Време на презрение

Пета глава

Командирът на отряда спря коня, свали шлема си и прекара пръсти през редките, сплъстени от потта коси.

— Дотук сме — каза той в отговор на въпросителния поглед на трубадура.

— Какво? Как? — учуди се Лютичето. — Защо?

— Не можем да продължим нататък. Виждате ли? Рекичката, която блести долу, е Лента. Дотам сме се разбрали да ви ескортираме. Значи е време да се разделим.

Останалите от отряда бяха спрели зад тях, но никой от войниците не беше слязъл от коня си. Всички се оглеждаха неспокойно. Лютичето заслони с длан очите си и се надигна на стремената.

— Къде я видя тази река?

— Тук долу, казах. Спуснете се по дерето и веднага ще се натъкнете на нея.

— Не може ли да ме изпратите поне до реката? — възрази Лютичето. — Да ми покажете брода…

— То да имаше какво да се показва! От май не е валяло нито капка, Лента е спаднала. Може да се мине навсякъде с кон…

— Показах на вашия комендант писмо от крал Вензлав — каза трубадурът и се нацупи. — Комендантът се запозна с него и със собствените си уши чух как ви нареди да ме съпроводите до самия Брокилон. А вие искате да ме оставите тук, в този гъсталак? А ако се загубя?

— Няма да се загубите — измънка навъсено, приближавайки се към тях, един войник, който до момента не се беше обаждал. — Няма да успеете да се загубите. Преди това ще ви достигне някоя стрела на дивожените.

— Ама че сте бъзльовци — подигра им се Лютичето. — Как ви е страх от тези дриади. Та нали Брокилон започва от другия бряг на Лента. Лента е границата.

— Тяхната граница — обясни командирът, оглеждайки се, — е там, докъдето летят стрелите им. Стрела, пусната от другия бряг, като нищо ще долети до края на гората и ще е с достатъчна сила, за да пробие ризница. Настоявате да отидете дотам — ваше право е, кожата си е ваша. Но на мен ми е мил животът. Няма да продължа нататък. Предпочитам да си мушна главата в гнездо на стършели.

— Нали ви обясних — Лютичето отметна шапката си назад и се изпъчи в седлото, — че отивам с мисия в Брокилон? Може да се каже, че съм посланик. Не ме е страх от дриадите. Но моля ви да ме съпроводите до брега на Лента. А ако изведнъж в тези гъсталаци ме нападнат разбойници?

Вторият войник, навъсеният, се усмихна измъчено.

— Разбойници? Тук? Посред бял ден? Господине, през деня тук няма да срещнете жива душа. В последно време дивожените стрелят с лъковете си по всеки, който се покаже на брега на Лента, а се случва да достигнат и далеч на нашия бряг. Така че не от разбойници трябва да ви е страх.

— Вярно е — потвърди командирът. — Тези разбойници щяха да са много глупави, ако се мотаеха денем край Лента. Ние също не сме глупави. Така че вие си ходете сам, невъоръжен и без броня, и моля, не се обръщайте назад, че и от миля разстояние може да ни видят. На вас може и да ви се размине, но ако дивожените ни зърнат нас, на коне и въоръжени, няма да можем да видим слънцето от стрелите им.

— Ха! Е, жалко… — Лютичето потупа коня си по шията, гледайки надолу, към дерето. — Тогава тръгвам сам. Всичко хубаво, войници. Благодаря ви за ескорта.

— Не бързайте чак толкова. — Навъсеният войник погледна към небето. — Скоро ще се стъмни. Когато мъглата се вдигне над реката, тогава тръгнете. Защото, знаете ли…

— Какво?

— В мъглата изстрелите не са толкова точни. Ако съдбата е благосклонна към вас, дивожените може и да не ви уцелят. Но те, господине, рядко пропускат целта…

— Нали ви казах…

— За казване — казахте, не съм забравил. Че уж отивате с мисия при тях. Но аз ще ви река друго — с мисия или с процесия, на тях им е все едно. Ще ви пуснат една стрела — и край.

— Да ме уплашите ли се опитвате? — отново се наду поетът. — За кого ме вземате, за градски книжен плъх? Аз, господа войници, съм участвал в повече битки отколкото всички вие, взети заедно. И за дриадите знам повече от вас. Поне това, че те никога не стрелят без предупреждение.

— Така беше, прав сте — тихо каза командирът. — Някога предупреждаваха. Забият ли стрела в някой дънер или на самия път — значи си дотам, нито крачка напред. Ако човек бързо завие наобратно — може да си отиде жив и здрав. Обаче сега всичко е различно. Сега се целят така, че да убиват.

— И откъде това ожесточение?

— Ами, вижте, нещата стоят така — промърмори войникът. — Когато кралете сключиха примирие с Нилфгард, се заеха сериозно с елфическите банди. Явно здравата са ги притиснали, защото не минава нощ, в която оцелели да не бягат през Бруге, за да търсят укритие в Брокилон. А когато нашите преследват елфите, често се случва да се бият и с дивожените, които минават Лента, за да се притекат на помощ. А се е случвало при преследване и нашата войска да навлезе донякъде в гората… Сега разбирате ли?

— Разбирам. — Лютичето изгледа внимателно войника и кимна. — При преследването на Scoia’tael сте минавали Лента. Убивали сте дриади. И сега дриадите си отмъщават по същия начин. Война.

— Точно така, господине. Война. Това винаги е било битка на живот и смърт, но сега нещата много се влошиха. Между нас и тях има огромна омраза. Затова още веднъж ви казвам — ако не е наложително, не ходете там.

Лютичето преглътна.

— Там е работата — каза той, като се изпъчи в седлото и с голямо усилие направи войнствена физиономия, — че е наложително. Тръгвам. Веднага. Вечер или не, мъгла или не, трябва да вървя, защото дългът ме зове.

Годините тренировки си казаха думата. Гласът на Лютичето звучеше красиво и страховито, сурово и студено, в него се долавяха металически нотки и мъжество. Войниците го загледаха с явно възхищение.

— Преди да тръгнете — каза командирът, вадейки от дисагите си плоска дървена манерка, — си пийнете, господин певецо. Пийнете глътка вино…

— Ще ви е по-лесно да умрете — изрече навъсено вторият войник, по-мълчаливият.

Поетът отпи от манерката.

— Страхливците умират стотици пъти — обяви той гордо, веднага щом престана да кашля и си пое дъх. — Мъжественият човек умира само веднъж. Но госпожа Фортуна помага на смелите и презира страхливците.

Войниците го погледнаха с още по-голямо възхищение. Те не знаеха и не можеха да знаят, че Лютичето цитираше героическа поема. При това — написана не от него.

— А с това — поетът извади от пазвата си звънтяща кожена кесия — ми позволете да ви се отблагодаря за ескорта. Преди да се върнете във форта, преди отново да ви призове суровата служба, се отбийте в кръчмата и пийнете за мое здраве.

— Благодаря, господине. — Командирът леко се изчерви. — Вие сте щедър, а ние… Извинявайте, че ви оставяме сам, но…

— Няма нищо. Всичко хубаво.

Бардът леко наклони шапката към лявото си ухо, пришпори коня с пета и тръгна надолу по дерето, подсвирквайки си мелодията на „Сватба в Булерлин“, известна и изключително неприлична кавалерийска песен.

— А тръбачът във форта разправяше — успя да чуе той думите на намръщения войник, — че този е развейпрах, страхливец и задник. А се оказа войнствен и храбър мъж, макар и поет.

— Самата истина — съгласи се командирът. — Никой не може да го обвини, че е страхливец. Дори клепачите му не трепнаха. Че и си подсвирква, слушаш ли? Хо, хо… И чу ли какво каза? Че е посланик. Не се бой, не назначават за посланик когото и да било. Трябва да имаш глава на раменете си, за да станеш посланик…

Лютичето ускори ход, за да може да се скрие колкото се може по-бързо от погледите им. Не искаше да загуби току-що спечелената репутация. Защото знаеше, че няма да може да си подсвирква още дълго — вече нямаше достатъчно влага върху пресъхналите от страх устни.

Дерето беше мрачно и влажно, мократа глина и покриващият я килим от окапали листа приглушаваха тропота на копитата на сивия дорест скопец, кръстен от поета Пегас. Пегас вървеше бавно, с наведена глава. Това беше един от малкото коне, на които винаги всичко им е все едно.

Гората свърши, но между Лютичето и реката, очертана с редици елхи, имаше и широка, обрасла с храсталак ливада. Поетът спря коня. Огледа се внимателно, но не забеляза нищо подозрително. Напрегна слуха си, но чу само квакането на жаби.

— Е, конче — каза Лютичето, — веднъж се умира. Напред.

Пегас леко вдигна глава и вдигна въпросително ушите си, които обикновено бяха увиснали.

— Правилно чу. Напред.

Конят тръгна бавно, под краката му зажвака тиня. Жабите с дълги скокове бягаха изпод копитата му. На няколко крачки пред тях с шум и крякане подскочи една патица и сърцето на трубадура спря за миг, а после започна да тупти много бързо, сякаш за да навакса пропуснатото. Пегас изобщо не обърна никакво внимание на патицата.

— Яздел един герой… — промърмори Лютичето, изтривайки облятата си в пот шия с кърпичка, извадена от пазвата. — Вървял безстрашно през пущинака, без да обръща внимание на скачащите земноводни и летящите дракони. Яздел и яздел. И достигнал до безкрайна водна шир.

Пегас изпръхтя и се спря. Бяха пред реката, сред тръстики, стигащи до над стремената. Лютичето избърса потта от челото си и завърза кърпичката на шията си. Дълго, до сълзи се вглежда в гъстата елхова гора от другата страна на реката. Не забеляза нищо и никого. Повърхността на водата се сбръчкваше от носещите се по течението треволяци, над тях прелитаха тюркоазено-оранжеви птички. Въздухът потрепваше от насекомите. Рибите подскачаха, за да погълнат някое от тях, пръскайки големи кръгове във водата.

Навсякъде, докъдето стигаше погледът, се виждаха боброви къщички, купчини начупени клонки, повалени и изгризани дънери, отмивани от ленивото течение. „Ама че бобри има тук — помисли си поетът, — неоценимо богатство. И нищо чудно. Никой не безпокои проклетите дървогризци. Тук не идват нито разбойници, нито ловци или пчелари, дори вездесъщите трапери не залагат тук капаните си. А онези, които са се опитали, са получили стрела в гърлото и раците са ги оглозгали в крайбрежната тиня. А аз, идиотът, идвам тук по собствена воля, тук, при Лента, реката, над която се носи смрад на мърша. Дори ароматът на мента не може да надделее над тази смрад…“

Той въздъхна тежко.

Пегас бавно стъпи във водата с предните си крака, наведе муцуна, пи дълго, после обърна глава и погледна Лютичето. От устните и ноздрите му течеше вода. Поетът поклати глава, отново въздъхна, шумно подсмръкна с нос.

— Погледна героят развълнуваната водна шир — издекламира той тихичко, стараейки се да не трака със зъби. — Погледна я и тръгна напред, защото сърцето му не познаваше тревогите.

Пегас наведе глава и сви уши.

— Не познаваше тревогите, казах.

Пегас тръсна глава, халките и мундщукът му издрънчаха. Лютичето го пришпори с пета в хълбока. Конят смирено навлезе във водата.

Лента беше плитка, но много затлачена река. Докато се доберат до средата на течението, след краката на Пегас се влачеха дълги снопове трева. Конят пристъпваше бавно и с усилие, като при всяка крачка се опитваше да изтръска притесняващите го растения.

Крайбрежните храсталаци и елховата гора на другия бряг вече бяха наблизо, толкова близо, че Лютичето почувства как стомахът му пропада ниско, чак до самото седло. Той прекрасно разбираше, че насред реката, затънали в наносите, той и конят представляват прекрасна мишена, която не може да не бъде уцелена. Във въображението си вече виждаше дъгите на лъковете, с опънатата им тетива и острите накрайници на насочените към него стрели.

Стисна хълбоците на коня с прасци, но Пегас не се впечатли от това. Вместо да тръгне по-бързо, конят се спря и вирна опашка. Кълбо изпражнения с плясък цопна във водата. Лютичето изстена протяжно.

— Героят — промърмори той, притваряйки очи — не успя да преодолее бурните прагове на реката. Загина храбро, пронизан от многобройни стрели. Завинаги го погълна синкавата бездна, приласкаха го в своите обятия наносите, зелени като нефрити. Изчезна без никаква следа, остана само едно конско изпражнение, носено от течението към далечното море…

Пегас, на който явно му олекна, тръгна без никакво подканване по-бързо към брега, а там, вече освободен от товара от наноси, набързо си позволи дори един къч, в резултат на което измокри панталоните и обувките на Лютичето. Поетът дори не забеляза това — картината с прицелените в корема му стрели не го напускаше нито за миг, а ужасът запълзя по гърба и по тила му като огромна, студена и хлъзгава пиявица. Защото зад елхите, на по-малко от сто крачки, зад ивица сочна зелена трева, се издигаше черната, страховита стена на гората.

Брокилон.

На брега, на няколко крачки надолу по течението, се белееше конски скелет. Между костите на ребрата му бяха прораснали коприва и тръстики. Там лежаха и още някакви кости, по-малки, които не приличаха на конски. Лютичето потрепери и се извърна.

Пришпори коня с пети и с плясък и жвакане добичето се измъкна от крайбрежното блато, тинята засмърдя отвратително. Жабите за момент прекъснаха концерта си. Стана много тихо. Лютичето присви очи. Вече не декламираше, не импровизираше. Остана само студеният, отвратителен страх — силно, но лишено от творчески пориви усещане.

Пегас наостри уши и тръгна равнодушно към Гората на дриадите, наричана от мнозина Гората на смъртта.

„Пресякох границата — помисли си поетът. — Сега ще се реши всичко. Докато бях в реката, те все още можеха да проявят великодушие. Но сега вече не. Сега съм натрапник. Като онзи там… От мен също може да остане само скелет. Предупреждение за следващите. Ако дриадите са тук… Ако ме наблюдават…“

Спомни си за турнирите по стрелба с лък или площадните състезания, които беше наблюдавал; строшените щитове и манекени, уцелени или разкъсани от накрайниците на стрели. Какво чувства човек, когато го уцели стрела? Удар? Болка? А може би… нищо?

Дриадите или не бяха наблизо, или още не бяха решили как да постъпят със самотния ездач, така че поетът, макар и да беше стигнал гората полумъртъв от страх, все пак беше жив, здрав и цял. Пътят към дърветата беше преграден от обрасъл с храсталак и бодлив от корени и клони ветролом, но Лютичето и без това не бързаше да стига до самия край на гората, още по-малко пък — да влиза в нея. Можеше да се застави да рискува, но изобщо не държеше да се самоубива.

Много бавно слезе от седлото и завърза коня за един стърчащ нагоре корен. Обикновено правеше така — Пегас по принцип не се отделяше от стопанина си. Обаче Лютичето не можеше да каже как ще се държи конят, когато чуе свистенето и фученето на стрелите. Досега както той, така и Пегас не бяха чували често такива шумове.

Той свали лютнята от седлото си — уникален, висококачествен инструмент с тънък гриф. „Подарък от елф — помисли си той, гледайки инкрустираното дърво. — Може да се случи така, че той да се върне при Стария народ… Освен ако друидите не го сложат до трупа ми…“

Наблизо лежеше древно, повалено от вятъра дърво. Поетът седна на дънера му, опря лютнята на коленете си, облиза устни, избърса изпотените си длани в панталоните си.

Слънцето клонеше към заник. Над Лента се вдигаше мъгла, сиво-бяла пелена покриваше ливадата. Захладня. Разнесе се крякане на жерави и отшумя, остана само квакането на жабите.

Лютичето удари струните. Веднъж и още веднъж и после пак. Повъртя ключовете, настрои инструмента и започна да свири. А след това запя:

Слънцето се скри зад гората. В сенките на гигантските дървета на Брокилон веднага стана мрачно.

Не, той не чу нищо. Усети нечие присъствие.

— N’te mirę daetre. Sh’aente vort.

— Не стреляй — прошепна той, без да се оглежда. — N’aen aespar a me… Дойдох с мир…

— N’ess a tecarth. Sh ’aente.

Подчини се, макар и пръстите му да бяха изтръпнали и вдървени върху струните, а песента с усилие да се изтръгваше от гърлото му. Но в гласа на дриадата не се усещаше враждебност, а той, по дяволите, беше професионалист!

Този път си позволи да погледне през рамо. Това, което стоеше до дънера, приличаше на омотан с бръшлян храст. Но не беше храст. Храстите нямат такива огромни блестящи очи.

Пегас тихо изпръхтя и Лютичето разбра, че зад гърба му, в тъмнината, някой гали коня по ноздрите.

— Sh’aente vort — помоли отново намиращата се зад гърба му дриада. Гласът му напомняше за шумолене на листа, удряни от дъждовни капки.

— Аз… — започна той. — Аз съм… Аз съм приятел на вещера Гералт. Знам, че Гералт… Че Gwynbleidd е сред вас в Брокилон. Дойдох…

— N’te dice’en. Sh’aente, va.

— Sh’aent — меко помоли зад гърба му втора дриада, почти едновременно с третата. И май четвъртата. Той не беше сигурен.

— Yea, sh’aente, taedh — повтори със сребрист звучен глас нещото, което преди минута поетът мислеше за брезичка, растяща на няколко крачки от него. — Ess’laine… Taedh… Ти пееш… Още за Етариел… Да?

Той я послуша.

Този път той чу крачки.

— Лютиче!

— Гералт!

— Да, аз съм. Можеш да спреш да вдигаш шум.

— Как ме намери? Как научи, че съм в Брокилон?

— От Трис Мериголд… Проклятие… — Лютичето отново се спъна и щеше да падне, ако вървящата до него дриада не го беше хванала ловко, с изумителна за ниския й ръст сила.

— Gar’ean, taedh — предупреди го тя със сребристия си глас. — Va caelm.

— Благодаря. Тук е ужасно тъмно… Гералт? Къде си?

— Тук. Не изоставай.

Лютичето ускори крачка, отново се спъна и едва не падна върху вещера, който се беше спрял в мрака пред него. Дриадите минаваха покрай тях безшумно.

— Какъв пъклен мрак… Далече ли е още?

— Не много. Ей сега ще пристигнем в лагера. Кой освен Трис знае, че се крия тук? Разприказва ли се пред някого?

— Наложи се да кажа на крал Вензлав. Трябваше ми пропуск за Бруге. Времената сега са такива, че да ти се доплаче… Освен това ми трябваше разрешение за пътуване до Брокилон. Но нали Вензлав те познава и те харесва… Представи си, назначи ме за посланик. Сигурен съм, че ще запази тайната, помолих го за това. Не се ядосвай, Гералт…

Вещерът се приближи към него. Лютичето не видя изражението на лицето му, видя само белите коси и забележимата дори в тъмнината няколкодневна бяла брада.

— Не се ядосвам. — Гералт сложи ръка на рамото на барда и на Лютичето му се стори, че студеният до момента глас на вещера леко се промени. — Радвам се, че дойде, проклетнико.

— Тук е студено — потрепери Лютичето, потупвайки клоните, върху които седяха. — Може би да ги разпалим…

— Дори не си го и помисляй — промърмори вещерът. — Забрави ли къде се намираме?

— Те до такава степен ли… — Трубадурът се огледа с боязън. — Никакъв огън, така ли?

— Дърветата мразят огъня. Те също.

— По дяволите. Така ли ще седим на студа? И в тази проклета тъмнина? Като си протегна ръката, не мога да си видя пръстите…

— Тогава не я протягай.

Лютичето въздъхна, сви се, потри лактите си. Чуваше се как седналият до него вещер чупи с пръсти тънки съчки.

В мрака изведнъж светна зелено пламъче. Отначало слабо и неясно, то бързо стана по-ярко. После се разгоряха нови, едновременно на много места; те се движеха и танцуваха като светулки или блуждаещи огньове. Гората изведнъж оживя, изпълнена с мъждиви сенки. Лютичето започна да разпознава силуетите на обкръжаващите ги дриади. Едната се приближи и остави до тях нещо като нажежени кълбовидни растения. Поетът предпазливо протегна ръка, докосна нещото с длан. Зеленото кълбо беше абсолютно студено.

— Какво е това, Гералт?

— Изгнила разновидност на един мъх, който расте само тук, в Брокилон. Само те знаят как да го слепят така, че да свети. Благодаря, Фауве.

Дриадата не отговори, но не си и тръгна. Седна до тях. На главата й бе положен венец, дългите й коси падаха върху раменете. На слабата светлина косите й изглеждаха зелени, а може и наистина да бяха такива. Лютичето знаеше, че косите на дриадите понякога имат изумителни цветове.

— Taedh — изрече тя мелодично, вдигайки към трубадура очите си, искрящи върху дребното й личице, пресечено от две успоредни ивици тъмна маскировъчна боя. — Ess’ve vort sh’aente aen Ettariel? Sh’aente a’vean vort?

— Не… Може по-късно — отвърна меко бардът, старателно подбирайки думите От Старата реч. Дриадата въздъхна, наведе се, погали нежно грифа на лежащата до него лютня, изправи се рязко като пружина. Лютичето гледаше как тя отива в гората, при другите, чиито сенки тихо се поклащаха под слабия блясък на зелените светлинки.

— Нали не я обидих? — попита той тихо. — Те разговарят на своя диалект, а аз не знам учтивите форми…

— Провери дали от корема ти не стърчи нож. — В гласа на вещера нямаше нито подигравка, нито усмивка. — Дриадите отговарят на обидите, като забиват нож в корема. Не се бой, Лютиче. Изглежда, те са готови да ти простят много повече, отколкото езиковите грешки. Концертът, който ти изнесе край гората, явно им се хареса. Сега за тях ти си ard taedh, велик бард. Те очакват продължението на „Цветето на Етариел“. Знаеш ли продължението? Все пак баладата не е твоя.

— Преводът е мой. Малко обогатих елфическата музика, не забеляза ли?

— Не.

— Така и предполагах. За щастие дриадите повече разбират от изкуство. Някъде четох, че са невероятно музикални. Така че разработих хитрия си план, за който ти, между другото, още не си ме похвалил.

— Похвалвам те — каза вещерът след кратко мълчание. — Наистина хитро измислено. А и късметът беше на твоя страна, както обикновено. Лъковете им уцелват мишената на двеста крачки. Обикновено дриадите не чакат някой да дойде на техния бряг и да започне да пее. Те са доста чувствителни към неприятни миризми. А след като течението на Лента отнесе трупа, в гората им не вони.

— Така ли било… — изкашля се поетът и пак преглътна. — Е, важното е, че успях и те намерих. Гералт, как си тук?

— Имаш ли бръснач?

— Бръснач? Разбира се.

— Ще ми го заемеш утре, нали? Тази брада ме вбесява.

— А дриадите нямат ли… Хм… Да де, те няма защо да имат бръсначи. Разбира се, че ще ти го заема. Гералт?

— Какво?

— Не нося нищо за ядене. Как мислиш, ard taedh, великият бард, може ли да разчита да вечеря, когато е на гости на дриадите?

— Те не вечерят. Никога. А стражите на границите на Брокилон също така и не закусват. Ще ти се наложи да изтърпиш до обяд. Аз вече свикнах.

— Но когато се доберем до тяхната столица, до техния знаменит, скрит в гъсталака Дуен Канел…

— Никога няма да се доберем дотам, Лютиче.

— Как така? Мислех, че… Но нали ти… Нали са ти предоставили убежище? Нали… те търпят…

— Много точно казано.

Мълчаха дълго.

— Война — каза най-накрая поетът. — Война, омраза и презрение. Навсякъде. В сърцата на всички.

— Поетизираш.

— Но и наистина е така.

— Точно така е. Е, говори, с какво идваш тук? Разправяй какво е станало по света, докато мен ме лекуваха тук.

— Първо — изкашля се тихо Лютичето — разкажи какво се случи в действителност в Гарщанг.

— Трис не ти ли разказа?

— Разказа ми. Но искам да чуя твоята версия.

— Ако знаеш версията на Трис, значи знаеш по-подробната и по-точната версия. Разкажи какво се случи после, когато вече бях в Брокилон.

— Гералт — прошепна Лютичето, — наистина не знам какво е станало с Йенефер и Цири. Никой не знае. Трис също…

Вещерът помръдна рязко, клонките изпращяха.

— Нима те питам за Цири или за Йенефер? — попита той с променен глас. — Разкажи ми за войната.

— Нищо ли не знаеш? Никакви ли вести не достигнаха до теб?

— Достигнаха. Но искам да чуя всичко от теб. Говори, моля.

— Нилфгардците — започна бардът след кратка пауза — нападнаха Лирия и Аедирн. Без да обявяват война. Поводът бил уж нападение на войските на Демавенд срещу някакъв пограничен форт в Дол Ангра по време на Събора на магьосниците в Танед. Някои твърдят, че това е било провокация и всичко е организирано от нилфгардци, преоблечени като войници на Демавенд. Сигурно никога няма да узнаем какво се е случило наистина. Във всеки случай реакцията на Нилфгард беше мълниеносна и масирана — могъща армия, която е била трупана в Дол Ангра от седмици, ако не и месеци, е преминала границата. Спала и Скала, двете лирийски погранични крепости, бяха превзети в движение, само за три дни. Ривия се беше подготвила за многомесечна обсада, а капитулира след два дни под натиска на гилдиите и търговците, на които им обещаха, че ако отворят портите и дадат откуп, няма да бъдат ограбвани.

— Спазено ли беше обещанието?

— Да.

— Интересно. — Гласът на вещера отново леко се промени. — Спазване на обещанията в днешни времена? Да не говорим, че по-рано никой не си е помислял да дава такива обещания, никой не ги е и очаквал. Занаятчиите и търговците не отваряха крепостните порти, а ги защитаваха — всяка гилдия своя кула или бойница.

— Парите нямат родина, Гералт. На търговците им е все едно под чие управление ще трупат пари. А на нилфгардската хазна й е все едно от кого ще измъква данъци. Мъртвите търговци не правят пари и не плащат данъци.

— Разправяй нататък.

— След капитулацията на Ривия нилфгардската армия бързо напредна на север, почти без да среща съпротива. Войските на Демавенд и Меве отстъпиха, без да успеят да се организират за решително сражение. Нилфгардците достигнаха до Алдерсберг. За да не допуснат обсада на крепостта, Демавенд и Меве решиха да приемат битката. Имаше какво да се желае от позицията на войската им… По дяволите, ако имаше повече светлина, щях да ти начертая…

— Не чертай. И съкращавай. Кой победи?

— Чухте ли, господа? — един от регистраторите, задъхан и потен, си проби път през тълпата, заобикаляща масата. — Дойде куриер от полесражението! Победили сме! Битката е спечелена! Победа! Наш, този ден е наш! Победихме врага, разбихме ги!

— По-тихо! — намръщи се Евертсен. — Наду ми се главата от тези ваши крясъци. Да, чухме, чухме. Победили сме врага, денят е наш, полесражението е наше, победата също е наша. Голяма изненада, няма що.

Приставите и регистраторите се вторачиха учудено в началника си.

— Не се ли радвате, господин пристав?

— Радвам се. Но мога да го правя и в тишина.

Регистраторите мълчаха, гледайки се един друг. „Палета — помисли си Евертсен. — Развълнувани пикльовци. Впрочем, аз не се учудвам, но там, на хълма, сигурно дори Мено Коехорн и Елан Трейх, че може би даже и белобрадият генерал Брайбант крещят, скачат от радост и се потупват по гърбовете. Победа! Този ден е наш! Кралства Аедирн и Лирия успяха да мобилизират заедно трихилядна кавалерия и десетхилядна пехота, от които още в първите дни на нападението една пета беше отрязана и блокирана във фортовете и крепостите. Наложи им се да изведат от полесражението и част от останалата армия, за да защитят фланговете си, които бяха застрашени от дълбоките рейдове на нашата лека кавалерия и диверсантските набези на отрядите на Scoia’tael. Останалите пет или шест хиляди — от тях не повече от хиляда и двеста рицари — приеха битката на полето пред Алдерсберг. Коехорн хвърли срещу тях тринайсетхилядна армия, включително десет бронирани роти, цветът на нилфгардското рицарство. А сега се радва, крещи, удря с маршалския жезъл по бедрото си и иска още бира… Победа! Голяма изненада, няма що!“

С решителен жест събра и подреди на купчина покриващите масата карти и записки, вдигна глава и се огледа.

— Наострете си ушите! — каза рязко той на регистраторите. — Чуйте разпорежданията ми.

Подчинените му застинаха в очакване.

— Всеки от вас — започна той — е слушал вчерашната реч на господин фелдмаршал Коехорн пред сержантите и офицерите. Подчертавам, уважаеми господа, че онова, което маршалът каза на военните, нас не ни засяга. Вие ще имате други задачи и разпореждания. Мои разпореждания.

Евертсен се замисли и потърка челото си.

— Военачалник Коехорн беше казал следното: „Мир с къщите, война с крепостите“. Знаете този принцип, учили са ви на него във Военната академия. Този принцип действаше до днес, от утре трябва да го забравите. От утре сте длъжни да се ръководите от друг принцип, който отсега нататък ще стане девиз на нашата война. Този девиз и моята заповед гласят: война с всичко живо. Война с всичко, което може да гори. Вие трябва да оставяте след себе си изпепелена земя. От утре пренасяме тази война отвъд линията, зад която ще се оттеглим след подписването на мирния договор. Ще се оттеглим, но там, отвъд тази линия, трябва да остане изпепелена земя. Кралствата Аедирн и Лирия трябва да бъдат превърнати в пепел! Спомнете си Соден! Днес дойде времето за възмездие!

Евертсен се изкашля.

— Преди войската да остави след себе си изпепелена земя — каза той на мълчащите регистратори, — ние трябва да извлечем от тази земя и тази страна всичко, което успеем, всичко, което може да умножи богатствата на нашата страна. Ти, Аудегаст, ще се заемеш с натоварването и извозването на вече събраната и складирана селскостопанска продукция. Това, което е още на полетата и което героичните рицари на Коехорн не успеят да унищожат, трябва да се събере.

— Нямам достатъчно хора, господин пристав…

— Ще има достатъчно пленници. Накарайте ги да работят. Мардер и ти… забравих как ти викат…

— Хелвет. Еван Хелвет, господин пристав.

— Заемете се с живия инвентар. Съберете стадата, откарайте ги в съответните места под карантина. Внимавайте за шап и други зарази. Болният или подозрителен добитък да се убие, труповете да се изгорят. Останалите да се отведат на юг по определените за целта пътища.

— Слушам.

„Сега специалните задачи — помисли си Евертсен, вглеждайки се в подчинените си. — На кого да ги възложа? Всички са младоци, с жълто около устата, малко неща са видели, нямат никакъв опит… Ех, липсват ми старите, опитни пристави… Войни, войни, постоянно войни… Войниците загиват често и в големи количества, но и съдебните пристави — като се има предвид съотношението — не много по-рядко. Обаче сред войниците загубите са незабележими, защото армията постоянно се попълва — всеки иска да е войник. А кой иска да е пристав или регистратор? Кой, когато се върне, и когато синът му го попита какво е правил по време на войната, би искал да отговори, че е отмервал зърно, че е броил миризливи кожи и е претеглял восък, че е водил мучащи и блеещи стада по неравни, покрити с волски изпражнения пътища, гълтайки прах, смрад и мухи…

Специалните задачи. Металургичен завод в Гулета с огромни пещи. Каламинов завод и голяма ковачница в Ейсенлан, петстотин центнера7 годишна продукция. Вълнени манифактури в Алдерсберг. Малцови мелници, винени заводи, тъкачни и бояджийски цехове във Венгерберг…

Да се демонтират и да се изнесат. Така заповяда император Емхир, Белият Пламък, Танцуващ на Гробовете на Враговете си. С две думи. Да се демонтират и изнесат, Евертсен.

Заповедта си е заповед. Трябва да се изпълни.

И най-важното. Минните шахти и техният добив. Монети. Скъпоценности. Произведения на изкуството. Но с това ще се заема аз самият. Лично.“

До издигащите се в хоризонта черни стълбове дим израснаха нови. И нови. Армията изпълняваше заповедите на Коехорн. Кралство Аедирн се превръщаше в страна на пожари.

По пътя, фучейки и вдигайки облаци прах, се точеше дълга колона от обсадни машини. За все още отбраняващия се Алдерсберг. И за Венгерберг, столицата на крал Демавенд.

Петер Евертсен гледаше и броеше. Пресмяташе. Петер Евертсен беше Върховен пазител на хазната на Империята, а по време на войната — главен съдебен пристав на армията. Изпълняваше задълженията си от двайсет и пет години. Броенето и изчисленията бяха неговият живот.

Стенобойната машина струва петстотин флорена, обсадната кула — двеста, катапултът — минимум сто и петдесет, най-простата балиста — осемдесет. Обучената прислуга получава десет и половина флорена месечна заплата. Колоната, пътуваща за Венгерберг, като се смятат конете, воловете и дребното оборудване, струва минимум триста гривена. От един гривен, иначе казано — половин фунт чисто злато — се изсичат шейсет флорена. Годишният добив на големите мини е пет-шест хиляди гривена…

Обсадната колона беше изпреварена от лека кавалерия. По знаците на знамената Евертсен разпозна тактическата рота на княз Винебург, една от ротите, прехвърлени тук от Цинтра. „Да — помисли си Евертсен, — тези ще си живеят живота. Битката е спечелена, аедирнската армия е разпръсната. Резервните отряди няма да бъдат хвърляни в тежки битки с редовната армия. Ще преследват отстъпващите, ще унищожават разпръсналите се, загубили командирите си групи, ще убиват, ще грабят и ще палят. Ще се веселят, защото се очертава приятна, весела войничка. Войничка, която няма да ги изтормози. И по време на която няма да ги убият.“

Евертсен изчисляваше.

Тактическата рота се състои от девет обикновени роти и наброява две хиляди конници. Макар че войниците на Винебург най-вероятно вече няма да участват в големи боеве, все пак в сблъсъците ще загине поне една шеста от личния състав. После ще има лагери и биваци, отровена храна, мръсотия, въшки, комари, заразена вода. Неизбежно ще започнат тиф, дизентерия, малария, от които ще си отиде още поне една четвърт. При това трябва да се прибави общият брой на непредвидените нещастни случаи, отнемащи обикновено около една пета от състава. Вкъщи ще се върнат осемстотин. Не повече. А най-вероятно — и толкова няма да успеят да се приберат.

Весела войничка.

По пътя преминаваха поредните роти, след кавалерията се появиха пехотните корпуси. Маршируваха стрелци с лъкове, носещи жълти салтамарки и кръгли шлемове; стрелци с арбалети, носещи плоски каски; щитоносци и копиеносци. Зад тях тежко пристъпваха оковани в броня като раци ветерани от Виковаро и Етолия, а по-нататък — разнообразна сбирщина: наемници от Метана, Турн, Маехт, Гесо и Ебинг…

Въпреки жегите, отрядите маршируваха бодро, а вдиганата от войнишките ботуши прах се кълбеше над пътя. Тупаха барабани, развяваха се знамена, поклащаха се и блестяха накрайници на пики, копия, алебарди и гизарми. Войниците маршируваха бодро и весело. Преминаваше армията на победителите. Непобедимата армия. Хайде, момчета, напред, към битката! Към Венгерберг! Избийте врага, отмъстете за Соден! Насладете се на веселата война, натъпкайте си кесиите с трофеи — и вкъщи, вкъщи!

Евертсен гледаше. И броеше.

— Венгерберг падна след седмица — довърши Лютичето. — Ще се учудиш, но тамошните гилдии доблестно и докрай защитаваха кулите и отредените им участъци от крепостната стена. Така че нилфгардците изклаха всички гарнизони и всички жители на града, около шест хиляди души. Когато това се разчу, започна тотално бягство. Разгромените полкове и цивилното население масово поеха към Темерия и Редания. Тълпите бежанци плъзнаха по долината на Понтар и проходите на Махакам. Но не всички успяха да се измъкнат. Конните отряди на нилфгардците ги преследваха, отрязваха пътя им за бягство… Знаеш ли какво целяха?

— Не знам. Не разбирам от тези неща… Не съм познавач на войните, Лютиче.

— Трябваха им пленници. Роби. Искаха да пленят колкото се може повече хора. За Нилфгард това е най-евтината работна сила. Затова преследваха толкова енергично бегълците. Това беше един огромен лов на хора. Нали армията бягаше и никой не защитаваше хората, които се опитваха да се измъкнат.

— Никой ли?

— Почти никой.

— Няма да успеем… — закашля се Вилис, оглеждайки се. — Няма да успеем да се измъкнем… По дяволите, границата е толкова близо… Толкова близо…

Райла се изправи върху стремената, погледна пътя, виещ се между гористите хълмове. Докъдето й стигаше погледът, пътят беше осеян с изоставен багаж, трупове на коне, преобърнати каруци и каляски. Отзад, иззад горите, към небето се издигаха черни стълбове дим. Чуваше се грохот — отглас от битката, който ставаше все по-силен.

— Довършват ариергарда… — Вилис избърса потта и саждите от лицето си. — Чуваш ли, Райла? Догонили са ариергарда и избиват всички до един. Няма да успеем!

— Сега ние сме ариергард — каза тихо наемницата. — Сега е наш ред.

Вилис пребледня, някой от заслушаните войници дълбоко въздъхна. Райла дръпна поводите, обърна тежко хриптящия, с усилие вдигащ главата си кон.

— Така или иначе няма да успеем да избягаме — изрече тя спокойно. — Конете всеки момент ще изпопадат. Преди да се доберем до прохода, ще ни настигнат и ще ни изколят.

— Да изоставим всичко и да се скрием в гората — предложи Вилис, без да я поглежда. — Поединично, всеки сам. Може да ни се удаде… да оцелеем.

Райла не отговори, а с поглед и с кимане посочи към прохода, към пътя, към последните групи от дългата колона бежанци, точеща се към границата. Вилис разбра. Изруга страшно, скочи от седлото, олюля се, облегна се на меча си.

— Слизайте от конете! — извика той на войниците. — Преградете пътя с каквото можете. Какво ме гледате? Веднъж се умира! Ние сме войска! Ние сме ариергард! Трябва да спрем преследвачите, да ги задържим поне за кратко.

Той млъкна.

— Ако успеем да задържим малко преследвачите, хората ще успеят да преминат в Темерия, от другата страна на планините — довърши Райла, също слизайки от коня. — Там има жени и деца. Какво се блещите? Това ни е работата. За това ни плащат, забравихте ли?

Войниците се спогледаха. За няколко мига Райла си мислеше, че те все пак ще избягат, ще пришпорят мокрите си и измъчени коне в последен устрем, ще се понесат след колоната бежанци, към спасителния проход. Тя грешеше. Слабо ги познаваше.

Войниците преобърнаха една каруца на пътя. Бързо издигнаха ниска и временна барикада. Абсолютно недостатъчна.

Не се наложи да чакат дълго. В дерето влетяха два коня — хриптящи, спъващи се, пръскащи около себе си късове пяна. Само на единия кон имаше ездач.

— Блайс!

— Пригответе се… — Наемникът се плъзна от седлото в ръцете на войниците. — Пригответе се, мамка му… По петите ми са…

Конят захриптя, направи няколко крачки с танцова стъпка, падна назад и тежко рухна настрани, изпъна шия и протяжно зацвили.

— Райла — каза дрезгаво Блайс, извръщайки поглед. — Дайте… Дайте ми нещо. Загубих меча си…

Жената войн, гледайки стигащия до небето дим от пожарите, кимна към една брадва, облегната на обърнатата каруца. Блайс хвана оръжието, олюля се. Левият му крачол беше пропит с кръв.

— Какво се случи с останалите, Блайс?

— Избиха ги — простена наемникът. — Всички. Целия отряд… Райла, това не е Нилфгард… „Катерици“ са… Тези, които ни догониха, са елфи. Scoia’tael вървят първи, преди нилфгардците.

Един от войниците изкрещя сърцераздирателно, друг тежко се отпусна на земята, закривайки лицето си с ръце. Вилис изруга, затягайки ремъците на ризницата си.

— По местата! — извика Райла. — Зад барикадата! Няма да ни хванат живи! Обещавам!

Вилис се изплю, бързо скъса от нараменника си трицветната, черно-червено-жълта нашивка на специалните войски на крал Демавенд и я хвърли в храстите. Райла, която изглаждаше и чистеше от прахта своята нашивка, се усмихна накриво:

— Не знам дали това ще ти помогне, Вилис. Не знам.

— Ти обеща, Райла.

— Обещах. И ще изпълня обещанието си. По местата, момчета! Вдигайте арбалетите и лъковете!

Не чакаха дълго.

След като отблъснаха първата вълна, бяха останали само шестима. Битката беше кратка, но яростна. Мобилизираните от Венгерберг войници се биха като дяволи, по ожесточението си не отстъпваха на наемниците. Нито един не искаше да попадне жив в ръцете на Scoia’tael. Предпочитаха да умрат в боя. И умираха, пронизани от стрели, умираха от удари на копия и мечове. Блайс умря легнал, заклан от камите на двама елфи, които се стовариха върху него, скачайки от барикадата. Нито един от тях не стана. Блайс също имаше кама.

Scoia’tael не им дадоха да си отдъхнат. Върху тях се нахвърли друг ударен отряд. Вилис, получил трети удар с копие, падна.

— Райла! — успя да извика той. — Ти обеща!

Поваляйки поредния елф, наемницата бързо се обърна.

— Сбогом, Вилис! — Тя опря острието на меча малко над гръдната кост на поваления си другар и натисна рязко. — Ще се видим в пъкъла!

След малко остана сама. Scoia’tael я обкръжиха от всички посоки. Жената войн, омазана с кръв от главата до петите, вдигна меча си и го размаха, тръсвайки черната си коса. Стоеше сред труповете, страховита, с демонично изражение на лицето си. Елфите отстъпиха назад.

— Елате! — извика тя диво. — Какво чакате? Няма да ме хванете жива! Аз съм Черната Райла!

— Glaeddyv vort, baenna — спокойно каза светлокос красив елф с лице на херувим и с огромните лазурни очи на дете. Той се появи зад обкръжилите я, но все още колебаещи се Scoia’tael. Снежнобелият му кон хриптеше, клатеше глава нагоре-надолу, енергично риейки с копита напоената с кръв пясъчна настилка на пътя.

— Glaeddyv vort, baenna — повтори елфът. — Пусни меча, жено.

Наемницата се изсмя зловещо, изтри лицето си с маншета на ръкавицата си, размазвайки потта, примесена с прах и кръв.

— Моят меч струва прекалено много, за да го хвърлям, елфе! — изкрещя тя. — За да ми го вземеш, ще се наложи да ми счупиш пръстите. Аз съм Черната Райла! Хайде де, елате!

Не чака дълго.

— И никой не се притече на помощ на Аедирн? — попита вещерът след дълго мълчание. — Нали имаше някакви съюзи? Договори за взаимопомощ… Пактове…

— Редания е в хаос след смъртта на Визимир — изкашля се Лютичето. — Знаеш ли, че крал Визимир беше убит?

— Знам.

— Управлението беше поето от кралица Хедвиг, но в страната настана хаос. И терор. Лов на Scoia’tael и на нилфгардски шпиони. Дийкстра вилнее из цялата страна, ешафодите не изсъхват от кръв. Дийкстра още не може да ходи. Носят го в носилка.

— Досещах се. Преследва ли те?

— Не. Можеше, но не ме преследва. Както и да е, това няма значение. Във всеки случай потъналата в хаос Редания не беше в състояние да изпрати армия, способна да помогне на Аедирн.

— А Темерия? Защо крал Фолтест от Темерия не помогна на Демавенд?

— Веднага щом започна агресията в Дол Ангра — тихо каза Лютичето, — Емхир вар Емрейс изпрати мисия във Визима…

— По дяволите — изсъска Бронибор, гледайки затворената врата. — За какво говорят толкова дълго? Защо Фолтест изобщо се унижи да преговаря? Защо прие това нилфгардско псе? Трябваше да го обезглави и да изпрати главата на Емхир! В торба!

— О, богове, войводо — задави се жрецът Вилемер. — Та това е посланик! Личността на посланика е свещена и неприкосновена! Не бива…

— Не бива ли? Ще ви кажа какво бива и какво не бива! Не бива да се бездейства и да се гледа как агресорът опустошава страни, с които сме в съюз! Лирия падна! Аедирн ще падне всеки момент! Демавенд няма да може да спре Нилфгард сам. Трябва незабавно да се изпрати експедиционен корпус в Аедирн, трябва да се облекчи положението на Демавенд чрез удар на оттатъшния бряг на Яруга! Там има малко войска, по-голямата част е прехвърлена в Дол Ангра. А ние тук заседаваме! Вместо да се бием, бърборим! Че и отгоре на всичко приемаме нилфгардски посланици!

— Замълчете, войводо. — Княз Херевард от Еландер изгледа студено стария боец. — Това е политика. Трябва да се научите да гледате малко по-надалеч от конските ноздри и своето копие. Посланикът трябва да бъде изслушан. Император Емхир сигурно не го е изпратил при нас без причина.

— Ясно е, че не е без причина — промърмори Бронибор. — Емхир в момента разгромява Аедирн и знае, че ако се намесим и ние, а заедно с нас — и Редания и Каедвен, ще го разбием и ще го изтласкаме отвъд Дол Ангра, в Ебинг. Знае, че ако ударим Цинтра, ако го уцелим в мекия търбух, ще го принудим да се бие на два фронта. Него го е страх от това! Затова се опитва да ни сплаши, за да не се намесваме! Точно с такава задача е дошъл тук нилфгардският посланик!

— Значи трябва да изслушаме посланика — повтори князът. — И да вземем решение, съответстващо на интересите на нашето кралство. Демавенд безразсъдно провокира Нилфгард и сега си носи последствията. А аз изобщо не бързам да умирам за Венгерберг. Това, което става в Аедирн, не е наш проблем.

— Не е наш? Какви ги плещите, по дяволите? Това, че нилфгардците вече са в Лирия и Аедирн, на отсамния бряг на Яруга, че от тях ни отделя само Махакам, вие наричате „не наш проблем“? Човек не трябва да има капка разум, за да…

— Стига с тия спорове! — прекъсна ги Вилемер. — Нито дума повече. Кралят идва!

Вратата на залата се отвори. Членовете на кралския съвет се изправиха, отдръпвайки назад столовете си. Много от столовете бяха празни. Главнокомандващият и повечето командири бяха при отрядите си в долината на Понтар, в Махакам и при Яруга. Празни бяха и столовете, обикновено заемани от магьосниците. Магьосниците… „Да — помисли си жрецът Вилемер, — местата, заемани от магьосниците тук, в кралския двор във Визима, стоят празни вече много дълго време. Кой знае дали няма да е завинаги.“

Крал Фолтест бързо прекоси залата, спря се при трона, но не седна, а само се наведе, опирайки ръце в масата. Беше много блед.

— Венгерберг е обсаден — изрече тихо кралят на Темерия — и ще падне всеки момент. Нилфгард върви непоклатимо на север. Обкръжените полкове още се бият, но това няма да промени нищо. Аедирн е загубен. Крал Демавенд е избягал в Редания. Съдбата на кралица Меве е неизвестна.

Съветът мълчеше.

— Нилфгардците ще достигнат до няколко дни до източната ни граница, тоест до устието на Долината на Понтар — продължи Фолтест, също толкова тихо. — Хаге, последната крепост на Аедирн, няма да издържи дълго. А Хаге е нашата източна граница. В същото време на южната ни граница… е станало нещо много лошо. Крал Ервил от Верден се е заклел във вярност на император Емхир. Отворил е портите на крепостите в устието на Яруга и е предал тези крепости. В Настрог, Розрог и Бодрог, които би трябвало да защитават фланга ни, сега са разположени нилфгардски гарнизони.

Съветът мълчеше.

— Благодарение на това — продължи Фолтест — Ервил е запазил кралската си титла, но сега Емхир е негов сюзерен. Така че формално Верден все още е кралство, но на практика е нилфгардска провинция. Разбирате ли какво означава това? Ситуацията се преобърна. Верденските крепости в устието на Яруга са в ръцете на Нилфгард. Не мога да пристъпя към форсиране на реката. И не мога да отслабя разположената там армия, като формирам корпус, който да отиде в Аедирн и да подкрепя армията на Демавенд. Не мога да направя това. Аз съм отговорен за страната си и поданиците й.

Съветът мълчеше.

— Император Емхир вар Емрейс, императорът на Нилфгард — продължи кралят, — ми предложи… договор. Приех предложението му. Сега ще ви изложа същността на този договор. А вие ще ме изслушате и ще разберете… Ще признаете, че… Ще се съгласите…

Съветът мълчеше.

— Ще се съгласите — довърши Фолтест, — че съм ви осигурил мир.

— И така, Фолтест е подвил опашка — промърмори вещерът, пречупвайки с пръсти поредната съчка. — Договорил се е с Нилфгард. Изоставил е Аедирн на произвола на съдбата…

— Да — потвърди поетът. — Обаче изпрати войска до Долината на Понтар, превзе крепостта Хаге и се настани в нея. А нилфгардците не минаха през проходите на Махакам и не прекосиха Яруга в Соден, не нападнаха Бруге, който след капитулацията и васалството на Ервил са притиснали от всички страни. Несъмнено такава е била цената за неутралитета на Темерия.

— Цири беше права — прошепна вещерът. — Неутралитет. Неутралитетът винаги е подъл.

— Какво?

— Нищо. А Каедвен, Лютиче? Защо Хенселт от Каедвен не подкрепи Демавенд и Меве? Нали имаха пакт, обединяваше ги съюз? Нали ако Хелмет, по примера на Фолтест, плюе на подписите и печатите на документите и потъпче кралската дума, това ще е страшно глупаво? Нима не разбира, че след падането на Аедирн и договора на Нилфгард с Темерия ще дойде и неговият ред, че той е следващият в нилфгардския списък? Нали на всички е ясно, че Каедвен трябва да подкрепя Демавенд? На света вече няма нито вяра, нито справедливост, но поне разум все още трябва да е останал, нали? А, Лютиче? Има ли все още разум на света? Или са останали само подлост и презрение?

Лютичето се извърна. Зелените фенери бяха близо, обграждаха ги в плътен кръг. Той не беше забелязал това по-рано, но сега го осъзна — дриадите се бяха събрали и слушаха разказа му.

— Мълчиш — каза Гералт. — Значи Цири беше права. Значи Кодрингер беше прав. А само аз, наивният, анахроничен и глупав вещер, грешах.

Стотникът Дигод, известен под прякора Полугалон, отметна платното на палатката и влезе, като сумтеше тежко и мърмореше ядосано. Десетниците наскачаха от местата си, заемайки армейски стойки и физиономии. Зивик ловко метна кожуха върху разположената между леглата бъчонка водка, преди очите на стотника да успеят да се адаптират към полумрака. Не че Дигод беше толкова върл противник на пиенето в лагера, а просто защото трябваше да се спаси бъчонката. Стотникът не напразно имаше такъв прякор — всички знаеха, че при подходящи условия той можеше да изпие половин галон домашна водка. Стотникът опустошаваше съдържанието на обикновеното четвъртлитрово войнишко канче на екс и рядко изливаше дори капка върху мустаците си.

— Е, как е, господин стотник? — попита Боде, десетникът на стрелците. — Какво решиха благородните командири? Какви са заповедите? Минаваме ли границата? Кажете ни!

— Ей сега — изстена Полугалон. — Ама че проклета жега… Сега ще ви разкажа всичко. Само че като начало ми дайте да пийна нещо, че ще ми пресъхне гърлото накрая. И само не ми разправяйте, че нямате, защото миризмата на домашнярка се носи на верста от палатката. И знам откъде се носи. Изпод онова кожухче ей там.

Ругаейки изпод носа си, Зивик измъкна бъчонката. Десетниците се наредиха в кръг, задрънкаха чашки и калаени канчета.

— А-а-ах! — стотникът избърса устните и очите си. — У-у-ух, бива си я. Сипи още, Зивик.

— Хайде, разказвайте през това време — подкани го нетърпеливо Боде. — Какви са заповедите? Отиваме срещу нилфгардците или ще продължим да стърчим на границата като на сватба?

— Нямате търпение да влезете в битка, а? — Полугалон се закашля, изплю се, приседна тежко на едно седло. — Тегли ви през границата, към Аедирн, а? Не ви сдържа на едно място? Наострили сте зъби като освирепели вълчета?

— А как иначе — каза студено дребният Стахлер, пристъпвайки от крак на крак. И двата му крака, както при всеки стар кавалерист, бяха криви като дъги. — А как иначе, господин стотник. Вече пета нощ спим с обувките, в готовност. И искаме да знаем какво ще става. Или битка, или обратно във форта.

— Минаваме границата — съобщи кратко Полугалон. — Утре на разсъмване. Пет роти, Кафявата — най-отпред. А сега ще ви кажа какво ни наредиха — на нас, стотниците и командващите — войводата и благородният господин маркграф Мансфелд от Ард Карайг, който дойде направо от аудиенция при краля. Наострете уши, защото няма да повтарям. А това не са прости неща.

В палатката стана тихо.

— Нилфгардците са прекосили Дол Ангра — каза стотникът. — Прегазили са Лирия, за четири дни са достигнали до Алдерсберг, там след решително сражение са разбили армията на Демавенд. После поход и след едва шест дни обсада, са превзели Венгерберг чрез предателство. А сега изтласкват войската на Аедирн към долината на Понтар и към Дола на Блатхан. Идват към нас, към Каедвен. Затова заповедите за Кафявата рота са такива — да премине границата и бързо да тръгне на юг, към Долината на цветята. След три дни трябва да сме достигнали река Дифне. Повтарям — за три дни, значи трябва да се движим в тръс. Нито крачка отвъд реката. Повтарям — нито крачка. Скоро на другия бряг на реката ще се покажат нилфгардците. Сега слушайте внимателно — с тях няма да влизате в бой. В никакъв случай, ясно ли е? Дори ако поискат да преминат някъде реката, само им покажете, дайте им знак, да знаят, че това сме ние, каедвенската войска.

В палатката стана още по-тихо, макар преди това да изглеждаше, че не е възможно да бъде по-тихо.

— Как така? — измънка най-накрая Боде. — Да не се бием с нилфгардците? На война ли отиваме, или не? Какво е това, господин стотник?

— Такива са заповедите. Не отиваме на война, само… — Полугалон се почеса по врата. — На братска помощ. Минаваме през границата, за да защитим хората от Горен Аедирн… Не, какви ги говоря… Не от Аедирн, а от Долна Мархия. Така каза благородният господин маркграф Мансфелд. Каза още, че Демавенд така или иначе е претърпял поражение и за това е виновна лошата му политика, така че с него вече е свършено, и с Аедирн — също. Нашият крал е заел много пари на Демавенд, предоставял му е помощи, и сега всичко трябва да бъде върнато с лихвите. А също така не можем да позволим нашите земляци и братя от Долна Мархия да бъдат поробени от нилфгардците. Трябва да ги освободим. Защото Долна Мархия е открай време наша земя, някога тези земи са били под скиптъра на Каедвен и сега ще се върнат там. Всички земи до река Дифне — там ще е границата. Такъв договор е сключил нашият милостив крал Хенселт с Емхир от Нилфгард. Но договорът си е договор, а Кафявата рота трябва да заеме позиция при реката. Разбрахте ли ме?

Никой не отговори. Полугалон се намръщи, махна с ръка.

— А, мамка му, май нищо не разбрахте, както виждам. Е, аз също нищо не разбрах. Но нали за това са кралят, графовете, войводите и дворяните. А ние сме войска! Нашата работа е да изпълняваме заповеди — отиваме за три дни при реката Дифне и заставаме там като стена. И това е всичко. Сипи, Зивик.

— Господин стотник… — запъна се Зивик. — А какво ще стане… Какво ще стане ако, например, аедирнската армия започне да се съпротивлява? И ни прегради пътя? Все пак ще минаваме с оръжие през тяхната страна. Тогава какво?

— А ако нашите земляци и братя — подхвана язвително Стахлер, — тези, които уж трябва да освободим… Ако те започнат да ни обстрелват с лъкове и да ни замерват с камъни? А?

— След три дни трябва да сме при Дифне — отсече Полугалон. — Не по-късно. Тези, които поискат да ни спрат или забавят, явно са ни врагове. А враговете трябва да разпердушиним с мечовете. Но внимавайте! Чуйте заповедта ми! Да не се палят нито села, нито къщи, да не се взема имуществото на хората, да не се граби и да не се насилват жени! Набийте си това в главите, войници, защото който наруши тази заповед, ще отиде на бесилото. Това войводата ми го повтори десет пъти — не отиваме, мамка му, на нашествие, а на братска взаимопомощ. Какво ми се зъбиш, Стахлер? Това е заповед, мамка му! А сега бягайте при отрядите си, вдигайте всички на крака, конете и снаряжението трябва да светят като луната при пълнолуние! Преди закуска всички роти да се строят, самият войвода ще прави проверка с командващите! Ако бера срам заради някой отряд, десетникът му ще ме запомни! Изпълнявайте!

Зивик излезе от палатката последен. Присвивайки заслепените си от слънцето очи, огледа царящата в лагера суматоха. Десетниците бързаха към своите отряди, стотниците тичаха и ругаеха, дворяните, нисшите офицери и пажовете се мотаеха в краката на всички. Бронираните конници от Бан Ард се носеха из полето, вдигайки облаци прах. Жегата беше страшна.

Зивик ускори крачка. Мина покрай четиримата придворни бардове от Ард Карайг, които седяха в сянката на богато украсената шатра на маркграфа. Бардовете съчиняваха балада за победоносната военна операция, за гениалността на краля, за далновидността на командирите и мъжеството на обикновения войник. Както винаги, правеха това преди операцията, за да не губят време.

— Посрещнаха ни нашите братя, посрещнаха ни с хля-я-яб и сол… — изпя за проба един от бардовете. — Освободителите свои посрещаха с хля-я-яб и сол… Хей, Храфхир, подхвърли някоя неизползвана рима на „сол“!

Другият бард подхвърли рима. Зивик не чу каква беше тя.

Разположените на лагер сред върбите край езерцето войници наскачаха на крака, когато го видяха.

— Приготвяйте се! — извика Зивик, спирайки достатъчно далеч, за да може дъхът му да не повлияе на морала на подчинените му. — Преди слънцето да се вдигне на четири пръста височина, всички на проверка! Всичко трябва да блести като самото слънце — оръжия, доспехи, конят също! Ако бера срам пред стотника заради някой от вас, краката му ще откъсна! По-живо!

— Отиваме да се бием! — досети се конникът Краска, докато бързо прибираше ризата в панталоните си. — Отиваме да се бием, нали, господин десетник?

— Че къде другаде? На танци? Минаваме границата. Утре по изгрев-слънце тръгва цялата Кафява рота. Стотникът не каза в какъв строй, но нашият отряд ще тръгне най-отпред, както обикновено. Хайде де, надигайте си задниците! Строй се! Ще ви го кажа сега, защото после няма да остане никакво време. Това няма да бъде обикновена война, момчета! Велможите са измислили някаква нова, съвременна война. Някакво освобождаване или нещо подобно. Не отиваме да се бием с врага, а при тази, е… открай време наша земя, с такова… братска помощ. А сега слушайте внимателно какво ще ви кажа — хората от Аедирн да не се пипат, да не се ограбват…

— Как така? — зяпна Краска. — Как така да не се ограбват? А с какво ще храним конете, господин десетник?

— Грабете само фураж за конете, нищо друго. Но хора да не се убиват, да не се палят къщите им, да не се унищожават посевите им… Затвори си устата, Краска! Тука не ти е в селото, тука е армията, мамка ви! Слушате заповедите, иначе — на бесилото! Та както казах, да не се убива, да не се пали, жените…

Зивик млъкна, замисли се.

— Жените — завърши той след малко — да се насилват по-тихичко, и така, че никой да не види.

— На моста над река Дифне си стиснаха ръцете — завърши Лютичето. — Маркграф Мансфелд от Ард Карайг и Мено Коехорн, главнокомандващ на нилфгардските войски от Дол Ангра. Стиснаха си ръцете над кървящото, угасващо кралство Аедирн, подпечатвайки бандитското разделяне на плячката. Най-отвратителният от жестовете, познати на историята.

Гералт мълчеше.

— И след като е станало дума за отвратителни неща — обади се той след малко, изненадващо спокоен, — какво става с магьосниците, Лютиче? Имам предвид онези от Капитула и Съвета.

— При Демавенд не е останал нито един — започна поетът. — Фолтест изгони от Темерия всички, които му служеха. Филипа е в Третогор, помага на кралица Хедвиг да овладее хаоса, царящ в Редания. С нея са Трис и още трима, не им помня имената. Няколко са в Каедвен. Мнозина избягаха в Ковир и Хенгфорс. Предпочетоха неутралитета, защото Естерад Тисен и Недамир, както знаеш, бяха и все още са неутрални.

— Знам. А Вилгефорц? И онези, които са с него?

— Вилгефорц изчезна. Предполагаше се, че ще изплува в превзетия Аедирн като наместник на Емхир… Но няма нито следа от него. От него и от всичките му съучастници. Освен…

— Говори, Лютиче.

— Освен една магьосница, която стана кралица.

Филавандрел аеп Фидхаил безмълвно чакаше отговор. Загледана през прозореца, кралицата също мълчеше. Прозорецът гледаше към градините, които до неотдавна бяха гордостта на предишния владетел на Дола на Блатхан, наместника на тиранина от Венгерберг. Когато беше избягал от Свободните елфи, движещи се в авангарда на войските на император Емхир, наместникът човек беше успял да изнесе от древния дворец по-голямата част от ценните вещи, даже и някои мебели. Но градините нямаше как да ги вземе, така че ги беше унищожил.

— Не, Филавандрел — каза най-накрая кралицата. — Още е рано, още е твърде рано. Не бива да мечтаем за разширяването на нашите граници, засега още не знаем дори откъде минават. Хенселт от Каедвен дори не мисли да спази договора и да се махне от Дифне. Може да ни удари всеки момент.

— Значи не сме постигнали нищо.

Кралицата бавно протегна ръка. Пеперудката, която влетя в стаята, кацна на изящния й маншет, сви и разтвори островърхите си криле.

— Постигнахме повече, отколкото можехме да очакваме — каза кралицата тихо, за да не изплаши пеперудата. — След сто години най-накрая получихме обратно нашата Долина на цветята…

— Аз не бих я нарекъл така — тъжно се усмихна Филавандрел. — След като войските преминаха през нея, тя е по-скоро Долината на пепелта.

— Отново имаме своя собствена страна — завърши кралицата, гледайки пеперудата. — Отново сме Народ, а не изгнаници. А пепелта наторява. Напролет Долината на цветята ще разцъфти отново.

— Това е прекалено малко, Маргаритке. Все още е прекалено малко. Забавихме темпото. До неотдавна се хвалехме, че ще изгоним хората в морето, откъдето са дошли. А сега ограничихме нашите граници и амбиции до Дола на Блатхан…

— Емхир Дейтвен ни даде Дола на Блатхан като подарък. Какво очакваш да направя, Филавандрел? Да искам още? Не забравяй, че дори когато приемаме подаръци, трябва да спазваме някаква мярка. Особено когато става въпрос за подаръците на Емхир, защото Емхир не дава нищо даром. Освен това трябва и да задържим земите, които ни е дал, а засега силите ни едва стигат, за да удържим Дола на Блатхан.

— Да върнем ударните си отряди от Темерия, Редания и Каедвен — предложи белокосият елф. — Да върнем тук всички воюващи с хората Scoia’tael. Сега ти си кралица, Енид, те ще изпълнят заповедта ти. Сега, когато най-сетне имаме свое собствено късче земя, тяхната битка изгуби смисъл. Сега тяхно задължение е да се върнат и да защитават Долината на цветята. Нека се сражават като свободен народ, защитаващ границите си. А те гинат като разбойници из горите!

Елфката наведе глава.

— Емхир не е съгласен на това — прошепна тя. — Отрядите трябва да продължат борбата.

— Защо? С каква цел? — Филавандрел аеп Фидхаил се изправи рязко.

— Ще ти кажа нещо повече. Нямаме право да ги подкрепяме и да им помагаме. Такива са условията на Фолтест и Хенселт. Темерия и Каедвен признават властта ни над Дола на Блатхан само ако официално осъдим борбата на „катериците“ и се отречем от тях.

— Тези деца умират, Маргаритке. Умират ежедневно, гинат в неравна борба. След тайните договори с Емхир хората ще се нахвърлят върху отрядите и ще ги унищожат. Това са нашите деца, нашето бъдеще! Нашата кръв! А ти ми казваш, че трябва да се отречем от тях! Que’ss aen me dicette, Енид? Vorsaeke’llan? Aen vaine?

Пеперудата излетя, запърха с крилца, устреми се към прозореца и се завъртя, подхваната от потоците горещ въздух. Францеска Финдабаир, наричана Енид ан Глеана, някога магьосница, а сега кралица на Aen Seidhe, Свободните елфи, вдигна глава. В прекрасните й сини очи блестяха сълзи.

— Отрядите — повтори тя глухо — трябва да продължат борбата. Да нарушават реда в човешките кралства, да затрудняват военните приготовления. Такава е заповедта на Емхир, а аз не мога да се противопоставя на Емхир. Прости ми, Филавандрел.

Филавандрел аеп Фидхаил я погледна и се поклони ниско.

— Аз ти прощавам, Енид. Но не знам дали те ще ти простят.

— И нито един магьосник не преосмисли нещата? Дори след като Нилфгард започна да убива наред и да опожарява всичко в Аедирн, нито един от тях не се отказа от Вилгефорц и не се присъедини към Филипа?

— Нито един.

Гералт мълча дълго. Най-накрая тихо каза:

— Не вярвам. Не вярвам, че никой не се е отрекъл от Вилгефорц, когато истинските причини и последствията от неговото предателство са излезли наяве. Аз, както всички знаят, съм наивен, безразсъден и анахроничен вещер. Но продължавам да не вярвам, че не се е пробудила съвестта на нито един магьосник.

Тисая де Врие положи своя отработен, красив подпис под последното изречение в писмото. След кратък размисъл добави до подписа идеограма, означаваща истинското й име. Име, което никой не знаеше. Име, което тя не беше използвала много отдавна. Откакто беше станала магьосница.

Чучулигата.

Остави перото. Много старателно, точно перпендикулярно на изписания лист от пергамент. Поседя дълго време неподвижно, вторачена в червеното кълбо на залязващото слънце. После се изправи и се приближи до прозореца. Известно време наблюдава покривите на къщите. Къщите, в които по това време си лягаха да спят обикновените хора, уморени от обикновения си човешки живот и работата си, изпълнени с обикновено човешко безпокойство за съдбата си и за утрешния ден. Магьосницата погледна лежащото на масата писмо. То беше адресирано до обикновените хора. Нямаше значение, че повечето обикновени хора не можеха да четат.

Спря се пред огледалото. Поправи косите си. Поправи роклята си. Изтупа несъществуваща прашинка от широкия си ръкав. Изпъна огърлицата около шията си.

Свещниците под огледалото не бяха изравнени. Явно прислужницата ги местеше, докато чисти.

Прислужницата. Обикновена жена. Обикновен човек с очи, изпълнени със страх от онова, което предстои. Обикновен човек, изгубен във времето на презрение. Обикновен човек, опитващ се да придобие надежда и доверие в утрешния ден и в нея, магьосницата…

Обикновен човек, чието доверие не беше оправдала.

От улицата долетя шум от стъпки — потропване на тежки войнишки ботуши. Тисая де Врие дори не потрепна, не обърна глава към прозореца. Беше й безразлично на кого са тези стъпки. Кралски войник? Съдебен изпълнител със заповед за ареста на предателката? Наемен убиец? Палач на Вилгефорц? Това не я интересуваше.

Стъпките утихнаха в далечината.

Свещниците под огледалото не бяха изравнени. Магьосницата ги изравни, оправи салфетката така, че ъгълът да се окаже точно по средата, симетрично на четириъгълните поставки на свещниците. Свали от ръцете си златните гривни и ги нареди грижливо върху разтворената салфетка. Вгледа се критично, но не откри ни най-малък безпорядък. Всичко лежеше грижливо подредено. Както и трябваше да бъде.

Тя отвори чекмеджето на скрина и извади от него къс нож с кокалена дръжка.

Лицето й беше гордо и неподвижно. Мъртвешко.

В къщата беше тихо. Толкова тихо, че можеше да се чуе как върху масата падат листенца от увяхващото лале.

Червеното като кръв слънце бавно докосна покривите на къщите.

Тисая де Врие седна на креслото до масата, духна свещта, намести още веднъж перпендикулярното на писмото перо и преряза вените на двете си ръце.

Умората от целодневната езда и натрупаните впечатления си каза думата. Лютичето се събуди и осъзна, че е заспал, вероятно докато е разказвал, и сигурно е захъркал насред някоя дума. Помръдна се и едва не се изтърколи от купчината клони — Гералт вече не седеше до него и не уравновесяваше леговището.

— Докъде… — Той се изкашля и се настани удобно. — Докъде бях стигнал? Аха, до магьосниците… Гералт? Къде си?

— Тук съм — отговори Гералт, едва различим в тъмнината. — Продължи, моля те. Тъкмо се готвеше да ми разкажеш за Йенефер.

— Чуй ме… — Поетът беше сигурен, че не е имал намерение дори да споменава въпросната личност. — Аз наистина нищо…

— Не ме лъжи. Познавам те.

— Щом ме познаваш толкова добре — ядоса се трубадурът, — откъде накъде очакваш да говоря? Ако ме познаваш, трябва да знаеш и защо си замълчах, защо не повтарям достигналите до мен клюки! Трябваше да се досетиш какви са тези клюки и защо искам да ти ги спестя!

— Que suecc’s? — Една от спящите наблизо дриади скочи, събудена от възбудения му глас.

— Извинявай — каза тихо вещерът. — Ти също.

Зелените фенерчета на Брокилон вече бяха угаснали, само единици все още светеха слабо.

— Гералт — прекъсна мълчанието Лютичето, — винаги си твърдял, че стоиш настрани, че всичко ти е все едно… Тя може да ти е повярвала. И да е вярвала в това, когато е започнала тази игра заедно с Вилгефорц.

— Достатъчно — прекъсна го Гералт. — Нито дума повече. Когато чуя думата „игра“, ми се иска да убия някого. А, дай ми бръснача си. Искам да се обръсна най-накрая.

— Сега? Още е тъмно…

— За мен никога не е тъмно. Аз съм изрод.

Когато вещерът изтръгна от ръцете му торбичката с тоалетните принадлежности и тръгна към реката, Лютичето установи, че сънливостта напълно го е напуснала. Небето вече беше започнало да просветлява. Затова тръгна към гората, като внимателно минаваше покрай спящите, притиснати една към друга дриади.

— Ти принадлежиш ли към тези, които са му причинили това?

Той потрепна и се обърна. Косите на облегнатата на бора дриада бяха със сребрист цвят, това се виждаше дори в утринния полумрак.

— Много грозна гледка — каза тя и скръсти ръце на гърдите си. — Някой, който е загубил всичко. Знаеш ли, певецо, това е интересно. Навремето ми се струваше, че не може да се изгуби всичко, че винаги остава нещо. Винаги. Дори във времената на презрение, когато наивността се наказва по най-жесток начин, не всичко е загубено. А той… Той е загубил един-два литра кръв, възможността да ходи нормално, част от властта си над лявата ръка, вещерския меч, любимата жена, намерената по чудо дъщеря, вярата си… Но, помислих си, дали все пак нещо не му е останало? Грешала съм. Той вече няма нищо. Дори бръснач.

Лютичето мълчеше. Дриадата не помръдваше.

— Попитах дали си сред онези, които са му причинили това — продължи тя след малко. — Но явно съм попитала напразно. Естествено, че и ти имаш вина. Та ти си негов приятел. Ако имаш приятели и въпреки това загубиш всичко, очевидно и приятелите ти имат вина. За това, което са направили, и за това, което не са направили. За това, което не са знаели, че трябва да направят.

— А какво можех аз? — прошепна той. — Какво можех да направя?

— Не знам — отговори дриадата.

— Не му казах всичко…

— Знам.

— За нищо не съм виновен.

— Виновен си.

— Не! Не съм…

Скочи, разбутвайки клоните на леговището. Гералт седеше до него, бършейки лицето си. Миришеше на сапун.

— Не си? — попита той студено. — Интересно, какво ти се присъни? Че си жаба? Успокой се. Не си. Че си глупак? Виж, в този случай сънят може и да е пророчески.

Лютичето се огледа. Двамата бяха съвсем сами на поляната.

— Къде е тя… Къде са всички те?

— На края на гората. Приготви се, вече ти е време.

— Гералт, току-що говорих с една дриада. Тя говореше на всеобщия език без никакъв акцент и ми каза…

— Нито една от тази група не говори на всеобщия език без акцент. Присънило ти се е, Лютиче. Това тук е Брокилон. Тук доста неща могат да ти се присънят.

На края на гората ги чакаше самотна дриада. Лютичето я позна веднага — това беше онази, със зеленикавите коси, която през нощта им беше донесла светлина и го уговаряше да попее още. Дриадата вдигна ръка, нареждайки им да спрат. В другата си ръка държеше лък със стрела на тетивата. Вещерът сложи длан върху рамото на трубадура и го стисна здраво.

— Случило ли се е нещо? — попита Лютичето.

— Да. Стой тихо и не мърдай.

Гъстата мъгла над долината на Лента заглушаваше гласовете и звуците, но не дотолкова, че Лютичето да не чуе пляскането на водата и пръхтенето на коне. Някакви конници преминаваха реката.

— Елфи — досети се той. — Scoia’tael? Бягат в Брокилон, нали? Цял отряд…

— Не — отговори Гералт, вглеждайки се в мъглата. Поетът знаеше, че зрението и слухът на вещера са невероятно остри, но не можеше да отгатне кое от двете използва в момента приятелят му. — Това не е отряд, а само части от отряд. Пет или шест конници, три коня без ездачи. Стой тук, Лютиче. Аз отивам там.

— Gar’ean — предупреди го зеленокосата дриада, вдигайки лъка си. — N’te va, Gwynbleidd! Ki’rin!

— Thaess aep, Fauve — неочаквано рязко отговори вещерът. — M’aespar que va’en, ell’ea? Моля, стреляй. А ако не, то млъкни и не се опитвай да ме уплашиш, защото нищо не може да ме уплаши. Трябва да поговоря с Милва Бариг и ще го направя, независимо дали това ти харесва, или не. Стой тук, Лютиче.

Дриадата наведе глава. Отпусна и лъка.

От мъглата изплуваха девет коня и Лютичето видя, че наистина само на шест от тях има ездачи. Забеляза и фигурките на дриади, появили се от храстите и тръгнали срещу конете. Видя, че се наложи да помогнат на трима от конниците да слязат от конете и да ги придържат, за да се доберат до спасителните дървета на Брокилон. Други дриади като привидения профучаха през ветролома и склона и изчезнаха в мъглата, покриваща Лента. От отсрещния бряг се разнесе вик, цвилене на кон, плясък на вода. На поета му се стори също, че е чул свистене на изстрел. Но не беше сигурен.

— Преследвали са ги — промърмори той.

Фауве се обърна, стискайки лъка.

— Ти пееш такава песен, taedh — каза тя. — N’te sh’aent a’minne, не за Етариел. Не любов. Сега не време любов. Сега време убиваш, да. Такава песен, да.

— Аз не съм виновен за това, което става… — промърмори постът.

Дриадата помълча за минута, гледайки встрани.

— И аз не съм — каза тя и бързо се скри в гъсталака.

Вещерът се върна след около час. Доведе два оседлани коня — Пегас и една дореста кобила. На чула на кобилата имаше следи от кръв.

— Това е един от конете на елфите, нали? Тези, които преминаха реката?

— Да — отговори Гералт. Лицето и гласът му бяха променени и чужди. — Това е кобила на елфите. Обаче временно ще послужи на мен. А при удобен случай ще я сменя с кон, който умее да носи ранен. Или ако раненият падне — да остава при него. Тази кобила явно не са я научили на това.

— Тръгваме ли си?

— Ти си тръгваш. — Вещерът подхвърли на поета повода на Пегас. — Всичко хубаво, Лютиче. Дриадите ще те изпратят две мили нагоре по реката, за да не попаднеш на войниците от Бруге, които сигурно още се въртят на другия бряг.

— А ти? Тук ли ще останеш?

— Не. Няма да остана.

— Научил си нещо. От „катериците“. Научил си нещо за Цири, нали?

— Довиждане, Лютиче.

— Гералт, послушай ме…

— Какво да те слушам? — извика той и изведнъж се запъна. — Та нали аз… не мога да я изоставя на произвола на съдбата. Тя е съвсем сама… Тя не бива да е сама, Лютиче. Ти не можеш да разбереш това. Никой не може да го разбере, но аз го знам. Ако бъде сама, с нея ще се случи същото, което някога… Което някога се случи с мен… Не можеш да разбереш това…

— Разбирам го. И затова ще дойда с теб.

— Ти си се побъркал! Знаеш ли къде отивам?

— Знам. Гералт, аз… Не ти казах всичко. Аз… чувствам се виновен. Не направих нищо, не знаех какво трябва да направя… Но сега знам. Искам да дойда с теб. Да те придружавам. Не ти казах… за Цири. За слуховете, които се носят. Срещнах познати от Ковир, а до тях на свой ред са достигнали думите на посланиците, върнали се от Нилфгард… Досещам се, че тези слухове може да са стигнали дори до „катериците“. И че сигурно вече знаеш всичко от тези елфи, които са прекосили Лента. Но позволи… аз да бъда този… Аз да бъда този, който да ти разкаже…

Вещерът мълча дълго, безволево отпуснал ръце.

— Скачай на седлото — каза той най-накрая с променен глас. — Ще ми разкажеш по пътя.

Тази сутрин в двореца Лок Грим, лятната резиденция на императора, цареше необичайно оживление. Още по-необичайно го правеше фактът, че всякакво оживление, вълнение или възбуда бяха абсолютно чужди на нилфгардското дворянство, а демонстрирането на безпокойство или вълнение се смяташе за признак на незрялост. Подобно поведение се определяше от нилфгардските велможи за толкова осъдително и недостойно, че дори незрялата младеж, от която никой не очакваше да се държи прилично, се срамуваше да покаже оживление или вълнение.

Обаче тази сутрин в Лок Грим нямаше младежи. Младежите нямаше какво да правят в Лок Грим. Огромната тронна зала на двореца беше запълнена със сериозни и строги аристократи, рицари и дворяни, всички до един облечени с церемониални черни дрехи, разнообразени единствено от белите яки и маншети. Мъжете бяха съпровождани от малобройни, но също толкова сериозни и строги дами, на които традицията разрешаваше да освежат черното облекло с минимално количество скромни бижута. Всички се правеха на благопристойни, сериозни и строги. Но всъщност бяха невероятно развълнувани.

— Разправят, че е грозна. Слаба и грозна.

— Но май е с кралска кръв.

— От незаконен брак?

— Нищо подобно. Законен.

— Значи ще се качи на трона?

— Щом императорът така е решил…

— Гръм и мълния, вижте само Ардала аеп Дахи и княз Де Вет… Ама че физиономии… Сякаш са пили оцет…

— По-тихо, графе… Учудват ли те физиономиите им? Ако слуховете се потвърдят, Емхир ще удари шамар на старите родове. Ще ги унижи…

— Слуховете няма да се потвърдят. Императорът няма да се ожени за това подхвърлено дете. Не може да постъпи така…

— Емхир може всичко. Подбирайте си думите, бароне. Внимавайте какво говорите. Вече е имало такива, които са разправяли, че Емхир не може това или онова. Свършвали са на ешафода.

— Говори се, че вече е подписал декрет за даряване на земя за нея. Триста гривена рента, представяте ли си?

— И титлата принцеса. Някой от вас виждал ли я е вече?

— Веднага след пристигането й са я дали под опеката на графиня Лидертал, а около къщата са разположени гвардейци.

— Дали са я на графинята, за да я научи поне малко на добри маниери. Разправят, че тази ваша принцеса се държи като момиче от оборите…

— Какво чудно има в това? Произхожда от Севера, от варварската Цинтра…

— Това прави още по-невероятни слуховете за сватбата на Емхир. Не, не, това е абсолютно невъзможно. Императорът ще вземе за жена по-малката дъщеря на Де Вет, както се планираше. Няма да се ожени за тази узурпаторка!

— А е време най-накрая да се ожени. За да продължи династията. Време е за малък ерцхерцог…

— Тогава да се жени, но не за тази чужденка!

— По-тихо, без екзалтации! Уверявам ви, благородни господа, че такъв съюз няма да се осъществи. Каква цел би могъл да има подобен брак?

— Това е политика, графе. Ние сме във война. Такъв съюз би имал политическо и стратегическо значение… Династията, от която произлиза принцесата, има законни титли и потвърдени права върху земите край Долна Яра. Ако тя стане съпруга на императора… О, това би било отлична стъпка! Погледнете само пратениците на крал Естерад, как си шепнат…

— Изглежда, одобрявате това странно поведение, уважаеми княже? А може би дори сте посъветвали за това Емхир?

— Какво съветвам и какво не, си е моя лична работа, маркграфе. Не ви препоръчвам да подлагате на съмнение решенията на императора.

— Следователно той вече е взел решение?

— Не мисля.

— Значи грешите, щом не мислите.

— Какво искате да кажете с това, госпожо?

— Емхир е отзовал от двореца баронеса Тарнхан. Наредил й е да се върне при мъжа си.

— Скъсал е с Дервла Трифин Бройне? Не може да бъде! Дервла беше негова фаворитка от три години…

— Повтарям — отзовал я е от двореца.

— Това е вярно. Разправят, че златокосата Дервла е била страшно афектирана. Четирима гвардейци са я качили насила в каретата…

— Мъжът й ще се зарадва…

— Съмнявам се.

— Велико слънце! Емхир е скъсал с Дервла? Скъсал е с нея заради това сираче? Заради тази дивачка от Севера?

— Тихо… Тихо, по дяволите…

— Кой подкрепя това? Коя партия подкрепя това?

— Тихо, помолих. Гледат ни…

— Тази девойка… Исках да кажа, принцесата… Май е грозничка… Когато императорът я види…

— Искате да кажете, че още не я е виждал?

— Не е имало кога. Пристигнал е от Дарн Руах преди час.

— Емхир никога не е харесвал грозновати. Айне Дермот… Клара аеп Гвидолин Гур… А Дервла Трифин Бройне е истинска красавица…

— Може и това сираче да се разхубави с течение на времето…

— Когато я изкъпят? Принцесите от Севера май рядко се къпят…

— Мерете си думите. Може би говорим за бъдещата съпруга на императора…

— Тя е още дете. На не повече от четиринайсет.

— Повтарям, това ще бъде политически съюз… Чисто формален…

— Ако беше така, Златокосата Дервла щеше да остане в двореца. Сирачето от Цинтра би седнала политически и формално на трона до Емхир… А вечер Емхир би й давал да си играе с короната и скъпоценностите, а самият той би отивал в спалнята на Дервла… Поне докато сополанката не достигне възраст, в която е безопасно да роди.

— Хм… Да. Има нещо вярно в това. Как се казва тази… принцеса?

— Ксерела или нещо такова.

— Не, не е така. Казва се… Зирила. Точно така, май Зирила.

— Варварско име.

— По-тихо, по дяволите…

— И по-сериозно! Държите се детински!

— Мерете си думите! Внимавайте да не ги сметна за обида!

— Ако искате удовлетворение, знаете къде да ме намерите, маркграфе!

— Тихо! По-спокойно! Императорът…

Не беше необходимо херолдът да полага големи усилия. Достатъчен беше един удар на тоягата му по паркета, за да се наведат всичките украсени с черни шапки глави на аристократи и рицари като житни класове при порив на вятъра. В тронната зала настана тишина, такава, че на херолда не му се наложи да напряга гласа си:

— Емхир вар Емрейс, Дейтвен Адан ин Карн аеп Монруд!

Белият Пламък, Танцуващ на Гробовете на Враговете си, влезе в залата. Премина покрай редицата дворяни с обичайната си бърза крачка, енергично размахвайки лявата си ръка. Черното му облекло по нищо не се различаваше от дрехите на дворяните, освен по отсъствието на бяла яка. Тъмните коси на императора, както винаги — несресани, се поддържаха в относителен ред от тесен златен обръч, на шията му проблясваше императорската верижка.

Емхир доста небрежно приседна на трона, поставен върху платформа, постави лакът на страничната облегалка и опря брадичка на дланта си. Не преметна крака си през другия подлакътник, което означаваше, че е задължително да се спазва церемонията. Нито една от наведените глави не се повдигна дори мъничко.

Императорът се изкашля гръмко, без да сменя позата си. Придворните си поеха дъх и се изпъчиха. Херолдът отново удари с тоягата си по паркета.

— Цирила Фиона Елен Рианон, кралица на Цинтра, княгиня на Бруге и дукеса на Соден, наследница на Инис Ард Скелиг и Инис Ан Скелиг, сюзеренка на Атре и Аб Яра!

Всички погледи се обърнаха към вратата, на която стоеше високата и изпълнена с достойнство Стела Конгрев, графиня Лидертал. До графинята вървеше притежателката на всички току-що изброени, доста внушителни титли. Слабичка, светлокоса, невероятно бледа, леко прегърбена, с дълга бяла рокля. Рокля, в която явно се чувстваше неуютно и не на място.

Емхир Дейтвен се изправи в трона, а дворяните веднага се поклониха дълбоко. Стела Конгрев дискретно побутна светлокосата девойка, двете дефилираха покрай редицата наведени в поклон аристократи, представители на най-видните родове в Нилфгард. „Сега ще се спъне“ — помисли си графинята.

Цирила Фиона Елен Рианон се спъна.

„Грозновата и кльощава — помисли си графинята, приближавайки се към трона. — Нестройна, а на всичко отгоре — и не особено схватлива. Но аз ще направя от нея красавица. Ще направя от нея кралица, както ми заповяда, Емхир.“

Белият Пламък на Нилфгард ги разглеждаше от висотата на трона си. Както винаги, очите му бяха леко присвити, а върху устните му танцуваше намек за подигравателна усмивка.

Кралицата на Цинтра се спъна отново. Императорът опря лакът на облегалката на трона и докосна с длан бузата си. Усмихна се. Стела Конгрев беше вече достатъчно близо, за да разпознае от кой тип е усмивката му. Вцепени се от ужас. „Нещо не е наред — помисли си тя. — Нещо не е както трябва. Ще летят глави. Велико слънце, ще летят глави…“

Овладя се, след което се поклони и накара девойката да направи същото.

Емхир вар Емрейс не стана от трона. Но наведе леко глава. Дворяните затаиха дъх.

— Кралице — обади се Емхир. Девойката настръхна. Императорът не гледаше към нея. Гледаше към събралите се в залата дворяни. — Кралице — повтори той, — щастлив съм, че мога да те приветствам в моя дворец и в моята държава. Давам ти думата си на император, че е близко денят, в който всички принадлежащи ти по право титли ще се върнат при теб заедно със земите, които са твои по наследство и на които си законен и безспорен собственик. Узурпаторите, които се разпореждат в твоите владения, започнаха война срещу мен. Те ме нападнаха, като при това заявиха, че защитават твоите права и справедливи претенции. Така че нека целият свят знае, че се обръщаш за помощ към мен, а не към тях. Нека целият свят знае, че тук, в моята държава, ти ще си върнеш почестите на сюзерен и кралското име, докато за моите врагове беше само една изгнаница. Нека целият свят знае, че в моята държава ти си в безопасност, докато моите врагове не само че отказваха да ти върнат короната, но и се опитваха да ти отнемат живота.

Погледът на императора на Нилфгард се спря върху пратениците на Естерад Тисен, владетелят на Ковир, и върху посланика на Недамир, кралят на Лигата от Хенфорс.

— Нека целият свят научи истината, включително и кралете, които се правеха, че не знаят на чия страна е справедливостта. И нека целият свят знае, че ще ти бъде оказана помощ. Твоите и моите врагове ще бъдат сразени. В Цинтра, в Соден и Бруге, в Атре, на островите Скелиге и в устието на Яра отново ще се възцари мир, а ти ще си върнеш трона, за радост на твоите земляци и всички почитащи справедливостта хора.

Девойката с бялата рокля наведе глава още по-ниско.

— А преди това да стане — продължи Емхир, — в моята държава ще получиш полагащото ти се уважение — както от мен, така и от всичките ми поданици. И тъй като в твоето кралство все още гори пламъкът на войната, като доказателство за почитта, уважението и приятелските чувства на Нилфгард към теб, ти давам титлите принцеса на Рован и Имлак, и владетелка на замъка Дарн Рован, към който сега ще отпътуваш, за да очакваш там идването на по-спокойни, щастливи времена.

Стела Конгрев се овладя и не допусна върху лицето й да се появи дори следа от учудване. „Той не я оставя при себе си — помисли си тя, — а я изпраща в Дарн Рован, на края на света, там, където самият той никога не ходи. Очевидно няма намерение да се жени за тази девойка и не мисли за скорошен брак. Явно дори не иска да я вижда. Тогава защо се е отървал от Дервла? Каква е работата?“

Тя се сепна и бързо хвана девойката за ръката. Аудиенцията беше приключила. Когато излизаха от залата, императорът не гледаше към тях. Придворните се кланяха.

Емхир вар Емрейс изчака да излязат и преметна крак върху подлакътника на трона.

— Кеалах — каза той. — При мен.

Сенешалът се спря на полагащото се според дворцовия етикет разстояние и се наведе в поклон.

— По-близо — каза Емхир. — Ела по-близо, Кеалах. Ще говоря тихо. И това, което ще кажа, е предназначено изключително и само за твоите уши.

— Ваше Височество…

— Какво още е предвидено за днес?

— Приемане на акредитивните писма и връчване на екзекватури8 на посланика на крал Естерад от Ковир — издекламира бързо сенешалът. — Назначаване на наместници, префекти и палатини в новите провинции и палатинати. Утвърждаване на графската титла и границите на владенията на…

— Ще връчим на посланика екзекватура и ще го приемем в лична аудиенция. Всичко останало — за утре.

— Слушам, Ваше Височество.

— Кажи на виконт Еидон и на Скелен веднага след аудиенцията на посланика да се явят в библиотеката. Тайно. Ти също ела. И доведи онзи ваш главен маг, онзи гадател… Как му беше името?

— Ксартисиус, Ваше Височество. Живее в кулата извън града…

— Не ме интересува къде живее. Прати хора за него, нека го доведат в покоите ми. Тихо, без много шум, тайно.

— Ваше Височество… Разумно ли е този астролог…

— Дадох заповедите си, Кеалах.

— Слушам.

Не минаха и три часа и всички призовани се срещнаха в императорската библиотека. Повикването не учуди Ватие де Ридо, виконт Еидон. Ватие ръководеше военното разузнаване. Емхир го викаше много често — в края на краищата бяха във война. Не се учуди и Стефан Скелен, наричан Кукумявката, изпълняващ в императорския двор функцията на коронер9, ръководител на тайните служби и специалист по особени поръчения. Кукумявката никога не се учудваше от нищо.

Затова пък третият от повиканите беше невероятно учуден. Още повече, че императорът се обърна първо именно към него:

— Маестро Ксартисиус.

— Ваше Императорско Величество…

— Трябва да науча местоположението на една личност. Личност, която е изчезнала или някой я укрива. Може да е и в затвор. Магьосниците, на които някога възложих задачата да я намерят, се провалиха. Ще се заемеш ли?

— На какво разстояние се намира… би могла да се намира въпросната личност?

— Ако знаех, нямаше да се нуждая от твоите услуги.

— Моля за извинение, Ваше Императорско Височество… — каза астрологът, заеквайки. — Работата е там, че големите разстояния затрудняват астромантиката, практически я изключват… Хъм, хъм… А ако тази личност се намира под магическа защита… Мога да опитам, обаче…

— По-накратко, маестро.

— Трябва ми време… И компоненти за заклинанията… Ако разположението на звездите бъде благоприятно, то… Хъм, хъм… Ваше Императорско Височество, това, за което питате, е много сложно… Трябва ми време…

„Още малко, и Емхир ще заповяда да го побият на кол — помисли си Кукумявката. — Ако вълшебникът не престане да бърбори…“

— Маестро Ксартисиус — прекъсна го императорът неочаквано учтиво, даже меко. — Ще получиш всичко, от което се нуждаеш. Включително и време. В границите на разумното.

— Ще направя каквото е по силите ми — увери го астрологът. — Но ще мога да установя само приблизителното местонахождение… Това ще е район или радиус…

— Какво?

— Астромантиката… — заекна Ксартисиус. — При големи разстояния астромантиката позволява само приблизително локализиране… Много приблизително, с голям толеранс… С много голям толеранс. Наистина не знам дали ще успея…

— Ще успееш, маестро — процеди императорът, а тъмните му очи проблеснаха зловещо. — Имам пълно доверие в твоите способности. Що се отнася до толеранса, колкото по-малък бъде твоят, толкова по-голям ще бъде моят.

Ксартисиус се присви.

— Трябва да знам точната дата на раждане на въпросната личност — измънка той. — По възможност — и часа… Много полезно би било и да получа някой предмет, принадлежал на тази личност…

— Коса — каза тихо Емхир. — Може ли да бъде коса?

— Ооо! — развесели се астрологът. — Това значително ще улесни нещата… Ех, да можех да получа и малко от изпражненията или урината…

Очите на Емхир опасно се присвиха, а магът се преви в нисък поклон.

— Покорно се извинявам на Ваше Императорско Величество… — измънка той. — Моля за извинение… Разбирам… Да, косата ще е достатъчна… Напълно достатъчна… Кога ще мога да я получа?

— Ще ти я доставят още днес, заедно с датата и часа на раждане. Няма да те задържам повече, маестро. Връщай се в кулата си и започвай да следиш съзвездията.

— Нека Великото слънце бди над Вашето Императорско…

— Добре, добре. Можеш да си тръгваш.

„Сега сме ние — помисли си Кукумявката. — Интересно, какво ли ни очаква?“

— Всеки, който разгласи и дума от това, което ще бъде казано след малко тук — изрече бавно императорът, — го чака разпъване на четири. Ватие!

— Слушам, Ваше Височество.

— По какъв начин попадна тук… тази принцеса? Кой е отговорен?

— От крепостта Настрог — сбърчи чело началникът на разузнаването. — Нейно Височество беше конвоирана от гвардейци под командването на…

— Не те питам за това, по дяволите! Откъде девойката се взе в Настрог, във Верден? Кой я доведе в крепостта? Кой е комендант там в момента? Кой е този, от когото получихме съобщението? Годиврон какъв беше там?

— Годиврон Питкаирн — каза бързо Ватие де Ридо. — Разбира се, той беше информиран за мисията на Риенс и граф Кахир аеп Кеалах. Три дни след събитията на остров Танед в Настрог са се явили двама души. По-точно — един човек и един полуелф. Позовавайки се на разпореждане на Риенс и граф Кахир, те са предали принцесата на Годиврон.

— Аха — усмихна се императорът и Кукумявката почувства как раменете му изстиват. — Вилгефорц се зарече да хване Цирила на Танед. Риенс ми гарантира същото. Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах получи ясни заповеди в това отношение. И ето, че в Настрог, при река Яр, три дни след аферата на острова, Цирила е била доведена не от Вилгефорц, Риенс или Кахир, а от човек и полуелф. Годиврон, разбира се, не е и помислил да ги арестува?

— Не. Да го накажа ли за това, Ваше Височество?

— Не.

Кукумявката преглътна. Емхир мълчеше, потривайки челото си, огромният диамант на пръстена му блестеше като звезда. След малко императорът вдигна глава.

— Ватие.

— Ваше Височество?

— Вдигни на крак всичките си подчинени. Заповядвам да бъдат хванати Риенс и граф Кахир. Предполагам, че се намират на територии, които още не са превзети от нашите войски. Така че използвайте Scoia’tael или елфите на кралица Енид. И двамата арестувани да бъдат откарани в Дарн Руах и да бъдат подложени на изтезания.

— За какво да ги разпитваме, Ваше Височество? — присви очи Ватие де Ридо, правейки се, че не вижда колко бледо е станало лицето на сенешал Кеалах.

— За нищо. По-късно, когато поомекнат, аз ще ги разпитам лично. Скелен!

— Да?

— Веднага след като този скапаняк Ксартисиус… Ако този дърдорко-копрофил10 успее да установи това, което му наредих да установи… Тогава ще организираш в посочения от него район търсенето на една личност. Ще получиш описанието й. Не е изключено астрологът да посочи територия, която е под наша власт, тогава ще вдигнеш на крак всички, отговарящи за тази територия. Целият граждански и военен апарат. Това е въпрос с най-висш приоритет. Разбра ли?

— Тъй вярно. Мога ли само…

— Не можеш. Сядай и слушай, Кукумявко. Най-вероятно Ксартисиус няма да успее да установи нищо. Личността, която му наредих да търси, вероятно не е на наша, а на чужда територия и е под магическа закрила. Залагам си главата, че търсената личност се намира на същото място, където е и нашият загадъчно изчезнал приятел, магьосникът Вилгефорц от Рогевеен. Така че ти, Скелен, ще сформираш и подготвиш специален отряд, който ще командваш лично. Ще подбереш хора сред най-добрите. Те трябва да бъдат готови на всичко… и да не са суеверни. Тоест да не се страхуват от магии.

Кукумявката вдигна вежди.

— Твоят отряд — завърши Емхир — ще получи задачата да атакува и превземе засега неизвестното ми, но вероятно добре замаскирано и добре охранявано убежище на Вилгефорц. Нашият бивш приятел и съюзник.

— Разбрах — каза безстрастно Кукумявката. — Търсената личност, която вероятно ще е там, трябва да бъде хваната, без да падне й косъм от главата й, както се досещам?

— Правилно се досещаш.

— А Вилгефорц?

— На Вилгефорц може и да му падне някой косъм. — Императорът се усмихна зловещо. — Даже е задължително. Заедно с главата. Това се отнася и за другите магьосници, намерени в убежището му. Без изключения.

— Разбирам. Кой ще се заеме с издирването на убежището на Вилгефорц?

— Ти, Кукумявко.

Стефан Скелен и Ватие де Ридо се спогледаха. Емхир се облегна назад в креслото.

— Всичко е ясно, нали? И така… Какво има, Кеалах?

— Ваше Височество… — изстена сенешалът, на когото, изглежда, до този момент никой не обръщаше внимание. — Моля ви за милост…

— Няма милост за предателите. Няма милост за онези, които се противят на волята ми.

— Кахир… Моят син…

— Твоят син… — Емхир присви очи. — Още не знам в какво се е провинил синът ти. Иска ми се да вярвам, че вината му е само в неговата глупост и некадърност, а не в предателство. Ако е така, ще бъде обезглавен, а не разпънат на колело.

— Ваше Височество, Кахир не е предател… Кахир не би могъл…

— Достатъчно, Кеалах, нито дума повече! Виновните ще бъдат наказани. Те се опитаха да ме измамят, а аз не прощавам това. Ватие, Скелен, след час ще се явите да вземете подписаните инструкции, заповеди и пълномощия, след което незабавно ще пристъпите към изпълнение на задачите. И още нещо — не мисля, че има нужда да допълвам, че девойката, която неотдавна видяхте в тронната зала, трябва да си остане за всички Цирила, кралица на Цинтра и принцеса на Рован. За всички. Заповядвам ви да смятате това за държавна тайна и въпрос от първостепенна важност за държавата.

Събралите се погледнаха смаяно императора. Дейтвен Адан ин Карн аеп Морвуд леко се усмихна:

— Или още не сте разбрали? Вместо истинската Цирила от Цинтра са ми подхвърлили някаква смотанячка. Предателите вероятно са се заблуждавали, че няма да я разпозная. Но аз ще разпозная истинската Цири. Ще я разпозная дори на края на света или в мрака на пъкъла.