Време на презрение

Трета глава

Гералт имаше основания да подозира — и той наистина подозираше, — че банкетите на магьосниците се различават от пировете и тържествата на обикновените простосмъртни. Но не очакваше, че разликата ще се окаже толкова голяма и съществена.

Предложението на Йенефер да я придружава на банкета, предшестващ Събора на магьосниците, се оказа неочаквано за него, но не и шокиращо. Все пак това не беше първото подобно предложение, което получаваше. Още навремето, когато живееха заедно и нещата между тях вървяха добре, Йенефер искаше да посещава съборите и пировете на магьосниците в неговата компания. Но той отказваше решително. Беше сигурен, че магьосниците ще гледат на него в най-добрия случай като на чудак и сензация, а в най-лошия — като на натрапник и парий. Йенефер се подиграваше на опасенията му, но не настояваше. И тъй като в други ситуации тя умееше да настоява така, че цялата къща се тресеше и се сипеше стъкло, Гералт ставаше все по-уверен, че решенията му са били правилни.

Този път той се съгласи. Без колебание. Предложението дойде след дълъг, откровен и емоционален разговор. Разговор, който ги сближи отново, засенчи и изпрати в забвение старите им конфликти, разтопи леда на огорчението, гордостта и ожесточението. След разговора на дигата в Хирундум, Гералт би се съгласил на всяко, абсолютно всяко предложение от страна на Йенефер. Не би отказал дори съвместно посещение на пъкъла, за да изпият по чаша кипящ катран в компанията на огнени демони.

Освен това без Цири нямаше да го има нито този разговор, нито тази среща. Цири, от която, ако може да се вярва на Кодрингер, се беше заинтересувал някакъв магьосник. Гералт разчиташе, че присъствието му на Събора ще провокира този магьосник и ще го накара да действа. Но не каза нито дума за това на Йенефер.

Гералт, Йенефер, Цири и Лютичето тръгнаха от Хирундум направо към Танед. Отначало се спряха в огромния комплекс на двореца Локсия, разположен при югоизточното подножие на планината. Дворецът вече гъмжеше от гостите на събора и съпровождащите ги лица, но за Йенефер веднага се намериха покои. Останаха в Локсия цял ден. През целия този ден Гералт разговаряше с Цири, Лютичето тичаше насам-натам, събирайки и разпространявайки слухове, а магьосницата си избираше и мереше рокли. А когато настъпи вечерта, вещерът и Йенефер се присъединиха към пъстрото шествие, насочило се към Аретуза — дворецът, в който щеше да се проведе банкетът. И сега, вече в Аретуза, Гералт се чудеше и се изумяваше, макар че си беше дал дума да не се учудва от нищо.

Огромната централна зала на двореца беше под формата на буквата „Т“. По-дългата стена имаше прозорци, тесни и невероятно високи, достигащи едва ли не до поддържания от колони свод. Сводът също беше висок. Толкова висок, че беше трудно да се разгледат детайлите, украсяващи фреските, чийто основен мотив беше многократно повтарящо се изображение на пет голи фигури. На прозорците имаше витражи, които сигурно струваха цяло състояние, но въпреки това в залата ясно се усещаше течение. Гералт се учуди, че свещите не угасват, но когато се вгледа по-внимателно, престана да се чуди. Канделабрите бяха магически, а може би дори илюзорни. Във всеки случай даваха много светлина, доста повече, отколкото обикновените свещи.

Когато влязоха, в залата се намираха не по-малко от сто души. Според оценката на вещера залата можеше да побере поне три пъти повече, дори ако по средата, както повеляваше обичаят, се наредяха маси във формата на подкова. Но традиционните подкови изобщо ги нямаше. Изглежда, щеше да се пирува на крак, с разходки покрай стените, украсени с гоблени, гирлянди и развяващи се от течението знамена. Под гоблените и гирляндите имаше редици от дълги маси. Масите бяха отрупани с изискани ястия в още по-изискани сервизи, сред изискани букети цветя и изискани скулптури от лед. Когато се загледа внимателно, Гералт установи, че изискаността е доста повече от яденето.

— Това не е трапеза — отбеляза намръщено той, поглаждайки своя къс, черен, обшит със сребро и врязан в талията кафтан, с който го беше издокарала Йенефер. Такива кафтани — последен писък на модата — се наричаха дублети. Вещерът нямаше никаква представа откъде се е взело това наименование. И нямаше желание да научава.

Йенефер не реагира на забележката му. Гералт и не очакваше реакция — той знаеше добре, че магьосницата обикновено не реагира на подобни забележки. Но не се отказа. Продължи да мърмори. Просто му се искаше да покапризничи.

— Няма музика. Страшно духа. Няма къде да се седне. На крак ли ще ядем и пием?

Магьосницата го дари с продължителен теменужен поглед.

— Точно така — изрече тя неочаквано спокойно. — Ще ядем на крак. Освен това трябва да знаеш, че дългото пребиваване при масата с ястията се смята за нетактично.

— Ще се постарая да съм тактичен — измърмори той. — Още повече, че няма при какво да се задържам, както виждам.

— Да пиеш без мярка също се смята за много нетактично — продължаваше да го поучава Йенефер, без да обръща внимание на мърморенето му. — Избягването на разговори се смята за нетактично и непростимо…

— А това — прекъсна я той, — че онзи мършавият, с кретенските панталони точно в момента ме сочи с пръст на двете си придружителки, смята ли се за нетактично?

— Да. Но не особено много.

— Какво ще правим, Йен?

— Ще обикаляме залата, ще поздравяваме, ще отправяме комплименти, ще разговаряме… Престани да поглаждаш дублета си и да си оправяш косата…

— Ти не ми позволи да си я прихвана с лента.

— Лентата ти е претенциозна. Хайде, хвани ме под ръка и да вървим. Да се стърчи до входа се смята за нетактично.

Започнаха да обикалят из залата, която постепенно се пълнеше с гости. Гералт беше зверски гладен, но бързо се убеди, че Йенефер не се шегува. Ставаше очевидно, че според приетия от магьосниците етикет наистина се яде и пие малко и сякаш с неохота. Отгоре на това всяко спиране до масата с ястията изискваше изпълнението на някои обществени задължения. Някой забелязваше някого, изразяваше радостта си от този факт, приближаваше се и поздравяваше, колкото възторжено, толкова и фалшиво. След задължителното имитиране на целувка по бузата или след отблъскващото със своята деликатност ръкостискане, неискрените усмивки или още по-неискрените, макар и умело поднесени, комплименти, следваше кратък и отчайващо банален разговор на безсмислена тема.

Вещерът се оглеждаше внимателно, опитвайки се да открие познати лица с надеждата, че не е единственият тук, който не принадлежи към магьосническото Братство. Йенефер го уверяваше, че не е единственият, но той не виждаше други като него или не можеше да ги разпознае.

Пажове разнасяха вино на подноси, лавирайки между гостите. Йенефер изобщо не пиеше. Гералт искаше да пие, но не можеше. Дублетът пиеше. Потта под мишниците му.

Ловко направлявайки вещера с ръце, магьосницата го избута от масата и го отведе в самия център на залата, в центъра на всеобщото внимание. Съпротивата беше безуспешна. Той разбираше за какво става въпрос. Това беше най-обикновена демонстрация.

Гералт знаеше какво може да очаква, затова със стоическо спокойствие понасяше напълно нездравото любопитство в погледите на магьосничките и загадъчните усмивки на магьосниците. Макар и Йенефер да го уверяваше, че правилата на добрия тон и тактичността забраняват да се използва магия на подобни събития, той не вярваше, че маговете успяват да се сдържат, особено при положение, че Йенефер провокационно го поставя в центъра на вниманието. И правилно не вярваше. На няколко пъти усети треперенето на медальона си и убожданията на магически импулси. Някои от магиците — особено такива от женски пол — се опитваха да четат най-безцеремонно мислите му. Той беше готов за това, знаеше за какво става въпрос и знаеше как да реагира. Гледаше към вървящата до него Йенефер, към черно-бяло-диамантената Йенефер с гарвановочерни коси и теменужени очи и сондиращите го магьосници се смущаваха, разконцентрираха се и за негово най-голямо удоволствие явно губеха самоувереност. „Да — мислено им отговаряше той, — не се лъжете. Има я само нея, до мен, тук и сега, и само това има значение. Тук и сега. А коя е била по-рано, къде е била по-рано и с кого е била по-рано — няма никакво, абсолютно никакво значение. Сега тя е с мен, тук, сред вас. С мен и с никой друг. Точно това си мисля за нея, постоянно; непрестанно мисля за нея, усещам аромата на парфюма й и чувствам топлината на тялото й. А вие можете да пукнете от завист.“

Магьосницата стисна силно ръката му, леко притискайки се към него.

— Благодаря — промърмори тя, насочвайки се отново към масите. — Но без прекалена демонстративност, моля те.

— А вие, магьосниците, винаги ли приемате искреността за демонстративност? Не е ли защото не вярвате в искреността дори тогава, когато я прочитате в чуждите мисли?

— Да. Точно затова.

— Но все пак ми благодариш?

— Защото на теб ти вярвам. — Тя стисна ръката му още по-силно и посегна да си вземе чиния. — Сложи ми малко сьомга, вещерю. И раци.

— Това са раци от Повис. Сигурно са ги уловили поне преди месец, а времето е горещо. Не те ли е страх…

— Тези раци — прекъсна го тя — тази сутрин все още са лазели по морското дъно. Телепортацията е прекрасно изобретение.

— Вярно е — съгласи се той. — Няма да е лошо да се разпространи, не мислиш ли?

— Работим по въпроса. Слагай, слагай, гладна съм.

— Обичам те, Йен.

— Помолих те, без излишни демонстрации… — Тя се сепна, вдигна глава, отметна назад черните си къдрици, отвори широко теменужените си очи. — Гералт! За първи път ми признаваш това!

— Невъзможно. Шегуваш се.

— Нищо подобно. По-рано само си мислеше, днес ми го каза.

— Нима разликата е толкова голяма?

— Огромна.

— Йен…

— Не говори с пълна уста. Аз също те обичам. Не съм ли ти го казвала? О, богове, ще се задушиш! Вдигни ръце, ще те потупам по гърба. Дишай по-дълбоко.

— Йен…

— Дишай, дишай, сега ще ти мине.

— Йен!

— Да. Откровеност за откровеност.

— Да не ти е лошо?

— Чаках това. — Тя изстиска един лимон върху сьомгата. — Не можех да реагирам на признания, направени мислено. Дочаках думите, можех да им отговоря и отговорих. Чувствам се прекрасно.

— Какво се е случило?

— Ще ти разкажа по-късно. Яж. Сьомгата е чудесна, заклевам се в Силата, наистина е чудесна.

— Мога ли да те целуна? Сега, тук, пред всички?

— Не.

— Йенефер! — Минаващата покрай тях тъмнокоса магьосница измъкна ръка изпод лакътя на съпровождащия я мъж и се приближи. — Все пак дойде? Това е чудесно! Не съм те виждала от векове!

— Сабрина! — Йенефер се зарадва толкова искрено, че всеки освен Гералт би повярвал на реакцията й. — Скъпа! Толкова се радвам!

Магьосничките внимателно се прегърнаха и всяка от тях разцелува въздуха около ушите и диамантено-ониксовите обеци на другата. Обеците на двете магьосници, наподобяващи миниатюрни гроздови зърна, бяха еднакви — във въздуха веднага замириса на люта вражда.

— Гералт, запознай се — това е приятелката ми от училище, Сабрина Глевисиг от Ард Карайг.

Вещерът се поклони и целуна високо подадената му ръка. Вече беше успял да съобрази, че всички магьосници очакват при среща да им се целува ръката — жест, който ги поставяше наравно с принцесите. Сабрина Глевисиг вдигна глава, обеците й се разклатиха и издрънчаха. Тихичко, но демонстративно и нахално.

— Толкова исках да се запозная с теб, Гералт. — Както и всички магьосници, и тя не признаваше никакви учтиви форми на обръщение. — Радвам се, страшно се радвам. Най-накрая престана да го криеш от нас, Йена. Честно казано, странно е, че толкова дълго отлага. Абсолютно няма от какво да се срамуваш.

— И аз така мисля — отговори безгрижно Йенефер, леко присвивайки очи и демонстративно отмятайки коси от собствените си обеци. — Красива блузка, Сабрина. Направо възхитителна. Нали, Гералт?

Вещерът кимна и преглътна. Черната копринена блуза на Сабрина Глевисиг разкриваше абсолютно всичко, което можеше да се покаже, а определено имаше какво. Карминовата пола, стегната със сребърно коланче с голяма катарама във формата на роза, беше с цепка отстрани по последна мода. Но модата изискваше цепката да е до средата на прасеца, а при Сабрина беше до средата на бедрото. Много красиво бедро.

— Какво ново в Каедвен? — попита Йенефер, правейки се, че не вижда накъде гледа Гералт. — Твоят крал Хенселт все още ли хаби сили и средства за преследването на „катерици“ из гората? И все още ли мечтае за наказателен поход срещу елфите в Дола на Блатхан?

— Да оставим на мира политиката — усмихна се Сабрина. Леко удълженият й нос и хищният поглед я правеха да прилича на класическите изображения на вещици. — Утре, на съвета, ще ни дойде до гуша от политика. И ще се наслушаме за… морал. За необходимостта от мирно съжителство… За приятелски отношения… За необходимостта от съгласуване на плановете и намеренията на нашите крале… На какво още ще се наслушаме, Йенефер? Какво друго са ни приготвили за утре Капитулът и Вилгефорц?

— Да оставим на мира политиката.

Сабрина Глевисиг се разсмя под акомпанимента на тихо подрънкващите обеци.

— Правилно. Да почакаме до утре. Утре… Утре всичко ще се изясни. Ах, тази политика, тези безкрайни съвещания… Колко лошо се отразяват на кожата. За щастие имам прекрасен крем, повярвай ми, скъпа, бръчките изчезват като сън… Искаш ли да ти дам рецептата?

— Благодаря, скъпа, но аз нямам нужда от това. Наистина.

— Ах, знам. В училище винаги завиждах на кожата ти. Богове, колко години изминаха?

Йенефер се направи, че се покланя на някого от минаващите покрай тях. Сабрина се усмихна на вещера и изпъчи онова, което не можеше да се скрие от черната рокля. Гералт преглътна отново, стараейки се да не гледа прекалено нахално в розовите зърна на гърдите й, прекалено явно стърчащи изпод прозрачната тъкан. Погледна плахо Йенефер. Магьосницата се усмихна, но той я познаваше достатъчно добре. Тя беше бясна.

— Ох, извинете ме — обади се тя изведнъж. — Виждам там Филипа, непременно трябва да поговоря с нея. Идваш ли, Гералт? До после, Сабрина.

— До после, Йена. — Сабрина Глевисиг погледна вещера в очите. — Още веднъж те поздравявам… за вкуса.

— Благодаря. — Гласът на Йенефер беше подозрително студен. — Благодаря, скъпа.

Филипа Ейлхарт беше в компанията на Дийкстра. Гералт, който някога беше имал бегъл контакт с реданския шпионин, по принцип би трябвало да се зарадва — най-накрая попадаше на някой познат, който също като него не принадлежеше към Братството. Но той не се зарадва.

— Радвам се да те видя, Йена. — Филипа целуна въздуха около обеците на Йенефер. — Здравей, Гералт. И двамата познавате граф Дийкстра, нали?

— Че кой не го познава? — Йенефер наведе глава и подаде на Дийкстра ръка, която шпионинът целуна, като междувременно направи реверанс. — Радвам се да ви видя отново, графе.

— И аз се радвам да те видя отново, Йенефер — увери я шефът на тайните служби на крал Визимир. — Още повече в толкова приятна компания. Господин Гералт, моите най-дълбоки почитания…

Въздържайки се от уверенията, че неговите почитания са още по-дълбоки, Гералт стисна подадената ръка, по-точно — опита се да го направи, защото нейните размери надвишаваха всякакви норми и правеха стискането й невъзможно.

Огромният шпионин беше облечен със светлобежов дублет, доста неофициално разкопчан. Явно беше, че графът се чувства удобно в него.

— Забелязах, че разговаряте със Сабрина? — подхвърли Филипа.

— Разговаряхме — изсумтя Йенефер. — Видя ли какво носи? Една жена трябва да е лишена и от вкус, и от срам, за да… По дяволите, тя е по-стара от мен с… Както и да е. Поне да имаше какво да показва! Отвратителна маймуна!

— Пробва ли да ви подпита? Всички знаят, че шпионира за Хенселт от Каедвен.

— Сериозно? — Йенефер се направи на изумена, което беше възприето като превъзходна шега.

— А вие, господин графе, добре ли се чувствате на нашето тържество? — попита Йенефер, когато Филипа и Дийкстра спряха да се смеят.

— Страшно добре — отвърна с поклон шпионинът на крал Визимир.

— Като се има предвид — усмихна се Филипа, — че графът е тук по служба, това уверение е голям комплимент за нас. И както всеки подобен комплимент — не е особено искрен. Само преди минута той ми призна, че би предпочел милия, уютен полумрак, миризмата на факли и леко прегорялото месо на шиш. Липсва му също традиционната, залята със сос и бира маса, по която да може да удря с юмрук в такт с пиянските песни и под която би могъл да се свлече грациозно на зазоряване, за да заспи сред оглозганите от хрътките кокали. И, представете си, остана глух към моите аргументи, илюстриращи предимствата на нашия начин на пируване.

— Наистина ли? — Вещерът погледна към шпионина с повече симпатия. — И какви бяха тези аргументи, мога ли да узная?

Този път въпросът му беше възприет като изискана шега и двете магьоснички се разсмяха едновременно.

— Ох, мъже — каза Филипа. — Нищо не разбирате. Нима в полумрака и дима, когато се седи на маса, могат да се забележат роклите и женските фигури?

Гералт не успя да намери отговор и само се поклони. Йенефер лекичко стисна ръката му.

— Ох — възкликна тя, — виждам там Трис Мериголд. Непременно трябва да поговоря с нея… Извинявайте, че ще ви напусна. Ще се видим по-късно, Филипа. Със сигурност още днес ще намерим случай да поговорим. Нали, графе?

— Несъмнено — усмихна се Дийкстра и се поклони ниско. — Винаги съм на твоите услуги, Йенефер. И при най-дребния знак от твоя страна.

Те се приближиха към Трис, чиято рокля преливаше в безброй оттенъци на синьото и светлозеленото. Когато ги видя, Трис прекъсна разговора си с двама магьосници, засмя се радостно, прегърна Йенефер и ритуалът с целуването на въздуха около ушите се повтори. Гералт пое подадената му длан, но реши да постъпи в разрез с церемонията — прегърна червенокосата магьосница и я целуна по меката като праскова буза. Трис леко се изчерви.

Магьосниците се представиха. Единият беше Дрителм от Понт Ванис, а другият — неговият брат Детмолд. И двамата служеха на крал Естерад от Ковир. Оказаха се неразговорчиви и се оттеглиха при първия удобен случай.

— Говорехте с Филипа и Дийкстра от Третогор — отбеляза Трикс, играейки си с висящото на шията й инкрустирано с диаманти и сребро лазуритно сърчице. — Разбира се, знаете кой е Дийкстра.

— Знаем — каза Йенефер. — Той говори ли с теб? Пробва ли да те подпитва?

— Пробва. — Магьосницата се усмихна многозначително и се разсмя. Доста предпазливо. — Но Филипа му пречеше, колкото можеше. Мислех, че са в по-добри отношения.

— Отношенията им са прекрасни — предупреди я със сериозно изражение Йенефер. — Внимавай, Трис. Гледай да не изпуснеш нито дума за… знаеш за кого.

— Знам. Ще внимавам. Между другото… — Трис понижи глас. — Какво се чува от нея? Ще мога ли да я видя?

— Ако най-накрая се решиш да започнеш да преподаваш в Аретуза — усмихна се Йенефер, — ще можете да се виждате много често.

— Ах! — ококори се Трис. — Разбирам. А дали Цири…

— По-тихо, Трис. Ще поговорим по-късно. Утре. След съвещанието.

— Утре? — усмихна се странно Трис.

Йенефер смръщи вежди, но преди да успее да попита нещо, в залата се усети леко раздвижване.

— Ето ги — изкашля се Трис. — Дойдоха най-накрая.

— Да — потвърди Йенефер, откъсвайки поглед от лицето на приятелката си. — Дойдоха. Гералт, сега можеш да се запознаеш с членовете на Капитула и Висшия съвет. Ако се появи удобен случай, ще те представя, но няма да навреди, ако преди това знаеш кой кой е.

Събралите се магьосници отстъпиха, почтително кланяйки се на влизащите в залата лица. Пръв вървеше позастарял, но силен наглед мъж с изключително скромен вълнен костюм. До него крачеше висока жена с остри черти на лицето и тъмни, гладко сресани коси.

— Това е Герхарт от Аеле, известен под името Хен Гедимдейт, най-старият от живите магьосници — каза шепнешком Йенефер. — Жената до него е Тисая де Врие. Тя е само мъничко по-млада от Хен, но не се притеснява да взема еликсири.

След първата двойка вървеше привлекателна жена с много дълги тъмнозлатисти коси; украсената й с дантели резедава пола шумолеше.

— Францеска Финдабаир, наричана Енид ан Глеана, Маргаритката от Долината. Недей да се пулиш, вещерю. Смятат я за най-красивата жена на света.

— Тя член ли е на Капитула? — прошепна вещерът. — Изглежда ми много млада. Магически еликсири?

— Не и в нейния случай. Францеска е чиста елфка. Обърни внимание на мъжа, който я съпровожда. Това е Вилгефорц от Рогевеен. Ето, той наистина е млад. Но е невероятно талантлив.

Определението „млад“, както знаеше Гералт, се използваше за магьосниците до стогодишна възраст включително. Вилгефорц изглеждаше на трийсет и пет, беше висок и с прекрасно телосложение, носеше къс кафтан по рицарска мода, но, разбира се, без герб. И беше доста красив. Това се набиваше на очи, въпреки факта, че до него се носеше ефирната Францеска Финдабаир с огромните черни очи и спираща дъха красота.

— Ниският мъж, който върви до Вилгефорц, е Артауд Теранова — поясни Трис Мериголд. — Петимата образуват Капитула…

— А девойката със странното лице, която върви след Вилгефорц?

— Това е неговата асистентка, Лидия ван Бредеворт — изрече студено Йенефер. — Незначителна личност, но вглеждането в лицето й се смята за страшно нетактично. По-добре обърни внимание на тримата, които вървят зад нея — това са членовете на Съвета. Феркарт от Цидарис, Радклиф от Оксенфурт и Кардуин от Лан Ексетер.

— И това е целият Съвет? Пълният състав? Мислех, че са повече.

— Капитулът има пет члена, в Съвета — още пет. Филипа Ейлхарт също влиза в Съвета.

— Пак не излизат — поклати глава вещерът, а Трис се изкикоти.

— Не си ли му казала? Наистина ли нищо не знаеш, Гералт?

— За кое?

— Йенефер също е член на Съвета. От времето на битката при Соден. Още ли не си се похвалила, скъпа?

— Не, скъпа. — Магьосницата погледна приятелката си право в очите. — Първо, не обичам да се хваля. Второ, нямах време за това. Не бях виждала Гералт от много отдавна, имаме много да наваксваме. Събрал се е дълъг списък. Отмятаме точките една по една.

— Разбира се — каза неуверено Трис. — Хм… След толкова много време… Разбирам. Имате за какво да си поговорите.

— Разговорите са в края на списъка — усмихна се двусмислено Йенефер, дарявайки вещера с поредния продължителен поглед. — В самия край, Трис.

Червенокосата магьосница явно се смути и леко се изчерви.

— Разбирам — повтори тя и сконфузено започна да си играе с лазуритното си сърчице.

— Много се радвам, че разбираш. Гералт, донеси ни вино. Не, не от този паж. От онзи, по-далечния.

Гералт я послуша, доловил ясно заповедта в гласа й. Докато вземаше бокалите от подноса на пажа, той наблюдаваше скришом двете магьосници. Йенефер говореше бързо и тихо, Трис Мериголд слушаше с наведена глава. Когато се върна, Трис вече я нямаше. Йенефер не прояви никакъв интерес към донесеното вино, затова Гералт остави двата ненужни вече бокала на масата.

— Нали не си прекалила? — попита той студено.

Очите на Йенефер припламнаха в теменужено.

— Не се опитвай да ме правиш на идиотка. Мислиш ли, че не знаех за нея и теб?

— Ако работата е в това…

— Именно в това е — прекъсна го тя. — Не прави глупави физиономии и се въздържай от коментари. И преди всичко не се опитвай да ме лъжеш. Познавам Трис по-отдавна от теб, харесваме се, прекрасно се разбираме и ще продължим да се разбираме, въпреки разни дребни… инциденти. А сега ми се стори, че у нея са се появили някои съмнения. Така че ги разсеях и това е всичко. Да забравим за това.

Той нямаше нищо против. Йенефер отметна къдриците си назад.

— А сега ще те оставя за малко, трябва да поговоря с Тисая и Францеска. Похапни нещо, къркорят ти червата. И бъди внимателен. Няколко души със сигурност ще ти се лепнат. Не им позволявай да те изядат на закуска и не ми опетнявай репутацията.

— Бъди спокойна.

— Гералт?

— Да?

— Неотдавна изяви желание да ме целунеш, тук, пред всички. Все още ли е в сила?

— Все така.

— Постарай се да не ми размажеш грима.

Гералт хвърли поглед с крайчеца на окото си към събралите се. Филипа Ейлхарт, застанала недалеч с група млади магьосници, му намигна и се направи, че ръкопляска.

Йенефер отлепи устните си от него и въздъхна дълбоко.

— Дребна работа, но приятна — промърмори тя. — Е, тръгвам. Скоро ще се върна. А после, след банкета… Хм…

— Да?

— Не яж нищо с чесън, моля те.

Когато тя се отдалечи, вещерът заряза етикета и разкопча дублета си, изпи двата бокала и се опита да се заеме сериозно с яденето. Не се получи.

— Гералт?

— Господин графе?

— Не ме титулувай — намръщи се Дийкстра. — Не съм никакъв граф. Визимир ми нареди да се представям така, за да не се дразнят дворяните и маговете от селския ми произход. Е, как върви демонстрацията на рокли и женски фигури? И преструването, че си изкарваш добре?

— Аз нямам нужда да се преструвам. Не съм тук по служба.

— Интересно — усмихна се шпионинът. — Това още веднъж потвърждава всеобщото мнение за теб, че си единствен и неповторим по рода си. Защото всички останали са тук служебно.

— Точно от това се опасявах. — Гералт също сметна за нужно да се усмихне. — Чувствах, че ще бъда тук единствен по рода си. Тоест не на място.

Шпионинът изследва най-близките чинии, вдигна едната и си взе голям зелен стрък от неизвестно на Гералт растение.

— Използвам случая да ти благодаря за братята Мишеле — каза той. — Мнозина в Редания въздъхнаха с облекчение, след като ти им видя сметката и на четиримата при оксенфуртското пристанище. Така съм се смял, когато извиканият при разследването медик от университета заяви, след като огледа раните, че някой е използвал коса, закрепена да стърчи напред.

Гералт се въздържа от коментар. Дийкстра си взе втори стрък.

— Жалко — продължи той, все още дъвчейки, — че след ликвидирането им не си се обърнал към кмета. Имаше награда за главите им и не беше никак малка.

— Щях да имам прекалено големи грижи с данъчните. — Вещерът реши също да опита зеления стрък, който обаче се оказа с вкус на насапунисана целина. — Освен това трябваше да напусна спешно града, защото… Но аз сигурно те отегчавам, Дийкстра, защото и без мен знаеш всичко.

— Къде ти — усмихна се шпионинът. — Не знам всичко. Че откъде да го знам?

— От доклада на Филипа Ейлхарт, да речем — за да не търсиш по-надалеч.

— Доклади, разкази, слухове. Налага се да ги изслушвам, такава ми е професията. Но професията ми също така ме задължава да ги пресявам през много гъсто сито. Представи си, наскоро до мен достигна слуха, че някой е заклал знаменития Професор и двете му приятелчета. Случило се в една странноприемница в Анхор. Този, който го е направил, също изобщо не е настоявал да си получи наградата.

Гералт сви рамене.

— Слухове. Пресей ги през гъстото сито — и виж какво ще остане.

— Няма нужда. Знам какво ще остане. Често такива неща са целенасочена дезинформация. И като заговорихме за дезинформация — как е малката Цирила, клетата болна девойка, толкова податлива на дифтерит? Здрава ли е?

— Спри се, Дийкстра — отговори студено Гералт, гледайки шпионина право в очите. — Знам, че си тук по служба, но не бъди прекалено усърден.

Шпионинът се изкикоти. Две преминаващи покрай тях магьосници ги погледнаха с учудване. И с интерес.

— Крал Визимир — каза Дийкстра, след като престана да се киска — ми плаща допълнителна премия за всяка разкрита тайна. Прекаленото усърдие ми осигурява приемлив стандарт на живот. Сигурно ще се смееш, но имам жена и деца.

— Не виждам нищо смешно в това. Продължавай да работиш за стандарта на живот на жена си и децата си, но не за моя сметка, моля те. В тази зала, както ми се струва, не липсват тайни и загадки.

— Даже напротив! Цялата Аретуза е една голяма загадка. Сигурно си забелязал? Тук нещо виси във въздуха, Гералт. И за по-голяма яснота ще добавя — нямам предвид канделабрите.

— Не разбирам.

— Вярвам ти. Защото и аз не разбирам. Но много бих искал да разбера. А ти не би ли искал? Ах, извинявай. Ти вероятно и без това знаеш всичко тук. Чрез очарователната Йенефер от Венгерберг, за да не се налага да търсиш по-отдалеч. Като си помисля само, че имаше времена, в които на мен ми се случваше да науча това-онова от очарователната Йенефер. Ах, къде отидоха ланските снегове?

— Наистина не разбирам накъде биеш, Дийкстра. Не можеш ли да се изразяваш малко по-ясно? Опитай. Но само ако не е разговор по служба. Извинявай, но нямам намерение да работя за допълнителните ти премии.

— Мислиш, че пробвам да те разпитвам? — направи физиономия шпионинът. — Да измъкна информация с хитрост? Обиждаш ме, Гералт. Просто ми е интересно дали забелязваш в тази зала същата закономерност, която ми се набива в очите.

— И коя е тази закономерност?

— Не те ли учудва отсъствието на кралски особи? Ако имаше такива, щяхме да ги забележим без никакви усилия.

— Не, ни най-малко не ме учудва. — Гералт най-накрая успя да си бодне една маслина с клечка за зъби. — Вероятно кралските особи предпочитат традиционните пиршества, на маси, под които могат да се свлекат грациозно на зазоряване. Освен това…

— Освен това какво? — Дийкстра сложи в устата си четири маслини, които беше взел от чинията с пръсти, без изобщо да се притеснява.

— Освен това — вещерът гледаше към разхождащите се из залата групи — на кралете не им се е искало да си правят труда. Вместо това са изпратили армия от шпиони. От членове на Братството и хора извън него. Навярно за да подушат какво виси във въздуха тук.

Дийкстра изплю на масата костилките от маслините, свали от една сребърна поставка дълга вилица и започна да рови с нея в дълбока кристална салатиера.

— А Вилгефорц — каза той, без да прекратява заниманието си — се погрижи тук да няма недостиг на шпиони. Получи всички шпиони в едно гърне. Защо са му на Вилгефорц всички кралски шпиони в едно гърне, вещерю?

— Нямам представа. И слабо ме интересува. Нали ти казах — тук съм на частно посещение. Бих казал, че съм извън гърнето.

Шпионинът на крал Визимир измъкна от салатиерата малко октоподче и го огледа с отвращение.

— И те ядат това — поклати той глава с престорено съчувствие, после се обърна към Гералт. — Чуй ме внимателно, вещерю. Увереността ти, че си тук на частно посещение и че нищо тук не те засяга и не може да те засегне… Всичко това ме заинтригува и ме изпълни с хазартна страст. Какво ти е отношението към хазарта?

— По-ясно, моля.

— Предлагам ти да се обзаложим. — Дийкстра вдигна вилицата с набученото на нея главоного. — Твърдя, че още в близкия час Вилгефорц ще те покани на дълъг разговор. Твърдя, че по време на този разговор той ще ти докаже, че не си тук на частно посещение, а си в неговото гърне. Ако греша, ще изям пред очите ти тази гадост заедно с пипалата и с цялото им съдържание. Приемаш ли облога?

— А аз какво трябва да изям, ако загубя?

— Нищо. — Дийкстра бързо се огледа. — Ако загубиш, ще ми предадеш съдържанието на разговора ви.

Вещерът мълча известно време, спокойно вгледан в шпионина.

— Довиждане, графе — каза той най-накрая. — Благодаря за разговора. Беше поучителен.

Дийкстра леко се ядоса.

— Така значи…

— Така значи — прекъсна го Гералт. — Довиждане.

Шпионинът сви рамене, хвърли октопода заедно с вилицата в салатиерата, обърна се и си тръгна. Гералт не погледна подире му. Тръгна бавно към другата маса, воден от желанието да се добере до огромните розово-бели скариди, натрупани в сребърен поднос и заобиколени от листчета маруля и резени лимон. Страшно му се хапваха скариди, но усещаше вперените в него любопитни погледи и реши да си вземе от тях елегантно, спазвайки ритуала. Приближи се, без да бърза и започна преднамерено бавно и с достойнство да си сипва ястия от други блюда.

До съседната маса стоеше Сабрина Глевисиг, увлечена в разговор с непозната за него магьосница с яркочервени коси. Носеше бяла пола и блуза от бял жоржет. Блузата, подобно на тази на Сабрина, беше напълно прозрачна, но имаше няколко стратегически разположени бродерии. Гералт забеляза, че бродериите имат любопитно свойство — едновременно прикриваха и подчертаваха съответните места.

Магьосниците разговаряха, като похапваха резенчета с майонеза. Приказваха тихо и на Старата реч. И макар че не гледаха към него, те явно говореха по негов адрес. Той напрегна изострения си вещерски слух, правейки се, че се интересува изключително от скаридите.

— … С Йенефер? — уточни червенокосата, играейки си с гердана от перли, обвил врата й така, че изглеждаше като нашийник. — Сериозно ли говориш, Сабрина?

— Напълно — отвърна Сабрина Глевисиг. — Няма да повярваш, но това продължава вече няколко години. И изобщо не мога да разбера как я понася тази коварна гадина.

— На какво се учудваш? Направила му е магия — и го държи. Малко ли пъти и самата аз съм го вършила?

— Но нали той е вещер? Не се поддава на такива магии. Или поне — на толкова продължителни.

— Значи е любов — въздъхна червенокосата. — А любовта е сляпа.

— Той е сляп — намръщи се Сабрина. — Ще повярваш ли, Марти, тя си позволи да ме представи като своя приятелка от училище. По дяволите, тя е по-стара от мен с… Както и да е. Казвам ти — тя ревнува своя вещер. Малката Мериголд само му се усмихна, а тази вещица я наруга, без да подбира думи, и я изгони. А сега… Погледни само. Стои там, разговаря с Францеска, но не изпуска от поглед вещера.

— Страх я е, че ще го отведем поне за тази нощ — изкикоти се червенокосата. — Какво ще кажеш, Сабрина? Да опитаме ли? Момчето е привлекателно, не е като нашите самозабравили се хърбели с техните претенции и комплекси…

— Говори по-тихо, Марти — прошепна Сабрина. — Не гледай към него и не се усмихвай. Йенефер ни наблюдава. И бъди на ниво. Искаш да го съблазниш? Това не изглежда красиво.

— Хм, права си — съгласи се след кратък размисъл Марти. — А ако, например, той дойде и предложи сам?

— Тогава — Сабрина Глевисиг погледна вещера хищно с черните си очи, — бих му дала, без да се замисля, дори и върху камъните.

— А аз — изкикоти се Марти — дори и върху таралеж.

Вперил поглед в покривката на масата, вещерът прикри смаяното си изражение зад една скарида и лист маруля, страшно доволен, че мутацията на кръвоносните му съдове прави невъзможно изчервяването му.

— Вещерю Гералт?

Той преглътна скаридата и се обърна. Застаналият пред него магьосник с познати черти на лицето леко се усмихна, докосвайки покритите с бродерия ревери на виолетовия си дублет.

— Дорегарай от Воле. Ние се познаваме. Срещали сме се…

— Помня. Извинявай, че не те познах веднага. Радвам се, че те виждам…

Магьосникът се усмихна доста по-широко и взе два бокала от подноса на минаващия наблизо сервитьор.

— Наблюдавам те от известно време — каза той, подавайки един от бокалите на Гералт. — Казваш, че се радваш на всички, на които те представя Йенефер. Лицемерие или липса на критичност?

— Учтивост.

— Към тях? — Дорегарай посочи присъстващите с широк жест. — Повярвай ми, не си струват усилията. Тази високомерна, завистлива и извратена банда няма да оцени учтивостта ти, а просто ще я приеме за сарказъм. С тях, вещерю, трябва да се държиш по собствения им маниер — грубо, арогантно, неучтиво и тогава може и да ги впечатлиш. Ще изпиеш ли чаша вино с мен?

— От разреденото, което предлагат тук? — усмихна се мило Гералт. — С огромно отвращение. Но ако на теб ти харесва… ще се помъча.

Наострили уши от своята маса, Сабрина и Марти изсумтяха. Дорегарай им хвърли пълен с презрение поглед, извърна се, чукна с чашата си бокала на вещера и се усмихна, този път искрено.

— Едно на нула за теб — призна магьосникът с лекота. — Бързо се учиш. По дяволите, къде си натрупал тези идеи, вещерю? По пътищата, където все още преследваш изчезващи видове? За твое здраве. Няма да повярваш, но си един от малцината в тази зала, за които бих вдигнал такъв тост.

— Наистина ли? — Гералт отпи от виното и деликатно млясна, оценявайки вкуса. — Въпреки факта, че работя за изтребването на изчезващи видове?

— Не се хващай за думата. — Магьосникът дружелюбно го потупа по рамото. — Банкетът едва е започнал. Сигурно ще ти се лепнат още няколко личности, така че си пести язвителните забележки. Що се отнася до занаята ти… Ти, Гералт, поне имаш достатъчно достойнство, за да не се окичваш с трофеи. А погледни наоколо. Е, по-смело, зарежи етикета, те обичат да бъдат гледани.

Вещерът послушно се вторачи в бюста на Сабрина Глевисиг.

— Погледни. — Дорегарай го хвана за ръкава и посочи с пръст към минаващата покрай тях магьосница, облечена с развяващ се тюл. — Пантофки от кожата на рогата агама. Видя ли?

Гералт кимна. Неискрено, защото беше видял само онова, което по принцип би трябвало да се скрива от прозрачния тюл.

— Или виж, скална кобра. — Магьосникът безпогрешно разпозна поредните минаващи през залата пантофки. Модата, която беше скъсила роклите на педя над глезена, облекчаваше задачата му. — А там… Бял легван, Саламандър. Виверн. Очилат кайман. Василиск… Всичките са влечуги, застрашени от изчезване. По дяволите, нима не могат да носят обувки от телешка или свинска кожа?

— Ти, както винаги, за кожите, Дорегарай? — попита Филипа Ейлхарт, спирайки до тях. — За кожарство и обущарство? Каква тривиална и безвкусна тема.

— За едни е безвкусна, за други не е — презрително се намръщи магьосникът. — Имаш чудесно украшение на роклята, Филипа. Ако не се лъжа, диамантен хермелин? Много изящно. Сигурно знаеш, че този вид е изтребен напълно преди двайсет години — заради великолепната му кожа?

— Преди трийсет — поправи го Филипа, поглъщайки една след друга последните скариди, които Гералт така и не беше успял да изяде. — Знам, знам, този вид незабавно би възкръснал, ако бях казала на моделиерката ми да обшие роклята ми с кълчища. Помислих за това, но кълчищата не пасваха по цвят.

— Да отидем до масата от онази страна на залата — предложи безгрижно вещерът. — Видях там голяма чиния с черен хайвер. И тъй като лопатоносата есетра също е почти напълно изчезнал вид, трябва да побързаме.

— Хайвер в твоята компания? Мечтала съм си за това. — Филипа запърха с мигли и го хвана под ръка. Ухаеше възбуждащо на канела и ароматното растение нард. — Да вървим незабавно. Ще ни правиш ли компания, Дорегарай? Не? Е, тогава всичко хубаво, забавлявай се добре.

Магьосникът изсумтя и се извърна. Сабрина Глевисиг и червенокосата й приятелка съпроводиха тръгващите си с погледи, по-отровни от онези на застрашените от изчезване каменни кобри.

— Дорегарай шпионира за крал Етайн от Цидарис — промърмори Филипа, безцеремонно притискайки се към Гералт. — Бъди предпазлив. Всичките тези влечуги и кожи са встъплението, с което започват разпитите му. А Сабрина Глевисиг се вслушваше толкова внимателно…

— … Защото шпионира за Хенселт от Каедвен — довърши вместо нея Гералт. — Знам, ти ми спомена. А онази червенокосата, приятелката й…

— Не е червенокоса, боядисала си е косата. Какво, да не си ослепял? Това е Марти Содергрен.

— А тя за кого шпионира?

— Марти? — Филипа се разсмя, зъбите й проблеснаха между ярко начервените устни. — За никого. Марти не се интересува от политика.

— Интригуващо. Мислех, че всички тук шпионират.

— Мнозина, но не всичките — присви очи магьосницата. — Не и Марти Содергрен. Марти е лечителка. И нимфоманка. Ах, гръм и мълния, виж! Изяли са целия хайвер! До последното зрънце! Изяли са и кейка. И какво ще правим сега?

— Сега — усмихна се невинно Гералт — ще ми разкажеш, че тук нещо виси във въздуха. Ще кажеш, че съм длъжен да забравя за неутралитета и да направя избор. Ще ми предложиш облог. Дори не смея да мечтая каква ще бъде наградата ми, ако спечеля. Но знам какво трябва да направя, ако загубя.

Филипа мълча дълго, без да отмества поглед.

— Трябваше да се досетя — изрече тя тихо. — Дийкстра не се е сдържал. Направил ти е предложение. А го предупредих, че презираш шпионите.

— Не презирам шпионите. Презирам шпионирането. И презирам презрението. Не ми предлагай никакви облози, Филипа. Да, аз също чувствам, че тук нещо виси във въздуха. И нека си виси колкото си ще. Това не ме засяга и ми е безразлично.

— Това вече си ми го казвал. В Оксенфурт.

— Радвам се, че не си забравила. Надявам се, че помниш и обстоятелствата, при които ти го казах?

— До последната подробност. Тогава не ти казах на кого служи онзи Риенс, или както там се казваше. И му позволих да избяга. Ах, колко ми беше ядосан тогава…

— Меко казано.

— Дойде моментът да се реабилитирам. Утре ще ти предам този Риенс. Не ме прекъсвай и не се мръщи. Това изобщо не е облог в стил Дийкстра. Това е обещание, а аз изпълнявам обещанията си. Не, никакви въпроси, моля те. Изчакай до утре. А сега да насочим вниманието си към хайвера и баналните клюки.

— Няма хайвер.

— Момент само.

Тя бързо се огледа, вдигна ръка и прошепна заклинание. Един сребърен съд във формата на извила се за скок риба моментално се напълни с хайвер от застрашената от изчезване лопатоноса есетра. Вещерът се усмихна.

— Можеш ли да се наядеш с илюзия?

— Не. Но можеш да погъделичкаш приятно снобския си вкус. Опитай.

— Хм… Наистина… Струва ми се по-вкусен от истинския…

— И не напълняваш — изрече гордо магьосницата, изстисквайки малко сок от един лимон над поредната лъжичка хайвер. — Мога ли да те помоля за чаша бяло вино?

— Заповядай.

— Филипа?

— Да?

— Говори се, че етикетът забранява тук да се правят заклинания. Може би щеше да е по-безопасно вместо илюзия за хайвер да измагьосаш само илюзия за вкуса му? Само усещането? Сигурно би могла…

— Разбира се, че мога да го направя. — Филипа Ейлхарт го погледна през кристала на чашата. — Конструкцията на това заклинание е по-проста дори от конструкцията на една тояга. Но ако бяхме получили само усещането за вкус, щеше да се изгуби удоволствието, което доставя самото действие. Процесът, съпровождащите го ритуални движения, жестове… Съпътстващият този процес разговор, контактът между очите… Ще те зарадвам с едно остроумно сравнение, искаш ли?

— Слушам и се радвам предварително.

— Бих могла да измагьосам и усещането за оргазъм.

Преди вещерът да успее да си възвърне дар словото, към него се приближи ниска и слаба магьосница с дълги, прави, сламеноруси коси. Позна я веднага — това беше същата онази дама с чехли от кожата на рогата агама и блуза от зелен тюл, която не можеше да скрие дори такива дребни подробности като малката бенка над лявата си гръд.

— Извинявайте — каза тя, — но съм принудена да прекъсна флиртчето ви. Филипа, Радклиф и Детмолд те канят на кратък разговор. Спешно е.

— Какво да се прави, щом е така — идвам. До после, Гералт. Ще пофлиртуваме по-късно.

— Аха! — изгледа го блондинката. — Гералт. Вещерът, по когото си е изгубила ума Йенефер? Наблюдавах те и изобщо не ми хрумна кой ли може да си. Това страшно ме измъчваше.

— Познати са ми този род мъчения — каза той и учтиво се усмихна. — Точно в момента изпитвам такова.

— Извинявай за гафа. Аз съм Кейра Мец. О, хайвер!

— Внимавай, това е илюзия.

— По дяволите, имаш право! — Магьосницата хвърли лъжицата сякаш това беше опашка от черен скорпион. — Кой е бил толкова нагъл? Ти? Умееш да създаваш илюзия за черен хайвер? Ти ли беше?

— Аз — излъга той, без да спира да се усмихва. — Аз съм майстор на магиите, който се прави на вещер, за да остане инкогнито. Нима мислиш, че Йенефер би се заинтересувала от най-обикновен вещер?

Кейра Мец го погледна право в очите и изкриви устни.

На шията й висеше медальон във формата на кръст „анкх“, обсипан с фианити.

— Може би искаш вино? — предложи Гералт, за да прекъсне неловкото мълчание. Опасяваше се, че шегата му не е била приета добре.

— Не, благодаря… колега магьоснико — изрече с леден глас Кейра. — Не пия. Не мога. Тази нощ възнамерявам да забременея.

— От кого? — попита, приближавайки се, приятелката на Сабрина Глевисиг, чиято коса беше боядисана в червено и която носеше прозрачна блуза от бял жоржет, украсена със стратегически разположени бродерии. — От кого? — повтори тя, невинно пърхайки с дългите си мигли.

Кейра се обърна и я огледа от пантофките от бяла игуана до диадемата от перли.

— А на теб какво ти влиза в работата?

— Нищо. Професионално любопитство. Няма ли да ми представиш събеседника си, известния Гералт от Ривия?

— С нежелание. Но знам, че от тебе няма отърване. Гералт, това е Марти Содергрен. Лечителка. Нейната специалност са афродизиаците.

— Трябва ли да говорим за работа? О, вие сте ми оставили малко хайвер? Много мило от ваша страна!

— Внимавай! — обадиха се в хор Кейра и вещерът. — Това е илюзия!

— Наистина! — Марти Содергрен се наведе, смръщи нослето си, след което взе оставения до съда бокал и огледа следите от червило по него. — Ясно, Филипа Ейлхарт. Кой друг ще се осмели на подобна наглост? Отвратителна змия. Знаете ли, че шпионира за Визимир от Редания?

— И е нимфоманка? — рискува вещерът.

Марти и Кейра прихнаха едновременно.

— Нима разчиташе на това, когато я забавляваше и ухажваше? — попита лечителката. — Ако е така, да знаеш, че някой здравата се е подиграл с теб. Филипа от известно време престана да се интересува от мъже.

— А може би ти си жена? — Кейра Мец наду блестящите си устни. — Може би само се преструваш на мъж, колега магьоснико? За да останеш инкогнито? Знаеш ли, Марти, преди малко той ми призна, че обича да се предрешава.

— Обича и умее — усмихна се ехидно Марти. — Вярно ли е, Гералт? Не много отдавна видях, как се преструваш, че имаш лош слух и не знаеш Старата реч.

— Той има много недостатъци — изрече студено Йенефер, докато се приближаваше и властно хвана вещера под ръка. — На практика има предимно недостатъци. Губите си времето, момичета.

— Така изглежда — съгласи се Марти Содергрен, без да спира да се усмихва ехидно. — Е, в такъв случай ви пожелаваме приятни забавления. Да вървим, Кейра, да пийнем малко… безалкохолно. Може и аз да се реша на нещо тази нощ?

— Уф — въздъхна вещерът, когато се отдалечиха. — Точно навреме, Йенефер. Благодаря ти.

— Благодариш ми? Едва ли си искрен. В тази зала има точно единайсет жени, изпъчили гърди под прозрачните си блузки. Достатъчно беше да те оставя за половин час — и те излових да говориш с две от тях…

Йенефер млъкна и погледна към съда с форма на риба.

— … И да си похапвате илюзии — добави тя. — Ох, Гералт, Гералт… Да вървим. Отвори се възможност да те представя на няколко личности, с които си заслужава да се познаваш.

— Да не би една от тези личности да е Вилгефорц?

— Интересно, че питаш точно за него — присви очи магьосницата. — Да, Вилгефорц иска да се запознае с теб и да поговорите. Предупреждавам те — разговорът може да ти се стори банален и повърхностен, но не се подлъгвай. Вилгефорц е опитен, изключително интелигентен играч. Не знам какво иска от теб, но бъди внимателен.

— Ще внимавам — въздъхна Гералт. — Но не мисля, че този твой опитен играч е способен да ме свари неподготвен. Не и след това, което видях тук. Нахвърлиха ми се шпиони, върху мен се посипаха изчезващи влечуги и хермелини. Храниха ме с несъществуващ хайвер. Нехаресващи мъже нимфоманки поставяха под съмнение мъжествеността ми, заплашваха ме с изнасилване върху таралеж, заплашваха ме с бременност, а даже и с оргазъм, и то такъв, който не изисква ритуални движения. Бррр.

— Пи ли?

— Малко бяло вино от Цидарис. Но вероятно в него е имало афродизиак… Йен? След разговора с този Вилгефорц ще се върнем ли в Локсия?

— Няма да се върнем в Локсия.

— Моля?

— Искам да прекарам тази нощ в Аретуза. С теб. Афродизиак, казваш? Във виното? Любопитно…

— Йо-хо-хо — въздъхна Йенефер, протягайки се и качвайки бедрото си върху бедрото на вещера. — Йо-хо-хо-хо. От колко отдавна не съм се любила… От ужасно отдавна.

Гералт измъкна пръсти от къдриците й и нищо не каза. Първо, твърдението й можеше да е провокация, той се страхуваше от скрита в стръвта кукичка. И второ, не искаше да разваля с думи вкуса на блаженството, който все още чувстваше върху устните си.

— От ужасно отдавна не съм се любила с мъж, който ми се е обяснил в любов и на когото аз съм се обяснила в любов — измърка тя след малко, когато стана ясно, че вещерът няма да се хване на въдицата. — Даже бях забравила какво е усещането. Хо-хо-хо.

Тя се изтегна още по-силно, изпъна ръце и хвана крайчетата на възглавницата, а гърдите й, облени от лунната светлина, придобиха форма, от която Гералт го побиха тръпки. Той я прегърна и двамата полежаха неподвижно, потушавайки огъня на страстта.

Отвъд прозореца на стаичката врещяха цикади, чуваха се далечни, тихи гласове и смях, свидетелстващи, че банкетът все още продължава, макар и вече да беше доста късно.

— Гералт?

— Да, Йен?

— Разкажи.

— За разговора с Вилгефорц? Сега? Нека ти разкажа утре?

— Не, сега, моля те.

Той погледна към писалището в ъгъла на стаята. Там лежаха книги, албуми и други предмети, които временно прехвърлената в Локсия ученичка не беше взела със себе си. Там, облегната на книгите, седеше парцалена кукла с надиплена рокличка, измачкана от често прегръщане, „Момичето не е взело куклата — помисли си той, — за да не бъде подложено на подигравките на колежките си в Локсия, в общата спалня. Не е взело куклата и сигурно сега не може да заспи без нея.“

Куклата го гледаше със своите очи-копчета. Той се извърна.

Когато Йенефер представяше Гералт на Капитула, той наблюдаваше внимателно елита на магьосниците. Хен Гедимдейт го удостои само с кратък, уморен поглед — беше очевидно, че банкетът вече е успял да изтощи и отегчи стареца. Артауд Теранова се поклони, усмихвайки се многозначително и отмествайки поглед от него на Йенефер и обратно, но веднага щом забеляза погледите на останалите, стана сериозен. Сините елфически очи на Францеска Финдабаир бяха непроницаеми и твърди като стъкло. Когато й представяха Гералт, Маргаритката от Долината се усмихна. Усмивката й, макар и изключително красива, накара вещера да изтръпне от ужас. Тисая де Врие, макар и на вид изцяло погълната от непрестанното наместване на маншетите и бижутата си, му се усмихна не чак толкова красиво, но затова пък много по-искрено. И именно Тисая го заговори, припомняйки една от неговите благородни вещерски постъпки, която той, между другото, не помнеше и подозираше, че тя е изсмукала от пръстите си.

И тогава в разговора се включи Вилгефорц. Вилгефорц от Рогевеен, магьосник с впечатляваща фигура, с благородни, правилни черти на лицето и с искрен и честен глас. Гералт знаеше, че от изглеждащи по този начин хора може да се очаква всичко.

Разговаряха кратко, чувствайки как ги наблюдават неспокойно. Йенефер гледаше към вещера. Към Вилгефорц — младата магьосница с милите очи, която постоянно се прикриваше зад ветрило. Размениха няколко най-обикновени фрази, след което Вилгефорц предложи да продължат разговора си в по-тесен кръг. На Гералт му се стори, че Тисая де Врие беше единствената, която се учуди от това предложение.

— Заспа ли, Гералт? — думите на Йенефер го откъснаха от мислите му. — Готвеше се да ми разказваш за разговора ви.

Куклата от писалището го наблюдаваше със своите очи-копчета. Вещерът извърна поглед.

— Веднага щом влязохме в галерията — започна той след кратка пауза, — девойката със странното лице…

— Лидия ван Бредеворт. Асистентката на Вилгефорц.

— Да, вярно, ти ми каза. Незначителна личност. Та когато влязохме в галерията, тази незначителна личност се спря, погледна го и го попита нещо. Телепатично.

— Това не е било липса на такт. Лидия не може да използва гласа си.

— Досетих се. Защото Вилгефорц не й отговори телепатично. Каза й…

— Да, Лидия, това е добра идея — отговори Вилгефорц. — Ще се разходим по Галерията на славата. Можеш да хвърлиш поглед на историята на магията, Гералт от Ривия. Ти, разбира се, си запознат с нея, но сега ще имаш възможност да видиш илюстрования й вариант. Ако си ценител на изобразителното изкуство, не се ужасявай. Повечето рисунки са дело на студентки ентусиастки от Аретуза. Лидия, бъди така добра да разсееш царящия тук мрак.

Лидия ван Бредеворт махна с ръка във въздуха и в коридора веднага стана по-светло.

На първата картина беше изобразен древен платноход, мятан между стърчащи от бушуващото море рифове. На носа на кораба стоеше мъж с бяло облекло, а главата му беше заобиколена от светещ ореол.

— Първото акостиране — досети се вещерът.

— Разбира се — потвърди Вилгефорц. — Корабът на Изгнаниците. Ян Бекер овладява Силата. Успокоява вълните, като с това доказва, че не е задължително магията да бъде зла и разрушителна — тя може да спасява живот.

— Това събитие наистина ли се е случило?

— Съмнявам се — усмихна се магьосникът. — Много по-вероятно е по време на първото пътешествие и акостирането Бекер и останалите да са си изповръщали червата, наведени през борда. Силата била овладяна едва след акостирането, което по странно стечение на обстоятелствата се оказало успешно. Да продължим нататък. Тук отново виждаш Ян Бекер, как кара водата да тече от скалата на мястото, където е построено първото селище. А тук заобиколеният от коленичили заселници Бекер разгонва облаците и спира пороя, за да спаси реколтата.

— А това? Какво събитие изобразява тази картина?

— Разпознаването на Избраните. Бекер и Джамбатиста подлагат на магическо изпитание пристигащите заселници, за да открият Извори. Тези деца са били отнемани от родителите си и изпращани в Мирт — първото седалище на маговете. Виждаш наистина исторически момент. Забележи — всички деца са изплашени, само тази решителна брюнетка с изпълнена с доверие усмивка протяга ръце към Джамбатиста. Това е прославилата се по-късно Агнес от Гланвил, първата жена-магьосница. Жената зад гърба й е майка й. Някак тъжна.

— А тази масова сцена?

— Новиградската уния. Бекер, Джамбатиста и Монк сключват примирие с владетелите, жреците и друидите. Нещо като пакт за ненападение и отделяне на магията от държавата. Страшен кич. Продължаваме нататък. Тук виждаме как Джеофре Монк поема към планината Понтар, тогава все още наричана Aevon y Pont ar Gwennelen, Реката на алабастровите мостове. Монк плувал до Лок Муине, за да склони тамошните елфи да приемат група деца Извори, които да бъдат обучавани от магове-елфи. Сигурно ще ти бъде интересно да узнаеш, че сред децата е било и момчето, наречено по-късно Герхарт от Аеле. Ти се запозна с него преди малко. Сега това момче се казва Хен Гедимдейт.

— Тук — вещерът погледна магьосника — е мястото на една бойна сцена. Няколко години след мирния и успешен поход на Монк войската на маршал Раупенек от Третогор организирала клане в Лок Муине и Еста Хаемлет, избивайки всички елфи, без да ги подбира по възраст и пол. И избухнала война, завършила с касапницата при Шаеравед.

— При твоето дълбоко познаване на историята — усмихна се отново Вилгефорц — не може да не знаеш, че в тази войни не е участвал нито един от известните магьосници. Ето защо нито една от възпитаничките на училището не се е вдъхновила от тази тема. Да продължим нататък.

— Да продължим. А какво е изобразено тук, на това платно? А, знам! Рафар Белия помирява враждуващите крале и слага край на Шестгодишната война. А тук виждаме Рафар, отказващ да приеме короната. Красив, благороден жест.

— Така ли мислиш? — вирна глава Вилгефорц. — Е, във всеки случай това е бил жест с голямо значение. Но Рафар е приел поста първи съветник и фактически е управлявал страната, защото кралят е бил дебил.

— Галерията на славата… — промърмори вещерът, приближавайки се към следващата картина. — А какво имаме тук?

— Историческият момент на създаването на Първия Капитул и утвърждаването на Ордена. От ляво на дясно седят: Херберт Стамелфорд, Аврора Хенсън, Иво Ришер, Агнес от Гланвил, Джофри Монк и Радмир от Тор Карнед. Тук, ако трябва да сме искрени, е мястото на допълнителна бойна сцена. Защото скоро в жестока война са били унищожени онези, които не искали да признаят Капитула и да се подчинят на Ордена. Сред тях — и Рафар Белия. Но историческите трактати премълчават този факт, за да не помрачават красивата легенда.

— А тук… Хм… Това сигурно е нарисувано от млада възпитаница? И то много млада…

— Несъмнено. Впрочем, това е алегория. Бих я нарекъл „Алегория за триумфиращата женственост“. Въздух, Вода, Земя и Огън. И четири знаменити магьосници, магистри, овладели силите на тези стихии. Агнес от Гланвил, Аврора Хенсън, Нина Фиораванти и Клара Лариса де Винтер. Погледни следващото, много удачно платно. На него също виждаш Клара Лариса, откриваща академията за девойки. В сградата, в която сега се намираме. А портретите са на прославените абсолвентки на Аретуза. Ето дългата история на триумфа на женствеността и постепенното феминизиране на професията: Яна от Муривел, Нора Вагнер, сестра й Августа, Джейд Глевисиг, Летисия Шарбоне, Илона Льоантил, Карла Деметия Крест, Виолента Суарес, Ейприл Уенхавър… И единствената все още жива — Тисая де Врие…

Продължиха нататък. Копринената рокля на Лидия ван Бредеворт говореше с копринен шепот, а в този шепот се криеше ужасна тайна.

— А това? — спря се Гералт. — Що за отвратителна сцена?

— Мъченичеството на мага Радмир, на когото жив са му одрали кожата по време на въстанието на Фалка. На заден план гори град Мирт, запален по заповед на Фалка.

— За което скоро след това са изгорили самата Фалка. На клада.

— Това е широко известен факт, темерските и реданските деца и до днес си играят на изгарянето на Фалка в навечерието на Саовин. Да се връщаме, за да можем да огледаме и другата страна на галерията… Виждам, че искаш да ме питаш нещо. Слушам те.

— Изумява ме хронологията. Разбира се, знам как действат еликсирите за подмладяване, но едновременното изобразяване на платната на живи личности и на отдавна починали…

— С други думи, учуден си, че срещна на банкета Хен Гедимдейт и Тисая де Врие, но не намери Бекер, Агнес от Гланвил, Стамелфорд или Нина Фиораванти?

— Не. Знам, че не сте безсмъртни…

— Какво е смъртта? — прекъсна го Вилгефорц. — Според теб?

— Край.

— Край на какво?

— На съществуването. Както ми се струва, започнахме да философстваме.

— Природата не познава понятието философия, Гералт от Ривия. Философия — това е начинът, по който обикновено се наричат жалките и смешни опити на хората да разберат Природата. Като философия се определят и резултатите от тези опити. Това е все едно цвеклото да се опитва да разбере причините за съществуването си и следствията от него, наричайки резултата от размишленията си „вечния и тайнствен конфликт между Грудката и Листата“, а дъжда — „Неразгаданата съзидателна сила“. Ние, магьосниците, не губим време да отгатваме какво представлява Природата. Ние знам какво представлява, защото и самите ние сме Природата. Разбираш ли ме?

— Старая се, но говори по-бавно, моля те. Не забравяй, че приказваш с цвекло.

— Ти някога замислял ли си се над това какво е станало, когато Бекер е накарал водата да потече от скалата? Това, което се говори, е много просто: Бекер е овладял силата. Принудил е стихията да му се подчинява. Подчинил е Природата, започнал е да властва над нея… Какво е отношението ти към жените, Гералт?

— Моля?

Лидия ван Бредеворт се извърна с копринен шепот и замря в очакване. Гералт видя, че тя държи под мишницата си опакована картина. Нямаше никаква представа откъде се е взела тази картина — само преди миг Лидия не носеше нищо. Амулетът на шията му леко потрепна.

Вилгефорц се усмихна.

— Попитах те — напомни той — за твоето мнение относно отношенията между мъжете и жените.

— Относно кой аспект на тези отношения?

— Според теб жената може ли да бъде принудена да се подчинява? Разбира се, говоря за истинските жени, а не за самките. Може ли да бъде подчинена една истинска жена? Да бъде овладяна? Да бъде заставена да се подчинява на волята ти? И ако да — по какъв начин? Отговори.

Парцалената кукла не откъсваше своите очи-копчета от тях. Йенефер извърна поглед.

— Отговори ли му?

— Отговорих.

Магьосницата стисна с лявата си ръка лакътя му, а с дясната — докосващите гърдите й пръсти.

— По какъв начин?

— Ти знаеш много добре.

— Ти разбра — каза след малко Вилгефорц. — И вероятно винаги си го разбирал. Следователно ще разбереш и това, че ако умрат и изчезнат понятията воля и подчинение, заповед и послушание, господар и подчинен, ще бъде постигнато единение. Общност, сляла се в едно цяло. Взаимно проникване. А когато това настъпи, смъртта вече няма да има значение. Там, в залата на банкета, присъства Ян Бекер, който е пил вода, потекла от скалата. Да се каже, че Бекер е умрял, е все едно да се каже, че водата е умряла. Погледни това платно.

Гералт погледна.

— Изключително красиво е — каза той след малко. И веднага усети как вещерският му медальон леко потрепва.

— Лидия ти благодари за одобрението — усмихна се Вилгефорц. — А аз те поздравявам за вкуса. Картината изобразява срещата на Крегенан от Лод и Лара Дорен аеп Шиадал, легендарните любовници, разделени и унищожени през Времето на презрение. Той е бил магьосник, а тя — елфка, една от елита на Aen Saevherne, или Просветените. Това, което е можело да стане началото на помирение, се е превърнало в трагедия.

— Знам тази легенда. Винаги съм я смятал за приказка. Така ли е било в действителност?

— Това никой не знае — отговори сериозно магьосникът. — Тоест почти никой. Лидия, окачи картината си тук, до тази. Гералт, поредното произведение на четката на Лидия. Това е портретът на Лара Дорен аеп Шиадал, нарисуван въз основа на древна миниатюра.

— Поздравявам те — поклони се вещерът на Лидия ван Бредеворт, и гласът му дори не трепна. — Това е истински шедьовър.

Гласът му не трепна, въпреки че Лара Дорен аеп Шиадал го гледаше от портрета с очите на Цири.

— Какво стана после?

— Лидия остана в галерията. Ние двамата излязохме на терасата. И той се позабавлява за моя сметка.

— Тук, Гералт. Стъпвай само по тъмните плочки, моля.

Долу шумеше морето, остров Танед се издигаше сред бялата пяна на прибоя. Вълните се разбиваха от стените на Локсия, лежащи точно под тях. Локсия, както и Аретуза, искреше от светлинки. Издигащият се над тях каменен блок на Гарщанг беше черен и мъртъв.

— Утре — магьосникът проследи погледа на вещера — членовете на Капитула и Съвета ще се облекат в традиционните дрехи, познати ти от древните гравюри — сиви, стигащи до земята наметала и островърхи шапки. Също така ще се въоръжим с дълги пръчки и жезли, като по този начин ще заприличаме на вълшебниците и вещерите, с които плашат децата. Такава е традицията. Придружени от няколко други делегати, ще тръгнем нагоре, към Гарщанг. Там, в специално подготвена зала, ще се съвещаваме. Останалите ще чакат завръщането ни и решенията ни в Аретуза.

— Съвещанието в Гарщанг, в тесен кръг, също ли е традиция?

— Напълно. Стара традиция, продиктувана от практически съображения. Случвало се е съвещанията на магьосниците да са бурни и да завършват с прекалено енергична обмяна на мнения. По време на една от тези обмени на мнения, мълния повредила прическата и роклята на Нина Фиораванти. След цяла година работа Нина успяла да покрие стените на Гарщанг с изключително мощна аура и антимагическа блокировка. Оттогава насам в Гарщанг не действа нито едно заклинание и дискусиите протичат спокойно. Особено ако преди това се съберат ножовете на дискутиращите.

— Разбирам. А каква е самотната кула, която се издига над Гарщанг? Някаква важна сграда ли е?

— Това е Tor Lara, Кулата на чайката. Развалина. Дали е важна? Изглежда, че да.

— Изглежда?

Магьосникът се облегна на перилата.

— Според преданията на елфите Tor Lara уж е свързана чрез телепортал с тайнствената, все още неоткрита Tor Zireael, Кулата на лястовичката.

— Уж? Не сте успели да откриете този телепортал? Не вярвам.

— И с основание. Намерихме портала, но се наложи да го блокираме. Мнозина протестираха, всички жадуваха експерименти, всеки искаше да се прослави, проучвайки Tor Zireael, митичното седалище на елфическите магове и мъдреци. Но порталът беше непоправимо повреден и работеше хаотично. Имаше жертви, така че го блокирахме. Да вървим, Гералт, застудява. По-внимателно. Стъпвай само по тъмните плочки.

— Защо само по тъмните?

— Тези сгради са полуразрушени. Влагата, ерозията, силните ветрове, соленият въздух — всичко това се отразява фатално на стените. Ремонтът би бил прекалено скъп, затова използваме илюзии. Престиж. Разбираш ли?

— Не съвсем.

Магьосникът махна с ръка и терасата изчезна. Под тях имаше пропаст, бездна, чието дъно беше нащърбено от стърчащи от морската пяна каменни зъбци. Стояха върху тънка ивица от тъмни плочки, наподобяващи въжено мостче, опънато между крилото на Аретуза и поддържащата терасата колона.

Гералт с усилие запази равновесие. Ако беше обикновен човек, а не вещер, нямаше да успее да се задържи на крака. Но макар и да устоя, той явно беше сварен неподготвен. Рязкото му движение нямаше как да убегне от вниманието на магьосника, а и изражението на Гералт се беше променило. Вятърът го накара да се олюлее върху тясната пътечка, пропастта се обади зловещо чрез шума на вълните.

— Страх те е от смъртта — усмихна се Вилгефорц. — Все пак те е страх.

Парцалената кукла ги гледаше със своите очи-копчета.

— Измамил те е — промърмори Йенефер, притискайки се към вещера. — Не е имало никаква опасност, със сигурност е застраховал теб и себе си с левитационно поле. Не би рискувал… Какво стана после?

— Преминахме в другото крило на Аретуза. Той ме отведе в голяма стая, най-вероятно кабинет на някоя от учителките, може би дори на ректора. Седнахме около маса, на която имаше пясъчен часовник. Пясъкът се процеждаше. Усетих аромата от парфюма на Лидия и се досетих, че тя е в съседната стая…

— А Вилгефорц?

— Зададе ми въпрос.

— Защо не стана магьосник, Гералт? Никога ли не те е привличало Изкуството? Бъди искрен.

— Ще бъда. Привличало ме е.

— Тогава защо не се вслуша в гласа на влечението си?

— Реших, че е по-разумно да се вслушам в гласа на здравия разум.

— Тоест?

— Годините на практикуване на вещерската професия ме научиха да преценявам добре силите си. Знаеш ли, Вилгефорц, някога познавах едно джудже, което като дете си е мечтаело да стане елф. Как мислиш, щеше ли да стане, ако се беше вслушал в гласа на влечението си?

— Какво е това — сравнение? Паралел? Ако да, то е напълно несполучлив. Джуджето не е можело да стане елф. Защото не е имало майка-елфка.

Гералт мълча дълго.

— Е, да — изрече най-накрая. — Можех да се досетя. Поровил си се в биографията ми. Можеш ли да ми кажеш с каква цел?

— Може да ми се е привидяла картина в Галерията на славата? — усмихна се леко магьосникът. — Ние седим на една маса, а на месинговата табелка пише: „Вилгефорц от Рогевеен сключва пакт с Гералт от Ривия“.

— Това би било алегория — каза вещерът — под заглавие „Знанието тържествува над невежеството“. Аз бих предпочел по-реалистична картина: „Вилгефорц обяснява на Гералт как стоят нещата“.

Вилгефорц сплете пръстите на двете си ръце на височината на устата.

— Това не е ли очевидно?

— Не.

— Забрави ли? Картината, която ми се е привидяла, виси в Галерията на славата, гледат я хората от бъдещите поколения, които прекрасно знаят каква е работата, какви събития са отразени на платното. Изобразените там Вилгефорц и Гералт се договарят и сключват пакт за взаимно разбиране, в резултат на което Гералт, следвайки гласа не на някакво си обикновено влечение, а на истинското призвание, най-накрая встъпва в редовете на маговете, слагайки край на онова не особено смислено и лишено от бъдеще съществуване, което е водил до момента.

— Като си помисля само — каза вещерът след много дълго мълчание, — че съвсем наскоро мислех, че нищо не е в състояние да ме учуди. Повярвай ми, Вилгефорц, дълго ще си спомням този банкет и тази феерия от изненади. Наистина е достойна за картина. Със заглавие: „Гералт напуска остров Танед, тресейки се от смях“.

— Не разбрах. — Магьосникът леко се наведе. — Изгубих се сред цветистата ти реч, изпълнена с изискани образи.

— Причините за неразбирането са ми ясни. Ние сме прекалено различни, за да се разберем. Ти си могъщ маг от Капитула, достигнал единение с Природата. А аз съм скитник, вещер, мутант, който язди по света и унищожава чудовища срещу заплащане…

— Цветистият изказ се смени с баналност — прекъсна го магьосникът.

— Твърде различни сме. — Гералт не позволи да бъде прекъснат. — И дребният факт, че майка ми случайно е била магьосница, не може да заличи това различие. Между другото, само от любопитство — каква беше твоята майка?

— Нямам никаква представа — отговори спокойно Вилгефорц.

Вещерът веднага млъкна.

— Друидите от Ковирския кръг — продължи магьосникът — са ме намерили в канавка в Лан Ексетер. Приютили са ме и са ме възпитали. Като друид, разбира се. Знаеш ли какви са друидите? Те са също такива мутанти, скитници, които обикалят света и се кланят на свещените дъбове.

Вещерът мълчеше.

— А после — продължи Вилгефорц, — по време на някои друидски ритуали излязоха наяве способностите ми. Способности, които позволяваха сигурно и неоспоримо да се определи родословието ми. Произхождам — случайно, разбира се — от двама човеци, поне единият от които е бил магьосник.

Гералт мълчеше.

— Този, който откри моите способности, беше явно абсолютно случайно срещнат магьосник — спокойно продължи Вилгефорц. — И той ми направи огромна услуга — предложи ми да се обучавам и да се усъвършенствам, с перспектива да вляза в Братството на маговете.

— И ти прие предложението? — изрече приглушено вещерът.

— Не. — Гласът на Вилгефорц ставаше все по-студен и неприятен. — Отказах много неучтиво, даже грубо. Излях цялата си злоба върху стареца. Исках да се почувства виновен той и цялата му магическа сган. Виновен заради канавката в Лан Ексетер, разбира се, виновен заради това, че един или двама подли магове, лишени от сърца и човешки чувства мерзавци, са ме хвърлили в тази канавка след раждането ми, а не преди него. Магьосникът, естествено, нито ме разбра, нито се възмути от това, което му казах. Сви рамене и отмина, като по този начин заклейми себе си и всичките си съратници като безчувствени, арогантни и достойни единствено за презрение подлеци.

Гералт мълчеше.

— Друидите ми дойдоха в повече — продължи Вилгефорц. — Така че напуснах свещените дъбрави и тръгнах по света. Вършех най-различни неща. Все още се срамувам от някои от тях. В края на краищата станах наемен войник. По-нататъшната ми съдба, както можеш да се досетиш, се разви по обичайния стереотип — войник-победител, войник-победен, мародер, грабител, насилник, убиец, а най-накрая и беглец, готов да се скрие накрай света от бесилото. Така че избягах накрай света. И там, на края на света, се запознах с една жена. Магьосница.

— Внимавай — прошепна вещерът, а очите му се присвиха. — Внимавай търсените насила сходства да не те отведат твърде далеч.

— Сходствата вече свършиха. — Магьосникът не сведе поглед. — Защото не можах да се справя с чувствата, които изпитвах към тази жена. Нейните чувства не ги разбирах, а и тя не се опитваше да ми помогне. Изоставих я. Защото беше промискуитетна, арогантна, злобна, безчувствена и студена. Не можех да я подчиня, а доминирането й над мен беше унизително. Зарязах я, след като научих, че се интересува от мен само защото интелектът ми и моята загадъчност засенчват факта, че не съм магьосник — а тя оказваше само на магьосници честта да спят с нея повече от веднъж. Изоставих я, защото… Защото ми беше като майка. Изведнъж осъзнах, че чувството, което изпитвам към нея, изобщо не е любов, а нещо много по-сложно и силно, но трудно за класифициране — смесица от страх, огорчение, гняв, угризения на съвестта и нужда от изкупление, чувство за вина, загуба и болка, перверзна потребност за страдание и покаяние. Това, което изпитвах към тази жена, беше омраза.

Гералт мълчеше.

Вилгефорц гледаше встрани.

— Изоставих я — продължи той след малко. — И не можех да живея с празнотата, която остана след нея. И изведнъж осъзнах, че причината за тази празнота не е отсъствието на жената, а липсата на онова, което бях изпитвал. Парадокс, нали? Мисля, че няма нужда да завършвам, ти се досещаш какво следва по-нататък. Станах магьосник. От омраза. И едва тогава разбрах какъв глупак съм бил. Бях бъркал небето със звездите, отразени върху повърхността на езеро.

— Както правилно отбеляза, паралелите между нас не са пълни — промърмори Гералт. — Въпреки привидните сходства, нямаме много общи неща, Вилгефорц. Какво искаше да докажеш, разказвайки ми историята си? Че пътят към върховете на магическото изкуство е стръмен и труден, но достъпен за всеки? Дори за — извинявай за паралела — извънбрачните, захвърлени деца, скитниците и вещерите…

— Не — прекъсна го магьосникът. — Нямам намерение да доказвам, че този път е достъпен за всеки, защото това е очевидно и отдавна доказано. Не е необходимо и да доказвам, че за определен тип хора просто няма друг път.

— Значи нямам избор? — усмихна се вещерът. — Ще се наложи да сключа с теб пакт, достоен да стане тема за картина, и да стана магьосник? Само от генетични съображения? Хайде-хайде. И аз знам нещичко от теорията за наследствеността. Баща ми — както научих с немалко усилия — е бил скитник, невежа, грубиян и боец. Повечето ми гени може да са от баща ми, а не от майка ми. Фактът, че също мога да се бия добре, потвърждава това.

— Абсолютно — усмихна се магьосникът. — Слушай, почти целият пясък изтече, а аз, Вилгефорц от Рогевеен, магистър магик, член на Капитула, все още си бъбря, не без удоволствие, с един невежа и боец, син на невежа, боец и скитник. Говорим по въпроси, които, както е известно, обикновено се обсъждат край огньовете от грубияните и побойниците. Като генетиката, например. Откъде знаеш всъщност тази дума, уважаеми боецо? От храмовото училище в Еландер, в което се учат да четат на срички и да пишат двайсет и четирите руни? Какво те накара да четеш книги, в които се срещат тези и подобни думи? Къде се научи на риторика и красноречие? И за какво ти бяха необходими? За да общуваш с вампирите? Ти, драги генетичен скитнико, на когото се усмихва Тисая де Врие. Ти, драги вещерю, невежата, който очарова Филипа Ейлхарт така, че ръцете й се разтреперват. И при мисълта за който Трис Мериголд цялата се изчервява. Да не споменавам за Йенефер от Венгерберг.

— Може би е добре, че не я споменаваш. В часовника наистина останаха толкова малко песъчинки, че могат да се преброят. Не рисувай повече картини, Вилгефорц, а ми кажи за какво става въпрос. Кажи ми го с прости думи. Представи си, че седим около огъня — двама скитници, печащи си прасенце, което току-що са откраднали, и безуспешно опитващи се да си пийнат брезов сок. Задавам ти прост въпрос. А ти отговаряш. Като скитник на скитник.

— И как звучи този прост въпрос?

— Какъв пакт ми предлагаш? Какъв договор трябва да сключим? Защо съм ти необходим в твоето гърне, Вилгефорц? Гърнето, в което, както ми се струва, вече започва да кипи? Какво тук виси във въздуха, освен канделабрите?

— Хм… — Магьосникът се замисли или се направи на замислен. — Въпросът не е прост, но ще се опитам да отговоря. Само че не като скитник на скитник. Ще ти отговоря… като един наемен боец на друг. Подобен на мен.

— Може.

— Тогава слушай, друже-боецо. Задава се здрава битка. Клане на живот и смърт, средно положение няма да има. Едните ще победят, другите ще ги изкълват гарваните. Казвам ти, друже, присъедини се към онези, които имат по-големи шансове. Към нас. Другите ги зарежи и плюй на тях, защото те нямат никакви шансове — защо трябва да загиваш заедно с тях? Не, не, друже, не се мръщи, знам какво искаш да кажеш. Искаш да кажеш, че си неутрален. Че изобщо не ти пука нито за едните, нито за другите, ти просто ще изчакаш да отмине клането — в планините, в Каер Морхен. Лоша идея, друже. С нас ще бъде всичко, което обичаш. Ако не се присъединиш към нас, ще изгубиш всичко това. И тогава ще те погълнат празнотата и омразата. Ще те унищожи настъпващото Време на презрение. Бъди благоразумен и застани на правилната страна, когато се наложи да избираш. А ще се наложи, можеш да ми вярваш.

— Изумително е колко много се дразнят всички от моя неутралитет — усмихна се неприятно Гералт. — Той става причина да ми предлагат пактове и договори, да ме призовават към сътрудничество, да ми обясняват колко е необходимо да направя избор и да се присъединя към правилната страна. Да приключваме този разговор, Вилгефорц. Губиш си времето. В тази игра не съм ти равностоен партньор. Не виждам възможност да се окажем заедно на картина в Галерията на славата. Още по-малко пък — на бойното поле.

Магьосникът мълчеше.

— Реди на дъската си царе, царици, офицери и пешки — продължи Гералт, — без да ми обръщаш внимание, защото на тази шахматна дъска аз имам не по-голямо значение от прахта, която я покрива. Това не е моята игра. Твърдиш, че ще ми се наложи да избирам. Грешиш. Няма да избирам. Ще се приспособя към случващото се. Ще се приспособя към избора на останалите. Винаги съм правил така.

— Ти си фаталист.

— Да. Макар че това е още една дума, която не би трябвало да знам. Повтарям — това не е моята игра.

— Нима? — Вилгефорц се наведе през масата. — В тази игра, вещерю, на шахматната дъска вече има черен кон, който за добро и зло е свързан с теб чрез предопределението. Знаеш за кого говоря. Не искаш да я загубиш, нали? Има само един-единствен начин да не я загубиш.

Очите на вещера се присвиха.

— Какво искате всичките от това дете?

— Има само един начин да узнаеш.

— Предупреждавам те — няма да допусна да й навредят…

— Има само един начин да направиш това. Да приемеш предложението ми, Гералт от Ривия. Обмисли го. Разполагаш с цяла нощ. Мисли си, гледайки небето. И звездите. И не ги бъркай с отражението им на повърхността на езерото. Пясъкът в часовника изтече.

— Страх ме е за Цири, Йен.

— Напразно.

— Но…

— Довери ми се — прегърна го тя. — Довери ми се, моля те. Не обръщай внимание на Вилгефорц. Той е играч. Искал е да те подведе, да те провокира. И отчасти е успял. Но това няма значение. Цири е под моята опека, а в Аретуза ще бъде в безопасност и ще може да развие способностите си, без никой да й пречи. Никой. Обаче забрави за това, че ще стане вещерка. Тя има други таланти. И е предопределена за други дела. Можеш да ми вярваш.

— Вярвам ти.

— Това се казва напредък! А Вилгефорц недей да го мислиш. Утрешният ден ще изясни много неща и ще разреши много проблеми.

„Утрешният ден — помисли си той. — Тя крие нещо от мен. А аз се боя да попитам. Кодрингер беше прав. Забъркал съм се в голяма каша. Но сега нямам изход. Ще се наложи да изчакам и да видя какво ще донесе утрешният ден, който щял да изясни всичко. Трябва да й се доверя. Знам, че нещо ще се случи. Ще почакам. И ще се приспособя към ситуацията.“

Погледна към писалището.

— Йен?

— Тук съм.

— Когато учеше в Аретуза… Когато спеше в стая като тази… Имаше ли си кукла, без която не можеш да заспиш? И която през деня си слагала на писалището?

— Не. — Йенефер рязко се обърна. — Нямах дори и кукли. Не ме питай за това, Гералт. Моля те, не ме питай.

— Аретуза — прошепна той, оглеждайки се. — Аретуза на остров Танед. Нейният дом. За толкова много години… Когато излезе оттук, ще бъде зряла жена…

— Престани. Не мисли и не говори за това. По-добре…

— Какво, Йен?

— Люби ме.

Той я прегърна. Докосна я. Йенефер, невероятно мека и същевременно твърда, въздъхна гласно. Думите, които изричаха, се прекъсваха, губеха се сред въздишките и ускореното им дишане, преставаха да имат значение, разпадаха се. Двамата млъкнаха, съсредоточени във взаимното си търсене, в търсенето на истината. Търсиха дълго, нежно и грижливо, страхувайки се от светотатствените припряност, лекомислие и небрежност. Търсиха упорито, интензивно и страстно, страхувайки се от съмнението и нерешителността. Търсеха предпазливо, страхувайки се от светотатствената неделикатност.

Намериха се, преодолели страха, а малко след това откриха истината, която избухна под клепачите им — пронизваща и ослепителна със своята очевидност, разделяща със стон решително стиснатите устни. И тогава времето потрепна конвулсивно и застина, всичко изчезна, а единственото функциониращо сетиво стана осезанието.

Вечността се претърколи, реалността се върна, а времето отново потрепна и се помръдна от мястото си — бавно, тежко, като огромна претоварена каруца. Гералт погледна през прозореца. Луната продължаваше да се извисява на небето, макар че това, което се беше случило преди малко, би трябвало да я е свалило на земята.

— Йо-хо-хо — обади се Йенефер след дълго мълчание, бавно бършейки сълзите от бузата си.

Лежаха неподвижно върху разбърканите завивки, потрепвайки, сред парещата топлина и угасващото щастие, в мълчание, а наоколо се простираше безформен мрак, пропит с ароматите на нощта и гласовете на цикадите. Гералт знаеше, че в такива моменти телепатичните способности на магьосницата се изострят и усилват, така че мислеше само за прекрасни неща. За неща, които можеха да й донесат радост. За избухващата яркост на изгряващото слънце. За мъглата, стелеща се на разсъмване над планинските езера. За кристалните водопади, в които подскачат сьомги, толкова блестящи, сякаш са направени от сребро. За топлите капки дъжд, барабанящи върху натежалите от росата листа на лопушите.

Мислеше за нея. Йенефер се усмихваше, заслушана в мислите му. Заради тази усмивка лунната сянка на нейните мигли върху бузите й потрепваше.

— Къща? — попита изведнъж Йенефер. — Каква къща? Имаш къща? Искаш да построиш къща? О… извинявай. Не биваше да…

Той мълчеше. Ядосваше се на себе си. Мислейки за нея, неволно й беше позволил да прочете мислите му за нея.

— Красива мечта. — Йенефер нежно го погали по ръката. — Къща. Собственоръчно построена къща и аз и ти — в нея. Ти би отглеждал коне и овце, а аз щях да се занимавам с градината, да готвя и да разчесвам вълната, която щяхме да продаваме. За парите, получени от вълната и от отглежданите земеделски продукти, щяхме да купуваме всичко необходимо, като например медни гърнета и железни гребла. От време на време щеше да ни посещава Цири с мъжа си и трите им деца, понякога щеше да отскача за няколко дни и Трис Мериголд. Щяхме да остаряваме красиво и с достойнство. А когато ми стане скучно, ти щеше да ми свириш вечер със собственоръчно направена пищялка. Както всички знаят, свиренето на пищялка е най-доброто лекарство против лошо настроение.

Вещерът мълчеше.

Магьосницата се изкашля тихо.

— Извинявай — каза тя след малко.

Той се надигна, облегна се на лакътя си, наведе се и я целуна. Тя се обърна рязко и го прегърна.

— Кажи нещо.

— Не искам да те загубя, Йен.

— Но аз съм твоя.

— Обаче тази нощ ще свърши.

— Всичко някога свършва.

„Не — помисли си той. — Не искам да бъде така. Уморен съм. Твърде уморен, за да приема перспективата за краищата, които са начала, изискващи да се започне всичко отново. Бих искал…“

— Не говори. — Тя бързо покри устните му с пръсти. — Не ми говори за това какво би искал и за какво мечтаеш. Защото може да се окаже, че не мога да изпълня желанията ти, а това ще ми причини болка.

— А какво искаш ти, Йен? За какво мечтаеш?

— Само за достижими неща.

— А аз?

— Ти вече си мой.

Той мълча дълго. И дочака мига, в който тя прекъсна мълчанието.

— Гералт?

— Ммм?

Люби ме, моля те.

Отначало, наситени един от друг, и двамата бяха изпълнени с фантазии и находчивост, идеи и новаторства, търсеха нещо ново. Както обикновено, бързо се оказа, че това е хем твърде много, хем твърде малко. Разбраха това едновременно и продължиха просто да се любят.

Когато Гералт дойде на себе си, луната продължаваше да е на мястото си. Цикадите бръмчаха яростно, сякаш и те искаха с безумие и самозабрава да преборят тревогата и страха си. От един близък прозорец в лявото крило на Аретуза някой, жадуващ да заспи, се развикваше, призовавайки към тишина. От по-далечен прозорец от другата страна някой, явно с артистична душа, ентусиазирано ръкопляскаше и сипеше поздравления.

— Ох, Йен… — прошепна вещерът с упрек в гласа.

— Имах си повод… — тя го целуна, а после притисна буза към възглавницата. — Имах си повод да крещя. Така че крещях. Тези неща не бива да се потискат, защото това е нездраво и противоестествено. Прегърни ме, ако можеш.