Време на презрение

Втора глава

При самия кръстопът, там, където свършваше гората, в земята бяха забити девет стълба. На върха на всеки от стълбовете беше нанизано колело от каруца. Над колелата кръжаха врани и гарвани и кълвяха и разкъсваха труповете, привързани към обръчите и спиците. Наистина, височината на стълбовете и голямото количество птици позволяваха да се види само, че върху колелата има някакви останки. Но това несъмнено бяха трупове. Нямаше какво друго да бъде.

Цири извърна глава и с погнуса сбърчи нос. Вятърът духаше откъм стълбовете и над кръстопътя се носеше непоносимата смрад на разлагаща се плът.

— Забележителна декорация. — Йенефер се наведе в седлото и се изплю на земята, забравила, че съвсем неотдавна се беше накарала здравата на Цири за подобна постъпка. — Живописна и ароматна. Но защо тук, накрая на гората? Обикновено тези неща ги слагат веднага след градските стени. Права ли съм, добри хора?

— Това са „катерици“, благородна госпожо — побърза да разясни един от пътуващите търговци, които настигнаха на кръстовището, докато спираше петнистия кон, впрегнат в каруцата му. — Елфи. Там, на тези стълбове. Затова и стълбовете стоят в гората. За предупреждение към останалите „катерици“.

— Означава ли това — погледна го магьосницата, — че хванатите живи Scoia’tael ги довеждат тук…

— Елфите рядко допускат да бъдат хванати живи, госпожо — прекъсна я търговецът. — А дори и войниците да успеят да хванат някого, го откарват в града, защото има заселници нехора. Когато те видят екзекуцията на пазарския площад, веднага им минава желанието да се присъединят към „катериците“. Обаче когато убият такива елфи в битка, докарват труповете им на кръстопътя и ги овесват на стълбовете. Понякога ги возят доста отдалеч — когато ги докарат, вече здравата са се размирисали…

— Като си помисля само — промърмори Йенефер, — че на нас ни е забранено да практикуваме некромантия от уважение към величието на смъртта и тленните останки, на които им се полагат почести, покой, ритуални и церемониални погребения…

— Какво казахте, госпожо?

— Нищо. Давай по-бързо, Цири, да се махаме по-надалеч от това място. Пфу, имам чувството, че цялата съм пропита от тази смрад.

— Аз също, олеле-е-е — каза Цири, обикаляйки като рис впряга на търговеца. — Да потеглим в галоп, а?

— Добре… Цири! В галоп, а не като подивели!

Скоро зърнаха град — голям, заобиколен от стени, увенчани с кули с островърхи блестящи покриви. А отвъд града в лъчите на утринното слънце искреше синьо-зелено море, осеяно тук-там с белите петънца на платна. Цири спря коня си на края на пясъчната урва, надигна се в стремената, жадно подуши аромата на бриза.

— Горс Велен — каза Йенефер, приближавайки се и спирайки до нея. — Пристигнахме най-накрая. Връщаме се на пътя.

На пътя отново преминаха в лек галоп, оставяйки зад гърба си няколко волски впряга и пешеходци, натоварени с наръчи дърва. Когато изпревариха всички и останаха сами, магьосницата задържа коня си и с жест спря Цири.

— Приближи се — каза тя. — Още по-близо. Вземи юздата ми и води коня ми. Ще ми трябват и двете ми ръце.

— Защо?

— Вземи юздата, помолих те.

Йенефер измъкна от дисагите сребърно огледалце, потърка го, тихо изрече заклинание. Огледалцето се изплъзна от дланта й, издигна се и увисна над шията на коня, точно срещу лицето на магьосницата.

Цири въздъхна изумено, облиза устни.

Магьосницата извади от дисагите гребен, свали шапката си и няколко минути енергично разресва косите си. Цири мълчеше. Знаеше, че докато Йенефер се грижи за косите си, не бива да й се пречи или да я разсейват. Живописният и наглед небрежен безпорядък на нейните буйни и извити къдрици се появяваше в резултат на продължителни старания и изискваше доста усилия.

Магьосницата бръкна отново в дисагите. Сложи си диамантени обеци на ушите и стегна гривни на китките си. Свали шала си и разкопча блузата си, оголвайки шията си, при което вече се виждаше и черната кадифена панделка, украсена с обсидианова звезда.

— Ха! — не издържа най-накрая Цири. — Знам защо правиш това. Искаш да изглеждаш добре, защото отиваме в града! Познах ли?

— Позна.

— А аз?

— Какво ти?

— Също искам да изглеждам добре. Ще се среша…

— Сложи си шапката — изрече рязко Йенефер, без да спира да се вглежда във висящото над ушите на коня огледало. — Точно там, където беше. И скрий косите си под нея.

Цири гневно изсумтя, но веднага се подчини. Отдавна се беше научила да различава оттенъците в гласа на магьосницата. Знаеше кога може да опита да спори, и кога — не.

След като най-накрая приведе в ред къдриците на челото си, Йенефер извади от дисагите си зелено стъклено шишенце.

— Цири — каза тя, вече по-меко, — нашето пътешествие е обвито в тайна и още не е свършило. Затова трябва да криеш косите си под шапката. На всички градски порти има хора, на които им се плаща за точно и старателно наблюдение на пътниците. Разбираш ли?

— Не — отговори нахално Цири, дърпайки юздата на врания жребец на магьосницата. — Ти така се разкраси, че на тези наблюдатели на портата ще им изскочат очите! И това ако е потайност!

— Градът, към който сме се насочили, се казва Горс Велен — усмихна се Йенефер. — Аз нямам нужда да се крия в Горс Велен, а даже, бих казала, напротив. Но при теб нещата са по-различни. Никой не бива да те запомня.

— Тези, които зяпат теб, ще забележат и мен!

Магьосницата отвори шишенцето, от което се разнесе ухание на люляк и касис. Сложи на върха на пръста си малко от съдържанието на шишенцето и го втри под очите си.

— Съмнявам се, че някой ще ти обърне внимание — изрече тя със загадъчна усмивка.

Пред моста имаше дълга колона от конници и каруци, а пред портата се тълпяха пешеходци, чакайки да минат през пункта за проверка. Цири изсумтя, възмутена от перспективата за дълго чакане. Обаче Йенефер се изправи в седлото и потегли в тръс, гледайки високо над главите на пешеходците, които бързо отстъпваха, правейки й път и покланяйки се с уважение. Стражите с дълги ризници също забелязаха магьосницата веднага и й освободиха пътека, без да жалят дръжките на копията, с които налагаха опърничавите или твърде бавните.

— Тук, тук, благородна госпожо! — извика един от стражите, зяпнал Йенефер и пребледнял. — Влезте тук, моля! Отстъпете! Отстъпете, нахалници!

Спешно извиканият началник на караула се подаде от караулното, навъсен и ядосан, но когато видя Йенефер, се изчерви, опули очи и отвори уста, след което се поклони ниско.

— Покорно ви приветствам в Горс Велен, благородна госпожо — промърмори той, като се изпъна и се опули още повече. — На вашите услуги съм… Мога ли с нещо да ви услужа? Да осигуря ескорт? Гид? Може би да повикам някого?

— Няма нужда. — Йенефер се изправи в седлото и го погледна отвисоко. — Ще бъда в града за кратко. Отивам в Танед.

— О, разбира се… — Войникът запристъпва от крак на крак, без да откъсва поглед от лицето на магьосницата. Останалите стражи се държаха по същия начин. Цири се изпъчи гордо и вирна глава, но забеляза, че никой не я гледа. Сякаш изобщо не съществуваше.

— Разбира се — повтори командирът на стражата. — Да, в Танед… На Събора. Естествено. В такъв случай ви пожелавам…

— Благодаря. — Магьосницата подкара коня си, като очевидно изобщо не я интересуваше какво е искал да й пожелае командирът. Цири я последва. Стражите се кланяха на преминаващата Йенефер, като все така не удостояваха с поглед девойката.

— Не те попитаха дори за името ти — промърмори тя, настигайки Йенефер и ловко насочвайки коня между издълбаните в калта коловози. — Нито за това къде отиваме! Омагьоса ли ги?

— Не тях. Себе си.

Магьосницата се обърна и Цири ахна. Очите на Йенефер пламтяха с виолетов блясък, а лицето й сияеше от красота. Ослепителна. Предизвикателна. Опасна. И неестествена.

— Зеленото шишенце! — веднага се досети Цири. — Какво имаше в него?

— Гламарие. Еликсир, по-точно — мехлем за специални случаи. Цири, трябва ли да минаваш през всяка локва по пътя?

— Искам да измия краката на коня над копитата!

— Не е валял дъжд цял месец. Това не е вода, а помия и конска пикня!

— Аха… Кажи ми, защо използва този еликсир? Чак толкова важно ли беше…

— Това е Горс Велен — прекъсна я Йенефер. — Град, който дължи в значителна степен благополучието си на магьосниците. Или по-точно — на магьосничките. Ти сама видя как се отнасят към магьосничките. А на мен не ми се искаше нито да се представям, нито да доказвам коя съм. Предпочетох това да бъде ясно от пръв поглед. След онази червена къща ще завием наляво. По-бавно, Цири, сдържай коня си, защото ще бутнеш някое дете.

— А защо трябваше да идваме тук?

— Вече ти говорих за това.

Цири изсумтя, стисна устни, силно сръга коня с пета. Кобилата се вдигна на задните си крака, като едва не се стовари върху разминаващата се с тях каруца. Коларят се надигна от капрата и понечи да я нагости с каруцарски букет от ругатни, но при вида на Йенефер бързо седна обратно и се зае внимателно да изучава цървулите си.

— Още един такъв скок — процеди Йенефер, — и ще се скараме. Държиш се като недорасла коза. Срамувам се от теб.

— Искаш да ме дадеш в някакво училище, нали? Аз не искам!

— Тихо! Хората ни зяпат.

— Зяпат теб, не мен! Не искам да ходя в никакво училище! Обеща ми, че винаги ще бъдеш с мен, а сега искаш да ме изоставиш! Сама! Не искам да бъда сама!

— Няма да си сама. В училището има много девойки на твоята възраст. Ще имаш много приятелки.

— Не искам приятелки. Искам да съм с теб и с… Мислех си, че…

Йенефер се обърна рязко.

— Какво си мислеше?

— Мислех си, че отиваме при Гералт. — Цири предизвикателно вдигна глава. — Знам много добре за какво мислеше по време на целия път. И защо въздишаше нощем…

— Достатъчно — изсъска магьосницата, а видът на пламтящите й очи накара Цири да притисне лице в конската грива. — Прекалено нагла си станала. Напомням ти, че времето, когато можеше да възразяваш, е отминало безвъзвратно. И това е така по твоята собствена воля. И сега трябва да си послушна. И да правиш това, което ти наредя. Разбра ли?

Цири кимна.

— Това, което ти наредя, ще бъде най-доброто за теб. Винаги. И затова ще ме слушаш и ще изпълняваш всичките ми разпореждания. Ясно ли е? Спри коня. Пристигнахме.

— Това ли е училището? — промърмори Цири, хвърляйки поглед към внушителната фасада на сградата. — Това вече…

— Нито дума повече. Слизай. И се дръж подобаващо. Това не е училището, училището се намира в Аретуза, не в Горс Велен. Това е банка.

— А за какво ни е банка?

— Помисли. Слизай, казах. Не в локвата! Остави коня, за това си има прислуга. Свали ръкавиците. В банка не се влиза с ръкавици за езда. Погледни ме. Оправи шапчицата си. Изравни якичката. Изправи се. Не знаеш какво да правиш с ръцете си? Тогава не прави нищо!

Цири въздъхна.

Слугите, които се изсипаха от сградата, бяха джуджета. Цири ги заразглежда с интерес. Макар и да бяха също толкова ниски, яки и брадати, те по нищо не приличаха на нейния приятел Ярпен Зигрин и неговите „момчета“. Слугите бяха безлични, еднакво облечени, никакви. И раболепни, което изобщо не можеше да се каже за Ярпен Зигрин и момчетата му.

Йенефер и Цири влязоха вътре. Магическият еликсир продължаваше да действа, така че появата на Йенефер моментално предизвика голямо раздвижване, суетене, поклони, раболепие, поздравления и деклариране на готовност да се услужи, прекратени с появата на извънредно дебело, богато облечено и белобрадо джудже.

— Уважаема Йенефер! — забуча джуджето, подрънквайки със златната верижка, висяща на мощния му врат, значително по-ниско от бялата му брада. — Каква изненада! И каква чест. Моля, заповядайте в кантората. А вие там, не стойте и не зяпайте! Хващайте се за работа, заемайте се със сметките! Вилфи, веднага донеси в кантората бутилка „Кастел де Ньоф“, реколта… Ти сам знаеш коя реколта. Живо, на бегом! Заповядай, заповядай, Йенефер. Истинско удоволствие е да те видя. Изглеждаш… Ех, по дяволите, направо спираш дъха!

— Ти също се държиш, Джанкарди — усмихна се магьосницата.

— Надявам се. Моля, моля при мен, в кантората. Не, не, първо дамите. Нали знаеш пътя, Йенефер?

В кантората беше мрачничко и приятно прохладно, във въздуха се носеше миризма, която Цири помнеше от кулата на писаря Яре — миризмата на мастило, пергаменти и прах, покриваща дъбовите мебели, гоблените и старите книги.

— Сядайте, моля. — Банкерът придърпа едно тежко кресло за Йенефер, огледа Цири с интерес. — Хм…

— Дай й някаква книга, Молнар — подхвърли небрежно магьосницата, забелязвайки погледа му. — Тя обожава книгите. Ще седне накрая на масата и няма да ни пречи. Нали, Цири?

Цири не сметна за необходимо да потвърждава.

— Книга, хм, хм… — притесни се джуджето, приближавайки се към скрина. — Какво имаме тук? О, книга за приходите и разходите… Не, не това. Мита и пристанищни такси… Също не. Кредит и акредитив? Не. О, а това как е попаднало тук? Дявол знае… Но може би точно това ще бъде. Заповядай, момиче.

Книгата се наричаше Physiologus и беше страшно стара и доста раздърпана. Цири предпазливо прелисти корицата и няколко страници. Произведението я заинтересува веднага, защото се отнасяше за загадъчни чудовища и зверове и беше пълно с гравюри. Следващите няколко минути тя се стараеше да разделя вниманието си между книгата и разговора на магьосницата с банкера.

— Имаш ли някакви писма за мен, Молнар?

— Не. — Банкерът наля вино на Йенефер и на себе си. — Не е идвало нито едно ново. Последното, отпреди месец, ти го препратих по обичайния начин.

— Получих го, благодаря. А случайно… някой да се е интересувал от тези писма?

— Тук — не — усмихна се Молнар Джанкарди. — Но това беше изстрел точно в целта, скъпа моя. Банка „Вивалди“ доверително ме информира, че някой се е опитал да проследи писмата. Освен това техният филиал във Венгерберг е разкрил опит да се проследят операциите по личната ти сметка. Един от служителите се е оказал нелоялен.

Джуджето млъкна и погледна Йенефер изпод гъстите си вежди. Цири наостри слух. Йенефер мълчеше, играейки си с обсидиановата си звезда.

— Вивалди — поде банкерът, понижавайки глас — не е можел или не е искал да провежда следствие. Нелоялният и податлив на подкупи служител паднал пиян в един ров и се удавил. Нещастен случай. Жалко. Твърде бързо, твърде невнимателно…

— Загубата не е голяма, няма да страдаме — наду устни магьосницата. — Знам кой се интересува от писмата ми и от сметките ми, разследването на Вивалди не би разкрило нищо сензационно.

— Щом така смяташ… — Джанкарди се почеса по брадичката. — В Танед ли отиваш, Йенефер? На големия Събор на магьосниците?

— Естествено.

— Да решавате съдбините на света?

— Нека да не преувеличаваме.

— Носят се най-различни слухове — сухо рече банкерът. — И се случват най-различни неща.

— Какви, ако не е тайна?

— От миналата година — каза Джанкарди, поглаждайки брадата си — се наблюдават удивителни колебания в данъчната политика… Знам, че това не те интересува…

— Говори.

— Удвоен размер на общия данък и данък сгради, както и данъците, вземани директно от военните власти. Всички търговци и предприемачи трябва да плащат допълнително на кралската хазна „десети грош“, напълно нов данък, по един грош от всеки нобел оборот. Джуджетата, гномите, елфите и полуръстовете освен това плащат повишени общ данък и данък сгради. А ако осъществяват търговска или производствена дейност, отгоре на всичко се облагат и с „дарителски“ данък за нехора, възлизащ на десет процента. По такъв начин аз отчислявам в хазната над шейсет на сто от доходите си. Моята банка, в това число и всичките й филиали, дава на Четирите кралства шестстотин гривена годишно. За твое сведение, това е почти тройно повече от данъците, които някой богат дук или граф плаща на кралската хазна.

— А хората не плащат ли „дарителски“ данък за армията?

— Не. Плащат само общ данък и данък сгради.

— Следователно — поклати глава магьосницата — джуджетата и другите нехора финансират провеждащата се в горите кампания против Scoia’tael. Очаквах нещо такова. Но какво общо има това със Събора на Танед?

— След вашите събори винаги става нещо — промърмори банкерът. — Впрочем, надявам се този път да стане обратното — съборът ви да сложи край на това, което става. Много бих се радвал, например, да спрат тези странни скокове в цените.

— Поясни.

Джуджето се разположи удобно в креслото и сплете пръсти върху прикрития от брадата му корем.

— Работя в своята област от доста години — каза той. — Достатъчно дълго, за да съм се научил да свързвам движението на някои цени с определени факти. В последно време цените на скъпоценните камъни скочиха много. Много се търсят.

— Обменят пари в брой срещу скъпоценности, за да избегнат загуби при колебанията на курса и обезценяването на парите?

— И това също. Освен това камъните имат още едно огромно предимство. Лежащата в джоба кесия с няколко унции диаманти се равнява по стойност на около петдесет гривена, а такава сума в монети тежи двайсет и пет фунта и изисква доста солидна торба. С кесия в джоба може да се бяга доста по-бързо, отколкото с торба на рамо. А и двете ти ръце са свободни, което също не е без значение. С едната си ръка можеш да държиш жена си, а с другата, ако се наложи — и да халосаш някого.

Цири тихичко прихна, но Йенефер веднага я успокои със страховит поглед.

— Следователно — вдигна глава тя — има такива, които предварително се подготвят да бягат. Интересно, накъде?

— Най-високо се котира далечният Север. Хенгфорс, Ковир, Повис. Първо, защото е наистина далече. Второ, тези държави са неутрални и са в добри отношения с Нилфгард.

— Разбирам. — Язвителната усмивка не слизаше от лицето на магьосницата. — Значи диамантите в джоба, жената — за ръката, и на Север? А не е ли твърде рано? Всъщност, както и да е. Какво друго поскъпва, Молнар?

— Лодките.

— Какво?

— Лодките — повтори джуджето и се озъби. — Всички корабостроители от крайбрежието строят лодки, поръчани от интендантите на армията на крал Фолтест. Интендантите плащат добре и постоянно правят нови поръчки. Ако имаш свободен капитал, Йенефер, вложи го в лодки. Златен бизнес. Изработваш лодка от тръстика и кора, представяш фактура за гемия от първокачествено борово дърво, делиш горницата наполовина с интенданта…

— Стига шегички, Джанкарди. Обясни за какво става въпрос.

— Тези лодки — каза неохотно банкерът, гледайки в тавана, — ги транспортират на юг. До Соден и Бруге, за Яруга. Но доколкото ми е известно, не ги използват, за да ловят риба с тях, а ги крият в горите по десния бряг. И разправят, че войниците с часове тренират да влизат и излизат от тях. Засега на сушата.

— Аха — прехапа устни Йенефер. — Но защо някои бързат толкова много за север? Яруга е на юг.

— Съществуват основателни опасения — промърмори банкерът, поглеждайки Цири, — че император Емхир вар Емрейс няма да остане възхитен от вестта, че тези лодки са пуснати във водата. Някои предполагат, че това може да разгневи Емхир, и тогава би било най-добре да са колкото се може по-далеч от нилфгардската граница… По дяволите, поне до жътва. Ако жътвата е отминала, ще въздъхна с облекчение. Ако има нещо да става, ще бъде преди жътва.

— Реколтата ще бъде в хамбарите — изрече бавно Йенефер.

— Съгласен съм. Трудно е конете да пасат на стърнището, а крепост с пълни хамбари се обсажда дълго… Времето благоприятства земеделците и реколтата обещава да е добра. Да, времето е необикновено хубаво. Слънцето пече, не се очакват дъждове… А в Дол Ангра Яруга е много плитка… Лесно е да се прекоси. И в двете посоки.

— Защо Дол Ангра?

— Надявам се — банкерът поглади брадата си, измервайки магьосницата с проницателен поглед, — че мога да ти се доверя.

— Винаги си можел, Джанкарди. И нищо не се е променило.

— Дол Ангра — изрече бавно банкерът, — това са Лирия и Аедирн, които имат военен съюз с Темерия. Нали не мислиш, че Фолтест купува тези лодки за себе си?

— Не — отговори бавно магьосницата. — Не мисля. Благодаря за информацията, Молнар. Кой знае, може и да имаш право? Може и на Събора да ни се удаде да повлияем на съдбата на света и населяващите го хора?

— Не забравяйте и за джуджетата — изсумтя Джанкарди. — И за техните банки.

— Ще се постараем. Но след като вече заговорихме за това…

— Слушам те внимателно.

— Имам разходи, Молнар. А ако изтегля нещо от сметката при Вивалди, сигурно ще има още някой, готов да се удави, така че…

— Йенефер — прекъсна я джуджето, — ти имаш неограничен кредит при мен. Погромът във Венгерберг се случи много отдавна. Може и да си го забравила, но аз няма да го забравя никога. Никой от семейство Джанкарди няма да го забрави. Колко ти трябват?

— Хиляда и петстотин темерийски орени, които да се преведат във филиала на Чианфанели в Еландер, на името на храма на Мелителе.

— Смятай го за направено. Приятен превод — даренията за храмове не се облагат с данъци. Какво още?

— Колко е сега годишната такса за обучение в училището в Аретуза?

Цири наостри слух.

— Хиляда и двеста новиградски крони — каза Джанкарди. — За новите ученички не жалят нищо — живеят в Аретуза като принцеси. А от тях се издържа половината град — шивачи, обущари, сладкари, доставчици…

— Знам. Внеси две хиляди по сметката на училището. Анонимно. С уговорката, че са за записване и предплата за обучение… За една ученичка.

Джанкарди остави перото, погледна към Цири и се усмихна с разбиране. Цири слушаше внимателно, преструвайки се, че разглежда книгата.

— Това ли е всичко, Йенефер?

— Още триста новиградски крони за мен, в брой. За Събора на Танед ще ми трябват поне три рокли.

— Защо са ти пари в брой? Ще ти дам банков чек. За петстотин. Вносните платове също поскъпнаха доста, а ти няма да тръгнеш да обличаш вълна или лен. И ако нещо ти потрябва — за теб или за ученичката в Аретуза, — моите магазини и складове са на твое разположение.

— Благодаря. За какъв процент ще се договорим?

— Ти си платила процентите предварително на семейство Джанкарди, Йенефер — вдигна глава джуджето. — По време на погрома във Венгерберг. Да не говорим повече за това.

— Не обичам такива дългове, Молнар.

— Аз също. Но аз съм търговец, джудже на делата. Знам какво е това дълг. Знам неговата цена. Повтарям — да не говорим повече за това. Нещата, за които помоли, можеш да ги смяташ за изпълнени. Нещата, за които не си помолила — също.

Йенефер повдигна вежди.

— Един близък за теб вещер неотдавна е посетил град Дориан — изкикоти се Джанкарди. — Доложиха ми, че е задлъжнял към тамошния лихвар със сто крони. Лихварят работи за мен. Ще уредя този дълг, Йенефер.

Магьосницата хвърли поглед към Цири и силно сви устни.

— Молнар — изрече студено тя, — не си пъхай пръстите между перилата на врата с развалени панти. Съмнявам се, че той все още ме смята за близка, а ако разбере за покриването на дълга, направо ще ме намрази. Та нали го познаваш, той е маниакално честолюбив. Отдавна ли е бил в Дориан?

— Преди десет дни. После са го видели в Малък Лег. Както ми съобщиха, оттам е отишъл в Хирундум, защото е получил поръчка от тамошните фермери. Както обикновено — да убие някакво чудовище…

— За което, както обикновено му дават грошове — гласът на Йенефер леко се измени, — които, както обикновено, едва стигат за лечението му, ако чудовището го рани. Както обикновено става. Ако искаш да направиш нещо за мен, Молнар, свържи се с фермерите от Хирундум и ги накарай да увеличат възнаграждението. Така че да има с какво да живее.

— Както обикновено — изсумтя Джанкарди. — А ако той все пак узнае това?

Йенефер погледна към Цири, която ги зяпаше и слушаше, без дори да се прави на заинтересована от Physiologus.

— А от кого би могъл да го узнае? — процеди магьосницата.

Цири сведе поглед. Банкерът се усмихна многозначително и поглади брадата си.

— Преди да се насочиш към Танед, ще минеш ли през Хирундум? Случайно, разбира се?

— Не — извърна поглед магьосницата. — Няма да мина оттам. Нека да сменим темата, Молнар.

Джанкарди отново поглади брадата си и погледна Цири. Момичето наведе глава, закашля се и се размърда в креслото.

— Правилно — съгласи се той. — Време е да сменим темата. Но твоята подопечна явно се отегчи от книгата… и от разговора ни. А това, за което искам да поговорим с теб сега, ще я отегчи още повече, както ми се струва… Съдбата на света, съдбата на джуджетата в този свят, съдбата на техните банки — каква скучна тема за млади девойки, бъдещи ученички в Аретуза! Пусни я малко изпод крилете си, Йенефер. Нека се разходи из града…

— О, да! — извика Цири.

Магьосницата се възмути и вече отваряше уста, за да възрази, но изведнъж размисли. Цири не беше сигурна, но й се стори, че причината за това беше едва забележимото намигване на банкера, докато отправяше предложението си.

— Нека момичето разгледа забележителностите на древния град Горс Велен — добави Джанкарди, усмихвайки се широко. — Полага й се малко свобода преди… Аретуза. А ние тук ще поговорим още малко за някои… хм… лични неща. Не, не предлагам момичето да се скита само, въпреки че градът е безопасен. Ще й дам спътник и закрилник — един от младшите ми чиновници.

— Да ме прощаваш, Молнар — Йенефер не отговори на усмивката му, — но ми се струва, че в настоящите времена, дори и в безопасен град, компанията на едно джудже…

— Не съм си и помислял да е джудже — възмути се Джанкарди. — Чиновникът, за когото говоря, е син на уважаван търговец, човек до мозъка на костите си, както се казва. Да не мислеше, че вземам на работа само джуджета? Хей, Вилфи! Докарай ми тук Фабио, моментално!

— Цири. — Магьосницата се приближи до девойката и леко се наведе. — Само без глупости, да не се налага после да се срамувам от теб. И си дръж езика зад зъбите пред чиновника, разбра ли? Обещай ми, че ще внимаваш какво правиш и какво говориш. Не ми кимай. Обещанията се дават на глас.

— Обещавам, госпожо Йенефер.

— От време на време поглеждай слънцето. По пладне се върни. А ако… Не, не мисля, че някой те е познал. Но ако видиш, че някой прекалено се вглежда в теб…

Магьосницата извади от джоба си малък, покрит с руни хризопраз с формата на пясъчен часовник.

— Скрий го в торбата си. Гледай да не го изгубиш. Ако се наложи… Помниш ли заклинанието? Само че внимателно, активирането дава силно ехо, а действащият амулет излъчва вълни. Ако наблизо се окаже някой предразположен към магии, няма да успееш да се маскираш, даже напротив. А, ето ти и това… В случай, че решиш да купиш нещо.

— Благодаря, госпожо Йенефер. — Цири сложи амулета и монетите в торбата си и се вгледа с любопитство в момчето, което влезе в кантората. Младежът беше луничав, а разрешените му кестеняви коси падаха върху високата яка на чиновническата му униформа.

— Фабио Сахс — представи го Джанкарди.

Момчето се поклони почтително.

— Фабио, това е госпожа Йенефер, наша почетна гостенка и уважавана клиентка. А тази госпожица, нейната възпитаничка, иска да разгледа града. Ще й правиш компания и ще й бъдеш гид и закрилник.

Момчето отново се поклони, този път явно в посока на Цири.

— Цири — изрече студено Йенефер, — стани, моля те.

Цири се изправи, леко учудена, защото знаеше, че обичаят не изисква това. И в този момент разбра. Чиновникът, който изглеждаше като неин връстник, беше с една глава по-нисък от нея.

— Молнар — каза магьосницата, — кой кого ще защитава? Не можа ли да избереш за тази задача някой с по-сериозни размери?

Момчето се изчерви и погледна въпросително началника си. Джанкарди кимна. Служителят отново се поклони.

— Благородна госпожо — рече той свободно и без смущение, — може и да не съм висок на ръст, но може да се разчита на мен. Познавам добре града, района около крепостните стени и цялата околност. Ще дам всичко от себе си, за да защитя тази госпожица. А когато аз, Фабио Сахс Младши, син на Фабио Сахс, давам всичко от себе си, тогава… малцина от по-високите могат да се сравняват с мен.

Йенефер го изгледа внимателно, после се обърна към банкера.

— Поздравявам те, Молнар — каза тя, — умееш да подбираш сътрудниците си. Младият ти служител ще те радва в бъдеще. Добрият метал звънти, когато го удариш. Цири, без никакво притеснение те поверявам на грижите на Фабио, сина на Фабио, защото той е сериозен и достоен за доверие мъж.

Момчето се изчерви до корените на кестенявите си коси. Цири почувства, че също се изчервява.

— Фабио. — Джуджето отвори едно сандъче и порови из съдържанието му. — Ето ти половин нобел и три… два петака. В случай че госпожицата пожелае нещо. Ако не пожелае нищо — ще ми ги върнеш. Е, можете да тръгвате.

— По пладне, Цири — напомни й Йенефер. — Нито минута по-късно.

— Помня, помня.

— Казвам се Фабио — рече момчето, след като притичаха по стълбите и излязоха на шумната улица. — А ти си Цири, нали?

— Да.

— Какво искаш да видиш в Горс Велен, Цири? Главната улица? Уличката на златарите? Морското пристанище? А може би пазарния площад и панаира?

— Всичко.

— Хм… — притесни се момчето. — Имаме време само до пладне… Най-добре ще е да отидем на пазарния площад. Днес е пазарен ден, там могат да се видят много интересни неща! Но първо да се качим на крепостната стена, оттам се виждат целият залив и прочутият остров Танед. Какво ще кажеш?

— Да вървим.

По улицата с подрънкване преминаваха каруци, топуркаха коне и волове, бъчвари търкаляха бурета, навсякъде беше шумно и цареше суетня. Цири леко се обърка от движението и суматохата, отстъпи неловко от дървения тротоар и нагази до глезени в калта и мръсотията. Фабио понечи да я хване под ръка, но тя се изплъзна:

— Мога да ходя и сама!

— Хм… Добре тогава. Да вървим. Сега сме на главната градска улица. Тя се казва Кардо и свързва двете порти — Главната и Морската. Оттук се стига до кметството. Виждаш ли кулата със златния ветропоказател? Точно това е кметството. А там, където виси шарената табела, е кръчмата „Под развързания корсет“. Но там, хм… там няма да ходим. Да скъсим пътя, да минем през рибния пазар, който е на Кръговата улица.

Свърнаха в една пресечка и излязоха на малко площадче, сгушено между стените на къщите. Площадчето беше запълнено със сергии, бъчви и каци, от които се носеше силна миризма на риба. Тук се извършваше оживена й шумна търговска дейност, продавачите и купувачите се опитваха да надвикат кръжащите над главите им чайки. До зидовете седяха котки и се правеха, че рибата изобщо не ги интересува.

— Твоята госпожа — каза изведнъж Фабио, докато лавираше между сергиите — е много строга.

— Знам.

— Тя не ти е близка роднина, нали? Веднага си личи!

— Да. А по какво си личи?

— Много е красива — изрече Фабио с жестоката, разоръжаваща откровеност на млад човек.

Цири се обърна като пружина, но преди да успее да отговори на Фабио с някоя язвителна забележка относно луничките и ръста му, момчето вече я мъкнеше между каруците, бъчвите и сергиите, като същевременно й обясняваше, че издигащата се над площада кула се нарича „Кулата на крадците“, че камъните, с които е построена, са взети от морското дъно, и че растящите около кулата дървета се наричат чинари.

— Ти си ужасно неразговорчива, Цири — отбеляза той изведнъж.

— Аз ли? — учуди се тя. — Нищо подобно! Просто те слушам внимателно. Знаеш ли, че разказваш много интересно? Тъкмо исках да те попитам…

— Да, питай.

— Колко далеч оттук е… град Аретуза?

— Изобщо не е далеч! Само че съвсем не е град. Нека да се качим на стената и ще ти покажа. Ей там са стълбите.

Крепостната стена беше висока, а стълбището — стръмно. Фабио се изпоти и се задъха и в това нямаше нищо чудно, защото през цялото време той бърбореше. Цири научи, че заобикалящата града стена е била построена неотдавна, за разлика от самия град, издигнат още от елфите, че е висока трийсет и пет стъпала, и че това е така нареченият казематен зид, състоящ се от изсечен камък и неизпечени тухли, защото такъв материал издържа по-добре ударите на тараните.

На върха ги посрещна морският бриз. Цири с удоволствие го вдиша след гъстия и неподвижен градски задух. Тя опря лакти на ръба на стената и се загледа надолу към оцветеното от платна пристанище.

— Какво е това, Фабио? Тази планина?

— Остров Танед.

Островът изглеждаше много близо. И не приличаше на остров, а на забит в морското дъно гигантски каменен стълб, огромен зикурат3, обхванат от виещ се спираловиден път, зигзагообразни стълбища и тераси. Терасите зеленееха от горички и градини, а от зеленината се подаваха прилепени към скалите като лястовичи гнезда бели островърхи кули и покрити с орнаменти куполи, увенчаващи групи от заобиколени с галерии сгради. Тези здания изобщо не създаваха впечатлението, че са строени, а изглеждаха като изсечени в скалите на тази морска планина.

— Всичко това е построено от елфите — поясни Фабио. — Говори се, че е било с помощта на елфическа магия. Но от незапомнени времена Танед принадлежи на магьосниците. Близо до върха, там, където се виждат онези блестящи куполи, се намира дворецът Гарщанг. Там след няколко дни ще започне големият Събор на маговете. А ето там, виж, на самия връх, има една самотна висока кула със зъбци — това е Тор Лара, Кулата на Чайката…

— Може ли да се стигне дотам по суша? Та то е съвсем близо.

— Може. Има мост, той свързва брега на залива с острова. Оттук не можем да го видим, защото дърветата го закриват. А виждаш ли червените покриви в подножието на планината? Това е дворецът Локсия. Мостът води дотам. Само през Локсия може да се стигне до пътя, водещ към терасите по-горе…

— А там, където са онези прелестни галерии и мостчета? И градинки? Как се задържат върху скалите и не падат? Какъв е този дворец?

— Точно това е Аретуза, за която питаше. Там се намира знаменитото училище за млади магьоснички.

— Ах… — Цири облиза устни. — Значи е там… Фабио?

— Да?

— Виждаш ли понякога младите магьоснички, които учат в това училище? В тази Аретуза?

Момчето я погледна изумено.

— Никога! Никой не ги вижда! Забранено им е да напускат острова и да идват в града. А на територията на училището не допускат никого. Дори данъчните и съдебните изпълнители — ако имат работа с магьосниците, могат да отидат само до Локсия. На най-ниското равнище.

— Така си и знаех — поклати глава Цири, загледана в блестящите покриви на Аретуза. — Това не е училище, а затвор. На остров, на скала и над пропаст. Затвор и нищо друго.

— Донякъде е така — съгласи се Фабио след кратък размисъл. — Оттам сигурно е трудно да се излезе… Но все пак не е като в затвор. Просто ученичките са млади девойки. Трябва да бъдат пазени…

— От какво?

— Ами… — запъна се момчето. — Нали знаеш…

— Не знам.

— Хм… Мисля, че… Ох, Цири, та нали никой не ги затваря в училището насила. Те сами искат…

— И още как. — Цири се усмихна лукаво. — Искат го — и седят заключени в този затвор. Ако не искаха, не биха допуснали да ги затворят там. Всичко е много просто — трябва да се избяга навреме. Още преди да си попаднал там, защото после може да е много по-трудно…

— Как така да се избяга? А къде би могъл някой…

— Някой… не би имал къде да избяга, горкичкият — прекъсна го Цири. — Фабио? А къде е град… Хирундум?

Момчето я погледна смаяно.

— Хирундум не е град — каза той. — Това е голяма ферма. Там има градини, доставящи плодове и зеленчуци за всички градове в околността. Има езерца, в които се отглеждат шарани и други риби…

— А колко далеч е този Хирундум? Накъде е? Покажи ми.

— А защо искаш да знаеш това?

— Покажи ми, моля те.

— Виждаш ли пътя, водещ на запад? Там, където са каруците? Точно по него се стига до Хирундум. Петнайсетина мили, през цялото време се пътува покрай гори.

— Петнайсет мили — повтори Цири. — Не е много, ако имаш добър кон… Благодаря, Фабио.

— За какво ми благодариш?

— Няма значение. Сега ме отведи на пазарния площад. Обеща ми.

— Да вървим.

Цири още не беше попадала на такъв шум и такава блъсканица като царуващите на пазарния площад в Горс Велен. Шумният рибен пазар, през който бяха минали неотдавна, изглеждаше като тих храм в сравнение с пазарния площад. Площадът беше огромен и въпреки това на Цири й се струваше, че могат само да мечтаят да проникнат на територията на пазара, и им остава единствено да го наблюдават отдалече. Фабио обаче смело се вля в тълпата, мъкнейки момичето след себе си. На Цири й се зави свят.

Продавачите се развикаха, купувачите крещяха още по-силно, изгубилите се в тълпата деца виеха и плачеха. Мучеше добитък, блееха овце, кудкудякаха кокошки и крякаха гъски. Джуджетата търговци удряха ожесточено с чукчета по някакви тенекии, а когато спираха за малко, за да пият вода, започваха да се ругаят грозно. От няколко места на площада се разнасяха звуци на свирки, гусли и цимбали — явно разни музиканти изнасяха концерти там. Отгоре на всичко някой невидим в тълпата постоянно надуваше тромпет. Той определено не беше музикант.

Цири отскочи от пътя на една бягаща в тръс, пронизващо квичаща свиня, и се натъкна на клетка с кокошки. Бутнаха я и тя настъпи нещо меко и мяучещо. Отскочи и едва не попадна под копитата на някакво огромно, вонящо, отвратително и ужасяващо животно, което разблъскваше хората с косматите си хълбоци.

— Какво беше това? — извика тя, опитвайки се да запази равновесие. — Фабио?

— Камила. Не се плаши.

— Не се плаша! Ама че работа!

Цири започна да се озърта с любопитство. Понаблюдава работата на няколко полуръста, които пред очите на публиката изработваха декоративни мехове от козя кожа, полюбува се на красивите кукли, изложени на сергията на двойка полуелфи. Огледа изделията от малахит и яспис, продавани от един навъсен и мърморещ гном. С интерес и със самочувствието на познавач разгледа мечовете в една оръжейна работилница. Позяпа група девойки, които плетяха кошници от върбови клони и стигна до извода, че няма нищо по-лошо от такъв вид работа.

Човекът с тромпета вече не се чуваше. Тя реши, че най-вероятно някой го е утрепал.

— Какво ухае толкова апетитно?

— Понички. — Фабио хвана кесията си. — Искаш ли да хапнеш една?

— Искам да хапна две.

Продавачът им подаде три понички, прие петака и им върна четири медни монети, едната от които строши на две. Цири, която постепенно живваше отново, наблюдаваше операциите на продавача, докато лакомо поглъщаше първата поничка.

— Не е ли тръгнал оттук изразът „не струва пукнат грош“? — попита тя, заемайки се с втората поничка.

— Оттук. — Фабио дояждаше своята поничка. — Нали няма по-малки монети от грош. А там, откъдето си родом, не се ли употребяват полугрошове?

— Не. — Цири облиза пръстите си. — Там, откъдето съм родом, се употребяват златни дукати. Освен това чупенето беше ненужно и излишно.

— Защо?

— Защото искам да изям трета поничка.

Поничките с пълнеж от сливов мармалад действаха като най-вълшебния еликсир. Настроението на Цири се подобри и гъмжащият от народ площад престана да я ужасява, а даже започна да й се харесва. Тя не позволяваше вече на Фабио да я мъкне след себе си, а даже го задърпа подир себе си в гъстата тълпа, към мястото, от което някой произнасяше реч, покачил се върху импровизирана трибуна от бъчви. Оказа се, че ораторът е възрастен дебеланко. По бръснатата му глава и тъмнокафявата роба Цири разпозна в него странстващ жрец. Вече беше срещала такива — от време на време посещаваха храма на Мелителе в Еландер. Майка Ненеке никога не ги наричаше по друг начин, освен „онези глупави фанатици“.

— На света има само един закон! — крещеше дебелият жрец. — Божият закон! Цялата природа е подчинена на този закон, цялата земя и всичко, което живее на тази земя! А вълшебството и магията са врагове на този закон! Така че проклети да са магьосниците и близък е денят на гнева, в който огън от небесата ще унищожи скверния им остров. Ще рухнат стените на Локсия, Аретуза и Гарщанг, зад които точно сега се събират тези неверници, за да плетат интригите си. Ще рухнат тези стени…

— И ще се наложи да бъдат построени наново, мамка му — промърмори застаналият до Цири калфа-зидар с престилка, изцапана с вар.

— Увещавам ви, добри и благочестиви хора — продължаваше да вика жрецът, — не вярвайте на магьосниците, не се обръщайте към тях нито за съвети, нито с молби! Не позволявайте да ви подведе нито красивата им външност, нито гладкият им говор, защото истина ви казвам, магьосниците са като белосани гробници — отвън красиви, но вътре изгнили!

— Вижте го! — обади се млада жена с кошница, пълна с моркови. — Колко е силен на думи! Завижда на маговете — и в това е цялата работа.

— Сигурно — подкрепи я зидарят. — На него главата му е плешива като яйце, а търбухът му виси до коленете. А магьосниците нито дебелеят, нито оплешивяват… Магьосничките пък са невероятно красиви…

— Продали са си душите на дявола за тази красота! — извика един нисък тип с обущарско чукче на колана.

— Глупак си ти! Ако не бяха добрите госпожи от Аретуза, отдавна да си си събрал парцалите и да си си тръгнал. Трябва да им благодариш, че имаш какво да ядеш!

Фабио дръпна Цири за ръкава и те отново се потопиха в тълпата, която ги понесе към центъра на площада. Чу се тропане на барабан и гръмогласни възгласи, призоваващи към тишина. Тълпата нямаше намерение да млъква, но това не пречеше на глашатая от дървения подиум. Той имаше висок, школуван глас и умееше да го използва.

— Известявам ви — извика той, развивайки руло пергамент, — че Хюго Ансбах, полуръст по рождение, е обявен извън закона, защото е подслонил няколко от злоумишлениците елфи, наричани „катерици“. Същото се отнася и за Юстин Ингвар, ковач, джудже по рождение, който е ковал безплатно стрели за тези злодеи. Двамата са обявени за издирване. Ако някой ги хване, ще получи награда — петдесет крони в брой. А ако някой им помогне или ги приюти, за съучастничеството си ще получи същото наказание, което е отредено за тях. А ако ги хванат в някое село, всички селяни ще си платят…

— Че кой ще даде убежище на полуръст? — извика някой от тълпата. — Търсете в техните ферми и когато го намерите — всички тях, нехората — в ямата!

— Не в ямата, а направо на бесилото!

Глашатаят се зае да чете по-нататъшните обяви на градоначалника и Градския съвет, но Цири изгуби интерес. Тя тъкмо се канеше да се измъкне от тълпата, когато усети нечия ръка върху задника си. Това действие не беше случайно, а нагло и много умело.

Като че ли в блъсканицата нямаше как да се обърне, но в Каер Морхен Цири се беше научила да се движи на места, в които движението е невъзможно. Тя се обърна, създавайки суматоха около себе си. Застаналият зад гърба й млад жрец с бръсната глава се ухили с нагла, тренирана усмивка. Е, и какво, казваше тази усмивка, какво ще направиш сега? Ще се изчервиш и с това ще се приключи, нали?

Явно жрецът никога не си беше имал работа с ученички на Йенефер.

— Махни си ръцете от мен, плешив пън! — развика се Цири, пребледняла от ярост. — Сложи си ги на твоя задник, белосана гробница!!!

Възползвайки се от факта, че заклещеният в тълпата жрец не може да помръдне, Цири се приготви да го изрита, но Фабио й попречи и бързо я повлече далече от жреца и от местопроизшествието. Виждайки, че трепери от ярост, той й предложи няколко посипани с пудра захар бухти, при вида на които тя моментално забрави за инцидента. Бяха се спрели при една сергия, откъдето се виждаше ешафод с позорен стълб. На стълба обаче нямаше престъпник, а ешафодът беше отрупан с гирлянди от цветя и служеше за естрада на група издокарани като папагали пътуващи музиканти, които с всички сили дрънкаха на гусли и надуваха дудуци и пищялки. Млада чернокоса девойка с елече с вшити украшения пееше и танцуваше, разтърсвайки тамбурата си и весело потропвайки с малките си пантофки:

Тълпящите се около ешафода зрители се смееха до припадък и пляскаха в ритъма на песента. Продавачът на сладките бухти хвърли поредната порция в цвърчащото олио. Фабио облиза пръстите си и дръпна Цири за ръкава.

Сергиите бяха безброй и навсякъде предлагаха по нещо вкусно. Изядоха по още една сладка с крем, а малко по-късно — съвместно — една пушена змиорка, след което излапаха и нещо много странно, изпържено и нанизано на пръчка. После се повъртяха около една каца с кисело зеле, и се направиха, че го пробват, за да купят по-голямо количество. Но когато се наядоха, без да купят нищо, продавачката ги нарече помиярчета.

Продължиха нататък. За останалите пари Фабио купи кошничка с круши. Цири погледна в небето, но реши, че още не е пладне.

— Фабио? А какви са тези палатки и будки там, при стената?

— Най-различни развлечения. Искаш ли да погледнеш?

— Искам.

Пред първата палатка стояха само мъже, пристъпващи възбудено от крак на крак. Отвътре долитаха звуци на флейта.

— „Тъмнокожата Лейла — прочете с усилие Цири разкривения надпис върху платното — показва всички тайни на своето тяло в танца“. Някаква глупост! Какви тайни…

— Да вървим по-нататък, да вървим по-нататък — повтаряше Фабио, изчервил се целият. — О, виж, това е интересно. Тук приема врачка, предсказваща бъдещето. Имам още два гроша, ще са достатъчни…

— Пари на вятъра — изсумтя Цири. — Виж ти, предсказания за два гроша! За да се предсказва, трябва да си пророчица. Пророкуването е голям талант. Дори сред магьосничките само една от сто е способна на такова нещо…

— Една врачка предсказа на голямата ми сестра, че ще се омъжи, и точно така стана — отбеляза момчето. — Недей да правиш фасони, Цири. Ела да ни гледат…

— Аз не искам да се омъжвам. Не искам да ми гадаят бъдещето. Тук е горещо, а от тази палатка смърди на тамян, няма да вляза там. Ако искаш — иди сам, ще те изчакам. Само не знам за какво са ти тези предсказания. Какво искаш да узнаеш?

— Ами… — запъна се Фабио. — Най-много искам да узная… ще пътешествам ли. Искам да пътешествам. Да обиколя целия свят…

„Ще пътешества — помисли си изведнъж Цири, усещайки как й се завива свят. — Ще пътешества на големи бели платноходи… Ще се добере до страни, които никой преди него не е виждал… Фабио Сахс, откривателят… На негово име ще нарекат полуостров накрая на континент, който все още няма име. На петдесет и четири годишна възраст, когато вече ще има жена, син и три дъщери, ще умре далеч от дома и близките си… От болест, която все още няма име…“

— Цири! Какво ти става?

Тя потърка лицето си с длан. Струваше й се, че се издига нагоре във водата, че се носи към повърхността от дъното на дълбоко, леденостудено езеро.

— Нищо… — промърмори тя, докато се оглеждаше и идваше на себе си. — Зави ми се свят… Това е заради проклетата жега. И заради тамяна от палатката…

— По-скоро е от зелето — изрече сериозно Фабио. — Не трябваше да ядем толкова. На мен също ми кипи в корема.

— Нищо ми няма! — Цири енергично вдигна глава, чувствайки се наистина по-добре. Мислите, които се въртяха в главата й като вихър, се разсеяха и потънаха в забвение. — Да вървим, Фабио. Да вървим нататък.

— Искаш ли круша?

— Разбира се, че искам.

До крепостната стена група малчугани играеше с пумпал на пари. Въртящият се пумпал, омотан здраво с въжета, трябваше с ловки насочващи удари с бич да се прекара през начертани с тебешир полета. Цири печелеше на пумпал срещу повечето момчета в Скелиге, биеше и всички послушнички в храма на Мелителе. Тя вече се канеше да се включи в играта и не само да обере медните монети на хайманите, но и направо да им свали дрехите от гърбовете, когато вниманието й беше привлечено от гръмки викове.

На самия край на редицата от палатки и будки, притисната към крепостната стена и каменните стълби, стоеше странно полукръгло ограждение, образувано от платнища, опънати върху прътове с височина един сажен4. Между два от прътовете имаше вход, препречен от висок, сипаничав мъж, който беше облечен с гамбезон5 и раирани панталони, напъхани в моряшки ботуши. Пред него се тълпеше група хора. След като пуснеха в шепата на сипаничавия по няколко монети, един след друг хората влизаха зад платнището. Сипаничавият пускаше монетите в голяма торба, раздрънкваше ги и викаше:

— Насам, добри хора! Насам! Ще видите със собствените си очи най-страховитата твар, създадена от боговете! Страх и ужас! Жив василиск, отровно страшилище от зериканските пустини, въплъщение на дявола, ненаситен човекоядец! Още не сте виждали такова чудовище, хора! Току-що хванато, докарано от морето с кораб! Вижте, вижте жив свиреп василиск със собствените си очи! Последна възможност! Само тук, при мен, за три петака! За жените с деца — два петака!

— Ха! — възкликна Цири, докато разгонваше осите от крушата. — Василиск? И то жив? Непременно трябва да го видя. Досега съм виждала само гравюри. Да вървим, Фабио.

— Парите ми свършиха…

— Аз имам. Ще платя и за теб. Хайде, смело.

— Трябва да дадете шест. — Сипаничавият погледна към хвърлените в дланта му медни монети. — По три петака на човек. По-евтино е само за жени с деца.

— Той — Цири посочи Фабио с крушата — е дете. А аз съм жена.

— По-евтино е само за жени с деца в ръцете — замърмори сипаничавият. — Хайде, добави два петака, хитро момиче, или се разкарай оттук и направи път на другите. Побързайте, хора! Останаха само три свободни места!

Зад заграждението от платнища се блъскаха граждани, обградили плътно в кръг подиум, изкован от дъски, на който имаше покрита с килим клетка. След като пусна останалите зрители, сипаничавият скочи на подиума, взе една дълга тояга и свали с нея килима. Разнесе се миризма на мърша и неприятната воня на влечуго. Зрителите замърмориха и леко отстъпиха назад.

— Внимателно, добри хора — обяви сипаничавият. — Не стойте прекалено близо, защото е опасно!

В клетката, очевидно твърде малка за него, свит на кълбо лежеше гущер, покрит с тъмни люспи със странни шарки. Когато сипаничавият почука по клетката с тоягата, гадината се размърда, застърга с люспите си по прътите на клетката, протегна дългата си шия и засъска пронизващо, демонстрирайки острите си бели конусовидни зъби, контрастиращи ярко с почти черната люспеста покривка около устата й. Зрителите ахнаха. Едно рошаво кученце, което жена с вид на търговка държеше в ръцете си, избухна в яростен лай.

— Гледайте внимателно, добри хора — извика сипаничавият. — И се радвайте, че в нашите краища няма подобни чудовища! Това е ужасяващ василиск от далечната Зерикания! Не се приближавайте, не се приближавайте, защото макар и да е затворен в клетка, той може да ви отрови само с дъха си!

Цири и Фабио най-накрая се промъкнаха през кръга от хора.

— Василискът — продължаваше сипаничавият от подиума, облегнал се на тоягата като страж на алебарда — е най-отровната гадина на света! Защото василискът е кралят на всички змии! Ако василиските бяха повече, светът ни щеше да е обречен на гибел! За голямо щастие това чудовище се среща много рядко, защото се излюпва от яйца, снесени от петел. А вие знаете сами, хорица, че не всеки петел снася яйца, а само такива скапаняци, които като кокошки си подлагат задниците на други петли.

Зрителите реагираха с дружен смях на шегата. Не се засмя само Цири, която не откъсваше поглед от съществото. А то, раздразнено от шума, се извиваше, удряше се в решетките на клетката и ги хапеше, напразно опитвайки се да разтвори наранените си криле в тясното пространство.

— Яйцето, снесено от такъв петел, трябва да се мъти от сто и една отровни змии — продължаваше да говори сипаничавият. — А когато от яйцето се измъти василискът…

— Това не е василиск — заяви Цири, отхапвайки от крушата си. Сипаничавият я погледна накриво.

— … Когато се измъти василискът, повтарям — натърти той, — изяжда всички змии в гнездото и поглъща отровата им, без това изобщо да му навреди. Отровата в него става толкова много, че може да я предава не само с ухапване или докосване, но дори и с дъха си! А ако някой рицар на кон прободе василиск с копието си, то отровата преминава нагоре по дървото и убива на място не само рицаря, но и коня!

— Това е абсолютна лъжа! — изрече на всеослушание Цири, докато изплюваше семка от крушата.

— Това е самата истина! — възрази сипаничавият. — Убива и коня, и ездача!

— Да бе, да!

— Млъквай, госпожичке! — извика търговката с кученцето. — Не пречи! Интересно ни е, искаме да послушаме!

— Цири, престани — прошепна Фабио, сръгвайки я в хълбока.

Цири изсумтя и бръкна в кошницата за поредната круша.

— Всеки звяр бяга от василиска, веднага щом чуе съскането му — повиши глас сипаничавият, опитвайки се да надвика надигащия се сред зрителите шум. — Всеки звяр, дори драконът, какъв ти дракон, дори кокодрилът, а кокодрилът е ужасяващ — всеки, който го е виждал, знае това. Само едно същество не се страхува от василиска и това е бялката. Когато бялката зърне чудовището в пустинята, бяга колкото се може по-бързо в гората и там намира и изяжда някаква билка, известна само на нея. Тогава вече отровата на василиска става безопасна за нея и тя може да го ухапе смъртоносно…

Цири прихна и издаде с уста продължителен, доста непристоен звук.

— Хей, умнице! — не издържа сипаничавият. — Ако нещо не ти харесва, разкарай се оттук. Няма нужда насила да слушаш и да зяпаш василиска.

— Това не е никакъв василиск.

— Нима? А какво е тогава, госпожичке умнице?

— Виверн — отбеляза Цири, хвърляйки огризката на крушата и облизвайки пръстите си. — Най-обикновен виверн. Млад, малък, изгладнял и мръсен. Но е виверн, и туйто! На Старата реч: wyvern.

— О, вижте я нея! — възкликна сипаничавият. — Каква била умна и учена! Затваряй си устата, да не те…

— Опа! — обади се светлокос юноша с кадифена шапка и наметало без герб, каквото носят оръженосците, хванал под ръка слаба и бледа девойка с рокля с кайсиев цвят. — По-спокойно, уважаеми ловецо на зверове! Не заплашвайте благородната девойка, за да не ви усмиря с меча си! Освен това тук ми намирисва на мошеничество!

— Какво мошеничество, млади господин рицарю? — възмути се сипаничавият. — Лъже тая сополан… Исках да кажа — тази благородна госпожица. Това е василиск!

— Това е виверн — повтори Цири.

— Какъв верн? Това е василиск! Вижте само колко е свиреп, как съска, как хапе клетката! Какви зъби има! Казвам ви, зъби като на…

— Като на виверн — намръщи се Цири.

— Ако съвсем си се побъркала — сипаничавият я дари с поглед, на който би завидял и истински василиск — то приближи се към него! Приближи се да ти дъхне! Да видят всички как ще пукнеш, как ще се озъбиш от отровата!

— Моля! — Цири изтръгна ръката си от Фабио и пристъпи напред.

— Няма да допусна това! — извика светлокосият оръженосец, пусна ръката на кайсиевата си приятелка и препречи пътя на Цири. — Не можеш да направиш това! Рискуваш твърде много, скъпа лейди!

Цири, която още никой не беше наричал по този начин, леко се изчерви, погледна юношата и запърха с мигли по същия начин, както неведнъж беше пробвала пред писаря Яре.

— Няма никакъв риск, благородни рицарю — усмихна се тя кокетно, въпреки предупрежденията на Йенефер, която доста често й припомняше притчата за глупака и сиренцето. — Нищо няма да ми се случи. Това за отровния дъх е измишльотина!

— И все пак бих искал да съм до теб. — Юношата положи длан върху ръкохватката на меча. — За защита и охрана… Ще позволиш ли?

— Позволявам. — Цири не разбираше защо яростта върху лицето на кайсиевата девойка й доставя такова удоволствие.

— Тя е под моя защита и охрана! — Фабио вдигна брадичка и погледна предизвикателно оръженосеца. — Аз също идвам с нея!

— Господа — каза Цири важно и вирна нос, — по-спокойно. Не се блъскайте. Има място за всички.

Кръгът от зрители се развълнува и зашумя, когато тя пристъпи смело към клетката, почти усещайки дишането на двете момчета във врата си. Вивернът засъска яростно и се замята, зловонието на влечуго удари зрителите в ноздрите. Фабио изсумтя на висок глас, но Цири не отстъпи. Приближи се още повече и протегна ръка, почти докосвайки клетката. Чудовището се хвърли върху прътите и ги захапа. Тълпата отново се развълнува, някой нададе вик.

— Е, и какво? — обърна се Цири, гордо сложила ръце на кръста. — Умрях ли? Отрови ли ме с дъха си чудовището? Той е толкова василиск, колкото аз…

Тя млъкна, забелязвайки внезапната бледност върху лицата на оръженосеца и Фабио. Мигновено се обърна и видя, че два от прътите на клетката се раздалечават под напора на разярения гущер, и че ръждивите им пирони се измъкват от рамката.

— Бягайте! — извика тя гръмогласно. — Клетката се чупи!

Зрителите с пищене се хвърлиха към изхода. Някои се опитаха да разкъсат платнището, но се заплетоха в него, и тичащите подир тях също се заплетоха, в резултат на което се получи струпване от надаващи крясъци хора. Оръженосецът хвана Цири за ръката в момента, в който тя се опитваше да отскочи, така че двамата се завъртяха, спънаха се и паднаха, увличайки и Фабио. Рошавото кученце на търговката се зае да лае, сипаничавият — да ругае грозно, а напълно дезориентираната кайсиева девойка — да пищи пронизително.

Прътовете на клетката се изтръгнаха с трясък, вивернът се измъкна на свобода. Сипаничавият отскочи от подиума и се опита да удържи чудовището с тоягата, но звярът я изби с един удар на лапата, изви се и го удари със своята покрита с шипове опашка, превръщайки покритата му с белези буза в кървава маса. Съскайки и разтваряйки наранените си криле, вивернът излетя от подиума и веднага се хвърли върху Цири, Фабио и оръженосеца, опитвайки се да се издигне над земята. Кайсиевата девойка изгуби съзнание и се строполи по гръб. Цири се сви, за да скочи, но осъзна, че няма да успее.

Спаси ги рошавото кученце, което се изтръгна от ръцете на търговката — тя се беше спънала, замотана в шестте си поли. Тънко джафкайки, кученцето се хвърли върху чудовището. Вивернът изсъска, надигна се, стисна кученцето с нокти, изви се с невероятно бързо змийско движение и впи зъби в шията на кученцето. То изпищя диво.

Оръженосецът се надигна на колене и се пресегна за меча си, но не напипа ръкохватката, защото Цири се оказа по-бърза. Тя мълниеносно измъкна оръжието му от калъфката и скочи, завъртайки се странично. Вивернът се надигна, откъснатата глава на кученцето висеше от зъбестата му паст.

Всички движения, научени в Каер Морхен, както се стори на Цири, се извършиха от само себе си, почти без никаква воля и усилие от нейна страна. Тя съсече стъписания виверн през корема и веднага направи финт, а хвърлилият се към предишното й местоположение виверн се строполи върху пясъка, пръскайки кръв. Цири го прескочи, отбягвайки ловко свистящата му опашка, и уверено, точно и силно удари чудовището в хълбока, отскочи, направи машинално излишен вече финт и веднага нанесе нов удар, чупейки гръбнака му. Вивернът се сви и застина, само змийската опашка продължи още известно време да се извива и да удря в пясъка.

Цири побърза да мушне окървавения меч в ръката на оръженосеца.

— Няма страшно! — извика тя на бягащата тълпа и на все още оплетените в платнищата зрители. — Чудовището е убито! Този мъжествен рицар се справи с него…

Изведнъж тя усети спазъм в гърлото и бълбукане в стомаха си, пред очите й причерня. Нещо със страшна сила я удари в задника така, че зъбите й изтракаха. Тя се огледа объркано. Оказа се, че нищо не я е ударило, а просто е паднала.

— Цири… — прошепна приклекналият над нея Фабио. — Какво ти е? О, богове, бледа си като мъртвец…

— Жалко, че не можеш да видиш себе си — промълви тя.

Наоколо се тълпяха хора. Някои ръгаха тялото на виверна с пръчки и ръжени, други оказваха помощ на сипаничавия, останалите възхваляваха героичния оръженосец, безстрашният изтребител на дракони, единственият, запазил спокойствие и предотвратил касапницата. Оръженосецът успокояваше кайсиевата девойка, без да спира да гледа объркано острието на меча, покрито с размазани струи засъхваща кръв.

— Моят герой… — Кайсиевата девойка се беше свестила и се беше хвърлила на шията на оръженосеца. — Моят спасител! Моят любим!

— Фабио — каза със слаб глас Цири, виждайки пробиващите си път през тълпата градски стражи, — помогни ми да стана и ме измъкни оттук. По-бързо.

— Горките деца… — Някаква дебела гражданка с елегантна шапка ги погледна, когато се провираха през тълпата. — Как го закъсахте. Ако не беше храбрият рицар, майките ви щяха да си изплачат очите!

— Разберете чий оръженосец е този млад рицар! — извика един занаятчия с кожена престилка. — Заслужил си е награда!

— А ловецът на зверове — на позорния стълб! Да се бичува! Да доведе такова чудовище в града, сред хората…

— Вода, вода! Госпожицата отново припадна!

— Клетата ми Мушичка! — изведнъж изпищя търговката, навеждайки се над останките на рошавото кутре. — Клетото ми кученце! Хора-а-а! Хванете онази девойка, онази многознайка, дето ядоса дракона! Къде е тя? Хванете я! Не е виновен ловецът на зверове, а тя!

Градските стражи, подкрепяни от многобройни доброволци, се заеха да обикалят тълпата и да се оглеждат.

— Фабио — прошепна Цири, — да се разделим. Ще се срещнем на уличката, по която дойдохме. Върви. Ако някой те задържи и попита за мен — не ме познаваш и не знаеш коя съм.

— Но… Цири…

— Върви!

Тя стисна в шепа амулета на Йенефер и промърмори активиращо заклинание. Магията подейства мигновено и точно навреме. Стражите, които вече си проправяха път в нейна посока, се спряха объркани.

— По дяволите! — учуди се единият от тях, който като че ли гледаше право в Цири. — Къде е тя? Та нали току-що я видях…

— Там, там! — извика вторият, гледайки в противоположната посока.

Цири се обърна и си тръгна, все още леко опиянена и обезсилена от адреналина и от активирането на амулета. Амулетът действаше така, както и трябваше да действа — абсолютно никой не я забелязваше и никой не й обръщаше внимание. Абсолютно никой. В резултат на това, докато успее да се измъкне от тълпата, безброй пъти я блъскаха, настъпваха и ритаха. По чудо избягна един хвърлен от каруца сандък. За малко да й извадят окото с една вилица. Както се оказваше, заклинанието си имаше хубавите и лошите страни — при това лошите не бяха по-малко от хубавите.

Действието на амулета не продължи дълго. Цири нямаше достатъчно сили, за да го овладее и да удължи времето на действие на заклинанието. За щастие действието на магията прекъсна в подходящия момент — когато тя вече се беше измъкнала от тълпата и видя Фабио, който я чакаше на улицата.

— Олеле — каза момчето. — Олеле, Цири. Ти дойде. Притеснявах се…

— Напразно. Да вървим, по-бързо. Пладне вече мина, трябва да се връщам.

— Добре се справи с онова чудовище — погледна я с уважение момчето. — И действаше страшно бързо! Къде си научила това?

— Кое? Оръженосецът уби виверна.

— Не е вярно. Аз видях…

— Нищо не си видял. Моля те, Фабио, никому нито дума. Никому. И особено на госпожа Йенефер. Леле, ще ми даде да се разбера, ако узнае… — Цири помълча малко. — Тези там — посочи тя зад гърба си, в посока на пазарния площад — бяха прави. Аз раздразних виверна. Всичко стана заради мен…

— Не беше заради теб — възрази с увереност Фабио. — Клетката беше изгнила и закована криво-ляво. Можеше да се разпадне всеки момент, след час, утре, вдругиден… Даже по-добре, че се случи сега, защото ти спаси…

— Не аз, а оръженосецът! — изкрещя Цири. — Оръженосецът! Набий си го в главата най-накрая! Казвам ти, ако ме издадеш, ще те превърна в… В нещо ужасно! Знам магии! Ще те омагьосам…

— Хей! — разнесе се зад гърбовете им. — Стига толкова!

Една от следващите ги жени имаше тъмни, гладко сресани коси, блестящи очи и тънки устни. На раменете си носеше късо наметало от виолетово кадифе, обшито с кожа от катерици.

— Защо не си в училището, ученичке? — попита тя с леден, звучен глас, оглеждайки Цири изпитателно.

— Почакай, Тисая — каза втората жена, по-млада, светлокоса и висока, със зелена рокля с голямо деколте. — Аз не я познавам. Тя сигурно не е ученичка…

— Ученичка е — прекъсна я тъмнокосата. — Сигурна съм, че е едно от твоите момичета. Та ти не ги познаваш всичките по физиономия. Една от онези, които избягаха от Локсия по време на безпорядъка при смяната на жилищата. И сега тя ще си признае сама. Е, ученичке, слушам те.

— Какво? — намръщи се Цири.

Жената стисна тънките си устни и намести маншетите на ръкавиците си.

— От кого открадна камуфлажния амулет? Или някой ти го даде?

— Какво?

— Не изпитвай търпението ми, ученичке. Името ти, класа ти, коя е наставницата ти? По-бързо!

— Какво?

— На глупава ли се правиш, ученичке? Името ти! Как се казваш?

Цири стисна устни, в очите й се появиха зелени огънчета.

— Анна Ингебора Клопсток — процеди нагло тя.

Жената вдигна ръка и в този момент Цири осъзна огромната си грешка. Йенефер само веднъж, уморена от безкрайните й капризи, й беше демонстрирала как действа парализиращата магия. Усещането беше изключително неприятно. Сега се случи същото.

Фабио извика приглушено и се хвърли към Цири, но другата жена, светлокосата, го хвана за яката и го закова на място. Момчето се опита да се освободи, но ръката на жената беше като от желязо. Цири не можеше дори да трепне. Струваше й се, че полека-лека се сраства със земята. Тъмнокосата се наведе и я погледна с блестящите си очи.

— Аз не съм привърженица на телесните наказания — каза тя студено, докато отново нагласяше маншетите на ръкавиците си. — Но ще се постарая да бъдеш наказана, ученичке. Не за непослушанието, нито за кражбата на амулета или за самоотлъчката. И не защото носиш непозволени дрехи или защото ходиш с момче и му говориш за неща, за които не ти е позволено да говориш. Ще бъдеш напердашена за това, че не можа да разпознаеш архимагистър.

— Не! — изкрещя Фабио. — Не я наказвай, благородна госпожо! Аз съм служител в банката на господин Молнар Джанкарди, а тази госпожица е…

— Млъкни! — извика Цири. — Млък…

Заклинанието за лишаване от способността да говори беше приложено бързо и брутално. Тя усети кръв върху устните си.

— Е? — светлокосата подкани Фабио, като пусна смачканата му яка и нежно я погали. — Говори. Коя е тази надменна госпожица?

Маргарита Льоантил излезе от басейна и разплиска вода наоколо. Цири не можа да се сдържи и я огледа. Тя беше виждала неведнъж Йенефер гола и не очакваше, че някой може да има по-съвършена фигура. Обаче грешеше. При вида на голата Маргарита Льоантил биха почервенели от завист дори мраморните статуи на богини и нимфи.

Магьосницата хвана ведрото със студена вода и го плисна върху бюста си, ругаейки непристойно и тръскайки тяло.

— Хей, момиче — извика тя на Цири. — Бъди така добра да ми подадеш кърпата. И престани да ме зяпаш.

Все още обидена, Цири тихо изсумтя. След като Фабио издаде коя е, магьосниците я влачиха насила през половината град, правейки я за посмешище, разбира се, в банката на Джанкарди всичко се изясни. Магьосничките се извиниха на Йенефер и обясниха поведението си. Работата беше там, че ученичките от Аретуза временно бяха прехвърлени в Локсия, тъй като помещенията на училището бяха необходими за жилища на участниците и гостите на Събора на магьосниците. Възползвайки се от суматохата при пренасянето, няколко възпитаници бяха избягали от Танед и бяха отишли в града. Маргарита Льоантил и Тисая де Врие, разтревожени от активирането на амулета на Цири, я бяха взели за една от бегълките.

И двете магьоснички се извиниха на Йенефер, но нито едната, нито другата дори не помислиха да се извинят на Цири. Докато слушаше извиненията, Йенефер гледаше към нея и Цири почувства как ушите й пламват. А най-много си изпати Фабио — Молнар Джанкарди така го нахока, че в очите на момчето се появиха сълзи. На Цири й беше мъчно, но в същото време се гордееше с него — Фабио удържа на думата си и дори не спомена виверна.

Стана ясно, че Йенефер познава много добре Тисая и Маргарита. Магьосничките я поканиха в „Сребърната чапла“, най-хубавата и най-скъпата странноприемница в Горс Велен, където Тисая де Врие беше отседнала при пристигането си, отлагайки по известна само на нея причина появата си на острова. Маргарита Льоантил, която, както се оказа, беше ректор на Аретуза, беше приела поканата на по-възрастната магьосница и двете временно споделяха жилището. Странноприемницата се оказа наистина разкошна — в подземието имаше баня, която Маргарита и Тисая бяха наели изключително за собствено ползване срещу невъобразима сума пари. Разбира се, Йенефер и Цири бяха поканени да използват и банята — и ето че всички вече от няколко часа ту плуваха в басейна, ту се потяха на пара, като при това не спираха да клюкарстват.

Цири подаде кърпата на магьосницата. Маргарита леко я щипна по бузата. Цири отново изсумтя и скочи с плясък в ухаещата на розмарин вода на басейна.

— Плува като малко тюленче — засмя се Маргарита, лягайки на дървения шезлонг до Йенефер. — И е стройна като морска нимфа. Ще ми я дадеш ли, Йенефер?

— Нали точно затова съм я довела.

— В кой курс да я запиша? Знае ли основите?

— Знае ги. Но нека да започне като всички останали — от младшата група. Няма да й навреди.

— Разумно — каза Тисая де Врие, заета с пренареждане на чашите за вино върху мраморната маса, покрита с капки кондензирана пара. — Разумно, Йенефер. На момичето ще й бъде по-лесно, ако започне заедно с другите новачки.

Цири се измъкна от басейна и седна на ръба, изстисквайки косата си и пляскайки с крака във водата. Йенефер и Маргарита лениво обменяха клюки, като от време на време триеха лица с намокрени със студена вода кърпички. Тисая, целомъдрено загърнала се с чаршаф, не се включваше в разговора и създаваше впечатление, че е напълно погълната от подреждането на масата.

— Моля за извинение, благородни дами! — обади се изведнъж отгоре невидимият собственик на странноприемницата. — Простете, че си позволих да ви попреча, но… някакъв офицер желае да види спешно госпожа де Врие! Казва, че е неотложно!

Маргарита Льоантил се изкикоти и намигна на Йенефер. Двете едновременно отметнаха кърпите от бедрата си и заеха доста изискани и предизвикателни пози.

— Нека офицерът влезе! — извика Маргарита, сдържайки смеха си. — Каним го! Вече сме готови!

— Като децата сте! — въздъхна Тисая де Врие, клатейки глава. — Загърни се, Цири.

Офицерът влезе, но се оказа, че приготовленията на магьосничките са били напразни. При вида им офицерът не се смути, не се изчерви, не отвори уста, не се опули. Защото офицерът беше жена. Висока, стройна жена с буйна черна коса и меч на кръста.

— Госпожо — каза сухо жената, покланяйки се леко на Тисая де Врие. — Докладвам, че изпълних заповедите ви. Моля за разрешение да се върна в гарнизона.

— Разрешавам — отговори кратко Тисая. — Благодаря за ескорта и за помощта. Лек път.

Йенефер приседна на шезлонга, без да откъсва поглед от златисто-черно-червената панделка на рамото на жената войн.

— Не се ли познаваме?

Жената войн се поклони сдържано и изтри изпотеното си лице. В банята беше горещо, а тя стоеше с ризница и кожен кафтан.

— Често съм била във Венгерберг, госпожо Йенефер — каза жената. — Казвам се Райла.

— Съдейки по панделката, служиш в специалните части на крал Демавенд?

— Да, госпожо.

— С какъв чин?

— Капитан.

— Много добре — разсмя се Маргарита Льоантил. — Констатирам с удоволствие, че във войската на Демавенд най-накрая са започнали да дават офицерски чинове на войници с яйчници.

— Ще разрешите ли да се оттегля? — жената войн се изпъна, положила длан върху ръкохватката на меча.

— Разрешавам.

След малко Маргарита попита:

— Усетих враждебност в гласа ти, Йена. Какво имаш против госпожа капитана?

Йенефер се изправи и взе от масата две чаши.

— Видя ли стълбовете на кръстопътищата? — попита тя. — Трябваше да ги видиш, трябваше да усетиш смрадта на разлагащи се тела. Тези стълбове са тяхна идея и тяхно дело. На нея и на подчинените й от специалните отряди. Банда садисти!

— Това е война, Йенефер. Тази Райла неведнъж е виждала братя по оръжие, попаднали живи в ръцете на „катериците“. Овесени за ръцете по дърветата като мишени за стрелба с лък. Ослепени, кастрирани, с крака, обгорени на клади. Дори Фалка би завидяла на Scoia’tael за жестокостите, извършвани от тях.

— Методите на специалните отряди също доста напомнят за методите на Фалка. Но не става въпрос за това, Рита. Не се разчувствам от съдбата на елфите, знам какво представлява войната. Знам също как се печели война. Печели се от войници, които убедено и самоотвержено защитават страната си, дома си. Не от наемници като тази Райла, биещи се за пари, които не умеят и не желаят да жертват себе си. Те дори не знаят какво представлява саможертвата. А дори и да знаят, я презират.

— Да вървят по дяволите, с тяхната саможертва и тяхното презрение. Какво ни касае нас това? Цири, наметни нещо и изтичай до горе за още една гарафа. Днес искам да се напия.

Тисая де Врие въздъхна и поклати глава. Това не убягна от вниманието на Маргарита.

— За щастие — изкикоти се тя — вече не сме в училището, скъпа магистърке. И можем да правим каквото си поискаме.

— Дори в присъствието на бъдеща възпитаничка? — попита жлъчно Тисая. — Когато аз бях ректор на Аретуза…

— Помним, помним — прекъсна я с усмивка Йенефер. — Колкото и да искаме, не можем да го забравим. Отиди за още една гарафа, Цири.

Горе, докато чакаше за гарафата, Цири стана свидетелка на потеглянето на капитана и отряда й от четирима войници. С любопитство и изумление тя наблюдаваше поведението и израженията им, изучаваше дрехите и оръжията им. Райла, чернокосата капитанка, в момента се караше със собственика на странноприемницата:

— Няма да чакам до разсъмване! И изобщо не ме интересува, че портите са затворени! Искам незабавно да изляза извън крепостните стени! Знам, че в конюшнята на странноприемницата има таен изход! Заповядвам ти да го отвориш!

— Нарежданията ми…

— Изобщо не ми пука какво ти е наредено! Аз изпълнявам заповедите на архимагистър де Врие!

— Добре, добре, капитане, не викайте. Ще ви отворя…

Тайният проход се оказа тесен, здраво залостен коридор, водещ отвъд крепостните стени. Преди Цири да получи гарафата, тя видя как проходът беше отворен и Райла и отрядът й излязоха навън, в нощта.

Цири се замисли.

— Е, най-накрая! — зарадва се Маргарита, неясно дали на Цири, или на гарафата. Цири остави гарафата на масата, явно не на точното място, защото Тисая де Врие веднага я премести. Йенефер си наля в чашата, с което наруши порядъка, и се наложи Тисая отново да мести съда. Цири с ужас си представи Тисая в ролята на учителка.

Йенефер и Маргарита се върнаха към прекъснатия разговор, без да забравят за гарафата. На Цири й беше ясно, че скоро ще трябва отново да се качва горе за нова кана. Тя се замисли, като същевременно се вслушваше в беседата на магьосничките.

— Не, Йена — поклати глава Маргарита. — Както виждам, при теб не е системно. Аз скъсах с Ларс. Вече всичко приключи. Elaine deireadh, както казват елфите.

— И затова искаш да се напиеш?

— Също и за това — потвърди Маргарита Льоантил. — Тъжно ми е, не крия. Все пак бяхме заедно с него четири години. Но се наложи да скъсам с него. Убедих се, че не мелим брашно заедно…

— Още повече, че Ларс е женен — изсумтя Тисая де Врие, разглеждайки златистото вино в кристалната чаша.

— Точно това няма никакво значение — сви рамене магьосницата. — Всички привлекателни мъже на интересуващата ме възраст са женени, не може да се направи нищо по въпроса. Ларс ме обичаше, а и на мен известно време ми се струваше, че… Ах, какво има да се обяснява тук? Той искаше прекалено много. Той заплашваше моята свобода, а на мен ми се повдига само при мисълта за моногамия. Впрочем, аз взех пример от теб, Йена. Помниш ли разговора ни във Венгерберг? Когато ти реши да скъсаш с твоя вещер? Тогава те съветвах да размислиш, казвах ти, че любовта не се намира на улицата. И все пак ти беше права. Любовта си е любов, а животът си е живот. Любовта отминава…

— Не я слушай, Йенефер — изрече студено Тисая. — Тя е огорчена и озлобена. Знаеш ли защо няма да отиде на банкета в Аретуза? Защото се срамува да се появи там сама, без мъжа, с когото са я свързвали четири години. Заради когото са й завиждали. Когото загуби, защото не можеше да оцени любовта му.

— А дали да не поговорим за нещо друго? — предложи Йенефер, наглед безгрижно, но с леко променен глас. — Налей ни, Цири. По дяволите, тази гарафа е много малка. Ще ни донесеш ли още една?

— Донеси две — засмя се Маргарита. — За награда ще получиш глътка и ще седнеш при нас, няма нужда да се вслушваш отдалеч. Твоето обучение ще започне сега и тук, в банята, още преди да ми паднеш в ръцете в Аретуза.

— Обучение! — Тисая вдигна очи към тавана. — О, богове!

— Мълчи, скъпа магистърке. — Маргарита се плесна с длан по мокрото бедро, правейки се на ядосана. — Сега аз съм ректор на училището! Не успя да ме скъсаш на последните изпити!

— За което съжалявам.

— Аз също, представи си. Ако сега имах частна практика, като Йена, нямаше да ми се налага да се мъча с ученичките, да бърша носовете на ревлите и да се карам с по-наперените. Послушай ме, Цири, и се учи. Магьосничките винаги действат. Добре или зле — това става ясно по-късно. Но трябва да се действа, смело да държиш живота за гривата. Повярвай ми, малката, съжалявам изключително само за бездействието, нерешителността, колебанията. Никога не съжалявам за действията и постъпките си, дори и понякога да носят тъга и огорчение. Погледни тази сериозна госпожа, която седи там, прави гримаси и подрежда всичко, което й падне. Това е Тисая де Врие, архимагистър, възпитала десетки магьоснички. Учейки ги, че трябва да действат. Че нерешителността…

— Престани, Рита.

— Тисая е права — каза Йенефер, която не откъсваше поглед от ъгъла на банята. — Престани. Знам, че ти е мъчно за Ларс, но не превръщай мъката си в наука за живота. Момичето все още има време да се научи на това и то не в училището. Цири, отиди за вино.

Цири се изправи. Вече беше напълно облечена.

И изпълнена с решителност.

— Какво? — изкрещя Йенефер. — Как така? Как си е тръгнала?!

— Нареди ми… — измънка собственикът на странноприемницата, който беше пребледнял и притиснал гръб към стената. — Нареди ми да оседлая коня й…

— И ти я послуша? Вместо да се обърнеш към нас?

— Госпожо! Откъде можех да зная? Сигурен бях, че тръгва по ваша заповед… Изобщо не ми хрумна, че…

— Проклет глупак!

— По-спокойно, Йенефер. — Тисая сложи ръка на челото си. — Не се поддавай на емоциите. Сега е нощ. Няма да я пуснат през портата.

— Тя нареди да й отворя тайния проход… — прошепна собственикът на странноприемницата.

— И ти отвори ли й?

— Заради вашия Събор в града е пълно с магьосници — наведе поглед стопанинът. — Хората ги е страх, никой не смее да им застане на пътя… Какво можех да й кажа? Тя говореше точно като вас, със съвсем същия тон… И гледаше по същия начин. Никой не смееше дори да я погледне в очите, какво остава да й задава въпроси… Беше точно като вас… Като две капки вода… Нареди да й дам перо и мастило. И написа съобщение.

— Дай го!

Тисая де Врие я изпревари и зачете на глас:

— Това ли е всичко?

— Има и послепис:

Маргарита Льоантил поклати глава с недоверие. А Йенефер започна да ругае. Собственикът на странноприемницата се изчерви и отвори уста. Много пъти беше слушал проклятия, но никога досега — такива.

Вятърът духаше в посока от сушата към морето. Вълни от облаци заливаха увисналата над гората луна. Пътят към Хирундум тънеше в мрак. Препускането в галоп стана опасно. Цири задържа коня си и премина в тръс. Дори и не си помисли за още по-бавен ход. Тя бързаше.

Отдалеч се чуваше грохотът на надигаща се буря, хоризонтът постоянно се осветяваше от мълнии, на чийто фон се очертаваше назъбеният трион на върховете на дърветата.

Цири спря коня. Беше на кръстопът — пътят се разделяше на две, разклоненията изглеждаха по един и същ начин.

„Защо Фабио не спомена за кръстопът? Както и да е, нали аз никога не бъркам, винаги знам в коя посока да поема… Но защо сега не се досещам накъде да тръгна?“

Над главата й беззвучно прелетя огромен силует. Цири усети как сърцето й се свива. Конят изцвили и се понесе в галоп, избирайки дясното разклонение. Малко по-късно тя го спря.

— Това беше само най-обикновена сова — изрече тя, стараейки се да успокои себе си и коня. — Обикновена птица… Няма нищо страшно…

Вятърът се усилваше, тъмните облаци закриха изцяло луната. Но напред по пътя, в пролуката сред гората, беше по-светло. Тя се понесе по-бързо, пясъкът пръскаше изпод копитата на коня.

Скоро й се наложи да спре. Пред нея имаше пропаст и се виждаше морето, от което се издигаше познатият черен конус на острова. От мястото, където стоеше, не се виждаха светлините на Гарщанг, Локсия и Аретуза. Виждаше се само самотната кула, издигаща се над Танед.

Тор Лара.

Чу се гръм, а миг по-късно ослепителната лента на мълния свърза облачното небе и върха на острова. Тор Лара погледна към нея с червените очи на прозорците си, на Цири за миг й се стори, че във вътрешността на кулата лумва огън.

„Тор Лара… Кулата на Чайката… Защо това име буди такъв ужас у мен?“

Вихърът раздвижи дърветата, клоните им зашумяха. Цири примижа, по бузите я удариха листа и прахоляк. Тя обърна цвилещия и вдигащ се на задните си крака кон. Беше се ориентирала. Остров Танед сочеше север, а тя трябваше да язди на запад. Пясъчният път се очертаваше в мрака като светла бяла лента. Тя препусна в галоп.

Отново проехтя гръмотевица и в светлината на мълнията Цири неочаквано видя конници. Тъмни, размити, подвижни силуети от двете страни на пътя. Чу вик:

— Gar’ean!

Без да мисли, тя се спря, дръпна юздите, обърна се в обратна посока и пришпори коня в галоп. Зад нея — вик, свистене, цвилене, тропот на копита.

— Gar’ean! Dh’oine!

Галоп, тропот на копита, вятър. Мрак, в който се мяркат белите стволове на крайпътните брези. Грохот. Мълния, под чиято светлина двама конници се опитват да й препречат пътя. Един протяга ръка, иска да хване повода й. За шапката му е прикрепена опашката на катерица. Цири сръгва коня с пети, притиска се към шията му, понася се покрай конниците. Зад нея — вик, свистене, грохот на гръм. Светкавица.

— Spar’le, Yaeyinn!

Галоп, галоп! „По-бързо, конче!“ Гръм. Светкавица, Кръстопът. Наляво! „Никога не греша!“ Отново кръстопът. Надясно! „Галоп, конче! По-бързо, по-бързо!“

Пътят се изкачва нагоре, под копитата — пясък, конят, макар и пришпорван, забавя ход…

На върха на хълма тя се огледа. Поредната мълния освети пътя. Напълно пуст. Тя се заслуша, но чу само шума на вятъра в листака. Изгърмя.

„Тук няма никой. «Катериците»… Те са само спомен от Каедвен. Розата от Шаеравед… Всичко това само ми се е привидяло. Тук няма жива душа, никой не ме преследва…“

Със страшна сила я лъхна вятър. „Вятърът духа от сушата — помисли си тя, — а аз го усещам с дясната си буза… Заблудила съм се.“

Мълния. В светлината й заискри повърхността на морето, от мрака изплува черният конус на остров Танед. И Тор Лара. Кулата на Чайката. Кулата, която я привличаше като магнит… „Но аз не искам в тази кула. Отивам в Хирундум. Защото трябва да видя Гералт.“

Нова светкавица.

Между нея и пропастта стоеше черен кон. Върху него — рицар с шлем, украсен с крилете на хищна птица. Крилете изведнъж се разлюляха, птицата се понесе в полет…

Цинтра!

Парализиращ страх. Ръцете стискат до болка ремъците на повода. Мълния. Черният рицар спира коня. Вместо лице той има зловеща маска. Крилете плющят…

Конят се понесе в галоп, без да го пришпорва. Мрак, осветяван от мълнии. Гората свършва. Под копитата — пясък, жвакане на кал. Отзад — шум от плющенето на крилете на хищната птица. Все по-близо… По-близо…

Бесен галоп, очите сълзят от вятъра. Мълниите пресичат небето, в светлината им Цири вижда елхи и върби от двете страни на пътя. Но това не са дървета. Това са слуги на Краля на елфите. Слуги на черния рицар, който се носи след нея, а крилете на хищна птица плющят върху шлема му. Уродливите чудовища от двете страни на пътя протягат към нея своите покрити с буци ръце, смеят се диво, разтварят се черни отвори — уста с челюсти… Цири се притиска към шията на коня. Клоните свистят, удрят я, хващат я за дрехите. Уродливите стволове трещят, челюстите им щракат, носи се ехиден смях…

Лъвче от Цинтра! Дете на Старата кръв!

Черният рицар вече е съвсем близо. Цири усеща ръката му, която се опитва да я хване за косите. Подкарваният с викове кон се носи напред, с рязък скок преодолява невидима преграда, с трясък чупи тръстиката, спъва се…

Тя дръпна поводите, навеждайки се силно назад в седлото, и обърна хриптящия кон. Извика диво, яростно. Извади меча от ножницата и го вдигна над главата си. „Това вече не е Цинтра! Аз вече не съм дете! Не съм беззащитна! Няма да позволя…“

— Няма да позволя! Няма да ме докоснеш! Никога няма да ме докоснеш!

Конят с плясък падна във водата, стигаща до търбуха му. Цири се наведе, извика, удари коня с пети, скочи обратно върху дигата. „Езерца — помисли си тя. — Фабио спомена за езерца, в които се отглежда риба. Това е Хирундум. Пристигнах. Аз никога не греша…“

Светкавица. Зад гърба й е дигата, по-надалеч е черната стена на гората, врязала се като трион в небето. И няма никой. Само стонът на вятъра нарушава тишината. Някъде в блатата кряка уплашена патица.

Никой. Върху дигата няма никой. „Никой не ме преследва. Това е било мираж, кошмар. Спомен за Цинтра. Само ми се е сторило.“

В далечината се вижда светлинка. Фенер. Или огън. „Това е ферма. Хирундум. Вече е близо. Само още едно усилие…“

Светкавица. Една, втора, трета. Не се чува гръм. Изведнъж вятърът утихва. Конят цвили, тръска глава и се изправя на задните си крака.

На черното небе се появява млечнобяла, бързо избледняваща ивица, извиваща се като змия. Вятърът отново удря върбите и вдига от дигата облак от листа и суха трева.

Далечното пламъче изчезва. Потъва и се разтваря в море от милиарди сини огънчета, които внезапно избухват и пламват в блатото. Конят пръхти, цвили, носи се по дигата. Цири с усилие се задържа на седлото.

В движещата се по небето ивица се появяват неясните силуети на конници. Те се приближават все повече и повече и се виждат все по-ясно. Виждат се клатещи се биволски рога и раздърпани пера върху шлемовете, под шлемовете белеят озъбени черепи. Ездачите седят върху скелетите на коне, покрити с окъсани чулове. Бесният вятър вие във върбите, остриетата на мълниите непрекъснато прорязват черното небе. Вятърът вие все по-гръмко. Не, това не е вятър. Това е зловещо пеене.

Кошмарната кавалкада завива и се понася право към нея. Копитата на призрачните коне разбъркват бледите огънчета, висящи над блатото. Начело на кавалкадата галопира Кралят на Дивия лов. Ръждясалият шлем се люлее над черепа, зеят дупките на очните кухини, в които пламти синкав огън. Развява се разкъсано наметало. По покрития с ръжда нагръдник с грохот се удря огърлица, празна като стара шушулка. Някога на нея е имало скъпоценни камъни. Но те са изпопадали по време на дългата гонка по небето. И са се превърнали в звезди…

„Това не е истина! Това не се случва в действителност! Това е кошмар, илюзия, мираж! Само ми се струва, че се случва!“

Кралят на Лова задържа своя кон-скелет и избухва в див, ужасяващ смях.

Дете на Старата кръв! Ти ни принадлежиш! Ти си наша! Присъедини се към кортежа, присъедини се към нашия Лов! Ще се носим, ще се носим до края, до вечността, до края на съществуването! Ти си наша, звездоока дъщеря на Хаоса! Присъедини се, познай радостта на Лова! Ти си наша, ти си една от нас! Мястото ти е сред нас!

— Не! — крещи Цири. — Махайте се! Вие сте трупове!

Кралят на Лова се смее, изгнилите зъби над ръждясалите доспехи изтракват. Очните кухини на черепа пламтят в синьо.

Да, ние сме трупове. Но ти си смъртта!

Цири се притисна към шията на коня. Нямаше нужда да го пришпорва. Усещайки настигащите ги призраци, конят се носеше по дигата с главоломни подскоци.

Полуръстът Барни Хофмайер, фермер от Хирундум, вдигна къдравата си глава, вслушвайки се в далечните гръмотевици.

— Опасно нещо е подобна буря без дъжд — каза той. — Ще удари някъде мълния — и пожарът е готов…

— Малко дъжд нямаше да попречи — въздъхна Лютичето, донастройвайки лютнята. — Защото въздухът е такъв, че можеш да го срежеш с нож… Ризата се лепи за гърба, комарите хапят… Но сигурно всичко ще се размине. Беше надвиснала буря, но от известно време проблясва някъде на север. Вероятно над морето.

— Над Танед — потвърди полуръстът. — Това е най-високата точка в областта. Тази кула на острова, Тор Лара, просто привлича проклетите мълнии. По време на силна буря изглежда така, сякаш е обхваната от огън. Така свирепо я удрят, че не знам как не се разпада…

— Това е заради магията — заяви убедено трубадурът. — Всичко на Танед е магическо, дори самата скала. А магьосниците не ги е страх от мълнии. Какви ги говоря! Знаеш ли, Барни, че те умеят да ловят мълниите?

— Да бе! Лъжеш, Лютиче.

— Нека гръм ме… — Поетът млъкна, поглеждайки неспокойно небето. — Нека ме клъвне гъска, ако лъжа. Казвам ти, Хофмайер, маговете ловят мълнии. Виждал съм го със собствените си очи. Старият Горазд, онзи, когото по-късно убиха на Соденския хълм, веднъж хвана мълния пред очите ми. Взе една дълга жица, завърза единия й край за върха на кулата, а другия…

— Другия край е трябвало да го мушне в една бутилка — извика изведнъж тичащият по верандата син на Хофмайер, малък полуръст с перчем, гъст и къдрав като овче руно. — Стъклена бутилка, като онези, в които татко си вари виното. Мълнията по жицата — и право в бутилката…

— Влизай вкъщи, Франклин! — извика фермерът. — В леглото, лягай да спиш, хайде! Скоро ще стане полунощ, а утре трябва да се работи. И внимавай да не те хвана, че по време на буря се занимаваш с бутилки и жици, ще играе ремъкът! Няма да можеш да си седнеш на задника две седмици! Петуния, прибери го оттам! А на нас ни донеси още бира!

— Стига ви толкова! — възрази гневно Петуния Хофмайер, докато прибираше сина си от двора. — Достатъчно изпихте.

— Не викай! Само дебни кога вещерът ще се върне. Гостите трябва да се угощават.

— Когато се върне — тогава ще донеса. За него.

— Ама че стисната жена — промърмори Хофмайер, но така, че тя да не го чуе. — Точно като земляците си Бибервелтови от Ливадата, които до един са пинтии… А вещерът вече доста дълго го няма. Откакто тръгна към езерцата, сякаш пропадна вдън земя. Странен човек. Видя ли как вечерта гледаше момичетата, Циния и Тангеринка, докато играеха на двора. Погледът му беше странен. А сега… Не мога да се отърва от усещането, че отиде нататък, за да бъде сам. А и ми гостува само защото моята ферма е встрани, далеч от останалите. Ти го познаваш по-добре, Лютиче, кажи…

— Да го познавам? — Поетът уби един комар на шията си и задрънка на лютнята си, вглеждайки се в черните силуети на върбите над езерцата. — Не, Барни. Не го познавам. Мисля, че никой не го познава. Но с него става нещо, виждам го. Защо той дойде тук, в Хирундум? За да е по-близо до Танед? А когато вчера му предложих да се разходим до Горс Велен, откъдето се вижда Танед, той веднага отказа. Какво го задържа тук? Може би сте му направили някакво изгодно предложение?

— Къде ти — промърмори полуръстът. — Честно казано, изобщо не ми се вярва някое чудовище да се е появило тук. Онова хлапе, което се удави в едно от езерцата, може да е имало спазми. Обаче всички нададоха вой — това е воден дух или кикимора, трябва да се извика вещер… А парите, които му обещахме, са почти нищожни, направо срамота. Обаче той какво? Три нощи броди край дигите, през деня или спи, или реди и мълчи като пън, гледа децата, къщата… Странно. Особено, бих казал.

— И правилно би казал.

Проблесна мълния, осветявайки двора и постройките на фермата. За миг се мярнаха белите развалини на елфическа къща край дигите. След миг над градините се разнесе грохотът на гръмотевицата. Духна силен вятър, дърветата и тръстиките край езерцата зашумяха и се превиха, огледалото на водата се смръщи и стана матово, наежи се от стърчащите листа на лилиите.

— Все пак бурята идва към нас — погледна към небето фермерът. — Може би маговете са я прогонили със заклинания от острова? На Танед са се събрали над двеста от тях… Как мислиш, Лютиче, за какво ще се съвещават те там, на своя Събор? Дали от тази работа ще излезе нещо добро?

— За нас ли? Съмнявам се. — Трубадурът прекара палеца си през струните на лютнята. — Тези събори обикновено представляват модни ревюта, клюки, удобна възможност за клеветене и вътрешно разчистване на сметки. Спорове за това дали магията трябва да се разпространява, или да си остане привилегия на елита. Караници между тези, които служат на кралете, и онези, които предпочитат отдалеч да оказват натиск на кралете…

— Ха! — възкликна Барни Хофмайер. — Кой знае защо ми се струва, че по време на настоящия Събор на Танед постоянно ще святка и гърми, като по време на буря…

— Възможно е. Нас това какво ни засяга?

— Теб — нищо — изрече навъсено полуръстът. — Защото знаеш само да дрънкаш на лютнята и да пееш. Гледаш заобикалящия те свят и виждаш само рими и ноти. А нас тук само за последната седмица два пъти конници ни стъпкаха с копита ряпата и зелето. Войската преследва „катериците“, „катериците“ извършват набези и бягат, а и на едните, и на другите пътят им минава през нашето зеле…

— Не е моментът да се жали зелето, когато гори гората — издекламира Лютичето.

— Лютиче — погледна го накриво Барни Хофмайер, — като кажеш нещо такова, не знам дали да плача, да се смея или да те сритам в задника. Сериозно ти говоря! И ще ти кажа, че настъпиха лоши времена. По пътищата — трупове, набити на кол и висящи на бесилки; из горите и по поляните — също трупове, мамка му, тази страна сигурно вече изглежда както по времето на Фалка. И как да се живее тук? През деня идват кралски войници и ни заплашват, че ще ни оковат, защото помагаме на „катериците“. А през нощта се появяват елфите и опитай да откажеш да им помогнеш! Веднага ни обещават поетично да ни покажат как нощта ще придобие червен облик. Толкова са поетични, че направо да ти се доповръща. И така я караме — между чука и наковалнята…

— Разчиташ на това, че Съборът на магьосниците ще промени нещо?

— Ами разчитам. Ти самият каза, че сред магьосниците има два лагера. Вече се е случвало магьосниците да вразумяват крале и да слагат край на войни и безредици. Нали именно маговете сключиха мир с Нилфгард преди три години? Значи може и сега…

Барни Хофмайер замълча и наостри уши. Лютичето заглуши с длан звука на струните.

От мрака при дигата бавно закрачи вещерът. Отново проблесна мълния. Когато изгърмя, вещерът вече беше до тях, в двора.

— Е, и как е, Гералт? — попита Лютичето, за да прекъсне неловкото мълчание. — Проследи ли гадината?

— Не. Тази нощ не е подходяща. Неспокойна е… Уморен съм, Лютиче.

— Тогава седни да отдъхнеш.

— Нямам предвид това.

— Наистина — промърмори полуръстът, гледайки в небето и ослушвайки се. — Неспокойна нощ, нещо лошо е надвиснало във въздуха… Животните се мятат в обора… А сред шума на вятъра се чуват викове…

— Дивият лов — тихо каза вещерът. — Затворете добре капаците на прозорците, господин Хофмайер.

— Дивият лов? — изуми се Барни. — Привиденията?

— Няма страшно. Ще преминат високо. През лятото Ловът винаги преминава високо. Но децата може да се събудят. Ловът носи със себе си нощни кошмари. По-добре да се затворят капаците на прозорците.

— Дивият лов предвещава война — каза Лютичето и отправи нагоре неспокоен поглед.

— Глупости! Суеверие!

— Не! Малко преди нападението на Нилфгард срещу Цинтра…

— Тихо! — прекъсна го с жест вещерът и се изправи рязко, загледан в мрака.

— Какво се…

— Конници.

— Мамка му! — извика Хофмайер, скачайки от пейката. — През нощта може да са само Scoia’tael…

— Един кон — прекъсна го вещерът, вземайки меча си от пейката. — Един-единствен кон. Останалите са привиденията от Лова… По дяволите, не е възможно… През лятото?

Лютичето също скочи, но го беше срам да избяга, защото нито Гералт, нито Барни се канеха да бягат. Вещерът извади меча си от ножницата и се втурна към дигата, а полуръстът, без да се колебае, се затича подире му, въоръжен с вила. Отново блесна светкавица, на дигата се мярна носещ се в галоп кон. А подир коня се беше устремило нещо размито, нещо необикновено, изтъкано от мрак и сияние, вихър, мираж. Нещо, предизвикващо панически страх, отвращение, сковаващ вътрешностите ужас.

Вещерът извика, вдигайки меча. Ездачът го забеляза, пришпори коня, огледа се. Вещерът извика още веднъж. Чу се гръм.

Проблесна, но този път не заради светкавица. Лютичето падна на колене до пейката и би изпълзял под нея, ако не се беше оказала толкова ниска. Барни изпусна вилата. Петуния Хофмайер, която беше изтичала извън къщата, изпищя.

Ослепителният блясък се материализира в прозрачна сфера, във вътрешността на която се мярна силует, който моментално придоби контури и форма. Лютичето я разпозна веднага. Той познаваше тези черни, разпилени къдрици и обсидиановата звезда върху кадифето. Това, което не му беше познато и никога преди това не беше виждал, беше лицето. Лицето на Гнева и Яростта, лицето на богинята на Отмъщението, Гибелта и Смъртта.

Йенефер вдигна ръка и изкрещя заклинание, от дланта й със свистене се изстреля пръскаща искри спирала, която разсече нощното небе, отразявайки се в повърхността на езерото. Спиралата се заби като метално копие в преследващото самотния конник кълбо. Кълбото закипя, на Лютичето му се стори, че чува зловещи викове и вижда кошмарни силуети на призрачни коне. Това продължи за части от секундата, защото кълбото изведнъж се сви, събра се в малка топка и се понесе нагоре, към небето, удължавайки се в движение и подобно на комета влачейки опашка подир себе си. Спусна се мрак, разсейван само от трепкащия блясък на газената лампа в ръцете на Петуния Хофмайер.

Ездачът спря коня си пред къщата, скочи от седлото и се олюля. Лютичето веднага съобрази кой е това. Никога по-рано не беше виждал тази слаба, сламеноруса девойка, ала веднага я разпозна.

— Гералт… — прошепна момичето. — Госпожо Йенефер… Извинявайте… Трябваше. Нали знаете…

— Цири — каза вещерът. Йенефер пристъпи към девойката, обаче се спря. Мълчеше.

„Към кого ще пристъпи? — запита се Лютичето. Никой от тях, нито вещерът, нито магьосницата, не се помръдна и не направи никакъв жест. — При кого ще отиде първо? При него? Или при нея?“

Цири не тръгна нито към него, нито към нея. Неспособна да направи избор, тя изгуби съзнание.

Къщата беше пуста, полуръстът и цялото му семейство бяха отишли да работят още на разсъмване. Цири се правеше, че спи, но чу как Гералт и Йенефер излизат. Тя се измъкна от леглото, бързо се облече, тихичко излезе от стаята и ги последва в градината.

Гералт и Йенефер свърнаха към дигата, разделяща покритите с водни лилии езерца. Скрита зад разрушената стена, Цири наблюдаваше през един процеп вещера и магьосницата. Момичето мислеше, че Лютичето, известният поет, чиито стихове беше чела неведнъж, още спи. Тя грешеше. Поетът не спеше. И я хвана на местопрестъплението.

— Хей — изкикоти се той, внезапно приближавайки се. — Бива ли така — да шпионираш и да подслушваш. Бъди по-деликатна, малката. Позволи им да останат малко насаме.

Цири се изчерви, но веднага стисна устни.

— Първо, не съм малка — изрече твърдо тя. — Второ, струва ми се, че не им преча. Нали?

Лютичето стана малко по-сериозен.

— Като че ли не — каза той. — Даже ми се струва, че им помагаш.

— Така ли? Как?

— Не се прави, че не знаеш. Вчера всичко беше разиграно много хитро. Но мен не можеш да ме подведеш. Направи се, че припадаш, нали?

— Да — промълви Цири, извръщайки поглед. — Госпожа Йенефер веднага се досети, но Гералт — не…

— Двамата те занесоха в къщата. Ръцете им се докосваха. Седяха над постелята ти чак до сутринта, но не казаха нито дума. Едва сега решиха да поговорят. Там, на дигата, при езерцето. А ти реши да подслушаш за какво си говорят… И да ги шпионираш през процепа в стената. Толкова ли е важно за теб да знаеш какво правят?

— Те не правят нищо. — Цири леко се изчерви. — Говорят си и това е всичко.

— А ти… — Лютичето приседна на тревата под едно ябълково дърво и се облегна на дънера му, като преди това се убеди, че няма мравки или гъсеници. — Ти искаш да знаеш за какво си говорят, нали?

— Да… Не! Всъщност… Всъщност така или иначе не мога да чуя нищо. Твърде далече са.

— Ако искаш — засмя се бардът, — ще ти кажа.

— А ти откъде можеш да знаеш това?

— Ха, ха. Аз, скъпа Цири, съм поет. Поетите знаят всичко за тези неща. Нещо повече — поетите знаят за тези неща повече, отколкото самите събеседници.

— Да бе!

— Давам ти думата си! Думата на поет.

— Така ли? Тогава… Тогава кажи за какво си говорят? Обясни ми какво означава всичко това!

— Погледни още веднъж през процепа и виж какво правят.

— Хм… — Цири прехапа горната си устна, след това се наведе към отвора. — Госпожа Йенефер стои до една върба… Къса листа и се занимава със звездата си… Нищо не казва, дори не поглежда към Гералт… А Гералт стои до нея. Навел глава. И нещо говори. Не, мълчи. Леле, изражението му е много… странно.

— Детински просто. — Лютичето си намери в тревата една ябълка, избърса я в панталона си и я огледа критично. — Сега я моли да му прости всичките глупави думи и постъпки. Извинява се за нетърпението, за недостатъчните вяра и надежда, за упоритостта, за ожесточението, за капризите и позите, недостойни за един мъж. Извинява се за нещата, които някога не е разбирал, и за онези, които не е искал да разбере…

— Всичко това е абсолютна лъжа! — Цири се изправи и с рязко движение отметна косата от челото си. — Всичко си го измисляш!

— Извинява се за това, което е осъзнал едва сега. — Лютичето се загледа в небето, а в гласа му започнаха да се долавят ритми, характерни за баладите. — За това, което би искал да разбере, но се бои, че може и да не успее… И за това, което със сигурност никога няма да разбере. Извинява се и моли за прошка… Хм… Разбиране… Съмнение… Предопределение? Всичко е банално, по дяволите…

— Не е вярно! — тропна с крак Цири. — Гералт изобщо не говори такива неща! Той… Всъщност, той мълчи. Нали видях. Стои там с нея и мълчи…

— В това се състои ролята на поезията, Цири. Да говориш за онова, за което другите мълчат.

— Глупава е тази твоя роля. Всичко си измисляш!

— И в това също се състои ролята на поезията. Хей, чувам откъм езерцето възбудени гласове. Я погледни бързичко и виж какво става.

Цири погледна през процепа и каза:

— Гералт стои с наведена глава. А Йенефер страшно му крещи. Крещи и размахва ръце. Олеле… Какво може да означава това?

— Детински просто. — Лютичето отново погледна към плуващите по небето облаци. — Сега тя му се извинява.