Време на мъчения

24

Всички в окръг Пласи го знаеха като Отреза заради мястото след процепа в хълма, който се издигаше над северния му край. Отрезът не беше голям, може би общо двайсет и пет квадратни километра, но целият беше частна собственост. Хората, които живееха там, предпочитаха уединението, поне доколкото бе възможно то в XXI век.

Окръг Пласи се намираше на изток от Чарлстън — там, където гористите хълмове отстъпваха пред обработваемите земи. Технически погледнато, според езика на Апалачите, това беше долчината между два хребета, по-скоро плитка, отколкото дълбока, земята — с едва забележим наклон за онзи, навлязъл в територията на Отреза. Това беше другото особено нещо: Отрезът беше едновременно и мястото, и неговите обитатели. Те живееха в Отреза и те бяха Отрезът. Той беше в тях и създаден от тях, а те — от него. Понякога използваха названието в единствено, друг път в множествено число: Отрезът е, Отрезът са. Това нямаше никакво значение: всичко беше Отрезът. За външните хора може да беше объркващо, но жителите на окръг Пласи се стараеха въобще да не споменават Отреза, особено пред непознати. Така беше по-добре.

От време на време Отрезът отскачаше до Мортънсвил, Търли и Гайърс Кросинг — трите основни поселища в окръга, — за да си напазаруват продукти, в редки случаи да посетят и лекар. Като цяло си бяха самодостатъчни и така бе от поколения. Отглеждаха сами плодовете и зеленчуците си, също така и свине, малко говеда и много пилета. Държаха дори кошери, но напоследък имаха проблеми с тях, подобно на много други пчелари. Осуалд Хоузи знаеше това, защото самият той гледаше пчели и защото един тип от Отреза — вероятно от по-младите Гантли, но не можеше да бъде сигурен, — го бе потърсил преди година и нещо, за да обсъдят въпроса. Пестициди — това беше обяснението на Осуалд, но младият Гантли възрази, че в Отреза не употребяват такива неща. Осуалд се опита да му каже, че това е чудесно, но освен ако не държат пчелите си вързани с връвчици за кошерите, те все ще намират пестициди, независимо дали му харесва, или не.

При тия думи младият Гантли свали сламената си шапка, отри челото си с ръкав и погледна с отвращение къщите и фермите, които съставляваха по-голямата част от Гайърс Кросинг, като че ли, ако имаше власт, би изтрил и тях, и всички като тях от лицето на земята. После благодари на Осуалд за отделеното време и си тръгна. Вечерта Осуалд намери на прага си пет гърненца с пресен мед и трябваше да признае, че сигурно е много качествен, макар да съдеше само по миризмата, защото и дяволът не можеше да го накара да го вкуси.

Такива бяха срещите на местните жители с Отреза: неочаквани, обикновено вежливи, но дистанцирани и рядко повтарящи се. А след тях местните неизменно се прибираха у дома, обзети от тягостно безпокойство, спяха лошо, ставаха напрегнати и раздразнителни към близките си, въпреки че се опитваха да ги държат наблизо — на сигурно място зад стените и оградите.

Хората от Отреза не бяха като тях. Те принадлежаха на един по-стар порядък.

Гайърс Кросинг беше разположен на запад от Отреза, а Мортънсвил — на изток. Другите близки селища бяха окръжният град, Търли, на юг, и малкият Дийп Дел на север. Ако човек погледнеше картата, би му се сторило, че Отрезът е обграден отвсякъде, като стара реликва в капана на новото, но местните се чувстваха така, сякаш те са оставени на милостта на Отреза. Той се разпростираше като тумор в сърцето на окръг Пласи, постоянен източник на потенциална заплаха, и те нямаше да познаят метастазите, докато не започнеха да мрат като мухи.

В защита на Отреза и неговото население — ако изобщо имаха нужда някой да се застъпи за тях, а те нямаха, — трябва да изясним, че митологията, която до голяма степен ги заобикаляше, произтичаше от миналите векове. Тогава първите жители на Отреза, които колонизирали местността преди другите заселници и водили битки с индианците шоуни, докато не постигнали примирие и права над земята, се сблъскали със спекулантите и новите имигранти от Европа.

В началото хората от Отреза — смесица от скандинавци, шотландци и всевъзможни мелези, не се ползвали с доверие. Другите смятали, че отношенията им с шоуните са прекалено близки, за да се смятат за почтени бели хора — впечатление, което се затвърждавало още повече от системата на обща собственост върху земята, която практикували и която също били заели от индианците, на които идеята да притежават определено парче земя била напълно чужда. През 1774 г. Отрезът отказал да участва във Войната на Кресап, в която земевладелецът спекулант Майкъл Кресап повел група доброволци на наказателна мисия срещу селата на шоуните в отговор на техните нападения срещу новите поселища. Отрезът споделял схващането на шоуните, че бързото разрастване на градовете представлява заплаха за начина им на живот и когато част от близките на мирния вожд Минго, известен като Лоуган, били избити от хората на Кресап, твърдяло се, че Отрезът е дал убежище на останалите. В замяна на това, когато воините на Лоуган започнали да убиват заселници като отмъщение, Отрезът бил пощаден.

Носеше се обаче мълва, че не само шоуните са избивали бели мъже и жени, но и че Отрезът е използвал конфликта, за да разчисти най-проблемните си съседи и да разшири сферата си на влияние. Две цели фамилии минали под ножа, заедно с жените и децата, а жестокостта на деянието била непозната дори за набезите на шоуните. Слуховете били толкова упорити, че достигнали до ушите на граф Дънмор, губернаторът на Вирджиния, и когато той се запътил да се разправи с шоуните и техния вожд Царевичният кочан, имал намерение да озапти и Отреза.

Дънмор планирал да хване шоуните в клещи, като раздели войската си на две. Едната част, водена лично от него, трябвало да атакува от север, а другата, предвождана от импозантния Андрю Луис, щяла да настъпи от юг. Луис бил особен трън в задника на Отреза и според някои именно по тяхно подстрекаване шоуните устроили засада на Луис при слива на реките Канауа и Охайо. Резултатът бил тежки загуби и за двете страни, индианците били тласнати в отстъпление и в крайна сметка били принудени да подпишат Договора от Камп Шарлот, в който се отказвали от претенциите си върху земите на юг от река Охайо. Това влошило отношенията между тях и Отреза и довело до нелепата ситуация по време на Войната за независимост, когато индианците застанали на страната на британците и Отрезът вдигнали оръжие срещу бившите си съюзници. Фактът, че не се колебаели да дръпнат спусъците, говори красноречиво за тях.

Дотогава характерът на заселниците в Отреза вече се бил изяснил: те не се смесвали с другите, не сътрудничели на властите повече от наложителния минимум, и съществували изцяло благодарение на помощта помежду си. С напредването на десетилетията и вековете било неизбежно изолацията му да бъде застрашена, както и да се появи известна връзка с модерния свят. Мъжете от Отреза се били в Гражданската война, а по-късно и в двете Световни войни. Някои даже заминали за Корея и Виетнам. Но и там те винаги страняли от бойните си другари, а след връщането в родината почти не поддържали връзка с тях.

В началото Отрезът се състоял от ядро от дванайсет семейства, всяко от което живеело достатъчно близо до поне още едно домакинство, за да се виждат помежду си. Централната зона, известна като Квадрата, била оградена с редица стени и огради, допълнително подсилвани с бодливи храсти и ровове. Външните посетители не били добре дошли и рядко навлизали по-далеч от първия или втория пръстен, преди да бъдат забелязани и отпратени.

Разбира се, някои от натрапниците се водели от нещо повече от чисто любопитство. Носеха се слухове, че Отрезът е находище на сребро и злато, от което жителите на поселището се издържат. Тези теории обаче никога не се потвърдиха въпреки усилията на множество нелегални експедиции.

Към средата на XIX век се разнесла мълва за поклонничество пред дявола и жертвоприношения на деца, до голяма степен подклаждана от един проповедник на възстановителното движение, на име Уилбър Тори, ученик на Лаймън Бийчър, съосновател на Американското въздържателско дружество. Тори се установил в Мортънсвил и се опитвал да проникне в Отреза, за да разбере каква форма на религиозна вяра изповядва по-голямата част от населението му, тъй като и тогава, както сега, само шепа от жителите му присъствали на службите в околните църкви. Тори бил пропъден от семейство Лайдел, които обитавали най-южните части на поселището. Когато направил втори опит, бил прогонен с оръжие и предупреден, че следващия път го чака куршум. Унижен и убеден, че Отрезът е зло, което трябва да бъде изцелено преди Второто пришествие, Тори започнал да проповядва срещу него и да сее страх и недоволство сред хората, живеещи край границите му.

През нощта на 23 януари 1855 г. Уилбър Тори изчезнал. Издадена била заповед за претърсване на Отреза — първото голямо нахлуване в затворената общност след схватките през предишното столетие. Няколко дни семействата в Отреза живели под насочени дула, целият район бил претърсен от мъже с кучета, но след като не открили и помен от Тори, се наложило да прекратят операцията. Едва век по-късно в горите близо до Грантсвил, окръг Калхун, било открито тяло, идентифицирано като Уилбър Тори. Всички пръсти на дясната му ръка липсвали, а в слепоочната кост на черепа му била установена фрактура, предизвикана от силно нагряване. В устата му намерили остатъци от нещо, подобно на пепел, а вътрешността на черепа му била почерняла. Заключението било, че устата на Тори е била натъпкана с възпламенима материя, която е била запалена и е причинила обгарянето и фрактурата на черепа. Наличието на пепел в устата показвала, че това се е случило, докато още е бил жив.

Претърсването през 1855 г. бил последният случай, в който външният свят и по-конкретно, силите на реда, се намесвали по подобен начин в живота на Отреза. По-старшите семейства постановили да не се дават повече поводи на външния свят да нахлува в техния и взели мерки за избягване на явни конфронтации, които биха предизвикали интереса на местните, щатските или федералните власти. Само че това не означавало, че обръщат другата буза; напротив, те методично се заели да покажат ясно на съседите си, че не бива да безпокоят Отреза и че всеки сблъсък ще завърши зле за противниците й. Домашни любимци изчезвали от дворовете, маскирани индивиди раздавали юмруци, автомобили, къщи и дори предприятия изгаряли до основи, а в най-крайните случаи неколцина души последвали участта на Уилбър Тори и изчезнали, без никой да чуе повече за тях.

Въпреки че никой не го казвал на глас, ясно било, че това е работа на Отреза.

И както понякога се случва, когато някой потенциален източник за заплаха не може да бъде изкоренен и вместо това се намира начин за съжителство с него, четирите основни общности в окръг Пласи свикнали да стъпват внимателно около Отреза и като цяло спрели дори да споменават открито за съществуването му. Това си имало и някои предимства — Отрезът, в стремежа си да си осигури неприкосновеност и да не привлича вниманието на закона, сам се бе заел да се разправя с престъпните елементи, застрашаващи мира в окръг Пласи. По пътищата нямаше рокерски банди, нямаше и лаборатории за метамфетамин — всички производители, дори най-дребните, биваха бързо отклонявани от този бизнес под заплахата да се озоват на два метра под земята, а един кратък опит на „Паганите“^[9] да се установят наблизо завърши с удавянето на един от водачите им в ров, притиснат към дъното от собствения си „Харли Дейвидсън“. Тук дори посегателствата срещу частната собственост бяха най-редки в целия щат. Ако човек не се вглеждаше твърде надълбоко, можеше да му се стори, че Отрезът е особена сила на доброто, грижеща се за реда наоколо в името на собственото си спокойствие.

Ала хората в окръг Пласи знаеха, че не е така.

Оберон прекоси централния площад на Отреза под просветляващо утринно небе. Фамилията му беше Олдхаузър, но хората толкова рядко я използваха, че вече почти не я свързваше със себе си. А и това вероятно не бе името, с което бяха дошли предците му в Новия свят и което никой не помнеше.

Олдхаузър, т. е. обитателят на старата къща, беше изковано в Отреза. В началото то се отнасяше до основите на една порутена колиба, открита от прароднините му на тази земя, която според шоуните била построена преди векове от бледолик мъж с меч. Какво се бе случило с него, те не можеха да кажат. Според преданията един ден просто изчезнал и оставил обиталището си на разрухата.

Името Олдхаузър обаче си остана подходящо, защото Оберон беше пазителят на бункера.

Той беше едър мъж, метър и деветдесет и осем висок по боси крака, с дълга сива коса. Беше почти на шейсет, но косата му се бе прошарила още преди трийсетата година — преждевременното посивяване беше генетично наследство от страна на баща му. Имаше гъста брада и носеше джинси и работни обувки, а върху ризата си — син, подплатен елек, който да го пази от сутрешния хлад. Ръцете му бяха целите в белези, а от лявата липсваха горните фаланги на кутрето и безименния пръст, които по невнимание бе отрязал с трион още като момче. Очите му бяха яркозелени и му придаваха неземен вид, причината баща му да го дари с името на приказен крал. В Отреза бе традиция на децата да се дават славни имена и общността беше пълна със съименници на богове, древни владетели и библейски персонажи.

От лявата страна на Оберон се намираше домът му, скрит зад ред ели. Къщата му представляваше двуетажна постройка от дърво и камък и датираше в този си вид от началото на XIX век, въпреки че предците му бяха обитавали същото място още от осемнайсетото столетие. Когато излезе от къщи, жена му, Шера, и дъщеря му още спяха.

От другата страна на площада се намираше домът на Касандър Хоб, дясната ръка на Оберон. Касандър беше навън, пиеше кафе и пушеше цигара. Синовете му още бяха в Мейн. Когато се върнеха, Оберон отново щеше да ги прати в странство — да търсят празни имоти с ценности вътре или лесни мишени за тероризиране и ограбване. Зимата наближаваше и Отрезът щеше да прекрати набезите с падането на първия сняг. Дотогава продължаваха да търсят начини да обогатят хазната.

Касандър вдигна чашата си за поздрав, но не помръдна. Знаеше къде отива Оберон и какво ще направи, щом стигне там. Сметна, че е по-добре да го остави на мира. Щеше сам да сподели заключенията си, когато му дойде времето.

Но също така беше вярно, че през последните месеци дистанцията помежду им се бе увеличила. Касандър бе по-млад с цяло десетилетие, но дори външно приличаше на по-възрастния си приятел, въпреки че косата му беше по-къса и тъмна, а очите му бяха кафяви. Имаше двама сина, за разлика от Оберон, който нямаше нито един, а и Шера с нищо не показваше, че може да му роди мъжки наследник. Това само по себе си не беше достатъчна причина Оберон да отстъпи в полза на Касандър, но трябваше да се вземе предвид и нарасналата предпазливост на Олдхаузър. Вече не беше готов да поема толкова рискове, а това струваше пари на Отреза. Според Касандър Оберон се плашеше от модерния свят, а страхът му бе като пукнатината в камък — слабост в основата на здание, която неминуемо щеше да става все по-опасна с времето. Старото му аз се показа само покрай случая с Джеръм Бърнел, и то защото беше лично засегнат. Не беше достатъчно обаче водачът да действа само в свой интерес: трябваше да мисли и за нуждите на цялата общност.

Пък и Шера…

Всичко това, стаено във вдигането на една чаша и размяната на кимвания в хладната есенна утрин.

От южната страна на площада тръгваше един от основните пътища на Отреза, който минаваше покрай още шест къщи и стигаше до шосето — най-близката връзка с външния свят. Подобни пътища имаше също от изток и запад. След километър и половина те се раздвояваха в различни посоки, една от които беше на север, и се съединяваха малко преди северната граница на Отреза. От тези главни артерии тръгваха по-малки пътеки и алеи, някои достатъчно широки за превозни средства, но повечето едва достатъчни да мине човек. Основните пътища за влизане и излизане от Отреза бяха под постоянно електронно наблюдение, така че всяко превозно средство, което навлезеше в територията, без да деактивира системата, веднага предизвикваше реакция от обитателите на най-близката къща. За малките пътеки се използваха по-примитивни методи на наблюдение и защита, включително жици, закачени към звънци, примки, а на някои места и стоманени капани за животни. От много години никой не се бе опитвал да пристъпи неканен в Отреза, но Оберон не позволяваше бдителността им да отслабне.

На север от площада, на малко под километър навътре в най-старите гори на Отреза, се възправяше своеобразно здание: ниска, двуетажна постройка с квадратна форма, някога част от първоначалните укрепления — когато главните семейства живееха предимно в границите на Квадрата и неговите околности, защитени с ограда от заострени греди. Днес преградите бяха почти изчезнали, въпреки че част от тях още се забелязваха в гората и около Квадрата. Касандър например използваше една от тях за връзване на домати, също като баща си и дядо си преди това. Бункерът все още беше в добро състояние, но природата си бе позволила да постъпи с него, както си знае, и преди повече от век през него бе прорасъл голям дъб, който сега вече беше на умиране. Вместо да оставят постройката да се разсипе обаче, хората от Отреза я ремонтираха, сложиха дъски, където е нужно, възстановиха покрива и така бункерът и дъбът се превърнаха в едно цяло, смесица от природно и човешко творение. От южната страна имаше врата, а няколкото малки, стъклени прозореца с решетки позволяваха на светлината да влиза от всички посоки.

Отляво на бункера имаше стара конюшня. Вътре Оберон държеше две кучки, които скоро щяха да родят, така че отиде да нагледа първо тях. Всичко беше наред или поне така изглеждаше: съпругата му се оправяше с кучките по-добре от него, но всички носеха отговорност за тях, също както и за добитъка, свинете и пилците, за плодовите храсти и зеленчуковите градини.

Оберон залости вратата след себе си и тръгна по пътеката към бункера. Усети как се задъхва и пулсът му се учестява, както винаги в такива моменти. Макар и след толкова много години, чувството на благоговение не намаляваше.

Ключът за бункера беше единственият, закачен на парчето кост на стената. Костта беше старателно издялана във формата на корона. Изглеждаше така, сякаш е взета от животно, макар и отдавна умряло, но Оберон знаеше, че това всъщност е част от бедрото на жена на име Корин Дотрис, умряла през 1952 г. след дълги години на служба в Отреза, въпреки че самата тя надали би се описала по същия начин.

Оберон поспря, преди да отключи вратата. Листата на дърветата окапваха и през пролуките се виждаха слънчевите лъчи, които се отразяваха от дъгата жици над Квадрата, предназначена да попречи на хеликоптер да кацне на единственото място в територията, достъпно от въздуха. Жиците бяха опънати през 1993 г., когато Отрезът следеше с интерес и тревога обсадата на ФБР на селището Клон Давидов в Уейко, Тексас. Бяха поставени на три нива и отдолу приличаха на сложна паяжина. Щяха да спрат не само хеликоптер, но и всеки, който се опита да се спусне по въже от него.

Оберон се пазеше особено много от ФБР и от Бюрото по алкохола, тютюна, огнестрелните оръжия и експлозивите, въпреки значителните усилия на Националната асоциация на притежателите на пушки да му противостои. Отрезът си набавяше оръжия внимателно и предимно законно и се грижеше добре за поддръжката им, за да избегне ненужни покупки. Хората тук не държаха повече оръжия, отколкото им бяха нужни, въпреки че разполагаха с изобилие от боеприпаси. Двете думи, които никога не напускаха съзнанието на Оберон, бяха „повод“ и „основание“: Отрезът не даваше повод на силите на реда да душат наоколо. Потребностите му не бяха много. Дори набезите не бяха същите както някога, а престъпните дейности бяха относителна рядкост и се ограничаваха до задоволяване на основните нужди. Някои от децата дори напускаха територията, за да постъпят в колеж или да си търсят работа далеч от Западна Вирджиния. Всички обаче разбираха, че ако го сторят, отношенията им с Отреза никога вече няма да са същите. Когато се връщаха за Коледа, Деня на благодарността или за неминуемите погребения, свободата на движението им бе ограничена и те нямаха достъп до определени места, включително всичко на север от Квадрата. Никой не нарушаваше правилата от страх да не докара неприятности на семейството си.

Ала Отрезът се променяше. Четири от къщите вече пустееха, а две от тях бяха на път да рухнат. Отрезът образоваше децата си, и то добре, но не можеше напълно да скрие примамките на света отвъд границите си. Не можеше и нямаше желание да спира онези, които пожелаваха да си тръгнат, така че населението му постепенно намаляваше. Въпреки това само през последните дванайсет месеца се бяха родили две деца, при това на двойки, носещи имената на две от първите семейства в Отреза — Хейуърдс и Молинес. Преди Коледа се очакваше една венчавка. Още имаше надежда за Отреза.

Оберон обаче не можеше да се отърси от нарастващото безпокойство. То упорито се засилваше през последните седмици, а той не беше съвсем сигурен за причината. Надигаше се сянка. Виждаше я с крайчеца на окото си, като тумор, пречещ на зрението му. Скоро щеше да ги докосне. Затова и дойде в бункера — да поговори с Мъртвия крал.

25

Паркър предложи на Бърнел да го закара до апартамента му, но той отказа и си повика такси, което пристигна след няколко минути. Тримата мъже го изпратиха с поглед, докато се качваше в колата, скрил плика с парите под якето си. Паркър беше решил да не ги взима поне засега, но увери Бърнел, че това не означава, че няма да се заеме със случая. Просто искаше да се обади тук-там, преди да се ангажира. Бърнел се съгласи. Информира го, че ще остави парите при адвоката си, защото не искаше да ги държи в квартирата по-дълго от необходимото.

— Мъртвия крал — каза Луис, когато Бърнел си замина. — Мислите ли, че Харпър Грифин си е измислил прякор в затвора?

— Ако беше така, щеше да го използва често — отвърна Паркър.

Бърнел изрично потвърди, че това е единственият случай, когато Грифин го е изричал.

— А кой е Мъртвия крал тогава?

— Вероятно трябва да намеря Харпър Грифин и да го питам.

— Може ли и ние да дойдем? — попита Ейнджъл. — Изглежда ми като човек, който ще се повлияе добре от един разговор за отношението му към другите.

— И малко терапия — добави Луис. — Предимно физическа.

— Неодобрена от щата.

— Вие явно сте решили, че ще поема случая — каза Паркър.

— Ти вече отмяташ точки. Личи ти.

Паркър поиска сметката.

— Трябва първо да свърша малко работа. После ще видим.

Паркър потегли с колата си към дома си в Скарбъроу. И къщата му, също като него, носеше физически и психически белези от нападението, което едва не сложи край на живота му. Въпреки всички усилия на братята Фулчи, още личеше разликата в боята върху дупките от куршумите и сачмите от пушките. Вратата на кабинета му беше сменена, но новата му напомняше за онова, което беше изгубил. Вече не обръщаше гръб на нощта, когато влизаше през кухненската врата от задната страна на къщата и се беше научил да отключва с лявата си ръка, за да бъде дясната му по-близо до оръжието. Макар да бе минала година, все още не беше възвърнал някогашното си спокойствие по отношение на нощните скърцания и намествания на старата сграда.

Мислеше да я продаде. Обичаше блатата и мириса на море, но Портланд го привличаше все по-силно. Като начало, щеше да шофира по-малко. Седенето с изправен гръб, независимо за какъв период от време, все още му причиняваше дискомфорт. Затова и харесваше сепаретата в „Голямата изгубена мечка“ — там имаше възможност да се протегне. Ако си намереше местенце в сърцето на Портланд, щеше да може да ходи пеша по ресторанти, барове, кафенета и дори на кино. Не беше обсъждал евентуалното си преместване с никого, но мисълта мира не му даваше. Нямаше причина да се разпростира сам в такава голяма къща, а и ясно осъзнаваше уязвимостта си. Никой не би оцелял след преживяваното от него без последици за чувството си за сигурност и безопасност.

Ала колкото и да беше странно, той всъщност не се страхуваше. Напомнянето за случилото преди всичко го дразнеше, също както предпазните мерки, които чувстваше, че трябва да взима, за да предотврати нов инцидент. Не, не ставаше дума за страх: той знаеше, че мъртвата му дъщеричка бди над него от сенките, въпреки че от седмици не го бе посещавала. Понякога му се струваше, че усеща присъствието й, обикновено когато беше тъмно и винаги навън. Тя обичаше блатата и горите. Беше дете на природата. Тя беше шумоленето на листата, когато нямаше вятър, и стъпките в мократа трева, където никой не бе минавал. Тя го пазеше — и заради себе си и, както вярваше Паркър, заради полусестра си, Сам.

Сам не беше това, което той си мислеше, че е. Беше негова дъщеря и нещо повече: беше същество в процес на сътворение, но никой не можеше да каже как ще завърши тази метаморфоза. Ако Сам знаеше, то отказваше да каже.

Паркър обаче подозираше, че тя наистина знае. Беше го забелязал в очите й. Те слушат, татко. Тя трябваше да остане скрита, докато му дойдеше времето. Те винаги слушат. Никой не знаеше колко е изключителна, защото това щеше да изложи всички им на риск. Те ще ни чуят.

Ще ни чуят и ще дойдат.

Паркър отвори новия си лаптоп, доставен му от Луис. В тази интернет епоха нищо не беше сигурно и човек не можеше да направи нищо в интернет, без някой да наднича през рамото му. Тази нова машинка обаче беше възможно най-сигурната и рискът от проследяване беше минимален, особено с този браузър „Тор“. Информацията в него беше защитена с толкова много стени и процедури за сигурност, че самият Паркър трудно ги запамети всичките — в случай, че някой път изпратеше собствените си данни в пространството заради някой погрешно натиснат клавиш.

Компютърът съдържаше цялата информация, събрана до момента за хората от списъка от самолета в Големите северни гори. Към всеки профил бяха добавени редица подробности — съпрузи, съпруги, деца, професии, бизнеси, банкови сметки, притежавани автомобили, закупени къщи, придобити акции, приятели, врагове, познати, и всички те се съпоставяха помежду си, за да се открият евентуални връзки и модели.

Малцината, които познаваха специален агент Рос и неговата работа, бяха убедени, че Паркър участва в тайна мисия за залавянето на най-опасните мъже и жени в списъка, но грешаха. Е, от време на време изскачаше някой — като Роджър Ормсби, — който си струваше да бъде хванат, но Паркър с удоволствие прехвърляше повечето такива индивиди на Рос, без дори да ги разгледа. ФБР и полицията бяха по-подготвени да се разправят с тях от него, дори с помощта на Ейнджъл и Луис.

Не, Паркър беше убеден, че някъде в списъка — или извън него — се крие самоличността на един човек. Списъкът беше отдавнашно дело на група мъже и жени, които наричаха себе си Бакерите^[10]: егоцентрични, неморални особи, заети с издирването на погребано божество. Наричаха го Богът на осите, или Онзи-който-чака-зад-стъклото. Наричаха го още Абадон и Старата змия. Той беше падналата светлина, затъмненото слънце. И видях звезда, паднала от небето на земята; и даде й се ключът от кладенеца на бездната.^[11]

Бакерите търсеха този кладенец, следвайки предводителя си, който стоеше над всички тях. Паркър смяташе, че имената в списъка и информацията за живота им, която събираше с помощта на Ейнджъл, Луис и шепа други помощници, функционират като кръгове или сфери на съществуванието. Някои от тях се припокриваха, създавайки сложни поредици от кръгови диаграми, и някъде в защрихованите части, като име или доловимо, повтарящо се отсъствие, се намираше личността на този предводител. Паркър можеше да прекара целия си живот в лов на слугите или да намери господаря им и да го унищожи.

Той работи до късно вечерта, седнал до прозореца в кухнята, под закрилата на мъртвото си дете, което бдеше от клоните на бора.

А на запад, в една преобразена в къща конюшня във Върмонт, друго дете седеше на ръба на леглото си и гледаше през прозореца, но не виждаше нищо от това, което се намираше отвъд него. Вместо това с очите на изгубената си полусестра Сам наблюдаваше лицето на баща си, осветено от екрана, и слушаше шепота на пробуждащия се бог.

26

На деня след разговора с Чарли Паркър Бърнел отново отиде да се срещне с отговорника си в Изправителния департамент на „Уошингтън Авеню“. Изглежда, трябваше пак да се подложи на тест с полиграфа, а заради промяна в програмата първата сесия на групата му за психотерапия бе изтеглена за привечер. Нямаше смисъл да се връща в апартамента си, затова реши да си вземе кафе отнякъде и да почете. Беше си купил евтино няколко книжки на старо — предимно научна фантастика и фентъзи — от книжарница „Зелената ръка“ на улица „Конгрес“, недалеч от апартамента си, и сега се бе потопил в разказа на Алфред Бестър „Унищоженият“. Не беше чел подобни развлекателни книги, преди да влезе в затвора; предпочиташе документалистиката и литературата, провокираща добър вкус у читателя, но нищо не може да научи човека да цени развлечението така, както животът зад решетките.

Можеше да вземе автобуса — преживянията в затвора му бяха завещали постоянни болки, — но предпочете да повърви. Постепенно свикваше с липсата на стени наоколо и се наслаждаваше на свободата просто да ходи по улицата. Освен това, ако вървеше, имаше по-малка опасност да привлече вниманието на полицията, защото още се опасяваше от патрулните коли, които обикаляха града, особено по улица „Конгрес“ и около Старото пристанище. Ако се заседеше по-дълго на някоя пейка или автобусна спирка или пък, опазил бог, решеше да си почине в парка на площад „Конгрес“, това щеше да е все едно да размаха магнит срещу метални стружки. В интерес на истината, вероятно просто щяха да го подминат, защото той не изпъкваше с нищо, ала вътре в себе си се чувстваше различен и се боеше, че излъчва такова впечатление и за другите.

Винаги внимаваше с децата: да стои далеч от тях и да не ги гледа, защото дори случайният контакт с група ученици до Детския музей или неволен поглед встрани на минаване край гимназията на „Къмбърланд Авеню“ беше достатъчен, за да повикат полицията.

Сутринта му се обади адвокатът. Една компания в Южен Портланд, търгуваща с точно онези боклучави накити, които някога презираше, имаше свободно място в отдела за закупуване на стока, и адвокатът му беше уредил да го наемат. Ако искаше, Бърнел можеше да започне в понеделник. За своя собствена изненада, той прие. Едва по-късно си даде сметка, че започва да прави планове за някакво бъдеще. Сигурно беше заради срещата с частния детектив и двамата му партньори предишната вечер и факта, че те не отхвърлиха нито историята, нито страховете му. Може би щяха да го защитят. Може би дори щеше да бъде реабилитиран. Най-много от всичко искаше да си върне доброто име. Не искаше да умре с това клеймо върху себе си.

Познатото лице, което му се стори, че бе видял в „Мечката“, продължаваше да го безпокои. Не можеше да се сети кой е мъжът, който влезе в тоалетната, докато разговаряше с Паркър, а когато самият Бърнел отиде да се облекчи, онзи вече беше излязъл. Чертите му обаче му напомняха на някого. Не можеше да се закълне, но в тях имаше нещо от онзи мъж на име Хенри Форд. Бърнел си помисли, че сигурно е трябвало да го спомене на Паркър, но се побоя, че може да прозвучи като проява на параноя.

От дясната му страна се появи Източното гробище и видът на надгробните камъни заплаши да изпепели приказката за бъдещето, която започваше да се пише в съзнанието му. Той се бореше с отчаянието, защото може би още имаше надежда за него. Виждаше три възможни реалности. Първата бе, че е прав за всичко и животът му е съсипан като наказание за убийството на двамата непознати в бензиностанцията, както и че това ще завърши със смъртта му. Втората бе, че греши, че няма причина да се страхува и че просто е полудял през петте години в затвора. Нямаше да е нито първият, нито последният, който се е пречупил по такъв начин. С времето и с малко помощ можеше да възвърне здравия си разум.

А третата? Третата бе, че хората, които бяха решили да го измъчват, вече са забравили за него или са сметнали, че е страдал достатъчно. Беше изгубил репутацията и каквото беше останало от брака си. Беше изгубил дома си и години от живота си. Нервите му бяха разсипани, а тялото му бе развалина заради физическото и сексуалното насилие. Ако искаха да прекратят жалкото му съществуване, можеха спокойно да го направят.

Ала докато си мислеше това, разбра, че не иска да умира. Никога не се бе смятал за силен и жилав човек, способен да оцелее във всяка ситуация, но ето че беше изтърпял пет кошмарни години на затворничество, преживял бе мигове, в които му се бе искало да се самоубие, но ето че още дишаше и се бореше. Щеше да си намери работа и по-приятно място за живеене. Щеше да продължи да храни птиците в парка “Диъринг Оукс“ и на Източната алея. Можеше дори да си вземе куче за компания. Винаги бе искал куче, но Нора имаше алергия към тях или поне така твърдеше. Все едно, тя си беше отишла и някой пес от приюта щеше прекрасно да заеме мястото й. Този живот, или поне каквото бе останало от него, беше за предпочитане пред никакъв.

Ами ако го наблюдаваха — тези невидими мъже, тези слуги на Мъртвия крал? Ами ако решаха, че е по-добре да продължи да страда, отколкото да сложат насилствен край на мъките му? Дали ако се постараеше да не изглежда твърде щастлив — което надали щеше да бъде трудно, предвид обстоятелствата, — ако ходеше с наведена глава, ако се държеше така, сякаш е много по-увреден, отколкото беше в действителност… дали това щеше да им стигне?

Той стигна до черните парапети на Източното гробище и се поспря да погледа малката дървена постройка с гранитния постамент — единственото здание в гробището. На нея имаше табела с името и датата на създаването й: 1668 година. Викторианската сграда беше известна като Къщата на мъртвите, защото под себе си криеше входа към подземна гробница: портала към долния свят, собствената малка вратичка на Портланд към Хадес. Бърнел беше чел някъде, че се предлагат специални обиколки за разглеждане на гробницата, но нямаше никакво желание да го прави. Редиците на мъртвите рано или късно щяха да посрещнат всекиго и той не виждаше причина да се запознава предварително с тях.

До бордюра зад гърба му спря бус, скривайки го от движението. Страничните врати се отвориха и от него слязоха неколцина мъже. Бърнел усети присъствието му в същия миг, в който почувства остра болка отстрани на шията си и гробището се размаза пред погледа му. Краката му се подкосиха, но той не падна. Нечии силни ръце го подхванаха и го понесоха. И тъй като последните му мисли бяха за подземния свят, стори му се, че се носи във въздуха; в лодка, плаваща в черни води — Ахерон, реката на болката, или Лета, реката на забравата. Течението щеше да го отнесе в Къщата на мъртвите, а нейде под нея най-после щеше да срещне Мъртвия крал — бога, пред когото бе прегрешил и който щеше да му въздаде вечно място в Полетата на разплатата.

Само след секунди тротоарът опустя, а бусът потегли на запад. Сви по „Уошингтън Авеню“ и подмина ниската червеникава сграда на Отдела за пълнолетни в Изправителния департамент, където Крис Атууд препрочиташе досието на Джеръм Бърнел, за да се подготви за втората им среща, и се чудеше възможно ли е човек да бъде едновременно толкова храбър и толкова низък.

По това време Бърнел вече беше изгубил съзнание. Последната му мисъл, преди всичко да потъне в черен мрак, беше:

Поне не съм бил луд.

27

Отношенията между Паркър и детектив Гордън Уолш от Отдела за углавни престъпления на полицията в Мейн бяха по-студени от някога. Събитията в Бореас по-рано тази година бяха принудили Уолш да признае неловкото си положение по отношение на Паркър, Луис и Ейнджъл — мъжете, които се чувстваха добре в черно, бяло и всички нюанси на сивото, въпреки че Ейнджъл и Луис клоняха към по-тъмните тонове. По-конкретно, Уолш се беше опитал да използва познанията на Луис, за да разбере какво се случва в Бореас, отчасти по настояване на специален агент Рос — човек, който се чувстваше също толкова добре в сенките, помисли си Уолш, и имаше сходни на техните интереси. Резултатът бе сериозно компрометиране на репутацията на Уолш, което можеше да застраши кариерата му.

О, той не беше толкова наивен, та да си мисли, че може да омеси тесто, без да се изцапа, но ударът не бе дошъл от Луис или Ейнджъл, а от самия Паркър. Именно той бе изтъкнал, че Уолш се е сдушил с известни престъпници, включително един — Луис, — който като нищо можеше същия ден да е пръснал нечий мозък. Оттогава насам Уолш се държеше на разстояние от Паркър и очарователно опасните (и дори опасно очарователните) му спътници, поради което не се зарадва особено, когато излезе от офиса си в участъка в Грей и видя на паркинга „Мустанга“ на Паркър — приумица на кризата на средната възраст, както и самия него, вдъхващ хладния обеден въздух, като че ли нямаше ни едничка грижа на света. Най-лошото бе, че се беше подпрял на колата на Уолш, така че нямаше как да се измъкне, освен ако не го прегази — не че този вариант беше за изхвърляне, като се имаха предвид обстоятелствата.

— Здрасти — рече Паркър, като че ли не бе изнудил Уолш да си мълчи само преди година. Не че някога бяха били близки приятели, но все пак…

— Махай се от колата ми.

— Това твоята кола ли е?

— Много добре знаеш, че е моята. Махай се от нея. Махай се от паркинга. Въобще, тръгвай на изток и не спирай, докато не потънеш в морето.

Той заобиколи Паркър и отключи шофьорската врата, но проклетият частен детектив не помръдна от капака. Уолш седна зад волана и запали двигателя. Дори даде малко газ с надеждата да уплаши Паркър, въпреки че това щеше да бъде още по-изненадващо и от самата му поява там. Уолш видя няколко колеги, които ги гледаха любопитно. Имаше чувството, че е въвлечен в любовна свада, а аналогията го накара да изскърца така силно със зъби, че му се стори, че един от тях се разклати.

Уолш вдигна крака си от газта. Паркър се приближи до вратата му и той свали прозореца, без да го поглежда.

— Ще те черпя обяд — каза Паркър.

Уолш продължи да гледа упорито пред себе си. Хрумна му да отпусне глава на волана и да остане така, може би да затвори очи и да се надява мракът да го погълне, но се боеше да не остави впечатлението, че плаче.

— В „Коул Фармс“ — изкуши го Паркър. — Телешки черен дроб с лук. И бекон. Даже ще се бръкна за индийски пудинг за десерт.

Уолш отпусна рамене.

— Дай ми парите предварително. Не ти вярвам, че ще платиш. Не ти вярвам и точка.

Паркър му връчи две двайсетачки.

— Може да си взема и безалкохолно — продължи Уолш. — Освен това обичам да оставям щедри бакшиши.

Паркър добави още десет долара. Уолш пусна парите в Стойката за чаша.

— Ще се видим там — рече той. — Ако умреш по пътя, няма да ми липсваш.

Той потегли. Докато излезе на шосето, Паркър вече го следваше плътно отзад.

Поне Рос ще остане доволен, помисли си Уолш. А после: Майната му на Рос.

„Коул Фармс“ съществуваше от над шейсет години. Намираше се на „Луистън Роуд“, близо до входа на игрището за голф „Спринг Мийдоус“. Двамата седнаха на маса за четирима. Паркър си поръча сандвич с пуйка, а Уолш — обещания черен дроб с лук, бекон и достатъчно гарнитури, за да прекатурят масата.

— Да ти имам наглостта — каза Уолш, след като сервитьорката взе поръчките им.

— Още си кисел заради Бореас.

— Меко казано.

Паркър си спомни окървавеното тяло на пясъка. Спомни си и как го прекрачи, без да почувства нищо.

— Още тогава ти казах: ръцете ми са чисти.

— А съвестта ти?

— И тя, или поне що се отнася до Бореас.

— Точно това ме тревожи.

Паркър прокара пръсти по масата, сякаш да провери колко е гладка, и не намери ни една неравност, нито троха.

— Всяко нещо си има цена, Гордън. — За първи път наричаше Уолш по име. — Няма нищо безплатно.

— Не знам какво трябва да значи това.

— Напротив, знаеш. В Бореас бе сложен край на нещо ужасно. Аз платих с болка. Ти плати с мълчание.

— Има си закони. От мен се иска да ги прилагам.

— Правото и правдата не са едно и също.

— Мисля, че ти се размина организация на убийство. Не желая да поддържам връзки с човек, който е способен на такова нещо.

— Ами Рос?

— Рос очевидно няма същите скрупули. Той ми каза, че ти се плаща за това, въпреки че според мен по-редно е да се каже, че смучеш от федералната цица. Толкова ли си закъсал за пари?

— Осигуряват ми известна гъвкавост. Някои от клиентите ми не са в състояние да плащат достатъчно за услугите ми.

— А куршумите си имат цена.

— Купуваме ги изгодно.

Уолш се облегна назад, видимо отвратен, но и за да направи място за храната си. А тя беше много. Личеше си, че се изкушава да я остави недокосната и да си тръгне, но блюдата ухаеха твърде примамливо. Той сложи едно лукче в устата си и битката беше изгубена.

— Защо си тук? — попита той.

— Джеръм Бърнел.

Уолш го изгледа над едно пържено картофче.

— Чух, че тъкмо е излязъл.

— Той ме потърси.

— Защо?

— Твърди, че са го накиснали.

— За детското порно? Не беше мой случай.

— А престрелката в бензиностанцията?

— Бях в екипа. Том Стедлър беше шефът.

— Стедлър отдавна е мъртъв.

— Да. Млад си отиде. Не се грижеше за себе си.

Уолш топна залък хляб в яхнията, като старателно загреба и малко бекон.

— Слава богу, че ти си взе поука от грешките му — каза Паркър.

— Така е. Никога не пий диетична кока-кола. Захарта поне е естествена.

— Бърнел те помнеше.

— Така ли? Поласкан ли да се чувствам?

— Останах с впечатлението, че си се усъмнил в някои детайли около застрелването на втория мъж — онзи, който се е подвизавал като Хенри Форд.

Уолш сви рамене.

— Дънстанови потвърдиха версията на Бърнел. По онова време нямаше повод да разнищваме случая. Форд беше убил помощник-шериф, а двамата със Саймъс бяха заклали още поне петима души. А и онова момиче, Кори Уайът. Това нямаше да свърши добре за нея.

— Поне петима?

— Бяха обрали дома на семейство Тимард, но в буса имаше и други предмети, които явно не бяха техни. Отне ни известно време, но проследихме един часовник до бижутерски магазин в Роуд Айлънд. Принадлежал е на шейсет и осем годишен мъж на име Артър Дайнс. Живеел сам в къща в покрайнините на Уестърли. Къщата още е там. Дайнс го няма.

— Къде е отишъл?

— Подозирам, че в морето, където са го пратили Форд и уродливият му полубрат, като са го вързали за нещо тежко, за да не изплува.

— Чакай малко — Форд и Саймъс имат роднинска връзка?

— Двайсет и пет процента обща ДНК, въпреки че това се разбра чак след като Бърнел влезе в затвора, а и нямаше да промени нищо. Знаеш ли, че братът, Саймъс, е носил протези, а в джоба си е носил други, модифицирани с остриета? Що за човек трябва да си, за да направиш такова нещо?

Паркър отхапа от сандвича си. Трябваше му време да помисли.

— Да се върнем на Бърнел и изстрелите срещу Форд. Кое те смути?

— Ами, най-вече ъглите. Ако Форд се е обърнал да стреля, както твърдеше Бърнел, куршумите вероятно нямаше да го уцелят право отзад. Изглеждаше, сякаш е бил застрелян, докато се опитва да избяга. Стедлър се съгласи под сурдинка, но нали Бърнел беше герой. И да, наистина беше. Не му го отричам. Той е спасил всички в бензиностанцията и се е разправил първокласно с Форд. Но го е довършил. Може би има някаква жилка. Ако щеш, безскрупулност. По-корав е, отколкото изглежда — или поне беше, преди да попадне в „Уорън“.

— Той продължава да отрича, че детското порно е било негово.

— Да, това беше странно. Не се призна за виновен, въпреки натиска. Упорито твърдеше, че е невинен.

— Може би защото наистина е бил невинен.

— Вярваш ли му?

— Ейнджъл му вярва.

— А Ейнджъл е спец по сексуалните насилници?

— Може да се каже.

Уолш замълча, за да осмисли информацията.

— Ако е невинен, кой го е натопил?

— Може да е била бившата му съпруга. Не са били близки, ако мога така да се изразя.

— Не — възрази Уолш. — Едно е да не си близък с някого, друго е да го мразиш, а една жена трябва да мрази мъжа си колкото аз мразя данъците, за да го обвини в педофилия.

— Е, ако Бърнел не лъже, някой явно си е направил труда да му спогоди този номер. Според него е отмъщение за убийствата при Дънстан.

— Отмъщение ли? Ако е така, защо просто не са го застреляли?

— За да не се свърши толкова бързо?

— Първо да го измъчат, после да го убият.

Майка и дете понечиха да седнат на съседната маса, но размислиха и се отдалечиха. Уолш ги изгледа.

— Виждаш ли какво правиш с хората? — попита той.

— Ти още си тук.

— Защото ми плащаш.

— Това е подкуп.

— Не и ако не получиш нищо в замяна. Ще вземеш ли парите на Бърнел?

— Така мисля.

— Няма да ти донесат радост.

— Ще те изненадам. Какво ще ми кажеш за Форд и Саймъс?

— Никакви следи. Като призраци.

— Отпечатъци?

— Получихме частично съвпадение за Саймъс от един обир с взлом в Роаноук, Вирджиния, през 2002 година. Били откраднати много ценности, но собствениците били на почивка по това време. За щастие, защото имали и деветнайсетгодишна дъщеря. Още си я имат, благодарение на вилата им във Флорида.

— Бърнел каза, че и Кори Уайът, и Пейдж Дънстан са изчезнали.

Уолш изчопли парченце бекон от зъбите си, погледна го свъсено, сякаш го е обидило с нещо, и го изяде.

— Уайът беше наркоманка.

— Преди убийствата?

— Не, след тях. Преди тях е била само примамка в схема за изнудване на злощастни мъже за пари. Случилото се при Тимард обаче я пречупило. Така или иначе е била на път, но след смъртта на приятелите й съвсем се предала.

— Ами Дънстан?

— Не съм следил повече случая.

— Наистина ли се води изчезнала?

— Трябва да проверя.

— Хайде де…

— Виж, последния път, когато чух за нея, още се издирваше, но това не означава, че има връзка със стрелбата в бензиностанцията. Това ли е теорията на Бърнел?

— Да.

— Нали знаеш какво е параноя?

— Да.

— Е, не забравяй, че е заразна. Винаги мий ръцете си след контакт с нея.

Уолш довърши мълчаливо ястието си. Паркър хапна още малко от сандвича си, но остави по-голямата част в чинията си. Още не беше възвърнал апетита си. Уолш поиска да му сложат индийския пудинг в кутийка за вкъщи. Каза, че трябва да върви. Може и да беше вярно.

— Рос още ли ти плаща, за да ме клеветиш? — попита Паркър.

— Никога не ми е плащал за това. Направих го от добро сърце.

— А сега?

— Не ми пука какво ще стане с теб.

— На Рос обаче му пука.

Уолш избегна погледа му.

— Така е.

— Гледай да напишеш вярно имената — каза Паркър.

— Непременно. Я само ми припомни: „изрод“ с „т“ ли се пишеше?

Паркър се прибра у дома. Отметна малко документация, изпрати няколко сметки, после отиде сам на кино в „Никълодиън“ в Портланд. Предпочиташе местното кино пред големите в Сако и Уестбрук. Миризмата му действаше странно успокояващо, въпреки че няколко пъти се наложи да стане и да се облегне на стената заради болките в гърба си. Нямаше кой да възрази, защото беше седнал на последния ред, а и залата беше почти празна. Понякога усещаше кожата си твърде стегната на присадените участъци, друг път чувстваше болка на мястото на липсващия бъбрек. Когато се изправяше, инстинктивно хващаше малката топка, която държеше в джоба си, и я мачкаше както за да упражни увредената си лява ръка, така и за да се разсее от другите болки.

Мислеше за Джеръм Бърнел и жестоки, хищни убийци.

28

Одел Уотсън не можеше да заспи. Беше на десет години и живееше с майка си и баба си в покрайнините на Търли в тристаен фургон, който опичаше живи обитателите си през лятото, а през зимата ги принуждаваше да навличат дреха връз дреха. Одел често сънуваше кошмари, но се беше научил да не безпокои жените в дома си с тях. И двете работеха: майка му като готвачка, а баба му — като чистачка, като общо се справяха с три работни места, защото, когато основните й ангажименти позволяваха, майка му също чистеше. Работеше сутрешна смяна в „Шелби“ и ставаше в три и половина, за да бъде там в четири и половина и да се подготви за отварянето на заведението в пет. „Шелби“ се намираше в другия край на града, но понякога, когато времето беше хубаво, майка му ходеше пеша на работа, за да пести бензин.

Всяка сутрин баба му го приготвяше за училище и го качваше на автобуса. Одел я обичаше, но тя беше натрупала много гняв в себе си. Спомняше си как баща й не получил правото да гласува, защото не можел да каже колко мехурчета има в един калъп сапун или как се пише думата „бурлеска“, която не бил чувал дотогава и не знаел какво означава. Когато се върнал две години по-късно, издържал теста за грамотност, дал гласа си и веднага изгубил банковия кредит и работата си.

Баба му била в Монтгомъри през 1965-а, когато бели мъже убили Виола Лиуцо — домакиня от Мичиган, която прекарвала черни активисти от Селма до летището в Монтгомъри в дните, когато на емблемата на Демократическата партия в Алабама пишело „Върховенство на белите“. Убийците по-късно били аплодирани на парад на Ку-клукс-клан, но девет месеца по-късно били осъдени на затвор, а бабата на Одел била сред зрителите на стъпалата на съда. Омъжила се за мъж на име Мейсън Кофи — като кафе, както сам казвал той — ветеран от войната в Корея, служил при Дяконите за защита и правда, чернокожи бивши войници, които осигурявали въоръжена охрана на борците за граждански права в Алабама, Мисисипи и Луизиана.

Накрая баба му и Мейсън се върнали в окръг Пласи, Западна Вирджиния, заедно с единственото си дете — момичето, което по-късно щяло да стане майка на Одел. Мейсън отдавна беше починал, а бащата на Одел ги беше изоставил. Сега живееше в Балтимор и изпращаше пари на Коледа и рождения ден на Одел, стига да си спомнеше и да имаше нещо в наличност. Одел не го бе виждал толкова отдавна, че не си спомняше как точно изглежда.

Баба му напомняше, че сега Одел е мъжът в къщата и му разказваше истории за прадядо и дядо му, защото, предупреждаваше тя, положението не се е променило кой знае колко за чернокожите, каквото ще да пише в законите. Законите се четяха така, както хората с власт искаха да се четат. Достатъчно бе Одел да погледне през прозореца, за да се увери в това.

Достатъчно беше да погледне към Отреза.

Понякога, когато се прибереше от училище, майка му или баба му си беше у дома, но обикновено фургонът беше празен, което означаваше, че Одел се беше научил да се грижи за себе си. Всеки ден той си отключваше, приготвяше си сандвич, пиеше мляко, пишеше домашните си и гледаше телевизия или си играеше на видеоигри, докато жените се приберат, често заедно, ако са чистили на едно и също място, и двете уморени и миришещи на дезинфектанти.

Одел беше старателен ученик, но много затворено дете, отчасти поради начина си на живот. У дома се радваше на обич, но обстановката бе твърде тиха и монотонна. Когато не бяха на работа, двете жени обикновено спяха и го оставяха да се оправя сам. Ако му омръзнеше да гледа телевизия и да играе, четеше. Обичаше истории за космонавти и комикси за супергерои. Рисуваше добре, но само у дома. В училище гледаше да не привлича много внимание. Така животът беше по-лесен.

През последните седмици кошмарите бяха започнали да се завръщат. Одел не знаеше защо, но винаги бяха едни и същи: момиче с разкъсана рокля и разголени гърди тичаше през гората срещу фургона и се приближаваше към прозореца, от който гледаше Одел, но тогава я нападаха кучета. После идваха мъжете, които прогонваха кучетата и отнасяха момичето — всички, освен последния, който се казваше Лусиъс. Той имаше рижа коса и не спираше да поглежда назад към прозореца, от който Одел наблюдаваше всичко през пролуката между завесите. В кошмара мъжът се приближаваше до прозореца, а Одел не можеше да помръдне. Искаше да се върне в леглото си и да се престори на заспал, но тялото му не го слушаше и той оставаше замръзнал на място, макар да чуваше как Лусиъс диша и да виждаше сянката му по отсрещната стена, докато присъствието му вече нахлуваше в малкото пространство на Одел.

Сънувал бе този кошмар може би над двайсет пъти през последната година — година и нещо, но пет от тях бяха само през последните две седмици; няколко пъти Одел се беше събуждал в подмокрено легло. Първия път, когато това се случи, беше толкова уплашен и засрамен, че събуди всички. Майка му го изми и му помогна да облече чиста пижама, а баба му събра чаршафите от леглото и наложи вестници върху дюшека, за да попият влагата. На следващия ден и двете бяха сприхави заради неспокойната нощ.

Втория път майката на Адел го заплаши, че ще започне отново да му слага бебешки пелени, а вечерта баба му донесе найлонов чаршаф, който постла върху леглото „за всеки случай“. Одел се почувства като бебе. Оттогава насам се бе напикал само още веднъж, но тогава скри пижамата си под леглото, а когато се прибра от училище, сам изпра и изсуши всичко. Кошмарът обаче продължаваше да го тормози, а когато се събудеше от него, не можеше повече да заспи. Стоеше далеч от прозореца и препрочиташе комиксите си на фенерче под завивката. Не искаше да включва нощната лампа. Спалнята му беше на практика преобразен склад, точно до стаята на майка му, но си беше неговото място и си я обичаше. Трябваше обаче да внимава, защото светлината от лампата се процеждаше под вратата и през тънките завеси, така че можеше някой да я види от пътя, а той не искаше това да стане.

Кошмарът бе толкова упорит, че Одел почти беше забравил, че всичко това се бе случило наистина: момичето, кучетата, мъжът на име Лусиъс… най-вече той. Одел беше видял цялата тази сцена наяве, само че тогава успя да се пъхне в леглото, преди Лусиъс да е стигнал до прозореца. Чу стъпките и дишането му Въпреки всичко остана да лежи съвършено неподвижно, и накрая Лусиъс си тръгна. Одел обаче не помръдна още няколко часа, докато не се увери, че и майка му вече е будна, защото се боеше, че това е номер и мъжът продължава да го шпионира.

Можеше да разкаже на майка си и баба си какво е видял. Трябваше да го направи, защото така щеше да бъде правилно, само че на следващия ден, докато се прибираше към фургона от училищния автобус, от гората близо до мястото, където майка му паркираше колата си, изскочи мъж, а следобедното слънце огря червеникавата му коса. Одел искаше да побегне и да се заключи вкъщи, но мъжът се оказа твърде бърз и го настигна още преди краката му да са го послушали.

Одел знаеше името на Лусиъс, защото бе чул майка си да говори за него на баба му, шепнешком, както винаги, когато споменаваха някого от Отреза: Оберон, Касандър… Но Лусиъс е най-страшният от всички, беше казала майка му. Най-страшният на всички светове, отвърнала бе баба му.

Лусиъс каза само две изречения на Одел: „Знам къде работи майка ти. Не ме карай да я вземам оттам“, след което допря пръст до устните си, заклевайки момчето да мълчи. После разроши косата му и изчезна в Отреза.

Ето че сега Одел седеше на ръба на леглото си и трепереше. Пижамата му отново беше мокра. Плачеше му се. Тази нощ кошмарът се бе явил малко по-различно: момичето беше в стаята му. Гърдите й бяха много големи и докато Одел ги гледаше втренчено, от зърната им се процедиха малки капчици мляко. Момичето миришеше лошо. Палецът на дясната й ръка липсваше, но нямаше кръв.

— Майка ти е в безопасност — каза му тя, докато в косата й пълзеше буболечка. — Те не взимат цветнокожи.

В този миг Одел се събуди и едва се сдържа да не извика майка си, защото още усещаше миризмата на момичето в стаята, също както и тази на собствената си урина. Успя обаче да не издаде и звук и просто седеше, трепереше и с цялото си същество се разкайваше, задето онази септемврийска нощ бе погледнал през прозореца.

Чу приближаването на автомобил, който намали и спря. Одел често чуваше автомобили в странни часове, защото семейството му имаше нещастието да живее близо до един от пътищата към Отреза. Никой обаче не спираше тук. Отвори се врата. Одел не искаше да гледа, но чу мъжки глас, който изруга, а друг му отвърна нещо, което той не можа да долови. Между завесите отново имаше пролука. Тя привлече Одел.

— Не — прошепна си.

Защо този автомобил бе спрял тук? Защо не някъде другаде? Не стига момичето, нападнато от кучетата, ами сега и това. Ала той вече беше станал. Една крачка. Две. Одел притисна око в пролуката.

Бусът беше кафяв или черен — не беше сигурен, — но предната му гума беше спукана. За това си говореха двамата мъже. Към тях се присъедини още един, чието име Одел не знаеше, макар че често го беше виждал в града.

— Ще го заведем пеша — каза третият. — Бенедикт може да смени гумата и да ни настигне.

Един от другите двама се приближи до страничната врата на буса, отвори я и влезе вътре. След малко излезе, водейки четвърти мъж с примка на шията. Ръцете му бяха вързани на гърба, а на главата му бяха нахлузили торба. Наложи се да му помогнат да слезе от буса, за да не се спъне и падне. После затръшнаха вратата зад гърба му и го повлякоха към гората. Третият мъж — познатият на Одел, заговори нещо на Бенедикт, който се готвеше да вдигне буса на крик. После се обърна и погледна право към фургона на Уотсън.

„Не трябваше да го правя — помисли си Одел. — Не трябваше да поглеждам.“

Нечия ръка покри устата му. Той се опита да се отскубне, но после чу шепота на майка си.

— Тихо — каза тя. — Тихо.

После притисна Одел към себе си и двамата продължиха да гледат заедно.

Този път, за разлика от Лусиъс, мъжът не се приближи до прозореца. От гората се чу вик: „Трябва ми помощ“, и той се обърна и се отдалечи натам.

Одел захлипа в шепите на майка си. На вратата се появи баба му, загърната в халат заради студа.

— Пак го направих, мамо — прошепна Одел. — Намокрих се. Съжалявам.

— Не се притеснявай, миличък. Не си виновен. Но не казвай на никого за това, чуваш ли?

Той кимна. Разбираше. Не искаше никой да вземе майка му. Отвън се чу как Бендикт сваля първия болт на колелото.

— Хайде, ела — каза майка му, — да ги оставим да си вършат техните си работи.

Тази нощ той спа при майка си, само по чисто бельо. И двамата бяха още будни — баба му също, защото не се чуваше да хърка, — когато бусът отново запали и потегли натам, откъдето беше дошъл.

Изчезна в Отреза.

29

Едуард Хенкел, шериф на окръг Пласи, спря отстрани на пътя и се опита да успокои дишането си. Едва не беше ударил елен. Ако беше шофирал малко по-бързо, нямаше да се размине, а мъжкарят беше достатъчно голям, за да потроши предното стъкло и да го убие. Появил се беше толкова внезапно от мъглата, че Хенкел едва успя да го забележи, преди да се е изпречил пред колата. Не си спомняше дори кога е натиснал спирачката; сякаш колата беше спряла под давлението на някаква външна сила, а кракът му само по инерция се бе озовал на педала.

Гърдите го боляха. Напоследък често се случваше, което и бе причината да отиде на лекар. Освен това се задъхваше, страдаше от гадене и умора, а ако се изправеше внезапно, му се завиваше свят. Отдаваше всичко на грип, докато не се появиха болките. Бързият поглед в интернет показа, че на четиридесет и девет той изпитва всички предупредителни симптоми на наближаващ инфаркт. Подобно на горе-долу всички мъже след Адам, си помисли, че ще е достатъчно да вземе някакво лекарство и да си почине няколко дни, защото 1) ако наистина беше грип, нямаше смисъл да преиграва, и 2) ако имаше сърдечни проблеми, животът му щеше коренно да се промени — и то ако изобщо оцелееше, защото най-голямата промяна, с която се сблъсква човек в живота си, е неговият свършек.

Хенкел беше разведен, а двете му подрастващи деца живееха с бившата му съпруга и пастрока си в Кливланд. Отношенията между всички бяха доста добри, въпреки че Хенкел нямаше възможност да вижда децата си толкова често, колкото му се искаше, а и те бяха на възраст, в която нямаха голямо желание да се влачат до Търли за два уикенда месечно само и само баща им да се почувства отново като такъв. Затова и се съгласи посещенията да бъдат веднъж месечно само и само децата да са доволни, и донякъде се получи: синът му, Денис, вече не беше толкова враждебно настроен, както при предишните си идвания в Търли, но по-малката. Ким, си оставаше същинско чудовище. Другите бащи с дъщери на същата възраст го успокояваха, че това не е нещо необичайно за петнайсетгодишните момичета и че не бива да го приема лично. Дори Айрин — жената, което беше поела химическото чистене в Мортънсвил и с която той неотдавна започна плаха връзка, го уверяваше, че това е само фаза и Ким ще омекне. Това обаче беше, преди да се е срещнала лично с нея и преживяването да я накара донякъде да промени мнението си — както и да погълне по-голямата част от бутилка мерло, за да успокои нервите си.

Хенкел не беше казал на Айрин за болките в гърдите и призляването, нито за посещението при лекаря, след като една сутрин се събуди в четири часа от непоносима болка и реши, че това все пак няма нищо общо с грипа. Налагаше се обаче да я осведоми за последвалата ангиография, защото бяха обръснали част от слабините му, за да вкарат контраста, а тя неминуемо щеше да забележи промяната в тази област.

Чудеше се дали смъртта вече е надвиснала над него.

Патрулният автомобил на полицейското управление в Мортънсвил беше спрял на едно голо място в гората над езерото, в което нищо не плуваше и нищо не вирееше заради всички отрови, които се изсипваха там от години. През лятото беше сборище на насекоми и издаваше остра, химическа миризма. През есента също не миришеше по-добре, но поне насекомите намаляваха. От друга страна, сега езерото като че ли имаше конкуренция по отношение на смрадта.

Самият шеф на полицията Бентли се обади на Хенкел от личния си мобилен телефон, така че информацията да не се разпространи веднага. Бентли беше дребен, жилав мъж малко над шейсетте, който трябваше отдавна да се е пенсионирал, но беше като вързан за града и работата си. Ако напуснеше нея, вероятно трябваше да напусне и него, защото нямаше да понесе да гледа как някой друг се разпорежда с управлението. Бентли се самоопределяше според положението си в Мортънсвил. Без него щеше да се чувства кръгла нула.

Хенкел спря до другия автомобил и видя Бентли, който размаха шапката си от една пролука между дърветата. Хенкел взе собствената си шапка от седалката до себе си, извади нов чифт латексови ръкавици от кутията на пода и бавно се запъти към колегата си. Покрай лицето му жужаха последните есенни мушици, а в ясната утринна светлина му се струваше, че вижда цял рояк в гората. С приближаването усещаше все по-силно миризмата на разложение и изпита силно облекчение, когато първата работа на Бентли, още преди да каже нещо, бе да му подаде тубичка с ментолов вазелин. Хенкел сложи малко над горната си устна и около ноздрите си. Смрадта не изчезна, но ментолът надделяваше.

Хенкел нахлузи ръкавиците, Бентли стори също с чифта, който стърчеше от джоба на панталоните му.

— Кой ги е намерил? — попита Хенкел.

Това бяха първите му думи, откакто пристигна.

— Момчето на Чарли Лътър.

— Аха.

Пери Лътър беше простичък човек. Работеше почасово в закусвалнята „Шелбис“, където миеше чинии и метеше пода. Обичаше да рисува животни от зоопарка и да ги раздава на хората. Беше единственото дете на семейство Лътър, родено, след като те бяха минали четиридесетте. Сега и двамата бяха на близо осемдесет и Хенкел се чудеше какво ще стане със сина им, когато си идат. Вероятно щеше да се наложи да постъпи в някакъв дом, защото със сигурност не можеше да се грижи за себе си.

— Казал на майка си, после баща му ми се обади — обясни Бентли. — Помоли да не намесваме името на момчето. Обещах му да направя каквото мога.

Телата лежаха, отчасти изровени, в една яма в сърцевината на шубрака. В пръстта Бентли забеляза следи от животно — може би лисица, не беше специалист по разпознаването им. Първата му мисъл беше, че е трябвало да изкопаят по-дълбока дупка и евентуално да натрупат камъни върху труповете, само че наблизо нямаше много камъни. Личеше си, че който го е направил, е бързал или не му е пукало особено дали останките ще бъдат открити.

И двете тела бяха на мъже. Хенкел предположи, че стоят там от около седмица. Дали заради начина, по който бяха хвърлени, но те лежаха един до друг, главата на единия почиваше върху гърдите на другия, а ръката му беше преметната върху него като в утешителна прегръдка. И двамата бяха застреляни в главата отблизо с достатъчно голям калибър, че да оставят куршумите масивни изходни рани, които бяха разкривили чертите им още преди разложението да се е захванало с тях.

— Потърси ли документи? — попита Хенкел.

— Проверих джобовете, но бяха празни. Не исках да ги разбутвам повече от необходимото.

Хенкел приклекна до гроба. Съжаляваше, че не си е сложил повече ментол. Съдейки по дрехите и цялостния им вид, нямаха и трийсет години или дори по-малко. Единият имаше татуировка на бодлива тел на дясната си китка. Това можеше да помогне при официалното идентифициране на телата, въпреки че Хентли вече подозираше кои са, и вероятно Бентли — също.

— Дъстин Хъф — каза Хенкел, като посочи тялото с татуировката — това с преметнатата ръка върху другото.

— Което ще рече, че другият е Роби Килиан.

— И аз така предполагам.

Килиан и Хъф бяха от Кълъмбъс, Охайо, но имаха бизнес в Западна Вирджиния. Бяха започнали с продажба на трева, но бързо бяха преминали към оксикодон^[12], метамфетамини и всичко друго, което пазарът бе готов да поеме. Бяха амбициозни и се носеха слухове, че са сключили сделка с някакви мексиканци за продажба и дилърство на хероин. Килиан беше от богато семейство, поне по стандартите в тази част на света, и родителите му бяха готови да глезят сина си с пари, стига да стои далеч от тях — оттам двамата с Хъф бяха почерпили първоначалния капитал за бизнеса си. Благоразумно стояха далеч от окръг Пласи или поне така изглеждаше допреди няколко седмици, когато едно хлапе на име Луси Холмс взе свръхдоза на купон и едва не умря. Въпреки че почти никой не можеше да го потвърди, подозираха, че хероинът, който си е инжектирала, е бил доставен, пряко или не, от Килиан и Хъф. Пласи беше неразработен пазар и окуражени от връзките си, двамата младежи бяха решили да си го присвоят.

После изчезнаха и майката и бащата на Килиан, макар да не можеха да бъдат номинирани за награда за родителски грижи, се оказаха достатъчно загрижени за благополучието на сина си, за да вдигнат шум, а овдовялата майка на Хъф добави гласа си към тези на богатите си съседи. И ето че синовете им бяха намерени, гниещи в плитък гроб.

— Това е работа на Отреза — каза Хенкел.

— Не знаем със сигурност.

— Наоколо няма други, които биха затрили две момчета така.

— Може да са разсърдили мексиканските си приятели в Кълъмбъс.

Хенкел знаеше какво се опитва да направи по-възрастният му колега. Шефското място може и да му харесваше, но като при всеки друг служител на закона в окръга — още от времето, когато бяха носили колани с препасани пистолети и извити мустаци, — удоволствието и удовлетворението от работата бяха обратнопропорционални на замесването на Отреза.

— Ако са разсърдили някого там, щяха да са заровени в дупка в Охайо. Няма никакъв смисъл да ги влачат дотук, за да се отърват от телата.

Бентли разгони мухите с шапката си, като че в момента те бяха единственият му проблем, включително и заради упоритото си нежелание да се махнат.

— Напоследък Отрезът си трае.

— Или просто внимават.

— Което ни връща на въпроса как бихме могли да не го преписваме на тях — рече Бентли, като дръпна една сламка. — Обикновено, когато те закопаят някого, се стараят да си остане там.

— Е, и Омир може да задреме^[13].

— Не знам какво значи това.

— Значи, че всеки може да допусне грешка.

Бентли се взря в телата.

— Знаеш ли какво щеше да направи Ръс Дъгар с тях?

Дъгар беше шерифът на окръг Пласи преди Хенкел и легендарна фигура тук. Ненавиждаше работата на бюро и в резултат на това стана последният сред силите на закона в Пласи, убит по време на служба. Бил застрелян и оставен да умре край пътя, след като спрял един тип на име Оуен Бик, заподозрян в шофиране в нетрезво състояние — само за да открие, че въпросният мъж е целият в кръв, понеже току-що е убил жена си, и няма никакво желание да се обяснява на когото и да било, особено на шерифа. Дъгар умрял в калта, а Бик отпрашил нататък, вече наясно с факта, че е наложително да се преоблече и да се отърве от колата. Успял да остане незабелязан три дни, но за негово нещастие го открила не полицията, а Отрезът, или поне така се говореше. Отрезът си имаха договорка с Дъгар и явно не останали никак доволни, че тя е била застрашена по такъв начин. Тялото на Бик беше открито да виси с главата надолу от едно дърво от другата страна на границата на окръга. Беше вързано с жица над останките от огън, който бе изпепелил главата и торса на трупа.

— Да, знам — отвърна Хенкел.

Дъгар щеше да вземе една лопата от багажника на колата си, да покрие лицето си с кърпичка, да зарови телата, както се полага, и повече дума да не се чуе за това. В света на Дъгар и хората като него Килиан и Хъф сами си просеха неприятности и не биваше да се изненадват, когато съдбата им ги поднесеше. Позицията на Дъгар за Отреза беше пределно ясна: той не им се месеше, в замяна искаше единствено никой да не пострада, а Отрезът си вършеше работата, без да привлича твърде много внимание.

Дъгар, както заключи наследникът му, по всяка вероятност гореше в ада.

Хенкел чу автомобил да спира горе на пътя. Бентли отиде да види кой е и се върна с Роб Чанър — един от заместниците на Хенкел и далеч не негов любимец. Извиха му ръцете да го вземе и въпреки че младият мъж беше умен и работеше ефективно, така и не успя да спечели симпатията му, защото не криеше амбицията си да стане най-младият шериф в историята на окръг Пласи.

Чанър като че ли не се смути ни най-малко от миризмата на телата. Хенкел дори си помисли, че тя като че ли го вълнува, но може би позволяваше антипатията да влияе на преценката му.

— Братче, някой много е искал да ги прати по-бързо при Господ — отбеляза Чанър. — Уха!

— Как ни намери, Роб? — попита Хенкел.

— Минавах покрай къщата на Чарли Лътър и видях, че има някакъв проблем с Пери. Тъпчото се беше изтропал насред моравата пред къщата. Помислих, че ще трябва да го усмирявам с шоковата палка. Заедно с баща му успяхме да го успокоим и тогава Чарли ми разказа какво е станало.

Хенкел си помисли, че би хвърлил Чанър при Килиан и Хъф, ако посмееше да удари Пери Лътър с шоковата палка, но не каза нищо. Хвърли последен поглед на телата и нареди на Чанър да донесе мушамата от багажника на колата му. Събираха се облаци, а не му се искаше дъждът да отмие уликите.

— Повече нищо не можем да направим за тях — каза той. — Време е да обявим случая.

Фермата на Лътър попадаше в юрисдикцията на Мортънсвил, а телата бяха открити извън града, но нито Хенкел, нито Бентли бяха в състояние да се захванат с разследване на убийство. Това беше работа за щатската полиция.

Бентли не помръдна, а Хенкел забеляза, че и Чанър се е спрял и ги гледа.

— Добре ще бъде, ако се разчуе, че телата са намерени — каза Бентли.

Хенкел много добре разбираше какво има предвид.

Кажи на Отреза, и то преди детективите да довтасат.

— Скоро всички ще разберат — отвърна той.

— Да, но…

Хенкел го погледна.

— Не мога да ти попреча да се обадиш на когото поискаш, или да си тръгнеш оттук — каза той, — но ако възникне проблем и щатската полиция или федералните дойдат да душат наоколо, добре ще бъде да можеш да обясниш всяко свое действие след откриването на гроба. Това важи и за теб, Роб. Ясно?

След кратко мълчание Чанър кимна. Бентли сви рамене.

— Нищо конкретно нямах предвид — каза той.

Да бе, помисли си Хенкел.

— Хайде, Роб, донеси мушамата. Аз ще информирам щатската полиция. — Той се обърна отново към Бентли. — Освен ако не предпочиташ ти да го направиш.

— Не, ти си — отвърна Бентли, но поне имаше благоприличието да не го погледне в очите.

— Да — рече Хенкел, — така и предполагах.

Той се качи по склона след Чанър и остави Бентли да се слее с цялата смрад на покварата и разложението.

30

Паркър пиеше кафе в „Петнистата брадва“ на улица „Конгрес“, четеше за плановете за поредния мащабен строеж до Старото пристанище и се чудеше колко ли още ще просъществува Портланд във вида, в който го обичаше.

Спомняше си бегло времето, когато Старото пристанище приютяваше предимно пияни ловци на омари и от онзи тип моряци, които дават лошо име на бизнеса. В началото на седемдесетте, когато идваше с родителите си в Мейн на гости на дядо си за лятото, избягваха района на улица „Търговска“. Там си беше откровено опасно. Ала повечето места, на които коравата репутация на града някога почиваше, сега бяха изчезнали. Четири десетилетия по-рано градът беше поискал федерална субсидия за подобряване на района на Старото пристанище и беше платил на хора, живеещи от социални помощи, да наредят павета и да засадят дървета. Неколцина предприемачи започнаха да купуват на едро имоти на улици „Фор“ и „Уорф“, защото бяха наясно, че ако районът ще процъфтява, то ще са му нужни ресторанти и барове, и то не от онези, в които туристите могат да бъдат пребити от рибарите. Част от характерния облик на Старото пристанище падна в жертва на този процес, но за известно време бе постигнат баланс между града, какъвто си беше, и трансформиращата визия на предприемачите за това, в което можеше да се превърне.

Но за Паркър и други като него сега около Старото пристанище имаше прекалено много нови хотели, а повечето хора, които познаваше, не можеха да си позволят да седнат в ресторантите там. Някъде по пътя градът беше решил да се преобрази в рай за изискания вкус, със съответните менюта и цени, в което нямаше нищо лошо, ако икономиката не бе тръгнала надолу. Магазините за намалени стоки стояха някак некомфортно до шумните туристически барове на улица „Уорф“, с техните пияни гуляйджии, които често привличаха нежелано полицейско присъствие. Някога редът в района се поддържаше само от една жена сержант, която обикаляше върху гърба на кон, прочут с подлия си характер, но през деветдесетте години конната полиция беше разпусната и сега тук сновяха автомобили и цяла армия от униформени.

Междувременно градската управа най-сетне бе успяла да затвори кръчмата на Сангило на улица „Хампшир“ — последният истински долнопробен бар на Старото пристанище. Затварянето му стоеше на дневен ред още откакто един двайсетинагодишен младеж остана парализиран след престрелка пред заведението, но въпреки това беше жалко да видиш края му след петдесет славни години. Братята Фулчи, които някога бяха свалили вратата на таверната, за да я използват като таран в едно сбиване, бяха безутешни.

Паркър пиеше дългото си кафе и гледаше безделниците, които се мотаеха по „Конгрес“. Улицата все още пазеше ексцентричния си вид — „Стрейндж Мейн“ продължаваше да продава видео и аудиокасети, грамофонни плочи и игри за вече несъществуващи конзоли, а „Грийн Хенд“, „Йес Буукс“ и „Лонгфелоу“ развяваха знамето на печатното слово, редом до галерии, заведения за пушене и дори огромния магазин за възрастни „Видео Експо“. Настъплението на луксозните ресторанти обаче беше достигнало и до този далечен, западен край на пристанището и не беше трудно да се досети човек, че скоро хората, обитаващи социалните квартири по улицата, ще бъдат изтикани по-надалеч, за да не смущават благородните туристи.

Телефонът му завибрира. Беше изключил звука, за да не дразни хората наоколо. Когато станеше губернатор или владетел на света — което се случеше първо, — щеше да прокара закон, принуждаващ хората да говорят по мобилните си телефони само извън заведенията под заплаха да им бъдат конфискувани или да им ги сервират като десерт. Погледна екрана; беше Гордън Уолш. Изненада се. Бяха се разделили по-топло отпреди, но това не значеше кой знае какво.

Паркър взе кафето си и излезе навън.

— Добро утро, детектив Уолш.

Не получи поздрав в замяна.

— Джеръм Бърнел наруши пробацията — извести го Уолш. — Пропуснал е задължителната среща с отговорника си и не е стъпвал в апартамента си от вчера.

Паркър затвори очи.

— По дяволите.

— Може да е избягал. Няма да е първият.

— Трябва да позвъня тук-там. Кой е отговорникът му?

— Казва се Крис Атууд. Изглежда свестен. Изчакал е до тази сутрин, преди да вдигне тревога. Каза, че искал да му даде шанс.

Дали щеше да има разлика, ако Атууд се беше обадил по-рано? Надали. Паркър не изключваше напълно възможността Бърнел да е решил да опита шанса си някъде другаде. Дори да бе казал истината в „Голямата изгубена мечка“ и да беше набелязан, това не значеше, че ще си седи кротко и ще чака да го хванат. Ала не изглеждаше да има енергията да избяга. Дори разказът го беше изтощил до крайност. Докато вървеше към таксито си, краката едва го държаха. Самият факт, че бе споделил собствената си версия за събитията, въпреки риска никой да не й повярва, беше бунтарски акт от негова страна.

— Претърсиха ли апартамента му?

Отговорникът по пробацията не се нуждаеше от специална заповед, за да претърси жилището на подопечния си, също както и за да го арестува, ако нарушеше условията.

— Преди час. Не е оставил бележка, ако това питаш.

— Някакви следи от борба?

— Не. Още ли смяташ да го поемеш като клиент?

— Може би.

— Надявам се, че ти е платил предварително.

— Това е едно от нещата, които трябва да разбера. Ще ти се обадя пак.

— Аз не работя по случая. Просто реших, че ще се заинтересуваш.

— Благодаря. Наистина.

— Виж, може Атууд да ти се обади. Чух се с него и му казах, че Бърнел те е потърсил. Евентуалният ти клиент официално е нарушил условията на пробацията. Ако няма добро оправдание, в окръжния затвор го чака свободна килия.

На Паркър му беше все едно дали Атууд ще му се обади. Нямаше какво да крие и щеше да сподели цялата информация, която Бърнел му беше дал, или поне по-голямата част от нея. Първо обаче щеше да отскочи до адвоката на Бърнел, за да провери дали наистина му е оставил плика с пари, както бе обещал. Не че парите му трябваха, но човек, който се надява да се скрие от закона, би използвал всички пари в брой, с които разполага. Ако Бърнел беше оставил плика на адвоката си, със сигурност не беше избягал.

Бяха го докопали.

31

Адвокатът на Джеръм Бърнел, именущ се Олег Кастин, известен още като Мокси Кастин, работеше в малка кантора на улица „Марджинал“. Сред юридическите кръгове в Мейн той беше прословут с неспособността си да функционира без кутийка от любимата си газирана напитка. През XIX век „Мокси“^[14] се продавала като патентовано лекарство срещу парализа, омекване на мозъка и импотентност. Рекламата ще да е била заслужена, защото Кастин бягаше в маратони, имаше коефициент на интелигентност на гений и беше прочут като майстор на шпагата в леглото. Не че човек можеше да се досети за всичко това, като го погледнеше: Мокси беше висок едва метър и шейсет и седем и имаше поне двайсетина излишни кила, а лицето и маниерите му напомняха на катерица, готвеща се за зимен сън.

Когато Паркър пристигна, в приемната нямаше секретарка, но през отворената врата на кабинета се виждаше Кастин, излегнат в стола си. Носеше розова риза и жълти тиранти, а краката му, обути в раирани крачоли, бяха подпрени на издърпаното най-долно чекмедже на бюрото му. Ръцете му бяха долепени върху корема, а часовникът на китката му беше достатъчно голям, за да краси църковна кула.

— Смущаваш дрямката ми — каза той с полуотворено око, когато Паркър влезе и седна.

— Надявам се, че някой не си плаща за нея.

— Най-добре мисля, докато тялото ми е в покой, а и това ми позволява да изразходвам огромни количества енергия, когато е нужно.

Съзнанието на Паркър обрисува неприятна картина, в която подпухналият Мокси употребяваше въпросната енергия с някое от множеството си завоевания от женски пол. Понякога силата на въображението му го тревожеше.

— Не искам да знам — каза той.

— За Джеръм Бърнел ли идваш?

— Точно така.

— Посъветвах го да не те наема, но не ме послуша. Трябва да се подпишеш за парите.

Адвокатът не изглеждаше излишно разтревожен от ненадейното изчезване на клиента си дори според собствените си широки стандарти.

— Не си ли чул? — попита Паркър.

Кастин отвори и другото си око и се обърна към него. При по-демонстративен човек жестът му би се равнявал на това, да стисне детектива за гърлото и да го разтърси, за да изскубне всички сведения, които има.

— Какво да чуя?

— Вчера не се е явил на срещата в службата за пробация. От днес се смята, че е в нарушение.

— Защо, мамка му, никой нищо не ми е казал?

— Може да пробваш да си вдигаш телефона.

— Имам много работа този следобед. Трябваше да презаредя батериите.

Той пусна крака на пода и се завъртя към Паркър. Вдигна слушалката на телефона и звънна на Атууд, който потвърди думите на Паркър.

— По дяволите — изруга Кастин.

Той посегна към кутийката „Мокси“ на бюрото си, пресуши я, хвърли я в кошчето в ъгъла и извади още една от малкия хладилник под прозореца.

— Искаш ли?

— Не, благодаря. Току-що пих кафе. Мислиш ли, че е избягал?

— Не беше от този тип.

— Не го познавам толкова добре, но и аз останах със същото впечатление. С колко пари разполага?

— Не мога да ти кажа.

— Хайде, Мокси.

— Ще поемеш ли случая?

— Иначе нямаше да съм тук.

Кастин отключи най-горното чекмедже, извади плика на Бърнел и го връчи на Паркър заедно с книгата за разписки.

— Подпиши тук.

Паркър подписа.

— Е, Бърнел има ли достъп до някакви средства? — повтори той въпроса си.

— Не много. Докато беше вътре, имах достъп до сметките му. Почти нищо не е останало. Освен тези тук, има още към две хилядарки.

— Може ли да провериш дали е теглил вчера, или днес?

Кастин влезе в онлайн сметката на Бърнел.

— Не, там са си.

— Кой бяга без пари?

— Никой.

— Ти го защитаваше. Мислиш ли, че го е извършил?

— Това с порното ли? Не съм питал. Не беше моя работа.

— Той обаче е отричал.

— Да.

— А ти повярва ли му?

— Не пожела да се признае за виновен, за да смекчи присъдата. Това е необичайно. Имахме шансове заради другото — нали се сещаш, стрелбата в бензиностанцията. Опитах се да го убедя, че е в негов интерес да сключи споразумение, но той се запъна.

— Е?

— Това не значи, че не го е направил. Гледал е достатъчно филми, за да знае, че всичко, свързано с деца и секс, ще го направи доста непопулярна фигура в „Уорън“. Не искаше въобще да бъде осъден. Не го виня. Може да се каже, че заложи и изгуби.

— Ами ако не лъже?

— В крайна сметка истината не е важна. Важното е какво могат да докажат и какво аз мога да докажа или опровергая на свой ред. Ако тяхното доказателство е по-добро от моето, губя и клиентът ми също губи. Аз изгубих, Бърнел също изгуби.

— Доста цинично дори за адвокат.

— Просто реалистично. Но като сме седнали да си говорим на четири очи, ще ти кажа, че Бърнел изглеждаше шокиран от това, което бяха намерили в дома му, и не беше просто от изненадата, че са го хванали. Но ако снимките не са били негови, то някой или някои са организирали цял заговор, за да го накиснат. Не че е невъзможно, но заглавието „Бърнел е виновен“ се продаваше по-лесно.

Той отпи голяма глътка от кутийката.

— Виж сега, може би съм повярвал, че е невинен. Фирмата го беше представлявала и преди — дребна работа, гражданско дело. Харесвах го. Още го харесвам.

— И си поддържал контакт с него, докато е бил в „Уорън“?

— Точно така. Не си падам по зарязването на клиенти. Помагам с каквото мога. Намерих му квартира, уредих му работа. Последния път, когато се чухме, каза, че ще я приеме.

— Кога беше това?

— Вчера сутринта.

— Спомена ли нещо за среща с Атууд?

— Само че след час-два тръгва към „Уошингтън Авеню“. Не звучеше като да е проблем. Това му бяха първите дни навън. Още не му тежеше.

Паркър чу отварянето на врата зад гърба си. Секретарката на Кастин се беше върнала. Беше в края на петдесетте и изглеждаше така, сякаш би сритала Мокси в топките, ако се пробва с нея.

— Какъв беше животът му? — попита Паркър.

— Труден. В началото жена му стоеше до него и присъства в съда, но не бяха близки, а и нито единият не се преструваше, че бракът им не е на разпадане. Никой не се изненада, когато тя поиска развод.

— Някаква идея къде е тя в момента?

— Напусна града. Мисля, че беше някъде от Вирджиния или Западна Вирджиния и се върна там. Не, чакай… Охайо беше. Някъде в Охайо. Звучи като заглавие на песен, нали? Бяха женени от осем години, така че съдията присъди общи условия, което е половината от периода на брака, и тя получи четири години издръжка, както и традиционното обезщетение за преместване. Всичко приключи преди няколко месеца. Мога да прегледам записите на плащанията и да видим къде се намира банката й.

— Ще ми бъде от полза.

Кастин почукна с кутийката по бюрото.

— Може би Бърнел ще изскочи отнякъде — каза той. — Някои изпадат в паника след излизането от пандиза. Преходът е много труден. Пият, друсат се, заминават за Флорида — какво ли не правят. Ще звънна тук-там да видя дали мога да намаля пораженията.

Той пресуши и втората кутийка и я запрати след първата, после взе очилата си и посочи плика.

— Той каза, че не иска договор. Само да ти дам парите.

— Аз ще си водя отчет за часовете и ще върна каквото не съм заслужил.

— Имам чувството, че ще си ги заслужиш докрай — отвърна Кастин, без да оригиналничи. — Препоръчвам ти обаче да подпишеш общо споразумение с фирмата. Ще имаш право да пазиш тайната на клиента — не че си човек, който няма да съдейства на силите на закона, ако го помолят.

Той извади един формуляр от папка и добави някои неща на ръка, след което го подаде на Паркър. Той му хвърли един поглед, преди да подпише.

— Ще събера информацията, която ти е нужна, и ще ти я пратя по имейла — обеща Кастин. — Ако искаш, ще ти направя и хартиени копия.

— Разпечатай всичко, моля те. Обади ми се, когато е готово. и аз ще мина да го взема. Имаш ли резервен ключ за апартамента му?

Кастин претърси едно чекмедже, намери връзка ключове и откачи един, маркиран със синьо тиксо.

— Гледай да не безпокоиш съседите.

— Твой ли е апартаментът?

— Цялата сграда е моя.

За момент Паркър си помисли, че е трябвало да стане адвокат. Сигурно щеше да понесе срама, ако това щеше да му донесе цяла жилищна сграда.

— Само още един въпрос — каза той.

— Да?

— Бърнел споменавал ли е за човек на име Харпър Грифин?

Лицето на Кастин се изкриви от болка.

— Да. Каза, че Грифин е направил живота му зад решетките ад. Опитах се да звънна няколко телефона и ми се струва, че за малко нещата се бяха уталожили, но нали знаеш…

Той започна да прелиства визитките си отнесено, сякаш вече размишляваше как да потуши огъня, който заплашваше окончателно да изгори мостовете на клиента му. Пръстите му внезапно спряха.

— Той не е избягал — каза.

— И аз така мисля.

Кастин кимна.

— Той не вярваше, че е герой. Каза, че просто се е уплашил и е застрелял двама души.

— Разбирам го.

— Да — отвърна Кастин. — Сигурно го разбираш.

32

Паркър се отправи към квартирата на Бърнел и намери домакина. По-рано сутринта той беше допуснал Атууд и един негов колега в апартамента на изчезналия. Явно Бърнел не беше единственият бивш затворник на пробация тук, защото домакинът познаваше процедурата и дори не си беше направил труда да уведоми фирмата, която се грижеше за сградата от името на Кастин.

Паркър бързо претърси жилището, защото беше малко, а и Бърнел не бе имал възможност да поживее достатъчно извън затвора, за да натрупа много вещи. Обади се на Кастин от спалнята, за да разбере дали Бърнел е държал неща на склад и дали ги е взел след освобождаването си. Кастин потвърди, че е наел склад от негово име близо до „Мейн Мол“ и че е закарал клиента си дотам в деня след освобождаването му. Бърнел си бил взел един куфар с дрехи и почти нищо друго. Паркър го помоли да провери дали някой е ходил там след това, защото подозираше, че на него няма да му кажат, а не беше в настроение да спори. Кастин обеща да помоли секретарката си да го направи и няколко минути по-късно тя му звънна, за да го информира, че повече никой не е ходил в склада. Паркър й благодари и се загледа в малкия гардероб на Бърнел. Там имаше само един куфар и достатъчно обувки и дрехи, за да го напълнят.

Лошо, помисли си той. Много лошо.

После се обади на Крис Атууд и му обясни, че работи за Мокси Кастин и е нает да открие местонахождението на Джеръм Бърнел. Заяви, че ако успее, ще го заведе при Атууд, а от Кастин ще зависи да изнамери нещо в негова защита. В замяна попита Атууд дали Бърнел е изглеждал притеснен по време на първите им срещи. Атууд отвърна, че не е имал възможност да го опознае добре, но че първоначалното му впечатление било за човек, който е изпълнен повече с тъга, отколкото с гняв. После го информира за резултатите от полиграфа и решението си да го повтори.

— Защо? — попита Паркър.

— За да се уверя, че не съм сгрешил.

— В какъв смисъл?

— Не ми се стори социопат, но първият тест беше толкова чист, че го заподозрях.

— Освен ако не е казвал истината.

— Това също ми мина през ума — призна Атууд, — но така или иначе сега го издирваме. Невинен или не, той се намира под мой надзор. Ако не е бил задържан или попаднал в болница със загуба на паметта, това е нарушение на пробацията.

— Били сте по-рано в апартамента му, нали?

— Да.

— Е, аз съм тук сега. Дрехите му са в гардероба, куфарът — също. Ако изобщо има някакви пари, то те са само джобни, а и въобще няма къде да отиде.

— Човек винаги има къде да отиде, дори да е просто „някъде“.

— Трябва да започнете да пишете късметчета за курабийки.

— Ако чуете, че търсят човек, обадете ми се.

Атууд затвори и Паркър остана сам в тишината на апартамента. Три стаи, най-голямата от които беше по-малка от собствената му баня. Всичко лъхаше на прах, почистващи препарати и изгубени надежди. Паркър не би обвинил Бърнел, ако е избягал. Сигурно и той би избягал в подобна ситуация, само че би го планирал достатъчно предварително, за да си вземе поне един кат резервни дрехи.

Домакинът го чакаше долу във фоайето.

— Ще се връщате ли пак? — попита той.

— Не.

— А Бърнел?

— Никой няма да се връща.

— Господин Кастин знае ли?

Паркър огледа празното лоби, олющените маси, нееднаквите столове.

— Да. Знае.

33

Щом излезе от сградата, Паркър се обади на Ейнджъл.

— Бърнел е изчезнал.

— Какво ще правиш?

— Ще го търся.

— Някаква идея къде?

— Не, но знам кого ще питам първо.

Ейнджъл замълча, за да помисли.

— Харпър Грифин?

— Четеш ми мислите.

— Може ли и ние да дойдем?

— Ще ви кажа, когато го намеря. Схванах, че искаш да се запознаете.

— Искам да го смажа.

— Сигурно. След като го опознаеш.

34

Бирария „Портърхаус“ се намираше на една пряка в Южен Портланд, която не би могла да бъде по-далеч от обновлението, ако ще и непрестанно да гореше. Отвън беше изцяло черна, а за потвърждение на ирландската й автентичност на едната стена бяха нарисувани няколко зелени детелини и един тъжен леприкон, чиято тояга беше заменена с нескопосана, макар и оптимистична импресия на вирнат член. В действителност „Портърхаус“ беше толкова ирландска, колкото и „Дворецът на Цезар“ във Вегас — римски, въпреки че двете заведения имаха още нещо общо: и двете бяха сцена на множество сбивания.

Репутацията на „Портърхаус“ беше толкова кървава, че местните я наричаха „Кланицата“. Всъщност никой не беше умирал там, поне засега, вероятно защото някой си правеше труда да извлича ранените до най-близкия пущинак и да ги оставя да умрат там. Това беше от онези барове, в които всички знаят името ти, стига то да е „копеле“.

Паркър се обади на Ейнджъл и Луис веднага след като с деликатно разпитване и общо петдесет долара за развързване на езика установи, че Харпър Грифин е в бара. Отне му двайсет и четири часа да го проследи, което беше твърде много за вкуса му, дори за територията на цял Портланд заедно с предградията. Имаше хора, които просто не искат да бъдат намерени.

Редовните клиенти на „Портърхаус“ не обичаха следобедното им пиене да бъде смущавано по каквато и да било причина. Не беше изключено Грифин да се е променил към добро в „Уорън“ и да ги посрещне с отворени обятия, но по всичко, което бе чул за него, Паркър предполагаше по-скоро обратното — още повече, че пиеше в „Портърхаус“.

— Често ли идваш тук? — попита Ейнджъл, когато спряха пред заведението.

— Да, постоянно. Мислех даже да празнуваме тук следващия рожден ден на Сам.

— Сериозно? Само първо ги накарай да изтрият хуя на онзи леприкон. Изглежда бая грамаден за такова малко човече.

— Трябва да те предупредя, Луис — рече Паркър, — че тези хора никога не са виждали такъв като теб.

— Чернокож или гей?

— Не, просто чист.

Отвътре „Портърхаус“ не изглеждаше толкова ужасно. Прозорците можеха да са малко по-големи, а дървото — малко по-светло, но не миришеше по-зле от повечето барове в града и определено по-прилично от някои. Музиката беше рок, но не толкова силна, че да те заболи глава, а няколкото бутилки, наредени зад бара, показваха добър вкус към алкохола, макар да изглеждаха неотваряни. Клиентелата беше това, което принизяваше атмосферата. Ако не беше точно утайката на обществото, то много се доближаваше до нея точно в този съботен следобед.

Жената, седнала най-близо до вратата, носеше бял суичър с флага на САЩ и надпис „Тези цветове не избледняват“, което вероятно щеше да изглежда по-ефектно, ако червеното не беше сведено до бледорозово. Ръцете й бяха толкова натежали от пръстени и гривни, че сигурно й беше нужно усилие да надига чашата, но съдейки по замъгления поглед, с който удостои новодошлите, явно се справяше чудесно. Косата й беше цялата в червени и руси кичури, като че върху главата й се бе разтопил голям сладолед, а отляво на шията си имаше татуировка на черна роза. Погледът й заобиколи Паркър и Ейнджъл и се спря върху Луис. Той забеляза последователността на чувства, които се изписаха на лицето й — любопитство, лека похот, объркване и раздразнение, докато дълбоко вкорененият расизъм не надделя и тя не се извърна с изражение, показващо, че бездруго ограниченият стандарт за клиентела в „Портърхаус“ е стигнал до дъното.

Отдясно на вратата седяха двама кльощави двайсетинагодишни типа с широки джинси, тесни потници и племенни татуировки на рамото — от онези, които изглеждат задължителни за всеки кретен, който не принадлежи към истинско племе. Пиеха бира и следяха резултата си с купчинка халки от кутийките. За разлика от жената, дори не погледнаха новодошлите. Паркър предположи, че ако на паркинга ги хванат ченгета и ги отърсят с главата надолу, от джобовете им ще се посипят хапчета като градушка от райското небе на наркоманите.

Навътре барът тънеше в полумрак, но все пак Паркър различи табела, залепена за стоманената врата в дъното на заведението, на която на ръка беше написано: „Зона за пушачи“. Верен на принципа, барманът също имаше татуировки. Първата, изписана по дължината на лявата му ръка, гласеше: „Познай себе си“, а втората, от вътрешната страна на дясната — „Не ще се побоя от злото“. Беше четиридесетинагодишен, с масивно телосложение, без твърде много тлъстини. Очите му подсказваха, че е видял на практика всички неприятности, които място като „Портърхаус“ може да привлече, но няма да се учуди, ако види и нови.

— С какво да ви помогна? — попита той.

— Търсим мъж на име Харпър Грифин. Един човек ни каза, че е тук.

Един от туземците на масата до вратата повдигна глава, но нищо повече. Луис, който не го гледаше, продължи да не го гледа, само че по-внимателно от преди.

— Един човек, а?

— Да, един човек — потвърди Паркър. — Може да беше майка му. Тревожи се за него. Подозира, че не си яде зеленчуците.

Барманът кимна.

— Мила дама. Ченге ли си?

— Професионален детектив.

— А тези двамата?

— Загрижени граждани.

— Документи?

Паркър му подаде картата си. Барманът дълго я изучава — достатъчно дълго, за да даде възможност на един от онези двамата, и по-точно на този, който не реагира на името на Грифин, да вземе пакет цигари от масата и да се насочи към вратата в дъното. Само че се спря доста изненадан, когато Луис, застанал с гръб към него, леко се извърна и попита:

— Къде си тръгнал?

Онзи вдигна пакета.

— Да пуша бе, човек.

— Я си сядай на задника.

Младежът си седна на задника и погледна към приятеля си, който поклати глава. Барманът, който не бе пропуснал цялото това шоу, върна картата на Паркър.

— Свършихме ли с мотаенето? — попита Паркър.

— Само внимателно — отвърна барманът.

— Чудесно. Грифин отвън ли е?

— Да.

— Сам?

— Не, има още двама с него.

— Познаваш ли ги?

Барманът поклати глава.

— Бегло.

— Ами тези двамата? — Паркър посочи с палец туземците.

— Само се опитваха да сторят добро. Нищо лошо не мислеха. — Барманът се приведе над бара, като че ли възнамеряваше да сподели голяма тайна. — Слушай какво, не искам неприятности.

Паркър също се приведе напред.

— Сериозно? Ти обръщал ли си внимание къде работиш? Бас ловя, че някъде отзад има гъба за под, накисната в кървава вода. Ако не искаш неприятности, трябваше да си потърсиш работа другаде, например във Фалуджа или Кабул. Сега ние излизаме, за да си поговорим с Харпър Грифин. Ще вземем три безалкохолни, да не си капо.

Паркър остави десетачка на бара, а барманът наля три чаши с нещо газирано и много лед. Тримата мъже ги взеха и се отправиха към зоната за пушачи зад заведението. Вратата зад гърба им се отвори, но никой не погледна натам — всички погледи бяха залепени в Паркър и спътниците му.

Щом се отдалечиха, единият от туземците извади мобилния от джоба си и започна да набира. Отгоре му падна внушителна сянка, моментално последвана от още една. Сякаш от космоса бяха паднали две планини и се бяха приземили в „Портьрхаус“. Ако барманът си беше помислил, че нещата няма накъде повече да се влошат, скоро щеше да се убеди, че дълбоко греши.

Туземецът на име Дейл Питски установи, че отгоре му са се надвесили масивните фигури на братята Фулчи. Бяха се забавили, докато паркират, защото монстъртръка^[15] им напомняше повече на къща на колела.

Братята Фулчи рядко удостояваха „Портърхаус“ с присъствието си. Предпочитаха да избягват подобни компрометирани заведения, защото бездруго носеха проблеми със себе си и да пият на такова място бе все едно да мъкнат пясък в Сахара. Според Луис бяха на ново лекарство, но то не изглеждаше да работи по-добре от предишното, въпреки че според Поли Фулчи от него всичко добивало вкус на мюсли със стафиди.

Тони посегна и взе телефона на Дейл от ръката му. Беше стар модел с капаче и Тони любопитно го заразглежда както палеонтологът изучава загадъчен фосил.

— Не знаех, че още ги правят — каза и го подаде на Поли, който се заигра с капачето, като го отваряше и заваряше с палеца си с форма и размери на чук. Забавлението свърши, когато капачето изпука и екранът остана да виси на една жичка. Поли го разтърси като котка, която се опитва да разбере защо мъртвата мишка не иска да си играе повече.

— Ей, това беше шибаният телефон на момчето — упрекна го Тони.

— Съжалявам — каза Поли и върна поразения апарат на собственика му.

— Няма значение — отвърна Дейл.

— Нали знаеш, че вече има едни неща, дето им викат смартфони — осведоми го Тони. — Трябва да си вземеш такъв.

— Непременно.

— На кого звънеше?

— На никого.

— Е, май се опитваше да се обадиш на някого. Ето, защо не вземеш моя телефон?

Той подаде на Дейл смартфона си, който напомняше на тухла в гумен калъф.

— Нямаш нищо против да слушаме, нали? Все пак може да решиш да звъннеш във Франция или… — Той се опита да се сети за още някоя държава, но не успя, затова се задоволи с:… някъде другаде.

Дейл не взе телефона. Искрено му се искаше този ден да не беше излизал от вкъщи. Майната му на Харпър Грифин. Бездруго почти не го познаваше, а и вече не виждаше смисъл да му звъни.

— Не е спешно — отказа той.

— Ако си сигурен… — Масивният смартфон се скри в джоба на якето му и го изду като тумор. — В такъв случай просто ще си поседим тук спокойно и ще изчакаме нашите приятели да си довършат работата, а после всички си тръгваме.

Тони махна на бармана.

— Имаш ли настолни игри?

— Не.

Тони сви рамене и се обърна към Дейл.

— Да знаеш някоя песен?

35

Тримата мъже седяха до малка кръгла маса зад „Портърхаус“, пушеха и тръскаха в отрязани кутийки от бира наместо пепелници. Паркър знаеше как изглежда Харпър Грифин от няколкото полицейски снимки, до които се докопа благодарение на връзките на Мокси Кастин. Грифин беше от хората, които вероятно са хващали окото с външността и повърхностния си чар на младини, но запасите и от двете вече се изчерпваха и нямаше с какво да ги замени. Чертите му бледнееха, от чара му не бе останало почти нищо. Затворът несъмнено му се бе отразил тежко, поне в началото. Това, което бе сторил той с Бърнел, вероятно по-рано се бе случило на самия него. Не беше висок — около метър и шейсет и пет, шейсет и седем — и носеше тъмносини джинси „Ливайс“, светлокафяви каубойски ботуши и бяла риза. Косата му беше дълга и руса и той се смееше на нещо, оголил пожълтелите си затворнически зъби. Масичката беше зарината с бутилки „Будвайзер“ и няколко чашки от шотове, повечето от които бяха струпани от страната на Грифин.

Беше седнал с гръб към задната врата на бара. Явно или не му пукаше, или беше пиян, или просто не вярваше, че има повод за притеснение. Пък и другите мъже с него вероятно му служеха за лична охрана. Този до вратата носеше черни джинси и черна риза, закопчана до яката, и меко сиво горнище, за да го пази от захладняващото време, което явно не се отразяваше на Грифин. Беше с работни обувки, а по ръцете му личеше, че са се занимавали с тежък труд. Кафявата му коса сивееше, а покрай очите и устата му имаше множество дълбоки бръчки и черни петънца, като че ли някой бе гръмнал с пушка твърде близо до лицето му. Беше изчоплил етикета на бутилката си и струпал хартиените късчета на масата.

Другият мъж, който седеше до него, приличаше на лисица в човешка форма. Чертите му бяха изкривени — носът и устата му изглеждаха странно издължени и му придаваха особения лисичи вид, подчертан от рижата коса, прошарена със сребристи нишки, и бакенбардите, които се спускаха спретнато почти до ъгълчетата на устата. Очите му бяха тъмносини, а ноктите на пръстите — подрязани и заострени. Когато тримата мъже се приближиха, той едва ли не изръмжа, оголил зъби, демонстрирайки разстоянията между тях, заради които приличаха на колове от ограда, останали без телената си мрежа.

Барутлията и Лисицата: биваше си я тази двойка.

Паркър, Ейнджъл и Луис мълчаливо се разделиха, без да свалят поглед от двамата мъже — безспорно те бяха единствената заплаха. Внезапно осъзнал, че е изгубил вниманието на слушателите си, Грифин се обърна към новодошлите, но не се надигна от стола. Чак толкова глупав не беше.

— Мога ли да ви помогна?

— Надявам се — отвърна Паркър и насочи вниманието си към Грифин, спокоен, че Ейнджъл и Луис ще се погрижат за другите двама. — Чудех се дали напоследък сте чували нещо за Джеръм Бърнел.

— Не мисля, че го познавам.

— Били сте заедно в „Уорън“.

— Много хора бяхме в „Уорън“. И прощавайте, но не мисля, че ни се представихте.

Това „ни“ говореше много. Грифин явно винаги разчиташе на подкрепата на глутницата си. Ако беше сам, щеше да избяга.

— Казвам се Чарли Паркър и съм частен детектив. Бих ви дал визитка, но предполагам, че приятелят ви просто ще я добави към купчинката си хартийки.

Лицето на Барутлията не трепна. Той като че ли не мигаше често. Паркър си помисли, че и преди е срещал такива човекоподобни бездни. Способни бяха да одерат човек жив, без да отронят капчица пот или да повишат кръвното си налягане и с една йота.

— Не мисля, че съм длъжен да отговарям на въпросите на частен детектив — заяви Грифин.

— Така е, не сте длъжен. Но ето как ще се случат нещата: ако не говорите с мен, ще ви предам на полицията, а ако решите да не отговаряте и на техните въпроси, ще ви трябва доста сериозен адвокат. По-лесно ще е да се разберете с мен.

— А приятелите ви, те също ли са частни детективи?

— Не, те са само частни.

Грифин отпи от бирата си, открадвайки си време да помисли.

— Няма ли да ни запознаете? — попита Паркър. — Срамота е да стоим толкова хора тук, а никой да не знае името на никого, освен моето и вашето.

— Моите приятели също са частни.

— Само отдалеч, доколкото чувам.

Луис премести тежестта си като котка, която се колебае дали да се протегне, или да нападне.

— Момчета от Юга са — рече той. — От низшия вид. — После подуши въздуха и добави. — Мога да го помириша: гел, кръв и шибано невежество.

Барутлията се напрегна, но Лисицата вдигна предупредително показалец към него.

— О, не ви ли харесва? — продължи Луис. — Не обичате да разпознават корените ви. Цял живот се разправям с петлета като вас — мъже, чиито мамчета са ги изсрали, след като татковците им са пуснали въдицата в грешната дупка. И аз съм южняче, ще знаете, само че не като вас, и то не заради цвета на кожата си. Просто имам достатъчно самоуважение, за да не се мотая с изнасилван от затвора.

Този път Барутлията се надигна от стола си, но Лисицата го сграбчи за ръката, впивайки острите си нокти в кожата му. Погледът му непрестанно се местеше между Луис и Паркър, сякаш не беше сигурен кой от двамата ще нападне пръв, но не се боеше от нито единия.

— Е, поне знаем кой е шефът — каза Луис и се облегна на стената, доволен, че е разбъркал гнездото на осите.

Харпър Грифен хапеше долната си устна.

— Вземи си думите назад — каза той, като посочи Луис с пръст.

Луис въобще не го удостои с внимание. Вместо това продължи да гледа Лисицата с лека усмивка на устните, а главата му се поклащаше в такт с мелодия, която само той чуваше — недоловим за другите музикален фон на предусещането за насилие. Ейнджьл стоеше от дясната страна на Паркър с ръце, хванати пред тялото и разтворено яке, готов да извади пистолета си.

— Казах… — поде Грифин.

— Той те чу — прекъсна го Паркър, — просто не му пука.

— Много е важен, като е с приятелчетата си.

Интересно определение.

— И без тях е важен.

— Той ме нарече изнасилвач!

Колкото повече се изнервяше Грифин, толкова по-отчетлив ставаше южняшкият му акцент. Паркър съжаляваше, че Луис не бе успял да накара и другите да проговорят, за да се издадат. Южняци — добре, но Югът беше голям.

— Точно така — каза той. — Нарече те изнасилвач от затвора, защото си насилвал сексуално Джеръм Бърнел в „Уорън“, и то неведнъж, доколкото ми е известно.

— Казах ти: за пръв път чувам това име.

— Изнасилваш някого, без дори да го попиташ за името му? Много неучтиво. Хайде да пробваме пак: Джеръм Бърнел.

— Разкарайте се оттук. Приключихме.

— Знаеш ли, че неотдавна го пуснаха от затвора? — продължи Паркър, все едно Грифин не беше казал нищо. — За съжаление, после изчезна. Това ме безпокои, защото е мой клиент.

— Работиш за педофили?

— Значи, го познаваш?

— Може да съм го чувал.

— А виждал ли си го, след като излезе от затвора?

— Не. За разлика от теб, аз не се сдушавам с такива хора. Предпочитам да гледам две кучета да се чукат.

Той надигна бирата си, пресуши остатъка и плъзна ръка върху гърлото на бутилката с многозначителен жест към Паркър. Детективът не реагира, но ръката на Ейнджъл се приближи до пистолета, а Лисицата отправи на Грифин поглед, изразяващ пълно слисване от глупостта му.

— Само се ебавам — засмя се Грифин.

Той метна бутилката към стената и тя се пръсна на парчета.

— Доста си вгорчил живота на Бърнел в затвора — каза Паркър.

— Ако е същият, за когото се сещам, няма защо да се оплаква. Той беше ненормалник. Трябваше да си плати.

— Ами ти? Да не си получил десет години, задето си ограбвал богатите и си раздавал на бедните?

— Не съм чукал деца.

— Той също.

— Може и да е.

— Не отговори на въпроса ми.

— Майната му на въпроса ти.

— Получил си десет години за нападение върху две старици, докато си обирал дома им. Едната е починала шест месеца по-късно.

— За това не съм виновен. Старите хора умират. Случва се. И повече няма да отговарям на въпросите ти. Върви при ченгетата. Прати ги тук, щом ти е кеф. Няма да им е трудно да ме намерят. Ще им кажа това, което казах и на теб: че може и да си спомням за този Бърнел, може да съм го поухажвал, но това е всичко, което знам. Аз приключих с „Уорън“. Вече имам друг живот.

Паркър огледа тримата мъже. Лисицата беше забил поглед в масата, а Барутлията се бе заел да къса етикета на бирата си на още по-ситно.

— Е, благодаря за отделеното време — каза Паркър.

Той си тръгна, без да им обръща гръб, въпреки че Ейнджъл и Луис бяха до него. Вече беше отворил вратата към бара, сумрачен след дневната светлина навън, когато внезапно се спря.

— Имам само още един въпрос — каза той с ръка на дръжката. — Кой е Мъртвия крал?

Ха, ето го и него… Барутлията пръсна листчетата си на вятъра, а Лисицата впери очи не в Паркър, не в Ейнджъл или Луис, а в Грифин.

— Не знам какво е това — отвърна Грифин, като всъщност говореше на Лисицата и всяка дума беше лъжа.

— Чух, че си крещял името му навсякъде в „Уорън“ — добави Паркър, — все едно е Господ, на когото се кланяш. Но може да съм сгрешил. Въпреки това ще продължа да разпитвам наоколо, просто за всеки случай. — Той кимна на спътниците на Грифин. — Надявам се да ви хареса в града, момчета.

Той влезе в бара, следван от Ейнджъл и Луис, които не откъсваха очи от тримата мъже на масичката.

— Ще се видим отново — обеща Луис на Лисицата и затвори вратата след себе си.

— Чух трошене на стъкло — отбеляза барманът.

— И веднага дотича, нали? — отвърна Ейнджъл.

— Толкова глупав не съм. Няма пострадали, нали?

— Засега.

Тримата бързо се отдалечиха към изхода, като Ейнджъл и Луис въобще не се опитваха да крият, че ръцете им са върху пистолетите. Погледите им не слизаха от затворената врата; очакваха всеки миг тя да се отвори с трясък и онези да ги последват. Братята Фулчи вървяха пред тях и потвърдиха, че на улицата е чисто. Паркър задиша спокойно едва когато и двата автомобила се отдалечиха на безопасно разстояние и „Портърхаус“ се скри в далечината.

— Какво мислите? — попита той.

Луис проговори пръв.

— Мисля, че на Харпър Грифин не му остава много на този свят.

36

Срещнаха се отново в „Голямата изгубена мечка“. Братята Фулчи паркираха от другата страна на улицата, за да могат да наблюдават вратата, а Паркър, Ейнджъл и Луис се настаниха в едно сепаре в дъното на заведението — всъщност, същото сепаре, в което бяха чули историята на Джеръм Бърнел. Паркър и Луис си взеха вино, Ейнджъл — бира. Всички имаха нужда от питие, защото двамата мъже в „Портърхаус“ ги бяха смутили твърде много. Паркър се чувстваше натежал и потиснат, като че ли току-що се измъкваше от буря с подгизнали дрехи, а небето отново заплашваше да излее порой върху му.

— Има три възможности — каза той. — Първо: да приемем, че Бърнел не просто е избягал само с дрехите на гърба си, но тези мъже нямат нищо общо с изчезването му, а фактът, че се мотаят с Грифин, е чисто съвпадение. Второ: отвлекли са Бърнел, но не са напуснали града, което означава, че Бърнел все още е някъде в Мейн или дори в Портланд. Някой да иска да отгатне третата?

— Те са ариергардът — отвърна Ейнджъл. — Някой друг е хванал Бърнел, а те са останали, за да се уверят, че никой от службата за пробация няма да го потърси.

— Но тогава се появихме ние — добави Луис.

— И им пуснахме стръв. Ти едва се сдържа да не обидиш майките им.

— Въобще не искам да виждам майките им. Рижият изглеждаше така, сякаш поне едната страна на семейството му прави секс с животни.

— А после им подхвърли Хапрър Грифин — каза Ейнджъл.

— Да, това не им хареса — продължи Луис. — Харпър също не остана доволен, съдейки по побледнялото му лице. Сега имат избор: да избягат и да зарежат Грифин да се оправя, или по-вероятното — да закопаят Грифин някъде и да се върнат, откъдето са дошли.

— Ако Грифин не е пълен тъпак, в момента ги умолява да го оставят жив — съгласи се Ейнджъл. — Може би ще се опита да им предложи да се разправи с нас вместо тях.

— Не изглеждаше да може да го направи.

— Малцина могат — обади се Паркър. — Ако не може да си държи устата затворена и не може да се справи с нас, за какво им е?

— За нищо — отвърна Луис. — Ти затова пусна кръв във водата, като подметна за Мъртвия крал. Мислиш, че Грифин може да се пречупи и да се обърне към нас.

— На това се надявам. Мислите ли, че ще стане?

— Не. Както казах в колата, мисля, че ще го убият.

Паркър отпи от виното си. Не му пукаше за Грифин, освен като за потенциална следа към местонахождението на Джеръм Бърнел. Но каквото и да знаеше, Грифин нямаше да го сподели доброволно — това бе станало ясно в мига, в който го видяха — и трябваше да го поставят в ситуация, в която единствената му разменна монета да е информацията, с която разполага и която може да спаси кожата му. Ако изключим това, Грифин беше жалко петно за човешкия род, което щеше да избледнее, щом си замине от този свят. Мъжете с него обаче бяха носители на по-голямо зло, вестители на онзи, който се наричаше Мъртвия крал.

— В най-лошия случай ще убият Грифин, а после ще се пробват с нас — каза Луис.

— Няма да се опитат да ни убият — възрази Паркър.

— Странно убеден си в това.

— Не знаем нито как се казват, нито откъде са, но не ми направиха впечатление на хора, които обичат да вдигат шум около себе си. Ако се захванат с нас, ще стане напечено. Не, за добро или лошо, те ще се разправят с Грифин, а после ще изчезнат яко дим.

Телефонът на Паркър иззвъня. Той погледна номера и вдигна.

— Шейки — каза той и включи високоговорителя, така че всички да чуват.

Шейки беше един от бездомниците в града. В определен смисъл той беше причината Паркър да бъде надупчен с куршуми и сачми и да остане с един бъбрек по-малко — защото се съгласи да разследва смъртта на един приятел на Шейки. Не би било зле да се науча да отказвам някои случаи, помисли си Паркър.

Но той също беше длъжник на Шейки: без него нямаше да умре и да се върне преобразен. Без него нямаше да научи истината за дъщеря си. Шейки се оказа катализаторът.

Самият Шейки осъзнаваше високата цена, която Паркър беше платил, въпреки че детективът никога не бе и намекнал за това. Бездомникът просто връщаше дълга си по свой собствен начин, като се отзоваваше винаги когато Паркър имаше нужда от него. Затова и сега стоеше на входа на бивш склад за използвани коли в Южен Портланд и наблюдаваше „Портърхаус“.

— Излизат — каза той.

— И тримата?

— Да.

— Как изглежда Грифин?

Паркър му беше дал описание.

— Нервен. Пуши. Говори с другите двама — не точно спори, но е видимо превъзбуден. Като че ли се опитва да ги убеди в нещо. Качва се в колата си. Те го наблюдават. Единият вади телефон. Набира. Мамка му!

— Какво?

— Мисля, че ме видяха. Съжалявам, но…

В следващия миг Шейки закрещя вулгарни обиди по телефона, обвинявайки незнайния си слушател, че го е прецакал със седем долара, а после да кълне някой си Малкия Пети зад гърба си и, ако чуха правилно, да ругае, че е насрал кучето му. Докато свърши, дори Паркър изпитваше сериозни съмнения в здравия му разум и се чудеше дали не трябва да си намери друг информатор. Накрая връзката прекъсна и Паркър остана да зяпа замлъкналия си телефон.

— Наистина ли каза, че някой е насрал кучето му? — попита Ейнджъл.

— Така ми се счу.

— Той въобще има ли куче?

— Ако има, бас ловя, че не искаш да го виждаш.

След няколко минути телефонът отново звънна. Беше Шейки.

— Добре ли си? — попита Паркър.

— Да. Разкараха се. Решиха, че съм тотално смахнат.

— И не само те.

— Никой не иска да се забърква с луд човек, дори другите луди — отвърна Шейки. — Грифин си тръгна сам, другите двама поседяха малко в колата си и също отпрашиха. Записах номерата и на двете коли.

Той ги продиктува заедно с описанията на автомобилите.

— Какво да правя сега?

— Прибирай се у дома, Шейки, и благодаря. Добре се справи.

После добави, че ще държат връзка. Щеше да му остави малко пари на сутринта. Шейки щеше да се опита да откаже — винаги правеше така, но в крайна сметка Паркър щеше да го убеди да ги вземе.

Не мислеше, че двамата мъже веднага ще решат съдбата на Грифин, но нямаше как да бъде сигурен. Потърси регистрационните номера на автомобила им в нета и откри данните на автокъща, което означаваше, че вероятно е купен съвсем наскоро и документите още не са прехвърлени. Това му напомняше на нещо, но беше уморен и не се сещаше на какво, затова го остави настрани.

Паркър използваше Грифин; опитваше се да го притисне, за да му се наложи да продаде информацията, с която разполагаше, за да спаси живота си. А ако Луис беше прав, беше направил и нещо повече: беше осъдил Грифин на смърт. Това го смущаваше, но не толкова, колкото би могло, и със сигурност по-малко, отколкото бе редно.

Паркър вече не беше същият човек. Дядо му често казваше, че има ангели, които и дяволите поздравяват на улицата. Ако е така, помисли си той, дяволите трябва да ми свалят шапка.

Така щеше по-лесно да ги разпознае и унищожи.

37

Харпър Грифин се мъчеше да си спомни кога за първи път бе чул за Чарли Паркър. Не четеше много вестници, само големите заглавия понякога, и рядко гледаше новините по телевизията. Не беше пълен идиот, но интелектът му беше мързелив и лишен от всякакво любопитство, фокусиран изцяло върху собствената му вселена. Всеки човек посвещава живота си на опити да опровергае Коперник, като постави себе си в центъра на съществуванието, но само най-упоритите успяват да превърнат това в изкуство. Харпър Грифин беше именно такъв, несмущаван от подозрението, че е просто една празнина с име, въпреки че самият той никога не би могъл да го изрази с толкова богат речник.

Макар да нямаше никакво намерение да го прави, ако седнеше да поговори спокойно с Паркър, може би с учудване щеше да открие колко точна е била диагнозата на детектива за характера му. Гимназията бележеше връхната точка в живота на Грифин. Тя му бе позволила да прикрива нищетата на характера си, като изпробва различни маски, всяка от които му тежеше и го тормозеше. В същото време се заобикаляше с хора, които се чувстваха не по-малко несигурни от него, но които с времето щяха да израснат по начин, който той никога нямаше да познае.

В крайна сметка Грифин се задоволи с попрището на безогледното насилие и тормоз, в което ставаше все по-добър с помощта на свитата си от по-млади мъже и жени, които бяха кухи почти колкото него, и повърхностно заслепени от този разюздан млад бог. Беше се порадвал на немалко жени — свои и чужди, — но една объркана част от него се държеше на разстояние дори в най-интимните моменти и наблюдаваше отстрани как другият му аз се поти в сексуална агония, чудейки се защо това вече не му носи удоволствие.

Педалите — такива бяха за него; не гейове, не хомосексуални, просто педали — си го отнасяха особено тежко. Мразеше ги, както ги мразеше Господ — а според пастор Рики от местната църква Господ много мразеше педалите, презираше ги повече от мюсюлманите, привържениците на абортите и феминистите, а това значеше много, защото Господ определено не си поплюваше и с другите споменати. Пастор Рики толкова се нахъсваше срещу педалите, че лицето му ставаше мораво и се налагаше да бърше слюнката от устата си с голяма бяла кърпичка. Пасторът съзираше педали навсякъде — имаше нюх за тях. Вероятно така бе намерил и онзи, с когото го арестуваха в мъжката тоалетна недалеч от Градския съвет в Чарлстън насред „неописуем акт“, както се бе изразил помощникът му, въпреки че според него пастор Рики бил изкушен от Сатаната, който бил разгневен от непреклонния отказ на пастора да капитулира пред силите на либерализма. Това според Харпър Грифин беше доста амбициозно извъртане на нещата, но въпреки това се възхищаваше на изобретателността на помощник-пастора.

По-късно, докато пиеха кафе в съседната зала, енориашите се чудеха как такъв устойчив човек като пастор Рики може да бъде принуден да падне толкова ниско — както в преносен смисъл, така и в буквален, защото го бяха намерили коленичил на пода. За Грифин това, разбира се, не беше изненада, защото двамата с пастора често бяха мразили педалите заедно. Човек трябва да познава деградацията, казваше пастор Рики, а Грифин с удоволствие трупаше опит, защото и двамата бяха на едно мнение относно педалите и техните низки дела.

Понякога, в по-просветлени, така да се каже, моменти, Грифин подозираше, че страда от известно объркване относно сексуалността си.

Беше израснал в Търли, пулсиращото сърце на окръг Пласи, което си беше основателна причина да си потърси друго място за живеене веднага щом му се удаде възможност. Бавно и не само по своя воля той пое на север, а поради липсата на каквито и да било умения се отдаде на дребни престъпления, от които постепенно премина към по-мащабни противозаконни прояви, за които също нямаше нужните качества — поради което и се оказа в щатския затвор на Мейн. Първата половина от присъдата премина тежко, а втората, макар и с перспективата за евентуално предсрочно освобождаване, не изглеждаше много по-обнадеждаващо. Тогава го потърси Отрезът.

Грифин беше израснал в Пласи и Отрезът му беше добре известен. Тъй като не беше много умен, а и все се опитваше да впечатли своя така наречен „екипаж“, дори бе имал глупостта да се конфронтира с част от техните момчетата, когато пътищата им се пресичаха в „Оуки“. Там започнаха и неприятностите му.

„Оуки“ се намираше по средата между Търли и Мортънсвил и беше популярно място за по-големите тийнейджъри заради либералното си отношение към личните карти, стига хлапетата да пиеха в задната зала и да реагираха адекватно на Звънеца, сигнализиращ появата на полиция. В „Оуки“ се въртяха всевъзможни сделки, на фона на които сервирането на алкохол на непълнолетни изглеждаше незначително нарушение на закона. Ако чуеха Звънеца, всички непълнолетни трябваше да излеят чашите си в пластмасовата кофа в ъгъла — тя имаше дупки на дъното и се оттичаше право в канала. След това бирата и концентратите биваха заменени с безалкохолно от диспенсера, поставен там именно с тази цел.

Въпросната вечер обаче, редувайки шотове уиски — истинска класа, мислеше си още тогава — с бира „Милър Хайлайф“, Грифин не нарушаваше закона, тъй като три месеца по-рано беше навършил двайсет и една, въпреки че всички наоколо му изглеждаха подозрително млади. (С годините само Грифин остаряваше, а хората около него си оставаха на същата възраст. Само лицата се сменяха.) Грифин не знаеше какво правят трите момчета от Отреза в „Оуки“ Ако беше малко по-трезвен, щеше да се досети, че какъвто и да е поводът да са тук, присъствието им е заплаха за някого и не е препоръчително да проверява дали имат нещичко и за него. Но когато един от младежите от Отреза мина твърде близо до него на път за тоалетната, всичко пред очите му беше размазано. Грифин се беше наквасил порядъчно и се носеше на гребена на ласкателствата на невръстните си почитатели.

Ала Грифин знаеше за Отреза повече, отколкото беше благоразумно, защото не всички жители на тази затворена територия държаха на изолацията си в еднаква степен. Грифин може и да спеше с мъже, но това не значеше, че отказва на жените, когато му се отвори възможност. Беше го правил с жена от Отреза само няколко пъти, но това бе достатъчно да разсее предпазливостта му. Отрезът вече не му се струваше толкова загадъчен и страховит, след като бе покорил една от жените му.

Затова, когато рамото на момчето го закачи, Грифин не отстъпи назад. Размениха се остри думи и Грифин насмалко да се изфука как е изчукал жена от Отреза, когато събитията екскалираха. Той замахна с юмрук по начин, който в деветдесет и девет от сто случая щеше да пропусне или едва да закачи целта, но в този конкретен случай попадна право върху челюстта на момчето и той политна назад през вратата на мъжката тоалетна, където се подхлъзна и пукна черепа си на плочките.

Когато червената мъгла се вдигна, Грифин осъзна кого е ударил. Отначало не беше го познал заради ниско нахлупената бейзболна шапка и рядката набола брада. На пода лежеше Мариус, малкият син на Касандър Хоб. Току-що бе помлял един от принцовете на Отреза.

В този миг се чу Звънецът.

Грифин никога не бе изтрезнявал толкова бързо. Никой в Пласи не смееше да надигне глас срещу Отреза, какво оставаше за юмрук. Стореното можеше спокойно да го прати в гроба. Двете приятелчета на Мариус бяха в основната зала на бара, а мъжката тоалетна беше празна, така че Грифин направи най-умното и вероятно единственото, което му оставаше: избяга през прозореца на тоалетната и хукна към колата си, където изчака ченгетата да влязат в „Оуки“, след което запали и да отпраши на юг. За съжаление, в портфейла си имаше само четиридесет долара, което определено не беше достатъчно, за да започне нов живот някъде другаде, затова се върна в апартамента в края на града, който държеше под наем, откакто родителите му го бяха изритали от тях. Имаше съквартирант на име Коуди, който редовно пафкаше трева и държеше парите си в един чорап в най-долното чекмедже на шкафа си. Грифин го облекчи с триста седемдесет и три долара с пълното намерение някой ден да му ги върне, прибра малко багаж в една чанта и се върна при колата си. Едва успя да запали отново — беше капризна, иначе казано, проклета стара бракма — когато един пикап препречи пътя му. Тогава се появиха мъжете.

Грифин помнеше как ги беше умолявал, докато го извличаха от колата, после нещо го бе блъснало в лицето и оттам нататък вече не помнеше нищо. Събуди се няколко дни по-късно в болницата. Лекарят му каза, че е извадил късмет — налягането от кръвоизлива в мозъка можело да го убие. Той обаче беше чувал разкази за други като него и знаеше, че късметът му е дори по-голям: можеше жив да го изгорят.

След този случай повече не докосна уиски.

Касандър дойде да го навести в деня, когато трябваше да го изпишат от болницата с гипсирани десен крак и лява ръка, което значително затрудняваше равновесието му. Касандър беше един от лидерите в Отреза — въпреки че хората, които твърдяха, че са по-запознати, настояваха, че в Отреза няма истински лидери и че това са пълни глупости. Грифин можеше да разпознае лидер, когато го видеше, въпреки че онази жена от Отреза не му беше споменавала за йерархията, на чийто връх стояха Касандър и Оберон. Но Касандър не бе участвал в побоя му — помнеше, че всички бяха млади мъже.

Грифин опита да прикрие страха си, макар да се питаше дали Касандър не е дошъл, за да довърши започнатото. Успя да навлажни достатъчно пресъхналата си уста, за да попита как е момчето — от отговора разбра, че се възстановява в болница в Чарлстън. Грифин отвърна, че се радва: ако Мариус беше умрял или се беше парализирал, Отрезът щеше да намери начин да го изпепели. Не се изненада обаче, че не са се обадили на ченгетата. Отрезът не решаваше проблемите си по този начин.

Касандър не каза почти нищо. Просто гледаше Грифин, сякаш се чудеше как е възможно нещо толкова тъпо да е оцеляло при естествения подбор и да се е озовало в орбитата на Отреза. После изказа предположение, че Грифин ще пожелае да се премести да живее някъде другаде. Грифин, чиито мисли клоняха в тази посока още от преди сбиването в „Оуки“, потвърди, че ще го направи веднага щом проходи отново нормално, т. е. без да пада — или дори по-рано, побърза да добави, когато видя сянката, преминала през лицето на Касандър при намека, че Грифин може да отложи заминаването си по независимо каква причина.

— Момчето, което преби в „Оуки“, е мой син — каза Касандър, — но предполагам, че това ти е известно.

Грифин усети как всяко мускулче в тялото му се стяга до болка.

— Ако беше умрял — продължи Касандър, — и ти щеше да умреш. Исках да те убия, по-големият ми син — също. В интерес на истината, той искаше лично да го направи.

Грифин едва се сдържа да не повърне. Всички в окръг Пласи се бояха от Лусиъс Хоб. Той беше не просто луд, но и жесток до мозъка на костите си. Ако в Западна Вирджиния имаше животински вид, екземпляр от който той да не е измъчвал до смърт в един или друг момент, то причината бе само, че още не го е заловил.

— Един човек обаче се застъпи лично за теб, само пред мен.

Той се наведе към Грифин.

— Някои от нас биха те скопили и изгорили жив, ако разберат, че си бил с наша жена — прошепна той. — Добре го запомни.

Касандър потупа счупения крак на Грифин — по-силно от нужното — и го уведоми, че с интерес ще следи развитието му в бъдеще. Грифин предположи, че това е само израз, но впоследствие се оказа, че Касандър е говорел сериозно. Ето как на половината от излежаването на присъдата си в „Уорън“ — общо девет години след обжалването — Грифин получи съобщение от Отреза. Напомняха му, че все още има дълг към тях и че сега му се удава възможност да им направи услуга.

А именно: като превърне живота на Джеръм Бърнел в истински ад.

Което Грифин направи, подпомогнат от контрабандните доставки на наркотици, медикаменти и никотин, които редовно стигаха до него и които той използваше, за да се подсигури, като подкупва собствените си мъчители и ги пренасочва към Бърнел. Всяко нещо си имаше цена: от сексуалното насилие до плюенето в храната и Грифин надлежно плащаше за всичко, без да спори. Ала най-много обичаше сам да си върши работата, подпомаган при нужда от две приятелчета. Благодарение на това оставащите му години в „Уорън“ минаха повече от поносимо. Дори успя да задоволи влечението си към хомосексуално насилване, без никой да възрази.

Пастор Рики би се гордял с него.

Когато тази седмица Бърнел беше отвлечен от улиците на Портланд, дългът на Грифин най-после бе изплатен докрай. Всичко мина гладко и Отрезът дори възнагради усилията му с малка пачка, част от която той тъкмо прахосваше в „Портърхаус“, когато Чарли Паркър се появи.

Това го накара да си спомни всичко, което знаеше за този детектив, а то хич не беше хубаво, въпреки че, както вече стана ясно, не си падаше по конвенционалните методи за набиране на информация. Беше спестил най-лошото на Лусиъс и Джабал, но не вярваше, че репутацията на Паркър ще остане достатъчно дълго в тайна, не и в днешните времена. Отрезът може и да не желаеше да оставя следи, използвайки твърде много мобилни телефони и компютри, но и най-беглото проучване щеше да им разкрие достатъчно, за да ги разтревожи.

Паркър бе изчакал до самия край. И точно когато Грифин си мислеше, че го е накарал да млъкне, той бе хвърлил гранатата: Мъртвия крал. Работата беше там, че Грифин идея си нямаше кой е този Мъртъв крал. Просто бе чул името от едни типове в Хънтигнтън, които също си имаха проблеми с Отреза. Предвождаше ги Корт Лийбон, който беше изхвърлен от рокерската банда „Монголите“, задето… е, Грифин не беше сигурен защо са му посочили вратата, но знаеше, че е свързано с цялостната му неспособност да се разбира с други хора. Понастоящем Лийбон ухажваше „Бандитие“ заедно със собствената си малка банда от марионетки, които го бяха последвали и напуснали „Монголите“ и на които искаше по някакъв начин да демонстрира добрата си воля.

Рокерските банди продължаваха да обикалят около Отреза въпреки смъртта на злощастния член на „Паганите“ преди няколко години. Някои от тях просто нямаха достатъчно акъл, за да заобикалят препятствията по пътя си: чувстваха се длъжни да ги прегазват. Забраната на Отреза дори да преминават по пътищата в окръг Пласи будеше недоволство, но по-мъдри глави бяха решили, че не си заслужава да се стига до конфронтации, въпреки че решението подлежеше на промяна, ако разузнаването покажеше, че е възможна атака.

Точно такава информация Лийбон се надяваше да предостави на „Бандитите“, но да я набави се бе оказало много по-трудно, отколкото бе предполагал. Един от хората му вече беше застрелян в гараж в Уийлинг, след като беше изпратен в Пласи да разузнава в Отреза, представяйки се за моторист на екскурзия, и Лийбон беше склонен да припише смъртта му на „тези шибани селяци“, както ги наричаше. Когато научи за проблемите му с Отреза, Лийбон потърси Грифин, но последният не можа да му предложи почти нищо повече от това, което самият той вече знаеше — онова, което му беше разказала жената.

Именно Лийбон, по време на третата им среща, пръв спомена за Мъртвия крал. Той и приятелчетата му бяха превзели една славна наркоманска бърлога, в която Лийбон си правеше компания с мърлява блондинка на име Макайла — Грифин въобще не беше сигурен, че това е име, но какво ли пък знаеше той, — която беше толкова слаба, че мязаше на игла с татуировки. Лийбон му каза, че Мъртвия крал е названието, с което Отрезът нарича водача си — не Оберон, не Касандър, а някакъв друг, когото никой не е виждал. Увери го, че го знае от сигурно място, а после се засмя по начин, от който на Грифин му се доповръща. Лийбон беше пил и смърдеше на „Чивас“. Миризмата напомни на Грифин за последната му среща с твърдия алкохол, като че ли болките в ръката, крака и по-голямата част от торса не му стигаха.

Въпреки всичко случило се, за кратко Грифин се замисли дали да не се присъедини към Лийбон и неговата групичка с надеждата поне отчасти да си отмъсти на Отреза за всичко, което му бяха причинили, ала бързо се отказа по две причини. Първата беше, че не вярваше Лийбон — дори с евентуалната помощ на „Бандитите“ — да може да се мери с Отреза, което пък означаваше, че новият му познайник много скоро щеше да разбере какво е чувството да си мъртвец.

Втората беше, че около час след като спомена за Мъртвия крал, Лийбон реши да запознае Грифин с източника си на информация: осемнайсетгодишно момче, вързано с тел за един стол, с окървавено лице и три липсващи пръста от дясната ръка — липсващи, но не и изгубени, защото Лийбон ги държал грижливо увити в напоен с олио парцал. Хлапето, както обясни Лийбон, карало подготвителни курсове за специалност медицина в университета в Чарлстън. По-важното обаче било, че е идвало от Отреза. Според Лийбон младежът им помогнал да начертаят карта на района, въпреки че, както сам признаваше, не бил убеден в точността на всички маршрути, нито в тяхната безопасност, поради което решил да отреже още няколко пръста на момчето, а после да го изгори жив по маниер на Отреза.

Тогава Грифин реши, че Лийбон е сериозно и дълбоко увреден.

Представлението му през следващия час заслужаваше награда за актьорско майсторство. Успя дори да глътне малко „Чивас“ от учтивост, но единствената му мисъл бе как да се махне по-бързо от Хънтингтън и Лийбон, възможно по-далеч от изпепеленото момче в мазето, защото колкото неминуемо след деня идва нощ, толкова сигурно и Отрезът щеше да ги открие.

Към четири сутринта всички бяха достатъчно пияни и друсани, за да успее да се измъкне незабелязано. Качи се в колата и подкара, защото най-добре мислеше, докато шофираше. Малко след шест часа спря за кафе и закуска. Бяха онези дни, когато не всеки идиот имаше мобилен телефон, затова Грифин развали една петачка и се обади от телефона до мъжката тоалетна.

Престън Саймъс, барманът в „Оуки“, не остана доволен, че го будят с кокошките, и то човек, който е персона нон грата в целия окръг и в голяма част от околностите му, но млъкна, когато Грифин му каза за момчето в мазето. Пет минути по-късно Престън Саймъс беше на път към Отреза.

Убийствата в Хънтингтън бяха приписани на вътрешно насилие в рокерската банда, въпреки че бяха извършени необичайно тихо и ефективно. Само че така и не откриха Лийбон. Говореше се, че сигурно е успял да избяга от касапницата, въпреки че полицията намери мотора му пред къщата. Грифин обаче знаеше какво му се е случило. На следващия ден вятърът разнасяше миризма на изгоряло месо от Отреза.

Грифин се надяваше, че помощта му по случая с Лийбон и изгореното момче може да е изплатило дълга му, но в сърцето си знаеше, че не е така: Отрезът беше злопаметен. И все пак, докато седяха зад „Портърхаус“, Джабал го беше накарал да повярва, че инцидентът с пукнатия череп е забравен благодарение на сътрудничеството му по повод Бърнел, и че що се отнася до Отреза, дълговете на Грифин са изцяло платени.

Другият, Лусиъс, си траеше почти през цялото време. Грифин нямаше представа какво му минава през главата; всъщност дори не беше сигурен, че Лусиъс е човек. Подозираше, че ако надзърне в съзнанието му, там ще открие само низките, инстинктивни апетити на гризач или хищен бозайник — може би прилеп или пор, нещо способно на всепоглъщаща злост.

И ето че докато седеше с бира в ръка и се наслаждаваше на факта, че има малко кинти в джоба си и отпуск от Отреза, изведнъж, като гръм от ясно небе, Чарли Паркър се появи с приказки за Мъртвия крал. Грифин отрече някога да е споменавал това име, но Лусиъс не му повярва не на последно място защото лицето му бе издало истината още щом Паркър си отвори устата. Лусиъс даде една нощ на Грифин да помисли как може да изкупи грешката си, което може би означаваше, че иска Паркър да бъде убит.

За жалост, Харпър Грифин не беше убиец — или поне не можеше да се изправи срещу Паркър и двамата му партньори, особено цветнокожия, от когото го побиваха тръпки. Той му напомняше за чернокожите момчета в Пласи, които тормозеше, когато имаше кой да пази гърба му, но заобикаляше внимателно отдалече, когато беше сам.

Хората от Отреза обаче са убийци, мислеше си Грифин, така че могат сами да се разправят с Паркър, ако толкова държат. Отиде до хладилника си, извади последната бира и подхрани с нея нарастващото си възмущение. Всичко това само защото един плод на кръвосмешение не бе внимавал къде върви, а после не бе понесъл едно кроше и се беше строшил като порцеланова ваза. Но какво общо имаше Паркър, та да обикаля и разпитва за някакъв си педофил? Да върви по дяволите. Всички да вървят по дяволите!

Мога да избягам, помисли си Грифин. Едни момчета в „Уорън“ бяха предложили да му намерят работа, ако му потрябва — е, работа от типа да прекарва забранени медикаменти от Канада, но със сигурност за предпочитане от онази, която отговорникът по пробацията му натрапваше — величествено почистване на дворове, в дъжд и пек, нямаше значение. Почти веднага отхвърли идеята за бягство, защото знаеше, че Отрезът ще го намери, и то без никакви затруднения.

Внезапно остави бутилката и се зачуди дали през цялото време не е гледал на ситуацията от погрешен ъгъл. Смяташе, че Паркър е проблемът, а той самият или Отрезът са решението. Този Паркър обаче не беше какъв да е частен детектив, който изкарва жълти стотинки от изнудвания и прегрешили съпрузи. Той беше ловец и убиец. Освен това, доколкото Грифин знаеше, се ползваше и със специална защита: никой не се разминаваше с нещата, които той вършеше, ако някой отгоре не го закриляше.

Грифин знаеше, че Отрезът никога няма да го остави на мира. Ако избягаше, щяха да го убият. Ако не успееше да се разправи с Паркър, щяха да го убият. Дори някак да успееше да измисли решение на проблема, почти сигурно пак щяха да го убият, щом всичко свършеше — просто за да му затворят голямата уста. Откъдето и да погледнеше ситуацията, май се беше запътил право към гроба.

Затова, вместо да предаде Паркър на Отреза, май трябваше да предаде Отреза на Паркър. Човек, който се ползва с нечия закрила, може да намери начин да защити и другите. Ако имаше федерални връзки, можеше да вкара Грифин в някоя от онези програми за защита на свидетелите и да го настани в специална къща със стая, кухненски бокс, кабелна телевизия и „Плейстейшън“, докато федералните връхлитат върху окръг Пласи с цялата мощ на парите на американските данъкоплатци.

Само че какво точно можеше да му продаде? Това беше проблемът. Единственото, което можеше да предложи на Паркър, бяха инструкциите да тормози Джеръм Бърнел в „Уорън“. Можеше да добави Корт Лийбон и неговите хора, въпреки че тогава щеше да се наложи да признае собственото си участие в насъскването на Отреза срещу тях. Останалото бяха само слухове и дори събрани заедно, пак не струваха повече от едно кафе от Паркър или полицията.

Освен ако не се съгласеше да носи микрофон.

Цялото познание на Грифин по темата идваше от телевизионните предавания и филмите за ченгета, но предполагаше, че технологията е напреднала достатъчно, за да му позволи да носи микрофон във формата на копче или игла за вратовръзка, без да се увива целият в жици и тиксо. Заговорът за убийство сигурно си струваше усилието, а точно за това намекваше Лусиъс, макар и не толкова многословно. Но ако се наложеше, Грифин можеше да го подлъже да го изрече на глас. Не беше изчерпал докрай младежкия си чар.

Грифин грабна лаптопа си и се залови да търси информация за Паркър. Не намери уебсайт. Що за човек в наши дни няма уебсайт, с който да рекламира бизнеса си, чудеше се Грифин, докато не му проблесна: човек, който няма нужда от такъв. Намери обаче някои данни в сайта на Асоциацията на частните детективи в Мейн, макар че контактите бяха ограничени до пощенска кутия и номер на мобилен телефон. Грифин въведе номера в телефона си, но веднага го изтри — не искаше Джабал или Лусиъс да вземат апарата му и да намерят номера на Паркър вътре. Вместо това откъсна парченце от едно меню за доставки, преписа номера върху него и го зарови между дребните монети в джоба си. Не възнамеряваше да се обади веднага на детектива; не и докато не се убедеше, че няма други възможности. Първо щеше да излезе и да поговори с някои хора за него.

Грифин допи бирата си, облекчи се и се изми. Главата му се въртеше от цял ден пиене. Посегна да вземе ключовете от колата си, замисли се за кратко дали не е твърде пиян, за да шофира, после реши, че щом размишлява по въпроса, явно не е, и потегли към Портланд.

38

Шейки проследи Грифин с поглед и се обади на Паркър, за да му съобщи, че обектът отново е на път. Въпреки указанията на Паркър, той беше последвал Шейки до дома му по собствена инициатива, най-вече защото му харесваше да има цел. Паркър отново му каза да се прибира, след като проглуши ухото му, задето се е изложил на риск.

— Мога да остана — отвърна Шейки, — не е студено.

Всъщност беше студено, но по стандартите на Шейки. Все пак той беше спал по улиците на Портланд през зимата. Едва не беше умрял тогава и не гореше от желание да повтори преживяването, но определено му помагаше да вижда нещата в друга перспектива.

Паркър за миг се изкуши да приеме, но после размисли. Двамата мъже с Грифин в „Портърхаус“ бяха видели Шейки и имаха едно наум. Може още да не го подозираха, но ако го видеха отново около себе си или Грифин, щяха да се разправят с него. В това той не се съмняваше ни най-малко.

И така, Шейки се прибра в дома си. Благодарение на намесата на Паркър и неговите приятели в града сега той живееше в субсидирана квартира близо до улица „Конгрес“, недалеч от жилището на Джеръм Бърнел. В сградата имаше пералня, библиотека с компютри и даже апарат за измерване на кръвно налягане, а точно пред нея — автобусна спирка, което още повече улесняваше живота му. Болният му крак вече напомняше, че зимата идва, а дългите часове следене на Харпър Грифин го бяха натоварили повече от обичайното. Шейки извади един бонбон от джоба си и го задъвка на път към най-близката спирка, където седна и зачака автобуса за Портланд.

През цялото време Лусиъс и Джабал го наблюдаваха от предните седалки на колата си, а на задната седеше трети човек, който размишляваше над всичко, което бе научил за този частен детектив Чарли Паркър.

39

Паркър се раздели с Ейнджъл и Луис и се върна в Скарбъроу. И той като Шейки усещаше наближаването на зимата. Скалпът го сърбеше на местата, където го бяха пронизали сачмите — сигурен предупредителен знак за пристъп на главоболие. Беше се научил да разчита сигналите на увреденото си тяло.

Взе няколко хапчета, направи си кафе и седна на верандата, за да го изпие, въпреки че вечерта беше малко по-хладна, отколкото би му се искало, и проклетата лява ръка не спираше да му го напомня. Въпреки това в Мейн човек се научаваше да се радва на удоволствията, когато може. През лятото блатата бъкаха от насекоми, а ако седнеше на верандата след падането на снега, щеше да се наложи да къртят леда от него и да натрошат костите му, за да го вместят в ковчега. Харесваше октомври и ноември. Това бяха неговите месеци.

Обади се на Мокси Кастин по мобилния си телефон и му разказа за срещата си с тримата мъже в „Портърхаус“, въпреки че му спести някои детайли от разменените реплики, защото по принцип не беше разумно да казваш на някого всичко особено ако е адвокат. А и не познаваше Кастин толкова добре, колкото Ейми Прайс, която се грижеше за неговите дела.

— Вярваш ли, че тези мъже имат нещо общо с изчезването на Бърнел? — попита Кастин.

— Не бяха от града и не изглеждаха така, сякаш планират разходка до пристанището по залез-слънце и вечеря в „Димило“. Ако бяхме в Дивия запад, щяха да стоят на върха на някоя канара и да следят дали някой е пратил шайка подире им.

— Никога не съм стъпвал в „Димило“ — отбеляза Кастин.

„Димило“ беше плаващ ресторант за морска храна, позициониран върху стар ферибот, закотвен в Лонг Уорф. Каквито и да бяха качествата му, вродената неприязън на Паркър към храни, които приживе са имали повече от четири крака или въобще не са имали крака, го беше отказала да стъпва там.

— И аз не съм — отвърна той, без да покаже учудването си от завоя в разговора. Познаваше славата на събеседника си на чревоугодник.

— Мислиш ли, че си заслужава да пуснеш полицията подире им? — попита Мокси, когато мисълта му отново влезе в релси.

— Ти решаваш, но аз не разполагам с нищо повече от връзката на Харпър Грифин с Бърнел, а и онези типове вече не са в „Портърхаус“.

— Значи, ще чакаме.

— И аз така смятах.

— Грифин в опасност ли е?

— Може би.

Паркър остави адвоката сам да помисли за възможните последствия.

— Все пак ще изчакаме — каза Кастин накрая.

— Ако нещо се обърка…

— Аз ще се оправя.

— Добре.

След кратко мълчание Кастин попита:

— Колко може да се обърка?

Паркър си спомни физиономиите на двамата мъже.

— Много.

Кастин благодари на Паркър, макар да не знаеше за какво, и затвори.

След това Паркър се обади на Шейки, за да се увери, че се е прибрал жив и здрав. Дребничкият мъж седеше на фотьойла си, ядеше сандвич и гледаше видеокасета с „Дяволчетата“^[16]. Шейки нямаше собствен компютър, нито кредитна карта, така че не можеше да си тегли филми, въпреки че Паркър му беше предложил да му даде паролата си за „Нетфликс“^[17] и да му подари съвместим плейър. Шейки обаче обожаваше видеокасетите и старите грамофонни плочи, които си купуваше много евтино. Малкият му апартамент беше пълен с книги, аудиозаписи и филми. На Паркър му бе нужно известно време да осъзнае, че Шейки беше живял с години на улицата, където му се бе налагало да вози всичките си вещи с количка или да ги носи на ръка; сега му беше приятно просто да притежава разни неща и да се обгражда с тях, без да се тревожи за пренасянето им или евентуални кражби.

Паркър си спомни разговора с подрастващата дъщеря на една от приятелките на Рейчъл, която не разбираше защо хората продължават да си купуват музика или да харчат пари за дивидита, сидита, книги, списания и куп други неща — неща, за които Паркър с удоволствие заделяше по някой и друг долар. „Нашето поколение не желае да притежава нещата“, беше му обяснила тя като учител, който разяснява на малко дете защо е важно да не ближе пръстите си и да ги пъха в контактите. Паркър кимаше учтиво, но през цялото време си мислеше, че е лесно да отхвърлиш притежаването, когато почти всичко, което поискаш, се намира на върха на пръстите ти, при това обикновено безплатно, макар и невинаги законно. Собствените вещи обаче имаха огромно значение, ако си спомняш времето, когато не си имал нищо. В крайна сметка човек трябва да се радва на определено благосъстояние и привилегии, за да може да избере да не притежава нищо.

Паркър обеща, че ще се видят по-натам, и затвори. Радваше се, че Шейки е добре. Поне едно хубаво нещо беше излязло от онази работа в Просперъс, когато разследваше смъртта на приятеля на Шейки, Джуд. По-рано през седмицата беше мернал името на града във вестника. Оказало се, че питейната вода е замърсена и окръжните власти доставят вода с цистерни. В статията имаше снимка на някои от привилегированите жители на Просперъс, наредили се на опашка с туби в ръка като бежанци от военен конфликт. Първо пожарът, напомняше вестникът, сега и водата. Скоро градът щеше да го нападнат скакалци и циреи… или поне така се надяваше Паркър.

Мисълта за Шейки го върна към Харпър Грифин. Ейнджъл и Луис деликатно бяха подхвърлили, че би било добре да му се осигури малко по-професионално наблюдение от това, което можеше да предложи сакатият бездомник, но Паркър не разполагаше с неограничени ресурси. Грифин и приятелите му вече бяха видели Ейнджъл и Луис, а братята Фулчи не биха били повече на очи дори ако се маскираха като шарени динозаври.

Освен това Грифин не изглеждаше особено умен, но това не можеше да се каже за мъжете с него. Те се оглеждаха за опашка. Вече знаеха, че са засечени от радара на Паркър, както и той — от техния. Жалко, че детективът не беше предположил, че Грифин може да има такава интересна компания: инак щеше да накара Ейнджъл да закачи бръмбар на колата им, за да я проследят с GPS.

Грифин обаче беше слабата брънка и единствено от него зависеше, ако поиска, да спаси кожата си. За целта трябваше само да сподели каквото знае за Джеръм Бърнел и мъжете, които повече от сигурно бяха изиграли роля за изчезването му.

И за Мъртвия крал.

Нощта беше безлунна, но блестящата вода на блатата въпреки това се виждаше. Изпита нужда да се обади на Рейчъл.

Можеше да се чуе и със Сам, ако още не беше заспала. Тя винаги му липсваше, макар да не можеше да мисли за нея без болка.

Беше им гостувал във Върмонт в края на миналия месец. Тя бъбреше весело, без да се смущава. Хапнаха сладолед, отидоха на кино, после Рейчъл се присъедини към тях. За кратко сякаш отново бяха семейство. Сам в нито един момент не показа, че е с нещо по-различна от това, което изглежда: малко момиченце, може би една идея преждевременно развито, което се чувства щастливо в собствената си кожа.

Ала всеки път, когато Паркър я погледнеше, той си спомняше за една друга Сам, която стоеше над един умиращ човек и може би желаеше смъртта му. Сам, която шепнеше настойчиво на баща си и го предупреждаваше да не я разпитва и да не говори за това, което му се струва, че е видял, за да не им донесе страховити мъки. Всичко това Сам изричаше с гласа на дете, но всъщност тя беше нещо по-странно, нещо по-старо…

Той пропъди тревожните мисли. Нямаше полза от тях. Вече разбираше, че мисията му на тази земя, като мисията на всеки баща, е да закриля детето си.

Само че неговото дете беше специално. То можеше да променя цели светове.

40

Цяло чудо беше, че Харпър Грифин въобще успя да намери колата си в тъмното. Ако не беше пиян на излизане от вкъщи, то към един сутринта определено вече беше. Обикаляше из някои от недотам здравословните питейни заведения на Портланд, докато не попадна на един мъж на име Бени Тоска, който омаза физиономията му със сос за пилешки крилца.

Тоска беше изхвърлен от едно от по-селските полицейски управления в щата за нещо си, свързано с проститутки, неправилно паркиране, бъкащо от плъхове жилище и опит за удавяне на кандидат-кмет, като подробностите за последното оставаха неясни, тъй като въпросният кандидат предпочете да не повдига обвинения. Вследствие на това шефът на полицията даде на Тоска избор: да се разкара тихичко и да спести някои неудобства на управлението, или да вдигне шум и почти със сигурност да свърши в затвора. Бени благоразумно прие първия вариант. Захвана работа като частен детектив, която също приключи в тресавището на незаконността и сега се занимаваше предимно с преследване на лоши дългове за малка кредитна компания, която действаше от един арменски ресторант близо до „Форест Авеню“, а през уикендите често работеше като охрана на стриптийз барове. Бени Тоска не харесваше никого, но особена ненавист хранеше към онези, които бяха успели в поприщата, в които той се бе провалил, тоест всички ченгета, детективи, бащи, съпрузи, стопани на кучета, собственици на бордеи, сводници и редови човешки същества.

Не че питаеше топли чувства и към бившите затворници, но Грифин притъпи обичайното му негодувание към осъдените нарушители, като неколкократно го почерпи, и много скоро Тоска му изсипа куп информация за Чарли Паркър, част от която може и да беше вярна. Въпреки известните преувеличения и жлъч, описанието на Тоска потвърждаваше това, което Грифин вече подозираше: този човек беше принципен, опасен и повече от способен да се изправи срещу Отреза.

Тоска излезе от бара, за да се върне към задачата си да следи за нежелани посетители в клуба, който го бе наел тази вечер, а Грифин тръгна към колата си, мъчейки се да си спомни къде точно я е оставил. Намери я зад една търговска сграда, облицована в кафяв камък, вероятно беше заключена за почивните дни. Някак си съумя да отвори шофьорската врата, но така и не успя да пъхне ключа в стартера. Прие го като знак, че може би не е препоръчително да шофира в това състояние. На това място надали щеше да привлече вниманието на патрулиращите ченгета, затова отпусна облегалката на седалката си назад и след секунди потъна в безпаметен сън.

Събуди се, когато някой залепи устата му с монтажно тиксо. Главата му също беше увита с него, прикована към облегалката. Опита се да се съпротивлява, но около тялото му и седалката бяха намотани найлонови ленти, които веднага се стегнаха. Едната минаваше през гърдите му и ефикасно ограничаваше движението на ръцете му, а другата — през гърлото му.

Пред предното стъкло на колата се появи Джабал. Грифин чу отваряне и затваряне на задната врата и Лусиъс застана до приятеля си. Държеше нещо в ръка, но в тъмнината не се виждаше какво.

Накрая някой отвори пътническата врата и трети мъж седна до Грифин. Той едва успя да извърне глава, за да го зърне, но мигом го позна. За последно го бе видял да лежи на плочките в мъжката тоалетна на „Оуки“ с разбита глава.

— Помниш ли ме? — попита Мариус и Грифин кимна.

Въпреки че ноздрите му бяха свободни, той едва дишаше. Изпитваше отчаяна нужда да изпразни мехура си. Съзнаваше, че в момента има по-съществени проблеми, но този му изглеждаше най-належащ. Ако беше повече философ и по-малко пиян, може би щеше да разпознае в това същия импулс, който кара осъдения на бесилото да се втренчи в някоя треска, шапка, лице — каквото и да е, но не и в непоносимостта на собственото си изчезване.

— Длъжник си ми — каза Мариус.

Мъчейки се да не повърне, Грифин се опита да му каже, че е направил всичко, за което са го помолили и че съжалява, че онази вечер в „Оуки“ е бил пиян до несвяст, точно какъвто е и сега.

— Шшт — отвърна Мариус, — скоро всичко ще свърши.

Грифин трябваше да се изпикае; толкова много му се пикаеше, че се разплака. Спомни си майка си. Опита се да задържи образа й в съзнанието си. Отдавна не се беше чувал с нея. Не беше сигурен дори дали тя знае, че вече е излязъл от затвора.

Мариус нахлузи нещо на кокалчетата на дясната си ръка и показа юмрука си на Грифин: беше си сложил стар, дървен бокс. После изнесе ръката си назад и му нанесе силен удар точно под ухото. Грифин усети как челюстта му се откача. Изкрещя от давещата болка. Мариус слезе от колата, а Лусиъс отвори шофьорската врата и започна да полива Грифин с бензин.

Грифин затвори очи и докато горивото се стичаше по лицето му, си представяше как майка му гали косата му с ръка. Миризмата пареше на ноздрите и лютеше на очите му, но той не ги отвори дори когато чу драсването на клечка кибрит, последвана от изненадания, гневен съсък, с който се запали остатъкът от книгата.

После Харпър Грифин също се запали и прогори пътя си към отвъдното.

41

Дженифър Паркър помнеше момента на умирането си. Преживя го като нажежен миг на болка, преливаща в светлината и топлината, и то толкова дълбока, че агонията сякаш продължаваше вечно. Беше я уловила в хватката си, като че ли винаги е било така и винаги ще бъде, и тя не можеше да си спомни как е започнало всичко.

А после…

Нищо.

Мислеше, че може да е заспала, но как е възможно човек да заспи и да се събуди в съня си? Светът се беше променил; тя се беше променила. В нея се съжителстваха едновременно беше-то, е-то и можеше-да-бъде-то на съществото й. Изглеждаше като дете, говореше и мислеше като дете, но зад всичко това витаеше и друго съзнание, което възприемаше света по начини, които тя не можеше да изрази. Беше сама, но не се боеше. Седеше на една скала до брега на езеро и гледаше пресъхналия поток, погълната от кървавочервеното небе и наситено тъмносиньото море. Понякога те се спираха и я канеха при себе си. Майки протягаха ръце към нея, защото им напомняше за собствените им изгубени деца. Бащи се опитваха да я закрилят, защото вече нямаха деца, които да защитават. Ала тя не отвръщаше и те продължаваха по пътя си, и скоро се скриваха от погледа й. Склоняваше да говори само с други деца, защото често бяха уплашени и объркани, и тя ги успокояваше, че всичко ще бъде наред, макар да не знаеше дали е вярно, и след време те се вливаха в общата маса и изчезваха в далечното море.

Дженифър не броеше дните, защото до един бяха еднакви. Нямаше представа за времето, защото потокът от хора бе постоянен, само лицата се меняха. Скоро спря да забелязва и това, и за нея всички и всичко се сляха в едно.

Мислеше за майка си и баща си; чувстваше се като последната брънка помежду им, като че ли те бяха застанали от двете страни на тясна, но дълбока пропаст, в която се издигаше купчина от камъни и върху тази купчина седеше тя, протегнала една ръка към баща си, а другата — към майка си. Усещаше баща си като облак от червено, черно и огнено оранжево, но не можеше да го докосне. Майка си усещаше едновременно като отсъствие и присъствие: край баща й се мержелееше нещо, което имаше формата на майка й, но не съвсем. Беше тъжно и гневно, насочило неимоверна скръб и ярост срещу баща й. Най-хубавата част от майка й обаче, онази, която обичаше и на свой ред беше обичана, беше някъде другаде.

После — след час, месец, или може би година — тази друга част от майка й се приближи по брега на езерото. Детето гледаше как майка му идва, облечена в любимата си лятна рокля, но не хукна към нея. Седеше там, на скалата, подпряло брадичка на коленете си, и чувстваше топлината на преминаващите мъртви.

Ето че след ден или час, или миг майка й застана до нея, но тя също бе преобразена. Дженифър чувстваше отвлеченото й внимание и раздразнението от факта, че е била призована от по-важна мисия, за да иде при това момиче, познато й отнякога, което сега седеше на скалата край пътя на мъртъвците.

— Здравей, дъще.

— Здравей, майко.

Майка й — не, почти майка й — стоеше до нея и гледаше мъртвите.

— Колко са много — каза тя.

— Преди ги броях — отвърна момичето, — но после се отказах. Сега виждам само светлини.

Почти майка й седна до нея.

— Откога си тук?

— Не знам.

— Колко ще останеш?

— Не съм решила.

— Ако искаш, можеш да дойдеш с мен. Не е нужно да стоиш сама.

Детето вдиша болката на баща си, пренесена от вятъра между световете. Миришеше на медна тел и мъртви цветя.

— Какво ще стане тогава с него?

— Не знам.

— Не те ли е грижа?

Пейзажът потрепна и почти майката за миг се сля с майката на скръбта и яростта, а нейде в сърцето и на двете им се таеше нещо като любов.

— Не мога да му помогна.

— А аз?

— Може би.

— Искам да се върна.

— Тогава върви.

И тя тръгна.

Мина време. Тя бродеше в сенките. Понякога, много рядко, почти майка й се присъединяваше към нея в света на баща й, за да изведе някое дете от объркването на смъртта и да го поведе по течението на водата, но обикновено Дженифър беше сама или се носеше заедно с майката на скръбта и яростта и гледаше баща си отдалеч. Опитваше се да му внуши да я види и понякога той почти успяваше. Зърна го, когато той насмалко не пропадна, почувства как се докосва до забвението, а после се връща обратно. Тя…

Тя отново беше на скалата край шествието на мъртъвците, а почти майката седеше до нея. Въздухът обаче беше различен, небето се бе променило, а когато Дженифър вдигна ръка, между пръстите й премина синя светлина.

— Чуй ме — каза почти майка й. Детето долови страха и благоговението в гласа й и се заслуша. — Онова, което спеше, се пробужда.

Дженифър го почувства — завръщащо се, изследващо съзнание, а редиците на мъртвите потрепериха. Неколцина спряха несигурно, а мъж и жена се отдалечиха, хванати за ръка, към ниските възвишения. Детето не знаеше какво ще ги сполети, след като са обърнали гръб на далечното море.

— Какво да направя?

— Стой до мен. Слушай. Слушай много внимателно.

И тя го чу. Плач на бебе — на момиченце, на новородена дъщеричка. И заплака: за първи път, откакто Пътника бе дошъл и я бе откъснал от стария й живот.

— Той ще ме забрави — пророни тя. — Искам да си тръгна. Искам да дойда с теб. Той вече няма нужда от мен.

— Не — отвърна почти майката. — Той ще се нуждае от теб повече от всякога.

И нещо се раздвижи в мрачните дълбини на световете.

42

Телефонът на Паркър иззвъня малко след шест сутринта. Нищо хубаво не можеше да се очаква от позвъняване по това време на денонощието, особено в неделя.

Беше Мокси Кастин.

— Пусни си Канал 6 — каза той. — Изглежда, някой е изгорил Харпър Грифин жив…

Паркър изгледа новините, докато се обличаше, след което подкара към „Форест Авеню“, паркира на няколко преки от местопрестъплението и отиде пеш до полицейските заграждения. От другата им страна имаше множество автомобили, някои с отличителни знаци, други — без, и един бус на следствието. Отдясно видя автомобила на Съдебна медицина и няколко души в гащеризони. Около колата на Грифин бяха наредени паравани, които да я предпазват от любопитните зяпачи, които вече се бяха наредили наоколо. Вятърът разнасяше смрадта на изгорения автомобил. Отблизо полицаите усещаха миризмата и на Грифин.

Телефонът на Паркър иззвъня: отново беше Кастин.

— Поразпитах тук-там — каза той. — Трупът още не е идентифициран, но колата категорично е на Грифин, а около гърдите и шията на жертвата са открити разтопени найлони. Изглежда, е бил вързан за седалката и оставен да изгори. Искаш ли да уговоря среща в полицията? Колкото по-скоро им разкажем, каквото знаем, толкова по-добре.

— Не, аз ще се обадя. Ако ти го направиш, от самото начало ще им станем неприятни.

— Имаш приятели в полицията ли?

Паркър се загледа в жената, която излезе иззад параваните. Лицето й беше скрито зад маска, а на ръцете си носеше сини латексови ръкавици. Изхвърли ги в чувала за боклук, а после свали и маската, но Паркър я беше познал още в мига, в който я зърна.

Шарън Мейси. Бяха излизали заедно и не се получи, но поне не беше оставил изгорени мостове след себе си.

— Може да се каже — отвърна той.

— От твоята уста това е най-доброто, което може да се очаква при тези обстоятелства. Кажи само кога и ще дойда.

— Разбира се.

— Ти каза, че нещата могат да се оплескат. Е, не ме излъга.

Паркър затвори в момента, в който Ейнджьл и Луис се появиха. Беше им се обадил, преди да тръгне.

Луис погледна параваните и подуши въздуха.

— Хм, не се получи много добре — отбеляза той.

Ейнджьл и Луис отидоха да вземат кафе и закуски, а Паркър остана на сцената на местопрестъплението, за да се опита да привлече вниманието на Мейси. Заобиколи огражденията, така че да попадне в полезрението й. Не се наложи да й маха или дори да подсвирне — тя го забеляза достатъчно бързо. А и ако беше подсвирнал на Шарън Мейси, нищо чудно да беше се озовал в болницата, на системи. Тя каза нещо на другия детектив от Отдела за криминални разследвания. Доколкото Паркър си спомняше, онзи се казваше Фароу или Фарнам, или нещо такова, и се беше записал да учи наказателно право в един от местните колежи, възползвайки се от петдесетпроцентовото намаление на таксата за обучение. Явно беше амбициозен младеж и вероятно тайничко се радваше, че някой е подпалил Харпър Грифин. Убийствата бяха удобно стъпало за всички кариеристи. Фарлоу или Фробишър като че ли изрази желание да последва Мейси, но тя го спря. Той отстъпи назад и я проследи с разочарования поглед на куче, вързано пред магазина.

Мейси изглеждаше добре, но тя винаги си бе изглеждаше така. Беше дребничка, мургава и красива. Паркър бе изтървал шанса си с нея, но не съжаляваше за това. Добре де, само мъничко. Според клюките сега тя се виждаше с Клиф Сандърс, един от новото племе ресторантьори в града. Сандърс вече беше отворил две заведения, в които размерите на порциите бяха обратнопропорционални на цените им, и планираше да отвори още две до началото на следващия туристически сезон. Това потвърждаваше подозрението на Паркър, че много скоро всички жители на града със средни доходи ще могат да се хранят навън само в часовете с намаления и в закусвалните.

— Гледаш сеир? Не е в твой стил — отбеляза Мейси, когато стигна до Паркър.

Той посочи колата на Грифин.

— Самоубийство или е заспал с цигара?

— Още не сме направили официално изявление. Ако гледаш новините по-късно, вероятно ще научиш нещо.

— Като например, че е бил вързан за седалката, преди да го убият?

Усмивката на Мейси не изчезна, само се опита да се качи в очите, но се спря някъде около скулите.

— Добре си се осведомил.

— При това без помощта на новините. Мисля, че трябва да поседнем някъде.

— Знаеш ли кой е в колата?

— Харпър Грифин. Ако не е той, ще ти дам един долар.

— Приятел?

— Далеч не.

— Клиент?

— Още не съм толкова отчаян. Върша една работа за Мокси Кастин и Харпър Грифин влезе в обсега ми.

— Как по-точно?

— Точно затова искам да се видим — ти, аз, Мокси и който още трябва. Виж, не става дума за клиентска тайна: просто реших, че е по-добре аз да направя първата крачка. Нямам какво да крия, но клиентът на Мокси вече си има достатъчно проблеми, а и случаят е негов, не мой.

— Въпросният клиент да не е случайно Джеръм Бърнел?

Умна е, по дяволите, помисли си Паркър, но на глас каза само:

— Впечатляващо.

— Четох бюлетините. Кажи на Мокси да бъде на улица „Мидъл“ след час. Ако не дойде навреме, лично ще отида в офиса му, за да проверя колко кутийки от онова неговото безалкохолно ще успея да навра в задника му. И преди да се обадиш — Мейси вдигна предупредително пръст, а усмивката напълно изчезна от лицето й, — трябва ли да мисля за заповед за арестуването на Бърнел?

Паркър погледна покрай нея към колата, която се виждаше през една пролука между параваните. Тялото на Грифин беше покрито с бял найлон, но отдолу личаха овъглените му останки. Именно този въпрос на Мейси беше причината да отлага споменаването на Бърнел до идването на Мокси Кастин. Не си представяше Бърнел да върже някого за седалката на колата му и да го запали, но пък вероятно и никой не си бе представял, че може да застреля двама души на бензиностанция, а ако някой имаше мотив да убие Харпър Грифин, то това беше Джеръм Бърнел. Сега, след очистването на Грифин, изглеждаше напълно възможно Бърнел въобще да не е бил отвлечен, а само да се е покрил, за да издебне мъчителя си.

Само че не му се струваше правдоподобно. Ако бяха намерили Грифин намушкан или пребит в пристъп на паника или ярост, Паркър може би щеше да включи името на Бърнел в списъка на заподозрените, но едновременно с това щеше да очаква да открият и самия него до тялото. Бърнел нямаше да избяга, а щеше да изчака ченгетата да дойдат и да го приберат. Не, убийството на Грифин говореше за садизъм и предумишленост, както и за участието на повече от един човек. Не можеше да си представи Бърнел със съучастник. Не му бяха останали толкова много приятели.

Мейси чакаше отговора му.

— Не — каза той. — Не го е направил Бърнел.

— Звучиш доста убедено.

— Видях го.

— И мислиш, че не е такъв.

— Не би подпалил човека жив, но и това не е всичко.

— А останалото?

— Мисля, че Бърнел е мъртъв. А ако не е, може би му се иска да беше.

Мейси се замисли над думите му, после се извърна леко, така че и тя да вижда останките от колата и тялото вътре.

— Значи, смяташ, че който е пречукал Грифин…

— Е пречукал и Бърнел? Възможно е. Дори твърде вероятно.

— Обади се на Мокси — отвърна тя. — Веднага.

43

Малко след осем часа същата сутрин шериф Едуард Хенкел влезе в паркинга на „Шелби“ и изключи двигателя. След развода и решението да не кара децата да идват при него повече от веднъж месечно, бе свикнал да взима първа смяна през уикенда, ако ще и просто да има какво да прави. Така или иначе, не беше от хората, които оставят тежката работа на подчинените си. Освен това поради размерите и населението на окръг Пласи шерифската служба беше малка по стандартите на щата, така че всеки помагаше, с каквото може, в това число и Хенкел, който го правеше с радост.

Пласи не беше кой знае какво, но си беше негов. Познаваше всяка педя от градчетата, всяка камера за ограничение на скоростта, всеки къмпинг, всяка скърцаща барака. Виждаше красотата им, макар и вече залязваща. Малката мина в Бербър Хил отдавна беше затворена, но Пласи още носеше белезите на въгледобивен район с изоставените си железопътни линии, заключените складове при река Колни и крайпътните реклами на адвокати, специализирани в делата за рак и други заболявания в резултат на времето, прекарано под земята, в мрак и прахоляк.

Дори когато не беше на смяна, Хенкел понякога обличаше униформата и тръгваше на дълги обиколки по пътищата. От време на време спираше някого за превишена скорост или скастряше хлапета, отдали се на малък незаконен запой, но обикновено просто спираше пред разни къщи и фирми, за да се увери, че хората са добре, а ако не бяха — търсеше начин да им помогне. Догодина идваха избори и той усещаше как Чанър диша във врата му. Роб може би беше твърде млад и неопитен, за да се кандидатира за шериф, но въпреки всичко беше добра политика да покажеш на хората, че новата кръв невинаги е за предпочитане пред старата.

Шерифите в Западна Вирджиния имаха право само на два последователни мандата по четири години, но след следващия си мандат, който възнамеряваше да спечели, Хенкел готвеше за свой наследник Нед Ралстън, първия си помощник. Ралстън не гореше от желание да става шериф, но Хенкел го бе уверил, че всячески ще го подкрепя и ще работи като негов заместник. А после, ако след четири години Нед решеше, че му стига толкова, Хенкел с удоволствие щеше да се кандидатира отново. Обичаше да гледа на себе си като на скромен политик, поради което се стремеше да чете не само комиксите в ежедневниците. Каквото и да си говорим за онзи Путин в Русия, мислеше си Хенкел, човекът знаеше как да държи властта дори ако се налага известно време да бъде министър-председател вместо президент, за да заобиколи ограниченията за мандатите. Вероятно дори не беше напускал кабинета си, а само беше накарал някого да смени табелката на вратата му.

През уикендите Хенкел винаги взимаше дебелото неделно издание на „Уошингтън Поуст“ и „Чарлстън Газет Мейл“, за да продължи обучението си в сферата на държавните дела, и се отправяше към „Шелби“ скоро след като госпожица Куини, вдовицата на Шелби, който преди няколко години се бе въздигнал към пира в небесата, отвореше заведението. Неделите бяха доста тихи, затова Куини отваряше по-късно, към седем сутринта, и стоеше на касата до девет и половина, когато отиваше на църква. Обикновено, ако успееше да отиде достатъчно рано, Хенкел седеше сам в заведението, а госпожица Куини се грижеше да бъде добре нахранен и напоен, но инак го оставяше да си чете на спокойствие. Тази неделя той позакъсня, но въпреки това заведението беше празно. Щеше да се понапълни след края на църковната служба, когато членове на различните паства се стичаха тук, за да хапнат и побъбрят.

Преди време в неделя в „Шелби“ вървеше госпел станцията на Западна Вирджиния, но това означаваше, че Хенкел трябва да чете вестниците си на фона на проповедите на д-р Лари Браун и Майкъл Бейли, които, въпреки несъмнените си достойнства, определено не бяха подходящи за случая. След като се посъветва с пастора си, госпожица Куини се съгласи да смени госпелите с класическа музика, поне докато Хенкел е гост на заведението.

Госпожица Куини изрази известно учудване, че пастор Дейв е склонил толкова лесно, а Хенкел не виждаше причина да я просветлява, че през уикенда двамата с пастора обичат да пият уискито си на тишина и спокойствие, благодарение на което Господ често се вслушваше в молбите на Хенкел. Пастор Дейв беше повече почитател на принципа „бавно, но славно“, отколкото на подхода „огън и жупел“, което устройваше чудесно по-голямата част от паството му. Мнозина още помнеха злощастния пастор Рики, който се смучеше с тийнейджърите по мъжките тоалетни в Чарлстън, и това пораждаше недоверие към мъжете в расо, които проповядваха твърде пламенно. Пастор Вероятно Дейв се отнасяше твърде благосклонно към чуждите прегрешения — а и към своите, поне според по-праволинейните енориаши, предчувстващи влиянието на Сатаната, но имаше хубава жена, пет деца и видимо не проявяваше интерес към мъжките тоалетни, не и извън повиците на природата.

Хенкел видя, че госпожица Куини излиза на вратата, като че ли притеснена от забавянето му, но остана в колата си. Пресата го чакаше на седалката до него, а най-отгоре стоеше „Газет Мейл“. Според вестника един съдия в северната част на щата наложил изисквания за облекло в залата си, защото му било писнало от модните прегрешения на хората в Охайо. Забраняваше се носенето на пижами, чехли, джапанки, слънчеви очила, видимо бельо и тениски с неприлични надписи и рисунки. Хенкел, който също беше виждал що за хора минават през щатските съдилища, не можеше да не приветства решението на съдията. И все пак беше на мнение, че всеки, който реши да се яви в съда по чехли и тениска с надпис „НЕ ТЕ КЕФЯ? НАРЕДИ СЕ НА ОПАШКАТА ОТ КРЕТЕНИ, КОИТО ЧАКАТ ДА МИ ЗАПУКА“, както неотдавна бе направила една жена в Пласи, не би следвало да се изненадва, ако съдията го нарита зад решетките, докато започне да му пука.

Новината може би щеше да достави по-голямо удоволствие на Хенкел, ако не беше поместена до първата част на по-дълга статия, продължаваща и на следващите страници, в която подробно се описваше откриването на телата на Роби Килиан и Дъстин Хъф. Заглавието гласеше: „Убийци в окръга: суровото правораздаване в Пласи“, а по-надолу се разказваше за усилията на Килиан и Хъф да разширят наркотериторията си, преди да се сблъскат със „силите на конкуренцията“, както вестникът се изразяваше. Хенкел бе очаквал излизането на материала, защото репортерката беше потърсила за мнение и него. Той й беше дал обичайните общи приказки — разследването продължава, има различни версии, засега няма заподозрени — и я беше насочил към щатската полиция, които бяха поели случая.

Останалата част от статията представляваше история на окръг Пласи и словоизлияние за убийствата и изчезналите през последния век и половина. Вярно, от десетина години насам те не бяха толкова много, но събрани на едно място, определено правеха впечатление. В статията не се споменаваше за Отреза, но не беше трудно човек да го прочете между редовете. Все едно. Не това му се четеше на закуска (подобно на Отреза, и той предпочиташе името му да не влиза във вестниците), въпреки че вероятно щеше да му свърши работа при евентуален натиск върху Отреза — тоест да накара щатската полиция да се вгледа по-внимателно с дейността му.

През прозореца лъхна миризма на пържен бекон. Имаше и друго — в петък следобед се беше обадил кардиологът. Предложил му беше коронарна ангиопластика, при която в стеснената артерия се вкарваше и надуваше малко балонче. Освен това докторът бе изказал мнение, че ще бъде добре да поставят и стент, който да попречи на артерията отново да се стесни. Препоръчал му беше да извършат процедурата възможно най-скоро. Междувременно Хенкел трябваше да избягва стреса и да внимава с какво се храни. С последното вероятно можеше да се справи, но единственият начин да избягва стреса беше да се пенсионира, а той не беше готов за това.

Госпожица Куини вече беше излязла през заведението и стоеше с ръце на хълбоците и наклонена като на птица глав.

— Добро утро, госпожице Куини — поздрави я Хенкел.

Всички я наричаха така, дори съпругът й, с когото бяха женени четиридесет и пет години.

— Добре ли си? — попита тя. — Имам бекон, картофени кюфтета и омлет с наденици, и няма да си ги ям сама.

А Хенкел се чудеше защо са му запушени артериите. О, помисли си той, да вървят по дяволите.

— Веднага идвам.

44

Хенкел обиколи масите, за да поздрави хората, които вече бяха насядали, и махна на Тиона Уотсън в кухнята. Попита я за момчето й, Одел, което понякога виждаше на пътя близо до дома им, и тя му се усмихна.

— Добре е, шерифе. Много е добре.

Лъжата имаше вкус на вкиснато мляко в устата й. Тиона харесваше шерифа, но предпочиташе да стои на разстояние от него. Знаеше, че той си има информатори в окръга, включително и такива, които живеят на границата с Отреза, но тя не беше една от тях. Семейството й бе твърде уязвимо и всички го знаеха, дори и Одел.

Хенкел седна на една маса до прозореца, поръча си закуска и си наля кафе. Докато четеше вглъбено „Поуст“, някой влезе и шерифът веднага усети как атмосферата в заведението се промени. За миг разговорите замряха, а после продължиха, но много по-тихо. Хенкел вдигна поглед и видя пред себе си Оберон. Пикапът му стоеше отвън на паркинга. Пред волана седеше Бенедикт, младеж от Отреза. Момчето беше заминало нанякъде поне за седмица, или поне така го бяха информирали. Жалко, помисли си Хенкел, че въобще се е върнал. Това момче не беше наред. Никой, който се мотаеше с Лусиъс Хоб, не можеше да е наред.

Хенкел не се стараеше особено да прикрива антипатията си към Отреза. Не беше като Ръс Дъгар. Държеше под око жителите му, които идваха в града, и с помощта на информаторската си мрежа следеше всичките им движения, поне извън собствената им територия. Контактите му с Оберон обаче бяха редки и двамата подхождаха предпазливо един към друг. Последната им среща беше преди два месеца, когато Лусиъс Хоб беше се заял със семейство туристи в една бензиностанция, като нападнал бащата, а майката заплашил, че ще й отреже гърдите. Касандър се извини за недоразумението, но отказа да предаде сина си за разпит, а Оберон се държа като олицетворение на възпитанието и разума, макар ясно да показа, че Хенкел няма да припари в Отреза без заповед за обиск, както и че Касандър няма да се яви без заповед за арест. Хенкел си тръгна от срещата разярен, твърдо решен да не се отказва, но когато попълни всички документи и се отправи към съдия Крайър, за да получи съответните заповеди, жалбата срещу Лусиъс се оказа оттеглена. Този път Отрезът бе действал особено бързо дори по собствените си стандарти.

Когато Хенкел потърси семейството в „Драйдън Ин“ в покрайнините на Търли, те вече си бяха заминали. „Драйдън“ беше само мотел, но и единственото място в окръга, където човек с всичкия си би отседнал — макар и не за дълго. Служителят на рецепцията, братовчед на собственика, Мортън Драйдън, го информира, че са потеглили на запад, и Хенкел ги настигна на около пет километра по пътя. Бащата отказа да разговаря с него, а две от трите деца мигом се разплакаха. Майката само гледаше пред себе си с пребледняло лице. Хенкел ги остави да си продължат по пътя. Какво друго можеше да стори? Все пак се върна отново в мотела и служителят потвърди, че семейството е било посетено от двама мъже, но твърдеше, че не е видял ясно нито тях, нито автомобила им, въпреки че стаята на семейството беше точно срещу рецепцията, а денят беше светъл и слънчев. По-късно Хенкел се отби при Мортън Драйдън и го посъветва да обърне внимание на калибъра на служителите си, а може би и на зрението им.

Случаят беше просто последният от серията конфронтации през цялата кариера на Хенкел, но той съзнаваше, че това, неговото, са само символични действия и нищо повече. Ако имаше сериозни намерения да се разправи в Отреза, трябваше да седне с ФБР или евентуално Бюрото за алкохол, тютюневи изделия и огнестрелни оръжия и да им каже…

Там беше въпросът: какво да им каже? Че една общност от семейства, живеещи в изолация на частна земя, и водещи съществуване, което по никакъв начин не е луксозно или разточително, може — само може — да е замесена в някаква форма на престъпни деяния и евентуално да носи отговорност за редица убийства от поколения насам, въпреки че за това нямаше никакви улики, освен местни клюки и подозренията на Хенкел? Федералните служби си имаха достатъчно грижи — наркокартели, вътрешни и външни терористични организации, престъпни банди и прочее заплахи за обществото, които се надпреварваха за вниманието им, за да слушат мрънкането на невзрачния шериф на най-малкия, невзрачен окръг в щата. Щат, който според последните статистики, които Хенкел си бе направил труда да прочете, шеста година поред беше на дъното на националната класация за жизнен стандарт, което означаваше, че по отношение на насъщните потребности, доброто поведение, условията на труд, здравето и оптимизма хората в Западна Вирджиния хич нямаха късмет.

Така че, ако хората от Отреза са се заели да бутнат едно рамо на окръг Пласи, като не допускат наблизо индивиди, които гледат на него като на лесна плячка за наркотици, проституция, рекетьорство и прекомерна корупция (защото малките дози корупция са неотменни; те са маслото, което смазва машината), то едно неизказано браво на тях. И ако някои нечестиви личности, които не мислят доброто ни на хора, ни на зверове, решаха да пренебрегнат предупреждението, последвалия бой или подпалването на дома, офиса или мястото си за срещи, за да свършат накрая с изглед към корените на дърветата с главата надолу — тяхна си воля. Все пак са имали възможност да се покаят за греховете си или да потърсят друго място, на което да ги задоволяват. Пък и загуба за обществото не са.

Така бяха гледали на нещата Ръс Дъгар и повечето му предшественици, докато не се появи Хенкел и не започна, ако не да клати лодката, то поне да смущава плаването й. Може би имаше късмет, че Отрезът бе свил перки — или, както подозираше Хенкел, действаше по-прикрито, отчасти като реакция на присъствието му — и че самият той успяваше да поддържа определено ниво на популярност в окръга. Резултатът беше напрегнато статукво между шерифът и Отреза.

С наближаването на изборите обаче Хенкел започваше да се тревожи, че Отрезът вероятно обмисля намеса, целейки да наклони везните в своя полза. Не беше нужно много — няколко думи пред определени влиятелни лица, маскирана заплаха, където е нужно, колкото да посеят съмнение у гласоподавателите доколко е благоразумно да преизберат Хенкел, и то при положение че Нед Ралстън е готов да бъде негова марионетка още един мандат.

Ето че сега пред него стоеше Оберон с прилежно вързана на опашка коса, старателно изгладена риза на червени карета, протъркани, но чисти джинси и стари, но прясно намазани ботуши в очакване на зимата. Брадата му беше гъста, но сресана, а мустаците стигаха почти до брадичката му и му придаваха викингски вид, като че ли самото му присъствие бе доказателство, че хората от Севера са направили нещо повече от това, да се установят за кратко по тези земи.

— Може ли да седна? — попита Оберон.

Хенкел забеляза, че госпожица Куини ги наблюдава от касата. Да, някои от по-младите мъже и жени в Отреза се отбиваха понякога, като внимаваха да не бият на очи и винаги плащаха в брой, но тя не помнеше да е зървала на вратата си силуета на Оберон. Ръката й се насочи към телефона на стената, но Хенкел улови погледа й и едва доловимо поклати глава.

Оберон не се обърна, но вероятно се досети какво се случва.

— Искам само да поговорим — каза той.

Хенкел му показа стола срещу себе си и Оберон седна. Сервитьорката, Кони, се приближи и го попита дали ще поръча нещо. Гледаше го с любопитство и не без известен интерес, защото Оберон беше внушителен мъж, а двамата с Кони бяха на сходна възраст.

— Чай от мента, ако имате — каза той, а Кони отвърна, че ей сега ще го донесе.

Двамата с Хенкел не продумаха, докато Кони не донесе чая и не се отдалечи. Масите и сепаретата наоколо бяха празни, така че нямаше опасност някой да ги чуе.

— Видях чарлстънския вестник на предната седалка на колата ви — каза Оберон. — Успяхте ли да го прочетете вече?

— Прегледах го.

— Видяхте ли историята за онези двамата, на които се е натъкнало момчето на Лутър край Мортънсвил?

— Да.

— Чух, че сте били там, когато са ги намерили.

— Пристигнах малко по-късно, но не много.

Оберон кимна.

— Веднага след Клайд Бентли?

— Точно така.

— Вестникът твърди, че тези момчета — Килиан и Хъф, ако правилно съм запомнил имената, може да са се занимавали с наркопласьорство.

— И аз така чух.

— Опасна работа е това.

— За тях определено.

Оберон кимна и подръпна леко брадата си, като че ли обмисляше задълбоченото наблюдение на Хенкел.

— Имате ли някаква информация за обстоятелствата около смъртта им, която бихте искали да споделите? — попита Хенкел.

Изражението на Оберон не се промени, но тялото му като че ли се отпусна и зае позиция, като на фехтовчик след първия замах на противника, с който се е уверил, че мачът наистина е започнал.

— Не, не мисля.

— Е, ако това се промени, свържете се с Бюрото за криминални разследвания. Те водят случая заради ресурсите, с които разполагат.

Оберон погледна навън към Бенедикт, който седеше в пикала със смъкнат прозорец и потропваше с пръсти по вратата.

— Шериф Хенкел — каза той, — понякога ми се струва, че от самото начало ние с вас не започнахме както трябва.

— Защо мислите така?

— Е, ако такова нещо се бе случило в миналото, шериф Дъгар щеше да си направи труда да информира мен и хората ми просто от учтивост. Отрезът заема значителна част от окръг Пласи. Всичко, което засяга окръга, засяга и нас.

— Шериф Дъгар вършеше много неща по различен начин, като не мога да кажа, че одобрявам всичките.

— Разбирам това. Не храня илюзии относно вашата независимост. Но откриването на две тела в такава близост до Отреза очевидно буди безпокойство у нас. Момчетата са били намерени рано сутринта, а когато ние чухме, беше почти пладне, и то само защото един от хората ми е минавал оттам и забелязал суматохата.

— Много съжалявам, че не съм пратил някого от заместниците си да ви съобщи лично, но както можете да си представите, изваждането на две тела отнема много време и сили. Освен това е доста миризлива и мръсна работа. Човек съчувства на мъжете и жените, които трябва да я свършат, съчувства на жертвите и храни определена нагласа към онзи, който ги е закопал в земята.

— Убеден съм в това.

Оберон слушаше внимателно както думите на Хенкел, така и всичко, което стоеше зад тях.

— Странно обаче как бяха открити толкова лесно — продължи Хенкел. — Нескопосана работа ми се вижда да заровят жертвите си толкова плитко. Чудя се дали някой ги е прекъснал, или са се стреснали, че може да ги хванат. Може някой да е видял тях или автомобила им, но и до момента да не осъзнава на какво е станал свидетел. Но както казах, това е работа преди всичко на щатската полиция, въпреки че ние ще помагаме с каквото можем.

Хенкел се приведе напред и допря длани върху масата пред себе си.

— Искам да кажа, че някой е прецакал нещата. Убили са момчетата, заровили са ги набързо и при това — от грешната страна на границата на окръга. Още по-лошото е, че доколкото чувам, Килиан и Хъф са били на радара не само на щатската полиция тук и в Охайо, но са привлекли вниманието и на Администрацията за борба с наркотиците. Така че кой знае какви лайна ще завалят върху окръг Пласи заради всичко това? А както вие току-що казахте, каквото се изсипе върху окръга, се изсипва и върху Отреза.

Оберон отпи от чая си. Вкусът явно не му допадна и той побутна чашата настрани.

— Шерифе, звучите почти доволен от цялото това внимание.

— Обичам да виждам закона в действие. Вдъхва ми вяра в бъдещето на обществото.

Оберон се изправи.

— Благодаря за отделеното време. Прощавайте, че прекъснах четенето ви.

— Няма за какво да се извинявате — отвърна Хенкел. — Впрочем, добре би било да кажете на момчето, че коланите са задължителни в Западна Вирджиния и нарушителите се глобяват с двайсет и пет долара. Няма да ми е приятно да го спра някой път и да разваля деня му. Като се замисля, отдавна не го бях виждал.

— Наложи се да пътува по работа.

— Така ли? Къде?

— Някъде.

— Аха, някъде. Надявам се да е било успешно, защото което е добро за Отреза, е добро и за окръга, нали така? Чаят е от мен. Ако искате отново да поговорим, знаете къде да ме намерите.

— Да. Очевидно тук. И в офиса ви. И…

Хенкел размаха пръст, но не се усмихна.

— И толкова. Предпочитам домът ми да остане неприкосновен. Може да се каже, че изпитвам твърде собственически чувства към него.

— Ще го запомня.

— Непременно. Защото ще убия всеки, който влезе неканен през прага ми.

— Аз също.

Хенкел го проследи с поглед, докато онзи се качи в пикала, където каза нещо на Бенедикт. Момчето се ухили широко на Хенкел, бръкна в джоба си, извади три банкноти и ги хвърли на земята. Вятърът отнесе двайсет и петте долара, а пикапът потегли и сви надясно към Отреза.

Хенкел се облегна на стола си. Дланите му бяха потни, гърдите го боляха. Плъзна ръка под масата и стисна пистолета си. Време е, помисли си той.

Време е с Отреза да се свърши.

45

Паркър се обади на Кастин и му съобщи за предстоящата среща с полицията. Спести му обаче заплахата на Мейси да навре съответния брой кутийки от безалкохолно в задника му, тъй като не искаше да го настройва предварително. После се срещна за по едно бързо кафе с Ейнджъл и Луис и ги помоли да наминат покрай жилището на Грифин, след което да обикалят по улиците. Там със сигурност вече бъкаше от полиция, но Ейнджъл и Луис можеха да разпознаят автомобила на двамата мъже, които придружаваха Грифин в „Портърхаус“, а имаше вероятност, макар и нищожна, те все още да са някъде наоколо.

Самият Паркър се отправи към щаба на полицията на улица „Мидъл“ и паркира до хотел „Портланд Реджънси“. Кастин вече чакаше на ъгъла с любимото си безалкохолно в едната ръка и цигара — в другата. Изглеждаше учудващо спокоен, но пък вероятно пушеше и пиеше подсладени напитки от толкова отдавна, че беше станал недосегаем за ефектите им и само спирането им би довело до абстиненция и усложнения.

Размениха набързо няколко думи и влязоха във фоайето, където зачакаха Мейси. Фортнъм или Франке вече беше там заедно с един лейтенант от Криминалния отдел, на име Дъндоналд, когото Паркър смътно познаваше по физиономия, и… гледай ти, Гордън Уолш! След задължителните запознанства, предлагане и отказване на кафе, Кастин обясни как Паркър се е наел с издирването на неотдавна освободения Джеръм Бърнел, за чиято сигурност адвокатът се тревожеше. Паркър, на свой ред, разказа как е открил Харпър Грифин в „Портърхаус“, при което детективите веднага наостриха уши. Паркър знаеше, че ще им хареса да чуят, че Грифин си е спечелил омразата на Бърнел още в „Уорън“, но нищо не можеше да направи. Той все още бе убеден, че Бърнел няма нищо общо със смъртта на Грифин, но ако грешеше, нямаше смисъл да се опитва да го предпазва, криейки факти от професионалисти като Мейси и Уолш, които бяха достатъчно интелигентни, за да ги разберат сами. Даде им подробно описание на двамата мъже, които бяха с Грифин в бара, както и регистрационния номер на автомобила им. Лицето на Мейси помръкна.

— Какво има? — попита Паркър.

— Автомобилът е намерен изгорен тази сутрин — отвърна тя. — На изоставен паркинг на шосе 1 в Сако. Получихме съобщение от полицията в Сако преди час, след като са разбрали за нашия случай и са се усъмнили за евентуална връзка между двата инцидента.

— Може би щеше да бъде от полза, ако бяхте дошли по-рано да разкажете за мъжете в Кланицата — отбеляза Фърниш, чието име най-после се бе изяснило при представянето преди малко.

— Защо да го правя? — възрази Паркър, който нямаше никакво намерение да позволи на Фърниш да пише черните точки на него. — Нямах информация за извършено престъпление.

— Издирвали сте човек, нарушил пробацията си.

— Издирвах клиента на господин Кастин. Не съм знаел, че законът е променен и че вече съм длъжен да ви информирам за всяка своя стъпка.

— Момчета, момчета — обади се Мейси. Уолш само изхъмка. Дъндоналд си отбеляза нещо, после го задраска. Фърниш скръсти ръце и се опита да не изглежда вкиснат.

— И не знаете къде е господин Бърнел в момента? — Мейси се обърна към Кастин.

— Не.

— Не се е свързвал с вас, откакто ви е помолил да платите на господин Паркър за услугите му?

— Не.

— Правени ли са опити за теглене на средства от банковата му сметка?

— Той няма карта. Може да оперира със сметката си само чрез мен или лично в клон на банката, а нито едното не се е случило. Естествено, ще проверя отново утре, щом банката отвори. Може дори да замразя сметката.

— Длъжна съм да ви предупредя, че клиентът ви е заподозрян в убийството на Харпър Грифин — каза Мейси, — ако приемем, че това в колата е Грифин, докато пристигне зъбният статус от „Уорън“.

— Ясно.

— Има ли още нещо, което господин Паркър би желал да сподели с нас? — попита Дъндоналд.

— Не, мисля, че това е всичко.

Уолш отново изхъмка. Паркър го изгледа сурово и той отмести поглед, но Мейси вече бе доловила скептицизма на колегата си. Тя изчака всички останали да си тръгнат и когато Кастин също се отправи към изхода, хвана Паркър за лакътя и го дръпна към прозореца.

— Ако криеш информация, която може да бъде полезна за разследването — каза тихо тя, — и аз разбера, ще те обвиня във възпрепятстване на следствието.

— Твърде много време прекарваш с Фърниш — отвърна Паркър. — Не съм ясновидец, така че не мога да кажа дали някой незначителен детайл няма да се окаже важен в бъдеще. Нямам интерес да защитавам Бърнел, ако е убиец, но както вече ти казах, не мисля, че е такъв. Тези, които всъщност трябва да издирвате, са двамата мъже с Грифин в „Портърхаус“, само че и аз нямам идея нито кои са, нито къде са. В момента с теб сме в едно и също положение.

— Не го вярвам и за секунда. Не забравяй какво ти казах: няма да ти се размине.

Паркър сви рамене.

— Чувам, че излизаш с онзи ресторантьор Сандърс.

Мейси изглеждаше леко стъписана от внезапната промяна на посоката на разговора.

— Какво общо има това, по дяволите?

— Нищо. Просто чух.

— Сега ли е моментът да ти кажа, че пропиля шанса си?

— Ако искаш. Но защо Сандърс? Виждал съм го. Изглежда така, сякаш закусва, обядва и вечеря в „Дени“.

— Голям чешит си, ще знаеш.

— Мисля, че излизаш с него, защото другояче не можеш да си позволиш да стъпиш в ресторантите му.

— Майната ти — отвърна тя, но на лицето й се изписа издайническа усмивка.

— Права си. Пропилях шанса си.

— Да, така е. Продължаваш ли да търсиш Бърнел?

— Ще поговоря с Мокси, да видим той какво ще каже.

— И ако каже „не“?

— Мисля, че все пак ще продължа да го търся.

— Ако откриеш нещо, обади ми се.

— Знам номерата ти.

— Не, никога не си ги знаел — отвърна тя и го остави да се изпрати сам.

Кастин чакаше Паркър отвън. Пушеше и пиеше от нова кутийка, която явно бе приготвил в куфарчето си за спешни случаи.

— Винаги ми е било жал за Джеръм Бърнел — каза Кастин между облачетата дим и глътките „Мокси“.

— Сега може би имаш още повече основания за това.

— Вероятно си прав, макар че се надявам да грешиш. Какво ти трябва?

— Искаш да продължиш да ми плащаш да го търся?

— Знаеш ли, подозирам, че ще го направиш и за без пари, защото по очите ти виждам, че няма да оставиш нещата така. Обаче не съм такъв човек. Пращай ми сметките и гледай да не убиваш никого. Ако все пак убиеш, обади се на Ейми Прайс в Саут Фрийпорт. Тя трябва вече да ти е свикнала.

— Е, щом си плащаш, ще разчитам на твоите ресурси. Може ли да накараш някого да събере всичко за Харпър Грифин, включително името на адвоката му в Мейн? Ще се учудя, ако не е бил служебно назначен, а ако е такъв, може да е по-склонен да развърже езика си, отколкото, ако е на частна практика. Щом ми дадеш цялата информация, ще я сравня с това, което имам за Бърнел.

— Ще се обадя на секретарката си и ще я повикам. Ще й платя за извънредния труд. — Кастин загледа горящия край на фаса си. — Адски начин да си отидеш. Да те изгорят жив.

— Аха.

— Някой определено не го е харесвал.

— Видях го на живо. Човек трудно можеше да изпитва топли чувства към него.

— Може затова да са го подпалили, да се сгреят — отвърна Кастин и сам се усмихна на шегата си.

Прав е, помисли си Паркър. Ако целта на упражнението е била да му затворят устата, имаше и по-прости и ефективни начини да го направят. Да изгориш някого жив в колата му беше жестоко наказание. Дали си го беше заслужил в очите на убийците си, като се бе раздрънкал за Мъртвия крал в „Уорън“? Пак изглеждаше прекалено, освен ако не са искали да пратят послание на някого, предупреждение да държи езика си зад зъбите. Но на кого?

Мокси довърши цигарата и напитката си и хвърли кутийката и фаса в кошчето.

— Е, аз ще тръгвам.

— Добре. Мокси…

— Какво?

— Някой въобще нарича ли те Олег?

Кастин се замисли.

— Кой е Олег?

46

Паркър мина отново покрай сцената на убийството на Грифин. Огражденията още стояха и тепърва се търсеха отпечатъци, но тялото беше изнесено, а останките от колата бяха натоварени на платформа, за да бъдат откарани в лабораторията.

Паркър се обади на Ейнджъл и се разбраха да се видят заедно с Луис в „Бейсайд Американ Кафе“, което някога се наричаше „При Бинтлиф“. За щастие, променило се беше само името, но не и качеството на храната там. Верни на скъпия си навик, Ейнджъл и Луис си поръчаха яйца по бенедиктински с раци, а Паркър предпочете обикновени яйца с бекон. Както се и очакваше, апартаментът на Грифин беше запечатан от полицията, а от мъжете от „Портърхаус“ нямаше и следа. Паркър, на свой ред, им разказа за срещата си на улица „Мидъл“. При новината, че Кастин ще му плати, за да разбере какво е сполетяло Джеръм Бърнел, в очите на Луис проблесна пламъче. Двамата мъже в бара бяха успели да го настъпят по мазола, а ето че сега почти със сигурност щеше да има нова среща с тях, която можеше да завърши с насилие и смърт.

Ако имаха късмет.

Говореха, докато се хранеха. Луис се съгласи, че убийството на Грифин не е било просто решаване на проблем, а крайна форма на възмездие.

— Може да е и предупреждение — каза Ейнджъл, следвайки другата линия на разсъждение.

— Да, но за кого? — отвърна Паркър.

— Може би за нас.

Тази възможност не му бе хрумвала досега.

— Ако е така, значи, не ни познават добре — отбеляза Луис.

— Така е — съгласи се Ейнджъл. — Кога ли сме обръщали внимание на подобни предупреждения?

— Предпочитам да ги приемам като покани — отвърна Луис.

Сметката дойде. Паркър я взе.

— Ти ли черпиш? — попита Ейнджъл.

— Ще я пратя на Мокси. Това беше работна среща.

— Дали по-късно ще черпи и шампанско?

— Може би. Ако открием Бърнел жив.

— Значи, ще си останем без шампанско.

— Най-вероятно.

Когато се върна в Скарбъроу, Паркър се зае да прегледа за трети път досието на Джеръм Бърнел. Почти беше приключил, когато един шофьор му достави купчина документи, свързани с Паркър Грифин, в това число лични данни и списък с предишни арести, след част от които беше лежал в затвори в Охайо и Западна Вирджиния. Паркър ги прелисти, ориентира се за реда и значимостта им и започна отначало. Прегледа ги набързо, след което се обади на адвоката, защитавал Грифин при последното му дело. Казваше се Бет Шиърс и според информацията в интернет, след делото се бе прехвърлила в щатския Департамент за професионална и финансова регулация. Паркър не се изненада. Мейн не поддържаше щатни обществени защитници, а когато се наложеше, наемаше частни адвокати. Заплащането бе значително по-ниско, отколкото в частната практика, а бюджетът на щата за служебна защита все не достигаше. Адвокатите или съчетаваха ангажиментите си колкото могат по-добре, или подобно на Шиърс си намираха работа, предлагаща повече пари и сигурност.

Намери телефонния й номер в указателя и за щастие, я хвана у дома. Адвокатката беше гледала репортажа за Грифин по телевизията и не се изненада от обаждането, въпреки че бе очаквала да я потърсят първо от полицията. Не можа да му каже кой знае какво за бившия си клиент. Пледирал невинност, въпреки че отпечатъците от пръстите и ДНК анализът сочели обратното. Освен това бил заловен на местопрестъплението, което също не му помогнало особено. Имал късмет, че старицата, която ударил, не починала веднага след нападението, иначе още щеше да гние в „Уорън“.

— Освен това ми налиташе — каза Шиърс.

— Сериозно?

— Да, три пъти. Трябваше да го хвърля на вълците, но ми трябваха парите.

— И какво, пуснахте ли му?

Отне й секунда да се усети, че Паркър се шегува.

— Не, умнико, сдържах си нервите и му казах, че ако още веднъж ме погледне така, ще го зарежа да се оправя сам. Направих каквото можах, но между нас казано, исках само съдията да го заключи.

— Споменавал ли ви е за някакъв крал?

Беше предпазлив. Знаеше, че полицията рано или късно също ще я потърси.

— В смисъл, владетел?

— Да.

— Не, не мисля.

Паркър й благодари. Погледна бележките си и реши, че не е научил кой знае какво. Върна се към документите, но едва стигнал до втората страница, се спря, прелисти обратно, откри това, което бе привлякло вниманието му, после отмести материалите за Грифин и посегна към досието на Бърнел. След малко откри това, което търсеше: информацията за бившата му съпруга, Нора Медоус, родена на 19 юни 1971 година в Дийп Дел, Западна Вирджиния. Взе листа с нейните данни в лявата си ръка, а тези на Харпър Грифин — в дясната. Харпър Грифин: роден на 20 ноември 1979 година в Търли, Западна Вирджиния.

Паркър извади карта на Западна Вирджиния на компютъра си и видя, че Дийп Дел и Търли са все в окръг Пласи, най-малкия в целия щат.

Любопитно.

Отдели още час проучване на Нора Медоус, използвайки дадения му от Кастин номер на осигуровката й. Когато приключи, вече разполагаше с настоящия й адрес, месторабота и марка на автомобила, който шофираше. Живееше в Кълъмбъс, Охайо, на около четири часа път от окръг Пласи. Не се беше върнала съвсем у дома, но беше доста близо.

Какво беше казал един от мъжете на бензиностанцията на Бърнел? „Харесва ми якето ти.“ Това беше. Може да не значеше нищо, но можеше и да е много важно: „Харесвам не просто якето ти, а скъпоценните камъни в него“.

Колко ли би могла една жена да мрази бившия си съпруг? Паркър се зачуди дали има граници. Достатъчно, за да организира грабеж и убийство, но всичко да се разпадне, когато самият той извади оръжие и започне да стреля? Може би. Но толкова, че да го вкара в затвора? Толкова, че да позволи да бъде насилван вътре?

Освен ако Нора Медоус не беше пълен садист, защо би й било да съсипва живота на съпруга си след проваления грабеж? Не са се разбирали, но разводите не бяха сложна работа. Така или иначе е щяла да има издръжка. Може би просто е била алчна и е искала всичко.

Не, Паркър пропускаше нещо. Сигурен беше. Липсваше връзка между Грифин и Нора Медоус. Вярно, бяха родени в един и същи окръг, но Грифин беше влязъл в уравнението едва след осъждането на Бърнел, а дори и надрусан с „Адерол“ не се беше изтървал, че Бърнел е вбесил Нора Медоус, а че е разгневил Мъртвия крал. При това именно последното беше предизвикало реакцията на двамата мъже с него и почти със сигурност бе допринесло за смъртта му.

За съжаление, Паркър не познаваше никого в Западна Вирджиния. Пусна отново търсачката и добре че го направи. Понякога животът раздава нелоши карти.

Все пак се намираше с кого да се свърже в Западна Вирджиния. Трябваше само да възобнови едно старо познанство. Съмняваше се обаче, че другата страна на въпросното познанство ще се зарадва да го чуе.

Продължи да работи до късно през нощта. Седна на дивана в кабинета, намести няколко възглавници зад гърба си си и опъна крака пред себе си. Липсваха му само килимче и столче за банята и можеше официално да мине за дядка. Приключи с бележките чак в два сутринта, защото най-сетне бе открил това, което бе търсил от самото начало: мъртъв крал.

А после видя името на академичната справка и тръпките го полазиха като паяк в тъмнината.

47

В колежа „Боудън“ бяха записани едва хиляда и осемстотин студенти, но като се има предвид, че цялото население на град Брунсуик, където се намираше, беше само двайсет хиляди души, присъствието им упражняваше значително влияние върху общността. Атмосферата през лятото беше лежерна. Есента, след завръщането на студентите, беше малко по-шумна, но отново лежерна, както и подхожда на малък, частен колеж по свободни изкуства.

Паркър харесваше Брунсуик. Имаше магазинче от веригата „Бул Муус“, претъпкано с книги и музика, което за него беше знак, че не всичко е изгубено за човечеството. А и самото градче беше хубаво, след като човек подминеше задръстванията на шосе 1 и стигнеше до улица „Плезънт“, която неслучайно се казваше така^[18]. Подмина Първа енорийска църква, където, докато седяла на пейка 23, на Хариет Бийчър Стоу за първи път й хрумнала идеята за „Чичо Томовата колиба“, и продължи към „Ашби Хаус“, където се помещаваше факултетът по религия.

Професор Иън Уилямсън седеше до прозореца на кабинета си и се развличаше, като броеше оставащите листа на най-близкото дърво. Същевременно, с половин ухо слушаше студентката, която се оплакваше от курса по „Християнска сексуална етика“, защото я карал да се чувства неудобно заради твърде образния език. Уилямсън не беше сигурен, че в курса въобще има образен език, или поне не така, както той го разбираше, но пък в днешно време студентите бяха по-склонни да се засягат в сравнение с предишните поколения. Тайничко тъгуваше за студентския радикализъм на 60-те и 70-те години, може би защото беше твърде млад, за да го преживее лично. Струваше му се, че младежите от онова време търсеха причини да се гневят, което бе напълно разбираемо — в реда на нещата е младите да се гневят. Сега младите само си търсеха причини да се обиждат, което въобще не беше същото. Четирите възрасти на човека според Уилямсън бяха Объркването, Гневът; Самодоволството и Недоволството, но беше важно да следват правилния ред.

Курсът по „Християнска сексуална етика“ дори не беше негов, но тъй като беше англичанин, а въпросната студентка — родом от Бристол, с изключително консервативно възпитание, тя беше решила да се обърне към него в момент на нужда. Той тъкмо се канеше да й предложи да замени курса с „Новият завет и неговия свят“, който щеше да й даде много по-малко поводи за недоволство, стига да отсъстваше, когато се засягаше темата за ритуалното обрязване, когато видя характерния „Мустанг" да паркира пред сградата и от него да слиза Чарли Паркър.

— Пени — прекъсна я той посред излиянието, което според нея бе внимателно изложение на проблемите на сексуалната ориентация. — Боя се, че скоро имам друга среща. Нека помисля над проблема до края на деня и утре сутрин ще ти дам отговор.

После я дари с ослепителната си усмивка, която беше привлякла хиляди американки — добре де, няколко… по-точно три, и то в много разтегливата дефиниция на сексуален контакт — в леглото му, докато още беше ерген. Не че имаше намерение да привлича там Пени Голдсмит и не че би го направил дори ако още беше млад, необвързан докторант. Пък и откровено казано, след като бе чул възгледите й, нямаше да има и смисъл.

Чу как вратата се затвори подире й, но вече стоеше прав до прозореца и следеше придвижването на Паркър, а ако някой го гледаше отстрани, по изражението му щеше да се досети, че не е особено ентусиазиран за предстоящата среща.

Двамата не се бяха виждали от много месеци. Последния път детективът дойде, за да обсъдят реалната или измамна квалификация на проповедник на име Майкъл Уорънър от град Просперъс. В крайна сметка Уорънър бе съжалил за интереса на Паркър към делата му, но доколкото Уилямсън познаваше детектива, разкаянието, травмите и внезапната смърт бяха рискове, които вървяха ръка за ръка с общуването с него. Този факт може би обясняваше безпокойството му от завръщането на Паркър в „Боудън“. Въпреки това Уилямсън го поздрави топло, осведоми се за здравето му и му предложи кафе или чай, но гостът отказа и двете. Стори му се, че Паркър изглежда отслабнал, което се очакваше след всичко, което бе преживял. Енергията му обаче не изглеждаше намаляла, а концентрирана и може би дори подсилена.

Що се отнася до Уилямсън, в очите на Паркър той изглеждаше непроменен: същата рошава коса, същите износени кецове „Конверс“, макар сега комбинирани с дрехи в кафяво и червено, може би в чест на сезона, а може би да може при необходимост да се скрие от студентите си в купчина окапали листа. Като че ли беше обогатил колекцията в кабинета си с още няколко религиозни артефакта и нови купчини книги, въпреки че това изглеждаше невъзможно предвид претъпкаността на всички библиотеки и дори на пода при последното му посещение при професора.

— Забелязах нов курс по „Езичество, християнство и окултизъм“ — каза Паркър. — Да не би да е ваш?

— Толкова ли съм прозрачен? Всъщност това се оказа един от най-популярните курсове, които съм предлагал. Всички места са заети. Има и правостоящи. Не съм сигурен само дали ще има достатъчно казани и отвари за всички. Шегувам се, между другото.

— Схванах. И от ирония разбирам. Гледал съм „Фрейзър“^[19].

— Е, значи, по-късно ще подхвърля нещо иронично, за да ви изпитам.

Уилямсън покани Паркър да седне и самият той се настани на стола от другата страна на ниската масичка. Паркър бръкна в чантата си и извади две книги — студиите за Зеления човек, посветени на езическата фигура, открита в някои стари европейски църкви, които Уилямсън му бе заел преди време, когато Паркър се занимаваше със случая с град Просперъс. Професорът му благодари и потупа кориците им, като че ли посрещаше завърнали се у дома кучета.

— Ходих в Просперъс — сподели той.

— Наистина?

— Да, най-вече от любопитство. Много се е променил.

— За добро, надявам се.

— Подозирам, че зависи от това дали се налага да живееш там, или не. Продължават да възстановяват части от града, но като цяло изглежда, че е оцелял. Е, има какво още да се желае. Носят се много слухове за случилото се с вас и връзката му със съдбата на града.

— Повечето съм ги чувал.

— И верни ли са?

— Неслучайно се наричат „слухове“.

— Това не е отговор.

Паркър като че ли се огъна, но съвсем малко.

— Не съм сигурен, че съм готов за отговори или поне не такива, които могат да уличат мен или някого другиго.

— Имаме архив — е, по-точно казано, аз имам архив, — който колежът любезно пази под ключ. Ако имате желание, с удоволствие бих научил повече за падението на Просперъс и бих го записал. Може да се уреди документите да останат засекретени до смъртта ви.

— Ще го имам предвид, но не мога да кажа, че звучи примамливо.

— Ако ви се струва твърде официално или рисковано, с радост ще изслушам разказа и на питие. В крайна сметка историята си е история.

— Това вече може и да стане.

— Добре тогава. Струва ми се обаче, че не сте дошли само за да ми върнете книгите. Мога ли да помогна с нещо друго?

— Може би — отвърна Паркър. — Бих искал да ми разкажете за мъртвите крале.

48

Листата падаха, студентите идваха и си отиваха. В Музея за изкуства на колежа „Боудън“ от другата страна на улица „Мейн“ имаше изложба, озаглавена „Очи в нощта: ноктюрно в американското изкуство, 1860–1960“. Паркър си помисли, че ако му остане време, с удоволствие ще я разгледа.

Уилямсън се занимаваше с машината „Неспресо“. Докато приготвяше кафето, се опитваше да подреди мислите си, а физическите му действия отразяваха мисловните процеси. Паркър му бе споменал нещо за причината да разпитва за мъртви крале, при което Уилямсън пребледня, правейки връзка с човека, изгорен жив в колата си предишния уикенд.

— Сигурен съм, че ще ми простите, ако звуча поразен, но това е твърде неясен фолклор — каза Уилямсън, когато кафето започна да капе в чашата. — Защо мислите, че този Грифин не е говорил просто за някой човек с особен вкус към прякорите?

— Доколкото ми е известно, няма дори и рапър Мъртвия крал, а те обират всички хубави имена — отвърна Паркър. — Трябва обаче да призная, че и аз смятах, че съм отхвърлил всички възможности и започвах да мисля в същата посока — че Грифин нарича някого по прякор, — докато не попаднах на една книга, „Насилие и набожност в средновековното общество“, публикувана през 1945 г., в която се споменава за мъртъв крал.

— И така стигнахте до мен.

— Затова на визитките ми пише, детектив“. Освен това, книгата е написана от английски учен на име Норман Уилямсън, което ме накара да се замисля дали не сте последвали семейното поприще.

— Това е дядо ми. — Уилямсън огледа лавиците, намери своя екземпляр от книгата и я подаде на Паркър. — Не знаех, че може да се намери в интернет.

— Някой я е сканирал и публикувал. Бих казал, че това ви ограбва, но подозирам, че авторските права вече са изтекли.

— Не съвсем — отвърна Уилямсън, — но така или иначе се съмнявам, че щях да си купя яхта с тях.

Книгата имаше семпли кафяви корици, а името на автора беше изписано със златни букви. Заглавието почти се беше изтъркало. Паркър я разтвори и видя посвещение: „С бащинска обич и възхита“ към някого на име Алис.

— Майка ви?

— Леля ми. Сигурен съм, че и майка ми е имала екземпляр, но се е изгубил някъде. Тя предпочиташе романите, с което не целя да критикувам личността й, към която питая само преданост.

Той наля мляко в кафето си и отново седна. Междувременно Паркър бе открил страницата, която си беше разпечатал и от интернет, в случай че Иън Уилямсън нямаше връзка с Норман Уилямсън или пък че първият не притежава екземпляр от въпросната книга.

— Мъртвия крал е споменат само мимоходом в частта за тотемите — каза Паркър. — Разполагате ли с нещо по-подробно или по-съвременно?

— Не мисля, че някой е работил по въпроса. На суеверията и фолклора са посветени цели речници и енциклопедии, но и най-добрите сред тях не могат да обхванат всичко, и това дори преди да стигнете на микрониво. „Съзнание, характер, фолклор и обичаи на северен Йоркшир“, публикувана през 1898 г., се простира на петстотин страници и включва над четири хиляди идиома, а се отнася само до една трета от графството. Или ето, погледнете тук…

Той отвори една вратичка под библиотеката и Паркър видя множество подвързани документи. Уилямсън прекара пръст по гърбовете им, докато стигна до този, който търсеше, и го подаде на детектива.

— „Примери за печатен фолклор в Източен Йоркшир, събрани и редактирани от госпожа Гъч“ — прочете на глас Паркър. — Коя е госпожа Гъч?

— Илайза Гъч. Тя предложила да се създаде Фолклорното дружество в Англия през XIX век. Разгледайте съдържанието.

Паркър го направи. Книгата обхващаше теми като: Естествени и неорганични предмети; Отдаване на почит към дървета и растения в азбучен ред; Животни, птици и насекоми. Всичко това само разкриваше усилията на госпожа Гъч да подготви читателите за същинското удоволствие: Светът на гоблините; Врачуване; Вещерство; Продажба на съпруги; Поличби за смърт; Ден за биене на кучета с камшици за изкарване на бесовете; Откриване на удавник; Скърцащи ботуши.

— Госпожа Гъч явно е имала широк кръг от интереси — отбеляза детективът.

— Обезпокоително широк — съгласи се Уилямсън. — Но пък е била полезна. Без нейните усилия много ценни материали щяха да бъдат изгубени. Това изследване на Източен Йоркшир е особено старателно, което прави невключените елементи още по-привлекателни.

— Мъртвите крале?

— Много добре.

— Може би просто не е чувала за тях.

— Ако тя не е чувала за нещо, значи, не е съществувало. Там е работата: тя е чувала за мъртвите крале, но е решила да не ги включва.

— Откъде знаете?

— Защото дядо ми е говорил с нея при писането на книгата си и тя го е потвърдила на четири очи.

— И защо ги е изключила?

— Защото някой така й е наредил.

— Тя ли го е казала?

— Донякъде. Бележките на дядо ми сочат, че това е единственият случай, когато е забелязал нежелание у госпожа Гъч да говори за нещо. Тази жена се е чувствала като у дома си в света на митологията и фолклора. Не мога да знам доколко е вярвала в тях, но определено не се е смущавала лесно.

— Дядо ви направи ли си някакъв извод от това?

— Подозираше, макар да не можеше да го докаже, че някъде в Източен Йоркшир има мъртъв крал.

— Което ни навежда на главния въпрос — каза Паркър, — а именно: какво точно представлява мъртвият крал?

Група студенти подритваха малка топка на паркинга пред „Ашби Хаус“. Отсреща вече се беше образувала малка опашка за музея. Повечето сгради по улица „Мейн“ бяха собственост на или най-малкото свързани с „Боудън“, въпреки че „Масачузетс Хол“, най-старата колежанска сграда в щата, беше на известно разстояние, от северната страна на първоначалния четириъгълник. Това придаваше на отделните факултети чувството за самодостатъчни вселени. А кабинетът на Уилямсън със своите кръстове, мандали, шофари^[20] и мурти^[21] на индуистки божества приличаше на отделен свят, особено с езическите си артефакти: образи на богини на плодородието или мъжки фигури с огромни фалоси, гравюри на демони, толкова избледнели с годините, че от определен ъгъл на човек можеше да се стори, че се скриват обратно в камъка, защото никой не вярва в тях, или обратното, подават се бавно от скривалището си, убедени, че тяхното време отново е дошло.

— Какво знаете за ръцете на славата? — попита Уилямсън.

— Нищо, което да прозвучи благоприлично.

Уилямсън изпсува безгласно който там бог се бе случило да изучава в момента.

— Имам си стотици тийнейджъри, които изпитват търпението ми — каза той. — И току-що и вие се присъединихте към тях.

— Прощавайте.

— Свикнал съм. Ръката на славата е изсушената, консервирана ръка на обесен човек. Обикновено лявата, но ако става дума за убиец, може да бъде предпочетена ръката, извършила деянието. За съхраняването имало различни методи, включително накисване в различни видове урина, но крайната цел била да се направи талисман, който да се използва за изцеряване на болести или, като му се добави свещ — за отнемане на силата на движението и словото. Ала не ставало дума само за ръцете. Хората се биели под ешафодите за ръце, уши, кичури коса — всичко, което може да е запазило същността на покойника. Ръката на славата е част от дълга традиция за приписване на сила на тленните останки. Неотдавна един американец бе заловен, докато се опитвал да превози бебешки останки от Тайланд, където се вярва, че те носят закрила и успех, ако монасите изпълнят определени ритуали. През 2010 г. в храма Файнгуерн Чотинарам в Бангкок бяха открити две хиляди незаконно абортирани плода, готови да бъдат благословени и продадени. Християнската традиция също винаги е приписвала сила на мощите на светците: пръсти, коса, нокти, сърца. И отсечени глави.

Тук професорът потърка брадичката си, сякаш да се увери, че собствената му глава още стои непокътната на мястото си.

— Глави, глави, глави…

Уилямсън стана, отиде до една лавица и взе малка сребърна монета, която подаде на Паркър. Беше пробита близо до ръба може би за да се наниже на верижка.

— Какво е това?

— Монета от периода на крал Етелред, изсечена в Кеймбридж, Англия. Над хилядагодишна. Може някога да е била свързана с мъртъв крал.

Паркър, който до момента потриваше монетата между пръстите си, спря и я остави на масата. Още не беше сигурен що е то мъртъв крал, но предпочиташе да пази дистанция, докато не разбере.

— Вероятно мъртвите крале са произлезли от Англия — поне най-старите са открити именно там, но е възможно традицията да е била повлияна от викингските наемници. През 2009 г. в Риджуей Хил, в района на Дорсет, Югозападна Англия, беше открита погребална яма, в която беше намерена и тази монета. В ямата бяха заровени останките на повече от петдесет млади викингски мъже — петдесет и четирима, ако трябва да бъдем точни, по причини, които след малко ще изясним, — като всички са били убити и след това обезглавени. Макар да не е съвсем ясно кои са, според един изследовател от Кеймбридж, д-р Брит Бейли, са били йомсвикинги — елитни наемни убийци, които са действали от база в Йомсборг на брега на Балтийско море. Орденът, който ги е убил, сигурно е дошъл от англосаксонския владетел Етелред Втори, наричан още Етелред Неготовия, защото упорито отказвал да се вслушва в съвети. На 13 ноември 1002 г., деня на св. Брайс, той заповядал да убият всички викинги в Англия. В миналото той често се възползвал от услугите на викингските наемници, които вършели мръсната му работа, но постепенно му писнало от викингските нападения по брега, а и се боял за живота си, така че решил да се отърве от тях. Йомсвикингите в Риджуей Хил, ако наистина са били такива, били екзекутирани особено жестоко — гледали екзекуторите си в очите, докато са ги обезглавявали. Това говори за голяма храброст. В гроба са намерени петдесет и четири тела, което подсказва, че трябва да има и петдесет и четири черепа, тъй като всички глави били струпани в единия край на рова. Само че черепите се оказали не петдесет и четири, а петдесет и пет.

— Изгубено тяло? Някой е бил екзекутиран на друго място, но са пренесли само главата, защото е било трудно да довлачат трупа? — предположи Паркър.

— Би било логично, ако и петдесет и петата глава беше на викинг, само че тя не е. Изотопното изследване на зъбите показа, че главата е на човек от Южна Европа, може би от тогавашния Кордовски халифат. Освен това е с най-малко век и половина по-стара от другите останки, а дупките в черепа подсказват, че някога е бил украсен, може би със злато или скъпоценни камъни… или монети, — Уилямсън посочи сребърната монета на масата, — които са били иззети от убийците на викингите.

— Какво е обяснението?

— Черепът е бил тотем, талисман. Един от първите, а може би първият мъртъв крал. Викингите са стигнали чак до Хазарския хаганат, между Черно и Каспийско море. Кордоба била на пътя им и била ограбена още през IX век. Дядо ми, мога да кажа, би останал очарован от находката в Риджуей. Самият аз отделих време да посетя разкопките, докато бях у дома за няколко седмици. Това беше най-малкото, което можех да направя за първия професор Уилямсън. Мъртвия крал всъщност е фигура, в чийто център типично стои черепът на жертва, но се среща много рядко дори и в най-основната си форма, а създаването на такъв, доколкото ни е известно, е запазена марка на най-крайните престъпни групи. По същество той изисква обиграност в убиването, защото силата и ефективността на тотема се усилва от добавянето на части от нови жертви. Всъщност няма значение колко големи или малки са останките — важното е да символизират жизнената сила на мъртвеца.

— Приемете го като ритуала на някои туземци да консумират месото на убитите в битка. Колкото по-храбър е падналият воин, толкова повече сила носи месото му. Тази сила е свързана с вярата. В определен смисъл, може да се каже, че виждаме един от най-великите мъртви крале във всяка християнска църква — разпнатият Христос. Той може да не е съставен от телесни части, но християнската църква компенсира с мощите на светци, достатъчни да напълнят цяло гробище. Според католическата транссубстанциация пък вярата превръща хляба и виното от светото причастие не просто фигуративно или символично, а действително в тялото и кръвта Христови — стига да изберете да вярвате.

— Както и да е, когато туземците ядат враговете си, жизнената сила на убития воин преминава в тях. При мъртвия крал е по-сложно: той не е просто символ и името му не е случайно. Човек служи на мъртвия крал. Подчинява му се. И добавя нови части към него, от което силата на мъртвия крал нараства, а оттам — и властта му върху онези, които са го създали.

Паркър наблюдаваше Уилямсън, който жестикулираше трескаво, за да придаде тежест на думите си. До сребърната монета на масата лежеше екземплярът от книгата на дядо му. И всичко това, помисли си Паркър, благодарение на едно словосъчетание в стара книга, на която се бе натъкнал след часове ровене в интернет. Може би трябваше да се учуди, че връзката с това, което търсеше, се явява под формата на човек, който живее само на половин час по магистралата от Портланд — учен, от когото бе търсил помощ и преди и чийто дядо бе споменал въпросното словосъчетание в труда си.

И все пак той не го намираше за странно.

Имаше време, когато детективът почти бе изгубил вярата си — в седмиците и месеците след загубата на съпругата си и първата си дъщеря. Питаше се що за бог би позволил две невинни души да понесат такова страдание и се изкушаваше да отсъди, че единственият отговор е, че такъв бог няма. Ала оттогава насам бе видял твърде много, за да повярва, че след смъртта няма нищо, защото Дженифър се бе върнала, други — също, а той самият бе седял на бреговете на спокойното езеро, очаквайки колата, която да го поведе по Дългия, сетен път.

Каквото и битие да владееше отвъдното — великодушно, нехайно или просто разюздано жестоко, то не бе изгорило всички следи. Беше оставило знаци за себе си и ако погледът на човек се плъзгаше върху тях, без да им обръща внимание, без да ги забелязва, той можеше да ги вземе за съвпадение или късмет. И понякога си беше точно така. Номерът беше да се научиш да различаваш случайното от умишленото.

Ако това, което казваше Уилямсън, беше вярно, то мъжете с Харпър Грифин в „Портърхаус“ бяха замесени в създаването на мъртъв крал. Джеръм Бърнел явно беше привлякъл вниманието им, убивайки двама от техните в бензиностанцията на Дънстан, и това го беше обрекло на смърт.

Ами съпругата на Бърнел? Двамата с Грифин бяха от един и същи окръг в Западна Вирджиния. Ако тя някак си бе продала мъжа си на слугите на мъртвия крал, но съпругът й бе провалил плана, снабдявайки се тайно с оръжие, ако след това тя се бе заела да го съсипе докрай… дали бе направила всичко това по своя инициатива, или по чуждо подстрекателство? В случай че се окажеше второто, то това можеше да са единствено същите индивиди, които бяха накарали Грифин да превърне живота на Бърнел в ад. Това, което свързваше Грифин със съпругата на Бърнел и ги разделяше от самия Бърнел, беше родното им място.

Някъде в окръг Пласи, Западна Вирджиния, имаше мъртъв крал.

— Има още нещо, което трябва да вземете предвид — каза Уилямсън със сериозно, почти тъжно изражение.

— Какво по-точно?

— Този Грифин не е казал „мъртъв крал“, а конкретно „мъртвия крал“. Разбира се, може да е било случайно и да не значи нищо.

— Или?

— Госпожа Гъч казала на дядо ми следното: ако създадеш сигурно и сухо местенце в градината си, някоя твар непременно ще се настани в него, била тя паяк, щипалка или нещо по-голямо, като прилеп или птица. Подобно нещо се случва с мъртвия крал: ако стане достатъчно силен, достатъчно могъщ, може да започне да действа като магнит. Ще привлече към себе си нещо, което с радост ще свие гнездо в старите му кости. Може да си няма име или форма, не и докато мъртвите останки не му я дадат, но щом се вмъкне там, не ще си тръгне. Изведнъж онези, които са искали талисман, за да ги защитава, и в отплата са му отдавали почит само на думи, ще открият, че мъртвият им владетел не е толкова безжизнен, колкото са си мислили преди. И може това да им хареса.

И ако това гнездо от кости е достатъчно старо и могъщо, през вековете то ще привлича към себе си зло от същата величина. Вече няма да бъде просто мъртъв крал. Хората ще са дали физическа форма и смисъл на нещо крайно неприятно. Ако Харпър Грифин не се е изразил случайно по този начин, той не е говорел просто за някакъв талисман.

Говорел е за определено битие.

49

Уилямсън изпрати Паркър със същия поглед, с който го беше посрещнал. Застанал до прозореца на кабинета си, той наблюдаваше детектива, който пресече улицата и се запъти към музея и изложбата „Ноктюрно“. Напълно уместно, помисли си: Паркър беше дете на мрака.

Полуразсеяно Уилямсън протегна ръка към стъклената кутийка на близкия рафт. Вътре стоеше отломка от разрушената църква в Просперъс. Професорът отвори капака и завъртя камъка между пръстите си. Стори му се, че усеща съвсем лека вибрация, остатък от енергията, която някога бе притежавал.

Дълъг път бе изминал Уилямсън, за да стигне до Паркър. Беше отказал по-добре платени позиции в името на „Боудън“ и беше използвал всичките си връзки и ресурси, за да се добере до мястото.

И ето че Паркър сам беше дошъл при него.

50

Оберон работеше по двигателя на пикапа си и го подготвяше за зимата. Беше малко рано, но при това непредсказуемо време малко предпазливост не беше излишна. Освен това заниманието му даваше възможност да остане сам и да помисли, докато ръцете и очите му действат, а умът му разнищва проблемите.

Клоните на ясените наоколо бяха оголели, запазили само тъмните си гроздове семена. Листата на буковете бяха пожълтели, а дивата лоза бе станала виненочервена. Във въздуха се носеше ухание на ябълки: група жени и малки деца работеха на чугунените преси зад Квадрата, наливаха сока в шишета и отделяха остатъците за прасетата.

Оберон приготви смес от равни части антифриз и вода, която щеше да предпази пикапа при температури до минус трийсет градуса. Не само географското положение на Отреза бе необичайно, но и климатът също: тук температурите винаги бяха с няколко градуса по-ниски, отколкото в останалата част от окръга, което беше добре дошло през лятото, но не чак толкова през зимата.

Хенкел. Хенкел беше заплаха.

Оберон доля дестилирана вода в акумулатора, за да покрие оловните плочи, провери кабелите и клемите и сложи акумулатора да се зарежда, защото водата беше разредила електролитния разтвор.

Килиан и Хъф. Тези проклети тела…

Дойде ред на системата за задвижване на четирите колела. Провери лоста на раздатката, хъбовете и блокажа на диференциала. Нямаше смисъл да сменя чистачките, защото тези бяха само от няколко месеца, а преди седмица-две беше проверявал маслото. Накрая намаза хубаво пикапа с парафиново покритие, което да го пази от леда и солта, взе си едно безалкохолно от малкия хладилник в гаража и се отправи към гората и полянката с резбованата дървена пейка, която не се виждаше от дома му. Близките му се стараеха да не го безпокоят, когато отидеше там. Той разчисти листата от пейката, седна и се загледа в двойка елени през клоните на иглолистните дървета, които баща му беше посадил, за да пазят животните от ветровете и снеговете през зимата. Елените вече бяха започнали да ядат по по-малко, готвейки се за настъпващите студени месеци, през които щяха да разчитат основно на запасите си от мазнини и способността си да съхраняват енергията си, за да оцелеят — можеха да издържат и месец без храна. Хората, които не знаеха това, понякога им оставяха по нещичко през зимата, но елените бяха чувствителни същества и понякога им бяха нужни седмици, за да се приспособят към нов източник на храна. Най-зле им действаше царевицата: тя им причиняваше остра ацидоза, която можеше да им причини ужасни болки и да ги убие за няколко дни.

В Отреза не ловуваше никой, освен самите му жители, а те внимаваха да не взимат повече, отколкото им бе нужно. Оберон въобще не ловуваше, защото вече не ядеше месо. Беше го отказал преди десет години, защото от него се чувстваше вял и отпуснат. Сега консумираше предимно зеленчуци и плодове и малко риба за белтъчини.

Макар и труден, животът в Отреза беше донякъде идиличен, само че тази идилия трябваше да бъде поддържана и опазвана, за което бяха необходими средства. Част от тях идваха от набезите, както Отрезът наричаше „системните обири и грабежи“, но те бяха намалели след смъртта на синовете му. Оберон често мислеше за тях. Минаха години, преди да рискува да посети бедняшките им гробове в Мейн и дори тогава гледаше да не се бави много.

Там, където законът не бе успял да проследи произхода им, те бяха познати като Хенри Форд и Тобин Саймъс. За Оберон те бяха Гидиън и Болдър. Болдър беше принцът, наследникът. Родени бяха от различни майки, но един баща. Оберон знаеше, че Ръс Дъгар е бил наясно кои са, въпреки че бяха напуснали Отреза преди години, за да обикалят по широкия свят и за да учи Болдър занаята. Връщаха се у дома рядко и възможно най-дискретно. Старият шериф беше дал на Оберон копие от шофьорските им книжки, което бе разпространено от полицията в цялата страна след смъртта им. Дъгар бе скъсал документите на четири парчета, след което ги бе сложил в плик, който връчи на Оберон. Никой не продума повече за това дори след като Оберон остави плик с десет хиляди долара на изтривалката на Дъгар.

По-младият му син, Гидиън, беше опасно извратен и Оберон съзнаваше, че ако поведението му продължава да върви в тази посока, ще се наложи сам да го убие, но Джеръм Бърнел бе свършил тази работа вместо него. Болдър обаче трябваше да бъде негов наследник и водач на Отреза. Сега Оберон бе останал без мъжки наследници и беше много вероятно скоро Касандър да предприеме ход срещу него.

Именно Оберон беше взел решението Отрезът да понижи степента си на престъпна дейност, с която се бе издържал до втората половина на миналия век. Кражби, грабежи, отвличания, банкови обири, набелязване на конкурентни организации и отнемане на имуществото им, обикновено под заплаха с оръжие и понякога придружено със смъртни случаи — такива бяха методите на Отреза през по-голямата част от съществуването му. Светът обаче се бе променил и подобни дейности вече не си струваха риска, въпреки че неотдавнашното убийство на Килиан и Хъф им беше донесло четиридесет и осем хиляди долара, след като Лусиъс и Бенедикт, глупавият син на Закари Боуман, бяха успели да ги убедят, че могат да откупят живота си, ако им дадат всичките си пари и обещаят повече да не стъпват в Западна Вирджиния. След това ги бяха застреляли — но тотално се бяха изложили със скриването на телата.

Лусиъс, подпомогнат от по-малкия си брат Мариус и приятеля си Джабал, не се беше справил добре и с убийството на Харпър Грифин. Оберон не бе разпореждал смъртта на Грифин, но не биваше да се учудва, че след толкова години Мариус все пак бе пожелал да си отмъсти. Само че публичният характер на убийството много го ядоса. Беше ненужно и рискуваше да привлече внимание.

Синовете на Касандър се бяха върнали от Мейн по-рано същия ден. Мариус и Джабал веднага изчезнаха и оставиха Лусиъс да разкаже подробностите за случилото се в Мейн, а след това да обясни защо с Бенедикт не са заровили Килиан и Хъф по-надълбоко и по-надалеч от Отреза. Оберон обвиняваше Лусиъс за цялата каша, защото той беше по-големият.

От друга страна, на Лусиъс никога не бе могло да се разчита. Твърде склонен бе към насилие, което в някои случаи беше полезно. Не на всички в Отреза им стискаше да направят това, което понякога се налагаше.

Ала разказът на Лусиъс само беше увеличил тревогите му. Младежът призна, че се е наложило да претупат заравянето, защото забелязал момчето на Чарли Лътър — Пери, идиота — да се разхожда в гората, и ако ги срещнело с телата, щяло да се наложи да направят нещо и с него.

— Трябваше веднага да дойдеш при мен — каза му Оберон.

Касандър гледаше и слушаше, сложил ръка на лявото рамо на сина си в знак на подкрепа. Моята кръв, за добро или лошо, помисли си Оберон.

— Не искахме Пери да загази — отвърна Лусиъс, но това не беше причината и Оберон го знаеше. Просто беше решил да си трае за евентуалния свидетел, докато нещо не го принудеше да разкрие подробностите.

Тогава се обади Бенедикт.

— Гробът не беше толкова плитък — каза той.

— Какво?

— Изкопахме го заедно и сложихме телата на почти метър дълбочина. Имах време дори да ги затрупам с камъни, преди да ги засипем с пръст.

— Да. — Намусеното изражение на Лусиъс светна при думите на Бенедикт, които може би щяха да му помогнат да избегне гнева на Оберон. — Наистина така беше!

— Явно не е попречило на някое животно да ги изрови.

— Какво животно? — попита Лусиъс.

Оберон се замисли. Информаторът му беше доста детайлен и конкретен в описанието на сцената.

— Следи от лисица.

— Никоя лисица не би могла да изрови телата оттам — възрази Бенедикт.

— Ако не е било животно, кой е бил тогава? — обади се Касандър.

Оберон се бе почувствал стар и уморен. Всъщност знаеше отговора. Пери Лътър.

Елените се отдалечиха с потрепващи уши и опашки. Оберон още беше ядосан на Лусиъс и Бенедикт. Не се бяха справили добре със ситуацията, дори да беше вярно, че са били принудени да застрелят Килиан и Хъф по-рано от очакваното, защото Килиан посегнал към оръжието на Бенедикт. А понеже не искали да рискуват да ги спрат по каквато и да било причина с два трупа в пикапа, решили да ги заровят в сумрака близо до земята на Чарли Лътър. Мислели, че са от другата страна на границата на окръга, но грешали.

Въпросът беше дали Пери Лътър се беше натъкнал на разровената земя случайно и бе решил да я разкопае от чисто любопитство или беше станал свидетел на заравянето на телата. Момчето може и да не беше кандидат за МЕНСА, но Оберон познаваше вродената му съобразителност. Пери харесваше горите и всички знаеха, че се отдалечава на километри, но винаги успява да се върне сам — освен ако някой не го докараше с кола, защото всички в окръга го познаваха.

Виждаше много, но и много дърдореше.

Полицията не беше потвърдила официално самоличността на човека, открил заровените тела, но и без специалните му ресурси за Оберон нямаше да е трудно да се досети, че е Пери Лътър. А и Хенкел не го бе отрекъл, когато го споменаха в „Шелби“. Само че сега излизаше, че е възможно Пери не просто да се е натъкнал на гроба. Щеше да се наложи Оберон да говори с него, и то далеч от майка му и баща му, които го пазеха като мечка малките си.

Тревожеше го и частният детектив, когото Лусиъс и Джабал бяха срещнали в Портланд, след което се бе наложило да очистят Грифин, за да не се разприказва, пък и за да задоволят жаждата за кръв на Мариус. С малко късмет смъртта на Грифин щеше да пресече любопитството на този Паркър, но Оберон вече беше решил, че трябва да го проучи — за всеки случай. В Отреза нямаше интернет, нито кабелна телевизия; само няколко предплатени телефона, които сменяха на всеки две седмици. Оберон трябваше да отиде в някое интернет кафене извън окръга, за да потърси информация за Паркър.

Оставаше и проблемът с шериф Едуард Хенкел. Оберон искаше да го разкара, но се беше примирил, че ще почака до изборите. Хората в окръга харесваха Хенкел и той с лекота бе спечелил първия си мандат, ала скоро стана ясно, че не е никак приятелски настроен към Отреза. Все пак в началото бяха избягвали сериозни конфронтации. Напоследък обаче Хенкел проявяваше подчертана враждебност и Оберон реши, че не го иска за свой враг още четири години. Вече беше съставил списък с влиятелни личности, към които щяха да се обърнат с учтиви молби, подкупи или заплахи — в зависимост от човека, — за да осигурят недотам инициативен шериф на окръг Пласи.

Откриването на телата на Килиан и Хъф обаче беше най-непосредствената заплаха за Отреза. След срещата с Хенкел в закусвалнята Оберон вече беше сигурен, че шерифът ще използва всички възможности на разследването срещу тайната общност в сърцето на окръга. Може би вече се беше задействал — кой знае с кого беше разговарял или какви приятели имаше на щатско или федерално ниво. Не че беше трудно да се убие шериф — Ръс Дъгар го беше разбрал в сетните си мигове, — но последствията не бяха толкова леки.

Оберон не вярваше, че шерифската служба или който и да било друг разполага с достатъчно доказателства, за да вземе заповед за претърсване на Отреза, поне засега, но все пак звънна тук-там, за да размъти водата. Така поне щяха да си спечелят малко време и да отклонят вниманието. Ако окръгът, щатът или федералните решаха да се намесят в Отреза, почти със сигурност щеше да бъде предупреден. Тогава щеше да приведе плана си в действие и да го сподели с Касандър и другите старейшини. В случай на предстоящо нападение всеки щеше да получи задача. Междувременно самият той щеше да намери Пери Лътър и да се опита да разбере какво точно е видял той в нощта на убийството на Килиан и Хъф.

Имаше обаче един проблем, за който можеше да се погрижи веднага.

Оберон се прибра у дома. Цялата къща миришеше на оцет, защото Шера, жена му, и дъщеря им, Тамара, правеха консерви с домати, краставички и каперси за зимата. Шера беше втората му съпруга. Ожени се за нея десет години след като първата му жена, Джаел, бе починала от пневмония. Шера беше по-малката сестра на Джаел, и двете дъщери на Закари. В малка общност като Отреза такива съюзи не бяха рядкост. Гидиън беше роден от друга жена между браковете му и именно нея Оберон винеше за дефицитите на сина си. Тя също беше мъртва.

Той взе Тамара на ръце и я вдигна високо над главата си. Момиченцето беше на четири годинки, едно от най-малките деца в Отреза. Оберон се беше надявал на момче, но с времето се бе привързал силно към Тамара. Постоянно се изненадваше от любовта си към нея. Мислеше, че може би я обича повече и от Джаел и със сигурност повече от Шера. Все още искаше и син, но засега Шера не беше заченала повторно.

— Приключи ли работата си за днес? — попита Шера.

— Не, имам още една задача.

— Ще се забавиш ли?

— Не би трябвало, но когато приключа, ще трябва да се измия.

Докато говореха, той не сваляше очи от дъщеря си. Шера нямаше нищо против. Беше свикнала с поведението му. Знаеше, че е само заместител на сестра си и малко повече от животно за разплод за Оберон. Искаше й се да го дари със сина, за когото мечтаеше. Харесваха й опитите и й се струваше, че на него също му харесват, но не знаеше чие тяло ги предава.

Оберон остави дъщеря си и отиде в кабинета си. Когато се върна, Шера видя, че е препасал на колана си дълъг нож в кания. Не каза нищо, само поспря за миг да налива оцета, когато забеляза, че мъжът й взима от бараката лопатата и зелената кофа с капак, в която държеше негасената вар.

— Къде отива татко? — попита Тамара, покачена на стола до майка си.

— Има малко работа.

— Може ли да му помогна?

Шера притегли дъщеря си към себе си и я целуна по главичката.

— Когато пораснеш.

51

Касандър пресичаше Квадрата на път към дома си, следван по петите от едно от кучетата си, когато видя Оберон с лопата в лявата ръка и нож на дясното бедро. Познаваше този нож. Оберон го използваше само на месо.

Касандър отвори уста, но преди да е успял да каже нещо, Оберон му подхвърли лопатата. Изражението му не вещаеше нищо добро.

— Кажи на Лусиъс да изкопае дупката — каза Оберон, без да забавя крачка. — И да гледа този път да е дълбока.

Телефонът на Хенкел извъня малко след четири следобед. Беше Скот Стоукс, негов познайник от Бюрото за криминални разследвания. Според Стоукс разследването за смъртта на Килиан и Хъф беше взело нов обрат благодарение на разузнаването на доверен информатор. Изглежда, те бяха разсърдили един от четирите наркокартела. Най-вероятно Синалоа, който контролираше осемдесет процента от търговията с метамфетамини в САЩ благодарение на агресивната си политика — съчетание на висока чистота на материала с ниски цени.

— Глупости — отвърна Хенкел. — Синалоа нямат клетка в Западна Вирджиния.

— Но имат в Охайо, а това е достатъчно близо, в случай че не си поглеждал карта от гимназията насам. Освен това Килиан и Хъф са от Кълъмбъс, а според Администрацията за борба с наркотиците това пасва чудесно на Синалоа.

— Не, чуй ме, Скоти. Това е работа на местни. Свързано е с Отреза.

— АБН казват друго, а случаят е в техния ресор. Убедени били, че Хъф ще ги заведе при Синалоа. Смятали, че е идеален за вербуване.

— По дяволите…

— Виж какво, ако откриеш нещо сериозно в друга посока, кажи и аз ще го придвижа по веригата. Но не разбирам защо се палиш толкова. Тук никой не се оплаква, че АБН ще ни отърват от два трупа.

— Да, явно по това се различаваме.

— Стига де, не ми се прави на по-католик и от папата.

— Мисля, че твърде отдавна си в Чарлстън, Скоти. Градът те е погълнал.

— А ти си твърде отдавна с онези селяци. Трябва да опиташ да живееш някъде с асфалтирани пътища. Ако имаш настроение, ела някоя вечер насам. Обещавам да те черпя с нещо по-хубаво от царевична питка.

Хенкел обеща да си помисли и затвори. Беше бесен, но нямаше смисъл да си го изкарва на Стоукс, пък и искаше да запази добрите си отношения с него. Облегна се на стола си и натисна един молив в бюрото, докато връхчето му се счупи. Доверен информатор? Може и да грешеше за връзката с Отреза, но не смяташе така. Някой беше подхвърлил стръв, уверен, че от АБН ще я лапнат.

Оберон. Нямаше кой друг.

Джеръм Бърнел беше ослепен малко след като го доведоха в Отреза. Лесна работа — две движения с ножа, — но това бе направило Мъртвия крал още по-силен. Ала преди да избоде очите му, Оберон му бе позволил да зърне краля, та да знае с кого ще бъде затворен.

На практика Бърнел вече беше полудял.

Беше вързан с вериги за кол, забит в бетонен постамент в пода на бункера. Спеше върху земята и получаваше само вода и овесено брашно. Вонеше на собствените си изпражнения. Вече не се опитваше да говори, разсъждава или да се пазари с похитителите си. Просто лежеше на пода и тихо стенеше. Когато Оберон влезе, дори не си направи труда да извърне глава.

Оберон познаваше гласа на Мъртвия крал. Беше смущаващ и плашещ, като потракването на кости в чувал. Не говореше на разбираем език, но онези, които познаваха гласа му, не хранеха илюзии за потребностите и желанията му. Те бяха непрестанни и смразяващи. Дори след толкова години Оберон се стараеше да го вижда колкото се може по-рядко.

А Бърнел бе останал насаме с него дни наред.

Реликвата беше стара почти колкото Отреза — отзвук от друга епоха и култура, донесена в Новия свят от най-ранните нордически заселници. Ала Мъртвия крал, силата, която в момента я обитаваше, беше по-стар от световете.

Оберон запали една лампа, висяща от по-ниските клони на дървото вътре в постройката. Светлината обля Бърнел и Мъртвия крал. Оберон чуваше ясно гласа му, който беше една идея по-поносим, тъй като беше насочен към Бърнел.

Оберон коленичи до ослепения мъж и извади ножа си. През цялото време, откакто беше тук, никой не бе казал на Бърнел единственото, което той със сигурност искаше да узнае повече от всичко:

Защо?

Оберон можеше да му обясни и реши, че ще го направи, макар да не беше сигурен, че в лудостта си мъжът ще го разбере. Сграбчи Бърнел за косата и повдигна главата му. Празните му очи гледаха невиждащо нагоре. Устата му висеше отворена и Оберон видя, че част от езика му липсва. Беше го отхапал. Дали Мъртвия крал му бе заповядал да го направи? Вероятно също както го беше накарал да изтръгне ноктите си със зъби и да ги събере на купчинка до купата си с вода, а после да отскубне космите от главата си един по един, така че скалпът му да стане на петна като на крастава хрътка.

— Те бяха мои синове — прошепна Оберон. — Всичко това е, защото ги уби, и пак няма да е достатъчно. Но сега ще свърши. Времето ти на мъчения изтече.

Възнамеряваше просто да пререже гърлото му, но в последния момент промени решението си и го прободе в гърдите. След това не можа да се спре и продължи да пронизва, реже и разкъсва тялото на умиращия мъж, докато не се озова в локва от кръв и плът. А в главата му кънтеше гласът на Мъртвия крал.

Оберон се събуди до обезобразеното тяло на Джеръм Бърнел. Не знаеше колко време е минало, но светлината беше различна, а лампата беше угаснала. Мъртвия крал вече говореше сам на себе си.

Той излезе от бункера. Слезе при реката, съблече окървавените си дрехи на брега и се потопи във водата. Кръвта не личеше в тъмните вълни на течението. Когато най-после излезе, целият трепереше от студа и от шока. Обу само панталоните си, а с края на ризата си избърса, доколкото можа, кръвта от ножа си. Върна се в Квадрата и намери Касандър да пуши, седнал на тревата до къщата си. Лопатата лежеше в краката му, а на светлината от верандата Оберон видя калта по ръцете и дрехите му. Щом го видя, онзи стана, свали жилетката си и я наметна върху раменете му. Нямаше нужда да пита дали работата е свършена.

Оберон погледна лопатата и калта по кожата на Касандър.

— Казах ти да накараш Лусиъс да изкопае дупката.

— Не го намерих, затова сам я изкопах.

— Къде е?

— Не знам.

Лъжеше, но Оберон нищо не каза. Двамата завърнали се братя, Лусиъс и Мариус, сигурно пак заговорничеха някъде. Вероятно дори Касандър не си даваше сметка колко опасни са всъщност.

Оберон надзърна през рамо. Бункерът не се виждаше оттук.

— Ще ти трябва найлон, за да го пренесеш. После трябва да го изгориш. Варта е там някъде.

— Ще се погрижа.

— Има много кръв. Ако дойдат…

— Казах ти, ще се погрижа.

Касандър го изпрати до дома му, където Шера го чакаше, но Оберон не хапна нищо, а после не можа и да заспи, защото беше прекарал твърде дълго време в бункера и гласът на Мъртвия крал още кънтеше в черепа му. Вместо това гледаше как над Отреза пада мрак, докато студеният северен въздух пропълзяваше в костите му.

52

Дженифър обикаляше из къщата на баща си. Знаеше, че той спи на горния етаж, но не смееше да се доближи до стаята му, колкото и да обичаше да бъде близо до него. Той беше станал много чувствителен към нея. Понякога дори когато го гледаше отдалеч или мълчаливо го наблюдаваше от сенките, той се обръщаше сякаш за да я зърне, а изражението му беше като на човек, който едновременно иска да види нещо и се бои да го види.

Макар да не усещаше минаването на времето, когато седеше край езерото, тук тя ясно чуваше тиктакането на часовника в коридора, бръмченето на хладилника в кухнята, трепкането на крушката, която винаги светеше в кабинета на баща й. Мислеше си, че той държи лампата светната заради нея, за да може лесно да го намери през нощта, въпреки че тя винаги с лекота прекосяваше блатата към къщата на хълма. Харесваше й отново да бъде част от този свят, който бе напуснала — от тази преходност, това бавно разложение, измервано в минути и часове. Езерото бе винаги тихо и неподвижно, сред непомръдващия въздух на пейзажа. Само краткото присъствие на баща й, преминаващ между сферите на съществуването, го бе променило за малко: появила се бе корубата на сграда, както и стара кола, шофирана от създания, възприели формата на бабата и дядото, които тя никога не бе виждала. Той бе предизвикал проявлението им, но когато си тръгна, те също изчезнаха, предпочитайки да не поемат по Дългия път.

Дженифър се чудеше какво се крие в края на пътя на мъртвите, отвъд разбиващите се вълни. Спомняше си почти майка си и предполагаше, че това, което очаква всички, е едновременно битие и небитие — загуба на аза, разтваряне в цялото. Ала Дженифър не искаше да изгуби себе си. Искаше да запази сложнотата на емоциите си, очарованието и объркването, любовта и омразата, радостта и тъгата, дори завистта, яростта и… всичко. Искаше да задържи всичко, а когато се върна в света, от който я бяха изтръгнали насила, си спомни и защо. Може би ако баща й тръгнеше с нея, всичко щеше да бъде различно. Веднъж той бе успял да промени другия свят. Дали не можеше да го направи отново? Или просто да седят заедно до езерото и да наблюдават преминаващите мъртъвци подобно часовои.

Но нали в края на краищата единствен баща й беше останал тук, а тя и майка й бяха другаде и когато той умреше, нейната връзка със света на смъртните също щеше да се прекъсне? Тогава те щяха да се влеят в редиците на мъртвите, които вървят хванати за ръка към съществуване, в което старите имена вече нямат смисъл; съществуване, в което нещо толкова малко и мимолетно, но и толкова дълбоко и трайно като човешката любов ще бъде изгубено завинаги, като сълза, отронена в морето.

Тя се приближи до бюрото му. Отгоре лежеше разтворена книга, а до нея купища документи — бележки, написани с неговия почерк, копия, карти, самолетни билети за следващата сутрин за Кълъмбъс, Охайо, потвърждение от фирма за коли под наем. Тя ги прелисти. Ако в този момент по коридора минеше някой — не баща й, — вероятно щеше да си помисли, че вятърът някак си е минал през рамките на прозореца, за да посее хаос, където може.

Дженифър прочете името върху листата.

Мъртвия крал.

Шумоленето спря.

Тя си бе отишла.

53

Сам се размърда в съня си и отвори очи. Дженифър стоеше в края на леглото. Живата дъщеря си помисли, че вероятно е там отскоро. Нямаше го прашенето от статично електричество, което обикновено я съпровождаше. Сам не го усещаше, не долавяше и мириса му във въздуха.

Тя се надигна на лакът.

— Какво има?

Беше уморена, а на другия ден имаше тест по правопис. Не обичаше да я безпокоят така.

— Баща ни е по дирите на Мъртвия крал — каза Дженифър. Звучеше притеснена, дори уплашена.

Сам се замисли за миг.

— Добре — отвърна тя и отново заспа.

54

Нора Медоус прие доставката от осем чувала с дрехи и два кашона с обувки от салвадорския имигрант на име Хектор, когото беше наела да събира пратките от домове в постоянно разширяващия се радиус на Кълъмбъс. Това беше каймакът на даренията за тази седмица според съпругата на Хектор, която имаше добро око за мода и според Медоус беше относително честна, доколкото това означаваше, че не краде твърде очевидно от шефа си. Всъщност Медоус нямаше повод да смята, че Близа Риос Силва въобще е откраднала нещо през живота си, независимо дали от нея, или от когото и да било другиго, но тъй като самата тя не познаваше честността, неволно приписваше същия недостатък на всички околни — и то в по-голяма степен.

Медоус, разбира се, нарушаваше закона, но поне не вредеше на хората — не че беше сигурна дали главният прокурор, който отговаряше за благотворителността, би погледнал на нещата по същия начин. Медоус караше Хектор и семейството му да разпространяват листовки, според които се търсеха дарения от запазени употребявани дрехи, за да бъдат продадени, а парите — използвани за подпомагане на бедни семейства в Латинска Америка. Или, ако дрехите се окажеха негодни за взискателния американски потребител, то да бъдат директно изпратени на най-нуждаещите се. Хората биваха приканвани да оставят дрехите пред вратите на домовете си в определен ден, откъдето те щяха да бъдат прибрани без много шум и използвани за добри цели.

Медоус се стараеше да работи само в заможните квартали: не й трябваха стари боклуци от „Джей Си Пени“, въпреки че самата тя имаше немалко такива тоалети, пък и мнозина бедни граждани с радост биха ги приели, и то не само на юг от границата, но и много по-близо до дома. Не, Медоус търсеше дизайнерски продукти или такива, които можеха да минат за дизайнерски с помощта на етикетите на реални, но никому неизвестни модни къщи в Европа, които жената на Хектор произвеждаше по образци, осигурени от шефката й. Останалите продаваше на килограм на хора, по-непретенциозни и от нея самата, и въртеше бизнеса доста добре — дотолкова, че се бе видяла принудена да наеме склад близо до шосе 23, в който да съхранява и сортира даренията. С тази задача с удоволствие се бе нагърбило голямото семейство на Хектор — срещу няколко долара на час и дрехи по избор от по-евтините. Да, без него беше изгубена. Не разбираше защо толкова много от съседите й негодуваха срещу имигрантите. Без Хектор и неговата рода щеше да й се наложи да върши цялата тази гадна работа сама.

Тя се зае да прегледа чувалите в задната стаичка на „Старо и ново от Сю“, нейния бутик за винтидж облекло близо до „Нийл Авеню“. Сама беше измислила името на магазина и се гордееше с него. На клиентите, които питаха, казваше, че Сю е второто й име, въпреки че то всъщност бе Алисън. Нора Медоус обаче беше толкова затънала в лъжи и измами, че самата тя не можеше да различи истината от неистината, а и това не я тревожеше особено.

Тя извади дрехите на шивашката маса. Вече бяха изпрани и сгънати от сестрата на Близа, а самата Близа беше пришила хващащи окото дизайнерски етикети, където бе нужно. В третия чувал я чакаха истинските съкровища: риза на Саша Каневски, която изглеждаше необличана, и дантелена рокля на Оскар де ла Рента, която вероятно бе струвала към хиляда долара като нова. Медоус я огледа с обиграното си око и едва при третия опит откри поправката на Близа върху неприятното триъгълно скъсване под лявата мишница. Мислено си отбеляза, че в края на седмицата трябва да даде още двайсет долара на Близа — такава добра работа не биваше да остава невъзнаградена — и в същото време благодари наум за невъздържаността на консуматорството. Най-хубавото беше, че според бележката на Близа роклята беше част от дарение от Синсинати от преди месец, така че имаше минимална опасност собственичката й да се натъкне на нея в бутика. Медоус обаче се беше застраховала и срещу това. На стената до вратата, скрита за почти всички клиенти, освен за онези с най-зорките погледи, имаше малка табелка, на която пишеше, че процент от печалбата отива за подкрепа на благотворителни каузи в Латинска Америка. Този процент варираше между пренебрежимо малък и нулев в зависимост от приходите и настроението на Медоус.

Чу звънчето, което означаваше, че някой е влязъл в магазина. Медоус беше поставила камери в два ъгъла, но те служеха само против най-недодяланите крадци. Тя работеше сама, така че бездруго нямаше кой да следи мониторите, пък и досега Медоус успешно бе бранила територията си. Сама беше проектирала мястото, така че нямаше почти никакви слепи петна, а всяка дреха беше закачена със свинска опашка за закачалката. Налагаше й се да ги реже, за да могат жените да пробват облеклата, но неудобството и разходите за това бяха незначителни, а и й позволяваха да следи броя дрехи в ръцете на всеки клиент. Достатъчно дълго време се бе задържала в бизнеса, за да не се учудва на желанието и способността дори на най-заможните на вид жени да крадат, стига да им се удаде възможност за това. Забравете тези глупости, че кражбата била вик за помощ: бедните понякога крадяха, защото нямаха избор. Богатите крадяха, защото можеха и искаха.

Медоус се върна в магазина и почти не се учуди, когато видя мъж пред щанда. И това се случваше. Някои идваха да търсят дизайнерски чанти или оригинални шалове за жените си. Други се надяваха да изберат впечатляващ подарък на ниска цена. А трети просто питаха за упътване към някое друго място. Този обаче приличаше на човек, който не влиза през врата, преди да се е уверил, че помещението има поне още един изход. Имаше сиво-сини или зеленикавосини очи в зависимост от светлината, които излъчваха особена зимна топлина. Носеше елегантно черно сако, джинси и бяла риза с тясна яка, отворена на врата. Не беше висок — най-много метър и осемдесет — и не можеше да се нарече точно красив, но и не би останал незабелязан, когато влезе някъде.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

— Да, ако вие сте госпожица Медоус — отвърна той и тя веднага застана нащрек.

Мъжът не приличаше на ченге, но имаше подобно излъчване. Медоус отново си помисли за прокурора, но ако се наложеше, разполагаше с достатъчно подправени документи, които да докарат главоболие и на най-добрия счетоводител.

Листовките, които Хектор разнасяше, не уточняваха крайната цел на даренията, а най-отдолу с дребен шрифт бяха изписани разни случайни кодове и лицензи за заблуда на по-неподозрителните.

Хектор, от своя страна, имаше ясни инструкции за действие, ако му се стореше, че го разпитва човек, който не просто си проветрява устата — да настоява, че не знае нищо и не говори английски, след което бързо да бяга. В случай че се намесеше полиция, трябваше да си мълчи и да се обади на адвокатската кантора „Пейнтър-Мейнс“, която работеше за хърватите, изкупуващи непотребните дрехи от Медоус, и беше свързана с офисите на Даниъл Старчър в Луисбърг, Западна Вирджиния. Те щяха да освободят Хектор достатъчно бързо, за да вечеря със семейството си боб с ориз или каквото там ядяха в малкия апартамент, нает им от Медоус — още една причина Хектор да си мълчи, ако законът се намесеше.

За щастие, такава ситуация не бе възниквала до момента. Хектор имаше вътрешен усет за близостта на властите — резултат от факта, че немалко негови роднини бяха избити от националната гвардия на Салвадор по време на продължителната гражданска война в страната. Същата национална гвардия и дори според Хектор — същите индивиди, заемащи в момента високи длъжности, които бяха изнасилили и убили три американски монахини и една католическа мирянка през 1982 г. — зверство, принудило американското правителство да оттегли военната си подкрепа към режима за цели шест седмици. Когато чу за това, Нора Медоус още повече се зарадва, че прецаква данъчната служба — нямаше никакво желание нейните данъци да се използват за такива неща.

Но ето че сега пред нея стоеше непознат мъж, може би представител на властта, който я търсеше по име. Тя се усмихна широко с два реда избелени зъби и потвърди, че е Нора Медоус.

Мъжът извади портфейла от джоба си и й подаде визитка.

— Казвам се Чарли Паркър — представи се той, — и съм частен детектив.

Тя прочете внимателно визитката, включително и телефонния номер, за да спечели малко време и да помисли.

— Мейн — каза тя.

— Точно така.

— И аз съм живяла в Мейн.

Това със сигурност му беше известно, но тя реши, че така ще изглежда по-открита.

— Да, знам.

— Предполагам, че затова сте тук. Щом идвате от Мейн, вероятно става дума за бившия ми съпруг. Не ми хрумва друга причина да биете толкова път до Охайо.

— Знаете ли, че е освободен от затвора?

— Не. Предполагах, че скоро ще го пуснат, но не знаех кога точно.

— Излязъл е миналата седмица.

— О.

Само толкова: „О“.

55

Паркър прецени жената пред себе си. Изглеждаше добре, без да бъде привлекателна. Чертите й бяха лишени от жизненост и характер, които биха й спечелили нещо повече от мимолетен поглед. Само в очите й имаше искра, но тя беше породена от алчност. Приличаше на гладна кукла.

— Свързвал ли се е съпругът ви с вас след излизането си от затвора?

— Не. Защо да го прави?

— Защото някога сте били женени. Защото човек, който е прекарал пет години в затвора, няма много приятели отвън и обикновено се обръща към старите.

— Със съпруга ми не сме приятели. Той е извратен. Не искам да имам нищо общо с него. Затова се разведохме. Но за какво става дума? Той ли ви е наел?

— Да.

— Защо?

— Твърдеше, че е невинен и не е извършил престъпленията, за които е осъден. Беше убеден, че са го натопили.

Тя се изсмя и поклати съжалително глава към мъжа срещу себе си, сякаш се чудеше как е възможно някой да е толкова глупав.

— Какъв детектив сте, ако вярвате на всяка история за лош късмет, която ви сервират!

Паркър се усмихна.

— Не вярвам на всяка. Само на тези, които звучат като истина.

— Боже мой, вие говорите сериозно! Вижте какво, той държеше детска порнография на компютъра си. Криеше снимки в кутия в мазето. Видях някои от тях. Полицаите ми ги показаха. Бяха отвратителни. Най-гадните неща, които някога съм виждала. Аз бях живяла с този човек, бях приела името му. Той се преструваше на любящ съпруг, а се оказа, че се възбужда от снимки на голи деца, и не само — деца, които бяха подложени на всички варианти на сексуално насилие, които можете да си представите. Трябваше да пукне в затвора.

— Не е пукнал, или поне не в затвора, но много е страдал.

— Радвам се.

Не прозвуча като механична реакция или неволен опит да се предпази от остатъците от чувства към бившия си съпруг. Паркър се съмняваше, че тя въобще изпитва нещо към Джеръм Бърнел. Почуди се дори дали някога е изпитвала. Сигурно е имала причина да се омъжи за него, но кой можеше да каже каква? Може би от скука или страст, която бе изтляла през първите години след размяната на обетите. Или просто заради пари и сигурност. Това ни най-малко не би учудило Паркър: с лъскавите й сврачешки очички, хлътналите бузи и леко присвитите устни, в Нора Медоус имаше нещо почти вампирско.

— Показвал ли е признаци, че може да се интересува от такъв тип порнография, преди да открият снимките?

— Не. Смятате ли, че щях да остана с него, ако подозирах?

— Някои хора го правят.

— Не и хората като мен.

Не, помисли си Паркър, определено не хората като вас.

Медоус беше достатъчно проницателна, за да се досети, че човекът пред нея е имунизиран срещу всяко обаяние, което тя си мислеше, че притежава, и достатъчно умна, за да осъзнае, че появата му в магазина не вещае нищо добро за нея.

— Ако ме извините, в момента съм доста заета. Чака ме много работа.

Тя му посочи вратата и го зачака да си тръгне. Не искаше да му обръща гръб. Трябваше да се увери, че си е отишъл, след което щеше да заключи вратата и да затвори магазина до края на деня. Можеше да се измъкне през задния вход и по-късно да се върне да си вземе колата. Той обаче вероятно знаеше адреса й: щом беше намерил магазина, със същата лекота би намерил и дома й. Можеше да отиде на кино следобеда или дори да преспи в мотел през нощта с надеждата да му омръзне да я дебне.

Мъжът обаче не помръдна, като че ли въобще не я беше чул и не забелязваше колко й е неприятно упоритото му присъствие. Тя реши да изостави любезностите.

— Кажете ми, защо сте тук?

— Бившият ви съпруг е изчезнал.

— Нали току-що е излязъл от затвора? Как може да е изчезнал?

— Не се е явил на уговорената среща с надзорника си. Дрехите и вещите, които си е прибрал от склада, са все още в апартамента му.

— Може да е… духнал. Нали така се казва?

— Трудно е да духнеш без пари. Съпругът ви е оставил и малкото си пари в банката, а не разполага с дебитна или кредитна карта.

Нора скръсти ръце. Белите й зъби хапеха долната устна, като че ли поради липсата на друго, беше склонна да се самоизяде. Изчезването на Джеръм Бърнел явно беше новина за нея, но реакцията й не беше твърде изненадана. Паркър си помисли, че не е знаела, но го е очаквала.

— И какво общо има това с мен?

— Родена сте в окръг Пласи, Западна Вирджиния.

Ето го: лекото потреперване.

— Е, и?

— Познавате ли човек на име Харпър Грифин?

Издишане. Доловимо.

— He.

И лъжа.

Всички тия приказки как хората поглеждали надясно, когато измислят лъжа — или пък наляво, Паркър не можеше да запомни, а и му беше все едно, — бяха абсолютни врели-некипели: полъх от псевдонауката, наречена невролингвистично програмиране. Лъжецът се издаваше с паузите или липсата им: или твърде дълго се замисляше, или въобще не го правеше. Паркър виждаше как Нора Медоус претегля възможностите си и решава, че най-добрата й надежда е да излъже.

— Сигурна ли сте?

— Не ставайте груб, господин Паркър. Говори за лошо възпитание.

— Лъжата, за сметка на това, е универсално достойнство.

— Напуснете магазина ми или ще повикам полиция.

— Това е без значение за мен. Бездруго скоро трябва да говоря с тях. Просто реших да ви дам шанс да кажете истината, преди нещата да са излезли извън контрол. Харпър Грифин е лежал в затвора заедно с бившия ви съпруг. Преди няколко дни беше изгорен жив в колата си в Портланд. Той също е от окръг Пласи. Това прави двама души от един съвсем малък район в Западна Вирджиния, свързани с Джеръм Бърнел в Портланд. Изглежда ми странно.

— Просто напуснете. Ако обичате.

— Май ще го направя. — Паркър подуши във въздуха. — Знаете ли, миризмата на стари дрехи винаги ми напомня за смъртта.

Нора Медоус не можа да сдържи възмущението си от обидния намек въпреки риска да прекара повече време в компанията на неприятния мъж.

— Това не е оказион.

— Да, винтидж магазин е. Забравих, че повечето антики са просто боклук, докато някой не ги поиска. Имате визитката ми, в случай че решите да ми се обадите и да се подготвите.

— За какво?

— За въпросите, които полицията рано или късно ще ви зададе. Вие ли организирахте обира на съпруга си в Мейн? Знаехте ли, че носи оръжие? Как наехте мъжете, които в крайна сметка загинаха от ръката му? Участвахте ли в подхвърлянето на детска порнография, заради която е бил осъден? Защо поръчахте убийството на Харпър Грифин?

— Не съм поръчала…

Думите се изплъзнаха от устата й, преди да успее да ги спре. Паркър се обърна към вратата.

— Май трябва да упражните отговорите си — каза той.

— Вървете на майната си.

Паркър вдигна показалеца на дясната си ръка.

— Внимавайте, това говори за лошо възпитание.

И той затвори внимателно вратата след себе си.

56

Нора Медоус изчака Паркър да се отдалечи с колата си — взета под наем, доколкото можеше да определи по марката, цвета и регистрационния номер, — а после заключи вратата и обърна табелката „Затворено“. Угаси лампите в магазина и се върна в задната стаичка. Нервно събори новите дрехи от масата и те се разпиляха по пода. Нора погледна телефона. Трябваше да им се обади. Ако разберяха, че детективът е бил тук, а тя го е скрила от тях, можеха — не, щяха — да я наранят. Той беше направил връзката с окръг Пласи, въпреки че вината за това беше тяхна, не нейна. Те бяха наели Харпър Грифин да свърши мръсната им работа.

Тя не разбираше защо не бяха убили мъжа й още преди да влезе в затвора, или докато беше там. Вместо това предпочетоха да го измъчват с години, а дори тя не го мразеше толкова. Просто го намираше за безинтересен и слаб, въпреки че силно я бе изненадал с поведението си на бензиностанцията. Но каквито и да са били неподозираните му достойнства, оставаше фактът, че явно не всеки мъж в търговията с бижута изкарваше достатъчно, за да обсипва жена си с богатства и диаманти. Кой да предположи?

Разбира се, те щяха да убият детектива. Ако бяха по-умни, той просто щеше да изчезне. Нора Медоус обаче започваше сериозно да се съмнява в интелигентността им, след като бяха успели да оплескат елементарния обир, който им беше поръчала — защо, за бога, не бяха приклещили съпруга й в някоя пуста част от пътя, ами на бензиностанция? А после бяха изгорили човек и бяха оставили тялото му да бъде намерено — тя не се и съмняваше, че те са убили Грифин, макар да нямаше идея защо.

Ами двата трупа в провинцията, за които вестниците тръбяха през целия уикенд? Ако и това беше работа на Отреза, тези хора определено губеха форма. Може би трябваше все пак да си замълчи. Паркър нямаше да седне да разказва, че е говорил с нея… или? По дяволите. Не, трябваше да им каже. Все пак ползваше услугите им от време на време. Благодарение на техните „набези“, както ги наричаха, често се сдобиваше с чудесна стока за магазина си. Но преди всичко те бяха нейни мълчаливи партньори, а месечният им дял не беше свързан с брутните или нетните приходи: беше с ясно определен размер и всеки път я болеше сърцето, като им го даваше.

Беше гледала достатъчно криминални филми, за да знае, че не бива да се обажда от някой от личните си телефони. Затова събра дрехите от пода и отдели цял час, за да ги сортира и оценява, след което се качи в колата си и се отправи към търговския център на „Тътъл кросинг“, като през цялото време следеше за автомобила на детектива в огледалото. Продължи да се оглежда и в търговския център, дори се отби в „Пейнера“, взе си кафе и седна до прозореца, откъдето можеше лесно да наблюдава. Щом се увери, доколкото бе възможно, че не я е проследил, отиде в „Сиърс“, взе си количка, натрупа в нея кърпи, чорапи и други неща, които не й бяха нужни, а накрая добави и един евтин мобилен телефон. После се отправи към интернет кафенето и активира телефона от един от компютрите там.

Едва тогава позвъни.

57

Пери Лътър обичаше да се разхожда. Обичаше да бъде сред природата. В малката стая в къщата на родителите му — същата стая, в която живееше, откак се помнеше, пълна с предмети от детството му, които не желаеше да изхвърли, и по-нови предмети, които бяха част от двойнствения му живот, защото той беше едновременно дете и възрастен, — имаше чувството, че стените го притискат, а нощем чуваше гласове. Тези гласове, Лошите, използваха мръсни думи, понякога за жени и момичета, а Пери не мислеше, че му харесва да слуша такива неща, въпреки че сред нещата му на възрастен имаше някои списания, които беше намерил при обиколките си и криеше, доколкото можеше, зад прашните си детски книжки по рафтовете.

Когато излезеше навън, гласовете обикновено си отиваха или се изгубваха сред звуците на птиците и животните, вятъра и водата. През лятото Пери често спеше навън — на верандата или, ако въздухът не миришеше на дъжд, в спален чувал в гората зад бараката за инструменти на баща си. Родителите му не се опитваха да го спрат, стига да можеха да го виждат от къщата.

Понякога обаче гласовете бяха упорити и толкова силни, че Пери започваше да плаче и стене. В такива моменти той се молеше и когато се молеше достатъчно пламенно, идваха другите, тихите гласове, които пропъждаха Лошите, а Пери заспиваше под техните звуци, напомнящи на шепота на морето.

Гледаше да стои далеч от Отреза. Придържаше се към пътищата и горите, които не свършваха в него, и поддържаше разстояние между себе си и нещото, което обитаваше това място. Чуваше го, когато случайно се приближеше, което се случваше, ако загубеше ориентация и се объркаше, но това ставаше само когато беше уморен или гладен, затова се беше научил винаги да носи в раницата си малко бонбони и плодове.

Онова нещо в Отреза звучеше като дрънкалката, която имаше като дете и която майка му още пазеше в едно чекмедже в дневната заедно с едни от първите обувчици на Пери, портрета, който той й бе нарисувал в първия учебен ден в специалното училище, и старите му снимки като бебе и малко момченце. Пери много обичаше, когато майка му ги вадеше от чекмеджето и му разказваше истории, свързани с всяка от тях, макар да ги беше чувал стотици пъти. Гласът на майка му беше един от двата самотни шепота, които можеха да удавят Лошите.

Другият беше гласът на нещото в Отреза, защото дори и Лошите се бояха от него.

Дрън-дрън, трак-трак, псс-псс! не поотделно, а всичко едновременно, на език, който можеше да бъде само чут, но никога разбран. Низостта му обаче беше ясна за всички, които го чуваха и особено за Пери Лътър, защото той нямаше филтри, които да го предпазват. Затова той избягваше Отреза и хората, които живееха там — защото те носеха със себе си белега на онова, което вирееше сред тях, и ехото му се долавяше зад всяка тяхна дума.

Пери беше над метър и осемдесет висок, но така и не се беше отървал от бебешката пухкавина. Независимо от времето, винаги носеше риза с дълги ръкави, кафяви или сини памучни панталони в зависимост от деня от седмицата и ветровка. Косата му беше черна, сресана право назад от челото му и фиксирана с щедра доза помада на водна основа „Ройзел“. Баща му използваше помада „Мъри“, която беше по-евтина, но на мастна основа и му причиняваше акне, поради което майка му настояваше за „Ройзел“, въпреки че баща му мърмореше за високата цена всеки път, когато видеше Пери с кутийката в ръка. Очите на Пери бяха малко по-малки от нормалното за лицето му, но имаше мила усмивка и нито мислеше, нито вършеше злини. Работеше по три следобеда всяка седмица и по цяла събота, като миеше чинии за госпожица Куини в „Шелби“, за което тя му плащаше по три долара на час, а той си ги събираше в една стара метална кутия за бисквити и всеки неделен следобед си ги броеше, като внимателно записваше новата сума на лист хартия, който държеше при парите.

Когато скиташе из горите и полята, съзнанието на Пери обикновено беше щастливо празно, защото тогава той беше в мир със себе си. Напоследък обаче мирът му беше отнет, защото бе видял как онези двама мъже от Отреза копаят дупка. Опита се да се престори, че не е видял какво вършат, но не беше сигурен, че е успял да ги заблуди. После направи грешката да се върне рано на другата сутрин, за да провери какво са сложили в дупката, и я разкопа с малката лопата, която бе взел от бараката с инструменти на баща си. Мислеше си, че може да са заровили съкровище.

Само че не беше съкровище.

Като видя какво се крие под пръстта, повърна върху ризата и панталоните си. Понеже не знаеше какво друго да направи, покри, доколкото можа, телата и изтича вкъщи, за да се измие и преоблече. Така го намери майка му: плачеше по бельо и се опитваше да нахлузи панталоните си наобратно. Плачеше, защото дрехите му се бяха изцапали, защото панталоните не бяха с правилния цвят за деня и защото ръцете му миришеха на трупове.

Пери Лътър не умееше да лъже, просто не му беше по силите. Най-близкото, което можеше да направи, бе да скрие истината или да откаже да говори. Майка му цял час го успокоява, за да й разкаже той какво се е случило, и след още половин час полицията вече беше на мястото. После шериф Хенкел дойде да поговори с Пери в присъствието на родителите му. Така и не успя да изкопчи много от него, защото Пери изпитваше дълбок страх от мъже и жени в униформи. Това бе последствие от онзи неприятен инцидент около двайсетата му година, когато един от идиотските заместници на Ръс Дъгар бе налетял на Пери, докато той разпиляваше съдържанието на някаква кофа за боклук близо до главната улица на Мортънсвил. Помощник-шерифът, който беше нов и не познаваше Пери, макар ясно да виждаше, че младежът има някакъв умствен проблем, му заповяда да спре, но Пери настояваше да продължи да преразпределя съдържанието на кофата. Затова и онзи го просна на земята, закопча го с белезници и го откара в участъка, където го хвърли в една килия, за да охлади страстите.

Разрази се същинска буря от злощастни съвпадения, защото всичко това се случи в неделя следобед, когато единственият друг служител в участъка имаше също толкова жълто около устата, колкото и колегата си, макар и да проявяваше малко повече съчувствие към състоянието на Пери. Когато Пери не спря да плаче, а започна да блъска главата си в решетките, той реши да се обади на Ръс Дъгар у дома и да го помоли за съвет.

Въпреки всичките си недостатъци, Дъгар не беше лош човек, а и добре познаваше семейство Лътър. Той отиде в участъка с неделната си риза и вратовръзка, като само се отби по пътя да вземе майка му. Двамата заедно успяха да успокоят Пери и се разбра, че младежът, който си бил купил бонбони, изпуснал рестото в кофата за боклук и се уплашил, че ще загази. Наложи се да повикат лекар, който да зашие раната на челото му, а Пери разви траен страх от униформените, особено от шерифската служба на окръг Пласи. Що се отнася до нещастника, който го бе арестувал, Дъгар така натисна физиономията му в окървавените решетки на килията, че те дни наред останаха отпечатани на лицето му.

Нямаше да има полза и ако Хенкел беше дошъл без униформа, защото Пери знаеше, че той е шерифът. Малкото, което успя да изкопчи от него, беше, че разровената земя му се била сторила любопитна и той започнал да копае. Ако момчето знаеше нещо повече от това, което казваше, както Хенкел подозираше — отчасти защото майката бе стиснала здраво ръката на момчето си, когато въпросите се бяха доближили твърде много до истината, — бездруго нямаше да му го каже. По-късно, на верандата, Чарли Лътър попита дали полицията може да покрие факта, че Пери е открил телата, и Хенкел се съгласи, защото не виждаше смисъл участието му да се афишира, особено ако това беше работа на Отреза. Ала те така или иначе щяха да разберат, каквото и да кажеше Хенкел. Чарли Лътър също го съзнаваше. Просто се опитваше да предпази сина си.

— Има ли шанс Пери да е видял повече, отколкото казва? — попита Хенкел.

— Той е добро момче — отвърна Лътър.

— Не беше това въпросът, Чарли.

— Каза ми само това, което каза и на теб.

Може и така да беше, но и това не отговаряше на въпроса му. Пери беше момчето на мама. Тя можеше да сподели подробности със съпруга си, а можеше и да не го направи. Така или иначе, Чарли Лътър знаеше по-малко за сина си, отколкото майка му, и това си беше божията истина.

Хенкел намести шапката на главата си и напомни на Лътър да обясни добре на сина си колко важно е да си мълчи за телата. Мъжът обеща да го направи и му благодари, след което Хенкел погледна настрани, за да позволи на бащата да изтрие сълзите на признателност и облекчение, които се бяха събрали в очите му.

Пери Лътър обаче не знаеше всичко това. Той разбираше единствено, че не бива никога, ама никога да говори за онези тела в гората. Баща му беше казал така, а Пери винаги слушаше баща си. Обичаше майка си и се страхуваше от гнева й по-малко, отколкото от съпътстващата го възможност да се държи студено с него, но боязънта от баща му не беше толкова усложнена от любов и той изпълняваше инструкциите му дословно.

Ето че сега Пери вървеше със странна, отвлечена усмивка, облечен в любимата си зелена ветровка, която да го пази от все по-големия студ. Разхождаше се из любимата си гора, броеше катеричките и литващите птици, стреснати от присъствието му. Нещото в Отреза беше далеч, Лошите гласове бяха стихнали до мрачен шепот, а Пери броеше ли, броеше, защото колчем погледнеше към земята, виждаше купчини пръст, а те му напомняха за телата в дупката и по нелогична, но дълбока асоциация му се струваше, че във всяка от тези могили може да се крият други тела, които го зовяха да ги разкопае, за да бъдат най-сетне открити и майките и бащите им да могат да ги приберат у дома.

Осем, девет.

Трийсет и една, трийсет и две.

— Пери! Хей, Пери! Стой там!

От дясната му страна, там, където гората свършваше и започваше пътят, стоеше мъж с червеникава коса и остри нокти и зъби. Пери знаеше кой е това: Лусиъс, от Отреза. Беше го виждал в града, в „Шелби“, в огромния му пикап на улицата.

Беше го виждал и да копае дупка в гората, за да зарови две мъртви момчета.

Седемнайсет, осемнайсет.

Трийсет и три. Христовата възраст. Амин.

Лусиъс тръгна към Пери. Зад гърба му се появи още един мъж. Пери позна и него: Бенедикт.

За бога, Лусиъс, този вече смърди. Май се насра.

И по-зле ще засмърди, ако не го закопаем.

Пери искаше да побегне, ала не можеше.

Трийсет и четири. Трийсет и…

— Не се страхувай — каза Лусиъс. — Искаме само да поговорим.

— Трябва да се прибирам вкъщи — отвърна Пери.

Лусиъс се приближи. Вече можеше да го докосне. Бенедикт не помръдваше.

— Ние ще те закараме. Кани се да вали.

Пери погледна към небето. Имаше облаци, но те бяха бели и пухкави. Не миришеше на дъжд. Иначе нямаше да излезе от вкъщи.

— Не, няма — възрази той. — Няма дъжд.

Бенедикт тръгна бавно и неохотно към Лусиъс и към собственото си проклятие. Пери заплака.

— Пери — каза Лусиъс, — просто се качвай в шибания пикап.

Когато всичко свърши и слънцето залезе, Лусиъс хвана брадичката на Бенедикт с дясната си, оплескана с кръв и пръст ръка, и каза:

— Никому нито дума за това, разбра ли?

Бенедикт разбра.

58

Шера спеше. Беше се опитала да приласкае Оберон, за да се любят, защото не знаеше как другояче да го измъкне от мислите му. Той й бе отказал внимателно, а тя не се обиди, защото го разбираше по-добре, отколкото той предполагаше, макар да беше с близо трийсет години по-млада. Преди да си легне, го погали по главата, както седеше до прозореца, зареял поглед в Отреза, и забеляза засъхнала кръв зад лявото му ухо. Наплюнчи една кърпичка и го почисти.

— Какво има? — попита той.

— Нищо. Просто петно.

Тя се опита да пъхне кърпичката в ръкава си, но той я хвана за ръката и разтвори свития й юмрук. Червенината ясно личеше върху белия плат. Можеше да мине за следа от червило, но и двамата знаеха, че няма как да бъде. Оберон вдигна очи към жена си, а тя отвърна на погледа му, без да мигне.

— Сигурна съм, че се е налагало — рече тя, защото не знаеше какво друго да каже. Не знаеше дали е вярно, но това нямаше значение.

— Не — отвърна той. — Направих го, защото исках. Защото се надявах да намеря покой.

— Но не успя?

— Не.

— Той уби синовете ти.

— Той направи, каквото смяташе за правилно. И си плати за това.

Едното ми момче беше болно, прииска му се да добави, макар че тя нямаше нужда от това потвърждение за увреждането на Гидиън. То бе очевидно за всички. Гидиън беше диво животно, също като Лусиъс, може би дори по-зле от него, защото при Лусиъс имаше някакво подобие на здрав разум, което напълно липсваше при сина на Оберон. Брат му, Болдър, който бе загинал заедно с него, обичаше да наранява жените, това беше неговата слабост. Оберон също понякога ги нараняваше, но това не му носеше кой знае какво удоволствие освен моментния оргазъм, а краят им след това винаги настъпваше бързо.

Ако синовете му бяха толкова увредени, какво говореше това за самия него? Можеше ли да вини единствено майката на Гидиън за дълбоката му физическа, психическа и морална поквара? Кръвта на Отреза бе опетнена: и как иначе, след толкова време и поколения на кръвосмешение? Дори вкарването на свежа кръв от време на време можеше само да разреди замърсяването, но не и да го заличи докрай. Проблем имаше и Шира, помисли си той — как иначе би могла да избърше човешка кръв от кожата на мъжа си, без окото й да мигне?

Оберон потрепери въпреки нажежените въглени в огнището и топлината в стаята.

— Странно течение — каза той. — Усещаш ли?

— Кое?

— Захладняването. Иде от север, но дърветата не помръдват и няма полъх на вятър. Какво ли го носи?

Тя допря длан до челото му, но то не беше по-топло от нормалното. Не й харесваше да гледа съпруга си такъв. Обикновено не униваше. Той беше тяхната скала, но може би Касандър беше прав: тази скала вече отслабваше и се пропукваше.

Ръката й се плъзна от главата към гърдите му, а после към корема и издутината на чатала му.

— Ела в леглото — каза тя. — Ще те стопля.

Той вдигна ръката й от себе си, поднесе я към устните си и я целуна.

— Ти върви. Имам нужда да поседя малко.

Оттогава бяха минали два часа. Светлините на околните къщи бяха угаснали — всички, освен една, защото лампата на верандата на Касандър продължаваше да гори. По някое време се чу шум от приближаващ се автомобил и от наблюдателния си пост до тъмния прозорец Оберон видя как Лусиъс слиза от пикапа си и се отправя към къщата на баща си. Вратата се отвори и Касандър излезе на прага. Каза нещо на сина си и двамата погледнаха към Оберон. После Лусиъс влезе вътре, вратата се затвори след тях и лампата угасна.

Оберон остана на мястото си. Ноктите му дращеха в бедрата като на човек, който усеща как пръстта се изронва под пръстите му, докато се опитва да спре последното си, фатално падане.

Не само Оберон седеше буден до прозореца. На границата на Отреза, където третокласният път от Търли пресичаше неравния черен път през гората, Одел Уотсън също се взираше в мрака. Събудило го бе връщането на Лусиъс, въпреки че този път виждаше в кабината двама души, а не един.

По-рано Одел беше дочул разговора на майка си и баба си. Оберон, водачът на Отреза, ходил в „Шелби“ и говорил с шерифа. Майка му наблюдавала незабелязано от гишето за сервиране и не чула много, но достатъчно, за да разбере, че шерифът и Отрезът скоро ще се хванат за гърлата.

— Шерифът няма достатъчно сили, за да се опълчи срещу Отреза — каза баба му.

— Мисля, че шерифът е добър човек — отвърна майка му.

Тя не би му разказала какво знае за Отреза, но това не означаваше, че не иска той да победи. Просто трябваше да се справи без нейната помощ.

— Те са от най-лошите.

— О, не знаеш какво говориш.

— Знам и по-добре ме чуй, момиче. Доброто няма да победи Отреза, или поне не ако е само. Те са като глутница вълци, а шерифът е едно зайче. Ще го разкъсат.

— А какво ще ги победи тогава, а?

Бабата на Одел замълча за секунда, преди да отговори:

— Ловците.

Сега Одел седеше до прозореца и си мислеше за хората като вълци, но единствените образи, които идваха в съзнанието му, бяха картини от стари филми и върколаците от „Здрач“, които изглеждаха странно, когато говореха. Мислеше си и за Лусиъс. Баба му грешеше: Лусиъс не беше куче, а лисица — хитра, коварна лисица като от приказките, само дето никога не губеше. Дори приличаше на лисица с рижата си коса и острите си черти.

Доспа му се и се отдръпна от прозореца. Някъде в тъмнината извряска птица. Той се спря и отново го чу, но този път приличаше повече на чифтосващи се лисици: напомняше на човешки звук, на плачещо дете. Одел се заслуша, докато не заглъхна, после се мушна под завивките. Малко преди да потъне в сън, му хрумна, че звуците от гората бяха по-плътни от гласа на която и да е лисица, и че в тях почти се долавяше викът „мама“, повтарящ се отново и отново.

59

Денят зазори ясен и чист: със синьо небе, едва загатнати облачета и усещане, че светът отново се преобразява под плаща на есента. Тя още не си беше отишла, но дърветата вече бяха оголели, а стреловидните силуети на гъските се носеха високо над тях, напомнящи повече на рисунка, отколкото на истински птици, като припрени драскулки на дете върху синя хартия.

Госпожица Куини отвори вратите на „Шелби“. Тиона Уотсън сложи първите кани с кафе и се върна в кухнята, за да се заеме с бекона. Приготвянето на кафе беше работа на сервитьорките, но тази сутрин и двете бяха закъснели, с което си бяха навлекли сурови погледи от Куини, способни да замразят пикня в движение, както се бе изразила по-възрастната, Деби, и още се оправяха в тоалетната. На госпожица Куини й се стори, че Тиона изглежда уморена и я попита дали всичко е наред у дома. Тиона отвърна, че не е могла да спи през нощта заради крясъците на някакво животно в гората. Чудеше се дали не са били съвкупляващи се лисици, но беше малко рано за това — пикът обикновено настъпваше през януари.

В осем сутринта почти всички маси в заведението бяха вече пълни, а до високите столчета на бара разговаряха още множество мъже и жени — хората наоколо винаги се стичаха в „Шелби“, когато имаше новини за обсъждане или разпространяване. Предната вечер Пери Лътър не се беше прибрал у дома, а родителите му, които бяха излезли да го търсят на развиделяване, не бяха успели да го намерят на обичайните му места за разходка. Шерифската служба беше уведомена и бяха изпратили патрулни автомобили да го търсят. Междувременно шериф Хенкел бе помолил всички, които имат време, да претърсят земите си, в случай че Пери бе претърпял инцидент и лежеше някъде в безпомощно състояние, както и шофьорите да се оглеждат за него по пътя.

— Ще се появи отнякъде — каза Куини с увереността на жена, която бе живяла тук над седемдесет години и познаваше ритъма на хората в общността, и най-вече този на Пери Лътър. Само че и тя беше чула мълвата: че именно той е открил телата на онези две момчета и може би е видял кой ги е заровил. Говореше се за мексиканци от Охайо, а тези хора не се ебаваха, въпреки че последното бе изразено с по-деликатни думи пред нейните уши.

Улисани в темата на деня, госпожица Куини и служителите й не обърнаха внимание на двамата непознати, седнали в дъното на заведението, въпреки че на подобни места непознатите лица обикновено привличаха известен интерес. По-високият от двамата, чернокож мъж в тъмно спортно яке, четеше „Ню Йорк Таймс“, който се продаваше само на една бензиностанция в окръга — нещо, което въпросният мъж вече добре знаеше, защото можеха да седнат да хапнат час по-рано, ако с колегата му не бяха научили този интересен факт по трудния начин. Другият — по-дребен и определено не толкова елегантен, държеше пред себе си списание и го прелистваше на подозрително равни интервали, като възприемаше малка част от напечатаното на страниците му и всичко, което чуваше и виждаше около себе си.

На паркинга спря патрулна кола, от която слезе един от помощник-шерифите. Той влезе в „Шелби“ и си поръча кафе. Малка група хора, сред които и госпожица Куини, бързо го наобиколиха, а мнозина други надаваха ухо отстрани или от масите наоколо, но новини нямаше. Нито следа от Пери Лътър. Хората бяха помолени да се съберат в единайсет сутринта пред шерифската служба, където щяха да бъдат разпределени по групи и райони за претърсване. Обикновено трябваше да минат четиридесет и осем часа, за да бъде обявен някой за изчезнал, но в случая ставаше дума за Пери Лътър и такова отлагане не беше необходимо.

А двамата мъже седяха в ъгъла, пиеха кафето си и слушаха.

Около Отреза обикаляха и други непознати: Джейсън Хейуърд отпрати двама японски туристи, след като бяха стигнали чак до бариерата, препречваща пътя към имота му. Те започнаха да се усмихват и да дърдорят насреща му, а той им показа, че са подминали половин дузина табели „Частен имот“. Наложи се да им помогне да обърнат с множество маневри, а после единият се опита да му благодари, като му натика някакъв тъп бонбон в ръцете. По-късно Брайон Молин каза на Тобин, че е срещнал същите японци на един от южните пътища към Отреза, приведени над полевия определител „Птиците на Западна Вирджиния“ от Стан Текила, но дотогава Отрезът вече си имаше по-големи тревоги от обърканите японски туристи.

Хенкел беше слязъл по същия път малко преди обяд, а когато Тобин го попита по каква работа, шерифът недвусмислено го предупреди да не се закача с него и го осведоми, че ако не вдигне бариерата до десет секунди, ще го закопчае с белезниците за някое дърво, а с правните последици ще се оправя по-късно. Заяви, че иска да се срещне с Оберон, а Тобин, като забеляза погледа му, сметна, че ще е най-добре наистина да вдигне бариерата и да го заведе при Оберон. Гледаше да не бърза, за да се обади на Оберон от пикапа си и да му даде колкото се може повече време да се приготви.

Оберон ги чакаше в южния край на Квадрата и Тобин забеляза, че бариерата зад него е спусната: шерифът нямаше да навлезе по-дълбоко в сърцето на Отреза. Хенкел слезе от колата си и тръгна право към него.

— Пери Лътър е изчезнал — каза той.

— Откъде знаете? — попита Оберон. — Пери Лътър постоянно кръстосва окръга.

— Влиза ли в Отреза?

— Не мисля.

— Е, трябва да разберем със сигурност. Искам разрешение да претърсим.

— Това е частна собственост, шерифе.

— Затова моля за разрешение.

— Не мога да ви позволя. Ние ценим уединението си.

— Глупости.

Оберон замълча. Не беше свикнал да му говорят така.

— Не ми харесва нито тонът ви, нито езикът ви, шериф Хенкел.

— Не ме интересува. Пери няма навика да пренощува навън, без да е казал на майка си и баща си къде ще бъде, и дори тогава винаги стои достатъчно наблизо, за да го виждат от вкъщи. Разтревожени сме за безопасността му. Това е най-голямата частна територия в окръга. Възможно е да е навлязъл в границите й.

— Ако беше така, щяхме да знаем.

— Това сигурно ли е?

— Да.

Тобин наблюдаваше отстрани в очакване на неизбежното избухване. Нямаше да се изненада, ако единият от двамата внезапно скочеше срещу другия в сблъсък, който неминуемо щеше да прерасне в откровен конфликт между Отреза и окръга. Вместо това обаче Оберон отстъпи.

— Ще организирам претърсване на Отреза — каза той.

— Не е достатъчно.

— Какво повече искате?

— Искам хората ми да участват.

— Земята е наша.

— Става дума за човешки живот.

Оберон отново отстъпи.

— Добре, но аз трябва да одобря хората. В окръга има някои личности, които ще стъпят тук само през трупа ми.

Дори Хенкел остана учуден от предложения компромис. Тобин си помисли, че това е повече, отколкото е очаквал.

— Съгласен.

— И ще стоят вън от къщите и стопанските ни постройки.

Устата на Хенкел се изкриви.

— Съгласен — повтори той, макар и по-неохотно от преди.

— Дайте ми час. Ще организирам хора, които да чакат на основните ни входове. Кого ще изпратите?

Хенкел обмисли въпроса и даде списък с имена, две от които бяха незабавно отхвърлени от Оберон без обяснение. Шерифът ги замени с други и Оберон ги прие.

— Ако Пери не бъде открит скоро, ще започна да разпитвам хората за действията и местонахождението им през последните двайсет и четири часа. Това включва и вас, ясно? Ако се наложи, ще ми осигурите достъп до жителите на Отреза.

— Няма проблем. Да се надяваме, че Пери ще се намери жив и здрав и няма да се наложи.

Хенкел погледна през рамото на Оберон към тримата мъже, които бяха излезли от една къща от дясната страна на Квадрата. Дори от това разстояние разпозна внушителната фигура на Касандър и двамата му сина до него. Наблюдаваха отдалеч, без да се приближат. Мариус тъкмо обличаше палтото си, а двигателят на пикапа му работеше.

— Да — каза шерифът, — да се надяваме.

60

Оберон имаше по-малко от час да се приготви за началото на акцията и да се погрижи определени зони от територията да останат извън вниманието. Определено не желаеше някой да оглежда бункера и околностите му, което означаваше, че още с наближаването си до Квадрата влезлите от север трябваше да бъдат насочени на изток или на запад. Така или иначе всичко беше игра: дори Хенкел да подозираше, че Отрезът е замесен в изчезването на Пери Лътър, със сигурност знаеше, че няма да сглупят толкова, че да го изхвърлят на собствена територия.

Следващата му стъпка беше отклонение от основната задача, но въпреки това беше важна, ако ще и само за да защити авторитета си и да намери отдушник на гнева си. Отправи се към къщата на Касандър. Мариус вече беше тръгнал да търси резервни части за генератора, или поне така беше казал баща му. Лусиъс беше в задния двор и проверяваше оранжериите, в които щяха да отглеждат зеленчуци през зимата. Баща му засипваше земята в другия край на градината с мъхове, дървесни кори и накъсани вестници, за да покрие растенията и да избегне ерозията. Намираха си работа, вместо да дойдат и да разберат защо Хенкел е дошъл на крак в Отреза. Нарочно се дистанцираха от водача си.

Когато Оберон се приближи, Лусиъс го чу тъкмо навреме, за да се обърне и брадичката му да поеме удара на юмрука му. Просна се на земята и усети вкус на кръв, но съумя да опази езика си.

— Какво си направил? — изкрещя Оберон.

Рижавият се опита да се изправи, но Оберон продължи да го рита в бедрата, задника, гърба, докато Лусиъс се отказа да бяга и просто се сви на кълбо, за да предпази лицето и слабините си. Междувременно Касандър се нахвърли с всичка сила върху Оберон и двамата паднаха в калта до Лусиъс.

Пръв успя да се изправи Оберон, но Касандър и синът му бързо застанаха насреща му. Оберон със задоволство видя кръвта, която се стичаше от устата на Лусиъс, както и отока на окото му, където бе попаднал един от ритниците.

— Какво си направил с Пери Лътър? — попита Оберон.

Лусиъс изтри кръвта, доколкото можа. Въпреки изричното предупреждение към Бенедикт да си мълчи, самият той се разприказва, преди мозъкът му да се е прояснил. Мразеше Оберон, защото го плашеше.

— Той ни видя.

— Кога?

— Когато заравяхме Килиан и Хъф.

— Откъде знаеш?

— Мернах го, че ни гледа от гората. Беше само за няколко секунди, после изчезна, но съм сигурен, че беше той. Трябваше да ти кажа по-рано, но…

— Продължавай.

— Уплаших се.

Повръщаше му се от унижението заради това признание.

— И?

Лусиъс погледна към баща си, който кимна веднъж.

— Погрижихме се за него.

— Погрижихте се?

— Стана бързо. Не е страдал. Не искахме. Винаги съм харесвал Пери.

Оберон се обърна към Касандър.

— Ти си знаел за това? Знаел си и нищо не си ми казал?

Касандър не отмести поглед. Те ме предизвикват открито, помисли си Оберон. Така се започва.

— Щяхме да ти кажем. Аз щях да ти кажа.

— Кога?

Касандър сви рамене. Днес, утре, другата седмица — нямаше значение. Работата беше свършена.

— Хенкел идва — съобщи им Оберон. — Води хора, които да претърсят Отреза.

Касандър изглеждаше поразен. Лусиъс спря да попива кръвта от устата си.

— Трябва да го спрем — каза Касандър.

— Ти май не разбираш. Синът ти ги доведе тук със своите действия. Няма да попреча на Хенкел да влезе. Лично му разреших.

— Позволил си му да влезе в Отреза?

— Ако не го бях направил, щеше да поиска съдебна заповед и щеше да я получи. Това щеше да ни докара повече неприятности, а вече си имаме достатъчно заради Килиан и Хъф. Половината окръг търси Пери Лътър. Ако застанем на пътя им, ще се обърнат срещу нас. Няма причина да възпрепятстваме издирването, освен ако не крием нещо.

Оберон неохотно погледна към Лусиъс.

— Къде го скри?

— Отвъд границата на окръга. Заровихме го дълбоко и натрупахме тухли отгоре. Никой няма да го намери.

— Вие?

— Аз и Бенедикт.

Оберон сви юмруци. Искаше му се да каже още нещо, да смели Лусиъс от бой — и баща му заедно с него. Вместо това каза само:

— Когато всичко това приключи, ще отговаряте за смъртта на Пери Лътър. Дотогава отиваш на западния път и чакаш хората на шерифа. Гледай никой да не се отклонява от пътя и се опитай да ги забавиш, колкото можеш. Касандър, ти организирай водачи за другите групи, а после вземи четирима мъже, с които да следите района около бункера. Ако някой се доближи, отклонете го. Не искам никой да припари толкова близо, че да го види, ясен ли съм?

— Да. Ами ти?

— Щом приключа, ще се присъединя към Хенкел.

— Няма ли…?

— Какво?

— Няма ли да ги убиеш? — попита Касандър.

Всички знаеха за какво говори. Нямаше нужда да го изрича на глас.

— Прекалено ценни са, за да ги убия. Жена ми ще се погрижи да си мълчат. Но синът ти току-що пропиля петдесет процента от дела на семейството ви. Молете се тези растения да оцелеят през зимата, че иначе ще просите храна.

Касандър не понечи да спори. Двамата със сина му проследиха с поглед Оберон, докато се отдалечаваше. Времето му изтичаше, това на Касандър наближаваше.

— Петдесет процента! — възмути се Лусиъс. — Не можем да го допуснем. Изработихме си целия дял. Аз го изработих в Мейн.

— Знам. Не се притеснявай. Няма да стане.

— Мисли си, че сам съм решил да убия Пери.

— Засега. Нали не си казал нищо на Бенедикт, което да го наведе на друга мисъл?

— Нито дума. Все още ли мислиш, че постъпихме правилно?

— Да.

Оберон почти беше стигнал до къщата си. Гърбът му все още беше невъзможно широк, но ходеше леко прегърбен. Остаряваше.

— Ако кажеш, ще го убия — рече Лусиъс.

Баща му го хвана за врата.

— Ще видим. Сега се приготви да посрещнеш хората.

Мълвата, че в Отреза ще нахлуят външни лица, бързо плъзна из територията, но всички разбраха какво се очаква от тях. Мъже, жени и деца — достатъчно големи, за да разберат значимостта на случващото се, плъзнаха из гората, за да следят претърсващите екипи.

Оберон отиде при Шера. Беше му нужна за това, което предстоеше: тя умееше да успокоява. Шера прати Тамара да повика Хана, жената на Брам, за да й помогне. Когато Хана пристигна, двете жени бързо отидоха в бараката, където държаха кучките. Шера отвори външната врата, зад която имаше друга врата с прозорец от дебела, бронирана пластмаса.

От другата страна с няма враждебност я гледаха две бременни жени.

61

Пейдж Дънстан беше пленница в Отреза от три години. За това време беше родила две деца, момичета, едно на Касандър и едно на Оберон. Сега беше бременна в шестия месец с трето дете, отново от Оберон. Всички бременности бяха резултат от изнасилване, въпреки че след първите пъти се бе отказала да се бори и се бе научила да се дистанцира от случващото се, така че тялото и съзнанието й се превърнаха в две независими единици. Не беше идеалното решение, но беше най-доброто предвид обстоятелствата.

Пейдж беше похитена от дома си близо до Портланд, Орегон, от Касандър Хоб. Не помнеше почти нищо: тъмна нощ, бус, внезапна остра болка отстрани на шията. Когато се събуди, беше затворена зад фалшива стена в задната част на буса. Там тя се хранеше, спеше, пикаеше и изхождаше, без да може да излезе навън, докато бусът не достигна целта си. По това време краката й вече бяха толкова отслабнали и схванати, че тя се свлече на земята и се наложи да я отнесат на ръце до бъдещия й затвор.

Постройката имаше фотьойли, две стаи, книги и списания, които биваха редовно подменяни с нови, лаптоп без достъп до интернет, но позволяващ гледането на филми, и шкаф с храна. Нямаше печка и микровълнова фурна, така че всички запаси се състояха от сладки изделия, зърнени закуски, плодове, чипс, преработени меса — все неща, които можеха да се консумират студени и без готвене. Веднъж дневно й носеха топла храна. Даваха й само пластмасови прибори и не й оставяха храна в консерви и метални съдове, които би могла да използва, за да нарани себе си или някого другиго. Отрезът беше научил този урок по трудния начин: след две години в плен Шера, която беше малко по-искрена от другите жени, които се грижеха за нея, й разказа, че предшественичката й е прерязала вените си с капачката от консерва с боб. Пейдж научи само първото име на тази жена: Сали. Била погребана в гробището на Отреза под чуждо име.

Пак беше по-добър край от този, който сполетя Кори. Пейдж още не можеше да я забрави. Беше прекарала една година с нея. Когато пристигна, Кори вече беше бременна, а скоро след това роди момченце. Когато Кори се опита да избяга, Пейдж не беше в състояние: беше бременна в осмия месец с първото си дете и не можеше да мине през прозореца, хоросана на който Кори старателно беше изронила, заменяйки го с дъвки и мокри вестници, за да не си личи. Пратили подире й кучетата и едно от тях я бе съборило на земята, след което прегризало артерията на шията й. Погребаха я при Сали, а големите прозорци бяха заменени с малки процепи в стените.

Пейдж беше пометнала веднъж, а единствената помощ преди и след ражданията беше тази, която можеха да й окажат жените в Отреза. Все пак те раждаха там от векове и притежаваха значителни, макар и примитивни, акушерски умения. Сексът от страна на мъжете беше изцяло функционален, въпреки че Касандър и Оберон проявяваха известна грижа и внимание. Изнасилванията като цяло траеха само докато забременееше, след което почти веднага се прекратяваха, въпреки че някои мъже имаха правото да я използват и след това, стига да не вредяха на нея и на плода.

Не знаеше какво е станало с децата. Хана и Шера й бяха казали само, че вече не са в Отреза. Пейдж беше кръстила момиченцата си: Ейми, на майка си, и Мередит, на сестра си. Макар и рожби на сексуално насилие, тя все още страдаше от загубата им. Опитваше се да го скрие от себе си, но травмата от раздялата, въпреки начина на зачеване, беше отворена рана. Не минаваше и ден, без да поплаче за тях.

Чудеше се дали майка й е жива, дали семейството й още я търси. Надяваше се някой ден да се върне при близките си, жива или мъртва. Питаше се дали това някога ще стане, или и тя щеше да почива навеки под фалшив кръст. Не беше сигурна, че ще издържи още едно изнасилване. Тази бременност я изтощаваше. Тялото й беше изцедено. Когато се погледнеше в пластмасовото огледало в банята, не можеше да се познае: насреща я гледаше много, много по-стара жена.

Понякога — през по-голямата част от времето — й се искаше да умре, но ако това станеше, никой никога нямаше да разбере какво я е сполетяло и ужасът щеше да продължи: щеше да има още отвлечени момичета, още изнасилвания, още бременности, още изчезнали деца. Затова Пейдж се държеше и чакаше своя шанс, защото знаеше, че шанс неминуемо ще й се открие. Отказваше да изпадне в отчаяние, защото, ако това се случеше, щеше да полудее. Също като Гейл.

Гейл беше отвлечена от улиците на Вашингтон — поредното хлапе, което бе избягало от лошия живот у дома, за да опита късмета си в големия град, въпреки че Пейдж не беше сигурна какво е очаквала да намери там, освен още по-труден живот. Гейл започна да плаче и пищи от момента, в който дойде в съзнание. Пейдж се опита да я успокои, но не можеше да й предложи кой знае каква утеха. Известно време кри от нея откога самата тя е в плен, но в крайна сметка й каза истината. Разказа й какво ще се случи с нея и как най-добре да се справи, но Гейл се пречупи още преди първото изнасилване. Може би се беше пречупила още преди да стигне до Вашингтон, поне така й се струваше на Пейдж. Изглеждаше като момиче, което вече е видяло най-лошите мъже на света, но тези в Отреза я опровергаха.

Понякога Пейдж успяваше да води свързан разговор с Гейл, но тези случаи ставаха все по-редки, откакто тя бе заченала. През повечето време Гейл си тананикаше нещо под носа, макар че надали пееше на бебето. При един от малкото им истински разговори Гейл попита Пейдж как да направи аборт. Пейдж я разубеди, най-вече защото някога и тя самата го беше обмисляла. Две неща я бяха накарали да се откаже. Първото беше, че дори да намереше начин да предизвика аборт, можеше и самата тя да пострада фатално. Второто бяха думите на Шера, след като бе заченала за първи път.

— Ако нараниш бебето, ще те убият — предупреди я Шера. — Ще те заровят в гората при другите. Но ако го износиш докрай, ще се грижат за теб и нищо няма да ти се случи.

Пейдж я погледна невярващо. Беше отвлечена, държана в плен и изнасилвана, докато не я заплодиха. И на това му викаха „нищо няма да ти се случи“?

Шера отгатна мислите й.

— Ще си отидеш трудно. Не си мисли, че ще бъде просто куршум или нож. Ще те изгорят.

Пейдж си помисли, че не е чула добре.

— Ще ме изгорят?

— Няма да си първата.

Пейдж не можеше да намери думи, с които да изрази чувствата си. Плен, изнасилване, принудително раждане… изгаряне? Все едно я бяха върнали в Средновековието.

— Защо им позволяваш да постъпват така с мен?

Шера сви рамене.

— Аз не искам да страдаш и ще направя всичко, за да бъдеш жива и здрава. Всички жени тук ще се постараем. Но ти не си от Отреза, а Отрезът се грижи за своите.

В началото Пейдж крещеше за помощ, също като Гейл, но никой извън Отреза не я чуваше. Хана я бе предупредила да пази тишина, но Пейдж я бе пратила на майната си.

После дойде Оберон и Пейдж спря да крещи.

Веднъж се опита да избяга — малко след първото раждане, когато Марта, една от по-възрастните жени, която по-късно беше починала, й донесе ежедневната порция топла храна. Пейдж я блъсна на земята и побягна, но я хванаха след броени минути. Пръв я настигна Лусиъс, който я удари толкова силно отстрани на главата, че дясното й ухо частично оглуша. За наказание я затвориха в мазето под колибата. Тя дори не знаеше, че там има мазе — тъй добре бяха скрили входа под една от дъските на пода. Оставиха я там два дни в пълен мрак само на хляб и вода и една кофа за облекчаване. Това беше най-голямото изпитание за разсъдъка й.

Дълго чака някой да дойде в Отреза — някой външен. Но не би. Въпреки това не беше изгубила докрай надежда — не и докато не дочу разговора на Касандър и Хана, след като се бе потвърдила последната й бременност. Беше заченала трудно, а и помятането преди това ги тревожеше. Ако не можеше да ражда повече, за какво им беше? Хана и Касандър мислеха, че спи, но Пейдж се беше събудила, за да пишка, и ги чу да говорят недалеч от един от отворите за проветрение на стената.

— Време е — каза Касандър. — Мислех си, че кръвта й ще изтече.

— Може би трябва да потърсиш друга. Досега не сме имали повече от три раждания от една жена. Увреждат се. Не е същото като между съпруг и съпруга.

— Знам разликата.

— Добре. Иначе Шера нямаше да е доволна.

Касандър се засмя, а Пейдж се върна в леглото, размишлявайки над тази информация, макар да се страхуваше за живота си. Шера беше жена на Оберон. Нима Касандър спеше с нея зад гърба му?

Ала Пейдж си имаше други, по-непосредствени тревоги. След това бебе щяха да я убият. Със сигурност. Трябваше да се опита да избяга отново, но я пускаха само за час навън в оградения двор зад колибата и винаги я наблюдаваха. Жените внимаваха да стоят на разстояние, а понякога бяха и въоръжени. Дори когато идваха да проверят състоянието им, винаги бяха поне две и първата им работа беше да ги разделят. Заключваха Пейдж в стаята й, докато прегледат Гейл, и обратното. Колкото и да го мислеше и от каквито и ъгли да го разглеждаше, нямаше как да избяга. Щеше да умре в Отреза, и то скоро.

Най-големият прозорец беше не повече от трийсет сантиметра широк и по-малко от метър висок, затворен с плексиглас, който се беше надраскал с годините и всичко се виждаше като в мъгла. Въпреки това Пейдж обичаше да седи и да гледа света отвъд стените на затвора си. Щом изгубеше желание и енергия и за това, вероятно щеше да приветства последната визита на пленителите си и сама да отиде в гората при гроба си.

Сега пред прозореца имаше необичайно оживление: Шера и Хана приближаваха бързо, следвани от Оберон. Изглеждаха разтревожени.

— Нещо се случва — каза тя.

Гейл спря да си напява и я погледна.

— Може би ще ни пуснат.

Тя се разкиска, после спря.

— Мисля да убия някоя от тях.

Каза го така, сякаш се чудеше дали да пробва друга рокля — бялата или синята, но Пейдж никога не я бе чувала да говори с този тон.

— Кого? — попита тя с любопитство.

— Хана. Не, Шера. Тя се преструва, че я е грижа за нас, но всъщност не й пука. Хана поне не се преструва.

— И кога ще го направиш?

Гейл обмисли въпроса.

— Днес?

Пейдж долови въпросителната интонация. Може би не всичко е загубено, помисли си.

Отрезът приближаваха. Тя се отдръпна от прозореца и коленичи внимателно пред Гейл, пазейки натежалия си корем.

— Ще ти помогна да ги убием. Не днес, но скоро. Само изчакай да ти дам сигнал. Става ли?

— Да.

— Добре.

— А после искам да убия и Касандър, и Оберон, и Мариус, и Лусиъс…

Всичко по реда си, помисли си Пейдж.

— Да, ще измислим как да убием и тях.

62

Хенкел беше в групата, която влезе в Отреза от юг: бяха общо десет души, включително хората от Отреза, и се разпръснаха в редица, която позволяваше на всеки да вижда тези отляво и отдясно. Викаха името на Пери Лътър, изчакваха малко и продължаваха напред. Имаха по едно куче във всяка група, но нито едно не долавяше миризмата на Пери. Въпреки че не би го казал на глас, Хенкел не хранеше големи надежди да намерят младежа тук. Ако някой от Отреза беше замесен в изчезването му — или, не дай си боже, в убийството му, — вероятно си бяха взели поука от случая с Килиан и Хъф и го бяха заровили далеч от територията си.

Хенкел съзнаваше, че предубеждението му спрямо Оберон и хората му възпрепятства издирването. Напълно възможно бе Отрезът да няма нищо общо с бедата, сполетяла Пери — а несъмнено такава имаше, — което означаваше, че в момента губи ценно време и ресурси.

Но макар да нямаше преки улики, свързващи Пери с Отреза, Хенкел имаше почти двайсетгодишен опит в тази работа. Историята на Отреза, изпълнена с насилие и слухове за престъпни дейности, беше обществената тайна на окръга. Единственият спорен въпрос беше дали напоследък Отрезът е започнал да се укротява в името на по-конвенционален начин на живот — поне доколкото може да се очаква от изолирана общност, която се бе затворила в своята си земя и в която никой не носеше нормално име като Дейв или Стив. Може и да имаше известен елемент на истина в твърдението, че по-съмнителните дейности на Отреза са в застой, но това не означаваше, че са преустановени окончателно. Злото още витаеше там.

За Хенкел претърсването беше средство за натиск върху Оберон и хората му. При положение че разследването за Килиан и Хъф беше насочено в друга посока, това беше най-добрата му възможност. И ако Пери Лътър не се появеше скоро, Хенкел щеше да започне да повтаря името му по всички телевизионни канали и радиостанции и да говори с всеки журналист, който пожелаеше да го изслуша. Да сее семена на съмнение в Отреза. Натиск, натиск, натиск; скоро нещо щеше да се пропука. Сигурен беше в това.

Групата продължи напред. Кучето душеше и скимтеше. Когато Хенкел спря да се облекчи, изпитвайки леко удоволствие, че ще пикае в Отреза, му се стори, че вижда две деца да ги следват. Брайън Кибъл, който държеше железария в Търли и някак бе успял да оцелее трийсет години в бизнеса въпреки огромния „Сиърс“ до границата на окръга, изчака Хенкел да се върне и за кратко се смени с един от другите, за да се чуват.

— Видя ли ги? — попита Кибъл.

— Да.

— Гадни призрачета, жилави като чугун. От това място ме побиват тръпки.

— Гора и пръст, като навсякъде.

— Не е така и го знаеш.

Зад тях се появи Лусиъс, синът на Касандър, който проверяваше защо двамата мъже се бавят. Хенкел беше забелязал синината на лицето му от самото начало, но през последния час аркадата беше отекла и сега дясното му око стоеше наполовина затворено.

— Всичко наред ли е? — попита Лусиъс.

— Поемаме си въздух — отвърна Хенкел. — Трябва да сложиш нещо на това око.

— Удари ме вратата на пикапа.

— Да — рече сухо Кибъл, — вратите правят такива неща, ако им изскочиш ненадейно.

Хенкел си помисли, че различава следи от грайфер върху лицето на младия мъж. Може и да грешеше, но беше почти сигурен, че някой го е сритал с тежка обувка във физиономията. Ала не беше Пери Лътър: той винаги носеше маратонки, в слънце и пек.

— Трябва да продължаваме — каза Лусиъс. — Да не нарушаваме редицата.

Шерифът кимна и хвърли последен поглед през рамо. От високите до коляно треви го гледаше момиче, полускрито зад едно дърво. Носеше зеленикавокафяви дрехи, с които изглеждаше като част от пейзажа, сякаш фиданка.

Хенкел потрепери и й обърна гръб, за да продължи издирването.

63

Даниъл Старчър, адвокат, работеше в малка кантора в красивото историческо градче Луисбърг. Вписваше се чудесно сред галериите и винарните, антикварните магазинчета и агенциите за недвижими имоти, стъпил с единия крак в стария, а с другия — в новия свят, като гигантски правен колос, съчетал южняшките маниери със съвременния разум. От прозореца на офиса му се виждаше старото каменно гробище на презвитерианската църква и беемвето, което шофираше в момента. Стените на кантората му бяха накичени с внимателно подбрани произведения на изкуството, предимно от южняшки художници. Практиката му беше специализирана в гражданското право и много рядко поемаше наказателни дела. Местните казваха, че Даниъл Старчър не обича да си цапа ръцете и предпочита клиенти, които дори да нарушават закона, го правят с риза с бяла якичка.

Старчър беше един от адвокатите на Отреза, избран колкото заради малката вероятност някой да заподозре връзка помежду им, толкова и заради способностите и дискретността му. В редките случаи, когато жители на Отреза се озовяха в затруднения от криминален характер, Старчър прехвърляше делото на някои от послушните си колеги в околните градове, всички от които обучени под неговата егида и заразени от меката му, но силна поквара. Пълен социопат, Старчър представляваше истинска морална бездна. Хората в Луисбърг го смятаха за гей, но на практика той просто не изпитваше сексуално влечение. Обаче много обичаше парите. В неговите очи онези, които твърдяха, че богатството не те прави щастлив, просто не бяха достигнали подходящо ниво на финансово благоденствие.

Старчър уреждаше частните осиновявания от името на Отреза. Много го биваше за тази работа. При нужда можеше да намери „майка“, която да свидетелства, че детето е нейно и дори да изпълни драматична сцена на страдание, задето се отказва от детето си, придружено от облекчение, че сега то ще има по-добър живот, отколкото тя може да му даде. Подобни театри рядко се бяха налагали в дългогодишните му взаимоотношения с Отреза. Осиновителите обикновено бяха доволни просто да получат здраво бяло дете с колкото се може по-малко правни усложнения. Повечето осъзнаваха, че е най-добре процесът да не предизвиква излишно внимание. Купуваха си бебе и плащаха хонорар, който покриваше бързото осигуряване на всички нужни документи. След като детето бъдеше доставено на бъдещите родители, Старчър не очакваше повече да чуе за тях и досега не го бяха разочаровали в това отношение.

Беше избрал три възможни двойки за двете деца, обещани от Отреза, и след кратко наддаване списъкът бе освободен от излишния трети. За щастие или нещастие, в зависимост от гледната точка на евентуалния родител, през последните дни се бе появил нов кандидат-купувач или по-точно, консорциум от купувачи. Представиха се като стандартна двойка на средна възраст, желаеща да осинови детето, което вече не могат сами да създадат, но Старчър не беше глупак и винаги проверяваше лично. Не можа да потвърди препоръките им, а справката в банката показа серия от значителни плащания към нова сметка през последния месец.

По-сериозното задълбаване разкри връзка с мъж на име Пауло Торак — порнограф с доходоносен страничен бизнес в най-лошия тип детска порнография. Името му беше познато на Старчър, защото именно един от неговите хора му бе осигурил материалите, с които беше уличен и по-късно осъден Джеръм Бърнел. Старчър изпрати някои от по-безскрупулните си колеги да разпитат Торак и макар онзи да отказа да посочи имена, призна, че група мъже с особени вкусове са готови да похарчат значителна сума пари, за да се сдобият с дете — за предпочитане мъжко, но щяха да се съгласят и на женско, — за свое собствено удоволствие. Когато чу горната граница на офертата и получи предложение за още десет процента за услугите си, Старчър веднага оряза предишния списък от две двойки родители с още петдесет процента и се съгласи да продаде едно от децата на консорциума.

Знаеше, че ще трябва да скрие характера на сделката от Оберон, който беше безкомпромисен в това отношение. Щеше да се наложи да поизлъже малко, което му се удаваше с лекота. Ала Старчър също така знаеше, че времето на Оберон изтича, и беше насърчил Касандър Хоб в амбициите му да поеме водачеството на Отреза. Касандър беше по-гъвкав от Оберон, но и по-опасен. Затова адвокатът реши да не лъже и него за продажбата и му предложи една четвърт от собствения си бонус за подслаждане на сделката.

Касандър прие, пък и Старчър щеше да се изненада, ако беше възразил. Адвокатът умееше добре да преценява хората и тъй като самият той не притежаваше качества на характера, достойни за споменаване, можеше спокойно да съди тези на другите.

Касандър му позвъни тъкмо когато Старчър си отваряше бутилка хубаво каберне совиньон, за да отпразнува успешния край на едно гражданско дело. Вече си беше събул обувките и се канеше да се потопи в роман на Уилбър Смит. Прекъсването от Касандър щеше да го подразни във всеки момент, но в този му беше особено неприятно. Обаждаше се отнякъде на открито и говореше тихо, за да не го чуят.

Оберон беше позволил претърсване на Отреза. Това само по себе си беше достатъчно лошо, но освен това Касандър беше научил — Старчър не искаше да знае как, макар да подозираше, — че Оберон може да спре продажбата на едното дете, ако се окаже момче, и да го задържи за себе си.

— Време е за нов водач — каза Касандър.

Мислейки си за обещания бонус, Старчър отвърна:

— Мисля, че така ще е най-добре.

И така, беше решено.

64

Майор Алвин Мартин от Щатската полиция на Западна Вирджиния беше изминал дълъг път от окръг Хейвън, Вирджиния: не физически, защото с кола може да се върне там доста бързо, ако поискаше — което той със сигурност не желаеше, — а с оглед на ранга, доходите и възможностите за кариерно развитие. Не му липсваше шерифското място в Хейвън. Имаше син, който скоро щеше да завърши гимназия, друг в прогимназията и дъщеря, която учеше за адвокат. Имаше и съпруга, която остаряваше по-добре от него — и не му го навираше във физиономията, което беше адски християнско от нейна страна. Имаше дори куче, на име Роко, което вероятно беше най-глупавото животно в кучешката история, но нямаше ни една клетка лошотия в дръгливото си тяло.

Понякога минаваха цели дни, без Мартин да се замисли за мъртвите деца и мъжа, който беше участвал в убийството им десет години по-рано. Дълго се беше питал дали е можел да направи нещо, за да спре убийствата и да предаде на съд виновните. След много ровене в душата си и пространни разговори с пастора и съпругата си реши, че не е можел, но това не му донесе голяма утеха.

Две от телата още не бяха идентифицирани. Мартин не знаеше как е възможно това. Някъде в страната някоя майка или баща издирваха детето си, но или не знаеха, или нямаха желание да отидат до Ню Йорк за ДНК тест. Двете неразпознати деца бяха погребани в бедняшки гроб, след като им бяха взети проби от тъканите — в случай че някой все пак ги потърсеше. Дотогава щяха да лежат под сенките на два малки бели кръста, без никой да ги оплаква, освен Мартин и съпругата му, които идваха веднъж годишно, за да оставят цветя и да се помолят за душите на дечицата, заровени в пръстта. Те и още един човек.

Пазачът на гробището го беше споменал на Мартин преди няколко години, когато забеляза, че шерифът ходи на гробовете. Каза му, че още един мъж идва редовно, макар че никога не оставя цветя. Мартин го помоли да го опише и веднага се досети кой е: частният детектив Чарли Паркър.

Пазачът си го спомняше ясно заради един случай, който още го тормозеше. Един ясен пролетен следобед мъжът влязъл в гробището. По-късно, по залез-слънце, пазачът го видял да седи на пейка, а до него стояли две деца. Въпреки че мъжът като че ли не ги забелязвал и не се обръщал да говори с тях, пазачът беше убеден, че е съзнавал присъствието им.

— Защо не се е опитал да разбере кои са? — попита Мартин.

— Мисля, че добре знаеше кои са. И затова не се обръщаше.

От този разговор Мартин още го побиваха тръпки. Оттогава насам не се чувстваше спокоен на гробището.

Мислите му не се насочваха често към Паркър, до голяма степен благодарение на силата на волята му, което може би все пак означаваше, че мисли за него, докато се опитва да не го прави. Детективът присъстваше в подсъзнанието му — като петно, което не може да се изпере и трябва просто да бъде пренебрегвано, доколкото това е възможно. Да, Паркър беше разкрил едно неимоверно зло и му бе сложил край, но пък беше оставил след себе си погром и кариерата на Мартин почти със сигурност бе част от него. Беше успял да загърби Хейвън и да се издигне до сегашната си позиция въпреки, а не благодарение на Паркър.

Или поне така убеждаваше себе си. Като чернокож мъж, който си бе пробил път през редица предимно бели правни институции, Мартин бе свикнал да не обръща внимание на всичко неприятно и унизително и да вярва на собствените си лъжи, когато се налага. Иначе нямаше да оцелее.

Мартин беше толкова потънал в мислите си, че не забеляза кога на вратата му е застанала Естел, една от служителките в екипа му.

— Прощавайте, че ви безпокоя, сър, но долу чака един мъж, който твърди, че е дошъл да се срещне с вас.

— Каза ли името си?

— Не, но ми предаде това.

Тя му подаде кутийка кибрит от „Хейвън Вю Мотел“. Мотелът беше затворил врати преди много години и не можеше да се каже, че това няма връзка с краткото гостуване на Паркър в него. Мартин отвори кутийката. Вътре пишеше: „Обзалагам се, че още държиш килиите си чисти и спретнати“.

Обзе го странно чувство.

Мислех за него, каза си той. Появи се в мислите ми и го призовах като призрак.

Или демон.

— Какво да му предам? — попита Естел.

— Че ще сляза след няколко минути.

Естел се обърна, но Мартин я спря.

— Всъщност сам ще се оправя — каза той, докато взимаше шапката и палтото си.

65

Мартин заведе Паркър в „Капитол Роустърс“, което беше достатъчно далеч от полицейския участък — от другата страна на река Канауа, за да намали риска да ги забележи някой, който би се заинтересувал от компанията на Мартин. Макар че, когато ставаше дума за кафе с този човек, дори да бяха отскочили до някой от съседните щати, пак щяха да бъдат по-близо до „Джеферсън“ 725^[22], отколкото би му се искало. Двамата седнаха отвън с лице към сергиите на пазара. Мартин все още не знаеше защо Паркър е в Чарлстън. Детективът бе казал само, че иска да поговорят, и Мартин прецени, че ще е добре да го направят с по-малко униформени наоколо.

И двамата се бяха променили. Бяха остарели, посивели, може би малко помъдрели, а ръцете на Паркър бяха оцапани с повече кръв. Подобно повечето хора, които бяха пресекли пътя му, Мартин имаше известна представа с какви случаи се захваща детективът. Досега трябваше да е умрял поне десет пъти, но ето че седеше тук и пиеше най-скъпото кафе в заведението за сметка на Мартин само и само за да го подразни. Упоритото оцеляване на Паркър беше достатъчно, за да накара човек да повярва в Бог, или напротив — да оспори съществуването му, всичко в зависимост от гледната точка. Двамата отпиваха от чашите си, без да си говорят за дреболии, докато Паркър не реши да започне.

— Един човек на име Харпър Грифин изгоря в колата си в Портланд миналия уикенд — каза той.

— Видях.

— Познаваш ли го?

— Имаше досие, но нищо сериозно.

— Свързаха ли се с теб от полицията в Портланд?

— Не лично, но се обадиха. Искаха да знаят кой в Западна Вирджиния би могъл да направи подобно нещо, като че ли ние тук обичаме да подпалваме хората.

От тона му ставаше ясно, че който и да беше звъннал от Портланд, не беше успял да затопли отношенията между двете полицейски управления.

— Някаква идея кой се е обадил?

— Фънкшън, Фарнолд… нещо такова.

— Фърниш.

— Да, точно така. Да не сте приятели?

— Обиждаш ме.

Паркър отпи продължителна глътка от кафето си. По дяволите, помисли си Мартин, това си е muy саrо^[23] чаша със смлени зърна и вода. Този кучи син можеше поне да я пие по-полека.

— А какъв ти се пада Грифин? — попита вместо това той.

— Подозирам, че е замесен в изчезването на един клиент.

— Кой?

— Джеръм Бърнел.

— Фарадей…

— Фърниш.

— Да, той спомена това име, но не ни говореше нищо.

— Мисля, че има връзка с окръг Пласи.

Паркър забеляза лекото колебание в жеста, с който Мартин надигна чашата към устата си. Да видим, помисли си.

— Така ли?

— Това е в Западна Вирджиния.

— Знам къде е.

— А какъв е проблемът с окръг Пласи?

— Казал ли съм, че има проблем?

— От теб би излязъл добър покерджия, но не и знаменит.

Мартин се облегна на стената. Защо не си беше останал вкъщи тази сутрин? Но вече беше късно.

— В Пласи живеят по-малко от пет хиляди души — каза той. — Малко, тихо, хубаво, бедняшко и на практика без престъпност. С една дума, нищо.

— Звучи прекрасно — отвърна Паркър, — освен че е бедняшко. Но бедността ражда престъпност, а престъпността ражда насилие… как така Пласи е останал райско местенце?

— Официално, заради сравнително възрастното си население и ефективните институции. В такава малка юрисдикция представителите на закона обикновено познават хората, които биха могли да създават проблеми, и работят с тях, за да си гарантират сдържаността им.

— Така ли правят представителите на закона в Пласи?

— Не. Някой друг го прави вместо тях.

Мартин изчопли парченце засъхнала кал от иначе безупречния си панталон. Той беше праволинеен човек. Ако нещо го беше подразнило в кутийката кибрит на Паркър, то беше фактът, че килиите му наистина бяха чисти. Мартин правеше всичко възможно полицията в щата да поддържа подобен стандарт на чистота, но Западна Вирджиния беше особен случай. Насилието тук вилнееше в епидемични размери още от основаването на щата, а планинският му терен дълго време бе възпрепятствал ефективното налагане на ред и законност. За това бяха спомогнали и частните феодални имения в малките селски райони, които предпочитаха да решават споровете си със сила, без да разчитат на полицията. С развиването на въгледобива насилието в щата бе започнало да се свързва с индустриалния прогрес, а по мащаб сблъсъците между собствениците на мините и синдикатите се бяха наредили до проституцията, хазарта и наркотиците. Като добавим последиците от сухия режим, през първата половина на миналия век Западна Вирджиния дълго се бе пържила в собствения си сос, а тази й история напълно съответстваше на отровните химикали, които попиваха в почвата й. Ако нещо пораснеше от нея, то със сигурност щеше да носи белезите на тези отрови.

Най-лош от всичко беше въгледобивът. Да, той осигуряваше работни места — в мрачни, опасни условия, които не биха били напълно чужди на миньорите от предишните векове, описвали спускането в галериите като удавяне, — но на цената на сляпата лоялност от страна на властите и бавното унищожаване на самия щат.

Сега тези работни места постепенно намаляваха, а най-големият работодател в Западна Вирджиния беше „Уолмарт“. Последиците от неуспехите на цели поколения обаче не можеха да бъдат лесно заличени, което днес означаваше затлъстяване, злоупотреба с наркотици, бъбречни заболявания, емфиземи и най-ниското ниво на образование в цялата страна. Западна Вирджиния беше попаднала във водовъртежа на упадъка.

Ала и Мартин, също като Едуард Хенкел, обичаше този щат: величавите му пейзажи, въпреки усилията на минните и химическите компании да ги погубят, и почтеността на хората, въпреки корупцията на ония, от които се очакваше да защитават интересите им. И, разбира се, твърдоглавието на тези, последните, които бяха станали свидетели на това как поколения наред работят до смърт за една индустрия, която през 1972 г. доведе до срутването на една от стените на въгледобивния басейн и заливането на шестнайсет града по продължението на Бъфало Крийк Холоу. Инцидентът уби сто двайсет и пет души, а индустрията го обяви за Божия воля.

Мартин разказа всичко това на Паркър, докато слънцето грееше над пазара, а на изток Хенкел и хората му напразно обикаляха из Отреза.

— Окръг Пласи се управлява от Отреза — каза накрая Мартин. — И причината това да бъде допускано векове наред е, че го правят по-добре от щатските власти. Ако оплескаш водоснабдяването или замърсиш някоя река или поток, отговаряш пред Отреза. Ако се опиташ да спретнеш лаборатория за метамфетамини, Отрезът ще я унищожи и ще ти даде двайсет и четири часа да се разкараш, а за твое добро е никога повече да не се връщаш. Ако се захванеш с каквато и да било престъпна дейност — не дай си боже, да вдигнеш ръка срещу жена си, — Отрезът веднага ще те пипне и повече няма да го повториш.

Паркър се замисли над това.

— И всичко това в името на реда и доброто управление?

— Всичко това в името на спокойствието. Те не искат никой да ги закача.

— Защо?

— Официалната версия: за да си живеят, работят и гледат собствените си дела.

— А неофициалната?

— Задай въпроса какви са тези дела.

— И ще получа ли отговор?

— Не и от мен, но не съм аз човекът, когото трябва да питаш.

— А кого да питам?

— Шерифа на окръг Пласи, Ед Хенкел. Хич не харесва Отреза — толкова, че е станал трън в задника на някои хора в Чарлстьн. Непрекъснато вдига тревога. И дъжд да завали, пак Отрезът ще му е виновен. Ако можеше, щеше да изгори цялото им селище и да го засипе със сол.

— Как тогава са го избрали?

— Може би в Пласи има достатъчно хора, които вярват, че властта не трябва да се дава на Отреза — или поне, че той трябва да се държи под контрол.

— Дали Хенкел ще се съгласи да говори с мен?

— Питай го.

— Ще му кажеш ли да ме очаква?

— Можеш да се обзаложиш.

— Предпочитам да не го правиш.

— С цялото ми уважение, но предпочитанията ти слабо ме интересуват. И аз имам един въпрос: колко проблеми мислиш да докараш на окръг Пласи?

— Още не съм решил.

Мартин си представи скала, в долния край на която стоеше желаното количество неприятности, и Паркър, който кръжеше някъде около горния, на границата преди стрелката да запъне.

— Предпочитам да се придържаш към минимума.

— С цялото ми уважение, но предпочитанията ти…

— Да, добре, схванах.

Паркър се изправи и протегна ръка. Мартин я стисна.

— Знаеш ли, харесвам си работата — каза той.

— Определено върви с хубава униформа.

— Ако някой пита, ще отговоря, че съм ти казал да се разкараш от Западна Вирджиния.

— Разбрах.

— Така че: разкарай се от Западна Вирджиния и стой далеч от Отреза.

— Първото име на този Хенкел Едуард ли беше?

— Да.

— Благодарая.

— Няма за какво, забрави. Сериозно. Забрави.

Мартин не се обърна след Паркър. Трябваше да отиде до „Джеферсън Роуд“ да вземе някои документи. Ако се забавеше още малко, Естел можеше да си е тръгнала, а на следващия ден щеше да замине на почивка в Бока. Докато се върнеше, с малко късмет, щеше напълно да е забравила за Паркър. Може би Мартин също трябваше да се опита да забрави за него или поне да го изтласка в тъмните кътчета на съзнанието си, където погребаните деца чакаха някого да ги повика.

Мартин погледна наляво.

— Дори не си допи проклетото кафе — изруга на глас той. После се завъртя и даде знак на преминаващия сервитьор.

— Може ли да ми затоплите това кафе, моля? И да ми намерите някой вестник…

66

Четирите издирвателни групи се движеха през Отреза и постепенно се приближаваха към Квадрата. Оберон поддържаше дискретна връзка с всички през късовълновите радиостанции, които Отрезът предпочиташе да ползва на своя територия пред мобилните телефони. Използваше и помощта на няколко деца, които му донасяха информация. Когато групата на Хенкел стигна до Квадрата, децата вече не ги следяха, а бяха изчезнали обратно в гората.

Посрещнаха ги мъже и жени с топла супа, прясно изпечен хляб и кани с кафе. Хенкел познаваше повечето лица и имена, макар някои от по-възрастните да излизаха толкова рядко от Отреза, че му беше трудно да си ги спомни. Всички те наблюдаваха натрапниците с мълчалива враждебност, подправена с леко любопитство: за пръв път от години, със сигурност отпреди времето на шериф Дъгар, толкова дълбоко в Отреза навлизаха външни лица.

Хенкел отпиваше от кафето си и се разхождаше из Квадрата с преувеличено спокойствие. Попиваше всичко, което виждаше, отбелязваше си разположението на къщите, другите постройки и пътеките, пресмяташе разстоянията помежду им. Щом се прибереше у дома, щеше да начертае карта на Отреза по наблюденията си, а после щеше да допълни информацията от другите си колеги. „Гугъл Карти“ не вършеше работа по отношение на Отреза — като се изключи Квадратът, по-голямата част от земята беше покрита с вечнозелени гори и дори по-главните пътища бяха достатъчно тесни, за да бъдат затулени от клоните.

Оберон стоеше до стъпалата на най-голямата къща и наблюдаваше движенията на Хенкел. Беше поел премерен риск, като позволи на шерифа да претърси Отреза. И двамата знаеха, че това е най-вече показна акция. Пери Лътър не беше влязъл в Отреза, а и да беше, какво? Ако лежеше някъде безпомощен или мъртъв, щяха да го открият само ако се спънеха в него. А претърсването беше повече от повърхностно. Оберон съзнаваше, че действителната цел на Хенкел е да забие флаг в Отреза, да покаже, че няма намерение повече да търпи феодалното владение. Претърсването представляваше значителна ескалация на враждебността между шерифа и Отреза, но все още не се знаеше дали Хенкел ще събере достатъчно улики, за да отправи по-сериозно предизвикателство. Не беше сигурно и дали Оберон и останалите ще успеят да изчакат до края на мандата му, преди да се погрижат да бъде наследен от някого, който е съгласен да ги остави на мира.

Хенкел не беше видял Касандър, а заместникът на Оберон трудно оставаше незабелязан. Сякаш той, по свой си начин, изпитваше още по-силно закрилническо чувство към Отреза. В случая обаче, изглежда, беше оставил по-неуравновесения от двамата си синове да бъде неговите очи и уши. Лусиъс седеше на една маса, изработена от масивна дървена плоскост, видимо отрязана от ствола на вековно дърво и подпряна на четири по-малки дънера, по които още имаше парчета кора, и дялкаше ръба й с дълъг нож. Вниманието му беше фиксирано върху ножа и дървото и единственото, което за миг го разсея, беше погледът, който Оберон му хвърли, а Хенкел не пропусна. Враждебността му беше гола и ясна като острието в ръката на Лусиъс.

Какво ли си свършил, та да си заслужиш ритник от Оберон в лицето? почуди се Хенкел. Ако с Оберон не бяха врагове, щеше да го посъветва да внимава около Лусиъс особено когато младежът държи нож в ръката си. От друга страна, Оберон едва ли се нуждаеше от този съвет. Ако не беше осъзнал заплахата, която рижавият представляваше, независимо по каква причина, то не беше негова работа да управлява Отреза и вероятно не след дълго някой друг щеше да заеме мястото му: може би Касандър, но не и самият Лусиъс. Никой в Отреза не беше толкова луд, че да следва младежа. Брат му, Мариус, също не беше гений, нито надарен с особена харизма, но поне не беше толкова луд. Но не беше и водач. Ако нещо се случеше с Оберон, Касандър щеше да заеме мястото му. Хенкел не беше сигурен какво да мисли за това. Оберон не беше цвете за мирисане, но поне се държеше разбираемо, докато Касандър си оставаше загадка.

Шерифът се спря в северния край на Квадрата. През дърветата забеляза дълга постройка, подобна на барака, с ламаринен покрив и тесни процепи вместо прозорци. Не я беше видял досега, а и тъй като неговата група беше дошла от юг, нямаше причина да минава оттам. Огледа се. Роб Чанър говореше с приятелчетата си, застанал с гръб към шерифа. Чанър беше реорганизирал групите, които бяха влезли в Отреза от север, запад и изток, което Хенкел установи едва когато четирите екипа се събраха в Квадрата. По-късно щеше да поговори с него за това, не му беше мястото да го обсъждат тук. Във всеки случай групата на Чанър трябва да беше огледала постройката.

От дясната страна на Чанър стоеше Кайл Фогъл, също от неговата група. Кайл беше свястно момче, но лесно се подвеждаше. Искаше да стане помощник-шериф, но веднъж вече се беше провалил на писмения изпит — и вероятно за добро, поне според Хенкел.

Хенкел се приближи до Фогъл и се поинтересува как е минало претърсването. После, като че ли подсетен от нещо, го попита дали групата му е огледала постройката зад гърба му. Фогъл отвърна, че не е. Оказа се, че екипът на Чанър не е вървял направо от север на юг, а бавно е завивал на югозапад, така че с групата от запад са се срещнали на малко под половин километър от Квадрата и са влезли по-скоро от тази посока, отколкото от север.

Хм, помисли си Хенкел, може би все пак съм подценил Кайл Фогъл. По-късно трябваше да си поговорят пак за онзи писмен тест. Засега му благодари, изля остатъка от кафето си и се запъти към постройката.

67

Касандър седеше достатъчно близо до бункера, за да може да го докосне, и слушаше гласа на Мъртвия крал, който рисуваше образи в главата му, като настроение, породено от песен на непознат език. Видя Отреза, облян в зелени листа и цъфнали растения сред знойно лято. Видя деца. Видя как гробът на жена му бавно изчезва, обрасъл с пълзящи стъбла. Видя как в дома му влиза друга жена, за да внесе своята музика в къща, която не бе чувала женски глас от три години. Лицето й оставаше скрито от Касандър, но тялото й беше младо.

Видя примитивен дървен ковчег, който се спускаше в земята. Женската фигура в дома му стана по-ясна. Сега вече различаваше чертите й: формата на гърдите, заоблените хълбоци, приветливата тъмнина между бедрата. Светлина обля голотата й и Шера се обърна към него, захвърлила траурните дрехи.

И Касандър я пое, за да я обладае като своя.

68

Още с влизането на Шера и Хана в бараката, стана ясно, че изобщо не са дошли да си губят времето. Заповядаха на Пейдж и Гейл да застанат с лице към стената, с хванати ръце пред тялото си. Шера държеше пистолет, въпреки че той беше предимно за показ и надали щеше да го използва. Хана обаче носеше остен и Пейдж от личен опит знаеше, че не е за показ. Хана го беше използвала срещу нея при първия й опит за бягство. Пейдж нямаше желание това да се повтори, затова изпълни всичко, което й наредиха, а Гейл последва примера й.

В затвора влязоха още трима мъже и две жени, които Пейдж познаваше по лице, но не и по име. Те бързо разчистиха всички предмети, подсказващи скорошно обитание. Събраха храните от шкафовете и ги прибраха в кашони и чували, откъснаха снимките, които двете пленнички бяха откъснали от списанията и закачили по стените.

После вързаха ръцете им със свински опашки, стегнаха ги здраво и запушиха устите им с гумени топки въпреки съпротивата на Гейл. След това вдигнаха капака в пода, водещ към мазето. Сега беше ред на Пейдж да изпадне в паника. Не искаше да слиза отново там. Това щеше да я пречупи.

— Шшт — успокои я Шера. — Аз ще бъда с вас и ще светнем лампа. Обещавам, че няма да е за дълго.

Тогава Пейдж разбра: идваше някой, някой външен.

69

Хенкел чу някого да вика името му, докато вървеше по отъпканата пътечка към постройката, но не се обърна. Надигна се на пръсти да погледне през тесните прозорци, но вътре беше тъмно, а дърветата наоколо скриваха и малкото дневна светлина.

— Мога ли да ви помогна, шериф Хенкел?

Той се обърна. Оберон стоеше по средата на пътеката. Не се усмихваше, но не изглеждаше и притеснен.

— Какво е това място? — попита Хенкел, като посочи бараката с палец.

— Ползваме го за склад. Има също легла, както и тоалетна и душ.

— Защо?

— Понякога хората се карат. Жена се спречква с мъжа си, син с баща си. Живеем в затворена, сплотена общност и това обикновено е хубаво, но ако имаш проблем с близките си, няма къде да идеш, за да се успокоиш. Затова хората идват тук, когато имат нужда.

— Прилича на затвор.

— Някога е било затвор. А сега служи и за изтрезвително. Някои мъже, когато прекалят с пиенето и се разлютят, идват тук, докато им мине.

Хенкел погледна отъпканата пътечка.

— Май идват доста често.

— Казах ви: ползва се и за склад.

— Отворете го, моля.

— Пери Лътър не е там, а и е излишно да ви напомням, че нямате заповед за обиск.

Оберон не помръдна. Зад гърба му Хенкел видя двама от Отреза, които ги наблюдаваха от началото на пътеката. Единият беше Лусиъс.

— Казах „моля“ — отвърна Хенкел.

Оберон откачи един ключ от колана си, скри костния ключодържател в шепата си, и се приближи до Хенкел. Вратата се отвори лесно към друга, незаключена врата с пластмасов прозорец, зад която се откри голямо помещение, пълно с най-различни кашони, стари столове, два дивана и маса. В единия край имаше две стаи с по едно легло и шкафче, а помежду им — малка баня, която едва побираше душ, тоалетна и мивка. Миришеше на ароматизиран сапун или гел. Хенкел видя косми около душа. Изглеждаха мокри. Поне банята беше използвана съвсем скоро.

Върху леглата имаше само голи дюшеци. Шкафчетата бяха отворени и празни. По стената се виждаха следи от тиксо, с които са били залепени някакви снимки или картини.

Сградата имаше дебели стени, които вероятно държаха хлад през лятото и топлина през зимата, помисли си Хенкел. Покривът може да беше ламаринен, но беше и добре изолиран. Подът беше от ламиниран паркет, почистен от прах. Изглеждаше солиден. В ъгъла на основното помещение имаше няколко килима, навити на руло.

— Какво има в кашоните? — попита Хенкел.

— Не знам. Не съм идвал скоро. Ако искате да ги претърсите, заповядайте.

Хенкел не си направи труда. Щом Оберон му позволяваше да рови, значи, не съдържаха нищо, което да си струва да види. Той стоеше в средата на стаята, пъхнал ръце в джобовете си. Нещо тук не беше наред, но не можеше да определи какво точно.

— Ако сте приключили…?

Какво пропускам? чудеше се Хенкел. Какво недовиждам?

— Да — каза той на глас, — приключих.

70

Пейдж успя да различи два гласа — единият беше на Оберон, — но не и какво си казват. Седеше на пръстения под, облегната на стената. Единственото осветление идваше от две лампи на батерии: една до нея и една до Гейл, която седеше отсреща. По-младата жена внимателно наблюдаваше Пейдж и за пръв път от месеци насам изглеждаше фокусирана върху обкръжението си. Щом бяха тук, долу, явно мъжът, разговарящ с Оберон, представляваше заплаха. Не беше случаен посетител. Заплаха означаваше нещо повече от човек отвън. Заплаха означаваше човек на закона.

Ала Пейдж не помръдваше и не издаваше и звук, защото Хана седеше до нея и шепнеше в ухото й. Всяка дума ясно показваше, че ако Пейдж дори издиша по-шумно от нормалното, ще последва нещо, пред което досегашните й наказания ще изглеждат като божия благодат. Остенът беше вдигнат до лицето й.

— Ще го вкарам на места, за които не е предназначен — каза Хана. — Разбираш ли?

Тя допря върха му в дясното зърно на Пейдж.

— Ззззт — прошепна. — Ззззт. Ззззт.

После плъзна остена надолу по корема и слабините й и го притисна между краката й.

— Зззззт!

Гласовете замлъкнаха. Чуха се глухи стъпки. От тавана се посипа малко прах. Горе се затвори врата.

Не. Не, не, не, не…

Шера и Хана обаче не помръднаха. Четирите жени останаха в мазето още дълго — на Пейдж й се струваше, че е минал час, въпреки се сигурно беше по-малко. Накрая вратата горе се отвори отново, чуха се стъпки и някой вдигна капака на пода. През отвора се показа Оберон.

— Качвайте ги — каза той, — вече е безопасно.

Махнаха топките от устата им, а Шера извади малък нож и сряза свинските опашки. Докато помагаше на Гейл да се качи по грубите дървени стъпала, Пейдж хвърли на Хана поглед, изпълнен с чиста омраза, но не каза нищо. Струваше й се, че Хана е разочарована, задето не е имала възможност да използва остена.

Върнаха им малкото лични вещи, въпреки че никой не предложи да им помогне да приберат храната отново по шкафовете или да закачат изрезките от списания по стените. Някои бяха смачкани и скъсани, включително снимката на някаква момчешка група, към която Гейл хранеше необяснима привързаност, като че ли за да й напомня колко млада е в действителност. Няколко часа по-късно Шера и още една жена, Агата, им донесоха вечеря. Беше по-хубава и богата от обичайното — печена пуйка, картофено пюре, сос, моркови и грах, прясно приготвени, и даже малки кексчета. Награда за доброто им поведение в мазето. Пейдж още усещаше вкуса на гумената топка в устата си и дори десертът не успя да го заличи, но изяде всичко. Гейл също. Тя не беше продумала, откакто бяха излезли от мазето, дори не си тананикаше. Не обърна внимание на Пейдж, когато я попита дали предпочита да измие или подсуши чиниите и приборите от вечерята, затова Пейдж направи и двете. Каквото и да се случваше с Гейл, скоро щеше да си проличи.

Обикновено изключваха осветлението в девет вечерта, но и двете жени имаха малки лампички за четене на батерии и фенерчета, които не бяха много по-силни от лампичките. Зареждаха компютъра им по два пъти на ден, тъй като в бараката нямаше достъпни контакти. В момента беше напълно зареден и Пейдж си пусна няколко епизода от „Шеметни години“^[24] от доста употребената колекция с дискове, която някой от Отреза им беше донесъл. Гейл не пожела да гледа заедно с нея, а и на Пейдж не й беше забавно. Сериалът просто й помагаше да се разсее — безсмислени звуци и светлини, в които можеше да се потопи за кратко, защото в момента не можеше да се съсредоточи в книга, нито дори в списание. Тук за първи път стъпваше външен човек, и то вероятно представител на закона. Какво ли го беше довело? Нима най-после имаше напредък в разследването, нещо, което да свърже Отреза с нея или Гейл? Не, не можеше да е това. Ако имаше сериозна улика, тя щеше да доведе до нещо повече от бегъл оглед на затвора им. Но въпреки всичко си оставаше фактът, че тук, в тази стая, беше стъпил външен човек. И ако беше успяла да извика, той щеше да я чуе.

Толкова близо. Толкова близо.

Но какво щеше да стане тогава? Който и да беше той, щяха да го убият. Отвличането в Западна Вирджиния се наказваше с десет години — Пейдж го беше прочела в някакъв вестник, — а едно изнасилване стигаше за още трийсет и пет. Да не говорим за множество обвинения. Никой от хората, които Пейдж бе виждала на това място — нито Касандър, нито Оберон, нито шибаната Хана, щеше да се даде без бой.

Шера дойде да ги нагледа малко след девет и угаси големите лампи. Пейдж беше минала през банята, докато още беше светло, но Гейл не беше и сега се чуваше как се съблича в стаята си на светлината на фенерчето. Пейдж поглади с ръце корема си. Беше натежал и болезнено чувствителен. Помисли си, че пак трябва да пишка. Искаше й се Гейл да побърза. Навлече нощницата през главата си и седна на ръба на леглото. След няколко минути чу водата в тоалетната и на вратата се показа Гейл.

— Имам подарък за теб — каза тя и се приближи.

Пейдж виждаше, че се усмихва. Не беше сигурна, че това й допада. Знаеше наизуст всички вещи на Гейл. Нямаше нищо, което да може да й даде, или поне нищо, което Пейдж би искала да получи.

— Какво е? — попита тя.

Гейл протегна ръце със свити юмруци. Имаше големи длани като за такова дребничко момиче, с дълги, мускулести пръсти. Беше казала на Пейдж, че някога е свирила на пиано, преди… преди да избяга, макар още да не бе споделила какво я бе накарало да го направи. Пейдж обаче имаше подозрения по въпроса — заради начина, по който веднъж Гейл беше казала „гаджето на майка ми“ и последвалото изражение на лицето й, сякаш току-що е глътнала нещо отвратително.

— Избери една.

— Пишка ми се.

— Моля те, избери.

— Лявата.

Гейл разтвори юмрука си. В дланта й лежеше парче червена тухла, при това изглеждаше доста тежко. Пейдж го взе и го претегли в ръка.

— Къде го намери?

— На същото място, на което намерих и това — отвърна Гейл и разтвори и десния си юмрук, в който се криеше дълъг, тесен камък, леко заострен в единия край, подобен на древен инструмент, открит при археологически разкопки. — В мазето. Изрових ги с пръсти, докато чакахме долу.

Пейдж я погледна с нови очи. Докато тя се бе вслушвала в гласовете и стъпките, които може би бяха техния шанс за избавление, и си бе мислила колко мрази Хана, Гейл беше действала.

Това не бяха просто камъни. Това бяха оръжия.

— Е, кога ще ги използваме? — попита Гейл.

Пейдж стисна здраво парчето тухла, вдигна ръка и я свали с едно бързо движение. Да, помисли си тя, мога да го направя. Представи си как носът на Шера се чупи, а от ушите на Хана бликва кръв.

— Скоро — каза тя.

Много скоро.