Вълка от Уолстрийт

Глава 1.Вълк в овча кожа

Шест години по-рано

Безумието се разрази тъй бързо, че през зимата на 1993 година вече имах странното усещане, че съм спечелил главната роля в някои от онези риалити шоута по телевизията, още преди да бяха дошли на мода. Моето шоу се наричаше Животът на богатите и дисфункционалните9 и с всеки нов ден сякаш ставах по-дисфункционален от предишния.

Основаната от мен „Стратън Оукмънт“ се бе превърнала в една от най-големите и най-развихрени брокерски фирми в историята на Уолстрийт. А на самата Уолстрийт се носеше мълвата, че имам ненадминато смъртно желание и че със сигурност ще скоча в гроба, преди да съм чукнал трийсетте. Но съзнавах колко невъзможно е това, тъй като току-що бях станал на трийсет и една и си бях съвсем здрав и читав.

Та сега, в сряда сутрин в средата на декември, седях пред контролното табло на двумоторния си хеликоптер „Бел Джет“ на път от хелипорта на Тридесета улица в центъра на Манхатън към имението ми в Олд Бруквил на Лонг Айлънд, с достатъчно дрога в кръвоносната ми система, че да надруса Гватемала.

Току-що бе превалило три след полунощ и се носехме с двеста и двайсет километра в час някъде над западния бряг на залива Литъл Нек на Лонг Айлънд. Сам се впечатлих от способността си да летя по права линия, макар че всичко ми се виждаше двойно. Изведнъж обаче ми се зави свят. Хеликоптерът внезапно се устреми надолу и черните води на залива се втурнаха насреща ми. Усещах сякаш в просъница ужасяващите вибрации на главния ротор и чувах в наушниците паникьосания, обезумял глас на втория пилот:

— Боже Господи, шефе! Дърпай! Дърпай! Ще се разбием! Мамка му!

После отново се издигнахме.

Моят верен и доверен втори пилот, капитан Марк Елиът, беше в бяла униформа и седеше пред собствения си пулт за управление. Но му беше изрично забранено да го докосва, освен когато губех големи суми пари или бях в непосредствена опасност да се разбия в земята. Сега той пилотираше, което вероятно бе най-удачният вариант.

Капитан Марк бе един от онези капитани с квадратни челюсти, които ти вдъхват увереност със самото си присъствие. А квадратни бяха не само челюстите му, а комай и цялото му тяло, което имаше вид на съставено от квадратни части, монтирани една върху друга. Дори черният му мустак представляваше съвършен правоъгълник, прикачен прецизно като подова четка над нетрепващата му горна устна.

Бяхме поели от Манхатън десетина минути преди това, след дълга вторнична вечер, която постепенно излезе извън контрол. Започна се съвсем невинно в „Канастълс“ — моден ресторант на Парк Авеню, където вечерях с неколцина от младите ми борсови агенти. Незнайно как обаче се озовахме в президентския апартамент на хотел „Хелмсли Палас“, където някаква адски скъпа курва на име Венис с чувствени устни и изваяни хълбоци се опита — безуспешно — да ми го вдигне с помощта на свещ. Та ето защо се бях юрнал да наваксам закъснението си (около пет часа и половина, ако трябва да съм точен), което ще рече, че пак бях загазил здравата с преданата ми и обична втора съпруга Надин — добродетелно-амбициозна мъжеукротителка.

Може и да сте виждали Надин по телевизията — онази секси блондинка в рекламите на „Милър Лайт“ по време на срещите по американски футбол в понеделник вечер, дето върви през парка с фризби и куче. Нямаше кой знае какви реплики в рекламата, но от това на никой не му пукаше — бяха я наели заради краката й; а и заради задника й — по-объл от този на пуерториканка и толкова стегнат, че монета от четвърт долар отскачаше от него. Така или иначе, съвсем скоро ми предстоеше да изпитам справедливия й гняв.

Поех дълбоко въздух и направих опит да се свестя. И понеже се усетих леко освежен, сграбчих щурвала и подадох на капитан Марк сигнал, че съм готов да поема управлението. Стори ми се леко изнервен, та му пратих топла дружеска усмивка и пуснах няколко мили насърчителни думи по задействащия се от гласа ми микрофон:

— Майштряа тъплашъм дпълнитлно зъвреентруда? — рекох, имайки предвид: „Май ще трябва да ти плащам допълнително за вреден труд, а?“

— Прекрасна идея — отвърна капитан Марк и ми преотстъпи контрола. — Напомни ми да си прибера парсата, ако изобщо стигнем живи — поклати той квадратната си глава с примирение и удивление. — И не забравяй да затвориш лявото си око, преди да започнеш да се спускаш. Помага при двойното виждане.

На това се вика проницателен и професионално подготвен капитан! Да не говорим, че и той бе сериозен купонджия. И освен дето беше единственият правоспособен пилот в кабината, по стечение на обстоятелствата бе капитан и на петдесетметровата ми моторна яхта „Надин“, кръстена на гореупоменатата ми съпруга.

Вдигнах палец в знак на „окей“ и се вторачих през стъклото да определя местоположението ни. Право напред виждах раираните в бяло и червено комини, които се издигаха от богатото еврейско предградие „Розлин“. Комините винаги ми загатваха, че съм на път да навляза в сърцето на Голд Коуст на Лонг Айлънд, където се намираше Олд Бруквил. Голд Коуст е страхотно място за живеене, особено ако си падате по бели протестанти със синя кръв от англосаксонски произход, така наречените „баспи“10, и по ненужно скъпи коне. Лично аз мразя и двете, но неочаквано се оказах собственик на дузина адски скъпи коне и започнах да контактувам с куп синьокръвни баспи, които ме възприемаха като млада еврейска циркова атракция.

Погледнах висотомера: бяхме на деветдесет метра и се снишавахме спиралообразно. Разкърших врат като излизащ на ринга боксьор и поех ъгъл на снишение трийсет градуса над зеленото игрище за голф на „Бруквил Кънтри Клъб“, после наклоних щурвала надясно и се понесох над тучните корони на дърветата от двете страни на Хеджмънс Лейн, откъдето започнах захода към тренировъчната поляна за голф в дъното на имението ми.

С помощта на педалите задържах хеликоптера на шест метра над земята и се опитах да кацна. Лек натиск с левия крак, лек — с десния, леко отнемаш газта на ръчката за общия ход, леко връщаш щурвала напред — и в този миг хеликоптерът се тресна в земята, после пак пое нагоре.

— Мамкти! — ругаех, докато се издигах. В паниката си блъснах ръчката за общия ход напред, машината започна да потъва като камък и — БААМ! — се сгромоляса с чудовищен тътен.

Ама че приключение! Е, не беше като по учебник, но на кой му пука? Обърнах се към моя любим капитан и запитах с нескрита гордост:

— Квошкаиш, пич? Нсъмли страотен?!

Капитан Марк килна квадратната си глава настрани, а правоъгълните му вежди се извисиха на квадратното чело, сякаш питаха: „Съвсем ли откачи, ненормалнико?“, но накрая кимна бавно и на лицето му се появи иронична усмивка:

— Добър си, човече. Честна дума. Държеше ли лявото око затворено?

Кимнах с глава.

— Действъбъз грешка — смотолевих аз. — Амтиси най-дбрия!

— Добре. Радвам се, че така мислиш — пусна той едва забележима усмивка. — Аз все пак трябва да се омета оттук, преди да сме се вкарали в беля. Да пратя ли някой от караулката да те прибере?

— Нямнужда, пич. Добресм. Пвярвай ми. — Разкопчах предпазния колан, изкозирувах му превзето, отворих вратата на кабината и слязох. После се обърнах, затворих вратата и ударих два пъти с длан по стъклото, да му покажа какво силно чувство за отговорност съм проявил; а това ме изпълни със страхотно удовлетворение, че в състоянието, в което бях, можах да извърша една толкова трезва дейност. Сетне се обърнах кръгом и се насочих към главната сграда — право в окото на урагана Надин.

Навън беше великолепна нощ. Безброй звезди блещукаха като бисери по небето. Беше необичайно топло за декември. Нямаше и помен от вятър, което придаваше на въздуха онзи привкус на пръст и гора, който те връща в детството. Сетих се за летните нощи на палатка извън града. Сетих се и за по-големия си брат Робърт, с когото напоследък загубих връзка, понеже жена му заплаши да съди една от компаниите ми за сексуален тормоз, по който повод аз го изведох на вечеря, натрясках се яко и за капак нарекох жена му „нещастница“. И все пак това бяха мили спомени, спомени от едни далеч по-скромни времена.

До къщата имаше около двеста метра. Поех дълбоко въздух и се насладих на аромата на имота си. И то какъв аромат! Бермудската трева! Острият боров аромат! И толкова много успокояващи звуци! Безспирното цвърчене на щурците! Мистичното бухане на бухали! Стичащата се вода от онова там тъпо езерце с поредицата от водопади!

Купих имота от председателя на Нюйоркската стокова борса Дик Грасо, който силно ми напомняше на Франк Пърдю Пилчаря11. После налях няколко милиона за редица подобрения — повечето потънаха в тъпото езерце и системата от каскади, а останалите — в модерната охранителна система и караулката. Караулката се обслужваше двайсет и четири часа в денонощието от двама въоръжени бодигарда, и двамата на име Роко. Вътре имаше контролна зала, пълна с телевизионни монитори, които получаваха образи от двайсет и две охранителни камери, поставени навсякъде из имота. Всяка камера беше свързана с улавящ движението сензор и прожектор и така се създаваше непристъпен безопасен кръг.

Почувствах силна струя въздух и проточих врат да проследя издигането на хеликоптера в тъмнината. Усетих, че ситня на заден ход, после стъпките станаха по-големи и… Мамка му! Загазих! Май падам! Извъртях се и направих две огромни крачки напред с разперени като криле ръце, залитайки насам-натам като кънкьор, който търси центъра на тежестта си. И изведнъж… заслепяваща светлина!

— Мамка ти мръсна! — закрих очи от заслепяващите до болка прожектори. Бях задействал един от сензорите за движение и се превърнах в жертва на собствената си охранителна система. Болката беше нечовешка. Очите ми се бяха оцъклили от всичката погълната дрога, зениците ми бяха станали на чинийки.

И като връх на излагацията, спънах се в собствените си луксозни крокодилски чепици, полетях назад и се пльоснах по гръб. След няколко секунди прожекторът угасна и аз бавно опипах около себе си. Опрях длани о меката трева. Прекрасно място за приземяване си бях избрал! Пък и знаех как да падна, че да не се нараня — отпускаш се, не се съпротивляваш, така го правят и холивудските каскадьори. И най-важното, любимите ми хапчета, куалуд12, имаха удивителното свойство да превръщат тялото ми в каучук, а това допълнително ме защитаваше от нараняване.

Успях да потисна мисълта, че именно куалудите ме бяха повалили. В края на краищата плюсовете от вземането им бяха толкова големи, че направо се радвах, че съм се пристрастил към тях. Така де, има ли друга дрога, която да те кара да се чувстваш тъй прекрасно, и то без капка махмурлук на другия ден? А и може ли човек с моето положение, носещ такива сериозни отговорности, да си позволи да страда от махмурлук!

А пък жена ми… не че не й се полага да ми направи сцена в случая, но все пак… бива ли чак пък толкова да се ядосва? Нали като се женехме знаеше какво я очаква, а? Та не ми ли беше преди това любовница, за Бога! Това ако не я е подготвило, здраве му кажи! И какво толкова пък съм направил тая нощ? Нищо чак толкова ужасно, или поне нищо, което можеше да ми докаже!

Та такива шантави мисли се въртяха из главата ми — осмислях, оправдавах се, после отричах всичко и пак осмислях отначало, — докато се напомпах яко с праведно възмущение. Явно проблемите между богатите мъже и съпругите им съществуват още от праисторически времена, разсъждавах аз, или поне откакто съществуват родове като Вандербилт и Астор. Има волности, така да ги наречем, определени волности, които са привилегия на силните мъже, които силните мъже са си извоювали! Разбира се, нямаше как да се изтъпаня пред Надин и да й кажа подобно нещо. Тя имаше склонност към физическо насилие и беше по-голяма от мен или поне колкото мен — още една причина да я мразя в момента.

В този миг чух жуженето на електрическата количка за голф. Идваше Нощния Роко, или пък Дневния Роко, в зависимост в колко часа се сменяха — във всеки случай пристигаше някакъв Роко да ме прибере. Нима не беше изумително как всичко винаги си идваше на мястото? Паднех ли, винаги се навърташе някой, който да ме вдигне; хванеха ли ме да карам фиркан, винаги се намираше някой продажен съдия или корумпиран полицай, готов да окаже услуга; а припаднех ли на масата и почнех ли да се давя в soup de jour13, я жена ми, я някоя милосърдна курва бе на линия да ми направи изкуствено дишане уста в уста.

Имах чувството, че бях непробиваем. Колко пъти вече мамех смъртта? Май им бях изгубил бройката. Но наистина ли исках да умра? Нима вината и угризенията ме ръфаха чак толкова стръвно, че да съм готов сам да си отнема живота? Наистина, като се замислех, направо не можех да повярвам. Бях се озовавал в смъртна опасност поне хиляда пъти, а по мен нямаше и драскотина. Бях шофирал пиян, бях пилотирал друсан, бях се хлъзнал от ръба на една сграда, бях изпадал в безсъзнание докато се гмурках с акваланг, профукал бях милиони долари по казината из цял свят, но продължавах да изглеждам сякаш съм на двайсет и една и нито ден повече.

Какво ли не ме наричаха — Гордън Геко, Дон Корлеоне, Кайзер Соузе, та дори и Краля, но любимият ми прякор беше Вълка от Уолстрийт, защото най-точно ми пасваше. Бях вълк в овча кожа от игла до конец — изглеждах като момче, държах се като момче, но не бях момче. Навършил бях трийсет и една, но вече карах шейсетата, ако ги смятаме по кучешки — седем за една. Но бях богат и притежавах власт, имах великолепна съпруга и четиримесечна дъщеричка — върхът на съвършенството.

Както се казва, всичко беше страхотно и си беше на място. Още малко и, незнайно как, щях да се озова под копринената завивка за дванайсет хиляди долара и щях да заспя в кралската си спалня, драпирана с такова количество бяла китайска коприна, че да стигне за батальон въздушни десантници. А жена ми… е, тя щеше да ми прости. В края на краищата винаги го е правила.

При тази мисъл изгубих съзнание.

Глава 2.Графинята от Бей Ридж

13 декември 1993 г.

На следващата сутрин, или ако държите да съм по-точен — след няколко часа, сънувах страхотен сън. Сън-мечта за всеки млад мъж, та реших да му се отдам напълно. Сам съм в леглото, а към мен се приближава Венис — оная от предната вечер. Коленичи до фамозното ми легло с кралски размери и се надвесва колкото да не мога да я достигна — прекрасно малко видение. Вече я виждам съвсем ясно… буйната грива от кестеняви коси… изящните черти на лицето й… сочните млади цици… невероятно изваяните й хълбоци, блестящи от алчност и похот.

— Венис — казвам, — ела, Венис. Ела при мен, Венис!

Венис се доближава лазейки на колене. Кожата й е светла и бяла и блести на фона на коприната… коприната… всичката коприна наоколо. Отгоре се спуска громен балдахин от бяла китайска коприна. Талази от бяла китайска коприна са провесени и от четирите ъгъла на леглото. Толкова много бяла китайска коприна… и аз потъвам в шибаната коприна. И точно в този момент в главата ми се пръкват някакви абсурдни цифри — коприната струва 250 долара метъра. Тук трябва да има 200 метра коприна… това са 50 000 долара бяла китайска коприна. Толкова много за шибана коприна.

Но това е работа на жена ми — моята безценна бъдеща декораторка, — или чакайте, това не беше ли меракът й за миналия месец? Сега каква е: бъдещ главен готвач? Или бъдещ озеленител? Или познавач на вина? Или моден дизайнер? Вече загубих дирята на всичките й шибани амбиции? Толкова досадно… толкова досадно е да се ожениш за Марта Стюърт14 в зародиш.

Точно тогава усетих водата. Зяпнах. Какво, по дяволите, става? Буреносни облаци? Как е възможно да се появят буреносни облаци насред кралската ми спалня? Къде е жена ми? Мамка й! Жена ми! Жена ми! Ураганът Надин!

ПЛЯ-ЯС!

Събудих се пред подивялото и все пак прекрасно лице на втората ми съпруга, Надин. В дясната си ръка държеше празна водна чаша, а лявата й беше свита в юмрук, върху който деликатно се кипреше седемкаратов жълт като канарче диамант в платинен обков. Беше на около метър и половина от мен и се люлееше напред-назад на пръсти, като професионален боксьор. Взех си бърза бележка наум да се пазя от пръстена.

— Това за какъв хуй го направи? — извиках, колкото да не е без хич. Отрих очи с опакото на ръката и огледах внимателно Съпруга номер две. Ей че дупе имаше тая жена, моята! Дори и в такъв момент не можех да й го отрека. Носеше тънко розово бюстие, но толкова късо и изрязано, че изглеждаше по-гола, отколкото ако изобщо беше без дрехи. Ами краката й! Боже милостиви, не е за разправяне! Но сега не ставаше дума за това. Дошъл бе моментът да й се озъбя и да й покажа кой командва положението. Просъсках през стиснати зъби:

— Ей Богу, Надин, кучко шибана, някой ден ще те убия!

— Ау, ама ти направо ме изплаши — прекъсна ме русата лимонка. Тя клатеше глава с отвращение, а малките й розови зърна се подаваха изпод нищожната й премяна. Мъчех се да не ги зяпам, но ми беше дяволски трудно. — Дали пък да не взема да се скрия някъде — процеди тя. — Или ще е по-добре да остана и да ти спукам шибания гъз от бой! — Последните няколко думи бяха изкрещени с фалцет.

Е, да кажем, че тя командваше парада. В едно обаче нямаше спор: имаше пълното право да ми спретне сцена. Но Графинята от Бей Ридж имаше адски зъл нрав. Да не говорим, че наистина си беше графиня — британка по рождение, която все още пазеше британския си паспорт. И не пропускаше да ми го напомни. Което само по себе си беше доста смешно, тъй като тя никога не бе живяла във Великобритания. Донесли я в Бей Ридж в Бруклин като бебе и там си и израснала — в страната на изпуснатите съгласни и изчанчените гласни. В Бей Ридж — онова миниатюрно кътче на света, където думи като „шибам“, „лайно“, „копеле“ и „кур“ се леят от езика на местната младеж със самоувереност, достойна за поетите Т. С. Елиът и Уолт Уитман. Та именно там моята любяща английска, ирландска, шотландска, германска, норвежка и италианска мелез-графиня Надин Кариди се бе научила да навързва ругатните си още докато се е учила да си връзва кънките.

Каква жестока ирония на съдбата, помислих си: още навремето Марк Хана ме предупреждаваше да се пазя от момичетата от Бей Ридж. Неговата мацка, доколкото си спомнях, го беше набучила с молив, додето спял. Графинята предпочиташе да плиска вода, така че, поне засега, бях в по-изгодно положение.

Да, ама когато Графинята побеснееше, думите й сякаш се изливаха от клоаката на бруклинската канализация. И никой не можеше да я докара до подобно състояние на лудост, както аз, нейният предан и благонадежден съпруг, Вълка от Уолстрийт, който преди по-малко от пет часа беше в Президентския апартамент на „Хелмсли Палас“ с навряна в задника си свещ.

— Айде, кажи ми малък лайнар такъв — изстреля Графинята, — коя по дяволите е Венис, а? — Спря се за миг, пристъпи напред агресивно, но същевременно успя и да заеме поза с безсрамно заявени бедра, един дълъг гол крак плъзнат встрани, а ръцете й се скръстиха под циците, от което зърната й така щръкнаха, че щяха да ми избодат очите. — Бас държа, че е някоя малка курва — присви тя обвинително малките си сини очи. — Мислиш, че не знам какви ги вършиш ли? Ще ти размажа скапаната физиономия, малко… г-р-р-р! — издаде тя гневен стон, а щом спря да стене, заряза безсрамната си поза и започна да марширува из спалнята — да марширува по сиво-бежовия мокет, изработен по специална поръчка от „Едуард Филдс“ срещу сто и двайсет хиляди долара. Измина в тържествен марш десетте метра до банята, отвъртя кранчето, напълни чашата с вода, спря кранчето и се върна със същата парадна стъпка и двойно по-ядовита. Зъбите й бяха стиснати с неподправен гняв, което подчертаваше квадратната й манекенска челюст. Олицетворение на Графинята от Ада.

Аз междувременно се опитвах да събера мислите си, но бързината й не ми остави време за мислене. Скапаните куалуди май пак ми бяха свили номер! Сигурно пак съм казал нещо насън. Мамицата му! Какво ли бях надрънкал? Прехвърлих наум вероятностите — лимузината… хотела… дрогата… Венис Курвата… Венис със свещта — Майчице, дано не съм споменал шибаната свещ! Изтиках насила мисълта от мозъка си.

Погледнах към електронния часовник на нощното шкафче. Беше 7:16. Исусе! По кое време се бях добрал до вкъщи? Разтресох глава да прогоня паяжините. Прекарах пръсти през косата си — Исусе, бях вир-вода! Поляла ме е направо по главата. Собствената ми жена! И за капак ме нарече малък… малко лайно! Защо трябваше да ме нарича така? Не бях чак толкова дребен, все пак? Но от Графинята можеха да се очакват всякакви жестокости.

Този път застана на метър и половина от мен, с пълната чаша пред себе си и с изметнат настрани лакът — позата й за нападение! Ами изразът на лицето й — чиста отрова. И все пак… ебаси и мадамата! Не само страхотна грива от златноруса коса, ами и ослепително сини очи, божествени скули, нежно носле, съвършено гладка долна челюст, брадичка с миниатюрна трапчинка, че и кадифени млади гърди — позагубили леко форма след като кърми Чандлър, но и това се оправя с десет хиляди и скалпел. Ами краката й… Ей Богу, тия дълги голи крака бяха извън класациите! Толкова съвършени бяха, тъй нежно прибрани при глезените, а пълноценно оформени над коленете — най-страхотният й актив, особено в комбинация с дупето й.

Всъщност бяха минали едва три години, откакто за пръв път съзрях Графинята. И така се помамих по гледката, че зарязах милата си първа съпруга, Дениз — като ми се наложи да й платя няколко милиона в аванс, плюс петдесет хиляди месечна издръжка, която не можех да отчета пред данъчните като разход, само и само да не ми създава проблеми и да докара пълна финансова ревизия на бизнеса ми.

И докъде стигнаха нещата само за толкова кратко време? И какво пък толкова бях сторил? Говорил съм насън! Че какво престъпно има в това? Графинята май се увлече. Реално погледнато, и аз имах всички поводи да съм й бесен. Що пък да не обърна нещата в един бърз рунд помирителен секс — най-хубавият секс от всички. Поех дълбоко въздух и изрекох с безкрайна невинност:

— За какво е всичкият този гняв? Аз май… нещо не разбирам.

В отговор Графинята наклони русата си глава настрани, както правят хората, когато чуят нещо напълно лишено от логика.

— Ти ли не разбираш? — изсъска тя. — Ти ли не разбираш? Ще ти кажа аз на тебе, малко… шибано копеленце! — Пак малко! Да вярвам ли на ушите си! — Откъде искаш да започна? Кацаш, значи, с тъпия си хеликоптер в три сутринта, без преди това да си завъртял и един шибан телефон, та да кажеш, че ще закъснееш? Това нормално поведение на женен мъж ли му викаш?

— Ама аз…

— Че и на баща! Вече си баща! Нищо, че се държиш като шибано пеленаче! Да не говорим, че хич не те е еня за чимовете бермудска трева, с които току-що застлах тъпата ти тренировъчна площадка за голф! Сигурно мамата си им ебал! — поклати тя глава с отвращение, после продължи да нарежда: — Ама защо ли и трябва да те е еня? Да не би ти да си си губил времето да проучваш как става тая работа, после да се разправяш с вертикални планировки и озеленители? Имаш ли представа колко време прахосах по шибания ти проект? Имаш ли, копеле егоистично?

А-а-а, значи този месец си имаме работа с бъдеща екстериорна дизайнерка! Ама пък секси дизайнерка, та дрънка! Как да обърна тая ситуация? Кои са вълшебните думички?

— Сладур, моля ти се, аз…

В отговор бях предупреден през зъби:

— Хич и не ме сладуркай! Да не си посмял да ме наречеш повече така!

— Ама, слад…

ПЛЯ-ЯС!

Този път обаче предугадих атаката и успях да дръпна дванайсет хиляди доларовата завивка върху главата си и да се предпазя от справедливия й гняв. Дори една капка вода не падна върху ми. Уви, победата ми беше краткотрайна; докато свалях завивката, тя вече маршируваше към банята да презареди.

После се върна. Чашата беше пълна догоре, сините й очи се бяха превърнали в смъртоносни лазери, манекенската й челюст бе цял километър широка, а краката й… Божичко! Не можех да отлепя очи от тях. Но сега не беше време за това. Дошъл бе моментът Вълка да се пробуди и да заголи зъби.

Измъкнах ръце изпод копринената завивка, като внимавах да не ги заплета в хилядите дребни перлички, ръчно пришити към тъканта. После свих лакти под формата на пилешки криле, та ядната Графиня да види мощните ми бицепси от птичи поглед, и казах със силен и справедлив глас:

— Само да си посмяла пак да ме лиснеш, Надин! Сериозно ти говоря! Хайде, първите две чаши бяха от гняв, но да продължаваш… е все едно да се гавриш с труп! Жива перверзия!

Това май я накара да се позамисли, но само за секунда. После рече подигравателно:

— Що не спреш да си дуеш мускулите? Приличаш на шибан имбецил!

— Не си дуя мускулите — рекох, но спрях да ги дуя. — Просто имаш късмет да си женена за човек в страхотна форма. Нали така, миличко? — пуснах й най-топлата си усмивка. — Я ела веднага и ме цункай! — Но още докато изтървавах думите, усетих, че правя грешка.

— Аз ли да те цункам? — избълва Графинята. — Ти ебаваш ли се с мене бе, дявол те взел? — Отвращение капеше от всяка нейна дума. — Аз, дето се канех да ти отрежа топките и да ги тикна в някоя кутия от обувки? Нали се сещаш кога щеше да ги намериш?

Боже мили, за това си беше права! Гардеробът й с обувки беше с размерите на щата Делауеър и топките ми щяха да потънат там завинаги. Затуй рекох с върховно смирение:

— Нека само да ти обясня, слад…, тоест миличко, моля те, умолявам те!

Изведнъж лицето й започна да омеква.

— Не мога да повярвам! — рече с тихо подсмърчане. — С какво съм заслужила всичко това? Добра съпруга съм. Красива съпруга съм. Но ми се падна съпруг, който се прибира по малките часове и си говори с някаква мацка насън! — И започна престорено да стене: — „Ооооооо… Венис… Ела при мен, Венис.“

Боже господи! Проклетите куалуди! Някой път направо могат да те закопаят. А тя вече ревеше — тотална катастрофа. Как ще я вкарам в леглото, ако продължава да реве? Трябва да превключа на друга скорост, да изпробвам друга стратегия. С тон на човек, застанал на ръба на скалата и заплашващ, че ще скочи, казах:

— Остави чашата с вода, миличко, и престани да плачеш. Моля те. Всичко ще ти обясня, от игла до конец!

Бавно, неохотно тя свали чашата с вода на нивото на кръста си.

— Давай — рече ми с изпълнен с недоверие тон. — Да чуем поредната лъжа от човека, който си изкарва парите с лъжи.

И това си беше самата истина. Вълка наистина си изкарваше парите с лъжи, което на Уолстрийт е неизбежно, ако искаш да си сред асовете в брокерската професия. Това бе всеизвестно, хеле пък на Графинята, така че тя най-малко имаше правото да негодува. Както и да е, подминах сарказма й. Изчаках кратък момент, за да доизбистря смотаното си оправдание, после казах:

— Преди всичко бъркаш следствието с причината. А единствената причина, поради която не ти звъннах снощи, бе, че едва в единайсет усетих, че закъснявам. А като знам колко държиш на безценния си сън за красота и като си дадох сметка, че вече си заспала, реших, че няма смисъл да ти звъня?

Отровният Отговор на Графинята:

— Ау-у-у, колко шибано съобразителни сме станали само! Извинете ме за момент. Ще ида да благодаря на щастливата си звезда, че ми е дала такъв съобразителен съпруг. — Сарказмът цвъркаше от думите й като гной. Аз обаче така се бях вживял, че го пренебрегнах и реших да играя „ва-банк“.

— Та исках да кажа, че изобщо не си права за някаква си там Венис. Истината е, че снощи Марк Пакър ми разправяше за намеренията си да отвори нов ресторант „Канастълс“ в град Венис, в Калиф…

ПЛЯ-ЯС!

— Шибан лъжец! — изрева тя и грабна от облегалката на някакъв неприлично скъп стол, тапициран в бяло, копринен халат в съответстващ цвят. — Абсолютно шибан лъжец!

Пуснах очевидна въздишка.

— Окей, Надин, достатъчно си се забавлявала за една сутрин. Върни се сега в леглото и ме целуни. Все още си те обичам, нищо, че ме накисна.

А тя такъв поглед ми хвърли!

— Ти искаш да ме чукаш сега?

Вдигнах веждите си максимално високо и кимнах с готовност, сякаш бях седемгодишно момче, което майка му пита: „Искаш ли сладолед във фунийка?“

— Еби си се сам в гъза! — изкрещя Графинята.

След това изпълнение пищната Графиня от Бей Ридж отвори вратата — тристакилограмова, три и половина метра висока махагонова врата, способна да издържи ядрен взрив от дванайсет килотона, — излезе от стаята и тихо я затвори след себе си. Какъв смисъл имаше да я тръшка и да оповестява проблемите ни пред цялата ни менажерия домашни помощници?

А менажерията ни наистина бе необичайна: пет приятно закръглени испаноговорещи прислужнички, две от тях с мъжете си; една немлъкваща детегледачка, която ми навърташе месечни сметки за по хиляда долара да говори по телефона със семейството си в Ямайка; един елтехник от Израел, който следваше Графинята по петите като влюбено пале; един майстор по поддръжката — белокож южняк с ищах за работа, колкото на зависимо от хероина мекотело; личната ми прислужница Гуин, която предугаждаше всяка моя нужда, колкото и да е откачена; Роко и Роко — двамата въоръжени бодигардове със задача да ни пазят от крадливите тълпи, макар последното регистрирано престъпление в Олд Бруквил да бе станало в далечната 1643 година, когато белите заселници заграбили земя от индианското племе матинекок; петима щатни озеленители, от които трима наскоро ухапани от шоколадовокафявата ми лабрадорка Сали, която ръфаше всеки, дръзнал да пристъпи на по-малко от трийсет метра от кошарката на Чандлър, особено ако кожата му беше по-тъмна от кафява хартиена кесия; и най-свежото попълнение към менажерията — двама щатни морски биолози — семейство, които срещу деветдесет хиляди годишно да поддържат екологичния баланс на кошмарното езерце. И накрая, разбира се, Джордж Кембъл, черният като въглен шофьор на лимузината ми, който мразеше всички бели, включително и мен.

И все пак, при толкова хора на заплата в „Резиденция Белфърт“, в момента бях сам, подгизнал, надървен като за световно и захвърлен на милостта на втората ми съпруга — бъдещата всичко-което-ви-дойде-на-акъла. Огледах се наоколо за нещо, с което да се подсуша. Сграбчих една от диплите на спускащата се над мен бяла китайска коприна. Абсолютно безполезно. Очевидно коприната беше импрегнирана с нещо и аз само разкарвах локвата насам-натам. Зад мен — калъфка за възглавница! Изработена от египетски памук с поне половин милион нишки на квадратен сантиметър. Трябва да е струвала цяло състояние — от моите пари! Извадих натъпканата с гъши пух възглавница и почнах да се бърша. А-а, друго си е египетският памук — и мек, и нежен. И страхотно попива! Настроението ми се пооправи.

Прехвърлих се на мястото на жена ми, та да не лежа на мокро. Ще се завия презглава и ще се върна в топлите обятия на съня. Ще се върна при Венис. Поех дълбоко въздух… О, мамка му! Ароматът на Графинята беше навсякъде! Усетих как кръвта ми се втурна към слабините. Ей Богу, голяма палавница си беше Графинята с нейния палав аромат! Нищо друго не можех да направя в момента, освен една чекия. А и най-полезно щеше да ми е. Щеше да ме отърве от властта на Графинята, която в края на краищата у мен и започваше, и свършваше под кръста ми.

И тъкмо се захванах да се самоутешавам, когато на вратата се почука.

— Кой е? — извиках с такава сила, че да пробия през вратата, достойна за бомбоубежище.

— Аз съм, Гуийн — отвърна Гуин.

Ах, Гуийн — с нейния прекрасен провлечен южняшки акцент! Тъй успокояващ, като всичко останало, свързано с Гуин. И как отгатваше всяка моя нужда, и как безумно ме обичаше, сякаш бях онуй дете, което със съпруга й Уили така и не бяха успели да заченат.

— Влез — отвърнах топло. Вратата за бомбоубежище се отвори с леко изскърцване.

— Броутроу, Броутроу! — поздрави Гуин. Върху сребърния й поднос имаше висока чаша с леко айскафе и шишенце е аспирин „Байер“. Под лявата си мишница носеше бяла хавлиена кърпа.

— Добро утро, Гуин. Как се чувстваш през тази прекрасна сутрин? — попитах с превзета любезност.

— О, оу-кеей съм… оу-кеей съм! Виждам, че си от страната на съпругата ти, тъй че ще мина оттатък и ще ти донеса айскафето. Донесох ти и една хубава мека хавлия, за да се избършеш. Г-жа Белфърт ми каза, че си разлял някаква вода по себе си.

Дяволски невероятно! Нова точка за Марта Стюърт! Изведнъж осъзнах, че ерекцията ми е придала на бялата копринена завивка вид на циркова палатка — ебаси номера! Свих колене като подплашен заек.

Гуин се приближи и постави подноса върху старинното нощно шкафче от страната на Графинята.

— Позволи ми да те изсуша — каза Гуин, надвеси се над мен и започна леко да попива челото ми с хавлията, сякаш бях бебе.

Боже милостиви! Тая къща си беше истински шибан цирк! Представяте ли си: лежа аз по гръб, надървен като кютук, а петдесет и пет годишната ми закръглена чернокожа прислужница — сама по себе си останка от отминала епоха, е надвесила провисналите си цици на сантиметри от лицето ми и ме попива с петстотиндоларова хавлия от „Пратеси“ с личния ми монограм. Гуин, естествено, изобщо не бе черна на цвят. Че как иначе, в ненормално домакинство като моето! Тя бе по-светла дори и от мен. Изглежда някъде в родословното й дърво, преди стотина и петдесет години, когато Югът си е бил Юг, нейната прапрапрапрабаба ще да е била тайна любовница-робиня на някой заможен плантатор от Южна Джорджия.

Та, както и да е, при вида на провисналите цици на Гуин кръвта се оттече от слабините ми и се върна там, където й е мястото, а именно при черния дроб и лимфните ми възли за детоксикация. Но и самият факт, че тя висеше така над мен, бе труднопоносим, та любезно й обясних, че и сам мога да се попия.

Това изглеждаше леко я натъжи, но тя само каза:

— Оу-кеей. Желаеш ли а-аспири-ин?

Поклатих глава.

— Не, добре съм, Гуин. Благодаря ти.

— Оу-кеей, а няколко от онези малки бели хапчета за гърба ти? — попита невинно тя. — Да ти донеса ли няколко?

Майчице мила! Собствената ми прислужница ми предлагаше да ми донесе куалуди в седем и половина сутринта! Как да стои човек трезвен? По всяко време и навсякъде дрогата бе на една ръка разстояние, гонеше ме и ме викаше по име. И най-тежко бе положението в собствената ми брокерска фирма „Стратън Оукмънт“, където из джобовете на младите ми служители се търкаляха толкова разновидности на дрогата, колкото можете да си представите.

И все пак гърбът наистина ме болеше. Имах постоянна хронична болка вследствие на едно идиотско падане малко след като се запознах с Графинята. И виновно бе именно нейното куче — онова малко малтийско копеленце Роки, което не спираше да лае и да досажда на всичко живо, което му се изпречеше. В края на един летен ден в Хамптън тръгнах да го изкарвам от плажа, но малкият изрод отказа да ми се подчини. Започна да търчи в кръг около мен, та ми се наложи да плонжирам, за да го сграбча. Точно както Роки Балбоа се мяташе бясно да хване онази мазна кокошка в Роки II преди мача-реванш срещу Аполо Крийд. За разлика от Роки Балбоа обаче, който разви светкавична бързина и в крайна сметка спечели реванша, аз само се сдобих с дископатия и двуседмичен престой в леглото. Оттогава два пъти ме оперираха, но болката ставаше все по-непоносима.

Тъй че куалудите ми помагаха за болката — донякъде поне. А дори и да не помагаха, поне си имах чудесно оправдание да ги вземам.

Но поне не бях единственият, който мрази това дребно лайно. Всички го мразеха — с изключение, разбира се, на Графинята, която беше единственият му хранител и която все още позволяваше на песа да спи в краката ни и да дъвче дамските й пликчета, което по никому неизвестни причини ме караше да ревнувам. И тъй, Роки оставаше с нас поне за предвидимото бъдеще — или поне докато не измислех как да го пречукам така, че Графинята да не свърже смъртта му с мен.

Както и да е, казах „не, благодаря“ на Гуин, от което тя сякаш пак се понатъжи — пак не бе успяла да предугади всяко мое желание. Но само каза:

— Оу-кееей. Аз пък нагласих таймера на сауната така, че да е вече готова и от снощи съм ти приготвила дрехите за днес. Сивият раиран костюм и вратовръзката с малките рибки ще е оу-кеей, нали?

Боже, какво обслужване само! Защо и Графинята не ме гледаше така поне малко от малко? Вярно, Гуин получаваше седемдесет хиляди на година, повече от два пъти над общоприетата тарифа, но все пак… Вижте какво получавах в замяна — обслужване с усмивка! А жена ми профукваше по седемдесет хиляди на месец — минимум! С всичките й шибани мании вероятно харчеше два пъти повече. Не че имах нещо против, но трябваше да има поне малко танто за танто. В смисъл, ако ми се прищеше от време на време да чукна нещо странично или да си го поразвея насам-натам, можеше леко да ми отпусне повода, нали? Ама така, де, заубеждавах се аз, и то до такава степен, че започнах да кимам с глава в съгласие, а Гуин го прие за положителен отговор на въпроса й и каза:

— Оу-кееей. А пък аз ще отида да приготвя Чандлър, за да е чиста и спретната като излезеш. Приятна баня!

Да ти е драго да живееш!

Гуин излезе. Е, рекох си, поне ми спадна ерекцията, значи все пак имаше някаква полза от присъствието й. А за Графинята после щях да му мисля. В края на краищата тя си беше мелез, а мелезите са прословути с това, че лесно им минава.

И с успокоено съзнание пресуших айскафето, глътнах шест аспирина, изнизах се от леглото и се отправих към сауната, да ми избият петте куалуда, двата грама кока и трите милиграма ксанакс15 от предната вечер — относително скромна порция, като се има предвид истинският ми капацитет.

За разлика от главната спалня, посветена на бялата китайска коприна, банята към нея бе посветена на сивия италиански мрамор, нареден изкусно като паркет, както само копелетата италианци могат да го редят. Да не говорим пък колко изкусно си бяха надули сметката! Ама и аз им платих, без да ми мигне окото. Нали живеем в капитализма на XX век, където всеки одрусва всички останали, а играта печели онзи, който одрусва най-много. А пък по този показател аз бях непобеденият световен рекордьор.

Спрях пред огледалото и известно време се разглеждах. Мама му стара, ама наистина бях кльощаво дребно копеленце! Е, имах някакви там мускули, но ми се налагаше да тичам под душа, за да успея да се намокря! Да не би пък от дрогата да бях станал такъв? И така да беше, все пак никак не изглеждах зле. Бях само метър и седемдесет, а навремето един мъдрец е казал, че човек не може да е прекалено богат или прекалено слаб. Отворих шкафчето с лекарства и извадих шишенцето „Визин“. Отметнах глава и си сложих по шест капки във всяко око — тройна доза.

И точно в този момент една странна мисъл се загнезди в съзнанието ми, а именно: що за човек съм, та прекалявам с визина? И от какъв зор ми трябваше преди малко да вземам шест аспирина? Нещо не се връзваше. Дето се вика, ако удвоиш дозата от куалуди, кокаин или ксанакс, поне има видима полза, но какъв смисъл има да се прекалява с визина или аспирина?

Но за жалост целият ми живот бе почнал да протича по този начин — все в стремеж към прекомерното: да пресечеш границите на забраненото; да вършиш неща, които никога не си смятал, че можеш да вършиш, да си имаш работа с хора, по-диви и от теб, та да възприемаш себе си като по-нормален.

И изведнъж усетих, че се депресирам. Какво да правя по отношение на жена ми? Божичко, дали пък този път не се бях осрал тотално? Доста бясна ми се видя тая сутрин! Какво ли правеше в момента? Най-вероятно дрънка по телефона с някоя от приятелките или последователките си, или каквито там ги наричаше. Сигурно е долу и бълва скъпоценни мъдрости пред не дотам съвършените си приятелки, които я слушат с едничката надежда, че наставленията й ще им помогнат да постигнат нейното съвършенство. Защото жена ми е не коя да е, а Графинята от шибания Бей Ридж! Графинята с всичките й верни поданички, онези млади стратънски съпруги, които й се подлагат, сякаш е някаква кралица Елизабет. Направо ми се повръщаше от тях, мамка им стара.

И все пак длъжен съм да призная, че Графинята се справяше съвсем добре с поверената й роля. Напълно ясна й бе онази извратена преданост, която всички свързани по някакъв начин със „Стратън Оукмънт“ изпитваха към фирмата, та връзките, които бе изградила с жените на ключовите ми служители, само спомагаха за сплотеността. Да, печена си беше Графинята.

Обикновено влизаше при мен сутрин в банята, докато се приготвях за работа. Умееше и добре да води разговор, когато не беше заета да ми обяснява как трябва да си го начукам сам. В такива случаи обаче аз сам си бях виновен, така че нямаше да е редно нея да виня. Честно казано, имаше ли изобщо нещо, за което тя да е виновна? Дяволски добра съпруга беше, въпреки всичките й амбиции а ла Марта Стюърт. Поне по сто пъти на ден ми казваше „обичам те“. И постепенно, в хода на деня, засилваше изказа си с разни прекрасни обстоятелствени пояснения: Обичам те безнадеждно! Обичам те безусловно!… и, разбира се, любимото ми Обичам те до полуда!… което аз намирах за най-уместно. Но при всички тези нежни думи, все още не бях сигурен дали мога да й се доверя. Беше ми втори брак и думите се бяха поизносили. Наистина ли щеше да е с мен и в добри времена, и в лоши? Външните признаци, че наистина ме обича, бяха налице: постоянно ме обсипваше с целувки, а когато бяхме сред хора, или ме държеше за ръка, или ме прегръщаше през рамо, или прекарваше пръсти през косите ми.

Всичко това ми действаше адски объркващо. Докато бях женен за Дениз, такива неща изобщо не ме притесняваха. Тя ме взе, когато нямах нищо, тъй че предаността й не подлежеше на съмнение. Но след като спечелих първия си милион, изглежда й се яви някакво мрачно предчувствие, защото започна да ме пита не мога ли да си намеря някаква нормална работа, от която да изкарвам по милион долара годишно? Навремето въпросът й прозвуча глупаво, но кой е знаел тогава, че само след по-малко от година щях да изкарвам по един милион долара на седмица? И никой не е очаквал след по-малко от две години Надин Кариди, момичето от рекламата на „Милър Лайт“, да цъфне във вилата ми на плажа в Уестхамптън за уикенда по случай 4 юли в банановожълто ферари, абсурдно къса пола и чифт бели обувки с дяволски високи токчета.

И през ум не ми бе минавало да причинявам болка на Дениз. Никога. Но Надин ми взе акъла, а аз — нейния. Та нима влюбването е въпрос на избор? А влюбиш ли се веднъж — с онази обсебваща, всепоглъщаща любов, заради която двама души не са в състояние да се разделят дори за секунда, — как ще оставиш подобна любов да те подмине?

Поех дълбоко въздух, после бавно го изпуснах, опитвайки се да изтикам цялата тая история с Дениз някъде в дъното на съзнанието си. В края на краищата вината и угризението са безсмислени емоции, нали така? Е, знам, че не са, но нямах време за тях. Продължавай напред — това му е майката. Бягай с всички сили и не поглеждай назад. А пък със сегашната ми съпруга — е, все някак си ще се оправя и с нея.

И след като за втори път в продължение на по-малко от пет минути намерих изход от проблемите си, намерих сили да се усмихна на собственото си отражение и се запътих към сауната. Веднъж да се добера дотам, всички зли духове ще ми избият заедно с потта и ще мога да започна деня си на чисто.

Глава 3.Скрита камера

Трийсет минути след началото на сутрешната ми детоксикация излязох от спалнята чисто нов човек. Бях в приготвения от Гуин сив раиран костюм. На лявата ми китка имаше златен часовник „Булгари“ за осемнайсет хиляди долара — тънък и не биещ на очи. Едно време, преди появата на Графинята, носех ролекс от чисто злато. Но Графинята, самопровъзгласила се за арбитър на изтънчения вкус, елегантността и аристократичността, моментално го обяви за просташки. Как точно отбираше от такива неща, не ме питай; бас държа, че докато е расла в Бруклин, най-хубавият часовник, който е виждала, вероятно е бил с образа на Мики Маус върху циферблата. Но явно отбира от тия работи, та обикновено я слушах.

Ама не съвсем. Все още поддържах мъжкарската си гордост с една останка от миналото — жестоки черни, ръчно изработени каубойски ботуши. Всеки ботуш беше изрязан от цяло парче крокодилска кожа, без нито един шев. Изръсих се две хиляди и четиристотин долара за тях, ама направо ги обожавах. Графинята, естествено, ги ненавиждаше. Днес ги обух с нескрита гордост, надявайки се да пратя ясен сигнал на жена си, че няма да се оставя да ме командори; нищо, че само преди малко ме бе натикала в миша дупка.

Отправих се към спалнята на Чандлър за сутрешната си доза бащинство — най-любимата ми част от деня. Чандлър беше единственото абсолютно чисто нещо в живота ми. Всеки път, щом я вземех в ръце, целият хаос, цялата лудост някак си утихваха.

Още на път към стаята й усетих как настроението ми се повиши. Тя беше почти на пет месеца и беше самото съвършенство. Но щом отворих вратата на Чани — пълен шок! Заварих не само Чани, а и нейната Мами! Крила се е, значи, в стаята на Чани и ме е причаквала да вляза!

Та ето ги и двете — седнали насред стаята върху най-мекия, най-божествен розов мокет, който можете да си представите — поредната безбожно скъпа изцепка на Мами, бивша бъдеща декора-торка, — който на всичко отгоре изглеждаше наистина прелестно, мамка му! Чандлър седеше между леко разтворените — леко разтворените! — крака на майка си, облегнала крехкото си малко гръбче на твърдия корем на Мами, а Мами я държеше през коремчето да не залита. Разкошна гледка. Чани беше одрала кожата на майка си, най-вече изразителните сини очи и възхитителни скули.

Поех дълбоко въздух, за да се насладя на аромата на детската стая. М-м-м, разкош: бебешка пудра, бебешки шампоан, бебешки влажни кърпички! После втора дълбока глътка въздух, да усетя аромата на Мами. М-м-м: шампоан за четиристотин долара и балсам, един Господ знае откъде! Хипоалергенен балсам за тяло, изготвян по поръчка от „Кийлс“; едва доловимо загатване на небрежно напръскан парфюм на Коко Шанел! Усетих как по цялата ми нервна система премина приятно гъделичкащо усещане и се спря в слабините ми.

Самата стая беше съвършена — малка розова страна на чудесата. Навсякъде се валяха безброй плюшени играчки, леко аранжирани, естествено. Отдясно — плетената люлка и бялата кошарка, спазарени направо без пари за шейсет хиляди долара от „Белини“ на Медисън Авеню (поредният удар на Мами!). Отгоре им — въртяща се играчка в бяло и розово, която свиреше дванайсет песни от филмите на Уолт Дисни, докато поразително реалистичните герои обикалят във весел кръг — поредното изработено по поръчка творение на скъпата ми бъдеща декораторка, този път на скромната цена от девет хиляди (за въртяща се играчка?). Ама на кого му пукаше? Това си беше стаята на Чандлър, най-любимата стая в къщата.

Огледах жена си и дъщеря си за миг. И изведнъж в съзнанието ми изскочи думата фантастично. Чандлър бе чисто гола. Гладката й маслинова кожичка имаше гладък и безупречен вид.

А с нея беше и Мами, изтупана, тъй че да трепе или — в конкретния случай — да дразни. Дълбоко изрязаното деколте на червеникаворозовата мини рокличка без ръкави подчертаваше цепката между гърдите й! Златистата й грива блестеше на утринната светлина. А рокличката й се бе надигнала над бедрата, та чак талията й се виждаше. Нещо ми се губеше в цялата тая картинка… но какво? Не долавях какво точно, затова прогоних мисълта и продължих да гледам втренчено. Коленете й бяха леко огънати, та прекарах поглед по цялата дължина на краката й. Обувките й, от „Маноло Бланик“, пасваха идеално на роклята — до най-малката отсенка. Най-малко хилядарка, но си заслужаваха и последния цент, ако усещате накъде вървяха мислите ми в този момент.

А те бяха толкова много, че не можех да им хвана края. Желаех жена си повече от всякога… да, но в присъствието на дъщеря ми… ама тя пък е толкова малка, че нищо няма да разбере! А Графинята? Дали ми е простила вече? Идваше ми да кажа нещо, но не намирах думите. Обичах жена си… обичах живота… обичах дъщеря си. Не исках да ги загубя. Тъй че взех мигновено решение: Край! Край на курвите! Край на среднощните изпълнения с хеликоптер! Край на дрогата — е, поне не в досегашните количества.

Тъкмо се канех да взема думата и да апелирам към уважаемия съд за милосърдие, но ми отнеха всякаква възможност. Първа проговори Чандлър — моята дъщеря, моето гениалното бебче! Ухили се до уши и каза с малкото си изящно гласче.

— Та-та-та-та-та-та-та… Та-та-та-та-та-та-та-та.

— Добро утро, Тати! — каза Мами с престорен бебешки глас. Адски сладко! И адски секси! — Няма ли да ме цункаш за добро утро, Тати? Хайде, ела ме цункай!

Ха, това ли му беше всичко? Кръстосах тайно пръстите на едната си ръка, да не разваля магията и реших да напъна нещата докрай.

— А мога ли да цункам и двете — и Мами, и Чани? — направих муцка и застанах като послушно кученце пред Мами. После отправих молитва към Всевишния.

— Оооо, не! — отвърна Мами, подрязвайки крилцата на Тати. — Тати няма да цунка Мами още мнооого дълго време. Но пък дъщеря му умира за целувчица. Нали, Чани, миличка?

Ей, Богу, тая жена много мръсни хватки ми прилага!

После Мами пак подхвана с бебешки глас:

— Хайде, Чани сега да попълзи до Тати. А пък Тати ще приклекне, та Чани да се озове право в ръцете му. Нали, Тати?

Направих крачка напред.

— Достатъчно — отсече Мами, вдигайки повелително лявата си ръка. — Сега клекни, както ти казва Мами.

Изпълних командата. Да не съм луд да противореча на сексапилната Графиня?

Мами крайно внимателно постави Чандлър на пода на четири крака и я насочи към мен. Чандлър запълзя към мен със скоростта на охлюв, като не спираше да повтаря: „Та-та-та-та-та-та-та… Та-та-та-та-та-та-та-та.“

Аааах, какво щастие! Какъв живот! Бях най-щастливият мъж на света!

— Ела тук — казах на Чандлър. — Ела при Тати, сладуранче. — Погледнах нагоре към Мами, бавно сведох поглед… и… — Майка му стара! Надин, какво… какво ти става, по дяволите! Да не си си изгубила…

— Какво има, Та-та? Надявам се, че не виждаш нищо, за което си на зор, защото дълго време няма да те огрее — рече Мами, бъдещата куродразнителка, разчекнала жестоките си крака и с рокличка, запретната до ханша, но… без нищо под нея. Прекрасната й розова вулва ми се блещеше право насреща, лъснала с похотливо желание. Нищо друго нямаше Мами там, освен тънка ивичка меко, прасковенорусо мъхче точно над пубиса.

А аз реагирах като всеки разумен съпруг и запълзях като куче, каквото всъщност си бях.

— Виж какво, сладур, знаеш колко съжалявам за снощи. Кълна се в Бога, никога не бих…

— Остави тия приказки за догодина — каза Мами и махна пренебрежително. — Мами много добре знае колко обичаш да се кълнеш в Господ за това-онова, когато си на път да се пръснеш. Но не си губи времето, Тати, защото Мами тепърва започва да се разправя с теб. Отсега нататък няма да виждаш друго из къщи, освен поли — от къси по-къси! Точно така, Та-та! Само адски къси поли, никакво бельо и… това… — каза сексапилната Мами с огромна гордост, като се облягаше назад на лактите си. После започна да използва високите токчета по начин, който дизайнерите на „Маноло Бланик“ едва ли са имали предвид: превърна ги в еротични оси, около които сладострастните й крака се отваряха и затваряха, отваряха и затваряха, докато на третия път така ги разчекна, че коленете й едва не опряха във великолепния розов мокет. Тогава каза:

— Нещо не е наред ли, Та-та? Не ми изглеждаш много добре.

Е, не беше нищо ново. Мами и друг път ми бе излизала с подобни номера. То не бяха асансьори, тенис кортове, обществени паркинги, дори в Белия дом. Нямаше къде да се скрие човек от Мами. Но сегашното си беше егати и шока! Като боксьор, не видял откъде идва ударът, бях нокаутиран — за постоянно!

И още по-лошото бе, че Чандлър реши да спре насред път и да изследва великолепния розов мокет. Дърпаше влакната му, сякаш беше открила нещо невероятно, напълно безхаберна за протичащите около нея събития.

Опитах се да се извиня още веднъж, но в отговор Мами пъхна десния си показалец в устата и го засмука. От което направо онемях. А тя, изглежда, усети, че ме е нокаутирала, защото бавно извади пръста от устата си и измяука с още по-бебешки глас:

— О-о-о, бедничкият Та-та. Как обича да си признава грешките, когато е готов да се изпразни в гащите, нали, Та-та?

Седях, блещех се и се чудех дали и други семейни двойки правят подобни неща.

— Е, Тати, вече е късно за извинения. — Надин сви сексапилните си устни и бавно кимна — както кимат хората, когато са ви разкрили някоя велика истина. — И колко срамно е, че Тати обича да лети нощем из града с хеликоптера, след като е правил един Бог знае какво, защото Мами то-о-олкова обича Тати, че единственото, което желае в момента, е да се люби с него по цял ден! А най-вече на Мами й се иска Тати да я целуне по любимото му място, точно където я гледа сега. — И Мами пак се нацупи престорено. — Но, о-о-о-х… бедничкият Тати! Няма никакъв шанс това да му се случи сега, дори ако беше останал единственият мъж на планетата. Защото Мами е решила да действа като ООН и да наложи поредното прословуто сексембарго. Тати няма право да прави любов с Мами до навечерието на Нова година — Моля? Това пък що за безочие е! — и то само ако много слушка дотогава. Но ако Тати направи дори една грешчица, ще се наложи да чака до Сретение Господне16! — Ебаси майката! Мами съвсем е откачила!

Бях на път да изпадна в състояние на безпрецедентно раболепие, когато внезапно ми хрумна друга идея. О, Божичко! Дали пък да не й кажа? Майната му, шоуто си заслужаваше!

Мами с бебешки глас:

— И знаеш ли какво си мисля сега, Тати? Мисля си, че е време Мами да извади всичките си копринени чорапи и жартиери и да започне да се разнася с тях из цялата къща, а всички ние знаем колко много Тати обича копринените чорапи и жартиери на Мами, нали Тати!

Кимнах, преливащ от желание. Мами не се отказваше:

— О, да, известно ни е! Пък и на мами вече й писна да носи бельо… уф! Даже е решила да го изхвърли на боклука! Така че гледай добре, Та-та — Дали да не я спра вече? М-м-м, не. Ще изчакам още малко! — защото тепърва ще гледаш тази гледка из цялата къща! Но, разбира се, ще трябва да спазваш ембаргото: докосването е абсолютно забранено. И никакви чекии, Тати. Докато Мами не ти даде разрешение, ще стоиш „мирно“. Ясно ли е, Тати?

А аз с новопридошла самоувереност:

— А ти, Мами? Какво ще правиш ти?

— О, Мами знае много добре как да се задоволява. О-о-о… о-о-о… а-а-а — изстена манекенката. — Мами се възбужда дори от самата мисъл! Не мразиш ли хеликоптерите, Тати?

Реших да я настъпя по слабото място:

— Не знам, Мами, но мисля, че само дрънкаш и нищо не правиш. Ти ли да се самозадоволяваш? Не те виждам как ще го направиш.

Мами пак присви сочните си устни, поклати бавно глава, после каза:

— Ами време е да дадем първи урок на Тати — Еха, нещата се развиваха прекрасно! А Чандлър продължаваше безхаберно да изследва мокета — и затова Мами иска Тати да задържи погледа си върху ръката на Мами и да наблюдава много внимателно, иначе Сретение Господне ще се превърне във Великден, преди тати да е успял да каже „набъбнали ташаци“. Ясно ли е кой командва тук, Тати?

Правех се, че участвам в представлението, но се подготвях да пусна бомбата:

— Да, Мами, но какво ще правиш с ръката си?

— Шшш! — отвърна Мами, завря отново пръст в устата си и го смука, и го смука, докато заблестя от слюнката под утринната светлина… и тогава бавно, грациозно, похотливо се насочи на юг… надолу по широко изрязаното си деколте… между гърдите… по пъпа… та чак до…

— Спри! — креснах аз и вдигнах дясната си ръка. — На твое място не бих го направил!

Това я шокира. А и направо я вбеси! Очевидно бе очаквала вълшебния момент с не по-малко нетърпение от мен. Стига толкова. Беше време да й пусна бомбата. Но преди да успея да отворя уста, Мами започна да ме мъмри:

— Ха! Ама ти вече прекаляваш! Никакви целувки и любов до 4 юли!

— Ами Роко и Роко, Мами?

Мами се вцепени от ужас.

— А?

Наведох се, вдигнах Чандлър от великолепния розов мокет, притиснах я към гърдите си и я мляснах по бузата. И щом се убедих, че е в безопасност, продължих:

— Тати иска да разкаже на Мами една приказка, а като свърши и Мами е доволна, че Тати я спря да направи онова, което се канеше, тя ще му прости всички прегрешения, нали?

Никаква реакция.

— Добре — казах, — в тази приказка се разправя за една малка розова стая в Олд Бруквил, Лонг Айлънд. Иска ли Мами да я чуе?

Мами кимна, но върху съвършеното й манекенско личице цареше пълно объркване.

— Обещава ли Мами да държи краката си широ-о-о-ко отворени, докато Тати разказва приказката?

Тя кимна бавно, замечтано.

— Чудесно, защото това е най-любимата гледка на Тати в целия свят и ще го вдъхнови да разкаже приказката точно както трябва! Имало, значи, едно време една малка розова спалня на втория стаж в едно голямо първокласно каменно имение в най-добрата част на Лонг Айлънд, а хората, които живеели там, имали адски много пари. Но — това е много важен момент в приказката, Мами — от всичките си владения и всичките си богатства най-обичали малката си дъщеричка.

Та за таткото от приказката работели страшно много хора, но повечето от тях били много, много млади и почти без домашно възпитание, затова Мами и Тати решили да затворят целия си имот с яки метални порти, та да не им идват неканени посетители. Но, за жалост, те продължили да идват! — Млъкнах за миг и се загледах в лицето на Мами, което постепенно започваше да губи цвета си. После продължих: — Та когато на Мами и Тати съвсем им писнало, взели, че цанили двама щатни бодигардове. А най-смешното, Мами, било, че и двамата се казвали Роко! — Млъкнах пак и пак се загледах в красивото лице на Мами, което беше побеляло като платно. И отново подхванах: — Сложили Роко и Роко в една чудесна караулка, която била в задния двор на приказното имение. И понеже Мами държала да изпипа нещата, отишла да проучи най-добрите наблюдателни системи, сетне накупила най-добрите камери, осигуряващи най-ясния, бистър и детайлен образ, които могат да се купят. И при това с най-естествени цветове, Мами! Цветен образ!

Краката на Мами все още бяха широко разтворени в цялото им величие, когато казах:

— И както се излежавали Мами и Тати в една дъждовна неделна сутрин преди два месеца, Мами казала, че чела статия как гувернантки и прислужници малтретирали поверените им бебета. Тати се ужасил и предложил на Мами да инсталират две скрити камери с активиращи се от глас микрофони точно в онази много розова спалня, за която стана дума в началото на приказката!

Та едната от тези скрити камери се намира точно над рамото на Тати — посочих към миниатюрната дупчица високо на стената и за късмет е насочена точно към най-страхотната част от невероятната ти анатомия, Мами — при което краката светкавично се затвориха, сякаш бяха врата на банков трезор, — и тъй като ние то-о-олкова обичаме Чани, образът се предава на най-големия осемдесет и един сантиметров екран точно насред караулката! Усмихни се, Мами! Снимат те със „Скрита камера“!

Мами остана вкаменена — за около една осма от секундата. После, сякаш някой внезапно пусна десет хиляди волта ток по великолепния розов мокет, подскочи като ужилена и изкрещя:

— Майка ти д’еба! Шибаната ти майчица! О, мили Боже! Не мога да повярвам, мамка му! Гос-по-ди-Бо-же-мой! — Хукна към прозореца и погледна към караулката… после се защура насам-натам, направи обратен завой и… ТРЯС!… сгромоляса се на пода, след като единият от еротичните пилони на умопомрачителните й обувки се счупи.

Но престоят на Мами на пода трая само миг. Бързо се вдигна на четири крака със скоростта и сръчността на професионален борец, а оттам се извиси и в цял ръст. И за най-голям мой ужас отвори вратата, побягна навън и я затръшна зад себе, си без да я е еня какво ще си помисли за цялата дандания чудноватата ни менажерия от прислуга. И повече не се видя.

— Е, миличко — казах на Чани, — истинската Марта Стюърт надали би одобрила затръшването на врата точно в такъв момент, нали?

След това отправих безмълвна молитва към Всевишния да опази Чани от съпруг-изрод като мен, та дори и от гадже от подобен сой. Като гледах, от мен изобщо не ставаше „Съпруг на годината“. После отнесох Чани долу при Марси, немлъкващата гувернантка от Ямайка, и се насочих директно към караулката: нямах ни най-малкото желание видеозаписът с Мами да попадне в Холивуд като въвеждащо предаване към поредицата Животът на богатите и дисфункционалните.

Глава 4.Раят на баспите

Като разгонен пес претърсих всичките двайсет и четири стаи на къщата за Мами. Честно казано, претърсих всяко кътче на всичките шест акра на имението, но накрая неохотно, с болка на сърце, реших да преустановя издирването. Наближаваше девет и трябваше да тръгвам за работа. Така и не разбрах къде се беше скрила моята бъдеща куродразнителка. Така че се отказах от мисълта да ме изчука.

Потеглихме от имението в Олд Бруквил точно в девет. Седях на задната седалка на среднощносинята ми лимузина линкълн, а зад волана седеше моят ненавиждащ бялата раса шофьор Джордж Кембъл. През четирите години, откакто постъпи, Джордж бе изрекъл не повече от десетина думи. Имаше утрини, когато самоналоженият му обет за мълчание ме дразнеше, но днес ми идваше идеално. Точно от това имах нужда след тазсутрешната ми схватка със сексапилната Графиня — малко спокойствие и тишина.

Все пак изпълних ежедневния ритуал да поздравя Джордж с най-топъл тон и да се надявам на някаква ответна реакция. Няма значение каква. Та и тази сутрин не пропуснах възможността — ей така, за майтапа.

— Здрасти, Джорджи! Как си днес?

Джордж обърна глава на приблизително четири и половина градуса надясно, тъй че едва видях бялото на ослепителните му очни ябълки, след което кимна, само веднъж.

Няма празно при Джордж, дявол го взел! Направо е ням!

Е, не беше точно така; преди около шест месеца Джордж ме беше помолил да му заема (сиреч, да му дам) пет хиляди долара за нови ченета (както сам се изрази). Услужих му с удоволствие, но преди това го въртях цели петнайсет минути на шиш да ми разкаже подробно: колко бели ще са; колко зъба ще има на всяко, колко дълго ще изтраят и за какво му е да сменя сегашните. Към края от въгленовочерното чело на Джордж струеше пот, та ми дожаля, че изобщо го попитах.

И днес, както всякога, Джордж беше с тъмносин костюм и мрачно изражение — най-мрачното изражение, което може да си позволи човек със заплата, надута до шейсет хиляди годишно. Не се съмнявах, че Джордж ме мрази, или най-малкото ме презира така, както мрази и презира всички бели хора. Единственото изключение допускаше по отношение на жена ми — бъдещият еталон за любезност, — която Джордж обожаваше.

Лимузината ми беше от ония, супер дългите, със зареден докрай бар, вградени телевизор и видео, хладилник, страхотна озвучителна система и задна седалка, която се превръщаше в огромно легло само с едно натискане на копчето. Леглото беше монтирано допълнително, с идеята да облекчава болките ми в гърба, но самата му поява в лимузината я превърна неволно в деветдесет и шест хиляди доларов бардак на колела. Ами то така стават тия работи! А тази сутрин пътувах не за къде да е, а за Лейк Съксес, на Лонг Айлънд — едновремешно спокойно селце с обитатели от средната класа, където се помещаваше „Стратън Оукмънт“.

Днес градът наподобяваше по-скоро Тумстоун, Аризона, преди появата на клана Ърп. За обслужване на нуждите, желанията и похотта на наетите от мен извратени млади борсови агенти се бе пръкнала цяла местна промишленост: бардаци, салони за нелегален хазарт, клубове за след работно време и прочее леговища на веселбата. Дори в подземния паркинг имаше група проститутки, които вземаха по двеста долара на тек.

През първите години местните търговци бяха вдигнали ръце от очевидното безсрамие на моята весела дружина борсови агенти, повечето от които сякаш бяха расли в гората, но скоро същите тези търговци надушиха, че брокерите от „Стратън“ не ебават да гледат етикетите на стоките и така безбожно надуха цените, че всички заживяхме в мир и любов, точно като в Дивия Запад.

Сега лимузината се насочваше на запад по Чикън Валей Роуд — един от най-красивите пътища към Голд Коуст. Свалих стъклото, за да влезе малко свеж въздух, и се загледах към тучните зелени поляни за голф на „Бруквил Кънтри Клъб“, над които заходих за кацане с хеликоптера сутринта. Кънтри-клубът се намираше в непосредствена близост до моя имот — толкова близо, че при добър удар със стик номер седем, можех да запратя топка за голф от предната си ливада до средата на седмия феъруей. Но, разбира се, изобщо не си направих труда да кандидатствам за членство: какъв е тоя никакъв евреин, проявил безкрайната наглост да нахълта в рая на баспите?

При това не само „Бруквил Кънтри Клъб“ не ни допускаше. Ни най-малко! Нямаше клуб, който да допусне евреин, нито някое друго копеле, в чиито жили не тече синя англосаксонска протестантска кръв. (Е, в интерес на истината, в „Бруквил Кънтри Клъб“ допускаха католици, та не беше чак толкова зле, колкото останалите.) Когато с Графинята се преместихме тук от Манхатън, цялата тая история с баспите страшно ме дразнеше. Приличаше ми на някакъв таен клуб или дружество, но впоследствие установих, че баспите са прочетен вестник, застрашен от отмиране вид, подобно на птицата додо и горската улулица. И че макар да поддържат малките си голф клубове и ловни лоджии като последен бастион срещу брутално нахлуващите еврейски орди, с нищо не се различават от отчаяните индианци от битката при Литъл Биг Хорн, с тази разлика, че в XX век са на ръба да бъдат пометени от свирепи евреи като мен — евреи, натрупали състоянието си на Уолстрийт и готови да платят всичко, само и само да живеят там, където е живял Великият Гетсби.

Лимузината сви плавно наляво и тръгна по Хеджмънс Лейн. Вляво пред нас бяха конюшните на Голд Коуст, или както обичаха да ги наричат собствениците им „Център за конна езда «Голд Коуст»“, което звучеше безкрайно по басповски.

Огледах на минаване конюшните на бели и зелени ивици, където Графинята държеше конете си. От начало до край тая конска история се беше превърнала в шибан чудовищен кошмар. Като почнеш от собственика на конюшнята — пристрастен към куалудите свиреп евреин с бирен корем, с хилядаватова любезна усмивка и с таен мерак да бъде взет за басп. Той и изрусената му до бяло псевдобасп съпруга още от километър подушиха що за хора сме ние с Графинята и успяха да ни пробутат всичките си бракувани коне с триста процента надценка. На всичко отгоре, щом ги купихме, конете започнаха да страдат от някакви странни болести. Покрай сметките за ветеринари, за зоб и заплатата на конегледачи, които да яздят конете, та да ги държат във форма, цялата работа се превърна в огромна черна дупка.

Но моята сексапилна Графиня, бъдещата специалистка по обяздване, ходеше там всеки ден — да дава на конете бучки захар и моркови и да взема уроци по езда, — макар че страдаше от нелечими алергии към коне и се прибираше вкъщи със сърбежи и хрипове, съчетани с кихане и кашляне. Ама нали като живееш насред рая на баспите, трябва да се държиш като басп и да се правиш, че обичаш коне!

Додето лимузината пресичаше Нордърн Булевард, усетих как изби болката в долния край на гръбнака ми. Явно някъде по това време ободряващият снощен коктейл от дрога бе напуснал централната ми нервна система и бе отишъл към черния дроб и лимфните ми канали, където си му е мястото. Но това означаваше също, че болката ще се завърне с пълна сила. Имах чувството, че се пробужда някакъв зъл, див огнедишащ змей. Болката започваше вляво от опашката и се спускаше по задната част на левия ми крак, сякаш някой въртеше нажежен до бяло железен шиш в бедрото ми. Страшно мъчение. А опитах ли се да разтъркам мястото, болката се преместваше другаде.

Поех дълбоко въздух и се опитах да устоя на изкушението да грабна три куалуда и да ги глътна без вода. Подобно поведение бе направо недопустимо. Отивах на работа и макар аз да бях шефът, не можех да си позволя да се явя като някакъв разлигавен идиот. Такива неща се правеха само нощем. Вместо това казах бърза молитва да падне гръм от ясното небе и да порази кучето на жена ми.

От тази страна на Нордърн Булевард цените на имотите определено бяха по-ниски, сиреч средно около милион и двеста на къща. И ми се видя забавно как дете от бедно семейство е станало толкова безчувствено към екстравагантностите на богатството, че къща за над един милион долара да му се струва колиба. Но какво пък лошо има в това? Знае ли човек докъде ще стигне?

Точно тогава съзрях зелената табела с бели букви над рампата към магистралата Лонг Айлънд Експресуей. Още малко, и щях да вляза в офисите на „Стратън Оукмънт“ — моят втори дом, — където мощният тътен на най-дивата борсова зала в Америка щеше да направи цялата ненормалност съвсем поносима.

Глава 5.Най-мощната дрога

Компанията за инвестиционно банкиране „Стратън Оукмънт“ заемаше първия етаж от разпрострялата се нашироко четириетажна офис сграда с черни стъкла, издигната върху едно старо мочурище на Лонг Айлънд. Е, не беше чак толкова зле, колкото човек може да си помисли от подобно описание. Амелиорацията на въпросното блато бе започнала в началото на осемдесетте години и сега то представляваше първокласен офис комплекс с огромен паркинг и подземен гараж на три нива, където стратънските брокери прекарваха следобедните си почивки за кафе, обгрижвани от ударен отряд жизнерадостни проститутки.

И днес като всякога, докато колата доближаваше офис сградата, се почувствах преизпълнен с гордост. Огледалните черни стъкла отразяваха ослепително сутрешното слънце и ми напомняха колко далеч бях стигнал през последните пет години. Трудно е човек да си представи, че бях създал „Стратън“ в складчето за електроматериали на фирма, продаваща коли на старо. А сега… това!

От западната страна на сградата имаше огромен параден вход, предназначен да впечатлява всички, които минаваха през него. Но нито един служител на „Стратън“ не го ползваше. Прекалено далеч им беше, а времето, както се казва, е пари. Затова всички, включително и аз, ползвахме бетонната рампа от южната страна на сградата, която водеше директно към борсовата зала.

Измъкнах се от задната врата на лимузината, сбогувах се с Джордж (който кимна безмълвно) и се отправих към въпросната бетонна рампа. Докато минавах през стоманените врати, вече дочувах слабото ехо от мощния тътен, който звучеше като рева на подивяла тълпа. Музика за ушите ми! Директно се насочих натам, и то с хъс.

След десетина крачки завих и… ето я — борсовата зала на „Стратън Оукмънт“: огромно пространство, по-дълго от футболно игрище и колкото половин игрище широка, без преградни стени и с много нисък таван. Плътните редици бюра в кленов цвят бяха наредени като в класна стая и едно безкрайно море от безупречно бели ризи се вълнуваше яростно насам-натам. Всички сака бяха свалени и всички крещяха в черните си телефони, което всъщност създаваше тътена. Това беше звукът на учтивите млади мъже, прибягващи до логиката и здравия разум, за да убедят бизнесмените из цяла Америка да инвестират спестяванията си в „Стратън Оукмънт“.

— Боже мой, Бил! Вдигни си полата, хвани се за топките и вземи най-накрая някакво решение, майка му стара! — крещеше Боби Коч, топчест двайсет и две годишен ирландец с гимназиална диплома, силна пристрастеност към кокаина и нетен годишен доход от милион и двеста хиляди. В момента хокаше някакъв богат бизнесмен на име Бил, който живееше някъде из централните райони на Америка. Върху всяко бюро стоеше сив компютър, по чийто монитор пробягваха в зелени цифри и букви котировките в реално време. Но едва ли някой си правеше труда да ги погледне. Всички бяха твърде заети да се потят обилно и да крещят в черните си телефони, които приличаха на израснали от ушите им гигантски патладжани.

— Трябва ми решение, Бил! И то сега! „Стив Мадън Шуз“ е най-горещата нова емисия на Уолстрийт и не виждам какво има да му мислиш! Докато се наканиш, до следобед ще се е превърнала в жив динозавър! — След двуседмична рехабилитация в клиниката в Хейзелдън Боби полека се връщаше към предишното си състояние. Очите му направо изскачаха от топчестия му ирландски череп. Кристалите на коката направо се процеждаха през потните му жлези. А беше само девет и половина сутринта.

Млад стратънец със зализана назад коса, квадратна челюст и врат с размера на Роуд Айлънд бе приклекнал и се мъчеше да обясни на клиента си предимствата и недостатъците на това да включи жена си в процеса на вземане на решения.

— Да го’ориш с жена си ли? Да’нсисъ смахнал нещо? — той едва ли подозираше, че нюйоркският му акцент беше толкова кален, че звучеше като да джвакаш в тиня.

— Тя д’нби да го’ори с тебе, когат’ си купу’а нови обувки?

През три реда друг млад стратънец с къдрава кафява коса и разразило се тийнейджърско акне стоеше изпънат като пружина, а слушалката му бе вклинена между бузата и ключицата. Разперил бе ръце като криле на самолет, а под мишниците му имаше гигантски потни петна. А докато крещеше по телефона, щатният шивач на фирмата, Антъни Джилберто, му вземаше мярка за костюм. Джилберто сновеше по цял ден от бюро на бюро да взема мерки на младите стратънци и да им майстори костюми за по две хиляди долара. В този миг младият стратънец изви глава назад и разпери докрай ръце, сякаш се канеше да скача от десетметровата кула на басейн. После изрече с тон на напълно отчаян човек:

— За Бога, господин Килгор, направете си добро и си купете десет хиляди акции! Моля Ви, направо ме убивате… убивате ме. Ако трябва да хвана самолета и да дойда до Тексас да ви извия ръцете, и това ще направя!

Каква отдаденост! — рекох си. Пъпчивото хлапе продава акции, дори докато си поръчва костюм! Кабинетът ми беше на отсрещната страна на борсовата зала и докато си проправях път през врящото хорско море, имах чувството, че съм Мойсей в каубойски ботуши. Брокерите се отдръпваха настрани, за да ми сторят път. Всеки брокер, покрай когото минех, ми намигаше или се усмихваше в знак на признателност за това, че се е озовал в малкото райско кътче, което бях създал. Да, това бяха моите хора. Разчитаха на мен за надежда, обич, съвет и насока, а аз бях десет пъти по-луд от всички тях взети заедно. Но едно нещо деляхме поравно — неугасващата ни любов към мощния тътен. Дори не ни стигаше!

— Вдигни шибания телефон, ако обичаш! — изкрещя една дребна руса асистентка по продажбите.

— Ти вдигни шибания телефон! Това е част от твоите шибани задължения!

— Само един шанс ми дайте, моля ви!

— … двайсет хиляди по осем и половина?…

— … купете сто хиляди акции…

— Акциите ще изхвърчат през покрива!

— Боже мой! Стив Мадън е най-яката оферта на Уолстрийт!

— Заеби „Мерил Линч“! Хлебарки като тях ги хрускаме за закуска.

— Местният ти брокер ли? Майната му на местния ти брокер! Та той не чете друго, освен вчерашния „Уолстрийт Джърнъл“!

— Купих двайсет хиляди „Б“-варанти17 на четири…

— Заеби ги тия! Пълни боклуци са!

— Добре де, да ви го начукам и на вас, и на скапания ви фолксваген, с който дойдохте!

Заеби това, заеби онова! Начукваш го на тоя, нашибваш го на друг! Това е то, езикът на Уолстрийт — есенцията на мощния тътен, който заглушава всичко останало. Направо те опиянява. Прелъстява те! Освобождава те! Помага ти да постигаш цели, които са ти се стрували непостижими! И помита всички. Най-вече, помел бе и мен.

От всичките хиляда души в залата, тези над трийсет сигурно се брояха на пръсти — повечето наскоро бяха навършили двайсет. И всички бяха хубавци, пращяха от суета, а сексуалното напрежение бе толкова силно, че буквално можеше да се помирише. Мъжете превъзхождаха по брой жените в съотношение десет към едно. От мъжете — от момчетата! — се изискваше да са с костюм по поръчка, бяла риза, копринена вратовръзка и златен часовник. От жените — адски къса пола, дълбоко деколте, повдигащ сутиен и високи токчета — колкото по-високи, толкова по-добре. Точно този вид облекло, който стратънският отдел „Човешки ресурси“ най-строго забраняваше, но който ръководството (моя милост) силно поощряваше.

Положението бе изтървано дотам, че разгонените млади стратънци направо се рутеха под бюрата, в тоалетните, в гардеробните, в подземния гараж и, разбира се, в стъкления асансьор. По едно време се стигна дотам, че се принудихме да обявим сградата за „безебателна зона“ от девет сутринта до седем вечерта. На самата обява най-отгоре пишеше точно така: „Безебателна зона“; под заглавието две стилизирани фигури със съответните анатомични атрибути се чукаха кучешката. Около тях бе очертан плътен червен кръг, пресечен от диагонална линия — „Шибането забранено“. (Надали имаше друг такъв по цялата Уолстрийт!) Но, уви, никой не го прие на сериозно.

Нещата обаче си вървяха и във всичко имаше определен смисъл. Всички бяха млади и красиви и всички се възползваха от моментните възможности. „Не изпускай момента“ — това беше корпоративната мантра, която гореше като вечен огън в душите на всички млади стратънци и вибрираше в свръхобострените центрове на удоволствие на още юношеските им мозъци.

А постигаха невероятни успехи — спор нямаше! Печелеха страхотни пари. Всеки новобранец-брокер се предполагаше да изкара поне двеста и петдесет хиляди през първата си година. Не минеше ли тази граница, значи надали нещо ще излезе от него. Ако през втората година не направиш петстотин хиляди, попадаш в графата „слаб и безполезен“. А ако през третата година не се докараш до милион и отгоре, направо ставаш обект на всеобщи подигравки. При това говорим за минимални суми. Сериозните играчи правеха три пъти по толкова.

И това охолство се стичаше надолу по пирамидата. „Асистентките по продажбите“ — префърцунено название на секретарките — правеха над сто хиляди на година. Дори момичето от телефонната централа получаваше осемдесет хиляди — само да вдига телефона. Истинска старовремска треска за злато, превърнала Лейк Съксес в демографски феномен. Младите стратънци — на практика още деца — започнаха да го наричат „Брокерския Дисниленд“ и всички до един съзнаваха, че ако по някаква причина ги изхвърлят от лунапарка, никога вече няма да видят такива пари. И именно този страх битуваше някъде из дълбоките дебри на съзнанието им: страхът, че някой ден ще изгубиш работата си. И какво ще правиш тогава? Защото, веднъж провъзгласен за стратънец, от теб се очаква да живееш Живота с главно „Ж“ — да караш най-изисканите коли, да се храниш в най-луксозните ресторанти, да раздаваш най-тлъстите бакшиши, да се обличаш в най-скъпите дрехи и да живееш в прословутия лонгайлъндски Голд Коуст. Дори да си най-пресният новак, пак заемаш пари от първата банка, която е достатъчно откачена, че да те кредитира — без значение при каква лихва, — и подпушваш Живота, независимо дали си готов за него, или не.

Положението бе изтървано дотам, че имения купуваха дори младежи, страдащи още от тийнейджърско акне и едва сдобили се с първата си самобръсначка. Някои от тях бяха толкова млади, че дори не се нанасяха на новия си адрес, защото се чувстваха по-добре у дома, при мама и тате. През лятото наемаха охолни вили в някое от градчетата Хамптън с отоплявани басейни и пищни гледки към Атлантическия океан. Уикендските им партита бяха толкова упадъчни, че неизменно приключваха след намеса на полицията. Свиреха скъпо платени банди, диджеи въртяха плочи, младите стратънки танцуваха по цици, стриптийзьорките и проститутките се смятаха за почетни гости и неизбежно в някакъв момент от вакханалията младите стратънци хвърляха всичко от себе и се отдаваха на страстите си ей така — под открито небе, като животни в обор, щастливи да изпълнят „на живо“ пълната програма пред все по-множащата се публика.

Но какво лошо имаше в това? Бяха пияни от младост, горяха от алчност и летяха по-високо и от хвърчила. И ден след ден керванът с пари ставаше все по-дълъг и все повече хора трупаха състояние от това, че осигуряваха на младите стратънци основните елементи за изживяването на Живота. Брокери на недвижими имоти им продаваха имения; ипотечни брокери им осигуряваха необходимото финансиране; интериорни дизайнери тъпчеха къщите им с ненужно скъпи мебели; озеленители се грижеха за тревните им площи (ако хванеха стратънец сам да коси ливадата си, сигурно щяха да го замерят с камъни до смърт); търговци на коли им продаваха екзотични поршета, мерцедеси, ферарита и ламборгинита (ако караш по-долна класа, направо те отписват като шибан малоумник); метр-д’отели резервираха маси в най-посещаваните ресторанти; спекуланти им осигуряваха билети за предните редове на отдавна разпродадени мачове, рок концерти и бродуейски спектакли; бижутери, часовникари, модисти, производители на обувки, цветари, специалисти по кетъринг, фризьори, продавачи на домашни любимци, масажистки, хиропрактори, доставчици на автомобилни екстри и всякакви други специалисти (но най-вече проститутки и дилъри на дрога) се появяваха в борсовата зала и предоставяха услугите си директно на младите стратънци, та да не губят те нито една секунда от напрегнатия си ден, нито пък да се ангажират с каквато и да било извънредна дейност, която би попречила на основното им задължение — да въртят телефоните. Само това. Усмихваш се и набираш — от мига на пристигането ти в залата до мига, в който си тръгнеш. И ако не си достатъчно мотивиран да го правиш, или не си в състояние да изтърпиш по триста пъти на ден секретарките от всичките петдесет щата да ти тръшват телефона, трябва да си наясно, че зад гърба ти висят на опашка поне десет човека, готови да грабнат твоята работа. И тогава се оказваш навън — завинаги.

И каква, мислите, бе тайната формула на „Стратън“, позволяваща на всички тия неприлично млади хлапаци да правят неприлично големите купища пари? В основата си тя се осланяше на две прости истини: първо, че от единия процент най-богати американци мнозинството са неизлечими комарджии, неспособни да устоят на изкушението да хвърлят зара отново и отново, дори когато са наясно, че той играе срещу тях, и второ, че — противно на общоприетото мнение — млади мъже и жени, способни на обноски точно толкова, колкото и стадо луднали по секс биволи, и притежаващи коефициент на интелигентност, равен на този на Форест Гъмп след три дози ЛСД, могат наистина да бъдат обучени да звучат като уолстрийтски факири, стига да си им написал до последната дума какво точно да казват, а после да им го набиваш в главите поне по два пъти на ден в продължение на цяла година.

И след като мълвата за тази малка тайна започна да се разпростира из Лонг Айлънд — че съществува някакъв подивял екип в Лейк Съксес, където от теб се изисква единствено да се явиш на работа, да изпълняваш каквото ти заповядат, да се закълнеш във вечна вярност на собственика, и той ще те направи чутовно богат, — хлапаците започнаха да се появяват в залата без предизвестие, отначало поединично, после на тълпи. В началото бяха деца от предградията на средната класа в Куинс и Лонг Айлънд, а скоро след това и от всичките пет административни общини на Ню Йорк. Докато се усетя, заприиждаха и от цяла Америка да ме молят да ги наема. Имаше деца, прекосили половин Америка, за да стигнат до борсовата зала на „Стратън Оукмънт“ и да се закълнат във вечна вярност на Вълка от Уолстрийт. А останалото, както се казва, е част от историята на Уолстрийт.

Както винаги, супер преданата ми лична асистентка Джанет18 седеше зад бюрото си и очакваше трепетно моята поява. В конкретния момент почукваше с десния си показалец по бюрото и поклащате глава в смисъл: „Защо, по дяволите, целият ми ден се върти около това, кога точно смахнатият ми шеф ще се появи на работа?“ Или може просто така ми се стори, а тя само скучаеше. Както и да е, бюрото на Джанет се намираше точно пред вратата на кабинета ми, сякаш бе стена пред футболна врата. И това не беше случайно. Сред многото си други функции, Джанет бе и пазителката на моята светая-светих. Ако някой искаше да ме види или да говори с мен, първо трябваше да мине пред Джанет. А това не беше никак лесно, понеже тя ме пазеше като лъвица малките си и не й мигваше окото да изсипе огън и жупел върху всеки, осмелил се да я прескочи.

В момента, в който ме съзря, Джанет ми се усмихна най-сърдечно, а аз й отделих специално внимание. Наближаваше трийсетте, но изглеждаше с няколко години по-възрастна. Имаше гъсти тъмнокестеняви коси, светла кожа и малко, стегнато тяло. Очите й бяха сини и красиви, но в тях прозираше някаква тъга — сякаш въпреки младостта си, бе страдала много. Сигурно затова Джанет пристигаше на работа винаги облечена като Смъртта. Неизменно носеше черно от глава до пети. Днешният ден не представляваше изключение.

— Добро утро — каза Джанет с тон на леко раздразнение зад широка усмивка. — Защо закъсня толкова?

Усмихнах се мило на супер преданата си асистентка. Всъщност, като изключим погребалния тоалет и неизменното й желание да е в час дори с най-дребните пикантни подробности около мен, я намирах за изключително приятна. Разчитах на нея в службата така, както разчитах на Гуин у дома. Независимо дали ставаше дума за плащане на сметките ми, за поддържане на личното ми брокерско счетоводство, за следене на графика ми, уреждане на пътуванията ми, плащане на курви, или разправии с дилъри на дрога, или за лъжене на жената, за която бях женен в момента, нямаше задача, която да се опре за Джанет и която тя да не е готова да изпълни безрезервно. Беше невероятно компетентна и никога не допускаше грешки.

Джанет също беше израснала в Бейсайд, но останала сираче от малка. Майка й била добра жена, но баща й я скъсвал от тормоз — абсолютно животно. Правех всичко възможно тя да се чувства обичана и желана. И я пазех така, както тя пазеше мен.

Когато Джанет се омъжи предишния месец, аз й вдигнах фантастична сватба и я отведох с огромна гордост до олтара. Беше в снежнобяла булчинска рокля на „Вера Уанг“ — платена от мен и избрана от Графинята, която освен това отдели и два часа, за да гримира лично Джанет. (Да, Графинята беше и бъдеща майстор-гримьорка.) Та Джанет изглеждаше абсолютно ослепително.

— Добро утро — отвърнах аз с топла усмивка. — Шумът в залата звучи добре днес, нали?

Равнодушно:

— Винаги си е звучал добре. Но ти не ми отговори. Защо закъсня толкова?

Нахална мацка си беше, че и любопитна! Поех дълбоко въздух и попитах:

— Надин да е звъняла случайно?

— Не. Защо? Какво е станало? — Скорострелни въпроси. Очевидно надушваше сочната клюка.

— Нищо не е станало, Джанет. Снощи позакъснях, а Надин се ядоса и ми плисна чаша вода в лицето. Това е. Всъщност чашите бяха три, ама кой ти ги брои изобщо? Последвалите събития обаче не се поддават на описание, но в крайна сметка трябва незабавно да й пратя цветя, иначе още от днес ще трябва да си търся съпруга номер три.

— Колко да изпратя? — попита тя, като взе тефтера си и писалката „Монблан“.

— Не знам… нещо за три-четири хиляди. Абе, кажи им да пратят целия си шибан камион. И да включат куп лилии. Тя си пада по лилиите.

Джанет присви очи и стисна устни в смисъл: „Нарушаваш негласната ни уговорка, че част от възнаграждението ми включва правото ми да знам всички подробности, колкото и кървави да са те!“ Но бидейки професионалист с чувство за отговорност, само каза:

— Добре, после ще ми кажеш.

Кимнах неубедително.

— Не знам, Джанет, ще видим. Та, кажи ми сега какво става.

— Ами, Стив Мадън се мотае някъде наоколо и ми се стори доста притеснен. Съмнявам се, че ще е особено полезен днес.

Усетих моментален прилив на адреналин. Стив Мадън! Браво бе, при цялата лудост и безумие от ранни зори направо забравих, че днес щеше да е първичното публично предлагане на акции от обувната компания на Стив Мадън. И че преди още да е свършил денят, в касата ми щяха да влязат още двайсетина милиона зелени гущери. Хич нямаше да е зле! А Стив трябваше да произнесе кратко слово пред брокерите в залата, така нареченият „малък цирк“. Е, това вече щеше да е интересно за гледане! Не бях убеден, че Стив няма да си глътне езика, след като съзре дивите погледи на всичките откачени млади стратънци.

Но пък малкият цирк си беше отколешна уолстрийтска традиция: преди самото пускане на първата емисия главният изпълнителен директор се изправя пред тайфата дружелюбни брокери и им прочита предварително написаната си реч на тема славното бъдеще, което предстои на компанията му. Обикновено се получаваше дружелюбна среща с куп взаимни потупвания по раменете и фалшиви ръкостискания.

С тази разлика, че в „Стратън“ нещата понякога ставаха доста грозни. Понеже стратънци не се вълнуваха много-много от речи, тях ги вълнуваше единствено да продадат акциите и ако гост-ораторът не ги грабнеше още с първите си думи, страшно бързо се отегчаваха, почваха да дюдюкат, да подвикват, а и направо да псуват. Накрая щяха да го замерят с каквото им падне, първо с хартиени топки, след което бързо преминаваха на хранителни стоки от рода на гнили домати, недоядени пилешки кълки и огризки от ябълки.

Аз, разбира се, нямаше да допусна подобна участ да сполети Стив Мадън. Все пак той беше приятел от детинство с моя заместник Дани Поуръш. Пък и лично аз притежавах повече от половината от компанията на Стив, тъй че по същество на пазара излизаше и собствената ми инвестиция. Преди около шестнайсетина месеца бях дал на Стив петстотин хиляди долара начален капитал, покрай което станах най-големият съдружник в компанията, с осемдесет и пет процента участие. Няколко месеца по-късно продадох трийсет и пет процента от акциите си за малко повече от петстотин хиляди долара, като по този начин си възвърнах първоначалното капиталовложение. Петдесетте процента, които ми останаха, направо ми излязоха без пари! Това наричам аз добра сделка!

В интерес на истината, точно този процес — дялово участие в частна компания, последвано от освобождаване от част от дяла (което ми възвръщаше първоначалното ми капиталовложение) — беше превърнал „Стратън“ в още по-голяма печатница на пари от преди. И тъй като мощта на борсовата зала ми помагаше при превръщането на частните ми компании в акционерни дружества, чистата ми печалба растеше ли, растеше. На Уолстрийт на този процес може и да му викат „търговско банкиране“, ама за мен си беше като да печеля лотарията на всеки четири седмици.

— Трябва да се справи — казах на Джанет, — но ако не успее, аз ще се кача горе и ще му спася кожата. Нещо друго?

Сви рамене и рече:

— Баща ти те търсеше и изглеждаше бесен.

— Мамка му! — измърморих.

Баща ми Макс беше главен финансов директор на „Стратън“, а също и самопровъзгласил се главнокомандващ на Гестапо. Такъв нервак беше, че от девет сутринта тръгваше из залата със стиропорна чаша пълна с водка „Столичная“, а в ръката му димеше двайсетата му цигара за деня. В багажника на колата си държеше тежаща кило и половина бейзболна бухалка с личен автограф от Мики Мантъл, та да троши с нея „шибаните стъкла“ на всеки брокер, имал неблагоразумието да остави колата си на славното му място на паркинга.

— Каза ли какво иска?

— Не! — отвърна преданата ми асистентка. — Попитах го, но взе да ми ръмжи като куче. Ама е адски бесен и ако трябва да позная, бих казала, че е заради ноемврийската сметка от „Американ Експрес“.

— Мислиш ли? — Направих гримаса и изведнъж цифрата половин милион изплува в главата ми съвсем неканена. Джанет кимна:

— Носеше я в ръка и беше ей толкоз дебела. — Разпери палец и показалец на поне седем сантиметра.

— Хмм… — замислих се, но нещо в далечината отклони мисълта ми от сметката на „Американ Експрес“. Летеше… летеше… какво по дяволите, летеше? Присвих очи. Боже Господи, някой беше донесъл в офиса плажна топка в червено, бяло и синьо! Сякаш корпоративната централа на „Стратън Оукмънт“ е стадион, подът на залата — мястото за оркестъра, и всеки момент на сцената ще излязат „Ролинг Стоунс“.

— … на всичкото отгоре си чисти скапания аквариум! — каза Джанет. — Направо не вярвам на очите си!

Долових само края на репликата на Джанет, та измърморих:

— Да, бе, разбирам те…

— Не чу и дума от това, което казах, така че не се преструвай — контрира тя.

Божичко! Кой друг, освен баща ми би ми говорил по тоя начин! Е, и жена ми, да речем, но в нейния случай обикновено бе напълно заслужено. Все пак обичах Джанет, въпреки отровния й език.

— Много смешно! Повтори сега онова, което каза.

— Рекох, че не мога да повярвам, че оня там хлапак — и посочи към едно бюро през двайсет метра, — оня, Робърт ли беше, не помня вече, точно сега е седнал да си чисти аквариума. Посред пускането на новата емисия! Изчанчена работа, не мислиш ли?

Погледнах към набедения виновник: млад стратънец — какъв ти стратънец, всъщност — младият некадърник с развихрена къдрава кестенява коса и папийонка. Това, че на бюрото му имаше аквариум, не бе толкова страшно — на Стратънци им беше позволено да водят домашни любимци в офиса — игуани, порове, хамстери, папагалчета, костенурки, тарантули, змии, мангусти и всичко, което им хрумнеше при техните раздути доходи. Веднъж даже някой беше докарал и ара с речник от над петдесет английски думи, който, когато не имитираше как младите Стратънци продават акции по телефона, им препоръчаше да ходят да си го начукат. Чашата преля един-единствен път, когато един млад стратънец доведе шимпанзе по памперси и ролкови кънки.

— Викни Дани — изстрелях. — Да му вземе мярката на тоя шибан келеш.

Джанет кимна и отиде да търси Дани, а аз продължих да стоя в пълен шок. Как може това мекотело в папийонка да е способно на подобна отвратителна… шибана постъпка? Та тя противоречи на цялата същност на „Стратън Оукмънт“! Абсолютно светотатство! Е, не срещу Бог, да речем, но срещу самия Живот! Най-нахално и брутално погазване на етичния кодекс на „Стратън“. А наказанието за подобно нещо е… какво всъщност беше наказанието? Добре де, нека младшият ми партньор Дани Поуръш да реши; той е майстор по вкарването на по-своенравните Стратънци в правия път. Да не говорим с какъв кеф го правеше.

Забелязах приближаващия се Дани и Джанет, която го следваше по петите. Дани изглеждаше бесен, което не предвещаваше нищо добро за брокера с папийонката. Даже се загледах по-внимателно в него и чак ме досмеша на нормалния му вид. Понеже по сивия му, ситно раиран костюм, искрящобяла риза и червена копринена вратовръзка никак не личеше, че се доближаваше до публично обявената си цел да изчука всички асистентки по продажбите до една.

Дани Поуръш беше от свръхсвирепите и диви евреи. Бе среден на ръст, метър и седемдесет и пет, с нормално тегло, седемдесет и седем кила, и никак не приличаше на евреин, хеле пък с тези стоманеносини очи с топлината на айсберг.

И това напълно го устройваше. Подобно на много други евреи, и Дани изгаряше от тайното желание да го вземат за басп и правеше всичко по силите си да се докара до съвършенство — като се започнеше със забележително избелените му зъби, лустросвани, докато станат толкова големи и бели, че изглеждаха почти радиоактивни, и се стигнеше до изработените от черупка на костенурка кафяви очила с обикновени стъкла (Дани имаше идеално зрение) и черните му кожени обувки с изработени по поръчка стелки с полирани до огледално бомбета.

Но всичко това бе колкото смешно, толкова и гадно, понеже, достигайки зрялата възраст от трийсет и четири години, Дани бе успял да придаде ново значение на понятието „абнормално поведение“. Вероятно трябваше да се усъмня още преди повече от шест години, когато го срещнах за пръв път. Тогава още не бях основал „Стратън“ и Дани работеше при мен като стажант-брокер. Беше някъде през пролетта, когато го поканих да ме придружи на срещата със счетоводителя ми в Манхатън. А когато стигнахме, той ме убеди да се отбием до едно място, където продаваха „крек“, и там ми разказа житието си, включително и как изшмъркал през носа си последните си две фирми — куриерско бюро и служба за бърза помощ. После ми разправи как се оженил за първата си братовчедка Нанси заради фантастичното й дупе, а като го попитах не се ли е притеснил, че извършва кръвосмешение, той най-нехайно отвърна, че ако им се роди ненормално дете, направо ще го остави на стълбите на някое сиропиталище.

Може би още тогава трябваше да побягна, имайки предвид, че човек като Дани е способен да изкара наяве най-лошите ми черти. Вместо това му дадох назаем от личните си пари, та да си стъпи на краката, и го обучих на брокерския занаят. Година по-късно основах „Стратън“ и го оставих да се сдобие постепенно с такъв дял, че да ми стане съдружник. През последните три години Дани се доказа като сериозен боец — прегази всеки по пътя си, за да се укрепи на позиция номер две в „Стратън“. Но при цялото му безумие, нямах и капка съмнение, че умът му сече като бръснач, че е лукав като лисица, безмилостен като варварин и най-вече предан като куче. И напоследък бях започнал да му поверявам всички мръсни задачи, които той изпълняваше с неописуемо удоволствие.

Дани ме поздрави по мафиотски, с топла прегръдка и целувка по всяка буза. Това бе знак на уважение и респект, а подобни жестове се ценяха високо в борсовата зала на „Стратън Оукмънт“. С крайчеца на окото си обаче мярнах как Джанет циничката забелва подигравателно очи при така демонстрираната от Дани привързаност и преданост.

Дани ме освободи от мафиотската си прегръдка и измърмори:

— Ще го убия това шибано хлапе. Кълна се в Господ!

— Лоша проява от негова страна, Дани, особено днес — свих рамене. — Защо не му обясниш, че ако не махне аквариума до края на работния ден, аквариумът ще остане, но той — не. Както решиш, все пак; оставям всичко в твои ръце.

Джанет интригантката доля масло:

— Божичко! Та той е и с папийонка! Можеш ли да си представиш?

— Гадно, шибано долно копеле! — изсъска Дани с тон, идещ да опише някой, който тъкмо е изнасилил монахиня и я е оставил да умре. — Ще видя сметката на тоя малък дрисльо веднъж завинаги така, както аз си знам! — Дишайки шумно, Дани се отправи към бюрото на брокера и поде разговор с него. Само след няколко секунди момчето вече клатеше глава в знак на несъгласие. След още някоя и друга дума момчето пак поклати глава. После и Дани почна да клати глава, само че като човек, изгубил всичкото си търпение.

Джанет дълбокомъдрената:

— Интересно какво толкова си говорят. Що нямах бионичен слух като Жената за шест милиона долара! Нали се сещаш за коя ти говоря?

Поклатих отчаяно глава:

— Дори няма да удостоя репликата ти с отговор, Джанет. Ще ти кажа само за сведение, че не е никаква Жена за шест милиона, а е Жената-киборг.

В този миг Дани посочи към мрежичката за вадене на рибки в лявата ръка на брокера и направи с пръсти жест: „Я ми дай тая шибана мрежичка!“ Но брокерът я отдръпна колкото можа по-далеч.

— За какво му е пък мрежичката? — попита мераклийката да е жена-киборг.

Изредих наум възможностите:

— Де да знам… Мамка му! Знам точно какво…

С невероятна бързина Дани хвърли сакото си на пода, разкопча ръкава на ризата си, запретна го и потопи ръката си до лакътя в аквариума. Заопипва наслуки за малката, нищо неподозираща оранжева рибка. Лицето му като вкаменено, като на човек, обладан от силите на злото.

Дузината асистентки по продажбите в непосредствена близост до екшъна наскачаха от столовете си и занаблюдаваха ужасени как Дани се опитва да улови невинната златна рибка.

— Божичко! — каза Джанет. — Ще я убие.

В един момент Дани се изцъкли и зяпна, един вид: „Гепих я!“ Ръката му изскочи от аквариума, здраво сграбчила златната рибка.

— Хвана я! — извика Джанет и захапа кокалчетата на едната си ръка.

— Да, ама въпросът за един милион долара е какво ще направи с нея? — Млъкнах за миг, сетне добавих: — Но се обзалагам с теб сто към едно на хиляда зелени, че ще я изяде. Приемаш ли?

Последва моментален отговор:

— Сто към едно? Ти си луд! Няма да го направи! Не е толкова брутален. Искам да кажа… — Джанет замлъкна, тъй като Дани се покатери на бюрото и протегна ръце встрани, сякаш бе Исус на кръста.

— Ето какво се случва, когато се ебаваш с домашните си любимци в ден на нова емисия — извика той и добави — и не спазваш забраната за шибани папийонки в борсовата зала! Две най-фрапантни нарушения, мамка му!

Джанет шубето:

— Отказвам се от баса!

— Късно е, чадо!

— Стига, бе! Не е честно!

— И животът не е честен, Джанет — отвърнах невинно. — Ти поне трябва да си наясно с това.

А Дани просто отвори уста и изкльопа рибката. Стотина асистентки по продажбите ахнаха в захлас, а десет пъти повече брокери изреваха от възторг и възхищение от Дани Поуръш — екзекуторът на невинни морски същества. Нямаше начин Дани да не обере овациите: поклони се превзето, сякаш бе на бродуейска сцена, и скочи от бюрото в обятията на почитателите си. Не издържах и подразних Джанет:

— Ти за плащането не се притеснявай. Ще си ги удържа от заплатата ти.

— Да не си посмял, копеле мръсно! — изсъска тя.

— Добре, тогава ще си ми длъжница! — усмихнах се и й смигнах. — А сега иди да поръчаш цветята и ми донеси малко кафе. Трябва най-сетне да започна тоя шибан работен ден. — Влязох в кабинета си бодро и ухилено и затворих вратата — готов за всички предизвикателства, които животът можеше да ми поднесе.

Глава 6.Зъзнещите инспектори

Само пет минути по-късно, разположил се зад диктаторското си бюро на стол с размера на трон, изгледах въпросително двамата си събеседници:

— Чакайте да видя сега дали правилно съм ви разбрал: вие, пичове, искате да докарате тук джудже и да хвърляте дребния му задник насам-натам из залата, така ли?

Двамата кимнаха утвърдително в унисон. Директно срещу мен, на тапицирания в кървавочервена кожа фотьойл, седеше не друг, а самият Дани Поуръш. Без видими признаци на стомашни проблеми от скорошното рибопоглъщане, той ме навиваше да възприема най-новата му великолепна идея, а именно да платя на някое джудже пет хилядарки, за да дойде да го хвърлят брокерите — вероятно първото в историята на Лонг Айлънд състезание по хвърляне на джудже. И най-абсурдното на цялата тази идиотска идея бе, че донякъде ме бе заинтригувала.

Дани сви рамене:

— Не е чак толкова шантаво, колкото звучи. Няма да мятаме дребното копеле накъдето ни скимне. В предната част на залата ще постелем матраци от тепих за борба и всеки от петимата брокери с най-много продажби на акции на Мадън ще има правото да направи по два опита. На единия край на тепиха ще нарисуваме мишена и ще сложим лента от велкро, та копеленцето да залепва на нея. А пък няколко от най-готините асистентки по продажби ще вдигат табелки с оценки, все едно са съдийки на състезание по скокове във вода. Ще има оценки за стил на хвърляне, за разстояние, степен на трудност и прочее, нали разбираш?

Не можех да повярвам на ушите си:

— И откъде ще намерите джудже за толкова кратко време? — После се обърнах към Анди Грийн, третия обитател на кабинета ми: — Какво мислиш по тоя въпрос? Ти си юристът на фирмата. Редно е да кажеш нещо… не си ли съгласен?

Анди мъдро поклати глава, сякаш преценяваше доколко идеята е законосъобразна. Стар и доверен мой приятел, наскоро го бях повишил за шеф на стратънския отдел „Корпоративни финанси“. Работата му бе да отсява купищата бизнес предложения, които ежедневно затрупваха „Стратън“, и да допуска до мен само най-свестните. На практика отдел „Корпоративни финанси“ си беше производствено предприятие за готови продукти във вид на акции и варанти за първични публични предлагания или, както им викат на Уолстрийт, за нови емисии.

Анди бе в типична Стратънска униформа: изискан костюм на Джилберто, бяла риза, копринена вратовръзка и, в конкретния случай — с най-отвратителното тупе отсам Желязната завеса. Точно в тоя миг то имаше вид на закрепена върху яйцевидната му еврейска глава проскубана магарешка опашка, върху която някой е излял дърводелски лак, нахлупил е отгоре му супена купичка, закрепил е отгоре й десеткилограмова плоча използван уран и я е оставил да престои там известно време. Именно по тази причина официалният стратънски прякор на Анди бе Вигвам19.

— М-м-да — рече Вигвам. — От гледна точка на застрахователната практика, ако разполагаме с подписан от страна на джуджето отказ от търсене на право, както и някакво споразумение, че няма да търси обезщетение, смятам, че няма да носим каквато и да било отговорност, в случай че джуджето си счупи врата например. Длъжни сме обаче да вземем всички предпазни мерки в рамките на разумното, както явно се изисква от закона в ситуация като…

Божичко! Кому е потрябвал шибаният му правен анализ на въпроса за мятане на джуджета — интересуваше ме единствено дали според него ще се отрази добре на духа на брокерите! Затова се самоизключих и загледах с едно око котировките от зелени цифри и букви, които се плъзгаха по екраните на мониторите от двете страни на бюрото ми, а с другото — през остъклената стена, която ме отделяше от борсовата зала.

С Вигвам се знаехме още от началното училище. Само че тогава той имаше най-разкошната руса коса на света — нежна и лъскава като царевична свила. Но нямаше и седемнайсет години, когато от прекрасната му коса бе останал само далечен спомен; толкова бе оредяла, че не стигаше и за класическото за плешивците сресване настрани.

Изправен пред опасността да заприлича на плешив орел още в гимназията, Анди взе, че се заключи в сутерена на къщата им с намерението да изпуши пет хиляди джойнта евтина мексиканска трева, да играе видеоигри, да яде замразени пици за закуска, обяд.

Когато се появи от сутерена си след три години, бе придобил вид на петдесетгодишен свадлив евреин с няколко косъма по главата, с огромно шкембе и с чисто нов характер — кръстоска между мрачния Йори от Мечо Пух и кокошката Хени Пени, която чака небето да падне. Впоследствие Анди успя да се докара дотам, че да го хванат да преписва на изпита САТ и по тази причина да замине на заточение във Фредония — малко градче в северната част на щата Ню Йорк, където студентите и лятос мрат от студ — и да се запише в местната образователна институция „Фредония Стейт Юнивърсити“. Успя някак си да се пребори с жестоките академични изисквания на тази висша институция и се дипломира само след пет и половина години — никак не поумнял, но пък много по-яден. Оттам намери начин да се набута в някакъв никакъв правен университет в Южна Калифорния и да вземе диплома точно толкова впечатляваща, колкото и ако я бе извадил от кутия с корнфлейкс.

За компанията за инвестиционно банкиране „Стратън Оукмънт“, естествено, подобни дреболии нямаха никакво значение. Всичко бе въпрос на лични взаимоотношения и на лоялност. Та когато Андрю Тод Грийн, по прякор Вигвам, научил, че приятелят му от детинство гребе с пълни шепи на върха на вълната на грандиозния успех, решил да последва стъпките на останалите мои приятели от детинство и ме издири, закле ми се в безгранична преданост и скокна на влакчето на лесната печалба. Всичко стана преди малко повече от година. Оттогава насам, по типично стратънски образец, с подривна дейност, задкулисни игри, манипулации и наколенки успя да прегази всички по пътя си, но се добра до самия връх на стратънската хранителна верига — поредното доказателство на принципа на Питър20.

И понеже беше без капка опит в изтънченото изкуство на корпоративните финанси в стил „Стратън“ — да разпознава бързо развиващи се новопоявили се компании, готови да ми предложат, значителен дял в себе си срещу финансиране от моя страна, — аз все още продължавах да го обучавам. А предвид факта, че дипломата му по право не ставаше дори за избърсване на идеалното дупенце на дъщеря ми, му отпуснах начална заплата от петстотин хиляди годишно.

— … та нали ме разбираш в общи линии? — попита Вигвам.

Изведнъж осъзнах, че ми задава въпрос, но освен че ставаше дума за хвърляне на джудже, нямах и най-малката представа за какво, по дяволите, ми говори. Така че го пренебрегнах и се обърнах към Дани:

— Къде ще намерите джудже?

Той сви рамене.

— Не съм съвсем сигурен, но щом одобриш, ще звънна в цирка на „Ринглинг Брадърс“.

— Що не пробваш и Световната федерация по борба — добави довереният ми адвокат.

Господи Боже мой, помислих си, тука има повече луди, отколкото в психиатрията! Поех дълбоко въздух и рекох:

— Слушайте, момчета, да се ебавате с джуджета не е ташак работа. Спрямо ръста си са по-силни от мечка гризли, мамка им, и, честно казано, направо ме е страх от тия дребни гадини. Тъй че преди да одобря тая безумна история, ще трябва да подсигурите звероукротител, който да обуздае някак си животинката, в случай че побеснее. За тази цел ще са ни нужни и стрелички, напоени с транквилант, белезници, флакон парализиращ газ…

— Усмирителна риза — добави Вигвам.

— И електрошоков прът — не остана по-назад Дани.

— Именно — отвърнах ухилено. — Плюс няколко шишенца селитра, за всеки случай. Току-виж копелето се надърви и вземе да налети на някоя от асистентките по продажбите. Те са адски секси и за капак са адски ебливи пички.

Тук вече и тримата изпокапахме от смях.

— Майтапа настрана обаче — рекох, — но ако пресата надуши нещо, направо през носа ще ни излезе.

Дани сви рамене:

— Абе, все ще успеем да й придаден някакъв по-положителен смисъл на тая история. Щото толкова ли е лесно да се намери работа за едно джудже, а? От наша страна това си е направо социална акция в полза на по-онеправданите. — После пак сви рамене. — В края на краищата, пука ли му на някого?

Е, в този смисъл имаше пълно право. Вече на никого не му дремеше какво пишат по вестниците. Журналистите си бяха създали определена негативна нагласа: Стратънци са диви ренегати, предвождани от моя милост — преждевременно израснал млад банкер, създал насред Лонг Айлънд своя собствена затворена вселена, в която не се признава нормалното поведение. В очите на пресата „Стратън“ и аз бяхме неразривно свързани, като сиамски близнаци. Дори когато дарих пари за фондация за малтретирани деца, пак намериха нещо нередно; посветиха на щедростта ми един абзац, а на всичко останало — три-четири страници.

Яростната атака на пресата започна още през 1991 година, когато една нагла репортерка от списание „Форбс“, Рула Халаф, ме описа като „извратен вариант на Робин Худ, който граби от богатите и оставя всичко за себе си и своята весела дружина брокери“. За остроумието си заслужаваше „отличен“. Аз, разбира се, поне в началото се послисах и обърках от констатацията й, но впоследствие стигнах до заключението, че следва да приема статията като комплимент. В края на краищата за колко двайсет и девет годишни е имало специални очерци във „Форбс“? Да не говорим, че сравнението с Робин Худ всъщност подчертаваше тъй щедрата ми природа! След като статията излезе, пред вратата на кабинета ми се изви нова опашка от кандидати за работа.

А най-смешното беше, че стратънци, работещи за човек, обвинен във всички смъртни грехове, освен отвличането на Линдберг21, направо си умряха от гордост. Тичаха из залата и пееха: „Ние сме твоята весела дружина! Ние твоята весела дружина!“ Едни пристигаха на работа в чорапогащи, други — с весело кипнати барети. Трети, осенен от вдъхновението, предложи да обезчестим някоя девица — щото било страшно средновековно, — но и след най-щателното търсене не открихме такава, поне в борсовата зала.

Така че Дани беше прав. На никой не му пукаше от публикациите. Но чак пък хвърляне на джуджета? Е, точно сега нямах време за тия работи. Имах да разрешавам сериозни въпроси с поемането на емисията на Стив Мадън, а ми предстоеше и схватка с баща ми, който се спотайваше наоколо със сметка за половин милион долара от „Американ Експрес“ в едната ръка и, без съмнение, с чаша изстудена „Столичная“ в другата.

— Защо не видиш как е Мадън? — рекох на Вигвам. — Кажи му нещо насърчително. И му кажи да гледа да е кратък и ясен и да не се впуска в дълги отклонения за това, колко обожава дамските обувки. За такива приказки могат и да го линчуват.

— Речено-сторено — каза Вигвам и се надигна от стола. — Никакви приказки за обувки от Обущаря.

Още не беше затворил вратата, и Дани се нахвърли на тупето му:

— За какво му е тоя шибан парцал на главата? Прилича на умряла катерица.

— Май е било някаква специална промоция на „Хеър Клъб фор Мен“22. Носи го откакто го помня. Сигурно му е дошло времето за химическо чистене. Както и да е, дай да поприказваме сериозно. Проблемът със сделката с Мадън си стои, а времето минава.

— От НАСДАК23 не казаха ли, че ще я регистрират? — попита Дани.

Поклатих глава.

— Те ще я регистрират, но това значи, че ще можем да задържим само пет процента от акциите ни. Останалите ще трябва да припишем на името на Стив, преди да започнат да се търгуват. Това ще рече, че трябва да подпишем договорите още сега, тази сутрин! Което значи и че ще трябва да се доверим на Стив да постъпи честно с нас, след като компанията му стане акционерно дружество. — Свих устни и бавно заклатих глава. — Не знам, Дан… Имам гадното чувство, че той си играе с нас на шах. Не съм много сигурен, че ще удържи, когато ножът опре до кокала.

— Вярвай му, Джордан. Лоялен е към теб сто на сто. Знам го тоя пич откак се помня и, повярвай ми, той знае закона „омерта“ по-добре от всеки друг. — Дани заключи устата си с палец и показалец, един вид „Гък няма да рече!“, което е точният смисъл на мафиотската дума „омерта“: мълчание. — Пък и след всичко, което си направил за него, няма да те прецака. Стив не е глупак и напълно съзнава колко пари е натрупал в качеството си на моя миша дупка, та не би рискувал да ме загуби като източник.

„Миша дупка“ бе стратънска кодова фраза за подставено лице24 — човек, който притежава акции само на хартия, а всъщност е представител на реалния собственик. По принцип в това да си подставено лице няма нищо незаконно, стига да си плащаш съответните данъци и в отношенията си със собственика на акциите да не се явяваш в нарушение на някой от законите за ценните книжа. По тази причина ползването на подставени лица беше широко разпространена практика на Уолстрийт. Чрез тях големите играчи успяваха да придобият по-големи пакети акции от дадена компания, без да бъдат принудени да ги обявяват пред борсовите власти и пред останалите акционери. И стига да не придобиеш на името на някое подставено лице повече от пет процента от акциите на дадена компания (над което ниво си задължен съгласно закона да обявиш официално собствеността си върху тях и бъдещите си намерения), всичко беше напълно законно.

Но ние използвахме подставените лица другояче — да купуват тайно големи пакети от новите емисии, които „Стратън“ пускаше — и по този начин нарушавахме толкова много закони за ценните книжа, че Комисията по ценни книжа и борси (СЕК)25 се виждаше принудена постоянно да измисля нови, за да ни спре. Проблемът беше, че в тогавашните закони имаше повече дупки, отколкото в пита швейцарско сирене. И не бяхме единствените на Уолстрийт, които се възползваха от тях. Напротив, вършеше се поголовно. Единствената разлика беше, че ние го правехме с малко повече хъс и елегантност — и голяма доза безочливост.

Казах на Дани:

— Знам, че е твоя миша дупка, но да се контролират хората с пари не е толкова лесно, колкото изглежда. Повярвай ми. По-дълго от теб съм врял и кипял в тоя бизнес. Нещата опират повече до бъдещите очаквания на мишата ти дупка, отколкото до миналите му печалби. Вчерашната печалба е като вчерашен вестник и по-скоро е в твой ущърб. Никой не обича да е длъжник някому, особено на близък приятел. Така че с течение на времето мишата дупка започва да те презира. Вече изгубих неколцина приятели точно по този начин. Ще се случи и с тебе — нека мине малко време. Но онова, което всъщност искам да ти кажа, е, че нито приятелството, купено с пари, нито лоялността траят особено дълго. Затова в нашите среди стари приятели като Вигвам са безценни. Лоялност като тяхната не се купува. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Да, и именно такава е и моята връзка със Стив.

Кимнах тъжно.

— Не ме разбирай погрешно. Ни най-малко не се опитвам да омаловажа отношенията ти със Стив. Но тук говорим за осем милиона долара, най-малко. И в зависимост от това как ще потръгне компанията, може да се окажат и десетократно повече. Ама знае ли някой какво ще стане? — свих рамене. — Не си нося вълшебния кристал в джоба, но пък в него се мъдрят шест куалуда, които с удоволствие ще делна с теб, щом борсата затвори! — Повдигнах веждите си три пъти в бърза последователност. Дани се усмихна и вдигна палец за „окей“:

— Участвам, пич!

Аз продължих:

— Та, майтапа настрана, казвам ти: вътрешното ми чувство ми говори, че цената на тая компания ще се вдигне неимоверно. А когато това стане, а ние продаваме два милиона акции, сам пресметни: по сто долара на акция това прави двеста милиона долара. За такива пари не знаеш какво може да направи човек. И не само Стив Мадън.

Дани кимна.

— Разбирам какво казваш и няма съмнение, че тая игра ти е абсолютно ясна. Но пак повтарям: Стив е лоялен. Единственият проблем е как да измъкнем такива големи пари. Знаеш, че плаща бавно.

Това си беше така. Един от проблемите с мишите дупки е, че трябва да ти плащат в брой, но без да бие на очи. А когато става дума за милиони, това никак не е лесно.

— Има си начини — казах уверено. — Ще измислим някакъв договор за консултантски услуги, но ако стане въпрос за десетки милиони, ще трябва да се насочим към швейцарските ни банкови сметки, макар че ми се ще това да си остане в тайна колкото се може по-дълго. Да не говорим, че ни предстоят и по-големи емисии от „Стив Мадън Шуз“ — засега поне петнайсет други компании от тоя ранг са ни в кърпа вързани. И ако ми е трудно да се доверя на Стив, то е, защото по принцип трудно се доверявам на хора, които едва познавам.

— Само ми кажи какво искаш да направя със Стив, и ще го направя — рече Дани. — Но пак ти повтарям, че няма какво да се притесняваш за него. Той те благославя повече от всеки друг.

Пределно ясно ми беше как точно Стив ме благославя — дори повече от ясно. Простата истина беше, че бях инвестирал в неговата компания срещу осемдесет и пет процентов дял, така че за какво имаше да ми е благодарен? Ако не беше някакво превъплъщение на Махатма Ганди, той всъщност следваше да ме ненавижда — поне донякъде — задето заграбих такъв голям процент от едноименната му фирма.

А имаше и други неща около Стив, които ме притесняваха, но нямаше как да ги споделя с Дани, а именно, че в някои по-щекотливи моменти Стив бе предпочел да се обръща директно към мен, през главата на Дани. И макар да съзнавах, че това е част от усилието му да печели точки в моите очи, стратегията му нямаше начин да даде плод. Защото от всичко това просто проличаваше какъв ловък манипулатор е Стив и как за него няма нищо по-важно от това да направи по-голям и по-добър удар. И ако в даден момент попадне на по-голям и по-добър удар от мен, спукана ми е работата.

Но в настоящия момент Стив се нуждаеше именно от мен. И това нямаше почти нищо общо със седемте милиона предоставени му от „Стратън“, нито с приблизително трите милиона, спечелени в ролята му на миша дупка на Дани. Това беше вчерашна новина. А онова, с което държах Стив за в бъдеще, се основаваше на способността ми да контролирам цената на акциите му след пускането им на борсата. Тъй като бях в ролята на водещ мениджър на емисията акции на компанията на Стив Мадън, фактически цялото купуване и продаване щеше да стане между четирите стени на борсовата зала на „Стратън“, а това щеше да ми даде възможността да движа цената им нагоре и надолу, както намеря за добре. Така че, ако Стив не спазеше уговорките ни, можех буквално да го размажа, като докарам цената на акциите му до дребни монети.

Всъщност това бе дамоклевият меч, тегнещ над главите и на всички останали клиенти на фирмата за инвестиционно банкиране „Стратън Оукмънт“. И именно той ги караше да остават лоялни към каузата на „Стратън“; а тя беше: да ми дават новите си акции на цена, по-ниска от пазарната, които аз впоследствие да продам с огромна печалба, благодарение на силната ми борсова зала.

Естествено, не само аз прилагах тази интелигентна форма на финансово изнудване. Абсолютно същото се вършеше и от най-престижните фирми на Уолстрийт — фирми като „Мерил Линч“, „Морган Стенли“, „Дийн Уитър“, „Саломон Брадърс“ и десетки други — и на нито една от тях не й мигваше окото да прегази компания с активи за милиарди долари, ако й се опънеше за нещо.

Не беше ли жалко, че именно най-представителните и вероятно най-внушителните финансови институции на Америка манипулираха пазара за държавни ценни книжа („Саломон Брадърс“), доведоха до банкрут окръга Ориндж в Калифорния („Мерил Линч“) и отмъкнаха пенсии за триста милиона долара от бабите и дядовците („Пруденшъл-Бейч“). Но до една си оставаха в бизнеса, че и процъфтяваха, благодарение на разперения над тях басп-чадър.

Но „Стратън Оукмънт“, чийто бизнес беше инвестиционно банкиране за компании с малка пазарна капитализация или, както обичаше да го нарича пресата, „акции за центове“26, не се радваше на подобна защита. В действителност обаче акциите от всички нови емисии имаха цена между четири и десет долара и на практика изобщо не бяха акции за центове — малка особеност, на която регулаторните органи изобщо не обръщаха внимание, за огромно тяхно разочарование. И именно по тази причина тъпунгерите от СЕК — най-вече ония двамата, окопали се от известно време в конферентната ми зала — не успяваха да мръднат и с йота напред в съдебния си иск за двайсет и два милиона, който бяха завели срещу мен. Защото искът им бе структуриран така, сякаш „Стратън“ търгуваше с акции за центове, а това бе далеч от всякаква истина.

Брокерските фирми, работещи с акции за центове, бяха пословични с децентрализацията си — имаха десетки малки офиси из цялата страна. „Стратън“, от своя страна, разполагаше само с един офис, а това улесни туширането на отрицателните чувства, които завладяха служителите след като Комисията заведе делото. Подобни чувства обикновено стигаха, за да изтикат извън бизнеса всяка една фирма, работеща с акции за центове. Освен това този род фирми се целеха в дребните инвеститори с нищожен или никакъв собствен капитал и рядко успяваха да ги убедят да вложат повече от две-три хиляди долара. За разлика от тях, „Стратън“ се целеше в най-богатите инвеститори на Америка, като ги убеждаваше да спекулират с милиони. Вследствие на това от СЕК не можеха да твърдят, като друг път, че клиентите на „Стратън“ не са подходящ източник на спекулативен капитал.

Но преди да заведат делото, във въпросната комисия си нямаха и най-бегла представа за тия неща. Явно бяха разчитали, съвсем погрешно, че негативните материали в печата ще са достатъчни да видят сметката на „Стратън“. Но тъй като „Стратън“ бе концентрирана в един-единствен офис, духът на бойците му се поддържаше с лекота и нито един човек не напусна. Да не говорим, че чак след като заведоха делото и най-накрая направиха проверка на новооткритите сметки, на тия от СЕК им просветна, че всички клиенти на „Стратън“ са всъщност милионери.

Така да се каже, аз се намирах в някакво неясно междинно положение: продавах по организиран начин петдоларови акции на най-богатия един процент американци, противно на очакванията на комисията, която смяташе, че продавам акции за центове (оценени на по един долар) на останалите деветдесет и девет процента — хора с нищожен или никакъв начален капитал. Една уолстрийтска компания, „Д. Х. Блеър“, подритваше същата идея от двайсетина години, но така и не успя да напипа живеца. Което не попречи на собственика й, Дж. Мортън Дейвис, свиреп евреин, да натрупа солидно състояние от начинанието и да се превърне в легенда на Уолстрийт.

Аз обаче успях да докопам живеца, и то, както се оказа, в най-подходящия момент. Пазарът за ценни книжа и акции тъкмо започваше да се съвзема от Големия октомврийски крах и положението отново се командваше от дивия капитализъм. НАСДАК пак бе стъпила на крака и вече не се възприемаше като червенокосото доведено дете на Нюйоркската фондова борса. От единия океански бряг до другия компютрите по бюрата бълваха единици и нули със скоростта на светлината, елиминирайки нуждата от физическо присъствие на Уолстрийт. Беше време на драматични промени, на разместване на пластовете. А докато обемът на сделките на НАСДАК нарастваше, аз в същото време организирах интензивна програма за обучение на младите си кадри по три часа на ден. Така от все още тлеещата пепел на Големия крах се роди компанията за инвестиционно банкиране „Стратън Оукмънт“. И още преди някой от регулиращите органи да се усети, тя гръмна над Америка със силата на атомна бомба.

Точно тогава ме осени интересна мисъл и казах на Дани:

— Какви ги дрънкат идиотите от Комисията днес?

— Нищо особено — отвърна той. — Кротнали са се и обсъждат основно колите на паркинга и тъпотии от тоя род. — Сви рамене. — Казвам ти, тия пичове са формени малоумници! Сякаш изобщо нямат представа, че днес имаме първично публично предлагане. Още преглеждат книжа от 1991 година.

— Х-м-м — почесах се замислено по брадичката. Реакцията на Дани изобщо не ме изненада. Защото вече повече от месец подслушвах конферентната зала и ежедневно събирах контраразузнавателни данни срещу Комисията. И едно от първите неща, които научих за регулиращите органи (освен факта, че са напълно лишени от самоличност), беше, че едната им ръка изобщо няма представа какво върши другата. Додето тъпунгерите от СЕК във Вашингтон одобряваха с подписите си първичното публично предлагане на „Стив Мадън Шуз“, тъпунгерите от СЕК в Ню Йорк висяха в конферентната ми зала и си нямаха хабер, че то започва под носа им.

— Каква е температурата при тях? — попитах с нескрит интерес.

— Към десетина градуса — отвърна с безразличие Дани. — Гледам, че седят с палта.

— За бога, Дани! Защо си ги оставил на толкова топло? Казах ти, че искам да им замръзнат шушулките, та да се върнат в Манхатън! Ти какво искаш, мама му стара, да извикам някой пич от хладилния сервиз ли да свърши тая работа? Разбери: искам от носовете на тия шибани копелета да провиснат ледени висулки! Толкова ли е трудно да го схванеш?

Дани се захили.

— Слушай, Джордан — можем да ги замразим, можем и да ги изгорим. Ако вкараме някоя керосинова печка от ония, дето се монтират директно под тавана, така можем да нагреем стаята, че да им трябват солни таблетки, за да останат живи. Но ако им създадем прекалено много неудобства, те може да се разкарат и тогава няма да можем да ги подслушваме повече.

Поех дълбоко въздух и издишах бавно. Прав е Дани, рекох си. Усмихнах се и казах:

— Добре, заеби! Ще оставим копелетата да си умрат от старост. Сега по въпроса за Мадън: искам да ми подпише документ, че акциите ще си останат наши, независимо колко ще се качи цената им и независимо от обявените в проспекта условия. Освен това искам Стив да прехвърли акциите в доверителна сметка, така че да знаем какво става по нея. Ще назначим Вигвам за наш агент по сметката. И никому нищо няма да кажем. Всичко си остава сред приятели — чиста омерта, значи. Та стига Стив да не се опита да ни прецака, всичко ще е наред.

Дани се съгласи:

— Това мога да го уредя, но не виждам какъв е смисълът. Ако някога нарушим споразумението, ще загазим точно толкова, колкото и той. Имам предвид, че ако използваме Стив за миша дупка за толкова много акции, ще си имаме работа с най-малко седемнайсет хиляди — и въпреки че кабинетът ми съвсем наскоро бе проверен за наличие на подслушвателна техника, Дани изговори само с устни думата — закононарушения.

Вдигнах ръка да го спра и му се усмихнах успокоително:

— Тпру-у-у! Успокой се малко! Първо, кабинетът ми го провериха за микрофони само преди трийсет минути, тъй че ако междувременно са успели да поставят някой нов, значи си заслужаваме да ни гепят. И не нарушаваме седемнайсет хиляди закона, а само три-четири, най-много пет. Но не е необходимо някой да го узнае. — Свих рамене и се престорих на шокиран. — Обаче ти ме изненадваш, Дан! Дори и да не прибегнем до него, едно подписано споразумение винаги е от полза, дори само като възпиращо средство да не се ебава с нас.

Гласът на Джанет долетя от интеркома:

— Баща ти идва насам.

— Кажи му, че съм с посетител, мама му стара! — озъбих й се.

Но и Джанет ми се изежи:

— Еби се в гъза! Ти му го кажи! Нищо няма да му кажа!

Ама че нахалство! Абсолютно безочие! Минаха няколко секунди в пълно мълчание, преди да изскимтя:

— Моля ти се, Джанет! Просто му кажи, че имам важна среща, или конферентен разговор, измисли там нещо, умолявам те.

— Няма начин! — отвърна тя без капка емоция в гласа.

— Безкрайно съм ти благодарен. По-добра асистентка от теб не съм имал, твоята мама! Припомни ми днешния случай след две седмици, когато дойде време за шибания ти коледен бонус, окей?

— Млъкнах за миг да чуя реакцията й. Нищо. Мъртва тишина. Невероятно! Продължих да упорствам. — Колко далече е от тук?

— На петдесетина метра и приближава адски бързо. От тук виждам издутите вени по челото му и пуши поне една… а може би две цигари едновременно. Ей, Богу, мяза на огнедишащ змей.

— Благодаря за успокоението, Джанет, драга. Вземи поне му отвлечи вниманието някак си; що не пуснеш пожарната аларма например? Аз… — В този миг Дани се надигна, сякаш се канеше да излезе от кабинета. Вдигнах ръка и със силен глас го заклеймих: — Ти пък накъде тръгна? — Задържах показалеца си насочен към креслото му. — Сядай обратно на шибания стол и се поотпусни. — Обърнах глава към черния спикърфон: — Един момент, Джанет, не изключвай. — И пак към Дани: — Слушай, моето момче, поне петдесет или шейсет хиляди от сметката на „Американ Експрес“ са твои, така че стой да си получиш своя пай от ругатните. А и колкото сме повече, толкова по-силни ще сме. — И пак към спикърфона: — Джанет, кажи на Кени моментално да си довлече гъза в кабинета ми. И той има пръст в тия лайна. И ела да отвориш вратата ми. Имам нужда от малко шум.

Другият ми партньор, Кени Грийн, беше съвсем различен чешит от Дани. Всъщност надали имаше начин двама души да бъдат по-различни. Дани беше по-умният от двамата и — колкото и невероятно да звучи това — определено по-финият. Но Кени беше по-амбициозен и благословен с ненаситен апетит за знания и мъдрост — две качества, от които бе лишен напълно. Да, колкото и да ми беше тъжно да го призная, Кени си беше тъп. Да не говорим за забележителния му талант да изказва възможно най-нескопосаните мисли по време на делови срещи, особено на ключовите, на които вече не му позволявах да присъства. А Дани се кефеше страхотно от този факт и рядко пропускаше възможността да ми припомни хилядите недостатъци на Кени. Тъй че бях заобиколен от Грийнове: Кени Грийн и Анди Грийн, които нямаха роднинска връзка.

Точно тогава вратата се отвори и мощният тътен нахлу в кабинета. Ебаси и шибаната буря от алчност — направо я обожавах! Този тътен бе наистина най-мощната от всички дроги. По-силна от всичкото негодувание на жена ми; по-силна от болката в гърба ми; по-силна от тъпите инспектори, дето зъзнеха в конферентната ми зала.

По-силна бе дори и от безумието на собствения ми баща, който точно в този момент се канеше да създаде своя собствена буря.

Глава 7.Потене по подробностите

Със страховит глас и с брилянтносини очи, изхвръкнали тъй далеч пред лицето му, че приличаше на анимационен герой на път да се пръсне, Лудия Макс нахлу с думите:

— Ако вие, три копелета, не изтриете шибаното самодоволство от тъпите си физиономии, кълна се в шибания Господ, че лично аз ще ви го изтрия!

И започна да крачи… бавно, тежкарски… с лице, изкривено от неподправена ярост. В дясната му ръка имаше запалена цигара, вероятно двайсетата за деня, в лявата — стиропорна чаша с водка „Столичная“, изглежда първата за деня, но най-вероятно — втората.

Изведнъж спря да крачи, завъртя се на пета като прокурор пред жури и се втренчи в Дани.

— Ти какво ще кажеш за свое оправдание, Поуръш? Та ти излезе още по-шибан дебил, отколкото си те представях — да изядеш шибаната златна рибка насред борсовата зала! Какво ти става, бе?

Дани се изправи и се захили.

— Хайде, Макс! Не беше чак пък толкова зле. А и младежът си го заслужаваше…

— Сядай и млъквай, Поуръш! Ти си срам и позор не само за себе си, ами и за цялата си шибана рода, Бог да ги опази! — Лудия Макс пое дъх и продължи: — И престани да се хилиш, бе, мама му стара! Тия избелени зъби направо ми бъркат в очите! Трябват да те гледам със слънчеви очила!

Дани седна и прецени, че е добре да млъкне. Спогледахме се и едва потиснах у себе си непреодолимия порив да се ухиля. Но ако го направех, щях само да влоша положението. Погледнах Кени. Седеше точно насреща ми, на същия стол, на който седя и Вигвам, но не успях да уловя погледа му. Разглеждаше най-старателно обувките си, които, както обикновено, отчаяно се нуждаеха от лъскане. Беше си навил ръкавите в типичен уолстрийтски стил, та да се вижда дебелият златен ролекс, модел „президентски“ — точно като оня, дето и аз го имах, но Графинята ме накара да го изхвърля, щото изглеждал просташки. На Кени обаче не му стоеше нито просташки, нито особено интелигентно. А новата му прическа в стил „милитъри“ правеше ръбестата му кратуна още по-ръбеста. Моят младши партньор Ръбчо, рекох си.

Междувременно стаята бе обзета от отровна тишина — знак, че е време аз да се заема и веднъж завинаги да сложа край на цялата лудост. Приведох се напред в креслото си, зарових дълбоко из фамозния си речников запас да намеря точно онези думи, които най биха стреснали баща ми, и изрекох с господарски глас:

— Добре, татко, достатъчно с тия глупости! Защо, по дяволите, не успокоиш топката? Тая шибана компания е моя и щом имам шибани легитимни служебни разходи, тогава…

Но Лудия Макс ме сряза преди да завърша мисълта си:

— Искаш да се успокоя, докато вие, дебили такива, се държите като трима идиоти в сладкарница? Мислите си, че краят му не се вижда, нали? Че всичко е едно шибано гигантско парти за позьори като вас… и че няма да дойдат черни дни, нали? Добре, слушайте ме внимателно, мама му стара! Цялата тая шибана лайнарница, цялото това минаване на лични разходи за служебни за сметка на шибаната компания — вече взе да ми писва ми, казвам ви го!

После млъкна и ни фиксира с поглед, започвайки от мен, собствения му син. И сигурно се чудеше дали пък наистина не ме е донесъл щъркелът. Докато се извръщаше от мен обаче, го хванах в един особен ракурс и изведнъж си дадох сметка какъв спретнат и елегантен вид имаше! При цялата лудница Лудия Макс успяваше да запази шика си — категорично предпочитание към тъмносините блейзъри, разперените британски яки, солидните тъмносини вратовръзки и светлобежови габардинени панталони — всичко изработено по поръчка, колосано и изгладено до съвършенство в същата онази китайска пералня, чиито услуги ползваше вече трийсет години. Да, милият ми баща държеше на навиците си.

Та седяхме си ние като примерни ученичета в очакване на следващата му словесна атака, която, както знаех, щеше да настъпи едва след като дръпнеше от цигарата. Накрая, след цели десет секунди, той наистина всмука дълбоко от цигарата си „Мерит Ултра“ с ниско съдържание на катран и разшири двойно размера на гръдния си кош, сякаш бе една от онези риби, дето се надуват, за да изплашат нападателя. После издиша бавно и се сви до нормалния си размер. Раменете му обаче си оставаха огромни, а приведената му напред стойка и сиво-бялата коса му придаваха вид на разярен сто шейсет и седем сантиметров бик.

След това отметна глава назад и пресуши на екс стиропорната чаша, сякаш в нея имаше студена минерална вода, и заклати глава:

— Всички тия пари са изкарани някак си, а вие, имбецили нещастни, ги прахосвате, сякаш няма утрешен ден. Приличате на някакви шибани карикатурни герои. Какво си мислите, бе, че ще стоя и ще ви козирувам, докато разорявате шибаната компания ли? Има ли някой от вас тримата представа колко хора разчитат на нея за шибаната си прехрана? Имате ли някаква идея за риска, на който излагате…

Лудия Макс продължи да нищи ситуацията по типично свой маниер, но аз изключих. Или, по-точно казано, усетих се запленен от невероятното му качество да навързва толкова много ругатни без почти никаква преднамереност, но без това да се отразява на шибаната поетичност на изреченията му. Наистина псуваше страхотно, като побеснял Шекспир! А в „Стратън Оукмънт“, където псуването се смяташе за висша форма на изкуството, да се каже, че някой умее да навързва псувните си, си беше комплимент от висока класа. Лудия Макс обаче пренасяше нещата на съвсем друго ниво; когато истински се напомпаше, като днес, словесните му тиради направо галеха ухото.

Ето, сега клатеше глава с отвращение — или пък скептичност? Е, сигурно по малко и от двете. Както и да е, клатеше глава и обясняваше на нас, тримата кретени, че ноемврийската сметка на „Американ Експрес“ възлиза на четиристотин и седемдесет хиляди долара, от които, по негови изчисления, само двайсет хиляди са легитимни служебни разходи. Всичко останалото било за „лични простотии“, както се изрази той. После с възможно най-застрашителния си тон рече:

— И слушайте сега какво ще ви кажа: и на тримата ви, маниаци нещастни, много скоро ще ви се разкатае фамилията! Помнете ми думата: един ден копелетата от Данъчното ще цъфнат тук и ще ви пуснат една шибана пълна финансова ревизийка, и ако някой не прекрати още отсега цялата тая лудост, вие, копеленца мръсни, ще се намерите сред най-миризливите лайна на света. Именно за да не стане подобно нещо, сега ще ви лепна цялата тая сметка поименно на задниците — и той кимна в знак на съгласие със собственото си изявление. — И един цент няма да отчета служебно — ебал съм ви майката! Не прахосвам аз скапания бизнес, нито пени от него, и сега знаете ли какво ще направя? Ще ви удържа четиристотин и петдесет хиляди направо от шибаните ви раздути заплати и не си мислете, че нещо е в състояние да ме спре!

Ебаси шибаното нахалство! Трябваше да му избълвам нещо на неговия език.

— Стегни се, бе, баща ми! К’ви са тия шибани дивотии, дето ги дрънкаш! Повечето от тия глупости са си най-редовни бизнес разходи, колкото и да не ти се вярва. И ако млъкнеш само за секунда, ще ти кажа кое какво е и…

Той обаче отново ме прекъсна, без да му мигне окото и насочи огъня си право в мен:

— Ти ли, бе, така наречения Вълк от Уолстрийт? Ти — малоумно вълче такова! Собственият ми син! Продукт на шибаните ми слабини! Как е възможно? Та ти си най-зле от всички! От какъв шибан зор си купил две абсолютно еднакви кожени палта за по осемдесет хиляди долара? И не ми противоречи — обадих се в шибания магазин — в Дома за шибани кожени изделия „Алесандро“, защото помислих, че е станала някаква грешка! Но не! Знаеш ли какво ми каза онова гръцко копеле?

Не можех да не вложа известна ирония и насмешка в отговора си:

— Не, татенце, какво, по дяволите, ти каза?

— Каза ми, че си купил две еднакви палта от норка — еднакви на цвят, и кройка, и всичко! — След това Лудия Макс изви глава настрани и завря брадичка между ключиците си. Погледна ме пак с безкрайно опулените си сини очи и каза: — Какво, едно палто не й ли стига на жена ти? Или чакай — нека отгатна, — купил си второто за някоя проститутка, нали? — тук млъкна и отново всмука дълбоко от цигарата си. — Писна ми от вашите простотии. Мислиш, че не зная какво е „Ей-Джей Ентъртейнмънт“ ли? — Той присви очи обвинително. — Вие, жалки маниаци, плащате на курвите си с корпоративната кредитна карта! И що за курви са тия, дето приемат плащане с кредитна карта, бе?

Тримата се спогледахме безмълвно. Пък и какво ли можехме да кажем? Та курвите наистина приемаха плащане с кредитни карти — поне нашите го правеха! Те, курвите, до такава степен бяха част от стратънската субкултура, че ги категоризирахме, сякаш са акции: „сините чипчета“27 бяха най-висшата категория, каймакът на курвенското общество. Обикновено бяха настървени за пробив млади манекенки или изключително красиви студентки, крайно нуждаещи се от прилично образование или маркови дрешки, които за няколко хилядарки правеха почти всичко, което може да ти роди фантазията — с теб или една с друга. „Насдакчетата“28 стояха една степен по-долу от сините чипчета. Цената им се движеше между триста и петстотин долара и настояваха да ползваш кондом, освен ако не им пуснеш солиден бакшиш, което аз винаги правех. На най-ниското стъпало бяха „розовите хартийки“29 — обикновени уличници или нискоразредни курви, отзоваващи се на нечие отчаяно среднощно позвъняване на номер, взет от евтино порносписание или от Жълтите страници. Те струваха не повече от сто долара и ако не ползваш кондом, на другия ден търчиш да ти бият пеницилин и се молиш да не ти окапе патката.

Та след като „сините чипчета“ приемаха кредитни карти, защо да не ги минеш като необлагаем разход30? В края на краищата данъчните ги разбират тия работи, нали? Едно време, когато налюскването по време на делови обяд се е смятало за в реда на нещата, нима самите данъчни не са наричали подобни мероприятия „обяд с три мартинита“? И нима не са ги осчетоводявали по сметка „ПиР“, което ще рече „Пътни и развлекателни“? А аз само си бях позволил да докарам нещата до логичния им завършек, променяйки „ПиР“ на „ПиЦ“ — „Путки и цици“!

Проблемите с баща ми обаче не се ограничаваха с тези спорни разплащания с корпоративната кредитна карта. Той просто си беше такъв — най-стиснатият човек на света. Поради което имахме, как да го кажа… фундаментални разногласия относно управлението на парите, тъй като на мен не ми пукаше да прахосам половин милион долара на зарове, а после да подхвърля чип за пет хилядарки от покер на някоя надарена представителка на „сините чипчета“.

С две думи казано, Лудия Макс се чувстваше в „Стратън Оукмънт“ като риба на сухо — или по-точно, като риба на планетата Плутон; на шейсет и пет бе поне с четирийсет години по-възрастен от средностатистическия Стратънец; освен това беше високообразован мъж с диплома за експерт-счетоводител, а коефициентът му на интелигентност стигаше докъм стратосферата, докато средностатистическият Стратънец нямаше никакво образование и беше умен колкото кашон с тикви. Беше расъл в друго време и на друго място — в стария еврейски Бронкс, сред още тлеещата пепел на Голямата депресия, когато семейството се е изхранвало ден за ден. И като милиони други расли през трийсетте, и той продължаваше да страда от създадения през Депресията манталитет да изпитва ужас от рискови ситуации, да отбягва всякакви промени и непрестанно да се разкъсва от финансови съмнения. А какво правеше в момента? Мъчеше се да управлява финансите на компания, чиято единствена дейност се основаваше на моментната промяна и чийто мажоритарен собственик, който по случайност му се падаше и син, живееше с риска от рождение.

Поех дълбоко въздух, станах от стола и се заразхождах пред бюрото си. После седнах на ръба му и скръстих ръце под гърдите си в знак на безсилие:

— Слушай, татко, тук стават неща, които не очаквам да разбереш. Но простата истина е, че това са моите шибани пари и ще ги харча както на мен ми скимне, мама му стара. Така че, ако не можеш да докажеш, че разходите ми се отразяват негативно на паричния поток, прехапи шибания си език и ги осчетоводи служебно. Знаеш колко много те обичам и ме боли да те гледам как се разстройваш заради някаква тъпа кредитна сметка. Става дума само за една сметка, баща ми! И много добре знаеш, че в края на краищата ще я платиш. Тогава какъв е смисълът да се разстройваш толкова? Още днес следобед ще направим двайсет милиона, така че на кого му пука за някакъв си половин милион?

В тоя момент се намеси Ръбчо:

— Макс, моят дял в тая сметка е нищожен. Така че напълно споделям мнението ти.

Усмихнах се вътрешно: Ръбчо току-що направи поредния си колосален гаф. При всякакво вземане-даване с Лудия Макс човек трябва да спазва две основни правила: първо, в никакъв случай не се опитвай да прехвърлиш отговорността или вината върху друг. Ама никога! Второ, никога не намеквай дори, че вината може да е у обичния му син, когото той единствен има правото да хока. Та Макс сега се нахвърли на Кени:

— По мое мнение, Грийн, всеки похарчен от теб долар над нулата е излишен разход, тъпунгер недодялан! Синът ми поне печели всичките пари на фирмата! А ти, лайно такова, какво друго си направил, освен дето ни забърка в онова дело за сексуален тормоз с оная цицореста асистентка — забравих й шибаното име! — И заклати глава с отвращение. — Така че затваряй си плювалника и се благодари на съдбата, че синът ми е бил така добър да те вземе за свой съдружник.

Усмихнах се на баща си и се пошегувах:

— Татко, татко! По-спокойно, че ще си докараш някой шибан инфаркт. Знам какво си мислиш, но Кени не искаше да прави някакъв намек. Знаеш, че всички те обичаме и уважаваме и че те възприемаме като гласа на здравия разум. Така че дай да поуспокоим топката…

Откакто се помня, баща ми все води някаква едностранна сухопътна война срещу самия себе си, състояща се от ежедневни битки срещу невидими противници и неодушевени предмети. За пръв път ми направи впечатление, когато бях на пет — отнасяше се към колата си така, сякаш беше жива. Наричаше зеления додж дарт модел 1963 година „миличка“. А проблемът бе, че тя издаваше някакво странно тракане под самото контролно табло — някакъв неуловим кучи син, който според татко ония гадни копелета от автозавода са поставили нарочно в неговата миличка, та лично да се ебават с него и да го влудяват. Никой друг не чуваше въпросното тракане, освен майка ми, която, естествено, само се правеше, че го чува, иначе току-виж емоционалната гарнитура на баща ми избила.

Но това беше само началото. Дори отиването му до хладилника си беше доста рискована ситуация, понеже имаше навика да пие млякото направо от картонената кутия. Драмата настъпваше щом дори една капчица се стечеше по брадата му. Ей богу, направо откачаше! Шляпваше кутията върху плота и почваше да мърмори: „Дейба и шибаната лайняна кутия, дейба! Тия тъпи копелета, дето ги измислят тия кутии, не могат ли да измислят поне една, дето да не позволява да капе мляко по скапаната ти брада?“

Кой друг да е виновен, ако не кутията с мляко? Така че Лудия Макс се обграждаше с цяла система от странни действия и закостенели ритуали, които да го пазят от жестокия, непредсказуем свят, пълен с потракващи автомобилни контролни табла и нескопосани кутии с мляко. Ежедневният му сутрешен ритуал се състоеше от три цигари „Кент“, трийсетминутен душ и прекомерно дълго бръснене с бръснач, додето една цигара димеше в устата му, а друга догаряше на ръба на мивката. После се обличаше, като първо обуваше бели боксерки, после чифт черни три четвърти чорапи и накрая — черните си лачени обувки, но не и панталоните. И тръгваше в този си вид из апартамента. Закусваше, изпушваше още няколко цигари и молеше да го извинят, но отивал да му направи едно сране от световна класа. Сетне се сресваше до почти идеално състояние, обличаше колосана риза, закопчаваше я бавно, вдигаше яката й нагоре, нахлузваше вратовръзката, правеше й съвършен възел, сваляше яката и обличаше сакото. И чак тогава, в мига на тръгването, си обуваше панталона. Така и не разбрах по каква причина оставяше тази процедура за последна, но самата гледка в течение на толкова години явно ме бе белязала по някакъв неизвестен начин.

По-странен обаче беше безкрайният ужас, който Лудия Макс изпитваше от неочакваното иззвъняване на телефона. Кълна се: Лудия Макс ненавиждаше звъна на телефона и кой знае какъв кошмар изживяваше сега, докато работеше в офис с хиляда и кусур телефона, които звъняха неуморно от мига, в който Лудия Макс пристигнеше, точно в девет сутринта (той, разбира се, никога не закъсняваше), до мига, в който си тръгнеше, тоест, когато му кефнеше.

Та моето израстване в оня тесен двустаен апартамент в Куинс никак не бе спокойно, особено щом зазвънеше телефонът и най-вече щом го търсеха него. На него обаче така и не му се случи нито веднъж да вдигна сам слушалката, дори да искаше, защото щом чудото звъннеше, майка ми, Света Лиа, се втурваше натам като някаква първокласна спринтьорка с ясното съзнание, че всеки предотвратен звън означава по-безболезнено успокояване на баща ми впоследствие.

И в онези мрачни мигове, в които на майка ми й се налагаше да изрече злокобните думи „Макс, за тебе е“, баща ми се надигаше бавно от креслото си в дневната по бели боксерки и се отправяше с войнствени псувни към кухнята: „Дейба това нещастно, калпаво лайно, дейба и скапания телефон! Кой, дейба мама му, си няма работа, та звъни в ебаната ми къща, и то в неделя следобед, дейба!…“

Но веднъж добрал се до „калпавото лайно“, се преобразуваше до неузнаваемост. Сякаш докоснат с вълшебна пръчица, той се превръщаше в своето второ „аз“ — сър Макс, изисканият джентълмен с безупречни маниери и с акцент като на английски благородник. Което според мен бе доста необяснимо, тъй като баща ми се е родил и раснал по мръсните улици на Южен Бронкс и никога през живота си не е стъпвал в Англия.

Та сър Макс вдигаше слушалката и изричаше „Альоу? С какво мога да съм ви полезен?“, като държеше устните си счупени, а бузите — леко всмукани, което служеше да подчертае аристократичния му акцент. „О, прекрасно; изключително подходящо за случая! До скоро!“ С тия думи сър Макс оставяше слушалката и се връщаше към аз-а на Лудия Макс: „Дейба това нещастно, калпаво лайно, дейба и скапания си нещастен приятел! Що за дивотия и наглост да звъни в ебаната ми къща в неделя следобед, дейба!…“

И все пак, при цялата си лудост, именно Лудия Макс беше вечно усмихнатият треньор на детския ни бейзболен отбор и най-ранобудният баща в неделя сутрин, който слизаше да похвърля топка с децата си. Именно той държа седалката на колелото ми, докато се учех да карам по циментирания тротоар пред кооперацията ни, а после тичаше след мен. И именно той влизаше тихо нощем в стаята ми, лягаше до мен и прекарваше пръсти през косата ми, докато сънувах кошмари. И не пропусна нито една училищна пиеса, родителска среща, музикален рецитал или нещо от сорта, където можеше да се порадва на децата си и да ни покаже, че ни обича.

Да, баща ми беше сложно устроена личност — човек с огромен интелектуален потенциал, амбициозен, но и ограничен от собствените си емоции. И как можеше човек като него да функционира в един корпоративен свят? Как се толерира подобно поведение? От колко места го бяха уволнили заради това? Колко повишения бяха минали покрай него? И колко врати бяха затръшнати пред вироглавата персона, наречена Лудия Макс?

И чак когато Лудия Макс дойде в „Стратън Оукмънт“, можа да даде пълна воля на страстната си ярост. Всъщност за един стратънец нямаше по-добър начин да докаже лоялността си от това да бъде нахокан от Лудия Макс и да го преглътне в името на по-висшето благо, а именно да си живее Живота. Тъй че младите стратънци възприемаха като ритуал на посвещение разбитото с бейзболна бухалка автомобилно стъкло или публичните ругатни по свой адрес — нещо като награждаване с орден.

Така че си имахме работа и с Лудия Макс, и със сър Макс, и номерът беше да се изкара на преден план сър Макс. Като начало опитах да остана на четири очи с него. Погледнах към Кени и Дани:

— Момчета, защо не ни оставите да си поговорим няколко минути насаме?

Никакво възражение! Двамата се втурнаха навън с такова усърдие, че додето с баща ми седнем на дивана, вратата се затръшна зад гърбовете им. Лудия Макс седна, запали цигара и дръпна дълбоко. Аз се отпуснах от дясната му страна, облегнах се назад и вдигнах крака върху стъклената масичка за кафе. Усмихнах се тъжно и казах:

— Кълна се в Господ, татко, гърбът ми направо ме убива. Нямаш си представа как боли. Болката тръгва от кръста и върви по целия ми ляв крак и е толкова силна, че човек направо може да откачи.

Лицето на баща ми моментално омекна. Очевидно опитът ми успя.

— И какво казват докторите?

Хм-м-м… В думите му нямаше и помен от английския акцент, но пък гърбът ми наистина ме съсипваше и определено ми помогна в подхода към него.

— Докторите ли? Че какво разбират докторите от тия работи? — поклатих глава. — Последната операция само влоши нещата. Само ме тъпчат с хапчета, които ми разстройват стомаха, без да намаляват болката. Все едно, татко. Не искам да те тревожа. Просто се изпуснах. — Свалих крака от масичката за кафе, облегнах се назад и разперих ръце настрани по облегалката на канапето.

— Виж какво — казах меко, — знам, че ти е много трудно да намериш смисъл в цялата тази лудост тук, но повярвай ми: в нея има някаква логика, особено що се отнася до разходите. Много е важно тези момчета да имат пред очите си някаква мечта, към която да се стремят. А още по-важно е да ги държа на ръба на фалита. Погледни ги — посочих към борсовата зала отвъд стъклото. — При всичките пари, които изкарват, до един са без пукнат цент! Харчат до дупка, само и само да се придържат към моя начин на живот. Но не могат, защото не изкарват достатъчно. И така го карат, от заплата до заплата, макар да печелят по един милион годишно. Трудно е да си го представиш, като знам как си израснал, но това е положението. Както и да е, предпочитам да ги държа на ръба на фалита, защото така по-лесно ги контролирам. Помисли добре — всички до един живеят на изплащане — коли, къщи, лодки, вили и всичко останало — и ако изтърват само една заплата, директно затъват в лайната. Все едно съм ги приковал тук със златни белезници. Знам, че мога да им плащам повече, отколкото им давам. Но тогава няма да имат такава нужда от мен. От друга страна, не мога да им плащам и по-малко, защото тогава ще ме намразят. Тъй че им плащам толкова, колкото хем да ме обичат, хем да имат нужда от мен. А щом имат нужда от мен, ще се боят от мен. — Баща ми не откъсваше поглед от устата ми и попиваше всяка дума. — Някой ден всичко това — посочих с брадичка към борсовата зала — ще е изчезнало, заедно с така наречената лоялност. И когато този ден настъпи, не искам да имаш дори и бегла представа за някои от нещата, които са се случвали тук. Именно затова понякога шикалкавя. Не защото ти нямам доверие или не те уважавам, или пък не ценя мнението ти. Напротив, татко; спестявам ти някои неща, точно защото те обичам, защото те уважавам и защото искам да те предпазя от кошмара, когато всичко това започне да се сгромолясва.

Сър Макс със загрижен тон:

— Защо говориш така? Защо да трябва всичко да се сгромоляса? Нали компаниите, с чиито акции търгуваш, до една са законни?

— Да. Но в случая не става дума за самите компании. А и не правим нищо по-различно от всички останали. Просто го правим по-добре и в по-голям мащаб, което ни превръща в мишена. Все едно, престани да се тревожиш. Просто моментът е болезнен. Всичко ще се оправи, татко, всичко ще е наред.

В този момент по интеркома се чу гласът на Джанет:

— Съжалявам, че ви прекъсвам, но имаш конферентен разговор с Айк Соркин и останалите юристи. Те са на линия и часовниците им отчитат тарифата. Да ги държа ли да чакат още, или да насроча нов разговор?

Конферентен разговор ли? Нямах никакъв конферентен разговор! Изведнъж се усетих — лоялната ми асистентка просто ме спасяваше от ситуацията! Погледнах към баща си и извинително свих рамене: „Съжалявам, ама няма как.“

Разменихме си набързо прегръдки и извинения, после се заклех, че ще се опитам да харча по-малко за в бъдеще — пълно баламосване, както знаехме и двамата. И все пак баща ми, пристигнал като лъв, си тръгна като агънце. В момента, в който вратата се затвори след него, си обещах да добавя още малко към коледната премия на Джанет, въпреки всичките дивотии, които ми изсипа сутринта. Свестен човек си беше Джанет — дяволски свестен.

Глава 8.Обущарят

Стив Мадън си проправи път към предната част на борсовата зала с уверена крачка. Крачка на мъж, помислих си, който държи нещата под контрол; мъж, решен да направи първокласен малък цирк. Но когато стигна до импровизираната сцена, зърнах израза на лицето му. Очите му бяха изпълнени с ужас!

А как беше облечен само! Пълен ташак. Имаше вид на депресиран професионален треньор по голф, изтъргувал стиковете си срещу две половинки уиски и еднопосочен билет до под моста. И то Стив, който се подвизаваше в модния бизнес! Сигурно беше най-зле облеченият човек на цялата шибана планета. Беше от ония, чалнатите дизайнери — прекалено претенциозен и превзето артистичен пич, който се разнасяше из града като някакъв вагабонтин, понесъл една ужасяващо изглеждаща обувка с висока платформа в ръка и опитващ се да внуши на всеки минувач защо въпросната обувка се явява модният аксесоар, който всяка тийнейджърка ще си умира да носи през следващия сезон.

Днес тоалетът му беше решен в омачкан тъмносин блейзър, който висеше на тънката му фигура като парче евтино корабно платно. И останалата част от ансамбъла му не падаше по-долу: раздрана сива тениска и бели левиски-кюнци, и двете доста поизлекедосани.

Но най-големият ужас бяха обувките му. В края на краищата, като си тръгнал да се правиш на именит дизайнер на обувки, поне ги лъсни малко в деня, в който компанията ти излиза на борсата. Но не и Стив Мадън! Нахлузил бе чифт евтини кафяви мокасини от телешки бокс, невидели парцал за лъскане от деня, в който са заклали горкото добиче. И най-отгоре — марковата му бейзболна шапка в кралскосиньо, покриваща няколкото останали му стръка изтънели ягодоворуси косми, прибрани на опашка и завързани с гумен ластик — мода, типична за централната част на града.

Стив взе с неохота микрофона от кленовата катедра, после се прокашля няколкократно в знак, че е готов да отпочне спектакъла. А стратънци бавно — адски бавно — започнаха да затварят телефоните си и да се облягат назад на столовете си.

Изведнъж усетих някакви ужасни вибрации, идващи отляво — нещо като мини земетресение. Обърнах се, за да видя… Исусе! Беше дебелият Хауи Гелфанд! С всичките си сто и осемдесет кила!

— Здрасти, Джордан — рече Хауи. — Трябва да ми удариш едно рамо и да ми уредиш още десет хиляди допълнителни единици от компанията на Мадън. Ще сториш ли това за чичо си Хауи? — Той се захили до уши, килна глава настрани и ме прегърна през раменете, сякаш да каже: „Хайде де, нали сме приятели?“

Е, дебелият Хауи не беше чак толкова лош човек, нищо, че си беше едно дебело копеле. А и молбата му за допълнителни единици можеше да се очаква. В края на краищата една единица от новата емисия на „Стратън“ беше по-ценна и от злато. И най-простото изчисление показваше следното: всяка единица се състои от една обикновена акция и два варанта, А и Б, като всеки варант ти дава правото да закупиш още една акция на цена малко над първоначалната офертна цена. В конкретния случай първоначалната офертна цена беше четири долара за акция; варант А ти даваше правото да купиш на четири и петдесет, а варант Б — на пет долара. Така че с покачването на цената на акцията, потенциалната печалба от варантите нарастваше неимоверно.

При нова емисия „Стратън“ обикновено предлагаше два милиона единици за по четири долара, което само по себе си не беше особено впечатляващо. Но при цяло футболно игрище с млади Стратънци, които набираха телефоните с усмивка и направо изваждаха очите на клиентите си, търсенето бе далеч по-голямо от предлагането. Така че щом единиците започнеха да се търгуват, цената им мигновено скачаше на двайсет, че и повече, долара. Да дадеш на свой клиент пакет от десет хиляди единици, беше като да му поднесеш подарък за шестцифрена сума. Нямаше разлика. И именно затова от клиента пък се искаше да играе по правилата, сиреч, за всяка единица, получена на първоначалната цена, да закупи десет единици след като започнеха да се търгуват на вторичния публичен пазар.

— Добре — измърморих, — давам ти десет хиляди допълнителни единици, понеже те обичам и знам, че си лоялен. Сега върви да свалиш някое и друго кило, преди да си направил инфаркт.

С широка усмивка и сърдечен тон:

— Шапка ти свалям, Джордан. Голяма работа си! — Направи усилие да ми се поклони. — Ти си Краля… Вълка… ти си всичко! Каквото ми заповядаш…

— Разкарай се, Гелфанд — прекъснах го. — И гледай някой хлапак от отдела ти да не почне да освирква Мадън или да го замеря с нещо. Най-сериозно ти го казвам. Разбра ли ме?

Хауи заситни на заден ход с приведен към мен торс и протегнати напред ръце, сякаш напускаше кралска спалня след аудиенция при краля.

Егати шибаното дебело копеле, рекох си. Но пък страхотен търговец! Хлъзгав като коприна. Хауи бе един от първите ми служители — беше само на деветнайсет, когато дойде да работи за мен. През първата година в бизнеса изкара двеста и петдесет хиляди. Тая година беше на път да изкара милион и половина. И въпреки това продължаваше да живее при родителите си.

Точно тогава от микрофона се дочу:

— Ъ-ъ… моля за внимание. За тези, които не ме познават, името ми е Стив Мадън и съм президент на…

Още преди да успее да довърши първата си мисъл, стратънци го подбраха:

— Всички знаем кой си!

— Страхотна бейзболна шапка, пич!

— Времето е пари! Давай по същество!

Последваха дюдюкане, освиркване и всевъзможни други звуци на недоволство, след което залата се поуспокои. Стив ме потърси с очи. Устните му бяха леко разтворени, а кафявите му очи бяха станали на панички. Протегнах ръце и бавно ги размахах няколко пъти нагоре-надолу, един вид: „Успокой се и по-кротко!“ Стив кимна и пое дълбока глътка въздух.

— Бих искал да започна с няколко думи за себе си и за опита ми в обувната индустрия. А след това — за светлото бъдеще пред компанията ми. Започнах на шестнайсет години като метач в магазин за обувки. И докато приятелите ми гонеха мацките, аз изучавах подробно женските обувки. И аз, като Ал Бънди, ходех с обувалка в задния си джоб…

Ново прекъсване:

— Доближи микрофона до устата си! Нищо не се чува! Приближи микрофона!

Стив премести микрофона.

— Да… извинявайте. Ъ-ъ, както казвах, в обувната индустрия съм, откакто се помня. Първата ми работа беше в „Джилдор Шуз“ — малък обувен магазин в Сидърхърст. После станах продавач. И това… ъ-ъ… тогава… ъ-ъ… още на младини… се влюбих в дамските обувки. Откровено казано…

И заобяснява с подробности как станал ценител на дамските обувки още докато бил тийнейджър и как в един момент — не бил сигурен кога точно — бил запленен от безкрайните възможности за създаване на дамски обувки с всичките им там различни видове токчета и каишки, и капачета, и катарамки, да не говорим за различните материи, които можели да се използват, и всички декоративни елементи, които можели да се прикачат. После заразправя с какво удоволствие галел произведенията си и прекарвал пръсти по стелките им.

В този момент хвърлих поглед към центъра на борсовата зала. Стратънци го гледаха най-озадачено. Дори асистентките, на които разчитах поне да запазят малко благоприличие, клатеха глави в пълно недоумение. Някои от тях се споглеждаха невярващо. Други забелваха отчаяно очи.

И изведнъж се започна:

— Махай се, бе, скапан педал!

— Егати нещастния болен мозък!

— Разкарай се, бе, педал! Ходи се шибай!

Последваха още освирквания и дюдюкания, но този път съчетани с тропот на крака — ясен знак, че навлизат във втората фаза — изтезанието. Дани довтаса и заклати глава:

— Ебаси излагацията!

— Е, поне се съгласи да сложи акциите в доверителна сметка — кимнах. — Жалко, че не подписахме документите още днес, но на тоя свят нищо не е идеално, нали. Ама и Стив трябва да спре с тия дивотии, щото ще го разкъсат и ще го изядат жив. Не мога да го разбера — поклатих глава. — Само преди минути преговорихме какво да им приказва и ми се стори, че се разбрахме. А компанията му си я бива. Просто трябва да им разкаже историята й. Може и да ти е приятел, ама е пълна откачалка!

— И в училище си беше такъв — отвърна Дани безизразно.

— Няма значение — свих рамене. — Ако до една-две минути не се оправи, ще се кача горе. Точно тогава Стив погледна към нас и видях, че по него направо шурти пот. На гърдите му имаше тъмно петно с размерите на голям картоф. Развъртях длан в малки кръгове, в смисъл: „Давай, давай!“ После произнесох само с устни: „Плановете ти за компанията!“ Той явно вдяна.

— Окей, искам да ви разкажа как започна „Стив Мадън Шуз“, след което да обсъдя с вас светлото ни бъдеще!

Последните две думи доведоха до нови споглеждания и недоверчиво клатене на глави, но, слава Богу, залата остана спокойна. Стив продължи словото си:

— Основах компанията с хиляда долара и един модел обувка, който се наричаше „Мерилин“ — Боже милостиви! — и наподобяваше каубойско сабо. Страхотна обувка! Не бих я нарекъл най-сполучливия ми модел, но въпреки всичко беше страхотна обувка. Та успях да намеря производител за петстотин чифта на кредит, натоварих ги в багажника на колата си и започнах да обикалям от магазин на магазин. Как да ви опиша въпросната обувка? Ами… с дебело ходило, изрязана отпред, а горната част… всъщност това няма никакво значение. Въпросът е, че се стремях да изглежда, как да кажа, доста фънки, което е и запазената марка на „Стив Мадън Шуз“ — да сме фънки. Но моделът, с който компанията действително стартира, се казваше „Мери Лу“ — също доста необикновена обувка! — Майчице мила! Какви ги дрънкаше тоя нещастник! — И беше изпреварила времето си. Значително, при това! — Стив махна с ръка, с една дума: „Какво да ви разправям!“, и продължи: — Позволете ми да ви опиша и нея, защото е много важно. Тя всъщност се явяваше вариант на традиционния модел „Мери Джейн“, но от черна лачена кожа с относително тънка каишка на глезена. Но най-важното бе, че бомбето й беше изпъкнало. Момичетата сред вас знаят за какво става дума, нали? С две думи — гъзарски чепик! — тук направи пауза, очевидно надявайки се на някаква положителна реакция от страна на асистентките, но вместо това те продължиха да клатят глави. И тогава настъпи зловеща, отровна тишина — такава тишина можеш да чуеш в някое малко градче насред Канзас миг преди да го връхлети торнадо.

С крайчеца на окото си мярнах през залата да прелита хартиено самолетче без определена посока. Поне не бяха почнали да го замерят с каквото им попадне! Но много скоро и това щеше да му се случи.

— Туземците стават неспокойни — рекох на Дани. — Май е време да се кача?

— Ако не го направиш, ще го направя аз. Вече ми се повдига!

— Добре де, отивам.

Избрах най-прекия път, за да стигна до Стив, който беше зациклил върху шибаната „Мери Лу“. Точно преди да му изтръгна микрофона им каза, че била идеалната обувка за абсолвентката — издръжлива и на разумна цена.

Докато се усети, изтръгнах микрофона от ръката му и едва тогава осъзнах, че от прехласване по собствените си обувни шедьоври дори беше престанал да се поти. Толкова разкрепостен се чувстваше, че изобщо не усещаше как след малко ще го линчуват.

— Какво правиш? — зашепна ми. — Те ме обичат! Седни си. Не виждаш ли, че се справям!

Присвих очи.

— Разкарвай се моментално, Стив! След малко ще започнат да те целят с домати. Толкова ли си сляп? Не виждаш ли, че грам не им пука за шибаната ти Мери Лу! Просто искат да продават акциите ти и да трупат пари. Иди при Дани и разпусни за момент, преди да са се юрнали на сцената, за да разпорят нещастната ти бейзболна шапка и да скалпират последните седем косъма по главата ти!

Стив, слава Богу, се предаде и слезе от сцената. Вдигнах дясната си ръка, молейки за внимание, и залата утихна. С подигравателен тон и с устни почти долепени до микрофона подканих верните си стратънци:

— Хайде, момчета, да благодарим с аплодисменти на Стив Мадън и на неговата специална обувка. Защото, докато слушах за палавата малка Мери, ми се прищя да грабна телефона и да започна да въртя на всичките си клиенти. Така че искам всички до един — в това число и асистентките — да изръкопляскате на Стив Мадън и на неговата секси обувчица „Мери Лу“! — пъхнах микрофона под мишница и започнах да ръкопляскам.

Последваха неистови бурни овации! Всички стратънци пляскаха, тропаха с крака, виеха, свиреха с два пръста в уста и се хилеха неконтролируемо. Отново хванах микрофона и помолих за тишина, но никой не ме чуваше. Моментът ги беше увлякъл. Най-сетне залата утихна.

— Добре — казах. — Сега, след като ви мина, искам да ви обясня защо Стив е такава откачалка. Тоест да ви обясня, че зад лудостта му все пак има някаква логика. Ами, човекът си е гениален творец, тоест по дефиниция следва да си е леко превъртял. Необходимо условие за имиджа му.

Кимнах убедено с глава, макар да се питах дали в казаното от мен изобщо се съдържа някакъв смисъл.

— Но ме слушайте, и то внимателно. Стив не само е способен, надарен да надушва новите тенденции в обувната мода. Това, което го отличава от останалите дизайнери на обувки в Америка, е, че самият той създава тези тенденции. Имате ли представа каква рядкост е това? Да откриеш някой, който създава една модна тенденция, а след това я и налага? Хора като Стив се пръкват веднъж на десетина години! И когато изплуват, стават световноизвестни. Хора като Коко Шанел, Ив Сен Лоран, Версаче, Армани, Дона Карън и… неколцина други.

Направих няколко крачки към залата и сниших глас, сякаш бях проповедник:

— И с човек като Стив на пулта такава компания няма накъде да върви, освен право към стратосферата. Помнете ми думата: това е компанията, която открай време чакаме. Именно тя ще качи „Стратън“ на съвсем друго ниво. Тази, която заедно ще…

Бях набрал скорост, а мисълта ми тръгна по друга тангента. Започнах да пресмятам печалбата, която ми предстоеше да изкарам. В главата ми запулсира грандиозната цифра от двайсет милиона долара. Това беше най-груба сметка, а изчисленията бяха съвсем прости. От двата милиона оферирани единици, един милион отиваха направо в мишите ми дупки. Впоследствие щях да ги откупя от мишите си дупки за по пет-шест долара всяка и да ги вкарам в собствената ни фирмена сметка за търговия с ценни книжа. После, с помощта на силната си борсова зала, която щеше да осигури голямо търсене за тези акции, щях да вдигна цената им до двайсет долара, което щеше да ми даде счетоводна печалба от четиринайсет-петнайсет милиона. Всъщност цената нямаше да я вдигам аз — щях да оставя черната работа на останалите от Уолстрийт. Ако останалите брокерски и търговски фирми научеха, че съм готов да изкупя единиците обратно дори и на най-високата цена, на която пазарът ги предлага, щяха да вдигнат цената толкова, колкото поисках! Трябваше само леко да го пошушна на няколко ключови играчи — и останалото щеше да е история. (А това вече го бях направил.) На улицата се мълвеше, че „Стратън“ ще купува единицата дори за двайсет долара, така че колелото вече се бе завъртяло! Невероятно! Да изкараш толкова пари, без да извършиш престъпление! Вярно, използването на миши дупки не беше съвсем чисто, но нищо не можеха да докажат в моя вреда. На това му викам аз разюздан капитализъм!

— … като космическа ракета и продължава да лети. Един Господ знае докъде ще стигне цената на акциите? Двайсет? Трийсет? Дори да съм само частично прав, тия цифри са смешно ниски! Компанията е способна на много повече. Докато се усетим, току-виж акциите й започнали да се търгуват на петдесет, дори на шейсет! И не говоря за някакъв неопределен момент в бъдещето. Говоря за сега, за настоящия момент. Слушайте какво ви казвам: „Стив Мадън Шуз“ действително е най-хитовата компания сред всички производители на дамски обувки. И точно в този момент поръчките към нея валят! Няма универсален магазин в Америка — вериги като „Мейси“, „Блумингдейл“, „Нордстръм“ и „Дилърд“, — в който и една наша обувка да се задържа — такъв хит са, че буквално ги разграбват от рафтовете!

Знаете, надявам се, че като брокери имате определени задължения към клиентите си; в качеството си на техни доверени лица, така да се каже, сте длъжни да грабнете телефона в момента, в който приключа, и да направите всичко, което зависи от вас — дори ако трябва да им извадите шибаните очи, — да ги накарате да закупят максимален брой акции в „Стив Мадън Шуз“. Искрено се надявам, че сте наясно с това, защото, ако не сте, накрая ще си имаме някои сериозни неприятности. Става дума за вашия дълг! Дългът ви към клиентите! Дългът ви към фирмата! И дългът ви към самите себе си, дявол да го вземе! Тъй че направо натъпчете тия акции в гърлата на клиентите си и ги карайте да ги преглъщат, додето не кажат „Купи ми двайсет хиляди акции“, защото за всеки инвестиран долар клиентът ви ще получи обратно цял куп долари. Мога да ви кажа и куп приказки за светлото бъдеще на „Стив Мадън Шуз“. Мога да ви занимавам и с основните й планове — за фирмени магазини, повишената ефективност на производството, за популярността на обувките й дотам, че дори не им трябва реклама, и как масовите производители са готови да плащат за лиценз, за да се доберат до моделите ни, но в крайна сметка всичко това е без значение. Единственото, което интересува клиентите ви, е дали акциите се покачват — нищо друго.

Понамалих темпото:

— Слушайте, момчета, колкото и да ми се иска, не мога да хвана телефона и да продавам акции на вашите клиенти. Вие сте тези, които ще грабнете слушалките и ще действате. Защото всичко се свежда до действието. Няма ли действие, и най-добрите намерения на света си остават единствено намерения.

Поех дълбоко въздух и продължих:

— Сега искам всички да погледнете надолу — посочих към бюрото пред мен. — Виждате едно черно нещо пред себе си. Виждате ли го? Това прекрасно малко изобретение се нарича телефон. Ще ви го кажа буква по буква: Т-Е-Л-Е-Ф-О-Н. И знаете ли какво? Този телефон не е програмиран сам да набира номера! Без шибаните действия от ваша страна, той си остава една проста пластмасова кутия — нещо като заредена карабина M16 без обучен стрелец, който да дръпне спусъка. Разбирате ли ме: само действието на добре обучения морски пехотинец или професионален убиец превръща M16 в смъртоносно оръжие. И в случая с телефона действията трябва да дойдат от вас — добре обучените стратънци, добре обучените убийци, които не приемат „не“ за отговор, които не затварят телефона докато клиентът им или купи, или умре; хора, наясно с факта, че всеки телефонен разговор приключва с продажба и че основният въпрос е кой на кого продава. Ти ли продаде стоката си? Ти ли се оказа по-обиграният, по-мотивираният, по-смелият, който овладява разговора и успява да осъществи продажбата? Или клиентът е успял да ти продаде оправданията си — че не можел точно сега да си позволи да инвестира, защото моментът не бил подходящ, или трябвало първо да го обсъди с жена си, или със съдружника си, или с дядо си Коледа, или с шибаната си баба Яга.

Забелих очи, после тръснах глава с отвращение.

— Така че не забравяй: телефонът на бюрото ти е смъртоносно оръжие, а в ръцете на един мотивиран стратънец — и разрешително за печатане на пари. И това оръжие прави всички хора равни! — замълчах за миг, докато последните ми думи отекнаха из залата. — Трябва единствено да вдигнеш телефона и да изречеш думите, които съм те научил, и те ще те изравнят с най-влиятелния изпълнителен директор в страната. И не ми пука дали си завършил Харвард, или идваш от бордеите на Ню Йорк — с това черно телефонче ти можеш да постигнеш всичко — абсолютно всичко!

Телефонът означава пари. И каквито и проблеми да имаш, всеки от тях може да се разреши с пари. Точно така: не е известно по-добро средство от парите за разрешаването на всички проблеми и ако някой ви разправя друго, да знаете, че е пълен глупак. И бас държа, че точно такива хора не са притежавали и пукната пара през живота си! — Изкозирувах в смисъл „Честна дума!“, после продължих разпалено: — Защото все най-бедните проповядват тая глупост, че парите били в корена на всички злини и как покварявали хората. Да, бе, как пък да не им повярва човек? Да разполагаш с пари е нещо прекрасно! И да разполагаш с пари е абсолютно задължително!

Слушайте какво ви казвам: в бедността няма и капка благородство. Бил съм и беден, бил съм и богат и винаги съм предпочитал богатството. Поне като богат човек мога да си позволя да посрещна проблемите си опънат на задната седалка на фамозната си лимузина, в костюм за две хилядарки и златен часовник за двайсет хиляди! Честно ви говоря: стилът и маниерът играят дяволски голяма роля в разрешаването на проблемите.

Свих рамене за по-убедително:

— Все едно, ако някой тук смята, че съм луд, или не вижда нещата точно така, както аз ги виждам, да става и моментално да се разкара! Точно така — стани и върви на майната си, да обръщаш хамбургери в „Макдоналдс“, защото точно там ти е мястото! А ако не те вземат в „Макдоналдс“, можеш да опиташ в „Бъргър Кинг“! Но преди да напуснеш тая зала, пълна с победители, огледай хубаво седналия до теб, защото в някой не толкова далечен ден ще чакаш на светофара в очукания си стар форд пинто, а пичът до теб ще се пъчи в чисто ново порше със страхотна млада съпруга до себе си. А кой ще седи до теб? Сигурно някой дзвер с набола тридневна брада, в роба без ръкави или в пеньоар, и сигурно ще се прибирате от някой магазин за преоценени бакалски стоки!

В този миг погледът ми се спря на млад стратънец, явно буквално обзет от неистова паника. Посочих го с пръст и попитах:

— Мислиш, че те лъжа ли? Напротив, нещата постоянно загрубяват. Та ако искаш да остарееш достойно, ако искаш да остарееш, но да запазиш себеуважението си, най-добре е да забогатееш веднага. Отдавна мина времето, когато службица в голяма компания от списъка „Форчън 500“ ти осигуряваше сладка пенсийка! А ако смяташ, че държавните социални осигуровки ще ти стигнат, много се лъжеш. При сегашната инфлация няма да стигнат и за памперсите в някой вмирисан старчески дом, където двестакилограмова матрона от Ямайка с брада и мустаци ще те храни със супа през сламка и ще те бие с опакото на ръката, когато й е криво за нещо. Така че ме слушай внимателно: ако основният ти проблем в момента е, че си превишил сметката по кредитната си карта, грабвай шибания телефон и започвай да набираш. Или хазяинът заплашва да те изхвърли от квартирата? Това ли ти е проблемът? Ами, грабвай шибания телефон и започвай да набираш. Или мацката ти е решила да те чупи, щото си пълен неудачник? Ами, грабвай шибания телефон и започвай да набираш. Искам да се справиш с всичките си проблеми чрез забогатяване! Искам да атакуваш проблемите си фронтално! Искам да започнеш да пръскаш пари в мига, в който излезеш оттук. Искам да затънеш в заеми. Да се самонавреш в някой ъгъл. Само това ще те принуди да успееш. Едва когато последиците от неуспеха ти се сторят непоносими, тогава ще осъзнаеш, че на всяка цена трябва да успееш.

И затова ти казвам: действай, сякаш вече си забогатял и неминуемо ще забогатееш. Действай, сякаш имаш ненадминато доверие в себе си и хората със сигурност ще ти имат доверие. Действай, сякаш имаш безспорен опит и хората ще се осланят на съветите ти. И действай, сякаш си постигнал изключителни успехи и — кълна ти се — наистина ще успееш!

Новата сделка, значи, се открива след по-малко от час. Тъй че моментално грабвай шибания телефон и прекарай всички клиенти от А до Я, без да си губиш времето да вземаш пленници. Бъди жесток! Бъди зъл като питбул! Телефонен терорист! Прави точно каквото ти казвам и ти обещавам, че само след няколко часа, когато всеки твой клиент започне да трупа пари, ще ми благодариш хилядократно.

Слязох от сцената сред възторжените възгласи на хиляда аплодиращи стратънци, които вече се пресягаха към телефоните си, за да изпълнят едничкия ми съвет: да изтръгнат очите на клиентите си.

Глава 9.Достоверно опровержение

Точно в един на обяд гениите от НАСД — Националната асоциация на дилърите на ценни книжа, разрешиха търгуването с акции на „Стив Мадън Шуз“ на фондовата борса НАСДАК под изключително подходящото четирибуквено съкращение SHOO, произнасяно „шу“31.

И като част от отдавна утвърдената им практика да си държат главите навряни в задниците си, предоставиха не на друг, а на мен, Вълка от Уолстрийт, привилегията да обявя началната офертна цена — една от многото утвърдени през годините злополучни практики, които в своята абсурдност гарантираха, че всяка нова емисия от НАСДАК ще бъде манипулирана по един или друг начин, независимо от това дали „Стратън Оукмънт“ участва, или не.

Често си задавах въпроса, що за игрално поле са измислили ония от НАСД, та клиентът винаги да е преебаната страна, и бях стигнал до заключението, че нещата стоят така, понеже НАСД беше саморегулираща се асоциация, „собственост“ на самите брокерски фирми. (Сред които и „Стратън Оукмънт“, между другото.)

По принцип НАСД само се стараеше да изглежда, че защитава интересите на клиентите и е на тяхна страна, но не се напъваше особено, а само дотолкова, колкото да не дразни СЕК — Комисията по ценни книжа и борси, пред която носеше отговорност.

Тъй че вместо да остави цената на една новоиздавана акция да се диктува от естествения баланс между търсенето и предлагането, НАСД запазваше това изключително ценно право на водещия мениджър на емисията, какъвто в конкретния случай се явявах аз. Можех да назова каквато цена ми дойдеше наум, колкото и произволна да беше. Затова реших да постъпя съвсем капризно и назовах начална цена от пет долара и петдесет за единица, което ми предостави великолепната възможност моментално да откупя своите един милион единици от мишите си дупки. И макар на мишите дупки сигурно да им се щеше да позадържат единиците мъ-ъ-ничко по-дълго, нямаха право на избор. В края на краищата обратното изкупуване беше предварително договорено (така, както си беше абсолютно забранено) и те автоматично щяха да спечелят долар и петдесет за единица, без да си мръднат пръста и без да рискуват нищо — тъй като така или иначе бяха получили единиците, без да ги платят. Така че, ако искаха да участват и в следващата сделка, трябваше да направят каквото се иска, а именно само да кажат: „Благодарим ти, Джордан!“; а ако после ги надушеха федералните или щатските инспектори на СЕК, най-нагло и безсрамно да лъжат защо са продали единиците си толкова евтино.

А логиката ми беше направо безупречна. В 13:03 часа — само три минути след като бях откупил обратно единиците от мишите си дупки за по 5,50 долара всяка — останалите от Уолстрийт вече бяха докарали цената на единиците до 18 долара. С една дума, бях реализирал печалба от 12,5 милиона. 12,5 милиона! За три минути! Освен това бях направил още милионче-милионче и нещо от таксите за инвестиционно банкиране, а до няколко дни щях да чукна още три-четири милиона — когато си върнех временно преотстъпените единици, които също бяха в ръцете на мишите ми дупки. Ееееех, мишите дупки! Каква идея само! А самият Стив беше най-голямата ми миша дупка. Той ми държеше милион и двеста хиляди акции — точно онези, които НАСДАК ме принуди да му припиша. При текущата цена от 18 долара за единица (а всяка единица се състоеше от една обикновена акция и два варанта), същинската цена на акцията беше осем долара. Това означаваше, че акциите, които Стив държеше за мен, вече струваха близо десет милиона! Поредният удар на Вълка!

Сега разчитах на младите си и лоялни стратънци да пробутат на клиентите си така надутите до безкрайност акции. И то всичките — не само единия милион единици, които бяха дали на клиентите си в рамките на първичното публично предлагане, но и моите един милион единици от мишите дупки, вече вкарани в собствената ни фирмена сметка за търговия с ценни книжа, наред с временно преотстъпените им триста хиляди единици, които щях да изкупя обратно до няколко дни… а след това и малкото допълнителни акции, които бях длъжен да изкупя от брокерските фирми-черноработнички, за това, че бяха надули единиците до осемнайсет долара. Те щяха да продадат единиците си обратно на „Стратън Оукмънт“ бавно и неусетно и по този начин да реализират собствената си печалба. С две думи, стратънци трябваше да реализират трийсетина милиона — предостатъчно за покриване на всички разходи и за буфер срещу действията на евентуални спекуланти „на късо“, които можеха да опитат да продават акции, които дори не притежават, с надеждата да накарат цената да започне да пада и малко след това да ги купят обратно още по-евтино. Трийсет милиона не бяха никакъв проблем за веселата ми брокерска дружина, особено след вдъхновяващото ми тазсутрешно слово, след което влагаха повече от всякога цялата си душа в продажбите.

В момента се намирах в търговската зала и надничах през рамото на главния ми борсов посредник Стив Сандърс. С едно око следях няколкото монитора пред Стив, а с другото наблюдавах борсовата зала през остъклената стена. А там цареше истинска лудост. Брокерите крещяха в телефоните си като онези духове, чийто вой предвещава единствено смърт. На всеки няколко секунди някоя русокоса млада асистентка с дълбоко изрязано деколте притискаше гърди о стъклото и пъхваше тесте фишове през тесния прорез отдолу. Тогава един от четиримата служители, които обработваха сделките на брокерите, грабваше фишовете, набираше данните в компютърната мрежа, те се появяваха на фирмения терминал пред Стив, а той от своя страна ги изпълняваше по текущата пазарна цена.

Докато наблюдавах как оранжевите цифри преминаваха по терминала пред Стив, изпитах едно извратено чувство на гордост от факта, че докато двамата малоумници СЕК висяха в конферентната ми зала и ровеха в миналото да намерят някакъв признак за извършено престъпление, аз вилнеех буквално под носа им. Така и щяха да си умрат от студ, додето подслушвахме всяка изречена от тях дума.

Към този момент над петдесет различни брокерски фирми купуваха истерично пуснатите от нас акции. Това, което ги свързваше, бе знанието им, че в крайна сметка „Стратън Оукмънт“ ще си закупи обратно акциите по най-високия достигнат курс. А след като купуването се извършваше от други брокерски фирми, Комисията нямаше как да докаже, че именно аз съм изтикал цената до осемнайсет долара на единица. Семпло и елегантно! Как аз ще съм виновен, щом други са качили цената? Та нали аз само продавах през цялото време. И бях продал на другите брокерски фирми точно толкова, колкото да топнат човките си и да имат интерес да манипулират и следващите ми нови емисии, но не достатъчно, че да ме обременят особено при обратното изкупуване на акциите им в края на борсовия ден. Подобно равновесие не се постигаше лесно, но важното бе да имам достоверно опровержение, ако Комисията се запиташе как се е стигнало до такава висока цена на акциите на „Стив Мадън Шуз“. Когато след месец изземеха счетоводната ми документация, за да възстановят събитията от тези няколко първоначални минути от предлагането, данните щяха да сочат, че цената на „Стив Мадън Шуз“ се е надула благодарение на брокерски фирми из цяла Америка и случаят щеше да е приключен.

Последните ми инструкции към Стив преди да напусна борсовата зала бяха да не позволява при никакви обстоятелства акциите да падат под осемнайсет долара. Не можех да си позволя да прецакам останалите на Уолстрийт, след като така любезно са манипулирали акциите ми в моя полза.

Глава 10.Покварения китаец

Към 16 часа бяхме достигнали рекордни висоти.

Борсовият ден приключи, а новината, че „Стив Мадън Шуз“ са били най-активно търгуваните акции не само в Америка, но и в цял свят, бе разтръбена от самия индекс Доу Джонс. В цял свят! Това се казва дързост! Истинска дързост!

„Стратън Оукмънт“ доказа колко голяма сила притежава. По-точно казано, „Стратън Оукмънт“ бе самото олицетворение на силата, а аз в качеството ми на шеф на „Стратън“ черпех от тази сила и се намирах на върха й. Усещах подема й с всяка фибра на тялото си, усещах я как резонира в сърцето и душата ми, в черния дроб и слабините ми. След осем милиона покупко-продажби единиците на „Стив Мадън Шуз“ бяха приключили деня малко под деветнайсет долара — нарастване с цели петстотин процента в рамките на един-единствен ден, повече от всяка друга компания, чиито акции се търгуваха на НАСДАК, Нюйоркската фондова борса, АМЕКС и която и да била друга фондова борса на света. Да, на света — от скованата в норвежки студ борса в Осло до борсата в австралийския рай на кенгурата в Сидни.

И ето ме в борсовата зала, небрежно облегнат на стъклото, отделящо я от офиса ми, със скръстени пред гърдите ръце. Поза на истински войн след битката. Мощният тътен на залата все още бе налице, но тонът му се бе попроменил. Беше не тъй настоятелен, по-приглушен.

Почти бе време за празнуване. Бръкнах в джоба на панталона, да не би шестте ми куалуда да са изпаднали случайно някъде или да са се изпарили във въздуха. Куалудите имаха свойството да изчезват, макар това да се дължеше най-често на собствените ти „приятели“ или на собствена консумация по време на някое безпаметно надрусване. Това беше четвъртата и вероятно най-опасната фаза от въздействието им — фазата на амнезията. Първо изтръпваш, после почваш да замазваш думите, след това ти потичат лиги, а накрая вече нищо не помниш.

Днес обаче богът на дрогата бе благосклонен към мен и куалудите си бяха на мястото. Затъркалях ги между пръстите си и това ми донесе някакво необяснимо чувство на радост. Заизчислявах кой ще е най-подходящият момент да ги взема и се спрях на 16:30, сиреч след двайсет и пет минути. По този начин си осигурявах петнайсетина минути за следобедното събрание и достатъчно време да надзиравам поредната следобедна изгъзица, в случая — публичното бръснене на женска глава.

Една закъсала за пари млада асистентка се бе навила да седне по бански насред борсовата зала и да ни позволи да обръснем главата й до кожа. Тя имаше прекрасни дълги и лъскави руси коси и великолепни гърди, увеличени наскоро до чашки D. Наградата й в случая щеше да е десет хиляди в брой, с които да си плати процедурата по уголемяването, без да плаща дванайсетте процента лихва по необходимия й заем. Така че само можеше да спечели: след шест месеца пак щеше да си е с коса, а нямаше да има дълг към никого за новия си бюст.

И пак се запитах не трябваше ли да разреша на Дани да докара джудже в залата. Че какво лошо имаше в това? Първоначално ми прозвуча малко шантаво, но сега, след като мисълта, поотлежа в главата, започна да ми звучи по-приемливо.

Нима не дължах на най-изявените си бойци правото да помятат някакво джудже — нещо като военен трофей, ако може така да го наречем. Какво по-точно мерило за успеха има от това да осъществиш всичките си юношески фантазии, та дори и най-смахнатите? Идеята определено имаше своите плюсове. И ако преждевременният успех предизвиква определени съмнителни форми на поведение, един благоразумен млад мъж би следвало да впише всяка своя непристойна постъпка в лявата графа „дебит“ на таблицата на моралния си баланс и да я компенсира с течение на времето, в процеса на възмъжаването, помъдряването и улягането с различни жестове на благородство и щедрост (морален „кредит“, да го наречем).

Но дали пък не се бяхме превърнали в някакви покварени маниаци — в затворено общество, което постепенно ставаше неуправляемо? Ние, стратънци, си умирахме за покварени действия. Направо не можехме да оцелеем без тях!

Именно по тази причина, след като се оказахме напълно безчувствени към основните аспекти на покварата и развалата, силите на деня (сиреч, аз) постановихме създаването на неофициален Стратънски екип начело с баш-юнака Дани Поуръш, със задача да запълни празнотата. Екипът представляваше някаква изчанчена версия на рицарския орден на тамплиерите, чието безконечно дирене на Свещения граал се бе превърнало в легенда. Но за разлика от тамплиерите, стратънските рицари кръстосваха четирите края на света в търсене на все повече поквара за разтоварване на останалите стратънци. Не, не бяхме някакви пристрастени към хероина отрепки. А бяхме пристрастени към покачванията на адреналина, поради което имахме нужда от все по-нови и по-високи кули и скали, от които да скачаме във все по-плитки басейни.

Процесът започна официално през октомври 1989 година, когато двайсет и една годишният тогава Питър Галета, един от първите осем стратънци, направи бойно кръщение на стъкления асансьор на сградата с една бърза свирка и една още по-бърза пенетрация изотзад в сексапилните слабини на седемнайсетгодишна асистентка. Тя беше първата асистентка по продажбите в „Стратън“ и, за добро или лошо, беше руса, красива и изключително разюздана.

Първоначално бях шокиран и дори обмислях да изхвърля Питър, задето беше топнал писалката си в мастилницата на компанията. Но с течение на седмицата момичето се доказа като отборен играч — издуха и осмината стратънци (повечето — в стъкления асансьор), а мен — под бюрото ми. Да не говорим, че си имаше и специален чалъм за тая работа, който се превърна във фирмена легенда. Наричахме го „усуканица с дръп“, понеже използваше едновременно и двете си ръце, додето езикът й се въртеше като изпаднал в транс дервиш. Както и да е, за около месец Дани успя да ме убеди, че няма да е лошо да я опънем двамата едновременно, което и сторихме в един съботен следобед, докато жените ни пазаруваха рокли за Коледа. И колкото и да е странно, след като приюти в обятията си безброй стратънци, след три години тя най-сетне се омъжи за един — при това един от първите осем, който я бе виждал да практикува занаята си безброй пъти. Но не му пукаше. Сигурно бе запленен от усуканицата с дръп! Както и да е, той току-що беше навършил шестнайсет, когато дойде да работи за мен. Напусна гимназията, за да стане стратънец, да живее Живота. Но след кратко просъществувалия си брак изпадна в страхотна депресия и накрая се самоуби — първото, но не и последното самоубийство в „Стратън“.

Но да си дойдем на приказката. В борсовата зала всякакво нормално поведение се смяташе за проява на крайно лош вкус, сякаш си решил да развалиш удоволствието на всички останали. И все пак покварата не е ли нещо относително? Да не би римляните да са се възприемали като извратени маниаци? Сигурно им се е струвало най-нормално това лъвовете да изяждат пред очите им не дотам любимите им роби, докато по-любимите им роби са им пъхали гроздови зърна в устата.

В този миг съзрях как към мен се приближава Ръбчо със зяпнала уста, с вежди вдигнати до средата на челото и с леко издадена напред брадичка. Имаше нетърпеливия вид на човек, чакал половин живот да зададе един-единствен въпрос. А като се има предвид, че ставаше дума за Ръбчо, въпросът му сто на сто щеше да е или изумително тъп, или изключително излишен. Какъвто и да е, отчетох присъствието му, като навирих и моята брадичка, после отделих един миг да го огледам. Макар да притежаваше най-ръбестата глава в Лонг Айлънд, никак не изглеждаше зле. Имаше меки, обли детски черти и относително прилична физика. Беше среден на ръст и със средно тегло — учудващо, като се има предвид от чии слабини се бе пръкнал.

Майката на Ръбчо, Гладис Грийн, беше огромна жена.

Във всяко едно отношение.

Като се започне от масивното й еврейско теме, от което над масивния й еврейски череп се въздигаше огромен петнайсетсантиметров рус кок с цвета на ананас, и се стигне чак долу, до набитите й мазолести стъпала четирийсет и втори номер. Гладис Грийн беше огромна жена. Имаше врат като дънер на калифорнийска секвоя и рамене на хокеен защитник. А коремът й… е, огромен беше, но без грам тлъстина — като корема на руски щангист например. Ръцете й пък бяха с размера на куки за месо.

Последният път, когато някой действително успя да влезе под кожата на Гладис, беше докато тя чакаше на опашка на касата в „Гранд Юниън“. Тогава една от онези типични лонгайлъндски еврейки с голям нос и с неприятния навик да го вре където не й е работа, има неблагоразумието да я уведоми, че е превишила максималния брой продукти, който й дава моралното право да се нареди на експресната каса. Реакцията на Гладис бе мигновена: извърна се и й изтряска един десен прав. И докато онази лежеше в безсъзнание на пода, Гладис най-спокойно си плати за покупките и си тръгна невъзмутимо, без пулсът й да превиши дори за секунда седемдесет и два удара.

Тъй че не бе нужен някакъв особен полет на въображението, за да се досети човек защо Ръбчо бе само леко по-нормален от Дани. Макар че Ръбчо хич не беше имал лесно детство. Баща му умрял от рак, когато Кени бил едва на дванайсет; преди това се бе занимавал с дистрибуция на цигари, която, без знанието на Гладис, управлявал изключително зле и за няколко години натрупал стотици хиляди долари данъчни задължения. Та Гладис изведнъж се оказала в отчайващо положение — самотна майка на ръба на финансов провал.

Какво да прави? Да свие байрака? Или да подаде молба за социални помощи? О, не! Нищо подобно! Залагайки на силния си майчински инстинкт, тя вербувала Кени за бизнеса с контрабандни цигари и го посветила в почти неизвестното по онова време изкуство на препакетиране на кашони с „Марлборо“ и „Лъки Страйк“ и прекарването им с фалшиви бандероли от Ню Йорк в Ню Джърси, където печелели от спреда. Всичко тръгнало като по вода и семейството устискало.

Но това било само началото. Когато Кени навършил петнайсет, майка му осъзнала, че той и приятелите му вече пушат друг вид цигари, наречени джойнтове. И мислите, че Гладис се е ядосала от този факт? Ни най-малко! Без да се поколебае и за миг, превърнала младия и обещаващ Ръбчо в дилър — осигурила му начален капитал, насърчавала го, създала му безопасно място, където да си упражнява занаята, и най-важно — покровителство, което й било специалността.

Защото приятелчетата на Кени били съвсем наясно на какво е способна Гладис Грийн. Доста били чували за нея. Но до насилие така и не се стигнало. Че кой шестнайсетгодишен младеж иска на прага на бащината му къща да се появи стокилограмова еврейска мама, за да си събира борчовете за дрога — особено ако мамата е облечена в лилав полиестерен костюм, лилави обувки четирийсет и втори номер с токчета и акрилни розови очила със стъкла колкото автомобилни тасове.

Но Гладис тепърва щяла да се развихря. Защото марихуаната можеш да я обичаш или да я мразиш, но тя си остава най-сигурният портал към по-сериозните наркотици, особено сред тийнейджърите. В този ред на мисли Кени и Гладис скоро проумели, че в тийнейджърския пазар на дрога на Лонг Айлънд зее още една ниша. А шестващата навсякъде боливийска пудра, наречена кокаин, предлагала такъв голям марж на печалбата, че пламенните капиталисти от рода на Гладис и Ръбчо направо не можели да й устоят. Този път обаче си намерили съдружник — Виктор Уонг, приятелят на Ръбчо от детинство.

Виктор беше странна птица — най-огромният китаец на земята. Имаше глава като на гигантска панда, два процепа за очи и гръден кош колкото Великата китайска стена. Направо близнак на Оджоб — наемният убиец от филма за Джеймс Бонд „Голдфингър“, който може да ти отреже главата от двеста крачки с бомбето си със стоманен ръб по периферията.

Виктор беше китаец по рождение и евреин по възпитание, отраснал сред най-свирепите млади еврейчета на цял Лонг Айлънд, в градовете Джерико и Сьосет. Въпросните две гета на еврейската средна класа се явяваха нещо като люпилня за моите първи стотина стратънци, повечето от които бяха и бивши клиенти на наркодилърите Кени и Виктор.

И подобно на останалите недоучили мечтатели от Лонг Айлънд, Виктор също се оказа мой служител, макар и не в „Стратън Оукмънт“, а като главен изпълнителен директор на сателитното ми акционерно дружество „Джудикейт“. А офисите на „Джудикейт“ се помещаваха в приземния етаж — буквално на една ръка разстояние от ударния отряд на насдачките от паркинга. Самата компания се занимаваше с т.нар. постигане на извънсъдебни споразумения — префърцунено описание за използването на пенсионирани съдии в ролята на арбитри в граждански спорове между застрахователните компании и адвокатите на ищците.

След толкова години компанията продължаваше едва да крета — още един класически пример за бизнес, който на теория звучи страхотно, но е абсолютно неприложим в реалния свят. Уолстрийт беше задръстена от този тип концептуални компании. И комай до една бяха създадени от хора като мен, занимаващи се с ниско капитализирани рискови акции.

Както и да е, бавното отмиране на „Джудикейт“ направо измъчваше Виктор, макар в действителност вината да не беше негова. Самият бизнес беше централно сбъркан и никой не можеше да успее в него, поне в някаква степен. Но бидейки китаец, Виктор, както и повечето му събратя, ако му се наложеше да избира между това да „изгуби лице“ или да си отреже топките и да си ги изяде, с удоволствие би хванал ножицата и би започнал да кълца по чатала си. В случая обаче не ставаше въпрос за избор. Виктор вече бе „изгубил лице“ и проблемът продължаваше да стои пред мен. А с постоянното му напомняне Ръбчо само ми лазеше по нервите.

Та именно по тази причина ни най-малко не се изненадах от встъпителните думи на Ръбчо:

— Има ли начин по-късно днес да седнем с Виктор и да се опитаме да оправим нещата?

Имитирайки безразличие, отвърнах:

— Кое по-точно да оправим, Кени?

— Стига, де — подкани ме той. — Да обсъдим с Виктор бъдещата му собствена фирма. Той настоява да получи благословията ти и само за това ме врънка!

— Кое по-точно иска: благословията ми, или парите ми?

— И двете — отвърна Ръбчо и добави: — И двете му трябват.

— Аха — отвърнах невпечатлено. — А ако не му ги дам?

Ръбчо пусна тежка ръбеста въздишка.

— Какво толкова имаш против Виктор? Той поне хиляда пъти ти се е заклел във вярност. И пак би го направил — тук, пред трима ни. Казвам ти: след тебе Виктор е най-печеният пич, когото познавам. Цяло състояние ще направим покрай него. Кълна ти се! Вече дори е намерил брокерска къща, която може да купи за без пари. Казва се „Дюк Сикюритийз“. Няма да е лошо да му дадеш парите. Трябва му не повече от половин милион — не повече.

Поклатих глава с отвращение.

— Не ме кандърдисвай напразно, Кени. Пък и не е сега моментът да обсъждаме бъдещето на „Дюк Сикюритийз“. Това пред нас е не по-малко важно, нали? — и посочих към предната част на борсовата зала, където група асистентки устройваха импровизирана бръснарница.

Кени килна глава настрани и огледа объркано бръснарницата, но нищо не каза. Поех дълбоко въздух и го изпуснах бавно:

— Виж какво, има някои неща около Виктор, които ме притесняват. И едва ли ти казвам нещо ново, освен ако през последните пет години главата ти не е била завряна в задника ти! — Тихичко се изсмях. — Ти комай не вдяваш, Кени. Не усещаш ли, че с всичките си сценарии и планове Виктор сам ще се вкара в гроба. А това, дето бил „изгубил лице“ — изобщо нямам нито време, нито желание за подобни щуротии. Кълна се в шибания Господ! И вземи най-сетне да набиеш следното в тъпата си глава: Виктор — никога — няма — да — е — лоялен. Никога! Нито към теб, нито към мен, нито към себе си. Би отрязал собствения си нос на инат на китайското си лице, ако смята, че това ще му помогне да спечели въображаемата война, която води със самия себе си. Вдяваш ли? — Изхилих се цинично. После млъкнах за миг и смекчих тона: — Слушай, Кени, знаеш колко много те обичам. И колко много те уважавам. — Едва не се разсмях на глас при последното. — Единствено заради това ще седна с Виктор и ще се опитам да го утеша. Но искам да си наясно, че не го правя заради шибания Виктор Уонг, когото ненавиждам. Правя го заради Кени Грийн, когото обичам. Но има и друга причина, поради която не може точно сега да напусне „Джудикейт“. Поне засега. Разчитам на теб да го убедиш да остане, докато оправя някои неща.

Ръбчо кимна с разбиране.

— Няма проблем — рече щастливо. — Виктор ме слуша. Но ако знаеш само как…

И Ръбчо пак поде обичайните си безсмислици, но аз моментално изключих. Погледът му ми стигна да схвана, че въобще не е вдянал за какво говоря. Защото именно аз имах какво да губя, а не Виктор, ако „Джудикейт“ фалираше. Аз бях най-големият акционер — с малко повече от три милиона акции, докато Виктор държеше само опции върху акции, които не струваха нищо при сегашната им цена от два долара. Аз обаче притежавах акции на стойност шест милиона, макар и това да не бе истинската им стойност: компанията се представяше толкова незадоволително, че за да ги продам някому, щеше да се наложи да сваля цената им до няколко цента.

Освен, разбира се, ако нямах зад гърба си цяла армия стратънци.

Но и в тази изходна стратегия съществуваше засечка, а именно, че моите акции все още не бяха готови за продан. Бях закупил дяловете си директно от „Джудикейт“ и според Правило 144 на СЕК нямах право да ги продавам преди да си изминали две години. До изтичането на този срок оставаше само един месец, тъй че се налагаше Виктор да задържи положението още съвсем малко. Но тази привидно проста задача явно щеше да се окаже далеч по-трудна, отколкото очаквах. Парите изтичаха от компанията по-бързо, отколкото кръвта на хемофилик сред бодливи рози.

И понеже към момента опциите на Виктор бяха без никаква стойност, единствената му компенсация беше годишната му заплата от сто хиляди — незначителна сума в сравнение с доходите на връстниците му на горния етаж. А за разлика от Ръбчо, Виктор хич не беше глупав. Съвсем ясно му беше, че ще се възползвам от силата на борсовата зала, за да продам акциите си веднага, щом придобиех правото да го сторя, което щеше да го сведе до положението да е шеф на акционерно дружество без каквато и да била стойност.

Той на няколко пъти ми беше намеквал за тия си притеснения посредством Ръбчо, когото разиграваше като марионетка още от прогимназията. А и аз неколкократно бях обяснявал на Виктор, че няма да го изоставя, че ще го държа под крилото си независимо от обстоятелствата, дори ако се наложеше да изкарва парите си като моя миша дупка.

Но вярата на Покварения китаец в думите ми траеше не повече от няколко часа. Сякаш думите ми влизаха през едното му ухо и излизаха през другото. Просто копелето си беше параноик. Какво друго да очакваш от огромен китаец, израснал сред дивото племе на свирепи евреи, освен тежък комплекс за малоценност, в резултат на който ненавиждаше всички свирепи евреи и най-вече мен — най-свирепия. Досега все пак успявах да го надхитря и надлъжа.

Това, че Виктор не беше стратънец от самото начало, се дължеше именно на особеното му его. И именно това го доведе в „Джудикейт“ — възможността да влезе във вътрешния кръг, да „запази лице“ въпреки погрешното решение, което бе взел през 1988 година, когато всичките му приятели ми се заклеха във вярност и по този начин станаха първите стратънци. За Виктор, „Джудикейт“ беше просто начин да се включи отново в опашката, та някой ден да го потупам по рамото и да му кажа: „Вик, искам да си отвориш своя собствена брокерска компания. Ето ти парите и знанията да го направиш.“

Всеки Стратънец мечтаеше за подобно нещо, а и аз все им го повтарях на събранията: работи яко, бъди лоялен и един ден ще те потупам по рамото и ще те изстрелям в бизнеса.

И тогава ще станеш вече истински богат.

Досега го бях правил два пъти — веднъж с Алън Липски, моят най-стар и най-доверен приятел, който сега притежаваше „Монро Паркър Сикюритийз“, и втория път с Елиът Лоуенстърн, също отдавнашен приятел, сега собственик на „Билтмор Сикюритийз“. С Елиът бяхме ортаци още от времето, когато лятос продавахме италиански сладолед по местния плаж, от което печелехме куп пари. Влачехме двайсеткилограмовите си хладилни кутии от стиропор, хвалехме стоката си с пълен глас и бягахме от ченгетата, когато ни погнеха. И докато приятелите ни лентяйстваха или вършеха черна работа за по три и половина долара на час, ние изкарвахме четиристотин долара дневно. Всяко лято скатавахме по двайсет хилядарки, с които през зимата си плащахме разходите по следването.

Така или иначе, и двете фирми — „Билтмор“ и „Монро Паркър“ — се развиваха феноменално, печелеха десетки милиони годишно и ми плащаха тайно хонорар по пет милиона годишно само заради първоначалната ми помощ.

А пет милиона хич не са малко пари, да не говорим, че всъщност не ми ги плащаха заради първоначалната ми помощ. По-скоро го правеха от лоялност и от уважение. И най-вече заради това, че те все още се смятаха за стратънци. За каквито ги смятах и аз.

Това си беше голата истина. Затова изобщо не бях съгласен с Ръбчовите приказки колко лоялен щял да е Китаеца. Как изобщо да разчиташ на лоялност баш към Вълка от Уолстрийт от някой е тъй дълбоко заседнало презрение към всички диви евреи? А Виктор си беше злобен човек и ненавиждаше стратънци до един.

Изводът: нямаше никаква логична причина да подпомагам Покварения Китаец, но оттук възникваше нов проблем, а именно, че нямаше начин да го спра. Можех единствено да го забавя. А забавех ли го повечко, рискувах той да се оправи и без мен — без моята благословия, така да се каже — и да създаде опасен прецедент за останалите стратънци, особено ако успееше.

Не е ли жалко, рекох си, колко илюзорна е цялата ми власт и как бързо би се изпарила, ако не мислех с десет хода напред. Не ми оставаше друго, освен да се самоизмъчвам с всяко едно решение и да разчитам безкрайните подробности в подбудите на всеки, който застанеше пред мен. Прилагах някаква откачена теория на игрите, размишлявах по цял ден върху възможните ходове, контраходове и евентуални последствия. Този начин на живот ме изцеждаше емоционално, та след пет дълги години направо се чувствах безсилен. Всъщност мозъкът ми напоследък бе спокоен единствено когато се друсах или потъвах в изваяните слабини на пищната Графиня.

Но в никакъв случай не биваше да пренебрегна Покварения Китаец. За да основе брокерска фирма, му трябваше минимален капитал, най-много половин милион — нищо работа, като се имаше предвид колко щеше да изкара още през първите няколко месеца. Ръбчо, разбира се, сам можеше да финансира Китаеца, ако пожелаеше, но това щеше да е равносилно на обявяване на открита война срещу мен, ако изобщо можех да го докажа, което нямаше да е лесно.

В действителност единственото, което възпираше Виктор, беше липсата на самоувереност или по-скоро нежеланието му да надмогне огромното си китайско его и да рискува собствените си дребни китайски топки. Китаеца искаше гаранции; искаше напътствия, емоционална подкрепа и защита от спекулантите. И най-важното, искаше огромни пакети от предстоящите нови емисии на „Стратън“, които бяха най-големият хит на Уолстрийт.

И щеше да иска всичките тия неща, докато не стъпеше здраво на краката си.

Тогава вече нямаше да иска нищо повече.

Според мен му трябваха около шест месеца, преди да ме нападне. Ще ми продаде обратно всичките дадени му от мен акции, което ще предизвика излишно напрежение, понеже „Стратън“ ще е длъжна да ги купи. В крайна сметка цената на акциите ще падне, а това ще доведе до оплаквания от клиентите ни и — още по-лошо — до борсова зала, пълна с нещастни стратънци. А той ще се възползва от нещастието им, за да ми ги отмъкне с лъжливи обещания за по-добър живот в „Дюк Сикюритийз“. Да, мислех си, да си малка и гъвкава фирма също си има своите предимства. Защитата от подобна атака никак не е лесна. Аз ще съм в ролята на тромавия великан, уязвим по периферията.

Единственият начин бе да се справя с Китаеца от позицията на силата. Хубаво, голям съм и съм уязвим по периферията, но сърцевината ми е яка като кремък. Затова и ще атакувам от самия център. Ще се съглася да подкрепя Виктор, ще му създам фалшиво чувство за сигурност, а после, когато най-малко очаква, ще му нанеса такъв безпощаден изпреварващ удар, че ще се окаже на прага на мизерията.

Но като начало трябва да увещая Китаеца да изчака три месеца, за да мога да продам акциите си в „Джудикейт“. Той ще прояви разбиране и няма да се усъмни. А аз междувременно ще притисна Ръбчо за известни отстъпки. В края на краищата, с двайсетте си процента участие в „Стратън“ пречи на доста други стратънци да опитат тортата.

И щом вкарам Виктор в бизнеса, ще го докарам дотам, че да печели добре, но не и прекалено много. Тогава ще го посъветвам да търгува така, че без да се усети, да пооголи позициите си. Има си начини за тая работа, която само най-печените търговци могат да усетят, но не и Виктор. Ще заложа точно на грандиозното му китайско его — ще му дам акъл да задържи големи пакети във фирмената си сметка. И когато най-малко очаква, когато е най-уязвим, ще насоча към него цялата си мощ и ще атакувам. И направо ще изхвърля Покварения шибан Китаец от шибания бизнес. Ще започна да продавам масирано акции от същите компании чрез имена и места, за шито не е и чувал; имена, които в никакъв случай не могат да се проследят обратно до мен; имена, които ще го накарат да се чеше по китайската си тиква с размер на глава на панда. Баражът от продажби ще е толкова бърз и яростен, че няма и да се усети как е излетял от бизнеса и ми се е махнал от главата завинаги.

Е, и Ръбчо щеше да изгуби някой и друг долар от тая работа, но щеше в крайна сметка да си остане богат човек. Няма как, ще мине към графата „колатерални щети“.

Усмихнах се на Ръбчо:

— Както ти казах, ще се срещна с Виктор само от уважение към тебе. Но няма как да стане преди идната седмица. Дай да го направим в Атлантик Сити, където ще се разплащаме с мишите си дупки. Предполагам, че и Виктор ще дойде, нали?

Ръбчо се възторгна.

— Ще дойде, където кажеш.

— А ти междувременно му обясни как стоят нещата. Ще се занимавам с него, когато му дойде времето. А то ще е чак след като съм духнал от „Джудикейт“. Разбра ли?

Той гордо поклати глава:

— Докато е сигурен, че ще го подкрепиш, ще чака колкото кажеш.

Докато? Ама че тъпунгер е тоя Ръбчо! Аз ли си въобразявах, или той за пореден път ми доказваше, че си няма хабер от нищо? Та нали точно с тая дума потвърди всичко онова, което вече знаех — че предаността на Покварения Китаец е условна.

Да, засега Ръбчо ми беше верен, все още беше чистокръвен стратънец. Но човек не може да служи дълго на двама господари, още по-малко — вечно. А Покварения Китаец беше точно такъв потенциален господар. Чакаше зад кулисите и успешно манипулираше немощното мозъче на Ръбчо; сееше семената на раздора сред редиците ми, като почваше от младшия ми съдружник.

Тук назряваше война. Вече ехтеше отвъд хоризонта и скоро щеше да стигне и до моята порта. Но беше война, която възнамерявах да спечеля.