък оглед Луис откри два пакета дебели, нови кърпи, които явно никога не бяха използвани. Размени своите за три от тях, излезе през главния офис и затвори вратата след себе си.

Надникна към паркинга зад офиса и двете места, запазени за персонала. На нито едно от тях нямаше паркирана кола. Където и да беше отишъл Драйдън или нощният управител, беше взел и автомобила си.

Беше хладна нощ. Луис вдиша дълбоко и усети мириса на дим и земния аромат на мъртви листа. Доволен, че е решил проблема с кърпите, той си помисли, че вече би могъл да поспи няколко часа.

На паркинга от дясната му страна спря пикап, от който слязоха трима мъже. Чу друг автомобил отляво, но не можа да го види, защото беше скрит зад другото крило на мотела. След секунди към нощните ухания се добави още една миризма: на силен, евтин афтършейв. Мъжете от пикапа се движеха бързо, но тихо през паркинга. Двама от тях носеха пушки, а третият държеше нещо като бутилки в двете си ръце.

Луис чу стъпки отляво. Допи виното си, постла едната кърпа на пода, положи чашата върху нея и я покри с още една кърпа. Стъпи върху горната част на чашата, счупи я и внимателно разпръсна парченцата между офиса и стената на основната сграда. После взе столчето и се скри в сенките.

Нехаен беше този мъж: не внимаваше къде стъпва, не внимаваше къде отива, не внимаваше дали държи пистолета достатъчно близо до тялото си. Не успя да реагира на стъклата под краката си, преди Луис да се появи от лявата му страна, да сграбчи пистолета с лявата си ръка, а с дясната, стиснала столчето на чашата, да прониже гърлото му с острото стъкло и да го завърти за максимален ефект. То се счупи вътре и изпрати кървав фонтан към нощното небе, а стената на мотела се обагри в червено. Мъжът политна назад, стиснал врата си в опит да спре шурналата кръв, а от гърлото му се откъсна гъргорещ звук като на дете, събиращо сили да се разплаче. Луис позна лицето му от „Портърхаус“. Паркър му беше казал имената на двамата мъже, които бяха седели с Харпър Грифин, докато са планирали да го изгорят жив. Това не беше червенокосият, Лусиъс, а другият — Джабал.

Луис нямаше време да го гледа как умира. Появи се още един стрелец, въоръжен с пушка, и едва не се препъна в тялото на Джабал. Лусиъс го простреля в сърцето с оръжието на Джабал и изстрелът отекна силно в нощта въпреки заглушителя. В паркинга влезе на скорост още един пикап, но Луис вече се движеше надясно. Рискува и погледна към тримата мъже, които пресичаха паркинга в момента. Единият се беше насочил към него, воден от звука на изстрела, и се криеше между паркираните автомобили. Другите, далеч зад него, щракаха с някаква запалка. Луис видя искрите й и зърна една от бутилките до нея, а другата — в краката на мъжете. Появи се пламък, който веднага погълна някакъв парцал.

Луис разбра. Щяха да изгорят Паркър в стаята му. Ако излезеше или се опиташе да избяга, мъжете на паркинга щяха да го застрелят — и ако не бяха мъртви, другите двама щяха да им помогнат. Вторият пикап и хората в него щяха да покриват територията отзад, в случай че Паркър се опиташе да избяга през прозореца на банята.

Мъжът с коктейла „Молотов“ изнесе ръка назад, за да го хвърли. Луис го застреля. Бутилката падна и се пръсна на земята, а пламъците обвиха краката на партньора му. Раненият мъж се свлече на колене и падна ничком в огъня. Чуха се полуавтоматични изстрели и от стената до него полетяха парченца мазилка. Той се скри обратно в офиса, който имаше ниска тухлена стена под прозореца, и се опита да нацели стрелеца между колите. От стаята на Паркър също се чуха изстрели, което означаваше, че двамата с Ейнджъл вече са разбрали какво става. След секунди се чу трошене на стъкло, последвано от нов взрив на Молотов, чиито пламъци се отразиха в стъклата на автомобилите. Някой изкрещя от болка и в полезрението на Луис се появи вторият от нападателите — безпомощен и с димящи панталони. Преди Луис да стреля, той падна безжизнен на земята. Зад него гореше клада с формата на човек.

Полуавтоматичният огън се насочи към Луис и пръсна стъклото на офиса. Той залегна на пода, молейки се да са им свършили коктейлите „Молотов“. Ако метнеха някой в помещението, нямаше никакъв шанс.

Пистолетни изстрели. Атаката срещу офиса бе преустановена, после за кратко се възобнови отново. Това е стрелба за прикритие, помисли си Луис. Той се изправи на колене и се приближи покрай стената до вратата точно навреме, за да види как два крака изчезват зад ъгъла, оставяйки кървава диря след себе си. Изтегляха мъртвите и ранените. Луис се опита да ги последва, но беше спрян от огъня. Някъде пищеше жена, но виковете й потънаха в рева на отдалечаващия се пикап. Още един пистолетен изстрел и всичко утихна.

— Луис?

Това беше Ейнджъл.

— Тук съм — извика той, — в офиса.

— Разкараха се — каза Ейнджъл, — но хванахме един жив.

Източното крило на мотела беше изцяло погълнато от пламъци. От север приближаваха сирени. На паркинга стояха три жени и един мъж, които бяха излезли от стаите си в другите части на мотела. Едната гледаше ужасено пръснатите стъкла и надупчената си от куршуми кола.

Паркър, Ейнджъл и Луис вече бяха оставили мотела зад гърба си. Паркър шофираше, Луис седеше до него, насочил пистолета си към мъжа до Ейнджъл на задната седалка. Десният лакът на Бенедикт беше пръснат и явно го болеше, но щеше да живее. Отначало не искаше да каже каквото и да било на похитителите си, дори името си, но Ейнджъл го почукна по ранения лакът с глока си и това свърши работа.

Можеха да изчакат полицията, но Паркър знаеше, че враговете им ще изпаднат в шок и паника след неуспешната си атака. Сега беше моментът за контраатака, а Бенедикт щеше да им покаже откъде да влязат.

Часовете на Отреза бяха преброени.

82

В къщата на Айрин светеше, но не се забелязваше движение нито вътре, нито вън. Хенкел огледа гората на светлината на фаровете и изгаси двигателя. Единственият звук беше цъкането на лампите с фотоклетка над главата му. Беше дошъл с пуснати светлини, защото, ако това беше работа на Отреза, искаше да знаят, че идва, макар да не можеше да си представи какво искат от Айрин, освен ако не се опитваха да я използват, за да стигнат до него.

Той слезе от колата. На колана му беше закачен кобурът с М&Р 9, а в ръка държеше една от служебните пушки „Ремингтън“ 870. Повика Айрин, но тя не отговори. Той се качи заднишком по стъпалата на верандата, без да сваля очи от гората, и почука. Пак нищо. Натисна дръжката, но беше заключено. Заобиколи. Задният вход също беше заключен.

Замисли се за кратко. Ако го беше послушала, значи, беше вътре. Не виждаше следи от проникване, но винаги беше възможно да са влезли, преди да е успяла да затвори, а след това да са заключили отвътре. Нямаше избор: трябваше да разбие стъклото, за да влезе.

Обърна пушката с приклада към стъклото и тъкмо се канеше да го удари, когато зърна движение в отражението. Отстъпи вдясно и вдигна пушката с пръст на спусъка, но я отпусна, като видя Айрин пред себе си.

— Божичко, не се промъквай така! Защо не си вътре, както ти казах?

— Сложно е — отвърна тя.

Той се приближи към нея, фокусирал цялото си внимание в лицето й. В този момент от дясната му страна приближи мъж и насочи пистолет на педя от главата му.

Хенкел замръзна.

Може да е само предупреждение, помисли си той. Може да ме оставят жив.

Мъжът се премести. Беше Нестор, един от синовете на Брайон Молин от Отреза, и не носеше маска. Нямаше да бъде просто предупреждение. Хенкел никога не си беше представял Нестор като убиец, но явно беше грешал. Изглежда, нямаше да живее — не и след като Нестор му показваше лицето си с такава готовност, но може би още имаше шанс да спаси Айрин.

Тогава тя проговори.

— Съжалявам. Все пак те харесвах.

— Не — издума Хенкел и в тази една сричка чу всичката умора и разочарование от един живот, който така и не се беше развил, както се бе надявал, а сега щеше да завърши по същия начин.

Айрин се обърна към Нестор.

— Просто го направи — каза тя, като че ли Хенкел беше старо куче, което трябва да бъде убито бързо и безболезнено.

Хенкел чу изстрела. А не трябваше: не и от това разстояние, не и ако беше предназначен за него. Нестор се просна на земята. Куршумът го беше уцелил под вдигнатата дясна ръка и го беше пронизал право през торса. Мъжът изхриптя и от устните му излезе кървав мехур, който се пръсна с последния му дъх.

Айрин стоеше със зяпнала уста и гледаше тялото му. Хенкел не знаеше дали е виждала как убиват човек досега, но и не го интересуваше особено. Видя Роб Чанър да приближава през моравата и за миг си помисли, че някой друг е убил Нестор, а Чанър идва да довърши работата на Отреза, но не можа да проумее логиката.

Чанър изрита оръжието от ръката на Нестор, без да сваля пистолета си от Айрин.

— На колене!

Айрин погледна умолително Хенкел.

— Те ме накараха — каза тя. — Заплашиха ме.

Просто го направи.

— Чу го — отвърна Хенкел. — На колене.

Тя коленичи. Чанър я бутна по корем и я претърси, след което прибра пистолета си в кобура и я закопча с белезници. Когато приключи, Хенкел му каза:

— Не го очаквах от нея. И от теб не го очаквах.

— Исках мястото ти — отвърна Чанър, — но не по този начин.

Радиостанцията в колата на Хенкел запращя. Той прескочи бившата си приятелка — тя определено беше такава и надали имаше нужда изрично да й казва, че вече не са двойка, — и отиде да отговори.

— Хенкел.

Гласът на Луси беше едновременно напрегнат и развълнуван.

— Имаме информация за престрелка в „Драйдънс Ин“. И пожар.

83

Хана и Шера отидоха в затвора по-рано от обичайното. Хана вървеше напред, а Шера я следваше с две порции върху подноса: хляб, мюсли, плодове, поизстинало кафе в пластмасови чаши, за да не могат затворничките да го използват за попарване.

Процедурата беше ясно установена. При влизането на жените Пейдж и Гейл трябваше да седнат на масата, а вратата да бъде заключена, преди да им поднесат храната. Едната жена оставяше храната на масата, а другата стоеше на известно разстояние, в случай че пленничките се опитат да им отнемат ключовете. С годините обаче правилата се бяха поотпуснали малко, както Хана и Шера — защото обикновено те се грижеха за жените за разплод. Сега едната сервираше храната, а другата оглеждаше стаите, зареждаше шкафа в кухнята или просто гледаше отегчено. Този път обаче явно бяха неспокойни и Хана стоеше близо до Шера, докато тя сервираше храната, и подрънкваше с ключовете в лявата си ръка.

Което беше чудесно.

Пейдж кимна едва забелязано на Гейл, която „без да иска“ обърна купичката си с мюсли на пода и се разплака. Хана се обърна да вземе парцал, а Шера приклекна, за да събере храната. В този момент Пейдж стовари парчето тухла, което държеше в дясната си ръка, върху слепоочието на Шера. Стори й се, че чу как нещо се пропуква, но кучката не падна. Само се олюля на краката си и изграчи като стар гарван на дърво. Пейдж я удари отново и Шера се строполи.

Междувременно Гейл изблъска толкова силно Хана отзад, че възрастната жена залитна напред и се строполи по лице на пода. После обаче успя да се извърти по гръб и започна да се бори с Гейл, която вече седеше върху корема й и се мъчеше да притисне ръцете й към пода.

Шера се опита да се изправи. Надигна се на ръце и колене и отърси глава. На слепоочието й имаше цицина и малка резка, която не кървеше много. По-голямата част от кръвта се стичаше от дясното й ухо: постоянно кап кап кап, която се събираше на локвичка на пода. Дясното й око беше сведено надолу. Устните й се размърдаха и издадоха поредица от звуци, но Пейдж не разбра нищо. Тя вдигна отново тухлата. Здравото око на Шера проследи движението, с което бременната жена вложи в удара цялата сила на торса си. Този път Пейдж едновременно чу и усети пропукването. Очите на Шера се завъртяха навътре в черепа й и тя се свлече в конвулсии на пода.

След като се погрижи за Шера, Пейдж можеше да помогне на Гейл, но тя всъщност нямаше нужда от помощ. Стоеше до Хана, която се гърчеше на пода до кухненските шкафове, вкопчила пръсти в устата и шията си. Изглеждаше като че получава удар. Лицето й беше станало мораво и издаваше гърлени звуци на пресекулки. Пейдж не понечи да й помогне или да вземе ключовете. Беше омагьосана от страданието на Хана, но все пак забеляза дълбоката рана на лявата буза на Гейл.

— Какво е станало с лицето ти?

— Поряза ме с ключа.

— А.

Вниманието им отново се насочи към Хана, чиито мъчения наближаваха връхната си точка.

— А ти какво й направи?

— Накарах я да изяде камъка.

— А — повтори Пейдж.

Главата на Хана се удари в една от вратичките на шкафа. Очите й станаха огромни, гърлото й издаде последен отчаян звук и гърчът спря. Пейдж я заобиколи и взе ключовете от пода. Погледна през прозореца. В Квадрата беше чисто и около затвора не се виждаше никой. Тя събу обувките на Хана, а Гейл взе тези на Шера. Бяха й по размер, но обувките на Хана бяха прекалено големи за Пейдж и тя натъпка малко вестници в носовете им.

Пейдж нямаше представа къде се намират. Знаеше само, че прозорецът към Квадрата гледа на юг, но нямаше идея накъде е най-близкият път или град. В края на краищата, нямаше значение. Вече не можеха да останат тук. Можеха само да избягат и да се надяват.

Вратата беше в другия край на къщата, което означаваше, че най-безопасно щеше да бъде да свият наляво, покрай източната стена, за да стигнат до гората под прикритието на сградата. Обясни плана си на Гейл, която я хвана за ръката и двете тръгнаха към вратата. Младата жена изглеждаше някак тъжна.

— Какво има? — попита Пейдж.

— Глупаво е…

Пейдж пусна ръката й, пъхна ключа в ключалката и го завъртя. Втората врата беше леко открехната. Тя надникна навън и не видя никого.

— Кажи ми.

— Исках да убия повече от тях.

— Миличка — отвърна Пейдж, — знам точно как се чувстваш.

Одел следваше Пери Лътър навътре в Отреза. Беше чувал истории за опасностите на това място и майка му го беше предупредила никога да не ходи там. Някои деца в училище говореха, че територията на Отреза е оградена с метални капани, ями с шишове и мини, които така ще ти взривят патката и топките, че ще трябва да пикаеш от дупка в корема. Одел не знаеше до каква степен е вярно всичко това, но разбираше, че хората от Отреза са опасни. Беше го видял с очите си. Понякога се чудеше какво се е случило с пленника, който изнесоха от буса и завлякоха в гората. Най-вероятно нищо хубаво. Сега самият той вървеше по подобен път, сякаш насън, и навлизаше все по-надълбоко в Отреза, следвайки присъствие, принадлежащо колкото на този свят, толкова и на някой друг.

Божичко, как щеше да се ядоса майка му.

Въпреки всичко той не се боеше, защото Пери беше с него и явно искаше да му покаже нещо.

Одел следваше отблизо стъпките — защото Пери оставяше следи в земята, което караше момчето да се запита дали наистина е дух. Виждаше отпечатъците от маратонките му в пръстта и тревата и отместването на храстите и клоните, когато Пери минаваше между тях. Не беше призрак като във филмите. Не беше прозрачен. Имаше материя в себе си.

Ала Пери беше мъртъв. Одел щеше да бъде сигурен в това, дори да не беше видял дупката в главата му и обгорената коса около нея, червено-розовото входно отверстие, бялото лъщене в черепа. Раната беше само потвърждение, въпреки че не обясняваше откъде е дошла кръвта по обувката му.

Пери спря и го погледна. Вече не се усмихваше. Изглеждаше тъжен и изпълнен с гняв.

Знае какво си мисля. Знае, че гледам дупката в главата му, помисли си Одел.

Пери вдигна с две ръце предната част на ризата си. Целият му корем беше в прободни рани, някои от които толкова близо една до друга, че образуваха една обща, голяма язва. Пери се обърна и вдигна ризата и от гърба си, където се виждаха още такива. В главата си Одел видя как Пери се влачи в калта и пръстта и плаче за майка си, преди отгоре му да падне сянка и да чуе името си наравно със звука от куршума.

Пери запаса отново ризата си. Одел не разбираше как така дрехите му са толкова чисти и само едната му маратонка носи следи от сполетялата го беда, но Пери винаги бе държал на спретнатата външност. Смъртта явно не беше променила това.

Пери посочи шубраците от лявата страна на Одел, където между дърветата се виждаше тясна пътечка. Остри метални зъби проблеснаха на лунната светлина. Това беше капан за животни, поставен точно там, откъдето би минал външен човек, решил да влезе по-напряко в Отреза. Това обясняваше защо Пери го водеше по по-трудния път.

Продължиха напред. Одел следваше стъпките на Пери все по-внимателно. Не искаше да умре тук. Не искаше да свърши като него.

И не искаше повече да гледа дупката в главата му.

84

В Отреза се върна само един пикап, в който бяха натоварени мъртвите и ранените. Другите два автомобила бяха останали в мотела. Касандър, Лусиъс и Мариус наблюдаваха приближаването му. Оберон също отиде при тях, пъхнал пистолет в колана си. Бяха предупредени, че атаката в „Драйдън“ не е минала добре. Грешка бе да възложат тази задача на Джабал и Бенедикт, а както изглежда, последният беше останал в ръцете на Паркър. Никой от оцелелите не знаеше дали е жив, или мъртъв. Бяха побегнали, за да спасят себе си.

Полицията щеше да дойде. Беше неизбежно. Имаше свидетели.

Докато сваляха телата, се чу женски вой и плач. Единият труп беше увит в старо одеяло и миришеше силно на изгорена плът. От одеялото се показа овъглена ръка и воят се усили.

Оберон се огледа за Шера и Хана, но не ги видя. Имаха нужда от тях, особено от Хана, която беше най-опитният лечител в общността. За последно ги бяха видели да приготвят храна за кучките в бараката.

Касандър се приближи до него.

— Какво ще правим?

— Ще хвърлим вината върху мъртвите — отвърна Оберон. — Неколцина от младежите ни са се скарали с Паркър и са се опитали да го убият. Не сме знаели нищо, докато пикапът не се е върнал, но единственият оцелял е бил шофьорът и той също е умрял тук. Ще се погрижим за ранените и после ще ги разкараме някъде.

Може и да стане, мислеше си Оберон.

Няма да стане. Само ще ни даде време.

Касандър не вярваше на ушите си.

— Сериозно ли говориш?

— Какво друго ни остава?

— Да се бием — намеси се Лусиъс.

— Това няма да бъде конфликт на местно ниво, няма да е просто с Хенкел. Ще бъде замесена щатската полиция, може би дори ФБР и Бюрото за алкохола, тютюна и оръжията. Не можем да се изправим срещу всичките.

И може би е най-добре да не го правим. Трябваше да се махна, докато можех. Да взема Тамара и Шера… ако тя поиска.

Той погледна към Касандър и усети прилив на гняв заради предателството, което подозираше. После очите му се спряха на затворническата барака. Нещо не беше наред. Може би някоя от кучките се беше разболяла.

— Не се притеснявай за Хенкел — каза Касандър.

— Защо?

— Мъртъв е.

— Моля?

— Пратих Нестор да се оправи с него.

— Не съм разпореждал акция срещу Хенкел.

— Знам. Аз го направих.

В този момент Лусиъс застана зад Оберон, вдигна пистолета си до тила му и натисна спусъка.

85

Касандър се отправи към затворническата барака, следван от Лусиъс. Жените трябваше да бъдат изведени оттам. Струваха твърде много, за да ги убият, но ако полицията ги откриеше, всички бяха загубени. Ще хвърлим вината върху мъртвите, беше казал Оберон. Точно това възнамеряваше да направи и Касандър. Оберон е заповядал да нападнат „Драйдънс Ин“ и Хенкел. Опитал се е да убие и Касандър, затова Лусиъс е бил принуден да се намеси. Имаха свидетели, които щяха да го потвърдят. Отрезът можеше да оцелее. Само трябваше да скрият жените.

И Мъртвия крал.

Лусиъс натисна дръжката на вратата. Беше отключено, а това не беше редно дори когато носеха храната. Той влезе вътре и видя Шера, паднала на една страна на пода, и Хана, просната по гръб в кухнята. Касандър го избута, за да стигне до Шера. Улови пулс, но съвсем слаб. Пръстите му се задържаха над пукнатия череп.

— Хана е мъртва — каза Лусиъс.

Шера не е, помисли си Касандър, но раната й беше много тежка. Никой в Отреза не можеше да се справи с такава травма. Трябваше да я закарат в болница, а това щеше да повдигне още въпроси.

Парчето тухла лежеше до тялото й. Касандър видя следите от кръв и коса по него. Извади една кърпичка от джоба си, взе го внимателно и прошепна на безжизнената Шера:

— Съжалявам.

Удари я два пъти, но тя не издаде и звук. Когато приключи, вече нямаше пулс.

Касандър остави камъка.

— Намери жените — каза той на Луисъс, — и ги доведи тук. Живи.

86

Пейдж се беше старала да поддържа, доколкото може, физическата си форма, но разходките в оградения двор най-много по час на ден между сексуалните насилвания, бременностите и трудните раждания не бяха добра подготовка за бягство.

Божичко, та аз се шегувам, помисли си тя. Бягам, по-точно препъвам се, за да си спася кожата. Бях изнасилвана, измъчвана и скоро ще родя трето дете, но се шегувам. А си мислех, че Гейл е луда.

Краката й бяха слаби и едва си поемаше въздух, а тежестта в корема й заплашваше да я свлече на колене. Хартията в обувките се беше разместила и ходилата й се движеха вътре. Вече беше паднала два пъти и беше разкървавила лошо дясното коляно и пищяла си. И двата пъти Гейл й бе помогнала да се изправи. Тя се справяше по-добре, но бременността й не беше толкова напреднала, а и беше прекарала само няколко месеца, не години, затворена като кокошка в клетка. Ала Пейдж забеляза и нещо друго: как момичето, което Гейл някога бе била, надигаше глава, сякаш досега бе спало в полудялата си обвивка, за да се предпази. Сега Гейл бе тази, която се грижеше за Пейдж и я насърчаваше да продължава и да не поглежда назад. Но колко уморена беше, Господи, и как само я боляха проклетите крака.

— Чакай — каза Пейдж.

Тя се спря, събу обувките на Хана и ги захвърли в гората. Щеше да пробва без тях. Нямаше да боли толкова… или поне така си мислеше, докато не тръгна отново и първите съчки и камъчета не прободоха нозете й.

— Мамка му! — изруга тя, когато едно остро камъче поряза дясното й стъпало и се заби в месото. Тя се спря, за да го извади, и се блъсна в гърба на Гейл.

— Какво става?

Пред тях стоеше малко чернокожо момче и ги гледаше изумено.

Пери Лътър сякаш се изпари. Както вървеше пред Одел, изведнъж изчезна, а на негово място се появиха две бели жени, и двете с издути кореми, въпреки че този на по-възрастната беше по-голям. Одел знаеше как изглеждат бременните жени и беше доста сигурен, че тези са точно такива. Дали бяха от Отреза? Ако да, какво правеха тук и защо едната беше боса? Одел не искаше да си има неприятности с Отреза. Нямаше работа на тяхна територия. Беше последвал Пери, но сега Пери го нямаше, а не можеше да се каже, че беше оставил указания на Одел какво да прави, ако срещне две жени с бебета в коремите.

Тогава по-младата каза:

— Моля те, помогни ни!

И Одел Уотсън разбра защо Пери Лътър го е довел в Отреза.

Лусиъс и Мариус проследиха двете жени. Не беше трудно. Бяха оставили диря в гората, която и дете можеше да открие.

Заповедта на Касандър беше повече от ясна: не биваше да убиват жените, въпреки това, което бяха сторили с Хана и Шера — макар смъртта на Шера да не беше изцяло тяхна заслуга, не че Лусиъс би казал на някого какво е направил баща му. А и той бездруго не харесваше Шера. Знаеше, че баща му спи с нея, но не смяташе, че може да се има вяра на жена, която изневерява на съпруга си.

А трябваше ли да се има вяра на мъж, който спи с чужда жена? Лусиъс не беше сигурен. Сложни бяха чувствата му към баща му. Обичаше го, но в същото време беше наясно, че Мариус е фаворитът и потенциалният водач на Отреза. По законите на първородството обаче Лусиъс беше този, който трябваше да наследи властта от Касандър, при положение че Оберон вече беше мъртъв. Трябваше да го обсъдят, след като належащите проблеми бъдеха решени. Мариус може и да беше умен, но Лусиъс беше този, който винаги вършеше мръсната работа — той уби и погреба Килиан и Хъф, той пусна куршума на Пери Лътър, след като Бенедикт оплеска нещата с ножа. Мариус не би могъл да свърши нищо от това, дори Касандър да не се беше погрижил по-малкият му син да стои настрана от най-кървавите задачи. Е, да, Мариус драсна кибрита на Харпър Грифин, но едва когато последният се бе напил дотолкова, че да не може да се съпротивлява. Мариус не беше водач. Не му стискаше. И въпреки това Касандър го предпочиташе пред Лусиъс.

В по-мрачните си моменти Лусиъс се чудеше дали не го е прецакало собственото му семейство. Ако някой трябваше да обере пешкира, защо да не е безразсъдният голям син вместо предпазливия, не, хайде да наричаме нещата с истинските им имена — страхливия — по-малък.

Лусиъс се спря, за да може Мариус да го настигне. Само за това ставаше брат му: да гони жени и да убива пияници. Дали когато настигнеха жените, Мариус щеше да му помогне да ги накажат? Защото да ги върнат живи, не означаваше невредими. Лусиъс винаги се беше питал какво би било да се възползва от Гейл със сила. В нея имаше нещо уязвимо, което предизвикваше най-низките му страсти. Можеше да се възползва и от Пейдж, просто за да й даде урок, а докато я чукаше, щеше да й разкрие, че именно той ще я убие, след като роди, и че ще се погрижи смъртта й да настъпи бавно. Никаква милост за нея. Така би искала Хана.

— Виж тук — каза Мариус и посочи храсталаците, в които бяха захвърлени две обувки.

Една от жените вървеше боса. Не че това имаше значение. Бяха по-бавни от тях, със или без обувки. Вече почти ги бяха настигнали.

— Идваме! — изкрещя Лусиъс. — Чувате ли? Идваме!

Той вдигна лице към бавно просветляващото небе и зави.

Одел водеше жените обратно към пътя. По-възрастната, която каза, че името й е Пейдж — по-младата беше Гейл, — му разказа, че Отрезът ги е държал в плен, но са избягали, и момчето нямаше причина да се съмнява в това. Щеше да ги заведе вкъщи, майка му и баба му щяха да знаят какво да правят. Засега вниманието му бе фокусирано върху усилията да намери пътя. Още беше тъмно, въпреки че на изток просветляваше, но Одел имаше добро зрение, а тъй като Пери го беше довел по трудния, неотъпкан път, той успяваше да го разпознае по пречупените клони и стъпканата трева. Внимаваше обичайната пътека да стои отдясно, защото помнеше, че на идване беше отляво. Опита се да обясни на жените колко важно е да вървят точно по стъпките му, защото наоколо имаше капани, поставени от Отреза, но не беше сигурен дали го разбират. Те постоянно ускоряваха крачка и дори се опитаха да ходят наравно с него, при което той ги предупреди да не го правят. Беше им трудно. Нозете на Пейдж бяха целите нарязани и въпреки че Одел не беше сигурен и се срамуваше да попита, струваше му се, че изпод роклята й тече кръв.

Зад гърба им се чу мъжки глас, последван от вой.

— Трябва да побързаме! — каза Пейдж, а Одел видя как по лицето на Гейл преминава особено изражение. Беше като вълна по плажа, която заличава всички следи от хората — думи в пясъка, стъпки и замъци, — и оставя след себе си само празнота.

Тя пусна ръката на Пейдж и стъпи вдясно, но се подхлъзна на влажните листа и калта и пропадна няколко стъпки надолу. Опита се да се изкатери обратно, а Одел протегна ръка да й помогне, но се чу щракване, Гейл изпищя от болка и изгуби равновесие. Одел зърна тънка сребриста нишка, увита около левия й крак, точно над глезена. Гейл се опита да стане, но жицата, проблясваща между листата, се опъна, вързана за ствола на едно дърво.

Одел се обърна към Пейдж, но нея я нямаше, а в следващия миг една ръка запуши устата му и той също се озова във въздуха.

87

Първи я намери Лусиъс, следван от Мариус. Гейл седеше в купчина мокри листа и дращеше с нокти по жицата, увита около крака й. Вдигна очи към него, без да спира да дере собствения си крак, да разкъсва кожата и плътта си. Лусиъс си помисли, че ако я остави така, може да се опита да прегризе крака си като вълк в капан.

Той извади ножа си и й показа острието.

— Намери другата — нареди той на Мариус.

— Ами тази?

— Аз ще се погрижа за нея.

— Не бива да я нараняваш. Татко ни предупреди.

Татко ни предупреди. Майната му.

— Каза да не я убиваме — поправи го той. — Нищо не е споменавал за нараняване. Ти мисли за другата кучка. Хайде, върви. Не ми трябва публика за това, което смятам да направя.

Одел спря да се бори. Ръката, запушила устата му, беше черна, както и лицето до неговото, а гласът в ухото му казваше да мълчи и че те са на негова страна. Само дето Одел нямаше страна или поне не знаеше да има такава. А и кои бяха „те“? Видя още двама мъже, и двамата въоръжени, които се криеха зад дърветата, и трети, проснат на земята, с вързани зад гърба ръце, с парцал върху устата и парче бодлива тел около врата. Останалата част от бодливата тел беше намотана около нещо като дръжката на метла, превърната в инструмент за контрол — по подобен начин някои жестоки хора биха карали мечка да изпълнява номера. Одел не виждаше добре лицето на човека, но му изглеждаше познат. В едно беше сигурен: този мъж беше от Отреза.

На едно възвишение се появи друг човек, също от Отреза. В дясната си ръка държеше пушка. Вървеше предпазливо по пътеката, като гледаше внимателно в краката си, към гората, дори към клоните над главата си, като че ли това, което търсеше, можеше да се крие там като прилеп или птица.

— Покажи се — каза Мариус. — Колкото по-дълго се криеш, толкова по-зле за теб.

Той се спря, забелязал някаква следа на земята. Приклекна и допря пръсти в прясната кръв. После ги вдигна пред лицето си и я размаза с палец. Беше още топла.

Когато отново погледна нагоре, на пътеката пред него стоеше непознат мъж. Беше дребен и небръснат, с плетена шапка срещу студа. И той, като Мариус, държеше оръжие в ръка.

— Тихо — каза той, — и остави пушката на земята.

Някой по-опитен стрелец от Мариус би се подчинил с ясното съзнание, че е безполезно да се опитва да вдигне оръжие срещу човек, който вече е насочил дулото си към него. Може би дори би съобразил, че е най-добре въобще да не мърда.

Мариус обаче се паникьоса. Опита се да се изправи. Дори не беше сигурен, че възнамерява да използва пушката си. Никога не беше стрелял по човек. Нямаше и да го направи, защото Ейнджъл го уби в мига, в който коленете му се отлепиха от земята.

Лусиъс се беше надвесил над Гейл с разкопчан колан, когато изстрелът проехтя.

— Какво, по дяволите…?

Той бързо се закопча и отстъпи назад. Повика брат си, но не получи отговор. Може би Пейдж се беше опитала да му се изплъзне и той беше стрелял, за да я уплаши. Дано не я е ранил така, че да навреди на бебето, помисли си той. Това дете беше чисто злато.

По средата на склона към пътеката Лусиъс видя чифт маратонки. Едната беше кървава. Погледът му се плъзна нагоре по прилежно изгладените панталони, чистата риза и накрая — към спокойното, усмихнато лице на Пери Лътър.

— Казах ти, че ще се срещнем отново — каза Пери, само че от устата му излезе по-дълбок, басов глас.

Пери изчезна, а на негово място се появи черен мъж с бръсната глава и сребриста брадичка: насмешливият, опасен образ от бара в Портланд. Същият, който според оцелелите от „Драйдънс Ин“ беше убил трима от Отреза за същия брой минути.

Лусиъс пусна оръжието и вдигна ръце.

— Предавам се.

— Не ми пука — отвърна Луис и го прати да прави компания на брат си в пламъците на отвъдното.

Междувременно Хенкел беше зает с пламъците на този свят, и по-конкретно, с тези в едното крило на мотела, от което вече бяха останали само овъглени греди и пепел. Два противопожарни автомобила се бореха огънят да не се разпространи в другите части на сградата. Помагаше им лекият източен вятър, който отвяваше искрите и пламъците далеч от комплекса, към един неизползваем терен, където някога се бе намирал бар „Уитни“, прочут с нетолерантността си към посетители извън бялата раса. Местният рай на расовата сегрегация бе загинал през 1997 г., когато членовете на една афроамериканска банда на име „Л8“ се бяха отклонили от маршрута си — транспортираха две хиляди плика с хероин от Питсбър до Уиъртън с два автобуса — и бяха направили бара на трески с импровизиран взрив с амониева селитра.

Мортън Драйдън твърдеше, че не знае какво е станало през нощта, в която в мотела му се е разразила въоръжена схватка, последвана от опожаряването на една четвърт от стаите му, докато той и колегата му удобно са отсъствали от полесражението. Хенкел не се интересуваше особено какво знае или не знае Драйдън и само съжаляваше, че вятърът отклонява огъня, вместо да изгори цялото вмирисано свърталище. Хенкел знаеше, че Чарли Паркър е бил тук, а свидетели потвърдиха, че е напуснал мястото с още двама или трима мъже, за да проследят един от автомобилите на нападателите. Другите им два автомобила бяха изоставени на паркинга, но преднамерено запалени, за да затруднят разпознаването.

На Хенкел обаче не му трябваха документи и регистрационни номера, за да разбере, че това е работа на Отреза, който бе решил да се разправи с Паркър, само че неуспешно, точно както бяха пратили Нестор да го убие — още нещо, което не им се получи. Айрин Колтър беше затворена в една килия в шерифската служба под охраната на двама въоръжени помощник-шерифи. След арестуването й бе проговорила само за да поиска полагащия й се телефонен разговор и да се свърже с адвокат на име Даниъл Старчър в Чарлстън, за когото беше известно, че има връзки с Отреза.

Известена от Хенкел, щатската полиция вече беше на път, съпроводена от най-малко един брониран джип „Хъмви“ и MRAP-a^[30] на окръг Макдауъл. Последният беше закупен по Програма 1033 на Департамента за отбрана, което всъщност бе трик на правителството да продаде част от бронираната си техника, след като Афганистан и Ирак бяха спасени със смяна на режима и демократизация. Хенкел смяташе, че закупуването на бронирания автомобил е най-тъпото нещо, за което е чувал, като се имаше предвид, че шансовете някой в окръга да употреби мини за разрешаването на какъвто и да било спор, са близки до нулата. Сега обаче нямаше да влезе в Отреза, без цялата защита и огнева мощ, които можеше да си осигури, и сдобиването с MRAP започваше да му се струва доста добра сделка.

Мобилният му телефон иззвъня. Беше непознат номер.

— Хенкел — каза той.

— Паркър е.

Хенкел отдръпна апарата от ухото си и го обърна към огъня тъкмо навреме, за да се чуе грохотът от срутването на три стаи.

— Чу ли това? Това е звукът от горяща сграда. Къде си, по дяволите? Да знаеш, че си арестуван.

— В дома на Тиона Уотсън съм — отвърна Паркър. — Тя каза, че знаеш къде живее. Тук има две бременни жени, които са били държани в плен и многократно изнасилвани от Отреза.

88

Касандър беше чул изстрелите. Бяха слаби, но вещаеха зло. Беше предупредил синовете си да не нараняват жените. Ако стреляха те, то не беше по бегълките. Изпрати двама мъже на разузнаване. Върнаха се, щом откриха телата. Касандър не проля нито сълза. Нямаше време. Щеше да плаче по-късно, ако оцелееше.

По негова заповед Отрезът започна да се готви за битка. Мъжете и жените се екипираха с пушки и полуавтоматични оръжия. Изкараха на пътищата автомобили, натоварени с чували с цимент и торове — каквото и да, само и само да увеличат масата им. После спукаха гумите им и повредиха двигателите. След като блокират пътищата, повечето жители трябваше да се съберат в Квадрата, откъдето Отрезът щеше да се отбранява.

Те обаче не бяха много: едва около трийсетина възрастни. Отрезът оцеляваше благодарение на репутацията си и живееше на гърба на стара слава. Може би Оберон беше прав и времето му вече изтичаше. Ако беше така, нямаше да гние бавно и протяжно, а да лумне и изгори. И Мъртвия крал щеше да бъде част от това.

Отрезът бе крил Мъртвия крал само два пъти в историята си заради непосредствена заплаха. За тази цел в гората бяха построили специално укритие, но Касандър не възнамеряваше да го използва. Заля с бензин в и около бункера и възнамеряваше да се позиционира там. Щом настъпеше краят, щеше да се залости вътре, да драсне клечката и да загине заедно с Мъртвия крал.

Никълъс, един от синовете на Мика Моркамб, се приближи до него тъкмо когато Касандър изхвърляше последната туба от бензин в гората. Изглеждаше уплашен. Имаше защо: повечето жители на Отреза нямаше да преживеят настъпващата буря.

— Какво има? — попита Касандър.

— Холбъртови са избягали. Лън също.

— Как така?

— Автомобилите им ги няма. Заминали са.

Семейство Холбърт имаше трима синове, най-младият от които беше на седемнайсет. Семейство Лън имаха двама, двайсетина и нещо годишни. Силите на Касандър бяха намалели с почти една трета само с един удар.

— Кой знае за това?

— Засега само аз и Деймън.

Деймън беше по-малкият брат на Никълъс.

Касандър го стисна за дясното рамо.

— Дръж тази информация за себе си, ясно?

— Да.

Никълъс беше преметнал AR-15 през рамо. Беше дребен за възрастта си и пушката изглеждаше прекадено голяма за него.

— Знаеш ли как да използваш това? — попита Касандър.

— Татко ме научи.

— Добре. Когато дойдат, няма да подбират по кого да стрелят. Видя какво направиха в Уейко. Жени, деца — всички загинаха. На властите им е все едно. Трябва да ги удържим колкото можем по-дълго, да ги накараме да преговарят с нас. Не можем да ги оставим просто да нахлуят тук, нали?

— Да.

— Ти си добро момче. Върви сега при баща си и брат си.

Никълъс се отдалечи, а пушката подскачаше на гърба му.

Касандър чу името си и се обърна. Наблизо нямаше никого. Ослуша се и отново го чу.

Този път разбра.

Той се върна в бункера и се изправи пред Мъртвия крал.

Вече в дома на Уотсън, Хенкел и Роб Чанър изслушаха Пейдж, която им разказа основните моменти от историята на двете жени. Шерифът нямаше време да чуе всичко, а и нямаше нужда. Вече искаше да убие някого.

Паркър стоеше облегнат на стената на дневната. Срещу него седяха двама мъже, които той представи като Ейнджъл и Луис. Като видя Ейнджъл, на Хенкел му се прииска да скрие портфейла си. Луис обаче го уплаши до смърт. Двамата били принудени да убият двама души от Отреза, за да измъкнат жените, и Пейдж го потвърди, като уточни, че въпросните мъже били Лусиъс и Мариус, синовете на Касандър. Версията им можеше и да е вярна. Хенкел я добави към списъка от неща, за които не му пукаше в момента. Въпросният списък нарастваше с шеметна скорост.

Бенедикт, синът на Закари Боуман, беше вързан с бодлива тел за дървената порта на Уотсънови, а отзад на врата му още имаше парче от дръжка за метла. Паркър го беше използвал, за да влязат в Отреза, разчитайки, че инстинктът на Бенедикт за самосъхранение ще им помогне да избегнат всички клопки. Когато Хенкел свали превръзката от устата му, той не каза почти нищо, освен нечленоразделни приказки за отвличания и убийства, така че Хенкел просто я запуши отново.

— И сега какво? — попита Паркър.

Хенкел го осведоми за пристигането на допълнителна огнева мощ в лицето на полицията и бронираните автомобили. Щеше да повика и националната гвардия, ако смяташе, че ще помогнат. Адски му беше писнало и кръвта му бе кипнала: единственият мотел в града гореше, повечето хора, с които стоеше в една стая, бяха участвали в престрелка на негова територия, Отрезът изнасилваше жени и правеше бог знае какво с така получените бебета, а собствената му приятелка току-що се бе опитала да го убие. Не виждаше как може да стане по-зле. Паркър намери начин.

— Какво ще направят в Отреза, когато видят всичкото това въоръжение?

— Ще се бият — отвърна Хенкел.

— Там има жени и деца.

— Някои от тях също ще се бият.

— Ще настане кървава баня.

Не това искаше да чуе Хенкел, но знаеше, че Паркър има право. Толкова много искаше да се разправи с Отреза веднъж завинаги, че не беше обмислил всички последствия.

— Каква е алтернативата? — попита той.

— Задръж полицията и бронираните автомобили, а ние ще се върнем в Отреза. Може да се разберем с Оберон. Той няма да иска да види как хората му измират.

— Той и хората му са изправени пред федерални обвинения в отвличане — възрази Хенкел, — а ако намерим доказателства и за друго, може и глави да падат.

— Не и в този щат.

Западна Вирджиния беше отменила смъртното наказание през 1965 г., а последните федерални процеси през 2007 г. бяха довели до замяна на смъртното наказание съответно с доживотен затвор без право на помилване или трийсет и пет години. С добри адвокати всеки от Отреза, обвинен в най-тежко престъпление, почти със сигурност щеше да избегне смъртоностната инжекция. Това беше инструмент за пазарлък.

— Може би си прав — съгласи се Хенкел. — Има само един проблем: кой знае дали Оберон още е шефът там? Той може да е кучи син, но го е грижа за тези семейства. Дори да е отговорен за нападенията срещу двама ни, вече щеше да знае, че най-добрата му възможност са преговорите. Щеше сам да ни потърси. Такъв е стилът му.

— Ако Оберон не държи юздите, кой тогава?

Хенкел въздъхна.

— Касандър Хоб. А вие с приятелчетата ти току-що убихте синовете му.

89

Около Квадрата се вдигаха барикади от паднали дървета, тежка покъщина, чували с пясък. Повечето жени, по-възрастните мъже и всички малки деца бяха събрани в затвора, в който доскоро бяха живяли Пейдж и Гейл. Не бяха въоръжени и бяха инструктирани, в случай че Отрезът падне, да се предадат на властите. Нямаше и следа от Касандър, но Касия и Яна, две от по-младите жени с малки бебета, бяха отишли в бункера да го молят да премисли и да изпрати някого да преговаря с властите, преди да влязат в Отреза. Двама от верните лакеи на Касандър обаче, Коли и Логмар, ги спряха, защото Касандър търсел съвет.

Те го почакаха, но той така и не се появи.

Хенкел прозвъни няколко телефона. Първите полицейски части вече бяха пристигнали в шерифската служба, а се чакаха и още. Според Луси двама агент от ФБР също звънели и много държали да говорят с шерифа. Изглеждали особено загрижени заради Паркър, което не учудваше Хенкел, макар да не беше сигурен как са разбрали, че се намира в Пласи. Шерифът съзнаваше, че много скоро всичко ще излезе извън неговия контрол. Ако и когато ФБР се намесеше официално, щяха да пратят професионални преговарящи, но Хенкел знаеше, че местните познания за Отреза ще бъдат от най-голяма полза. Не искаше да се стига до касапница: искаше да се предадат. И се надяваше все още Оберон да е този, с когото ще разговаря по въпроса.

— Ще се опитаме да преговаряме — каза той на Паркър, — но може би ще е по-добре, ако ти и приятелите ти останете тук.

— Аз дойдох да намеря Джеръм Бърнел — отвърна Паркър.

Пейдж Дънбстан му беше казала, че е видяла как една нощ неотдавна са довели мъж с покрита глава, а синът на Тиона Уотсън го потвърди. Възможно бе там някъде Бърнел все още да е жив.

Хенкел се обърна към Чанър. Ако всичко това не минеше добре, Чанър можеше да се озове на шерифския стол по-скоро, отколкото очакваше.

— Аз предпочитам да влезем с пет оръжия, отколкото с две — каза Чанър. — А и колкото по-малко униформи вижда Отрезът, толкова по-добре.

Значи, беше решено.

— Имам проблеми със сърцето — каза Хенкел.

— Знам.

— Това няма да му се отрази добре.

— Вероятно.

Хенкел стана. Не се чувстваше добре. А това, което предстоеше да направи сега, нямаше да го накара да се почувства по-добре. Обърна се към тримата пришълци.

— Назначавам теб и приятелите ти за помощник-шерифи. От този момент насетне сте подчинени на заповедите на шерифа на окръг Пласи, с цялата власт и защита на длъжността, но ако натиснете само веднъж спусъка без достатъчна причина, по дяволите, лично ще ви убия. Някакви въпроси?

Само Ейнджъл вдигна ръка.

— Назначението върви ли с ключ от тоалетната?

Влязоха в Отреза с два автомобила: Хенкел и Паркър — в шерифския пикап, водени неохотно от Бенедикт. Чанър, Ейнджъл и Луис бяха в колата под наем, която ги следваше отблизо. След около половин километър се натъкнаха на първата блокада. Беше проста, но ефективна. На средата на пътя лежеше, обърнат по таван, стар буик със спукани гуми, използван вероятно за резервни части, а от двете му страни се възправяха гъсти редици от дървета.

— Можем да го избутаме настрани — предложи Паркър. — Ще го завъртим с пикала и ще го заобиколим.

Хенкел огледа дърветата. През тях се виждаше къща. Изглеждаше спокойна.

— Това е домът на Тинсли, нали? — попита той Бенедикт.

— Да.

Аким Тинсли имаше две деца — момче и момиче. Момчето беше на около двайсет, момичето — с една година по-малко. Аким беше свестен тип, доколкото можеше да се каже за някого от Отреза, но жена му, Приска, си беше чешит.

Хенкел включи високоговорителя на пикала и каза на Бенедикт да повика Аким, като изрично му нареди какво да каже. Поднесе рупора към устата му и кимна.

— Аким! Аз съм Бенедикт. Шерифът иска само да поговори с Оберон. Той смята, че може да се намери мирен изход от тази каша.

Десетина секунди никой не отговори, после измежду дърветата се донесе мъжки глас. Звучеше млад.

— Оберон е мъртъв.

— Този не е от семейство Тинсли — каза Бенедикт.

— Тогава кой… — понечи да попита Хенкел, но пикапът беше засипан от дъжд от куршуми, свистящи откъм къщата и гората.

Предното стъкло се пръсна, Хенкел и Паркър залегнаха. Чуха изстрели зад гърба си: Чанър и другите двама отвръщаха на огъня. Бенедикт не помръдваше. Един куршум го беше уцелил в гърдите, друг — в брадичката. Тялото му се катурна настрани, когато Паркър и Хенкел отвориха вратите и изпълзяха на земята, за да се скрият зад буика. Пушката на Чанър прогърмя два пъти и от храстите вляво се чу вик. Стрелбата замря.

Чанър и Хенкел внимателно се приближиха. На парче гола земя лежеше момче на не повече от шестнайсет-седемнайсет години, с дупка в торса и пушка до себе си. Мигаше учестено, мъчейки се да се фокусира върху небето над себе си. Хенкел си помисли, че Паркър беше прав: влезеха ли със сила в Отреза, рискуваха да изцапат ръцете си с кръвта на деца, ако ще и това да бяха деца с пушки в ръцете. Не биваше да се стига дотам.

— О, по дяволите — каза Чанър. — Това е най-малкото момче на Парсънс, Никон.

Парсънсови бяха толкова близки с Хоб от поколения насам, че на практика бяха едно семейство.

— Парсънс има още двама сина и… — подзе Хенкел, но в този миг се случиха две неща.

Момчето на Парсънс спря да мига, защото животът си отиде от него, а във въздуха хвръкна парче от скалпа на Роб Чанър, последвано от облак от кръв и кости и повторното изпукване на пушката, която го беше убила. Той се свлече на една страна, а Хенкел падна до него. Тялото на помощник-шерифа пое и втория куршум и спаси живота на Хенкел. Този път ответната канонада от страна на Паркър, Ейнджъл и Луис беше насочена към единия прозорец на къщата, и щом спря, настъпи тишина.

Хенкел се измъкна иззад трупа на Чанър и пропълзя между дърветата.

— Моля ви — извика женски глас от къщата, — спрете стрелбата.

Хенкел позна Приска Тинсли. Погледна мъртвия Чанър и се опита да успокои гласа си.

— Приска, тук е Ед Хенкел. Стана отвратителна касапница. Не искам да продължава.

— Аким е ранен — отвърна Приска. — Уцелиха го в престрелката. Не мога да го помръдна.

— Само двамата ли сте?

— Язон Парсънс също е тук, но е мъртъв. Децата са горе в Квадрата. Останахме само двамата с Аким.

— Тогава излез с вдигнати ръце, а ние ще се погрижим за него.

Вратата на къщата се отвори и оттам излезе слабичка петдесетинагодишна жена. Жълтата й блуза и сините джинси бяха изплескани с кръв. Паркър и останалите я държаха на мушка, а Хенкел се приближи с вдигнато оръжие.

— Легни на земята, Приска — каза той.

Жената падна, олюлявайки се, на колене, и се подпря на ръце, преди да легне върху пръстта. Хенкел я претърси, но не откри нищо. Паркър отиде при него и заедно продължиха към къщата. Паркър рискува да надникне вътре. До надупчената стена се бе свлякъл мъж с дълга бяла коса, който изглеждаше с десетки години по-възрастен от жената отвън, а под тялото му се събираше локва кръв. Очите му бяха отворени, но каквото и да виждаха, не беше в този свят. До тялото му лежеше пушка.

Паркър влезе пръв и заедно с Хенкел претърсиха едноетажната къща. Намериха още едно тяло и веднага забелязаха приликата с момчето отвън. Този младеж беше уцелен два пъти в горната част на торса. Изглеждаше с година-две по-голям от брат си. Той също държеше пушка в ръцете си. Чанър беше убит от един от двамата.

— Дотук с преговорите — каза Хенкел.

— Да поговорим с жената.

Излязоха отново навън. Приска Тинсли още лежеше на земята, а Ейнджъл и Луис стояха до нея.

— Трябва да повикаме помощ за Аким — повтаряше тя неспирно.

Хенкел коленичи до нея — жената, която бе участвала в убийството на помощника му, и й каза колкото можеше по-внимателно, предвид че тялото на Чанър още лежеше до тях:

— Вече никой не може да му помогне, Приска. Но ти можеш да ни помогнеш да спасим останалите.

90

Хенкел нямаше желание да навлизат по-навътре в Отреза без подкрепление. Смъртта на Чанър беше наклонила везните срещу обитателите на тази територия и той едва се сдържаше да не си измие ръцете и да остави събитията да следват естествения си ход. В същото време обаче не желаеше името му да се свързва с нов Уейко. Радиостанцията в пикапа беше уцелена от куршум и той се обади по мобилния си телефон.

За съжаление, всички съмнения как трябва да се подходи към Отреза бяха разпръснати от свидетелските показания на Пейдж и Гейл пред полицията и двамата агенти от ФБР, които току-що бяха пристигнали там. Освен това семействата на Холбърт и Лън се бяха предали доброволно на властите с искане за закрила от Касандър Хоб и хората покрай него. Към момента полицейските части бяха готови да настъпят в Отреза от север, изток и запад.

Докато Хенкел се опитваше да чуе какво му говорят отсреща, Паркър чу грохот от юг и след секунди пред очите им се появи бронираният MRAP, следван от един джип и една патрулна кола на щатската полиция, които скоро се натъкнаха на преобърнатия буик, пикапа на Хенкел, чийто капак беше станал на решето и от дупките свистеше пара, и една относително здрава кола под наем.

— Е — рече Луис, като огледа внушителната бронирана машина и си помисли, че положението винаги може и да е по-лошо, — сега поне можем да разкараме буика.

Хенкел прецени, че най-отпред ще се движи бронираната машина със специалния отряд, защото се надяваше противникът да се огъне, щом я види. Важното беше да стигнат до Квадрата, където чакаха Касандър и ядрото на Отреза, преди останалите части на полицията. Ако Хенкел успееше да се разбере с Касандър, може би щяха да избегнат излишно кръвопролитие, въпреки че вече се чуваха престрелки от други части на Отреза. А си оставаше и проблемът със самия Касандър.

Приска Тинсли потвърди това, което бе извикал гласът от къщата: Оберон беше мъртъв, убит от сина на Касандър, Лусиъс, почти със сигурност по заповед на баща си. Приска не знаеше дали Касандър е наредил убийството на Хенкел, но изглеждаше много вероятно. По предплатените телефони и късовълновите радиостанции, с които се общуваше в Отреза, се бе разпространила и мълвата, че синовете на Касандър са мъртви. Хенкел силно се съмняваше, че първият приоритет на Касандър ще бъде проявата на здрав разум.

Полицаите избутаха пикапа на шерифа от пътя, след като Хенкел изрази разбираемата неохота да го досъсипят с бронираната машина — решение, за което бе двойно по-благодарен, след като видя какво се случи с буика. Натовариха Приска Тинсли на задната седалка на един от полицейските автомобили — надяваха се да успее да вразуми следващите бранители на пътищата към Отреза, но на практика се натъкнаха само на още една блокада от дървени трупи и чували с пясък и след няколко вели изстрела по бронираната машина, защитниците се съгласиха да оставят оръжието и се предадоха. Двама от тях бяха тийнейджъри, а третият — двайсетинагодишно момиче, и всички изглеждаха признателни за арестуването си. Не бързаха да умират. Никой от тях обаче не знаеше какво се случва в Квадрата, освен приблизителния брой на силите там: не повече от двайсетина мъже и жени, като най-възрастните и децата бяха прибрани в затвора заради собствената им сигурност. Хенкел посочи мястото на бившия затвор на картата, която беше дал на Паркър, и изпрати двама полицаи там, за да поддържат спокойствието на хората вътре и да предотвратят неволното му подпалване от другите полицейски сили, навлизащи в Отреза. Въпреки че със специалния отряд в бронираната машина имаше лейтенант от щатската полиция, той беше достатъчно разумен, за да остави ръководството на Хенкел. И той, също като шерифа, нямаше желание да цапа ръцете си с кръвта на жени и деца.

Квадратът вече се виждаше, когато проехтяха първите изстрели. Идваха от сградите пред тях и от укрития вляво и вдясно. Паркър видя как един полицай пада, уцелен в крака, а после всички потънаха във водовъртежа от кръв, пушек и шум.

И смърт.

По-късно всичко това щеше да се върне в съзнанието на Паркър като фрагменти, парчета от огромна диорама, която някак си се беше пръснала в паметта му: отварянето на бронираната машина, слизането на специалния отряд, неравномерната стрелба от Отреза, тежкият, дисциплиниран огън, който й отвръщаше, пръсването на стъкла, нечий вик за помощ, мъжът на средна възраст, облечен в камуфлаж, който се показа от храстите с пушка, подпряна на рамото си, само за да бъде разкъсан на две от автоматичен откос, стрелецът от бронираната машина, който откри огън по една от къщите в Квадрата с 50-калибровия си снайпер, издължените му куршуми, които пробиваха стените и хората, които се озоваваха на пътя им; бавното настъпление на MRAP-a и свличането на земята отдясно, защото пътят нарочно беше построен със слаби банкети, за да забави хода на такива като него. Машината се преобърна настрани, снайперистът излетя нагоре, блъсна се в едно дърво, падна в основата на дънера му и повече не помръдна.

По това време Паркър вече беше близо до Квадрата, следван по петите от Ейнджъл и Луис. Полицаите обстрелваха къщите от двете му страни, докато Хенкел не заповяда по високоговорителя на оцелелия автомобил всички да прекратят огъня. Последното, което искаше, бе да разчистват къщите една по една. До момента имаше двама ранени полицаи, а Чанър беше мъртъв. Жертвите от Отреза бяха повече, но само един от защитниците на покрайнините на Квадрата беше добавен към списъка с мъртъвци. Още трима бяха ранени, а някои от другите вече оставяха оръжието си и вдигаха ръце. Подобно на уличен сблъсък, конфликтът в Отреза като че ли припламна бързо, но без твърде голяма решителност или отчаяние, за да продължи повече. Повечето от тези хора не бяха убийци. Вероятно дори не се възприемаха като нарушители на закона.

Прикриван от двете страни от Ейнджъл и Луис, Паркър продължи напред по източната граница на Квадрата, придържайки се към гората, без да открива огън. Приска Тинсли им беше разкрила важен детайл преди разгара на стълкновението: Касандър се намираше в бункера. Това беше тяхното светилище, сърцето на Отреза, въпреки че жената отрече някога да е стъпвала вътре. Когато Паркър спомена за Мъртвия крал, тя само отмести поглед и замълча. Каквото и да се криеше в сърцевината на съществуването на Отреза, каквото и да представляваше Мъртвия крал, то беше в тази сграда.

Заобиколиха Квадрата и навлязоха сред дърветата на север, докато пред очите им не се откри бункерът. Спряха удивени. Постройката напомняше на къщичка от детска приказка, на замък на чудовище, ниска и тъмна, с пробили през стените клони и тънка корона на покрива. Цялото нещо приличаше на глава с торс и ръце, сякаш всеки миг можеше да стане от земята и да изчезне в гората. Изложени на капризите на времето, строителният материал и дървото се бяха слели през годините и сега не можеха да се отличат едно от друго.

В основата на бункера имаше отворена врата, но преди да успеят се приближат до нея, проехтя пушечен изстрел, който откъсна клонки и листа над главата на Луис. Следващият вдигна пръст в краката на Ейнджьл.

— Видях единия — каза Луис.

Той се прицели в кафявата фигура, движеща се на запад от укреплението, и стреля три пъти. Човекът падна. Луис искаше да бъде сигурен, че го е повалил, преди да продължи снишен към него. Пушката произведе още един изстрел, но напосоки, като че ли човекът вече нямаше сили да вдигне оръжието си от земята. Луис описа дъга и го приближи в гръб, но мъжът вече беше мъртъв.

Ейнджьл и Паркър съсредоточиха огъня си върху втория стрелец. Той се движеше под прикритието на шубраците, за да стреля всеки път от ново място. Свалил вече своята мишена, Луис продължи към бункера, а Ейнджьл държеше другия противник ниско, като постоянно стреляше от лявата и дясната му страна, за да може Паркър да притича до бункера.

Отвъд Квадрата се донесе трещенето на продължителен огън, последвано от взрив, вероятно на граната. Паркър чуваше ръмженето на двигатели, виковете на хора и отново простичките думи на Хенкел, с които настояваше за прекратяване на стрелбата, заповядваше на защитниците на Отреза да се предадат и ги уверяваше, че няма да пострадат. Видя как Ейнджъл се скри зад едно дърво и предпазливо продължи напред, докато другите двама се промъкваха към живия стрелец.

— Касандър Хоб? — извика Паркър. — Всичко свърши.

Спря се на разстояние от вратата, въпреки че не беше сигурен колко може да разчита на защитата на старото дърво, ако някой отвътре решеше да стреля. От друга страна, то бе оцеляло толкова дълго, а гредите зад него изглеждаха твърди като камък. Дали Хоб наистина беше вътре? Може би лежеше мъртъв на пода или се криеше от Ейджъл и Луис в гората.

Отговор не последва и Паркър рискува да открехне още малко вратата. Зачака да чуе изстрели, но всичко си остана тъмно и тихо.

Той пристъпи вътре и се озова във владението на Мъртвия крал.

91

Отвътре бункерът бе осветен само от слънчевите лъчи, които пронизваха прозорците като копия. По стените бяха закачени стари знамена и флагове, някои от които приличаха повече на парцали с едва загатнати цветове. Паркър разпозна един кралски флаг — може би испански, съдейки по червените и златните цветове; в единия ъгъл имаше колониален флаг с британските цветове и типичните избледнели райета; видя и отличителното червено-бяло знаме на Девети кавалерийски полк — знаменитите чернокожи бойци, кръстени „Бизоните“ от местните индианци. До тях висяха флагове на Съюза от XIX век, единият само с двайсет звезди, и няколко на Конфедерацията, повечето мърляви и прокъсани. Въпреки странния вид на бункера и очевидната му старост, въздухът вътре беше много сух, което обясняваше как знамената не са прогнили съвсем. Имаше малко декорации и много повече бойни трофеи — реликви от хора, които някога бяха разгневили Отреза и не бяха доживели да се разкаят за стълкновението си с него.

Паркър надуши бензин. Докосна стените и усети влага по пръстите си. Явно се бяха подготвили да опожарят бункера заради атаката срещу Отреза, макар да не знаеше защо още не са го направили. Може би го отлагаха с надеждата да спасят духовния си дом.

Подът, направен от дърво и камъни, беше покрит със свежа слама, но Паркър почти не поглеждаше към него. Вниманието му беше приковано от две фантасмагорични гледки. Първата беше огромното дърво, което сякаш се беше родило тук, за да извиси масивния си ствол като колона, а клоните си — като греди, които да подпират покрива. Удивителен жив организъм, който ярко контрастираше с безжизнения предмет в основата си.

Мъртвия крал беше положен на трон, издялан от масивен блок черно дърво. Самият трон стоеше на пиедестал от няколко дървени стъпала, така че съществото да гледа на посетителите си отвисоко. Раменете и горната част на ръцете му бяха покрити с плащ от тъмни кожи, а на пръстите му блестяха златни пръстени. Седеше с идеално изпънат гръб, стиснало дръжките на трона с костеливите си пръсти и здраво стъпило с нозе в основата му. Ребрата му под плаща бяха здрави, кръстните му прешлени — прави и неувредени, кухините на таза — чисти, без прах и насекоми.

Ала това, което спираше дъха, бе черепът. Имаше кехлибарен цвят, въпреки че долната челюст беше малко по-светла и по-запазена от останалата част. Всичките му зъби бяха непокътнати, но носната кост беше счупена на едно място, разширявайки пукнатината в средата на черепа. Паркър се взря в очните кухини и Мъртвия крал отвърна на погледа му: пратеник от свят, в който всички ще идат рано или късно. Върху челото му стоеше златен венец, украсен с кости от пръсти, сочещи към небето.

Паркър се приближи и въпреки оскъдната светлина видя, че костите на Мъртвия крал не си съответстват съвсем: някои бяха по-дребни и жълтеникави от другите, десният пищял беше значително по-къс от левия, зъбите бяха неравни и нащърбени, а резци и кътници се редуваха с кучешки. Забеляза жиците, които държаха костите на място, и следите от внимателната работа по реставрацията и свързването им, и разбра.

Мъртвия крал не беше един, а много: същество, съставено от жертвите на Отреза, всяка от които беше допринесла за създаването и силата му. Паркър се почуди дали и Джеръм Бърнел е сред тях; всъщност беше сигурен, че е така. Само мозъчният череп и лицевите кости, без долната челюст, бяха взети от едно място и изглеждаха по-стари от другите. Това беше началото, първата жертва. Ако Мъртвия крал имаше самоличност, различна от останките, които го съставляваха, тя беше там, но каквото и име да бе носила, то отдавна беше забравено.

В пода близо до трона беше забит метален кол, от който висяха два комплекта окови. Паркър пробва механизмите им и установи, че са добре смазани. Отново се сети за Бърнел и за всички нещастници, които бяха прекарали последните си дни и часове в компанията на Мъртвия крал.

В бункера изглеждаше пусто. Паркър очакваше да почувства осезаемото присъствие на злото, но не усети нищо — нищо освен налудната човешка низост, тласнала Отреза към създаването на един бог от костите на жертвите си. Мъртвия крал съществуваше, защото Отрезът го желаеше, но Паркър не беше длъжен да вярва в него. Той се извърна от отвратителния скелет. Не искаше повече да го гледа.

Ейнджъл и Луис стояха на вратата и се взираха в кухия бог на трона. Зад гърба им се приближи Хенкел и тримата мълчаливо загледаха разложеното величие.

— Какво е това? — попита накрая Хенкел.

— Доказателство — отвърна Паркър.

— За какво?

— За поколения убийства. Намерихте ли Хоб?

— Още не.

— Когато го откриете, това нещо ще го завлече на дъното.

— Тук смърди на бензин. По-добре не драскайте кибрит.

Луис пристъпи надясно, за да огледа по-добре Мъртвия крал, но се спря.

— Мамка му.

Паркър проследи погледа му. В краката на Луис, върху купчинка пръст, лежеше захвърлена кутия от цигари, наглед още пълна.

— Вън — каза Паркър. — Веднага!

Нямаше нужда да повтаря, не и с тази миризма на бензин, която беше изпълнила ноздрите им. Престрелката в Отреза беше спряла и от Квадрата се чуваха приглушени гласове. По склона към тях се движеха трима щатски полицаи.

— Назад — извика Хенкел, — тук може да имаме проблем.

Откъм бункера се чу съскащ звук, последван от тих пукот, като че ли някой бе запалил печка на дърва. Думата „може“ явно беше излишна. Възпламеняващото устройство запали бензина и вътрешността на постройката лумна. Макар и далеч, Паркър усети горещата ударна вълна, а вратата се затвори с трясък, като че ли огънят сам беше решил, че изпепеляването на Мъртвия крал трябва да остане скрито от очите. Стените запушиха, преди да се появят първите огнени езици, и накрая всичко пламна ведно — и бункерът, и дървото в него. Тези, които можеха, се събраха, за да гледат как огънят се издига все по-високо и как стените и покривът рухват. Дъбът приличаше на огромна пламтяща ръка, а сред огнения ад видяха една ухилена фигура върху черен трон.

92

Касандър се спря за миг, за да погледне дима, който се вдигаше над Отреза. Ако някой го беше видял, изражението му щеше да му се стори напълно неутрално: без следа от гняв, разкаяние или тъга. Отрезът, какъвто го познаваше той, си беше отишъл завинаги. Той никога нямаше да се върне там.

Ала Касандър не беше сам.

Защото Мъртвия крал беше в него.

93

По-голямата част от деня премина в разчистване на останките от Отреза и извозване на ранените до болниците, а на мъртвите — до моргата. Разпитите щяха да отнемат дни, може би и седмици. Всички пълнолетни жители на Отреза бяха арестувани и им бяха прочетени правата. Те щяха да се явят възможно най-скоро пред съда, за да бъдат отново информирани за правата си и евентуално да им бъде определена гаранция. В Западна Вирджиния всеки обвинен в углавно престъпление имаше право да поиска предварително изслушване в рамките на десет дни, ако е задържан, или на двайсет, ако е освободен под гаранция. Доста работа чакаше окръг Пласи и целия щат.

Властите дадоха да се разбере, че всеки, свързан с Отреза, който сътрудничи на разследването и окаже помощ за разпознаването на останките от жертвите, ще получи облекчение на присъдата. Бързо се появиха пръсти, които сочеха места по картата, и гласове, които разказваха за сетните дни на множество мъже и жени. Повечето бяха погребани в гробището на Отреза, скрити под собствените им мъртъвци. Междувременно Одел Уотсън за първи път разказа за разкъсаната от кучетата жена, и още веднъж — за мъжа с покрита глава, когото бе видял да отвеждат в Отреза посред нощ.

На следващия ден започна копаенето.

Департаментът по здравни грижи и човешки ресурси на Западна Вирджиния даде насоки за работата с непълнолетните. След бързи консултации се взе решение на всички пълнолетни, събрани в затвора на Отреза по време на стълкновението, да бъдат повдигнати обвинения за съучастничество в отвличане, изнасилване, сексуално насилие и убийство, но щатът нямаше да възрази срещу освобождаването им под гаранция при строги условия. Отрезът щеше да бъде затворен за досегашните си обитатели в очакване на съдебната експертиза. Почивната база на окръг Пласи беше превърната в лагер за временно настаняване, което донякъде отложи въпроса какво ще правят с децата. Мъжете бяха разпределени между окръжния затвор и няколко изправителни институции.

От Касандър Хоб обаче нямаше и следа.

Касандър не бе планирал да бяга. Двамата му сина бяха убити, самият той беше наредил ликвидирането на водача на Отреза, някогашния му най-добър приятел, и беше довършил Шера — жената, която бе споделял с Оберон. Нападенията срещу Хенкел и частния детектив се бяха провалили, пленените жени бяха успели да се измъкнат. Отрезът беше изгубен, но той бе възнамерявал да загине, докато го брани. Ала тогава беше чул Мъртвия крал да го зове по име.

Там, в мрака на владението си, Мъртвия крал проникна в Касандър и заличи от съзнанието му всички мисли за въоръжена борба. Важното сега бе Мъртвия крал да оцелее и Касандър трябваше да го носи в себе си, докато не открие нови кости, които да го приютят. Чувстваше присъствието му като тежест в душата си и сянка пред очите си. То шепнеше и писукаше в главата му, а лудостта му бе заразителна.

Касандър излезе от североизточната страна на Отреза, близо до дома на Барнет. Милард Барнет беше ерген, който отглеждаше бройлери заедно с двамата си по-големи братя, докато те не се споминаха един след друг в рамките на месец, след което той спря да се интересува и от пилета, и от каквото и да било друго, и заживя в самота и уединение. Когато на вратата му се почука и той отвори, Касандър го застреля и хвърли тялото му в един изоставен кладенец. После взе колата му и пое към Вирджиния. Спря само веднъж, за да се обади на Даниъл Старчър от уличен телефон и да го информира за станалото, въпреки че това беше излишно, защото адвокатът беше видял всичко по телевизията и вече се беше заел да заличава следите от връзките си с Отреза, включително неофициалните услуги по осиновяването. Щеше да отложи колкото може повече осведомяването на злощастните купувачи, че скоро няма да получат малките си съкровища. Щеше да се наложи да възстанови и капарото им, което включваше значителен бонус от консорциума за едно от децата.

По дяволите.

Касандър разполагаше с пари в брой, но щяха да му трябват още. Старчър се поинтересува от плановете му. Касандър отвърна, че засега няма такива, освен да стигне до убежището си в Бедфорд — един от имотите, които Отрезът поддържаше за временен подслон и складови нужди. Старчът му обеща, че ще му изпрати пари там, и затвори. Даде му време да стигне дотам и да се настани, след което възложи на двама изпълнители на мръсни поръчки на свободна практика — Първис и Стоун, да заминат за Бедфорд и да го убият.

Когато Първис и Стоун стигнаха там, къщата беше празна. Касандър беше минал оттам — намериха кутии от сандвичи и празни бутилки от бира, както и останките от огън, запален в кофа за боклук, но явно отново беше излязъл. Чакаха го цяла нощ и до късно на другия ден, но той така и не се върна. Предположиха, че някой може да го е предупредил, но Старчър ги увери, че само трима души са знаели за планирания удар и Касандър не е бил между тях.

Касандър трябваше да умре. Ако полицията го заловеше и той се опиташе да постигне споразумение, позицията на Старчър щеше да се промени твърде неприятно от защитник в обвиняем. Касандър обаче беше изчезнал, и макар адвокатът още да не го знаеше, полицията вече беше на път към Луисбърг. Само след няколко часа той беше арестуван.

Мъртвия крал беше предупредил Касандър за приближаването на убийците: не с думи или образи, а с усещане. На Старчър вече не можеше да се разчита, но Касандър щеше да се разправя по-късно с него. Отби се в убежището само колкото да се преоблече и да вземе малко чисти дрехи от запасите, които държеше в мазето. Обръсна брадата и по-голямата част от косата си, а остатъка боядиса с препарата, който стоеше в банята именно с тази цел. После изгори космите в една кофа, а на излизане изхвърли шишенцето в боклука.

Мъртвия крал не спираше да говори, макар и на самия себе си. Почти не позволяваше на Касандър да заспи, а когато той все пак успееше да задреме, проникваше в съня му и Касандър се будеше с писък. Здравият му разум неумолимо чезнеше, а каквото бе останало от него трескаво оспорваше съществуването на Мъртвия крал, въпреки че постоянно чуваше шепота му на всякакви незнайни езици. Дали това не беше симптом на общата лудост на Отреза, зараза на ума, предавана от поколение на поколение, глас, придаден на формата, която сами бяха създали? И в този смисъл, не бяха ли те всички Мъртвия крал?

Потънал в мисли, той забеляза тишината в главата си със закъснение. Зачака, не смеейки да диша. Нямаше го. Каквото и да беше, вече…

И в този момент чу как Мъртвия крал се смее.

Паркър, Ейнджъл и Луис не можеха да избегнат разпитите от полицията и ФБР. Последното беше особено неприятно и само молбата на Паркър за участието на Рос предотврати по-лошите последствия за всички им. Рос не пропусна да му натърти, че му прави услуга и че някой ден ще поиска да му я върне с лихвите.

— Каквато и сделка да си сключил с него — каза Луис, докато се готвеха да напуснат окръг Пласи, — е била лоша.

Едно от първите тела, които намериха, беше това на Джеръм Бърнел, защото беше последното заровено. Откриха го в ямата, в която се хвърляха умрелите кучета.

Мъртвия крал не се чувстваше добре в кожата на Касандър. Той не принадлежеше на света на живите, а на мъртвите. Нужно му бе укритието на голи кости.

Касандър, от своя страна, искаше да отмъсти на някого за участта, сполетяла Отреза. Прицелил се бе в две мишени: Хенкел и частния детектив Чарли Паркър. Хенкел за момента бе недостижим — може би и завинаги, защото Касандър никога нямаше да се върне в Пласи. Оставаше Паркър. Касандър знаеше доста за него от разказите на Оберон, а и Мъртвия крал беше предусетил идването му. Паркър беше опасен и Касандър не беше сигурен, че ако се изправи срещу него, ще оцелее. Докато шофираше, се замисли за Роджър Ормсби — похитителя и убиец на децата, когото Паркър бе успял да проследи. Ормсби не просто убиваше жертвите си: той правеше така, че да изчезнат безследно, и с това прибавяше още един нюанс към мъчението на живите им близки.

Касандър знаеше всичко за обезкостяването, изваряването и консервацията. В главата му започна да се оформя план, който щеше да утоли както жаждата му за мъст, така и потребностите на Мъртвия крал.