Вълка от Уолстрийт

Глава 30.Нови попълнения

15 август, 1995 г.

(Девет месеца по-късно)

— Малко мръсно копеле! — пищеше раждащата Графиня, разчекната на родилната маса в еврейската болница на Лонг Айлънд. — Ти ме докара дотук, а сега си надрусан, точно когато се ражда синът ни! Само да стана от тая маса, дробовете ще ти откъсна!

Беше десет часа сутринта, може би единайсет? На кой му пука?

А аз бях изгубил съзнание, опрял лице в родилната маса посред една от контракциите на Графинята. Все още стоях на краката си, макар и превит на деветдесет градуса, с глава между подутите й крака, които бяха закачени на стремената.

И в този момент усетих, че някой ме бута.

— Добре ли си? — питаше ме доктор Бруно, но сякаш от милион километри разстояние.

Боже милостиви! Исках да му отговоря, но нямах капка сила. Куалудите ме бяха победили нея сутрин, макар че имах всички извинения да се надрусам. Нима раждането да не е едно крайно стресиращо събитие — както за жената, така и за мъжа? А си има неща, които жените понасят далеч по-леко от мъжете.

Три триместъра бяха минали от онази озарена от свещи вечер и Животът на богатите и дисфункционалните продължаваше с пълна сила. Сюзан запази тайната ни, а децата на леля Патриша отидоха в Швейцария и си поискаха наследството. Предполагам, че агент Коулмън е пикал газ, като е научил, понеже последното, което чух, е, че бил ходил една сутрин в дома на Кари Чодош, където я заплашил със затвор и с отнемане на сина й, ако откажела да им сътрудничи. Отчаяни думи на отчаян човек — казвах си. Кари, естествено, ми беше останала лоялна: буквално казала на агент Коулмън да върви да си го начука.

А докато първият триместър преминаваше във втори, „Стратън“ продължаваше да слиза надолу по спиралата и вече не бе в състояние да ми плаща полагащия ми се един милион месечно. Аз обаче очаквах подобно нещо, така че окото не ми трепна. Пък и нали „Билтмор“ и „Монро Паркър“ ми плащаха по едни милион за всяка нова сделка. А ударът се смекчаваше допълнително и от „Стив Мадън Шуз“. Двамата със Стив едва насмогвахме на поръчките от универсалните магазини, а набелязаната от Елиът програма действаше безотказно. Вече имахме пет фирмени магазина, с перспективата да отворим още пет през следващите дванайсет месеца. Започнахме и да даваме марката под лиценз — най-напред за колани и дамски чанти, а после и за спортно облекло. Но най-важното — Стив се учеше да делегира права и бяхме на път да създадем първокласен управленски екип. Преди около шест месеца Гари Делука-Ръсчо най-после ме беше убедил да преместим складовете си в Южна Флорида, което излезе много удачна стъпка. А Джон Бавил-Слюнчо беше толкова зает с изпълнението на поръчките от универсалните магазини, че бурните му слюнкоизригвания ставаха все по-редки и по-редки.

Междувременно Обущаря правеше пари като щур, но не от „Стив Мадън Шуз“. „Стив Мадън Шуз“ по-скоро олицетворяваше бъдещето му, а сегашните му пари идваха от играта с мишите дупки. И аз нямах нищо против. Със Стив се бяхме сдушили съвсем и прекарвахме повечето си свободно време заедно. През това време Елиът отново се бе отдал на пристрастеността си към дрогата и затъваше все повече в дългове и депресия.

Оперираха гърба ми в началото на третия триместър на Графинята, но процедурата се оказа неуспешна и станах още по-зле, отколкото преди. Вероятно си го заслужих, понеже не послушах съветите на доктор Грийн, а предпочетох един местен лекар (със съмнителна репутация) да извърши една процедура, изискваща минимална инвазия, наречена перкутанна нуклеотомия. Болката, спускаща се по левия ми крак, бе мъчителна и непрестанна. Единствената утеха, естествено, идваше от куалудите — факт, който не пропусках да натякна на Графинята, на която все повече й писваше от постоянно завалената ми реч и честите загуби на съзнание.

Самата тя обаче толкова се бе задълбочила в ролята на независимата съпруга, че и тя вече бе загубила всякакво чувство за посока. А при наличието на толкова пари, прислуга, имения, яхта и поклони във всеки универсален магазин и ресторант, никак не ни беше трудно да си внушаваме, че всичко ни е наред.

В този миг усетих ужасно парене под носа — амонячна сол!

Главата ми моментално се вдигна и право пред себе си съзрях раждащата Графиня, гледаща ме презрително с широко разтворената си гигантска путка.

— Добре ли си? — питаше доктор Бруно.

Поех дълбоко въздух и казах:

— Нишшомняма, дотрбруно. Пзля мималко откъвта. Шсилисна малковда. — Измъкнах се, забих в банята, шмръкнах му две магистралки кока и се завърнах съвсем нов човек в родилната зала.

— Окей — рекох, без да завалям. — Давай, Над! Не се предавай!

— После ще се разправям с теб — сряза ме тя.

След което започна да напъва, после писна, понапъна се още, скръцна със зъби и изведнъж, като по чудо, вагината й стана колкото един фолксваген и — пльок! — отвътре изскочи главичката на сина ми, покрита с тънък слой черна косица. Последва го прилив от течност, а след секунди и едно мъничко раменце. Доктор Бруно сграбчи телцето на сина ми, леко го извъртя и — хоп — то излезе цялото.

И тогава се чу едно Уа-а-а-а-а-а-!…

— По пет пръста на всяка ръка и всеки крак! — обяви весело доктор Бруно и положи бебето върху плоския корем на Графинята.

— Намислили ли сте му име?

— Да — отвърна дебелата, сияеща Графиня. — Картър. Картър Джеймс Белфърт.

— Прекрасно име — каза доктор Бруно.

Въпреки малкото ми премеждие, доктор Бруно бе така добър да ми даде да срежа пъпната връв, а аз не се посрамих. Сега, след като си бях възвърнал доверието му, той каза:

— Добре, сега нека таткото да погушка малко бебчето, докато аз приключа с мама. — И ми връчи новородения ми син.

Усетих как сълзите ми напряха да излизат. Имах син. Момче! Вълчето от Уолстрийт. И Чандлър бе едно прекрасно бебе, а сега щях да съзра за пръв път красивото личице на своя син. Погледнах и — мама му стара! Отвратително! Мъничко, сбръчкано, със слепнали клепачи. Имаше вид на недохранено пиле.

Графинята сигурно бе видяла изражението ми, понеже каза:

— Не се притеснявай, миличко. Повечето бебета не са толкова красиви при раждане, колкото Чандлър. Той е леко недоносен. Но ще стане красавец като татко си.

— Аз пък се надявам да прилича на майка си — рекох най-искрено. — Всъщност, да изглежда както си иска. Толкова го обичам отсега, че ми е все едно, дори ако има нос колкото един банан. — И докато разглеждах идеалното сбръчкано личице на сина ми, осъзнах, че Бог неминуемо съществува, понеже това по никакъв начин не можеше да е някаква случайност. Сътворението на това идеално малко същество от един акт на обич си беше истинско чудо.

Стори ми се, че сума ти време го разглеждах, докато в един миг доктор Бруно рече:

— Боже мили! Тя кърви. Веднага подгответе операционната! И викнете анестезиолог! — При което сестрата хукна като подгонена.

Доктор Бруно възвърна самообладанието си и рече:

— Окей, Надин, получи се леко усложнение. Имаш плацента акрета. Което ще рече, че плацентата ти е навлязла прекалено навътре в матката. И ако не я извадим ръчно, ще изгубиш прекалено много кръв. Ще направя всичко възможно да я изчистя напълно, Надин… — и спря, сякаш търсеше подходящи думи, — но ако не успея, ще се наложи да извършим хистеротомия.

И докато се наканя да кажа на жена ми колко я обичам, двама санитари пристигнаха на бегом, грабнаха леглото и го изтъркаляха в коридора. И доктор Бруно се отправи подир тях. Когато стигна до вратата, се извърна към мен и каза:

— Ще направя всичко възможно да запазя матката й. — И излезе, оставяйки ме сам с Картър.

Сведох поглед към сина си и се разплаках. Какво щеше да стане, ако загубех Графинята? Как щях да отгледам две деца без нея? Та тя за мен беше всичко. Самата лудост на живота ми се уповаваше на способността й да оправя всичко. Поех дълбоко въздух и се опитах да се овладея. Трябва да съм силен за сина си, за Картър Джеймс Белфърт. И без дори да се усетя, започнах да го люлея на ръце и да се моля безмълвно на Всевишния да опази Графинята и да ми я върне цяла и непокътната.

Доктор Бруно се върна след десет минути и с цъфнала на лицето му усмивка обяви:

— Цялата плацента извадихме, но няма да повярваш как стана!

— Как? — попитах, и аз ухилен до уши.

— Извикахме една от стажантките ни, дребно индийче с най-слабите ръце, които си виждал. Успя да бръкне в утробата на жена ти и с ръка да изтегли плацентата. Истинско чудо, Джордан. Плацента акрета се случва много рядко и е много опасно. Но сега всичко е наред. Имаш напълно здрава жена и напълно здрав син.

Това бяха прочутите последни слова на доктор Бруно — царят на кутсузите.

Глава 31.Родителско щастие

На следващата сутрин в спалнята ми се разгоря остър спор между мен и Чандлър. През повечето време говорех аз, а тя седеше на пода и редеше цветните си кубчета. Мъчех се да я убедя, че новата добавка към семейството ни няма с нищо да й навреди, че напротив — всичко ще е дори по-хубаво от преди. Усмихнах се на бебето-генийче и й казах:

— Слушай, шушко, той е толкова мъничък и сладичък, че ще се влюбиш в него в мига, в който го зърнеш. А и помисли си колко весело ще стане като порасте; тогава ще можеш да го командваш колкото си искаш! Страхотно ще е!

Чани вдигна глава от строежа си и ме изгледа с огромните сини очи, наследени от майка й, след което каза:

— Що не го оставите в болницата? — И продължи да реди кубчетата.

Седнах на пода до бебето-генийче и нежно я целунах по бузката. Ухаеше на чисто и свежо, както трябва да ухае едно малко момиченце. Беше вече на малко повече от две и косите й бяха добили един разкошен кестеняв оттенък и мекотата на царевична свила. Спускаха се под плещите й, където завършваха с нежни къдрички. Само като я погледнех, и нещо в сърцето ми се свиваше.

— Виж какво, шушко, не можем да го оставим в болницата; той вече е част от семейството ни. Картър е твоето бебе-братче и двамата ще бъдете най-страхотните приятелчета!

— Не съм сигурна — отвърна ми с вдигане на раменете.

— Ами, аз сега трябва да отида до болницата и да ги прибера двамата с мама, така че нямаме избор, шушко — той се прибира у дома. Но не забравяй, че ние с мама те обичаме точно толкова, колкото и досега. Има достатъчно обич за всички.

— Знам — отговори ми тя небрежно, все още съсредоточена върху строежа от кубчета. — Водете го. Разрешавам.

Браво, рекох си. Прие новата добавка към семейството ни с едно великодушно „разрешавам“.

Но не можех да отида направо в болницата. По пътя ми се налагаше да извърша кратка отбивка за импровизирано работно съвещание в ресторант „Милис Плейс“ в модерното предградие Грейт Нек, на около пет минути път с кола от еврейската част на Лонг Айлънд. Намеренията ми бяха да претупам набързо съвещанието, да взема Картър и Графинята и да запраша към Уестхамптън. Движех се с няколко минути закъснение, та когато лимузината спря пред входната врата, видях огромните зъби на Дани да белеят през ресторантската витрина. Седеше на кръгла маса в компанията на Готвача, Вигвам и един адвокат-мошеник на име Хартли Бърнстайн, който никак не беше лош човек. Заради физиономията му на гризач, прякорът на Хартли беше Гризача. В Холивуд направо можеха да го използват за каскадьор-дубльор на ББ Айс — героят от комиксите за детектива Дик Трейси.

Макар „Милис Плейс“ поначало да не работеше сутрин, собственичката Мили кандиса да го отвори специално за нас — напълно в реда на нещата, като се има предвид, че точно в „Милис Плейс“ се събираха стратънци след всяка нова емисия — да ядат и пият, да се чукат и духат, да гълтат и шмъркат и изобщо да правят всичко онова, което се прави от стратънци — и то за сметка на фирмата, която накрая получаваше сметката за двайсет и пет до сто хиляди долара, в зависимост от нанесените на заведението щети.

С приближаването ми към масата забелязах присъствието и на пети човек: Джордан Шама, назначен отскоро за вицепрезидент на „Стратън“. Беше приятел от детинство с Дани, а прякорът му беше Гробаря, понеже в кариерата си се беше издигал не толкова заради способностите си, а защото бе успял да закопае всяка изпречила се на пътя му божия твар. Гробаря бе нисък и закръглен, а основният метод на закопаване, който ползваше, беше доброто старомодно забиване на нож в гърба, макар че си го биваше и името ти да съсипе, и с клюки да те зарови.

Прегърнах се набързо в мафиотски стил с всичките ми бивши ортаци-престъпници, после седнах на един от фотьойлите и си налях чаша кафе. Целта на съвещанието беше неприятна: да убедим Дани да закрие „Стратън Оукмънт“ с помощта на така наречената стратегия на хлебарките, според която преди наистина да закрие „Стратън“, трябва да открие поредица по-малки брокерски фирми — всяка една притежавана от подставено лице, — след което да раздели стратънци на малки групички и да ги прехвърли в новите фирми. Щом този процес приключи, закрива „Стратън“ и се премества в една от новите фирми, която може да управлява задкулисно, под прикритието на консултант.

Подобен начин за брокерските фирми да бягат поне с една крачка пред регулаторите беше нещо съвсем общоприето и се свеждаше до това да закриеш фирмата и да я отвориш под ново име, с което започваш на чисто процеса на правене на пари и на борба с регулаторите. А името му идеше от това, че като настъпиш хлебарка, от нея се пръсват поне десетина нови във всички посоки.

И при сегашните проблеми на „Стратън“ това изгледаше най-подходящата стъпка, но Дани не беше привърженик на „стратегията на хлебарките“. На нейно място бе развил своя собствена теория, наречена от самия него „Двадесет години безоблачни небеса“. Според неговата си теория било достатъчно „Стратън“ да се сниши под сегашната вълна от регулаторски пречки, след което щял да изкара поне още двайсет години. Глупости на квадрат! На „Стратън“ му оставаше не повече от година. Всичките петдесет щата вече кръжаха отгоре му като лешояди над ранено животно, а в купона се беше включила и НАСД — Националната асоциация на търговците с ценни книжа.

Дани обаче беше изпаднал в състояние на отрицание и самозаблуда — направо се беше превърнал в уолстрийтска версия на Елвис Пресли през последните му дни, когато помощниците му навирали огромното му туловище в бял кожен гащеризон и го избутвали на сцената да изпее някоя и друга песен. После го извличали, преди да припадне пред публиката от топлинен удар и от секоналите, с които се бил наблъскал. Според Вигвам, Дани вече се качвал върху бюрата по време на събранията, ритал компютърните монитори на пода и псувал регулаторите. И стратънци явно страшно се впечатлявали от подобни лайна, та Дани отскоро покачил изпълнението с още една степен: свалял гащите си и пикаел върху купчините призовки от НАСД под бурните аплодисменти на брокерската зала.

Погледът ми срещна този на Вигвам, при което направих рязко движение с брадичката в смисъл: „Да чуем какво мислиш ти по въпроса.“ Вигвам кимна самоуверено и продължи:

— Виж какво, Дани, истината е, че вече не зная докога ще мога да пробутвам нови сделки. От СЕК яко бавят топката и всяко одобрение отнема най-малко шест месеца. Ако отсега започнем работа по нова фирма, в края на годината вече ще съм на пазара — и ще уреждам сделки за всички ни.

Дани му отговори по съвсем неочакван за Вигвам начин:

— Виж какво ще ти кажа, Вигвам. Шибаните ти доводи са толкова прозрачни, че направо ми се повдига. Имаме още куп време, докато се наложи да прибегнем до хлебарките, така че махни шибания си мокет и почакай малко.

— Знаеш ли пък аз какво ще ти кажа, Дани? Иди да си го начукаш! — избухна Вигвам и прокара пръсти през косата си, да й придаде по-естествен вид. — През цялото време си толкова нагърмян, че вече не знаеш и в каква посока се движиш. Нямам намерение да хабя живота си, докато те гледам как ти текат лигите в офиса, като на някакъв шибан имбецил.

Гробаря моментално се възползва от създалата се възможност да забие томахавка в гърба на Вигвам:

— Това изобщо не е вярно. Дани никога не се лигави в офиса. Може понякога да замазва приказките си, но дори и в такива моменти напълно се владее. — Тук Гробаря спря, за да открие в коя точно точка да инжектира първата доза балсамиращо вещество. — А и ти най-малко имаш право да говориш, след като цял ден тичаш по оная миризлива путка Дона с вонящите подмишници.

Много готин си беше Гробаря — истински стожер на фирмата: прекалено тъп, че да се грижи за себе си, хабеше повечето си умствена енергия да съчинява пъклени слухове за ония, които искаше да погребе. Но в конкретния случай мотивите му бяха повече от прозрачни: срещу него бяха заведени поне сто оплаквания от клиенти и ако закриеха „Стратън“, никога повече нямаше да го регистрират като брокер.

— Добре, стига сме се замеряли с лайна — рекох и поклатих невярващо глава: нещата в „Стратън“ тотално се бяха изплъзнали от контрол. — Трябва да вървя в болницата. Тук съм, само защото желая най-доброто на всеки един от вас. Лично на мен не ми пука дали отсега нататък ще получа и един цент повече от „Стратън“, или не. Имам обаче други интереси — егоистични интереси, признавам си — и те са свързани с всичките заведени искания за арбитраж. По много от тях ответникът съм аз, макар вече да не съм част от фирмата. — Погледнах Дани право в очите. — И ти си на моето положение, Дан, а моето предчувствие е, че и при двайсет години безоблачни небеса арбитражните дела няма да спрат.

— С арбитражите можем да се справим чрез продажбата на активи — намеси се Гризача. Така ще структурираме нещата, че „Стратън“ да продаде брокерите си на новите фирми, срещу което те ще се ангажират да платят всяко арбитражно дело, възникнало през следващите три години. След това исковете губят давност и вие, момчета, оставате на чисто.

Погледнах Готвача, който кимна в знак на съгласие. Интересно, рекох си. Никога не бях обръщал особено внимание на мъдростта на Гризача. По същество той се явяваше юридическото съответствие на Готвача, но за разлика от Готвача, който си беше преливащ от каризма пич, Гризача бе напълно лишен от подобна надареност. Никога не бях си мислил, че е глупав, но щом го погледнех, веднага си го представях как гризе парче швейцарско сиренце. Това ни най-малко не пречеше последната му идея да е великолепна. Исковете на клиентите, превишили вече седемдесет милиона долара, сериозно ме притесняваха. Плащаше ги „Стратън“, но ако го закриеха, можеше да се получи много шибан кошмар.

Точно тогава Дани каза:

— Джордан, мога ли да поговоря насаме с теб до бара?

Кимнах и се отправихме към бара, където Дани мигновено напълни до ръба две чаши с уиски „Дюър“. Вдигна едната и рече:

— Да пием за двайсетте години безоблачни небеса, приятелю! — Задържа чашата, очаквайки и аз да се присъединя към тоста му.

Погледнах часовника си. Беше станало десет и половина.

— Стига, Дани! Точно сега не бива да пия. Тръгнал съм за болницата да прибера Падин и Картър.

Дани тъжно поклати глава:

— Не е на хубаво да отказваш тост толкова рано сутрин. Би ли поел подобен риск?

— Да — озъбих му се. — Поемам го.

— Как кажеш — сви рамене Дани и гаврътна чашата — горе-долу пет шота уиски. — Бр-р-р! — каза, тръсна няколко пъти глава, бръкна в джоба си и извади четири куалуда. — Няма ли поне да споделиш куалудите ми, преди да ми кажеш да закрия фирмата?

— Е, това вече е приказка! — рекох ухилено.

И Дани се ухили и ми подаде два куалуда. Отидох до умивалника, пуснах водата и положих уста под струята. После небрежно пъхнах ръка в джоба и пуснах двата куалуда там на отговорно пазене.

— Окей — рекох и потрих върховете на пръстите си. — Вече цъкам като адска машина, така че дай да бъдем кратки.

Усмихнах се тъжно на Дани и усетих как се запитах колко ли от сегашните си проблеми можех да припиша пряко на него? Не че бях изпаднал до степен на заблуда, при която за всичко него винях, но нямаше спор, че ако не беше Дани, „Стратън“ никога нямаше да излезе извън контрол. Вярно, именно аз бях мозъкът на екипа, но пък Дани беше мускулът, изпълнителят, така да се каже — вършеше ежедневно неща, които аз никога не бих си позволил, или ако ги направех, нямаше да мога да се погледна в огледалото на следващата сутрин. Дани беше истински боец, но вече не бях сигурен дали това му качество заслужава уважение, или омраза. Но най-вече ми беше мъчно.

— Виж какво, Дани. Не съм аз този, който ще ти каже какво да правиш със „Стратън“. Фирмата вече е твоя и прекалено много те уважавам, че да ти казвам какво да правиш. Но ако искаш да чуеш мнението ми, бих казал: закрий я отсега и си тръгни със запазен разум. Направи точно това, което ти казва Хартли: караш новите фирми да поемат арбитражните дела, а на теб ти плащат като на консултант. Много правилен, а и много хитър ход. Ходът, който лично аз бих предприел, ако още командвах парада.

— И аз ще го изпълня — кимна Дани. — Искам само да поизчакам някоя и друга седмица, да видя какво ще стане с различните щати, разбираш ли?

Аз пак кимнах тъжно, понеже знаех, че той ни най-малко не възнамерява да закрива фирмата. И само казах:

— Добре, Дан. Има някакъв резон в думите ти.

Пет минути по-късно се бях сбогувал с всички и сядах на задната седалка на лимузината, когато видях Готвача да излиза от ресторанта. Приближи си до лимузината и каза:

— Каквито и да ги приказва Дани, много добре знаеш, че няма да закрие фирмата. Оттам могат да го изведат само с белезници.

— Кажи ми нещо, дето не го знам, Денис — кимнах бавно. После го прегърнах, влязох през задната врата и се отправих към болницата.

По някаква случайност еврейската болница на Лонг Айлънд се намира в градчето Лейк Съксес, на по-малко от километър и половина от „Стратън Оукмънт“. Вероятно затова никой не се изненада, когато тръгнах из родилното отделение и зараздавах златни часовници. Бях сторил същото, когато се роди Чандлър, и бях причинил немалка сензация. По някаква необяснима причина изпитвах нерационално удоволствие от похарчването на петдесет хиляди долара по хора, които нямаше повече да видя през живота си.

Когато най-сетне приключих щастливия си ритуал, беше станало почти единайсет. Но когато влязох в стаята на Графинята, не можах да я видя. Цялата беше отрупана с цветя. Исусе Христе! Сигурно имаше поне хиляда букета! Вътре беше някаква експлозия от цветове — фантастични отсенки на червено, жълто, розово, лилаво, оранжево и зелено.

Най-после успях да зърна Графинята седнала на един фотьойл. Държеше на ръце Картър и се мъчеше да го храни с биберон. И пак изглеждаше страхотно. Успяла бе някак си да премахне излишните килограми през трийсет и шестте часа след раждането и отново беше моята разкошна Графиня. Ура! Беше в чифт избелели дънки левис, семпла бяла блузка и чифт кремави балетни цвички. Картър беше увит в небесносиньо одеяло, от което се подаваше единствено мъничката му муцка.

Усмихнах се на жена ми и казах:

— Страхотно изглеждаш, сладур. Не мога да повярвам, че лицето ти е възвърнало обичайния си вид. Вчера направо беше подпухнала.

— Не ще да пие от шишето — каза графинята-майка, без да обърне внимание на комплимента ми. — Чани никога не отказваше. А Картър не ще.

В този момент в стаята влезе една сестра. Пое Картър от Графинята и започна прегледа за изписването му. Още им стягах багажа, когато чух сестрата да възкликва:

— Ой, ой, какви чудесни миглички само! Досега не съм виждала друго бебе с такива разкошни мигли. Чакайте само да попорасне. Голям красавец ще излезе, обзалагам се.

— Знам — отвърна гордата Графиня. — У него има нещо много специално.

След което чух сестрата да казва:

— Ха! Това пък какво е!

Извърнах се на пета и я изгледах. Седеше на стол, държеше Картър и притискаше стетоскопа до лявата страна на гърдичките му.

— Какво има? — попитах.

— Не съм сигурна — отвърна сестрата, — но не ми харесва шумът на сърцето му. — Изведнъж доби силно притеснен вид, стиснала устни, докато слуша.

Погледнах Графинята, която имаше вид сякаш току-що са я простреляли в корема. Стоеше заловена за единия край на таблата на леглото. Отидох до нея и я прегърнах през рамо. Нито един от двама ни не каза нито дума.

Най-сетне сестрата ядосано каза:

— Не мога да повярвам, че никой досега не го е забелязал. Синът ви има дупка в сърцето! Сигурна съм. И сега чувам обратното стичане на кръвта. Или е дупка, или е дефект в някоя от клапите. Съжалявам, но в това му състояние не може да го отведете у дома. Незабавно трябва да повикаме кардиолог-педиатър.

Поех дълбоко въздух и кимнах бавно, безсмислено. После погледнах към Графинята, облята в сълзи, плачеща безмълвно. В този миг и двамата осъзнахме, че животът ни се е променил из основи.

Само след петнайсет минути се озовахме в недрата на болницата, в малка стая, пълна с модерно медицинско оборудване — редици компютри, монитори с всякакъв размер и форма, стойки за кръвопреливане и малка масичка за преглед, на която лежеше голичкият Картър. Осветлението бе намалено и нещата се ръководеха от висок, слаб лекар.

— Ето тук, виждате ли? — попита докторът. Левият му показалец сочеше черния компютърен монитор, изобразяващ по средата четири амебоподобни кръга — два червени и два сини. Всеки кръг бе колкото сребърен долар в диаметър. Бяха свързани и бавно и ритмично се изпразваха един в друг. В дясната си ръка докторът държеше малък уред с формата на микрофон, който притискаше до гърдите на Картър и го движеше с бавни кръгообразни движения. Червените и сините езерца представляваха ехо-отражения от движението на кръвта на Картър през четирите отделения на сърцето му.

— И вижте това — добави. — Втората дупка — малко по-малка, но я има, между предсърдията.

После изключи ехокардиографа и каза:

— Изненадан съм, че синът ви не е получил конгестивна сърдечна недостатъчност. Отворът между камерите е голям. Не изключвам вероятността през следващите няколко дни да ни се наложи да го отворим, за да оперираме сърцето му. Как е с храненето? Поема ли от шишенцето?

— Почти никак — рече тъжно Графинята. — За разлика от дъщеря ни.

— А поти ли се по време на хранене?

— Не съм забелязала — поклати глава Графинята. — Просто яденето не го вълнува.

— Това се получава поради смесването на окислена с неокислена кръв — кимна докторът. Самият процес на поемане на храната го натоварва силно. Един от първите признаци на конгестивна сърдечна недостатъчност у бебетата е потенето по време на хранене. И все пак съществува шанс всичко да се оправи. Отворите са големи, но изглежда взаимно се уравновесяват. Създават градиент на налягане, който минимализира обратното оттичане. Единствено благодарение на това все още не проявява симптомите. Но не можем нищо да кажем предварително. Ако през следващите десет дни не изпита сърдечна недостатъчност, вероятно ще се оправи.

— А какви са шансовете да изпита сърдечна недостатъчност? — попитах.

— Фифти-фифти — сви рамене лекарят.

— И ако изпита сърдечна недостатъчност? — запита Графинята. — Тогава какво ще правим?

— Ще започнем да му даваме диуретици, за да не задържа течност в белите дробове. Има и други лекарства, но да не избързваме. А ако лекарствата се окажат неефикасни, ще трябва да го отворим, за да зашием отвора. Съжалявам за неприятната вест — усмихна се лекарят съчувствено, — но нищо друго не можем да направим, освен да изчакаме. Можете да се приберете с бебето у дома, но ще трябва внимателно да го наблюдавате. При първия признак на потене или задъхване — та дори и на отказ да поеме храна от шишето, — веднага ми се обаждате. От всяко положение, след седмица пак ще трябва да го прегледам — Тука бъркаш, приятелче! Следващата ми спирка е в болницата „Кълъмбия Презвитериън“, където има доктор, завършил в Харвард! — и да му направя нова ехокардиография. Надявам се, че дотогава отворът ще е започнал да се свива.

Двамата с Графинята моментално наострихме уши. Усетил лъч от надежда, моментално запитах:

— Искате да кажете, че има възможност отворът сам да се свие?

— О, да, може би съм пропуснал да ви го спомена — Точно тази малка подробност, нали, скапаняк такъв! — но ако не получи никакви симптоми през първите десет дни, най-вероятно е именно това да стане. Защото с растежа на сина ви ще расте и сърцето му и постепенно ще свива отвора. Към петия му рожден ден може и напълно да се е затворил. А дори и да не се затвори докрай, толкова ще се е смалил, че няма да му създава никакви проблеми. Така че, както вече казах, всичко опира до първите десет дни. Не мога да ви опиша колко важно е да го наблюдавате непрестанно. Не бих го оставял без надзор за повече от пет-шест минути.

— В това можете да сте сигурен — рече самоуверено Графинята. — Поне трима души няма да откъсват очи от него по всяко време на денонощието, като едната от тях ще е правоспособна медицинска сестра.

И вместо да се запътим към Уестхамптън, който е на сто и десет километра на изток, тръгнахме право към Олд Бруквил, само на петнайсет минути от болницата. Малко след пристигането ни целите ни семейства се събраха, включително бащата на Графинята, Тони Кариди — най-обичаният неудачник на света, запазил все още приликата си с Уорън Бийти и — предположих — все още търсещ някого, от когото да изкрънка някой и друг долар, след като се поуспокояха нещата.

Лудия Макс моментално се превърна в сър Макс и поведе бдението — убеди ни двамата с Графинята, че всичко ще се оправи; после се зае да се обажда на разни лекари и болници, без нито веднъж да изтърве нервите си. В интерес на истината, Лудия Макс нямаше да се прояви нито веднъж, докато цялата криза не отмина; в този миг Лудия Макс се появи изневиделица и хукна да наваксва за изгубеното време с озлобени тиради и войнствени пушачески изпълнения. Майка ми си беше такава, каквато си е винаги — набожна светица, произнасяща еврейски молитви за Картър и оказваща морална подкрепа на нас двамата с Графинята. Сюзан, тайната анархистка, отдаде отворите в сърцето на Чандлър на някаква правителствена конспирация с участието на докторите, които, по необясними причини, също били намесени в заговора.

Обяснихме на Чандлър, че братчето й е болно, а тя каза, че го обичала и че се радвала на решението ни да си го приберем от болницата. После продължи да си играе с кубчетата. Гуин и Джанет също се включиха в бдението, но едва след като се съвзеха от шестчасов истеричен рев. Дори Сали, любимата ми шоколадова лабрадорка, взе участие: зае позиция под кошчето на Картър и ставаше само за да отиде до тоалетна или да хапне. Обаче Роки, гадното копеленце на Графинята, показа пълно безразличие към Картър. Правеше се, че всичко е наред и продължаваше да досажда на всеки един в къщата — лаеше нонстоп, пикаеше върху мокета, акаше на пода и крадеше храна от паничката на Сали, докато тя бдеше и се молеше заедно с нас като истински добро куче.

Но най-много ни разочарова гледачката Руби, дошла със специални препоръки от една от ония баспски агенции по труда, специализирани в снабдяването на богати семейства с бавачки от Ямайка. Проблемът започна още с посрещането й на гарата от Нощния Роко, който подушил алкохол в дъха й. След като си разопаковала багажа, решил на своя глава да направи оглед на стаята й. Само петнайсет минути по-късно тя седеше на задната седалка на автомобила и си замина, та повече нищо не чухме за нея. Единствената странична полза бяха петте бутилки „Джак Даниелс“ които Роко й конфискува и които сега се помещаваха в барчето с напитките ми на долния етаж.

Заместничката й пристигна след няколко часа, пак жена от Ямайка, но на име Ерика. Оказа се истинско съкровище — моментално се сработи с Гуин и с останалия персонал. Та Ерика също се включи в менажерията и в бдението.

До четвъртия ден Картър не прояви никакви признаци на сърдечна недостатъчност. Междувременно двамата с баща ми бяхме провели десетки разговори да разпитваме кой е най-добрият кардиолог-педиатър в света. И всичките ни проучвания сочеха един-единствен човек: доктор Едуард Голенко — завеждащ кардиологията в болницата „Маунт Синай“ в Манхатън.

Уви, оказа се, че трябвало да чакаме три месеца, за да ни приеме, но след като на доктор Голенко му бе съобщено, че възнамерявам да даря петдесет хиляди долара на отдела по педиатрична кардиология към „Маунт Синай“, изведнъж на следващия ден се появи пролука в графика му. Така че на петия ден от живота си Картър лежеше на нова маса за прегледи, само че този път заобиколен от екип елитни лекари и сестри, които, след като прекараха десет минути да се дивят на миглите му, най-сетне се заловиха за работа.

Ние с Графинята стояхме прилежно встрани, докато екипът работеше с някакъв крайно напредничав апарат за изображения, с помощта на който гледаха много по-навътре в сърцето на Картър и с много по-ярък образ, отколкото при стандартната ехокардиография. Доктор Голенко бе висок, слаб, леко олисял и с много мило лице. Огледах се из стаята… и преброих деветима възрастни с интелигентен вид, всички в бели престилки и всички взрели се в сина ми, сякаш е най-ценното нещо на света. Което си е вярно. После погледнах Графинята, която, както винаги дъвчеше вътрешната страна на бузата си. Главата й бе килната леко в израз на интензивно съсредоточаване и се запитах дали и тя си мислеше онова, което аз си мислех, а именно: никога досега не бях изпитал такава радост от това, че съм богат. Защото, ако някой бе в състояние да помогне на сина ни, то това бяха именно тези тук хора.

След няколко минути междулекарски медицински приказки доктор Голенко ни се усмихна и рече:

— Имам хубава вест: синът ви ще се оправи. Отворите са започнали да се затварят, а границата на налягане елиминира всякакво обратно оттичане…

Доктор Голенко така и не можа да се доизкаже, понеже Графинята го атакува като някакъв бик. И всички в залата се разсмяха, когато обви врата на шейсет и пет годишния доктор с две ръце, уви нозе около кръста му и захвана да го мляска. Доктор Голенко ме изгледа с шокирано изражение, почервенял повече от божур, и каза:

— Ех, защо не са такива и другите майки на пациентчетата ми! — И всички се разсмяха още повече. Какъв щастлив момент! Картър Джеймс Белфърт ще го бъде! Бог бил поставил втори отвор в сърцето му в противовес на първия, та докато навършел пет годинки, и двата щели да се затворят, убеждаваше ни доктор Голенко.

По пътя към дома в лимузината и двамата с Графинята греехме в усмивки. Картър беше на задната седалка помежду ни, а отпред седяха Джордж и Роко. Графинята каза:

— Единственият ми проблем сега е, че при обзелата ме параноя просто не мога да си представя да го гледам така, както гледах Чандлър. Тя беше такова едро и здраво бебе. Никога за нищо не съм се притеснявала.

Приведох се към нея и я целунах по бузата.

— Не се тревожи, сладур. До два-три дни всичко ще тръгне нормално. Обещавам ти.

— Не знам — отвърна Графинята. — Страх ме е дори да си помисля какво ново нещо може да се случи.

— Нищо ново няма да се случи. Страшното мина. — И изминах цялата останала част от пътуването с кръстосани пръсти на ръце и крака и с кръстосани ръце и крака.

Глава 32.Нови радости

Септември 1995 г.

(Пет седмици по-късно)

Това, че Обущаря седеше от неговата си страна на бюрото с гордия вид на човек, грабнал света за ташаците, ми се стори съвсем подходящо за обстановката. Бяхме си поставили за цел петдесет милиона долара приходи през календарната 1996 година и всичките ни подразделения бяха набрали необходимото за целта темпо. Бизнесът ни с универсалните магазини не се побираше в таблиците; марковите ни продажби процъфтяваха; лицензирането на марката „Стив Мадън“ изпреварваше далеч набелязаните срокове, а фирмените ни магазини, вече девет на брой, печелеха на поразия. В съботите и неделите пред тях дори се образуваха опашки, а самият Стив се оформяше като национална фигура в дизайна на обувки — икона за цяло поколение тийнейджърки.

Но това, което не бе никак подходящо, бе последвалото му изказване:

— Мисля, че е дошло време да се отървем от Ръсчо. Ако го чупим сега, все още ще можем и да му отнемем опциите върху акциите ни. — И сви рамене в израз на безразличие. — Защото, ако поработи още малко с нас, ще добие право да ги упражни и тогава мамата ще ни се ебе.

Не можех да повярвам на ушите си. Най-смешното в цялата работа бе фактът, че опциите на Ръсчо всъщност бяха незначителни по обем — дотолкова, че не би трябвало да имат значение за когото и да било, освен, естествено, за самия Ръсчо, който щеше да откачи, ако изведнъж се изпаряха — жертва на дребния шрифт в трудовия му договор.

— Не можеш да скроиш такъв номер на Гари — рекох. — Човекът се съсипва от работа, откакто дойде преди повече от година.

Напълно съм съгласен, че понякога е адски досаден, но не бива така да постъпваш със служителите ни, особено с човек като Гари, който през цялото време е лоялен към нас сто на сто. Това би било шибана постъпка, Стив. Пък и помисли си другите какъв извод ще си направят. Точно такива лайна са способни да съсипят духа в една фирма. Всеки един служител се гордее с опциите си върху нашите акции; благодарение на тях се чувстват като съсобственици на фирмата; дават им определена вяра в бъдещето. — Поех уморено въздух, после продължих: — Нямам нищо против това да го сменим, но сме длъжни да му дадем заслуженото, че и нещо отгоре. Друг начин няма, Стив. Всичко друго може само да навреди на бизнеса ни.

— Не те разбирам — вдигна рамене Стив. — Ти винаги пръв се надсмиваш над Ръсчо, така че какво толкова ти пука за шибаните му опции?

Отчаяно поклатих глава:

— Първо на първо, смея му се само за да ни е по-весело. На всички се присмивам, Стив, дори на себе си и на теб. Но това не значи, че не обичам Ръсчо; той е свестен мъж, а на всичкото отгоре е и лоялен. — Въздъхнах дълбоко: — Виж какво, не отричам, че Гари няма с какво повече да ни е полезен и вероятно наистина е дошло време да го заменим с човек с по-голям опит в тази индустрия — доказан човек, който да може да общува с Уолстрийт, — но в никакъв случай не бива да му отнемаме опциите. Когато започна при нас, ние още експедирахме стоката през задния вход на фабриката. И колкото и муден да е, все пак доста добрини стори за фирмата. Да го преебем е кофти карма.

— Мисля, че лоялността ти е не на място — въздъхна Обущаря. — Той, ако можеше, би ни преебал за нула време. Аз…

Прекъснах го:

— Не, Стив, в никакъв случай не би ни преебал. Гари е почтен човек. За разлика от нас. Живее благодарение на честната си дума и никога не я нарушава. Да го уволниш е едно. Но би трябвало да му оставиш опциите. — Осъзнах, че с израза „би трябвало“ давам на Стив повече власт, отколкото заслужаваше. Проблемът бе, че поне формално, на хартия, именно той се явяваше мажоритарният собственик на компанията; контролът, който аз упражнявах, се дължеше единствено на тайното споразумение помежду ни.

— Добре, нека поговоря първо с него — рече Стив със сатанински блясък в очите. — И ако успея да го убедя да си върви по живо по здраво, не виждам какво ще ти бърка на теб в работата. — И пак сви рамене. — В крайна сметка, ако му отнема опциите, какво пречи двамата с теб да си ги делнем фифти-фифти, а?

Отпуснах брадичка в знак, че ме е победил. Беше само 11:30, а вече се чувствах безкрайно скапан. Май попрекалих с шибаната дрога — мина ми през ум. А пък и у дома… напоследък никак не беше весело. Графинята още не можеше да се съвземе от проблемите с Картър, а аз бях хвърлил пешкира по отношение на болката в гърба, която вече не ме напускаше по двайсет и четири часа в денонощието. Условно бях обозначил 15 октомври като дата за операция — само след три седмици — и изтръпвах от ужас при самата мисъл. Щяха да ми сложат пълна упойка и да лежа под ножа цели седем часа. Имаше ли изобщо някаква гаранция, че ще се събудя? А дори и да се събудех, какво ми гарантираше, че няма да остана парализиран? Такъв риск съществува при всяка операция на гръбначния стълб, независимо от това, че се оставях на най-добрите ръце — тези на доктор Грийн. Както и да е, щях да съм нетрудоспособен минимум още шест месеца, но поне болката щеше да изчезне и щях да заживея отново нормално. Да, лятото на 1996 година наистина обещаваше да е добро!

Естествено, използвах всички тези аргументи, за да засиля консумацията си на дрога, като все пак обещах и на Мадън, и на Графинята, че щом ми оправят гърба, отказвам наркотиците и пак ставам „стария Джордан“. И ако в момента не бях напълно изтрещял, то се дължеше единствено на факта, че ми предстоеше да отида да взема Графинята от Олд Бруквил. Щяхме да прекараме романтична нощ насаме в хотел „Плаза“ в Манхатън. Идеята беше на майка й — да сме се махнели малко от притесненията, обзели ни покрай сърцето на Картър. Прекрасна възможност да възстановим интимните си отношения.

— Виж какво, Стив — рекох и се насилих да се усмихна, — аз и сега притежавам достатъчно опции, както и ти. Пък и винаги можем да си отпечатаме още, ако ни дойде ищахът. — Прозях се широко. — Както и да е, прави каквото знаеш. Вече ми писна да споря на тая тема.

— Имаш адски лайнян вид — каза Стив. — Казвам ти го най-приятелски. Тревожа се за теб, жена ти — също. Трябва да спреш да взимаш куалуди и кока, иначе ще умреш. Казва ти го човек, който е минал по този път. И аз бях закъсал почти колкото теб… — направи пауза да намери подходящи думи, — но нямах твоите пари, та не успях да затъна толкова дълбоко. — Нова пауза. — Или пък затънах точно толкова дълбоко, но много по-бързо. При теб обаче и при парите, с които разполагаш, това може да трае много по-дълго. Именно затова те моля: престани, иначе лошо ти се пише. Никога не свършва добре.

— Оценявам съвета ти — рекох най-искрено. — Обещавам ти, че щом ми оправят гърба, моментално се откачам.

Стив кимна одобрително, но по очите му прочетох: „Ще ти повярвам, когато видя, че си го направил.“

Чисто новото перлено на цвят дванайсетцилиндрово ферари тестароса с 450 коня изпищя като изтребител F-15 с включен моментен форсаж, когато натиснах амбреажа и тръгнах на четвърта. И за нула време минах още един километър от северозападната част на Куинс със скорост двеста километра в час, шмугвайки се между останалите автомобили по Крос Айлънд Паркуей с провиснал от устните ми джойнт първокласна синсемила. Крайната ни цел беше хотел „Плаза“. Оставил един-единствен пръст върху волана, извърнах се към втрещената Графинята и рекох:

— Ама това се казва автомобил, а?

— Абсолютно лайно — промърмори тя — и ще те пребия, ако не изгасиш тоя джойнт и не намалиш! Ако не го направиш моментално, няма да се чукам с теб довечера, ако искаш да знаеш!

След по-малко от пет секунди ферарито вече се движеше със сто, а аз гасях козчето. В края на краищата, с Графинята за последно правихме секс две седмици преди да се роди Картър, което правеше два месеца суша оттогава. Да си призная, след като я видях на родилната маса с путка, в която и Джими66 можеше да се скрие, желанието ми се беше леко поизпарило. А и фактът, че на ден поемах средно по дванайсет куалуда заедно с кокаин в количества, които биха стигнали на един духов оркестър да марширува от Куинс до Китай, ни най-малко не помагаше на либидото ми.

Част от причината се коренеше и в самата Графиня обаче. Вярна на думата си, тя продължаваше да е на нокти, въпреки идеалното здравословно състояние на Картър. Може пък две нощи в хотел „Плаза“ да се окажат полезни. Отместих едното си око от пътя и й отвърнах:

— С най-голямо удоволствие ще карам под сто, само ако обещаеш да ме чукаш цяла нощ до побъркване; таф ли си?

— Таф съм — засмя се Графинята, — но ако първо минем през „Барни“ и „Бергдорф“67. После ти се отдавам изцяло.

Да, рекох си, вечерта се очертава като много добра. Достатъчно е да устискам в тези два прескъпи клона на инквизицията — и съм готов. Как да не кара човек под сто, а?

В „Барни“ бяха изключително мили и отцепиха за нас целия си горен етаж. И ето ме мен седнал в кожен фотьойл с чаша „Дом Периньон“ в ръка, докато Графинята пробва един тоалет подир друг и се фръцка, припомняйки си едновремешната си кариера на манекенка. По време на шестия пирует мярнах пищните й бедра и само след трийсет секунди се намъкнах след нея в пробната. И моментално атакувах. За по-малко от десет секунди успях да я опра с гръб на стената, да вдигна роклята на кръста й и да й го нахакам дълбоко. Блъсках я така, опряна в стената, и пъшкахме и стенехме от страст.

Два часа по-късно, малко след седем, влизахме през въртящата се врата на „Плаза“ — любимият ми хотел в Ню Йорк, независимо, че е собственост на Доналд Тръмп. Аз всъщност на Доналд шапка му свалям: всеки мъж (та дори и милиардер), способен да върви из града с шибана прическа като неговата и въпреки това да чука най-големите красавици на света, придава нов смисъл на понятието „властен мъж“. Както и да е, зад нас вървяха две пикола с по десетина, че и повече пазарски торби, съдържащи покупки за сто и петдесет хиляди долара. На лявата китка на Графинята се кипреше чисто нов часовник „Картие“, обсипан с диаманти за четирийсет хиляди. Бяхме се чукали в три различни пробни на универсални магазини, а нощта тепърва започваше.

Уви, нещата потръгнаха на лошо още с влизането ни в „Плаза“. Зад рецепцията стоеше хубавичка блондинка на около трийсет и нещо. Усмихна се и каза:

— О, радвам се пак да ви посрещна след толкова кратко време, господин Белфърт! Добре дошъл! Много ми е приятно да ви видя отново! — И грейна от щастие!

Графинята беше само на метър-два вдясно, загледана в новия си часовник и — слава Богу! — все още замаяна от куалуда, който я бях навил да погълне. Хвърлих панически поглед на блондинката-рецепционистка и бързо заклатих глава в смисъл „А, бе, това е жена ми. Затваряй си шибаната уста!“

При което блондинката пусна най-очарователната си усмивка и продължи:

— Ще ви настаним в обичайния ви апартамент на…

— Добре, добре! — отрязах я. — Чудесно! Дайте да се подпиша тук! Благодаря! — Грабнах ключа и повлякох Графинята към асансьора. — Хайде, сладур! Желая те!

— Ама ти пак ли си готов? — захихика Графинята.

Бог да благослови куалудите, рекох си. Една трезва Графиня нямаше нищо да пропусне. Нещо повече, пестникът й вече щеше да лети към главата ми.

— Ти какво, майтап ли си правиш с мен? — попитах. — Кога не съм бил готов за теб?

Точно в този момент покрай нас изприпка джуджето-талисман на хотела, в лимоненозелената униформа на „Плаза“ със златни копчета от горе до долу и с фуражка в съответния цвят.

— Добре дошъл отново! — изкряка джуджето.

Усмихнах му се, кимнах и продължих да влача Графинята към асансьора. Двете пикола все още се тътреха зад нас с всичките ни торби, които настоях да бъдат качени в стаята, та тя отново да ми демонстрира новите си тоалети.

С влизането в стаята дадох на всяко пиколо по сто долара бакшиш и ги заклех да пазят тайна. В мига, в който излязоха, двамата с Графинята се затъркаляхме и закикотихме върху огромната спалня.

В този миг иззвъня телефонът.

Спогледахме се със свити сърца. Единствените, които знаеха, че сме тук, бяха Джанет и майката на Надин, която наблюдаваше Картър. Мили Боже! Нямаше начин новината да е добра. Усетих го със сърцето си. На третото позвъняване казах:

— Може да е от рецепцията. — Протегнах се и вдигнах. — Ало?

— Джордан, обажда се Сюзан. Идвайте си веднага с Надин. Картър е с четирийсет градуса и пет десети температура; и не мърда.

Погледнах Графинята. Не отлепяше очите си от мен в очакване на вестта. Не знаех как да й го кажа. През последните шест седмици беше толкова близо до ръба, колкото не я бях виждал. Това — смъртта на новородения ни син — щеше да я довърши.

— Трябва моментално да си тръгваме, сладур. Картър гори от висока температура; майка ти каза, че не мърдал.

Жена ми не пророни нито една сълза. Само стисна очи и устни и закима. Край. И двамата го съзнавахме. По известни само нему причини, Бог не желаеше това невинно детенце да остане на този свят. Защо, и аз не можех да си обясня. Но точно сега не беше време за сълзи. Трябваше да се приберем и да се сбогуваме със сина си.

Сълзите щяха да дойдат по-късно. Цели реки.

Минахме границата между Куинс и Лонг Айлънд с двеста километра в час. Този път обаче отношението на Графинята към скоростта беше доста по-различно:

— Бързай! Моля те! Трябва да го закараме в болницата, преди да е станало късно!

Кимнах, настъпих газта и тестаросата полетя като ракета. Само след три секунди скоростомерът премина сто двайсет и пет и продължи да се качва — колите, които задминавахме, сякаш стояха на едно място, а всъщност се движеха със сто и двайсет. И аз не знам защо не казахме на Сюзан да закара Картър в болницата. Изглежда ни се искаше да го зърнем за последен път у дома.

За нула време стигнахме; ферарито още не беше спряло напълно, а Графинята вече тичаше към входната врата. Погледнах часовника си — 7:45. Обикновено от хотел „Плаза“ стигах до Пин Оук Корт за четирийсет и пет минути. Тази вечер го бях взел за седемнайсет.

На връщане от града Графинята се беше обадила по мобифона си на педиатъра на Картър, чиято прогноза беше направо ужасяваща. На възрастта на Картър висока температура при липса на движения била признак на гръбначномозъчен менингит. А той бивал два вида: бактериален и вирусен. И двата вида можели да са смъртоносни, с тази разлика, че ако прескочел първоначалните стадии на вирусния, можело да се оправи напълно. При бактериалния менингит обаче имало голяма вероятност да остане сляп, глух или със забавено умствено развитие. Направо не ми се мислеше за подобен вариант.

В миналото винаги се чудех как един родител свиква да обича дете с подобни страдания. Понякога виждах някое умствено недоразвито дете да си играе в парка и направо ми се късаше сърцето, като гледах как родителите се мъчат да сътворят поне капка нормалност или радост за детенцето си. И винаги ме е покъртвала огромната обич, която проявяват към рожбата си — въпреки неудобството, което може да им причинява; въпреки чувството за вина, което изпитват; въпреки тегобата, която ги е налегнала.

Бях ли способен на подобно нещо? Можех ли да се справя с подобна ситуация? Лесно бе, естествено, да кажа, че ще успея. Но думите нищо не струват. Да обичаш дете, което така и не си успял да опознаеш, с което нищо не те е свързало… Можех единствено да се моля Бог да ми даде сили да стана такъв човек — добър човек, — истински властен мъж. В жена си ни най-малко не се съмнявах. Между нея и Картър съществуваше някаква неестествено силна връзка — и в двете посоки. По подобен начин стояха нещата между мен и Чандлър от мига, в който тя порасна достатъчно, че да осъзнава себе си. Дори и сега, щом Чандлър станеше неутешима, винаги търсеше спасение у тати.

По същия чудотворен начин и Картър, който още нямаше и два месеца, реагираше на Надин. Сякаш самото й присъствие го успокояваше, утешаваше, даваше му усещането, че всичко е наред. Някой ден и аз ще съм тъй близък със сина си; само Бог да ми даде възможност — и ще види как ще успея.

Докато вляза през входната врата, Графинята вече бе грабнала Картър заедно с едно синьо одеялце. Нощния Роко бе изкарал рейндж роувъра отпред, готов да запраши към болницата. Докато вървяхме към колата, пипнах с опакото на ръката си челцето на Картър и направо се паникьосах. Той направо изгаряше. Все още дишаше, макар и слабо. Но не мърдаше. Беше се втвърдил като талпа.

По пътя за болницата двамата с Графинята седяхме отзад, а Сюзан седеше отпред до шофьора. Роко, бивш нюйоркски полицай, бе свикнал да не обръща нула внимание на подробности от рода на червени светофари и ограничения на скоростта. При създалите се обстоятелства, това бе напълно оправдано. Потърсих доктор Грийн у дома му във Флорида, но го нямаше. Обадих се на родителите ми и им казах да дойдат до болницата „Норт Шор“ в Манхасет, която беше на пет минути по-близо от еврейската на Лонг Айлънд. През останалата част от пътуването мълчахме, но сълзите още не идваха.

Втурнахме се в спешната зала начело с Графинята, понесла в обятията си Картър. Педиатърът на Картър вече се беше обадил да ги предупреди, че идваме. Минахме като виелица покрай безизразната тълпа в чакалнята и след по-малко от минута Картър вече лежеше на масата за прегледи и някой го почистваше със спирт.

— Струва ми се, че е гръбначномозъчен менингит — каза един младолик лекар с рунтави вежди. — Ще ни трябва писменото ви съгласие да му направим гръбначномозъчна пункция. Рискът при тази процедура е незначителен, но винаги съществува опасност от инфекция или…

— Направете му я тая шибана пункция! — озъби му се Графинята.

Докторът кимна, без видимо и най-малко да се е обидил на езика, който му държеше жена ми. Полагаше й се.

След което зачакахме. Дали чакахме десет минути, или два часа, не мога да кажа. Но по някое време температурата му спадна на 38,9 и той запищя — пронизителен, безбожен, неописуем писък. Дали пък това не е писъкът на бебе, на което отнемат умствените способности, мислех си, и което пищи от ужас, осъзнало отвратителната съдба, която му е отредена.

Двамата с Графинята седяхме на светлосини пластмасови столове в чакалнята, облегнати един на друг, сякаш свързани с конец, който всеки миг може да се скъса. С нас бяха моите родители и Сюзан. Сър Макс крачеше напред-назад и пафкаше, въпреки забранителния надпис на стената; и съжалявах онзи, който би се осмелил да му направи забележка. Майка ми седеше до мен и се обливаше в сълзи. Никога не я бях виждал да изглежда толкова зле. Сюзан седеше до дъщеря си и бе спряла да приказва за заговори. Едно е бебето да има отвор в сърцето си — все някак си можеше да се затвори. Друго е обаче да гледаш глухонямо, сляпо дете.

В този миг през автоматичната двукрила врата влезе докторът в зелен операционен екип и с безизразно лице. Двамата с Графинята скочихме от столовете си и изтичахме към него. А той каза:

— Съжалявам, господин и госпожа Белфърт, но резултатът от пункцията се оказа положителен. Синът ви има менингит. В този…

— Вирусен ли е или бактериален? — прекъснах го. Сграбчих ръката на жена ми и се замолих да е вирусен.

Докторът пое дълбоко въздух и бавно го изпусна:

— Бактериален — рече скръбно. — Безкрайно съжалявам. Всички се молехме да се окаже вирусен, но пробата не оставя място за съмнения. Три пъти проверихме резултата. Няма грешка. — Пое пак дълбоко въздух и продължи: — Успяхме да смъкнем температурата му до под трийсет и девет, така че, струва ми се, ще оцелее. Но бактериалният менингит поразява тежко централната нервна система. Все още е рано да се каже до каква степен и къде, но обикновено води до загубата на зрение, слух и… — спря за миг, сякаш да намери правилните думи — и известна загуба на мозъчни функции. Искрено съжалявам. Щом излезе от острата фаза, ще повикаме специалисти да преценят какви точно са щетите. Засега обаче не можем да направим нищо друго, освен да го натъпчем с антибиотици, за да убием бактериите. На този етап дори не сме сигурни точно за кои бактерии става дума; изглежда са някакъв рядък вид организъм, който не е типичен при менингита. Свързахме се със завеждащия отделението по заразни болести и той вече е на път насам.

Направо не можех да повярвам на ушите си, но все пак успях да попитам:

— Как го е хванал?

— Не можем да кажем — отвърна младият лекар. — Но ще го поставим в изолацията на петия етаж. Ще го държим под карантина, докато не изясним всичко. Освен вас и жена ви, друг няма да допуснем да го вижда.

Погледнах Графинята. Беше се смразила, зяпнала някъде в далечината. И изведнъж припадна.

В изолационното на петия етаж беше истинска лудница. Картър размахваше бясно ръчички, риташе и пищеше, а Графинята крачеше напред-назад и ревеше истерично. Сълзите се стичаха по лицето й, а кожата й бе добила цвят на сива пепел.

— Мъчим се да поставим на сина ви система — каза й единият от лекарите, — но той не престава да шава. На бебетата на тази възраст много трудно се улучват вените, затова предлагам да вкараме иглата през черепа му. Друг начин няма. — Тонът му беше небрежен, без капка съчувствие.

Графинята щеше жив да го изяде:

— Путьо смотан! Ти знаеш ли кой е мъжът ми, бе, копеле мръсно? Влизай обратно и му сложи системата в ръката, или ще откъсна лично шибаната ти глава преди мъжът ми да е успял да поръча на някой друг да го направи! — Докторът се смрази от ужас и зяпна. Хала като Графинята от Бей Ридж явно не беше срещал дотогава. — Какво чакаш бе, копеле шибано? Върви!

Докторът кимна и се втурна към кошчето на Картър, грабна ръчичката му и затърси друга вена.

Точно тогава иззвъня мобифонът ми.

— Ало — рекох с умрял глас.

— Джордан! На телефона е Барт Грийн. Току-що получих всичките ти съобщения. Приемете с Надин най-искрените ми съчувствия. Сигурни ли са, че е бактериален менингит?

— Да — отвърнах, — сигурни са. Сега се мъчат да го включат на система, да го натъпчат с антибиотици, но той в момента е пощурял — рита, пищи и размахва ръчички…

— Тпру-у-у! — прекъсна ме Барт Грийн. — Какво каза? Че размахвал ръчички ли?

— Да, направо е неудържим, дори в този миг. Не можем да го укротим, откакто му спадна температурата. Сякаш някакъв дявол се е вселил в него…

— Добре, Джордан, можеш да се успокоиш, тъй като синът ти няма менингит — нито вирусен, нито бактериален. Ако имаше, температурата му още щеше да е четирийсет и един градуса и щеше да е вдървен като талпа. Сигурно е хванал най-обикновена тежка настинка. При бебетата краткотрайните високи температури са често срещано явление. До утре сутринта ще му мине.

Направо побеснях. Как може Барт Грийн така безотговорно да създава безпочвени надежди? Та той дори не е виждал Картър, а резултатът от пункцията е категоричен: три пъти са гледали резултатите. Поех дълбоко въздух и казах:

— Виж какво, Барт, оценявам желанието ти да ни успокоиш, но гръбначномозъчната пункция е показала наличието на някакъв рядък вид орга…

А той отново ме прекъсна:

— Пет пари не давам какво е показала пробата. Дори съм готов да се обзаложа, че е била замърсена. Това е един от основните проблеми в спешните отделения: вършат някаква работа при счупвания и тук-таме при някоя прострелна рана, но толкоз. А във вашия случай направо е абсолютно непростимо да ви тревожат по този начин. — Чух го как въздъхна по телефона. — Виж какво, Джордан, много добре знаеш, че по цял ден се занимавам с всякакви гръбначни парализи и че съм спец по съобщаване на лоши вести на близките. Вашето обаче е пълна гламотия! Синът ви страда от настинка.

Сега вече бях напълно озадачен. Никога не бях чувал Барт Грийн да казва дори една неприлична дума. Ами ако се окаже прав? Възможно ли бе да е в състояние от всекидневната си във Флорида да постави по-точна диагноза от струпалия се около леглото на сина ми лекарски екип с най-модерната медицинска апаратура в света?

В този миг Барт изкомандва:

— Дай телефона на Надин!

Отидох до Графинята и й връчих телефона:

— Барт се обажда. Иска да говори с теб. Казва, че на Картър нищо му нямало и че докторите са откачили.

Тя пое телефона, а аз отидох до кошчето и се загледах в Картър. Най-после бяха успели да му вкарат система в дясната ръчичка и той леко се беше поуспокоил — вече само скимтеше и се гънеше в кошчето. Ама наистина е красиво бебе, рекох си, с тия мигли… И сега дори изглеждаха царствени.

Само след минута до кошчето се приближи и Графинята, надвеси се и с опакото на ръката допря челцето на Картър. След което много объркано рече:

— Струва ми се поохладнял. Но как може всички тези лекари да бъркат? И как може и пункцията да бърка?

Обхванах Графинята през рамо и я притиснах до себе си.

— Искаш ли да се редуваме да спим тук? По този начин винаги ще има един от нас при Чани.

— Не — отвърна тя. — Няма да изляза от тази болница без детето си. Ако ще и месец да ми се наложи да остана. Няма да го оставя. Никога.

Жена ми прекара цели три дни неотлъчно до леглото на Картър, без нито веднъж да излезе от стаята. На третия следобед, докато седяхме на задната седалка на лимузината на път за Олд Бруквил с Картър Джеймс Белфърт помежду ни и с отекващите в мозъка ми думи Пробата е била замърсена, усетих, че благоговея пред доктор Барт Грийн.

Бях свидетел първо, как извади Елиът Лавин от кома; сега, осемнайсет месеца по-късно, бе извършил ново чудо. И усетих нов прилив на увереност, че именно той ще се надвеси идната седмица над мен със скалпел в ръка — да среже гръбначния ми стълб. Като по този начин щеше да ми върне живота.

И тогава щях да се откача завинаги от дрогата.

Глава 33.Облекчения

(Три седмици по-късно)

И сега не мога да кажа с точност кога дойдох в съзнание след операцията на гръбнака ми. Беше по някое време през ранния следобед на 15 октомври 1995 година. Помня, че отворих очи и измърморих нещо от рода на: „Мама му стара! Чувствам се като едно лайно!“, след което започнах да повръщам обилно, а при всеки напън някаква ужасна болка рикошираше и през последната клетка от тялото ми. Бях в постоперативното отделение на манхатънската болница за специална хирургия, прикачен към система, която, щом натиснех едно копче, пускаше титруван разтвор от чист морфин в кръвта ми. И помня колко мъчно ми стана, че успях да постигна подобно евтино надрусване, и то без да нарушавам закона, единствено с цената на седемчасова операция.

Графинята се беше надвесила над мен и ми говореше:

— Браво, сладур, голяма работа си! Барт каза, че всичко е наред!

Кимнах и се унесох в несравнимото състояние на причинена от морфина наркоза.

После ме закараха у дома — някъде след около седмица, макар че може и да бъркам, понеже дните ми се преливаха един в друг. Алън Кентоб се оказа особено полезен: достави петстотин куалуда още на първия ден от завръщането ми. До Деня на благодарността68 ги опатках до един: истинско мъжко постижение, с което се гордеех — по осемнайсет куалуда средно на ден, като се има предвид, че един е достатъчен, за да направи сто и двайсет килограмов „тюлен“ от военноморския флот небоеспособен в продължение на шест до осем часа.

Обущаря ме посети и каза, че се бил разбрал с Ръсчо, който кандисал да напусне мирно и тихо, само с една нищожна част от опциите си. После ме посети Ръсчо и каза, че все някой ден щял да сбара Обущаря в някоя тъмна задънена уличка, където щял да го обеси със собствената му конска опашка. И Дани ме посети и каза, че бил на прага на споразумение с отделните щати, така че двайсетте години безоблачни небеса били на път да се осъществят. После ме посети и Вигвам и каза, че Дани бил изгубил чувство за реалност — никакво споразумение с щатите нямало — и че той, Вигвам, си търсел нова брокерска фирма, където да се приюти, щом балонът на „Стратън“ се пукне.

И докато „Стратън“ продължаваше по спиралата надолу, „Билтмор“ и „Монро Паркър“ процъфтяваха. Още преди Коледа успяха да скъсат всички връзки със „Стратън“, при все че не престанаха да ми плащат лептата от един милион долара за всяка нова емисия. Междувременно, през някоя и друга седмица ме навестяваше и Готвача за да ме държи в течение на провала по историята с Патриша Мелър, която още не беше приключила. Наследниците й Тифани и Джули в момента се разправяха с английските данъчни власти. Сегиз-тогиз се споменаваше, че от въпроса се интересувало и ФБР, но засега нямаше призовки. Всичко ще свърши окей — уверяваше ме Готвача. Поддържал връзка с майстор-фалшификатора, който бил разпитан вече както от швейцарските, така и от американските власти, но не помръднал и на йота от легендата, която бяхме съчинили. С други думи, агент Коулмън попаднал в задънена улица.

В семейно отношение Картър най-после се отърси от неравния старт и се развиваше чудесно. Беше абсолютен красавец, със страхотна руса коса, идеални черти, големи сини очи и най-дългите мигли от всичко, което ви дойде наум. Бебето-генийче Чандлър беше станало на две и половина и бе лудо влюбено в братчето си. Обичаше да си играе на негова майка — даваше му шишето с ядене и надзираваше Гуин и Ерика, докато му сменят пелените. Освен това беше най-любимата ми събеседничка, докато се местех от спалнята до ъгловия диван в сутерена и обратно и не правех нищо друго, освен да гледам телевизия и да поглъщам масивни количества куалуди. Чандлър стана майстор джедай по разбирането на замазани приказки, което според мен щеше да й е безкрайно полезно, ако някой ден си имаше работа с хора, прекарали мозъчен удар. Засега прекарваше по-голямата част от деня, си в питане кога пак ще оздравея и ще мога да я разнасям насам-натам. Отговарях й, че малко остава, макар лично да изпитвах силни съмнения, че някой ден ще се оправя напълно.

И Графинята беше прекрасна — поне в началото. Но след като Денят на благодарността се изтъркаля и дойде Коледа, а Коледа премина в Нова година, тя започна да губи търпение. Тялото ми беше изцяло гипсирано и това ме побъркваше, поради което реших, че съпружеският ми дълг изисква от мен и аз нея да я побърквам. Но гипсът бе най-малкият ми проблем — истинският кошмар беше болката, която бе по-силна отпреди. По-точно казано, мъчеше ме не само първоначалната болка, но и една нова, която минаваше по-дълбоко, по самия мозък на гръбнака ми. Всяко внезапно движение запращаше огнени мълнии по гръбначния ми канал. Доктор Грийн ме успокояваше, че болката щяла да утихне, но на мен ми се струваше, че се засилва.

Към началото на януари бях изпаднал до нови дълбини на отчаянието, при което Графинята най-сетне тропна с крак. Заяви ми, че трябвало намаля дрогата и поне да се опитам да заприличам на някакво нормално функциониращо същество. В отговор й се оплаках от това, че нюйоркската зима направо съсипва трийсет и три годишното ми тяло, тъй като на старини костите ми бяха започнали да скърцат. Тя предложи да изкараме зимата във Флорида, но аз й казах, че Флорида е за старчоци, а аз, макар и да се чувствам стар, по сърце съм си младеж.

По тази причина Графинята пое делата в свои ръце и докато се усетя, вече живеех в Бевърли Хилс, на върха на планината, извисяваща се над град Лос Анджелис. Естествено, наложи се да преместим и цялата менажерия, за да продължи сериалът „Животът на богатите и дисфункционалните“, така че за скромната сума от двайсет и пет хиляди долара месечно наех резиденцията на Питър Мортън — един от двамата създатели на веригата „Хард Рок Кафе“ — и се заселих в нея за зимата. Бъдещата каквото-се-сетите бръкна бързо в торбата с минали амбиции, издърпа онази, озаглавена „бъдеща специалистка по вътрешно обзавеждане“, и докато успеем да се пренесем, къщата се оказа обзаведена с чисто нови мебели за един милион долара, подредени по мерак. Единственото нещо, което ме притесняваше, бе разгънатата площ — има-няма три декара, — та се питах дали да не си купя една моторна количка, с която да се придвижвам от единия край на къщата до другия.

Междувременно успях много бързо да установя, че „Лос Анджелис“ всъщност е псевдоним на „Холивуд“, така че с помощта на няколко милиона долара се заех да произвеждам филми. И ми потрябваха някъде към три седмици, за да осъзная, че всички в Холивуд (включително и моя милост) са леко откачени и че едно от любимите им занимания е да обядват един с друг. За съдружници в киноиндустрията бях взел едно малко семейство тесногръди южноафрикански евреи, едновремешни клиенти на „Стратън“ в областта на инвестиционното банкиране. Бяха много забавни чешити, с тела на пингвини и носове като игли.

През третата седмица на май ми махнаха гипса. Фантастично! — рекох си. Болката продължаваше да ме мъчи, но беше време да започна физиотерапия. Дано пък помогне. Но през втората седмица на терапията усетих как нещо пукна и само седмица след това се озовах отново в Ню Йорк с бастун в ръка. Прекарах една седмица по болниците, правиха ми какви ли не проби и нито една не излезе положителна. Според Барт причината за страданието ми била нарушеното функциониране на телесната система за справяне с болката; в механично отношение на гръбнака ми му нямало нищо — поне нищо, което да подлежи на оперативна намеса.

Хубаво, рекох си. Не ми остава друго, освен да долазя до спалнята и да мра. Най-подходящо ще е да се свръхдозирам с куалуди, мина ми през ум, тъй като те открай време бяха любимите ми хапове. Но имаше и други варианти. Дневната ми лекарствена диета към момента включваше 90 милиграма морфин — за болката; 40 милиграма оксикодон — за всеки случай; десетина карисопродола — за разпускане на мускулите; 8 милиграма ксанакс — за успокояване на нервите; 20 милиграма клонопин — защото ми звучеше като нещо силно; 30 милиграма амбиен — против безсънието; двайсет куалуда — понеже ги обичах; един-два грама кока — за противовес; двайсет милиграма прозак — за да не изпадна в депресия; 10 милиграма паксил — против евентуални пристъпи на паника; 8 милиграм зофран — против повдигане; 200 милиграма фиоринал — заради мигрените; 80 милиграма валиум — за разпускане на нервите; две супени лъжици с връх сенокот — против запек; 20 милиграма салаген — против пресъхване на устата; и половинка малцово уиски „Макалън“ — за прокарване.

Месец по-късно, в утрото на 20 юни, лежах в спалнята в полувегетативно състояние, когато по интеркома долетя гласът на Джанет:

— Барт Грийн на първа.

— Запиши каквото има да казва — измърморих. — В съвещание съм.

— Мно-о-о-го смешно — отвърна нахалният глас. — Каза, че трябвало веднага да разговаря с теб. Така че или вдигни телефона, или аз ще дойда да го вдигна. И махни този флакон с кокаин.

Това вече ме шашна. Тя откъде ме видя? Огледах се за малка дупка в стената, зад която да има скрита камера, но не видях нито една. Възможно ли бе Графинята и Джанет да ме наблюдават? Ама че нахалство! Въздъхнах отчаяно, оставих флакончето с коката и вдигнах телефона.

— Ало-о-о — измучах като след тежък нощен запой.

Със съчувствен тон:

— Здравей, Джордан, обажда се Барт Грийн. Как я караш?

— По-добре от всякога — изкряках. — А ти?

— А, добре съм — рече добрият доктор. — Виж какво, не сме се чували от няколко седмици с теб, но с Надин говоря ежедневно и тя много се притеснява за теб. Казва, че от една седмица не си излизал от стаята.

— А, не, нищо ми няма, Барт — рекох. Просто чакам да ми дойде второто дишане.

След няколко секунди неловко мълчание Барт каза:

— Как си, Джордан? Ама наистина как си, искам да знам.

Пуснах още една дълбока въздишка.

— Истината, Барт, е, че вече ми писна. Признавам се за победен. Не мога повече да търпя тази болка; не мога така да живея. Знам, че не си виновен ти, в това можеш да си сигурен. Знам, че направи каквото можа. Просто такива карти са ми се паднали, или пък е някакво възмездие. Няма значение всъщност.

Барт обаче веднага контрира:

— Ти може и да си се предал, но аз не съм. И няма да се предам, докато не оздравееш. При това ти гарантирам, че ще оздравееш. Сега искам да вдигнеш задника си от леглото, да отидеш в стаите на децата си и хубаво да ги погледнеш. Може и да ти е писнало да се бориш за себе си, но не можеш да спреш да се бориш за тях, нали? Може и да не ти е направило впечатление, но децата ти растат без баща. Кога за последно си играл с тях?

Опитах се да сдържа сълзите си, но не успях.

— Не мога повече — заподсмърчах. — Болката направо ме убива. Прерязва ми костите чак. Не мога да живея така. Чандлър страшно ми липсва. Виж, Картър почти не го познавам. Но болката е неспирна. Липсва само през първите две минути, след като се събудя. После се връща с пълна сила и ме обсебва. Какво ли не опитах — нищо не може да я спре.

— Обаждам ти се по конкретен повод — каза Барт. — Искам да опиташ едно ново лекарство. Не е наркотик и няма кой знае какви странични ефекти. Някои хора — хора като теб, с увредени нервни окончания — са постигнали учудващи резултати благодарение на него. — Спря и го чух как пое дълбоко дъх. — Слушай, Джордан: в структурно отношение на гърба ти му няма нищо. Зарастването ти е нормално. Но някъде имаш увреден нерв, който се включва не когато трябва — или, по-точно казано, се включва без всякакъв повод. У един здрав човек болката се явява предупредителен сигнал, да съобщи на тялото, че става нещо нередно. Но понякога, обикновено след тежка травма, в системата се получава късо съединение. И тогава дори при зараснала рана нервните окончания се задействат. Имам подозрението, че твоят случай е точно такъв.

— За какво лекарство става дума? — попитах скептично.

— То поначало се използва при епилепсия, за контрол върху припадъците, но действа и при хронични болки. Ще бъда съвсем откровен с теб, Джордан: шансовете не са кой знае колко големи. Федералната агенция по храните и лекарствените препарати не го е одобрила като средство за контролиране на болки, а и амбулаторните данни не са систематизирани. Ти ще си един от малкото хора в Ню Йорк, които го вземат против болка. Вече се обадих в аптеката ти. До един час ще ти го доставят.

— Как се казва?

— Ламиктал — отвърна. — И както ти казах, няма странични ефекти, така че дори няма да го усетиш. Искам довечера преди лягане да вземеш две таблетки, пък после ще видим каквото има да гледаме.

На следващата сутрин се събудих в 8:30, както винаги сам в леглото. Графинята бе вече в конюшнята и сигурно кихаше като див планински дух. Когато се прибереше на обяд, още щеше да киха. После щеше да се качи до работната си зала да дизайнне някой нов модел облекло за бременни и майки. Някой ден, рекох си, може и да се опита да ги продаде.

Та лежах си аз с поглед, вперен в безбожно скъпия балдахин от бяла коприна и чаках болката да е появи. Вече шеста година агонизирах от лапите на оня гнусен пес Роки. Но никаква болка не минаваше по левия ми крак, нито усещах парене в долната част на тялото си. Спуснах крака на пода и се изправих. Протегнах ръце към небето. Пак нищо. Направих чупки в кръста наляво и надясно — пак нищо. Не че болката беше намаляла — изобщо я нямаше. Сякаш някой бе щракнал някакво ключе и буквално я бе спрял. Беше изчезнала.

Останах така прав по боксерки не знам колко време. После затворих очи, прехапах долната си устна и се разревах. Коленичих до леглото, положих чело върху матрака и продължих да рева. Шест години от живота си бях отдал на тази болка, последните три от които бяха толкова мъчителни, че направо изсмукаха живота от тялото ми. Бях станал наркоман. Бях получил депресия. И докато се друсах, бях вършил безотговорни неща. Ако не беше дрогата, никога нямаше да изтърва така положението в „Стратън“.

До каква степен животът откъм черната му страна се дължеше на пристрастеността ми към дрогата? Ако бях трезвен, щях ли да спя с всички там проститутки? Щях ли да прехвърля всичките тези пари контрабандно в Швейцария? Щях ли да позволя търговската практика в „Стратън“ да се изплъзне тъй непоправимо от контрол? Най-лесното бе да припиша всичко на дрогата, макар че единствено аз бях отговорен за всичките си деяния. Единствената ми утеха бе, че вече водя по-честен живот като строител на „Стив Мадън Шуз“.

В този момент вратата се отвори и в спалнята влезе Чандлър.

— Добро утро, тати! Дойдох да те цункам там, където те боли.

Приведе се и ме целуна под кръста, по веднъж от всяка страна, а после млясна една целувка върху самия белег на гръбнака ми.

Обърнах се, все още с насълзени очи, и за секунда я огледах. Та тя вече не беше бебе. Докато се губех в болката си, бе престанала да носи памперси. Личицето й бе по-очертано и макар още да нямаше три годинки, вече не приказваше по бебешки.

— Познай какво, шушко? — усмихнах й се. — От целувките на тати болката му мина! Няма я вече.

Това вече съвсем я впечатли:

— Ама наистина ли? — рече учудено.

— Да, бебче, вече я няма. — Грабнах я под мишниците, изправих се и я вдигнах над главата си. — Виждаш ли? Тати вече не го боли. Нали е чудесно!

— Ще си играем ли днес навън? — попита тя развълнувано.

— Разбира се! — И я завъртях в широк кръг над главата си. — От днес нататък ще си играем всеки ден! Но първо дай да намерим мама и да й съобщим добрата вест.

— Тя язди Липйиър, тати — поясни ми тя с всезнаещ тон.

— Ами тогава там ще отидем, но дай първо да видим Картър и да го цункаме и него, окей?

Тя кимна щастливо и двамата тръгнахме.

Когато Графинята ме видя, падна от коня. Буквално.

Конят хукна на една страна, тя отиде на друга, та сега лежеше на земята, кихайки и давейки се. Съобщих й за чудодейното си изцеление, след което се целунахме, споделяйки този прекрасен, безгрижен миг заедно. После казах нещо, което щеше да се окаже крайно неуместно:

— Мисля, че сега е моментът да направим едно ваканционно плаване с яхтата; ще ни помогне да се отпуснем.

Глава 34.Лошо пътуване

А-а-а-а, яхтата „Надин“! Макар да ненавиждах шибаното корито и да си мечтаех да го видя потънало, все пак има нещо много секси в това да се размотаваш по сините води на Средиземно море на борда на една петдесет и един метрова моторна яхта. И наистина, и осмината, които бяхме на борда й — Графинята и аз плюс шестима от най-близките ни приятели, — се канехме да си прекараме световно върху моя плаващ дворец.

Човек, естествено, не бива да тръгва неподготвен на подобно вдъхновено пътешествие, затова вечерта преди отплаването хванах един от най-близките ми приятели, Роб Лорусо, да вървим на лов за дрога. Роб беше идеалният човек за тази цел; не само дето и той идваше с нас, но и двамата имахме стар опит в това отношение — веднъж в ужасна снежна буря три часа преследвахме един камион на куриерската служба „Федерал Експрес“ в отчаяно търсене на загубена пратка с куалуди.

Познавах Роб от близо петнайсет години и направо го обожавах. Беше на моите години и имаше малка ипотечна фирмичка, която се грижеше за ипотеките на стратънци. И той като мен си падаше яко по дрогата, а освен това притежаваше и световно чувство за хумор. Не беше кой знае какъв красавец — метър и седемдесет и пет, с леко наднормено тегло, дебел италиански нос и много слаба брадичка, — но това не пречеше на жените да се лепят по него. Беше от онази рядка порода мъже, които могат да седят на маса, заобиколени от непознати красавици, и през цялото време да пърдят, да се оригват и да подсмърчат, а накрая те му казват: „О, Роб, как може да си толкова смешен! Страшно много те обичаме, Роб! Пръдни ни още веднъж, молим те!“

Най-сериозната му грешка обаче бе това, че по-голяма циция от него на този свят нямаше. Толкова стиснат беше, че това му коства първия му брак — с Лиза, тъмнокестенява красавица с едри зъби. След двегодишен брак на нея най-накрая й писна от навика му да повдига с маркер нейната част от телефонната сметка и реши да изкара една афера с някакъв местен плейбой. Роб ги хванал на калъп и скоро след това се разведоха.

Впоследствие Роб тръгна да излиза с всякакви мацки, но у всяка намираше някакъв кусур: една била по-космата по ръцете от горила; друга обичала да се увива в найлоново фолио по време на секс и да си представя, че е труп; трета му отказвала всякакъв друг вид секс, освен аналния; а четвърта (любимата ми) обичала корнфлейкс с бира „Будвайзер“. С нас на яхтата щеше да дойде последната му приятелка, Шели — симпатяга, макар и леко с вид на дакел. Във всеки случай Шели имаше един странен обичай — да се разхожда с Библия в ръка и да цитира малко познати пасажи. Надали щяха да изкарат повече от месец с Роб.

Та докато с Роб прекарахме последните си часове в събиране на стоки от жизнена необходимост, Графинята лазеше по автомобилната алея пред къщата и събираше камъчета. За пръв път щеше да се отдели задълго от децата и по някаква необяснима причина беше изпаднала в творческо настроение. Направи на децата „кутия на желанията“ — напълни с камъчета кутия от много скъпи дамски обувки (в конкретния случай — бившият дом на чифт „Маноло Бланик“ за хиляда долара) и ги покри с алуминиево фолио. Отгоре му залепи две карти — на италианската и на френската Ривиера — плюс десетина лъскави картинки от туристически списания.

В последния момент преди да тръгнем за летището влязохме в стаята за игри да си вземем довиждане с Чандлър и Картър. Картър беше вече почти на годинка и обожаваше кака си, но не до такава степен, до каквато обожаваше майка си, която бе способна да го докара до сълзи, ако излезеше от банята с неизсушена коса. Точно така: Бебе Картър обичаше майка му да е руса, а мократа й коса бе прекалено тъмна за него. Дори кичур да видеше неподсушен по главата на Графинята, веднага насочваше пръст към нея и ревваше, колкото гласчето му държи:

Нееееееееееееееееееееее! Неее-ееееееееееееееее!

Често се питах как ли щеше да реагира Картър, когато узнаеше, че майка му всъщност се изрусява, но реших да оставя този проблем за психоаналитика му, когато порасне. Както и да е, в момента той бе в добро настроение и по-точно — направо сияеше. Беше вперил поглед в Чандлър, която се бе разположила сред стоте си придворни барбита, наредени в идеален кръг около нея.

Сръчната Графиня и аз седнахме на мокета и връчихме на двете си идеални деца тяхната идеална кутия на желанията.

— Домъчнее ли ви за мама и тати — обясни им Графинята, — само разтърсвате кутията и ние ще разберем, че си мислите за нас. — След което, за най-голяма моя изненада, Графинята извади и втора кутия, еднаква с първата, и добави: — Мама и тати също ще си имат кутия на желанията! И щом ни домъчнее за вас, ще разтърсим нашата кутия, а вие ще усетите, че си мислим за вас, окей?

Чандлър присви очи и се позамисли за миг:

— Но аз как ще разбера? — попита скептично; явно не се връзваше толкова лесно, колкото й се щеше на Графинята.

Усмихнах се мило на дъщеря ни:

— Много лесно, шушко. Ние ще си мислим за вас по цял ден и цяла нощ, така че щом решиш, че си мислим за вас, ще знаеш, че си мислим за вас! Така го приеми!

Този път настъпи мълчание. Погледнах Графинята, която се бе втренчила в мен с килната встрани глава и с изражение в смисъл: „Що за шибано изказване беше това!“ После погледнах Чандлър, чиято глава беше под абсолютно същия ъгъл като главата на майка й. Моите момичета ми играеха в тандем! Картър обаче ни най-малко не бе впечатлен от кутията на желанията. Усмивката му беше кисела, макар в момента да гукаше. Имах чувството, че поне той е на моя страна.

Целунахме децата за довиждане, казахме им, че ги обичаме повече от всичко на света и тръгнахме за аерогарата. Само след десет дни пак щяхме да видим усмихнатите им личица.

Проблемите ни започнаха още с кацането ни в Рим.

Осмината — Графинята и аз, Роб и Шели, Бони и Рос Портной (мои приятели от детинство) и Офелия и Дейв Серадини (приятели от детинство на Графинята) — чакахме за багажа си на аерогара „Леонардо да Винчи“, когато Графинята неочаквано каза:

— Не може да бъде! Джордж забравил да чекира куфарите ми на летище „Кенеди“. Сега нямам нито една дрешка! — И нацупи устни.

— Спокойно, сладур — рекох с усмивка. — Сега ще сме като оная двойка от рекламата на „Американ Експрес“, на които им се загубват куфарите, само дето ще похарчим поне десет пъти повече пари от тях и ще се кефим поне десетократно повече докато пазаруваме!

Офелия и Дейв дойдоха да утешават тъжната Графиня. Офелия беше черноока испанска красавица — грозно пате, от което бе излязъл прекрасен лебед. Хубавото в цялата работа бе, че покрай ужасната й младежка грозота е била принудена да се развие като разкошна личност.

Дейв имаше най-обикновена външност, пушеше цигара от цигара и пиеше по осем хиляди чаши кафе на ден. Беше мълчаливец, но можеше да се разчита на него да се смее на неприличните шеги, които аз и Роб пускахме. Дейв и Офелия предпочитаха сивото ежедневие; за разлика от мен и Роб, не си падаха по екшъните.

И Бони и Рос дойдоха да се включат във веселбата. Лицето на Бони бе една маска от валиум и буспирон, взети, за да не й става лошо по време на полета. Докато растеше, Бони беше онази добре развита блондинка, която всички момчета в квартала (включително и моя милост) си мечтаехме да изчукаме. Но Бони не прояви никакъв интерес към мен. Падаше си по лоши (че и възрастни) момчета. Едва навършила шестнайсет, спеше с един контрабандист на хашиш на трийсет и две с излежана присъда зад гърба си. Десет години по-късно, когато бе на двайсет и шест, се омъжи за току-що излезлия от пандиза за търговия с кокаин Рос. С тази подробност, че Рос всъщност не беше дилър, а глупак, опитал се да помогне на свой приятел. Но и така имаше необходимата квалификация да чука Бони, която, уви, вече беше позагубила някогашната си красота.

Все пак Рос ставаше за гост на яхтата. Вземаше дрога от време на време, като гмуркач беше на средно ниво, справяше се и с риболова и при нужда бе готов да изпълнява разни поръчки. Беше нисък и смугъл, с къдрава черна коса и тлъст черен мустак. Имаше и остър език, но единствено по отношение на Бони, на която постоянно набиваше в мозъка, че е тъпачка. Но Рос най-вече се изживяваше като мъжкар, като човек, който не се плаши от природните условия.

Графинята не преставаше да тъжи, та й казах:

— Стига бе, Над! Ще вземем по някой куалуд и хукваме да пазаруваме! Като едно време! Гълташ и купуваш! Гълташ и купуваш! — Продължих да повтарям тези три думи, сякаш бяха припев от някаква песничка.

— Искам да ти кажа нещо на четири очи — заяви най-сериозно Графинята и ме дръпна настрани от гостите ни.

— Какво има? — попитах невинно, макар ни най-малко да не се чувствах невинен. По време на полета двамата с Роб малко попрекалихме, та търпението на Графинята бе започнало да се поизчерпва.

— Никак не ми харесва количеството дрога, което поемаш. Нали гърбът ти мина, защо продължаваш? — Поклати глава да изрази разочарованието си от мен. — Досега ти давах известна свобода заради гърба ти, но сега… просто не знам. Никак не ми харесва, сладур.

Доста мило ми го каза — кротко и, общо взето, логично. За което според мен заслужаваше да я излъжа като хората:

— Щом се върнем от това пътуване, Над, моментално спирам. Заклевам се пред Бога — край! — И вдигнах ръка като скаут, който полага клетва.

Настъпиха няколко секунди неловко мълчание.

— Добре — рече скептично тя. — Но държа да спазиш обещанието си.

— Много се радвам, понеже точно това искам и аз. Хайде да вървим на пазар!

Бръкнах в джоба си и извадих три куалуда. Счупих един от хаповете на две и предложих половината на Графинята.

— Вземи — рекох. — Половин за теб, два и половина за мен.

Графинята пое мизерната си доза и тръгна към чешмичката.

Последвах я смирено, макар че пътьом бръкнах отново в джоба и извадих още два куалуда. Като ще е гарга, да е рошава.

Само след три часа седяхме на задната седалка на една лимузина, която се спускаше по стръмния хълм към пристанището на Чивитавекия. Графинята се бе обзавела с чисто нов гардероб, а аз едва държах очите си отворени вследствие на поетите по-рано куалуди. Изпитвах канска нужда да се движа, а след това да поспя. Бях в онази рядка фаза на изтрещяването с куалуди, наречена фазата на движението, при която не можеш да търпиш да се застоиш на едно място дори за секунда. Все едно някой ти е пъхнал мравки в гащите.

Пръв Дейв Серадини забеляза времето.

— Защо вътре в пристанището има зайчета? — Посочи през стъклото и всички вдигнахме глави да погледнем.

И наистина, сивите води изглеждаха изключително бурни. Тук-таме даже се виждаха водовъртежи.

— Ние с Дейв не обичаме бурно море — каза Офелия. — И двамата страдаме от морска болест.

— И аз — включи се Бони. — Не може ли да изчакаме морето да поутихне?

Рос отговори от мое име:

— Голяма идиотка си, Бони. Яхтата е дълга цели петдесет и два метра; за нея слабите вълнения изобщо не са проблем. Плюс това морската болест е въпрос на умствена нагласа, нищо повече.

Трябваше да уталожа страховете им.

— На борда имаме лепенки против морска болест — заявих самоуверено, — така че, ако ти става лошо, още с качването ще ти лепнем една.

Но когато слязохме от хълма, установихме колко сме сгрешили. Нямаше зайчета; бяха си истински вълни… Боже мили! Никога не бях виждал подобно нещо! Вълните бяха над един метър дори след вълнолома и се засичаха една друга, движейки се в най-различни посоки. Сякаш вятърът духаше едновременно от всички четири страни.

Лимузината направи десен завой и спря. Ето я „Надин“, издигнала се царствено над всички останали яхти. Божичко, как го мразех това корито! За какъв шибан дявол изобщо я купих? Обърнах се към гостите си и ги запитах:

— Ама нали е красавица, а?

Всички кимнаха. После Офелия рече:

— Защо и в пристанището има вълни?

— Не се тревожи, Офелия — каза Графинята. — Ако има силна буря, ще я изчакаме да отмине.

Ха, надявай се, рекох си! Движение… Движение… Трябва ми да се движа…

Лимузината спря на края на пристана, където ни чакаше капитан Марк заедно с първия помощник Джон. И двамата бяха в униформата на „Надин“ — бяло поло, сини шорти и сиви яхтсменски мокасини. Към всяка част от облеклото бе пришита емблемата на „Надин“, създадена от Дейв Серадини срещу скромната сума от осем хиляди долара.

Графинята грабна капитан Марк в обятията си.

— Защо е толкова бурно пристанището? — попита го.

— Изскочи неочаквана буря — отвърна капитанът. — Вълните са два до три метра. Ще трябва — трябва ли каза? — да изчакаме да поутихне, преди да тръгнем за Сардиния.

— Еби й майката! — избухнах. — Трябва мигновено да тръгваме, Марк.

Графинята моментално ме обля със студен душ:

— Никъде няма да вървим, докато капитан Марк не реши, че е безопасно.

Усмихнах се на наплашената Графиня и отсякох:

— Я по-добре се качи и отрежи етикетите от новите си тоалети. Вече сме на вода, сладур, а аз съм бог, когато съм на вода!

Графинята забели очи:

— Ти си един шибан идиот, който си няма и хабер от морски работи. — След което се извърна към групата: — Хайде, момичета, богът на моретата каза думата си.

При което всички жени ми се изсмяха, после поеха в индианска нишка по трапа и се качиха на яхтата по петите на скъпата си предводителка — Графинята от Бей Ридж.

— Не мога да остана в това пристанище, Марк. Прекалено много куалуди взех и сега ми е кофти. Колко е разстоянието до Сардиния?

— Около сто мили, но ако тръгнем сега, един господ знае колко време ще ни трябва. Ще се наложи да се движим бавно. Вълнението е около три метра, а бурите в тази част на Средиземноморието са непредсказуеми. Ще трябва да затворим всички люкове и да застопорим всичко в каюткомпанията. — Сви квадратните си рамене. — Дори и тогава вероятно ще понесем някакви вътрешни щети — счупени чинии, вази, някоя и друга чаша. Ще се доберем някак си, но категорично ти препоръчвам да изчакаме.

Погледнах към Роб, който сви устни и ми кимна еднократно, сиреч: „Да вървим!“

— Тръгваме, Марк! — рекох и вдигнах юмрук във въздуха. — Ще стане страхотно приключение, достойно да го описват по книгите!

Капитан Марк се усмихна и заклати правоъгълната си глава. А ние се качихме на борда да се подготвим за отплаване.

Петнайсет минути по-късно лежах на един изключително удобен матрак върху открития мостик, а една тъмнокоса стюардеса на име Мишел ми сервираше „Блъди Мери“. И тя бе в униформата на „Надин“.

— Заповядайте, господин Белфърт! — усмихна ми се Мишел. — Друго ще желаете ли?

— Да, Мишел. Страдам от едно рядко заболяване, което ми налага на всеки петнайсет минути да пия по едно „Блъди Мери“. Това е по лекарско предписание, Мишел, така че нагласи си таймера, иначе, току-виж се наложило да ме хоспитализират.

— На вашите услуги, господин Белфърт — изхихика тя и си тръгна.

— Мишел! — изревах, та да ме чуе над шума на вятъра и глухия рев на двата дизела.

Мишел се извърна, а аз й казах:

— В случай, че заспя, не ме буди. Просто носи чашите през петнайсет минути и ги нареждай до мен. Ще ги изпия, като се събудя, окей?

Вдигна ми палец, че ме е разбрала и заслиза по стръмната стълба, водеща към долната палуба, където бе паркиран хеликоптерът.

Погледнах часовника си: един следобед римско време. В този миг в стомаха ми се разтваряха четири куалуда. След петнайсет минути щях да усетя изтръпването, а след още петнайсет минути щях да съм заспал. Това се казва почивка, рекох си, докато гаврътнах „Блъди Мери“-то. После поех няколкократно въздух и притворих очи. Това се казва почивка!

Събудиха ме капки дъжд по лицето, макар небето да бе синьо. Това ме обърка. Извих глава надясно: осем „Блъди Мери“-та, строени в редичка, пълни догоре. Затворих очи и поех дълбоко въздух. Виеше зловещ вятър. После усетих още капки. Майка му стара! Отворих очи. Пак ли ме полива с вода Графинята? Тя обаче никаква не се виждаше. Бях сам на мостика.

Изведнъж усетих как яхтата внезапно се наклони под ъгъл четирийсет и пет градуса, после долетя някакъв страхотен трясък. Само след миг отстрани над яхтата се издигна дебела стена от сива вода, изви се над мостика и ме заля от главата до петите.

Боже мили, това пък какво беше? Мостикът бе поне на десет метра над ватерлинията, — еба-а-си ужаса! — яхтата пак се килна. Отметна ме настрани, а „Блъди Мери“-тата се стовариха отгоре ми.

Седнах и погледнах над борда — еба-а-си ужаса! Вълните бяха най-малко седемметрови и по-широки от жилищна сграда. В един миг изгубих равновесие и от матрака се приземих върху тиковата палуба, а чашите от „Блъди Мери“-тата ме последваха и се разбиха на хиляди парченца.

Успях да допълзя до борда, сграбчих хромираното перило и се вдигнах на крака. Погледнах зад кърмата и — да му еба майката! „Чандлър“! — Влачехме на буксир с две дебели въжета „Щандлър“ — тринайсетметровата лодка за гмуркания, която сега изчезваше и се появяваше отново сред вълните.

Пак се спуснах на четири крака и залазих по посока на стълбата. Имах чувството, че яхтата ще се строши. Докато сляза по стълбата до главната палуба, бях станал вир-вода и се бях охлузил навсякъде. Залитнах през вратата на каюткомпанията. Цялата група се беше сгушила в плътен кръг на пода върху леопардовия мокет. Държаха се за ръце и всички бяха със спасителни жилетки. В мига, в който ме видя, Графинята се откъсна от групата и залази към мен. Но изведнъж яхтата се наклони рязко наляво.

— Пази се! — изревах, докато Графинята се търкаляше по мокета, преди да се блъсне в стената. Само миг след това една антична китайска ваза прелетя през помещението, тресна се в прозореца над главата й и се разби на хиляди парченца.

После яхтата се изправи. Отпуснах се на четири крака и бързо излазих до нея:

— Добре ли си, бебче?

А тя ми скръцна със зъби:

— Шибан морски цар! Само да даде Господ са слезем от тая шибана яхта живи, ще те убия! Ще се издавим! Какво става? Защо са толкова големи вълните? — И облещи огромните си сини очи насреща ми.

— Не знам — заоправдавах се. — Бях заспал.

Графинята не можеше да повярва на ушите си:

— Заспал ли? Как можеш да спиш в тая шибана буря? Ще потънем! Офелия и Дейв направо ще умрат от морска болест. А също така и Рос и Бони… и Шели!

В този момент до нас долази Роб, ухилен до уши:

— Ама тая буря мамата си е ебала! Винаги съм си мечтал да умра на море.

Мрачната Графиня:

— Млъкни, Роб! И ти си виновен не по-малко от мъжа ми за това шибано положение. И двамата сте пълни идиоти.

— Къде са куалудите? — избъбри Роб. — Отказвам да умирам трезвен.

Кимнах в знак на съгласие.

— Имам няколко в джоба си… Вземи — бръкнах и извадих шепа хапчета, от които му дадох четири.

— Дай ми и на мен едно! — озъби се Графинята. — Имам нужда да се отпусна.

Усмихнах й се. Графинята беше все пак жена на място!

— Заповядай, сладур. — И й подадох един куалуд.

Вдигнах глава и видях към нас да лази Рос, мъжкарят, който не се плаши от природата. Имаше паникьосан вид.

— Исусе мили! — избъбри. — Трябва да сляза от тая яхта. Имам дъщеря. Не… не мога… да спра да повръщам! Пуснете ме да сляза.

— Да вървим да видим какво става на мостика — каза ми Роб.

Изгледах Графинята.

— Чакай тук, сладур. Веднага се връщам.

— Майната ти. И аз идвам с вас.

— Окей, тръгваме — кимнах.

— Аз оставам тук долу — каза покорителят на природата и залази обратно към групата с подвита опашка. С Роб се спогледахме и се разсмяхме. После тримата с Графинята залазихме към мостика. Пътят ни мина покрай добре заредения бар. Роб закова на място и рече:

— Дай да му дръпнем по някоя и друга глътка текила.

Погледнах Графинята. Тя кимна, че е съгласна.

— Вземи една бутилка — рекох на Роб.

Той се върна след трийсет секунди с шише текила. Отвинти капачката и го подаде на Графинята, която отпра една яка глътка. Ама че жена! — възхитих й се. После и двамата с Роб опънахме яко.

Роб зави капачката и запокити бутилката в стената. Разби се на десетки парченца. А той се ухили:

— Откога си мечтая да направя такова нещо.

Спогледахме се с Графинята.

От главната палуба до мостика се стигаше по една къса стълба. Докато се качвахме, ни връхлетяха двама от моряците — и двамата на име Бил — и буквално ни прескочиха.

— Какво става? — извиках.

— Трамплинът за скокове се откъсна — изкрещя единият Бил. — Каюткомпанията ще се наводни, ако не затворим задните люкове. — И продължиха да тичат.

На мостика жужеше като в кошер. Самото помещение бе тясно — два метра и половина на четири — и с нисък таван. Капитан Марк държеше с две ръце античния дървен рул. През няколко секунди снемаше от руля дясната си ръка и работеше с ръчките на двата дросела, та носът на яхтата да е насочен срещу прииждащите вълни. До него стоеше първият му помощник Джон, заловил се с лявата си ръка за един метален прът да не падне. С дясната притискаше към очите си бинокъл. На дървената пейка седяха три стюардеси с вкопчени една в друга ръце и пълни със сълзи очи. През силното пращене на радиосмущенията се чуваше и нечий глас: Внимание! Буря! Внимание! Буря!

— Какво е това шибано време? — попитах капитан Марк.

А той мрачно поклати глава.

— Мамата си трака! И по-лошо ще стане. Вълните са седемметрови и продължават да нарастват.

— Но небето е все още синьо — рекох невинно. — Не разбирам защо.

— През оная ми работа ми е какъв е цветът на небето — озъби се Графинята. — Няма ли начин да се върнем назад, Марк?

— Изключено — отвърна й той. — Тръгнем ли да завиваме, вълните ще ни ударят странично и ще ни обърнат.

— Ще можеш ли да ни задържиш на повърхността, или да обявим „Мейдей“69?

— Ще се оправим — отвърна той, — но тепърва ще става грозно. И синьото небе ще изчезне. Навлизаме право в центъра на буря от осем бала.

Двайсет минути по-късно започнах да усещам ефекта от куалудите.

— Нямаш ли малко кока? — прошепнах на Роб и погледнах Графинята, за да разбера дали не ми е конфискувала моята.

Явно беше успяла. Поклати глава и каза:

— Вие двамата сте пълни откачалки, кълна се.

Но лайното наистина попадна във вентилатора едва два часа по-късно, когато вълните започнаха да надминават десет метра. С гласа на обречените капитан Марк обяви:

— Мама му стара, само не ми казвайте… — и само миг по-късно изкрещя: — Неочаквана вълна! Дръжте се!

Неочаквана вълна ли? Това пък какво ще да е? Научих само секунда по-късно, когато погледнах навън, а всички на мостика изкрещяха:

— Мама му стара! Неочаквана вълна!

Беше поне двайсет метра висока и се приближаваше с висока скорост.

— Дръжте се! — изрева капитан Марк. Грабнах Графинята през кръста с дясната си ръка и я притиснах до себе си. Дори и в такъв миг ухаеше страхотно.

Изведнъж яхтата зае някакво невероятно, почти вертикално положение с носа надолу. Капитан Марк даде пълна газ с дроселите, яхтата дръпна напред и започнахме да се катерим по лицето на неочакваната вълна. В един миг заковахме на място, след което вълната започна да се пречупва над мостика, докато накрая се стовари отгоре ни с мощта на няколко хиляди тона динамит… ТРЯ-Я-ЯС!

Всичко стана черно.

Стори ми се, че останахме цяла вечност под водата, но бавно, болезнено пак изскочихме на повърхността, макар и наклонени под шейсет градуса надясно.

— Всички ли сте окей? — попита капитан Марк.

Погледнах Графинята. Тя кимна.

— Добре сме — рекох. — А ти, Роб?

— Никога не съм бил по-добре — измърмори той, — обаче ми се пикае като на шибан състезателен кон. Слизам долу да видя останалите как са.

Докато Роб слизаше по стълбата, единият от Биловете изхвърча нагоре и се разкрещя:

— Отнесе предния люк! Потъваме откъм носа!

— Е, това вече е гадно — каза Графинята и поклати отчаяно глава. — Ебаси и лайняната ваканция.

Капитан Марк грабна микрофона на радиото и натисна бутона.

— Мейдей — обяви разтревожено. — Тук е капитан Марк Елиът на яхтата „Надин“. Обявявам „Мейдей“. Намираме се на петдесет мили от брега на Рим и потъваме откъм носа. Нужна ни е спешна помощ. На борда сме деветнайсет души. — После се приведе и започна да диктува на италианската брегова охрана точните ни координати, изписани в оранжево върху компютърния монитор.

— Отивай да донесеш от каютата ни кутията на желанията! — заповяда ми Графинята.

Изгледах я така, сякаш беше откачила:

— Ама ти…

— Отивай за кутията! — сряза ме тя. — И престани да се ебаваш!

— Добре, отивам — поех дълбоко въздух, след което погледнах към капитан Марк: — Обаче направо умирам от глад. Кажи на готвача да ми спретне един сандвич, ако обичаш.

Капитан Марк се разсмя:

— Ама ти наистина си едно чалнато копеле, ще знаеш! — И поклати квадратната си глава. — Ще кажа на готвача да ни направи по някой и друг сандвич. Чака ни тежка нощ.

— Цар си — рекох му и поех към стълбата. — Ще може ли и малко пресни плодове да добави? — И хукнах надолу.

Заварих гостите ми в каюткомпанията, паникьосани до възбог и привързани един за друг с дебело корабно въже. Но ни най-малко не се тревожех. Знаех, че италианската брегова охрана скоро ще дойде да ни спаси; само след няколко часа ще сме живи и здрави и в безопасност, а това корито нямаше повече да тегне около врата ми. Само ги попитах:

— Кефите ли се на ваканцията, момчета и момичета?

Никой не се засмя.

— Ще дойдат ли да ни спасят? — попита Офелия.

Кимнах й:

— Капитан Марк току-що обяви „Мейдей“. Всичко ще е наред. Но трябва да сляза долу. Веднага се връщам.

Запътих се към стълбата, но нова огромна вълна ме повали и се треснах в стената. Успях да се изправя на четири крака и залазих пак по посока на стълбата.

В този миг покрай мен прехвърча един от Биловете и изкрещя:

— „Чандлър“ се откъсна! Въжетата не издържаха! — и продължи да тича.

Добрах се до долния край на стълбата и се вкопчих в парапета. Успях да се изправя и да се довлека до каютата през водата, която заливаше глезените ми. А там, върху леглото, се кипреше шибаната кутия на желанията. Грабнах я, додрапах обратно до мостика и я подадох на Графинята. Тя затвори очи и започна да друса камъчетата.

— Що не опитам да се вдигна с хеликоптера? — предложих на капитан Марк. — Мога да прекарам по четирима души на един курс.

— Хич и не го мисли — рече той. — При такова вълнение ще е истинско чудо само да успееш да се вдигнеш, без да се разбиеш. А дори да се вдигнеш, изключено е да кацнеш повторно.

Три часа по-късно двигателите все още работеха, но изобщо не напредвахме. Заобиколени бяхме от четири огромни контейнеровоза, отзовали се на призива ни за помощ, които правеха всичко възможно да ни предпазват от прииждащите вълни. Почти се беше стъмнило, а ние все още очаквахме да ни спасят. Носът сочеше надолу под остър ъгъл. По стъклата плющеше дъжд като из ведро, а скоростта на вятъра беше към сто километра в час, че и повече. Но поне вече не залитахме. Бяхме стъпили на морските си крака.

Капитан Марк прекара цяла вечност на радиото да разговаря с бреговата охрана. Накрая ми каза:

— Окей, над нас има хеликоптер, от който ще спуснат кош, така че докарай всички на открития мостик. Първи ще се качат жените-гостенки, после жените от екипажа, а след тях — мъжете-гости. Последни ще са мъжете от екипажа, а аз — след тях. И кажи на всички да не носят никакъв багаж — само онова, което се побира по джобовете им.

Погледнах Графинята и й се усмихнах:

— Айде, отидоха ти новите дрешки!

А тя сви рамене и рече весело:

— Че колко му е да си купя други? — после ме грабна за ръка и ме поведе надолу.

След като съобщих на всички програмата, дръпнах Роб настрани и го попитах:

— Взе ли куалудите?

— Не — отвърна мрачно той. — Във вашата каюта са. А там вече всичко е под водата — поне един метър, а вече може да е и повече.

Поех дълбоко въздух и бавно го изпуснах:

— Виж какво, Роб: долу имам четвърт милион в кеш и хич не ми пука. Но не можем да оставим шибаните куалуди. Те са двеста на брой и ще е светотатство да ги зарежем.

— Прав си — съгласи се Роб. — Отивам да ги взема. Върна се само след двайсет секунди. — Удари ме ток — измрънка. — Някъде там долу изглежда има късо съединение; какво да направя?

Не му отговорих. Само го погледнах право в окото и ударих веднъж с юмрук във въздуха, сиреч: „Не се плаши, войнико!“

Рич кимна и каза:

— Ако се електрокутирам, моля те, дай на Шели седем хиляди долара за пластична операция на гърдите. Врънка ме за това от деня, в който се запознахме!

— Смятай, че въпросът ти е решен — рекох праведно.

Само след три минути Роб се върна с куалудите.

— Ей, Богу, адски боли! Имам чувството, че по краката си имам изгаряния трета степен! — Но после се усмихна и добави: — Но пък кой друг можеше да го свърши, освен мен?

— Никой друг, Лорусо — засмях се съзаклятнически. — Цар си!

Пет минути по-късно бяхме на хеликоптерната палуба и наблюдавах с ужас в очите как кошът се люлее в диапазон от трийсет метра във всяка посока. Стояхме и гледахме цели трийсет минути, надеждата постепенно отмираше, а накрая и слънцето се спусна под хоризонта.

В този момент пристигна Джон с паникьосан вид:

— Слизайте всички долу — нареди. — Хеликоптерът се връща да презареди. Ще трябва да напуснем кораба; всеки момент ще потъне.

Изгледах го невярващо.

— Заповед на капитана — допълни Джон. — Спасителната лодка е надута при кърмата — там, където беше трамплинът за скокове. Да вървим — махна ни с ръка.

Гумена лодка ли? — рекох си. При петнайсетметрови вълни? Абе, що не си гледате работата! Та това си е жива лудост. Но щом капитанът заповядваше така, и аз, и всички останали бяхме длъжни да изпълним заповедта му. Отправихме се към кърмата, където двамата Биловци държаха двата края на оранжева гумена лодка. В момента, в който я пуснаха на вода, морето я отнесе.

— Точка по въпроса — рекох с иронична усмивка. — Явно от идеята за гумената лодка нищо няма да излезе. Обърнах се и протегнах ръка на Графинята. — Ела да си поприказваме с капитан Марк.

Обясних на капитан Марк какво е станало с лодката.

— Майка му стара! — избухна той. — Казах им на тия младоци да не я пускат, преди да са я привързали! — Пое дълбоко въздух и си възвърна самообладанието. — Окей — рече. — Слушайте сега двамата какво ще ви кажа: останахме само с един двигател. Повреди ли се и той, губя управлението и някоя вълна ще ни обърне странично. Искам вие двамата да стоите тук горе. Щом яхтата се обърне, скачате през борда и гледате да се отдалечите колкото се може повече с плуване. Докато яхтата потъва, ще се образува силно течение надолу и има опасност да повлече и вас. Така че ритайте непрестанно по посока на повърхността. Водата е достатъчно топла, за да устискате, докато ви спасят. На около петдесет мили от нас се намира италиански разрушител, който идва насам. Ще се опитат да ни спасят пак с хеликоптер, но на силите им със специално предназначение. Вълнението е прекалено силно за бреговата охрана.

Кимнах и казах на капитан Марк:

— Чакай да сляза долу да съобщя на останалите.

— Не — заповяда той, — вие двамата ще стоите тук. Всеки момент можем да потънем и не искам да се разделяте. — После се обърна към Джон: — Слез долу и обясни всичко на гостите.

Два часа по-късно яхтата едва се държеше над водата, когато от радиото се чу пращене. Отгоре ни беше застанал нов хеликоптер, на италианските спецчасти.

— Добре — каза капитан Марк с луда усмивка, — вижте какво става сега: ще спуснат с лебедка един от командосите, но за да има къде да кацне, ще трябва да изхвърлим нашия хеликоптер през борда.

— Ти ташак ли си правиш с мен? — рекох ухилен.

— Боже мили! — възкликна Графинята и запуши уста с ръката си.

— Не — каза капитан Марк, — не си правя ташак. Но чакай да взема видеокамерата; такъв момент трябва да се увековечи.

Джон остана на руля, а ние с капитан Марк тръгнахме към хеликоптерната палуба с двамата Биловци и с Роб. Когато стигнахме, капитан Марк подаде камерата на единия Бил и сръчно освободи букаите на хеликоптера. После ме придърпа пред хеликоптера и ме прегърна през рамото.

— Окей — рече ухилен, — кажи няколко думи на публиката в студиото.

Погледнах в обектива и казах:

— Здравейте! Сега ще бутнем хеликоптера ни в Средиземно море. Великолепен момент, какво ще кажете?

А капитан Марк добави:

— Точно така! За пръв път в историята на мореплаването с яхти! И всичко това дължим не на кой да е, а на собственика на яхтата „Надин“!

— Точно така — добавих — и ако случайно загинем до един, искам на всички да е известно, че идеята за това злополучно пътешествие беше изцяло моя. Аз насилих капитан Марк да го предприемем, така че той заслужава да бъде погребан с всички почести!

С това предаването ни завърши. Капитан Марк каза:

— Окей, изчакайте да ни удари вълна и яхтата да започне да се накланя надясно; тогава раз-два-три — и бутаме. — И наистина, щом яхтата се наклони надясно, бутнахме дружно и хеликоптерът изхвърча от палубата. Изтичахме до борда и го гледахме как потъна за по-малко от десет секунди.

Две минути по-късно седемнайсет от нас бяхме на хеликоптерната палуба и чакахме да ни спасят. Капитан Марк и Джон останаха на мостика и се мъчеха да държат яхтата над водата. На трийсет метра над нас един двувитлов хеликоптер „Чинук“ стоеше неподвижно. Беше с маскировъчно оцветяване и изглеждаше направо огромен. Дори и от трийсет метра двата му ротора проглушаваха ушите ни.

Изведнъж от хеликоптера скочи един командос и започна да се спуска по дебел метален кабел. Беше в пълната бойна униформа на спецчастите — черен неопренов костюм с плътна качулка, с раница през рамо и нещо като харпун, провиснал от единия му крак. Люлееше се насам-натам, описвайки огромна арка, на по трийсет метра във всяка посока. Когато стигна на десет метра над яхтата, грабна харпуна, прицели се и заби стрелата в яхтата. Само десет секунди след това вече беше стъпил на палубата — ухилен и с вдигнат нагоре палец. Явно адски се кефеше.

Спасиха всички осемнайсет души. Е, настъпи малка бъркотия в подредбата „първо жените и децата“, когато обладаният от паника Рос (бившият смел покорител на природата) изблъска настрани Офелия и двамата Билове, втурна се към командоса и му скочи на врата, обви го с ръце и крака и отказа да го пусне, докато не го вдигнаха от яхтата. Ние с Роб всъщност нямахме нищо против, понеже това ни даде нов материал да спукаме Рос от майтап през целия му останал живот на тоя свят.

Капитан Марк обаче замина заедно със своя кораб. Така че последното, което видяхме, докато хеликоптерът се отдалечаваше от кърмата на яхтата, а тя за последен път се показа над водата, беше квадратното теме на капитан Марк, което подскачаше между вълните.

Най-хубавото на спасяването от италианци се оказа това, че първо те нахранват и те карат да пиеш червено вино; после те карат да танцуваш. Казвам ви, бесняхме като някакви рок звезди на борда на италианския разрушител вкупом със самия италиански флот. Те се оказаха много весели пичове, което на нас с Роб ни послужи за сигнал да се надрусаме до козирките с куалуди. Слава Богу, капитан Марк също го спасиха — бреговата охрана беше успяла да го измъкне от водата.

Последното, което си спомням, е как капитанът на разрушителя и Графинята ме отнесоха до лазарета. Преди да ме завият, капитанът обясни, че италианското правителство си било направило голям пиар удар от спасяването ни и му разрешили да ни откара до която точка на Средиземноморието сме си пожелаели. Лично той ни препоръча хотел „Кала ди Волпе“ в Сардиния, който според него бил най-добрият на света. Кимнах с голяма охота и вдигнах палец в знак на съгласие:

— Каайзъсдиня!

Събудих се едва когато разрушителят навлизаше в сардинското пристанище Порто Черво. Осемнайсетимата стояхме на главната палуба и гледахме невярващо стотиците сардинци, които ни махаха за добре дошли. Десетина телевизионни екипа, всеки със своята видеокамера, чакаха с нетърпение да заснемат идиотите-американци, тръгнали с целия си акъл да плават по време на осембалова буря.

На слизане от разрушителя двамата с Графинята благодарихме на италианските ни спасители и си разменихме телефонните номера. Казахме им, ако някой ден попаднат в Щатите, непременно да ни се обадят. Предложих им и пари — за проявената смелост и героизъм, — но те до един отказаха да ги вземат. Невероятен екипаж — първокласни герои в най-истинския смисъл на думата.

Докато си проправяхме път сред тълпата от сардинци, ми мина през ум, че всички сме останали без дрехи. За Графинята това щеше да е втори рунд. Нямах обаче нищо против: предстоеше ми да получа един доста як чек от лондонската фирма „Лойдс“, към която бях застраховал яхтата и хеликоптера. След като се настанихме в хотела, поведох на пазар всички до един — и гостите, и екипажа на яхтата. Намерихме обаче единствено курортно облекло — опияняващи разцветки на розово, пурпурно, жълто, червено, златно и сребърно. Предстояха ни десет дни в Сардиния, през които щяхме да мязаме на пауни.

След десет дни бяхме привършили куалудите, така че беше време да си вървим у дома. И точно тогава ми хрумна страхотната идея да опаковаме дрехите си и да ги изпратим обратно в Щатите, та да не се разправяме после с митници. Графинята се съгласи.

На следващата сутрин, малко преди шест, слязох във фоайето да уредя сметката: седемстотин хиляди долара. Е, не беше чак толкова лошо, колкото изгледаше, понеже в нея бе включена и една златна гривна за триста хиляди, обсипана с рубини и изумруди, която купих на Графинята някъде към петия ден, за компенсация за това, че бях заспал право в шоколадовото суфле. Това бе най-малкият жест, който можех да направя за моята главна помощничка в дрогата.

На летището чакахме два часа да дойде частният ми самолет. В един момент обаче някакъв дребен на ръст служител на частния терминал дойде и обяви на силно завален английски:

— Господин Белфорте, ваш самолет разбил. Чайка попаднала в двигател и самолет паднал във Франция. Няма да вземе вас.

Не можах и дума да обеля. Нима и на други хора им се случват подобни нещастия? Не бях сигурен. Когато съобщих новината на Графинята, тя също остана безмълвна — само поклати глава и се отдалечи.

Опитах се да се обадя на Джанет да уреди нов самолет, но телефоните бяха безобразни. Реших, че най-разумно ще е да отлетим до Англия, където поне щяхме да разбираме шибания им език. Стигнехме ли до Лондон, всичко щеше да се оправи, мислех си — до момента, в който седях на задната седалка на едно черно лондонско такси, когато забелязах нещо необичайно: улиците бяха лудо претъпкани. И колкото повече приближавахме Хайд Парк, толкова лудницата нарастваше.

— За какво са тия тълпи? — попитах изглеждащия измъчен британски таксиметров шофьор. — Десетки пъти съм бил в Лондон, но такова чудо не съм виждал.

— Тоя уикенд празнуваме годишнината на Уудсток, началство — отвърна той. — В Хайд Парк има над половин милион души. Ерик Клептън ще свири, „Дъ Ху“, Аланис Морисет и още някои. Страхотен купон се очертава, началство. Надявам се да сте си запазили хотел, щото надали е останала и една свободна стая в цял Лондон.

Хм-м-м… три неща вече ме учудваха: първо, защо шибаният шофьор ме наричаше „началство“; второ, за какво ми беше да идвам в Лондон точно през първия уикенд от Втората световна война насам, в който хотелските стаи са се свършили; и трето, май пак трябваше да купуваме дрехи за всички — на Графинята щеше да й е за трети път за по-малко от две седмици.

— Не мога да повярвам, че отново ще пазаруваме дрехи рече ми Роб. — Пак ли ти черпиш?

— Ходи се чукай, Роб — отвърнах с усмивка.

Във фоайето на хотел „Дорчестър“ портиерът каза:

— Безкрайно съжалявам, господин Белфърт, но сме пълни за целия уикенд. Честно казано, съмнявам се, че и в цял Лондон ще намерите стая. Но заповядайте в бара ни с цялата си компания. Сега е време за чай, та за мен ще е голямо удоволствие да почерпя вас и гостите ви с чай и хапки.

Наместих прешлените на врата си, за да запазя самообладание.

— Би ли звъннал по останалите хотели да видиш дали нямат места?

— Разбира се, с най-голямо удоволствие — отвърна той.

Три часа по-късно продължавахме да седим в бара, да пием чай и да дъвчем курабийки, когато портиерът влезе широко усмихнат и обяви:

— Във „Фоур Сийзънс“ имат анулирана резервация и по някаква случайност се е освободил точно Президентският апартамент, който знам, че напълно отговаря на предпочитанията ви. Цената е осем…

— Вземам го! — пресякох го.

— Прекрасно — рече той. — Отвън ви чака един ролс-ройс. Доколкото знам, към хотела има много хубав спа комплекс; предполагам, че един масаж ще ви дойде много добре след всичко, което сте преживели.

Кимнах в знак на съгласие и само след два часа се озовах легнал по гръб на маса за масаж в президентския апартамент на хотел „Фоур Сийзънс“. Балконът му гледаше към Хайд Парк, където концертът вече бе почнал.

Гостите ми се шляеха по лондонските улици в търсене на нови дрехи; Джанет се бе захванала да ни уреди билети за конкорда, а сластната Графиня конкурираше Ерик Клептън изпод душа.

Обожавах я тази моя сластна Графиня. За пореден път се беше доказала пред мен, този път при извънредно тежки обстоятелства. Боец беше тя — остана рамо до рамо с мен пред лицето на смъртта, като през цялото време усмивката не слизаше от разкошното й лице.

И именно по тази причина в момента ми бе адски трудно да го държа надървен, докато високата метър и осемдесет етиопка ми правеше чекия. Съзнавах, естествено, колко е лошо една масажистка да ти го опъва, докато жена ти пее под душа само на шест-седем метра от теб. И все пак… нима има някаква разлика между това сам да си биеш чекията, или някоя друга да ти я прави?

Хм-м-м-м… съсредоточих се върху утешителната мисъл, докато мацката не ме оправи, а на следващия ден си бях у дома в Олд Бруквил, готов да продължа с Животът на богатите и дисфункционалните.

Глава 35.Буря пред буря

Април 1997

Колкото и невъзможно да ви се струва, през деветте месеца, последвали потъването на яхтата ми, животът ми бе пропаднал на още по-ниско ниво на лудостта. Открих един хитър — и общо взето логичен — начин да докарам саморазрушителното си поведение до нови екстремни стойности, а именно, като смених предпочитанията си от куалудите към кокаина. Точно така, казвах си, време е за промяна, а най-важният ми довод бе, че ми беше писнало да ми текат лигите пред хората и да заспивам на най-неподходящи места.

Така че вече не започвах деня си с четири куалуда и висока чаша айскафе, а се събуждах с грам боливийска кока, като най-старателно го разделях на две равни части — по половин грам на ноздра, — за да не лишавам нито едно от мозъчните си полукълба от мигновения прилив на удоволствие. Направо си беше истинска „закуска за шампиони“70. След което довършвах закуската си с три милиграма ксанакс за потискане на неминуемата параноя, която щеше да последва. А после, макар вече изобщо да нямах болки, поемах четирийсет и пет милиграма морфин по простата причина, че кокаинът и морфинът бяха създадени един за друг. Пък и след като куп доктори продължаваха да ми предписват морфин, можеше ли в цялата работа да има нещо лошо?

Както и да е, първата си доза куалуди — четири, ако трябва да съм точен — поемах едва час преди да седна да обядвам, последвани от още един грам кока, за да предотврати неизбежното чувство на необуздаема умора, което щеше да последва. И сега, естествено, успявах да поема ежедневната си доза от двайсет куалуда, но поне го правех по по-здравословен, по-полезен начин — като противовес на коката.

Тази стратегия, плод на собственото ми вдъхновение, известно време действаше без грешка. Но, както винаги става в живота, не мина и без неприятности. Основната неприятност в конкретния случай бе фактът, че спях само по три часа седмично, та към средата на април произтичащата от кокаина параноя бе станала толкова силна, че на няколко пъти гърмях по млекаря с пушка-помпа.

Ако имам късмет, мислех си, млекарят ще обясни на цял свят, че с Вълка от Уолстрийт шега не бива, че е въоръжен и готов — напълно готов — да отблъсне всеки глупак, осмелил се да навлезе в имота му, нищо, че гардовете му спят в работно време.

Между другото, четири месеца по-рано, през декември, „Стратън“ най-после пусна кепенците. И колкото и да е смешно, това не стана заради действията на отделните щати, а заради смотаняците от НАСД. Бяха отнели членството на „Стратън“ заради манипулиране на цените на акции и нарушаване на добрата практика при продажбата им. На практика „Стратън“ се оказа остракирана, а от правна гледна точка това си беше направо смъртен удар. За да продава акции извън щата, в който се намира, една брокерска фирма задължително трябва да е регистрирана към НАСД; при липсата на подобна регистрация нямаше нужда изобщо да си прави труда. Така че, колкото и да не му се искаше, Дани се видя принуден да закрие „Стратън“ и така приключи Стратънската епоха. Фирмата просъществува цели осем години. Нямах представа с какво ще я запомнят, но подозирах, че пресата нямаше да я споменава с добро.

„Билтмор“ и „Монро Паркър“ все още действаха с пълна сила и ми плащаха по един милион долара за всяка сделка, въпреки убедеността ми, че собствениците им, с изключение на Алън Липски, ми готвят някакъв комплот. Какъв точно и кога не можех да знам, но това си е напълно в унисон с естеството на комплотите — особено когато заговорниците са най-близките ти приятели.

От друга страна, Стив Мадън наистина се бе впуснал в заговор срещу мен. Отношенията ни се бяха скапали напълно. Според Стив причината била в това, че съм се явил на работа надрусан, при което му казах: „Ходи да се ебеш в гъза, самодоволно копеле! Ако не бях аз, още щеше да продаваш обувки от багажника на колата си!“ Няма значение дали наистина беше така; факт бе, че акциите му в момента се котираха на тринайсет долара, на път да стигнат до двайсет.

Вече имахме осемнайсет фирмени магазина, а имахме и поръчки от универсалните магазини за две години напред. Никак не ми бе трудно да си представя какво мнение има той за мен — човекът, изкупил осемдесет и пет на сто от фирмата му и държал ръка върху котировките на акциите й в продължение на близо четири години. Но сега, след закриването на „Стратън“, вече не контролирах акциите: цената на „Стив Мадън Шуз“ се диктуваше единствено от законите на търсенето и предлагането — качваше се и падаше заедно с благосъстоянието на самата компания, а не защото ги препоръчва някоя конкретна брокерска фирма. Нямаше начин Обущаря да не ми крои нещо. Вярно бе и това, че се бях явил на работа леко понадрусан, което не е редно, но то просто му служеше за повод да ме изхвърли от компанията и да ми прибере опциите върху акциите й. И какво можех да сторя аз, ако ми излезете с тоя номер?

Ами, все пак съществуваше тайното споразумение помежду ни, но то се отнасяше само за първоначалните ми един милион и двеста хиляди акции; опциите ми бяха записани на името на Стив, а за тях нямах нищо в писмен вид. Дали щеше да се опита да ми ги свие? Или направо щеше да ми задигне всичко — и акциите, и опциите? Плешивото копеле сигурно си мислеше, че няма да ми стиска да разкрия тайното ни споразумение, тъй като поради самото си естество то можеше да ми причини ред проблеми, ако излезеше наяве.

Жестоко се мамеше обаче. Шансът му да ме завлече и с акциите, и с опциите, бе по-малък и от нула — дори ако трябваше и двамата да се озовем в панделата.

Ако бях трезвен и трезвомислещ човек, сигурно тези мисли пак щяха да ми минават през главата, но в сегашното ми умствено състояние те направо прогаряха мозъка ми по най-отровен начин. Нямаше значение дали Стив се кани да ме преебе, или не — така или иначе, нямаше да му дам никаква възможност. Та с какво бе по-различен той от шибания Покварен Китаец Виктор Уонг? Ами да, нали и Виктор се опита да се ебава с мен, и накрая какво? — върна се в Чайнатаун.

Течеше вече втората седмица от април, а кракът ми не беше стъпвал в „Стив Мадън Шуз“ от цял месец. Беше петък следобед и се намирах зад махагоновото си бюро в домашния ми кабинет. Графинята беше вече заминала за Хамптън, а децата прекарваха уикенда с майка й. Бях сам с мислите си, готов за война.

Обадих се на Вигвам у дома му и казах:

— Обади се на Мадън и му предай, че в качеството си на агент по доверителната сметка го уведомяваш за намеренията си да ликвидираш незабавно сто хиляди акции. Това възлиза горе-долу на милион и триста хиляди долара. И му кажи, че по силата на споразумението ни той също има право да продаде съответния съотносим брой свои акции, което в неговия случай прави седемнайсет хиляди бройки. Дали ще ги продава, или не зависи единствено от него.

Вигвам Слабия отвърна:

— За да стане по-бързо, ще ми трябва подписът му. Ами ако се запъне?

Поех дълбоко въздух, стремейки се да овладея гнева си:

— Ако ти се опъне, кажи му, че съгласно споразумението за доверителната сметка ще започнеш процес на принудително изпълнение и ще продадеш акциите по частен път. И му кажи, че аз вече съм се съгласил да ги купя. И предупреди тоя плешив педал, че това ще ми даде петнайсетпроцентов дял в компанията, което означава, че ще трябва да подам декларация 13Д до СЕК, и тогава всички на Уолстрийт ще научат как шибаният педал се е опитал да ме преебе. И му кажи на тоя путьо, че ще разтръбя по цял свят за тая работа и че всяка шибана седмица ще купувам още акции от свободния пазар, което значи, че ще продължавам да подавам декларации 13Д с най-новите данни. И му кажи на тоя педал, че няма да спра да купувам, докато не притежавам петдесет и един процента от компанията, след което ще изритам кльощавия му задник направо на улицата. — Пак поех дъх. Сърцето ми напъваше да изскочи. — И му кажи на тоя путьо, че ако мисли, че се майтапя, най-добре е да се скрие в някой шибан бункер, понеже ще пусна ядрена бомба върху самото му съществуване. — Бръкнах в бюрото на чекмеджето и извадих самозапечатващ се найлонов плик с четиристотин грама кокаин.

— Ще направя всичко, което ми казваш — рече Вигвам Слабия. — Но все пак искам да се позамислиш за секунда. Ти си най-умният човек, когото познавам, но в момента ми звучиш малко нерационално. В качеството ми на твой юрисконсулт те съветвам да не обявяваш публично за наличието на споразу…

Прекъснах шибания юрисконсулт насред шибаната му приказка:

— Виж к’во ще ти кажа, Анди. Нямаш си и шибана представа колко, ама хич не ми пука от шибаната СЕК и шибаната НАСД. — Отворих плика, грабнах една карта за игра от бюрото, бръкнах и извадих от плика такова количество кокаин, каквото можеше да причини сърдечен удар на някой син кит, и го изсипах върху бюрото. После се приведох, заврях лицето си и започнах да шмъркам. — Освен това — рекох с лице, потънало в кокаина — не ми пука и от оня путьо Коулмън. Върви ми по задника от четири шибани години, но няма за какво да ме хване. — Тръснах няколко пъти глава да овладея опиянението, което внезапно ме обзе. — И няма шибан начин да ме привлекат под отговорност заради шибаното ни споразумение. За Коулмън то ще е направо унизително. Той е човек на честта и ще иска да ме гепи за нещо реално. Иначе ще е като с Ал Капоне, дето са го хванали за неплащане на данъци. Така че Коулмън да се ебе там, откъдето диша!

— Разбрах — каза Вигвам. — Обаче искам от теб една услуга.

— Каква?

— Привършват ми парите — каза моя юрисконсулт-мошеник и направи пауза, за да схвана по-добре смисъла. — Нали знаеш как ме прееба Дани, като отказа да възприеме стратегията на хлебарките. А аз продължавам да чакам да ми излезе разрешителното за брокерска дейност. Можеш ли междувременно да ми помогнеш?

Невероятно! — рекох си. Личният ми шибан агент по доверителната сметка ме шантажира за мангизи. Дееба и шибаното му тупе! И него трябва да го пречукам!

— Колко ти трябват?

— Не знам — каза неуверено — двеста хиляди, да речем?

— Добре! — рекох троснато. — Ще ти дам четвърт милион, но се обади на шибания Мадън моментално, после ми се обади да ми кажеш какво е казал. — Треснах слушалката, без да му пожелая „дочуване“. После пак се приведох и наврях лице в коката.

Телефонът иззвъня след десет минути.

— Какво рече оня путьо? — попитах.

— Няма да ти хареса — предупреди Вигвам. — Отрича да имате някакво споразумение за доверителна сметка. Казва, че било незаконно и бил сигурен, че няма да посмееш да го разкриеш.

Поех дълбоко въздух да не изтърва нервите си.

— Смята, че го блъфирам, така ли?

— Горе-долу — потвърди Вигвам, — но каза също, че желае да се разберете по мирно, по тихо. Предлага ти по два долара на акция.

Извих главата си в голям кръг, докато пресмятах. При два долара на акция щеше да ме одруса с повече от тринайсет милиона, и то само от акциите; но освен това държеше и един милион мои опции, които можех да упражня при цена седем долара. При сегашната котировка от тринайсет долара това значеше, че мога да спечеля по шест долара на акция. Значи още четири и половина милиона отиваха на кино. Всичко на всичко искаше да ме опъне със седемнайсет и половина милиона долара. Но колкото и да е странно, аз дори не се ядосах. Че не очаквах ли нещо подобно още от самото начало, когато в кабинета ми обяснявах на Дани, че нямам доверие на приятеля му? И нали точно поради това ми недоверие бях накарал Стив да подпише споразумението за доверителната сметка и да ми предаде удостоверението за акциите?

Защо в такъв случай трябваше да се ядосвам? Смотаняците от НАСДАК ме бяха тласнали по този глупав път; нямах друг избор навремето, освен да припиша собствените си акции на Стив, пък и нали бях взел всички предпазни мерки — именно против настъпването на момент като сегашния. Прекарах през ума си цялата история на нашите взаимоотношения и не установих да съм допуснал дори една-единствена грешка. И както не можех да отрека, че бях постъпил кофти, явявайки се надрусан на работа, то нямаше нищо общо със сегашната ситуация. Той от всяко положение щеше да се опита да ме преебе; дрогата просто бе спомогнала нещата да изплуват по-отрано на повърхността.

— Добре — казах спокойно. — Сега трябва да замина за Хамптън, така че ще продължим рано в понеделник сутринта. Изобщо не си прави труда да се обаждаш пак на Стив. Само подготви документите за закупуването на акциите. Настана време за война.

Саутхамптън! Басп-хамптън! Да, новата ми крайбрежна вила се намираше именно там. Настъпил бе моментът да се издигна, а и Уестхамптън изведнъж стана прекалено ежедневен за префинения вкус на Графинята. На всичко отгоре Уестхамптън беше пълен с евреи, а на мен ми беше вече писнало от евреи, макар и аз да бях един от тях. Дона Каран (еврейка от по-висша класа) имаше къща на запад от нашата; Хенри Кравис (и той евреин от по-висша класа) имаше къща на изток от нашата. Та направо без пари, за някакви си пет милиона и половина, сега притежавах една сиво-бяла постмодерна съвременна вила с разгъната площ от близо един декар на славната Медоу Лейн — най-ексклузивният път на цялата планета. Фасадата на вилата гледаше към залива Шиникок, а задната й част — към Атлантика; изгревите и залезите избухваха в една неподдаваща се на описание палитра от оранжеви, червени, жълти и сини цветове. Страхотна гледка — гледка, достойна за Дивия Вълк.

Докато преминавах през главната порта от ковано желязо, изпитах чувство на законна гордост. Ето ме и мен, зад волана на чисто ново кралскосиньо бентли-турбо за триста хиляди долара. А в жабката му, разбира се, имаше толкова кокаин, колкото щеше да стигне на целия град Саутхамптън да танцува ватуси от Деня на падналите във войните чак до Деня на труда.

Бях влизал в тази къща само веднъж, преди малко повече от месец, преди още да я обзаведем. Дойдох с един съдружник по бизнес на име Дейвид Дейвидсън. Не стига тъпото име, с което го бяха кръстили, ами аз в един момент установих, че наблюдавам повече как примигва с дясното си око, отколкото да си мисля за името му. Той наистина имаше тик, но само на единия клепач, което ми действаше още по-разсейващо. Както и да е, Мономигача имаше своя собствена брокерска фирма, „Д. Л. Кромуел“, където работеха неколцина бивши стратънци; имахме съвместен бизнес, но не правехме нищо друго, освен купища пари. Но най-готината черта на Мономигача — която най-много му харесвах — беше пристрастеността му към коката. Та през онази вечер, на път за къщата, минахме първо през „Гранд Юниън“, откъдето забихме петдесет аерозолни кена със сметана „Реди Уип“. Седяхме на избеленото дървено дюшеме, държахме кеновете отвесно, избутвахме дюзата настрани и вдишвахме райския газ. Страхотно се нагърмяхме, тъй като редувахме всяко вдишване с две вшмръквания кокаин — по едно през всяка ноздра.

Славна вечер се получи тогава, но нямаше изобщо да подлежи на сравнение с онова, което бях замислил за предстоящата вечер. Графинята бе обзавела къщата — за два милиона от не тъй трудно изкараните ми пари — и беше толкова доволна, че ръсеше нонстоп глупостите на бъдеща амбициозна вътрешна декораторка, но не пропускаше и нито една възможност да ми свие сърмите за пристрастеността ми към коката.

Да си ебе майката, като знае толкова! Тя ще ми каже какво да правя, и то след като именно заради нея се пристрастих към коката! Че нали тя заплашваше да ме напусне, ако не спра да заспивам по ресторантите? Нали точно по тая причина минах на кокаин? А сега седнала да ми ги разправя: „Болен си. Не си спал от един месец. Вече не щеш дори да се любиш с мен! И си станал само шейсет кила. Ядеш само зърнени топчета с плодов вкус. Чак кожата ти е позеленяла!“ Такъв Живот с главно „Ж“ съм й осигурил, а тя в последния момент да се обърне срещу мен! Ами, да си ебе майката! Лесно й беше да ме обича, докато бях болен. През ония дълги нощи, когато ме мъчеше болката, все идваше да ме утешава и да ми разправя, че ме обичала, каквото и да станело. А сега какво излиза? Всичко е било от хитрост. Вече никакво доверие й нямам. Ами, хубаво. Като не й харесва — да си върви по пътя. Не ми трябва. Изобщо никой не ми трябва.

Всички тези мисли бушуваха в съзнанието ми, докато се качвах по махагоновите стълби и отварях вратата към най-новата ми резиденция.

— Здрасти — извиках с пълна сила, докато влизах през вратата. Цялата задна стена беше едно цяло стъкло, от което се разкриваше панорамна гледка към Атлантическия океан. Пролетно време, като сега, към седем вечерта слънцето едва захождаше зад гърба ми, от страната на залива, а водата бе добила един особен оттенък на пурпурното, като в песента на Принс. А и самата къща изглеждаше разкошно. Не можех да отрека, че каквато и огромна досада да беше Графинята — съпружеска напаст с библейски пропорции, — декорирането й се удаваше. Преддверието водеше към една просторна всекидневна без колони и с невероятно висок таван. И толкова много мебели бяха нафрашкани в това пространство, че направо умът ми не ги побираше. Прекалено тапицирани дивани и диванчета, фотьойли, фотьойлчета и отоманки бяха разпръснати навсякъде и оформяха отделни сепарета за разговори. И цялата тази шибана страхотна мебелировка беше в бяло и сиво-кафяво — адски плажен и адски опърпан шик.

В този миг се появи цялата кралска комисия по посрещането: дебелата готвачка Мария и мъжът й Игнасио — един иконом-скръндза, който при ръст метър и четирийсет и два леко стърчеше над жена си. И двамата бяха от Португалия и се гордееха със своя официален, старомоден стил на обслужване. А аз ги ненавиждах, понеже и Гуин ги ненавиждаше, а Гуин беше сред малкото хора, които истински ме разбираха: тя и децата ми. А на тия двамата как можех да им имам доверие? Ще трябва да ги следя изкъсо… и, ако се наложи, да ги неутрализирам.

— Добър вечер, господин Белфърт — рекоха в един глас Мария и Игнасио. Игнасио се поклони официално, а тя направи реверанс. След което Игнасио добави: — Как сте тази вечер, сър?

— По-добре от всякога — измърморих. — И къде е моята любяща жена?

— На пазар в града — отвърна готвачката.

— Ебаси и шибаната изненада — изръмжах и минах покрай тях. Носех пътна чанта „Луи Вуатон“, пълна с опасни субстанции.

— Вечерята ще бъде поднесена в осем — каза Игнасио. — Госпожа Белфърт ме помоли да ви уведомя, че гостите ви ще пристигнат към седем и половина, та да бъдете така любезен да сте готов да ги посрещнете.

Да й го начукам, рекох си.

— Ясно, ясно — изсъсках. — Ще съм в стаята за телевизия; моля да не ме безпокоите. Имам важна работа. След което отидох в стаята за телевизия, пуснах си „Ролинг Стоунс“ и извадих дрогата. Графинята бе дала нареждане да съм готов за седем и половина. Ебаси шибаната заповед! К’во иска тя от мен? Да се изтупам в шибан смокинг ли? Или с фрак и цилиндър? Да не съм й някой шибан маймуняк? Бях по сиво долнище от анцуг и бяла тениска и изглеждах адски гот. Че кой в крайна сметка плати за всички тия лайна тук? Аз, я, да не е някой друг? А тя на всичко отгоре седнала да ми дава заповеди!

Осем часа, вечерята е сервирана! Че на кой му трябва вечеря? Дайте ми зърнени топчета с плодов вкус и нискомаслено мляко, писна ми от тия превземки, дето Мария и Графинята толкова си падат по тях. Масата за вечеря беше с размера на игрище за хвърляне на подкови71. Гостите обаче горе-долу се ядваха, с изключение на Графинята, седнала срещу мен от другата страна на игрището. Толкова надалеч беше, че сигурно щеше да ми трябва интерком, за да разговаряме, което всъщност си беше съвсем добре. Вярно, красива беше. Но трофеи като Графинята се намираха по две за долар, а добрите от тях никога нямаше безпричинно да ми четат конско.

От дясната ми страна седяха Дейв и Лори Биъл, дошли на гости от Флорида. Лори беше готина руса мацка. Знаеше си мястото в общата подредба на нещата, така че напълно ме разбираше. Единственият проблем беше, че се влияеше и от Графинята, която направо се бе навряла в мозъка й и посаждаше там подривни мисли по мой адрес. Така че и на Лори не можех да имам пълно доверие.

Виж, мъжът й Дейв беше нещо съвсем различно. На него можех да се доверя — до една или друга степен. Беше солиден провинциалист — метър и осемдесет и осем, сто и тринайсет кила солидни мускули. По време на следването си работел като гард в някакво заведение. Един ден някакъв тип му се опънал, при което Дейв му изтряскал едно дясно кроше, та на онзи буквално му изскочило окото. Разправят, че висяло само на два лигамента. Дейв беше бивш стратънец, а сега работеше в „Д. Л. Кромуел“. Тази вечер разчитах на него да прогони всякакви досадни присъствия. И бях сигурен, че с най-голям кеф ще го стори.

Другите двама гости бяха семейство Шнайдерман — Скот и Андреа. И Скот беше от Бейсайд, макар да не бяхме израснали заедно. Беше заклет хомосексуалист, оженил се по необясними причини, най-вероятно, според мен, за да има деца, и в момента имаше една дъщеря. И той беше бивш стратънец, но така и не бе развил в себе си инстинкта на убиец. Вече се беше откъснал от нашия бизнес. И бе с нас по една-единствена причина: беше моят дилър на кока. Имаше някаква връзка на летището и ме снабдяваше с чист кокаин от Колумбия. Жена му беше пълничка безобидна брюнетка, която рядко говореше, а дори и тогава не казваше нищо.

След четири ястия и два часа и половина усукани приказки най-после стана единайсет часа. Казах на Дейв и Скот:

— Хайде, момчета, да вървим в стаята за телевизия да изгледаме някой филм. Станах от стола и се запътих натам, а Дейв и Скот ме последваха. Нямах съмнение, че на Графинята толкова не й се разговаряше с мен, колкото и на мен с нея. В което нямаше нищо лошо. Бракът ни на практика беше приключил; всичко останало бе единствено въпрос на време.

Станалото по-нататък започна от вдъхновената ми идея да разделя запасите си от кокаин на две отделни части. Първата част щеше да започне още сега и щеше да се състои от осем грама кокаин на прах тук, в стаята за телевизия, и щеше да трае около два часа. После щяхме да се оттеглим в игралната зала на горния етаж да поиграем билярд и дартс и да се натряскаме с „Дюърс“. После, в два след полунощ, щяхме да слезем обратно в стаята за телевизия и да започнем втората част на шмъркането, състояща се от двайсетграмова бучка кокаин е чистота деветдесет и осем процента. Изшмъркването й само с едно сядане щеше да е подвиг, достоен за самия Вълк.

И ние следвахме този план — до последната му шибана буква, ако трябва да съм точен: през следващите два часа изшмъркахме две дебели линии кокаин през тръбичка от осемнайсеткаратово злато, като през цялото време гледахме МТВ с изключен звук и слушахме нонстоп „Съчувствие към дявола“72. После се качихме в игралната зала. А когато стана два, се ухилих тържествено и рекох:

— Настана време да изшмъркаме бучката, приятели. След мен.

Слязохме обратно в стаята за телевизия и заехме предишните си места. Посегнах за бучката, но не я намерих. Няма ли я? Ебаси номера! Изгледах Дейв и Скот и ги предупредих:

— Айде, стига сте се ебавали, момчета. Кой от вас сви бучката?

И двамата ме изгледаха неразбиращо, а Дейв каза:

— Ти какво, бъзикаш ли ме? Не съм я взел аз! Кълна се в очите на децата си!

А Скот с оправдателен тон добави:

— Няма какво да ме гледаш! Никога не бих направил подобно нещо. — И поклати мрачно глава. — Да се ебаваш с нечия кока е грях пред Бога. Направо.

Залазихме и тримата по пода да изследваме мокета. След две минути се спогледахме озадачено — и с празни ръце.

— Може да е паднала под някоя възглавничка — рекох скептично.

Дейв и Скот кимнаха и се заехме да гледаме под всяка една възглавничка на мебелите. Пак нищо.

— Ебаси и лайняната ситуация — рекох. — Направо не е за вярване. И не е логично.

В този миг в мозъка ми назря диво вдъхновение. Да не би пък бучката да е паднала вътре в някоя от възглавничките! Колкото и невероятно да изглеждаше, и по-необичайни неща се бяха случвали по света, нали? Ами, да.

— Ей сега се връщам — рекох, направих един спринт до кухнята и измъкнах от дървения блок за ножове един касапски нож от неръждаема стомана. После се върнах в стаята за телевизия — въоръжен и готов. Ебана й е мамата на бучката!

— Какво си наумил? — запита невярващо Дейв.

— А ти какво мислиш? — изревах, после се свлякох на колене и забих ножа в една възглавничка от диван. По мокета се разхвърча дунапрен и перушина. Диванът имаше три възглавнички за сядане и още толкова за облягане. Разпилях ги всичките за по-малко от минута.

— Майка ти ще еба! — измърморих, прехвърлих се на канапенцето за двама и зацепих възглавничките му с незатихваща злоба. И пак нищо. Сега вече наистина ми писна. — Не мога да повярвам! Къде изчезна тая шибана бучка? — Погледнах Дейв: — Ние ходихме ли изобщо в дневната?

Той нервно заклати глава:

— Не си спомням да сме ходили в дневната — рече. — Слушай, заеби я тая бучка.

— Ти откачил ли си, или какво? Ще я намеря тая шибана бучка, та дори това да ми коства живота! — Обърнах се към Скот и го изгледах с подозрително присвити очи: — Стига си ме ебавал, Скот. Ние все пак ходихме до дневната, нали?

И Скот поклати глава:

— Мисля, че не си прав. Съжалявам, но нямам спомен да сме били в дневната.

— Знаете ли какво, бе? — изкрещях. — И двамата сте едни безполезни лайнари! Знаете не по-зле от мен, че шибаната бучка е паднала в някоя възглавничка. Няма начин да не е някъде тук и ще ви го докажа, да ви еба майката. — Изправих се, изритах останките от възглавничките от пътя си и прегазих през боклука от дунапрен и пера до дневната. Касапският нож бе в десницата ми. Очите ми бяха широко отворени. Бях стиснал зъби от яд.

Ебаси и шибаните дивани! Дееба и шибаната Графиня, ако си мисли, че ще й се размине закупуването на всичките тия мебели! Поех дълбоко въздух. Бях вече на ръба. Трябваше да се овладея. Наруши се безупречният ми план — да запазя бучката за два след полунощ. Идеално щеше да се получи, ако не бяха всички тия шибани мебели. Майка им ще еба! Смъкнах се на колене и се захванах за работа; преминах през цялата дневна и ръгах необуздано, докато не остана и един здрав диван или фотьойл. С ъгълчето на окото си забелязах, че Дейв и Скот ме гледаха със зяпнали уста.

Изведнъж ме осени отговорът — паднала е в мокета! Ами че какво по-ясно от това! Изгледах сиво-кафявия мокет. Колко може да струва това шибано нещо? Сто хиляди? Двеста хиляди? Лесно й е на нея да харчи парите ми. И като обзет от сатаната човек започнах да режа мокета на ивици.

Минута по-късно — все още нищо. Клекнах и се огледах из дневната. Пълна разруха. В този миг съзрях медния лампион. Заприлича ми на човек. С лумкащо из гърдите ми сърце пуснах ножа на пода. Грабнах лампата и я развъртях над главата си по онзи начин, по който норвежкият гръмовержец Тор е въртял своя железен чук. После го пуснах по посока на камината и той се изтряска в камъка… ТРЯ-Я-С! Върнах се на бегом и пак грабнах ножа.

В този момент от банята в спалнята ни долетя Графинята по миниатюрна бяла хавлия. Косата й бе перфектна, а краката й — зашеметяващи. Ето как използва красотата си да ме манипулира и контролира, рекох си. Е, досега може и да ми е действало, ама вече бе бутат! Вече съм вдигнал гарда. Номерата й са ми ясни.

— Боже мили! — изпищя тя и сложи ръка пред устата си. — Спри, спри, моля те! Какво правиш?

— Какво правя ли? — изревах. — Искаш да знаеш какво правя ли? Ще ти кажа аз какво правя! Правя се на шибания ти Джеймс Бонд и търся един микрофилм! Това правя, ако искаш да знаеш!

Изгледа ме със зяпнали уста и облещени очи:

— Имаш нужда от помощ — рече с равен тон. — Болен си.

Думите й направо ме вбесиха.

— Я млъквай ма, да ти го начукам! Ти ли ще ми кажеш, че съм болен? И к’во ще направиш сега? Ще се опиташ да ме цапардосаш ли? Хайде, само опитай и глей к’во става!

Изведнъж страхотна болка прониза гърба ми! Някой ме беше бутнал на пода! Сега и китката ми притисна.

— Да ти еба майката! — изревах. Отворих очи и видях, че Дейв Биъл ми е скочил отгоре. Стиска китката ми, докато пуснах касапския нож.

— Прибирай се — рече спокойно на Надин. — Аз ще се заема с него. Всичко ще се оправи.

Надин избяга в спалнята ни и затръшна вратата. Само след секунда чух и превъртането на ключа.

Дейв още беше върху мен, а аз извърнах глава към него и се разсмях:

— Хайде, вече можеш да ме пуснеш. Шегувах се. Нямаше да я ударя. Исках само да й покажа кой командва.

Сграбил десния ми бицепс с огромната си лапа, Дейв ме отведе до едно сепаре в другия край на къщата — едно от малкото, които не бях съсипал. Сложи ме да седна в един прекалено мек фотьойл, изгледа Скот и каза:

— Донеси ми един флакон с ксанакс.

Последното, което си спомням, беше как Дейв ми подаде чаша вода и няколко таблетки ксанакс.

Събудих се едва през нощта на следващия ден. Намирах се в кабинета си в Олд Бруквил, седнал зад махагоновото си бюро. Как бях стигнал дотам, изобщо не помнех, само помня, че казах „Благодаря ти, Роко“ на Дневния Роко, за това, че ме измъкна от колата след като я джаснах в една каменна колона в края на имота на връщане от Саутхамптън. Може пък и на Нощния Роко да бях благодарил. Все едно. Майната му. Те бяха верни на Бо, Бо ми беше верен на мен, а Графинята не разговаряше кой знае колко и с двамата, та още не бе успяла да се внедри в мозъците им. Все пак нямаше да е лошо да съм нащрек.

Къде ли е Тъжната графиня? — запитах се. Не я бях виждал от оная история с касапския нож. Беше си у дома, но се криеше някъде из вилата — криеше се от мен! Дали не е в спалнята ни? Няма значение. Най-важното са децата ми; поне като баща ме бива. Така и ще ме запомнят: добър баща беше, семеен човек по сърце и грижовен глава на семейство!

Бръкнах в чекмеджето на бюрото и измъкнах самозалепващия се плик с близо четиристотин грама кока. Изсипах я върху бюрото, наврях глава в купчината и шмръкнах с двете ноздри едновременно. След две секунди вдигнах глава, измърморих „Исусе шибан Христе! О, божичко!“, след което се отпуснах на стола и задишах тежко.

В този момент звукът от телевизора сякаш изведнъж се засили докрай и чух нечий строг глас да ми казва:

— Имаш ли представа колко е часът сега? Къде ти е семейството? Това ли е представата ти за удоволствие — да седиш сам пред телевизора посред нощ? Пиян, надрусан, с опънати докрай нерви? Я си погледни часовника, ако още имаш такъв.

Ебаси майката! Погледнах своя златен „Булгари“ за двайсет и две хиляди долара. Как да нямам часовник! Фокусирах погледа си върху телевизора. Ебаси и лицето! Исусе! Човек на малко над петдесет години, с огромна глава, дебел врат, заплашително красиви черти, идеално вчесана сива коса. Едновременно с това в мозъка ми изплава името Фред Флинтстоун.

А Фред Флинтстоун продължи:

— Искаш начаса да се отървеш от мен, нали? А защо не се отървеш още сега от болестта си! Алкохолизмът и пристрастеността ти те убиват. В Сийфилд знаем как да ти помогнем. Обади се още днес; ще ти помогнем.

Невероятно! — рекох си. Ебаси и нахалството! И замънках по посока на телевизора:

— Ебах те у шибания Фред Флинтстоун! Ще ти спукам задника от бой — ще го ритам оттук до Тимбукту!

Но Флинтстоун не млъкваше:

— Не забравяй: не е срамно да си алкохолик или наркоман; срамното е да не предприемаш нищо по въпроса. Затова още сега се обади и…

Огледах се из помещението… идеално!… скулптура на Фредерик Ремингтън върху зелен мраморен пиедестал. Шейсет сантиметра висока, чист месинг — каубой върху непокорен кон. Грабнах я и се засилих към телевизионния екран. Запокитих я с всички сили към Фред Флинтстоун… ТРЯ-Я-ЯС!

Край на Фред Флинтстоун.

— Видя ли бе, путьо? — обърнах се към разбития телевизор. Нали те предупредих! Кой си ти да влизаш в шибания ми дом и да ми казваш, че съм имал някакъв шибан проблем. Виж какво стана с теб, путьо смотан!

Върнах се до бюрото, седнах и пак забих нос в купчината кока. Но не шмръкнах, а само се отпуснах отгоре й, сякаш бе възглавница.

Изпитах леко угризение, че децата ми са горе, но нали бях чудесен глава на семейство — вратите навсякъде бяха от солиден махагон. Няма начин някой да е чул. Поне така си мислех, докато не чух тежките стъпки по стълбите. Само след секунда чух и гласа на Графинята:

— Боже мили! Какво правиш?

Надигнах глава с пълното съзнание, че лицето ми е оваляно в кока, но изобщо не ми пукаше. Изгледах Графинята, а тя бе чисто гола — явно искаше да ме изманипулира с възможността да правим секс.

— Фред Флинтстоун искаше да излезе от телевизора — рекох. — Но не се притеснявай, майката му разгоних. Отивай да спиш. Няма нищо страшно.

Гледаше ме със зяпнала уста. Бе скръстила ръце под гърдите си, та някак си не можех да откъсна очи от зърната й. Колко жалко, че се бе отвърнала от мен! Трудно щях да й намеря заместничка — трудно, но не и невъзможно.

— Тече ти кръв от носа — отбеляза тя кротко.

Разклатих презрително глава:

— Стига си преувеличавала, Надин. Съвсем леко кърви, и то само защото сме в сезона на алергиите.

А тя се разплака.

— Не мога да остана повече тук, ако не се подложиш на рехабилитация. Прекалено много те обичам, че да гледам как се самоубиваш. Винаги съм те обичала — не го забравяй. — После излезе и затвори вратата след себе си, но без да я затръшне.

— Да ти го начукам! — изревах по посока на вратата. — Изобщо нямам проблем! Мога да спра, когато си поискам! — Поех дълбоко дъх и обърсах носа и брадичката си с тениската. К’во си мисли тая? Че ще ме прилъже да ходя на рехабилитация ли? Хайде, бе! Усетих нова топла струя да се стича от носа ми. Пак вдигнах долния край на тениската и обърсах кръвта. Исусе! Що нямам под ръка етер, че да превърна коката в крек. Тогава ще мога да я пуша и да предотвратя назалния проблем. Чакай! Нямаше ли и други начини за получаване на крек? Ами нали имаше някакви домашни рецепти… нещо там със сода бикарбонат. Няма начин в интернета да няма рецепта за изготвяне на крек!

И само след пет минути отговорът ми беше известен. Отидох залитайки до кухнята, грабнах необходимите ми съставни части и ги пльоснах върху гранитния плот. Напълних един меден съд с вода, пуснах вътре кокаина и содата бикарбонат, после пуснах газовата печка на най-силно и сложих капака. Отгоре му поставих керамичен съд за курабии.

Седнах на табуретката до печката и положих глава на плота. Започна да ми се вие свят, затова затворих очи и се опитах да се успокоя. Унесох се… унесох се… и БУ-У-УМ! Направо изскочих от кожата си, докато домашната ми рецепта се пръсна из цялата кухня. Крек имаше навсякъде: и по тавана, и по пода, и по всички стени.

Само след минута дотича Графинята:

— Боже мой! Какво стана? Каква беше тази експлозия? — Беше запъхтяна и почти обзета от паника.

— Нищо — измърморих. — Печах сладкиш и съм заспал.

Последното, което помня, бяха думите й:

— Утре сутринта заминавам при мама.

А последното, което на мен ми мина през ума, беше: „Колкото по-рано, толкова по-добре.“

Глава 36.Затвори, заведения, смърт

На следващата сутрин, тоест няколко часа по-късно, се събудих в кабинета си. Под носа си и по бузите си усещах нещо топло и доста приятно. А-а-а, какво успокоение… И Графинята все още беше при мен… почистваше ме… коткаше ме…

Отворих очи, но, уви — оказа се, че е Гуин. Държеше извънредно скъпа бяла хавлиена кърпа, натопена в хладка вода, и бършеше засъхналата по лицето ми кока и кръв.

Усмихнах се на Гуин — една от малкото, които не ме бяха предали. Но можех ли все пак да й имам пълно доверие? Затворих очи и преобърнах мисълта в ума си… Да, можех. Нямаше две мнения. Тя щеше да остане до мен до горчивия край. Дори дълго след като ме напуснеше Графинята, Гуин пак щеше да е до мен — да се грижи за мен и да ми помага да отгледам децата.

— Добре ли си? — попита любимата ми южнячка.

— Да — изкряках. — Ти защо си тук в неделя? Не си ли на черква?

Гуин тъжно се усмихна:

— Госпожа Белфърт се обади и ме помоли да дойда да наглеждам децата. Хайде, вдигни ръце; донесох ти чиста тениска.

— Благодаря ти, Гуин. Малко ми е гладничко. Би ли ми донесла една купа зърнени топчета с вкус на плодове?

— Ето ги — рече и посочи към зеления пиедестал, където доскоро беше каубоят. — И вече са омекнали, точно както ги обичаш!

Е, на това се казва обслужване! Що и Графинята не беше такава?

— Къде е Надин? — попитах.

Гуин сви пълните си устни.

— Горе е, стяга си пътната чанта. Отива у майка си.

Обзе ме някакво чувство, че пропадам. Започна от стомаха ми и достигна до всяка клетка на тялото. Сякаш някой ми изтръгна сърцето и червата. Повдигна ми се, приповръща ми се.

— Сега ще се върна — избъбрих, скочих от стола и се понесох към спираловидното стълбище. Докато прескачах стъпалата през едно, в мен бушуваше адски огън.

Спалнята ни бе до самите стълби. Но вратата беше заключена. Заблъсках.

— Отвори ми, Надин! — Никакъв отговор. — Тази спалня е и моя! Пусни ме да вляза!

Най-после, след трийсет секунди, ключът се превъртя, но вратата остана затворена. Отворих и влязох в стаята. Заварих пълен със сгънати дрехи отворен куфар върху леглото, но Графинята я нямаше. Куфарът беше с цвят на шоколад и обсипан с емблеми на „Луи Вуатон“. Сигурно струваше цяло състояние… от моите пари!

В този момент Графинята излезе от своя дрешник с размер колкото щата Делауеър, понесла по една кутия за обувки под всяка мишница. Нито ми каза нещо, нито ме погледна. Просто отиде до леглото и остави двете кутии до куфара, после се фръцна на пета и пое обратно към дрешника.

— Къде си тръгнала, мама му стара! — изсъсках.

Погледна ме с презрение в очите.

— Казах ти, че отивам у мамини. Не мога да гледам повече как се самоубиваш. Писна ми.

Усетих как по продълговатия ми мозък се надигна пара:

— Надявам се, че не смяташ да взимаш децата със себе си. Няма да ти дам шибаните ми деца — никога!

— Децата могат да останат — отвърна спокойно тя. — Заминавам сама.

Това ме завари неподготвен. Защо ще оставя децата?… Освен ако няма някакъв таен замисъл. Ама, разбира се. Тя, Графинята, е голям подляр.

— Ти за глупак ли ме мислиш? Та нали щом заспя, ще се върнеш и ще отмъкнеш децата.

Изгледа ме презрително и отвърна:

— Дори не знам как да отговоря на подобна глупост. — И продължи към дрешника.

Явно дотук не бях успял да я нараня кой знае колко, затова казах:

— Не знам закъде си се запътила с всички тия шибани дрехи. Защото ако ще се махаш оттук, ще си тръгнеш само с ризата върху гърба ти, шибана златотърсачка такава.

Тоя път я заболя! Извърна се с лице към мен:

— Да ти го начукам — изкрещя. — Бях най-добрата ти жена. Как смееш да ме наричаш така след всичките тия години! Родих ти две прекрасни деца. Чаках те като шибана слугиня през всички тия шибани години! И ти бях вярна — през цялото време! Нито веднъж не ти изневерих! И какво получавам в замяна? Колко жени изчука, откакто се оженихме? Прелюбодействащ… лайнар! Еби се в гъза!

Поех дълбоко въздух.

— Можеш да си приказваш каквото си искаш, Надин, но оттук ще си заминеш без нищо. — Тонът ми бе спокоен, но заплашителен.

— О, така ли? И какво ще направиш, шибано копеле? Да не би да ми изгориш дрехите?

Каква прекрасна идея! Дръпнах куфара от леглото, измарширувах до камината и изсипах дрехите й върху купчината подпалки, които вече бяха готови и им трябваше само едно натискане на копчето. Срещнах погледа на Графинята и приковах очи в нея; тя стоеше вкаменена от ужас.

И понеже реакцията й ми се стори незадоволителна, изтичах до дрешника, награбих куп пуловери, блузи, рокли, поли и панталони от скъпите на вид закачалки. Изтичах обратно до камината и ги хвърлих върху купа.

Пак я изгледах. Очите й вече се бяха насълзили. Малко й е. Исках да я чуя да ми се извинява, да ме моли да спра, затова стиснах решително зъби и изприпках до бюрото, където държеше кутията с бижутата си. Грабнах я, върнах се при камината, отворих капака и изръсих всички бижута върху купчината дрехи. Посегнах към стената и поставих десния си показалец върху бутона от неръждаема стомана, след което пак приковах поглед в нея. Сълзите вече се стичаха по бузите й.

— Да ти го начукам! — изревах… и натиснах бутона.

Само след секунда пламъците обхванаха дрехите и бижутата. Без да каже и дума, тя излезе спокойно от стаята и съвсем леко затвори вратата след себе си. Извърнах се и се втренчих в пламъците. Да й го начукам! — рекох си. Така й се пада, щом е седнала да ме заплашва. Тя да не си мисли, че ще я оставя да се гаври с мен? Останах втренчен в пламъците, докато чух шума от автомобилни гуми върху чакъла. Изтичах до прозореца и видях черният й рейндж роувър да се отдалечава към портала.

Чудесно — казах си. Щом се разчуе, че сме скъсали с Графинята, отпред направо ще се образуват опашки от жени! Тогава да видим кой командва тук!

Сега, след като Графинята изчезна от картината, дойде време да си сложа веселата маска и да покажа на децата колко весело можем да си живеем без мама. Край на часовете за лягане на Чандлър; шоколадови кремове за Картър, когато му скимне. Изведох ги до люлките в задния двор и си поиграхме заедно — под зорките погледи на Гуин, Дневния Роко, Ерика, Мария, Игнасио и още неколцина членове на менажерията.

Играхме си щастливо доста дълго, струва ми се — цяла вечност, ако трябва да съм точен, — като не спирахме да се смеем, да се кикотим, да се гоним, да гледаме синия небосвод и да миришем свежите пролетни цветя. Най-хубавото нещо на този свят е да имаш деца!

Уви, оказа се, че цялата тази вечност е траела точно три минути и половина, след което изгубих интереса си към моите идеални две деца и казах на Гуин:

— Поеми нещата в свои ръце, Гуин. Имам малко работа с едни документи.

Само след минута бях пак в кабинета си, а пред мен имаше нова пирамида от кокаин. И като един вид признание към обичая на Чандлър да реди куклите си сякаш са й придворни, и аз наредих всичките си наркотици върху бюрото и застанах като крал сред тях. Бяха двайсет и два вида — повечето в стъклени флакони, но имаше и такива в найлонови пликчета. Колко са мъжете, които могат да поемат всичките тези наркотици и пак да не свръхдозират? Николко. Само Вълка го може! Вълка, изградил си специална съпротивителна способност благодарение на дългогодишното внимателно смесване и уравновесяване, извършил усърдно безброй опити, докато налучка най-точната мярка.

На следващата сутрин войната започна.

Точно в осем Вигвам седеше в дневната ми и ми се разхождаше по нервите. Честно казано, не бях очаквал да прояви подобно неблагоразумие — да дойде в собствения ми дом, за да се разпростре върху американските закони за търговията с ценни книжа — и то само с безсмислени приказки на едро. Боже мили, може в много области на живота да съм бос, ама не и в областта на търговията с ценни книжа. Бих казал дори, че и след три на практика безсънни месеца — и дори след последните седемдесет и два часа на пълна лудост, през които бях поел четирийсет и два грама кокаин, шейсет куалуда, трийсет ксанакса, петнайсет валиума, десет клонопина, двеста и седемдесет милиграма морфин, деветдесет милиграма амбиен, плюс паксил, прозак, перкосет, памелор, течен екстази и Бог знае колко алкохол — аз пак знаех повече начини за заобикалянето на законите за търговията с ценни книжа от всеки друг човек на тази планета.

— Основният проблем е в това — продължаваше Вигвам, — че Стив не е подписал никому пълномощно за продаване на акции, така че не можем да пратим удостоверението за акциите на трансферен агент, който да ги прехвърли на твое име.

Дори в този момент, със замъгления си мозък, не можех да не се ужася от аматьорството на моя приятел. Проблемът беше толкова прост, че ми идваше да го заплюя с изгризани нокти по лицето. Поех дълбоко въздух и рекох:

— Чуй какво ще ти кажа, путьо такъв. Обичам те като мой шибан брат, но ще ти извадя шибаните очи от главата, ако само още веднъж ми кажеш какво не мога да правя по шибаното споразумение за поверителна сметка. Дошъл си в шибания ми дом да искаш четвърт милион долара назаем, а си седнал да се притесняваш за някакво шибано пълномощно. Исусе шибан Христосе, Анди! Пълномощно ни трябва единствено, ако искаме да продадем шибаните акции, а не ако ще купуваме шибаните акции! Не схващаш ли? Водим война на изтощение, война за притежание, а щом станем притежатели на акциите, предимството вече ще е у нас. — После смекчих тона: — Слушай ме сега внимателно: единственото, което трябва да направиш, е да започнеш процес на принудително изпълнение по силата на споразумението за поверителната сметка, след което ще си задължен от закона да продадеш акциите, за да покриеш принудителното изпълнение. Тогава се обръщаш и продаваш акциите на мен за по четири долара всяка, а аз ти пиша чек за четири милиона и осемстотин хиляди долара, което покрива стойността на продажбата. След което и ти ми пишеш чек, също за четири милиона и осемстотин хиляди долара, с който покриваш принудителното изпълнение — и готово! Не схващаш ли? Всичко е толкова просто!

Той кимна неубедено.

— Слушай — продължих кротко, — притежанието е девет десети от правото. Ако сега, в момента, ти напиша чека, официално акциите идват под наш контрол. Още днес следобед подаваме декларация 13Д и оповестяваме публично, че възнамерявам да купувам още акции с цел враждебно завземане на компанията. Шумът, който ще се вдигне, ще е толкова голям, че ще принуди Стив да реагира. А ние всяка следваща седмица ще купуваме още акции и ще подаваме осъвременени декларации 13Д. И „Уолстрийт Джърнъл“ ще ни споменава всяка седмица, което ще побърка Стив!

Петнайсет минути по-късно Вигвам си тръгна обогатен с четвърт милион долара и понесъл чек за четири милиона и осемстотин хиляди. Още този следобед бюлетинът „Доу Джоунс“ щеше да съобщи, че съм тръгнал да завземам „Стив Мадън Шуз“. И макар да нямах всъщност подобни намерения, несъмнено Стив щеше да откачи, и нямаше да има друг избор, освен да ми плати справедливата пазарна цена за моите акции. За личната ми отговорност не ми пукаше. Бях обмислил нещата подробно и тъй като двамата със Стив подписахме тайното споразумение цяла година след ангажимента за закупуване на всички непродадени акции, въпросът, че „Стратън“ е издал проспект с невярно съдържание, оставаше хипотетичен. Отговорността по-скоро падаше върху Стив, а не на мен, тъй като в ролята му на изпълнителен директор именно той подписваше всички декларации до СЕК. Можех да пледирам неосведоменост — да твърдя, че не съм се съмнявал във верността на декларациите. Не беше най-добрият пример на достоверно опровержение, но си оставаше такова.

Така или иначе, Вигвам вече ми се махна от главата.

Качих се горе в кралската тоалетна и пак зашмърках. Върху тоалетката имаше купчинка с кока и светеха хиляди лампи — отражения от огледалата и от сивия мраморен под за един милион долара. Вътрешно обаче се чувствах адски зле. Изпразнен. Кух. Графинята страхотно ми липсваше, до болка, но вече нямаше как да я върна. Понеже, ако я помолех, това щеше да е равносилно на поражение — на признание, че наистина имам проблем и че ми е необходима помощ.

Затова забих нос в купчинката и опънах и с двете ноздри едновременно. После глътнах още няколко ксанакса и шепа куалуди. Ключът, разсъждавах, не е в куалудите и ксанакса. Номерът беше да поддържам ефекта на коката висок в най-началния стадий — в рамките на онова първично бясно извисяване, благодарение на което всичко добива безупречен смисъл, а проблемите ти се отдалечават на милиони километри. За това ще са необходими редовни шмъркания — по две магистралки на всеки четири-пет минути, по моя сметка, — но успея ли да се задържа на това ниво поне за една седмица, ще се окажа по-голям инат от Графинята и ще имам удоволствието да я гледам как лази в краката ми. Вярно, за всичко това ще е необходимо доста старателно уравновесяване на различните наркотици, но за Вълка това не е никакъв проблем…

… но, от друга страна, ако заспя, тя ще дойде и ще отмъкне децата. Няма ли да е по-добре да изчезна заедно с тях от града, та да са далеч от лапите й, макар че Картър е още прекалено малък за продължителни пътувания. Още е на пелени и е прекалено зависим от Графинята. Това, естествено, скоро ще се промени, особено щом стане готов за първата си кола и му предложа едно ферари, при условие, че забрави за майка си.

Така че засега по-разумно ще е да е да напусна града само с Чандлър и Гуин. Все пак Чандлър е чудесна компаньонка и ще можем да пътуваме по цял свят като баща и дъщеря. Ще се обличаме в най-хубавите дрехи и ще си живеем безгрижно, а хората ще ни гледат с възхищение. А след няколко години ще се върна да взема и Картър.

Трийсет минути по-късно бях в дневната и се занимавах с бизнес заедно с Дейв Дейвидсън-Мономигача. Оплакваше се от търгуването от къси позиции, понеже губел пари, когато котировката на акциите се покачвала. На мен обаче изобщо не ми пукаше; исках единствено да видя Графинята и да й съобщя за намеренията си да пътувам по света с Чандлър.

В този миг чух входната врата да се отваря, а след няколко секунди Графинята мина покрай дневната и влезе в детската стая за игра. Тъкмо се бях захванал да обсъждам разни търговски стратегии с Мономигача, когато тя излезе, понесла Чандлър. Думите ми излизаха автоматично, като на запис — така че успях да чуя стъпките на Графинята надолу към сутерена, към стаята с моделите за бременни. За Бога, та тя дори не обърна внимание на факта, че съм там! Предизвиква ме, пренебрегва ме, вбесява ме, мама й стара! Сърцето напираше да излети от гърдите ми.

— … правиш така, че и на другия ден задължително да си налице — продължих аз, докато умът ми се движеше лудо по двете писти. — Ключът, Дейвид, е… извини ме за секунда, ако обичаш. — Вдигнах показалец във въздуха. — Налага се да сляза долу и да поговоря с жена ми.

Слязох нервно по спираловидните стълби. Графинята седеше на бюрото си и преглеждаше пощата. Преглежда поща ли? Ебаси нахалството! Чандлър лежеше на пода до нея и оцветяваше някаква книжка с пастел. С изпълнен с язвителност тон казах на жена ми:

— Заминавам за Флорида.

— Така ли? — вдигна поглед тя. — И защо мислиш, че това ме вълнува?

Поех дълбоко въздух:

— Не ме вълнува дали те вълнува, или не, но вземам и Чандлър със себе си.

— Не съм много убедена — подсмихна се тя.

Сега вече кръвното ми хептен се покачи.

— Не си убедена ли? Ходи се наеби! — Приведох се, грабнах Чандлър и хукнах към стълбите. Графинята моментално рипна от стола си и хукна след мен пищейки:

— Ще те убия, копеле мръсно! Остави детето! Остави детето!

Чандлър започна да вие и се разплака истерично, а аз изкрещях на Графинята:

— Ходи се еби, Надин! — Заизкачвах стълбите на бегом. Графинята направи летящ плонж и ме сграбчи около бедрата, за да ми попречи.

— Спри! — пищеше. — Спри, моля ти се! Тя ти е дъщеря! Остави я! — И се замъчи да се надигне, та да ме обхване през торса.

Изгледах я и в този миг ми се прищя да е мъртва. През всичките години, откакто се бяхме оженили, никога не бях й вдигал ръка — досега. Опрях ходилото на маратонката си плътно в корема й и ритнах с всичка сила, след което видях как жена ми полетя надолу по стълбите и се приземи със страшна сила на десния си хълбок.

Спрях — шашардисан, объркан, сякаш бях станал свидетел на някакво ужасно действие, извършено от двама луди, които изобщо не познавах. Само след секунди Надин приклекна, обхванала глава с двете си ръце — с гримаса от болката, — сякаш бе счупила ребро. Но после лицето й отново се втвърди, тя се отпусна на четири крака и пак тръгна да лази по стълбите, да ме спре да не й отнемам дъщеря й.

Извърнах се и хукнах нагоре, притисках Чандлър към гърдите си и й говорех:

— Няма страшно, бебче! Тати те обича и ще те заведе на едно малко пътешествие. Всичко ще е окей! — Когато стигнах до горния край на стълбите, затичах с всичка сила; Чандлър продължаваше да вие безутешно. Не й обръщах внимание. Скоро двамата ще сме заедно, сами, и всичко ще е окей. И докато тичах към гаража, си давах сметка, че някой ден Чандлър ще осъзнае точно какво е станало; ще разбере защо майка й е трябвало да бъде неутрализирана. Може би когато Чандлър порасте съвсем голяма — след като майка й си е получила заслужения урок, — те двете ще могат пак да се срещнат и да си създадат някакви взаимоотношения. Кой знае.

В гаража имаше четири коли. Най-близко беше белият мерцедес с гюрук и с две врати, та отворих дясната врата, сложих Чандлър да седне и блъснах вратата. Докато минавах на бегом иззад колата, забелязах, че една от прислужниците, Мариса, гледа с ужас в очите. Скочих в колата и запалих двигателя.

В този момент Графинята се хвърли върху дясната врата, заблъска по стъклото и запищя. Мигновено натиснах бутона за автоматично заключване. После видях, че вратата на гаража се затваря. Погледнах надясно: Мариса бе натиснала бутона. Майка й ще еба! Включих на първа, настъпих газта и излетях през вратата, като я направих на трески. Продължих с пълна газ и се нахаках челно в двуметровата колона от варовик в края на алеята. Погледнах Чандлър. Беше без колан, но, слава Богу, нищо й нямаше, макар да продължаваше да пищи истерично.

Изведнъж по продълговатия ми мозък полазиха крайно тревожни мисли, започвайки с: Какво правя, мама му стара? Къде, по дяволите, съм тръгнал? Какво търси дъщеря ми на предната седалка на колата без обезопасителен колан? Всичко това е някаква лудост. Отворих моята врата, слязох и останах неподвижен. Само след секунда един от гардовете дотича до колата, грабна Чандлър и се втурна с нея в къщата. Това ми се стори добра идея. После дойде Графинята и ми каза, че всичко щяло да се оправи и че трябвало да се успокоя. Каза ми и че още ме обичала. Обгърна ме с ръце и ме притисна към себе си.

Останахме си така. Колко дълго, не знам, но скоро чух вой на сирена и присвяткващи светлини. После се озовах закопчан с белезници на задната седалка на една полицейска кола. Извивах врат да зърна за последен път Графинята, преди да ме тикнат в пандиза.

Прекарах останалата част от деня в местене от една килия в друга — като се почне от килията в полицейския участък на Олд Бруквил. Два часа по-късно пак ми сложиха белезниците и ме откараха в друго полицейско управление, където ме отведоха в друга килия — по-голяма и пълна с народ. Никого не заговорих и никой не ме заговори. Куп викове, писъци, буйствания и кучешки студ. Взех си бележка наум да се облека добре, ако някой ден агент Коулмън почука на вратата ми със заповед за арестуване. После чух да ме викат по име и само няколко минути по-късно бях на задната седалка на друга полицейска кола, на път за град Миниола, където се помещаваше Щатският съд.

Озовах се в съдебната зала, пред съдия-жена… Ебаси майката! Сега вече ми е спукана работата! Обърнах се към моя изтупан адвокат Джо Фамегети и казах:

— Ебана ми е мамата, Джо! Тая жена ще ме осъди на смърт!

А Джо се засмя и постави ръка на рамото ми.

— Спокойно — рече. — До десет минути ще изчезнем оттук. Само не казвай нито дума, докато не ти кажа.

След няколко минути бла-бла-бла Джо се приведе и ми пошепна на ухо:

— Кажи „невинен“ — при което аз се усмихнах и казах: „Невинен“.

Десет минути по-късно бях вече свободен — излизах от съда рамо до рамо с Джо Фамегети. Отвън, до бордюра, чакаше лимузината ми. На волана беше Джордж, а на седалката до него — Нощния Роко. И двамата слязоха, при което забелязах, че Роко носи вярната ми чанта „Луи Вуатон“. Джордж отвори безмълвно вратата на лимузината, а Роко заобиколи колата отзад. Подаде ми чантата с думите:

— Всичките ви неща са вътре, господин Б., плюс петдесет хиляди долара в брой.

А адвокатът ми забързано добави:

— На аерогара „Рипъблик“ те чака един лиърджет. Джордж и Роко ще те закарат дотам.

Изведнъж се почувствах объркан. Графинята пак кроеше нещо против мен! По всичко си личеше!

— Какви ги приказваш, мама му стара? — разпалих се. — Накъде сте ме повели?

— За Флорида — каза изтупаният ми адвокат. На „Рипъблик“ те чака Дейвид Дейвидсън. Ще лети заедно с теб да ти прави компания. В Бока Рейтън, където ще кацнеш, ще те чака Дейв Биъл. — Адвокатът ми въздъхна. — Чуй какво, приятелю. Трябва да се махнеш за няколко дни, докато разрешим нещата с жена ти. Иначе пак ще свършиш в пандиза.

— Говорих вече с Бо — намеси се Роко — и той ми нареди да остана тук да държа госпожа Б. под око. Не можете да се приберете, господин Б. Изкарала си е съдебна заповед да ограничат достъпа ви до дома; ако само стъпите в имота, моментално ще ви арестуват.

Поех дълбоко въздух и започнах да пресмятам на кого можех да имам доверие… На адвоката — да… на Роко — да…, на Дейв Биъл — да…, на мръсната Графиня — НЕ! В такъв случай какъв смисъл имаше наистина да се връщам у дома? Тя ме ненавижда, и аз я ненавиждам и сигурно ако я видя, ще я пречукам, а това може да осуети сериозно плановете ми да пътешествам с Чандлър и Картър. Така че всъщност няколкото дни под флоридското слънце щяха да ми дойдат съвсем добре.

Изгледах Роко и присвих очи:

— Всичко ли наистина е в чантата? — рекох с обвинителен тон. — И лекарствата ми ли са вътре?

— Всичко прибрах — рече с отегчен вид Роко. — Всичко от чекмеджетата ви и от бюрото, плюс парите в брой, които госпожа Белфърт ни даде. Всичко е вътре.

Добре, казах си. Петдесет хиляди долара би трябвало да ми стигнат за два-три дни. А дрогата… е, сигурно имах толкова, колкото да поддържам Куба надрусана до края на месец април.

Глава 37.Болен и по-болен

Ама че лудост! Летяхме с крайцерска скорост на височина единайсет хиляди и деветстотин метра, а в рециркулирания въздух се носеха толкова много кокаинови молекули, че когато станах да ходя до тоалетната, забелязах, че и двамата пилоти са с противогази. Добре. Изглеждаха ми свестни момчета и нямах никакво желание заради мен да ги хванат на проба за наркотици.

Бях станал беглец! Трябваше да се движа, да се поддържам. Другият вариант беше да умра. Да оставя главата ми да падне, да се оставя да се разбия, да оставя мислите ми да се занимават с току-що случилото се — та нима това не бе сигурна смърт!

И все пак… защо се бе случило то? Защо ритнах Графинята по стълбите? Та тя е жена ми. Обичам я повече от всичко. И защо хвърлих дъщеря си на предната седалка на мерцедеса и преминах с таран през вратата на гаража, без да я превържа с колана? Та тя е най-ценното нещо, което притежавам на този свят. Ще запомни ли тя за цял живот сцената на стълбите? Ще си представя ли вечно как майка й лази по стъпалата и се мъчи да спаси дъщеря си от… от… какво?… От един обзет от кокаина маниак?

Някъде над Северна Каролина бях признал пред себе си, че съм обзет от кокаина маниак. Но пресякох границата само за един миг, а вече се бях върнал, вече бях пак със здрав разум. Или не беше така?

Трябва да продължа да шмъркам. И да вземам куалуди, ксанакс и купища валиум. Трябва да държа параноята под контрол. На всяка цена трябва да стоя надрусан; иначе ще умра… иначе ще умра.

След двайсет минути светна надписът да си затегнем коланите, което недвусмислено ми напомни, че е дошъл моментът да спра да шмъркам, да спра с куалудите и ксанакса, та да кацнем в състояние на безупречно токсично равновесие.

Както ми беше обещал моят адвокат, на пистата ме чакаше Дейв Биъл с черна лимузина линкълн. Джанет пак си беше свършила работата и ме бе подсигурила с транспорт.

Застанал със скръстени ръце, Дейв изглеждаше голям колкото планина.

— Готов ли си да купонясваме? — рекох бодро. — Трябва да започна да търся следващата си бивша съпруга.

— Дай да отидем у нас да се поотпуснем — отвърна Планината. — Лори замина за Ню Йорк да прави компания на Надин. Къщата е изцяло на наше разположение. Трябва да си отспиш.

Да спя ли? Не, не, не!

— Ще си отспя като умра, хуй сплескан. А и ти на кого си приятел — на нея, или на мен? — и му изтрясках един десен прав, който го улучи право в десния бицепс.

А той сви рамене. Явно не беше усетил яростта на удара ми.

— На твоя страна съм — рече утешително. — Винаги съм бил на твоя страна, но не смятам, че положението е военно. Вие двамата ще се сдобрите. Дай й няколко дена да се поуспокои; колко й трябва на една жена.

Скръцнах със зъби и заплашително поклатих глава, в смисъл: „Никога! Дори и след милион шибани години!“

За съжаление истината беше съвсем различна. Исках си обратно Графинята, и то най-отчаяно. Но не биваше да се издавам пред Дейв; току-виж се изпуснал и споменал на Лори, а тя — на Графинята. А щом Графинята узнаеше, че страдам по нея, това щеше да я постави в по-изгодна позиция спрямо мен.

— Чума да я тръшне дано! — изломотих. — Като знам какво ми стори, нали, Дейв? Не я ща обратно, та ако ще да е и последната путка на тоя свят. Дай да вървим в „Солид Голд“ да хванем няколко стриптийзьорки да ни издухат!

— Както кажеш — отвърна Дейв. — На мен ми е наредено само да внимавам да не се докараш до смърт.

— А, така значи! — изсъсках. — И кой ти даде тая шибана заповед?

— Всички — отвърна огромният ми приятел и тъжно поклати глава.

— Ами, ебал съм им майката на всички, в такъв случай! — избеснях и тръгнах към лимузината. — Да им го начукам на всички до един!

„Солид Голд“ — ебаси и заведението! Свободен избор на млади стриптийзьорки, като от шведска маса — поне две дузини мацки. Докато си пробивахме път до средата на сцената, успях да огледам няколко от младите хубавици и стигнах до тъжния извод, че повечето са били бити с мокър парцал по сурата.

Обърнах се към Планината и Мономигача и рекох:

— Тука е пълно с кучета, но ако търсим старателно, убеден съм, че ще попаднем и на някой нешлифован диамант. — Извих врат наляво-надясно. — Дайте да се поизмешаме.

В дъното на клуба имаше ВИП-сектор. Пред няколкото стъпала, отделени с червен кадифен шнур, стоеше огромен черен гард. Отправих се директно към него:

— К’во става, бе, пич! — рекох му най-любезно.

Оня ме изгледа, сякаш бях досадно насекомо, което му идеше да смачка. Явно ще трябва да му пооправя настроението, рекох си, след което бръкнах в десния си чорап, извадих пачка от десет хиляди долара на стотачки, отделих половината и му ги връчих.

Сега, след като отношението му към мен се промени, рекох:

— Доведи ми петте най-готини момичета в заведението и разчисти ВИП-сектора за мен и моите приятели, ако обичаш.

Той се усмихна.

Само след пет минути ВИП-секторът беше изцяло на наше разположение. Пред нас стояха четири що-годе готини стриптийзьорки така, както майка ги е родила, но на високи токчета. Имаха приемлив вид, но нито една не ставаше за женене. А аз търсех истинска красавица, с която да мога да се фукам из Лонг Айлънд, та Графинята веднъж завинаги да разбере кой командва положението.

Точно в този момент гардът откачи кадифения шнур и по стълбите се качи една гола тийнейджърка, качена на бели велурени обувки в стил „върви по дяволите“. Приседна до мен върху страничната облегалка на фотьойла, кръстоса най-хладнокръвно голи бедра, после се приведе и ме целуна леко по бузата. Ухаеше на парфюм „Ейнджъл“, съчетан с капчица от собствения й мускусен аромат, породен от танцуването. Беше напрано разкошна. И надали бе минал и един ден от осемнайсетия й рожден ден. Страхотна грива от светлокестеняви коси, смарагдови очи, мъничко носле и гладка челюст. И невероятно тяло: метър и шейсет и пет, силиконови цици за чашка „С“, нежна извика на корема и крака, които можеха да конкурират онези на Графинята. Кожата й беше маслинена, без нито едно петънце.

Разменихме си усмивки. Имаше равни и бели зъби.

— Как се казваш? — попитах силно, за да надвикам акомпанимента на стриптийзьорките.

Тя се приведе над мен така, че устните й почти се притиснаха в дясното ми ухо, и отвърна:

— Блейз.

Дръпнах се изненадан и килнах главата си на една страна:

— Що за шибано име — Блейз? Да не би като те е раждала, майка ти да е знаела, че ще ставаш стриптийзьорка?

Изплези ми се, изплезих й се и аз.

— Казвам се Дженифър — рече. — Блейз ми е сценичното име.

— Ами, радвам се, че се запознахме, Блейз — казах.

— О-о-о — отърка тя буза о моята. — Такъв малък сладур си!

Малък ли?… Ще те науча аз тебе… малка курво по стриптийзьорски костюм! Що ли не ти млатна един? После поех дълбоко въздух и казах:

— Какво имаш предвид?

Това изглежда я пообърка:

— Имам предвид, че си… сладък, с красиви очи, и си млад! — И ми хвърли една стриптийзьорска усмивка.

Ама че сладко гласче има тая Блейз. Но дали Гуин ще я одобри? Наистина, рано ми е още да кажа дали ще я бъде като майка на децата ми.

— Обичаш ли куалуди? — попитах.

Сви голи рамене:

— Не съм опитвала. Как ти действат?

Х-м-м-м… новачка, рекох си. Нямам търпение тепърва да я открехвам.

— А кока? Кока опитвала ли си?

Вдигна вежди:

— Ами, да, адски ми допада. Ти имаш ли кока?

— Купища! — кимнах нетърпеливо.

— Ела с мен тогава — рече и ме грабна за ръка. — И не ми викай Блейз, ако обичаш, окей? Казвам се Джени.

— Окей, Джени — ухилих се на бъдещата си съпруга. — Между другото, обичаш ли деца? — И кръстосах пръсти.

А усмивката й цъфна до ушите:

— Ами да, обожавам децата. Някой ден ще си родя цял куп деца. Защо?

— Ей така, само питам — отвърнах на бъдещата си съпруга. — Да знам.

А-а-х тази Джени! Идеалното противосредство за подлата Графиня! Че за какво ми е да се връщам в Олд Бруквил? Ще докарам Чандлър и Картър тук, във Флорида. И Гуин и Джанет с тях. На Графинята ще дам право да ги посещава веднъж в годината, под съдебен контрол. Напълно справедливо решение.

Двамата с Джени прекарахме следващите четири часа в кабинета на управителя: шмъркахме кокаин, изпълняваше специално за мен лап танци и световни минети, въпреки че на мен и до момента не ми ставаше. Но вече се бях убедил, че от нея ще излезе подходяща майка за децата ми, така че казах на темето й:

— Чакай, Джени. Спри да смучеш за малко.

Изви врат и ми се усмихна по стриптийзьорски.

— Нещо лошо ли направих, миличък?

— Нищо лошо не си направила — поклатих глава. — Искам да те представя на майка ми. Изчакай за секунда. — Извадих мобифона си и набрах номера на дома на родителите ми в Бейсайд, който от трийсет и пет години не беше сменян.

Само след миг дочух разтревожения глас на майка ми и й рекох:

— Не, не, изобщо не я слушай. Всичко е наред… Заповед да не се приближавам до нея ли? Е, и какво от това? Имам две къщи. Да вземе едната, а аз ще живея в другата… Децата ли? С мен ще живеят, разбира се. Че кой може да ги отгледа по-добре от мен? Но не затова ти се обаждам, мамо; исках да ти съобщя, че завеждам дело за развод с Надин… Защо ли? Защото тя е една подла кучка, затова! Пък и вече срещнах друга жена, която е адски готина. — Погледнах към Джени, която направо сияеше, и й смигнах. После казах в слушалката: — Виж какво, мамо, нека да ти дам бъдещата ми жена. Тя е страхотно сладка и красива и… Къде съм в момента ли? В един стрип-клуб в Маями… Защо?… Не, не е стриптийзьорка, поне отсега нататък няма да бъде. Всичко това остава зад гърба й. Ще я глезя до побъркване. — И пак намигнах на Джени. — Казва се Джени, но можеш да й викаш Блейз, ако искаш. Няма да ти се обиди; тя е много сговорчива. Чакай да ти я дам.

Подадох мобифона на Джени:

— Майка ми се казва Лиа и е много готина. Няма човек, който да не я обича.

Джени сви рамене и грабна телефона.

— Ало, Лиа? Джени се обажда. Как си? Добре съм, благодаря, че попита… Да, и той е добре… Ъ-ъ, да, окей, чакай една секунда. — Джени постави ръка върху слушалката. — Иска пак да говори с теб.

Невероятно! — рекох си. Каква неучтивост от страна на майка ми така да отсвири бъдещата ми съпруга! Грабнах телефона и прекъснах връзката. После се ухилих до уши, легнах на дивана и посочих слабините си.

Джени кимна с готовност, надвеси се над мен и започна да смуче… да опъва… да стиска… да дърпа… после пак да смуче… Но да ме убиеха, не можех да причиня приток на кръв към това място. Джени обаче беше навита мацка, старателна тийнейджърка, и нямаше никакво намерение да спре, без да вложи и последната си капка старание. Едва след петнайсет минути успя да напипа онова специално местенце и докато се усетя, бях се надървил като прът и я шибах върху евтиния бял диван, като същевременно й разправях колко я обичам. Тя ми каза, че и тя ме обичала, после и двамата се разкикотихме. Мигът бе прекрасен и за двама ни и не можехме да се начудим как е възможно две изгубени души да се влюбят тъй дълбоко една в друга за толкова кратко време — дори при сегашните обстоятелства.

Невероятно. Точно в този миг — преди да се изпразня — Джени бе всичко за мен. А само секунда по-късно ми се щеше тя да се изпари във въздуха. Над мен премина някакво чувство на празнота, сякаш беше трийсетметрово цунами. Сърцето ми се свлече в стомаха. Пенисът ми направо се спаружи. Бях се сетил за Графинята; страхотно ми липсваше.

Изпитвах въпиюща нужда да говоря с нея. Исках да я чуя как ми казва, че ме обича и че все още е моя. Усмихнах се тъжно на Джени и й казах, че трябва да кажа нещо на Дейв, но че веднага се връщам. Върнах се в клуба, намерих Дейв и му рекох, че ако не напуснем това място мигновено, може да се самоубия, което ще му бръкне в здравето, щото нали той има задачата да ме поддържа жив, докато нещата се успокоят. Изчезнахме за нула време, без да се сбогувам с Джени.

Седяхме двамата с Дейв на задната седалка на лимузината на път към дома му в Броукън Саунд — затворена общност в Бока Рейтън. Мономигача се беше влюбил в някаква стриптийзьорка и остана в клуба, а аз си мислех дали да не си срежа вените. Усетих, че рухвам; въздействието на кокаина преминаваше и падах в някаква емоционална пропаст. Трябваше обезателно да говоря с Графинята. Само тя можеше да ми помогне.

Часът бе два след полунощ. Грабнах мобифона на Дейв и набрах моя домашен номер. Отговори ми женски глас, но не беше Графинята.

— Кой е на телефона? — озъбих се.

— Дона.

Майка му стара! Дона Шлесинджър беше баш от ония кучки, които кльопат лайна от тоя сорт. Беше приятелка на Надин от детинство и я ревнуваше оттогава, откакто бе разбрала смисъла на тая дума. Поех дълбоко въздух и казах:

— Искам да говоря с жена ми, Дона.

— Тя не желае да разговаря с теб.

Това ме вбеси.

— Кажи й да вдигне шибания телефон, Дона.

— Вече ти обясних — озъби се Дона. — Не желае да разговаря с теб.

— Дона — рекох с равен глас, — нямам време да се ебавам. Предупреждавам те, че ако не й дадеш телефона, ще долетя до Ню Йорк и ще пронижа с нож шибаното ти сърце. А щом приключа с теб, ще се заема и с шибания ти съпруг, ей така — заради принципа. — След което изревах: — Дай й телефона моментално!

— Изчакай — рече безкрайно притеснено Дона.

Завъртях главата си около шията да се поуспокоя. После изгледах Дейв и казах:

— Не ми вярвай на приказките. Исках само да ми влезе в положението.

— И аз мразя Дона не по-малко от теб — рече Дейв и кимна, — но според мен би трябвало да оставиш Надин на мира за два-три дни. Просто не се набутвай. Говорих с Лори, а според нея Надин е безкрайно разстроена.

— Какво друго каза Лори?

— Надин нямало да те приеме обратно, ако не се подложиш на рехабилитация за дрогата.

В този момент от телефона се чу:

— Ало, Джордан, обажда се Офелия. Добре ли си?

Поех дълбоко въздух. Офелия беше добро момиче, но й нямах доверие. Беше най-старата приятелка на Графинята, така че сигурно ни мислеше най-доброто и на двама… но все пак… Графинята се е напъхала в мозъка й… манипулира я… настроила я е против мен. Офелия можеше да е враг. Но, за разлика от Дона, поне не беше зла, така че гласът й ме поуспокои.

— Добре съм, Офелия. Би ли дала телефона на Надин, ако обичаш?

Чух я как въздъхна.

— Тя не желае да се обади, Джордан. Не желае да говори с теб, ако не влезеш в рехабилитация.

— На мен не ми трябва рехабилитация — рекох най-искрено. — Просто трябва да понамаля темпото. Кажи й, че й го обещавам.

— Ще й предам — рече Офелия. — Но се съмнявам, че ще има полза. Виж какво, извинявай, но трябва да вървя. — И ей така, като нищо, прекъсна разговора.

Духът ми спадна още по-ниско. Поех дълбоко въздух и клюмнах пораженчески глава. „Невероятно“ — избъбрих полугласно.

— Добре ли си, приятелю? — обгърна рамото ми с ръка Дейв.

— Да — излъгах го. — Нищо ми няма. Но сега не ми се говори. Искам да мисля.

Дейв кимна и останалата част от пътуването прекарахме в мълчание.

Петнайсет минути по-късно седях в дневната на Дейв, обзет от чувство на безнадеждност и отчаяние. Лудостта ми сякаш се беше засилила; духът ми бе рухнал до невъзможни дълбини. Дейв седеше до мен на дивана и нищо не казваше. Само ме гледаше и чакаше. Пред мен имаше купчинка кокаин. Хапчетата ми бяха на кухненския плот. Звънях още десетина пъти у дома, но телефонът вече се вдигаше от Роко. Явно и той се беше обърнал срещу мен. Ще го уволня, щом тая история приключи.

— Обади се на мобифона на Лори — помолих Дейв. — Нямам друг начин да се свържа.

Дейв кимна уморено и започна да набира номера на Лори от безкабелния телефон. Само след трийсет секунди бях вече във връзка с нея, а тя плачеше.

— Виж какво — каза ми, докато подсмърчаше, — нали знаеш колко те обичаме двамата с Дейв. Така че направо те умолявам, Джордан, влез в рехабилитация. Нуждаеш се от помощ. Ако я караш така, съвсем скоро ще умреш. Не го ли съзнаваш? Ти си един крайно надарен човек, но се саморазрушаваш. Ако не щеш да го направиш заради себе си, направи го поне заради Чани и Картър. Моля те!

Поех дълбоко въздух, станах от дивана и тръгнах към кухнята. Дейв ме следваше на няколко крачки.

— Надин още ли ме обича? — попитах.

— Да — отвърна Лори, — още те обича, но не желае повече да е с теб, ако не влезеш в рехабилитация.

Пак поех дълбоко въздух.

— Ако ме обича, ще ми се обади.

— Не — рече Лори, — ако те обича, няма да дойде на телефона. Този проблем е и на двама ви; болестта ви е поразила и двамата. Тя може да се окаже по-болна и от теб за това, че те е оставила толкова време да правиш каквото си искаш. Трябва да влезеш в рехабилитация, Джордан, а на нея също ще й е нужна помощ.

Това вече не можех да го повярвам. И Лори се бе обърнала против мен! Никога нямаше да го допусна — абсолютно! Ебал съм й майката! И на Графинята също! Ебал съм им майката на всички на тоя свят! Изобщо вече не ми пука! И без това бях минал зенита си, нали така? Бях вече на трийсет и четири, а бях изживял поне десет живота. Какъв смисъл има да продължавам? Накъде мога да вървя оттук нататък, освен надолу? Кое ще е по-добре: да умра от бавна, мъчителна смърт, или да загина славно сред пламъците?

В този миг съзрях флакончето с морфина — най-малко сто таблетки от по петнайсет милиграма. Бяха мънички, с размер на половин грахово зърно и със страхотен пурпурен цвят. От сутринта вече бях взел десет. От подобна доза повечето хора биха изпаднали в постоянна кома, но на мен нищо ми нямаше.

С безкрайно натъжен глас рекох на Лори:

— Предай на Надин, че съжалявам, и да целуне децата за довиждане от мен.

Последното, което чух, преди да затворя телефона, беше писъкът на Лори:

— Джордан, недей! Не прекъсвай…

Сръчно грабнах флакона с морфина, отвъртях капачката и изсипах съдържанието в шепата си. Таблетките бяха толкова много, че половината се разсипаха по пода. Но успях да задържа все пак петдесетина, които образуваха пирамидка върху дланта ми — чудесна пурпурна пирамидка. Хвърлих ги в устата си и захванах да ги дъвча. След което настъпи истински ад.

Видях Дейв да тича към мен, затова кривнах към отсрещната страна на кухнята и грабнах бутилка „Джак Даниелс“, но той се метна отгоре ми, преди да опра устни до гърлото й — изби я от ръката ми и ме сграбчи в мечешка прегръдка. Телефонът зазвъня. Той не му обърна внимание, а ме събори на пода, пъхна огромните си пръсти в устата ми и се опита да изгребе таблетките. Ухапах го, но той беше прекалено силен и ме надви.

— Плюй! Плюй! — крещеше.

— Да ти го начукам! — извиках. — Пусни ме, или ще те убия, копеле мръсно!

Телефонът продължаваше да звъни, Дейв продължаваше да крещи „Плюй! Плюй!“, а аз продължавах да дъвча и се мъчех да преглътна колкото се може повече таблетки, докато той накрая сграби бузите ми с дясната си ръка и стисна с огромна сила.

— Майка му дееба! — изплюх таблетките. Имаха отровен вкус… невероятно горчив… а аз толкова много бях погълнал, че изобщо не ми пукаше. Вече бе въпрос единствено на време.

Докато ме притискаше с една ръка към пода, Дейв грабна безкабелния, набра 911 и запъхтяно издиктува адреса си на полицията. После захвърли слушалката и направи опит да изгребе още таблетки от устата ми. Пак го ухапах.

— Махай мръсните си лапи от устата ми, селяндур шибан! Никога няма да ти го простя. И ти си с тях.

— Успокой се — рече той, вдигна ме, сякаш бях наръч цепеници, и ме отнесе на дивана.

Останах да лежа там и да го псувам цели две минути, но накрая взе да ми омръзва. Почвах да изпитвам силна умора… някаква топлина… придряма ми се. Никак не беше неприятно всъщност. Тогава телефонът пак иззвъня. Дейв го вдигна. Обаждаше се Лори. Опитах се да подслушам какво си говорят, но дрямката бързо ме унесе. Дейв притисна телефона до ухото ми и рече:

— Хайде, приятел, жена ти те търси. Иска да говори с теб. Иска да ти каже, че още те обича.

— Над? — попитах с безкрайно сънлив глас.

Любвеобилната Графиня:

— Сладур, дръж се заради мен. Още те обичам. Всичко ще се оправи. И децата те обичат, и аз те обичам. Всичко ще е окей. Не ми заспивай на телефона.

Разплаках се:

— Съжалявам, Над. Не исках да ти правя това, което направих днес. Не съзнавах какво върша. Но не мога да се понасям… Съжалявам… — и се разридах безутешно.

— Няма нищо — каза жена ми. — Не съм спряла да те обичам. Дръж се, чу ли? Всичко ще е окей.

— Винаги съм те обичал, Над, от мига, в който те видях за пръв път.

В този миг предозирах.

Дойдох на себе си с най-отвратителното усещане, което можете да си представите. Помня, че пищях:

— Махни това от устата ми, путьо! — без да съм съвсем сигурен защо го искам.

Проумях само секунда след това. Бях привързан към маса за прегледи в някакво спешно отделение, заобиколен от екип от петима доктори и сестри. Масата бе вдигната перпендикулярно на пода. Не само ръцете и краката ми бяха вързани, но към масата ме придържаха и два широки пластмасови ремъка — един през торса, другият — през бедрата. Пред мен стоеше лекар в зелен болничен екип, а в ръката си държеше дълъг и дебел черен маркуч, каквито използват за автомобилните радиатори.

— Джордан — каза той твърдо, — трябва да ни помогнеш, така че престани да ме хапеш по ръката. Налага се да изпомпаме стомаха ти.

— Нищо ми няма — измънках. — Нищо не съм глътнал. Всичко изплюх. Само се майтапех.

— Разбирам — отвърна търпеливо лекарят, — но не можем да рискуваме. Сложихме ти наркан да противодейства на наркотиците, така че си извън опасност засега. Но чуй ме, приятелю, кръвното ти е високо до небето, а пулсът ти е неравномерен. Какво друго си взел, освен морфина?

Позволих си да го огледам за секунда. Имаше вид на иранец, или на перс, или на нещо от тоя сой. Как можех да му имам доверие? Та аз все пак бях евреин, сиреч — заклет негов враг. Дали пък Хипократовата клетва не стоеше над всички тия неща? Огледах и стаята и в ъгъла съзрях нещо крайно притеснително: двама униформени полицаи, въоръжени. Бяха се облегнали на стената и наблюдаваха. Ни дума повече, рекох си.

— Нищо — изграчих. — Само морфин. Е, и малко ксанакс, може би. Имам болки в гърба. Всичко е по лекарско предписание.

— Тук съм, за да ти помогна, Джордан — усмихна се тъжно докторът, — а не да те арестувам за дрога.

Затворих очи и се подготвих за изтезанието. Много добре знаех какво ще последва. Персийското копеле ще се опита да навре маркуча в хранопровода ми, до самия стомах, че да му изтегли съдържанието. После ще изсипе кило активиран въглен в стомаха ми, та дрогата да мине по чревната система, без организмът да я поеме. Беше един от онези редки моменти в живота ми, в които съжалявах, че съм прочел толкова много неща. А последната мисъл, която ми мина преди докторите и сестрите да ме нападнат и да ми натикат маркуча в гърлото, беше: Божичко, писна ми да съм винаги прав!

Час по-късно стомахът ми бе абсолютно празен, като не се смята оня самосвал с активиран въглен, дето го набутаха през гърлото ми. Когато най-сетне махнаха черния маркуч, все още бях привързан към масата. Докато и последните сантиметри маркуч се изнизваха от хранопровода ми, се зачудих как ли ония женски порнозвезди поемат надълбоко всичките там огромни пениси, без да им се повдига. Знам, че беше необичайна мисъл, но именно тя ми мина през ума.

— Как се чувстваш? — попита милосърдният доктор.

— Страшно ми се ходи до тоалетна — рекох. — Та ако не ме отвържете, направо в гащите ще се насера.

Докторът кимна и една от сестрите се зае да ме отвързва.

— Ей там е тоалетната — рече. — След малко ще дойда да видя как върви.

Не бях съвсем наясно какво искаше да ми каже до мига, в който първият залп изригна от задника ми със силата на водно оръдие. Успях да въздържа любопитството си и да не погледна в чинията какво е излязло от мен, но след десет минути на мощни залпове не издържах и хвърлих поглед. Приличаше на изригване на Везувий — бях избълвал от задника си килограми тъмночерна вулканична пепел. Ако сутринта теглото ми бе петдесет и девет кила, сега сигурно бях слязъл на петдесет и четири. Целите ми вътрешности се бяха озовали в тая евтина порцеланова тоалетна чиния в Бока Рейтън, Флорида.

Час по-късно най-сетне се излюпих от тоалетната. Бях прекарал най-страшното и вече се чувствах значително по-нормално. Вероятно, рекох си, са изпомпали от мен и някаква част от лудостта. Както и да е, настана време да се върнем към „Животът на богатите и дисфункционалните“; време да се сдобрим с Графинята, да намаля консумацията си на дрога и да заживея по-кротко. Та все пак бях вече мъж на трийсет и четири години и баща на две деца.

— Благодаря — казах на милосърдния доктор. — И извинявай, че те ухапах. Нещо бях поизнервен. Нали ме разбираш?

— Няма проблем — кимна той. — Радвам се, че можахме да помогнем.

— Бихте ли ми повикали едно такси, момчета? Трябва да се прибирам, че да се наспя.

Точно тогава забелязах, че двамата полицаи са все още в стаята и че са се запътили направо към мен. И имах подчертаното чувство, че не се канят да ми предложат те да ме закарат до нас.

Докторът отстъпи крачна назад, докато единият от полицаите извади чифт белезници. Исусе Христе! — рекох си. Пак ли ще ме закопчаят? На Вълка щеше да му е за четвърти път в рамките на по-малко от двайсет и четири часа! Че какво толкова бях извършил? Реших, че всъщност ще е по-добре да не се впускам мислено в тази посока. В края на краищата там, накъдето щяха да ме поведат, щях да разполагам с предостатъчно време да обмисля всичко.

Докато ми щракаше белезниците, полицаят каза:

— По силата на закона „Бейкър“ ще бъдете вкаран в затворено психиатрично отделение за срок от седемдесет и два часа, след което ще ви изправят пред съдия да прецени дали още представлявате опасност за себе си и за обществото. Извинете ме, сър.

Х-м-м-м… добро момче ми изглежда тоя флоридски полицай, пък и той просто си върши работата. Още повече, че се кани да ме води в психиатрично отделение, а не в затвора, което все пак е за предпочитане, нали?

— Аз съм пеперудка! Аз съм пеперудка! — пищеше една свръхдебела тъмнокоса жена в синя хавайска рокля, размахваше ръце и се носеше в бавни кръгове около затвореното психиатрично отделение на четвъртия етаж на медицинския център „Делрей“.

Мина и покрай мен, докато седях на една изключително неудобна кушетка в средата на общата зала. Усмихнах й се и й кимнах. Пациентите бяха около четирийсет на брой, облечени предимно в халати и по чехли и заети с разни видове обществено неприемлива дейност. В предната част на отделението беше дежурната сестринска стая и лудите се нареждаха на опашка пред нея на всеки няколко часа да си вземат торазина, халдола или някакво друго антипси-хотично лекарство за успокоение на разбитите им нерви.

— Трябва да го пресметна. Шест цяло нула две по десет на двайсет и трета степен — мърмореше си висок, слаб тийнейджър с избило навсякъде акне.

Колко интересно, помислих си. От повече от два часа наблюдавах нещастния младеж, докато се въртеше в абсолютно точен кръг и упоменаваше числото на Авогадро — математическа константа, с която се изчислява молекулярната плътност. В началото не можех да разбера защо е толкова вманиачен на тази тема, докато един от санитарите не ми обясни, че младежът имал много висок коефициент на интелигентност, но бил необуздаем любител на ЛСД-то и числото на Авогадро се явявало като някаква идея фикс при всяка подействала му зле доза. Това му бил третият престой в медицинския център „Делрей“ през последните дванайсет месеца.

Стори ми се жалко, че съм се озовал на подобно място — като се имаше предвид, че бях с напълно здрав разум, — но именно тук бе проблемът с всички онези закони, като закона на Бейкър. Създадени са да посрещат нуждите на масите. Както и да е, дотук нещата все пак вървяха сравнително не зле. Успях да убедя един от лекарите да ми предпише ламиктал, а той по собствено усмотрение ми предписа и някакъв опиат с кратковременно действие, да облекчи абстиненцията.

Онова, което ме притесняваше обаче, бе фактът, че се бях опитал да се свържа поне с една дузина хора от телефонния автомат в отделението — приятели, роднини, адвокати, съдружници в бизнеса. Направих даже опит да се обадя на Алън Кемтоб да ми приготви нов запас от куалуди за деня, в който най-после щяха да ме изпишат от тая лудница, но така и не успях да се свържа с нито един — нито с Графинята, нито с родителите ми, нито с Липски, Дейв, Лори, Гуин, Джанет, Вигвам, Джо Фамегети, Грег О’Конъл, Готвача, та дори и с Бо, с когото друг път с лекота се свързвах. Имах чувството, че са ме изолирали отвсякъде, до един.

В крайна сметка, към края на първия ми ден в това славно заведение усетих, че мразя Графинята повече от всякога. Напълно ме беше забравила, настроила бе всички против мен, използвала бе онази единствена моя гадна постъпка на стълбите, за да си спечели съчувствието на моите приятели и съдружници. Убеден бях, че вече не ме обича и че ония приказки докато свръхдозирах, ми ги беше казала единствено от съчувствие — сиреч, ако все пак хвърлех топа, да ме е изпроводила към ада с едно последно фалшиво „обичам те“.

Към полунощ организмът ми почти се освободи от кокаина и куалудите, но пак не можах да заспя. И точно по това време, в малките часове на 17 април 1997 година, се яви сестра с безкрайно добро сърце и ми сложи инжекция далмейн в дясната буза на задника ми. И най-после, петнайсет минути по-късно, за пръв път от три месеца успях да заспя без кокаин в организма ми.

Събудих се след осемнайсет часа, когато чух някой да ме вика по име. Отворих очи и видях надвесилия се отгоре ми голям черен санитар.

— Имате посетител, господин Белфърт.

Графинята! — рекох си. Дошла е да ме измъкне оттук.

— Нима? — казах. — И кой е той?

— Не му знам името — вдигна рамене санитарят.

Духът ми се сломи. А той ме заведе в някаква стая с тапицирани стени, със сиво метално бюро и три стола. Като се изключеха тапицираните стени, съвсем приличаше на стаята, където ме разпитваха швейцарските митничари, след като бях опипвал стюардесата. От едната страна на бюрото седеше около четирийсетгодишен мъж с рогови рамки на очилата. В мига, в който погледите ни се срещнаха, той стана от стола и ме поздрави.

— Предполагам, че ти си Джордан — каза и протегна десница. — Казвам се Денис Мейнард73.

Ръкувах се по инстинкт, макар у него да имаше нещо, което моментално ме отблъсна. Облечен беше като мен, по дънки и маратонки и бяло поло. Изглеждаше горе-долу добре, макар и леко поизхабен, около метър и седемдесет и пет, нормална конструкция и къса кестенява коса, сресана на път.

Посочи ми да седна насреща му. Кимнах и седнах. Само след секунда в стаята влезе още един санитар — видя ми се като едър, пиян ирландец. Двамата санитари застанаха зад гърба ми, на има-няма метър от мен, готови да ми скочат, ако решах да скроя на тоя някой номер в стил Ханибал Лектър — да му отхапя носа например, а моят пулс не мърдаше от седемдесет и два удара в минута.

— Нает съм от съпругата ти — каза Денис Мейнард.

— Ти някакъв шибан бракоразводен адвокат ли си? — попитах невярващо. — Ей Богу, тая путка хич не си поплюва. Смятах, че ще има благоприличието поне да изчака трите дни до изтичането на закона на Бейкър, преди да подаде документите за развод.

— Не съм адвокат по бракоразводни дела, Джордан, а съм помагач против дрогата, а жена ти ме нае, понеже все още те обича, така че не бива да бързаш да я наричаш путка.

Изгледах копелето с присвити очи, щото изобщо не разбирах за какво става дума. Параноята ме бе отпуснала, но още бях наежен.

— Значи жена ми те е наела, понеже още ме обича, така ли? Ами като толкова много ме обича, що не дойде да ме види?

— Все още е силно уплашена. И силно объркана. Прекарах последните двайсет и четири часа с нея и бих казал, че е в много крехко състояние. Все още не е готова да се срещне с теб.

Усетих как главата ми се изпълни с пара. Тоя путьо сваля Графинята! Рипнах от стола, прескочих бюрото и се разкрещях:

— Мръсен педал! — Той отскочи назад, а двамата санитари се хвърлиха подир мен. — Ще поръчам да те наръгат до смърт, лайнар такъв, дето се пускаш на жена ми, докато аз съм затворен тук. Смятай се за умрял! И семейството ти го смятай за умряло! Нямаш си представа какви възможности имам.

Поех дълбоко въздух, докато санитарите ме набутаха обратно на стола.

— Успокой се — каза бъдещият съпруг на Графинята. — Не се пускам на жена ти. Тя все още те обича, а аз обичам съвсем друга жена. Исках да кажа, че през последните двайсет и четири часа разговарях със съпругата ти за тебе, за нея и за всичко случило се между вас.

Чувствах се абсолютно нерационален. Бях свикнал аз да контролирам нещата, а липсата на контрол в сегашното ми положение ме побъркваше.

— А каза ли ти, че я изритах надолу по стълбите, докато държах дъщеря ми в обятията си? Каза ли ти, че изпонарязах смотаната й шик мебелировка, струваща два милиона долара? А за неуспешния ми кухненски опит спомена ли? Представям си какви ги е наговорила. — И поклатих отвратен глава — отвратен не само от собствените ми деяния, но и от това, че Графинята бе изкарала семейните ни проблеми на показ пред абсолютно непознат.

Кимна и пусна лек смях, да поуталожи гнева ми.

— Да, каза ми за всичко това. Някои неща ми се видяха доста забавни, особено случката с мебелите. Не бях чувал за подобен случай досега. Повечето неща обаче са доста тревожни, като случката на стълбите и в гаража. Трябва обаче да разбереш, че вината за тези работи не е у теб… или, по-точно казано, че нито едно от тези действия не означава, че ти си лош човек. Ти, Джордан, си болен човек; страдаш от заболяване, което не е по-различно от рака или диабета. — Спря за миг, после сви рамене. — Но освен това тя ми каза какъв прекрасен човек си бил, преди да се отдадеш на дрогата. Колко великолепен си бил и какви постижения си имал и как се е влюбила в теб от пръв поглед. Каза и че никой друг не е обичала така, както теб те е обичала. Каза ми и колко щедър си към хората и как всички злоупотребяват с тази ти щедрост. Каза ми и за гърба ти, и как той изострил…

Но докато помагачът приказваше, аз се улових, че съм се вкопчил в една-единствена дума: обичала. Точно така го каза — обичала, в минало време. Значеше ли това, че тя вече не ме обича? Най-вероятно, рекох си, защото, ако продължаваше да ме обича, досега щеше да е дошла да ме види. Какви ми ги разправя, че била уплашена. Нали съм в затворено психиатрично отделение — какво мога да й направя? Изживявам ужасна емоционална болка. Що не дойде само да ме посети — пък дори и само за една секунда, за Бога! — и да ме прегърне и да ми каже, че още ме обича, това би облекчило болката. Нима аз не бих сторил същото за нея? Доста жестоко ми се струва от нейна страна да не ме посети, след като насмалко не се самоубих. Каквото и да ми разправят, и независимо от обстоятелствата, тя изобщо не се държи като любяща жена.

Явно задачата на Денис Мейнард е да ме убеди да се подложа на рехабилитация. Може пък и да го направя, ако самата Графиня дойде и ме помоли. Но не и по този начин — тя да ме шантажира и да заплашва, че ще ме остави, ако не направя онова, което тя иска. От друга страна, нима не искам да се подложа на рехабилитация, или поне нямам ли нужда от рехабилитация? Нима искам да изживея целия си живот пристрастен към дрогата? Но пък как ще живея изобщо без дрога? Целият ми живот се върти около дрогата. Самата мисъл да изживея следващите си петдесет години без куалуди и кока ми се струваше немислима. Да, ама нали едно време, много преди да станат всички тия неща, бях водил трезв живот. Възможно ли е изобщо да се върна на онази точка, да върна назад часовника, така да се каже? Или химията на мозъка ми се е променила безвъзвратно и сега съм пристрастен, осъден на такъв начин на живот докато умра?

— … и за темперамента на баща ти — продължаваше помагачът, — и как майка ти се мъчела да те опази от него, макар и невинаги успешно. Всичко ми разказа.

Направих опит да не съм саркастичен, но бързо се провалих:

— А успя ли малката Марта Стюарт да ти каже самата тя колко е безпогрешна? Имам предвид, след като аз съм толкова дефектен и прочее, остана ли й поне секунда да ти разкаже нещо за себе си? Защото тя е безгрешна, в края на краищата. Ще ти разкаже — може би не точно с тези думи, но ще ти го разкаже. Все пак става дума за Графинята от Бей Ридж.

Последните ми думи го накараха тихичко да се засмее.

— Виж какво — каза, — жена ти далеч не е идеална. Напротив, тя е по-болна и от теб. Помисли си само за секунда: кой е по-болният — съпругът, пристрастен към дрогата, или съпругата, която гледа как обичаният й мъж се саморазрушава? Втората, бих казал аз. Истината е, че съпругата ти страда от нейно си заболяване, което се нарича ко-пристрастеност. Но докато през цялото време се е вторачила в теб, не й остава време за собствените й проблеми. По-тежък случай на ко-пристрастеност от нейния не съм срещал.

— Глупости на търкалета — рекох. — Защо смяташ, че всичките тия неща не са ми известни? В случай че не знаеш, доста неща съм изпопрочел. И въпреки петдесетте хиляди куалуда, които съм погълнал, и досега помня всичко, което съм прочел от детската градина насам.

Той кимна:

— Не само с жена ти съм се срещнал, Джордан; разговарях и с всичките ви приятели и роднини, с всички, на които държиш. И всички те са единодушни, че ти си един от най-умните мъже на планетата. Така че, като имаме това предвид, нямам намерение да те занимавам с алабалистика. Ето какво предстои: В Джорджия има една рехабилитационна клиника на име „Талбът Марш“. Специализирана е в лечение на лекари. Пълно е с изключително умни хора, така че няма да се чувстваш не на място. Имам правомощията още начаса да те изпиша от тая дупка тук. И само след два часа ще си в „Талбът Марш“. Долу в момента те чака лимузина, на летището е частният ти самолет, зареден с гориво. „Талбът Марш“ е много приятно място, и доста луксозно. Смятам, че ще ти хареса.

— И откъде е шибаната ти квалификация по тия въпроси? Да не си доктор?

— Не — каза. — И аз съм наркоман като теб. По нищо не се различаваме, освен по това, че аз съм във фаза възстановяване, а ти — не.

— Откога си трезвен?

— От десет години.

— От десет шибани години? — задавих се. — Исусе Христе! Възможно ли е изобщо подобно шибано нещо? Аз и ден не мога да изкарам — и час, — без да си мисля за дрога! Не съм като теб, приятелче. Моят мозък работи по друг начин. Пък и не виждам за какво ми е да се подлагам на рехабилитация. Е, може да опитам АА74 или нещо от тоя род.

— Отдавна си прескочил този етап. Ако трябва да съм откровен, цяло чудо е, че още си жив. Отдавна е трябвало да престанеш да дишаш, приятелю. — И сви рамене. — Но един ден късметът ти ще свърши. Следващият път приятелят ти Дейв може да не е подръка да се обади на 911 и вместо в психиатрично отделение, ще се озовеш в ковчег. — И с много по-твърд тон продължи: — Ние от АА имаме една приказка: алкохоликът и наркоманът могат да стигнат само до три места — затвора, лудницата или гробищата. През последните два дни вече си бил в затвор и в лудница. Кога ще речеш „стига“? Когато се озовеш в погребалното бюро ли? И тогава жена ти ще трябва да седне с двете ти деца и да им обясни как повече няма да видят баща си, нали?

Свих рамене. Съзнавах, че е прав, но нямах сили да се предам. Някаква необяснима причина ме подтикваше да му се съпротивлявам, да се съпротивлявам и на Графинята — че и на всички останали. Ако някога станех трезвен, щеше да е по мое желание, по ничие друго, а най-малкото пък — с опряна в слепоочието ми пушка.

— Ще размисля, но само ако самата Надин дойде тук. Иначе можеш да ходиш да се ебеш!

— Тя няма да дойде тук — каза. — Няма да ти проговори, освен ако не се подложиш на рехабилитация.

— Добре — рекох. — В такъв случай ходете да се ебете и двамата. Аз след два дни излизам оттук; и тогава ще се боря с пристрастеността си така, както аз намеря за добре. И ако това означава, че ще загубя жена си — така да бъде. — Станах от стола и направих знак на санитарите.

Докато излизах от стаята, Денис каза:

— Може и да успееш да си намериш друга красива жена, но никога няма да намериш някоя, която да те обича колкото нея. Кой смяташ, че организира всичко това? Жена ти прекара последните двайсет и четири часа в състояние на паника, борейки се да спаси живота ти. Ако я изпуснеш, значи си най-големият глупак.

Поех дълбоко въздух и отговорих:

— Преди много, много години имаше и друга жена, която ме обичаше колкото Надин; казваше се Дениз, а аз я преебах царски. Може би сега просто си получавам заслуженото. Кой може да каже на тоя етап? Но във всеки случай няма да дам насила да ме вкарат в рехабилитация, така че не си губи времето. И не идвай повече да ме виждаш.

След което излязох от стаята.

Останалата част от деня се оказа не по-малко мъчителна. Като се почне от родителите ми, всичките ми приятели и роднини се изредиха да ме посетят в психиатричното отделение и да ме кандърдисват да се подложа на рехабилитация. Всички, освен Графинята. Как може тая жена да е толкова безсърдечна, след като бях опитал… какво?

Не допусках в мисълта си израза „да се самоубия“ — дали защото ми причиняваше прекалена болка, или от срам, че любовта ми — вманиачеността ми, да го наречем — към една жена, пък била тя и съпругата ми, е могла да ме тласне към подобна стъпка. Такава стъпка никак не подхожда на истински властния човек, нито пък на човек, изпитващ поне капка уважение към себе си.

Честно казано, аз изобщо не възнамерявах да се самоубивам. Дълбоко в себе си бях уверен, че ще ме откарат в болницата и ще ми изпомпат стомаха. Та нали Дейв бдеше над мен и бе готов да се намеси. Графинята обаче изобщо не съзнаваше този момент; от нейна гледна точка аз съм се бил разстроил толкова от възможността да я изгубя и съм бил така затънал в отчаянието и безизходицата на причинената от кокаина параноя, че съм посегнал затова на живота си. Е, как нямаше да я трогне подобна мисъл?

Вярно, бях се държал като звяр с нея, и то не само на стълбите, но и през няколкото месеца преди това гнусно деяние. Или няколкото години, да кажем. Още от ранните години на брака ни бях започнал да експлоатирам негласната ни уговорка — че след като й осигурявам живота, ще имам право на известни свободи. И докато подобна търпимост все пак някак си беше приемлива, несъмнено бях преминал далеч отвъд всякакви граници.

Но въпреки всичко смятах, че все пак заслужавам известно състрадание.

Състрадание ли й липсваше на Графинята? Нямаше ли у нея определена студенина, нямаше ли едно ъгълче в сърцето й, което бе недостижимо за друг? Наистина, аз открай време подозирах подобно нещо. И Графинята беше повредена стока — така, както бях самият аз, че и всички останали; добра съпруга беше, но и съпруга, навлязла в брака със свой собствен багаж. Навремето, като дете, баща й насмалко да я изостави. Разправяла ми беше колко пъти се пременяла в събота или в неделя — а тя още тогава била красавица с буйна руса коса и ангелско личице — и чакала баща й да я изведе на някой изискан ресторант или на влакчето на ужасите в Кони Айлънд, или на „Рийс Парк“ — бруклинския плаж, та всички да разберели: „Ето я дъщеря ми! Вижте каква красавица е! Толкова се гордея с нея!“ И висяла с часове на предната веранда, а той изобщо не се вясвал, или се обаждал с някакво тъпо оправдание.

Сюзан, разбира се, го покривала — разправяла на Надин, че баща й я обича, но е обзет от някакви негови си демони, които го тласкали към живота на скитник, към едно безкоренно съществувание. Не бях ли аз сега жертва именно на тази обремененост? Възможно ли бе студенината й да се дължи на бариерите, които е издигнала около себе си още като дете и които сега й пречеха да стане състрадателна жена? Или просто се хващах за сламки? Или просто си получавах заслуженото — за всичкото кръшкане със „сини чипчета“ и „насдакчета“, кацанията с хеликоптера в три през нощта, приказките насън за Венис курвата, за масажистката и опипването на стюардесата…

Или си плащах по един много по-неусетен начин и за всичко останало — за законите, които бях нарушил? За акциите, чиито цени манипулирах? За прехвърлените в Швейцария пари? За това, че преебах Кени Грийн-Ръбчо, който винаги ми беше верен съдружник? Вече ми беше трудно да преценя. Последното десетилетие от живота бе неимоверно сложно. Изживях живот, какъвто обикновено описват единствено в романите.

Но факт е, че животът ми бе протекъл именно по този начин. Моят живот. За добро, или зло аз, Джордан Белфърт, Вълка от Уолстрийт, бях живял като истински дивак. През цялото време смятах, че съм брониран — бягах от смъртта и затвора, живеех като някоя рок-звезда, изконсумирах повече дрога, отколкото се полага и на хиляда души, но все още бях жив, за да разправям как е било.

Всички тези мисли бушуваха в главата ми към края на втория ми ден в затвореното психиатрично отделение на медицинския център „Делрей“. А докато дрогата постепенно напускаше главния ми мозък, умът ми ставаше все по-остър. Рикоширах и бях готов да се изправя срещу света с всичките ми способности; готов бях да размажа онова копеле Стив Мадън, да подновя битката с търсача на възмездие специален агент Грегъри Коулмън и готов да си отвоювам обратно Графинята, независимо на каква цена.

На следващото утро, непосредствено след като ни раздадоха хапчетата, ме извикаха в тапицираната стая, където ме чакаха двама доктори. Единият беше дебел, другият — нормален, но с изпъкнали очни ябълки и с адамова ябълка колкото грейпфрут. Проблеми с жлезите, предположих.

Представиха се като доктор Брад и доктор Майк75 и моментално дадоха знак на санитарите да напуснат стаята. Интересно, рекох си, но далеч не толкова интересно, колкото последвалите първоначални две минути на разговора ни, по време на които стигнах до извода, че тия двамата биха имали по-голям успех като комици в някое заведение, отколкото като помагачи срещу дрогата. Или пък такъв им е методът? Всъщност тия двамата никак не бяха лоши. Даже по едно време ми станаха симпатични. Графинята ги бе прекарала с частен самолет от Калифорния, след като Денис Мейнард я уведомил, че двамата нещо не сме се погодили.

Това значи беше подкреплението.

— Виж какво — каза дебелият доктор Брад, — мога на мига да те изпиша от тоя лайнарник и само след два часа да си в „Талбът Марш“, да си пиеш безалкохолна пиня колада и да се кокориш на една млада медицинска сестра, която е пациентка там, понеже я хванали да си инжектира демерол през униформената пола. — И вдигна рамене. — Другият вариант е да останеш тук още един ден, че да опознаеш още по-отблизо жената-пеперудка и математичето. Едно ще ти кажа обаче: трябва да си луд, че да останеш тук дори една секунда повече, отколкото трябва. Щото глей как смърди…

— На лайна — намеси се оня с жлезите. — Защо не ни дадеш да те изпишем оттук? Добре де, не се съмнявам, че си луд и прочее и че заслужаваш да те запрат поне за две години, ама що трябва да е тука — в тоя лайнарник! Дай поне да е в някоя по-изискана лудница.

— Той е прав — добави Брад Дебелия. — Без майтап: долу ни чака лимузина, а самолетът ти е на летище „Бока Авиейшън“. Дай да те изпишем от тая лудница, да се качим на самолета и да се кефим.

— И аз съм на същото мнение — рече оня с жлезите. — Самолетът ти е една фантазия. Колко ли е платила жена ти да ни докара дотук от Калифорния?

— Не съм сигурен — отвърнах, — но съм готов да се обзаложа, че е било по най-високата тарифа. Ако има нещо, което Графинята да мрази, то е да се пазари.

И двамата се разсмяха, най-вече Брад Дебелия, който във всичко намираше по нещо смешно. — Графинята! Чудесен прякор! Тя, жена ти, наистина е много красива, а и страшно те обича.

— Защо й викаш Графинята? — попита оня с жлезите.

— Абе, дълга история — отвърнах, — но колкото и да ми се ще, не мога да си припиша заслугата, че съм го измислил. Щото го измисли един Брайън, собственик на брокерска фирма, с която си имам вземане-даване. Та преди няколко коледи се прибирахме с частен самолет от Сейнт Бартолъмю, и двамата със страхотен махмурлук. Барт седеше точно срещу Надин и взе, че пусна една сочна пръдня, след което каза: „Майка му стара, Надин, аз май леко се изтървах в гащите!“ А Надин започна да му трие сол на главата за това колко бил невъзпитан и отвратителен, при което Брайън рече: „О, прощавайте; предполагам, че Графинята от Бей Ридж никога не се е изпускала при пръдня в копринените си гащички!“

— Много готин лаф — каза Брад Дебелия. — Графинята от Бей Ридж.

— Чакай, смешното тепърва предстои. То стана непосредствено след това. Брайън реши, че шегата му е изключително уместна и така се преви в истеричен смях, че не забеляза как Графинята сви на руло коледното издание на списанието „Таун енд Кънтри“. И в мига, в който той надигна глава, тя рипна от седалката и така го млатна по главата, че оня изпадна в безсъзнание. Направо изгуби шибаното си съзнание в самия самолет, ви казвам! А тя си седна и пак се зачете в списанието. Брайън се свести след две-три минути благодарение на чашата вода, която жена ми му лисна в лицето. Та оттогава й остана тоя прякор.

— Невероятно! — възкликна оня с жлезите. — Жена ти има вид на ангел. Не бих очаквал нещо подобно от такава жена. — А Брад Дебелия кимна в знак на съгласие.

— То е, щото нямате и най-малката представа на какво е способна — забелих аз очи. — Може да ви се струва нежна, ама е яка като бик. Знаете ли колко пъти съм си патил от нея? Най я бива да те залива с вода. — Тихичко се разсмях. — Не че е нямала право, честно казано; в повечето случаи напълно си заслужавах боя. Колкото и да я обичам, не съм еталон за примерен съпруг. Но това не ми пречи да си мисля, че все пак трябваше да ме посети тук. Ако беше дошла, вече щях да съм в рехабилитация, но сега съм се запънал, понеже не ми харесва ролята на заложник.

— Стори ми се, че й се искаше да дойде — каза Брад Дебелия, — но Денис Мейнард я посъветва да не го прави.

— Така и предполагах — запених се. — Това копеле е истинско лайно. Щом приключи цялата тая дандания, ще пратя някой да му направи малко посещение.

Комедийният дует отказа да спори с мен.

— Мога ли да ти предложа нещо? — попита оня с жлезите.

— Защо не? — кимнах. — Вие, момчета, сте големи симпатяги. Обаче оня хуй сплескан го ненавиждам.

Той се усмихна и се огледа заговорнически. После сниши глас и каза:

— Що не ни дадеш да те изпишем оттук и да те закараме до Атланта, пък после, веднага след като те запишем в рехабилитацията, моментално си вдигаш чуковете? Там няма зидове, бодлива тел или други подобни щуротии. Ще живееш в луксозен апартамент с неколцина шантави лекари.

— Да, бе — добави Брад Дебелия, — в мига, в който те доставим в Атланта, законът на Бейкър губи силата си и ставаш свободен човек. Просто кажи на пилота си да не излита. Не ти ли хареса рехабилитацията, просто си тръгваш.

— Вие двамата сте направо невероятни! — разсмях се. — Играете ми на престъпната струничка, нали?

— Ще направя всичко необходимо да те вкарам в рехабилитация — рече Брад Дебелия. — Ти си свястно момче и заслужаваш да живееш, а не да умреш с луличка за крек в уста, каквото именно ще те сполети, ако не заживееш на чисто. Повярвай ми — от личен опит го знам.

— И ти ли си възстановяващ се наркоман? — попитах.

— И двамата сме такива — каза оня с жлезите. — Аз съм на чисто от единайсет години, а Брад — от тринайсет.

— Че как изобщо е възможно такова нещо? Казвам ви честно: искам да спра, но просто не мога. Няма да издържа повече от няколко дни, да не говорим за цели тринайсет години.

— Ще можеш — рече Брад Дебелия. — За тринайсет години не знам, но бас държа, че днешния ден можеш да го изкараш.

— Е, колкото до днешния ден, ще изтрая — казах, — но надали повече.

— И това е достатъчно — рече оня с жлезите. — Единственото, което има значение, е днешният ден. Кой знае какво ще ни донесе утрешният? Живей ден за ден — и ще успееш. Аз точно така правя. Да не мислиш, че съм се събудил тая сутрин и съм си рекъл: „Ей, Майк, знаеш ли колко е важно да потискаш цял живот желанието да пиеш?“ Напротив, казах си: „Ей, Майк, изкарай и следващите двайсет и четири часа, пък останалата част от живота ти все някак си ще се подреди.“

Брад Дебелия кимна:

— Той е прав, Джордан. И знам какво точно си мислиш в момента — че това е някакъв вид тъпа самозаблуда. — И сви рамене. — Може и така да е, но на мен лично не ми пука. Действа — и това ми е достатъчно. Благодарение на нея възвърнах живота си, а и ти можеш да възвърнеш своя.

Поех дълбоко въздух и бавно го изпуснах. Тия момчета са много готини, ама наистина. А и аз наистина искам да съм трезвен. Толкова много, че дори предусещах вкуса на новия живот. Но навикът е прекалено силен. Всичките ми приятели вземат дрога; всичките ми забавления включват и дрога. А Графинята… ами Графинята така и не дойде да ме види. След всички ужаси, които й бях причинил, в сърцето си усещах, че никога няма да забравя как не дойде да ме види след опита ми за самоубийство.

Да не забравяме и как стоят нещата от нейната си гледна точка. Може пък да предпочете никога да не ми прости. Не мога да я виня за подобно нещо. Тя беше толкова добра съпруга, а аз й се отблагодарих с това, че станах наркоман. Е, имал съм си причини, но това не променя нещата. Ако реши да се развежда, в правото си е. Но аз винаги ще се грижа за нея, винаги ще я обичам и ще правя така, че да живее добре. В края на краищата, нали тя ми роди две прекрасни дечица и нали тя е организирала всичко това.

Изгледах Брад Дебелия право в очите и бавно кимнах:

— Дай да се махаме от тоя шибан ад.

— Точно така — рече. — Точно така.

Глава 38.Марсианци от Третия райх

На пръв поглед мястото изглеждаше съвсем нормално.

Възстановителният лагер „Талбът Марш“ бе разположен върху шестстотин безупречно поддържани квадратни метра в Атланта, Джорджия. Бе само на десет минути път с лимузина от частното летище, а аз през всичките тези шестстотин секунди планирах единствено как да избягам. Още преди да сляза дадох на пилотите най-строга заповед да не излитат, независимо от обстоятелствата. И им обясних, че в края на краищата сметката плащах аз, а не Графинята. Пък и щяха да получат нещо отгоре, ако почакат. Увериха ме, че никъде няма да мърдат.

Та още с влизането на лимузината по алеята огледах подробно терена с очите на военнопленник. През това време Брад Дебелия и оня с жлезите седяха насреща ми. И, както ми бяха обещали, никъде не виждах нито циментов зид, нито една решетка, наблюдателница с картечница или късче бодлива тел.

Имотът блестеше на слънцето: пурпурни и жълти цветя, маникюрирани розови храсти, огромни дъбове и брястове — нищо общо с вмирисаните на урина коридори на медицинския център „Делрей“. И все пак нещо не ми даваше покой. Много хубаво не е на хубаво, нали? Чак пък толкова пари да има в рехабилитацията на наркомани?

Пред сградата имаше кръгъл сектор за пристигащи и заминаващи. И докато лимузината пъплеше към него, Брад Дебелия бръкна в джоба си и извади три двайсетачки.

— Вземи — рече. — Знам, че нямаш никакви пари у себе си, така че смятай тези за подарък. Ще ти стигнат за такси до летището, та да не ходиш на автостоп. Не се знае на какъв вманиачен наркоман можеш да попаднеш.

— Не разбирам за какво ми говориш — казах невинно.

— Видях те да шепнеш нещо на ухото на пилота — отвърна Брад Дебелия. — Отдавна съм помагач и ако за тези години съм научил нещо, то е, че по никакъв начин не можеш да принудиш някой да стане трезвен, ако самият той не е готов за това. Няма да те обиждам, като ти повтарям поговорки от рода на тази, че можеш да заведеш коня до водата, но не можеш да го накараш да пие. Пък и смятам, че ти ги дължа тези шейсет долара за това, че през целия път ме весели с историите си. — Поклати глава. — Ама и ти се едно изчанчено копеле… — Спря, сякаш търсеше точните думи: — Както и да е, за мен това е най-необичайната интервенция на света. Седя си аз вчера в Калифорния и тъпея на някаква скучна конференция, и в един момент по телефона ми се обажда обезумял предстоящият покойник Денис Мейнард и ми разправя за някаква страхотно красива манекенка, чийто мъж, дето не си знаел милиардите, бил на границата на самоубийството. И колкото и да не ти се вярва, аз първоначално се запънах заради огромните разстояния, но тогава Графинята от Бей Ридж взе телефона и заяви, че не приема „не“ за отговор. И докато се усетя, се намерихме в тоя частен самолет. А после се запознахме и с теб, което се оказа върхът на всичко. — Сви рамене. — Та мога единствено да кажа, че желая на теб и на жена ти всичко най-добро. Надявам се да останете заедно. Ще бъде великолепен край на цялата история.

Оня с жлезите кимна в знак на съгласие:

— Добър човек си ти, Джордан, и никога не го забравяй. Дори ако след десет минути хукнеш оттук и забиеш право някъде, където пушат крек, това няма да промени факта, че си добър човек. Това заболяване е адски шибано — коварно и озадачаващо. Аз самият три пъти бягах от рехабилитация, докато накрая успях. Стигна се дотам, че семейството ми ме намери под един мост; живеех като просяк. А най-гадното бе, че и след като ме намериха и най-после успяха да ме вкарат в рехабилитация, аз пак избягах и се върнах под моста. Странна е тая болест.

Изпуснах дълбока въздишка:

— Няма какво да ви залъгвам. Дори още докато летяхме насам — докато ви разправях всички ония истерични истории и всички се смеехме неудържимо, — аз продължавах да си мисля за дрогата. Тия мисли прогарят тила ми, сякаш е някаква шибана доменна пещ. И отсега мисля как, щом се измъкна оттук, ще се обадя на дилъра ми за куалуди. Може да мина и без кокаин, но без куалуди — няма начин. Вече представляват прекалено голяма част от живота ми.

— Това чувство ми е напълно познато — каза Брад Дебелия и кимна. — Честно казано, и аз продължавам да мисля по същия начин за коката. Не минава ден, в който да не изпитам страхотна нужда да шмръкна. И все пак успявам вече тринайсет години да съм трезвен. И знаеш ли как го постигам?

— Знам, дебело копеле такова — усмихнах се. — Ден за ден, нали?

— А, ето че вече си научил нещо — рече Брад Дебелия. — Значи все още има някаква надежда да се оправиш.

— Да — измънках, — да започнем лечението.

Слязохме от колата и се отправихме по късата бетонова алея към главния вход. Вътре обстановката бе коренно различна от онова, което си бях представял. Беше разкошно. Приличаше на мъжки клуб, с дебел пухкав червен мокет, купища махагон и полиран орех, удобни на вид дивани, диванчета и фотьойли. Имаше и етажерка, пълна със стари на вид книги. А точно насреща й се намираше един кървавочервен кожен фотьойл с много висока облегалка. Видя ми се изключително удобен, затова отидох и се пльоснах на него.

А-а-а-а… откога не бях сядал така удобно, без мозъкът ми да ври от кокаин и куалуди? Вече нямах болки в гърба, нито в крака, нито в бедрото, нищо вече не ме болеше. Нищо не ме мъчеше, дори и най-малката дреболия. Поех дълбоко въздух и бавно го изпуснах… Вдъхнах дълбоко, приятно, трезво — част от един приятен, трезвен миг. Откога не се бях чувствал така? Откакто за последно бях трезвен, бяха минали почти девет години. Девет шибани години на пълна лудост! Ебаси майката — що за живот бях водил!

И усещах някакъв адски шибан глад! Исках да ям нещо. Всичко друго, освен зърнени топчета с вкус на плодове.

Брад Дебелия се приближи и попита:

— Добре ли си?

— Умирам от глад — рекох. — В момента бих платил и сто хиляди за един „Биг Мак“.

— Ще гледам да уредя нещо — отвърна. — Сега с Майк трябва да попълним няколко формуляра. А след като те приемат, ще ти потърсим нещо за ядене. — Усмихна се и се отдалечи.

Пак поех дълбоко въздух, но този път го задържах за цели десет секунди. Гледах право в средата на етажерката, когато най-сетне го изпуснах… и някак си изведнъж, точно в този миг, ме напусна и копнежът. Край. Никакви наркотици отсега нататък. Усещах го. Стига вече. Желанието ми изчезна. Няма го. Защо — така и няма да разбера. Просто осъзнах, че оттук нататък няма да пипна дрога. Нещо в мозъка ми прещрака. Някакво ключе се изключи и аз чисто и просто го разбрах.

Станах от фотьойла и отидох до другия край на стаята, където Брад Дебелия и Майк с жлезите попълваха формулярите. Бръкнах в джоба си и извадих шейсетте долара.

— Не ми трябват — рекох на Брад Дебелия и му ги подадох. — Реших да остана.

— Браво, приятелю — усмихна се той и кимна, сякаш всичко му беше ясно.

Преди да си тръгнат им казах:

— И не забравяйте да се обадите на Графинята от Бей Ридж да се свърже с пилотите. Иначе кой знае колко седмици ще висят да ме чакат.

— За здравето на Графинята от Бей Ридж! — каза Брад Дебелия и се престори, че вдига тост.

— За здравето на Графинята от Бей Ридж! — повторихме всички хорово.

После се прегърнахме и си обещахме да поддържаме връзка. Макар да си давах сметка, че няма да стане. Бяха си свършили работата и беше време да се отправят към следващия си случай. А на мен ми беше време да стана трезвен.

Но още на следващата сутрин започна някакъв нов вид лудост: трезва лудост. Събудих се към девет, чувствайки се напълно свеж. Никакви симптоми на абстиненция, никакъв махмурлук и никакъв копнеж за поемане на наркотици. А още не бях дори почнал истинската рехабилитация. Това щеше да стане на другия ден. Все още бях в отделението за детоксикация. На път към столовата за закуска ме мъчеше една-единствена мисъл: така и не бях успял да се свържа с Графинята, която като че ли беше излетяла от гнездото. Когато звъннах в къщата в Олд Бруквил, говорих с Гуин, а тя ми каза, че Надин просто изчезнала. Обадила се само веднъж, да поговори с децата, и дори нито веднъж не споменала името ми. Което ме караше да предполагам, че бракът ни е приключил.

На връщане към стаята ми след закуска някакъв мускулест тип с жесток мълет76 и с подчертано параноидно изражение на лицето ми махна да се приближа. Срещнахме се при телефонните автомати.

— Здрасти — рекох и протегнах ръка. — Казвам се Джордан. Как си?

Той предпазливо се ръкува с мен, после ми изшътка, докато шареше с очи:

— Върви след мен.

Кимнах му и го последвах обратно в столовата, където седнахме на една квадратна маса, далеч от хорските уши. По това време в столовата имаше само една шепа народ, повече от персонала, по бели престилки. Вече бях класифицирал новия ми приятел като пълна откачалка. Облечен беше като мен, с дънки и тениска.

— Казвам се Антъни — рече и протегна десница за ново ръкуване. — Ти ли си оня, дето пристигна вчера с частен самолет?

Боже мили! А аз възнамерявах поне веднъж да съм анонимен, да не стърча като ударен с чук палец.

— Аз съм — казах, — но ще те замоля много да не приказваш за това. Искам да не се отличавам от останалите, окей?

— Няма да те издам — промърмори, — но тук надали има нещо, което може да се опази в тайна.

Прозвуча ми доста необичайно, в стил „1984-та“ на Джордж Оруел.

— Така ли? — рекох. — И защо?

Той пак се озърна.

— Щото това тук си е един шибан Аушвиц — прошепна. После ми намигна.

В този миг осъзнах, че човекът не е напълно откачен, може би леко не с всичкия си.

— А защо е като в Аушвиц? — попитах с усмивка.

Сви яките си рамене.

— Заради шибаните изтезания. Не пада по-долу от немски концлагер. Виждаш ли ги ония от персонала там? — И посочи с глава. — Тия са СС. Стовари ли те веднъж влакът тук, връщане няма. И полагаш робски труд.

— Какви ги приказваш, мама му стара? Та нали програмата трае само четири седмици?

Стисна устните си така, че образуваха тънка линия, и поклати глава.

— За теб може и да е така, но не и за останалите от нас. Предполагам, че не си лекар, нали така?

— Не, банкер съм… макар че на практика вече съм се пенсионирал.

— Какво? — възкликна. — Ти — пенсионер? Че ти си още младеж.

— Не съм младеж — изсмях се. — Но защо питаш дали не съм лекар?

— Защото тук почти всеки един е или лекар, или сестра. Аз самият съм хиропрактор. Такива като теб са малцина. Останалите са тук, понеже са изгубили разрешителното си да практикуват медицина. Така че персоналът ни е гепил за ташаците. Стига да кажат, че не си излекуван, оставаш си без разрешително. Истински шибан кошмар, ти казвам. Някои от нас са тук вече над една година, а все още не могат да си върнат разрешителното! — Поклати мрачно глава. — Тука е една пълна шибана лудница. Всеки порти останалите в старанието си да трупа точки пред персонала. Шибана гадост. Нямаш си представа какво е. Пациентите се движат, сякаш са роботи и рецитират алабалистиките на „Анонимните алкохолици“, уж са вече рехабилитирани.

Кимнах, понеже картинката ми ставаше ясна. Подобна чалната обстановка, в която персоналът има такива големи права, е направо развъдник на злоупотреби. Слава Богу, мен поне нямаше да ме засегне.

— А как са жените-пациентки? Има ли готини?

— Само една — отвърна. — Ама страхотна. Дванайсет точки по десетобалната система.

Сега вече наострих уши!

— Как изглежда, опиши ми я.

— Миньонче, блондинка, метър и шейсет и пет, невероятно тяло, лице без грешка, къдрави коси. Истинска красавица. Путка, та дрънка.

Кимнах и си взех бележка наум да се пазя от нея. Такива само беля могат да ти докарат.

— А какво ще кажеш за самия Дъг Талбът? Персоналът така говори за него, сякаш е някакъв шибан бог. На какво прилича?

— На какво прилича ли? — измърмори моят параноичен приятел. — На Адолф шибания Хитлер. Или по-скоро на доктор Йозеф Менгеле. Страхотен самохвалко и ни е гепил за ташаците всички до един — с изключение на теб и евентуално на още двама-трима. Но ти все пак трябва да си нащрек, защото сто на сто ще се опитат да използват семейството ти срещу теб. Ще се намъкнат в мозъка на жена ти и ще й кажат, че ако не останеш тук шест месеца, ще се върнеш към дрогата и ще запалиш децата си живи.

По-късно, към седем вечерта, се обадих в Олд Бруквил, но Графинята все още беше „безследно изчезнала“. Успях обаче да си поговоря с Гуин; казах й, че през деня съм се срещнал е терапевтката ми и че ми е поставила субдиагноза77 (каквото и да значеше това) за пристрастеност към компулсивно харчене, както и към секса, което и в двата случая си беше вярно, макар че според мен никак не им влизаше в шибаната работа. Както и да е, терапевтката ме беше сложила на ограничен режим на пари и мастурбиране — можех да притежавам пари, само колкото да ми стигнат за автоматите за разни продукти и да мастурбирам само по веднъж на няколко дни. Предполагах, че второто ограничение се прилага на принципа на честната дума.

Помолих Гуин да намери начин да пъхне две-три хиляди долара в някои навити на топка чорапи и да ми ги прати по ЮПиЕс. Надявам се Гестапо да не ги гепи, рекох, но това бе най-малкото, което можеше да направи за мен, особено след като бе една от основните ми помощнички в дрогата в продължение на девет години. Реших ограничението върху чекиите да не го споделям с Гуин, въпреки тайното ми подозрение, че с него щеше да ми е по-трудно да се справя, отколкото с онова върху парите. Щото само от четири дни бях трезвен, а получавах спонтанна ерекция при всеки полъх на вятъра.

Много ми домъчня обаче когато, преди да затворя, телефона взе Чани и ми каза:

— Ти защо си в Атлантика? Защото бутна мама по стълбите ли?

— И за това, шушко — отвърнах. — Тати беше много болен и не знаеше какво прави.

— Ако си още болен, мога ли пак да те цункам да ти мине?

— Надявам се — отговорих натъжен. — Може да цункаш и мама, и тати да им мине. — И усетих как очите ми се напълниха със сълзи.

— Ще го направя — каза тя напълно сериозно.

Прехапах устната си, за да не ревна.

— Знам, бебче. Знам, че ще го направиш. — После й казах колко много я обичам и окачих слушалката. Вечерта, преди да си легна, се свлякох на колене и отправих молитва — Чани така да ни цунка, че да ни мине. После всичко щеше да е наред.

Събудих се на следващото утро, готов за среща с превъплъщението на Адолф Хитлер — дали пък не беше на доктор Йозеф Менгеле? Както и да е, всички от рехабилитацията — и пациенти, и персонал — се събраха в аудиторията за едно от редовните групови събрания. Залата беше огромна, без разделителни стени. Имаше подредени в кръг сто и двайсет сгъваеми стола, а в предната част на залата имаше малък подиум с катедра, откъдето ораторът на деня щеше да сподели своята наркоманска трагедия.

И ето ме седнал като обикновен пациент в голям кръг пристрастени към дрогата лекари и сестри (или марсианци, както им виках, понеже бяха от планетата Талбът Марс). В този миг всички погледи бяха насочени към днешния гастрольор — жалка на вид жена на четирийсет и нещо, със задник колкото Аляска и с жесток обрив от акне, какъвто обикновено се среща у хората с умствено разстройство, които прекарват по-голямата част от живота си под въздействието на психотропни вещества.

— Здравейте — каза тя притеснено. — Казвам се Сюзън и съм… ъ-ъ-ъ… алкохоличка и наркоманка.

Всички марсианци в залата, включително и аз, отговорихме както следва, със „Здравей, Сюзън!“, при което тя се изчерви, после сведе глава в знак на поражение — или може би на победа? Както и да е, не се съмнявах, че ще ръси като за световно.

Обаче настана мълчание. Явно Сюзън не си падаше по говоренето пред много хора, или пък мозъкът й бе дал на късо вследствие на всичката изконсумирана дрога. И докато Сюзън си събираше мислите, използвах времето да хвърля един поглед на Дъг Талбът. Седеше най-отпред, с лице към залата, с по петима души от персонала от двете му страни. Имаше къса, снежнобяла коса и изглеждаше на около шейсет. Кожата му бе бяла и с нездрав вид, а физиономията му бе мрачна и строга, като на зъл надзирател, който поглежда осъдения на смърт в очите, преди да дръпне шалтера на електрическия стол и казва: „Правя го единствено за твое добро!“

Най-после Сюзън продължи:

— Вече… съм… ъ-ъ-ъ… трезва… от близо осемнайсет месеца, но нямаше да го постигна без помощта и насърчението, оказано ми… ъ-ъ-ъ… от Дъг Талбът. — При което се извърна към Дъг Талбът и сведе глава, а цялата зала се изправи на крака и заръкопляска — всички, освен мен. Бях прекалено шокиран от колективната гледка, как над сто гъзолижещи марсианци се стремят да си възвърнат разрешителните.

Дъг Талбът махна с ръка на марсианците, после небрежно поклати глава в смисъл: „Моля ви, притеснявате ме! Аз тази работа я върша единствено от любов към човечеството!“ Но не се и съмнявах, че щастливата шпицкоманда от персонала най-старателно си записва кой колко силно ръкопляска.

И докато Сюзън продължаваше да ръси, започнах да се оглеждам около себе си — да мерна къдравата блондинка с разкошното лице и с тялото-убиец и накрая я открих седнала точно насреща ми, на другата страна на кръга. Ама наистина беше разкошна. Имаше нежни, ангелски черти — не издяланите манекенски черти на Графинята, но въпреки това красиви.

Изведнъж марсианците пак рипнаха на крака, а Сюзън срамежливо се поклони. После се заклати по посока на Дъг Талбът, приведе се и го прегърна. Не някаква задушевна прегръдка обаче; тялото й не се допря до неговото. Сигурно и доктор Менгеле така са го прегръщали малцината му оцелели пациенти, когато са се срещали на сбирки на випуска на ужаса — някаква екстремна версия на стокхолмския синдром, при който заложниците започват да боготворят похитителите си.

После и една от персонала поръси малко. Този път, щом марсианците станаха, станах и аз. Всеки грабна по една ръка на стоящите от двете му страни, грабнах и аз.

Сведохме едновременно глави и зарецитирахме мантрата на АА: „Нека Бог ни дари със спокойствие да приемем това, което не можем да променим, със смелост, за да променим това, което можем, и с мъдрост, за да прозрем разликата.“

Всички запляскаха, заплясках и аз — само че този път го правех най-искрено. В края на краищата, колкото и цинично копеле да бях, не можех да отрека, че АА е нещо удивително, че спасява живота на милиони хора.

В дъното на залата имаше дълга правоъгълна маса с няколко кани кафе и подноси с курабии и сладкиши. Бях се запътил натам, когато чух нечий непознат глас да вика:

— Джордан! Джордан Белфърт!

Обърнах се и какво да видя? Беше самият Дъг Талбът. Понесъл се бе към мен с огромна усмивка по болнавото си лице. Беше висок мъж, около метър и осемдесет и пет, макар да не изглеждаше много във форма. Носеше скъпо на вид синьо спортно сако и сив панталон от туид. И ми махаше да отида при него.

В този миг усетих сто и пет чифта очи, които се преструваха, че не ме гледат — всъщност очите бяха сто и петнайсет чифта на брой, понеже и персоналът се преструваше.

— Най-накрая се срещнахме — каза той, протегна десница и кимна многозначително с глава. — Приятно ми е. Добре дошъл в „Талбът Марш“. Имам чувството, че с теб сме духовни братя. Брад ми разказа куп неща за теб. Нямам търпение и аз да чуя всички ония истории. И аз имам няколко, макар със сигурност да не са на нивото на твоите.

Усмихнах се и поех ръката на новия си приятел.

— И аз съм чувал много за теб — отвърнах, потискайки желанието си да го кажа с ироничен тон.

Постави ръка на рамото ми:

— Ела — каза дружески, — да се отбием за известно време в кабинета ми. После, следобед, ще те откарам. Местим те в един от апартаментите горе на хълма.

И изведнъж усетих каква сериозна беля очаква цялата тази рехабилитация. Имах вече за свой най-добър приятел самия собственик — недостижимия, единствения и неповторим Дъг Талбът — и това бе добре известно на всеки един пациент и служител. Вълка отново бе готов да се озъби — дори в рехабилитацията.

Дъг Талбът се оказа доста свестен човек и близо час си разменяхме „фронтови“ спомени. Както съвсем скоро щях да установя, на практика почти всички възстановяващи се наркомани споделят някакво патологично желание да играят на „Ха да видим чие пристрастяване е било по-лудо — моето, или твоето?“ Очевидно Дъг много бързо усети, че изобщо не може да се мери с мен, а когато стигнах до оная част, където нацепих мебелите с кухненския нож, реши, че е чул достатъчно.

Затова смени темата и захвана да ми обяснява как работел по превръщането на фирмата си в акционерно дружество. После ми даде някакви документи, да съм видел каква страхотна сделка се заформяла. Проучих ги внимателно, макар че ми беше трудно да се съсредоточа. Изглежда нещо в мозъка ми бе прещракало и по отношение на Уолстрийт, та при вида на документите изобщо не изпитах обичайното вълнение.

После се качихме в черния му мерцедес и той ме откара до апартамента ми, който беше на същата улица с рехабилитацията. Не беше част от самия „Талбът Марш“, но Дъг бе сключил някаква сделка с фирмата, която управляваше комплекса, та около една трета от петдесетте къщи-близнаци се заемаха от пациенти на „Талбът“. Още един център на печалбата, рекох си.

Докато слизах от мерцедеса, Дъг каза:

— Ако мога да направя нещо за теб, или ако някой от персонала или пациентите се държи зле с теб, само ми кажи.

Благодарих му, правейки си сметката, че шансът да се обърна към него по този въпрос, преди да са изтекли четирите ми седмици, е деветдесет и девет на сто. После тръгнах да влизам в леговището на лъва.

Във всяка къща имаше по шест апартамента. Моят беше на втория етаж. Качих се по стълбите и заварих вратата на апартамента си да зее отворена. Вътре двамата ми съквартиранти седяха до кръгла маса за хранене от някакво евтино избелено дърво. Пишеха като бесни в тетрадки със спирала.

— Здрасти. Казвам се Джордан — рекох. — Приятно ми е да се запознаем, момчета.

И без дори да се представят, единият от тях, висок рус мъж на четирийсет и нещо, запита:

— Какво иска Дъг Талбът?

После другият, добре изглеждащ мъж всъщност, добави:

— Да, бе, ти откъде го познаваш Дъг Талбът?

Усмихнах им се и рекох:

— И на мен ми е приятно да се запознаем, момчета. — После минах покрай тях, без да им кажа и дума повече, влязох в спалнята и затворих вратата. Вътре имаше три легла, едното от които бе незастлано. Хвърлих куфара си до него и седнах върху матрака. В другия край на стаята имаше някакъв евтин телевизор върху евтина дървена поставка. Включих го и пуснах новините.

Само след минута съквартирантите ми нахлуха.

— На гледането на телевизия през деня се гледа с лошо око — каза русият.

— Телевизията подхранва заболяването — каза хубавецът. — Смята се, че пречи на правилното мислене.

Правилно мислене ли? Исусе Христе! Тия изобщо си нямаха представа колко съм откачен!

— Вижте какво, много ценя загрижеността ви за моето заболяване — озъбих се, — но почти цяла седмица не съм гледал телевизия, така че, ако не възразявате, махнете ми се от шибаната глава и си гледайте собствените заболявания! Ако ми се прииска да мисля неправилно, бъдете сигурни, че точно това ще направя.

— Ти що за доктор си в крайна сметка? — попита русият с обвинителен тон.

— Изобщо не съм лекар. А какво е положението с оня телефон там? — и посочих към бежовия апарат върху дървеното бюро. Над него имаше малко правоъгълно прозорче, което отчаяно плачеше някой да го измие. — Имаме ли право да го ползваме, или и това минава за неправилно мислене?

— Можеш да го ползваш — рече хубавецът, — но само ако разговорът е за сметка на отсрещната страна.

Кимнах.

— А ти какъв доктор си?

— Бях офталмолог, но ми отнеха разрешителното.

— А ти? — попитах русия, който явно бе член на „Хитлерюгенд“. — И твоето разрешително ли е отнето?

— Зъболекар съм — кимна, — а разрешителното ми го отнеха съвсем заслужено. — Говореше като някакъв робот. — Страдам от ужасно заболяване и трябва да се излекувам. Благодарение на персонала на „Талбът Марш“ вече имам голям напредък в своето възстановяване. В момента, в който ми кажат, че съм излекуван, ще се постарая да си възвърна разрешителното.

Поклатих глава, сякаш току-що бях чул нещо противоречащо на всякаква логика, после вдигнах телефона и набрах Олд Бруквил.

— На разговорите над пет минути се гледа с лошо око — каза зъболекарят. — Вредят на възстановяването ти.

— Персоналът ще те санкционира — добави очният лекар.

— Нима? — рекох. — А по какъв шибан начин ще разберат?

И двамата вдигнаха вежди и свиха невинно рамене.

Пуснах им мъртвешка усмивка:

— А сега, ако обичате, ме извинете, тъй като искам да проведа два-три разговора. До един час смятам, че ще освободя телефона.

Русият кимна и погледна часовника си. После и двамата се върнаха във всекидневната и се отдадоха на своето възстановяване.

Гуин вдигна телефона само след секунда. Поздравихме се радостно, после тя пошепна:

— Пратих ти хиляда долара в твоите чорапи. Получи ли ги?

— Още не — казах. — Но до утре би трябвало да са тук. По-важното, Гуин, е, че не желая да ти създавам повече неприятности по отношение на Надин. Знам, че си е у дома и че не желае да ми се обади, така че няма никакъв проблем. Няма нужда да й казваш дори, че съм се обаждал. Просто вдигай телефона всяка сутрин и ми давай да поговоря с децата. Ще се обаждам към осем, окей?

— Окей — рече Гуин. — Надявам се двамата с госпожа Белфърт да се сдобрите. Тук напоследък е прекалено тихо. И прекалено тъжно.

— И аз се надявам на същото, Гуин. И то истински. Побъбрихме още няколко минути, преди да й кажа дочуване.

По-късно същата вечер, малко преди девет, получих първата си лична доза талбътмаршка лудост. Във всекидневната се проведе събрание на всички живеещи в къщата, на което се предполагаше да споделим всяко едно нещо, което ни е възмутило през деня. Наричаха го „десетостъпно събрание“, понеже имало нещо общо с десетата стъпка на Анонимните алкохолици. Но когато взех брошурата на АА и прочетох десетата стъпка — която изисква да продължаваме да правим равносметка за самите себе си и когато допускаме грешки, бързо си ги признавахме, — така и не проумях какво общо има тя с нашето събрание.

Както и да е, осмината събрали се седнахме в кръг. Първият лекар — мижав плешивко на четирийсет и нещо, каза:

— Името ми е Стив и съм, алкохолик, наркоман и сексохолик. И от четирийсет и два дни съм трезвен.

— Здрасти, Стив! — отвърнаха останалите лекари. — И го казаха с такъв хъс, че ако не знаех истината, щях да предположа, че за пръв път го виждат.

А Стив продължи:

— И днес само едно нещо ме възмути и то е във връзка с Джордан.

— С мен ли? — направо подскочих. — Че аз и две думи не съм разменил с теб, бе, приятелю. Как можеш изобщо да си ми възмутен?

— Не ти е разрешено да се защитаваш, Джордан — каза любимият ми зъболекар. — Целта на това събрание е съвсем друга.

— О, извинявайте — измърморих. — И каква по-точно е целта на това ненормално събрание, ако обичате, понеже някак си не успявам да я изчисля?

Те едновременно поклатиха глави, сякаш съм тъп, или нещо такова.

— Целта на настоящото събрание — заяви нацистът-дентист — е, че потискането на възмущението може да попречи на възстановяването. Така че всяка вечер се събираме да си кажем какво през деня ни е обидило.

Огледах групата — до един бяха обърнали ъгълчетата на устните си надолу и кимаха мъдро.

— Добре де, мога ли поне да чуя с какво съм възмутил добрия стар Стив? — поклатих глава отвратен.

Всички кимнаха, а Стив каза:

— Възмутен съм от връзката ти с Дъг Талбът. Всички от нас са тук от няколко месеца — някои дори от близо година, — но никой от нас не е успял дори да размени и една дума с него. А той те докара лично с мерцедеса си.

Разсмях се право в лицето на Стив:

— Та това ли те възмущава? Понеже ме е докарал с шибания си мерцедес?

Той кимна и наведе глава в знак на поражение. Няколко секунди подир туй следващият от кръга се представи по същия малоумен начин и каза:

— И аз съм възмутен от теб, Джордан, за това, че пристигна с частен самолет. Аз пари за ядене нямам, а ти се шматкаш насам-натам с частни самолети.

Огледах стаята. Всички кимаха в знак на съгласие.

— Други поводи да си възмутен от мен? — попитах.

— Да — отвърна. — И аз съм възмутен от връзката ти с Дъг Талбът.

Още кимания.

После поредният доктор се представи като алкохолик, наркоман и пристрастен към яденето и каза:

— И аз се възмутих от едно-единствено нещо, и то също от страна на Джордан.

— Леле-мале — измърморих, — ама че шибана изненада! И би ли ми направил удоволствието да поясниш?

Той сви устни:

— По същите изказани досега причини, плюс това, че поради връзката ти с Дъг Талбът от теб не се изисква да спазваш тукашния правилник.

Огледах стаята. Всички кимаха в знак на съгласие.

Един по един и седмината ми съпациенти споделиха възмущението си от мен. Когато дойде моят ред, казах:

— Здравейте, аз съм Джордан и съм алкохолик, пристрастен съм към куалудите и към кокаина, а освен това и към ксанакса и валиума, морфина, клонопина, течното екстази, марихуаната, перкосета, мескалина и почти всичко останало, включително скъпи курви, курви на средна цена, от време на време и някоя уличница, но само когато изпитвам нужда да се самонакажа. Понякога ходя на масаж в някой от ония корейски салони, където млада корейка ми прави чекия с масло за бебе. И винаги й предлагам двеста долара отгоре, ако е навита да си завре езика в задника ми, но невинаги успявам да я кандърдисам поради езиковата бариера. И никога не ползвам презерватив — ей така, по принцип. От пет дена вече съм трезвен и се движа с постоянна ерекция. Много ми липсва жена ми и ако искате наистина да ме презирате, ще ви я покажа на снимка. — Свих рамене. — Както и да е, аз пък съм възмутен от всички вас за това, че сте шибани путки и гледате да си го изкарате на мен заради личните си провали в живота. Ако наистина желаете да подпомогнете собственото си възстановяване, престанете да гледате навън, а се вгледайте в самите себе си, понеже до един сте шибани недоразумения и срам за човечеството. И, между другото, в едно отношение сте прави — наистина съм приятел с Дъг Талбът, така че ви желая всичко най-добро, когато захванете утре да ме портите на персонала. — С тези думи излязох от кръга, след което добавих: — Моля да ме извините, ама трябва да проведа няколко телефонни разговора.

Любимият ми зъболекар заяви:

— Все още не сме обсъдили твоята част от домакинските задължения. Всеки един си има район за почистване. Тая седмица сме те записали да чистиш тоалетните.

— Никак не съм убеден — озъбих се. — Като начало, от утре, въвеждам тук камериерка. Обърнете се към нея, ако обичате.

Отидох в спалнята, затръшнах вратата и се обадих на Алън Липски да му разкажа за пълната лудост на талбътските марсианци. Смяхме се в продължение на петнайсет минути, после захванахме да си говорим за едно време.

Преди да оставя слушалката, го попитах не е ли чул нещо от Графинята. Каза, че не бил и аз натъжен приключих разговора. Вече мина половин седмица, а нещата с нея никак не изглеждаха розови. Включих телевизора и се опитах да затворя очи, но, както винаги, сънят отказваше да дойде. Най-после, някъде около полунощ, все пак успях да заспя — с още един трезв ден на моя сметка и надървен до болка хуй в гащите.

Точно в осем на следващата сутрин се обадих в Олд Бруквил. Някой вдигна телефона още на първото позвъняване.

— Ало? — каза тихичко Графинята.

— Над, ти ли си?

Съчувствено:

— Да, аз съм.

— Как си?

— Добре съм. Справям се някак си.

Поех дълбоко въздух и бавно го изпуснах:

— Обадих се… да пожелая добро утро на децата. Там ли са?

— Какво има? — попита тъжно тя. — Не искаш ли повече да говориш с мен?

— Ама, разбира се, че искам да говоря с теб! Няма нещо друго на тоя свят, което да желая по-силно от това, да говоря с теб. Просто мислех, че ти си тази, която не желае да разговаря с мен.

— Това не е вярно — рече тя загрижено. — И аз искам да говоря с теб. За добро или зло, все още сме женени. В случая май е за зло, нали?

Усетих как очите ми се наливат със сълзи, но успях да ги възпра.

— Не знам какво да кажа, Над. Много… съжалявам за онова… което се случи… Аз… Аз…

— Недей — каза, — няма нужда да се извиняваш. Разбирам какво стана и ти прощавам. Това, прошката, е най-лесното. По-трудно ми е да го забравя. — Направи пауза. — Но наистина ти прощавам. И искам да продължим заедно, да спасим брака ни. Въпреки всичко, което стана, продължавам да те обичам.

— И аз те обичам — изрекох през сълзи. — Повече, отколкото си мислиш, Над. Не знам… не знам какво да ти кажа. Не знам как стана така… Не бях… спал от цели месеци и — поех дълбоко въздух — не съзнавах какво върша. Всичко ми е размазано в съзнанието.

— Аз съм не по-малко виновна от теб — каза тя нежно. — Гледах те как се самоубиваш, но само стоях и не те възпирах. Мислех, че ти помагам, а всъщност съм вършила точно обратното. Не го съзнавах.

— Вината не е у теб, Над, а у мен. Но всичко стана тъй бавно, в течение на толкова много години, че не се усетих. Докато изведнъж загубих контрол над себе си. Винаги съм се смятал за силна личност, но дрогата излезе по-силна и от мен.

— Липсваш на децата, и на мен ми липсваш. От няколко дни искам да си поговоря с теб, но Денис Мейнард ме посъветва да изчакам, докато си напълно детоксикиран.

Копелето мръсно! Майката ще му еба! Поех дълбоко въздух и се помъчих да се успокоя. Най-малко имах нужда да изтърва нервите си, докато разговарям с Графинята по телефона. Трябваше да й докажа, че все още мога да мисля логично, че дрогата не ме е променила безвъзвратно.

— Знам — рекох. — Добре че си се сетила да пратиш вторите двама доктори до болницата — нарочно не я нарекох „лудница“, — понеже нямаш представа колко ми е противен Денис Мейнард. Заради него насмалко не отказах да се подложа на рехабилитация. Просто има нещо в него, дето ми бърка в здравето. Имах чувството, че е тръгнал да те сваля. — И зачаках да ми каже, че съм луд.

А тя се засмя тихичко:

— Ха, интересно е, че го казваш, понеже и Лори е на същото мнение.

— Така ли? — рекох, а в мисълта ми се появи изразът „поръчково убийство“. — А пък аз си мислех, че ме е прихванала параноята.

— Не знам — каза пищната Графиня. — В началото явно съм била прекалено разстроена, че да го усетя, но той в един момент ме покани да ходим на кино, което ми се видя доста нередно.

— Ти съгласи ли се? — Най-добрата смърт, помислих си, ще е от загуба на кръв вследствие на кастрация.

— Как ще отида! Кое му дава право да иска подобни неща от мен. Както и да е, на другия ден си замина и оттогава не съм го чувала.

— Защо не ме посети в болницата, Над? Страшно ми липсваше. Не преставах да си мисля за теб.

Настъпи дълга пауза, но я изчаках докрай. Трябваше да чуя отговора й. Все още се измъчвах от въпроса защо тази жена, съпругата ми — която очевидно все още ме обича, — не дойде да ме види след опита ми да се самоубия. Нямаше логика.

Чак след десет секунди тя каза:

— В началото ме бе страх заради онова, което стана на стълбите. Трудно ми е да ти го обясня, но ти тогава не беше на себе си, беше някакъв съвсем различен човек, обладан от някакви демони. Не знам. После и Денис Мейнард ми каза да не се срещам с теб, докато не постъпиш в рехабилитация. Не знаех дали е прав, или не. Нямах някакъв предначертан план за действие, а пък и той нали се водеше за специалист. Както и да е, важното е, че вече си постъпил в рехабилитация, нали?

Идваше ми да й кажа „не“, но не му беше времето да навлизам в спорове. Имахме цял живот на разположение да си доизясняваме нещата.

— Да, така е. Тук съм и това е най-важното.

— Трудна ли ти е абстиненцията? — смени тя темата.

— В интерес на истината, не изпитвам никакви симптоми на абстиненция; поне аз не ги усещам. Колкото и невероятно да ти звучи, така, както си седях в приемната, изведнъж цялото желание ме напусна. Както и да е, тук е една доста идиотска обстановка. И това, че ще остана трезвен, ще се дължи единствено на мен, а не на „Талбът Марш“.

Вече с крайно притеснен тон:

— Но нали ще си изкараш всичките двайсет и осем дни, все пак?

— Спокойно, сладур — засмях се. — Ще остана. Все още се нуждая от почивка от цялата лудница. Пък и процедурата в стил АА всъщност много си я бива. Прочетох книгата за тях и направо се шашнах. Когато се прибера, ще продължа да посещавам събранията им — за всеки случай, да не се върна назад.

Продължихме да разговаряме още половин час и в края на разговора вече бях убеден, че съм си възвърнал Графинята. Усещах го с мозъка на костите си. Споделих й за ерекциите и тя обеща да помогне в това отношение в мига, в който се прибера. Поисках да правим секс по телефона, но тя ми отказа. Абе, дай да й натяквам още, рекох си. Все някой ден ще кандиса.

После си казахме взаимно, че се обичаме и си обещахме да пишем всеки ден. Преди да окача слушалката й казах, че ще й се обаждам по три пъти на ден.

Следващите няколко дни минаха спокойно и докато се усетя, навърших цяла седмица без никаква дрога.

Всеки ден ни се полагаха по няколко часа лично време, за ходене на фитнес и тем подобни занимания, и аз бързо се включих в една групичка марсианци-гъзолизци. Един от докторите — анестезиолог, който имал навика да упоява себе си, докато пациентите му били върху операционната маса — бе прекарал над година в „Талбът Марш“ и бе уредил да му докарат колата. Смотана сива тойота хечбек, ама вършеше работа.

До залата имаше десет минути път и аз бях на задната седалка по сиви шорти „Адидас“ и потник, когато изведнъж го надървих до възбог. Не знам на вибрациите на четирицилиндровия двигател ли се дължеше, или на неравностите по пътя, но нещо изпрати кило кръв в слабините ми. Беше огромна ерекция, твърда като камък, от ония, дето ти се опират в бельото и трябва да ги наместиш, а после повторно да ги наместваш, иначе ще пощурееш.

— Гле’йте к’во става — рекох, свалих предницата на шортите и показах пениса си на марсианците.

Всички се извърнаха облещени. Пък и добре изглеждаше, мен ако питахте. Въпреки ръста ми, Бог бе ме надарил в това отношение.

— Никак не е зле! — казах на моите приятели докторите, грабнах пениса си и го опънах няколко пъти. После се плеснах с него по стомаха, при което се чу едно приятно „туп“.

Най-после, след четвъртото „туп“, всички се разсмяха — един особено рядък момент в „Талбът Марш“ — момент между мъже, момент между марсианци, който ти позволява да се отърсиш от нормалните префърцунености на обществото, да не даваш и пет пари за хомофобията и да усещаш, че мъжете са си мъже! Впоследствие му направих една хубава тренировка и останалата част от деня мина без никакви особени събития.

На другия ден, непосредствено след обяда, участвах в някаква удивително скучна групова терапия. Влезе терапевтката ми и каза, че желае да ме види.

По-хубаво от това — здраве му кажи! Но само за две минути, след което седнахме в малкия й кабинет, а тя наклони глава под някакъв хитър ъгъл и запита с тона на Велик инквизитор:

— Та как си днес, Джордан?

Извих надолу ъгълчетата на устата си и свих рамене.

— Добре съм, да кажем.

Тя се усмихна хитро и попита:

— Идвали ли са ти някакви желания напоследък?

— О, ни най-малко — отвърнах. — По десетобалната система, бих поставил на нула желанието ми за дрога. Дори под нула, бих казал.

— Това е много хубаво, Джордан. Много, много хубаво.

Ебаси майката! Искаше да ми каже нещо, а не усещах накъде бие.

— Нещо съм объркан. Да не би някой да ти е казал, че си мисля за поемане на дрога?

— Не, не — поклати глава тя. — Нищо общо няма с дрогата. Чудех се дали напоследък обаче си изпитвал някакви други желания, за нещо друго, освен дрога.

Прерових краткосрочната си памет за някакво друго желание, но не се сетих за нищо, освен очевидното ми желание да се прибера у дома и да чукам Графинята до побъркване цял месец, без прекъсване.

— Не — рекох, — никакви други желания. Е, мъчно ми е за жена ми и прочее и ми се ще да съм си у дома при нея, но това е всичко.

Тя сви устни, кимна бавно и рече:

— А имал ли си желанието да се ексхибиционираш пред други?

— Моля? — отрязах я. — За какво говориш? За какъв ме мислиш, за някой от тия по градинките ли? — И негодуващо поклатих глава.

— Защото — каза тя с пълна сериозност — днес получих три писмени оплаквания от трима отделни пациенти, че си се бил разкрил пред тях, — че си свалил шортите си и си мастурбирал в тяхно присъствие.

— Пълна глупост — изломотих. — Изобщо не си правех чекия. Просто го опънах няколко пъти, после го шляпнах в корема си, да се посмеем на звука. Нищо повече. Какво толкова е станало? Там, откъдето съм, никой не обръща внимание на подобни мъжки задевки. — Поклатих глава. — Просто се ебавах. Имам ерекция през цялото време, откакто дойдох тук. Предполагам, че хуят ми едва сега се събужда от всичките наркотици. Но щом всички толкова много се притесняват, обещавам да си държа звяра в клетката през останалите няколко седмици. Никакъв проблем.

Тя кимна:

— Трябва да ти е ясно, че си травматизирал някои от останалите пациенти. На този етап възстановяването им е все още нестабилно и всякакъв шок от този род може да ги тласне към повторна употреба.

— Травматизирал ли съм ги, казваш? Айде стига, бе! Това вече е прекалено, не смяташ ли? А, бе… Боже мили, та тук става дума за зрели мъже! Как може да ги травматизира гледката на моя хуй, освен ако някой от тях не е изпитал желанието да го засмуче! Би ли могло това да е причината, как смяташ?

— Не мога да знам — сви рамене тя.

— Добре, аз пък ще ти кажа, че нито един от присъстващите в колата не беше травматизиран. Най-обикновена шега между мъже си беше. А са ме изпортили единствено, понеже искат да докажат на персонала, че са излекувани или рехабилитирани, или каквото там му викат. На всичко са готови, само и само да им възстановят шибаните им разрешителни, нали?

— Очевидно — кимна тя.

— А, значи на теб това ти е известно?

— Разбира се. А фактът, че всички се оплакаха, ме кара да поставя силно под въпрос степента на възстановяването им. — И ми се усмихна, един вид: „Надявам се, че не си се обидил.“ — Както и да е, това не променя факта, че поведението ти е било неприемливо.

— Добре де — измънках. — Няма вече.

— Хубаво — каза и ми подаде някакъв лист с написан на машина текст. — От теб искам само да подпишеш този договор за спазване на поведение. Нищо друго не пише, освен че се съгласяваш повече да не се излагаш пред хората. И ми подаде химикалка.

— Ти се ебаваш!

А тя поклати глава — „Ни най-малко“. Зачетох договора и се разсмях. Състоеше се само от няколко реда и пишеше точно онова, което ми беше казала. Вдигнах рамене, подписах се, после станах от стола и поех към вратата.

— Това ли е всичко? — озъбих се. — Приключихме ли по въпроса?

— Да, въпросът е приключен.

Но докато се връщах към груповата терапия, имах особеното чувство, че това далеч не е така. Тия марсианци не бяха с всичкия си.

На другия ден имаше нова дискусия около кръглата маса. И отново сто и петте марсианци и десетината души от персонала седяха в голям кръг в аудиторията. Липсата на Дъг Талбът обаче биеше на очи.

Затворих си очите и се приготвих за ръмежа. След десетина-петнайсет минути бях станал вир-вода и почти заспивах, когато чух:

— … Джордан Белфърт, когото повечето от вас познават.

Вдигнах глава. Моята терапевтка бе поела по някое време ръководството на събранието. Защо ли? — попитах се.

— Така че, вместо да имаме гостуващ събеседник — продължи терапевтката ми, — реших, че ще е по-полезно Джордан да сподели с групата за случилото се. — Погледна към мен. — Би ли бил така добър, Джордан, да споделиш с нас?

Огледах се и видях как всички марсианци са вперили погледи в мен, включително и Шърли Темпъл с прекрасните си руси къдрици. Все още не бях съвсем наясно какво точно иска от мен терапевтката ми, но изпитвах смътното подозрение, че има някаква връзка с перверзното ми поведение.

Наклоних се напред на стола си, вперих поглед в нея и вдигнах рамене:

— За мен не представлява проблем да говоря пред групата — рекох, — но какво точно искаш да им кажа? Имам куп истории. Избери си една.

При тези думи всичките сто и пет марсианци извъртяха марсианските си глави към терапевтката ми. Имах чувството, че наблюдават някакъв мач по тенис между двама ни.

— Ами — каза терапевтично тя, — в тази зала можеш да говориш каквото си искаш. Тук сме в пълна безопасност. Защо обаче не почнеш със случая в колата онзи ден, на път за фитнеса?

Марсианците пак извърнаха глави към мен. А аз през смях й рекох:

— Ти майтап ли си правиш, или какво?

Сега марсианците пак се извъртяха към нея… а тя сви устни и поклати глава, сиреч: „Ни най-малко; напълно съм сериозна!“

Ама че смешка, рекох си. Моята терапевтка ми оставя центъра на сцената. Великолепно! Вълка — отново в действие! Любимата ми ситуация. А от факта, че половината в залата бяха жени, ми ставаше още по-гот. От СЕК ми бяха отнели възможността да застана пред тълпа от хора и да си кажа приказката, но терапевтката ми най-любезно ми я беше възвърнала. Сега ще им спретна на марсианците едно незабравимо шоу!

Усмихнах се и кимнах на терапевтката:

— Може ли да застана в средата на залата, докато говоря? Мислите ми текат по-гладко, когато се движа.

Сто и пет марсиански глави се извърнаха към терапевтката ми.

— Както предпочиташ.

Застанах в средата на залата и се втренчих в очите на Шърли Темпъл.

— Здравейте всички! Казвам се Джордан и съм алкохолик, наркоман и със сексуални отклонения.

— Здрасти, Джордан! — отговориха ми от сърце, а неколцина дори се разсмяха леко. Шърли Темпъл обаче се бе зачервила като домат. Докато се описвах като човек със сексуални отклонения, я гледах право в огромните й сини очи.

— Не ме бива особено в изказванията пред много хора — рекох, — но ще се постарая. Окей, откъде да започна? А, от ерекциите ми — предполагам, че за начало е най-подходящо. Та да ви обясня в какво се корени проблемът ми. През последните десет години от живота ми хуят ми бе в състояние на полунаркоза вследствие на всичката консумирана от мен дрога. Не искам да ме разбирате погрешно — не че бях станал импотентен или нещо подобно, макар че, честно да си призная, поне хиляда пъти ми се е случвало да не мога да го вдигна заради всичката тая кока и куалудите.

От тук-таме се чу малко по-силен смях. А, Вълка от Уолстрийт! Да започнем веселбата! Вдигнах ръка за тишина.

— Вижте какво, в това няма нищо смешно. Най-сериозно ви го говоря. Защото повечето пъти, когато не можех да го вдигна, беше, когато съм с проститутки, тоест по три пъти седмично, да речем. Така че на практика си хвърлях парите на вятъра — ръсех се по хилядарка на тек, а дори не можех да спя с тях. Крайно тъжна работа, освен дето е и много скъпа. Както и да е, те в крайна сметка успяваха — поне по-големите майсторки сред тях, — нищо, че се налагаше да ме прикоткват с разни играчки и тем подобни. — Свих ъгълчетата на устните си надолу и вдигнах рамене, с други думи: „Няма за какво да се срамува човек от подобни играчки!“

Смехът този път наистина бе силен, а и без да гледам, усещах, че е най-вече от страна на марсианките. Подозренията ми се потвърдиха, когато огледах залата и видях как сияят марсианските лица на марсианките. Марсианските им рамене се разтърсваха при всеки кикот. В същото време марсианците ме пронизваха с убийствени марсиански погледи.

Махнах с ръка да ги спра и смело продължих:

— Няма значение, няма значение. Интересното обаче е, че с жена ми никога нямах подобен проблем. Винаги — е, да кажем, в повечето случаи — го вдигах, а ако видите как изглежда тя, моментално ще ви стане ясно защо ставаше така. Но след като почнах да шмъркам по седем грама кока на ден, и с нея започнах да имам проблем. Сега обаче, след като от една седмица не съм се докосвал до никаква дрога, имам чувството, че пенисът ми преживява някаква странна метаморфоза — възраждане, ако мога така да се изразя. Ерекцията ми трае по двайсет и три часа на ден… ако не и повече.

Изблик на женски марсиански смях. Огледах се. Завладях ги! В ръцете ми са! Вълка раздува истории пред дамите, и то в центъра на сцената!

— Та предположих, че някои от мъжете тук ще проявят съчувствие към състоянието ми. В края на краищата, нали е логично и други да изпитват такова ужасно страдание?

Огледах залата и забелязах, че всички марсианки кимат в знак на съгласие, а марсианците клатят глави наляво-надясно и ме гледат с презрение. Свих рамене.

— Та оттам възникна целият проблем. Пътувах с колата с още трима мъже-пациенти — безхуести пациенти, давам си сметка сега, — бяхме на път към фитнеса и не знам от какво, дали от вибрациите на двигателя, или от неравностите по пътя, но в крайна сметка се сдобих изневиделица с една огромна ерекция!

При поредното оглеждане на залата старателно избягнах огнените стрели от очите на марсианците, но се къпех в обожанието, което изразяваха лицата на марсианките. Шърли Темпъл облизваше устни в очакване. Намигнах й и продължих:

— Та се получи един такъв безобиден, чисто мъжки момент, нищо повече. Е, не отричам, че опънах кожата на змията няколко пъти — изблик на смях от страна на марсианките, — както и не отричам, че го шляпнах два-три пъти в корема си — нов смях — но всичко беше в границите на майтапа. В никакъв случай не бих казал, че съм го опъвал на сериозно, че да се изпразня на задната седалка, макар че не бих заклеймил някой, ако направи и това. Въпрос на вкус, в крайна сметка, нали?

При което някаква неидентифицирана марсианка изпищя: „Точно така: въпрос на вкус!“, а останалите марсианки заръкопляскаха.

Вдигнах ръка за тишина и се чудех колко още време ще ми отпусне персоналът. Подозирах, че ще ме оставят да карам нататък. Та нали за всяка секунда, през която говорех, някоя застрахователна компания получаваше сметка за лечението на всеки един от сто и петте марсианци.

— В заключение, нека ви кажа какво всъщност ме притеснява в цялата тая история, а то е, че тримата, които са ме наклепали и чиито имена няма да спомена — макар че ако дойдете после, с удоволствие ще ви ги кажа насаме, че да се пазите от тях, — докато бяхме в колата, всъщност се смяха и се майтапеха със станалото. Нито един не ми направи забележка или поне намек, че онова, което върша, е проява на лош вкус. Поклатих глава в знак на отвращение. — Истината, да ви кажа, е, че дойдох тук от един крайно дисфункционален свят — свят, който сам си бях създал, в който такива неща като голотата, проститутките, развратът и всякакви други перверзни минават за нещо съвсем нормално. Сега, като се замисля, разбирам, че съм постъпвал лошо. И осъзнавам, че съм бил луд. Но това е сега… днес… когато съм застанал пред вас като трезв човек. Да, днес съзнавам, че хвърлянето на джуджета и отборната игра с четири проститутки са нещо лошо, че манипулирането на цените на акциите е нещо лошо, че да изневерявам на жена ми е нещо лошо и че заспиването на масата по време на вечеря или на волана и блъскането на чужди автомобили по тази причина са нещо лошо. И пръв, преди всички, бих си признал, че съм безкрайно отдалечен от идеала за човешко съвършенство. Аз съм всъщност едно неуверено и скромно същество и много лесно се засрамвам. — Спрях и преминах на съвсем сериозен тон: — Но не желая другите да го усещат. Ако трябва да избирам между срама и смъртта, предпочитам смъртта. Да, аз съм слаба, несъвършена личност. Но никога, в никакъв случай няма да ме видите в ролята на съдник над другиго.

Вдигнах рамене и въздъхнах театрално:

— Та може би онова, което направих в колата, да е било лошо. Може да е било проява на лош вкус и да е засегнало някого. Но надали ще се намери някой в тая зала, който да каже, че съм го направил със зла умисъл, или за да прееба нечие чуждо възстановяване. Направих го единствено за да облекча ужасното положение, в което се намирам. От близо десет години съм наркоман и макар да ви се струвам донякъде нормален, знам, че не съм. Ще си замина оттук след две-три седмици и до посиране ме е страх от завръщането ми в леговището на лъва, сред хората, местата и вещите, които подхранваха пристрастеността ми. Имам жена, която обичам, и две деца, които обожавам, и ако се върна там и се върна към дрогата, ще ги унищожа завинаги, най-вече децата си. И ето, че тук, в „Талбът Марш“, където се предполага да съм заобиколен от хора, които разбират през какъв ад минавам, изведнъж се намират трима задници, които се стремят да провалят възстановяването ми и да постигнат изключването ми. И точно това е най-тъжното. По нищо не се различавам от вас, независимо дали сте мъже, или жени. Е, може да имам някой и друг долар в повече, но и аз се боя от бъдещето и от неговата неизвестност и през по-голямата част от деня се моля всичко да приключи добре. Тогава ще мога някой ден да седна с децата си и да им кажа: „Вярно е, че бутнах мама по стълбите веднъж, когато бях надрусан с кокаин, но това стана преди цели двайсет години, а оттогава съм трезвен.“

И пак поклатих глава:

— Та когато пак речете някой път да се оплачете от мен на персонала, моля ви преди това да го премислите. Ще навредите единствено на себе си. Мен няма толкова лесно и бързо да ме изхвърлят оттук, а и хората от персонала са далеч по-умни, отколкото си мислите. Нямам какво друго да ви кажа. Моля да ме извините, но в момента получавам ерекция и ми се налага да седна, че да не се посрамя. Благодаря ви.

Махнах ръка като кандидат по време на предизборна кампания, а залата избухна в гръм от овации. Марсианките, целият персонал и горе-долу половината марсианци рипнаха на крака да ме аплодират.

Докато сядах на мястото си, прихванах погледа на терапевтката ми. А тя ми се усмихна, кимна с глава и вдигна победоносно юмрук във въздуха, един вид: „Браво, Джордан.“

През следващите трийсет минути имаше свободна дискусия, по време на която марсианките ме защитаваха и разправяха, че съм бил направо очарователен, докато някои от мъжете продължиха да ме укоряват и да ме обявяват за заплаха за марсианското общество.

Още същата вечер събрах съквартирантите си и им рекох:

— Вижте какво, писна ми от всички щуротии тук. Не искам повече да чувам, че съм забравил да спусна седалката в тоалетната, или колко дълго говоря по телефона, или колко шумно дишам. Стига толкова. Така че ви предлагам една сделка. Вие и двамата сте закъсали за мангизи, нали така?

Кимнаха.

— Добре — казах. — Ето какво ще направим. Утре сутринта ще се обадите на моя приятел Алън Липски да ви отвори по една сметка в брокерската си фирма. Утре до обед и двамата ще сте спечелили по пет хиляди долара. Ще ви ги прехвърлят по телеграфен път, където кажете. Само не искам да чуя и един шибан звук от двама ви, докато се махна оттук. Остават по-малко от три седмици, така че няма да се затрудните кой знае колко.

Естествено, и двамата на сутринта му се обадиха и, естествено, отношенията ни се подобриха неимоверно. Но като цяло проблемите ми в „Талбът Марш“ изобщо не бяха приключили. Само че усложненията не дойдоха от страна на пищната Шърли Темпъл. Не, проблемите ми дойдоха от силното ми желание да се срещна с Графинята. По марсианския клюкарник бях подочул, че в много редки случаи персоналът разрешавал градски отпуск. Обадих се на Графинята и я попитах, ако ми разрешат, би ли долетяла дотук за един дълъг уикенд.

— Само ми кажи къде и кога — отвърна тя, — и такъв уикенд ще ти спретна, че цял живот няма да го забравиш.

Та точно по тази причина сега седях в кабинета на моята терапевтка и я кандърдисвах да ми даде градски отпуск. Вече бях изкарал три седмици на планетата „Талбът Марш“ и нямах нови нарушения, макар на марсианците да им беше ясно, че посещавам само двайсет и пет на сто от груповите терапии. Но май на никого вече не му пукаше. Проумяха, че Дъг Талбът няма да ме изхвърли и че по моя си особен начин оказвам някакво положително влияние.

Усмихнах се на терапевтката си и казах:

— Виж какво, не виждам какъв е проблемът да изляза в петък и да се прибера в неделя. През цялото време ще съм с жена ми. Вече си разговаряла с нея и знаеш, че тя напълно подкрепя програмата. Ще се отрази добре на възстановяването ми.

— Не мога да го разреша — поклати глава терапевтката ми. — Ще подейства разлагащо на останалите пациенти. Така и така се бунтуват покрай уж привилегированото ти положение. — После топло се усмихна. — Виж какво, Джордан, според правилника пациентът няма право на отпуск, докато не е изкарал поне деветдесет дни в рехабилитация, и то при безупречно поведение. Което не включва ексхибиционизъм.

Усмихнах се на терапевтката си. Много свястна мацка беше и бях доста свикнал с нея, откакто дойдох. Оня път постъпи адски хитро, като ме изправи пред народа и ми даде шанс да се защитя. Много години по-късно щях да разбера, че е успяла преди това да разговаря с Графинята, която я уведомила за способността ми да влияя, за добро или зло, на масите.

— Разбирам, че си имате правила — рекох, — но те не са създадени за някой в моето положение. Как можете да прилагате спрямо мен правило, което изисква деветдесетдневен период за охлаждане, когато целият ми престой ще е само двайсет и осем дена? — Свих рамене, без да се уповавам особено на собствената си логика, докато в трезвия ми мозък не забълбука една прекрасна идея: — Защо не ме изправиш пак пред групата да им поговоря? Ще се постарая да ги убедя, че наистина заслужавам отпуск, макар да противоречи на правилата на заведението.

В отговор тя хвана горната част на носа си и я заразтърква. После леко се изсмя:

— Знаеш ли, изкушавам се да кажа „да“, ако не за друго, то поне да чуя какви ще ги надрънкаш на пациентите. Иначе ни най-малко не се съмнявам, че ще успееш да ги убедиш. — Покикоти се още две-три секунди. — Речта ти преди две седмици беше направо забележителна — ненадмината в историята на „Талбът Марш“. Ти имаш страхотна дарба, Джордан. Никога не съм чувала по-добър оратор. Искам само от чисто любопитство да попитам: ако ти дам тая възможност, какво точно възнамеряваш да говориш на пациентите?

— Не съм съвсем наясно още — свих рамене. — Аз поначало никога не планирам какво ще говоря. Навремето провеждах по две събрания на ден с по един футболен терен народ. Почти пет години го правех, но не си спомням нито веднъж да съм обмислял какво ще кажа до момента, в който думите излизаха от устата ми. Е, обикновено имах наум една или две теми, които възнамерявах да засегна, но нищо повече. Всичко останало бе пълна импровизация. Знаеш ли, като застана пред тълпа от хора, нещо ми става. Трудно ми е да ти го опиша, но нещата сякаш внезапно изкристализират. И мислите ми потичат от езика ми, без дори да ги мисля. Една мисъл води към следващата и така набирам инерция. Но да ти отговоря на въпроса: вероятно ще им приложа метода на реверсивната психология и ще им обясня как моето излизане в отпуск ще има положителен ефект върху собственото им възстановяване. Че животът като цяло изобщо не е справедлив и че трябва да свикнат с тази мисъл сега, докато са в контролирана среда. После ще ги накарам да им стане мъчно за мен — ще им кажа какво направих на жена ми на стълбите и как заради наркоманията ми семейството ни насмалко да се разпадне, и как предстоящото посещение вероятно ще е решително за това, ще останем ли заедно с жена ми, или не.

Терапевтката ми се усмихна:

— Според мен трябва да намериш начин да прилагаш тази си дарба в някаква полезна насока; да намериш област, в която да убеждаваш слушателите си, но този път в името на общото благо, а не за да ги корумпираш.

— А-а-а — рекох й аз с усмивка, — значи все пак си ме слушала през цялото това време. Щото не бях съвсем сигурен. Кой знае, някой ден и това може да стане, но засега искам само едно — да се върна в семейството си. Възнамерявам напълно да зарежа брокерството. Имам няколко инвестиции, които ще трябва да закрия и — край. Край на дрогата, край на проститутките, край на изневерите, край на шашмите с акции, на всичко. Ще изживея остатъка от живота си тихо и кротко, извън лъча на прожектора.

А тя се разсмя:

— Не знам защо, но имам чувството, че животът ти няма да се развие точно по този начин. Съмнявам се, че някога ще живееш като неизвестна личност. Поне не задълго. Нищо лошо не искам да кажа. Мисълта ми по-скоро е, че имаш чудесна дарба и че за възстановяването ти е важно да се научиш да я прилагаш по позитивен начин. Просто се съсредоточи отпърво върху възстановяването си и стой трезвен, пък животът ти ще се подреди от само себе си.

Приведох глава, загледах се в пода и кимнах. Но съзнавах, че е права и това ме плашеше до смърт. Желаех до безразсъдство да остана трезвен, но и знаех, че шансовете ми са нищожни. Е, вярно, след като научих повечко неща за АА, вече не ми се струваше абсолютно невъзможно, а просто минимално като шанс. Изглежда разликата между успеха и провала бе свързана до голяма степен с това да се включиш в АА веднага след като излезеш от рехабилитация — да си намериш спонсор, който ти е по душа, някой, който да ти вдъхва надежда и кураж, когато нещата не вървят така, както на теб ти се иска.

— Та какво става с градския отпуск? — попитах и вдигнах вежди.

— Ще поставя въпроса на утрешното събрание на персонала. В крайна сметка всичко зависи не от мен, а от доктор Талбът. — И сви рамене. — Аз като твоя терапевтка имам право на вето, но няма да го приложа. Ще се въздържа.

Кимнах с разбиране. Щях да намеря начин да поговоря с Талбът преди съвещанието им.

— Благодаря ти за всичко — рекох. — Ще съм ти подръка само за седмица-две. Ще се постарая да не ти ги развалям.

— Ти нищо не ми разваляш — каза. — Напротив, ти си любимият ми пациент, само че никому не бих го признала.

— И аз никому няма да кажа. — Надвесих се и нежно я прегърнах.

Само пет дни по-късно, в петък, всъщност малко преди шест следобед, чаках на полосата пред частния терминал на аерогара „Атланта Интернешънъл“. Бях се облегнал на задната броня на една черна стреч-лимузина линкълн и оглеждах небето на север с трезви очи. Бях скръстил ръце на гърдите си, а в гащите си имах огромна ерекция. Чаках да дойде Графинята.

Откакто бях дошъл, бях качил шест кила, а кожата ми грееше отново с младежко здраве. Бях на трийсет и четири и бях оцелял през нещо неописуемо — пристрастеност към дрогата в библейски пропорции, пристрастеност, от която отдавна трябваше да съм умрял, било то от свръхдоза, автомобилна катастрофа, разбиване с хеликоптер, нещастен случай по време на гмуркане, или по хиляда други начини.

Но ето, че все още притежавах целия си разсъдък. Вечерта бе прекрасна, ясна, с лек, топъл бриз. По това време на деня, съвсем близо до лятото, слънцето бе все още достатъчно високо в небето, та успях да доловя отблясъците от корпуса на гълфстрийма, далеч преди колесниците му да докоснат пистата. Струваше ми се едва ли не невъзможно вътре в него да е моята красива жена, която бях подложил на седем години наркомански ад. Чудех се в какво ли е облечена и какво ли си мисли. Дали и тя бе толкова нащрек, колкото и аз? И дали наистина е толкова красива, колкото беше в спомените ми? Дали си е запазила страхотното ухание? Дали наистина продължава да ме обича? Възможно ли е изобщо нещата да се върнат постарому?

Получих отговорите в мига, в който вратата на самолета се отвори и отвътре се появи пищната Графиня с разкошната лъскава руса грива. Изглеждаше страхотно. Направи крачка напред, после в типичен неин стил зае поза — килната на една страна глава, скръстени под гърдите ръце и един оголен дълъг крак, извъртян леко встрани, в израз на предизвикателство. После се втренчи в мен. Облечена бе в една миниатюрна розова плажна рокличка — без ръкави и поне на петнайсет сантиметра над коляното. Все още в същата поза сви сочните си устни и заклати насам-натам русата си главица, един вид: „Не мога да повярвам, че това е мъжът, който обичам!“ Направих крачка напред, вдигнах длани във въздуха и свих рамене.

Стояхме така, загледани един в друг, най-малко десет секунди, след което тя се отказа от позата и ми запрати световна двойна целувка. После протегна ръце настрани, направи малък пирует, за да обяви за пристигането си в град Атланта, и се юрна надолу по стълбата засмяна до уши. И аз хукнах към нея, докато се срещнахме насред полосата. Обви шията ми с ръце, подскочи леко и уви крака около кръста ми. След което ме целуна.

Задържахме целувката едва ли не цяла вечност, докато поемахме взаимно аромата си. Завъртях се на триста и шейсет градуса, като не откъсвах устни от нейните, после и двамата се разкикотихме. Отлепих устни, заврях нос между гърдите й и започнах да я душа като кученце. Тя се разкикоти неудържимо. Толкова на хубаво ухаеше, че направо не можех да повярвам на себе си.

Отдръпнах главата си назад с няколко сантиметра и впих поглед в ярките й сини очи. И с напълно сериозен тон й казах:

— Ако не те налюбя сега, в този миг, ще се изпразня още тук, на асфалта.

В отговор, Графинята се върна към бебешкия си глас:

— О-о-о, бедното ми малко момченце! — Малко ли? Айде стига, бе! Пак ли? — Така си се надървил, че ще се спукаш, нали?

Кимнах нетърпеливо.

А Графинята продължи:

— А пък колко млад и хубав си станал след като си понаддал и кожата ти вече не е зелена. Жалко, че ще трябва да ти дам един урок през този уикенд. — И вдигна рамене. — Никакво любене до 4 юли.

Ъ?

— Какви ги приказваш?

А тя многозначително отвърна:

— Чу ме, бубулече. Беше много лошо момче, та сега ще трябва да си платиш глобата. Първо ще трябва да ми се докажеш и чак тогава ще ти дам да ми го мушнеш. Засега ти се полага единствено да ме целуваш.

— Дай да се махаме оттук, откачалка такава! — разхихиках се. Грабнах ръката й и я повлякох към лимузината. — Не мога да чакам до 4 юли! Искам те сега — в този миг! Искам да се любим на задната седалка на лимузината.

— Нье, нье, нье — каза тя и театрално заклати глава. — Този уикенд — само целувки. Да видим как ще се държиш през следващите два дни, пък в неделя мога и да си помисля дали да не отидем по-далеч.

Шофьорът на лимузината бе нисък бял южняк на около шейсет години на име Боб. Носеше официална фуражка и ни чакаше изправен до задната врата. Казах му:

— Боб, това е жена ми. Тя е графиня, така че се отнасяй с нея по подобаващ начин. Бас държа, че тук, на юг не ви се случва често да срещате аристократи, нали?

— О, не — каза изключително сериозно Боб. — Почти никак.

Свих устни и кимнах тежко:

— Така си и мислех. Но ти не й се притеснявай. Тя всъщност е един доста земен човек, нали сладур?

— Да, много съм земна. А сега си затвори плювалника и се качвай в шибаната лимузина — изсъска Графинята.

Боб се смрази от ужас как може някой с чистокръвното потекло на Графинята от Бей Ридж да използва такъв език.

— Не й обръщай внимание, Боб — казах. — Тя просто не желае да изглежда превзета. Превземките си ги пази за когато се връща в Англия, при другите аристократи. — И му намигнах. — Майтапът настрана обаче, Боб, щом съм женен за графиня, значи и аз съм граф, та си мисля, че след като ще ни возиш през целия уикенд, може да ни наричаш Графа и Графинята, за да няма някакви недоразумения.

— Разбира се, Графе — поклони се тържествено Боб.

— Прекрасно — отвърнах, награбих Графинята за разкошния й задник и я набутах в лимузината. Влязох подир нея, а Боб затръшна вратата и се отправи към самолета да прибере аристократичния багаж на Графинята.

Аз моментално надигнах роклята й и установих, че е без гащички. И й се нахвърлих.

— Толкова много те обичам, Над. Толкова много! — Бутнах я да легне по дължината на седалката и притиснах ерекцията си в тялото й. Тя изстена от удоволствие и завъртя ханша си срещу моя, при което ме поотърка. Целувах я, целувах я, докато след няколко минути тя протегна напред ръце и ме отдалечи от себе си.

— Спри, глупчо! — разкикоти се. — Боб се връща. Ще трябва да почакаш до хотела. — Погледна надолу и съзря ерекцията ми в дънките. — О, моето малко бебче — малко ли? Защо винаги „малко“? — е готово да експлодира! — После сви устни. — Чакай, дай малко да го погаля. — Пусна ми ръка и започна да гали очертанията на ерекцията ми.

В отговор моментално се пресегнах и натиснах бутона за вдигане на преградата между нас и шофьора. И докато тя се затваряше, промърморих:

— Не мога да чакам до хотела! Ще те любя тук, пък ако ще и сто Бобовци да има!

— Добре! — рече палавата Графиня. — Но това ще е съчувствено ебане, така че няма да се брои. Но няма да се любя с теб, докато не ми докажеш, че си станал добро момче. Разбрахме ли се?

Кимнах и я погледнах като влюбено кученце и се захванахме да си късаме взаимно дрехите. Докато Боб се върна в лимузината, бях вече дълбоко в Графинята и двамата стенехме като луди. Сложих пръст на устните си и изшътках.

Тя кимна, а аз се пресегнах и натиснах бутона на интеркома.

— Там ли си, верний ми Боб?

— Да, Графе.

— Чудесно. Ние с Графинята трябва спешно да обсъдим някои неща, така че моля те да не ни безпокоиш, докато не стигнем до хотел „Хаят“.

Смигнах на Графинята и с очи посочих към бутона на интеркома.

— Включен или изключен? — пошепнах.

Графинята вдигна поглед и задъвка отвътре бузата си. После сви рамене.

— Що не вземеш да го оставиш включен?

Ама че момиче! И на висок глас казах:

— Кефи се на кралското шоу, Боб!

След което трезвият Граф от Бейсайд в Куинс започна да прави любов на пищната Графиня от Бей Ридж в Бруклин така, като че ли е настъпил последният ден на света.

Глава 39.Шест начина да убиеш помагач

Кучето ми се нуждае от операция… скапа ми се колата… шефът ми е задник… жена ми е още по-голям задник… уличните задръствания ме побъркват… животът не е справедлив… и тъй нататък, и тъй нататък…

На сбирките на Анонимните алкохолици в Саутхамптън на Лонг Айлънд ръсеше, и то яко. От една седмица вече си бях у дома и като част от възстановяването бях поел ангажимента да направя „деветдесет за деветдесет“ — тоест да присъствам на деветдесет сбирки на АА в продължение на деветдесет дни. И тъй като нервната Графиня ме дебнеше като ястреб, не ми оставаше друг избор, освен да ходя.

И много бързо усетих колко дълги ще ми се сторят тези деветдесет дена.

В мига, в който се явих за първата си сбирка, някой ме покани да съм ораторът на днешното събрание, при което аз отвърнах:

— Да говоря пред групата ли? Че защо не! — Какво по-лесно от това, мислех си.

Но проблемите много бързо се появиха. Предложиха ми да се седна зад една правоъгълна маса в предния край на стаята. Председателстващият, човек на петдесет и нещо години, седна до мен и направи няколко кратки обяви. После ми даде знак да взема думата. Кимнах и със силен, праволинеен тон заявих:

— Здравейте. Казвам се Джордан и съм алкохолик и наркоман.

Трийсетте и нещо бивши пияници в стаята ми отвърнаха вкупом:

— Здрасти, Джордан. Добре си дошъл.

Усмихнах се и кимнах, после самоуверено казах:

— Вече съм трезв от трийсет и седем дни и…

— Извинявай — моментално ме прекъсна един бивш пияница със сиви коси и паяжина от червени капилярчета по носа, — но за да говориш пред събранието ни, трябва да си изкарал трезв най-малко деветдесет дни.

Ебаси нахалното копеле! Направо ме размаза. Чувствах се, сякаш съм се качил на автобуса за училище, след като съм забравил да се облека. Седях на ужасно неудобния им дървен стол, гледах втренчено в старото пиянде и очаквах някой да ме изтегли с кука.

— Хайде, хайде. Дайте да не придиряме — намеси се председателят. — Така или иначе, вече е пред нас, нека му дадем шанс да се изкаже, а? Да внесе свежа струя в качеството си на новодошъл.

Тук-таме се дочуха недоволни мърморения, съпроводени с арогантни вдигания на рамене и презрителни клатения на глави. Имаха много ядосан вид. И зъл. Председателят постави ръка върху рамото ми и ме погледна в очите, един вид: „Няма страшно, продължавай.“

Нервно му кимнах:

— Окей — рекох на ядосаните бивши пияници. — От трийсет и седем дни съм трезвен и…

Пак ме прекъснаха, но този път с бурни ръкопляскания. А-а-а, какво удоволствие! Вълка получаваше първите си овации, а още не беше започнал като хората! Какво ли ще е след като чуят онова, което ще им кажа? Сигурно таванът ще падне от аплодисменти.

Ръкоплясканията постепенно затихнаха, а аз продължих с подновено самочувствие:

— Благодаря на всички за оказания вот на доверие. Любимата ми дрога бяха куалудите, но поемах и доста количества кокаин. Може да се каже…

Заядливкото с паяжинките по носа пак ме прекъсна:

— Извинявай, но това тук е събрание на АА, а не на Анонимните наркомани. Тук за дрога не говорим — единствено за алкохол.

Огледах стаята. Всички кимаха в знак на съгласие. Майка му стара! Не е ли бая старовремско това правило? Нали живеехме вече в деветдесетте години? За какво му е на някого да е алкохолик, пък да отбягва дрогата? Не виждах никаква логика.

Тъкмо се канех да рипна от стола и да хукна към хълмовете, когато някакъв силен женски глас се изцепи:

— Как не те е срам, Бил! Как смееш да прогонваш това момче, което се бори за живота си! Отвратителен си! Тук всички сме пристрастени! Я да млъкваш и да си гледаш работата и остави момчето да приказва!

Момчето ли? Ама тя наистина ли ме нарече „момче“? Та аз вече бях почти на трийсет и пет, за Бога! Погледнах по посока на гласа. Идеше от някаква бабка с кръгли очилца. Тя ми намигна, та и аз й наминах.

Старият пияница се разпеняви по адрес на бабката:

— Правилата трябва да се спазват, стара кранто такава!

Не можех да повярвам на сетивата си. Защо лудостта ме преследва, където и да отида? Нима съм направил пак нещо лошо? Просто исках да остана трезвен, нищо повече. И въпреки всичко, отново бях в центъра на скандал.

— Както кажете — обърнах се към председателя. — Каквото искате, това ще направя.

В крайна сметка ме оставиха да говоря, макар че след събранието умирах от желание да му извия врата на оня дърт пияница. Оттам нататък нещата станаха още по-зле, особено след като отидох на среща на НА — Анонимните наркомани. В стаята имаше само четирима, трима от които видимо бяха надрусани, а четвъртият беше прекарал трезвен по-малко дни и от мен.

Исках да спомена всичко това на Графинята, да й кажа, че цялата тая история с АА изобщо не ми върши работа, но усещах, че това ще я съсипе. Отношенията ни ставаха все по-топли с всеки изминал ден. Вече нямаше разправии, псувни, размяна на удари, коварства, лискания с вода — край! Бяхме двама най-нормални индивиди, водещи нормален живот с Чандлър и Картър и с домашна прислуга от двайсет и двама души. Бяхме решили да прекараме цялото лято в Саутхамптън, та да съм по-далеч от лудницата, поне докато трезвеността ми укрепне. Графинята беше предупредила всичките ми стари приятели: вече не са добре дошли у дома, ако не са трезви. Алън Кемтоб получи лично предупреждение от Бо и се запиля незнайно накъде.

А бизнесът? Ами, без куалуди и кокаин вече не ми стискаше да се занимавам с него, поне засега не. В трезво състояние проблемите със „Стив Мадън Шуз“ ми се явяваха много по-лесно разрешими. Още докато бях в рехабилитацията накарах адвокатите ми да заведат дело и споразумението за доверителната сметка вече бе публично обявено. Сега-засега още не ме бяха арестували във връзка с него и подозирах, че така щеше да е и в бъдеще. В края на краищата, поне формално споразумението не нарушаваше закона; въпросът най-вече опираше до това, защо Стив не го е обявил навремето — което стоварваше отговорността по-скоро върху него, отколкото върху мен. Пък и агент Коулмън отдавна беше изчезнал по посока на залеза и се надявах повече да не чуя името му. Рано или късно щях да постигна някакво извънсъдебно споразумение с Обущаря. Вече се бях примирил с този факт и изобщо не ми пукаше. Дори в най-поквареното ми състояние — малко преди да вляза в рехабилитацията — не ме влудяваше толкова мисълта за парите, колкото идеята, че Обущаря иска да ми гепи акциите и да си ги присвои. Но такава възможност вече не съществуваше. По силата на едно извънсъдебно споразумение щях да го принудя да продаде акциите ми, та да се разплати с мен — и толкоз. Щях да оставя на адвокатите ми да се разправят с всичко това.

Беше минала малко повече от седмица, откакто се бях върнал у дома, когато една вечер се прибирах от среща на АА и заварих Графинята седнала в стаята за телевизия — същата онази, в която шест седмици преди това си бях изгубил двайсет и шестграмовата бучка, за която впоследствие Графинята си призна, че е изхвърлила в тоалетната.

— Здравей, сладур! Какво става… — рекох, ухилен до уши.

Графинята вдигна глава и се смразих от ужас. Беше страшно разстроена. По лицето й се стичаха сълзи, а носът й се сополявеше. Със сърце в петите попитах:

— Боже мили, какво е станало, бебче! Какво има? Какво се е случило? — И нежно я прегърнах.

Стори ми се, че трепери цялата в обятията ми, докато сочеше към екрана и през сълзи каза:

— Скот Шнайдерман. Преди няколко часа е застрелял полицай. Правел опит да обере баща си, за да има пари за кока, и застрелял полицай. — И изпадна в истерия.

Усетих как и по моето лице запариха сълзи, докато казвах:

— Исусе Христе, Над, та той беше тук само преди месец. Не… знам… — търсех подходящи думи, но бързо осъзнах, че няма думи, достатъчни за да опишат величината на тази трагедия.

Та просто останах безмълвен.

Седмица по-късно, в седем и трийсет в петък вечер, току-що бе започнало събранието ни в черквата „Дева Мария Полска“. Беше уикендът по случай Деня на загиналите във войните и се бях подготвил за обичайните шейсет минути изтезания. В този момент, за мой ужас, председателстващият събранието обяви следната директива: никакво ръсене, поне не докато той командва. Обявявал „Свободна от ръсене зона“, каза, понеже целта на АА била да създава надежда и вяра, а не да слуша оплаквания за дългите опашки на касите на „Гранд Юниън“. После показа на всички ни таймер за варене на яйца и обяви:

— Две минути и половина трябва да са ви предостатъчни, за да кажете всичко, което би могло да ме заинтересува. Така че гледайте всичко да е кратко и сладко. — И кимна веднъж.

Седях в дъното на стаята до жена на средна възраст с доста запазен вид за бивша алкохоличка. Косите й бяха червеникави, а бузите — румени.

— Кой е тоя? — приведох се към нея и попитах.

— Джордж. Нещо като наш неофициален водач.

— Така ли? — рекох. — На днешното събрание ли?

— Не, не — прошепна тя с тон, който подсказваше, че нищо не ми е ясно. — Не само тук, а в цял Хамптън. — Огледа се заговорнически, сякаш смяташе да ми съобщи някаква съвсем секретна информация. После полугласно обясни: — Собственик е на „Сийфилд“, клиниката за рехабилитация на наркомани. Не си ли го виждал по телевизията?

„Не“ — поклатих глава.

— Не гледам много телевизия, макар че ми се струва леко познат. Той — обожемили! — заседнаха думите ми. Та това беше Фред Флинтстоун, оня с огромната глава, дето изскочи от екрана на телевизора ми в три часа през нощта и ме вдъхнови да му запокитя скулптурата на Ремингтън в лицето!

След събранието изчаках тълпата да се пооттегли, после отидох при Джордж и рекох:

— Здрасти. Казвам се Джордан. Искам само да ти кажа, че събранието много ми хареса. Страхотно беше.

Протегна ми ръка колкото ръкавица за бейзбол. Поех я по задължение, молейки се да не ми изскубне ръката от рамото.

— Благодаря — каза. — Нов ли си?

— Да — кимнах. — И съм трезв от четирийсет и три дни.

— Поздравявам те. Това е сериозно постижение. Трябва да се гордееш с него. — Направи пауза, килна глава настрани и ме изгледа хубаво. — А, бе, лицето ти ми се струва познато. Как каза, че ти е името?

Хайде, пак се почна! Нямаше отърване, благодарение на ония копелета от пресата! Фред Флинтстоун е виждал снимката ми по вестниците и сега ще почне да ме осъжда. Трябваше по най-стратегически начин да сменя темата.

— Казвам се Джордан и трябва да ти разкажа една весела история, Джордж: седях си у дома в Олд Бруквил, на Лонг Айлънд, беше три през нощта… — и продължих да му разправям как го бях замерил със статуята на Ремингтън, при което той се засмя и каза:

— Нито си пръв, нито последен. Поне още хиляда души са го правили. От „Сони“ би трябвало да ми плащат по един долар за всеки телевизор, продаден на наркоман, който е счупил стария си след някоя моя реклама. — Изхихика, после добави скептично: — В Олд Бруквил ли живееш? Много хубава махала. С родителите си ли живееш?

— Не — рекох усмихнат. — Женен съм, имам и деца, но рекламата ти беше прекалено…

Но той ме прекъсна:

— Ти за Деня на загиналите ли си дошъл?

Исусе! Тоя разговор не вървеше по план. Поставяше ме в положение да се оправдавам.

— Не, имам си къща тук.

— Така ли? — попита изненадан. — Къде по-точно?

Поех дълбоко въздух и отвърнах:

— На Медоу Лейн.

Отдръпна главата си с няколко сантиметра назад и присви очи:

— На Медоу Лейн ли? Сериозно?

Кимнах бавно.

Фред Флинтстоун се ухили самодоволно. Явно картинката се поизясняваше. После с усмивка попита:

— Та как каза, че ти е фамилията?

— Не съм ти я казал, но е Белфърт. Говори ли ти нещо?

— Да — засмя се той на глас. — Няколко милиона неща. Нали ти си хлапакът-основател на… онова… как се казваше… „Стратмън не знам-какво-си“?

— „Стратън Оукмънт“ — рекох с равен глас.

— Точно така! „Стратън Оукмънт“! Исусе милостиви! Та ти имаш вид на шибан тийнейджър! Как успя да създадеш такава патърдия?

Свих рамене:

— Мощта на дрогата, предполагам?

— И аз така — кимна. — Ама вие, копелета, ме хързулнахте със сто хилядарки за някакви шибани акции. Вече не си спомням дори как се казваше компанията.

Майка му стара! Това никак не ми харесваше. Току-виж Джордж ме изпраскал с бейзболната си ръкавица! Дали да не му предложа веднага да го компенсирам? Ще изтичам до вкъщи и ще взема парите от сейфа.

— Отдавна вече нямам нищо общо със „Стратън“, но въпреки това страшно ще се радвам…

Но той пак ме прекъсна:

— Виж какво, тоя разговор ми е изключително приятен, но трябва да се прибирам. Чакам да ме потърсят по телефона.

— О, извинявай. Не исках да те задържам. Ще дойда пак идната седмица; тогава може да си поговорим пак.

— Ама ти тръгнал ли си за някъде?

— Не, защо?

— Щях да те поканя на чаша кафе — усмихна се. — Живея на една пряка от вас.

— Не ми ли се сърдиш за стоте хиляди? — попитах с вдигнати вежди.

— Е, какво са сто хиляди между две пияндета? Пък и аз си ги приспаднах от данъците. — Усмихна се, сложи ръка през раменете ми и тръгнахме към вратата. — Очаквах да те срещна на някое събрание някой ден. Чул съм да разправят доста щури работи за теб. И се радвам, че си успял да попаднеш тук, преди да е станало прекалено късно.

Кимнах в знак на съгласие, а Джордж добави:

— Каня те у нас, при едно условие обаче.

— И кое е то?

Със свити от подозрение очи каза:

— Искам да знам истината: ти оная яхта заради застраховката ли я потопи?

— Да вървим. Ще ти разкажа по пътя! — рекох.

И ей така, на излизане от сбирката на Анонимните алкохолици в петък вечер, си тръгнах с новонамерения ми спонсор: Джордж Б.

Джордж живееше на Саут Мейн Стрийт, една от основните улици в имотната част на Саутхамптън. Е, беше с една резка по-долу от Медоу Лейн, поне по отношение на цените, въпреки че и най-евтината къща на Саут Мейн нямаше да ти излезе по-малко от три милиона долара. Седяхме един срещу друг от двете страни на много скъпа маса от избелен дъб в кухнята му във френски провинциален стил.

И обяснявах на Джордж как смятам да очукам помагача си Денис Мейнард моментално, щом завърша своите деветдесет-за-деветдесет. Реших, че Джордж е подходящ човек, за да му се доверя, след като набързо ми разказа за някакъв съдебен разсилен, който се явил в имота му да му връчва някаква съмнителна призовка. След като Джордж отказал да му отвори, онзи започнал да приковава призовката към ръчно полираната махагонова врата. Джордж се притаил зад вратата и зачакал. В момента, в който разсилният започнал да вдига назад чука, отворил вратата, нокаутирал го и пак затворил. Всичко станало толкова бързо, че разсилният дори не успял да види Джордж и понеже не могъл да го опише на полицията, не повдигнали никакво обвинение.

— … и най-жалкото е — продължавах аз, — че това копеле се обявява за професионалист. Да оставим настрана факта, че е казал на жена ми да не ме посещава, докато гниех в лудницата! Не че и това не ми стига, за да му счупя краката. Ама да я кани и на кино, че да я прилъже в леглото си, това направо си е основание за смърт! — Разклатих яростно глава и шумно изпуснах въздух, щастлив, че най-после споделих това с някого и ми олекна.

А Джордж взе, че се съгласи с мен! Да, и според него помагачът действително заслужавал да умре. Та през следващите няколко минути обсъдихме кой е най-добрият начин за умъртвяването му — започвайки с моята идея да му отрежа хуя с хидравлична гилотина за болтове. Но според Джордж това нямало да бъде достатъчно болезнено, понеже помагачът щял да изпадне в шок, още преди хуят му да е паднал върху мокета, и от загубата на кръв щял да издъхне само за няколко секунди. Така че минахме на вариант огън: да го изгорим. На Джордж идеята му се хареса, понеже било много болезнено, но го притесняваше въпросът с допълнителните щети, тъй като по план трябваше да изгори и къщата му. После обсъдихме отравяне с въглероден окис, което и на двамата ни се стори прекалено безболезнено, така че започнахме да претегляме плюсовете и минусите на това да сложим отрова в храната му, което в крайна сметка ни се видя прекалено старовремско — чак от деветнайсети век. Дойде ни на акъла и да устроим най-обикновен „провалил се“ опит за кражба с взлом, превърнал се в убийство (за да няма свидетели). Но после ни хрумна да дадем пет долара на някой наркоман да притича до помагача и да го наръга в корема с ръждив нож. По този начин, поясни Джордж, той ще кърви хубавичко и бавно, особено ако прободната рана е малко над черния му дроб, от което ще е още по-болезнена.

Точно тогава чух да се отваря вратата и в кухнята влезе една от най-сладките дами на планетата. Колкото Джордж беше едър, толкова миниатюрна бе тя: метър и петдесет и два, да речем, четирийсет и пет кила, с ягодоворуси коси, меденокафяви очи, фини черти и идеална кожа, като от реклама на сапун „Айриш Спринг“, посипана с доста лунички. Към петдесетгодишна, но много добре запазена.

— Анет, запознай се с Джордан — каза Джордж. — Джордан, това е Анет.

Протегнах десница, но тя я подмина, прегърна ме радушно и ме целуна по бузата. Ухаеше на чисто и свежо и на някакъв много скъп парфюм, чиято марка не успях да разгадая. Анет се усмихна и ме задържа пред себе си за раменете, на една ръка разстояние, сякаш ме инспектираше.

— Е, едно хубаво нещо мога да ти кажа — рече без всякаква превземка, — поне не си като останалите бездомници, които Джордж ми води у дома.

И тримата се разсмяхме на шегата й, след което Анет помоли за извинение и тръгна да си гледа работата, която се състоеше в това да прави живота на Джордж колкото се може по-удобен. За нула време на масата се появиха кана с прясно кафе, сладкиши, печива, донъти и купа с прясно нарязани плодове. После предложи да сготвела в моя чест солидна вечеря, понеже съм й изглеждал прекалено слаб, при което аз само казах:

— Е, трябваше да ме видиш преди четирийсет и три дена!

Докато отпивахме от кафето, аз продължих да се занимавам с моя помагач. Анет много бързо се включи в разговора:

— Мен ако ме питаш, тоя си е едно истинско копеле — каза малката шашка барут от Бруклин. — И според мен имаш пълното право да му отрежеш ташаците. Не съм ли права, Гуиби?

Гуиби ли? Ама че интересно галено име за Джордж! Хич не беше лошо, макар всъщност да не му отиваше кой знае колко. По-добре щеше да е Саскуоч, рекох си, или Голиат, или Зевс.

Гуиби кимна и каза:

— Тоя тип заслужава да го настигне бавна и мъчителна смърт, така че искам да преспя върху тая мисъл нощес. Утре ще можем да си съставим окончателния план.

Погледнах Гуиби и кимнах в знак на съгласие.

— Най-категорично си прав! — рекох. — Тая гад заслужава огнена смърт.

Анет изгледа Джордж и попита:

— И какво смяташ да му кажеш утре, Гуиб?

При което Гуиб отвърна:

— Утре ще му кажа, че пак трябва да преспя върху тази идея и че ще можем да съставим окончателния план вдругиден — усмихна се той иронично.

Засмях се и поклатих глава:

— Голяма работа сте вие двамата! А бе, усещах аз, че нещо се бъзикате с мен.

— Аз не се бъзикам! — прекъсна ме Анет. — Наистина смятам, че заслужава да му откъснеш ташаците! — Гласът й придоби много отракан тон. — Джордж постоянно се изявява като помагач и досега не съм чувала жената да не е включена в програмата, нали така, Гуиб?

Гуиб сви огромните си рамене:

— Не обичам да съдя чужди методи, но при твоя помагач имам чувството, че е липсвала определена топлота. В стотици случаи съм бил помагач и във всеки един от тях съм правел така, че човекът, комуто помагам, да разбере колко много е обичан и как всички ще са на негова страна, ако постъпи правилно и остане трезвен. И никога не изключвам от участие жената, която трябва да е до съпруга си. Абсолютно никога. — И пак сви огромните си рамене. — Но всичко е добре, когато свършва добре, нали така? Ти си жив и трезвен, което е едно прекрасно чудо, макар че имам съмнения дали си наистина трезвен, или не.

— Какво искаш да кажеш? Разбира се, че съм трезв! Днес навърших четирийсет и три дни, а след няколко часа ще станат четирийсет и четири. До нищо не съм се докосвал. Кълна ти се.

— Е — каза Джордж, — изкарал си четирийсет и три дни без пиене и дрога, но това не означава, че си действително трезвен. Между двете има разлика, нали, Анет?

Анет кимна.

— Разкажи му за Кентън Роудс78, Джордж.

— Кой, оня с универсалния магазин ли? — попитах.

И двамата кимнаха, а Джордж рече:

— Да, само че в случая става дума за оня идиот сина му, наследника на трона. И той има къща в Саутхамптън, недалеч от вас.

След което Анет се зае да разправи историята:

— Аз, значи, имах един магазин малко по-нагоре по нашата улица, на Уиндмил Лейн; наричаше се „Бутик «Стаили Блакър»“. Продавахме страхотни дрехи в стил „уестърн“, ботуши на „Тони Лама“…

Джордж явно не търпеше да му ръси някой отгоре, пък било то и собствената му жена, и моментално я прекъсна:

— За Бога, Анет, какво общо има това с разказа? Кой го е еня какво си продавала в проклетия си магазин, или кои са ми били наемателите преди деветнайсет години?

Погледна ме и забели очи.

После Джордж пое дълбоко въздух, изду се колкото хладилник за промишлени цели и бавно го изпусна.

— Анет, значи, си имаше тоя магазин на Уиндмил Лейн и си паркираше мерцедеса току отпреде му. Един ден, както обслужвала някакъв клиент в магазина, гледа през витрината как зад нейния паркира един друг мерцедес и й удря задната броня. Само след секунди отвътре изскача някакъв тип с приятелката си и без дори да остави бележка, тръгва из града.

В този момент Анет ме погледна и забели очи, след което пошепна.

— Оня, дето ме удари, беше Кентън Роудс!

Джордж я изгледа изкосо и продължи:

— Точно така, Кентън Роудс. Както и да е, излиза Анет от магазина и установява, че оня не само й е чукнал колата отзад, ами и е паркирал в нарушение, в противопожарна зона, и се обажда на полицаите да дойдат и да му пуснат фиш за глоба. След около час оня излиза от един ресторант, пиян като гъз; връща се до колата си, поглежда фиша, нахилва се, накъсва го на парченца и ги хвърля на улицата.

Анет отново не можа да се сдържи:

— Да, и при това копелето гледаше адски самодоволно, поради което аз изтичах навън и му рекох: „Слушай какво, приятелче, не само че ми удари колата и подби бронята, но имаш и нахалството да паркираш в противопожарна зона, а после да скъсаш фиша и да правиш боклук с него.“

Джордж кимна сериозно:

— И така се случва, че точно в този момент минавам аз и виждам как Анет сочи самодоволното копеле с пръст и му крещи, после чувам, че той я нарича „кучка“ или нещо от тоя сорт. Затова отивам до Анет и й викам: „Анет, влизай веднага в проклетия магазин!“ — и Анет изтичва вътре, понеже знае какво ще последва. Междувременно Кентън Роудс започва и мен яко да ме псува, докато се качва в мерцедеса си. Затръшва вратата, запалва, натиска бутона и дебелото закалено стъкло започва да се вдига. После си слага един чифт от ония черни очила „Порше“ — нали ги знаеш, дето те карат да приличаш на насекомо, — ухилва ми се и ми показва среден пръст.

— И ти какво? — разсмях се аз и заклатих глава.

Джордж завъртя дебелият колкото пожарен кран врат:

— Аз какво ли? Ами засилих се и така изпрасках стъклото откъм шофьора, че се разлетя на хиляди парченца. Юмрукът ми го нацели право в лявото слепоочие и го нокаутира. Главата му падна в безсъзнание право в скута на приятелката му, все още с гадните очила „Порше“ на лицето му, само че доста на кестерме.

— Арестуваха ли те? — попитах през смях.

— Не съвсем — поклати глава той. — Щото мацката му пищеше с все сила: „Обожемили! Обожемили! Ти го уби! Ти си маниак!“ Изскача тя от колата и се юрва да вика полицай от участъка. След няколко минути Кентън Роудс тъкмо започва да идва в съзнание, а приятелката дотичва с един полицай, който по случайност се оказва моят добър приятел Пийт Орландо. Тя се втурва към шофьорската врата, измъква отвътре Кентън Роудс и започва да отупва стъкълцата от дрехите му, после и двамата започват да крещят на Пийт Орландо моментално да ме арестува. Анет изхвърча отвътре и започва да крещи: „Тоя скъса фиша, Пийт, и го хвърли на земята! Прави боклук, а на всичко отгоре е паркирал и в противопожарна зона!“ При което Пийт минава иззад колата и започва мрачно да клати глава. После се извръща към Кентън Роудс и му казва: „Паркирали сте в противопожарна зона; моментално преместете колата си оттук, иначе ще се обадя да я вдигнат.“ Тогава Кентън Роудс почва да псува под сурдинка, да ругае Пийт Орландо, обаче се качва в колата и трясва вратата. Завърта ключа, включва на скорост и минава метър, метър и нещо на заден ход, при което Пийт вдига ръка и извиква: „Спрете! Напуснете автомобила, сър!“ Кентън Роудс спира колата, излиза и казва: „Сега пък какво?“ А Пийт му отговаря: „Надушвам алкохол в дъха ви; ще трябва да ви взема проба дали сте пил.“ При което Кентън Роудс почва да мърмори под носа си на Пийт: „Ти имаш ли шибана представа кой съм аз!“ и тем подобни простотии — и все още мърмори една минута по-късно, когато Пийт му закопчава белезниците и го задържа за шофиране в пияно състояние.

И тримата се смяхме в продължение поне на една минута; за пръв път от близо десет години се смях на трезво така, че чак ме заболя коремът. Направо да си кажа, не си спомнях кога за последен път съм се смял толкова много. Естествено, разказът имаше и поука: по онова време Джордж бил отскоро трезв, сиреч изобщо не бил трезвен. Макар че бил спрял да пие, все още имал поведението на пияница.

Най-после Джордж се овладя и рече:

— Та ти си умен мъж и смятам, че си разбрал какво искам да ти кажа.

— Да — кимнах, — че желанието ми да убия помагача си не е действие на трезв човек.

— Точно така — каза той. — Можеш да си мислиш за това, да говориш за това, дори да се шегуваш на тази тема. Но когато става дума за действително изпълнение, вече стигаме до въпроса, наистина ли си трезвен. — Пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. — Вече повече от двайсет години съм трезвен, но продължавам ежедневно да посещавам сбирки — не само за да не започна пак да пия алкохол, а понеже за мен трезвеността е нещо много повече от това да не се напиеш. Когато на някое събрание видя новодошъл като теб, то ми напомня колко близо съм до ръба и колко лесно ще е да падна в пропастта. Служи ми като ежедневно напомняне да не докосвам пиенето. А когато срещна някой ветеран, човек с над трийсет години стаж — много по-трезв и от мен дори, — това ми напомня колко чудесна е тази програма и колко живота е успяла да спаси.

Кимнах с разбиране и рекох:

— Аз и не се канех в действителност да убивам помагача си. Просто ми беше приятно да се слушам да говоря на тази тема, да изпускам пара. — Свих рамене и поклатих глава. — Предполагам, че сега, като се обърнеш назад, вероятно се шокираш от мисълта, че всъщност си сторил подобно нещо на Кентън Роудс. Сега, след двайсет години трезвеност, вероятно като истински задник би обърнал другата буза, нали така?

Джордж ме изгледа, сякаш не можеше да повярва на ушите си:

— Ти да не си правиш ташак с мене? Може и сто години трезвен да стоя, пак ще нокаутирам шибаното копеле, ако ми падне!

Пак се разсмяхме неудържимо и продължихме да се смеем и смеем през цялото онова чудесно лято на 1997 година — първото ми лято от трезвеността.

И продължих да се смея — заедно с Графинята, — докато се сприятелявахме все по-тясно с Джордж и Анет, а старите ни приятели изчезнаха нанякъде един по един. Всъщност към края на първата ми трезва година бях загубил връзка с почти всички. Семейство Биъл все още бяха около нас, както и някои от старите приятели на Надин, но хора от рода на Елиът Лавин, Дани Поуръш, Роб Лорусо и Тод и Каролайн Гарет вече нямаха място в моя живот.

Естествено, хора като Вигвам и Бони и Рос, както и някои други мои приятели от детинство се мяркаха от време на време за вечеря или по друг случай, но нещата бяха вече коренно различни. Влакчето на лесната печалба бе официално спряло да се движи, а дрогата, която служеше за спойка, вече я нямаше, за да ни държи заедно. Вълка от Уолстрийт бе умрял през онази нощ в Бока Рейтън, във Флорида, от поетата свръхдоза в кухнята на Дейв и Лори Биъл. И дори малките останки от Вълка се затриха, когато се запознах с Джордж Б., който ме вкара в пътя към истинската трезвеност.

Изключение от всичко това, естествено, правеше Алън Липски — моят най-стар и най-скъп приятел, който беше с мен далеч преди всичко това да се случи, далеч преди да ми мине дивата идея да сътворя своя собствена версия на Уолстрийт там, на Лонг Айлънд, и да докарам хаос и лудост на цяло поколение от жителите му. Та някъде към есента на 1997 година Алън дойде и каза, че вече нямал сили да продължава, че му писнало да губи парите на клиентите си и че предпочитал по-скоро нищо да не върши, отколкото да държи отворена фирмата „Монро Паркър“. Съгласих се напълно с него и „Монро Паркьр“ бе закрита скоро подир това. След няколко месеца я последва и „Билтмор“, с което ерата на стратънци най-сетне приключи.

Горе-долу по същото време постигнах и извънсъдебно споразумение със Стив Мадън. Съгласих се да приема малко над пет милиона долара, което беше далеч под реалната стойност на акциите. Но по силата на същото споразумение на Стив му се наложи да продаде акциите ми на един инвестиционен фонд, така че и той не спечели толкова, колкото искаше. Никога няма да се откажа от мисълта, че на Стив Мадън му се размина много леко, при все че от цялата сделка припечелих над двайсет милиона долара — никак не лоша сума, дори и според най-разюзданите разбирания.

Междувременно ние с Графинята започнахме да водим по-тих и по-скромен начин на живот, като постепенно сведохме прислугата до по-търпими граници, което ще рече — до дванайсетима. Първи си заминаха Мария и Игнасио. После — двамата Роковци, които винаги са ми били симпатични, но вече нямах нужда от тях. Така де, след като куалудите и коката не подхранваха параноята ми, смешно ми се виждаше да държа частна охрана в район, в който няма престъпност. Бо ни най-малко не се обиди от това, че ги освободих, а просто изрази радостта си, че съм излязъл жив от цялата тая работа. И макар че никога не го спомена, сигурен съм, че е изпитвал определено чувство за вина, макар според мен да не съзнаваше до каква степен на отчаянието бе достигнала обвързаността ми към дрогата. Явно с Графинята доста успешно я бяхме прикривали. Възможно ли е пък всички да са били наясно, но щом гъската е снасяла златните яйца, на кой му е пукало, че е съсипвала живота си?

Гуин и Джанет останаха, естествено, а въпросът за ролята им на първи помощнички (след Графинята) по отношение на дрогата изобщо не бе повдигнат. Понякога е по-добре човек да не разлайва спящите кучета. Джанет бе спец по погребване на миналото; Гуин бе южнячка, а погребването на миналото е определящо начало в южняшкия живот. Както и да е, обичах си ги и двете и знам, че и те ме обичаха. Простата истина е, че наркоманията е шибана болест, при която линиите на правилното мислене се размазват, особено когато водиш Живота на богатите и дисфункционалните.

А когато говорим за основни помощнички, не бива, разбира се, да пропускаме пищната Графиня от Бей Ридж в Бруклин. Но тя накрая се оправи, нали? Излезе единствената, която можа да ми се озъби, да тропне с крак и да каже: „Стига толкова!“

Но с отминаването на първата ми годишнина на трезвеност започнах да забелязвам у нея известни промени. Понякога, без тя да се усети, поглеждах красивото й лице и долавях някакъв занесен поглед, белези на някаква изживяна психическа травма, поръсена с лека доза тъга. Често се питах какво ли си мисли тя в такива моменти, колко неизказани обиди от мен таи не само заради оня случай на стълбите, но заради всичко — за изневерите, разврата, за заспиванията по ресторантите и лудите колебания в настроенията ми, които вървяха ръка за ръка с наркоманията ми. Попитах и Джордж: какво според него си мисли тя и какво мога да направя в това отношение?

А той с лека нотка на тъга в гласа си ми каза, че цялата история още не е приключила и че е немислимо двамата с Надин да сме преживели толкова много и сега изведнъж да насметем всичко под чергата. Той самият, през всичките години, през които бил трезв, дори не бил чувал за подобно нещо; ние с Графинята сме били сътворили нов етап в областта на дисфункционалните взаимоотношения. Оприличи Надин на вулкана Везувий — спящ вулкан, който все някой ден ще изригне. Не можело да се каже кога и с каква мощ, но в крайна сметка ни препоръча да се подложим на психотерапия, което не направихме. Наместо това заровихме миналото и продължихме нататък.

Понякога заварвах Графинята да плаче — седнала сама сред дрехите за бременни, със струи от сълзи по лицето. Когато я питах какво има, ми отговаряше, че не проумявала защо е трябвало да се случи всичко това. Защо съм я бил загърбил и съм се отдал на дрогата? Защо съм се бил отнасял така лошо с нея през всичките тези години? И защо сега съм станал такъв добър съпруг? А това някак си само влошавало нещата, казваше, понеже с всеки нов мил жест, който съм й оказвал сега, тя все повече се ядосвала, че не е било така през всичките онези години. После обаче се любехме и всичко се оправяше до следващия път, в който я заварях пак да плаче.

И все пак имахме нашите деца, Чандлър и Картър, и те ни даваха утеха. Картър току-що бе отпразнувал третия си рожден ден. Беше по-голям красавец от всякога, с платиненоруса коса и световни мигли. Беше под специална Божия закрила след онзи ужасен ден в болницата „Норт Шор“, когато ни казаха, че щял да порасте умствено недоразвит. И най-смешното бе, че оттогава дори и от хрема не бе страдал. Отворът в сърцето му почти беше сраснал и изобщо не му бе създал и капка проблем.

А Чандлър? Моята шушка, едновремешното бебе-генийче, която целуваше тати, та да му мине? Тя си оставаше татковото момиченце. В един момент я бяхме кръстили „ЦРУ-то“ понеже постоянно подслушваше кой какво си говори и събираше разузнавателни данни. Наскоро бе навършила пет и бе много по-мъдра, отколкото трябваше да бъде на нейната възраст. Можеше да ме продаде за пет пари: използваше хитро силата на внушението си спрямо мен, което, изглежда, не бе чак толкова трудно.

Понякога я гледах, докато спи — и се питах дали ще запомни всичко това, целия хаос и лудостта, заобикаляли я през първите й четири години — най-важните години за оформянето на характера. С Графинята винаги се бяхме старали да я предпазваме от лоши неща, но децата имат страшно набито око. И досега нещо подсещаше Чани да пита какво е станало тогава на стълбите, а после ми казваше колко се радвала, че съм отишъл в Атлантика, та мама и тати пак да са щастливи. В такива моменти ридаех вътрешно, но тя със същата бързина сменяше темата към нещо съвсем невинно, сякаш паметта й не беше дълбоко засегната. Някой ден щеше да ми се наложи да обяснявам куп неща, и то не само за случилото се на стълбите, а за всичко. Но имаше още време дотогава — купища време, — та на този етап май бе по-разумно да я оставя да се къпе в блаженото невежество на детството, поне за още някоя и друга година.

В този конкретен момент двамата с Чани стояхме в кухнята в Олд Бруквил и тя ме дърпаше за дънките:

— Тати, хайде да отидем до „Блокбъстър“79 за новото видео на „Ръгратс“! Ти нали ми обеща!

Честно казано, нищо не й бях обещал, но именно това ме накара да я уважавам още повече. Понеже петгодишната ми дъщеря явно подхождаше от позицията, че ще ми продаде, каквото си е наумила — тоест от позиция на силата, а не на слабостта. Беше седем и половина вечерта.

— Добре — рекох, — да вървим, докато мама не се е прибрала. Хайде, шушко!

Протегнах двете си ръце, а тя скочи в обятията ми, уви ръчичките си около врата ми и радостно захихика.

— Хайде, тати! Тръгвай!

Усмихнах се на идеалната ми дъщеря и поех дълбок, трезв въздух, изпитвайки неописуема наслада от всеки дъх. Чандлър бе прекрасна — и външно, и вътрешно — и нямах съмнение, че някой ден ще стане силна личност и ще остави следа след себе си в света. Имаше точно необходимото изражение, онзи блясък в очичките, който бях доловил в мига, в който се роди.

Решихме да отидем с малкия ми мерцедес, който беше любимият й автомобил, и свалихме гюрука, за да изпитаме удоволствието на прекрасната лятна вечер. Оставаха само няколко дни до Деня на труда и времето беше разкошно — една от онези ясни, безветрени вечери, в които се носи и първият полъх на есента. За разлика от онзи съдбовен ден преди шестнайсет месеца, този пък закопчах колана на безценната ми дъщеричка и излязох през портала, без да се блъсна в нищо.

Докато минавахме между каменните колони в края на имението, забелязах, че точно срещу портала ми е паркирала някаква кола с четири врати. Стори ми се, че е олдсмобил. Докато го подминавах, бял мъж на средна възраст със сплескан череп и със сресана на път къса сива коса се подаде от вратата на водача и попита:

— Извинявайте, това Крайдър Лейн ли е?

Набих спирачките. Крайдър Лейн ли? Какви ги говори тоя? Нито в Олд Бруквил, нито в целия Лоукъст Валей няма улица с такова име. Погледнах към Чани и ме прободе паника. Изведнъж съжалих, че съм уволнил двамата Роковци. В срещата имаше нещо странно и тревожно. Поклатих глава и отвърнах:

— Тази улица е Пин Оук Корт. Не съм чувал за Крайдър Лейн. — В този момент забелязах, че в колата има още трима души и сърцето ми загалопира… Майка му стара, дошли са да отвлекат Чани!… Пресегнах се, сложих ръка върху гърдите на Чандлър, погледнах я в очите и й казах: — Дръж се здраво, моето момиче!

Докато натисна газта, задната врата на олдсмобила се отвори и оттам изскочи някаква жена. Усмихна се, махна ми с ръка и каза:

— Не се бой, Джордан. Не сме дошли да ти сторим зло. Моля те, не тръгвай. — И пак се усмихна.

Натиснах спирачка.

— Какво искате? — попита я рязко.

— Ние сме от ФБР — каза, извади черен кожен портфейл от джоба си и го разтвори. Погледнах и… наистина, онези три грозни букви ми се блещеха право в очите: Ф-Б-Р. Огромни печатни букви в светлосиньо, плюс нещо с официален вид написано над и под тях. След секунда и мъжът със сплескания череп показа служебната си карта.

Усмихнах се и рекох с ирония:

— Е, подозирам, че не сте дошли да поискате чаша захар назаем.

И двамата поклатиха глава, сиреч „не“. После от дясната страна на олдсмобила слязоха още двама мъже и се легитимираха. Любезната на вид жена ми се усмихна тъжно и каза:

— Според мен следва да обърнеш и да върнеш дъщеричката си вкъщи. Трябва да си поговорим.

— Няма проблем — казах. — И, между другото, благодаря ви за начина, по който постъпвате.

Жената кимна в знак, че приема благодарността ми за това, че не направиха сцена пред детето.

— Къде е агент Коулмън? — попитах. Умирам да се запозная с него след толкова много години.

— Сигурна съм, че чувствата ви са взаимни — усмихна се пак жената. — Скоро ще пристигне.

Кимнах в знак, че се предавам. Дойде моментът да съобщя на Чандлър нерадостната вест. Тази вечер няма да гледа „Ръгратс“. Честно казано, подозирах, че у дома ще настъпят и други промени, които никак няма да й се харесат — като се започне с временното отсъствие на тати.

Погледнах към Чани и й казах:

— Няма да можем да отидем до „Блокбъстър“, сладурче. Ще трябва да си поговоря известно време с тези хора.

Тя присви очи и стисна зъби, после запищя:

— Не! Ти ми обеща! Не си изпълняваш обещанието! Искам да ходим в „Блокбъстър“! Нали ми обеща!

Пищя през цялото време, докато върнах колата пред къщи — продължи да пищи и докато я отнесох в кухнята да я предам на Гуин. Рекох на Гуин:

— Обади се на мобилния на Надин и й кажи, че от ФБР са дошли да ме арестуват.

Гуин кимна безмълвно и отнесе Чандлър на горния етаж. В мига, в който Чандлър излезе от полезрението, любезната агентка на ФБР заяви:

— Вие сте под арест за измама с ценни книжа, пране на пари и…

Бла-бла-бла, рекох си, докато ми слагаше белезниците и рецитираше престъпленията ми срещу човечеството, Бога и всички останали. Думите й минаваха направо покрай ушите ми. Нямаха никакъв смисъл, или поне не си заслужаваха да ги слушам. Аз и така добре знаех какви съм ги вършил и че си заслужавах онова, което ме чакаше. Пък и щях да имам бол време да чета заповедта за арестуването ми заедно с адвоката си.

Само след няколко минути домът ми се напълни с най-малко двайсетима агенти на ФБР в пълна униформа — с оръжие, бронебойни жилетки, допълнителна амуниция и какво ли не още. Направо ми се стори смешно как са се екипирали, сякаш ще връчват някаква високо рискова заповед за задържане.

След още няколко минути най-после се яви и специален агент Грегъри Коулмън. И аз направо изпаднах в шок. Имаше хлапашки вид, надали бе по-стар от мен. Беше с моя ръст, с къса кестенява коса, много тъмни очи, правилни черти и абсолютно нормална конструкция.

Когато ме видя, се усмихна. После протегна десница и се ръкувахме, макар и с известна трудност, заради белезниците и прочее. След което той с почтителен глас рече:

— Държа да ти кажа, че излезе много корав противник. Сигурно поне на сто врати почуках, но никой не пожела да сътрудничи против теб. — И пак поклати глава, шашнат от лоялността, която стратънци изпитваха към мен, после добави: — Просто смятам, че ще ти е приятно да го научиш.

Свих рамене:

— Ами, то влакчето на лесната печалба, общо взето така действа на хората.

— Точно така е — изви той надолу ъгълчетата на устните си и кимна.

В този момент влетя Графинята, която и със сълзи на очи изглеждаше страхотно. Дори по време на самото ми арестуване не можах да се сдържа и да не погледна краката й, още повече, че един Господ знаеше кога пак ще ги видя.

Докато ме отвеждаха закопчан в белезниците, Графинята ме целуна леко по бузата и ми заръча да не се тревожа. Кимнах и й казах, че я обичам и че никога няма да престана да я обичам. И ме отведоха, ей така. Нямах ни най-малка представа накъде са ме повели, но предполагах, че ще е някъде в Манхатън и че на другата сутрин ще ме изправят пред някой федерален съдия да ми прочете обвинителния акт.

Сега, като си помисля, си спомням, че почувствах и известно облекчение — че целият хаос и лудостта най-после ще останат окончателно зад гърба ми. Ще си излежа присъдата и ще се завърна трезв млад мъж — баща на две деца и съпруг на добра жена, която бе стояла до мен и в лошо, и в добро.

Всичко щеше да е наред.