Време на презрение

Шеста глава

Събуди се от усещането за горещина. Веднага дойде на себе си от жегата, изгаряща кожата й като нагорещеното желязо на палач.

Не можеше да помръдне главата си, нещо я държеше. Дръпна се рязко и изкрещя от болка, чувствайки как кожата в областта на слепоочието й се разкъсва. Отвори очи. Камъкът, на който беше облегнала главата си, беше тъмнокафяв от засъхнала кръв. Опипа слепоочието си и усети под пръстите си твърд струпей. Съобрази, че е бил залепен за камъка и се е откъснал, когато е размърдала главата си. Раната й отново започна да кърви. Цири се изкашля, изхрачи се и изплю пясък заедно с гъстата, лепкава слюнка. Надигна се на лакти, после седна и се огледа.

От всички посоки я заобикаляше камениста, сиво-червена, осеяна с проломи и издатини равнина, тук-таме разнообразена от купчини камъни или огромни скали със странна форма. Високо над равнината висеше огромно нажежено слънце, което оцветяваше в жълто цялото небе и деформираше пейзажа чрез блясъка си и трепкането на въздуха.

„Къде съм?“

Докосна внимателно разбитото си, подпухнало слепоочие. Болеше. Много болеше. „Лошо съм се порязала — помисли си, — сигурно здравата съм се влачила по земята.“ В този момент видя раздърпаните си дрехи и откри нови огнища на болка — на кръста, по гърба, по ръцете и бедрата. При падането й прахта, острите песъчинки и дребният чакъл се бяха забили навсякъде — из косата, в ушите и дори в очите й, които горяха и сълзяха. Пламтяха дланите и лактите й, протрити до кръв.

Бавно и внимателно изпъна краката си и отново изстена, защото лявото й коляно реагира на движението с пронизваща, тъпа болка. Тя го опипа през кожата на панталоните, но не откри отоци. При дишането усещаше зловещо пробождане отстрани, а опитът да се наведе я накара да извика, прободена от остър спазъм в долната част на гърба. „Как съм се пребила — помисли си тя. — Но като че ли нищо не съм счупила. Ако бях счупила кост, щеше да ме боли много повече. Цяла съм, само че малко понатъртена. Мога да стана. И ще го направя.“

Бавно, икономисвайки движенията, тя зае нужната поза, неловко застана на колене, опитвайки се да предпази разбитото си коляно. После застана на четири крака, охкайки, стенейки и пъшкайки. След известно време, което й се стори цяла вечност, успя да се изправи. Но само за да се строполи отново върху камъните, защото световъртежът моментално подкоси краката й. Внезапно усети как й се повдига и се извъртя настрани. Нагорещените камъни я изгаряха като въглени.

— Няма да стана — изхлипа тя. — Не мога… Ще се изпека на това слънце…

В главата й пулсираше тъпа, коварна, неотстъпчива болка. Всяко нейно движение усилваше болката, затова Цири престана да се движи. Закри главата си с ръце, но жегата скоро стана непоносима. Осъзна, че все пак трябва да се скрие от нея. Преодоля обезсилващото съпротивление на наболяващото я тяло, и присвила очи от пробождащата болка в слепоочието, запълзя на четири крака към голям камък. Вятърът беше придал на камъка формата на странна гъба, чиято недооформена шапка хвърляше някаква сянка, макар и малка. Цири се сви на кълбо под нея, започна да кашля и да подсмърча.

Лежа, докато странстващото по небето слънце отново не я достигна с потоците изливащ се отгоре огън. Изпълзя до другата страна на камъка, но установи, че това няма да й помогне. Слънцето беше в зенит, каменната гъба на практика нямаше сянка. Цири притисна длани към слепоочията си, разкъсвани от пронизваща болка.

Събуди се, усещайки как цялото й тяло трепери. Огненото кълбо на слънцето беше загубило ослепителния си златист цвят. Сега се беше спуснало по-ниско над назъбените скали и беше оранжево. Жегата беше понамаляла.

Цири с усилие седна и се огледа наоколо. Главоболието й беше поутихнало. Опипа главата си и установи, че жегата е изсушила струпея на слепоочието й, превръщайки го в твърда, хлъзгава коричка. Обаче тялото продължаваше да я боли, струваше й се, че на него няма нито едно здраво място. Тя се изкашля, пясъкът в зъбите й изскърца; опита се да се изплюе. Безуспешно. Опря гръб на камъка, все още излъчващ топлина. „Най-накрая престана да пече — помисли си тя. — Сега, когато слънцето залязва, вече може да се понася, а скоро…

Скоро ще падне нощ.“

Тя потрепери.

„Къде се намирам, по дяволите? Как да се измъкна оттук? И накъде? В коя посока трябва да тръгна? А може би не трябва да помръдвам оттук, а да чакам да ме намерят? Та нали ще ме търсят. Гералт. Йенефер. Та нали те няма да ме оставят сама…“

Отново се опита да се изплюе и отново не успя. И тогава разбра.

Жаждата.

Тя си спомняше. Още тогава, по време на бягството й, я измъчваше жажда. На седлото на врания кон, на който се беше качила, за да избяга към Кулата на чайката, имаше дървена манерка, тя помнеше добре това. Но тогава не можеше нито да я отвори, нито да я вземе със себе си, нямаше време. А сега нямаше манерка. Сега нямаше нищо. Нищо, освен острите нагорещени камъни, освен опъващия кожата й струпей на слепоочието, освен болката по цялото тяло и пресъхналото гърло, което не можеше да навлажни дори чрез преглъщане на слюнка.

„Не мога да остана тук. Трябва да потърся вода. Ако не намеря вода, ще умра.“

Тя опита да се надигне, наранявайки пръстите си от дращене по каменната гъба. Изправи се. Направи крачка. И със стон падна на четири крака, повалена от сух пристъп на гадене. Обхванаха я спазми и толкова силен световъртеж, че се наложи пак да легне.

„Безсилна съм. И сама. Отново. Всички ме предадоха, зарязаха ме, оставиха ме сама. Както някога…“

Цири почувства как невидими пипала стискат гърлото й, как болезнено се свиват мускулите на челюстите й, как започват да треперят напуканите й устни. Тя си спомни думите на Йенефер: „Няма по-отвратителна гледка от плачеща магьосница.“ „Но нали мен никой няма да ме види тук? Никой…“

Свита на кълбо под каменната гъба, Цири изхлипа и избухна в зловещ плач. Без сълзи.

Когато най-накрая вдигна подпухналите си, непослушни клепачи, тя видя, че жегата се е смекчила още повече, а небето, допреди малко жълто, беше придобило обичайния си тъмносин цвят, и — о, чудо! — по него се виждаха тънките бели нишки на облаци. Слънчевият диск беше почервенял, беше се спуснал още по-ниско, но все още изливаше върху пустинята вълни от пулсираща жега. А може би жегата извираше от нагорещените камъни?

Цири седна, констатирайки, че болката в главата й и в разбитото й тяло е престанала да я тормози. Сега тя беше нищо в сравнение със засмукващата болка, нарастваща в стомаха й, и с жестокото, каращо я да кашля стържене в пресъхналото гърло.

„Няма да се поддам — помисли си. — Не бива да се поддавам. Както и в Каер Морхен, трябва да стана, да се преборя, да победя, да задуша болката и слабостта в себе си. Трябва да стана и да вървя. Сега поне знам посоките. Там, където сега е слънцето, е запад. Трябва да вървя, трябва да намеря вода и нещо за ядене. Длъжна съм. Иначе ще загина. Това е пустиня. Попаднала съм в пустиня. Това, в което влязох в Кулата на чайката, е бил магически портал, магьосническо приспособление, с помощта на което е възможно пренасянето на големи разстояния…“

Порталът в Тор Лара беше доста странен. Когато избяга на последния етаж, установи, че там няма нищо, дори прозорци, само голи, покрити с плесен стени. И на една от стените изведнъж се запали неправилен овал, излъчващ бяла светлина. Тя се поколеба, но порталът я притегляше, приканваше я, направо я молеше да мине през него. А друг изход нямаше, само този светещ овал. Така че тя затвори очи и пристъпи през него.

А после имаше само ослепителна яркост и шеметен водовъртеж, вихър, лишаващ от дъх и притискащ ребрата. Тя помнеше и полет в тишина, студ и пустота, а после отново избухване и бушуващ въздух. Над нея всичко беше синьо, а отдолу беше мъглива сивота…

Порталът я изстреля в полет, както орле пуска прекалено тежка за него риба. Когато падна върху камъните, веднага изгуби съзнание. Не знаеше за колко време.

„В храма съм чела за порталите — спомни си тя и изтръска пясъка от косите си. — В книгите се споменаваше за телепортали, действащи изкривено или хаотично и пренасящи до неясно къде. Порталът в Кулата на чайката е бил точно такъв. Изхвърлил ме е някъде на края на света. Никой не знае къде. Никой няма да ме търси тук и никой няма да ме намери. Ако остана тук, ще умра.“

Изправи се. Мобилизирайки всичките си сили и придържайки се за скалата, направи първата си крачка. После втора. И трета.

Още с първите крачки разбра, че токите на десния й ботуш са скъсани и горната част на ботуша се смъква, затруднявайки ходенето. Седна, този път умишлено, а не по принуда, и огледа дрехите и снаряжението си. Съсредоточи се върху това действие и забрави за умората и болката.

Първото, което откри, беше камата й. Беше забравила за нея — ножницата се беше плъзнала назад, към гърба й. На колана й, до камата, както обикновено, беше окачена малка кесия. Подарък от Йенефер. Кесията съдържаше онова, което „една дама винаги трябва да има в себе си“. Цири развърза кесийката. За жалост стандартната екипировка за дами не беше разчетена за ситуацията, в която беше изпаднала. В кесията имаше гребен от костенурка, универсално ножче-пила за нокти, опакован, стерилизиран тампон от ленена тъкан и малка кутийка с крем за ръце.

Цири веднага намаза с крема горещото си лице и устните си и моментално облиза влагата. Без да му мисли много, излиза набързо кутийката, наслаждавайки се на мазнината и капчиците успокоителна влага. Използваните за ароматизиране на крема лайка, амбра и камфор имаха отвратителен вкус, но й подействаха освежаващо.

Тя завърза ботуша си с измъкнато от ръкава ремъче, изправи се и тупна няколко пъти с крак за проба. Развърза тампона и направи от него широк бинт, с който превърза разбитото си слепоочие и изгореното от слънцето чело.

Стана на крака, оправи колана си, премести камата си по-близо до лявото бедро, машинално я измъкна от ножницата и провери с палец острието. Както и очакваше, беше наострено.

„Имам оръжие — помисли си. — Аз съм вещерка. Не, няма да загина тук. Глада ще го изтърпя — в храма на Мелителе понякога трябваше да се пости цели два дни. Но водата… Трябва да търся вода. Ще търся, докато не намеря. Тази проклета пустиня трябва да свършва някъде. Ако това беше голяма пустиня, щях да знам за нея, щях да я забележа на картите, които разглеждахме с Яре. Яре… Интересно, какво ли прави той сега…

Тръгвам — реши тя. — Тръгвам на запад — вижда се накъде залязва слънцето, това е единствената сигурна посока. Нали аз никога не бъркам, винаги знам в коя посока трябва да се върви. Ако се наложи, ще вървя цяла нощ. Аз съм вещерка. Веднага, щом се върнат силите ми, ще започна да тичам, като по Пътя. Тогава ще достигна бързо до края на пустинята. Ще издържа. Трябва да издържа… Ха, Гералт сигурно неведнъж е бил в пустини като тази, а кой знае, може да е бил и в по-лоши…

Тръгвам.“

Пейзажът не се беше променил след първия час ходене. Наоколо все така нямаше нищо друго освен камъни, сиво-червени, остри, премятащи се под краката, изискващи да се стъпва предпазливо. От пукнатините редките храсти, сухи и бодливи, протягаха оплетените си клони към нея. При първия попаднал й храст Цири се забави, надявайки се да намери листа или млади клонки, които да може да изсмуче или сдъвче. Но храстът имаше само разраняващи пръстите тръни. От него дори не можеше да се издяла тояга. Вторият и третият храст бяха същите и тя спря да обръща внимание на следващите — отминаваше ги, без да се спира.

Смрачи се бързо. Слънцето се спусна към назъбения хоризонт, небето се обагри в червено и пурпурно. Със здрачаването захладня. Отначало това я зарадва — студът облекчаваше изгорената кожа. Обаче скоро стана още по-студено и започнаха да й тракат зъбите. Тя ускори крачка, надявайки се, че ще се сгрее, но усилието отново пробуди болката в хълбока и коленете. Започна да накуцва. Отгоре на всичко слънцето се скри изцяло зад хоризонта и моментално се спусна мрак. Беше новолуние, а звездите, от които искреше цялото небе, не помагаха. Скоро Цири престана да вижда къде стъпва. Няколко пъти падна, раздирайки болезнено кожата на китките си. Два пъти стъпалата й пропадаха в пукнатини между камъните и единствено заучените вещерски движения я спасиха от счупване или изкълчване на краката. Осъзна, че така няма да се получи нищо — ходенето в тъмнината беше невъзможно.

Седна на един плосък базалтов блок, чувствайки обезоръжаващо отчаяние. Нямаше представа дали е успяла да спази посоката — отдавна беше изгубила от поглед точката, в която слънцето беше изчезнало зад хоризонта. Около нея вече имаше само кадифена, непрогледна тъмнина. И пронизващ студ. Студ, който я парализираше, жилеше ставите й и я караше да се свива и да се опитва да скрие глава между наболяващите я рамене. Цири започна да тъгува по слънцето, макар да знаеше, че заедно с неговото завръщане върху камъните отново ще започне да се лее жега, която тя нямаше да може да понесе и заради която нямаше да е в състояние да продължи да ходи. Момичето усети как гърлото й отново се свива от желание да заплаче, как я обземат отчаяние и безнадеждност. Но този път отчаянието и безнадеждността се смениха с гняв.

— Няма да плача! — извика тя в мрака. — Аз съм вещерка! Аз съм… Магьосница.

Цири вдигна ръце, притисна длани към слепоочието си. Силата е навсякъде. Във водата, във въздуха, в земята…

Бързо се изправи и протегна ръце; бавно и неуверено направи няколко крачки, трескаво търсейки извори. Провървя й. Почти веднага почувства в ушите си познатия шум и пулсиране, почувства енергията, бликаща от водната жила, скрита дълбоко под земята. Започна да черпи Сила, предпазливо забавяйки дишането си; знаеше, че е отслабнала, а в такова състояние рязкото постъпване на кислород в мозъка й може да я накара да изгуби съзнание, което да обезсмисли усилията й. Енергията постепенно я изпълваше, донасяйки познатата моментна еуфория. Белите й дробове започнаха да работят по-бързо и ефективно. Цири овладя ускореното дишане — пренасищането с кислород също можеше да има фатални последици.

Получи се.

„Първо умората — помисли си тя. — Първо тази парализираща болка в ръцете и бедрата. После студът. Трябва да повиша температурата на тялото си…“

Постепенно си припомни жестовете и заклинанията. Някои от тях направи и изговори прекалено бързо — внезапно обзелите я спазми и световъртеж накараха коленете й да омекнат. Тя седна на базалтовата плоча, успокои треперещите си ръце и овладя накъсаното си, неритмично дишане.

Повтори формулата, налагайки си да бъде спокойна и прецизна, напълно съсредоточена. Този път резултатът беше незабавен. Разтри бедрата и врата си, по които усещаше обхващащата я топлина. Изправи се, почувства как умората изчезва, а наболяващите я мускули започнаха да се отпускат.

— Аз съм магьосница! — извика тя, вдигайки високо ръце в знак на триумф. — Яви се, безсмъртна Светлина. Призовавам те! Aen’drean va, eveigh Aine!

Малко топло кълбо от светлина се издигна от дланта й като пеперуда, хвърляйки върху камъните подвижна мозайка от сенки. С бавно движение на ръката Цири успокои кълбото и го премести така, че да увисне пред нея. Това не беше най-доброто решение — светлината я заслепяваше. Тя придвижи светлината зад гърба си, но и това нямаше добър ефект — собствената й сянка падна върху пътя й, влошавайки видимостта. Цири бавно премести светещата сфера отстрани, спря я малко по-високо от дясното си рамо. Макар кълбото да не можеше да се сравнява с истинската магическа Aine, девойката беше невероятно горда от своя подвиг.

— Ха! — възкликна тя надуто. — Жалко, че Йенефер не вижда това!

Цири тръгна нататък бодро и енергично, като крачеше бързо и избираше уверено пътя под мъждукащата и неуверена светлина, създавана от кълбото. Докато вървеше, се опитваше да си спомни и други заклинания, но нито едно от тях не беше подходящо за конкретната ситуация, при това някои изискваха твърде много усилия и тя малко се боеше от тях, не искаше да ги използва, без да е крайно необходимо. За съжаление не знаеше нито едно заклинание, способно да създаде храна или вода. Знаеше, че такива заклинания съществуват, но не умееше да използва нито едно от тях.

В светлината на магическата сфера мъртвата допреди малко пустиня изведнъж се изпълни с живот. Под краката на Цири тромаво прибягваха лъскави бръмбари и мъхнати паяци. Малък жълто-червен скорпион, влачещ след себе си сегментна опашка, бързо пресече пътя й и се скри в един процеп между камъните. Зелено гущерче с дълга опашка се стрелна в мрака, шумолейки върху чакъла. Пред нея се разбягаха някакви наподобяващи едри мишки гризачи, чевръсти и високо подскачащи на задните си лапи. На няколко пъти тя зърваше в тъмнината блясък на очи, а веднъж чу и смразяващо кръвта съскане, излизащо изпод една камара камъни. Ако преди това се беше надявала да хване нещо подходящо за ядене, то това съскане окончателно я отказа да търси в камъните. Започна да гледа внимателно в краката си, спомняйки си за всички онези гравюри, които беше разглеждала в Каер Морхен. Гигантски скорпион. Скарлетия. Ужасница. Вихт. Ламя. Ракопаяк. Чудовища, живеещи в пустините. Тя вървеше, боязливо се оглеждаше и внимателно се ослушваше, като стискаше с потната си длан дръжката на камата.

След няколко часа светещото кълбо помръкна и хвърляният около нея кръг светлина намаля и се разми. Цири едва успя да се съсредоточи и пак изрече заклинанието. За няколко секунди кълбото засвети ярко, но веднага помръкна отново. Положеното усилие я накара да се олюлее, пред очите й заиграха черни и червени петна. Тя седна тежко, карайки чакъла и камъчетата под нея да изскърцат.

Кълбото угасна напълно. Цири вече не се опитваше да направи заклинанието — изтощението, опустошението и липсата на енергия, които чувстваше, предварително обричаха опитите й на провал.

Пред нея, далеч на хоризонта, се надигаше неясен отблясък.

„Загубила съм пътя — с ужас осъзна тя. — Всичко съм объркала… Отначало вървях на запад, а сега слънцето ще изгрее право пред мен. Това означава…“

Тя почувства смазваща умора и сънливост, които не отстъпваха дори пред сковаващия я студ.

„Няма да заспя — реши тя. — Не бива да заспивам… Не бива…“

Събуди се от пронизващ студ и видя, че се развиделява. Сковаващата болка, идваща от вътрешността на корема й, и сухото и мъчително стържене в гърлото я накараха да дойде на себе си. Опита се да стане. Не успя. Наболяващите я вкочанени крайници не искаха да я слушат. Опипа почвата около себе си и усети влага под пръстите си.

— Вода… — изхриптя тя. — Вода!

Треперейки с цялото си тяло, тя се надигна на четири крака, притисна устни към базалтовата плоча и започна трескаво да събира с език капките роса от гладката повърхност на камъка и да изсмуква влагата от процепите. В един от тях се беше събрала почти половин шепа роса — изпи я заедно с пясъка и не се реши да я изплюе. Огледа се.

Внимателно, за да не пропусне нищо, събра с език капките от тръните на нисък храст, който по мистериозен начин беше успял да израсне между камъните. На земята лежеше камата й. Тя не помнеше кога я е измъкнала от ножницата. Острието беше мътно от тънък слой роса. Цири грижливо и прецизно облиза студения метал.

Преодолявайки сковаващата тялото й болка, тя запълзя на четири крака, търсейки влага по по-далечните камъни. Но златният диск на слънцето изскочи иззад каменистия хоризонт, заля пустинята с ослепителна жълта светлина и мигновено изсуши камъните. Цири посрещна с радост увеличаващата се топлина, но разбираше, че скоро, подложена на безмилостната жега, ще започне да тъгува за нощния студ.

Обърна се с гръб към яркото кълбо. Там, където беше то, беше изток. А тя трябваше да върви на запад.

Горещината нарастваше, бързо набираше сила, скоро стана непоносима. Към пладне така я беше изтощила, че тя, ще не ще, трябваше да промени посоката на движение, за да потърси сянка. Най-накрая намери укритие — голям, наподобяващ гъба камък. Изпълзя под него.

И в този момент забеляза лежащ между камъните предмет. Това беше напълно излизаната от нея кутийка от крем за ръце.

Цири вече нямаше достатъчно сили, за да заплаче.

Гладът и жаждата надделяха над умората и отчаянието. Олюлявайки се, тя възобнови похода си. Слънцето печеше.

Далеч, на хоризонта, зад трептящата завеса на горещината, тя различи нещо, което можеше да бъде единствено планинска верига. Много далечна планинска верига.

Когато падна нощ, тя с огромно усилие почерпи Сила, но успя да измагьоса кълбо едва след няколко опита и това така я изтощи, че вече не можеше да продължи да върви. Изразходва цялата си енергия, но не можа да направи заклинание за стопляне и отпускане. Магическата светлина й придаваше смелост и повдигаше духа й, но студът я изтощаваше. Пронизващият и мъчителен студ не й позволи да заспи чак до сутринта. Тя трепереше и с нетърпение очакваше изгрева на слънцето. Извадила беше камата от ножницата и предвидливо я беше сложила върху камъните, за да се покрие металът с роса. Беше ужасно уморена, но гладът и жаждата прогонваха съня. Издържа до съмване. Беше още тъмно, когато се зае да излизва росата от острието на камата. Веднага щом се развидели, тя веднага се надигна на четири крака, за да потърси влага в цепнатините.

Чу съскане.

Един голям шарен гущер стоеше на най-близкия каменен блок. Беше разтворил беззъбата си паст срещу нея, виреше впечатляващия си гребен, стоеше изпъчен и удряше с опашката си по камъка. Пред гущера се виждаше малка, пълна с вода пукнатинка.

Отначало Цири уплашено отстъпи, но веднага я обзе отчаяние и дива ярост. Опипвайки наоколо с разперените си длани, попадна на ръбест камък.

— Тази вода е моя! — извика тя. — Моя!

Хвърли камъка. Не уцели. Гущерът подскочи на лапите си с дълги нокти и ловко се плъзна в каменния лабиринт. Цири се строполи до камъка и изсмука водата от цепнатината. Веднага забеляза нещо.

Зад камъка, в кръгла ниша, лежаха седем яйца, едва открояващи се на фона на червеникавия пясък. Момичето не се замисли дори за минута. Допълзя до гнездото на колене, хвана едно от яйцата и впи зъби в него. Кожестата черупка се пръсна, лепкавото й съдържание потече върху дланта й. Цири изсмука яйцето и облиза ръката си. Преглъщаше с усилие и изобщо не усещаше никакъв вкус.

Изсмука всичките яйца и остана да стои така, на четири крака, лепкава, мръсна, цялата в пясък, с висяща от зъбите й гъста субстанция, трескаво ровейки в пясъка и издавайки нечовешки стонове. Изведнъж застина.

Изправи се, принцесо! Не слагай лактите си върху масата! Внимавай как посягаш към чинията, да не изцапаш дантелите на ръкава си! Избърши си устните със салфетка и престани да мляскаш! О, богове, нима никой не е научил това дете как трябва да се държи на масата! Цирила!

Цири се разплака и сведе глава към коленете си.

Издържа да върви до пладне, но после жегата я победи и я принуди да спре за отдих. Скрита в сянката зад един каменен израстък, тя се отпусна в дълга дрямка. Сянката не й осигуряваше прохлада, но все пак беше по-добре, отколкото изгарящото слънце. Жаждата и гладът прогонваха съня.

Далечната планинска верига изглеждаше така, сякаш пламти и проблясва под лъчите на слънцето. „На върховете на тези планини — помисли си тя — може и да има сняг, може да има лед, може да има ручеи. Трябва да се добера дотам, и то бързо.“

Вървя почти цялата нощ. Определяше посоката по звездите. Цири съжаляваше, че не беше внимавала на занятията и не беше пожелала да изучава звездния атлас, съхраняващ се в храмовата библиотека. Разбира се, знаеше основните съзвездия — Седемте кози, Каната, Сърпът, Драконът и Зимната девица, но тези, които виждаше в момента, висяха високо над главата й и й беше трудно да се ориентира по тях. Най-накрая успя да избере от блещукащите мравчици една достатъчно ярка звезда, която според нея показваше нужната посока. Цири не знаеше каква е тази звезда и сама й даде име. Нарече я Окото.

Тя вървеше. Планинската верига, към която се беше насочила, не се беше приближила ни най-малко — и сега си беше толкова далече, колкото и предишния ден. Но й посочваше пътя.

Докато вървеше, се оглеждаше внимателно. Намери още едно гущерско гнездо, в него имаше четири яйца. Видя зелено растение, не по-голямо от пръстче, което по чудо беше израснало между камъните. Хвана голям кафяв бръмбар. И тънкокрак паяк.

Изяде всичко.

По пладне повърна всичко, което беше изяла, и изгуби съзнание. Когато се свести, потърси с очи поне малка сянка, но не намери и продължи да лежи, свита на кълбо, притиснала ръце към корема си.

След залез-слънце тръгна отново. Машинално. Няколко пъти падаше, изправяше се и продължаваше.

Вървеше. Трябваше да върви.

Вечер. Отдих. Нощ. Окото показва пътя. Ходене до пълно изтощение, настъпило дълго преди изгрева на слънцето. Отдих. Лош сън. Глад. Студ. Отсъствие на магическа енергия, неуспех при опита да се измагьоса светлина и топлина. Росата, излизана рано сутринта от острието на камата и пукнатините по камъните, само усилваше жаждата.

Когато слънцето изгря, тя заспа насред усилващата се топлина. Събуди я палещата жега. Изправи се, за да продължи да върви.

Падна в несвяст след по-малко от час ходене. Когато дойде на себе си, слънцето беше в зенит и печеше. Цири нямаше сили да търси сянка. Нямаше сили да стане на крака. Но тя стана.

Вървя. Без да се предава. През целия ден. И част от нощта.

Отново проспа най-силната жега, свила се на кълбо под наклонен, заровен в пясъка камък. Сънят беше лош и мъчителен — сънуваше вода, вода, която можеше да се пие. Огромни, бели водопади, заобиколени от мъгла и дъги. Пеещи ручеи. Малки горски изворчета под сенките на потопени във водата папрати. Миришещи на влажен мрамор дворцови фонтани. Плесенясали кладенци и преливащи ведра… Капки, стичащи се от разтапящи се ледени висулки… Вода. Студена оживителна вода, от която болят зъбите, но която има толкова чуден, неповторим вкус…

Събуди се, скочи на крака и тръгна в посоката, от която беше дошла. Връщаше се, олюлявайки се и падайки. Трябваше да се върне! Беше минала покрай вода! Беше минала, без да се спре. Покрай шумящ между камъните поток! Как можеше да е толкова безразсъдна!

Дойде на себе си.

Жегата отслабваше, наближаваше вечер. Слънцето сочеше на запад. Планините. Слънцето не можеше, нямаше право да е зад гърба й. Цири прогони миража, сдържайки сълзите си. Обърна се и продължи похода си към планините.

Вървя цялата нощ, но много бавно. Не стигна далеч. Заспиваше в движение и сънуваше вода. Изгряващото слънце я завари седнала на един каменен блок, вторачена в острието на камата си и оголила ръката си до лакътя.

Нали кръвта също е течност. И може да се пие.

Прогони виденията и кошмарите. Облиза покритото с роса острие на камата и продължи да върви.

Припадък. Дойде на себе си, изгаряна от слънцето и от нагорещените камъни.

Пред нея, отвъд трепкащата от горещината въздушна завеса, се виждаше ширналата се назъбена планинска верига.

Беше по-близо. Значително по-близо.

Но Цири вече нямаше сили. Тя седна.

Слънцето се отразяваше в камата, стисната в ръката й — тя пламтеше. Тя беше остра — Цири знаеше това.

„Защо се мъчиш? — попита камата със сериозния, спокоен глас на педантичната магьосница, наречена Тисая де Врие. — Защо се обричаш на страдания? Приключи с това най-накрая!“

„Не. Няма да се поддам.“

„Няма да издържиш. Знаеш ли как умират от жажда? Ти всеки момент ще полудееш и тогава вече ще бъде късно. Тогава вече няма да можеш да приключиш тази история.“

„Не. Няма да се поддам. Ще издържа.“

Тя прибра камата в ножницата. Стана на крака, олюля се, падна. Стана, поклащайки се, и тръгна напред.

Над себе си, високо в небето, видя лешояд.

Когато дойде в съзнание, не помнеше кога е припаднала. Не помнеше и колко дълго е лежала. Погледна нагоре. Към кръжащия над нея лешояд се бяха присъединили още два. Тя нямаше сили да стане.

Разбра, че това вече е краят. Прие този факт спокойно. Даже с облекчение.

Нещо я докосна.

Нещо побутна ръката й леко и внимателно. След дългата самота, когато я бяха обкръжавали само мъртви и неподвижни камъни, това докосване, въпреки изтощението, я накара да се надигне рязко — или поне да се опита да се надигне. Това, което я беше докоснало, изпръхтя и отскочи с топуркане.

Цири седна с усилие, потривайки с кокалчетата на пръстите си очите си, чиито крайчета бяха пълни с гной.

„Вече съм полудяла“, помисли си тя.

На няколко стъпки от нея стоеше кон. Цири запремигва. Не, това не беше мираж. Това наистина беше кон. Конче. Младо конче, почти жребче.

Тя дойде на себе си. Облиза съсухрените си устни и се изкашля. Кончето отскочи, скърцайки с копита по чакъла. Движеше се много странно и цветът му също беше странен — нещо средно между жълтеникав и сив. Но може само така да й се струваше, защото слънцето й блестеше в очите.

Кончето изпръхтя и се приближи на няколко крачки. Сега Цири го виждаше по-добре. Толкова добре, че освен необичайния цвят забеляза и странности в структурата му — малка глава, необичайно дълга шия, тънки крака, дълга и дебела опашка. Кончето се спря, погледна Цири и завъртя глава в профил. Цири беззвучно си пое дъх.

От изпъкналото чело на кончето стърчеше рог, дълъг поне две педи.

„Това е напълно невъзможно — помисли си Цири, докато идваше на себе си и събираше мислите си. — Та нали на света вече няма еднорози, защото са измрели. Дори във вещерската книга в Каер Морхен нямаше еднорози! Четох за тях само в «Книга за митовете» в храма… А, и във Physiologus, която разглеждах в банката на господин Джанкарди, имаше илюстрация, изобразяваща еднорог… Но онзи еднорог приличаше повече на козел, отколкото на кон, имаше козина над копитата и козя брадичка, а рогът му беше дълъг два лакътя…“

Цири се учуди, че толкова добре помни всичко, че помни събития, станали преди сто години. Зави й се свят, вътрешностите й се свиха от болка. Тя застена и се сви на кълбо. Еднорогът изпръхтя и пристъпи към нея, спря се, вдигна високо глава. Цири изведнъж си спомни какво казваха книгите за еднорозите.

— Можеш да се приближиш… — изхриптя тя, опитвайки се да седне. — Можеш, защото аз съм…

Еднорогът изпръхтя, отскочи и се отдалечи в галоп, размахвайки опашка. Но след малко се спря, вдигна глава, тупна с копито и изцвили.

— Не е вярно! — застена отчаяно тя. — Яре само веднъж ме целуна, а това не се брои! Върни се!

От усилието пред очите й притъмня, тя падна омаломощено върху камъните. Когато най-накрая успя да вдигне глава, еднорогът отново се беше приближил. Гледайки я внимателно, той наведе глава и тихо изпръхтя.

— Не се страхувай от мен… — прошепна тя. — Няма защо — че нали… Че нали аз умирам…

Еднорогът изцвили, тръскайки глава. Цири изгуби съзнание.

Когато се свести, установи, че е сама. Измъчвана от болки, вкочанена, гладна, жадна и абсолютно сама. Еднорогът беше мираж, илюзия, сън. И беше изчезнал — така, както изчезват сънищата. Тя разбираше това, приемаше го и все пак чувстваше огорчение и отчаяние, сякаш това видение наистина е съществувало, било е до нея — и я е изоставило. Както я бяха изоставили всички останали.

Понечи да се изправи, но не успя. Притисна лице към камъните. Бавно протегна ръка към хълбока си и напипа дръжката на камата.

„Кръвта е течност. Трябва да се напия.“

Чу се тропот на копита и пръхтене.

— Ти се върна… — прошепна тя, вдигайки глава. — Наистина ли се върна?

Еднорогът изцвили. Тя видя копитата му — близо, до самите й очи. Копитата бяха мокри. От тях се стичаше вода.

Надеждата й придаде сили, изпълни я с еуфория. Еднорогът я водеше, Цири вървеше след него, все още неспособна да повярва, че това не е сън. Когато умората най-накрая я победи, започна да ходи на четири крака. А след това — и да пълзи.

Еднорогът я отведе до недълбоко дере между скалите, чието дъно беше покрито с пясък. Цири пълзеше с последни сили. Но не спираше. Защото пясъкът беше мокър.

Еднорогът спря пред една вдлъбнатина в пясъка, изцвили и удари с копито — веднъж, втори, трети път. Тя разбра. Припълзя по-близо и започна да му помага. Риеше, чупейки ноктите си, копаеше, изгребваше. Вероятно и ридаеше, но не беше сигурна в това. Когато на дъното на дупката се появи кална течност, Цири веднага притисна устни към нея и започна да пие мътната вода заедно с пясъка — толкова ненаситно, че течността веднага изчезна. Цири с огромно усилие се овладя, направи дупката още по-дълбока, помагайки си с камата, после седна и зачака. Скърцаше със зъбите си и с пясъка между тях, трепереше от нетърпение, но чакаше ямичката отново да се напълни с вода. А после пи. Дълго.

Третия път позволи на водата леко да се утаи и изпи четири глътки без пясък, макар водата да си оставаше мътна. И в този момент си спомни за еднорога.

— Ти сигурно също си жадно, Конче? — попита тя. — Но няма да вземеш да пиеш кална вода. Конете не пият кална вода.

Еднорогът изцвили.

Цири направи ямата още по-дълбока, като укрепи дъното й с камъни.

— Почакай, Конче. Нека малко да се утаи.

„Кончето“ изпръхтя, тропна с копито, извърна глава.

— Не се цупи. Пий.

Еднорогът предпазливо доближи ноздрите си до водата.

— Пий, Конче, това не е сън. Това е съвсем истинска вода.

Отначало Цири отлагаше, не искаше да се отдалечава от извора. Измисли нов начин да пие — чрез изстискване в устата на намокрена в дупката кърпичка; по този начин се прецеждаха пясъкът и тинята. Но еднорогът настояваше, цвилеше, тропаше с копита, галопираше и се връщаше отново. Призоваваше я да тръгне и й показваше пътя. След като хубаво обмисли ситуацията, Цири го послуша — той беше прав, трябваше да се върви, да се върви към планините, да се излезе от пустинята. Тя тръгна след еднорога, като се оглеждаше и внимателно запомняше местоположението на извора. Не искаше да се лута, ако се наложи да се върне.

Вървяха заедно през целия ден. Еднорогът, който тя наричаше Конче, водеше. Това беше странно конче. Гризеше и дъвчеше стъбла, които би подминал не само кон, но и изгладняла коза. А когато попаднаха на колона странстващи сред камъните едри мравки, веднага се зае да ги яде. Цири отначало само гледаше изумено, после се присъедини към пиршеството. Беше гладна.

Мравките се оказаха страшно кисели, но може би именно благодарение на това този път тя не повърна. Освен това мравките бяха много и й се удаде възможност да поупражнява вдървените си челюсти. Еднорогът ядеше мравките цели, а тя се задоволи с вътрешностите, като изплюваше твърдите хитинови обвивки.

Продължиха нататък. Еднорогът видя няколко островчета с магарешки бодили и с удоволствие ги сдъвка. Този път Цири не се присъедини. А когато Кончето намери в пясъка гущерови яйца, яде тя, а той само гледаше.

Продължиха нататък. Цири забеляза нови магарешки бодили и ги показа на Кончето. След известно време Кончето насочи вниманието й към огромен черен скорпион с опашка, дълга педя и половина. Цири стъпка гадината. Виждайки, че тя няма намерение да яде скорпиона, еднорогът го изяде сам, а скоро й посочи поредното гущерово гнездо.

Сътрудничеството им се оказа съвсем ползотворно.

Вървяха.

Планинската верига беше все по-близо.

Когато се спусна непрогледна нощ, еднорогът се спря. Оказа се, че той спи прав. Цири, която познаваше добре конете, отначало се опита да го уговори да легне — можеше да се опита да се сгуши в него и да използва топлината му. Но нищо не излезе. Кончето се цупеше и се отдалечаваше, като постоянно поддържаше дистанция. Изобщо не искаше да се държи по класическия начин, описан в учебните книги — явно нямаше ни най-малко желание да полага глава в скута й. Обзеха я съмнения. Цири не изключваше вероятността книгите да лъжат за взаимоотношенията между еднорозите и девиците, но имаше и друга възможност. Еднорогът явно беше млад самец и както всяко младо създание, може би изобщо не разбираше от девици. Цири отхвърли вероятността Кончето да знае за онези няколко странни сънища, които беше имала преди време, и да е способно да ги тълкува правилно. Кой би гледал сериозно на някакви си сънища?

Той малко я разочарова. Пътешестваха заедно вече два дни и две нощи, а той така и не намери вода, макар че търсеше. Няколко пъти се спираше, въртеше глава, тръгваше с рога напред, после се затичваше в тръс, започваше да изучава някой скален процеп, гребеше с копита в пясъка. Намери мравки, намери мравешки яйца и ларви. Намери гущерово гнездо. Намери шарена змия, която ловко уби. Но не намери вода.

Цири забеляза, че еднорогът постоянно криволичи, а не поддържа права линия на движение. Изпълни се с основателни подозрения, че животното съвсем не е жител на пустинята. Че просто се е заблудило в нея. Също като нея.

Мравките, които започнаха да се срещат все по-често, съдържаха в себе си кисела влага, но Цири все по-сериозно започна да се замисля за връщане при извора. Ако се отдалечаха още повече и не намереха вода, можеше и да не й достигнат силите да се върне. Жегата беше все така ужасна, непрестанното ходене я изтощаваше.

Тя вече се канеше да започне да обяснява това на Кончето, когато то изведнъж зацвили протяжно, махна с опашка и се понесе в галоп нататък, между някакви назъбени скали. Цири го последва, като в движение си похапваше мравки.

Между камъните имаше голямо празно пространство, запълнено от пясъчна площадка, в чийто център имаше вдлъбнатина.

— Ха! — зарадва се Цири. — Умно конче! Отново намери извор. В тази яма трябва да има вода!

Еднорогът изпръхтя протяжно, обикаляйки вдлъбнатината с лек тръс. Вдлъбнатината беше голяма — поне двайсет стъпки в диаметър. Беше кръгла, наподобяваше фуния, и беше толкова правилна, сякаш някой беше отпечатал гигантско яйце в пясъка. Внезапно Цири осъзна, че такава правилна форма не може да съществува сама по себе си. Но вече беше твърде късно.

На дъното на фунията нещо се размърда и внезапно изригна фонтан от пясък и чакъл, който удари Цири в лицето. Тя отскочи, падна и почувства, че се плъзга надолу. Изстреляният нагоре фонтан от чакъл биеше не само в нея, а в цялата нейна половина на фунията, чийто пясъчен ръб се рушеше и се сипеше надолу на вълни, влачещи я към дъното. Цири изкрещя и размаха ръце като плувец, като напразно се опитваше да намери опора с краката си. Веднага съобрази, че резките движения само влошават положението и ускоряват посипването на пясъка. Тя се обърна по гръб, заби пети в пясъка и разпери широко ръце. Пясъкът на дъното на ямата се размърда и закипя, тя видя изпод него да излизат кафяви, завършващи с куки щипки, дълги поне половин сажен. Отново изкрещя, този път още по-силно.

Градушката от чакъл изведнъж престана да се сипе върху нея и удари в противоположния край на фунията. Еднорогът застана на задни крака, изцвили неистово, ръбът на фунията се срути под него. Опита се да се изтръгне от ронещия се пясък, но напразно — потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко и все по-бързо се плъзгаше към дъното. Страховити щипки изщракаха гръмко. Еднорогът зацвили отчаяно, подскочи, безрезултатно удряйки с копита по сипещия се пясък. Задните му крака изцяло потънаха. Щом се плъзна до дъното на ямата, веднага го стиснаха чудовищните клещи на скритото в пясъка същество.

Когато чу ужасения му вик от болка, Цири изкрещя яростно и се хвърли надолу, измъквайки камата си от ножницата. Когато се озова на дъното, тя мигновено разбра грешката си. Чудовището се криеше дълбоко, ударите на камата не можеха да го достигнат през пясъка. Отгоре на всичко хванатият от чудовищните щипки и влачен към пясъчния капан еднорог беше обезумял от болка, квичеше и махаше на сляпо с предните си копита, заплашвайки да й строши костите.

Вещерските танци и фокуси нямаше да помогнат тук. Но имаше едно доста просто заклинание, което можеше да свърши работа. Цири призова Силата и удари с телекинеза.

Нагоре се издигна облак от пясък, разкривайки скритото чудовище, вкопчило се в бедрото на квичащия еднорог. Цири също изпищя от ужас. Никога не беше виждала нещо по-отвратително — нито на живо, нито на картинки, нито във вещерските книги. Дори не можеше да си представи нещо толкова отблъскващо.

Чудовището беше сиво-кафяво, овално и разплуто, като напила се с кръв дървеница; сегментите на издутото му тяло бяха покрити с рядка козина. Изглежда нямаше никакви крака, затова пък щипките му бяха дълги почти колкото тялото му.

Изгубило защитата на пясъка, съществото веднага пусна еднорога и започна да се зарива с бързи, резки поклащания на мехурестото си тяло. Това му се удаваше страшно добре, помагаше му също и трескаво изкачващия се по кратера еднорог, който срутваше надолу вълни от пясък. Цири беше обзета от бяс и жажда за мъст. Хвърли се към едва виждащата се над пясъка твар и заби камата си в изпъкналия й гръб. Нападна го отзад, предвидливо придържайки се далеч от тракащите щипки, които, както се оказа, чудовището можеше да извива далеч назад. Удари го отново, а звярът продължи да се зарива с невероятна скорост. Но се зариваше не за да избяга, а за да атакува. Достатъчни му бяха още две поклащания, за да се скрие напълно отдолу. След това рязко изхвърли пясъка, засипвайки Цири до средата на бедрата. Тя се хвърли рязко назад, но нямаше накъде да бяга — наоколо имаше само пясък, всяко движение я повличаше надолу. А пясъкът на дъното избухна в понесла се към нея вълна, от която се подадоха щракащите, завършващи с остри куки щипала.

Спаси я Кончето. Спускайки се на дъното на кратера, то мощно удари с копитата надигащия се пясък, под който прозираше плитко заровеното чудовище. Под силните удари се разкри сивият му гръб. Еднорогът наведе глава и заби рога си точно в мястото, където снабдената с щипалки глава се съединяваше с мехурестото туловище. Виждайки, че притиснатият към земята звяр безсилно загребва въздух, Цири скочи и със замах заби камата си в треперещото тяло. Измъкна оръжието, заби го отново. И още веднъж. Еднорогът измъкна рога си и с всички сили удари издутото туловище с предните си копита.

Стъпканото чудовище престана с опитите да се зарие. И изобщо не се помръдна. Пясъкът около него се навлажни от зеленикава течност.

Не без усилия Цири и еднорогът се измъкнаха от кратера. След като се отдалечи на няколко крачки, Цири се просна омаломощено на земята, дишайки тежко и треперейки под вълните на надигащия се към гръкляна й и към слепоочието й адреналин. Еднорогът обикаляше около нея. Той стъпваше неловко, от раната на бедрото му течеше кръв, подир краката му оставаха червени следи. Цири се надигна на четири крака и започна да повръща. След малко тя стана и се приближи до еднорога, но Кончето не й позволи да я докосне. Избяга, после се строполи в пясъка, изтъркаля се, а след това изчисти рога си, като няколко пъти го отърка в пясъка.

Цири също изчисти и изтри острието на камата си, като поглеждаше неспокойно към недалечната яма. Еднорогът стана, изцвили, приближи се бавно към нея.

— Искам да огледам раната ти, конче.

Кончето изцвили и тръсна рогатата си глава.

— Е, щом не искаш, тогава няма. Ако можеш да вървиш — да тръгваме. По-добре да не оставаме тук.

Скоро след това попаднаха на поредната широка пясъчна ивица, цялата изпъстрена с вдлъбнати в пясъка кратери. Цири ги разглеждаше ужасено — някои бяха едва ли не двойно по-големи от онзи, в който неотдавна се бяха борили за живота си.

Не се решиха да пресекат пясъчната ивица, варирайки между кратерите. Цири беше убедена, че това бяха капани за непредпазливи жертви, а седящите вътре чудовища с дълги щипала са опасни само за онези, които попаднат в кратерите. Запазвайки бдителност и придържайки се далеч от ямите, можеха да пресекат пясъчния район и напряко, без да се опасяват, че някое от чудовищата ще излезе от кратера и ще ги подгони. Беше сигурна, че няма риск, но предпочиташе да не проверяват. Еднорогът явно беше съгласен — пръхтеше, отбягваше пясъчната ивица и преграждаше пътя й към нея. Заобиколиха отдалеч опасния район, придържайки се към скалите и твърдата камениста почва, в която нито един звяр не би могъл да се закопае.

Докато вървеше, Цири не изпускаше кратерите от погледа си. Няколко пъти видя как от убийствените капани се изстрелват нагоре фонтани пясък — чудовищата дълбаеха и преустройваха леговищата си. Някои ями бяха толкова близо една до друга, че изхвърляният от чудовищата пясък попадаше в съседните ями, тревожейки скритите на дъното същества, и тогава започваше ужасна канонада и за няколко минути пясъкът наоколо започваше да свисти и да вали като градушка.

Цири се замисли какво ли ловуват пясъчните чудовища в безводната и мъртва пустиня. Отговорът дойде сам — от една от близките ями по широка дъга излетя тъмен предмет и падна с трясък недалеч от тях. След кратко колебание тя притича от скалите върху пясъка. Оказа се, че от кратера е излетял трупът на гризач, наподобяващ заек. Или поне кожата му. Трупчето беше свито, твърдо и сухо, леко и празно, като мехур. В него нямаше нито капка кръв. Цири потрепери — сега вече знаеше какво ловуват и как се хранят чудовищата.

Еднорогът изцвили предупредително. Цири вдигна глава. Наблизо нямаше нито един кратер, само равен и гладък пясък. И пред очите й този равен и гладък пясък изведнъж се изду, а издутината започна бързо да се придвижва в нейна посока. Тя хвърли изсмуканото трупче и стремително скочи върху скалите.

Решението да заобиколят пясъчната ивица се оказа правилно.

Продължиха нататък, заобикаляйки дори най-малките участъци пясък и стъпвайки само по твърдата почва.

Еднорогът вървеше бавно, накуцвайки. От раненото му бедро течеше кръв. Но той все така не позволяваше на Цири да огледа раната му.

Пясъчната ивица видимо се стесни и започна да се извива. Дребният пясък отстъпи мястото си на дребен чакъл, после на баластра. От дълго време не бяха виждали кратери, затова решиха да преминат върху осеяния с чакъл път. Макар отново да я мъчеше жажда и глад, Цири тръгна по-бързо. Появи се надежда. Каменистата ивица всъщност беше дъното на река, извираща откъм планината. В реката нямаше вода, но тя водеше към извора — вероятно твърде непълноводен, за да може да напълни коритото, но достатъчен, за да могат да се напият.

Тя можеше да върви и по-бързо, но се налагаше да се забавя, за да изчаква еднорога. Той вървеше с усилие, куцаше, влачеше ранения си крак, стъпваше странично с копитото. Когато дойде нощта, той легна. И не стана, когато тя си отиде. Позволи й да огледа раната.

Раните бяха две — от двете страни на силно подпухналото, пламтящо бедро. И от двете течеше кръв, а заедно с нея — и лепкава, зловонна гной.

Чудовището беше отровно.

На следващия ден стана още по-лошо. Еднорогът едва вървеше. Вечерта легна на камъните и не искаше да става. Когато тя клекна до него, той се пресегна към болното си бедро с ноздрите си и рога си и изцвили. В това цвилене имаше болка.

Гнойта течеше все по-силно, миризмата беше отвратителна. Цири извади камата си. Еднорогът зацвили тънко, опита се да стане и отново падна върху камъните.

— Не знам какво да правя… — изхлипа девойката, гледайки оръжието си. — Наистина не знам… Сигурно раната трябва да се разреже, за да се изкара гнойта и отровата… Но аз не умея това! Може да ти навредя още повече!

Еднорогът се опита да вдигне глава, изцвили. Цири седна на камъните и обхвана главата му с ръце.

— Не са ме научили да лекувам — изрече тя с горчивина. — Учили са ме да убивам, като ми обясняваха, че по такъв начин мога и да спасявам. Това беше голяма лъжа, конче. Излъгаха ме.

Падаше нощ, бързо се стъмваше. Еднорогът лежеше. Цири трескаво размишляваше. Накъса магарешки тръни и малко от изсъхналите стъбла, които растяха в изобилие по бреговете на изсъхналата река, но Кончето не поиска да ги яде. Безсилно положи глава върху камъните и вече не се опитваше да се изправи. Само мигаше. На муцуната му се появи пяна.

— Не мога да ти помогна, Конче — изрече с глух глас тя. — Нямам нищо…

„Освен магията.

Аз съм магьосница.“

Тя се изправи. Протегна ръце. Нищо. Необходимо беше голямо количество магическа енергия, а нямаше и следа от нея. Цири не беше очаквала това. Как така? Нали навсякъде има водни жили? Тя направи няколко крачки в едната посока, после — в другата. Направи кръг. Отстъпи.

Нищо.

— Ти, проклета пустиня! — извика тя, разтърсвайки юмруци. — В теб няма нищо! Нито вода, нито магия! А магията трябваше да бъде навсякъде! И това също е било лъжа! Всички ме излъгахте, всички!

Еднорогът зацвили.

Магията е навсякъде. Във водата, в земята, във въздуха и…

И в огъня.

Цири се удари с юмрук по челото. По-рано това не й беше хрумвало, може би защото там, между голите камъни, нямаше какво да се запали. Но сега под ръка й бяха сухите бодили и стъбла, а за създаването на искрица би трябвало да й стигне и мъничкото количество енергия, което тя все още чувстваше в себе си.

Цири накъса повечко от сухите стъбла, натрупа ги на купчина, накъса и още от магарешките тръни. Внимателно пъхна ръка между растенията.

— Aenye!

Купчинката засия, пламъкът затрептя, разгоря се, обхвана листата, погълна ги, издигна се нагоре. Цири добави още стъбла.

„А сега какво? — запита се тя, гледайки оживелия пламък. — Да почерпя сила? Как? Йенефер ми е забранила да се докосвам до енергията на огъня… Но аз нямам избор! Нямам време! Трябва да действам! Сухите стъбла и листата горят бързо… Огънят ще угасне… Огънят… Колко е красив, колко е топъл…“

Тя не забеляза как и кога се е случило това. Загледа се в пламъка и изведнъж почувства пулсиране в слепоочията. Хвана се за гърдите, стори й се, че ребрата й се пукат. В долната част на корема й, в слабините и в зърната на гърдите я прободе болка, която моментално отстъпи място на блаженство. Тя се изправи. Не, не се изправи. Политна.

Силата я изпълваше като разтопено олово. Звездите на небето затанцуваха като отражения върху повърхността на езеро. Пламтящото на запад Око избухна ослепително. Цири пое вътре в себе си светлината му, а заедно с нея — и Сила.

— Hael, Aenye!

Еднорогът зацвили диво и се опита да скочи, опирайки се на предните си крака. Ръката на Цири се вдигна сама, пръстите й сами се свиха в жест, устата й сама изрече заклинание. От пръстите й излязоха вълни светлина, които докоснаха раненото бедро на еднорога, сгъстиха се, проникнаха вътре в него.

— Искам да оздравееш! Искам го! Yass’hael, Aenye!

Силата експлодира в нея, изпълни я с дива еуфория. Огънят изригна нагоре, наоколо стана светло. Еднорогът вдигна глава, зацвили, после изведнъж бързо скочи на земята и направи няколко неуверени крачки. Изпъна шия, допря муцуна до бедрото си, размърда ноздри — сякаш с недоверие. Изцвили високо и протяжно, подскочи, размаха опашка и обиколи в галоп огнището.

— Излекувах те! — извика гордо Цири. — Излекувах те! Аз съм магьосница! Успях да извлека Сила от огъня. И тази Сила е в мен! Мога всичко!

Тя се обърна. Разгорелият се огън свистеше, сипеха се искри.

— Повече няма нужда да търсим извор! Повече няма да пием мътна вода! Сега имам Сила! Усещам Силата, която се крие в този огън! Ще направя така, че върху тази проклета пустиня да завали дъжд! Водата да бликне от скалите! Тук да пораснат цветя! Трева! Алабаш! Сега мога всичко! Всичко!

Тя рязко вдигна двете си ръце и изкрещя заклинание. Не знаеше какво означават думите му, не помнеше кога ги е научила и дали изобщо ги е учила някога. Това нямаше значение. Тя чувстваше Силата, гореше с нейния огън. Тя самата беше огън. Трепереше от пронизващото я могъщество.

Изведнъж нощното небе се раздели на две от светкавица, сред скалите и тръните се развихри вятър. Еднорогът изцвили пронизително и се изправи на задните си крака. Огънят се разрасна нагоре, избухна. Клоните и стъблата отдавна бяха изгорели, сега гореше самата скала. Но Цири не обърна внимание на това. Тя усещаше Силата. Виждаше само огъня. Чуваше само огъня.

„Ти можеш всичко — шептеше пламъкът, — ти овладя нашата Сила, ти можеш всичко. Светът е в краката ти! Ти си велика! Можеш всичко!“

Сред пламъка има фигура. Висока млада жена с дълги, прави, гарвановочерни коси. Жената се смее диво и зловещо, огънят бушува около нея.

„Ти си могъща! Тези, които са те наранили, не са знаели с кого си имат работа. Отмъсти си! Отплати им се! Отплати се на всички тях! Нека треперят от страх в краката ти, нека тракат със зъби, без да смеят да погледнат нагоре, към лицето ти! Нека молят за милост! Но ти бъди безмилостна! Отплати им се! Отплати се на всички и за всичко! Отмъсти!“

Зад гърба на чернокосата — огън и дим; в дима — редици от бесилки, колове, ешафоди и подиуми, планини от трупове. Това са труповете на нилфгардците — онези, които са превзели и разрушили Цинтра, които са убили крал Ейст и баба й Каланте, онези, които са убивали хората по улиците. На едно бесило виси рицар с черна броня, въжето скърца, наоколо се кълбят врани, които се опитват да му избодат очите през процепа на крилатия шлем. Другите бесила достигат до хоризонта, на тях висят „катериците“, убили Пол Далберг в Каедвен и преследвали я на остров Танед. На висок кол се гърчи магьосникът Вилгефорц; красивото му, измамно благородно лице е смръщено и посиняло от страдание, острият окървавен връх на кола стърчи от ключицата му… Други магьосници от Танед пълзят на колене по земята, ръцете им са вързани зад гърбовете, а острите колове чакат и тях…

Стълбовете с натрупани около тях сухи клони се простират чак до пламтящия, задимен хоризонт. До най-близкия стълб, окована с вериги, стои Трис Мериголд… А по-нататък — Маргарита Льоантил… Майка Ненеке… Яре… Фабио Сахс…

Не. Не. Не.

„Да — крещи чернокосата, — смърт за всички, отплати се на всички, презри всички! Всичките са ти причинили зло или са искали да го направят! И някой ден могат да го направят отново! Презирай ги, защото най-накрая дойде времето на презрение! Презрение, мъст и смърт! Смърт на целия свят! Смърт, гибел и кръв!“

Ръцете ти в кръв са и роклята ти е в кръв.

„Те те предадоха! Измамиха те! Сега в теб има Сила, отмъсти им!“

Устните на Йенефер са срязани и разбити, от тях тече кръв, на ръцете и краката й има окови, тежките вериги са закрепени за мокрите и мръсни стени на килия. Струпаната около ешафода тълпа крещи, поетът Лютичето полага глава върху пъна, над него проблясва острието на брадвата. Събралите се около ешафода минувачи разтварят кърпичките си, за да съберат кръвта с тях… Гълченето на тълпата заглушава удара, от който подиумът се разтърсва…

„Предадоха те! Измамиха те! Всичките! Ти беше марионетка за тях, кукла на конци! Използваха те! Обрекоха те на глад, на изгарящо слънце, на скитане, на самота! Дойде времето на презрение и мъст! В теб има Сила! Ти си могъща! Нека целият свят да трепери пред теб! Нека целият свят да трепери пред Старата кръв!“

На ешафода качват вещерите — Весемир, Ескел, Ламберт. И Гералт… Гералт едва се държи на краката си, той целият е в кръв…

— Не!!!

Навсякъде около нея има огън, а зад стената на огъня — диво цвилене, еднорози се вдигат на задните си крака, тръскат глави, удрят с копита. Гривите им са като раздърпани бойни знамена, роговете им са дълги и остри като мечове. Еднорозите са огромни, огромни като рицарски коне, много по-големи от нейното Конче. Откъде са се взели? Защо са толкова много? Пламъкът с рев се стрелва нагоре. Чернокосата жена вдига ръце, по тях има кръв. Горещината развява косите й.

Гори, гори, Фалка!

— Махай се! Върви си! Не те искам! Не искам твоята Сила!

Гори, Фалка!

— Не искам!

„Искаш! Жадуваш! Желанието и жаждата кипят в теб като огън, блаженството те обзема! Това е могъщество, това е сила, това е власт! Това е най-блаженото блаженство на света!“

Светкавица. Гръм. Вятър. Тропот на копита и цвилене на вилнеещи около нея еднорози.

— Не искам тази Сила! Не искам! Отказвам се от нея!

Тя не знаеше дали е угаснал огънят, или й е причерняло пред очите. Падна, чувствайки върху лицето си първите капки дъжд.

Съществото трябва да се лиши от съществуване. Не бива да допуснем то да съществува. Съществото е опасно. За!

Против! Съществото не призова Силата за себе си. То постъпи така, за да спаси Ихуараквакс. Съществото е състрадателно. Благодарение на Съществото Ихуараквакс отново е сред нас.

Но Съществото има Сила. Ако поиска да се възползва от нея…

Няма да може да я използва. Никога. То се отказа от нея. Отказа се от Силата. Напълно. Силата си отиде. Това е много странно…

Никога няма да разберем Съществата.

Не е и необходимо да ги разбираме! Да отнемем съществуването на Съществото! Докато не е станало късно! За!

Против! Да си тръгваме оттук. Да оставим Съществото. Да я оставим на нейното предопределение.

Цири не знаеше колко дълго е лежала върху камъните, обхваната от треска и вторачила се в променящото цвета си небе. То ставаше ту тъмно, ту светло, ту студено, ту горещо, а тя лежеше, безсилна, пресъхнала и празна, като кожата на онова трупче, трупчето на гризача, изсмукано и изхвърлено от кратера.

Не мислеше за нищо. Беше самичка, чувстваше се празна. В нея вече нямаше нищо и тя не усещаше нищо в себе си. Нямаше жажда, глад, умора, страх. Беше изчезнало всичко, дори волята за живот. Имаше само огромна, студена, ужасяваща пустота. Усещаше тази пустота с цялото си същество, с всяка клетка на организма си.

Усещаше кръв по вътрешната страна на бедрото си. Това й беше безразлично. Тя беше празна. Беше изгубила всичко.

Небето променяше цвета си. Тя не помръдваше. Нима движението в пустотата имаше някакъв смисъл?

Не помръдна, когато около нея затропаха копита, зазвъняха подкови. Не реагира на виковете и възгласите, на възбудените гласове, на пръхтенето на конете. Не се помръдна, когато я хванаха жилави, силни ръце. Когато я вдигнаха, тя увисна безсилно. Не реагира на дърпането и разтърсването, на резките, груби въпроси. Не разбираше тези въпроси и не искаше да ги разбере.

Беше празна и равнодушна. Приемаше равнодушно водата, течаща по лицето й. Когато допряха манерка до устните й, тя не се задави. Пи от нея. Равнодушно.

По-късно също беше равнодушна. Качиха я на седло. Чаталът й беше изранен и я болеше. Тя трепереше, така че я загърнаха с чул. Беше безсилна и мека, изплъзваше се от ръцете, затова я завързаха с колан за седящия зад нея ездач. Ездачът вонеше на пот и урина. Това й беше безразлично.

Наоколо имаше коне. Много коне. Цири ги гледаше равнодушно. Тя беше празна, беше изгубила всичко. Вече нищо нямаше значение.

Нищо.

Дори това, че командващият конниците рицар беше с шлем, украсен с крилете на хищна птица.