Вълка от Уолстрийт

Глава 11.Страната на мишите дупки

Август 1993 г.

(Четири месеца по-рано)

Къде, по дяволите, се намирам, мама му стара?!

Такъв беше първият въпрос, изникнал в съзнанието ми, когато ме разбуди ударът на спускащите се колесници на огромния джъмбоджет. Докато съзнанието ми бавно се възвръщаше, забелязах емблемата в синьо и червено на гърба на седалката пред мен и се опитах да навържа някакъв смисъл.

Очевидно джъмбото бе боинг 747, мястото ми — 2А, до прозореца в първа класа, и точно в този момент, въпреки че очите ми бяха отворени, брадичката ми все още бе завряна в режим „сън“ между ключиците ми, а главата ми или я беше газил валяк, или я бяха треснали с фармацевтична полицейска палка.

Махмурлук ли? — мина ми през ума. Или е от куалудите? Не, не се връзваше!

Все още объркан, източих врат и надникнах през малкия овален прозорец отляво с идеята да се ориентирам. Слънцето беше точно над хоризонта — утро! Важен извод! Духът ми се повдигна. Озърнах се да огледам пейзажа — зелени хълмове, малко блещукащо градче, голямо тюркоазно езеро във формата на полумесец, огромна струя вода, издигаща се на повече от сто метра във въздуха — зашеметяващо!

Чакай малко! Какво, по дяволите, дирех в пътнически самолет? Що за простотия! Къде ми е гълфстриймът? Колко дълго съм спал? И колко куалуда… О, не, Боже мили! Ресторилите32!

По гръбнака ми пролази облак от отчаяние. Бях пренебрегнал предупреждението на лекаря си и смесих ресторили с куалуди — два вида хапчета за сън, но с противопоказен ефект. Ако се вземаха поотделно, резултатът беше предсказуем — шест до осем часа здрав сън. Взети накуп, резултатите бяха… какви всъщност бяха резултатите?

Поех дълбоко въздух и се опитах да избутам лошите мисли. Най-сетне включих — самолетът се приземява в Швейцария. Всичко ще е наред! Приятелска територия! Неутрална територия! Швейцарска територия! Пълна с швейцарски работи — мазен млечен шоколад, свалени от власт диктатори, прелестни часовници, скрито нацистко злато, кодирани банкови сметки, изпрани пари, закони за банковата тайна, швейцарски франкове, швейцарски куалуди! Каква превъзходна малка страна! И колко великолепно изглежда от въздуха! Нито един небостъргач, само хиляди мънички къщички, пръснати сред природата като в приказките. И този невероятен гейзер! Швейцария! Та те дори си имат своя марка куалуди, мамка им! И ако не ме лъже паметта, им викат метаседил. Ще трябва да поразпитам портиера в хотела за тях, рекох си.

Както и да е, човек не можеше да не обича швейцарците, макар половината им държава да се състои от жабари, а другата половина — от шваби. В резултат на вековни войни и политическо коварство страната буквално е разделена на две, с Женева — център на жабарството, където се говори френски, а Цюрих — център на швабите, където, разбира се, говорят немски.

По мое скромно еврейско мнение, бизнес следва да се прави с женевските жабари и в никакъв случай — с цюрихските шваби, които прекарват времето си в говорене на гърлен немски, докато люскат топла като пикня бира и плюскат виенски шницели, додето стомасите им заприличат на торба на току-що родило женско кенгуру. А и никак не е далеч от ума, че сред мирното население сигурно още се укриват куп нацистки копелета, преживявайки благодарение на златните коронки, които насилствено са изтръгнали от устата на предците ми преди да ги натикат в газовите камери!

Да не говорим, че бизнесът в Женева има и известни други предимства, а именно жените. О, да! За разлика от средностатистическата цюрихска германка с огромни мишци и с гръден кош с размер на буре — достатъчно голям, че да играе в Националната футболна лига, — средностатистическата французойка, която кръстосваше женевските улици с покупки в маркови торбички и пулели, беше стройна и прекрасна, въпреки косматите си подмишници. При тази мисъл на лицето ми се изписа усмивка. В края на краищата моята дестинация беше именно Женева.

Отвърнах поглед от прозореца и погледнах надясно. Дани Поуръш, заспал със зяпнала уста, в режим „мухоловка“, а огромните му гланцирани зъби отразяваха утринното слънце. На лявата си китка носеше дебел златен ролекс с толкова диаманти по циферблата, колкото за промишлен лазер. Но нито златото, нито диамантите можеха да се мерят по блясък със зъбите му, по-ярки и от супернова. На носа му бяха ония тъпи рогови рамки с обикновените стъкла. Невероятно! Евреин, ама басп — и то на междуконтинентален полет.

Вдясно от него седеше организаторът на пътуването, самопровъзгласилият се за експерт по швейцарско банкиране Гари Камински, който същевременно бе и (коварният) финансов директор на „Долар Тайм Груп“ — акционерно дружество, чийто най-голям акционер бях аз. Гари Камински също спеше, нахлузил невероятно прошарено тупе, което никак не се връзваше по цвят с мастиленочерните му бакенбарди — очевидно боядисвани от стилист с добро чувство за хумор. От чисто нездраво любопитство (и по навик) огледах най-внимателно ужасното му тупе. Ако трябваше да отгатна, вероятно специалитет на Сай Спърлинг33 от добрия стар „Хеър Клъб фор Мен“!

Точно тогава мина стюардесата — ах, Франка, какво страхотно швейцарско парче! Направо дрънка! Беше прекрасна, особено начинът, по който русите й коси падаха върху кремавото й поло. Каква потисната сексуалност! И тази секси златна значка с разперени летателни крилца на лявата й цица — стюардеса! Страхотна порода! Особено този тук екземпляр — в прилепнала червена пола с копринен черен чорапогащник, който тъй сладко шумолеше, докато минаваше край мен! Направо заглушаваше спускащите се колесници и всичко останало!

Всъщност последното, което си спомнях, бе, че завързах приказка с Франка, докато още чакахме на пистата на нюйоркското летище „Кенеди“. Тя ме хареса. Може би все още имах шанс. Довечера! В Швейцария! Двамата с Франка! Тайна афера в страната на тайните! С широка усмивка и с достатъчна сила да надвия мощния рев на самолетните двигатели „Прат енд Уитни“, извиках:

— Франка, любов моя! Ела тук. Може ли да поговорим за секунда?

Франка се завъртя на пета и застана в поза със скръстени под гърдите ръце, изметнати назад рамене и леко извит гръб, с физиономия, изразяваща единствено презрение. С какъв поглед ме фиксира само! Тези присвити очи… и стисната челюст… тези разширени ноздри… пълна отрова!

Е, това пък с какво го бях заслужил! Защо, по дя…

Преди да завърша мисълта си, прекрасната Франка се врътна на пета и отмина.

Къде отиде прословутата швейцарска любезност, за Бога? Бяха ми казали, че всички швейцарки са курви. Или това се отнасяше за шведките? Хммм, да… Сега, като се замисля, май за шведките ставаше дума. Все пак Франка нямаше право да ме пренебрегва! Бях платежоспособен клиент на „Суис еър“, мама му стара, а билетът ми струваше… е, сигурно струва цяло състояние. И какво получавах в замяна? По-широка седалка и по-добра храна? Да не говорим, че бях проспал шибаната им вечеря!

Изведнъж страшно ми се припика. Погледнах лампичката за предпазните колани — вече светеше. Мамка му! Няма да мога да устискам. Имам пословично малък пикочен мехур (докарваше Графинята до лудост), а бях спал цели седем часа. Да се ебат в гъза! Какво ще ми направят, ако стана? Да ме арестуват, че съм тръгнал да пикая? Опитах се да стана, но не можах.

Погледнах надолу. Бях закопчан не с един, а с цели четири колана, Боже милостиви! Бях прикован! Що за тъпа шега! Погледнах надясно.

— Поуръш — изсъсках, — събуди се и ме откопчай, гъз такъв!

Никаква реакция. Седеше си опънал се назад, с разтворена уста, дори една проточена лига проблясваше на сутрешната светлина. Отново, но този път по-силно:

— Дани! Събуди се, дявол го взел! Поуръ-ъ-ъш! Събуди се, бе, лайно, и ме отвържи!

Нищо. Поех дълбоко въздух и бавно извих глава назад, после с рязко движение напред го блъснах по рамото.

Секунда по-късно очите на Дани се опулиха и устата му моментално се затвори. Разтресе глава и се втренчи в мен през идиотските си прозрачни стъкла.

— Кво… кво става? Квосинапраил?

— Квосъмнапраил ли? Ти квосинапраил, кажи. Развържи ме веднага, говедо, преди да съм ти избил тъпите очила от шибаната ти тиква!

Дани пусна половинчата усмивка:

— Не мога. Щото тогава ще те усмирят с електрошокова палка!

— Какво? — попитах объркано. — Какви ги приказваш? Кой ще ме укротява с електрошок?

Дани пое дълбоко въздух и прошепна с поверителен тон:

— Слушай, имахме известни проблеми тук. Ти се юрна по Франка — посочи с брадичка по посока на ослепително русата стюардеса — някъде над Атлантика. Щяха да върнат самолета обратно, но аз ги убедих вместо това да те закопчеят и им обещах да не те пускам да ставаш. Но швейцарската полиция сигурно те чака на митницата. Струва ми се, че възнамеряват да те арестуват.

Напрегнах за момент краткотрайната си памет. Нищо. Със свито сърце казах:

— Нямам и най-малката представа за какво ми говориш, Дани. Нищо не помня. Какво направих?

Дани сви рамене.

— Награби я за циците и се опита да напъхаш език в устата й. Нищо кой знае какво, ако бяхме в друга ситуация, ама тука горе, във въздуха… е, тук правилата са малко по-различни, отколкото в офиса. Истината е, че… хм, все пак мисля, че тя всъщност те хареса! — Той разтърси глава и присви устни, сякаш за да каже „Изтърва страхотна мацка, Джордан!“, а сетне добави: — Но като тръгна да й вдигаш червената пола, тя взе, че се впрегна.

Поклатих глава невярващо:

— Ти защо не ме възпря?

— Опитах се, но ти пощуря. Какво взе?

— Ъ-ъ-ъ… не си спомням точно. Може би… ами, да кажем, три или четири куалуда… после… три от ония малки сини ресторили… и ъ-ъ-ъ… не знам… един-два ксанакса и може би малко морфин заради болките в гърба. Но морфинът и ресторилът са по лекарско предписание, така че вината не е моя. — Задържах тая удобна и успокоителна мисъл колкото можеше по-дълго. Но лека-полека осъзнах действителността. Облегнах се назад в комфортната си първокласна седалка да почерпя поне от нея малко сили. И изведнъж — паника: — Леле, ами Графинята! Какво ще стане, ако научи Графинята? Спукана ми е работата, Дани! Какво ще й обяснявам? Ако това излезе във вестниците, тя направо ще ме разпъне на кръст! Всички извинения на света няма да… — стори ми се непоносимо да довърша мисълта. Спрях за секунда, но ме връхлетя втора паническа атака. — Леле майко, ами правителството! Та нали именно за да сме инкогнито, не дойдохме с частния самолет! И сега какво? Арестуван в чужбина! О, Боже! Ще убия доктор Еделсон, задето ми даде тия хапчета! Той много добре знае, че вземам куалуди — отчаяно търсех върху кого да хвърля вината — и въпреки всичко ми предписа приспивателни! Не че не би ми предписал и хероин за сцепен нокът, ако му кажех! Ебаси и шибания кошмар, Дани! По-говняно не може и да бъде. Да ме арестуват в Швейцария — световния център за пране на пари! Още и един долар не сме изпрали, а вече загазихме! — Продължих да се тюхкам: — Това е лоша поличба, Дани. Откопчай ме. Няма да ставам. — Изведнъж ме осени вдъхновение. — Може би трябва да се извиня на Франка и да поизгладя нещата с нея? Колко пари имаш в себе си?

Дани започна да ме откопчава.

— Двайсет хилядарки, но според мен не бива да говориш с нея. Само ще влошиш нещата. С очите си видях как завря ръка под бельото й. Я дай да ти помириша пръстите!

— Млъквай, Поуръш! Спри да се ебаваш и продължавай да ме разкопчаваш.

Дани се захили:

— А ти ми дай останалите куалуди да стоят при мен. Дай аз да ги прекарам през митницата.

Кимнах и произнесох наум молитва швейцарското правителство да държи на репутацията си за дискретност и да не разтръби за случилото се.

Залових се за тая мисъл като куче за кокал, докато се снишавахме над Женева.

С шапка в ръка и задник върху стоманеносив стол рекох на тримата митничари от другата страна на масата:

— Казвам ви, нищо не помня. Невероятно голям страх изпитвам от летенето и точно затова вземам всички тия лекарства — посочих към двете шишенца на сивото метално бюро между нас. Слава богу, и на двете имаше етикет с моето име, а при сегашните обстоятелства това си беше от огромно значение. Що се отнася до куалудите ми, към настоящия момент те бяха грижливо втъкнати в дебелото черво на Дани, което, надявам се, бе вече минало безпроблемно през митницата. Тримата швейцарски митничари започнаха да бръщолевят нещо на някакъв шантав френски диалект. Звучаха сякаш устата им са пълни с вмирисано швейцарско сирене. Но най-невероятното беше, че дори когато говореха със скоростта на светлината, пак успяваха да държат устните си затворени, като фус чинели върху яко скованите си челюсти.

Започнах да изследвам помещението. Затвор ли беше това? Нямаше начин да разчетеш швейцарците. Лицата им бяха безизразни, като на безмозъчни автомати, живеещи с досадната точност на швейцарски часовници, а помещението сякаш крещеше: „Добре дошли в шибаната зона на здрача!“ Никакви… никакви картини… никакви часовници… никакви телефони… никакви моливи… никакви химикалки… никаква хартия… никакви лампи… никакви компютри. Само четири стоманеносиви стола комплект със сиво стоманено бюро и някакво шибано спаружено мушкато, умиращо от бавна смърт.

Боже! Дали да не се обърна към американското посолство? Не, глупако! Сигурно ме има в някой списък за хора под наблюдение. Трябва да остана инкогнито. На всяка цена.

Изгледах тримата чиновници. Продължаваха да бръщолевят нещо на своя си френски. Единият държеше шишенцето с ресторилите, другият — паспорта ми, а третият потриваше нежната си швейцарска брадичка, сякаш решаваше съдбата ми или просто имаше обрив.

Накрая тоя, дето се чешеше, се обърна към мен:

— Бихте ли ни разказали версията си отново, моля.

Бих ли? Що за дивотия би било това? За какво им е на тъпите жабари да говорят с подобни условни наклонения? Всичко се основаваше на желания и непрестанно се вадеха фрази като „бихте ли“, „ще може ли“, „ако е възможно“ и прочее. Не можеха ли просто да ми заповядат да повторя изложението си? Как така! Та те само желаят, ако може, да им разкажа всичко пак! Поех дълбоко въздух, но преди да проговоря вратата се отвори и се появи четвърти митничар. Забелязах, че въпросният жабар носеше капитански пагони.

За по-малко от минута първите трима жабари напуснаха стаята с все така напълно безизразните си физиономии, с които се бяха явили пред мен. Останах сам с капитана. Той ми пусна жабешката си усмивка, сетне извади пакет швейцарски цигари. Запали една и започна спокойно да издухва кръгчета дим. После направи някакъв удивителен трик с дима, като изпусна плътен облак от него от устата си, след което го всмука през носа на две плътни струи. Еха! Дори в сегашното ми положение номерът страшно ме впечатли. Та аз дори баща си не бях виждал да прави нещо подобно, а той можеше цяла книга да напише за трикове с цигарен дим! Ако случайно излезех жив от тая стая, щях да го попитам как го прави. Накрая, след още няколко кръгчета дим и всмуквания през носа, капитанът рече:

— Е, господин Белфърт, извинявам се за причиненото ви неудобство покрай злополучното недоразумение. Стюардесата се съгласи да не повдига обвинение, така че сте свободен да си вървите. Приятелите ви, ви чакат отвън, ако желаете да ме последвате.

Ха? Нима можеше да е толкова просто? Да не би швейцарските банкери вече да ми бяха платили гаранцията? Вълка от Уолстрийт — неуязвим, както винаги!

Най-сетне паниката ме напусна, съзнанието ми се успокои и пак хукна подир Франка. Усмихнах се невинно на новия си швейцарски приятел и казах:

— Понеже казахте, „ако желая“, онова, което истински желая, е да ме свържете със стюардесата от самолета — направих кратка пауза и му пуснах марковата си усмивка „вълк в овча кожа“.

Усетих как лицето му се стегна.

Майка му стара! Вдигнах ръце с обърнати към него длани и казах:

— Разбира се, само за да поднеса официални извинения на младата блондинка… искам да кажа — на младата дама, и евентуално да предложа някаква финансова компенсация, ако разбирате какво имам предвид. — Едва надвих на желанието си да му намигна.

Жабарят килна глава настрани и ме фиксира с поглед в смисъл: „Ти си едно напълно откачено копеле!“, но каза единствено:

— Бихме желали да не общувате със стюардесата, докато трае престоят ви в Швейцария. Тя очевидно е… как се казваше на английски… тя е…

— Травматизирана? — предложих услужливо.

— Точно така, травматизирана. Това е думата, която бихме използвали. Затова бихме желали да не контактувате с нея при никакви обстоятелства. Нямам ни най-малко съмнение, че тук ще срещнете много прекрасни жени, ако това е целта на посещението ви. Очевидно имате приятели в ключови позиции. — И с тия думи капитан Желание лично ме ескортира през митницата, без дори да си направи труда да подпечата паспорта ми.

За разлика от престоя в самолета, пътуването с лимузината бе спокойно и лишено от ексцесии. Чудесно. В края на краищата малко спокойствие след сутрешния хаос нямаше да ми се отрази зле. Настанихме се в прословутия хотел „Ришмон“, смятан за един от най-добрите в Швейцария. Даже, според банкиращите в Швейцария мои приятели, „Ришмон“ бил най-елегантният хотел, най-изисканият.

Но още със самото си пристигане установих, че „елегантен“ и „изискан“ бяха швейцарски кодови думи за „депресивен“ и „потискащ“. Още с влизането във фоайето установих, че е фрашкан с жабарски антични мебели в стил Луи XIV, както гордо ме информира портиерът, от средата на XVIII век. Но с погледа си на познавач прецених, че тоя крал е трябвало да прати на гилотината вътрешния си декоратор. По износените килими все още личаха флорални мотиви, каквито можеше да нарисува само сляпа маймуна, стига нещо да я вдъхнови. Цветовата схема също ми беше непозната — комбинация от жълто с цвят на кучешка пикня и нещо наподобяващо повръщано розово. Сто на сто отговорният жабар е пръснал цяло състояние за тая дрисня, която за еврейче-новобогаташ като мен си беше точно това: дрисня! Дай ми на мен нещо ново, ярко, весело!

Както и да е, и това преглътнах. Бях задължен на швейцарските си банкери, та поне можех да се престоря, че одобрявам избора им на хотел. Пък и след като струваше шестнайсет хиляди франка, тоест четири хиляди щатски долара на вечер, нямаше начин да е чак толкова зле.

Мениджърът на хотела — длъгнест жабар, ми връчи ключа и гордо ми съобщи кои други светски знаменитости били тук в момента, включително и самият Майкъл Джексън. Страхотно! — рекох си, сега вече наистина мразя това място.

Няколко минути по-късно мениджърът лично ме развеждаше из президентския апартамент. Доста дружелюбен човек се оказа, особено след като му инжектирах първата доза от Вълка от Уолстрийт под формата на бакшиш от две хиляди франка за това, че ме е чекирал, без да информира Интерпол. На излизане от стаята ми ме уведоми, че най-елитните швейцарски проститутки били само на един телефон разстояние.

Отправих се към терасата и разтворих остъклената врата с изглед към Женевското езеро. Загледах гейзера с безмълвно благоговение. Сигурно се издигаше на сто, не — сто и трийсет, не — поне на сто и петдесет метра в небето34! За какво им е било на жабарите да строят такава работа? Не че не беше красиво, но за какво им е на швейцарците да имат най-високия гейзер в света?

В този момент иззвъня телефонът. Някак си особено — три пъти накратко, после пълна тишина, пак три пъти накратко — и пак пълна тишина. Шибани жабари! Дори телефоните им са пълен боклук! Леле, как ми домъчня за Америка! Чийзбургери с кетчуп! Захаросани корнфлейкс! Пиле барбекю! А тук ме беше страх да надникна дори в менюто на румсървиса. Защо целият останал свят е толкова старомоден в сравнение с Америка? И защо ни наричат „мръсни американци“?

Най-после се добрах до смотания телефон. Егати и старомодното оборудване. Сигурно държа прототипа на това изобретение. Беше светлосив и сякаш бе дошъл от дома на Фред и Уилма Флинстоун!

Пресегнах се и вдигнах праисторическата слушалка.

— Какво става, Дан?

— Дан ли? — отвърна обидено Графинята.

— О, Надин! Здравей, скъпа! Как я караш, бубулече? Мислех, че е Дани.

— Не, другата ти жена е на телефона. Как пътува?

О, Боже! Нима вече знае? Няма начин! Или… има? Графинята имаше силно развито шесто чувство за тия неща. Но пък, от друга страна, беше твърде рано, дори за нея! Писали ли са вече по вестниците? Не, не — не беше минало достатъчно време от моята изцепка до поредното издание на „Ню Йорк Поуст“. Утешение, но само за части от секундата! После нова ужасна мисъл: CNN! Нали така предаваха от войната в Ирак. Онова копеле Тед Търнър си има някаква шантава система, чрез която може да излъчва новините докато се случват, в реално време! Или пък стюардесата е направила изявление!

— Ало! — избълва русата прокурорка. — Няма ли да ми отговориш?

— Съвсем нормално. Нищо особено, така да се каже.

Дълга пауза. Графинята ме изпитваше, очаквайки да се огъна под тежестта на коварното й мълчание! Тя си беше подличка, моята женичка! Защо пък да не прехвърля предварително вината върху Дани? Но тя взе, че каза:

— Чудесно, миличък. А как беше обслужването в първа класа? Имаше ли готини стюардеси? Кажи де, обещавам да не ревнувам. — И се изхили.

Ужас! Да не би пък да бях женен за Амейзинг Крескин35?

— О, не — отвърнах, — не бяха нищо особено. Май бяха германки. Имаше една по-яка и от мен. Както и да е, спах през почти целия полет. Дори проспах вечерята.

Това изглежда натъжи Графинята.

— О-о-о, колко жалко. Сигурно умираш от глад! Как мина митницата? Някакви проблеми?

Божичко! Трябваше да приключа този разговор моментално!

— Безпроблемно, мила. Няколко въпроса, обичайните неща. Даже не ми подпечатаха паспорта. — После стратегически смених темата: — Кажи ми какво прави малката ми Чани?

— Тя си е добре, но гувернантката ме влудява! Вечно е на телефона. Имам чувството, че се обажда в Ямайка. Както и да е, открих двама морски биолози, които да назначим на щат. Щели да премахнат водораслите от езерото, като завъдят някакви бактерии по дъното. К’во мислиш?

— Колко? — попитах, без да се интересувам особено от отговора.

— Деветдесет хиляди годишно за двамата. Те са семейство. Изглеждат приятни.

— Добре. Струва ми се нормално. Къде ги наме… — На вратата се почука. — Изчакай за момент, скъпа. Трябва са от румсървиса. Веднага се връщам. — Оставих слушалката на леглото и отидох да отворя вратата — мама му стара! Погледнах нагоре… и още по-нагоре… и уау! Чернокожа красавица поне метър и осемдесет на собствения ми праг! Стори ми се, че е етиопка. Съзнанието ми се развихри. Гладка млада кожа! Топла похотлива усмивка! И какви крака, Господи! Дълги около километър! Толкова ли бях нисък наистина? Е, какво значение имаше. Беше прекрасна. Да не говорим, че носеше черна къса рокля точно до под вирнатото й дупе.

— Какво желаете? — попитах скептично.

— Привет — беше всичко, което каза тя. Подозренията ми се потвърдиха — черна курва директно от Етиопия, която може да казва единствено „привет“ и „чао“! Дето най ги обичам! Пуснах я да влезе и я отведох до леглото. Тя седна, аз до нея. Бавно се облегнах назад и положих десния си лакът на леглото, като подпрях буза с длан. МАЙКА МУ СТАРА! ЖЕНА МИ! ГРАФИНЯТА! ПО ДЯВОЛИТЕ! Моментално сложих показалец пред устните си и се помолих на Господ жената да разбере международно приетия знак, познат на всички курви, който в конкретния случай се превеждаше като „Мълчи, путко! Жена ми е на телефона и ако само дочуе женски глас в стаята, спукана ми е работата, а и ти забравяш за бакшиша завинаги!“ Слава Богу, тя кимна. Взех слушалката и обясних на Графинята, че на света няма нищо по-отвратително от студени яйца „Бенедикт“. Тя прояви състрадателност и ми каза, че ме обича безусловно. Вкопчих се в думата й в целия й дълбок смисъл. Казах й, че и аз страшно много я обичам, че много ми липсва и че не мога да живея без нея, което си беше самата истина.

И изведнъж ме обзе някаква ужасна тъга. Как мога хем да изпитвам такива чувства към жена си, хем да върша всички тия работи? Какво не ми е наред? Това не е нормално мъжко поведение. Дори за мъж с власт — особено за мъж с власт! Едно е от време на време да поизневериш; никому не е чуждо. Но все пак трябва да има някаква граница, а пък аз… Предпочетох да оставя мисълта си недовършена.

Поех дълбоко въздух и се опитах да изтласкам критичните мисли от главата си, но не беше лесно. Обичах жена си. Тя беше добро момиче, въпреки че разби първия ми брак. Но и аз самият бях точно толкова виновен за това.

Чувствах се някак си принуден да правя такива неща — не защото ги исках, а защото това се очакваше от мен. Сякаш животът беше сцена, а Вълка от Уолстрийт играеше ролята си пред някаква въображаема публика, която гледаше под лупа всяко мое движение и съдеше всяка моя дума.

Това беше жестоко прозрение в собствената ми дисфункционалност. Например какво толкова ме привлече към Франка? Та тя не можеше да стъпи и на малкия пръст на жена ми. А и френският й акцент — как изобщо да го сравниш с прелестния бруклински акцент на Графинята! И за какво ми беше да искам номера й от митничаря, след като изплувах от черната дупка? Именно защото си внушавах, че точно това се очаква от Вълка от Уолстрийт. Идиотщина. Но и страшно тъжно.

Погледнах към жената до мен. Дали има някакви заболявания? Едва ли. Изглежда напълно здрава. Прекалено здрава, за да разнася вируса на СПИН, нали? Но пък нали е от Африка… Не, няма начин! СПИН-ът е старомодна болест — хваща се само ако си го завреш там, където не му е работата. Пък и досега не бях хващал нищо. Защо пък точно този път?

Тя ми се усмихна, тъй че и аз й се усмихнах. Седеше си на ръба на леглото с разтворени бедра. Толкова безсрамно! Толкова дяволски секси! А безобразно късата й черна рокля почти се бе вдигнала до кръста й.

Добре де — за последно, окей? Да откажа на този шоколадовокафяв източил се пъкъл ще си е чиста гавра със справедливостта!

С тази мисъл изтласках целия отрицателно зареден боклук от главата си и твърдо реших, че щом опукам шоколадовата мацка, моментално изхвърлям всичките си куалуди в тоалетната чиния и започвам нов живот.

Така и сторих — в горепосочения ред.

Глава 12.Мрачни предчувствия

След няколко часа, в 12:30 часа жабарско време, Дани седеше до мен на задната седалка на синя ролс-ройс лимузина, по-широка и от риболовен траулер и по-дълга и от катафалка, което ме наведе на усещането, че съм се запътил към собственото си погребение. Първото ми мрачно предчувствие през този ден.

Отивахме в „Юнион Банкер Приве“ на първа среща с евентуалните ни швейцарски банкери. Зяпах с благоговение през стъклото на задната врата към зашеметяващо високия гейзер, когато Дани каза с голяма доза тъга:

— Така и не разбрах защо трябваше и моите куалуди да пуснеш в тоалетната. Така, де, няма и два часа, откакто ги пренесох навряни в собствения ми задник! Не е честно от твоя страна!

Погледнах към Дани и се усмихнах. Имаше право. По едно време и аз складирах дрога в задника си, когато минавах границите на една или друга държава, и, да ви кажа, не е особено приятно. Някой ми беше казал, че е по-лесно, ако запечаташ дрогата в стъкълце, което намазваш яко с вазелин. Но мисълта за подобни контрабандистки сложнотии направо ме отврати и така и не пробвах номера с вазелина. Пък и само някой заклет наркоман би прибягнал до подобен ход.

Все пак уважавах Дани, задето се грижеше за мен — златната гъска. По-сериозният въпрос обаче беше колко дълго щеше да кръжи около гъската, ако тя в даден момент спреше да снася златните си яйца? Добър въпрос, но не си струваше да мъдрувам дълго по него. Бях в апогея си и парите направо се изливаха върху мен.

— Абе, не е особено честно — отвърнах, — пък ти голям жест направи, като си ги завря без грам смазка, но ерата на куалудите приключи. В момента имам нужда да влезеш в час във всяко едно отношение, поне за няколко дни. А и аз самият трябва да вляза в час. Ясно?

Дани се облегна удобно на седалката, равнодушно кръстоса крака и рече:

— Добре, де, няма проблем. И аз имам малко нужда от почивка. Просто не обичам да си завирам разни неща в задника.

— И с курвите трябва да я подкараме по-лежерно, Дан. Почнаха нещо да ми писват. — Поклатих глава за по-голям драматизъм. — Не мога да отрека, че последната мацка беше страхотна. Трябваше да я видиш. Най-малко метър и осемдесет. Като й засмуках цицата, имах чувството, че съм пеленаче. Жестока еротика. — Наместих се на седалката така, че тежестта да пада на десния ми хълбок и продължих: — Знаеш ли, че черните мацки имат по-различен вкус от белите? Особено там, долу… там вкусът е като хммммм… като ямайска захарна тръстика! Сладка работа са черните путки! Напомнят ми на… абе, няма значение. Слушай, Дан: не мога да ти нареждам къде да си завираш патката, това си е твоя работа, но аз приключвам с курвите за известен период. Сериозно.

Дани сви рамене:

— Ако жена ми приличаше на твоята, и аз сигурно щях да го подкарам по-леко. Ама ти знаеш, че Нанси е егати кошмара! Направо изсмуква желанието ми да живея! Знаеш за какво ти говоря.

Устоях на порива да спомена ролята на наследствеността и само пуснах лека състрадателна усмивка.

— Що не се разведете. Всички го правят, така че надали е голяма трагедия. — На свой ред свих рамене. — Нямам никакво желание да омаловажавам значимостта на личните ти проблеми с жена ти, но сега трябва да поговорим по работа. След малко ще бъдем в банката и има няколко неща, които искам да обсъдя с теб преди да сме стигнали. Първо, ще оставиш приказките на мен, окей?

Той кимна.

— Да не ме бъркаш с Ръбчо нещо?

Усмихнах се.

— Не, главата ти не е достатъчно квадратна, да не говорим, че в нея има и мозък. Без майтап обаче: от теб искам само да седиш и да наблюдаваш. Опитай се да отгатнеш какво си мислят жабарите. Езикът на тялото, който използват, ми е непознат. Понякога си мисля, че изобщо нямат такъв. Та, каквото и да се случи тази сутрин, колкото и идеални да изглеждат нещата, на тръгване ще им обявим, че сме се отказали. Задължително, Дани. Казваме им, че нещата не се връзват с дейността ни в Щатите и че сме решили да се откажем. Като разчоплят юридическите аспекти, все ще ми щукне някаква логична причина да им откажа, окей?

— Нямаш проблем — отвърна. — Но защо?

— Заради Камински — рекох. — Той ще присъства на тази първа среща, а му нямам и капка доверие. Честно казано, цялата тая швейцарска история нещо ме притеснява. Имам някакви гадни усещания. Но дори да решим да го направим, Камински по никакъв начин не бива да знае. Цялата работа ще изгуби смисъла си. Ако се решим, можем да използваме и друга банка, а може да останем и с тая. Надали са обвързани от някаква лоялност с Камински. Най-важното обаче е никой в Щатите да не научи. Не ми дреме колко си друсан, Дани, или колко куалуда гълташ, или колко кока шмъркаш. Да не си казал и гък за тая работа — нито на Мадън, нито на баща си, а най-малкото пък — на жена си. Разбра ли ме?

Дани кимна.

— Омерта, приятелю. До дупка.

Усмихнах се, кимнах и се загледах през прозореца, без да кажа дума повече. Исках да дам на Дани да разбере, че не ми се приказва повече, а Дани, бидейки Дани, схвана моментално. През остатъка от пътуването зяпах през стъклото безупречно чистите женевски улици и се чудех как може по тротоарите да няма дори една хартийка, стените да не са доукрасен с авангардни графити. Постепенно мисълта ми се зарея и си зададох въпроса, защо, по дяволите, правех всичко това. Изглеждаше ми нередно, рисковано, че и безразсъдно. Един от първите ми наставници в тази област, Ал Ейбръмс, все ме предупреждаваше да не се захващам с офшорни сметки. Казваше, че били гаранция за ядове, защото действали като червени семафори. Пък и на швейцарците не можело да се вярва — щом американското правителство ги натисне, директно те предават. Причината била в това, че всички швейцарски банки имат клонове в Щатите, което ги прави уязвими на официален натиск. Във всичко това имаше резон. Да не говорим, че Ал беше най-предпазливият човек, когото познавах. На бюрото му имаше дори писалки и химикалки отпреди десетина-петнайсет години, в случай че се наложеше да „дооформи“ някой документ със стара дата — така възрастта на мастилото нямаше как да се засече от хромографа на ФБР. Това се вика печен мошеник!

Когато бях младок, заедно с Ал закусвахме в „Севил Дайнър“, на около километър от тогавашната квартира на „Стратън“ на Маркъс Авеню номер 2001 — на един хвърлей място от настоящата централа. Той ми поръчваше чаша кафе с торта „Линцер“, съпроводени с исторически анализ на развитието на федералните закони за ценни книжа. Обясняваше ми защо нещата са такива, каквито са, какви грешки са правени в миналото и как повечето от настоящите закони за ценните книжа били написани по повод на минали криминални прояви. Попивах всяка дума, без да си водя записки. Писането беше строго забранено. Бизнес с Ал се водеше само с мъжко ръкостискане. Думата му бе равносилна на писмена гаранция. И нито веднъж не се бе отметнал от казана дума. Е, при нужда се разменяха някакви там бумаги, но само такива, които Ал щателно изготвяше с още по-щателно подбрани писалки. И, разбира се, всеки документ подкрепяше тезата за достоверно опровержение.

Много работи научих от Ал, но най-важното беше, че всяка трансакция — всяка търговия с ценни книжа и всеки паричен превод, бил той от банка или от брокерска фирма — оставя книжна диря след себе си. И ако тази диря не те оневинява или поне не поддържа някакво алтернативно обяснение, което ти осигурява достоверно опровержение, рано или късно федералните власти ще ти нахакат в задника някое обвинение.

Затова винаги бях действал предпазливо. Още от първите дни на „Стратън Оукмънт“ всяка моя сделка и всеки телеграфен превод, който Джанет правеше от мое име, както и всяка по-съмнителна корпоративна финансова сделка, в която участвах, биваха облечени — или подплатявани, както се изразяват на Уолстрийт — с множество документи и клейма с дата и час, дори с нотариално заверени писма, които заедно даваха алтернативно обяснение, което да снемаше от мен всякаква наказателна отговорност. Вълка от Уолстрийт нямаше намерение да попада на ничия мушка. Ал Абрамс се бе оказал много добър учител.

В момента обаче Ал беше в затвора или чакаше присъда, и то не за какво да е, а за пране на пари. При цялата му предпазливост се оказа, че не знаел един определен закон, а именно, че пари в брой от банка се теглят на суми малко под десет хиляди долара, над която граница банката е длъжна да уведоми данъчните власти за тегленето. Законът е насочен срещу дилърите на дрога и мафиотите, но се прилага спрямо всички американски граждани. И още нещо бях научил от Ал: ако някой път ми се обади по телефона бизнес партньор — било то бивш или настоящ, включително и той самият — и се опита да насочи разговора към стари сделки, деветдесет на сто сътрудничи на следствието. Така че, когато веднъж ми се обади и със странно скрибуцащия си глас промълви съдбовните думи „Помниш ли, когато навремето…“, моментално разбрах, че е загазил. Скоро след това ми позвъни един от неговите адвокати и ме уведоми, че Ал е привлечен под отговорност и ще ми бъде много благодарен, ако откупя дела му във всичките ни съвместни частни капиталовложения. Авоарите му били замразени и бил закъсал за „сухо“. Без грам колебание откупих всичко на цена пет пъти над пазарната в момента, като по този начин му прелях милиони в брой. А после прочетох една молитва. Помолих се Ал да не ме предаде. Помолих се Ал да издържи на разпитите. Помолих се така, като сътрудничи, да предаде всеки друг, но не и мен. Но когато поразпитах един от най-добрите нюйоркски адвокати по криминални дела, научих, че частично сътрудничество не съществува — или сътрудничиш срещу всички, или въобще не се хващаш на хорото. Сърцето ми слезе чак в стомаха.

Какво щях да правя, ако Ал ме издадеше? Основната част от изтеглените от него пари беше дошла при мен. Веднъж ми каза, че имал някакви миши дупки в сферата на бижутерството, на чието име инвестирал пари в нови емисии на ценни книжа, а те му връщали големи суми в кеш. Никога не бях си и помислял, че е теглел парите от банка. Та нали беше най-печеният човек на света. Но една грешка се бе оказала напълно достатъчна.

Щеше ли да ме сполети и мен същата съдба? Щеше ли Швейцария да се окаже моята единствена глупост? През последните пет години бях изключително внимателен — не бях дал нито една възможност на ФБР. Никога не говорех за миналото; и домът ми, и офисът ми постоянно се проверяваха за подслушващи устройства; създавах необходимата хартиена следа за всяка трансакция, която да ми подсигури достоверно опровержение, и никога не теглех дребни суми от банката. Напротив, бях изтеглил общо над десет милиона долара в брой от различни банкови сметки, и то на партиди от по четвърт милион долара, че и повече, с една-единствена цел — да разполагам с достоверно опровержение, ако случайно ме хванеха с голяма сума в брой. Ако някога се наложеше ФБР да ме разпитва, просто щях да им кажа: „Ами, проверете в банката и ще видите, че всичките ми пари са законни.“

Тъй че, да — бях много внимателен. Но такъв беше и моят добър приятел Ал, първият ми наставник, човекът, комуто дължах страшно много. А щом и него го бяха хванали… шансовете определено не бяха на моя страна.

Това беше второто ми мрачно предчувствие за деня. Но на този етап нямаше как да зная, че няма да е и последното.

Глава 13.Начален курс по пране на пари

Банката за частно банкиране36 „Юнион Банкер Приве“ се помещаваше в лъскава десететажна офис сграда, остъклена цялата в черно, в сърцето на жабарска Женева и по-точно — на „Рю Дю Рон“, което би трябвало да значи улица „Рона“. Падаше се в най-скъпата търговска зона, на един хвърлей място от любимия ми гейзер.

За разлика от американските банки, където след централния вход се изправяш пред приветливи служители зад бронирани стъкла, в лобито на тази банка имаше една-единствена млада дама, обградена от около четирийсет тона сив италиански мрамор. Седеше зад солидно махагоново бюро, толкова голямо, че можех да кацна отгоре му с хеликоптера си. Носеше светлосив костюм с панталон, бяла риза с висока яка и безизразна физиономия. Косата й беше руса, прибрана прецизно на тила в стегнат кок. Кожата й бе съвършена — нито една бръчка, нито една луничка. Още един швейцарски робот, рекох си.

Докато с Дани приближавахме бюрото, дамата ни изгледа подозрително. Сто на сто усети какви сме! Ами, че то сигурно ни беше изписано по лицата: млади американски престъпници, търсещи къде да изперат мръсните пари, с които са се сдобили по съмнителен начин! Дилъри на дрога, изкарали някой и друг долар от ученичетата!

Поех дълбоко въздух и устоях на порива да й обясня, че всъщност сме най-обикновени старомодни мошеници, търгуващи с акции, и че само сме пристрастени към дрогата, но толкоз. Честна дума, изобщо не продаваме дрога!

Слава Богу, тя предпочете да не изказва мнението си и да не изважда наяве точното естество на нашето престъпление. Каза само:

— Бих ли могла да ви бъда полезна с нещо, господа?

„Бих ли“? Господи, Исусе Христе! Пак ли условности!

— Да, имам среща с Жан Жак Сорел37? Казвам се Джордан Белфърт? — Мама му стара, защо произнасях всяка фраза като въпрос? Тия швейцарски копелета явно нещо ме изнервяха.

Зачаках женският андроид да ми отговори нещо, но тя мълчеше. Само продължаваше да се блещи в мен… сетне в Дани… преценявайки ни с поглед от горе до долу и после обратно. Сетне, сякаш за да подсили колко зле бях произнесъл името на господин Сорел, отвърна:

— О, имате предвид мосю Жан Жак Сорел! — Боже, колко красиво произнасяше името му тя! — Да, господин Белфърт, очакват ви на петия етаж — и посочи към асансьора.

Влязохме с Дани в облицования с махагон асансьор, който се обслужваше от млад мъж, облечен като швейцарски маршал от XIX век. И тихичко повторих на Дани:

— Помни какво ти казах. Независимо как ще се развият нещата, на тръгване ще им кажем, че сме загубили интерес, окей?

Дани кимна.

Излязохме от асансьора и тръгнахме по дълъг, облицован с махагонова ламперия коридор, от който направо вонеше на благополучие. Беше толкова тихо, че се почувствах като в ковчег, но си наложих да не вадя никакви заключения от внезапно сполетялата ме мисъл. Вместо това поех дълбоко въздух и продължих да вървя към високата стройна фигура в дъното на коридора.

— О, господин Белфърт! Господин Поуръш! Добро утро и на двама ви! — каза Жан Жак Сорел с топъл тон. Разменихме ръкостискания. Сетне той ми пусна леко крива усмивка и добави: — Надявам се, че престоят ви протича гладко след онази неприятна история на летището. Трябва да ми разкажете на чаша кафе за приключението си със стюардесата!

Намигна ми.

Ебаси пича! — рекох си. Няма нищо общо с типичните швейцарски жабари. Определено беше евробоклук, но все пак доста… изискан, та нямаше как да мине за швейцарец. Имаше маслинова кожа и тъмнокестенява коса, която носеше плътно пригладена назад, като истински представител на Уолстрийт. Лицето му беше продълговато, чертите му — деликатни, но всичко се съчетаваше идеално. Носеше безупречен тъмносин камгарен костюм на тънки светлосиви райета, бяла риза с френски маншети и синя копринена вратовръзка, явно скъпо струваща. Дрехите му стояха страхотно — както само европейските копелета знаят как да ги носят.

Проведохме бърз разговор в коридора, по време на който разбрах, че Жан Жак всъщност не е швейцарец, а французин, временно назаем от парижкия клон на банката. Нещата се навързваха. После той дяволски ме впечатли с изявлението, че се чувства неудобно от присъствието на Гари Камински, но тъй като именно той, Гари, е инициирал срещата, нямало начин да бъде избегнато. Предложи да докараме нещата до определена точка и да се срещнем насаме или по-късно, или на другия ден. Казах му, че и аз съм възнамерявал да дам на срещата негативен развой по същата причина. Той сви устни и кимна одобрително, сякаш за да каже: „Не е зле!“ Дори не си направих труда да погледна към Дани. Сигурен бях, че е впечатлен.

Жан Жак ни съпроводи до конферентна зала, която приличаше по-скоро на пушалня в мъжки клуб. Около дълга стъклена заседателна маса седяха шест швейцарски жабара, до един облечени делово. Всеки жабар държеше запалена цигара или в ръка, или в пепелника пред себе си. Стаята бе изпълнена с огромен облак дим.

Там беше и Камински. Седеше сред жабарите с отвратителното си тупе, положено на черепа му като някакво мъртво животно. Дебелото му обло лице бе така мазно ухилено, че ми се прищя да го млатна. За миг се поколебах дали да не го помоля да напусне залата, но реших да не го правя. По-добре да присъства на срещата и да чуе със собствените си уши, че съм решил да не правя бизнес в Швейцария.

След няколко минути общи приказки казах:

— Любопитен съм да науча какво представляват вашите закони за банковата тайна. Чувал съм доста противоречиви неща от щатските юристи. При какви обстоятелства бихте сътрудничили на американското правителство?

Камински отвърна:

— Това е най-голямото предимство на правенето на бизнес в…

— Гари — прекъснах го мигновено, — ако ме интересуваше шибаното ти мнение по темата… — успях някак си да се спра, предвид факта, че швейцарските роботи надали биха одобрили обичайните ми изразни средства. И добавих скромно: — Моля да ме извините. Щях да ти го поискам още в Ню Йорк, Гари.

Жабарите се нахилиха и закимаха глави. Неизказаното им послание гласеше: „Да-а, тоя Камински е точно толкова тъп, колкото изглежда.“ Аз обаче се опитах да мисля с няколко хода напред. Очевидно Камински ще прибере някакъв вид комисионна, ако завъртя бизнес с банката. Иначе защо ще се напъва толкова да ме успокоява? Първоначално го смятах за поредния тъпунгер, който се пъне да се изкара спец по някакъв мъгляв въпрос. На Уолстрийт беше фрашкано с такива. Дилетанти ги наричаха. Сега вече наистина се убедих, че подбудите му са финансови. Но ако някой ден действително отворя сметка в банката, Камински веднага ще разбере, щом му преведат комисионната. А това ще е сериозен проблем.

Сякаш четеше мислите ми, Жан Жак каза:

— Господин Камински винаги избързва да изразява мнение по подобни въпроси. Намирам това за доста странно, като се има предвид, че той нито печели, нито губи каквото и да било от вашето решение. Вече му бе изплатена малка комисионна само за това, че ви доведе тук. Независимо дали ще решите да ползвате услугите на нашата банка, или не, това по никакъв начин няма да се отрази на джоба на господин Камински.

Кимнах с разбиране. Направи ми впечатление, че Сорел не говори в условно наклонение. Владееше английския език до съвършенство заедно с идиомите и всичко останало.

А Сорел продължи:

— Но да отговоря на въпроса ви: швейцарското правителство ще сътрудничи на американското правителство, единствено ако разследваното престъпление се смята за престъпление и в Швейцария. Например, в Швейцария няма закон, засягащ избягването на данъци. Така че ако бъдем помолени от правителството на Съединените щати да сътрудничим в тази насока, ние няма да приемем.

— Господин Сорел е напълно прав — намеси се вицепрезидентът на банката — дребен слабоват жабар с очилца, чието име беше Пиер еди-кой си. — Ние не питаем особено топли чувства към вашето правителство. Дано това не ви обижда. Но е факт, че сътрудничим, само когато става дума за углавно престъпление.

После се включи и друг Пиер, само дето този беше по-млад и плешив като билярдна топка. Той на свой ред каза:

— Ще установите, че швейцарският наказателен кодекс е далеч по-либерален от американския. Много от вашите углавни престъпления не се смятат за углавни в Швейцария.

Милостиви Боже! Само като чуех „углавно престъпление“, и тръпки ме побиваха по целия гръбнак. Всъщност вече ставаше ясно, че идеята ми да използвам Швейцария за миша дупка не е особено удачна… освен ако, разбира се… възможно ли е мишите дупки да са законни в Швейцария? — мина ми през ума. Силно се съмнявах, но реших да попитам Сорел, когато се видехме насаме. Усмихнах се и казах:

— Този въпрос не ме притеснява особено, тъй като нямам абсолютно никакво намерение да престъпвам който и да било американски закон. — Ама че безочлива лъжа! Но пък ми хареса как я изрекох. На кой му пукаше, че дрънкам глупости? По някаква необяснима причина тия неща правеха престоя ми в Швейцария по-лек. И продължих: — И като казвам „аз“, имам предвид и Дани. Вижте, единствената причина да искаме да имаме пари в Швейцария е заради сигурността на авоарите ни. Основната ми грижа е, че при работа като моята винаги съществува опасност някой да те даде под съд — съвсем неоправдано, имам предвид. Но аз все пак искам да знам — или нека го кажа направо: онова, което е по-важно за мен, е да знам, че при никакви обстоятелства няма да прехвърлите парите ми на американски — а и не само на американски — гражданин, спечелил граждански иск срещу мен.

Сорел се усмихна.

— Не само, че никога няма да направим това — каза замислено той. — Ние отказваме да признаваме каквото и да било от… как го нарекохте вие… „гражданско“ естество. Дори да получим призовка от Комисията ви за ценни книжа и борси, която е граждански регулаторен орган, и с нея не бихме сътрудничили при никакви обстоятелства. — Сорел се замисли за миг и добави: — Дори ако нарушението се явява углавно според швейцарското законодателство. — Кимна за по-убедително. — Дори тогава не бихме сътрудничили! — и пусна съзаклятническа усмивка.

Кимнах одобрително и огледах залата. Очевидно всички бяха доволни от начина, по който се развиваха нещата; всички, освен мен. Не можеше да бъда по-разочарован. Последният коментар на Сорел се загнезди в съзнанието ми и ме накара да се замисля сериозно. Защото, ако швейцарското правителство откажеше да сътрудничи на някое разследване на Комисията за ценните книжа и борсите, Комисията нямаше да има друг избор, освен да се обърне към Американската федерална прокуратура да започне криминално разследване. Тоест, кой каквото сам си направи…!

Започнах да разигравам в съзнанието си възможните сценарии. Деветдесет процента от всички дела на Комисията се уреждаха на гражданско ниво. Единствено когато Комисията надушеше, че става нещо прекалено, нещо колосално, прехвърляше случая на ФБР за криминално разследване. Но ако Комисията не беше в състояние да проведе разследването си — ако бъдеше възпрепятствана от швейцарците по една или друга причина, — как точно щеше да прецени кое е колосално и кое не? В действителност това, което правех, не беше чак толкова ужасно, нали?

Поех дълбоко въздух и казах:

— Е, всичко, което чух, ми се струва съвсем логично, но ми е любопитно как американското правителство може да знае къде изобщо да търси — в смисъл, как ще знаят на коя швейцарска банка да пратят призовка? Нали нито една от сметките не е поименна, а шифрована — само с номер. Така че, ако някой не им подшушне — едва се удържах да не погледна Камински — къде си държиш парите, или ако по непредпазливост оставиш някаква хартиена следа, как ще знаят откъде да започнат? Ще отгатнат номера на сметката ти ли? В Швейцария има най-малко хиляда банки с поне стотици хиляди сметки. Това прави милиони сметки, всяка от които е с различен номер. Все едно търсиш игла в купа сено. Би било невъзможно. — Изгледах Сорел право в тъмните му очи.

След няколко секунди мълчание той отвърна:

— Още един прекрасен въпрос. Но за да отговоря, бих ви помолил да ми предоставите възможността да ви предам кратък урок по история на швейцарското банкиране.

Всичко вървеше по ноти. Нали точно това ми бе набивал в главата Ал Ейбръмс по време на всичките онези закуски — колко е важно да се прозре влиянието на миналото. Кимнах и казах:

— Да, ако обичате. Всъщност историята много ме вълнува, особено в моменти като този, когато обмислям да захвана бизнес на непозната територия.

Сорел се усмихна и отвърна:

— Цялата история с кодираните сметки е малко подвеждаща. Факт е, че всички швейцарски банки предлагат на клиентите си тази възможност за запазване на тяхната анонимност, но всяка сметка е обвързана с име, което се пази в регистъра на банката.

Като чух това, сърцето ми се сви. А Сорел продължи:

— Преди много години, още преди Втората световна война, нещата не стояли точно така. По онова време откриването на безименни сметки си е било стандартна практика за швейцарските банкери. Всичко се основавало на лични отношения и ръкостискане. Много от тези сметки били на името на различни корпорации. Но за разлика от корпорациите в Съединените щати, тукашните били корпорации на приносител, което ще рече, че не принадлежали на определено име. С други думи, за законен собственик се смятало лицето, което физически държи акциите на корпорацията. Тогава обаче се появява Адолф Хитлер и презрените му нацисти. И започва една много тъжна глава от нашата история, с която не се гордеем особено. Направихме всичко възможно да помогнем на колкото се може повече от еврейските ни клиенти, но в крайна сметка бих казал, че не помогнахме достатъчно. Както знаете, господин Белфърт, аз съм французин, но мисля, че говоря от името на всеки от тук присъстващите, когато казвам, че ми се ще да бяхме направили повече — Сорел направи кратка пауза и тъжно поклати глава.

Всички в залата, включително придворният шут Камински, самият той евреин, кимнаха със съчувствие. Предполагам всички знаеха, че аз и Дани също сме евреи, и ми беше много интересно дали Сорел не разказваше всичко това именно заради нас. Или беше искрен в думите си? Във всеки случай, още преди да започне да говори, аз го бях изпреварил с десет хода и усетих точно накъде върви. Простата истина е, че още преди Хитлер да е бил в състояние да помете Европа и да унищожи шест милиона евреи в газовите камери, много от тях успели да прехвърлят парите си в Швейцария. Предусетили какво ще се случи още в началото на трийсетте години, когато нацистите правели първите си крачки към властта. Но се оказало, че да изнесат тайно парите си е много по-лесно, отколкото да изнесат самите себе си. Фактически всички страни в Европа, с изключение на Дания, отказали да приютят милионите отчаяни евреи на своя територия. Повечето от тези държави вече били постигнали тайни сделки с Хитлер да пожертват еврейското си население, ако Хитлер не ги нападне — споразумения, които той загърбва веднага след като натиква евреите в концентрационните лагери. И докато страна подир страна падат под нацистка власт, за евреите остават все по-малко места, където да се скрият. И най-жалкото е, че Швейцария, която толкова охотно приемала еврейските пари, същевременно толкова неохотно отказвала да приеме еврейските души.

И след като нацистите в крайна сметка били разгромени, много от оцелелите еврейски деца пристигнали в Швейцария, за да търсят тайните семейни банкови сметки. Но се оказало, че няма начин да докажат правата си върху тях. На сметките нямало имена, а само цифри. И ако оцелелите деца не знаели точно в коя банка родителите им са държали парите си и с кой точно банкер са контактували, било абсолютно невъзможно да сложат ръка върху парите. По тази причина и до ден-днешен милиарди долари си остават неуточнени.

Мисълта ми се зарея по една още по-мрачна тангента. Колцина от тези швейцарски копелета всъщност са знаели съвсем точно чии са оцелелите деца, но са предпочели да си затраят? И още по-страшно — колко ли еврейски деца от загинали семейства са се явили в правилната швейцарска банка и са говорили с правилния швейцарски банкер, но са били направо излъгани? Божичко! Ебаси и шибаната трагедия! Само най-благородните швейцарски банкери са притежавали онази достатъчна почтеност да позволят на появилите се законни наследници да приберат каквото им принадлежи. А в Цюрих, където беше пълно с шибани шваби, надали е имало много еврейски почитатели. Може би във френски говорещата Женева нещата да са били малко по-различни, но само малко. Човешката природа си е човешка природа. И всички тези еврейски пари са изчезнали завинаги, погълнати именно от самата швейцарска банкова система, обогатили тази миниатюрна държавица толкова, колкото човешкото съзнание не е в състояние да побере, което вероятно обяснява липсата на просяци по улиците.

— … и сега разбирате защо — казваше Сорел, — вече се изисква всяка банкова сметка в Швейцария да е поименна. Без изключение.

Погледнах към Дани. Той кимна почти неуловимо, но неизреченото послание бе: „Шибан кошмар.“

На връщане към хотела с Дани почти не разменихме и дума. Зяпах през прозореца и не виждах нищо друго, освен духовете на няколко милиона мъртви евреи, продължаващи да търсят парите си. Задната част на бедрото ми направо ме побъркваше. Боже! Само да я нямаше тая кошмарна хронична болка, сигурно щях да зарежа дрогата. Сякаш ми забиваха кабарчета. Бяха минали най-малко двайсет и четири часа, откакто бях взел последното хапче и умът ми сечеше като бръснач — имах чувството, че мога да реша всеки проблем, колкото и непреодолим да изглежда. Но как щях да заобиколя швейцарските банкови закони? Законът си беше закон, а случаят с Ал Ейбръмс, който се закопа при цялата си параноична педантичност, ми напомни за доброто старо правило, че непознаването на закона не е оправдание за нарушаването му. Най-просто казано, за да открия банкова сметка в „Юнион Банкер Приве“, трябва да им дам копие от паспорта си, което ще влезе в някоя тяхна папка. И щом Американското министерство на правосъдието изпрати призовка по повод криминално деяние, свързано с измама с акции, което, разбира се, бе престъпление и в Швейцария, тогава с мен ще е свършено. Дори федералните да не знаят точно коя е моята сметка или пък в коя точно банка са парите ми, това не би ги забавило и за миг. Призовката им ще отиде директно в Швейцарското министерство на правосъдието, което от своя страна моментално ще изпрати рутинно запитване до всяка швейцарска банка в страната с нареждане да му предоставят всички трансфери по банковите сметки, принадлежащи на индивида, упоменат в призовката.

И край.

Исусе — що не си стоя при мишите си дупки в Щатите. Поне ако ги призоват, просто ще излъжат под клетва! Мисълта никак не бе приятна, но поне нямаше да остане хартиена следа.

Чакай малко! Къде пише, че трябва да дам моя паспорт на банката? Какво ми пречи да пратя някоя от мишите си дупки в Швейцария да си отвори сметка с неговия паспорт? Какви са шансовете ФБР да налети на името на американската ми миша дупка в швейцарската ми миша дупка? Та това си беше миша дупка в миша дупка! Двупластова защита! Ако Съединените щати изпратят призовка, отнасяща се до лицето Джордан Белфърт, Швейцарското министерство на правосъдието ще назначи проверка и няма нищо да открие!

Та в тоя ред на мисли, за какво ми е изобщо да използвам някоя от сегашните си миши дупки? Едно време избирах мишите си дупки не само заради тяхната благонадеждност, но и заради способността им да генерират големи суми пари в брой по начини, които не привличат вниманието на данъчните служби — трудна за намиране комбинация. Основната ми миша дупка беше Елиът Лавин, който много бързо се превърна в кошмара на Елм Стрийт. Защото не само бе най-важната ми миша дупка, но и човекът, който ме открехна на куалудите. Беше президент на „Пери Елис“ — един от най-големите американски производители на готово облекло, чиято централа се намираше в центъра на Манхатън, в меката на парцалките. Но високопоставената му длъжност бе леко подвеждаща. Всъщност беше десет пъти по-шантав от Дани. Да, колкото и невероятно да изглежда, в сравнение с него Дани беше момченце от църковния хор.

Освен че бе неизлечим комарджия и заклет наркоман от най-висока класа, Елиът беше и сексуален маниак с натрапчива мания да изневерява на жена си. Скубеше по няколко милиона долара годишно от „Пери Елис“, като правеше тайни сделки с чуждестранните им фабрики, които вземаха на „Пери Елис“ по един-два долара в повече на дреха и връщаха тия пари на Елиът. Цифрите възлизаха на милиони.

Когато докарвах на Елиът печалби от нови емисии, той се разплащаше с кеша, получен от чуждестранните фабрики. Съвършена размяна — никакво наличие на документи. Но Елиът взе да ми играе сечено. Комарджийските и наркоманските му навици взеха да го командват. Започна да закъснява с плащанията си към мен. До момента ми дължеше почти два милиона долара от печалбата, която му бях осигурил в качеството му на миша дупка. Ако го резнех напълно, щях да отпиша тия пари. Така че предпочетох да го отбия полека-лека, да му давам възможност да печели от нови емисии, та да му е по-лесно да изплати дълга си.

При всичките си недостатъци, Елиът ми вършеше добра работа. Беше ми върнал над пет милиона долара в брой, които си седяха кротко в банкови трезори в Съединените щати. Как точно щях да прехвърля всички тия пари в Швейцария, все още нямах ясна представа, въпреки че имах някои идеи. Щях да обсъдя този казус със Сорел, когато се срещнехме след няколко часа. Както и да е, бях убеден, че ще ми е трудно да подменя Елиът с друга миша дупка, която да генерира също толкова пари, без да оставя книжна следа. Но сега, с основен пласт миши дупки в Швейцария, „изпирането“ преставаше да е проблем. Просто щях да оставя сумата да трупа лихви в швейцарската ми сметка. Единственото, което не обсъдих на днешната среща, бе как ще боравя с всичките пари по швейцарската ми сметка. Как щях да ги харча? Как щях да прехвърля изпраните вече пари обратно в Съединените щати, за да ги инвестирам? И още куп въпроси, на които трябваше да се отговори.

Но най-важното нещо бе, че използвайки Швейцария, можех да избирам мишите си дупки по един-единствен признак — благонадеждност. Това отваряше пред мен много по-голяма вселена от бъдещи миши дупки и съзнанието ми бързо заработи в посока на семейството на жена ми. Никой от тях не беше американски гражданин, всички живееха във Великобритания — далеч от любопитното око на ФБР. А съществуваше и една слабо позната вратичка във федералните закони за ценни книжа, позволяваща на неамерикански граждани да инвестират в акционерни дружества при много по-благоприятни условия, отколкото американците. Наричаше се Правило S и позволяваше на чужденците в качеството им на физически лица да придобиват дялове в акционерни дружества, без за тях да важи двегодишният период за задържане на такива акции, установен с Правило 144. По Правило S, чужденците можеха да продават акциите си само след четирийсет дни. Невероятно тъп закон, който даваше на чужденците страхотно предимство пред американските инвеститори. Впоследствие, благодарение на тази поредна бюрократична мозъчна пръдня, възникна вълна от масови злоупотреби, тъй като гяволите сред американските инвеститори започнаха да сключват сделки под масата с разни чужденци и по Правило S да инвестират в акционерни дружества, без да им се налага да изчакват двете години, изисквани от Правило 144, преди да продадат акциите си. Сума ти чужденци ми бяха предлагали да играят (срещу скромно заплащане) ролята на мои подставени лица и с неамериканското си гражданство да ми помогнат да се възползвам от Правило S, но аз винаги отказвах. Никога не забравих предупреждението на Ал Ейбръмс. Пък и как можех да се доверя на непознат чужденец за нещо толкова незаконно? В края на краищата, придобиването на акции под чуждо име по Правило S си беше сериозно престъпление, което неминуемо щеше да привлече вниманието на ФБР. Така че винаги съм бягал от подобни работи.

Но сега, с двойната миша дупка… с роднините на жена ми като втори пласт защита… ами, нещата вече не изглеждаха толкова рисковани!

И тогава се сетих за Патриша, лелята на жена ми — не, моята леля Патриша. Защото тя беше станала и моя леля! Още при първата ни среща осъзнахме колко сме близки по дух. Което си беше съвсем неочаквано, като се има предвид в какво състояние ме беше заварила. Беше преди две години в лондонския хотел „Дорчестър“. Тя ме намери в стаята ми насред една моя криза от предозиране с куалуди. По-точно казано, завари ме, докато се давех в тоалетната чиния. Но вместо да ме укори, тя остана с мен цяла нощ и държа главата ми над тоалетната, докато тялото ми не изповърна всичката отрова, която доброволно му бях натресъл. Сетне, докато се давех под вълните от паника, причинена от всичката кока, дето бях изшмъркал, прокара пръсти през косата ми, както правеше мама, когато бях малък. Ксанаксът, който трябваше да потуши паниката, вече го бях повърнал. И буквално не се побирах в кожата си. На другия ден обядвахме заедно и тя успя някак си да ме убеди да се откажа от дрогата, без дори да ме кара да се чувствам виновен заради това, което беше видяла. Та тогава изкарах чист цели две седмици. С Надин бяхме на почивка в Англия и никога не сме прекарвали по-добре. Чувствах се толкова щастлив, че дори обмислях да се преместя да живея там, да направя леля Патриша част от живота си. Но дълбоко в себе си знаех, че това е само фантазия. Животът ми бе в Съединените щати; „Стратън“ беше в Съединените щати; моята власт бе в Съединените щати, а това означаваше, че трябва да се върна в Съединените щати. И когато най-накрая се прибрах в Съединените щати, под топлите грижи на Дани Поуръш и Елиът Лавин и останалите екземпляри от веселата ми дружина брокери, пристрастието ми към дрогата моментално се възвърна. И то по-силно от преди, понеже болката в кръста само подклаждаше огъня.

Леля Патриша беше на шейсет и пет, разведена, пенсионирана учителка и таен анархист. Щеше да е идеална. Изпитваше презрение към всичко свързано с правителствата и човек можеше да й се довери без колебание. Ако я помолех да направи това за мен, тя щеше да пусне най-топлата си усмивка и още на другия ден да се качи на самолета. Освен това леля Патриша нямаше пари. Всеки път, когато я видех, й предлагах пари, които щяха да й стигнат поне за година напред. И тя всеки път отказваше. Беше твърде горда. Но сега щях да й обясня, че сумата ще се явява напълно заслужено възнаграждение за оказана ми услуга. Можеше да харчи колкото си иска. Направо щях да я превърна от просякиня в принцеса. Нима идеята ми не беше прекрасна! А и тя надали щеше да се докосне до тия пари! Беше израснала сред руините на Втората световна война и понастоящем живееше с мизерната си учителска пенсийка. Нямаше си и понятие как се харчат яки суми, дори и да искаше! Щеше да похарчи известна част от тях, за да поглези двамата си внуци. Нищо лошо няма в това! Мисълта направо стопли сърцето ми.

А ако американското правителство изобщо някога почукаше на вратата на леля Патриша, тя щеше да им каже директно да си го наврат в американските си задници! При тази мисъл гръмко се разсмях.

— На какво се радваш толкова? — измърмори Дани. — Цялата тая среща си беше чисто губене на време! А и нямам никакви куалуди да удавя тъгата си. Тъй че кажи ми какво се случва в откачения ти мозък?

Усмихнах му се:

— Имам среща със Сорел след няколко часа. Трябва да му задам още няколко въпроса, макар да ми се струва, че вече знам отговорите. Все едно, от теб искам веднага, щом се приберем в хотела, да се обадиш на Джанет да прати един лиърджет да ни чака утре сутринта на тукашното летище. И да ни резервира президентския апартамент в хотел „Дорчестър“. Заминаваме за Лондон, приятелче. Заминаваме за Лондон.

Глава 14.Международни пристрастия

Три часа по-късно седях срещу Жан Жак Сорел в ресторант „Жарден“ в лобито на хотел „Ришмон“. Така подредена маса досега май не бях виждал: ръчно полирани сребърни прибори и безупречен сервиз от китайски порцелан с цвят на слонова кост върху колосана снежнобяла покривка. Истински лукс — сигурно е струвал цяло състояние! Но като всичко останало в този пълен с антики хотел, ресторантът не беше декориран по мой вкус. Несъмнено беше арт деко, около 1930 година, когато, предполагам, са го обновили за последен път.

Но въпреки не дотам пленяващия декор и джетлага38, довел ме до пълно изтощение, компанията, в която се намирах, бе повече от прекрасна. Самият Сорел се оказа майстор-курвар и в момента разпалено ми обясняваше тънкостите при свалянето на нежния жабарски швейцарски пол, който, по думите му, се чукал като зайците. Толкова лесно скачали в кревата ти, че всеки ден, докато ги гледал от офиса си как вървят по Рю Дю Рои — с късите си поли и миниатюрни кученца — си представял въображаеми мишени по задниците им.

Възприех думите му като остроумно наблюдение и съжалих, че Дани не е с нас да го чуе. Но темите, които се канех да обсъдя тази вечер със Сорел, бяха толкова ужасно криминални, че просто нямаше как да водиш подобен разговор в присъствието на трета страна — дори когато третата страна сама е замесена в престъплението. Изключено. Друг урок от Ал Ейбръмс: „При двама души говорим за престъпление; при трима — за заговор.“

Та както седях сам със Сорел, мисълта ми се насочи към Дани — какви ли ги върши в момента? Такива като него не бива да се оставят сами в чужда държава. Оставиш ли го на самотек, белята е гарантирана. Единствената ми утеха беше, че точно в тази страна, освен ако не ставаше дума за нещо като изнасилване или убийство, нямаше нещо, което Дани да стори, а човекът срещу мен да не може да „заглади“ с един телефонен разговор с представител на подходяща инстанция.

— … та обикновено ги водя в хотел „Метропол“ — разправяше Сорел, — точно срещу банката, и ги чукам там. Между другото, Джордан, трябва да ти кажа, че намирам английската дума fuck за изключително изразителна. Във френския липсва съответната точна дума. Но да не се отклонявам — исках да кажа, че след банкирането, това е втората ми професия: да изчукам колкото се може повече швейцарки. — Сви рамене, сякаш беше някакво жиголо, и ми се усмихна топло, като типичен евробоклук. Сетне засмука яко цигарата си.

— Според Камински — каза той, додето издишаше дима — ти споделяш дълбокото ми увлечение по красивите жени, вярно ли е?

Усмихнах се и кимнах.

— Но това е чудесно — продължи изкусният майстор-курвар, — наистина страхотно! Разбрах обаче, че и жена ти е много красива. Не ти ли е странно? Да имаш толкова красива жена и въпреки всичко очите ти да продължават да шарят? Но и това не ми е чуждо, приятелю. Моята жена също е невероятна красавица, но това не ми пречи да си угаждам с всяка млада мацка, която прояви интерес към мен, стига да отговаря на стандартите ми за качество. А тази страна не страда от недостиг на подобни жени. — Сви рамене. — Но си мисля, че така е устроен светът, че така стоят нещата за мъже като нас, не мислиш ли? Боже мой! Това звучеше ужасно! Макар че сякаш мен цитираше, когато стократно съм се мъчил да оправдая собственото си поведение. Но едва когато го чух от чужди уста, разбрах колко жалко и абсурдно звучи.

— Виж какво, Жан. В живота на мъжа настъпва момент, в който трябва да си каже, че вече се е доказал. И точно в такъв момент от живота си се намирам в момента. Обичам жена си и мисля да престана с безразборното чукане.

Сорел присви очи и мъдро кимна.

— Стигал съм до такъв момент много пъти. И усещането никак не е неприятно, нали? То идва да ни подскаже кои са истински важните неща в живота. В края на краищата без семейство, при което да се прибираш, животът ни би бил празен. Ето защо толкова много се радвам на времето, което прекарвам със семейството си. Но само след няколко дни ме обзема желанието да си прережа вените, ако трябва да остана още. Не ме разбирай погрешно, Джордан. Не че не обичам жена си и детето си. Разбира се, че ги обичам. Но бидейки французин, мога да поема само определена доза семейно щастие, след което започвам да ги мразя. Искам да кажа, че времето далеч от къщи всъщност ме прави много по-добър съпруг на жена ми и много по-добър баща на детето ми. — Сорел вдигна цигарата си от стъкления пепелник и дръпна от нея с пълни гърди.

И аз зачаках… и чаках… но той така и не го издиша. Уау, страхотен номер! Никога не бях виждал баща ми да прави подобно нещо! Сорел сякаш поглъщаше дима с всяка клетка на тялото си. И изведнъж осъзнах, че швейцарците пушат по различни причини от американците. Сякаш в Швейцария всичко се свежда до това да вкусваш едно просто мъжкарско удоволствие, докато американците по-скоро защитават правото си да се самоубиват посредством един ужасен порок, въпреки всички предупреждения.

Беше време да се захващаме за работа.

— Жан — казах топло, — нека отговоря на първия ти въпрос: колко пари възнамерявам да прехвърля в Швейцария. Смятам, че ще е по-разумно, ако започна с малка сума, може би с около пет милиона долара. После, ако схемата потръгне, ще помисля за значително по-големи суми — може би още двайсетина милиона през следващите дванайсет месеца. Що се отнася обаче до ползването на банковите ви куриери, благодаря за жеста, но предпочитам да използвам свои собствени. Имам няколко приятели в Щатите, които са ми длъжни по разни причини, и съм сигурен, че ще се съгласят да ми направят тази услуга. Но все пак има и куп неща, които ме притесняват, на първо място — Камински. Невъзможно ми е да продължа, ако той има дори и най-беглата представа за взаимоотношенията ми с вашата банка. Всъщност, ако той заподозре, че държа и един цент в банката ви, това ще провали всичко. Ще закрия всичките си сметки и ще прехвърля парите си някъде другаде.

Сорел изглеждаше напълно спокоен.

— Нямаше нужда да повдигаш тая тема отново — каза хладно той. — Не само че Камински никога няма да научи, но ако реши да души нещо по въпроса, паспортът му ще бъде включен в списъка на лицата под наблюдение и ще бъде арестуван от Интерпол при първа възможност. Ние, швейцарците, съблюдаваме законите за банковата тайна далеч по-сериозно, отколкото можете да си представите. И тъй като Камински навремето работеше в нашата банка, изискванията към него са максимални. И не се майтапя като ти казвам, че той ще свърши в затвора, ако рови из подобни неща, или ако си тика носа в работи, от които е по-добре да стои надалеч. Ще го затворят в една килия и ще изхвърлят не ключа, а самата килия. Така че нека веднъж завинаги да оставим Камински настрана. Ако решиш да го оставиш и за в бъдеще като свой служител, това си е твоя работа. Но бъди нащрек с него, защото е страшен лаладжия.

Кимнах и се усмихнах.

— Имам причини да държа Камински на мястото му. „Долар Тайм“ понася сериозни загуби и ако наема нов финансов директор, той може да започне да души здраво. Така че засега е по-добре да не разбуждаме спящите кучета. Както и да е, имаме далеч по-сериозни теми за обсъждане от „Долар Тайм“. Щом ми даваш дума, че Камински никога няма да разбере за моята сметка, приемам я и смятам въпроса за окончателно приключен.

Сорел кимна.

— Харесва ми начинът, по който играеш, Джордан. Да не би в някой предишен живот да си бил европеец, а? — Сега той ми подари най-широката си усмивка.

— Благодаря — отвърнах с известна доза ирония. — Приемам това като голям комплимент, Жан. Но има още няколко много важни въпроса, които трябва да ти задам, най-вече във връзка с ония глупости, които ми изсипахте тази сутрин — че ви е нужен паспортът ми, за да ми откриете сметка. Хайде, Жан, малко е прекалено, не мислиш ли?

Сорел запали нова цигара и отново всмука дима дълбоко. Пусна ми пак заговорническа усмивка през издишания дим и рече:

— Виж, приятелю, като те знам вече кой си, предполагам, че отсега си измъдрил начин да заобиколиш това препятствие, прав ли съм?

Кимнах, но не казах нищо. След няколко секунди мълчание Сорел схвана, че очаквам от него да ми разправи всичко докрай.

— Добре тогава — отвърна той и сви рамене. — Повечето от нещата, които се изговориха в банката, бяха пълни дивотии, както обичате да казвате вие, американците. Бяха казани заради Камински и, разбира се, заради самите нас. Както се казва, трябва да си даваме вид, че спазваме закона. Факт е обаче, че за теб ще е чисто самоубийство името ти да стои зад кодирана швейцарска банкова сметка. И никога не бих те посъветвал да направиш подобно нещо. Но си мисля, че никак няма да е лошо да си откриеш сметка в нашата банка — и то сметка, на която името ти ще е изписано видно и гордо. Та ако американското правителство някога се сдобие с извлечение от телефонните ти разговори, ще разполагаш с достоверно обяснение защо звъниш на нашата банка. Както знаеш, няма закон, който да ти забранява да имаш сметка в Швейцария. Достатъчно е да ни изпратиш някаква дребна сума от порядъка на двеста и петдесет хиляди долара, да речем, която да инвестираме от твое име в разни европейски акции — само в най-добрите компании, разбира се, — и така ще имаш нормална причина да поддържаш непрекъснат контакт с нашата банка.

Не е зле, рекох си. Достоверното опровержение явно бе станало международна мания сред престъпниците с бели яки. Понаместих се на стола си, за да отнема тежестта от левия си крак, който постепенно започваше да пари, и казах небрежно:

— Разбирам за какво говориш и мога лесно да го направя. Но само за да знаеш с какъв човек си имаш работа, ще ти кажа, че шансовете да позвъня на банката ви от домашния си телефон са по-малки от нула. Предпочитам да отида до някой телефонен автомат в Бразилия с няколко хиляди крузейро в джоба, отколкото да позволя номерът ти да се появи в разпечатка на телефонната ми сметка. Но нека отговоря на въпроса ти. Възнамерявам да използвам член на семейството с различно фамилно име от моето. Роднина е на жена ми, при това дори не е американка, а британка. Утре сутринта летя за Лондон и ще я доведа обратно тук вдругиден с паспорт в ръка, готова да отвори сметка във вашата банка.

Сорел кимна веднъж и каза:

— Предполагам, че се доверяваш на тази жена безрезервно, защото ако не си сигурен в нея, можем да ти предложим хора, които ще използват своите паспорти. Въпросните хора са най-обикновени фермери или овчари от остров Ман или други безданъчни територии, които са сто процента надеждни. Още повече, че те няма да имат достъп до банковата ти сметка. Сигурен съм, че имаш пълно доверие на тази жена, но все пак бих ти предложил да се срещнеш с един човек, Роланд Франкс39. Професионалист в тази област, особено в изработката на документи. Може да прави документи за продажба, финансови писма, заявки за покупка, брокерски потвърждения и всичко, което може да ти дойде наум, в рамките на разумното. Тоест нещо като нотариус. Ще ти помогне да създадеш корпорации на приносител, които хем са начин да стоиш още по-далеч от любопитните очи на вашето правителство, хем ще ти позволят да разбиеш дяловете си в разните акционерни дружества на по-малки пакети, което ще те освободи от задължението да декларираш официално притежаването на дял, превишаващ пет на сто от акциите на дадена компания. За човек като теб това ще е безценно — както за бизнеса ти в САЩ, така и в чужбина.

Ха! Та те си имат своя напълно разработена система от миши дупки. Как да не ги обичаш тия швейцарци! Роналд Франкс ще изработва фалшиви документи в името на достоверното опровержение.

— Много бих желал да се срещна с този човек — отвърнах. — Можеш ли да ни организираш среща вдругиден.

— Ще се заема с това — кимна Сорел. — Господин Франкс ще ти е много полезен и при изработването на стратегии за реинвестиране или свободно харчене на задграничните ти авоари, без да вдигаш червен семафор, както вие го казвате, пред вашите служби.

— Например? — попитах неангажирано.

— Много начини има, най-разпространеният от които е да ти се издаде карта „Виза“ или „Американ Експрес“, вързана директно към една от сметките ти в банката. Щом купиш нещо, парите автоматично ще се удържат от сметката ти. — Усмихна се и добави: — А доколкото чувам от Камински, ти доста харчиш с кредитните си карти. Така че това ще ти бъде безценно оръжие.

— Картата на мое име ли ще е, или на името на жената, която ще доведа в банката?

— Ще бъде на твое име. Но бих ти препоръчал да ни позволиш да издадем една и на нейно. И няма да е лошо да й позволиш да харчи някаква символична сума всеки месец, ако добре следиш мисълта ми.

Кимнах с разбиране. Съвсем очевидно беше, че като накарам Патриша да харчи пари всеки месец, това ще е потвърждение на тезата, че сметката всъщност си е нейна. Но тук съзирах и друг проблем: ако картата е на мое име, на ФБР им стига да тръгнат подире ми, щом изляза на пазар, и да поискат разпечатката на кредитната карта от първия магазин, от който изляза. И край! Стори ми се странно, че Сорел ми предлага стратегия, която толкова бързо пробих. Но реших да премълча. Вместо това казах:

— Колкото и щедро да харча, мога да похарча само някаква твърде скромна сума. В края на краищата, Жан, трансакциите, за които говорим, ще възлизат на милиони. Не виждам как една дебитна карта, както им викаме в Щатите, ще свърши особена работа. Няма ли други начини за репатриране на по-големи суми?

— Има, разбира се. Друга често използвана стратегия е да ипотекираш дома си — срещу собствените си пари. С други думи, прехвърляш пари от една от швейцарските си сметки в сметката на някоя корпорация на приносител, създадена от господин Франкс. След което господин Франкс изготвя официалните документи по ипотеката, които ти подписваш в качеството си на кредитор по ипотеката, и в същото това качество получаваш парите си. От тази стратегия има две ползи. Първо, започваш да облагаш себе си с лихва, която ще трупаш в държавата, която си си избрал за седалище на своята офшорна корпорация. Напоследък господин Франкс предпочита да използва британските Вирджински острови, които нямат особени претенции към фирмената документация. И, разбира се, не облагат доходите с данъци. Втората полза е под формата на освобождаването ти от данъчни задължения в Съединените щати. У вас лихвата върху ипотечните кредити нали може да се приспада от данъка.

Прекарах всичко чуто през главата си и не можех да отрека, че беше доста умно измислено. Но тази стратегия ми се струваше дори по-рискована и от дебитната карта. Ако ипотекирам дома си, това ще се запише в кметството на Олд Бруквил. На ФБР им стига да отидат до града, да се сдобият с препис от документа и да установят, че ипотеката се финансира от офшорка. И ето ти червен семафор! Явно навлизахме в най-трудната част на играта. Не е голяма философия да вложиш пари в швейцарска банка, нито да се прикриеш от разследване. Зорът е да репатрираш парите си, без да оставиш хартиена следа, а това се оказваше доста трудно.

— Между другото — попита Жак, — как се казва жената, която смяташ да доведеш в банката?

— Патриша. Патриша Мелър.

Сорел пак пусна заговорническата усмивка:

— Прекрасно име, приятелю. Нима можеш да допуснеш, че жена с подобно име някога ще дръзне да наруши закона?

Час по-късно излязохме заедно със Сорел от асансьора на хотела и тръгнахме по коридора на четвъртия етаж към стаята на Дани. Както и във фоайето, мокетът мязаше на козина на проскубана маймуна, а цветовата гама представляваше същата тъжна комбинация от жълто с цвят на кучешка пикня и нещо наподобяващо повръщано розово. Вратите обаче бяха чисто нови, от тъмнокафяв орех, и блестяха ослепително. Интересна смесица, помислих си. Сигурно на това му викат „очарованието на Стария свят“.

Когато стигнахме до излъсканата врата на Дани, казах на Сорел:

— Виж какво, Жан, Дани е свиреп купонджия, така че не се изненадвай, ако е малко мотан. Когато го оставих, пиеше скоч, а и не съм сигурен, че му е минало от хапчетата за сън, които взе в самолета. Но както и да ти се види, искам да знаеш, че когато е трезвен, умът му сече като бръснач. Девизът му е: „Щом излизаш с момчетата, трябва да се събуждаш като мъж.“ Нали разбираш?

Сорел се усмихна широко и отвърна:

— Как да не разбирам. Не мога да не уважавам човек, който изповядва подобна философия. Това е начинът на мислене на повечето европейци. Аз съм последният човек, който ще осъди някого заради желанието му да се отдаде на плътските удоволствия.

Пъхнах ключа и отворих вратата. И заварих Дани легнал по гръб на пода на хотелската стая чисто гол, ако, разбира се, не се брояха за облекло налазилите по него голи швейцарски курви. Защото в такъв случай беше облечен с четири от тях. Едната седеше на лицето му, с гръб към вратата, та носът му бе наврян в малкия й стегнат задник. Втората беше възседнала слабините му и подскачаше нагоре-надолу. Беше захапала в свирепа целувка онази, дето седеше на лицето на Дани. Третата курва държеше глезените му разтворени, а четвъртата притискаше ръцете му към пода — също разтворени. Очевидният факт, че в стаята влязоха нови хора, не трогна никого. Всички продължиха да действат — бизнесът си е бизнес.

Обърнах се към Жан и го разгледах за миг. Главата му бе наклонена на една страна, дясната му длан почесваше брадичката му замислено, сякаш се опитваше да проумее каква е ролята на всяко едно от момичетата в тази гнусна сцена. После изведнъж присви очи и бавно закима.

— Дани! — креснах високо. — Какво правиш, бе, шибан перверзник?

Дани успя да издърпа дясната си ръка от едната курва и избута оная, дето му седеше на лицето. Повдигна глава и се напъна да се усмихне, но лицето му си остана почти замръзнало. Очевидно беше набарал отнякъде и кока.

— Квостаа, отборногодаам — опита се да изрече през почти скованата си челюст.

— Какво каза? Не разбирам и дума от това, което дрънкаш.

Дани пое дълбоко въздух, сякаш се опитваше да събере сетните си силици и отвърна отсечено:

— И-гра-я от-бор-но!

— За какво говориш, по дяволите? — избълвах аз.

Сорел се намеси:

— Предполагам, че човекът се е вживял в ролята на играч на ръгби или нещо такова — поклати мъдро глава Жан Жак и добави: — Ръгбито е много популярен спорт във Франция. Изглежда приятелят ти е на онзи етап от играта, когато играчите се скупчват върху топката, но по доста необичаен начин, който лично на мен все пак ми допада. Качи се горе и се обади на жена си, Джордан. Аз ще се погрижа за приятеля ти. Да видим дали е истински джентълмен и дали е готов да сподели богатството си.

Кимнах и започнах да претърсвам стаята на Дани. Намерих двайсетина куалуда и три грама кока, които изхвърлих в тоалетната, и ги оставих да се оправят със Сорел.

Няколко минути по-късно бях в леглото си и размишлявах върху безумието на живота, който водя, когато изведнъж изпитах неудържим порив да се обадя на Графинята. Погледнах часовника си — беше 9:30 вечерта, сиреч 4:30 сутринта в Ню Йорк. Можех ли да й звъня по това време? Графинята държеше на съня си. Мозъкът ми така и не успя да отговори, когато започнах да набирам номера. След няколко позвънявания чух гласа на жена си:

— Ало?

Предпазливо и извинително:

— Здравей, сладур. Аз съм. Съжалявам, че ти звъня толкова късно, но наистина адски ми липсваш и исках само да ти кажа, че ужасно те обичам.

Сладка като бонбонче:

— О, и аз те обичам, съкровище, но не е чак толкова късно. Следобед е! Разликата се вади, не се добавя.

— Така ли беше? — отвърнах. — Хм… все едно, наистина ужасно ми липсваш. Представа си нямаш.

— Боже, това е толкова мило — каза сладката Графиня. — Чани и аз толкова искаме да си си у дома с нас. Кога се връщаш, любов моя?

— При първа възможност. Утре летя за Лондон, за да се видя с леля Патриша.

— Така ли? — каза тя с известна изненада. — Защо ти е да се виждаш с леля Патриша?

Изведнъж ми просветна, че не бива да разговарям за това по телефона, както и фактът, че се каня да въвлека любимата леля на жена ми в престъпление с пране на пари. Тъй че избутах някак си тая неприятна мисъл настрани и казах:

— Не, не, нямам предвид това. Имам друга работа в Лондон, но ще се отбия и до леля Патриша и ще я изведа на вечеря.

— О — отвърна Графинята щастливо. — Нали ще я поздравиш и от мен, съкровище?

— Разбира се, миличка. — Направих кратка пауза и казах — Сладур?

— Кажи, съкровище?

С натежало сърце:

— Съжалявам за всичко.

— За какво, бебчо? За какво съжаляваш?

— За всичко, Над. Знаеш за какво говоря. Както и да е, изхвърлих всичките си куалуди в тоалетната и не съм взимал нито един откакто кацнах тук.

— Наистина ли? Как е гърбът ти?

— Не е особено добре, миличко. Зверски ме боли. Но не знам какво да правя. Не знам има ли изобщо нещо, което да облекчи болката. Последната операция само влоши нещата. Сега ме боли непрекъснато — и денем, и нощем. Не знам, може би всички тия хапчета само влошават нещата. Вече не знам какво да правя. Но щом се върна в Щатите, ще отида при онзи лекар във Флорида.

— Ще се оправиш, миличък, ще видиш. Нали знаеш колко много те обичам?

— Знам — излъгах. — И аз те обичам два пъти повече. Само гледай какъв страхотен съпруг ще бъда, като се прибера вкъщи.

— Ти и сега си си страхотен. Лягай да поспиш, съкровище, и се прибирай вкъщи колкото се може по-скоро, окей?

— Да, Над. Страшно те обичам.

Затворих телефона, легнах на леглото и започвах да натискам с палец цялата задна част на бедрото си, та да установя откъде точно извираше болката. Така и не разбрах. Не идваше отникъде, а я усещах навсякъде. Имах чувството и че се мести. Поех дълбоко въздух и се опитах да се отпусна, да я отпратя някак си.

И без да се усетя, пак подхванах наум оная молитва — да падне гръм от ясно небе и да порази гадния помияр на жена ми. Но въпреки не отминаващата болка в крака, джетлагът си каза думата и аз заспах.

Глава 15.Изповед

Хийтроу! Лондон! Един от най-любимите ми градове, като се изключеха времето, храната и обслужването: първото от трите бе най-гадното в Европа, второто — най-гадната в Европа, а третото — също най-гадното в Европа. Но при всичките им кусури, британците си заслужават да ги обичаш, или най-малкото — да ги уважаваш. Колко, в края на краищата, са държавите с размера на щата Охайо и с природни ресурси, състоящи се от няколко милиарда килограма мръсни въглища, които са държали цялата планета в подчинение в течение на два века?

А на всичко отгоре не ви ли шашва страхотната способност на неколцина британки и британци да пробутват най-продължителната шашма в цялата история на човечеството? Имам предвид кралското семейство. Върхът на шашмите, при това изпълнявана идеално от британското кралско семейство. Не мога да им се начудя как трийсет милиона работническа класа могат да боготворят всеки божи ден една шепа ама най-обикновени хора и да се впечатляват до възбог от всяко тяхно действие. А онова, което още повече ми обира точките, е как може тия трийсет милиона да са толкова тъпи, че да се наричат по цял свят „верни поданици“ и да се хвалят как не можели дори да си представят, че на кралица Елизабет й се налага да си бърше гъза, след като се изсере!

Всичко това всъщност беше без значение. Факт беше, че леля Патриша бе плод на самата сърцевина на Британските острови, поради което в моите очи представляваше най-ценният природен ресурс на Великобритания.

И ми оставаше съвсем малко, докато я видя — само да минех през британските митничари.

Докато колесарите на шестместния лиър-55 докосваха пистата на Хийтроу, казах на Дани с глас, достатъчно силен, че да надвика двата реактивни двигателя „Прат енд Уитни“:

— Суеверен съм, Дани, така че в края на полета ще ти повторя думите, които ти казах в началото му: „Ти си една шибана откачалка!“

— От твоите уста мога да го приема единствено като комплимент — сви рамене Дани. — Още ли ми се сърдиш, дето скатах ония куалуди, без да ти кажа?

— Не — поклатих глава. — Свикнал съм ти на лайнарските номера. Освен дето покрай тях имам възможността да се убеждавам постоянно колко нормален съм всъщност. За което съм ти искрено благодарен.

— Тъй де — рече Дани и извърна длани нагоре. — Приятел в нужда се познава.

Отвърнах му с нищо незначеща усмивка:

— Майтапът настрана, значи ли това, че нямаш и един куалуд по себе си? Тоя път ми се ще да мина митницата безпрепятствено.

— Чист съм. Та нали ти лично изхвърли всичко в тоалетната.

— И вдигна ръка за „честна дума“ като някой скаут. — Но искрено се надявам, че знаеш какво ще правиш с тая връстница на Нанси Рейгън.

— Знам — рекох, макар вътрешно да не бях напълно убеден. А и, да си призная, стана ми тъпо, че Дани все пак не е скрил някой и друг куалуд. Щото левият ми крак направо ме убиваше и макар да се бях зарекъл да стоя трезвен, самата мисъл, че мога да притъпя болката само с едно куалудче — само едно! — ми се струваше направо пленителна. От последния ми куалуд бяха минали най-малко два дни и ме блазнеше мисълта за въздействието, което можех да изпитам на свежа глава.

Поех дълбоко въздух и успях да изтикам настрани мисълта за куалудите.

— Само не забравяй какво ми обеща — скръцнах със зъби. — Никакви курви, докато сме в Англия. Пред лелята на жена ми ще се държиш примерно като момченце. Щото тя е гявол и такива като теб са й по-ясни и от бял ден.

— Ама за какво ми е изобщо да я срещам? Не можеш ли и сам да се оправиш? Имам ти пълно доверие. Просто й кажи, че, ако — не дай Боже — нещо стане с теб, ще получава нарежданията си от мен. Пък и ми се ще да поскитам из Лондон. Що да не сляза до Савил Роу да си поръчам няколко костюма например? Или да намина покрай Кингс Крос да поразгледам забележителностите? — и ми намигна.

В Кингс Крос е прословутият лондонски квартал на червените фенери, където за двайсет лири можеш да получиш минет от беззъба курва с единия крак в гроба и с вилнеещ пристъп на херпес.

— Да, бе, Дани, адски смешно! Но не забравяй, че тук го няма Сорел да ти върви по гъза. Всъщност аз що не взема да наема някой бодигард да те развежда? — Идеята си беше направо феноменална, а и хич не ми беше до майтап.

Но Дани махна с ръка, сякаш дъската ми се е разхлопала:

— Айде, стига си се правил на квачка! Ще се държа най-прилично, обещавам ти. Ти за твоя приятел Дани хич не се тревожи! Той е като котките — има девет живота!

Поклатих глава и забелих очи. Но какво друго ми оставаше? Дърт мъж беше, в края на краищата, нали? И да, и не. Но нямаше смисъл да спорим. В момента следваше да си мисля единствено за леля Патриша. Само след два часа щях да съм при нея. Тя винаги ми действаше успокоително. А в случая и най-малката утеха щеше да трае дълго.

— Та така, мили мой — каза хваналата ме подръка леля Патриша, докато се разхождахме по една тясна залесена алея в лондонския Хайд Парк, — кога започваме тази наша прекрасна авантюра?

Усмихнах й се мило, поех дълбоко дъх и се насладих на хладния британски въздух, който в момента бе по-гъст от грахова крем супа. Почти не намирах разлика между Хайд Парк и нюйоркския Сентрал Парк — и двата са резенчета от рая, заобиколени от забързан град. Тук направо си се чувствах у дома. При всичката мъгла, към десет часа слънцето се бе вдигнало достатъчно нависоко, че да очертае релефно околния пейзаж, превръщайки две хиляди декара тучни поля, могъщи дървета, подстригани храсти и безупречни алеи за езда в красота, достойна да бъде изобразена на пощенска картичка. Паркът бе обзаведен и с необходимия брой току-що асфалтирани виещи се пешеходни алеи, по които нямаше и прашинка боклук. Точно по една от тези алеи се движехме в момента с леля Патриша.

А тя направо си беше красива. Но не като онези шейсет и пет годишни хубавици в списания от рода на „Хаус енд Кънтри“ — самозвани барометри за това, как да остареем елегантно. Патриша бе далеч по-красива от тях. Нейното бе вътрешна красота, някаква райска топлина, която се излъчваше от всяка пора на тялото й и отекваше във всяка дума, излизаща от устните й. Нещо, което може да се сравни единствено с красотата на неподвижната вода, на хладния планински въздух, на всеопрощаващото сърце. Иначе, във физическо отношение, си бе най-обикновена женица — малко по-ниска и по-слаба от мен. Носеше червеникавокестенявата си коса до раменете, имаше светлосини очи и нежни бели бузи, макар и леко набръчкани, както можеше да се очаква за жена, прекарала почти цялото си моминство скрита от нацистките бомбардировки в убежището под малкия си апартамент. Между двата й предни горни зъба имаше малък процеп, който се виждаше, щом се усмихне, а това ставаше много често, особено когато бяхме заедно. Днес бе облечена в дълга карирана пола, кремава блузка с позлатени копчета отпред и кариран жакет от същия десен като полата. Нищо нямаше вид на кой знае колко скъпо, но като ансамбъл й придаваше някакво особено достойнство.

— Ще ми се да прескоча утре до Швейцария, ако може — казах. — Но ако не ти е удобно, ще те изчакам толкова, колкото е необходимо. Имам и други неща за вършене в Лондон. Но на Хийтроу ни очаква частен самолет, който ще ни закара до Швейцария за по-малко от час. Като свършим работата, можем да разгледаме града и да попазаруваме. Но не забравяй, Патриша — спрях и я изгледах право в очите. — Искам да ми обещаеш да харчиш най-малко по десет хиляди лири месечно от сметката, окей?

Патриша наби спирачки, пусна ме и положи дясната си длан върху сърцето:

— Дете мое, та аз дори не знам откъде да започна, че да похарча толкова много пари! Ами че аз си имам всичко. Честно ти казвам, мили мой.

Хванах я за ръка и пак тръгнахме.

— Може и да имаш всичко, което ти е нужно, Патриша, но бас държа, че нямаш всичко, което ти се иска. Като начало, купи си кола. Стига си ходила навсякъде с тия двуетажни автобуси. А след колата можеш да си купиш и по-голям апартамент, достатъчно голям, че Колъм и Анушка да могат да преспиват при теб. Представи си колко хубаво ще е да имаш допълнителни спални за двете си внучета!

Направих кратка пауза, после добавих:

— Ще наредя на швейцарската банка да ти издаде до няколко седмици карта на „Американ Експрес“. С нея ще можеш да плащаш за всичко, колкото често си искаш, за колкото пари си искаш и никога няма да получиш сметка.

— Ама нали все някой трябва да плати проклетата сметка? — попита объркано тя.

— Ще я плаща банката. И, както вече ти казах, картата ще е без ограничение. Всяка похарчена от теб лира ще докарва единствено усмивка на лицето ми.

Патриша се усмихна и продължихме без да приказваме. Но мълчанието не бе от лоши чувства, а по-скоро от онзи вид мълчание, което двамина споделят, когато се чувстват толкова добре заедно, че не им се налага да забързват изкуствено логическия ход на своя разговор. Лично на мен присъствието на тази жена ми действаше успокоително.

И левият ми крак беше по-добре, макар това да не бе свързано пряко с Патриша. Всякаква дейност облекчаваше болката — било то ходене, тенис, вдигане на тежести, та дори и замахването със стик за голф — колкото и необяснимо да е, имайки предвид усукващото му въздействие върху гръбнака. Но в мига, в който престанех, парещата болка се завръщаше. А пламнеше ли кракът ми, гасене нямаше.

— Поседни до мен, мили мой — рече в този миг леля Патриша и ме поведе към една пейчица току до пешеходната алея. Преди да седнем, леля Патриша пусна ръката ми. — Обичам те като свой син, Джордан, и правя всичко това само за да ти помогна, в никакъв случай — заради парите. Като поостарееш, ще разбереш, че парите понякога вредят повече, отколкото си заслужава. — И сви рамене. — Но не ме разбирай погрешно, скъпи. Не съм някоя изкукуригала бабка, живееща в свят, в който парите нямат значение. Много добре знам колко важни са те. Раснах сред развалините на Втората световна война, та напълно ми е ясно какво е да не знаеш какво и кога ще е следващото ти ядене. По онова време човек на нищо не можеше да разчита. Нацистите бяха съсипали половината Лондон и бъдещето ни изглеждаше несигурно. Но имахме надежда, имахме и чувството за дълг да възстановим страната си. Точно тогава се запознах с Теди. Служеше в Кралските военновъздушни сили, и то като летец-изпитател. Страхотно наперен. И един от първите летели на реактивните хариери — ония, дето им викаха „летящите кревати“. — Усмихна се тъжно.

Протегнах се по горния ръб на облегалката и нежно поставих ръка върху рамото й.

А тя продължи със значително по-бодър тон:

— Та това, което исках да ти кажа за Теди, скъпи, беше, че той се ръководеше — изцяло се ръководеше — от чувството си за дълг. И то накрая му надви. Колкото по-нагоре се изкачваше, толкова повече се притесняваше от социалното си положение. Разбираш ли ме, скъпи?

Кимнах бавно. Аналогията не бе съвършена, но предполагам, че имаше предвид опасността да преследваш една предварително създадена представа за това, какво значи да си успял. Те с Теди бяха вече разведени.

Патриша храбро продължи:

— Понякога се питам дали парите не ти надвиват, скъпи. Знам, че чрез парите упражняваш контрол върху хората и в това няма нищо лошо. Така е в живота; и това, че се стремиш да извлечеш изгода от тези неща, не означава, че си лош. Но се боя, че позволяваш на парите теб да те контролират — а това никак не е хубаво. Парите са мистрията, момчето ми, а не зидаря; могат да те запознаят с някого, но не и да те сприятелят истински; и да ти осигурят охолен, но не и спокоен живот. Ти, естествено, разбираш, че ни най-малко не те съдя. Опазил ме Бог. Никой от нас не е идеален и всеки си има свои демони, които го управляват. И аз си имам своите — Бог ми е свидетел. Та по въпроса за оная лудория, дето си я намислил — искам да знаеш, че съм с теб докрай! И то е най-голямо удоволствие. Чувствам се като героиня от роман на Иън Флеминг. Цялата тая работа с офшорни банкови сметки е доста пикантна, ако ме питаш. А на моите години именно пикантност е нужна, че да ме подмладява, не смяташ ли?

— Може и да си права, Патриша — позасмях се. — Но що се отнася до пикантността, пак ти повтарям: никога не е изключено да се появят проблеми, при което пикантността да стане прекалено остричка, дори за привържениците й от рода на добрия стар Иън Флеминг. И това няма да е никакъв роман, ами направо Скотланд Ярд ще ти почука на вратата със заповед за обиск. — Погледнах я право в очите и й заявих с цялата възможна сериозност: — Но стигне ли се дотам, Патриша — кълна ти се, — ще пристигна точно за две секунди и ще обявя, че ти си си нямала и най-малката представа в какво съм те замесил. Ще кажа, че аз съм този, който те е пратил да си занесеш паспорта в банката, като съм ти обещал, че в това няма нищо лошо. — Докато изричах тези думи, бях убеден, че са верни. Та нима можеше по цял свят да се намери следовател, който да повярва, че тази невинна възрастна дама би могла да участва в международна афера за пране на пари. Изключено!

Патриша се усмихна:

— Знам, мили мой. Освен това никак няма да е зле да поглезя внучетата. Тогава току-виж изпитали някакво задължение да дойдат да ме видят, докато съм в затвора — след като полицаите ме задържат за офшорна банкова измама, нали така, скъпи? — При което Патриша се приведе и дрезгаво се разсмя.

И аз се разсмях покрай нея, но вътрешно направо умирах. Абе, с някои неща майтап не бива — не е на хубаво. Все едно да се изпикаеш в окото на бога на съдбата. Ако се позадържиш, току-виж и той ти се изпикал на теб. А урината му излиза под налягане, като от пожарникарски маркуч.

Леля Патриша обаче хабер си нямаше от тия работи. Че кога през живота си е нарушавала закон, докато не е познавала Вълка от Уолстрийт! Толкова отвратителен ли бях наистина, че да корумпирам една шейсет и пет годишна баба в името на достоверното опровержение?

Ами, както всичко друго, и този въпрос си имаше две страни. От една страна, ставаше дума за нещо отявлено престъпно — корумпираш старица; налагаш й начин на живот, шито нито познава, нито иска; залагаш на карта личната й свобода; залагаш на карта и репутацията й; да не говорим, че ако стане някой гаф, може да й докараш я удар, я някакво друго заболяване, причинявано от стреса.

От друга страна обаче — това, че никога не е искала или желала охолен живот, ни най-малко не означава, че няма да му се радва! Та за самата нея ще е по-добре, за Бога! С всичките тези неочаквани пари направо ще си изкара страхотни старини. А ако (не дай Боже) някой ден легне болна, ще има достъп до най-скъпата платена медицинска помощ. Нямах ни най-малкото съмнение, че всичките им британски дрънканици за егалитарната утопия на социализираното здравеопазване са си пълна чистопробна глупост. Няма начин да няма специално обслужване за притежателите на някой и друг излишен милион английски лири. Та какво по-справедливо от това? Да не говорим, че колкото и да не са алчни по американски, англичаните не са и шибани комунистчета, все пак. А социализираното здравеопазване — истински социализираното здравеопазване — си е чист комунистически заговор!

Имаше и други полезни елементи, та когато поставех всичко на везната, тя се накланяше силно в полза на завербуването на красивата леля Патриша в тайното лъвско леговище на офшорната банкова измама. Пък и нали самата Патриша каза, че вълнуващото й участие в сложен заговор за пране на пари ще я държи млада с години наред! Каква приятна мисъл само! Добре, де, каква вероятност имаше наистина да закъса? Почти нула, рекох си. Дори под нулата.

В този миг Патриша каза:

— Ти, мили мой, имаш чудната способност да участваш едновременно в два различни разговора. В момента водиш един разговор със заобикалящия те външен свят — представян в случая от любимата ти леля Патриша, — а другият разговор е вътрешен, със самия себе си, и само ти можеш да го чуеш.

Засмях се. Облегнах се и разперих ръце върху облегалката на пейката, та ако можеше някак си тя да попие част от тревогите ми.

— Много неща забелязваш, Патриша. Още от деня, в който се запознахме, когато насмалко не се удавих в тоалетната чиния, оттогава усещам, че ме разбираш по-добре от повечето хора. Възможно е да ме познаваш по-добре, дори отколкото аз познавам себе си, макар че се съмнявам. Искам само да ти кажа, че от дете се чувствам изгубен в собственото си съзнание, може би още от детската градина. Помня как седях в час и гледах другите деца и се чудех как може да не разбират за какво става дума. Учителката задаваше въпрос, а аз знаех отговора още преди да е свършила. — Спрях, погледнах Патриша право в очите и казах: — Не оставай с чувството, че ти се хваля, Патриша. Никак не желая да създавам у теб подобно впечатление. Просто искам да съм открит с теб, че наистина да ме разбереш. Та още от ранно детство бях далеч пред всичките си връстници — в умствено отношение, имам предвид. И колкото повече растях, толкова повече се отдалечавах пред тях. И още от дете в главата ми се върти един необикновен вътрешен монолог, който спира единствено докато спя. Убеден съм, че всеки човек го има, само че моят е особено силен. И особено неприятен. Постоянно си задавам въпроси. А лошото е, че човешкият мозък е устроен като един компютър: зададеш ли му въпрос, той е програмиран да търси отговора му, независимо от това дали има такъв, или не. Постоянно претеглям всяко нещо в ума си и се мъча да предугадя как всяко мое действие ще повлияе на следващите събития. Може би ще е по-точно, ако кажа — как чрез всяко мое действие да изманипулирам последващите събития. Все едно играя на шах със самия живот. А аз мразя тая шибана игра — шаха!

Опитах се да отгатна реакцията на Патриша по изражението й, но тя само се усмихна мило. Чаках я да каже нещо, но тя продължи да мълчи. Самото й мълчание сякаш ми казваше: продължавай да говориш!

— А когато станах на седем-осем години, започнаха да ме обземат ужасни пристъпи на паника. И до днес ми идват, само че сега вземам ксанакс да ги потискам. Но ми стига дори да се сетя за тях, че да получа нов пристъп. Ужасно страдание е това, Патриша. Докарва ме до пълна безпомощност. Все едно, че сърцето ти изхвръква от гръдния кош; или че всеки миг от живота ти сам по себе си е една вечност — точно обратното на онова да се чувстваш удобно в собствената си кожа. И ми се струва, че когато за пръв път ме видя, бях точно насред подобен пристъп, с тази разлика, че той бе причинен от два грама кокаин, така че всъщност не трябва да се брои. Помниш ли?

Патриша кимна и мило ми се усмихна. В изражението й нямаше и капка осъдителност. А аз продължих:

— Но и извън това, от малък не съм можел да спра мисълта си да не хвърчи във всички посоки. Тогава ми се появи ужасното безсъние, от което страдам и до днес. Само дето сега е още по-ужасно. Не мигвах по цяла нощ, вслушвах се в дишането на брат ми и го наблюдавах как спи като бебе. Раснахме в тесен апартамент, та се налагаше да имаме обща стая. Обичах го толкова, колкото не можеш да си представиш. Оттогава са ми останали куп най-приятни спомени. А днес двамата вече не си говорим. Поредната жертва на така наречения ми „успех“. Но това е друга история. Иначе изпитвах ужас от нощта, от самото й идване, понеже знаех, че няма да мога да заспя. Стоях буден по цяла нощ, загледан в цифровия будилник на нощното ми шкафче и умножавах минутите по часовете, най-вече за да запълвам времето, но и понеже самият ми мозък ме тласкаше към повтарящи се действия. На шестгодишна възраст вече можех да умножавам четирицифрени числа по-бързо, отколкото ти би го направила с калкулатор. Не ти разправям врели-некипели, Патриша. И сега го мога. Само че тогава приятелчетата ми още не се бяха научили да четат! Но и това не ме утешаваше. Когато дойдеше време за лягане, плачех като пеленаче, толкова се боях от пристъпите на паника. Баща ми идваше в стаята ми, лягаше до мен и се мъчеше да ме успокои. Майка ми също. Но и двамата ходеха на работа, та не можеха да прекарват по цели нощи над главата ми. Така че от един момент нататък оставах сам с мислите си. С течение на годините пристъпите намаляха значително, но така и не спряха съвсем. И днес, щом положа глава на възглавницата, усещам появата на неукротимо безсъние — едно истински ужасно безсъние. Цял живот се мъча да запълня някаква не запълваща се дупка, Патриша. И колкото повече се блъскам, толкова по-голяма става тя. Толкова време съм посветил…

Думите направо се изтърколваха от езика ми, докато плюех отровата, която, откакто се помня, разяждаше вътрешностите ми. Сигурно съм се борел да спася живота си, или най-малкото — разсъдъка си. Сега си давам сметка, че мястото е било съвсем подходящо за целта човек — особено пък човек като мен — да разкрие душата си. Та нали бях във Великобритания, а между мен и Вълка от Уолстрийт, между мен и „Стратън Оукмънт“, лежеше цял океан. Тук присъстваше единствено Джордан Белфърт — уплашено момченце, успяло да постигне много повече, отколкото му понасяше, и чийто успех бързо се превръщаше в онова, което ще го съсипе. Липсваше отговорът на един-единствен въпрос: ще успея ли да се самоубия пръв, според моите си виждания, или правителство ще ме гепи преди това?

Веднъж отпушил се пред Патриша, не намирах начин да се спра. Изглежда всяко човешко същество изпитва понякога неудържимата нужда да признае греховете си. Цели религии съществуват на тази основа. И цели кралства са били завладявани с обещанието, че на завоевателите ще им бъдат опростени всички грехове.

Изповедта ми продължи цели два часа без прекъсване. Отчаяно се мъчех да се отърва от горчивата жлъч, която съсипваше тялото и душата ми и ме караше да върша неща които знаех, че са лоши и които — съзнавах — рано или късно щяха да доведат до пълната ми разруха.

Разказах й цялото си житие — оттам, колко отчайващо беше да растеш в бедност. Разправих й за лудостта на баща ми и за презрението, което изпитвах към майка ми, че не успяваше да ме опази от злобния му характер. Признах й, че впоследствие бях оценил максималните усилия на майка ми, но че все пак продължавах да гледам тези спомени през детския си поглед, което не ми позволяваше да й простя докрай. Казах й и как сър Макс винаги бе до мен, когато имах нужда от присъствието му, и как мразех майка си още повече за това, че в такива точно моменти тя неизменно липсваше.

Но й обясних, че въпреки това продължавах силно да обичам майка си и дори да я уважавам, въпреки всичките й приказки да съм станел доктор, щото това бил единственият почтен начин за печелене на много пари. И как в израз на бунт срещу тези й намерения започнах още в шести клас да пуша марихуана.

Разправих й и как се успах преди явяването пред изпитната комисия, защото предната вечер се бях надрусал яко, поради което ме приеха да следвам за зъболекар, а не за лекар. И й описах първия си ден в Стоматологичния факултет, когато деканът се изтъпани пред новоприетите студенти и заяви, че Златният век на зъболекарството бил вече свършил, та ако сме записали стоматология само заради парите, по-добре било да се махнем начаса, така сме щели да си спестим сума ти време и ядове… при което аз станах моментално и повече не стъпих там.

Казах й как пътят ми оттам мина през бизнеса с месото и рибата и ме отведе в крайна сметка до Дениз. При споменаването на която очите ми се напълниха със сълзи и аз с безкрайна тъга заразправях:

— … и така, на колене и лакти, увивахме фишовете с монети, та да можем да платим за шампоана за фризьорския й салон. Дотам бяхме стигнали. И когато изгубих всичките си пари, мислех, че Дениз ще ме зареже. Тя бе млада и красива, а аз бях най-обикновен неудачник. Независимо от мнението ти за мен, Патриша, аз никога не съм се чувствал сигурно спрямо жените. Та когато първоначално започнах да печеля от месото, надявах се, че това поне ще е някаква компенсация за недостатъка ми. И когато се запознах с Дениз, реших, че ме е харесала заради колата ми. Щото тогава карах едно компактно червено порше, което за един двайсет и нещо годишен келеш си беше голяма работа, особено ако произхождаше от бедно семейство. Честна дума ти казвам, още като видях Дениз, и загубих и ума, и дума. Тя направо бе като някакво видение. Абсолютно разкошна красавица! Сърцето ми спря, кълна ти се, Патриша. Тоя ден бях с камиона си и бях тръгнал да продавам месо на собственика на фризьорския салон, в който Дениз работеше. Та бая гонитба падна из салона и поне сто пъти я молих да ми даде номера на телефона си, но тя все ми отказваше. Тогава запраших с пълна газ към къщи, метнах се на поршето и се изтъпаних точно пред салона, че да се спъне в мен като си тръгва! Кажи ми, моля ти се — ухилих се гузно на Патриша, — кой човек с поне капка достойнство би постъпил по този начин? Голямо говедо бях, вярвай ми! Но най-смешното в цялата работа е, че откакто създадох „Стратън“, всеки американски келеш смята, че има право по рождение да притежава ферари, щом навърши двайсет и една. — Поклатих глава и забелих очи.

А Патриша се засмя и отвърна:

— Силно се съмнявам, мили мой, да си бил първият мъж, завтекъл се за скъпата си кола при вида на някое красиво момиче. А и подозирам, че няма да си и последният. Между другото, ние сме съвсем наблизо до онази част на Хайд Парк, наречена „Ротън Роу“, където младежите разхождали конете си пред очите на младите дами с надеждата някой ден да се озоват в кюлотите им. — Патриша тихичко се изкикоти на собственото си изказване и добави: — Тая игра е измислена далеч преди теб, скъпи.

Усмихнах се скромно.

— Добре, така да е. Но от това не се чувствам по-малко глупав. Останалата част от живота ми… ти е добре известна. Най-гадното обаче беше, когато зарязах Дениз заради Надин и вестниците го разтръбиха до възбог. Сигурно е било адски кошмарно за Дениз! Ами че тя беше само на двайсет и пет, когато я зарязах за тая млада топ манекенка. А вестникарите я описваха като някаква стара хайлайфна дама, която си е загубила сексапила — с една дума, че я заменях за друга, по-млада мацка, у която все още е останал някакъв живец! Такива работи стават непрекъснато на Уолстрийт, Патриша.

Само исках да ти обясня, че и Дениз беше млада и красива! Не виждаш ли къде е иронията? Богатите мъже поначало изчакват, преди да подменят първите си съпруги. Ти си умна жена и разбираш за какво ти говоря. Такива са порядките на Уолстрийт и, както ти самата каза, тая игра са я измислили далеч преди аз да се появя. Но в моя живот всичко протича забързано. Пропуснах двайсетте и трийсетте си години и направо подкарах четирийсетте. А точно през двайсетте и трийсетте стават събития, които оформят мъжкия характер. Определени битки, Патриша, през които всеки трябва да премине, ако иска да разбере дали е мъж, или не. А аз ги прескочих. И сега съм юноша в мъжко тяло. Родил съм се с определени дарби — от Бога, — но ми липсва емоционалната зрялост да ги използвам правилно. С други думи, открай време съм нещастие, което всеки момент може да се случи. Бог ми е дал половината уравнение — способността да ръководя и да виждам нещата по-ясно от повечето хора. Но не ме е благословил с въздържанието и търпението, необходими за правилното приложение на тази ми способност. Та говорех за Дениз: където и да стъпеше, хората я сочеха с пръст: „А, това е онази, дето Джордан Белфърт я заряза заради момичето от рекламата на «Милър Лайт»“. Истина ти казвам, Патриша: заслужавах с камшици да ме бият за това, което сторих на Дениз. И няма значение, че съм го направил, щото съм бил на Уолстрийт или на Мейн Стрийт. Няма нито едно шибано оправдание за постъпката ми. Изоставих едно добро и красиво момиче, което бе неотлъчно с мен и през най-трудните години, което заложи бъдещето си на мен. А в мига, в който й дойде печелившият билет, аз взех, че й го скъсах. Да знаеш, че за тая работа ще горя в пъкъла, Патриша. Напълно заслужено, при това. — Поех дълбоко въздух: — Нямаш представа колко зор видях да оправдая постъпката си, да припиша поне част от вината на Дениз. Но така и не успях. Някои неща са си изначално лоши, та както и да ги гледаш, ако щеш и от хиляда различни ъгъла, все стигаш до един и същи извод, а именно, в конкретния случай, че съм се проявил като пълен гаден негодник, изоставил първата си жена заради друг чифт още по-дълги бедра и малко по-хубаво лице. Виж какво, Патриша, знам, че може и да ти е трудно да си обективна в цялата тая работа, но подозирам, че жена с твоя характер може да гледа на нещата така, както трябва да се гледат. Голата истина е, че на Надин никога няма да вярвам така, както вярвах на Дениз. И никой не може да ме убеди в противното. Може би след четирийсет години, когато сме стари и побелели, ще мога да си помисля дали да й имам доверие. Но надали и тогава ще стане.

— Абсолютно съм съгласна с теб, скъпи — каза Патриша. — Голямо душевно усилие се иска, за да можеш да имаш доверие на жена, явила ти се при подобни обстоятелства. Но това не бива да те измъчва. Цял живот можеш да гледаш Надин през присвити очи и да се чудиш „Ами ако…?“ Накрая всичко това може да се превърне в едно самоизпълняващо се пророчество. В крайна сметка излиза, че при нас най-вече се връща онази енергия, която самите ние разпращаме из вселената. Това е всеобщо правило, скъпи. От друга страна обаче, знаеш какво казват за доверието: за да имаш доверие някому, трябва преди всичко да вярваш в себе си. Ти имаш ли си доверие, скъпи?

Леле, ебаси и въпроса! Прекарах го през мозъчния си компютър и отговорът, който той изплю, никак не ми хареса. Станах от пейката и рекох:

— Налага ми се да се изправя, Патриша. Заседя ли се тъй дълго, левият ми крак направо ме измъчва до смърт. Що не се поразходим известно време? Да вървим към хотела. Искам да видя Спийкърс Корнър. Току-виж заварим някой изправил се на сандъчето си да плюе по Джон Мейджър. Нали той ви е министър-председателят?

— Да, скъпи — отвърна Патриша. Стана и тя от пейката и ме хвана подръка. Тръгнахме по алеята по посока на хотела. И тя най-кротко рече: — А след като изслушаме човека, ще ми отговориш на последния въпрос, нали, скъпи?

Напориста жена, ви казвам! Но как да не я обича човек! Нали ми беше изповедничката!

— Добре, Патриша, съгласен съм. А отговорът на въпроса ти е следният: Не! Аз съм един шибан лъжец, мамя жена си и сменям проститутките така, както другите хора си сменят чорапите — особено когато съм надрусан, а то е през половината време. Но дори и когато не се друсам, пак й изневерявам. Разбра ли? Сега, като знаеш, по-доволна ли си?

Патриша се изсмя на избухването ми, после ми каза нещо, от което направо ми се зави свят:

— Ама, скъпи, това за проститутките всички го знаем, включително и тъща ти, сестра ми. То си се носи като някаква легенда. Що се отнася до Надин, тя изглежда се е примирила, че покрай хубавото винаги има и лошо. По-скоро питах дали си имал връзка с друга жена, към която си изпитвал някакви чувства.

— Нито веднъж! — отвърнах най-искрено. После обаче с малко по-малко убеденост се разрових из паметта си да проверя дали съм й казал истината. Всъщност никога не бях изневерил истински на Надин, нали?… Така де, поне в общоприетия смисъл на думата. Ама че хубава мисъл ми внуши Патриша! Нали ви казах, че е страхотна дама!

И все пак предпочитах да не засягаме тая тема кой знае колко, затова пак подхванах приказката за гърба ми… как хроничната болка ме подлудява… какви операции са ми правили, без абсолютно никаква полза… и как заради това започнах да вземам наркотици, като се почне от викодина и се стигне до морфина, и как от тях ми се повдигаше и ме потискаха… поради което започнах да вземам лекарства против повръщане и прозак против повръщането и депресията… но как от лекарствата против повръщане ме заболяваше глава, поради което вземах адвил, който ми ебаваше стомаха, та ми се налагаше да гълтам зантак, от който пък ми се увеличаваха чернодробните ензими. Разказах й и как прозакът хем скапа либидото ми, хем от него ми пресъхваше устата… та се наложи да гълтам салаген за стимулиране на слюнчените жлези и екстракт от кори йохимбе за импотентността… но накрая ги спрях и двете. В крайна сметка, рекох й, все се връщах на куалудите — единственото лекарство, от което, изглежда, болката ми минаваше.

Почти бяхме стигнали до Спийкърс Корнър, когато тъжно казах:

— Боя се, че вече имам истинска зависимост от наркотиците, Патриша, и че дори болките в гърба ми да изчезнат, пак няма да мога да спра да ги вземам. Започват вече да ми се случват продължителни причернявания пред очите, да не помня какво съм правил. И това бая ме плаши, Патриша. Все едно, както си седиш, част от живота ти се изпарява завинаги — пуф! — пред очите ти. Искам да кажа, че изхвърлих всичките куалуди в тоалетната, а сега умирам поне за един. Стигнах дотам, че си правех сметка да наредя на асистентката ми да изпрати шофьора ми дотук на конкорда, та да ми донесе няколко куалуда. За двайсет хапчета ще похарча двайсетина хиляди долара! Можеш ли да си представиш — двайсет хиляди долара! Но и досега не мога да си избия тая мисъл от главата. Та това е положението, Патриша. Наркоман съм си, макар досега да не съм го признал пред никого. Знам, че е истина, както знам и това, че никой от околните, включително и жена ми, не смее да ми постави въпроса ребром. И понеже препитанието им зависи от мен в по-малка или по-голяма степен, те просто ме подпомагат в порока ми. И ме заблуждават. Та това е историята ми. Никак не е приятна. Водя възможно най-дисфункционалния живот на тоя свят. Олицетворение съм на успешния провал. Имам навършени трийсет и една години и карам шейсетата. Колко още ми е писано да остана на тоя свят, един Господ знае. Но обичам жена си. А към дъщеричката си изпитвам чувства, каквито не съм подозирал, че мога да изпитам. И точно тя донякъде ме крепи — Чандлър. За мен тя е всичко. Бях се заклел, че с раждането й ще спра дрогата, ама само съм се самозалъгвал. Съмнявам се, че изобщо ще мога да спра, поне за някакъв по-дълъг срок. И се питам какво ли ще си помисли Чандлър, ако някой ден научи, че татко й е наркоман? Какво ще си помисли, ако татко й попадне в затвора? Какво ли ще си мисли, когато порасне и може да чете всички вестникарски писания за това какви подвизи е извършвал татко й с курвите? Ужас изпитвам от един подобен ден, истина ти казвам, Патриша. Но не се съмнявам, че той все някога ще дойде. И това е адски тъжно, Патриша. Безкрайно тъжно…

И с тези думи приключих. Излял си бях душата както никога досега. Е, и по-добре ли ми стана? Уви, не особено. Чувствах си се както и преди изповедта. И левият ми крак направо ме убиваше, въпреки раздвижването.

Зачаках мъдрия отговор на Патриша. Така и не го получих. Сигурно на изповедниците не им е това работата да ти дават мъдри отговори. Патриша само стисна ръката ми по-здраво и май ме придърпа леко по-близо до себе си, за да ми покаже, че въпреки всичко, тя все още ме обича и никога няма да престане да ме обича.

На Спийкърс Корнър нямаше нито един оратор. Обикновено идвали в събота, обясни Патриша. Но това си беше в реда на нещата. През онази конкретна сряда обаче в Хайд Парк бяха изречени достатъчно много думи, че да запълнят един цял живот. И за един кратък миг Вълка от Уолстрийт пак се превърна в Джордан Белфърт.

Но наистина само за много кратко. Пред нас, над оживените лондонски улици, се издигаше девететажният хотел „Дорчестър“.

А единствената мисъл, която занимаваше мозъка ми в момента, бе в колко часа излита конкордът от Америка и колко време ще му трябва да стигне до Англия.

Глава 16.Повторни проявления

Ако изкарвам един милион долара седмично, докато средностатистическият американец за същото време изкарва хиляда, значи похарчените от мен за нещо си двайсет хиляди долара са равни на двайсет долара, похарчени от средностатистическия американец за нещо си, нали така?

Беше само час по-късно и седях в президентския апартамент на хотел „Дорчестър“, когато ми хрумна горното страхотно оправдание. И то ми се стори толкова разумно, че грабнах телефона, събудих Джанет от дълбокия й нощен сън и най-спокойно и разпоредих:

— Изпращаш Джордж до дома на Алън Кемтоб да ми вземе двайсет куалуда и го качваш с тях на следващия конкорд, окей? — И чак тогава ми мина през ум, че там, в Бейсайд, са пет часа след Лондон, което ще рече, че в часовия пояс на Джанет сега е четири сутринта.

Съвестта обаче не ме гриза кой знае колко дълго; не й беше за пръв път в крайна сметка, нито пък ще да й е за последен, ако вярвах на предчувствието си. Пък и нали й плащах петорно повече, отколкото на колежките й, така че на практика съм си предплатил за правото да я будя, когато ми скимне? А и да не беше така, нима не си бях завоювал подобно право благодарение на бащинската обич и нежност, каквато й оказвах при липсата на жив неин баща? (Още едно страхотно оправдание!)

И комай бях прав, след като Джанет най-бодро, безпрекословно и щастливо прие поръчката ми с думите:

— Нямаш проблем. Мисля, че Джордж ще успее да хване конкорда още рано тази сутрин. Но няма нужда да го пращам до Алън. Аз имам тук у дома резерв за спешни случаи. — Направи кратка пауза, после попита: — Ти откъде се обаждаш, от стаята в хотела ли?

Преди още да й кажа „да“, си задавах въпроса каква преценка може да си състави човек за някой, който се обажда на асистентката си със заръка да използва свръхзвуков презокеански самолет, за да задоволи вилнеещото му пристрастяване към дрогата и очевидното му желание да се самоунищожи, а на нея изобщо да не й мигне окото. Мисълта беше доста разстройваща, та реших да не й отделям много време.

— Да — казах на Джанет, — в стаята съм си. Ти, глупачке, откъде очакваш да ти звънна? От ония, червените кабинки на Пикадили Съркъс ли?

— Еби се в гъза! — отвърна ми тя. — Попитах просто ей така. — После възприе тон на нескрита надежда и попита: — Тая стая по-добра ли е от швейцарската?

— О, да, много по-готина е, сладур. Е, не ми е баш по вкуса, но поне всичко в нея е ново и красиво. Добре си се справила.

Зачаках да чуя отговора й, но такъв не последва. Боже мили! Та тя очакваше да й дам пълно описание на стаята — малкото й удоволствие за положения в чужда полза труд. Ама че досада е и тя! Усмихнах се на телефона и рекох:

— Та, както ти казах, стаята е адски готина. Според мениджъра на хотела била декорирана в типичен британски стил, каквото и да значи тоя шибан израз! Но наистина си я бива, особено леглото. С голямо балдахинено покривало е, с купища син плат. Британците май си падат много по синьото. А и по възглавниците, предполагам, щото в стаята има най-малко хиляда. Целият апартамент всъщност е нафрашкан с британски щуротии. Има една огромна маса със сребърен свещник, сякаш го е избирал Либераче. Стаята на Дани е на отсрещната страна на апартамента, но той в момента вилнее по улиците на Лондон, като в оная песен, „Лондонските върколаци“, нали се сещаш. Та това е. Нищо друго за съобщаване, освен точното ми местоположение, което, сигурен съм, умираш от любопитство също да узнаеш. Така че ще ти го опиша преди даже да си ме попитала: стоя на балкона на стаята и докато разговаряме, гледам към Хайд Парк. Не че се вижда кой знае колко. Има мъгла. Това задоволява ли те?

— Ъ-ъ! — потвърди тя.

— Колко струва стаята, между другото? Не погледнах, докато се регистрирах.

— Девет хиляди лири на вечер, което ще рече около тринайсет хиляди долара. Ама, като те слушам, май си заслужава парите, права ли съм?

Размислих се за една секунда върху въпроса й. И до днес за мен е загадка защо винаги си заръчвах президентския апартамент, независимо от невероятната тарифа. Сигурно защото бях видял Ричард Гиър да го прави в „Хубава жена“, който ми беше един от любимите филми. Но имаше и някаква по-дълбока причина — онова чувство, което изпитвах, щом се приближах до рецепцията на някой суперлуксозен хотел и изричах вълшебните думи: „Казвам се Джордан Белфърт и имам резервация за президентския апартамент.“ Добре де, знам, че го правех, щото бях едно адски несигурно в себе си копеленце, ама какво от това!

— Благодаря, че ми напомнихте обменния курс, госпожице Банкерка на света — отвърнах саркастично. — Почти ми беше излязъл от ума. Както и да е, само за тринайсет хиляди на вечер, шибаната стая си е направо без пари. Макар че всъщност за тия пари трябваше да има и робиня, не мислиш ли?

— Ще се опитам да ти намеря една — рече Джанет. — Както и да е, за утре съм ти уредила късно освобождаване на стаята, така че да платим само за една нощувка. Виждаш ли как постоянно се грижа за парите ти? Между другото, как е лелята на Надин?

Мигновено минах на режим „параноя“ — какви са шансовете да подслушват телефонния ни разговор. ФБР би ли имало нахалството да подслушва телефона на Джанет? Изключено! Да се подслушва нечий телефон не е никак евтино, а и на този номер никога не обсъждахме кой знае какви важни неща, освен ако федералните не търсеха начин да ме опандизят в качеството ми на човек, неспазващ сексуалните норми, или на изперколясал наркоман. Ами англичаните? Възможно ли е МИ6 отсега да ме следят за престъпление, което дори не съм извършил още? И това е изключено! На тях не им ли стига ИРА? Какво им пука за някакъв си Вълк от Уолстрийт и за пъклените му намерения да корумпира една пенсионирана даскалица? Ни най-малко. И успокоен, че разговорът ни не се подслушва, й отвърнах:

— Бомба е. Току-що я оставих пред жилището й. Тук така им викат на апартаментите, Джанет.

— Ти да не се ебаваш с мен, Шерлок? — рече гаднярката.

— У-у, пардон, да го еба! Забравихме, че сте прословута световна пътешественичка! Както и да е, налага ми се да остана в Лондон още един ден. Имам си още малко работа. Така че потвърди още една нощувка и организирай лиърджетът да ме чака на Хийтроу в петък сутринта. Предупреди пилота, че ще направи обратния курс още същия ден. Патриша ще се прибере в петък следобед, окей?

С типичния за Джанет сарказъм:

— Както кажеш, шефе — защо винаги влагаше такова презрение в шефе? — но не виждам защо точно мен трябва да будалкаш за причината, поради която оставаш в Лондон още един ден.

Тя пък откъде знаеше? Толкова ли ми личеше, че искам да се надрусам с куалудите насаме, далеч от любопитните очи на швейцарските банкери? Не, просто Джанет си ме знаеше прекалено добре. В това отношение не падаше по-долу от Графинята. Но понеже Джанет не я лъжех толкова, колкото лъжех жена си, тя много по-точно можеше да предугади каква нова щуротия съм намислил.

И въпреки всичко изпитах нуждата да я излъжа:

— Няма да удостоя изказването ти с отговор. Но след като така или иначе повдигна въпроса, чакай да те използвам по предназначение. Тук, в Лондон, има един адски нашумял нощен клуб на име „Анабел“. Разправят, че в него не можело да се припари. Така че запази ми най-добрата им маса за утре вечер и им кажи да ме чакат с три бутилки „Кристал“40 в кофички за лед. Ако имаш някакъв проблем…

— Хайде сега да не се обиждаме — прекъсна ме Джанет. — Масата ви ще ви очаква, сър Белфърт. Но не забравяйте, че знам произхода ви и че Бейсайд не се слави особено с аристокрацията си. Други желания ще имате ли, или само това е за утре вечер?

— Леле, ама и ти си велика работа, Джанет! Знаеш ли, тъкмо се бях наканил да обърна нов лист по женска линия, но след като ти ме подсети — я вземи да поръчаш две „сини чипчета“ — една за мен, една за Дани. Или пък, за всеки случай, нека да са три, в случай че една се окаже смотана! В чужбина човек никога не знае какво ще му цъфне на вратата. Аз, всеки случай, изчезвам. Ще сляза за малко долу до фитнеса, после отивам на пазар по Бонд Стрийт. Нали трябва да зарадвам татенцето, като му дойде сметката идния месец! Сега бързо, преди да съм окачил слушалката, кажи ми какъв страхотен шеф съм и колко много ме обичаш и страдаш по мен!

С абсолютно равен и безжизнен тон:

— Ти си най-страхотният шеф в цял свят. Обичам те, липсваш ми и без теб не мога да живея.

— Така си и знаех — рекох закачливо. После пуснах слушалката, без да й кажа „довиждане“.

Глава 17.Майстор-фалшификаторът

Точно след трийсет и шест часа чартърният ни лиърджет се вдигна от Хийтроу с писък и рев на изтребител и се заизкачва в сутрешното петъчно небе. Леля Патриша седеше до мен с изписан по лицето й пълен ужас. Кокалчетата на ръцете й бяха побелели от стискане на страничните облегалки. През трийсетте секунди, през които я наблюдавах, премигна само веднъж. Изпитвах определено чувство за вина, че я подлагам на подобни изживявания, но имах ли друг избор? Просто повечето хора не намират за никак забавно да се напъхаш в петметров кух патрон и да те изстрелят във въздуха със скорост осемстотин километра в час.

Дани седеше срещу мен, с гръб към пилотската кабина. Така щеше да стигне до Швейцария, с гръб към посоката на движението — нещо, което аз лично не можех да си представя. Но на Дани явно не му пукаше, както и от повечето неща в живота. Въпреки всичкия шум и вибрации, той вече спеше в обичайната си поза, с широко отворена уста, отметната назад глава и с блестящи огромни предни зъби.

Няма да крия, че тази му способност да заспива мигновено направо ме влудяваше. Как спираше мислите да не вият из главата му? Адски нелогично ми се струваше! Хубаво де, както и да е. Беше си негова дарба, а за мен — проклятие.

С безкрайно отчаяние наклоних глава към овалното прозорче и треснах глава в него с глух удар. После прилепих нос в стъклото и загледах как Лондон се смалява под нас. По това време, в седем сутринта, мъглата все още се стелеше над града като влажно одеяло, та единственото, което видях, бе кулата с Биг Бен, щръкнала в мъглата като огромна ерекция, която само едно сутрешно чукане можеше да озапти. Но след последните трийсет и шест часа измъчените ми нерви не издържаха дори на самата мисъл за ерекция и чукане, та направо свят ми се зави.

И изведнъж усетих колко ми е домъчняло за жена ми. Надин! Разкошната Графиня! Къде е тя сега, когато най-много ми трябва? Колко щеше да ми е гот да положа морна глава върху топлата й мека гръд и да почерпя нови сили от нея! Но нямаше начин. Точно в този момент тя бе на цял океан разстояние от мен — вероятно хранеше мрачни предчувствия за последните ми прегрешения и набелязваше своето отмъщение.

Зяпах през прозорчето и се мъчех да проумея събитията от последните трийсет и шест часа. Обичта към жена ми си беше съвсем истинска. Тогава от какъв зор върших всички ония ужасни неща? Дрогата ли ме тласна да ги сторя? Или пък самите действия ме караха да поемам дрога, че да не страдам от толкова голямо чувство за вина? Извечен въпрос, като онзи за кокошката и яйцето. Въпроси, от които можеш да откачиш.

В този миг пилотът предприе остър ляв вираж и слънчевите лъчи избухнаха по ръба на дясното крило, нахлуха в салона и насмалко да ме изхвърлят от креслото ми. Отместих поглед от ослепителната светлина и хвърлих око на леля Патриша. Горкичката! Още си беше вкаменена като статуя, стиснала облегалките, в състояние на причинена от лиърджета кататония. Можех поне малко да се опитам да я поуспокоя, та викнах над рева на двигателите:

— Как ти се струва, лельо Патриша? Малко по-различно е от това да летиш с някоя авиолиния, нали? Тук завоите наистина ги усещаш, а?

Хвърлих поглед и към Дани — мръсното копеле още спеше! Невероятно!

Прехвърлих наум графика за започващия ден и целите, които си бях поставил. С Патриша не очаквах да има какъвто и да било проблем. Просто трябваше да я вкарам и изкарам от банката с максимална бързина. Да се усмихне на дежурните камери, да сложи два-три подписа, да им даде копие от паспорта си и толкоз. Щеше да се е прибрала в Лондон преди четири следобед. Само след седмица щеше да получи кредитната си карта и да започне да жъне плодовете на това, че е мое подставено лице. Напълно заслужено!

Щом свършехме с Патриша, щях да проведа кратка среща със Сорел, да уточним някой и друг нерешен въпрос и да начертаем някакъв предварителен график за тайното прехвърляне на „сухото“. Смятах да започна с пет милиона, най-много с шест, и постепенно да увеличавам. Имах си наум неколцина души в Щатите, които щяха да осъществят самото тайно пренасяне на парите, но с тия работи щях да се занимавам чак след като се приберях.

Ако е рекъл Господ, щях да приключа с всичко още днес и да хвана ранен полет от Швейцария за Щатите на другата сутрин. Прекрасна мисъл! Обичах жена си! А и щях да гушна най-после и Чандлър. Какво друго да ви кажа? Чандлър нямаше грешка! Нищо, че само спеше, акаше и пиеше затоплена изкуствена кърма. Отсега й личеше, че от нея ще излезе някой гений! Да не ви разправям пък каква красавица беше! С всеки изминат ден все повече заприличваше на Надин. Идеална работа, точно както я бях намислил.

Засега обаче трябваше да си мисля единствено за предстоящите задачи, най-вече за срещата ми с Роланд Франкс. Доста разсъждавах върху казаното от Сорел и стигнах до извода, че човек от рода на Роланд Франкс направо може да е Божи дар. Надали нещо можеше да ми се опре, докато имах в ъгъла си спец по създаването на документи в подкрепа на идеята за достоверно опровержение. Първата и най-явна изгода бе, че ще мога да използвам офшорните си сметки за сделките, разрешени от Правило S, тоест да не изчаквам двете години, изисквани от Правило 144. Стига Роланд да ми създадеше компании-черупки със свещения дъх на легитимни офшорки, щях да използвам Правило S, за да финансирам някои от собствените ми компании, най-важна сред които бе „Долар Тайм“. Точно това възнамерявах да обсъдя най-подробно, заедно с други работи.

Нима не беше странен фактът, че именно силно презираният от мен Камински ме бе завел до Жан Жак Сорел? Човек никога не знае от коя трънка ще изскочи заекът.

При тази мисъл затворих очи и се престорих, че спя. След много малко щях пак да съм в Швейцария.

Офисите на Роланд Франкс се помещаваха на първия етаж на една триетажна тухлена сграда на тиха павирана уличка. И по двата тротоара имаше фамилни магазинчета, отворени в очакване на клиенти, макар че точно по това време, посред следобеда, бизнесът нещо никак не им вървеше. Прецених, че най-добре ще е да се срещна с Роланд Франкс на четири очи, предвид факта, че щяхме да обсъждаме неща, за каквито не ми мърдаха две-три хиляди години зад решетките.

Нямах намерение обаче подобни мрачни съображения да хвърлят сянка върху първата ми среща с моя бъдещ майстор-фалшификатор. Точно така — моят майстор-фалшификатор. По някаква неясна причина двете думи не ми излизаха от главата: Майстор-фалшификатор! Майстор-фалшификатор! Перспективите пред мен бяха направо… необятни! Такива пъклени стратегии ми идваха наум! Толкова много закони можеха да се заобиколят зад непрогледния воал на достоверното опровержение!

И с леля Патриша всичко мина без грешка. По-добро предзнаменование от това — здраве му кажи! Тя вече пътуваше обратно за Лондон и се надявах да се чувства в лиърджета малко по-удобно, отколкото на идване, благодарение на петте ирландски уискита, дето ги дрънна по време на обяда. А пък за Дани… какво да ви разправям? За последно го видях в кабинета на Сорел, заслушан в беседа, посветена на палавия характер на швейцарското женско същество.

Както и да е, коридорът към офиса на майстор-фалшификатора бе мрачен и плесенясал — строга обстановка, която донякъде ме натъжи. Роланд, естествено, нямаше официално звание от рода на майстор-фалшификатор или нещо от този сорт. Даже бас държа, че надали друг преди мен се е сетил да използва това словосъчетание, за да опише швейцарско доверено лице.

А и самото понятие „доверено лице“ звучеше напълно безвредно, без каквито и да било отрицателни отсенки. От юридическа гледна точка „доверено лице“ е просто едно превзето название за лице, поело правното задължение да се грижи за делата на друго лице, сиреч лице, на което е оказано доверие. В Щатите с тия работи се занимават заможните баспове, които посредством доверени лица управляват наследства или тръстове, създадени за идиотчетата им отрочета. И повечето доверени лица действат в рамките на строги правила, установени от таткото-басп относно сумите, които могат да се харчат и кога да става това. При идеално стечение на обстоятелствата, идиотчетата се докопват до основната част от наследството едва след като пораснат достатъчно, за да могат да схванат факта, че наистина са си идиоти. А това значи, че все пак им остават достатъчно пари, за да изживеят оставащия им баспски живот в типичния за баспите стил.

Роланд Франкс обаче не беше от тоя тип доверени лица. Правилата щях да наложа аз, и то така, че аз да имам полза от тях. Той щеше да отговаря единствено за документната страна на нещата и за внасянето на всички формуляри, които чуждите правителства могат да ми поискат. Задачата му щеше да е да изготви официални на вид документи, обосноваващи необходимостта от прехвърлянето на пари, а така също и от капиталовложения във фирми, които аз щях тайно да контролирам. След което разпределя парите според инструкциите ми в посочените от мен страни.

Отворих вратата на кабинета му и най-сетне го съзрях — моя бъдещ майстор-фалшификатор. Нямаше приемна, направо се влизаше в стилно обзаведения кабинет с ламперия от махагон и дебел виненочервен мокет. Стоеше опрян на ръба на голямото си дъбово бюро, покрито с безброй книжа… и представляваше истинска швейцарска каца със сланина! На ръст беше не по-висок от мен, но имаше огромно шкембе и палава усмивка, която сякаш обявяваше: „По цял ден се чудя как да измамя разни правителства по цял свят.“

Непосредствено зад гърба му имаше орехова етажерка от пода до самия таван, някъде около четири метра. Пълна беше със стотици подвързани в кожа томове — еднакви по размер, дебелина и цвят — тъмнокафяв. Но всеки том имаше свое си заглавие, изписано отстрани със златни букви. Бях виждал подобни томове и в САЩ — официалната фирмена регистрация, която ти се връчва, когато създадеш нова корпорация. Всеки такъв том съдържа фирмения устав, непопълнени свидетелства за издадени акции, фирмения печат и прочее. Опряна на етажерката бе старовремска библиотечна стълба на колелца.

Роланд Франкс се втурна към мен и сграбчи ръката ми преди даже да съм успял да я повдигна. Започна да се ръкува енергично. Засмя се до уши и рече:

— А, Джордан, Джордан — с теб трябва незабавно да се сприятелим! Жан Жак толкова много ми разправя за теб. Какви прекрасни авантюри си имал в миналото си и какви били плановете ти за бъдещето. Толкова много неща имаме за обсъждане, а времето ни е съвсем ограничено, нали?

Кимнах щастливо, макар и леко съкрушен от топлотата и обема му, понеже моментално ми допадна. В него имаше нещо много честно, много откровено. Имаше вид на човек, комуто можеш да се довериш.

Роланд ме отведе до тапицирания в черна кожа диван, направи ми знак да седна, после седна на съответния фотьойл. Извади от сребърна табакера една цигара без филтър, почука я от едната страна, за да се слегне тютюнът, извади от джоба на панталона си сребърната запалка, която явно бе комплект с табакерата, щракна я и наклони леко глава да не го опърли петнайсетсантиметровият газов пламък. После дръпна яко от цигарата.

Гледах го, без да кажа нищо. След като минаха поне десет секунди, той изпусна въздух, но почти без никакъв дим. Невероятно! Къде го скри?

И тъкмо щях да го попитам, но той ме изпревари:

— Разкажи ми за пътуването си от Щатите дотук. За него направо вече се носят легенди. — Намигна ми, изви нагоре длани и сви рамене, в смисъл: „Какво да си говорим, аз съм обикновен човечец и за мен на този свят има само една жена — моята прекрасна съпруга!“ После забели очи. — Пък и много неща научих за брокерската ти фирма и за компаниите, които притежаваш. Страхотно постижение за млад човек като теб! Бих казал, че ти си си още момче, а пък…

Майстор-фалшификаторът заби на темата колко млад и чудесен съм бил, но нещо не можах да проследя мисълта му. По-интересно ми беше да наблюдавам огромните му, провиснали като на булдог бузи, които се люлееха, сякаш бяха платноходка върху бурен океан. Роланд имаше интелигентни кафяви очи, ниско чело и дебел нос. Кожата му беше изключително бяла, а главата му направо израстваше от гръдния кош, без всякакъв врат. Косата му бе тъмнокестенява, почти черна, сресана право назад върху овалния му череп. Първоначалното ми впечатление се потвърди: този човек излъчваше определена вътрешна топлота, жизнеността на човек, който се чувства удобно в собствената си кожа, която, между другото, щеше да стигне за тапицирането на цяла Швейцария.

— … та това е всичко, казано накратко, приятелю. Нали именно на формата се дължи разликата в нещата. Или, както се изразявате вие в Америка, номерът е да не забравяме точката над i-то и чертичката през t-то, не е ли така? — попита с усмивка майстор-фалшификаторът.

Долових само края на изказването му, но и той ми стигаше: всичко се свежда до хартиената следа. И с по-вдървен тон, отколкото обикновено ползвам, му отговорих:

— Напълно съм съгласен с теб, Роланд. Винаги съм се гордял с това, че съм внимателен и че гледам реалистично на света, в който действам. Хора като нас просто не могат да си позволят да грешат. Подобен лукс е разрешен единствено на жените и децата. — От мен направо се лееше мъдрост, но вътрешно се молех да не е гледал „Кръстникът“. Неловко ми беше донякъде да се правя на Дон Корлеоне, но веднъж почнал, спиране нямаше. Във филма има такъв страхотен диалог, че плагиатството ми идваше някак си естествено. Пък нали и моят живот не беше кой знае колко по-различен от този на Дон Корлеоне? Никога не обсъждах бизнес по телефона; доверявах се само на изключително тесен кръг от стари, доказани приятели; плащах данъка си на политици и полицаи; и на мен „Билтмор“ и „Монро Паркър“ ми снасяха месечни контрибуции…; и още куп други подробности. За разлика от мен обаче, Дон Корлеоне не беше обладан от безмилостна пристрастеност към дрогата, нито се оставяше толкова лесно, колкото аз, да бъде манипулиран от някоя страхотна блондинка. Е, това си бяха моите лични ахилесови пети, ама кой пък е идеален?

Явно не доловил плагиатството, той отвърна:

— За млад човек като теб прозрението ти е изключително точно. И аз съм абсолютно съгласен с думите ти. Сериозният мъж наистина не бива да допуска грешки. И точно на тази тема ще се съсредоточим с теб днес. Както виждаш, приятелю, мога да съм ти изключително полезен и да изпълнявам много роли за теб. Предполагам, че отсега си наясно с по-ежедневните дейности, които имам предвид, от рода на следенето на документацията и попълването ма фирмените формуляри. Така че с тях няма защо да си губим времето. Въпросът е: откъде да започнем? Какво точно си намислил, млади ми приятелю? Кажи ми, че да знам как да ти помогна.

Усмихнах се и рекох:

— Жан Жак ми каза, че мога да ти имам пълно доверие и че си най-големият майстор в своята област. Така че дай да не се занимаваме с общи приказки, а да приемем от самото начало, че двамата ще си сътрудничим в продължение на много години.

Спрях за миг да дам възможност на Роланд да отвърне със задължителното кимване и усмивка на покровителственото ми изказване. Никога не съм си падал по подобни изказвания… но понеже за пръв път се изправях лице в лице пред истински майстор-фалшификатор… просто реших, че сега моментът е напълно подходящ.

Както и очаквах, Роланд изви леко нагоре крайчетата на устните си и почтително кимна. После пак дръпна яко от цигарата и започна да пуска идеални кръгчета. Красота! Безупречни кръгчета от светлосив дим, около пет сантиметра в диаметър, които плаваха из въздуха без никакво усилие.

Усмихнах се и казах:

— Чудесни кръгчета правиш, Роланд. А можеш ли да ми обясниш защо швейцарците толкова обичат да пушат? Нищо лошо не искам да кажа — пуши си, щом ти харесва. Собственият ми баща с един от най-великите пушачи на всички времена, така че уважавам пушачите. Швейцарците обаче имат някакво по-специално, по-възвишено отношение към пушенето. На какво се дължи то?

Роланд сви рамене и отговори:

— Преди трийсет години и в Америка беше същото. Но вашето правителство се смята за длъжно да си завира гагата там, където не й е мястото, включително в правото на индивида да изпитва едно просто мъжко удоволствие. Започна се една пропагандна война против пушенето, която — слава Богу! — още не е прекосила Атлантика. Не е ли крайно неуместно едно правителство да решава кой какво може да вкарва в собственото си тяло? Ами че те утре ще започнат да ни казват и какво да ядем! — Засмя се и доволно потупа огромния си корем. — А дойде ли този ден, приятелю, пъхвам дулото на пистолета в устата си и опъвам спусъка!

Позасмях се и аз, поклатих глава и махнах с ръка, един вид: „Хайде де, не си пък чак толкова дебел!“ После рекох:

— Добре. Ти отговори на въпроса ми и в думите ти има много резон. Правителството на Съединените щати наистина се меси прекалено много във всички области на живота и именно по тази причина сега седя насреща ти. Но все още ме притесняват ред аспекти на правенето на бизнес в Швейцария, най-вече поради непознаването на вашия свят — светът на офшорното банкиране имам предвид — и това страшно ме изнервя. Заклет привърженик съм на мисълта, че знанието прави силата, Роланд, а в ситуацията, в която се намирам, при тези невероятно високи залози, недостатъчното знание направо те осъжда на провал. Така че първо трябва да науча куп неща. А всеки човек понякога се нуждае от наставник и ти си призван да изпълниш именно тази роля. Нямам и най-малката представа как да действам в рамките на националното ви законодателство. Кои неща се смятат за табу например? Къде минава границата на разумната преценка? Кое се смята за безразсъдство и кое — за благоразумие? За мен е много важно да знам всичко това, Роланд, за да не се навра между шамарите. Трябва да познавам банковото ви законодателство до последната буква. Ако е възможно, ще ми се да прочета минали присъди, да видя за какво са били осъждани хората преди мен, къде са сбъркали, та да не повтарям и аз същите грешки. Почитател съм на историята, Роланд, и твърдо вярвам, че ако не познаваш грешките на миналото, си осъден да ги повториш. — Точно това направих навремето — изучих старите съдебни протоколи, — когато създавах „Стратън“, и ползата се оказа незаменима.

— Още едно прекрасно прозрение, млади ми приятелю — похвали ме Роланд. — С най-голямо удоволствие ще ти събера необходимата информация. Но мисля, че още отсега мога да осветля някои от тези неща. Виж какво, почти всички проблеми, които американците си имат с швейцарската банкова система, всъщност не произтичат от тази страна на океана. Веднъж стигнали дотук, парите ти ще потънат в цяла дузина най-различни корпорации извън полезрението на вашето правителство и без да вдигат някакви червени семафори. Доколкото разбрах от Жан Жак, ти тази сутрин си се явил в банката заедно с госпожа Мелър, така ли е?

— Да — кимнах. — И тя в момента вече е на път за Англия. Имам обаче копие от паспорта й, ако ти е необходимо. — Потупах с ръка левия джоб на сакото си, за да му покажа, че е при мен.

— Чудесно — рече Роланд. — Прекрасно. И ако бъдеш така любезен да ми го предоставиш, ще го включа в преписката на всяка нова корпорация, която образуваме. Между другото, моля те да разбереш, че Жан Жак споделя сведения с мен единствено в рамките на правомощията, които лично ти си му дал. В противен случай нямаше и дума да спомене за присъствието на госпожа Мелър в банката. Освен това желая да знаеш, че моите отношения с Жан Жак са еднопосочни. Нищо няма да научи за съвместните ни дела с теб, освен онова, което изрично си ми разрешил. Казвам го в смисъл, че силно бих ти препоръчал да не слагаш всичките си яйца в една кошница. Не ме разбирай погрешно: „Юнион Банкер“ е стабилна институция и ти препоръчвам да държиш основната част от парите си в нея. Но има банки и в други държави — в Люксембург и Лихтенщайн например, — които също могат да са ни полезни. Разслояването на сделките ти в голям брой страни ще създаде една тъй объркана плетеница, че надали ще е по силите на което и да било правителство да я разплете самостоятелно. Всяка държава има свои собствени закони. Така че нещо, което е наказуемо в Швейцария, може да е абсолютно законно в Лихтенщайн. В зависимост от трансакциите, които възнамеряваш да извършиш, можем да създадем отделно юридическо лице за всяка отделна част от трансакцията, така че във всяка една държава да вършим единствено онова, което е законно там. Това обаче са най-общи щрихи и далеч не очертават реалните възможности пред нас.

Невероятно! — рекох си. На това му викат истински майстор-фалшификатор! След няколко мига мълчание казах:

— Вероятно ще можеш да ми проведеш кратък курс по същността на нещата. Нямаш си представа колко по-сигурен ще се чувствам след това. Това, че има явни предимства от действане чрез юридическо лице, ми е ясно, независимо дали става дума за Съединените щати, или за Швейцария. Мен обаче повече ме вълнуват не толкова явните предимства. — Усмихнах му се, облегнах се по-удобно на стола и кръстосах крака — стойка в смисъл: „Разполагаш с колкото време ти е необходимо; заникъде не бързам.“

— Сега, разбира се, приятелю мой, започваме да навлизаме в сърцевината на нещата. Всяка от корпорациите ни ще е корпорация на приносител, което ще рече, че никъде няма да е записано черно на бяло кой именно е собственикът й. На теория за законен собственик се смята лицето, което лично държи удостоверенията за дялово участие — въпросният приносител. И има два начина да гарантираш собствеността си върху подобна корпорация. Първият е да държиш лично удостоверенията за дялово участие — да си физическият им приносител. В този случай на теб се пада отговорността да ги съхраняваш на безопасно място — например в касета в някой банков трезор в САЩ или нещо от този род. Вторият начин е да си откриеш кодирана касета в швейцарски трезор и там да държиш удостоверенията. Ти ще си единственият човек с достъп до касетата. И за разлика от швейцарската банкова сметка, собствеността върху касетата наистина е кодирана — необвързана с ничие име. Решиш ли да се спреш на този вариант, препоръчвам ти да наемеш касетата за срок от петдесет години и да платиш целия наем от самото начало. При подобни обстоятелства нито едно правителство няма да може да получи достъп до касетата ти. За съществуването й ще знаеш единствено ти — и евентуално жена ти, ако смяташ, че е нужно. Мен лично ако ме питаш за съвет, ще ти препоръчам и на жена си да не казваш. Вместо това, разпореди на мен по кой начин да се свържа с нея, ако, не дай Боже, с теб се случи нещо лошо. Давам ти абсолютно честната си дума, че незабавно ще я уведомя. В никакъв случай не приемай думите ми като съмнение в доверието, което можеш да имаш на жена си, приятелю мой. Убеден съм, че тя е една чудесна млада жена, а доколкото съм дочул, била и невероятно красива. Просто няма да е за пръв път някоя недоволна съпруга да отведе някой амбициозен данъчен агент там, където не бива да го водят.

Замислих се за миг върху думите му и изведнъж с ужас се сетих за призраците на шестте милиона унищожени евреи, скитащи се по улиците на Цюрих и Женева с надеждата да открият швейцарските си банкери. Вярно, Роланд вдъхваше определено доверие като човек, който държи на думата си. Но какви бяха гаранциите в крайна сметка? Та нима аз, Вълка в овча кожа, не бях съвсем наясно, че външният вид лъже? Няма ли да е по-добре да споделя с баща ми? Или най-добре да му връча запечатан плик с изричното указание да го отвори само ако неочаквано умра — което, при склонността ми да летя надрусан и да се гмуркам докато ми е причерняло пред очите, никак не бе изключено.

Реших засега да не споделям тези си случайни мисли.

— Предпочитам втория вариант, по ред причини. И макар че досега не съм получил нито една призовка от Министерството на правосъдието, струва ми се наистина разумно да държа документацията си извън тяхната юрисдикция. Както вероятно си разбрал, проблемите ми са от гражданско, а не от криминално естество, както и следва да бъде. Аз съм легитимен бизнесмен, Роланд — държа да го знаеш. Първата ми и основна цел е всичко да е направено така, както трябва. Но колкото и да се старая, налице е фактът, че много от американските закони, засягащи ценните книжа, засега са безкрайно двусмислени и не посочват нито кое е абсолютно законно, нито кое е абсолютно незаконно. Честно ти казвам, Роланд: в много от случаите — в повечето случаи всъщност — дали съществува закононарушение, е най-вече въпрос на мнение. — Ебаси глупостите! Ама поне звучеше адски убедително. — Така че понякога нещо, което съм смятал за напълно законосъобразно, се извръща и ме захапва за задника. Може и несправедливо да е, но това не променя нещата. Така че според мен повечето ми проблеми произтичат пряко от недомислените закони за ценните книжа — закони, създадени с цел избирателното преследване на отделни лица, които правителството желае да тормози.

Роланд буйно се изсмя:

— О, приятелю, направо ще ме умориш! Каква прекрасна гледна точка имаш само! Никога не съм чувал някой да излага тъй убедително мирогледа си. Страхотно изпълнение — направо фантастично!

И аз се захилих и му отвърнах:

— От човек като теб приемам тези думи за комплимент. Не отричам, че като всички останали бизнесмени, и аз от време на време прекрачвам границата и поемам някой и друг риск. Но рискът винаги е пресметнат — подробно пресметнат, бих казал. И всеки поет от мен риск е подкрепен от непропусклива хартиена следа, подкрепяща идеята за достоверно опровержение. Предполагам, че си запознат с нея.

Роланд кимна бавно, явно омаян от способността ми да оправдая нарушаването на всеки един познат на човечеството закон за ценните книжа. Онова, което не знаеше обаче, бе, че Комисията за ценни книжа и борси и в момента се напъваше да измисли нови закони, с които да ме озапти.

А аз най-смело продължих:

— Така и предполагах. Както и да е, когато преди пет години откривах брокерската си фирма, един много умен човек ми даде следния умен акъл: „Ако искаш да оцелееш в тоя наш побъркан бизнес, рече, трябва да приемеш за даденост, че всяка твоя трансакция някой ден ще се разследва от някое ведомство с трибуквено съкращение. И когато този ден настъпи, жална ти майка, ако нямаш обяснение защо именно трансакцията ти не нарушава нито един закон за ценните книжа, а още по-добре — нито един закон изобщо.“ Та въз основа на казаното, Роланд, имай предвид, че деветдесет и девет на сто от действията ми са напълно законни. Лошото е, че онова, което всеки път те довършва, е останалият един процент. И вероятно най-разумното ще е да се отдалеча колкото се може повече от този един процент. Предполагам, че лично ти ще си довереното ми лице за всяка една от корпорациите. Прав ли съм?

— Да, приятелю мой. В съответствие със законите на Швейцария, ще съм упълномощен да подписвам всякакви документи от името на корпорацията и да сключвам всички договори, които по мое мнение отговарят напълно на интересите на корпорацията и на нейните бенефициенти. А единствените трансакции, които аз ще сметна за подходящи, ще са, естествено, онези, които ти си ми препоръчал. Например достатъчно ще е да ми кажеш, че според теб не би било лошо да вложа парите си в дадена нова емисия акции или в даден имот — или в каквото и да било, в крайна сметка — и аз ще се смятам задължен да последвам съвета ти. И точно тук ще ти бъда най-полезен с услугите си. Защото за всяка направена от нас инвестиция ще съм съставил досие, фрашкано с документирани проучвания и кореспонденция — от различни анализатори на борсови сделки, специалисти по недвижимо имущество или каквито там трябват, — така че ще разполагам с независимо от теб основание да направя въпросната инвестиция. От време на време ще наемам външен одитор с цел той да ми внесе доклад, че инвестицията е солидна. Одиторът, естествено, винаги ще стига до това заключение, но то ще е предшествано от разкрасения му доклад с всичките му там графики и шарении. Защото в края на краищата именно такива неща поддържат идеята за достоверното опровержение. И реши ли някой да се заинтересува защо именно съм направил определена инвестиция, аз само ще му посоча дебелата пет сантиметра папка и ще свия рамене. Но и тук, приятелю, все още дращим по самата повърхност. Ще споделя с теб куп стратегии, които ще ти позволят да въртиш бизнеса си зад плащ, който ще те прави невидим. Освен това мога да ти бъда полезен и в още една област: когато в даден момент решиш, че трябва да репатрираш някакви пари — да ги върнеш в Съединените щати, без да оставяш никаква следа.

Интересно, рекох си. Точно с тия въпроси досега не бях успял да се преборя. Примъкнах се до ръба на дивана, съкращавайки разстоянието помежду ни до по-малко от метър. После снижих глас и рекох:

— Точно това силно ме интересува, Роланд. И да ти кажа честно, не бях особено впечатлен от сценариите, които ми изложи Жан Жак; представи ми два различни варианта, които, по мое виждане, са най-малкото аматьорски, а в най-лошия случай — самоубийствени.

— Това ни най-малко не ме изненадва — сви рамене Роланд.

— Жан Жак си е банкер и специалността му е да събира авоари, а не да жонглира с тях. Като банкер е чудесен, бих добавил, и ще ръководи парите ти добре, при пълна дискретност. Но не е специалист по създаването на документи, които да позволят движението на парите през държавни граници, без то да усъмни никого. Точно в това се заключава ролята на довереното лице — на майстор-фалшификатора, поправих го наум, — каквото съм аз. Ти всъщност ще установиш в един момент, че „Юнион Банкер“ ни най-малко няма да насърчава изваждането на пари от сметката ти. Ти, разбира се, винаги ще имаш свободата да правиш каквото си искаш с парите си; те няма дори да се опитат да те спрат. Но не се изненадвай, ако Жан Жак започне да те разкандърдисва да не теглиш от сметката, като дори може да ти изтъкне и опасността, че подобно действие може да вдигне някой червен семафор. Но не бива да се сърдиш на Жан Жак за такива работи. Всички швейцарски банкери постъпват по същия начин, и то, защото имат сметка от това, казано най-откровено. Голата истина, приятелю, е, че всеки ден из банковата система на Швейцария се придвижват към три трилиона долара. Бая пари ще трябва да изтеглиш, за да се вдигне червен семафор. Така че за умен човек като теб не е никак трудно да прозре реалните подбуди на банката да държи колкото се може повече пари по салдата си. Между другото, любопитно ми е какво точно ти предложи Жан Жак? Ще ми се да чуя най-новата риторика на банката в тази насока. — Роланд се облегна назад и сключи пръсти върху шкембето си.

Отдръпнах се назад от ръба на дивана и заех огледална на неговата поза, след което казах:

— Първото, което предложи, бе да използвам дебитна карта. Шибана идиотщина — пардон за шибания френски израз! Та нали като хукна из града с дебитна карта, обвързана с офшорна сметка, ще оставя хартиена следа, широка най-малко километър! — Поклатих глава и забелих очи да поясня мисълта си. — И второто му предложение бъкаше от тъпота: да съм ипотекирал дома си в Съединените щати срещу собствените ми пари. Надявам се да не повториш думите ми пред Сорел, но, честно казано, тази част от разговора ми с него беше крайно разочароваща. Все пак, кажи ми, Роланд: да не би да съм недоразбрал нещо?

Роланд се усмихна самоуверено:

— Има куп начини да се направи такова нещо, без да остане и най-малката хартиена следа. Или, по-точно казано, като се остави една много широка хартиена следа, но точно от онзи вид, който на теб ти трябва — следа, която да поддържа становището ти за пълна невинност и която ще издържи и на най-подробното разследване и от двете страни на Атлантика. Знаеш ли какво значи „трансферно ценообразуване“?

Трансферно ценообразуване ли? А бе, че го знаех — знаех го, ама как… И в този момент в мозъка ми проблеснаха хиляда пъклени стратегии. Възможностите бяха… безгранични! Ухилих се на майстор-фалшификатора и рекох:

— Знам, майст… пардон, Роланд, и идеята ти е великолепна.

Той май се изненада, че разбирам от това малко известно изкуство, представляващо фасада за сделка, при която плащаш или прекалено малко, или прекалено много за даден продукт, в зависимост от това в коя посока искаш да текат парите. Целият номер е, че ти си този, който се намира и на двата края на сделката, сиреч ти продаваш и ти купуваш. Трансферното ценообразуване се използва най-вече от огромните многонационални корпорации като стратегия за избягване на данъчно облагане: променят вътрешното си ценообразуване така, че с продажба от един свой филиал на друг всъщност осъществяват трансфер на печалба от държава с висок процент на облагане на корпоративните доходи в държава, която изобщо не ги облага. Бях чел някаква статия по въпроса в едно почти неизвестно икономическо списание, в която ставаше дума как „Хонда Мотърс“ продавала автомобилните си части прескъпо на собствените си американски заводи, с което силно намалявала печалбата си в САЩ. Не е необходимо да ви разправям какъв вой нададоха американските данъчни органи.

— Изненадан съм, че си чул за трансферното ценообразуване. Като практика не се среща особено често, най-малко пък в САЩ.

— Представям си най-малко хиляда начина, по които да го използваме — свих аз рамене. — Да прехвърляме пари насам-натам, без да правим някому впечатление. Просто създаваме корпорация на приносител и я поставяме като междинно звено в определена трансакция с една от американските ми компании. На първо време се сещам за „Долар Тайм“ например. Квакнали са върху остаряла конфекция за два-три милиона долара, която и за долар не мога да продам, както си личи и от името на фирмата. Но онова, което можем да сторим с теб, е да създадем корпорация на приносител, да я кръстим с нещо, което навежда на мисълта за готово облекло, например „Дрехи на едро“. После „Долар Тайм“ сключва сделка с офшорката ми, която изкупува конфекцията и праща парите ми за нея от Швейцария в Съединените щати. И какво остава като хартиена следа? Само една поръчка и една фактура.

— Точно така, приятелю — кимна Роланд. — А аз съм в състояние да отпечатам всички видове фактури, документи за продажба и всичко друго, което може да ти потрябва. Мога даже да ти отпечатам потвърждения за брокерска сделка със задна дата до една година. По-просто казано, вземаме вестник от миналата година, избираме компания, чиито акции страхотно са се вдигнали, след което създаваме документация за извършена определена сделка. Но аз май избързвам. Сума ти месеци ще ми трябват, че на всичко да те науча. В съвсем друг ред на мисли, мога да уредя и да имаш подръка големи парични суми в няколко различни държави, за което е достатъчно да създам корпорации на приносител и съответната документация за покупко-продажби на несъществуващи стоки. В крайна сметка печалбата ще се окаже в избраната от теб държава, откъдето ще можеш да си вземеш парите. А зад теб ще остане безупречна хартиена следа, доказваща законността на сделката. Даже вече съм създал две фирми от твое име. Ела да ти покажа, момчето ми. — И майстор-фалшификаторът вдигна туловището си от черния фотьойл, заведе ме до стената с фирмените дела и извади две. — Ето — каза — първата. Нарича се „Юнайтед Овърсийз Инвестмънтс“, а втората е „Фар Ийст Венчърс“. И двете са регистрирани на британските Девичи острови, където данъци не се плащат и законите не са кой знае какви. Щом се сдобия с копието от паспорта на Патриша, останалото знам как да го уредя.

— Няма проблем — усмихнах се, бръкнах в джоба на сакото си и подадох на чудодейния майстор-фалшификатор копието от паспорта на Патриша. Щях всичко да науча от този човек. Щях да опозная и най-малките подробности за света на швейцарските банки. Щях да науча как да крия всичките си сделки в една непроницаема мрежа от офшорни корпорации на приносител. А ако нещата се запечаха, спасението ми щеше да дойде от създадената лично от мен хартиена следа.

Сега вече всичко си дойде на мястото. Колкото и различни да бяха един от друг Жан Жак Сорел и Роланд Франкс, и двамата бяха мъже с власт и мъже, на които можех да се доверя. На всичко отгоре, намирахме се в Швейцария — славната земя на тайната, където нито един от двамата няма да има повод да ме предаде.

Уви, тепърва щях да разбера, че съм се излъгал за единия от тях.

Глава 18.Фу манчу и мулето

Съботният следобед в Уестхамптън Бий беше разкошен. Беше уикендът на Деня на труда41, излежавахме се в леглото, любехме се, както всички други съпрузи и съпруги — но само донякъде. Графинята се бе проснала по гръб с вдигнати над главата си ръце, положила глава върху бялата копринена възглавница, при което идеалните извивки на лицето й бяха обрамчени от буйната грива златисторуси коси. Имаше вид на ангел, изпратен от рая специално в моя чест. А аз лежах отгоре й с протегнати по същия начин ръце, сплел пръсти в нейните и притиснал ги към кревата. Делеше ни единствено тънък слой пот.

Мъчех се да не й дам да помръдне под тежестта на кльощавото ми тяло. Бяхме горе-долу еднакви на ръст, та не трябваше да представлява особен проблем за мен. Вдишвах разкошния й аромат, усещах как зърната на гърдите й напъват срещу моите и чувствах топлината на пищните й бедра по моите и триенето на гладките като коприна глезени по моите.

Но колкото и мека и нежна да бе, и с десет градуса по-разгорещена и от лагерен огън, Графинята беше и яка като бик! Колкото и да се мъчех, не успявах да я задържа да не мърда.

— Спри да се движиш! — избълвах едновременно със страст и гняв. — Още малко — и свършвам, Над! Дръж краката стиснати!

Гласът на Графинята прие тона на дете, което се готви да се тръшне на пода и да ревне:

— Така… не ми е… удобно! Пусни… ме… веднага!

Опитах се да я целуна по устните, но тя се извърна настрана, та улучих само скулата й. Извих врат и се помъчих да я целуна странично, но тя мигновено извъртя глава на другата страна. Падна ми се другата скула. Толкова заострена беше, че насмалко не ми сцепи долната устна.

Усещах, че трябва да я пусна, че точно това се иска от мен, но не бях някак си подготвен за смяна на позата, особено както бях на самата граница на Обетованата земя. Реших да опитам с друга тактика и подех с умолителен тон, сякаш прося:

— Хайде, бе, Над! Недей точно сега! — и подадох устни за целувка. — От две седмици вече съм идеалният съпруг. Спри да се оплакваш и ми дай да те целуна!

И докато думите излизаха от устата ми, изпитах страхотна гордост от това, че бяха самата истина. Откакто се върнах от Швейцария, наистина се държах почти безупречно. Не бях спал с нито една проститутка — нито една, казвам ви! — да не говорим, че дори не бях закъснявал вечер. Консумацията ми на дрога беше намаляла — и то яко! — поне наполовина, та дори и прескочих няколко дни. Стигнал бях дотам, че даже не можех да си спомня кога за последен път съм бил във фазата на лигавенето.

Намирах се насред една от онези кратки интерлюдии, в които възмутителната ми пристрастеност ми се струваше донякъде овладяна. И преди съм имал подобни периоди, през които силно спадаше неудържимото ми желание да летя по-високо и от конкорда. През такива периоди и болката в гърба ми постихваше, и спях по-добре. Уви, всеки път бе само временно. Все се намираше нещо или някой да ме тласне към нова оргия — а тя неизменно се оказваше по-тежка от предишните.

Без напълно да овладея яда си, изсъсках:

— Хайде, де, мама му стара. Престани да шаваш с глава. Почти съм готов да се изпразня и искам да ме целуваш през това време!

Явно обаче егоизмът ми не бе по вкуса на Графинята. Докато се усетя, тя положи длани върху раменете ми и с едно рязко движение на нежните си ръце ме изтласка нагоре, при което пенисът ми изскочи, а аз полетях от леглото към избеления паркет на пода.

Докато се приземявах, пред очите ми мина приятната гледка на тъмносиния Атлантик, който се виждаше през дебелото стъкло, оформящо цялата задна част на къщата. Океанът беше на стотина метра от нас, но ми се стори, че е много по-близко. В частицата от секундата преди да тупна, чух Графинята да казва:

— О, сладурчето ми! Внимавай! Извинявай…

ТРЯС!

Поех дълбоко въздух и примигах, с надеждата, че нищо не съм счупил.

— Ъ-ъ-ъ… това за какво го направи? — изпъшках. Бях проснат по гръб, чисто гол, а щръкналият ми пенис блестеше на ранното следобедно слънце. Повдигнах леко глава и погледнах ерекцията си… Все още си беше на място. Това ми поповдигна духа. Какво ли обаче бе станало с гръбнака ми? Почти сигурен бях, че не съм се изметнал. Но бях тъй замаян, че не можех и мускулче да помръдна.

Русата глава на Графинята надникна от леглото и ме изгледа въпросително. После сви разкошните си устни и ми рече с тон на майка, чието детенце току-що се е пльоснало на игралната площадка:

— О, мъничкото ми пиленце! Ела пак при мама и всичко ще ти мине!

Никога не гледам на даряван кон зъбите, затова се направих, че не съм чул думата „мъничкото“, извъртях се, застанах на четири крака и се изправих. Тъкмо се канех пак да я кача, когато загубих дъх от разкрилата се пред очите ми гледка: не само пищната Графиня, но и трите милиона долара в брой, върху които тя лежеше.

Точно така: три милиона долара! Голямата терца!

Току-що бяхме приключили с преброяването им. Бяха опаковани на пачки от по десет хиляди и всяка пачка беше дебела около два сантима и половина. Та тристате пачки бяха разхвърляни по цялата спалня — от единия край на матрака до другия, на петдесетина сантиметра от пода. Във всеки от четирите ъгъла на кингсайз леглото стърчеше по една огромна слонска бивна, като венец на темата, в която бе декорирана стаята — африканско сафари насред Лонг Айлънд!

В този миг Надин се втурна към ръба на матрака и изпрати седемдесет-осемдесет хиляди на пода — при четвърт милиона, който бях съборил с падането си. Картината обаче ни най-малко не пострада — по леглото имаше толкова много зелено, че все едно се намирахме в амазонската джунгла след някой мусон.

Графинята ме прикова с нежна усмивка:

— Прости ми, миличко! Изобщо не исках да те изхвърля от леглото… кълна ти се! — И вдигна невинно рамене. — Но получих някакво ужасно схващане в рамото, пък и ти не тежиш кой знае колко. Искаш ли да се заврем в килера и там да се любим? Искаш ли, бръмбарче? — Хвърли ми още една похотлива усмивка и с едно атлетично движение изхвърли голото си тяло от леглото и застана до мен. После изкриви уста и започна да дъвче вътрешната страна на бузата си. Правеше го всеки път, когато не можеше да си обясни нещо.

След няколко секунди спря да дъвче и каза:

— Ама ти сигурен ли си, че всичко това е законно, щото аз не съм особено убедена. Има нещо в цялата работа, което… не ми харесва.

Точно в този момент най-малко ми се щеше да седя да лъжа жена си за прането на пари, което извършвах. Единственото, което копнеех, бе да я наведа над леглото и да й пръсна оная работа от ебане! Но в качеството си на моя съпруга тя си бе заслужила правото да я лъжа. Затова й казах със страхотно убедителен тон:

— Нали вече ти обясних, Над? Всички тези пари са от банката. И друг път си ме виждала да тегля. Добре де, не отричам, че и Елиът ми даде някой и друг долар — „някой и друг“ ли? Кажи ги горе-долу пет милиона! — но те нямат нищо общо с тези тук пари. Тия тук са абсолютно законни и ако правителството вземе, че се втурне у нас, ще му покажа разписките за теглене — и край на въпроса. — Обгърнах талията й, притиснах се до нея и я целунах.

Тя се засмя тихичко и се отдръпна:

— Знам, че си ги изтеглил от банката, но просто ми се струва незаконно. Не знам… толкова пари да държиш… не, не знам какво да мисля. Странно ми е някак си. — И пак задъвка вътрешната страна на бузата си. — Убеден ли си, че знаеш какво правиш?

Ерекцията ми постепенно спадаше, което силно ме натъжи. Време беше да сменим обстановката.

— Вярвай ми, миличко. Всичко е под мой контрол. Хайде да се мушнем в килера и да се любим. Тод и Каролайн ще дойдат след по-малко от час, а аз искам да се любим бавно и на спокойствие. Моля те.

Изгледа ме с присвити очи, после изведнъж хукна и ми рече през рамо:

— Дай да видим кой пръв ще стигне!

И отпрашихме, без нито една грижа да ни тревожи.

Няма спор — през седемдесетте години бая смахнати евреи трябва са избягали от град Лефрак в нюйоркската община Куинс.

Но надали е имало по-чалнат от Тод Гарет.

Тод беше с три години по-голям от мен и още си спомням кога за пръв път го видях. Току-що бях навършил десет, а Тод стоеше пред тесния гараж на партерния апартамент, в който се бяха нанесли двамата му ненормални родители, Лестър и Телма. Батко му Фреди бе починал наскоро от свръхдоза хероин. Ръждивата игла още стърчала от вената му, когато го намерили след два дни, седнал върху тоалетната чиния.

Така че Тод бе единственият що-годе нормален от цялото им семейство.

Та го гледах тогава как рита и блъска с юмруци по един бял брезентов чувал, в черен анцуг за кунг-фу и черни цвички. Тогава, в началото на седемдесетте години, карате клубове не се срещаха под път и над път, така че Тод Гарет бързо си извоюва репутацията на особняк. Слава богу, поне беше постоянен: можеше да го намериш в гаражчето как рита, удря и ръга с колене чувала дванайсет; часа на ден, седем дена в седмицата.

Никой обаче не го вземаше на сериозно до седемнайсетия му рожден ден. И ето че Тод се озовал в някакъв неподходящ бар някъде из Джаксън Хайтс в Куинс. Джаксън Хайтс е само на няколко километра от Бейсайд, но със същия успех може да е и на Марс. Официалният език там е заваленият английски; най-често срещаната професия е „безработен“ и дори бабичките ходят с автоматични ножчета. Та в бара станала някаква размяна на приказки между Тод и четирима колумбийци — дилъри на дрога, при което те му скочили. Когато схватката приключила, двама били със счупени крайници, лицата и на четиримата били изпотрошени, а един бил наръган със собствения му нож, който Тод му отнел. Оттогава всички започнаха да го вземат на сериозно.

След този случай Тод направи логичната крачка към търговията с дрога, където бързо се издигна благодарение на съчетанието от страх и заплаха, което внушаваше, заедно със солидна доза улични хватки. Едва бе подхванал двайсетте си години, а вече печелеше по няколкостотин хиляди годишно. Летуваше в Южна Франция и италианската Ривиера, а зимуваше по разкошните плажове на Рио де Жанейро.

Животът му се подреждаше прекрасно до един момент, преди пет години. Лежал на плажа в Ипанима, когато го ухапало някакво неизвестно тропическо насекомо — след което, само за четири месеца се озова в списъка на чакащите да им присадят ново сърце. За по-малко от година слезе на четирийсет и три кила и заприлича на скелет с ръст метър и седемдесет и осем.

След две безкрайни години, през които Тод си стоеше в списъка на чакащите, някакъв двуметров дървосекач, явно с два леви крака и с много къса линия на живота, взел, че се изтърсил от една калифорнийска секвоя и се споминал. За късмет на Тод обаче, се оказал идеалният донор.

Само три месеца след като му присадиха новото сърце Тод се върна във фитнес залата; след три месеца бе възстановил напълно силите си, а след още три месеца стана най-големият дилър на куалуди в цяла Америка; а след още три месеца узна, че аз — Джордан Белфърт, собственикът на прословутата фирма за инвестиционно банкиране „Стратън Оукмънт“ — съм пристрастен към куалудите, и се втурна на помощ.

Това стана преди повече от две години и оттогава досега Тод ми беше продал поне пет хиляди куалуда, а освен това ми беше дал безплатно — още пет хиляди, за благодарност за всичките пари, които му помагах да спечели покрай новите емисии, пускани от „Стратън“. Но когато печалбата му започна да се изразява в милиони, Тод бързо усети, че няма да може да ми се отплаща с куалуди. Затова започна да ме врънка какво друго може да направи за мен. Каквото си поискам.

Въздържах се и не му казах да опердаши всеки келеш, който ме е изгледал накриво, откакто бях във втори клас, но след като за трихиляден път ме попита: „Какво искаш да направя за теб? Кажи и ще го направя, та ако ще и човек да трябва да убия!“, реших най-сетне да се възползвам от офертата му. Още повече, че всичко се очертаваше да изглежда съвсем естествено, тъй като новата му жена Каролайн се оказа швейцарска гражданка.

Та в конкретния момент, за който ви разправям, Тод и Каролайн стояха насред спалнята ми и правеха онова, което правят през цялото време — караха се. По мое настояване Графинята бе заминала на пазар из града. Нямах ни най-малкото намерение да гледам тая лудница, която в този миг се развиваше пред очите ми.

А лудницата никак не бе малка: Каролайн Гарет нямаше нищо по себе си, освен едни гащички от бяла коприна и едни гуменки за тенис „Третърн“. Стоеше на по-малко от два метра от мен, с прихванати на тила ръце и с щръкнали настрани лакти, сякаш някой полицай току-що бе изревал: „Горе ръцете! Ще стрелям!“ Междувременно огромните й швейцарски цици висяха като два препълнени с вода балона, плеснати върху нежното й телце, високо към метър и петдесет и осем. Мощна изрусена грива се стелеше чак до цепката на задника й. Имаше страхотни сини очи, широко чело и лице, което горе-долу се ядваше. Беше си истинска секс бомба — швейцарска секс бомба при това.

— Та-а-ад, глоупакоу! — оплакваше се швейцарската секс бомба с як акцент, от който направо капеше топено швейцарско сирене. — Ут лепинкитей адски були-и-и, гъйз такъйв!

— Трай ма, френска краво — отвърна й любящият съпруг, — и не мърдай шибания си гъз, че ще те пребия! — Тод обикаляше жена си с ролка широк изолирбанд в ръка. И с всяка обиколка притягаше все повече тристате хиляди долара към корема и бедрата й.

— Коугоу наришаш крава, имбесийл такъйв! Главатай ще ти счоупя. Чоуваш ли, Жордън?

— Точно така, Каролайн, прасни му един по тиквата. Лошото е, че на гадно копеле като съпруга ти това само ще му направи кеф! Ако наистина искаш да му го върнеш, тръгни да разправяш из града какъв мил и добър човечец е и как в неделя сутрин се излежавате в леглото, докато той си прочете вестника.

Тод ми се изхили мръснишки, а у мен изникна закономерният въпрос, как може един евреин от Лефрак толкова да прилича на Фу Манчу42.

С тия дръпнати очи, пожълтяла кожа и провисналите мустаци и брада направо му беше одрал кожата на Китаеца. И днес, както винаги, беше облечен в черно — черна тениска на „Версаче“ с едно огромно V от черна кожа отпред и черни колоездачни шорти от ликра. И шортите, и тениската обвиваха якото му мускулесто тяло като втора кожа. Близо до опашката шортите му се издуваха от очертанието на пистолет — калибър 38 с къса цев, — с който не се разделяше. Ръцете му бяха покрити с гъсти черни косми, като на върколак.

— Само не разбирам защо й играеш по гайдата — мърмореше Тод. — Просто престани да й обръщаш внимание. Толкова е по-лесно.

Секс бомбата скръцна с белите си зъбки:

— Хоуди сий обарний внимайние на гъйза, капоут с капоутите!

— Капут се казва — сряза я Тод, — а не капоут, швейцарска тъпачко! Затвори си сега шибания плювалник и не шавай. Още малко остава.

Тод се протегна и взе от леглото ръчен металотърсач — от ония, дето ги използват по летищата. Запрекарва го нагоре-надолу по цялото тяло на секс бомбата. Когато стигна до огромните цици, спря… и двамата ги огледахме най-внимателно. Аз самият не смятам себе си за цицоман, но нейните бяха далеч над средното ниво.

— Вийдя ли — нищоу! — рече секс бомбата. — Туй са книжний пари, не мейтъл. Само детоу си поухарчи паритей за тайзи глоупоуст, коучкар такъйв!

— Още веднъж ако ме наречеш кучкар, ще ти е за последно, да знаеш — поклати отчаяно глава Тод. — Само опитай, ако не ми вярваш. А ще ти кажа защо го купих. Във всяка стодоларова банкнота има метална нишка и просто исках да съм сигурен, че толкова много нишки на едно място няма да задействат детектора. Ето, гледай! — извади една банкнота от една от купчините и я вдигна към светлината. Тънката нишка, не повече от милиметър на широчина, ясно си личеше, от горе до долу.

— Разбра ли, мозък тъп? — попита я Тод самодоволно. — И друг път да не си посмяла да се усъмняваш в мен.

— Доубрей, Та-а-ад, ноу самоу тоузи па-а-ат. Акоу ме оубиждъш, ще си наймеря дроуг. Шотоу мноугоу съ фоукаш пред дроугитей, ама аз нося панталоуна в семействотоу, та…

И швейцарската секс бомба се отплесна да разправя колко лошо се държал Та-а-ад с нея, но аз изключих. До болка ясно ми стана, че само тя няма да успее да пренесе необходимото количество валута. Ако не се съгласеше да сложи пари и в багажа си, което лично аз смятах за прекалено рисковано, за да пренесе всичките десет милиона, щяха да са й нужни цели десет курса. Сиреч, да мине двайсет пъти през митнически преглед — десет отсам океана и десет оттатък. Това, че е швейцарска гражданка, почти й гарантираше безпрепятствено влизане в Швейцария, а шансовете да я спрат на излизане от САЩ бяха почти нулеви. Направо си бяха нулеви, освен ако някой не се обадеше предварително на американските митничари.

И все пак, да бъркам непрестанно в буркана с курабиите ми се струваше прекалено безразсъдно — нещо като лоша карма. Все някога нещо щеше да се случи. А трите милиона ми бяха само за начало; ако всичко вървеше добре, смятах да измъкна пет пъти по толкова.

Казах на Та-а-ад и на швейцарската секс бомба:

— Много съжалявам, че не мога да ви оставя да се изпотрепете, но ако ме извиниш, Каролайн, имам нужда да се разходя по брега с мъжа ти. Май няма сама да успееш да пренесеш всичките необходими пари, така че ще трябва да премислим отново нещата, а предпочитам да не говоря на тази тема у дома. — Взех от леглото една шивашка ножица и я подадох на Тод. — Вземи да я освободиш и ела да си поприказваме на плажа.

— Ебал съм я! — рече Тод и подаде ножицата на жена си. — Сама да си се освобождава. Тъкмо ще млъкне за известно време и ще престане да се оплаква. Че тя какво друго прави — само пазарува и се оплаква. Е, от време на време си поразтваря и краката.

— Ама че сий смейшен, Та-а-ад! Гоулемият льоубоувнийк! Та-а-шак! Хайдей, Жордън, оуставетей мъ на мийра. Сама ще сей оуправя.

— Сигурна ли си, Каролайн — попитах я невярващо.

— Сигурна е, как да не е — рече Тод. После изгледа Каролайн право в очите и й каза: — Като върнем парите в града, ще ги преброя банкнота по банкнота и ако липсва дори само една, ще ти срежа гърлото и ще те гледам как умираш от загуба на кръв!

Тук швейцарската секс бомба се разпищя:

— Престаний да мей заплашва-а-ш! Ше ти изхвърля всийчки хапшейта и ще ги поудменя с оутроува… пу-утьоу! Ше строушъ… — и продължи да псува Тод на смесица от английски и френски и комай и мъничко немски, макар че много трудно ги отсявах.

Излязохме с Тод от спалнята през плъзгащата се врата, която гледаше към Атлантика. И макар че стъклото й бе достатъчно дебело да издържи и най-силния ураган, и от верандата продължавах да чувам крясъците на Каролайн.

От верандата един дълъг дървен мостик минаваше през дюните и стигаше чак до плажа. Докато стигнахме до ръба на водата, вече се чувствах спокоен, почти ведър, въпреки оня глас в главата ми, който крещеше: „В момента вършиш една от най-големите грешки в живота си!“ Аз обаче не му обърнах внимание, а се заплеснах по топлината на слънчевите лъчи.

Крачехме на запад, а тъмносините води на Атлантическия океан шляпаха вляво от нас. На около двеста метра от брега стоеше риболовен траулер и ясно виждах как белите чайки пикират зад кърмата му да откраднат малко от улова. И въпреки очевидно благото естество на плавателния съд, все пак ми мина през ум, че на мостика му може да се крие някое ченге, насочило към нас параболичната си антена, че да подслушва за какво си говорим.

Поех дълбоко въздух, потиснах параноята си и казах:

— Само Каролайн няма да е достатъчна. Много курсове ще трябва да направи и като щъка често напред-назад, няма начин митничарите да не обърнат внимание на паспорта й. Нито пък мога да разредя пътуванията в продължение на шест месеца. Имам друг бизнес в Щатите, който зависи от своевременното пренасяне на валутата в чужбина.

Тод кимна мълчаливо. Достатъчно улично възпитание имаше, че да не пита за какъв бизнес става дума и какво му е спешното. Но това не отменяше необходимостта да прехвърля парите си в чужбина колкото може по-скоро. Както и подозирах по-рано, „Долар Тайм“ беше много по-зле, отколкото Камински представяше нещата. Необходимо бе да й прелея спешно три милиона долара.

Щяха да са ми нужни минимум три месеца, ако решах да пусна нови акции на борсата, а това не можеше да стане, без да направят текуща ревизия на акционерното дружество. Тогава вече хептен щяха да ни лъснат задниците! Боже мили, при темпото, с което компанията трупаше загуби, одиторите неминуемо щяха да излязат с особено мнение по въпроса за „действащо предприятие“, сиреч щяха да прибавят към финансовия си доклад забележка, че компанията надали ще устиска и една година. А случеше ли се това, НАСДАК щеше да я снеме незабавно от списъка на търгуващите се на борсата дружества, което си бе чиста целувка на смъртта. Защото веднъж изхвърлени от НАСД АК, акциите на „Долар Тайм“ щяха да станат „акции за центове“ и всичко щеше да отиде на кино.

Така че нямах друг избор, освен да търся частни капитали. Но това нямаше да е никак лесно. Колкото страхотна да бе „Стратън“ в намирането на капиталовложения чрез продажба на акции на публичните борси, толкова я нямаше, когато работата опреше до набирането на частни инвеститори. (Просто това си беше друг вид бизнес, за който „Стратън“ нямаше необходимите ресурси.) Да не говорим, че във всеки един момент въртях едновременно поне десетина-петнайсет сделки, които също се нуждаеха от известни суми частен капитал. Така че поначало бях доста изтънял. Преливането на три милиона в „Долар Тайм“ щеше съвсем да отслаби позициите ми по другите инвестиционни сделки.

Отговор обаче имаше: Правило S. Благодарение на него можех чрез сметките си на името на Патриша Мелър да закупя по частна линия дял в „Долар Тайм“ и само след четирийсет дни да го продам обратно в САЩ с огромна печалба. Далеч по-изгоден вариант в сравнение с това да купиш такъв дял в САЩ, после да чакаш цели две години по силата на Правило 144, преди да го продадеш.

Вече бях обсъдил сценария „Правило S“ с Роланд Франкс и той ме увери, че не му е проблем да създаде необходимите книжа за подобна непробиваема сделка. Стигнеха ли парите ми до Швейцария, оттам нататък всичко щеше да си дойде на мястото. Затова казах на Тод:

— Що пък да не наема частен самолет и с него да ги прекарам? Миналия път на влизане в Швейцария дори паспорта не ми подпечатаха. Не виждам защо и този път да не стане?

— В никакъв случай — поклати глава Тод. — Не ти позволявам да се излагаш на толкова сериозен риск. Като знам колко много си направил за мен и моето семейство, по-скоро си мисля дали да не хвана майка ми и баща ми също да пренесат част от парите. И двамата са на седемдесет и кусур, та няма начин митничарите да се усъмнят в тях. И на излизане, и на влизане няма да имат никакъв проблем. Че и Рич и Дайна43 мога да включа. Това прави петима души по триста хиляди. На два курса всичко ще пренесат. После изчакваме някоя и друга седмица и пак повтаряме номера. — Замълча за миг, после добави: — Честно казано, и аз бих се включил, но имам чувството, че съм в някакъв списък на лица под наблюдение заради наркотиците. И двамата ми родители обаче са чисти, както и Рич и Дайна.

Повървяхме известно време, без да говорим, докато обмислях нещата. И наистина — родителите на Тод щяха да са идеални мулета. Кой щеше да се занимава със старци като тях? Но с Рич и Дайна нещата съвсем не стояха така. И двамата имаха вид на хипита, особено Рич — с коса до гъза и с физиономията на хероинов инвалид. И Дайна мязаше на наркоманка, но можеше все пак да мине пред митничарите и за стара кранта, тръгнала да си прави пластична операция.

— Добре — рекох самоуверено. — Твоите родители несъмнено ще свършат работа, евентуално може би и Дайна. Но Рич има вид на дилър на дрога, така че мисля да не го ползваме.

Тод се спря, извърна се към мен и каза:

— От теб искам само едно нещо, приятелче: ако, не дай Боже, нещо им се случи, да покриеш съдебните разходи. Аз и така знам, че ще го сториш, ама, викам си, да ти го кажа отсега, че да не ми се налага после да повдигам въпроса. Сигурен съм обаче, че нищо няма да им се случи. Гарантирам ти.

Положих длан върху рамото му:

— Това се разбира от само себе си. Ако стане нещо, ще платя не само съдебните разходи; ако си мълчат и не ме издадат, всеки ще получи накрая и седемцифрена премия в брой. Аз обаче ти имам пълно доверие, Тод. Ще ти дам трите милиона да ги занесеш в града и съм сигурен, че до една седмица ще стигнат до Швейцария. Хората, на които се доверявам до такава степен, се броят на пръстите на едната ръка.

Тод кимна тържествено. А аз добавих:

— Между другото, Дани също ще ти даде един милион, но чак в средата на идната седмица. Ние с Надин тогава ще сме с яхтата в Ню Ингланд, така че свържи се с Дани и си уреди среща с него, окей?

Тод направи гримаса:

— Ще направя каквото искаш, но мразя да си имам работа с Дани. Той е безотговорно копеле. Прекалено много куалуди взима още от сутринта. И ако ми се яви надрусан с единия си милион, кълна се пред Бога, че ще му изтряскам един по физиономията. Това е сериозно нещо и не желая да си имам работа с човек, който не може две думи на кръст да каже.

— Напълно те разбирам — усмихнах му се. — И ще поговоря с него. Сега обаче ми е време да се прибирам. Лелята на Надин от Англия е тук и ще излезем заедно с майката на Надин на вечеря. Трябва да се подготвя.

— Няма проблем — кимна Тод. — Само не забравяй да кажеш на Дани да не ми дойде изтрещял в сряда, окей?

— Няма да забравя — кимнах и се засмях. — Обещавам ти.

Доволен от постигнатото, се обърнах към океана и огледах хоризонта. Небето имаше кобалтовосин цвят с тънка нишчица там, където се сливаше с водата. Поех дълбоко въздух…

И изключих всичко от съзнанието си.

Глава 19.Най-невероятното муле

Вечеря в ресторант! В Уестхамптън! Или в Еврейхамптън, както го наричат всичките копелета-баспи живеещи малко по-нататък, в Саутхамптън. Всеизвестно бе, че баспите гледат презрително над дългите си, тънки носове на нас, уестхамптънци, сякаш току-що са ни подпечатали паспортите на пропускателния пункт на Елис Айлънд и сме все още облечени в дългите си черни еврейски палта и бомбета.

И въпреки всичко за мен Уестхамптън бе едно идеално място за морска вила. Градчето беше пълно с луди-млади хора, а което бе още по-важно — пълно бе със стратънци — мъжете стратънци духаха неприлични суми по посока на жените-стратънки, а в замяна на това жените-стратънки духаха на мъжете-стратънци — стратънският вариант на „танто за танто“.

Та през въпросната вечер седях на маса за четирима в ресторант „Стар Богс“, навръх дюните зад уестхамптънския плаж, а два куалуда се плацикаха из мозъчния ми център на удоволствията. За човек като мен това бе доста слаба доза, така че се владеех напълно. Гледката към Атлантика, на хвърлей камък от мен, бе страхотна. Всъщност океанът беше толкова наблизо, че чувах как вълните се разбиват по брега. А в осем и половина вечерта все още имаше достатъчно светлина, която да превърне небето във водовъртеж от пурпурно, розово и нощносиньо. А над самия океан висеше едно изключително огромно пълнолуние.

Такива божествени гледки доказват неоспоримо чудодейността на майката-природа, която силно контрастираше със самия ресторант — едно тотално шибано и скапано бунище. По сивата дървена тераса, плачеща за пребоядисване и рендосване, бяха разхвърляни бели метални сгъваеми маси. Ха си тръгнал бос по терасата, ха си стигнал до приемната на саутхамптънската болница — единственото заведение в Саутхамптън, в което приемаха евреи, и то с неохота. И за да подчертае гадостта на цялата обстановка, собственикът бе провесил от тънки сини жици стотина червени, оранжеви и пурпурни книжни фенери, оформящи паяжина над открития ресторант. Имах чувството, че някой — алкохолик, явно — е забравил да свали украсата от ланската Коледа. На всичко отгоре в стратегически точки бяха поставени и газови факли, от чието оранжево зарево мястото изглеждаше още по-тъжно.

Но нищо от изброеното дотук, с евентуалното изключение на факлите, не бе по вина на Стар — шкембелията-собственик на заведението. Стар беше първокласен майстор-готвач, а ценоразписът му бе от скромен по-скромен. Веднъж ми се наложи да доведа тук Лудия Макс, за да види с очите си защо сметките ми в „Стар Богс“ обикновено се въртяха около десетте хиляди долара. На него му беше трудно да възприеме подобна концепция, тъй като не знаеше за съществуването на специалния запас червено вино, който Стар пазеше лично за мен, една бутилка от който запас струваше средно по три хиляди долара.

През въпросната вечер Графинята и аз заедно с майка й Сюзан и прекрасната леля Патриша бяхме опаткали две бутилки „Шато Марго“ реколта 1985 година и виждахме вече дъното и на третата, макар още да не бяхме поръчали дори предястията. Но като се имаше предвид фактът, че Сюзан и леля Патриша бяха наполовина ирландки, склонността им към всякакъв алкохол не трябваше да учудва никого.

Дотук разговорът около масата вървеше съвсем безобидно, тъй като внимателно отбягвах темата за трансграничното пране на пари. Вече бях разказал на Надин какво ще правим с леля й Патриша, но й описах нещата така, че да създам впечатлението, че вършим нещо, което е напълно законно — премълчавайки подробностите от типа на тази, че нарушаваме хиляда и един закона, и поставяйки по-скоро ударението върху факта, че леля Патриша ще се сдобие със собствена кредит карта, която ще й позволи да прекара старините си в охолство. Та след няколко минути дъвчене на бузата и няколко изречени с половин глас заплахи Надин в крайна сметка кандиса.

В момента Сюзан ни разясняваше, че вирусът на СПИН всъщност бил заговор на американското правителство, от същия сой като скриването на истината за извънземните, дето кацнали в Росуел, и за покушението на Джон Кенеди. Мъчех се да я слушам с внимание, но ме разсейваха ужасните капели, с които двете с леля Патриша се бяха натруфили — по-големи от мексиканско сомбреро, с розови цветенца околовръст по перифериите. От километър си личеше, че не са жителки на Еврейхамптън. По-скоро имаха вид на новодошли от друга планета.

И докато тъща ми правеше правителството на пух и прах, апетитната Графиня започна да ме ръга под масата с токчето си, един вид: „Мама пак се отплесна!“ Извърнах се небрежно към нея и леко й смигнах. Още не можех да се начудя колко бързо се бе оправила след раждането на Чандлър. Ами че само преди шест седмици имаше вид на глътнала баскетболна топка! Сега беше във върхова форма — петдесет килограма и осемстотин грама стомана, готова да ме тресне и при най-малката провокация от моя страна.

Сграбчих ръката й и я положих върху масата, за да покажа, че говоря от името и на двама ни, и казах:

— Абсолютно съм съгласен с теб, Сюзан, що се отнася до ролята на медиите в разпространяването на всички тия лъжи. Лошото е, че не всички хора са толкова проницателни, колкото си ти. — И тъжно поклатих глава.

Патриша взе чашата си, отпи яка глътка вино и рече:

— Колко удобно мнение имаш за медиите само, особено като се има предвид, че ти си този, който гадните копелета не оставят на мира! Не съм ли права, скъпи?

Усмихнах се на Патриша и отвърнах:

— Тука вече си заслужава да вдигнем тост! — Вдигнах чаша и зачаках останалите да ме последват. След няколко секунди продължих: — Да пием за прекрасната леля Патриша, надарена с истински забележителната дарба да нарича конския задник конски задник!

— Чукнахме се и за по-малко от секунда гаврътнахме вино на стойност петстотин долара.

Надин се пресегна, погали ме по бузата и каза:

— Сладурче, много добре знаем, че само лъжи пишат по твой адрес. Не им обръщай внимание, миличко!

— Точно така — съгласи се Сюзан. — Разбира се, че са лъжи. Изкарват нещата така, сякаш си единственият, който върши нещо незаконно. А всичко всъщност почва още от ротшилдовци през осемнайсети век и от Джон П. Морган и наследниците му в началото на двайсети век. А фондовата борса е поредната марионетка на правителството. Ясно е как…

И Сюзан отново заби по любимата си тема. Вярно, беше леко чалната, ама кой пък не е? Иначе пипето й страшно сечеше. Четеше безспирно, да не говорим, че се беше справила страхотно със задачата да отгледа сама Надин и братчето й ЕйДжей (поне по отношение на Надин, имам предвид). А като се има предвид, че бившият й съпруг не й е оказал и грам подкрепа, нейното направо си беше подвиг. Сюзан бе красива жена, с дълга до раменете ягодоворуса коса и искрящи сини очи. Общо взето, биваше си я.

В този момент на масата дойде Стар в бяло сако на майстор-готвач и с висока майсторска шапка.

— Добър вечер — рече с най-любезния си глас. — Честит празник на труда на всички!

Жена ми — амбициозната бъдеща политичка — мигновено скочи от стола си и го млясна по бузата. После започна да му представя роднините си. След няколко прекрасни минути празни приказки Стар се зае да ни описва специалитетите на вечерта, като започна от световноизвестните си меколюспести раци на тиган. Аз обаче само след една милисекунда изключих и се замислих за Тод, Каролайн и трите ми милиона. По кой идиотски начин можех да ги прекарам, без да ги хванат? Ами останалите ми пари? Нямаше ли да е по-добре да бях ползвал куриерската служба на Сорел? Но нали това ми се видя рисковано? Как така: срещаш непознат някъде на майната си и му даваш цял куп пари?

Погледнах към майката на Надин, която случайно в този миг гледаше към мен. Тя ми се усмихна най-топло, направо любящо, а аз, без да се поколебая, й отвърнах със същото. Много добре се отнасях със Сюзан. Може дори да се каже, че от деня, в който се влюбих в Надин, Сюзан никога от нищо не бе лишена. С Надин й купихме кола, наехме й красив дом на брега и й осигурихме по осем хиляди долара месечно пари за харчлък. В моите очи Сюзан бе на най-високо ниво. Винаги бе оказвала пълна подкрепа на брака ни и…

… изведнъж ме осени най-пъклената възможна мисъл. Хм-м-м… Жалко, че не можех да хвана Сюзан и Патриша да попренесат малко парички до Швейцария. Ами че кой щеше да се усъмни и на йота в тях — само като ги погледнеш с шантавите им капели! Кой митничар ще седне да ги спира? Шансът направо е нула! Няма начин! Бабички-контрабандистки? Щеше да е перфектното престъпление. И моментално съжалих, че дори съм си помислил подобно нещо. Боже мили! Та нали ако нещо стане със Сюзан, Надин направо ще ме разпъне на кръст! Току-виж ме зареже, че и вземе Чандлър със себе си. В никакъв случай! Не мога без тях! Изклю…

Надин изкрещя:

— Земя вика Джордан! Джордан, обади се!

Обърнах се и й хвърлих нищо незначеща усмивка.

— Ти нали риба-меч искаш, бебче?

Кимнах ентусиазирано и продължих да се усмихвам. А тя допълни най-самоуверено:

— Освен това иска и салата „Цезар“, без кротони. — Наведе се към мен и ми шляпна влажна целувка по бузата, после се облегна на стола си.

Стар ни благодари, направи комплимент на Надин и отиде да си гледа работата. Леля Патриша вдигна чаша и обяви:

— Желая да вдигна нов тост, ако обичате.

Всички вдигнахме чашите си. А тя с най-сериозен тон продължи:

— Вдигам тост за теб, Джордан. Ако не беше ти, нито една от нас нямаше да е тук тази вечер. Също благодарение на теб ще се местя в по-голям апартамент, по-близо до внучетата… — Хвърлих кос поглед към Графинята, да видя реакцията й. Тя вече дъвчеше отвътре бузата. Майка му стара! — … а той е толкова просторен, че всяко ще си има отделна спалня. Ти си страшно щедър човек, скъпи, и трябва да се гордееш с това. За твое здраве, скъпи!

И пак се чукнахме, после Надин се наклони към мен и положи една топла, чудна целувка на устните ми, което моментално изпрати два-три литра кръв към слабините ми.

Уау! Какъв прекрасен брак имах! И ставаше все по-здрав с всеки изминат ден! Надин, аз и Чандлър — истинско семейство! Какво друго му трябва на човек?

Два часа по-късно блъсках по собствената си врата като Фред Флинтстоун след като Дино динозавърчето го изхвърли.

— Нади-и-н! Чуваш ли? Отключи и ме пусни да вляза! Прости ми, моля те!

От другата страна на вратата гласът на жена ми, пълен с презрение:

— Ти ли искаш прошка? Малко шибано копеленце! Ако отворя вратата, направо ще ти смачкам физиономията!

Поех дълбоко въздух… и бавно го изпуснах. Ей Богу, адски мразех да ме нарича „малък“! Защо го правеше? Та аз никак не бях малък, мама му стара!

— Само се помайтапих, Надин! Моля те! Как така ще пращам майка ти да пренася пари до Швейцария! Отключи, моля те, и ме пусни!

Нищо. Никакъв отговор. Само стъпки. Мамичката й мръсна! За какво толкова е бясна? Та да не би аз да предложих майка й да носи два милиона до Швейцария! Тя самата го предложи! Е, може и аз да я бях навел на тази мисъл, но официално предложението си дойде от нея. Затова втвърдих тона:

— Слушай, Надин! Отваряй шибаната врата и ме пускай! Не усещаш ли, че прекали?

Отвътре се дочуха стъпки, после се отвори процепът за писма, който е на нивото на кръста ми. През него долетя гласът на Надин:

— Ако искаш да ми говориш, можеш да го сториш оттук.

Имах ли друг избор? Наведох се и…

ШЛЯП!

— Майка му дейба! — изкрещях и забърсах очи с долния край на бялата си тениска „Ралф Лорен“. — Каква беше тая вряла вода, Надин! Какво ти стана? Насмалко да ме попариш!

А надменната Графиня:

— Да те попаря ли? Нищо не е това в сравнение с онова, което тепърва те очаква! С кой шибан акъл седна да увещаваш майка ми да прави това? Ти какво мислиш — че не усетих как я манипулираше ли? Естествено, че ще ти предложи да го направи, след като толкова много си сторил за нея. Ти само й обясни колко проста била работата, малко манипулативно копеленце. С шибаните ти търговски тактики, джедайски психономера или каквото им викаш там! Ти си едно истински малко отвратително същество!

Но от всичко, което ме нарече, най ме заболя от думичката „малко“.

— Ти внимавай само кого наричаш „малък“, щото такъв ще ти изтряскам…

— Само опитай, ако смееш! Само ръка да вдигнеш насреща ми, ще ти отрежа топките, докато спиш и ще ти ги натикам в устата!

Боже мой! Как може едно толкова красиво лице да плюе толкова много отрова — и то по собствения си съпруг! Цяла вечер се беше държала като ангелче, да не говорим, че през пет минути ме мляскаше! Но след като Патриша вдигна тоста си, погледнах към нея и Сюзан и смахнатите им сламени капели от някакъв друг ъгъл и ми напомниха за двете сестри Пиджън от филма „Необичайната двойка“. И си рекох: кой здравомислещ митничар би спрял сестрите Пиджън? При това и двете бяха с британски паспорти, което правеше идеята ми още по-осъществима. Та тогава зададох въпроса си, да просондирам дали някоя от двете би се съгласила да попренесе малко мои парици.

Гласът на жена ми, през процепа:

— Наведи се тук долу и ме погледни в очите и ми обещай, че няма да й дадеш да го направи.

— Да се наведа пак ли? Да-да — рекох подигравателно. — Да те погледна в очите ли? Защо? За да плиснеш още вряла вода в лицето ми ли? Ти за какво ме мислиш, за някакъв глупак ли?

Графинята с бездушен глас:

— Няма повече да те плискам с вода. Кълна се в очите на Чандлър.

Аз обаче не отстъпвах.

— Разбираш ли, целият проблем е в това, че майка ми и леля Патриша гледат на цялата работа като на една шибана занимавка. И двете мразят властите и смятат, че каузата си заслужава. А щом веднъж майка ми си го е навила на пръста, няма да млъкне, докато не я оставиш да го направи. Много добре я знаеш. За нея да мине през митницата с толкова много пари и да не я хванат не е нищо повече от едно страхотно приключение.

— Няма да й дам, Над. И изобщо не трябваше да подхващам темата. Просто попрекалих с виното. Утре ще разговарям с нея.

— Лошото е, че не беше пил чак толкова много вино. Ти и когато си трезвен, си един малък дявол. И не знам защо толкова много те обичам. Аз всъщност съм лудата, а не ти! Наистина съм за психиатър! Ами как не — да ти дам да платиш двайсет хиляди за една вечеря! Кой харчи двайсет хиляди на вечеря, освен ако е сватба или нещо такова? Никой, поне от хората, които аз познавам! Ама на теб какво ти пука? Нали имаш три милиона в килера! Ама и това не е никак нормално, майка му стара! Можеш да си мислиш каквото си искаш, Джордан, но на мен всичко това не ми е необходимо. Просто жадувам за един тих, спокоен живот, далеч от „Стратън“ и от цялата тази лудница. И ми се ще да се преместим, преди да се е случило нещо ужасно. — Направи пауза. — Но ти никога няма да се съгласиш. Ти си пристрастен към цялата тази власт… и към всички онези идиоти, които те наричат Краля и Вълка! Какъв ти Вълк, Боже мили! Ебаси и ташака! — Презрението й направо лъхаше през процепа. — Моят мъж — Вълка от Уолстрийт! По-смешно нещо от това не може да има. Но ти не го съзнаваш. Ти се интересуваш единствено от себе си. Малко егоистично копеленце — това си ти!

— Престани да ми викаш „малък“, за Бога! Какво ти става?

— О, ние сме толкова чувствителни! — рече тя подигравателно. — Едно нещо запомни от мен, господин Чувствителен: тази нощ ще спиш в гостната! И утре! Ако имаш късмет, може и да ти се случи да правиш секс с мен догодина! Но и тези шансове са нищожни! — Малко след това я чух да отключва вратата… след което токчетата й се отдалечиха нагоре по стълбите.

Ами май си го заслужавах. И все пак, какви бяха шансовете да спипат майка й? Почти нула, бих казал! И мисълта нямаше да се породи в мозъка ми, ако не бяха тъпите капели, дето си ги бяха сложили на главите двете с Патриша. А и че подпомагах Сюзан финансово — да не беше лъжа, в края на краищата? Тя нали точно затова сама предложи да помогне! Майка й е проницателна и свястна жена и усеща в душата си, че ми е силно задължена, в случай че възникне нужда от нейната помощ. Пък като отсееш и цялата плява глупости, кой е седнал да дава някому нещо само от добро сърце, а? Винаги има някакъв скрит подтик, дори ако става дума само за личното усещане на задоволство от това, че си помогнал на друго човешко същество, което само по себе си също е егоизъм!

От друга страна погледнато, поне през деня правихме секс с Графинята. Така че ден-два без секс все някак си щях да ги издържа.

Глава 20.Пукнатина в бронята

Горестната Графиня се оказа само наполовин права.

Права в това, че майка й наистина настоя да изиграе дребна роля в моето „баснословно приключение“, както те с Патриша наричаха плана ми за трансгранично пране на пари. Оказа се, че е невъзможно да я разкандърдисам. Но в наша защита (моя и на Сюзан), идеята не беше ни най-малко лишена от сексапил, нали? Да натикаш едно неприлично количество пари — и по-точно, деветстотин хиляди долара — в една голямшка дамска чанта, да я метнеш през рамо и да минеш право през митницата, без да те хванат? Това ако не е секси деяние, не знам какво е!

Но не, не, Графинята се оказа съвсем неправа в това, че се бе тревожила до побеляване. Сюзан си мина най-спокойно през изпитанието и от двете страни на Атлантика, без да възбуди ничие любопитство, и достави валутата на Жан Жак Сорел с намигане и усмивка. Сега бе в безопасност в Англия, където щеше да остане у леля Патриша до края на септември и двете да си спомнят с гордост как нищо не са им направили за това, че са нарушили десетина-двайсет закона.

Така че се наложи Графинята да ми прости и двамата възстановихме любовния си живот. В момента карахме късна лятна почивка в пристанищния град Нюпорт на Роуд Айлънд заедно с най-стария ми приятел Алън Липски и съпругата му Дорийн, с която той скоро след това се разведе.

И в конкретния момент двамата с Алън вървяхме по един дървен пристан към яхтата „Надин“. Можеше да се каже, че вървим рамо до рамо, макар раменете на Алън да стърчаха с петнайсет сантиметра над моите. Алън поначало беше едър и як, с гръден кош колкото варел и голям дебел врат. Имаше красиво лице, като на някой поръчков убиец от мафията, с едри, груби черти и тлъсти рошави вежди. Изглеждаше страшен дори в екип като днешния: светлосини бермуди, светлобежова тениска и светлобежови яхтсменски мокасини.

Пред нас „Надин“ се извисяваше над всички други яхти, а изключителността й се подчертаваше още повече от светлобежовия й цвят. И докато попивах прекрасната гледка, неволно си зададох въпроса: за какво изобщо я купих тая шибана яхта? Моят мошеник-счетоводител Денис Гейто хубаво ме съветваше да не го правя и ми цитираше древната мъдрост, че собственикът на яхта има два хубави дни в живота си — денят, в който я купи, и денят, в който я продаде. И понеже Денис беше страхотен мозък, аз се поразколебах, докато един ден Графинята заяви, че не била чувала от мен по-тъпо нещо от това да купувам яхта, което ме остави без всякакъв друг избор, освен на секундата да напиша чека.

Така че в момента се явявах собственик на „Надин“ — петдесет и два метра плаващ инфаркт. Проблемът бе най-вече в това, че яхтата си беше стара — построена в началото на шейсетте години за прословутата дизайнерка Коко Шанел. По тази причина беше шумна до възбог и постоянно се повреждаше. Както и повечето яхти от онова време, изобилието от тик по трите масивни палуби бе достатъчно, за да задържи дванайсетчленен екипаж на колене с четки за лакиране от сутрин до вечер. Яхтата по всяко време на денонощието вонеше на лак, от което направо ми се повдигаше.

Интересното е, че когато са я построили, тя е била дълга само трийсет и шест метра. Но собственикът й преди мен, Бърни Литъл, решил да я удължи с площадка за хеликоптер. А пък Бърни се оказа впоследствие голям гявол, който подушваше глупаците от километър разстояние, та много бързо ме убеди, след като чартирах яхтата му няколко пъти. Възползва се от възхищението, което изпитвах към капитан Марк (даде ми го заедно с яхтата). Скоро след това капитан Марк ме убеди да вземем и да сглобим сами един реактивен хидроплан, понеже и двамата сме си падали по гмуркането, и тогава сме щели да можем да летим с хидроплана до никому непознати води и да открием никога дотогава невиждани риби. „При това те ще са толкова тъпи, че ще ни дадат да ги погалим, преди да ги прободем с харпуните си!“ — разправяше ми той. Идеята му ми се видя доста секси, та му дадох зелена светлина. Първоначалният бюджет от половин милион долара много бързо се превърна в един милион.

Но когато тръгнахме да вдигаме с кран хидроплана върху горната палуба, оказа се, че тя е прекалено малка. Та нали на нея вече имаше хеликоптер белджет, шест джетски кавасаки, два мотоциклета хонда, плексигласов трамплин за скокове и водна пързалка; нямаше как хеликоптерът да излети, или да кацне, без да се тресне в хидроплана. И понеже нещата вече бяха отишли толкова напред, не ми остана друг избор, освен да вкарам яхтата обратно в корабостроителницата, та срещу седемстотин хиляди долара да ми я доудължат.

Изтеглиха предната част още по-напред, а задната — още по-назад, и яхтата заприлича на петдесет и един метров ластик, опънат до скъсване.

— Слушай — рекох на Алън. — Тая яхта направо я обожавам. Адски се радвам, че я купих.

— Истинска красавица! — кимна Алън в знак на съгласие.

На кея ни чакаше капитан Марк с квадратния вид на ония роботчета, с които двамата с Алън си играехме като деца. Беше в бяла тениска с яка и бял яхтсменски къс панталон, на които се виждаше емблемата на „Надин“ — две златисти орлови пера, увити около тъмносиня главна буква N.

— Сума ти народ се изреди да те търси по телефона, шефе — рече капитан Марк. — Първо Дани, който май летеше по-високо и от хвърчило, после три пъти някаква мацка на име Каролайн с як френски акцент. Каза да й се обадиш моментално, щом се върнеш.

Сърцето ми направо щеше да изскочи от гърдите ми. Боже мой! Та нали тая сутрин точно Дани трябваше да се срещне с Тод и да му даде единия милион долара! Майка му стара! Хиляда мисли ми минаха изведнъж през мозъка. Какво ли е станало? Да не са хванали единия от тях? Да не би вече и двамата да са опандизени? Изключено, освен ако и двамата не са били предварително под наблюдение. Но от какъв зор да са ги наблюдавали? Или пък Дани се е явил надрусан, Тод го е проснал, а сега Каролайн ме търси да ми се извини. Глупости на квадрат! В такъв случай щеше да се обади самият Тод, нали така? Да му еба майката! Забравих да се обадя на Дани да не му се мярка надрусан!

Поех дълбоко въздух и се опитах да се успокоя. Току-виж се оказало някаква чиста случайност.

— Какво каза Дани? — попитах с усмивка капитан Марк.

А той сви рамене.

— А бе, малко трудно ми беше да го разбера, но каза да ти предам, че всичко минало без грешка.

— Всичко ли е наред? — попита Алън. — Има ли нужда да направя нещо?

— Не, не — отвърнах с въздишка на облекчение.

Алън, също рожба на Бейсайд, естествено познаваше Тод не по-зле от мен. Но нямаше представа с какво се занимаваме двамата с Тод. Не че му нямах доверие, просто не бе възникнала причина да го посветя. Единственото, което знаеше, е, че очаквам фирмата му „Монро Паркър“ да закупи няколко милиона акции на „Долар Тайм“ от задграничен продавач — вероятно той беше се досетил, че става дума за самия мен. Но така и не ме попита (това щеше да е сериозно нарушение на протоколните изисквания).

Затова спокойно му отвърнах:

— Вероятно нищо сериозно. Но все пак ще трябва да им се обадя. Слизам долу в каютата си. — И с тези думи направих лек отскок от ръба на дървения кей и се приземих на привързаната странично яхта. После слязох в главната каюта, вдигнах сателитния телефон и набрах мобилния номер на Дани.

Иззвъня три пъти.

— Аоу-у-у? — измънка Дани едва-едва.

Погледнах си часовника — единайсет и трийсет. Невероятно! Бе друсан още в единайсет и половина сутринта в сряда — работен ден!

— Какво става бе, копеле? Защо си надрусан в офиса?

— Не-е-е. Днессъмпчифка — пчифка — щотсрешнъх Таз… Тод!… амняанищо! Сичкоенаред! Край! Никваследа!

Е, поне най-лошите ми предположения не се потвърждаваха.

— А кой е в офиса, Дани?

— Остаих РъпчоиВигам. Няастрашно. Имакслудяетам.

— Тод ядоса ли ти се, Дани?

— Ъхъ — измънка той. — Ннормално копле. Звадипислетиреше шсъм ималглям късмет ще съм ти прятел. Нтоантрява дму даатпислет. Збраненое!

Извадил му пищов? На открито? Не може да бъде! Тод беше луд, ама не беше непредпазлив!

— Не те разбирам, Дани. На улицата ли ти извади пистолет?

— Не-е-е! Даохмуприте на заатасдалка налмузината, предсопинг… пред шопинг… центра на паркга. Сичкеонред. Внагастръгнах.

Боже милостиви и вси светни! Страхотна сценка ще да е било! Тод в черна стреч-лимузина линкълн, Дани в черен ролсройс със свален гюрук, паркирали един до друг пред шопинг-центъра „Бей Теръс“, където третата по хубост кола сигурно е бил някой евтин понтиак!

— Сигурен ли си, че всичко мина добре? — попитах го пак.

— Мадаа! — рече той възмутено, при което му треснах телефона в ухото — не защото ме ядоса, а защото бях върхът на двуличието — не можех да понасям да говоря трезвен на някой надрусан идиот.

Тъкмо се канех да се обадя на Каролайн, когато телефонът иззвъня. Изгледах го за секунда и точно в този миг се почувствах все едно съм Лудия Макс: с всеки ужасен звън пулсът ми се учестяваше. Но вместо да го вдигна, останах да го гледам така, с омраза, с килната на една страна глава.

На четвъртото позвъняване някой все пак го вдигна. Зачаках… и се молех. Малко по-късно чух заплашителното „би-ип“, последвано от гласа на Танджи, сексапилното гадже на капитан Марк, която каза:

— Господин Белфърт, търси ви Каролайн Гарет на втора линия.

Спрях само за част от секундата да си събера мислите, после вдигнах слушалката:

— Здравей, Каролайн, какво става? Всичко наред ли е?

— Мама му стара… слава Богу, че те хванах! Джордан, арестуваха Тод и…

— Каролайн, не казвай нито дума повече — прекъснах я. — Ще намеря уличен автомат, от който да ти се обадя. Нали си си у вас?

— Да. Никъде няма да мърдам.

— Добре. Стой там. Всичко ще се оправи, Каролайн. Обещавам ти.

Оставих слушалката и седнах на ръба на леглото. Не можех да повярвам. Мисълта ми хвърчеше на хиляда посоки. Изпитах някакво ново, непознато чувство. Тод арестуван. От шибаните полицаи! Това пък как е могло да стане? Той ще се раздрънка ли?… Не, разбира се, че няма! Ако някой на тоя свят спазва закона за омерта, това е Тод! Пък и колко още му остава да живее, за Бога? Та нали в него тупти чуждо сърце, на някакъв си дървосекач! Нали винаги казва, че живеел живот назаем? Не може ли някак да се проточи делото, докато умре? И моментално се ядосах на себе си, че съм си позволил подобна мисъл, макар и да не беше далеч от истината.

Поех дълбоко въздух и се напънах да се овладея. После се вдигнах от леглото и хукнах да търся телефонен автомат.

Още докато вървях по мостика, се сетих, че разполагам само с пет куалуда, което при създалите се обстоятелства беше абсолютно недостатъчно. Поначало ми оставаха още три дни, преди да се върна на Лонг Айлънд, а и гърбът вече направо ме убиваше… донякъде поне. Пък и стана месец, откакто се правех на ангелче, и вече започна да ми писва.

В мига, в който грабнах слушалката, набрах номера на Джанет. А докато набирах и кода на предплатената ми карта, се запитах дали чрез него няма да е по-лесно да установят откъде съм се обадил, че и да ме подслушат. Само след секунди обаче реших, че си мисля глупости. На ФБР щеше да им е еднакво трудно да ме подслушат, независимо дали ползвах предплатена карта, или монети. Но все пак разсъждавах като внимателен, благоразумен човек и това ме накара да се гордея със себе си.

— Джанет — каза благоразумният човек, — бръкни в най-долното дясно чекмедже на бюрото ми и извади четирийсет куалуда; дай ги на Вигвам и ми го прати незабавно с хеликоптера. На няколко километра от пристанището има частно летище. Може да кацне на него. И понеже нямам време да го посрещам, уреди да го чака лимузина…

— Ще бъде при теб до два часа — прекъсна ме Джанет. — Не се притеснявай. Всичко наред ли е? Звучиш ми разстроено.

— Всичко е тип-топ. Просто сметката, която си направих на заминаване, се оказа крива. А пък и гърбът ме боли, та трябва малко да го поуспокоя. — Окачих слушалката, без да й кажа довиждане, после пак я взех и набрах домашния номер на Каролайн. Нахвърлих й се, още щом вдигна:

— Каролайн, какво…

— Боужей мой, чакай да ти кажа…

— Каролайн, недей…

— Кво стана с Та-а-ад! Той…

— Каролайн, млъкни…

— В пандиза и каза…

Не млъкваше, затова и изкрещях:

— Карола-а-йн!

Най-после се усети.

— Каролайн, слушай ме внимателно и не приказвай. Извинявай, че ти се развиках, но не искам да говориш от домашния си телефон. Разбра ли ме?

— Уф — отвърна, а на мен успя да ми направи впечатление фактът, че в разгара на кризата тя намираше утеха в това да говори на собствения си език.

— Окей — рекох спокойно. — Отиди до най-близкия автомат и ми се обади на следния номер: 401-555-1665. В момента съм на него. Разбра ли ме?

— Да — отвърна тя успокоена и превключила отново на английски. — Записвам го. Ще звънна много скороу. Трябва да намеря дребни.

— Няма нужда. Ще ти издиктувам номера на предплатената ми карта — рекох аз не по-малко спокойно.

Телефонът иззвъня след пет минути. Вдигнах го и я накарах да ми издиктува номера на автомата, от който ми звънеше. После окачих слушалката, преместих се на съседния автомат и от него избрах номера, който ми бе казала.

Тя моментално се впусна в подробности:

— Та-а-ад значи чака в паркинга да дойде Дани, а той най-после пристига в пичоувския си ролсройс, ама надрусан, едва минава през паркинга, без да закачи другите коли. Охраната вика поулиция, понеже смятат, че Дани е пиян. Той дава парите на Тод и веднага тръгва, щото Тод заплашва да го убие, дето е друсан. Но куфарче остава в Тод. А Тод вижда две поулицейски коли с мигащи лампи и хуква в някакъв магазин за видео и скрива пистоулет в калъф от лента, но поулицаи го гепват. После поулицаи пускат записа на охранителна камера и виждат къде скрил пистоулет, намират гоу и арестуват Тод. Оттам отиват в лимоузина, намират пари и ги вземат.

Майка му дейба! — рекох си. Хайде, парите кучета ги яли. Но на Дани направо му е спукана шибаната работа! Ще трябва да се махне от града и повече да не се вясва наоколо. Или най-малкото ще трябва да плати нещо на Тод да не го издаде.

И тогава ми мина през ум, че Тод вероятно е разказал всичко това на Каролайн по телефона. А щом е още в ареста, значи е използвал телефона в… Мама му стара! Такава тъпотия не съм очаквал от Тод! Как може да използва телефон, който почти сто на сто се подслушва, и то за да звъни в собствения си дом?

— Кога за последно говори с Тод? — питам и се моля да има някакво друго обяснение.

— Не съм гоуворила с него. Адвокатът ми се обади. Тод му казал да донесе парите за гаранцията, после казал още тази вечер да заминавам за Швейцария, преди да се раздуе проблемът. Та съм запазила места за родителите му, за Дайна и за мен. Рич ще му е гарант, а аз ще му дам пари за гаранция.

Леле, майко, каква дивотия! Но поне Тод е проявил здрав разум и не е приказвал по телефона. А що се отнася до казаното на адвоката му, то това е поверителна информация. Но най-идиотското беше, че насред цялата лудница — докато киснеше в пандиза — Тод продължаваше да работи по изнасянето на парите ми в Швейцария. Чудех се дали да съм му благодарен за безрезервната преданост на каузата ми, или да ме е яд на безразсъдството му. Премислих всичко отново, та да го поставя в правилна перспектива. Явно полицаите са решили, че са попаднали на следата на някаква сделка с наркотици. Тод явно е продавал, понеже са го спипали с цяло куфарче пари, а неизвестният в ролсройса е бил купувачът. Дали са успели да запишат номера на Дани? — запитах се. Но ако го имат, не трябваше ли вече и него да са задържали? На какво основание обаче? Нямаха и една пукната улика срещу него. Само някакво си куфарче, пълно с пари. Основният проблем е пистолетът, но и той е разрешим. При един добър адвокат, Тод ще може да се измъкне с условна присъда и евентуално яка глоба. Глобата ще я платя аз, или по-скоро Дани ще я плати — и край на цялата работа.

— Добре. Заминавай — рекох на секс бомбата. — Тод нали ти предаде подробностите? Знаеш при кого да отидеш?

— Да. Трябва да срещна Жан Жак Сорел. Имам му номера и знам улицата. В търговския район е.

— Добре, Каролайн. И се пази. Предай същото и на родителите на Тод и на Дайна. Освен това се обади на адвоката на Тод да му предаде, че си говорила с мен и че няма за какво да се притеснява. Да му каже, че ще се погрижа за всичко необходимо. И да подчертае думата всичко. Разбра ли ме, Каролайн?

— Разбирам, разбирам. Не се бой, Джордан. Тод те обича. И дума няма да каже, никога. Обещавам ти го с цялото си сърце. Ще се самоубие, ама няма да ти навреди.

Тези думи предизвикаха у мен вътрешна усмивка, нищо че, доколкото познавах Тод, той не бе способен да обича никого на този свят, а най-малко — себе си. Но самият му характер, характерът на евреин-мафиот, ме караше да мисля, че надали ще ме издаде, освен ако не го заплашат с куп години зад решетките.

Та след като намерих отговор на всичките си въпроси, пожелах на секс бомбата приятно пътуване и затворих телефона. На връщане към яхтата ми възникна един-единствен въпрос: дали да се обадя на Дани, за да му съобщя лошата вест, или не? Май щеше да е по-добре да изчакам, докато се оправи от надрусването. Пък и след първоначалния прилив на паника вестта комай не беше чак толкова лоша. Е, и добра не беше, но по-скоро не представляваше нищо повече от едно неочаквано усложнение.

От друга страна, у мен вече не оставаше и капка съмнение, че пустите куалуди ще довършат Дани. Имаше сериозен проблем с тях и май му беше време да потърси помощ.