Време на презрение

Седма глава

— Вижте я само. Изгоряла от слънцето, наранена, прашна. Само пие, а пък как е изгладняла! Казвам ви, дойде от изток. Преминала е през Корат. През Тигана.

— Глупости говориш! Никой не оцелява в Тигана. Дошла е от запад, от планините, по руслото на Сухак. Закачила е само края на Корат, но и това е било достатъчно. Когато я намерихме, беше паднала, лежеше в безсъзнание.

— На запад в разстояние на стотици мили се простират такива пустини. Откъде тогава е дошла пеша?

— Не е било пеша, яздила е. Кой знае откъде е дошла. Покрай нея имаше следи от копита. Сигурно е паднала от коня в Сухака. Затова е толкова натъртена и прашна.

— Интересно, защо е толкова важна за Нилфгард? Когато префектът ни прати да я издирваме, мислех, че е изчезнала някаква важна дворянка. А тази? Обикновена мърла, раздърпана като метла, че и даже някак безсловесна. Не знам дали сме намерили тази, която трябва…

— Тя е. И изобщо не е обикновена. Ако беше обикновена, нямаше да я намерим жива.

— Малко оставаше. Дъждът я е спасил. По дяволите, и най-старите дядовци не помнят някога да е валяло в Тигана. Облаците винаги заобикалят Корат… Дори когато в долините вали, там не пада нито капка!

— Гледайте я как се тъпче! Сякаш цяла седмица не си е слагала нищо в устата… Хей! Момиче! Вкусна ли е сланината? А сухият хлебец?

— Питай я на елфически. Или на нилфгардски. Тя не разбира човешки… Това е някакво елфче…

— Това е някакво недоразвито глупаче. Когато сутринта я качвах на коня, сякаш качвах дървена кукла.

— Къде са ви очите? — показвайки зъбите си, попита онзи, когото наричаха Скомлик, едър и плешив човек. — Що за хващачи сте, щом не сте я познали? Тя не е нито глупава, нито недоразвита. Прави се. Странно и хитро птиче.

— А защо е толкова важна за Нилфгард? Обещаха награди, пратиха патрули навсякъде… Защо?

— Това не го знам. Но ако я попитат както трябва… С тояга по гърбината… Ха! Видяхте ли как ме погледна? Всичко разбира, слуша внимателно. Хей, момиче! Аз съм Скомлик, следотърсач, викат ни „хващачи“. А това е камшик, викат му бич. Ако ти е мила кожата на гърбината, почвай да говориш…

— Стига! Млъквай!

Гръмкият, рязък, нетърпящ възражения глас дойде от другия огън, до който седеше рицар с оръженосеца си.

— Скучаете ли, хващачи? — попита страшно рицарят. — Тогава хващайте се за работа! Погрижете се за конете! Изчистете оръжието ми и доспехите! В гората за дърва! И не закачайте момичето! Разбрахте ли, нахали?

— Тъй вярно, благородни господин Свеерс — промърмори Скомлик. Другарите му наведоха глави.

— На работа! Изпълнявай заповедите!

Хващачите се засуетиха.

— Съдбата ни наказа с този нещастник! — промърмори единият. — Защо префектът трябваше да ни слага под командването на тоя смотаняк?

— Какъв е важен! — промърмори другият, оглеждайки се крадешком. — А нали ние, хващачите, намерихме девойката? Само заради нашия нюх тръгнахме по руслото на Сухак…

— Аха. Заслугата е наша, а този дворянин ще вземе наградата, за нас ще останат само трохи… Ще ни хвърля флорени в краката — дръжте, хващачи, вижте колко е щедър господарят…

— Затваряй си устата — изсъска Скомлик, — че ще те чуе.

Цири остана сама при огъня. Рицарят и оръженосецът я гледаха изпитателно, но мълчаха.

Рицарят беше възрастен, но все още силен мъж със сурово, покрито с белези лице. По време на ездата си не беше свалял шлема си с птичи криле, но това не бяха онези криле, които се явяваха на Цири в кошмарите й, а после и на остров Танед. Това не беше Черния рицар от Цинтра. Но беше нилфгардски рицар. Когато даваше заповеди, говореше на всеобщия език, но с ясен акцент, наподобяващ акцента на елфите. Със своя оръженосец — момче, малко по-голямо от Цири, разговаряше на език, близък до Старата реч, но не толкова напевен, по-твърд. Това сигурно беше нилфгардският език. Цири, която знаеше добре Старата реч, разбираше повечето думи. Но не се издаваше. При първата почивка, на края на пустинята, която наричаха Тигана или Корат, нилфгардският рицар и оръженосецът му я засипаха с въпроси. Тогава тя не отговаряше, защото беше апатична и зашеметена, почти не на себе си. След няколко дни езда, когато излязоха от каменистите дерета и се спуснаха надолу, към камениста долина, Цири се съвзе, започна да забелязва заобикалящия я свят и да реагира на него, макар и вяло. Обаче продължи да не отговаря на въпросите, така че рицарят изобщо престана да се обръща към нея. Изглеждаше, че тя повече не го интересува. С нея се занимаваха само грубияните, наричащи себе си „хващачите“. Те също се опитваха да я разпитват. И бяха агресивни.

Но нилфгардецът с крилатия шлем бързо ги поставяше на място. Беше очевидно кой тук е господар, и кой — слуга.

Цири се правеше на глуповата и няма, но внимателно слушаше какво се говори. Постепенно започна да разбира в каква ситуация е изпаднала. Беше в ръцете на нилфгардците. Нилфгард я беше търсил и я беше намерил, несъмнено проследявайки трасето, по което я беше изпратил хаотично работещият телепортал от Тор Лара. Това, което не се беше удало на Йенефер и Гералт, бяха успели да го направят крилатият рицар и следотърсачите хващачи.

Какво се беше случило на Танед с Йенефер и Гералт? Къде се намираше Цири? Тя имаше лоши предчувствия. Хващачите и техният главатар Скомлик говореха на груб, простонароден диалект на всеобщия език, но без нилфгардски акцент. Несъмнено хващачите бяха обикновени хора, но служеха на нилфгардския рицар. Радваше ги мисълта за наградата, която ще плати за Цири префектът. Във флорени.

Но единствените страни, в които е в обращение флоренът, а хората служат на нилфгардците, бяха управляваните от префекти имперски провинции в далечния юг.

На следващия ден, когато се спряха на брега на един ручей, Цири започна да се замисля за възможността да избяга. Магията би могла да й помогне. Тя внимателно изпробва най-обикновеното заклинание, най-обикновена телекинеза. Но опасенията й се потвърдиха. В нея не беше останала нито частица магическа енергия. След неразумната игра с огъня магическите способности я бяха напуснали напълно.

Цири отново стана равнодушна. Към всичко. Затвори се в себе си и изпадна в апатия.

До деня, в който на пътя покрай едно калуново11 поле не ги срещна Синия рицар.

— Ох, ох! — възкликна Скомлик, гледайки преградилите пътя им конници. — Ще имаме проблеми. Това са Варнхагенови от Форт Сарда…

Конниците се приближаваха. Най-отпред, върху могъщ сивушко, яздеше гигант с лъскава синкава броня. След него се приближаваше друг брониран рицар, а след тях — двама ездачи с обикновени кафяви облекла, най-вероятно — слуги.

Нилфгардецът с крилатия шлем излезе насреща им, водейки дорестия си кон в танцов тръс. Оръженосецът му хвана дръжката на меча си и се обърна назад.

— Стойте отзад и наглеждайте девойката — подхвърли той на Скомлик и хващачите му. — Не се намесвайте!

— Да не сме луди! — отвърна тихо Скомлик веднага щом оръженосецът се отдалечи. — Да не сме луди да се намесваме в разприте между господата от Нилфгард.

— Ще има ли бой, Скомлик?

— При всички случаи. Между родовете Свеерс и Варнхаген има кръвна вражда. Слизайте от конете. Пазете девойката, в нея ни е надеждата. Ако извадим късмет, цялата награда ще е наша.

— Варнхагенови нали също я търсят? Ако победят, ще ни я вземат. Ние сме само четирима…

— Петима — скръцна със зъби Скомлик. — Единият от слугите от Сарда ми прилича на моя шурей. Ще видите, в тази битка ще спечелим ние, а не господа рицарите…

Рицарят със сините доспехи дръпна юздите на сивушкото. Крилатият застана насреща му. Спътникът на Синия се приближи и спря малко по-назад. Странният му шлем беше украсен с две ленти кожа, увиснали от забралото и наподобяващи огромни мустаци или бивни на морж. Напряко на седлото Двете бивни държеше страховито изглеждащо оръжие, приличащо на шпонтоните12, носени от гвардейците от Цинтра, но с по-къса дървена част и по-дълго желязно острие.

Синия и Крилатия размениха няколко думи. Цири не чу какви, но тонът и на двамата рицари не оставяше място за съмнение. Това не бяха приятелски думи. Синия изведнъж се изправи в седлото и посочи рязко Цири, изговори нещо високо и гневно. В отговор Крилатия извика нещо не по-малко гневно и махна с желязната си ръкавица, явно казвайки на Синия да се маха. И в този момент се започна.

Синия пришпори коня си и се хвърли напред, измъквайки отнякъде брадва. Крилатия също пришпори коня си, като междувременно извади меча си от ножницата. Обаче преди бронираните рицари да започнат битката си, в атака се хвърли Двете бивни, който с удар на дървената част на шпонтона накара коня си да препусне в галоп. Оръженосецът на Крилатия се хвърли към него, измъквайки меча си, но Двете бивни се надигна в седлото и запокити шпонтона в гърдите на момчето. Дългото желязо с трясък проби нагръдника и ризницата му, оръженосецът изкрещя и се стовари от коня на земята, хванал и с двете ръце шпонтона, който се беше забил чак до предпазителя си.

Синия и Крилатия се срещнаха с трясък и грохот. Брадвата беше по-опасна, но мечът — по-бърз. Синия получи удар в рамото, един сегмент на бронята му отлетя настрани, въртейки се и мъкнейки след себе си късче ремък. Конникът се олюля върху седлото, по синята броня заблестяха кафеникави ивици. Галонът на конете раздели биещите се. Крилатия обърна дорестия си кон, но в този момент върху него налетя Двете бивни, с двете си ръце вдигнал меч за удар. Крилатия дръпна юздата, и Двете бивни, който управляваше коня само с крака, профуча край него. Обаче Крилатия успя да го съсече в движение. Цири видя как бронята при рамото му се огъна, изпод метала бликна кръв.

Синия вече се връщаше, размахвайки брадвата и крещейки. Двамата рицари размениха шумни удари в движение и отново се разделиха. Двете бивни отново налетя на Крилатия, конете се сблъскаха, зазвъняха мечове. Двете бивни удари Крилатия, разкъсвайки бронята на ръкава и на рамото му, а Крилатия се изпъна и нанесе мощен удар по нагръдника на противника си. Двете бивни се олюля на седлото. Крилатия се изправи на стремената и със замах нанесе още един удар във вече разсечената сгъвка между нагръдника и рамото. Острието на широкия меч с грохот се вряза в метала и потъна в него. Двете бивни се изпъна и затрепери. Конете се сблъскаха, трополейки и хапейки мундщуците си. Крилатия се опря в лъка на седлото и изтръгна меча си. Двете бивни се плъзна от седлото и рухна под копитата. Подковите зазвънтяха върху смачканата броня.

Синия обърна коня си и атакува, вдигнал брадвата си. Той с усилие управляваше коня с ранената си ръка. Крилатия забеляза това и ловко мина от дясната му страна, надигайки се на стремената за страшен удар. Синия спря удара с брадвата и изби меча от ръцете на Крилатия. Конете отново се сблъскаха. Синия беше много силен, тежката секира в ръцете му се надигна и падна така, сякаш е от тръстика. Върху бронята на Крилатия с дрънчене се стовари удар, от който дори дорестият кон приклекна. Крилатия се олюля, но се задържа върху седлото. Преди брадвата да успее да го удари отново, той пусна юздата, завъртя лявата си ръка, хвана закачения за кожен ремък тежък ръбест боздуган и със замах го стовари върху шлема на Синия. Шлемът издрънча като камбана, сега Синия се олюля. Конете пръхтяха, опитваха да се ухапят и не искаха да се разделят.

Явно зашеметен от удара на боздугана, Синия все пак успя да нанесе удар с брадвата, която с тропот се вряза в нагръдника на противника му. Това, че двамата все още се държаха на седлата си, изглеждаше като истинско чудо, но всъщност се дължеше на високите лъкове на седлата. По хълбоците на двата коня течеше кръв, особено ясно открояваща се върху светлата козина на сивушкото. Цири гледаше ужасена. В Каер Морхен я бяха научили да се бие, но тя не си представяше по какъв начин би могла да се съпротивлява на толкова силни бойци. И не вярваше, че ще може да парира дори един от мощните им удари.

Синия хвана и с двете си ръце брадвата, дълбоко врязала се в нагръдника на Крилатия, приведе се и се опря в стремената, опитвайки се да изхвърли противника си от седлото му. Крилатия със замах го удари с боздугана — веднъж, отново, трети път. Кръвта бликна изпод козирката на шлема и потече по синята броня. Крилатия пришпори дорестия кон, скокът на животното изтръгна острието на брадвата от нагръдника му. Олюлявайки се в седлото си, Синия изпусна дръжката на брадвата. Крилатия прехвърли боздугана в дясната си ръка, налетя и със страшен удар прилепи главата на Синия към конската шия. Хванал повода на сивушкото със свободната си ръка, нилфгардецът удряше с боздугана, синята броня кънтеше като желязно гърне, кръвта течеше от сплескания шлем. Още един удар — и Синия рухна напред под копитата на сивушкото. Сивушкото отскочи, но дорестият кон на Крилатия, явно нетрениран, с грохот стъпка падналия. Синия още беше жив, за което свидетелстваше отчаяният му рев. Дорестият кон продължаваше да го тъпче, толкова стремително, че Крилатия не можа да се задържи в седлото и също се стовари долу.

— Изпотрепаха се, мамка му! — възкликна хващачът, който държеше Цири.

— Така им се пада на господа рицарите! — изплю се другият.

Слугите на Синия гледаха отдалеч. Единият от тях обърна коня си.

— Стой, Ремиз! — извика Скомлик. — Ти накъде, към Сарда? Бързаш да увиснеш на бесилото?

Слугите се спряха, единият от тях погледна, засланяйки очите си с ръка.

— Ти ли си това, Скомлик?

— Аз съм! Ела, Ремиз, не се бой! Рицарските разпри не са наша работа!

Цири изведнъж реши, че е време да приключва с апатията. Тя ловко се изтръгна от хваналия я хващач, хвърли се към сивушкото на Синия и с един скок се озова върху седлото с високи лъкове.

Може би щеше да успее да избяга, ако слугите от Сарда не бяха на седла и върху отпочинали коне. Догониха я с лекота и й измъкнаха юздата. Тя скочи и се понесе към гората, но конниците отново я настигнаха. Единият от тях я хвана за косата в движение, дръпна я и я повлече. Цири изпищя и увисна на ръката му. Конникът я хвърли право в краката на Скомлик. Камшикът му изсвистя, Цири изкрещя и се сви на кълбо, прикривайки главата си с ръце. Камшикът изсвистя отново и я удари по ръцете. Тя се метна настрани, но Скомлик скочи към нея, ритна я, после притисна с крак кръста й.

— Искаше да избягаш, а, гадино?

Камшикът изсвистя пак. Цири отново изкрещя. Скомлик я ритна още веднъж и я удари с камшика.

— Не ме бий! — извика тя, настръхнала.

— Аха, заговори, проклетнице! Развърза ти се езичето? Сега ще ти дам да се…

— Опомни се, Скомлик! — извика един от хващачите. — Какво, да я утрепеш ли искаш? Твърде скъпо струва, за да я погубваш!

— Гръм и мълния! — каза Ремиз, слизайки от коня. — Нима това е тази, която Нилфгард търси от седмица?

— Тя е.

— Ха! Всички гарнизони я търсят. Някаква важна за Нилфгард личност! Май някакъв могъщ маг е предсказал, че трябва да се намира в този район. Така разправяха в Сарда. Къде я намерихте?

— В Тигана.

— Не може да бъде!

— Може, може — каза ядосано Скомлик, мръщейки се. — Хванахме я, наградата е наша! Какво стоите като колове? Връзвайте птичето — и на седлото. Да се махаме оттук, момчета! По-живо!

— Благородният Свеерс — каза един от хващачите — май още диша…

— Няма да диша още дълго. Зарежете го. Отиваме направо в Амарило, момчета. При префекта. Оставяме му момичето и вземаме наградата.

— В Амарило? — Ремиз се почеса по тила, оглеждайки полесражението. — Там със сигурност ни очаква палачът. Какво ще кажеш на префекта? Рицарите са убити, а вие — цели? Когато нещата се изяснят, префектът ще заповяда да ви обесят, а нас ще ни ескортира до Сарда… А там Варнхагенови живи ще ни одерат. Вие може и да отивате към Амарило, но аз по-добре да се скрия в гората…

— Ти си ми шурей, Ремиз — каза Скомлик. — Макар и да си кучи син, защото биеше сестра ми, все пак си ми роднина. Затова ще ти спася кожата. Отиваме в Амарило, както казах. Префектът знае, че между Свеерсови и Варнхагенови има вражда. Да се срещнат и да се изпопребият е нещо обичайно за тях. Какво сме можели да направим? А момичето — внимавайте какво ви говоря — сме го намерили след това. Ние сме хващачи. Отсега нататък и ти си хващач, Ремиз. Префектът не знае, че сме тръгнали със Свеерс. Няма да се досети…

— Не забравяш ли за нещо, Скомлик? — попита провлачено Ремиз, гледайки втория слуга от Сарда.

Скомлик бавно се обърна, после моментално извади ножа си и със замах го заби в гърлото на слугата. Слугата изкрещя и се строполи на земята.

— Нищо не забравям — изрече студено хващачът. — Е, а сега тук сме само свои. Няма свидетели, а и наградата няма да се раздели между твърде много хора. По конете, момчета, и към Амарило! Чака ни много път до наградата, няма какво да се мотаем!

Когато излязоха от тъмната и влажна букова гора, намериха в подножието на планината селце — двайсетина къщи, заобиколени от ниска ограда и от завоя на рекичка.

Вятърът донесе миризма на дим. Цири помръдна изтръпналите пръсти на ръцете си, завързани с ремък за лъка на седлото. Цялата беше вкочанена, седалището я болеше нетърпимо, пълният мехур я измъчваше. Беше на седлото от изгрев-слънце. През нощта не беше успяла да си отпочине, защото я бяха настанили да спи с ръце, привързани към китките на лежащите от двете й страни хващачи. На всяко нейно движение хващачите отговаряха с ругатни и закани за бой.

— Селище — каза единият от хващачите.

— Виждам — отговори Скомлик.

Спуснаха се надолу, копитата на конете захрущяха по високите треви, изгорени от слънцето. Скоро излязоха на неравен път, водещ право към селцето, към дървено мостче и към порта в оградата.

Скомлик спря коня и се надигна в стремената.

— Какво е това село? Никога не съм бил тук. Ремиз, познаваш ли я тази местност?

— Навремето селото се казваше Бялата рекичка — отговори Ремиз. — Но когато започнаха безредиците, няколко местни се присъединиха към метежниците, и тогава Варнхаген от Сарда се развъртя тук, изколиха или прогониха всички. Сега тук живеят само нилфгардски заселници. А селцето го прекръстиха Глисвен. Жителите му са лоши, заядливи хора. Казвам ви — да не спираме тук. Да яздим нататък.

— Конете трябва да си отдъхнат — възпротиви се един от хващачите. — И да похапнат. А и на мен ми къркорят червата. Какво ще ни направят заселниците, само сено ни трябва, какво толкова? Ще им размахаме заповедта на префекта пред носовете, нали и той е нилфгардец като тях. Ще видите, че ще започнат да ни се кланят.

— Да, бе — промърмори Скомлик. — Някой да е виждал нилфгардци, които се кланят? Ремиз, а има ли някаква кръчма в този Глисвен?

— Да. Варнхагенови не подпалиха кръчмата.

Скомлик се обърна в седлото, погледна Цири.

— Трябва да я развържем — каза той. — Не бива никой да я познае… Дайте й наметало. С качулка. Опа! Накъде, малката?

— Трябва да отида до храстите…

— Ще ти дам аз на теб едни храсти, пачавро! Клякай до пътя! И помни — в селото нито дума! Мислиш се за много хитра, а? Само се обади и ще ти прережа гърлото. Ако аз не получа флорените за теб, никой няма да ги получи.

Тръгнаха бавно, конските копита затропаха по мостчето. Иззад портата веднага се показаха заселници, въоръжени с копия.

— Стража на портата — промърмори Ремиз. — Чудя се защо.

— Аз също — каза Скомлик, изправяйки се на стремената. — Пазят портата, а откъм мелницата оградата е разтурена, може да се мине с каруца…

Приближиха се още повече, спряха конете.

— Здравейте, стопани! — извика жизнерадостно, макар и малко изкуствено Скомлик. — Добра среща!

— Кои сте вие? — попита кратко най-високият от заселниците.

— Ние, куме, сме войска — излъга Скомлик, разположил се удобно в седлото. — Служим на Негово Величество господин префекта от Амарило.

Заселникът прекара длан по копието и погледна Скомлик изпод вежди. Явно не можеше да си спомни кога хващачът му е станал кум.

— Господин префектът ни изпрати тук — продължи да лъже Скомлик, — за да узнае как я карат земляците му, добри хора от Глисвен. Негово Величество ви изпраща поздравите си и пита дали хората от Глисвен се нуждаят от някаква помощ.

— Справяме се някак — отговори заселникът. Цири отбеляза, че той говори на всеобщия език със същия акцент като Крилатия, макар и да се стреми да подражава на жаргона на Скомлик. — Свикнали сме да се справяме сами.

— Господин префектът ще се радва да чуе това. Отворена ли е кръчмата? Гърлата ни са пресъхнали…

— Отворена е — отвърна навъсено заселникът. — Засега все още е отворена.

— Засега?

— Засега. Скоро ще я съборим, дъските и гредите са подходящи за хамбар. А от кръчмата няма никакъв доход. Ние се трудим с пот на челото и нямаме време да ходим в нея. Тя привлича само пътници и то главно такива, чието присъствие не ни радва. И сега там има такива.

— Кой? — Ремиз леко пребледня. — Да не са случайно от Форт Сарда? Да не са благородните господа Варнхагенови?

Заселникът се намръщи и помръдна устни, сякаш се канеше да се изплюе.

— За съжаление — не. Това е милицията на господин барона. Нисирите.

— Нисирите? — смръщи чело Скомлик. — А откъде са те? Под чие командване?

— Главатарят им е висок, мургав, мустакат като сом.

— Ха! — Скомлик се обърна към спътниците си. — Имаме късмет. Познаваме един такъв, нали? Това сигурно е старият ни приятел Веркта „Вервай ми“, помните ли го? А какво правят нисирите тук при вас, куме?

— Господата нисири — обясни навъсено заселникът — са тръгнали към Тифи. Оказаха ни чест с посещението си. Водят пленник. Един от бандата на Плъховете.

— Виж ти! — възкликна Ремиз. — Да не са пленили и нилфгардския император?

Заселникът се намръщи, стисна копието. Приятелите му замърмориха приглушено.

— Заповядайте в кръчмата, господа войници. — Жилите върху скулите на заселника играеха. — И си побъбрете с господата нисири, вашите приятели. Нали сте на служба при префекта. И попитайте господа нисирите защо водят бандита в Тифи, вместо още тук да го побият на кол, чрез теглене с волове, както е наредил префектът. И напомнете на господа нисирите, че тук управлява префектът, а не баронът от Тифи. Имаме и волове, и наострен кол. Ако господа нисирите не желаят, то ние ще направим каквото трябва. Кажете им това.

— Ще им кажа, че как иначе. — Скомлик погледна многозначително спътниците си. — Всичко хубаво, хора.

Тръгнаха между къщурките. Селото изглеждаше запустяло, нямаше жива душа. Зад една от оградите риеше свиня, в мръсотията газеха мръсни патици. Голям черен котарак пресече пътя на ездачите.

— Пфу, пфу. — Ремиз се изплю през рамо и направи с пръстите си знак, предпазващ от уроки. — Мина ни път, проклетникът!

— Да му заседне мишка в гърлото дано!

— Какво? — обърна се Скомлик.

— Котак. Черен като катран. Мина ни път, пфу, пфу.

— Да върви по дяволите. — Скомлик се огледа. — Гледайте колко е пусто тук. Но видях през прозорците, че хората са си по къщите и дебнат. А там, в онази врата, мернах тояга.

— Пазят си жените — засмя се онзи, който пожела на котака да се задави с мишка. — Нисирите са в селото. Нали чухте какво каза оня селянин? Явно не обичат нисирите.

— И нищо чудно. „Вервай ми“ и неговата компания няма да пропуснат нито една фуста. Ех, все още живеят добре тези нисири. Бароните им викат „стражи на реда“, затова и им плащат — да пазят реда, да наглеждат пътищата. И когато викнеш на селяните „Нисир!“, се напикават от страх. Но това е до време. Ще заколят още някое теле, ще насилят още някоя жена и накрая селяните ще ги изтърбушат с вили, помнете ми думата. Видяхте ли ония, при портата, какви гневни физиономии имаха? Това е селище на нилфгардци… С тях шега не бива… А, ето я и кръчмата…

Подкараха конете нататък.

Кръчмата имаше леко хлътнал, изцяло обрасъл с мъх покрив. Беше поотдалечена от къщите и стопанските постройки и отбелязваше центъра на цялото заградено пространство и мястото, където се пресичаха двата минаващи през селището пътя. В сянката на единственото по-голямо дърво в района имаше оградено място с две отделения — за добитък и за коне. В частта за коне имаше пет или шест оседлани коня. Пред входа, на стъпалата, седяха двама типа с кожени якета и островърхи вълнени шапки. И двамата притискаха нежно към гърдите си глинени халби, а между тях стоеше паница, пълна с оглозгани кости.

— Какви сте вие? — извика единият от тях при вида на Скомлик и спътниците му, които слизаха от конете. — Какво търсите тук? Махайте се. Кръчмата е заета в името на закона!

— Не викай, нисире, не викай! — каза Скомлик, сваляйки Цири от седлото. — А отвори вратата по-широко, защото искаме да влезем. Твоят командир, Веркта, е наш познат.

— Аз не ви познавам!

— Защото си младок! А аз и „Вервай ми“ сме служили заедно още в Старите времена, преди Нилфгард да настъпи насам.

— Е, щом е така… — поколеба се типът, пускайки ръкохватката на меча си. — Влизайте. Нямам нищо против…

Скомлик побутна Цири, един от другите хващачи я улови за яката. Влязоха вътре.

В помещението беше мрачно и задушно, миришеше на дим и печено. Кръчмата беше почти празна — заета беше само една маса, разположена под ивица светлина, падаща от прозореца. На масата седяха няколко мъже. В дъното на помещението, при огнището, се въртеше кръчмарят, тракайки с посудата.

— Здрасти на господа нисирите! — нададе глас Скомлик.

— Не правим здрасти с храсти! — извика един от компанията при прозореца, като се изплю на пода.

Друг го спря с жест.

— По-спокойно — каза му той. — Те са наши хора, не ги ли позна? Скомлик и неговите хващачи. Здравейте, здравейте!

Скомлик се усмихна и тръгна към масата, но се спря, виждайки, че приятелите му гледат към стълба, поддържащ покрива. Под стълба, на едно столче, седеше слаб светлокос юноша, странно изпънат и напрегнат. Цири видя, че неестествената му поза се дължи на това, че ръцете му са извити назад и са завързани, а шията му е прилепена за стълба с помощта на ремък.

— Гръм да ме удари! — възкликна един от хващачите — онзи, който държеше Цири за яката. — Виж, Скомлик. Това е Кайли.

— Кайли? — наведе глава Скомлик. — Плъхът Кайли? Не може да бъде!

Един от седналите на масата нисири — дебелак, чиито коси бяха подстригани в живописен перчем — се разсмя гърлено.

— Може да бъде — каза той, облизвайки лъжицата си. — Това е Кайли, в цялата си нищожност. Ранното ставане си струваше. Сигурно ще получим за него половин шепа флоринти, в хубави имперски монети.

— Пипнали сте Кайли — намръщи се Скомлик. — Значи нилфгардският селянин казваше истината…

— Трийсет флорени, мамка му — въздъхна Ремиз. — Не е зле… Барон Луц от Тифи ли ще плати?

— Точно така — потвърди друг нисир, с черна коса и черни мустаци. — Благородният барон Луц от Тифи, нашият господар и благодетел. Плъховете ограбиха съветника му на пътя, затова той се ядоса и обяви награда. И ние, Скомлик, ще вземем тази награда, вервай ми. Ха, вижте го, момчета, как се накокошини! Не му харесва, че не той, а ние хванахме Плъха, макар и на него префектът да му е заповядал да следи бандата.

— Хващачът Скомлик също е хванал нещо. — Дебелакът с перчема посочи Цири. — Виждаш ли, Веркта? Някаква девойка.

— Виждам — изскърца със зъби чернокосият. — Какво е това, Скомлик, толкова ли си го закъсал, че отвличаш деца за откуп? Каква е тая сополанка?

— Не е твоя работа!

— Леле, какъв си лют! — засмя се онзи с перчема. — Искаме да се уверим, че не е твоя дъщеря.

— Негова дъщеря? — засмя се Веркта, онзи с черната коса. — Да бе. За да можеш да направиш дъщеря, трябва да имаш топки!

Нисирите избухнаха в смях.

— Смейте се, овнешки глави! — наду се Скомлик. — А на теб, Веркта, ще ти кажа само едно — нека да мине една седмица, и ще видим за кое ще се шуми повече, за вас и вашия Плъх или за мен и за това, което аз съм направил. И ще видим кой е по-щедър — вашият барон или имперският префект от Амарило!

— Можеш да ме целунеш по задника — заяви презрително Веркта и се върна към пиршеството, — заедно с твоя префект, с твоя император и целия Нилфгард, вервай ми. И не ми се надувай. Знам, че Нилфгард вече цяла седмица така преследва някаква девойка, че пушек се вдига. Знам и че е определена награда за нея. Но мен това слабо ме вълнува. Аз вече не мисля да служа на префекта и на нилфгардците и плюя на тях. Сега служа на барон Луц — само на него и на никой друг.

— Твоят барон — изплю се Скомлик — целува нилфгардски ръце и лиже нилфгардски задници вместо теб. На тебе не ти се налага да правиш това и ти е лесно да говориш.

— Не се коси — каза успокояващо нисирът. — Не говорех против теб, вервай ми. Намерил си тая девойка, която нилфгардците търсят — радвам се да го видя. Добре, че и ти ще вземеш наградата, а не скапаните нилфгардци. А това, че служиш на префекта? Никой не избира господарите си, те си ни избират. Хайде, сядай с нас, да пием за срещата.

— Добре, защо не — съгласи се Скомлик. — Само че първо дайте малко въже. Ще вържа девойката за стълба, до вашия Плъх, става ли?

Нисирите избухнаха в смях.

— Вижте го, ужасът на границата! — закикоти се дебелакът с перчема. — Въоръжената сила на Нилфгард! Завържи я, Скомлик, завържи я, какво толкова? Обаче вземи желязна верига, защото този твой важен пленник ще вземе да скъса въжето и да ти хвърли един бой, преди да избяга. Изглежда страшна, чак тръпки ме побиват.

Дори спътниците на Скомлик се засмяха приглушено. Хващачът се изчерви и се приближи до масата, като завъртя колана си.

— Аз за по-сигурно, за да не избяга…

— Не ни занимавай с глупости — прекъсна го Веркта, разчупвайки хляба. — Ако искаш да побъбрим, първо седни, както си му е редът. А тази девойка, ако искаш, я окачи за тавана надолу с главата. Това много слабо ме вълнува. Само че това е страшно смешно, Скомлик. За тебе и за твоя префект това може и да е важен пленник, но за мен е изтощено и уплашено дете. Смяташ да я връзваш? Тя едвам се държи на краката си, за бягство и дума не може да става, вервай ми. От какво те е страх?

— Сега ще ви кажа от какво ме е страх. — Скомлик прехапа устните си. — Това е нилфгардско селище. Заселниците не ни посрещнаха с хляб и сол, и казаха, че вече имат наострен кол за вашия Плъх. И са прави, защото префектът издаде указ заловените разбойници да бъдат убивани на място. Ако не им дадете пленника, ще наострят колове и за вас.

— Да бе — подхвърли дебелият с перчема. — Ще уплашат гаргите. По-добре да не пробват, че ще им пуснем кръвчица.

— Няма да им дадем Плъха — добави Веркта. — Той си е наш и ще отиде в Тифи. А барон Луц ще уреди всичко с префекта. Е, стига сме ръсили празни приказки. Сядайте.

Хващачите завъртяха коланите с мечовете и охотно седнаха на масата на нисирите, като викнаха кръчмаря и съгласно указанията посочиха Скомлик като човек, който ще плаща сметката.

С ритник Скомлик прекара едно столче до стълба и дръпна Цири за ръката. Дърпането беше толкова рязко, че тя падна и удари рамото си в коляното на завързания юноша.

— Ще седиш тук — промърмори Скомлик. — И не мърдай, защото ще те пребия като куче.

— Гнида такава — изрече юношата, гледайки го с присвити очи. — Животно…

Цири не знаеше повечето думи, които излязоха от злобно изкривените устни на момчето. Но по промяната в лицето на Скомлик разбра, че това трябва да са необикновено отвратителни и обидни думи.

Хващачът пребледня от гняв, замахна, удари пленника по лицето, после хвана дългите му руси коси и удари главата на момчето в стълба.

— Хей! — извика Веркта, надигайки се иззад масата. — Какво правиш?

— Избивам му зъбите на смотания Плъх! — изрева Скомлик. — Краката ще му откъсна, и двата!

— Престани да го биеш и ела тук — Веркта седна, изпи на екс халба бира и избърса мустаците си. — От твоите пленници можеш да късаш каквото си искаш, нашите не ги закачай. А ти, Кайли, не се прави на толкова смел. Седи мирно и си мисли за ешафода, който барон Луц заповяда да се издигне в града. Списъкът на нещата, които палачът ще ти направи на този ешафод, вече е съставен, и, вервай ми, дължината му е три лакти. Половината град вече прави залози до коя точка ще издържиш. Така че си пести силите, Плъх. Аз самият заложих дребна сума и разчитам, че няма да ме разочароваш и ще издържиш поне до кастрирането.

Кайли се изплю и извърна глава, доколкото му позволяваше стягащият шията му ремък. Скомлик позатегна колана си, изгледа зловещо свилата се върху столчето Цири, присъедини се към компанията на масата и започна да ругае, защото в донесената от кръчмаря халба бяха останали само слаби следи от пяна.

— Как хванахте Кайли? — попита той, правейки знак на кръчмаря, че иска да увеличи поръчката. — И то жив? Защото трудно ще повярвам, че сте избили останалите Плъхове.

— Всъщност просто извадихме късмет — каза Веркта, разглеждайки критично това, което току-що беше извадил от носа си. — Той беше сам. Беше се отделил от шайката и беше отишъл до Нова Ковачница, за да нощува при една девойка. Кметът знаеше, че сме наблизо, и ни извика. Пристигнахме по съмване, хванахме го в сеното, не гъкна.

— Ас неговата девойка се забавлявахме наред — закикоти се дебелакът с перчема. — Дори и Кайли през нощта да не я е задоволил, не може да е останала недоволна. Сутринта така я обработихме, че после не можеше да мръдне нито ръка, нито крак!

— Нали ви казвам, вие сте боклуци и тъпанари — извика Скомлик подигравателно. — Изпуснали сте добри пари, глупаци. Вместо да губите време с жената, трябвало е да разпитате Плъха с нагорещено желязо и да разберете къде нощува бандата. Могли сте да хванете всичките — Гиселхер и Реф… За Гиселхер Варнхагенови от Сарда даваха двайсет флорена още миналата година… А за онази, тяхната пачавра, как й беше името… Като че ли Мистле… За нея префектът би дал още повече, след онова, което направи на неговите племенници при Друиг, когато Плъховете разграбиха обоза.

— Ти, Скомлик — намръщи се Верста, — или си тъп по рождение, или тежкият живот ти е изпил мозъка. Ние сме шестима. Само шестима трябваше да нападнем цялата им шайка, така ли? А наградата и без това няма да ни се изплъзне. Барон Луц ще му сгрее петите на Кайли в затвора — няма да пожали време, вервай ми. Кайли всичко ще изпее, ще издаде скривалищата им и квартирите им, тогава ще тръгнем достатъчно хора, ще обкръжим бандата, ще ги измъкнем като раци от торба.

— Да бе. Ще ви чакат те. Като узнаят, че сте хванали Кайли и веднага ще се укрият в старите си скривалища и квартири. Не, Веркта, нека да погледнем истината в очите — омазали сте работата. Разменили сте наградата срещу една фуста. Такива сте си, знаем ви вас… Само фусти са ви в главите.

— Ти си фуста! — Веркта изскочи иззад масата. — Ако ти е толкова спешно, тогава иди сам да хванеш Плъховете, заедно с твоите герои. Само че внимавай, нилфгардска подлого, защото да тръгнеш подир Плъховете не ти е като да ловиш невръстни девойчета!

Нисирите и хващачите са заеха да се надвикват и да се обиждат по какви ли не начини. Кръчмарят бързо донесе бира и измъкна празната халба от ръката на дебелака с перчема, който вече замахваше срещу Скомлик. Бирата бързо смекчи спора, намокри гърлата и успокои темперамента.

— Давай да ядем! — извика дебелакът на кръчмаря. — Пържени яйца със салам, боб, хляб и сирене.

— И бира!

— Какво се опули, Скомлик? Днес сме с пълни кесии! Кайли олекна с кон, кесия, дрънкулки, меч, седло и кожух — всичко продадохме на джуджетата.

— Червените ботушки на неговата девойка също ги продадохме. И украшенията й!

— Е, тогава наистина има с какво да се пие. Радвам се!

— И на какво се радваш толкова? Ние имаме с какво да пием, не и ти. А ти през това време можеш да издухаш носа на тази твоя важна пленница или да изчистиш въшките й. Каквато пленената, такъв и пленилият я, ха, ха!

— Вие, кучи синове!

— Ха, ха, сядай, шегувах се!

— Да пием за съгласието! Ние черпим!

— Хей, къде са яйцата, кръчмарю, чумата да те тръшне!

— И бирата давай!

Свитата върху столчето Цири вдигна глава и срещна вперените в нея злобни зелени очи на Кайли, проблясващи изпод разрошените светли коси. Побиха я тръпки. Лицето на Кайли, макар и симпатично, беше зло. Много зло. Цири веднага осъзна, че това малко по-голямо от нея момче е способно на всичко.

— Сигурно боговете са те изпратили — прошепна Кайли, пробождайки я със зелените си очи. — Като си помисля само, че не вярвам в тях, а са те изпратили. Не се оглеждай, малка идиотке. Трябва да ми помогнеш… Слушай, да те вземат дяволите…

Цири настръхна още повече, наведе глава.

— Слушай — изсъска Кайли, при което зъбите му проблеснаха съвсем по плъхски. — След малко, когато кръчмарят мине покрай нас, ще извикаш… Слушай ме, по дяволите…

— Не — прошепна тя. — Ще ме пребият…

Устата на Кайли се изкриви и Цири осъзна, че побоят изобщо не е най-лошото, което може да й се случи. Макар че Скомлик беше едър, а Кайли — слаб и при това завързан, тя инстинктивно чувстваше от кого трябва да се бои повече.

— Ако ми помогнеш — прошепна Плъхът, — аз ще помогна на теб. Не съм сам. Имам приятели, които не изоставят своите в беда… Но когато моите приятели пристигнат, когато се започне, аз не бива да стърча завързан за стълба, защото тези мерзавци ще ме убият… Слушай ме, мамка му. Сега ще ти кажа какво трябва да направиш…

Цири наведе глава още по-ниско. Устните й трепереха.

Хващачите и нисирите ядяха пържените яйца, мляскайки като свине. Кръчмарят разбърка казана и донесе на масата поредната халба бира и самун изпечен хляб.

— Гладна съм! — извика послушно Цири, леко пребледняла. Кръчмарят се спря, погледна я дружелюбно, после се обърна към пируващите.

— Може ли да й дам ядене, господа?

— Махай се! — извика с пълна уста Скомлик, почервенявайки и пръскайки слюнка. — Стой далеч от нея, скапаняк такъв, че ще ти строша краката! Не може! А ти стой тихо, тъпачке, че ще…

— Ей, Скомлик, ти какво, да не откачи? — подхвърли Веркта, поглъщайки с усилие залък хляб, покрит с лук. — Гледайте го момчета, тарикатчето, похапва си на чужда сметка, а му се свиди да вземе нещо на детето. Дай й една чиния, стопанино. Аз плащам и аз решавам на кого да се дава ядене, и на кого — не. Ако на някого не му харесва, може веднага да получи един по мутрата.

Скомлик почервеня още повече, но нищо не каза.

— Спомних си още нещо — добави Веркта. — Ще трябва да нахраним и Плъха, да не опне петалата по пътя, че баронът ще ни съдере кожите, вервайте ми. Момичето ще го нахрани. Хей, стопанино! Приготви някакво ядене като за тях. Скомлик, какво мърмориш там? Нещо не ти харесва ли?

— Трябва да се внимава с нея. — Хващачът кимна с глава към Цири. — Защото е някаква странна птица. Ако беше обикновено девойче, Нилфгард нямаше да я търси, а префектът нямаше да дава награда…

— Веднага може да се види дали е обикновена, или не, като й се погледне между краката — изхили се дебелакът с перчема — Как мислите, момчета? Дали да не я отведем до сеното за малко?

— Не си и мечтай да я докоснеш! — изрепчи се Скомлик. — Няма да позволя!

— Да бе! Някой ще те пита!

— Ще получа награда за нея и трябва да я доставя невредима! Префектът от Амарило…

— Знаеш ли колко ни дреме за твоя префект? Пиеш на наша сметка, а ти се свиди, че ще си доставим малко кеф? Ей, Скомлик, не бъди скръндза! Нищо няма да ти стане, не бой се. Ще си получиш наградата, ще доставиш девойката невредима — тя не е рибен мехур, няма да се пръсне!

Нисирите избухнаха в смях. Спътниците на Скомлик ги подкрепиха. Цири пребледня, разтрепери се, вдигна глава. Кайли се усмихваше.

— Разбра ли вече? — изсъска той, едва забележимо движейки устни. — Когато се напият, ще се заемат с тебе! Ще те изкормят. Впрегнати сме в една каруца. Прави каквото ти казвам. Успея ли аз — ще успееш и ти.

— Яденето е готово! — извика кръчмарят. Той нямаше нилфгардски акцент. — Ела, госпожице.

— Нож! — прошепна Цири, докато вземаше паницата от него.

— Какво?

— Нож! Бързо!

— Ако ти е малко, ще ти сипя още! — възкликна с неестествен глас кръчмарят, поглеждайки към пируващите и добавяйки каша в паницата. — Иди си на мястото, моля те.

— Нож.

— Иди си, защото ще ги извикам… Не мога… Ще запалят кръчмата.

— Нож.

— Не. Съжалявам, детенце, но не мога. Не мога, разбери. Иди си…

— Никой няма да излезе жив от кръчмата — повтори тя с треперещ глас думите на Кайли. — Нож. Бързо. А когато се започне, бягай.

— Дръж чинията, мърла такава! — извика кръчмарят, заставайки така, че да закрие погледа към Цири. Беше блед и зъбите му леко тракаха. — По-близо до тигана!

Тя почувства студеното докосване на кухненския нож, който той мушна в колана й, като скри дръжката му под салтамарката й.

— Много добре — изсъска Кайли. — Застани така, че да ме заслониш. Остави чинията на коленете ми. Вземи с лявата ръка лъжицата, а с дясната — ножа. И режи въжето. Не тук, глупачке. Под лакътя ми, при стълба. Внимавай, гледат ни.

Цири почувства, че гърлото й е пресъхнало. Наведе глава почти до самата чиния.

— Храни ме и яж сама. — Зелените очи я гледаха изпод присвитите вежди, хипнотизираха я. — И режи, режи. По-смело, малката. Ако успея аз — ще успееш и ти…

„Вярно е — помисли си тя, докато режеше въжето. Ножът миришеше на желязо и лук, острието беше неравно от многократното наостряне. — Той е прав. Знам ли накъде ме водят тези мерзавци? Знам ли какво иска от мен този нилфгардски префект? Може би в това Амарило и мен ме очаква палач, разпъване на колело и клещи, нагорещено желязо… Няма да позволя да ме отведат като овца на заколение. По-добре да рискувам.“

Прозорецът излетя с грохот заедно с рамката си и с хвърления отвън пън за сечене на дърва; всичко това се стовари върху масата, предизвиквайки опустошение сред паниците и халбите. След пъна върху масата скочи светлокоса, късо подстригана девойка с червена салтамарка и високи червени ботуши, стигащи над коленете. Клекнала върху масата, тя извади меча си. Един от нисирите, най-бавният, не успя да отскочи и рухна назад заедно с пейката — от разсеченото му гърло течеше кръв. Девойката ловко скочи на земята, отстъпвайки мястото си на влитащия през прозореца младеж с късо кожухче.

— Плъховете-е-е! — изкрещя Веркта, опитвайки се да извади заплелия се в колана му меч.

Дебелакът с перчема извади оръжието си и скочи към клекналата на пода девойка, замахна, но тя, макар и на колене, ловко отби удара и отскочи встрани, а младежът с кожухчето скочи след нея и със замах удари нисира в слепоочието. Дебелият моментално омекна и се стовари като чувал на пода.

Вратата на кръчмата се отвори с ритници и в помещението нахлуха още двама Плъхове. Първият беше висок и мургав, носеше осеян с копчета кафтан и имаше яркочервена превръзка на челото си. С два удара на меча той отхвърли двама от хващачите в противоположни посоки и се зае с Веркта. Вторият — нисък и набит, светлокос — с широк удар съсече Ремиз, шуреят на Скомлик. Останалите хващачи се втурнаха да бягат към кухнята. Но Плъховете вече бяха и там — от задната стая изведнъж изскочи тъмнокоса девойка с приказно шарени дрехи. С бързо мушкане тя прободе един от хващачите, после се завъртя и отблъсна друг, след което се зае с кръчмаря, преди той да успее да извика кой е.

Помещението се изпълни с крясъци и звън на мечове. Цири се скри зад стълба.

— Мистле! — Разкъсал прерязаните въжета, Кайли се бореше с ремъка, който притискаше шията му към стълба. — Гиселхер! Реф! Насам!

Обаче Плъховете бяха заети с битката; единственият, който чу вика на Кайли, беше Скомлик. Хващачът се обърна и вече се готвеше да прикове Плъха към стълба. Цири реагира мигновено и машинално — както по време на битката с виверна в Грос Велен и както на Танед; всички научени в Каер Морхен движения се извършиха от само себе си, почти без нейно участие. Тя изскочи иззад стълба, завъртя се в пирует, налетя на Скомлик и го удари силно в бедрото. Тя беше прекалено дребна и лека, за да отблъсне огромния хващач, но успя да наруши ритъма на движенията му. И да предизвика вниманието му върху себе си.

— Ти, пачавро!

Скомлик замахна, мечът описа дъга във въздуха. Тялото на Цири отново направи пестелив финт и хващачът за малко да падне, политайки след набралия инерция меч. Ругаейки, той замахна още веднъж, влагайки цялата си сила в удара. Цири отскочи ловко, приклекна уверено с левия си крак и направи обратен пирует. Скомлик замахна още веднъж, но и този път не успя да я уцели.

Между тях изведнъж се строполи Веркта, опръсквайки и двамата с кръв. Хващачът отстъпи, огледа се. Отвсякъде го заобикаляха трупове. И Плъхове, приближаващи се с насочени към него мечове.

— Стойте — изрече студено мургавият с червената превръзка на челото си, докато най-накрая освобождаваше Кайли. — Изглежда много иска да съсече девойката. Не знам защо. Не знам също по какво чудо досега не е успял. Но да му дадем шанс, щом толкова много иска.

— Да дадем шанс и на нея, Гиселхер — каза набитият. — Нека това бъде честна битка. Дай й някакво желязо, Искра.

Цири усети в дланта си ръкохватката на меч. Малко тежичък.

Скомлик запъхтя яростно и се хвърли срещу нея, размахвайки меча като мелница. Той беше твърде бавен — Цири се изплъзваше от ударите с бързи финтове и завъртания, като дори не се опитваше да парира сипещите се върху нея удари. Мечът й служеше само за противотежест, улесняваше финтовете.

— Жестоко! — засмя се подстриганата девойка. — Това е акробатика!

— Бърза е — съгласи се многоцветната, която беше дала меча на Цири. — Бърза е като елфка. Ей, дебелак? Може би искаш да опиташ с някоя от нас? С нея няма да се справиш.

Скомлик отстъпи, огледа се, после изведнъж неочаквано скочи напред, опитвайки се да прободе Цири с върха на меча си, като при това се изпъна като чапла с издаден напред клюн. Цири се изплъзна от удара с къс финт и се завъртя. За секунда виждаше изпъкналата, пулсираща вена на врата на Скомлик. Знаеше, че от тази позиция той нямаше да успее нито да парира, нито да избегне удара. Знаеше къде и как трябва да удари.

Но не го направи.

— Достатъчно. — Тя усети върху рамото си ръка. Девойката с пъстрата дреха я отблъсна, в същия момент двама други Плъхове — онзи с късото кожухче и подстриганата девойка — притиснаха Скомлик в ъгъла, насочили мечове към него.

— Стига с тази игра — повтори шарената, обръщайки Цири към себе си. — Продължи твърде дълго. И то по твоя вина, момиче. Можеш да го убиеш, а не го убиваш. Кой знае защо ми се струва, че няма да останеш жива дълго време.

Цири потрепна, гледайки в огромните тъмни очи с формата на бадеми. Видя зъбите в полуотворената за усмивка уста — бяха толкова дребни, че усмивката изглеждаше неестествена. Това не бяха човешки очи и човешки зъби. Многоцветната девойка беше елфка.

— Време е да тръгваме — каза рязко Гиселхер, онзи с червената превръзка на челото си, явно водачът им. — Наистина продължи прекалено дълго. Мистле, довърши тоя нещастник.

Късо подстриганата се приближи, вдигна меча си.

— Милост! — извика Скомлик, падайки на колене. — Не ме убивайте! Имам малки деца… Мънички…

Девойката го удари рязко, завъртайки се. Кръвта плисна, оставяйки неправилна ивица от кафеникави точици върху бялата стена.

— Не мога да понасям малки деца — каза остриганата, докато с бързо движение на пръстите си забърсваше кръвта от острието.

— Не стой, Мистле — напомни й мъжът с червената превръзка. — По конете! Трябва да се омитаме оттук! Това е нилфгардско селище, тук нямаме приятели!

Плъховете светкавично напуснаха кръчмата. Цири не знаеше какво да прави, но нямаше време за чудене. Мистле, късо подстриганата девойка, я побутна към вратата.

Пред кръчмата, сред парчетата от халбите си и сред оглозганите кости, лежаха нисирите, които бяха охранявали входа. Откъм селището тичаха въоръжени с копия заселници, но при вида на излизащите навън Плъхове веднага се скриха между къщите.

— Яздиш ли на кон? — извика Мистле на Цири.

— Да…

— Тогава се качвай на някой — и препускай! За главите ни е обявена награда, а това е нилфгардско село. Всички вече са се хванали за лъковете и рохатините13! Препускай след Гиселхер! Насред улицата! По-надалеч от къщите!

С лекота Цири прескочи ниската ограда, хвана юздите на един от конете на хващачите, скочи на седлото и удари коня по задника с плоската страна на меча, който така и не беше изпускала. Препусна в галоп, изпреварвайки Кайли и многоцветната елфка, която се казваше Искра. Понесе се след Плъховете в посока на мелницата. Видя как иззад ъгъла на една от къщурките изскочи човек с арбалет и се прицели в гърба на Гиселхер.

— Съсечи го! — чу иззад гърба си. — Съсечи го, момиче!

Цири се приведе напред на седлото, променяйки посоката на коня с дърпане на юздите и с натиск на краката, и замахна с меча. Човекът с арбалета се обърна и в последния миг тя видя изкривеното му от ужас лице. Вдигната за удар ръка се забави за момент и това беше достатъчно, за да може носещият се в галоп кон да премине покрай стрелеца. Цири чу изщракването на освобождаващата се тетива, конят извили и се изправи на задните си крака. Цири измъкна краката от стремената, моментално скочи и се приземи приклекнала. Приближилата се Искра се наведе от седлото, замахна рязко и съсече стрелеца през тила. Той падна на колене, а после — и по лице; вдигна се облак прах. Раненият кон цвилеше и подскачаше наблизо и най-накрая се понесе между къщите, хвърляйки къчове.

— Идиотка! — извика елфката, преминавайки покрай Цири. — Проклета идиотка!

— Скачай! — извика Кайли, приближавайки се към нея. Цири притича, хвана протегнатата ръка. От удара се олюля, ставата на рамото й изпука, но тя успя да скочи на коня и да се хване за раменете на светлокосия Плъх. Препуснаха в галоп, минавайки покрай Искра. Елфката се върна, за да се разправи с още един стрелец на арбалет, който хвърли оръжието си и побягна към плевнята. Искра го настигна без усилие. Цири извърна глава. Чу как стрелецът изкрещя — кратко и диво като звяр.

Догони ги Мистле, водейки оседлан кон за юздите. Извика нещо. Цири не разбра думите, но веднага съобрази какво трябва да направи. Пусна раменете на Кайли и скочи на земята в движение. Затича се към конете, които се бяха приближили на опасно разстояние от сградите. Мистле й хвърли юздата, обърна се и извика предупредително. Цири се обърна точно навреме, за да избегне с ловко странично завъртане коварен удар с копие, нанесен от якичък заселник, който беше изскочил от свинарника.

Това, което се случи после, дълго време я преследва в сънищата й. Тя помнеше всичко, всяко движение. Страничното завъртане, което я спаси от удара на копието, й предостави идеална позиция за атака. Типът с копието, силно наведен напред, не можеше нито да отскочи, нито да се предпази с оръжието, което държеше и с двете си ръце. Цири нанесе плосък удар, правейки обратен полупирует. За миг видя отворената за вик уста върху обраслото с няколкодневна брада лице. Видя плешивината над челото и по-светлата кожа над линията, отбелязваща къде е стояла предпазващата от изгаряне шапка. А после всичко, което виждаше, беше заслонено от фонтан кръв.

Тя все още държеше коня за юздите; животното се уплаши от зловещия вой, дръпна я и я повали на колене. Цири не изпусна юздите. Раненият виеше и хриптеше, мяташе се конвулсивно по сламата и купчините тор, а кръвта извираше от него като от заклана свиня. Цири чувстваше как стомахът й се надига към гърлото.

Искра спря коня си наблизо. Тя хвана юздата на тъпчещия на място кон на Цири и дръпна силно, вдигайки на крака все още вкопчената в ремъка девойка.

— На седлото! — изкрещя Искра. — И тръгвай!

Цири успя да се сдържи и да не повърне, след което скочи върху седлото. По меча, който не изпускаше от ръцете си, имаше кръв. Тя с усилие се сдържа да не го хвърли колкото се може по-надалеч.

От прохода между къщурките излетя Мистле, влачейки след себе си двама души. Единият успя да се изтръгне, побягна и прескочи оградата, вторият получи удар с меч и падна на колене, хващайки се с двете си ръце за главата…

Цири и елфката препуснаха в галоп, но веднага спряха конете, защото откъм мелницата се връщаше Гиселхер, следван от останалите елфи. Окуражавайки се с викове, зад тях се носеше тълпа от въоръжени заселници.

— След нас! — извика в движение Гиселхер. — След нас, Мистле! Към реката!

Мистле, наведена настрани, дръпна юздите и се понесе след тях, като прескачаше ниските оградки на дворовете. Цири притисна глава към гривата на коня и също препусна след останалите. До нея в галоп се носеше Искра. Вятърът развяваше прекрасните й тъмни коси и разкриваше мъничко ушенце с остър връх, украсено с дребна обеца.

Раненият от Мистле все още пълзеше на колене насред пътя, олюлявайки се и хванал с двете си ръце окървавената си глава. Искра промени посоката на коня си, приближи се към него и му нанесе удар с всички сили отгоре надолу с меча. Раненият изкрещя. Цири видя как отсечените му пръсти се разлетяха встрани като трески от разсечена съчка и паднаха на земята като дебели бели червеи.

С огромно усилие Цири се сдържа да не повърне.

При една дупка в оградата на селището ги чакаха Мистле и Кайли, останалите Плъхове вече бяха далече. Четиримата се понесоха в галоп, прекосиха рекичката, пръскайки вода на височината на конските глави. Наведени и притиснали бузи към гривите, те излязоха на пясъчен склон и препуснаха през изпълнено с лупина виолетово поле. Искра, която беше с най-добър кон, се откъсна напред.

Понесоха се към една гора, сред сенки и влага, между дънерите на букове. Настигнаха Гиселхер и останалите, но забавиха ход само за миг. Гората свърши, те излязоха в поле с калунови храсти и отново препуснаха в галоп. Скоро Цири и Кайли започнаха да изостават — конете на хващачите не можеха да издържат на темпото на прекрасните расови жребци на Плъховете. Цири имаше допълнителни затруднения — едва докосваше с крака стремената на едрия кон, а в движение не можеше да ги повдигне. Умееше да язди без стремена не по-лошо, отколкото с тях, но знаеше, че няма да издържи дълго на галопа в тази поза.

За щастие след няколко минути Гиселхер спря предната групичка и изчака тя и Кайли да се присъединят към тях. Цири премина в тръс. Не можеше да вдигне стремената, защото в ремъците нямаше дупчици. Затова без да намалява скоростта, прехвърли десния си крак над лъка на седлото и седна по дамски.

Когато Мистле видя позата на девойката, се разсмя.

— Виждаш ли, Гиселхер, тя е не само акробатка, но и циркова артистка. Ех, Кайли, откъде го намери това дяволче?

Искра, сдържайки красивата си кафява кобила, все така суха и напираща да премине в галоп, се приближи, избутвайки сивия кон на Цири. Той изпръхтя и отстъпи. Цири дръпна юздата, навеждайки се назад в седлото.

— Знаеш ли защо си още жива, кретенке? — попита елфката, отмятайки косите си от челото. — Селянинът, когото милосърдно пощади, натисна спусъка преждевременно и уцели коня ти, а не теб. Иначе сега щеше да имаш стрела в гърба. За какво го носиш този меч?

— Остави я, Искра — каза Мистле, опипвайки мократа от пот шия на коня си. — Гиселхер, трябва да забавим темпото, иначе ще уморим конете! Нали никой не ни гони?

— Трябва да прекосим Велда колкото се може по-бързо — отговори Гиселхер. — От другата страна на реката ще отдъхнем. Кайли, как е твоят кон?

— Ще издържи. Не е расов, не може да участва в надбягвания, но е силен.

— Тогава да потегляме!

— Момент — каза Искра. — А тази сополанка?

Гиселхер се огледа, оправи червената превръзка на челото си, задържа поглед върху Цири. Лицето му сега приличаше малко на лицето на Кайли — същата зловеща извивка на устните, същите присвити очи, същите остри и изпъкнали скули. Обаче той беше по-голям от светлокосия. Синкавите сенки върху бузите показваха, че вече се бръсне редовно.

— Наистина — изрече той дрезгаво. — Какво да правим с теб, момиче?

Цири наведе глава.

— Тя ми помогна — обади се Кайли. — Ако не беше тя, онзи нещастник щеше да ме прикове към стълба…

— Всички в селото видяха как избяга с нас — добави Мистле. — Съсече един, той едва ли ще оцелее. Това са заселници от Нилфгард. Ако момичето им попадне в ръцете, ще я убият. Не можем да я изоставим.

Искра изсумтя гневно, но Гиселхер махна с ръка.

— Нека дойде с нас до Велда — реши той. — А там ще видим. Седни на коня както трябва, момиче. Ако изостанеш, няма да те чакаме. Разбра ли?

Цири побърза да кимне.

— Говори, момиче. Каква си ти? Откъде си? Как се казваш? Защо те ескортираха?

Цири наведе глава. Докато яздеха, имаше достатъчно време, за да се опита да измисли някаква история. Тя измисли няколко. Но главатарят на Плъховете не приличаше на човек, който би повярвал на някоя от тях.

— Е? — подкани я Гиселхер. — Пътуваш с нас от няколко часа. Спирахме за почивка, а още не съм ти чул гласа. Да не си няма?

Огънят лумна нагоре заедно със сноп искри, заливайки руините на пастирската колиба с вълна златист блясък. Сякаш подчинявайки се на заповед на Гиселхер, огънят освети лицето на девойката, за да може по-лесно да се прочетат лъжата и фалшът върху лицето й. „Та аз не мога да им разкрия истината — помисли си Цири с отчаяние. — Та те са разбойници. Бандити. Ако научат за нилфгардците, за това, че хващачите щяха да вземат награда за мен, може да решат самите те да приберат наградата. Освен това истината е прекалено неправдоподобна, за да повярват в нея.“

— Взехме те от селището — продължи бавно главатарят на бандата. — Доведохме те тук, в едно от нашите скривалища. Дадохме ти храна. Седиш край нашия огън. Така че говори — каква си ти?

— Остави я на мира — обади се изведнъж Мистле. — Като те погледна, Гиселхер, все едно виждам някой нисир, хващач или един от онези нилфгардски кучи синове. И се чувствам като на разпит, завързана в стая за разпити пред скамейката на палача!

— Мистле е права — обади се светлокосият младеж с късото кожухче. Цири потрепна, когато чу акцента му. — Момичето явно не иска да казва коя е и има право на това. Когато се присъединих към вас, аз също не бях много приказлив. Не исках да узнавате, че съм един от нилфгардските кучи синове…

— Престани, Реф — махна с ръка Гиселхер. — При теб беше съвсем различно. А ти, Мистле, преувеличаваш. Това не е никакъв разпит. Просто искам да чуя каква е тя и откъде е. Веднага щом науча, ще й посоча пътя към вкъщи, това е всичко. Как мога да го направя, ако не знам…

— Ти нищо не знаеш — извърна поглед Мистле. — Дори дали тя всъщност има дом. Аз си мисля, че няма. Хващачите са я уловили на пътя, когато е била сама. Това е нещо обичайно за тези страхливци. Ако я пратиш да ходи накъдето й видят очите, тя няма да оцелее в гората. Ще я разкъсат вълците или ще умре от глад.

— Тогава какво да правим с нея? — с юношески бас каза ниският здравеняк, разбърквайки огъня. — Да я оставим близо до някое село?

— Прекрасна идея, Асе — усмихна се Мистле. — Не знаеш ли какви са селяните? Никога не им достига работна ръка. Ще пратят момичето да пасе добитъка, като преди това ще й счупят крака, за да не може да избяга. През нощта ще я смятат за ничия, а може би дори за обща собственост. Ще си плаща за яденето и за покрива над главата, знаеш с какво. А през пролетта, изпаднала в родилна треска, ще ражда нечий изтърсак в мръсния свинарник.

— Ако има кон и меч — каза бавно Гиселхер, все още загледан в Цири, — не бих искал да съм на мястото на онзи, който ще се опита да й счупи крака. Или да й направи изтърсак. Нали видяхте танца й в кръчмата с оня хващач, когото после Мистле уби? Той се въртеше във въздуха, а тя отскачаше, сякаш нищо не е станало… Да, наистина не ме интересуват особено името й и рода й, но бих се радвал да узная къде е научила тези номера…

— Номерата й няма да я спасят — обади се неочаквано Искра, която до момента беше заета с точенето на меча си. — Тя може само да танцува. За да оцелее, трябва да може да убива, а тя не умее това.

— Може и да умее — озъби се Кайли. — Когато съсече през шията оня заселник в селището, кръвта му плисна на половин сажен нагоре…

— А тя самата за малко да припадне при вида му — изсумтя елфката.

— Та тя е още дете — вметна Мистле. — Досещам се каква е и къде е научила номерцата си. Случвало ми се е да срещам такива. Танцьорка или акробатка от някоя пътуваща трупа.

— Откога започнахме да се интересуваме от танцьорки и акробатки? — изсумтя отново Искра. — По дяволите, полунощ наближава, спи ми се. Да приключваме вече с тия празни приказки. Трябва да се наспим и да отпочинем, за да можем утре вечерта да сме в Ковачница. Нали не сте забравили, че тамошният кмет е издал Кайли на нисирите? Така че цялото им село трябва да научи какво означава нощта да приеме червен облик. А девойката? Има си кон, има си меч. Честно си ги заработи. Ще й дадем малко ядене и пари. Задето спаси Кайли. И нека върви накъдето иска, нека сама се грижи за себе си…

— Добре — със стиснати устни процеди Цири и се изправи.

Настана тишина, нарушавана единствено от пращенето на огъня. Плъховете я гледаха с любопитство и чакаха.

— Добре — повтори тя, учудвайки се колко чуждо й звучи гласът й. — Не сте ми притрябвали, не съм ви молила… И изобщо не искам да оставам с вас! Веднага си тръгвам…

— Значи изобщо не си няма — отбеляза навъсено Гиселхер. — Умееш да говориш и при това с нахалство…

— Вижте очите й! — изсумтя Искра. — Вижте как държи главата си. Хищна птица! Младо соколче!

— Искаш да си тръгваш? — каза Кайли. — А къде, ако мога да попитам?

— Какво ви интересува? — извика Цири, а очите й запламтяха със зелен блясък. — Аз питам ли ви накъде отивате? Това не ме интересува! И вие също не ме интересувате! Нямам нужда от вас! Ще успея… Ще се справя! Сама!

— Сама? — повтори Мистле, усмихвайки се странно.

Цири млъкна и наведе глава. Плъховете също мълчаха.

— Сега е нощ — каза Гиселхер най-накрая. — Нощем не се язди. Никой не язди сам, момиче. Тези, които са сами, загиват. Там, около конете, има чулове и кожи. Избери си нещо. Нощем в планините е студено. Какво си ме зяпнала с тези твои зелени фенери? Спретни си постеля и лягай да спиш. Трябва да отпочинеш.

След кратък размисъл Цири го послуша. Когато се върна, влачейки одеяло и една от кожите, Плъховете вече не седяха около огъня. Стояха наредени в полукръг, а червеният отблясък на огъня се отразяваше в очите им.

— Ние сме Плъховете на Пограничието — изрече с гордост Гиселхер. — Усещаме плячката от цяла миля. Не ни е страх от капани. И няма нищо, което да не можем да прегризем. Ние сме Плъховете. Ела тук, момиче.

Цири го послуша.

— Ти си нямаш нищо — продължи Гиселхер, подавайки й украсен със сребро колан. — Вземи поне това.

— Нямаш си нищо и никого — каза Мистле и с усмивка наметна върху раменете й зелен сатенен кафтан, след което й тикна в ръцете ажурена блузка.

— Нямаш си нищо — рече Кайли, а неговият подарък беше кинжал в ножница, искряща от скъпоценни камъни. — Ти си сама.

— Нямаш си никого — повтори след него Асе. Цири прие орнаментен портупей14.

— Нямаш си близки — произнесе с нилфгардски акцент Реф и й връчи чифт ръкавици от мека кожа. — Нямаш си близки и…

— Навсякъде ще бъдеш чужда — довърши с привидно безразличие Искра и бързо и безцеремонно надяна на главата на Цири шапка с фазанови пера. — Навсякъде чужда и винаги различна. Как да те наричаме, малко соколче?

Цири я погледна в очите.

— Gvalch’ca.

Елфката се разсмя.

— Когато вече започнеш да говориш, говориш на много езици. Малко соколче! Ще носиш име на Стария народ, име, което сама си избра. Ще бъдеш Фалка.

Фалка.

Не можа да заспи. Конете тъпчеха и пръхтяха в тъмнината, вятърът шумеше в короните на елите. Небето искреше от звезди. Окото, което толкова много дни й беше верен водач в каменната пустиня, светеше ярко. Окото сочеше запад. Но Цири вече не беше сигурна, че това е правилната посока. Не беше сигурна в нищо.

Не можеше да заспи, макар че за пръв път от много дни се чувстваше в безопасност. Вече не беше сама. Беше си спретнала легло от клони малко встрани, по-далеч от Плъховете, които спяха върху нагрятия от огъня глинен под на разрушената колиба. Беше далеч от тях, но чувстваше тяхната близост и присъствие. Не беше сама.

Чу тихи стъпки.

— Не се бой…

Кайли.

— Няма да им кажа — прошепна светлокосият Плъх, клякайки и навеждайки се над нея. — За това, че те търси Нилфгард. Няма да им кажа за наградата, която е обещал за теб префектът от Амарило. Там, в кръчмата, ти ми спаси живота. Ще ти се отблагодаря. С нещо приятно. Сега.

Легна до нея, бавно и внимателно. Цири се опита да се измъкне, но Кайли я притисна към постелята с движение, което не бе грубо, но беше силно и решително. Леко сложи пръсти върху устните й. Това беше излишно — Цири беше парализирана от страх, а от свитото й, болезнено сухо гърло не можеше да излезе нито звук, дори да поискаше да извика. Но тя не искаше. Тишината и мракът бяха нещо по-добро. По-безопасно. Уютно. Скриваха страха и срама й. Тя изохка.

— Тихо, малката — прошепна Кайли, докато внимателно разкопчаваше блузката й. Бавно, с меки движения измъкна дрехата през ръцете й и издърпа долната част на ризата й над бедрата. — И не се бой. Ще видиш колко е приятно.

Цири потрепери от докосването на сухата, груба и грапава длан. Лежеше неподвижно, напрегната и вцепенена, изпълнена със сковаващ страх и отвращение, усещаше горещи вълни по слепоочието и бузите си. Кайли мушна лявата й ръка под главата й и се примъкна по-близо до нея, опитвайки се да отмести дясната й ръка, с която тя беше хванала долната част на ризата си и напразно се опитваше да я придърпа отново надолу. Тя започна да трепери.

В околния мрак изведнъж долови движение, почувства разтърсване, чу звук от ритник.

— Да не се побърка, Мистле? — промърмори Кайли, леко надигайки се.

— Остави я, свиня такава!

— Махай се! Отивай да спиш.

— Остави я на спокойствие, ти казах!

— А аз да не би да я безпокоя? Тя да не крещи или да се дърпа? Само исках да я гушна преди лягане. Не се бъркай.

— Махай се оттук или ще те ръгна.

Цири чу проскърцването на кинжал в метална ножница.

— Не се шегувам — изрече Мистле, слабо открояваща се в мрака над тях. — Отивай при момчетата. По-бързо.

Кайли седна, изруга под нос, после безмълвно стана и бързо си отиде.

Цири почувства как по бузите й текат сълзи. Бързо, все по-бързо. Пълзяха като подвижни червеи към косата около ушите й. Мистле легна до нея, грижливо я покри с кожата. Но не оправи раздърпаната риза. Остави я така, както си беше, Цири отново затрепери.

— Тихо, Фалка. Всичко е наред.

Мистле беше топла, миришеше на смола и дим. Дланта й беше по-малка от дланта на Кайли, по-деликатна, по-мека. По-приятна. Но докосването и накара Цири отново да се напрегне, тялото й отново се скова от страх и отвращение, бузите й пламнаха и гърлото й се сви. Мистле се притисна към нея, галейки я нежно и шепнейки успокояващо, но в същото време дребната й длан неотстъпно пълзеше като горещ охлюв — спокоен, сигурен, решителен, наясно със своя път и с целта си. Цири почувства как железните щипки на отвращението и страха се разтварят и я пускат, почувства как се измъква от обятията им и се спуска надолу, дълбоко, все по-надълбоко, в топло и мокро блато на смирение и безсилно покорство. Отвратително и унизително приятно покорство.

Изстена гласно, отчаяно. Дъхът на Мистле пареше шията й; кадифените и влажни устни гъделичкаха ръцете й и ключицата, бавно местейки се надолу. Цири изстена отново.

— Тихо, Соколче — прошепна Мистле, внимателно пъхвайки ръката й под главата й. — Вече няма да бъдеш сама. Няма.

Цири стана на разсъмване. Измъкна се изпод кожата бавно и внимателно, за да не събуди Мистле, която спеше с полуотворена уста и с ръка върху очите. Ръката й беше покрита с гъша кожа. Цири грижливо зави девойката и леко я целуна по подстриганата, стърчаща като четка коса. Мистле измърка в съня си. Цири изтри сълзата от бузата си.

Вече не беше сама.

Останалите Плъхове също спяха, някой хъркаше гръмогласно, някой също толкова гръмко изпусна газове. Искра лежеше с ръка върху гърдите на Гиселхер, буйните й коси бяха разпилени в безпорядък. Конете пръхтяха и пристъпваха, наблизо кълвач дълбаеше кората на бор с къси поредици от удари.

Цири притича до реката. Ми се дълго, потрепервайки от студ. Миеше се с резки движения на треперещите си ръце, стараейки се да измие от себе си това, което беше невъзможно да се измие. По бузите й се стичаха сълзи.

Фалка.

Водата се пенеше и шумеше върху камъните и плуваше към далечината, към мъглата.

Всичко плуваше към далечината. Към мъглата.

Всичко.

Те бяха измет. Бяха необичайна сбирщина, родена от войната, нещастието и презрението. Войната, нещастието и презрението ги бяха свързали и ги бяха изхвърлили на един и същ бряг, така както пълноводната река изхвърля по бреговете черни, дрейфуващи и изгладени от камъните парчета дърво.

Кайли се бе събудил сред дим, огън и кръв, в разграбена малка крепост, между труповете на родителите си, братята и сестрите си. Докато бродеше по осеяния с трупове двор, се натъкна на Реф, войник от наказателния корпус, който император Емхир вар Емрейс беше изпратил, за да усмири бунтовете в Ебинг. Реф беше един от тези, които бяха превзели и разграбили крепостта след два дни обсада. След превземането на крепостта приятелите на Реф го бяха изоставили, макар че той беше още жив. Ала полагането на грижи за ранените не е сред обичаите на главорезите от нилфгардските специални части.

Отначало Кайли искаше да убие Реф. Обаче не му се искаше да броди сам. А Реф, както и Кайли, беше на шестнайсет години.

Заедно лижеха раните си. Заедно убиха и ограбиха събирача на данъци, заедно се напиха в кръчмата, а после, когато яздеха през селото върху трофейните коне, разхвърляха наоколо остатъците от ограбените пари, като при това се смееха до припадък.

Заедно бягаха от преследванията на нисири и нилфгардски патрули.

Гиселхер беше дезертирал от армията. Най-вероятно това беше армията на владетеля на Гесо, встъпила в съюз с въстаниците от Ебинг. Най-вероятно. Защото Гиселхер не беше много наясно къде са го замъкнали онези, които го бяха вербували. Тогава беше страшно пиян. След като изтрезня и по време на строевата подготовка получи първите си наказания от сержанта, избяга. Отначало бродеше сам, но когато нилфгардците разгромиха въстаническата конфедерация, горите се напълниха с дезертьори и бегълци. Бегълците бързо се обединиха в банди. Гиселхер се присъедини към една от тях.

Бандата ограбваше и подпалваше села, нападаше конвои и кервани, бягаше и се криеше от ескадроните на нилфгардската кавалерия. Веднъж бандата на Гиселхер се натъкна на Горските елфи в шубраците и намери гибелта си под дъжд от стрели със сиви пера, сипещи се от всички страни. Една от стрелите рани Гиселхер в рамото, приковавайки го към близкото дърво. Елфката, която на сутринта измъкна стрелата и превърза раната му, се казваше Аениеведен.

Гиселхер никога не научи защо елфите са осъдили Аениеведен на изгнание, за какви провинения са я изпратили на смърт — защото за една свободна елфка самотата в тясната ивица, отделяща свободния Стар народ от хората, беше равносилна на смъртна присъда. Самотната елфка беше обречена да загине. Освен ако не си намереше спътник.

Аениеведен си намери спътник. Името й, което в свободен превод означаваше „Дете на огъня“, беше твърде трудно и твърде поетично за Гиселхер. Той я нарече Искра.

Мистле произхождаше от богато дворянско семейство от град Турн в Северен Маехт. Баща й, васал на княз Рудигер, се присъединил към въстаническата армия, загубил битката и изчезнал безследно. Когато населението на Турн избягало при вестта за пристигащата наказателна армия, прословутите „Миротворци от Гемера“, семейството на Мистле последвало всички останали, а самата Мистле се загубила в обхванатата от паника тълпа. Издокараната и изящна благородничка, която още от малка била носена в носилка, не била в състояние да поддържа темпото на бегълците. След три дни самотно скитане тя попаднала на вървящи след нилфгардците ловци-хора. Момичетата под седемнайсетгодишна възраст били ценни. Стига да са недокосвани. Ловците решили да проверят дали е недокосната. След проверката Мистле плакала цяла нощ.

В долината на река Велда керванът на ловците бил разгромен и избит до крак от банда нилфгардски мародери. Убити били всички ловци и пленници от мъжки пол. Пощадени били само девойките. Те не знаели защо. Неведението им не продължило дълго.

Мистле беше единствената оцеляла. От рова, в който се беше озовала — гола, покрита със синини, нечистотии, мръсотия и засъхнала кръв, — я измъкнал Асе, синът на селския ковач, преследващ нилфгардците от три дни, обезумял от желание да отмъсти за онова, което мародерите направили с баща му, майка му и сестрите му и за всичко, което беше видял, докато се бе крил в конопа.

Един ден всички те се срещнали на празника Ламас, Празникът на жътвата, в едно селце в Гесо. Войната и недоимъкът по това време все още почти не били засегнали земите над Горна Велда — селяните празнували Месеца на сърпа с весели забави и танци, както е по традиция.

Не им се наложило да се търсят дълго в развеселената тълпа. По твърде много белези се откроявали сред останалите. Прекалено много общи неща имали помежду си. Свързвала ги любовта към крещящите, шарени, необичайни дрехи, крадените дрънкулки, красивите коне, мечовете, които те не сваляли дори по време на танците. Откроявали се със своята дързост и арогантност, със самоувереността си, със своята рязкост и грубост.

И с презрението.

Бяха деца на Времето на презрение. И изпитваха единствено презрение към останалите. Разчитаха само на силата. Ловкостта на владеене на оръжието, придобита по пътищата. Решимостта. Бързият кон и острият меч.

И приятелите си. Компанията. Защото самотният загива — от глад, от меч, от стрели, от селски тояги, от бесилки и пожари. Самотният загива — заклан, съсечен, намушкан, осквернен, като играчка, предавана от едни ръце в други.

Срещнаха се на Празника на жътвата. Навъсеният, мургав, дългурест Гиселхер. Слабият, дългокос Кайли със злобни очи и устни, свити в противна гримаса. Реф, все още говорещ с нилфгардски акцент. Високата, дългокрака Мистле с подстригани, стърчащи като четка сламеноруси коси. Пъстрата Искра с огромни очи, гъвкава и ефирна в танца, бърза и убийствена в битките, с тънки устни и дребни елфически зъби. Широкоплещестият Асе със светъл, къдрав мъх на брадичката.

Предводител им стана Гиселхер. Нарекоха се Плъховете. Тогава някой ги назова така. Хареса им.

Грабеха и убиваха, а жестокостта им стана пословична.

Отначало нилфгардските префекти ги подценяваха. Бяха сигурни, че, подобно на другите банди, и те ще станат жертва на сплотени и разгневени селяни, ще се изпопребият и изколят помежду си, когато алчността към натрупаната плячка надделее над бандитската солидарност. Префектите бяха прави по отношение на останалите банди, но грешаха за Плъховете. Защото Плъховете, деца на презрението, презираха плячката. Нападаха, ограбваха и убиваха за развлечение, а заграбените от керваните на армията коне, добитък, зърно, фураж, сол, катран и дрехи раздаваха из селата. Разплащаха се с шепи злато и сребро с шивачите и занаятчиите за онова, което обичаха повече от всичко — оръжие, дрехи и украшения. Онези, които получаваха дарове от тях, ги хранеха, пояха, приемаха ги по домовете си и ги укриваха; и дори изтезавани до кръв от нилфгардците и нисирите, не издаваха маршрутите и скривалищата на Плъховете.

Префектите определяха високи награди — и отначало се намериха такива, които се полакомиха за нилфгардското злато. Но нощем колибите на доносниците биваха обхващани от пламъци, а бягащите от пожара умираха от остриетата на призрачни конници, кръжащи сред дима. Плъховете нападаха по плъховски. Тихо, коварно, жестоко. Плъховете обожаваха да убиват.

Префектите се захванаха с изпитания в борбата с другите банди способ — пробваха да изпратят сред Плъховете предатели. Не се получи. Плъховете не приемаха никого. Сплотената шесторка, родена от Времето на презрение, не желаеше натрапници, презираше ги.

До деня, в който не се появи ловка като акробатка сивокоса мълчалива девойка, за която Плъховете не знаеха нищо, освен едно — тя беше такава, каквито някога са били те, всеки от тях. Самотна и изпълнена с огорчение за всичко, което й е отнело Времето на презрение.

А във времената на презрение онези, които са сами, загиват.

Гиселхер, Кайли, Реф, Искра, Мистле, Асе и Фалка.

Префектът от Амарило страшно се учуди, когато му съобщиха, че Плъховете са станали седем.

— Седем? — учуди се префектът от Амарило, поглеждайки войника с недоверие. — Казваш, че са били седем, а не шест? Сигурен ли си?

— Да бях и толкова здрав, колкото съм сигурен! — отговори единственият оцелял от клането войник.

Пожеланието беше напълно уместно — главата и половината лице на войника беше бинтована с мръсни, напоени с кръв превръзки. Префектът, който беше участвал в не една битка, знаеше, че войникът е съсечен с меч отгоре, със самия връх на острието, с удар отляво — много точен и прецизен, изискващ опит и скорост, насочен към дясното ухо и бузата, незащитени от шлема.

— Разказвай.

— Пътувахме по брега на Велда към Турн — започна войникът. — Имахме заповед да конвоираме един от керваните на господин Евертсен, пътуващ на юг. Нападнаха ни при разрушен мост, когато преминавахме през реката. Единият фургон заседна, затова впрегнахме конете от другия, за да го измъкнем. Част от конвоя продължи нататък, а аз останах с петима и с пристава. И в този момент ни нападнаха. Приставът, преди да го убият, успя да извика, че това са Плъховете, а после те ни нападнаха. И изколиха всички до един. Когато видях това…

— Когато видя това — намръщи се префектът, — пришпори коня, за да избягаш. Но беше прекалено късно да си спасиш кожата.

— Настигна ме точно онази седмата, която отначало не бях забелязал — наведе глава войникът. — Девойка. Почти дете. Мислех, че Плъховете са я оставили най-отзад, защото е млада и неопитна.

Гостът на префекта излезе от сянката, в която стоеше до момента.

— Девойка? — попита той. — Как изглеждаше?

— Като всички тях. Изрисувана като елфка, пъстра като папагал, накичена с дрънкулки, с кадифе и брокат, с шапка с пера.

— Светлокоса?

— Като че ли да, господине. Като я видях да налита с коня, реших, че поне нея ще убия за отмъщение за приятелите ми, кръв за кръв… Минах отдясно, за да я ударя… и не знам как тя направи това, но не уцелих. Сякаш удрях призрак… Не знам как тази дяволица го направи… Макар че се предпазих, тя веднага ме уцели. Право в муцуната… Господа, бил съм се при Соден, при Алдерсберг. А сега получих от това дете белег за цял живот…

— Радвай се, че си жив — промърмори префектът, гледайки госта си. — И се радвай, че са те намерили съсечен на кръстопътя. Сега ще минаваш за герой. Ако беше избягал без борба, ако ми беше докладвал за загубата на конете и стоката без белег върху лицето, вече щеше да се люлееш на бесилото. Хайде, изчезвай. Връщай се в лечебницата.

Войникът излезе. Префектът се обърна към госта си:

— Сам виждате, уважаеми господин коронер, че службата тук не е лека, няма почивка, не оставаме без работа. Вие там, в столицата, си мислите, че в провинцията само си разправяме истории, пием бира, пощипваме девойките и вземаме подкупи. Никой не го е грижа да изпрати повече пари или хора, само ни дават заповеди: дай, направи, намери, вдигни всички на крака, тичай от сутрин до мрак… Имаме пет или шест банди, подобни на Плъховете. Наистина, Плъховете са най-страшните, но не минава и ден…

— Достатъчно, достатъчно — нацупи се Стефан Скелен. — Знам какво целите с оплакванията си, господин префекте. Но напразно. Никой няма да ви освободи от дадените заповеди, не разчитайте на това. Плъхове или не, банди или не, но издирванията трябва да продължат. С всички достъпни средства, до отмяна на заповедта. Това е повелята на императора.

— Търсим от три седмици — намръщи се префектът. — И то без да сме особено наясно кого или какво търсим — призрак, дух или игла в купа сено. А последствията? Само при мен няколко души изчезнаха безследно, със сигурност убити от бунтовниците или бандите на елфите. Казвам ви, господин коронер, щом досега не сме намерили тази ваша девойка, няма и да я намерим. Дори и да е била тук, в което се съмнявам. Освен ако…

Префектът млъкна, замисли се, гледайки коронера изпод вежди.

— Тази девойка… Седмата, която язди с Плъховете…

Кукумявката махна пренебрежително с ръка, стараейки се жестът му и изражението му да изглеждат убедително.

— Не, господин префект. Не търсете прекалено лесни решения. Изрисуваната полуелфка или някоя друга бандитка с брокат със сигурност не е девойката, която търсим. Със сигурност. Продължавайте търсенето. Това е заповед.

Префектът се намръщи, гледайки през прозореца.

— А с тази банда — добави с равнодушен глас коронерът на император Емхир, Стефан Скелен, наричан Кукумявката, — с тези Плъхове или както там ги наричат… Справете се с тях, господин префекте. В провинцията трябва да има ред. Изловете ги и ги избесете, без циркове и церемонии. Всичките.

— Лесно е да се каже — промърмори префектът. — Но ще направя каквото е по силите ми, уверете императора. И все пак мисля, че тази, седмата девойка, за по-сигурно трябва да се хване жива…

— Не — прекъсна го Кукумявката, внимавайки гласът му да не трепне. — Никакви изключения, да се обесят всички. Цялата седморка. Не искаме да чуваме нито дума повече за тях.