Вълка от Уолстрийт

Глава 21Форма пред съдържание

Януари 1994 г.

В седмиците след провала на паркинга се изясни, че охранителните камери на шопинг-центъра не са уловили ясно номера на колата на Дани. Но според Тод от полицията му предлагали сделка, стига да им кажел кой е шофирал ролс-ройса. Тод, разбира се, им казал да ядат лайна и да се задавят, но имах слабото подозрение, че леко преувеличава — че полага основите за парично изнудване. Както и да е, аз му обещах да се погрижа за всичко, а той се съгласи в замяна на това да остави Дани жив.

Та остатъкът от 1993 година мина безпрепятствено — в смисъл, че представлението „Животът на богатите и дисфункционалните“ продължи с пълна пара и завърши триумфално с публичното предлагане на акциите на „Стив Мадън Шуз“. Цената им се закрепи леко над осем долара, което означава, че покрай мишите ми дупки, временно преотстъпените единици и комисионните върху акциите, продадени по собствената ни фирмена сметка, бях трупнал малко над двайсет милиона долара.

За Коледа и Нова година направихме двуседмична ваканция из Карибско море на борда на яхтата „Надин“. С Графинята щуряхме като някакви рокзвезди и успях да заспя в почти всички петзвездни ресторанти между Сейнт Бартолъмю и Сейнт Мартин. Освен това успях да се наръгам с харпуна си, докато се гмурках нафрашкан с куалуди, но раната се оказа повърхностна, та с изключение на това, пътуването ми мина почти без произшествия.

Но ваканцията свърши и дойде време пак да се захвана с работа. Беше вторник през първата седмица на януари и се намирах в кабинета на Айра Лий Соркин — белокосия перчемлия, изпълняващ ролята на главен външен юрисконсулт на „Стратън Оукмънт“. Както всички други видни юристи с бели якички, и Айк бе направил навремето известен трудов стаж, работейки за лошите — или за добрите, в зависимост от гледната точка, — което ще рече, че бе работил за агенция, регулираща фондовите борси. В конкретния случай беше бивш началник-отдел в нюйоркската регионална служба на Комисията за ценни книжа и борси, СЕК.

В момента той се беше изтегнал на прословутия си тапициран в черна кожа трон, обърнал бе длани към тавана и казваше:

— Точно сега трябва да скачаш от радост, Джордан! Преди две години СЕК заведе срещу теб иск за двайсет и два милиона долара и искаше да ти закрие фирмата; сега вече са готови да се споразумеят да им платиш само три милиона и да плеснат леко фирмата през ръчичката. Пълна победа. Само това мога да кажа.

Отвърнах на моя печен юрист със служебна усмивка, макар вътрешно да изпитвах противоречиво чувство. Новината беше прекалено голяма за първи работен ден след коледна ваканция. В смисъл, от какъв зор трябва да бързам да се споразумявам, след като СЕК не бяха намерили и една сериозна улика срещу мен? Бяха завели иска преди повече от две години, като ме обвиняваха в манипулиране на цени на акциите и прилагане на силови тактики при продажбата им. Но не намериха почти нищо в потвърждение на тези свои твърдения, особено що се отнасяше до манипулирането на акциите — по-сериозното от двете обвинения.

Комисията призова четиринайсет стратънци, дванайсет от които бяха положили дясната си ръка върху куп библии и после бяха изсипали куп лъжи. Само двама стратънци се бяха паникьосали и бяха казали самата истина — тоест, че са използвали силови тактики и прочее. А за благодарност, че са били честни и откровени, Комисията ги бе изхвърлила от борсовия занаят. (Нали всъщност си бяха признали под клетва, че са нарушили закона.) А каква бе ужасната съдба на дванайсетимата излъгали? О, каква поетична справедливост! Всеки един от тях се измъкна без нито една драскотина и досега си работеха в „Стратън Оукмънт“ — звъняха усмихнати по телефоните и вадеха очите на клиентите си.

Но въпреки чудната поредица мои успехи при отбиването на тъпаците, Айра Лий Соркин — самият той бивш тъпак — и сега ми препоръчваше да постигна споразумение и да оставя цялата работа зад гърба си. Аз обаче не успявах да се помиря с логиката му, тъй като „да оставя всичко зад гърба си“ не означаваше просто да си платя глобата от три милиона долара и да обещая в бъдеще да не нарушавам правилата на борсата, а означаваше освен това да бъда отстранен за цял живот от борсовата индустрия и да напусна завинаги „Стратън Оукмънт“ — плюс, сигурен бях, куп допълнителни условия в смисъл, че ако по някакъв начин се гътна, а после съумея пак да възкръсна, забраната ще продължи да е в сила.

Тъкмо се канех да му кажа какво точно мисля, когато Великият Соркин не устоя на мълчанието:

— Казано на прост език, Джордан, ние двамата с теб се оказахме прекрасен екип и успяхме да победим СЕК на играта, която те самите са измислили. — И кимна в потвърждение на собствената си мъдрост. — Направо ги изтощихме, копелетата. Ти трите милиона ще си ги спечелиш отново за по-малко от три месеца, а ще можеш и от данъците си да ги отчислиш. Така че време е да се завърнеш към живота. Време е да се запътиш към залеза и да се радваш на жена си и дъщеря си. — На това място Великият Соркин се ухили широко и кимна още няколко пъти.

Усмихнах му се необвързващо.

— Адвокатите на Дани и Кени в течение ли са?

А той ми хвърли заговорническа усмивка:

— Всичко това ти го казвам под секрет, Джордан; никой от останалите адвокати и хабер си няма. От правна гледна точка аз, разбира се, представлявам „Стратън“ и оставам верен на фирмата. Но точно в този момент ти си фирмата, така че съм ти верен на теб. Пък и като имах предвид обстоятелствата около предложението, реших, че може да поискаш да го обмислиш известно време. Но имаме само няколко дни за тази цел, приятелю — най-много една седмица.

Когато първоначално заведоха иска, всеки от нас си ангажира отделен адвокат, за да избегнем евентуален конфликт на интересите ни. Навремето ми се стори, че само харчим куп излишни пари, но сега се зарадвах, че бяхме постъпили именно така. Свих рамене и казах:

— Сигурен съм, че офертата им няма скоро да изгуби валидност, Айк. Както ти сам каза, ние ги изтощихме. Мен ако ме питаш, надали е останал и един човек в Комисията, който да е запознат с моя случай. — Прищя ми се и да му обясня откъде съм толкова сигурен (микрофончето за подслушване в заседателната зала), но реших да се въздържа.

Айк Мозъка вдигна ръце и забели очи:

— На подарен кон зъбите се не гледат, не знаеш ли? През последните шест месеца текучеството в нюйоркската служба на СЕК е голямо и духът им е страшно паднал. Но това е просто някакво съвпадение и няма да трае вечно. Това, което ще ти кажа, Джордан, ти го казвам като твой приятел, а не като твой адвокат. По-добре се споразумей по това дело веднъж завинаги, преди да се е явил нов екип от следователи, които да се заемат наново с него. Рано или късно някой все ще открие нещо и тогава не се знае докъде ще стигнат нещата.

Кимнах и му рекох:

— Много мъдро си решил това засега да си остане между нас. Ако нещо се дочуе преди да съм държал реч пред войската, може да се паникьосат. Но честно ти говоря, Айк, мисълта за доживотна забрана никак не ми се харесва. Разбираш ли какво значи — да не мога повече да пристъпя в борсовата зала! Нямам думи дори да ти опиша какво означава това. Че на мен борсовата зала ми е кръвната система, така да се каже. Моята нормалност, но и моята лудост. Нещо като доброто, лошото и грозното, събрано накуп. Но не аз съм истинският проблем, а Кени. Как да го убедя да приеме една доживотна забрана, когато Дани остава? Кени ме слуша поначало, но не съм сигурен как ще реагира, ако му кажа да се оттегли, докато Дани остава. Кени печели по десет милиона годишно; може да не е най-острият инструмент в бараката, но е достатъчно умен, за да разбере, че повече никога през живота си няма да изкарва толкова пари.

— Ами тогава остави Кени и накарай Дани да поеме забраната. На Комисията надали й пука кой точно остава и кой се маха, стига единият от двамата да си ти. Ще са на върха на щастието, ако могат да разпратят до медиите едно тлъсто готино съобщение, че Вълка от Уолстрийт вече го няма, и ще се успокоят. По-лесно ли ще ти е да накараш Дани да напусне?

— Това изобщо не съществува като вариант, Айк. Кени е един шибан глупак. Не ме разбирай погрешно. Аз си го обичам и прочее, но това не променя факта, че той не е способен да управлява фирмата. Та кажи ми какво ще стане по-нататък, ако решим да отидем на споразумение.

Айк помълча, докато събра мислите си, после рече:

— Приемаме, че ще успееш да убедиш Кени, след това и двамата продавате дяловете си на Дани и подписвате съдебни решения, с които ви се забранява окончателно да се занимавате с брокерска дейност. Парите за глобите ви ще дойдат директно от фирмата и няма изобщо да ви се наложи да се бръкнете в джоба. Ще поискат във фирмата да дойде външен одитор да прегледа състоянието й и да направи препоръки. Но това не е никакъв проблем, мога се справя и сам с помощта на твоя отдел „Нормативно съответствие“. И това е всичко, приятелю. Просто и ясно.

След което Айк добави:

— Мисля обаче, че гласуваш прекалено голямо доверие на Дани. Той наистина е далеч по-умен от Кени, но половината време е надрусан. Знам, че и ти обичаш да купонясваш, но в работно време винаги си във форма. Пък дали за добро, или за лошо, на света има само един Джордан Белфърт. И това е известно и на Комисията — най-вече на Марти Капърбърг, който в момента ръководи нюйоркската й служба. И точно затова иска да те премахне. Може да ненавижда всичко онова, което олицетворяваш, но това не му пречи да уважава онова, което си постигнал. Слушай да ти разкажа една смешна история. Преди два-три месеца отивам на една конференция на хора от СЕК във Флорида и слушам как Ричард Уокър — човекът номер две в Комисията във Вашингтон в момента — разправя, че за да се справят с някой от рода на Джордан Белфърт, им трябвали съвсем нови закони за ценни книжа. Публиката доста се посмя, а той изобщо не го каза в някакъв обиден смисъл, нали ме разбираш?

— Да, бе, Айк — забелих очи, — направо се гордея с това, честна дума! Що не вземеш да се обадиш на майка ми и да й кажеш какво е рекъл Ричард Уокър? Сигурен съм, че ще изпадне във възторг, като научи какъв респект внушава синът й на полицая номер едно по ценните книжа в държавата. Колкото и да не ти се вярва, Айк, едно време, не много отдавна, и аз бях добро еврейско момченце от добро еврейско семейство. Най-сериозно ти говоря — аз бях детето, което почистваше снега пред къщите на хората, за да изкара някой долар. Трудно ми е да си представя, че само допреди по-малко от пет години можех да вляза в някой ресторант, без хората да ме оглеждат любопитно. — И заклатих невярващо глава: — Исусе Христе! Кажи ми как цялата тая шибана работа стана тъй неуправляема? Нима това имах предвид, когато създадох „Стратън“! Кълна се в Бога, Айк!

— И с тези думи станах от стола и се втренчих през стъклената стена в Емпайър Стейт Билдинг. Та толкова ли отдавна беше денят, в който пристигнах като стажант-брокер на Уолстрийт? Бях дошъл с експресен автобус — експресен автобус! — и в джоба ми бяха останали само седем долара. Седем шибани долара! И още помнех как гледах всичките онези хора и се чудех дали и на тях им е така крив светът, защото им се е наложило да дойдат с автобус в Ню Йорк да изкарват прехраната си. И си спомних как ми домъчня за по-възрастните — че им се налага да седят на онези твърди пластмасови седалки и да дишат пушека от дизеловия двигател. Спомних си, че се заклех в никакъв случай да не свършвам като тях, а да намеря начин да забогатея, та да мога сам да определям условията, при които живея.

Спомних си как слязох от автобуса и зяпнах всичките му там небостъргачи и изпитах ужас от самата мощ на града, макар да бях израснал само на няколко километра от Манхатън.

Извърнах се към Айк и с пълен с носталгия глас му рекох:

— Знаеш ли, Айк, никога не съм искал нещата да свършат по този начин. Честна дума ти давам: основах „Стратън“ с най-добри намерения. Знам, че това вече е без всякакво значение, но все пак… преди пет години си беше точно така. — Пак поклатих глава и казах: — Май пътят до ада наистина е постлан с добри намерения, както разправят. Ще ти кажа нещо смешно обаче: помниш ли първата ми жена Дениз?

Айк кимна:

— И тя, като Надин, беше мила и красива дама.

— Да. Беше мила и красива и все още е. В началото, когато почнах да създавам „Стратън“, тя си имаше един лаф: „Джордан, не можеш ли да си намериш нормална работа, за която да ти плащат един милион долара годишно?“ Навремето ме разсмиваше, но сега почвам да разбирам какво е имала предвид. „Стратън“ е като някакъв култ, Айк; там е истинската власт. Всички ония младежи разчитат и за най-малкото нещо на мен. И точно това влудяваше Дениз. Че едва ли не ме превръщаха в свое божество и в нещо, което аз не съм. Сега го осъзнавам, но тогава никак не ми беше ясно. Властта ме опияняваше. Нямах сили да се откажа от нея. Както и да е, открай време съм се зарекъл, че ако настъпи такъв момент, ще се самонанижа на меча си и ще се пожертвам в името на войската си. — Свих рамене и пуснах неуверена усмивка. — Разбира се, винаги съм си давал и сметката, че в тая идея има нещо прекалено романтично, но това не променя факта, че винаги така съм си представял нещата. Така че, ако сега хвърля кърпата, взема си парите и побягна, това значи да ги прецакам всичките до един, да оставя брокерите си безпомощни. Защото онова, което говориш — да се съглася на доживотна забрана и да се отдалеча по посока на залеза с жена си и детето си, — много лесно ще го направя. Бог знае, че имам достатъчно пари десет живота да изкарам. Но ще прееба всички ония млади хора. А съм се заклел пред всеки един от тях, че ще се боря до последен дъх. Та как си представяш, че сега ще подвия опашка и ще изчезна от града, само защото Комисията ми е предложила изход? Аз съм капитанът на кораба, Айк, а капитанът последен го напуска, нали така?

— Изобщо не е така — наблегна Айк и поклати глава. — Искът на СЕК изобщо не може да се сравни с морска авантюра. По най-простата причина, че приемайки забраната, ти гарантираш оцеляването на „Стратън“. Колкото и ефективно да сме пречили на разследванията на Комисията досега, не можем вечно да отлагаме. Делото е насрочено за гледане след по-малко от шест месеца и силно се съмнявам, че ще намериш жури от равни на теб хора, които да симпатизират на каузата ти. Залагаш на карта хиляди работни места, а по този начин — и бъдещето на безброй семейства, чието финансово съществуване зависи от „Стратън“. А ако приемеш забраната, осигуряваш бъдещето както на всички тях, така и на себе си.

Спрях за миг да преценя мъдрото изказване на Айк, което обаче беше само отчасти вярно. Офертата на СЕК всъщност почти никак не ме изненада. Още Ал Ейбръмс я беше предрекъл на една от безбройните ни закуски в „Севил Дайнър“, когато ми каза: „Ако правилно си изиграеш ръката, ще изтощиш Комисията до един момент, в който никой от служителите й няма да си има и хабер от делото срещу теб. Текучеството на кадри там е главозамайващо, особено ако се захванат с разследване, което не върви. Но не забравяй — добави, — че дори и да се споразумееш с тях, това не означава, че всичко е приключило. Нищо не им пречи още на следващия ден след споразумението да ти натресат нов иск. Така че трябва да се сдобиеш с документ от тях, в който да е казано, че исковете им са изчерпани. Но дори и това не изключва неприятности от други източници, като например, Националната асоциация на търговците с ценни книжа НАСД… отделните щатски власти… да не говорим — Боже опази — за федералната прокуратура и ФБР… макар че най-вероятно, ако ги е интересувало нещо около теб, те вече ще са се включили в гонитбата.“

Та въоръжен с тази придобита от Ал Ейбръмс мъдрост, сега запитах Айк:

— Кое ни гарантира, че СЕК няма незабавно да ни натресе нов иск?

— Споразумението ще съдържа необходимата клауза — отвърна Айк. — То ще се отнася до всички твои действия до момента. Но не забравяй, ако Дани прекрачи някой ден границата, нищо няма да ги спре да заведат ново дело.

Кимнах бавно, но все още не бях убеден:

— А какво ще правим с НАСД… отделните щатски власти… да не говорим — Боже опази — за федералната прокуратура и ФБР?

Великият Соркин се облегна на трона си, пак кръстоса ръце и рече:

— По отношение на всички тях няма никакви гаранции. Не ща да те заблуждавам. Нямаше да е лошо и в това отношение да получиш нещо писмено, но тия работи не стават така. Но мен ако ме питаш обаче, шансовете друга регулираща агенция да се заеме със случая са минимални. Не забравяй, че никой регулатор не иска да се заема с обречени дела. Подобни дела са кариероубийци. Нали видя какво стана с всички юристи, които СЕК натовари с иска срещу „Стратън“: до един напуснаха с наведени глави и съм сигурен, че нито един от тях не е получил щедро предложение за работа от частния сектор. Повечето юристи постъпват в Комисията, единствено за да наберат опит и да си подплатят автобиографията. А щом си завоюват име, прехвърлят се в частния сектор, където наистина могат да печелят добри пари. Казаното дотук обаче не важи за федералната прокуратура. За разлика от СЕК, те ще успеят да напреднат доста повече в едно разследване срещу „Стратън“. Започнат ли да летят призовки по криминални дела, започват да се случват странни работи. Всички онези брокери, които СЕК призова и които тъй достойно те защитаваха… сигурно щяха да избягат от кораба, ако призовките им бяха от голямо жури44. Но, от друга страна, не смятам, че федералната прокуратура се интересува от твоя случай. Седалището на „Стратън“ е на Лонг Айлънд, който се пада в Източния район, а там не се занимават особено много с дела с ценни книжа, за разлика от Южния район, в който попада и Манхатън. Така че имам пълното основание да смятам, приятелю, че ако съвсем наскоро постигнеш споразумение и се махнеш, те очаква безоблачен и дълъг живот.

Поех дълбоко въздух и го изпуснах бавно.

— Тъй да бъде — рекох. — Време е да сключим тържествен мир. А какво ще стане, ако се приближа до борсовата зала? Ще цъфне ли ФБР на прага ми да ме арестува за нарушаване на съдебна заповед?

— Не, не — размаха длан Айк. — Струва ми се, че обръщаш прекалено много внимание на тази страна на нещата. Чисто теоретично погледнато, ти можеш да имаш свой кабинет на същия етаж, в същата сграда, в която се помещава „Стратън“. Дори можеш да киснеш по цял ден в коридора с Дани и да изказваш мнение и за най-дребния му ход. Ни най-малко не те насърчавам да го сториш, но няма да е закононарушение. Но не можеш да принудиш Дани да те слуша, нито да прекараш половината си работен ден в борсовата зала. Няма обаче нищо лошо в това от време на време да наминаваш да ги видиш.

Точно такъв отговор не бях очаквал. Ама наистина ли щеше да е толкова просто? Дори да приемех забраната от СЕК, пак ли щях да мога да участвам до такава степен в дейността на фирмата? Ами ако това е възможно и ако успея да го доведа някак си до знанието на всички Стратънци, тогава те няма да останат с чувството, че ги изоставям! Усетил близостта на дневна светлина, попитах:

— И за колко ще мога да продам на Дани своя дял?

— За колкото си поискаш — отвърна Айк Мозъка, явно без да си дава сметка за мисълта, която се зараждаше в пъкления ми мозък. — Въпрос на уговорка между теб и Дани. Комисията това никак не я вълнува.

Хм-м-м! Изключително интересно, рекох си, докато в ума ми набъбваше праведното число двеста милиона.

— Е, смятам, че няма да ми е трудно да се спазаря с Дани. Винаги проявява здрав разум, когато става дума за пари. Виж, от кабинет на етажа на „Стратън“ май ще се откажа. Но мога да се нанеса през няколко сгради. К’во шъ кайш, Айк?

— Звучи ми добре — отвърна Айк Мозъка.

Усмихнах се на прекрасния ми юрисконсулт и реших да се пробвам докрай:

— Имам само още един въпрос, макар да ми се струва, че предварително знам отговора му. След като ме изгонят от бизнеса с ценни книжа, аз теоретично се превръщам в най-обикновен инвеститор. Имам предвид, че не съществува забрана да инвестирам за своя собствена сметка, нито пък да придобивам от публични предлагания акции в акционерни дружества, нали така?

— Точно така! — ухили се Айк. — Можеш да купуваш акции, да продаваш акции, да притежаваш дялове в акционерни дружества, каквото ти душа поиска. Единствено не можеш да управляваш брокерска фирма.

— А това ще рече, че ще мога и да закупувам и нови емисии от „Стратън“, нали така? Имам предвид, че след като вече не съм регистриран брокер, това ограничение отпада, не съм ли прав? — И отправих негласна молитва към Всевишния.

— Колкото и да не ти се вярва, отговорът е „да“ — отвърна Айк Мозъка. — Можеш да купиш всички акции от нови емисии на „Стратън“, които ти предложи Дани. Просто и ясно.

Хм-м-м! От тая работа май може да излезе нещо! На практика ще стана своя собствена миша дупка не само по отношение на „Стратън“, но и по отношение на „Билтмор“ и „Монро Паркър“!

— Добре, Айк. Смятам, че ще успея да убедя Кени да приеме една доживотна забрана. Той от сума ти време ме врънка да вкарам приятеля му Виктор в брокерския бизнес, така че ако кандисам, въпросът ще е уреден. От теб искам единствено да си траеш още няколко дни. Излезе ли и думичка по въпроса, всичко, което сме се договорили, отпада.

Великият Соркин отново сви яките си рамене, обърна длани към тавана и ми намигна. Всякакви думи бяха излишни.

Фактът, че израснах в Куинс, ми беше осигурил несъмненото удоволствие да мина поне двайсет хиляди пъти по магистралата „Лонг Айлънд“, а по някаква необяснима причина проклетото шосе все беше в строеж. А отсечката, по която минаваше лимузината ми в момента — там, където източната част на Куинс среща западната част на Лонг Айлънд, — си беше в строеж, откакто бях станал на пет години, и по нищо не личеше, че някога ще я завършат. Някоя фирма си беше уредила някакъв вечен договор за строеж и хората й или бяха най-некомпетентните пътищари (точно така си се наричат завършилите ПГС помежду си) в историята на вселената, или най-хитрите бизнесмени, раждани някога на майката-Земя.

Какъвто и да беше случаят, това, че се намирах на по-малко от три морски мили разстояние от „Стратън Оукмънт“, нямаше никакво значение за часа на пристигането ми. Затова се облегнах удобно на задната седалка и се заех с обичайното си занимание: съсредоточих се върху чудодейното плешиво теме на Джордж и се оставих да ме успокои. Какво ли ще прави Джордж, ако остане без работа? Но Джордж ще е само един от многото пострадали, ако осера нещата. Наложи ли ми се да огранича разходите си поради слабо ръководство на „Стратън“ от страна на Дани, това ще се отрази на цялата менажерия.

А какво ще стане със стратънци? Боже мой, ще им се наложи да ограничат начина си на живот по най-драматичен начин, ако не искат да ги застигне моментален финансов крах. Ще им се наложи да заживеят като останалия свят, където парите всъщност имат някакво значение и не можеш просто така да отидеш и да си купиш каквото то скимне, само защото ти е скимнало. Тази мисъл вече беше непоносима!

От моя лична гледна точка най-разумното ще е да се махна от всичко това — на чисто. Точно така: един разумен човек не би продал фирмата на Дани на някаква прекомерна цена… нито пък би наел офис на отсрещната страна на улицата… нито би ръководил делата й иззад кулисите. Защото в такъв случай Вълка от Уолстрийт ще постъпи като Мечо Пух, дето най-сетне си изпаща от постоянното завиране на главата си в делвата с меда. Виж какво стана с Дениз и Надин: изневерих десетки пъти на Дениз, докато… Да му еба майката! Що се мъча с такива мисли?

Както и да е, ако се махна, няма да съществува рискът да загубя онова, което имам в момента. Няма и да съм длъжен да давам съвети или напътствия, нито пък да се приближавам до борсовата зала, за да насърчавам войската. Няма да провеждам тайни срещи с Дани, нито със собствениците на „Билтмор“ и „Монро Паркър“. Просто ще изчезна заедно с Надин и Чандлър по посока на залеза така, както ме съветва Айк.

Но как ще вървя из Лонг Айлънд, след като съм дезертирал от кораба и съм оставил всички на произвола на съдбата? Да не говорим, че според уговорката ми с Кени трябва аз да осигуря на Виктор Уонг първоначалното финансиране при отварянето на „Дюк Сикюритийз“. А щом Виктор осъзнае, че аз не съм вече зад „Стратън“, ще се извърне светкавично против Дани.

Така че единственият начин да предотвратя всичко това налага да дам на всички да разберат, че аз все още играя определена роля в „Стратън“ и че всяка атака срещу Дани е равносилна на атака срещу самия мен. По този начин всички ще останат лоялни — освен Виктор, естествено, с когото ще се справя както и когато аз намеря за добре, но далеч преди той да има готовност да води война. Докато „Билтмор“ и „Монро Паркър“ са лоялни, а Дани държи главата на раменете си и не разперва криле преди да му е дошло времето, няма да има проблем с овладяването на Покварения китаец.

Дани да разпери криле — и това е променлива, която не трябва да се изпуска изпод внимание. Защото той неминуемо ще пожелае да ръководи нещата според собствените си инстинкти. Ще се обиди, ако държа юздите по-дълго, отколкото трябва. Може би няма да е лошо да се договорим устно за някакъв преходен срок — шест до девет месеца например, — през който да следва безпрекословно разпорежданията ми. После полека-лека ще му преотстъпя ръководната роля.

Същото се отнася и до „Билтмор“ и „Монро Паркър“. И те ще са на мое разпореждане, но само за кратък период от време; после ще ги пусна на свобода. Тяхната лоялност всъщност е тъй силна, че сигурно ще продължат да ми носят куп пари, без дори да си мръдна пръста. Поне с Алън съм сигурен, че ще стане така; лоялността му е несъмнена — плод на отколешно приятелство. А съдружникът му Брайън държи само четирийсет и девет процента в „Монро Паркър“ — предварително условие, което поставих, когато им осигурих първоначалното финансиране. Така че там Алън командва положението. А в „Билтмор“ ключовият процент се държи от Елиът, който макар да не ми е толкова верен, колкото Алън, си остава достатъчно лоялен.

Да не говорим, че „Стратън“ всъщност представлява само един аспект от множеството ми финансови владения. Към него следва да добавим „Стив Мадън Шуз“; „Роланд Франкс“ и „Сорел“; както и десетина други компании, в които притежавам дялове и на които предстои да направят първично публично предлагане. Е, от друга страна, положението в „Долар Тайм“ продължава да е катастрофално, но най-лошото мина.

И след като стигнах до необходимите ми решения, казах на Джордж:

— Що не слезеш от магистралата и не хванеш някоя местна улица. Трябва да се добера до офиса.

Немият кимна два пъти. Явно мразеше и червата ми.

Направих се, че не забелязвам дързостта му и рекох:

— А след като ме оставиш, не ходи никъде. Днес смятам да обядвам в „Тенджин“. Окей?

Немият пак кимна, без да промълви и една дума.

На ти сега! Шибаният идиот и една дума не ще да ми каже, а аз съм седнал да се притеснявам как ще живее без „Стратън“. Възможно ли е напълно да се заблуждавам? Ами ако се окаже, че нищичко не дължа на хилядите хора, чието съществуване зависи от „Стратън“? Ами ако всички се обърнат за една нюйоркска секунда и ми скочат… и ми кажат да вървя да си го начукам… след като осъзнаят, че вече не съм им полезен? Въпроси… Въпроси… Въпроси…

Но най-смешното е, че при всички тези вътрешни терзания бях пропуснал нещо много важно. След като нямаше да ми се налага да внимавам да не ходя надрусан в борсовата зала, значи щях да мога да си гълтам куалуди на воля — от сутрин до вечер. Без да го съзнавам, подготвях сцената за ужасно мрачни времена в най-близко бъдеще. Защото отсега нататък единственото, което щеше да ме задържа, щеше да е здравият ми разум, а той много често ми изневеряваше… особено когато ставаше въпрос за блондинки и за дрога.

Глава 22.Обяд в алтернативна вселена

След всяко отваряне на вратата в ресторант „Тенджин“ нахлуваше шепа стратънци, при което тримата японци-майстори на суши и половин дузината мини-сервитьорки зарязваха всичко и започнаха да крещят: Гонгбонгуа! Гонгбонгуа! Гонгбонгуа!, което било „добър ден“ на японски45. После започваха да се кланят доземи на стратънци и преминаваха в писукане: Йо-сай-но-са-но-се! Йо-сай-но-са-но-се! Йо-сай-но-са-но-се!, което един Господ знае какво значеше46.

Майсторите се втурваха да приветстват новодошлите, грабваха ги за китките и почваха да разглеждат ръчните им часовници. После ги разпитваха на силно завален английски: „Корко сторува? Каде го купир? С каква кора дошар? Ферари? Меруцедес? Поруше? С коя марка стикобе игураеш горф? Каде игураеш? Корко чакаш да ти дойде ред? Какъф ти хендикеп?“

Междувременно сервитьорките в кимона с цвят на сьомга и с лимоненозелени ранички на гърба опипваха с опакото на ръцете си фината италианска вълна на шитите по поръчка от Джилберто костюми, кимаха одобрително и гукаха: „О-о-о… а-а-а… хубаф прат… ме-е-ек!“

Сетне, като по даден таен знак, спираха абсолютно едновременно и се заемаха с онова, което бяха прекъснали. Майсторите на суши пак започваха да увиват и подгъват, да режат и кълцат. А сервитьорките се залавяха да сервират цели кофи саке „Премиум“ и бира „Кирин“ на младите и жадните, заедно с огромни дървени лодки, пълни със скъпо-прескъпо суши и сашими за богатите и гладните.

И точно когато се надяваш, че бурята е отминала, вратата отново се отваря и цялата лудница се повтаря: страхотно оживените служители на „Тенджин“ се нахвърлят на поредната група стратънци и ги заливат с японска тържественост и салтанати, както и — убеден съм в това — с огромни дози неразредени японски глупости.

Добре дошли в обедната почивка на стратънци!

В този момент алтернативната вселена се разгръщаше с пълна сила в туй китно кътче на майката-Земя. Трафикът пред ресторанта бе блокиран от десетки спортни коли и стреч-лимузини, а в самия ресторант младите стратънци спазваха своята отколешна традиция да се държат като глутници неопитомени вълци. От четирийсетте маси в „Тенджин“ само две бяха заети от нестратънци — от „цивилни лица“, както им викахме. Вероятно бяха попаднали тук случайно, докато са търсели тихичко местенце, където да похапнат. В такъв случай явно и хабер си нямаха каква необичайна съдба се кани да ги връхлети. Защото в течение на обяда щяха да се задействат и наркотиците.

Точно така. Току-що часовникът удари един и някои Стратънци вече бяха втасали. Никак не беше трудно да установиш кои са наджваканите с куалуди — ония, които стояха върху масите, заваляха приказките си и им течаха лиги, докато разправяха какво са постигнали от сутринта. За всеобщ късмет, през обедната почивка асистентките по продажбите оставаха в борсовата зала — да отговарят на телефоните и да наваксат с бумащината, — та всички си оставаха облечени и никой не се чукаше из тоалетните или под масите.

Седях в отделено сепаре в дъното на ресторанта и наблюдавах как се развива лудницата, докато се преструвах, че слушам дърдоренето на ръбестата тиква Кени Грийн, който ме заливаше със собствената си версия от неразредени глупости. В същото време Покварения Китаец кимаше с огромната си колкото на панда глава при всяка изказана от тъпия му приятел приказка, макар да бях сигурен, че и той е наясно с това какъв тапир е Кени и само се правеше, че е съгласен с него.

А Ръбчо дрънкаше:

— … точно по тази причина от това ще спечелиш куп пари, Джордан. Щото от Виктор по-умен човек не познавам. — Протегна се и потупа Покварения Китаец по огромния му гръб. — След теб, естествено, но то си се подразбира.

Хвърлих му една фалшива усмивка и рекох:

— О, Кени, благодаря ти за вота на доверие!

Виктор се изсмя на изречената от приятеля му идиотщина, после ми пусна една от отвратителните си усмивки, при което очите му така се присвиха, че насмалко не изчезнаха.

За Кени обаче иронията бе нещо абсолютно непознато. Поради което бе приел благодарността ми за чиста монета и сега сияеше от гордост:

— Та така, както аз го виждам, за начален капитал ще са достатъчни някъде към четиристотин хиляди долара. Ако искаш, можеш да ми ги дадеш в кеш, а аз ще ги прекарам към Виктор чрез майка ми, — „чрез майка ми“ ли каза? — така че да не остане някоя лоша хартиена следа, — „лоша хартиена следа“ ли рече? — понеже майка ми и Виктор са съсобственици на някакви имоти, покрай които могат да оправдаят придвижването на парите. После ще ни трябват няколко ключови брокери да пуснат помпата и най-важното — един стабилен пакет от следващата нова емисия. Така, както аз го виждам…

Набързо изключих. Кени се цепеше по шевовете от вълнение, а всяка излязла от устата му дума беше чиста глупост.

Нито Виктор, нито Кени знаеха, че Комисията ми е предложила да се споразумеем. И щях да изчакам още няколко дена, преди да им го съобщя, та да им дам възможност да подмокрят гащите от радост пред светлите перспективи за „Дюк Сикюритийз“ и да решат, че „Стратън Оукмънт“ едва ли не вече си е изпял песента. И едва след това щях да им го кажа.

Точно в този миг с ъгълчето на окото си съзрях Виктор. И от самия му вид, гледан на гладен стомах, направо ми идеше да го изкльопам. Никога не можех да си обясня защо този масивен китаец ми се струваше толкова сочен. Вероятно се дължеше на кожата му, която беше по-гладка от кожата на новородено. А под кадифената мека кожичка имаше десетина пласта обилна китайска мас, която щеше да е идеална за готвене; а под тях се намираха още десетина пласта неразрушими китайски мускули, които бяха идеални за ядене; а на всичко отгоре, самата му китайска повърхност имаше цвят на пресен пчелен мед.

В крайна сметка всеки път, щом видех Виктор Уонг, си го представях като печено прасенце и ми идваше да му напъхам ябълка в устата и шиш в гъза, да го сложа на едно чеверме и да го поливам със сладко-кисел сос, след което да поканя неколцина приятели и да го схрускаме — по хавайски.

— … а Виктор винаги ще ти е верен — разправяше Ръбчо, — поради което от „Дюк Сикюритийз“ ще спечелиш повече, отколкото от „Билтмор“ и „Монро Паркър“ взети заедно.

Свих рамене, после казах:

— Възможно е, Кени, но това не е основната ми грижа в момента. Не ме разбирай погрешно — аз наистина възнамерявам да направя много пари. В края на краищата, защо всички ние да не спечелим купища пари? Но за мен има нещо много по-важно, на което държа, и то е да ви осигуря бъдещето на вас с Виктор. Ако успея да направя това, а покрай него и да спечеля по няколко допълнителни милиона годишно, ще го смятам за свой най-голям успех. — Спрях за няколко секунди да поемат току-що изречените от мен глупости и да доловя как възприемат внезапната промяна в намеренията ми. „Дотук добре“ — рекох си. — Както и да е, след по-малко от шест месеца ще се гледа делото ни със СЕК и никой не може да каже как ще приключи. Колкото и добре да изглеждат нещата, в един момент може да се окаже най-разумно да сключим извънсъдебно споразумение с Комисията. А когато такъв ден настъпи, искам всеки от нас да има готова изходна виза в паспорта си. Колкото и да не ви се вярва, аз тая работа с „Дюк“ отдавна съм я намислил, но на главата ми виси проблемът с моите акции в „Джудикейт“. Ще имам правото да ги продам едва след две седмици, така че засега трябва да пазим в тайна всичко. Не смятам за нужно да ви обяснявам колко важно е това. Разбрахте ли ме?

Виктор кимна утвърдително с главата си на панда и рече:

— И дума няма да излезе от устата ми. А що се отнася до собствените ми акции в „Джудикейт“ — майната им. „Дюк“ такива пари ще ми докара, че дори и една от тях да не продам, пука ми на черупката.

В този момент се намеси и Кени:

— Чу ли, Джордан? Нали ти казах! Виктор има глава на място! Напълно е в час с програмата ни. — И пак се пресегна да потупа Китаеца по огромния му гръб.

След което Виктор каза:

— Освен това държа да знаеш, че ти се кълна в стопроцентова вярност. Само ми кажи кои акции очакваш да купя, и ще се спукам от купуване. А ще ти ги продам обратно, само когато ти поискаш.

— Именно затова давам съгласието си, Виктор — усмихнах му се, — понеже ти вярвам и знам, че ще постъпиш както трябва. А и защото знам, че си адски умен, което е гаранция, че ще успееш. — А и думите пари не струват, рекох си наум. И самите уверения на Виктор в добра воля не чинеха и пет пари, за което бях готов да се обзаложа на каквото поискате. Китаецът не беше способен на вярност към когото или каквото и да било, а най-вече — към себе си, и беше готов и себе си да преебе, но да подхрани своето изчанчено его.

Както се бяхме договорили с Дани, той се появи на петнайсетата минута след нашето пристигане — по моя преценка достатъчно време Кени да изживее своя звезден миг, без Дани да е там да му го развали. Понеже Кени ненавиждаше Дани за това, че го беше изместил от мястото му на пръв мой съратник. Кофти ми беше да прескоча Кени, но нямаше как да не го направя. А пък сега ми ставаше гадно и от това, че и той щеше да пострада покрай Виктор, още повече понеже бях убеден, че Кени вярва на всяка една дума, която ми казва — и за това, че Виктор щял да ми бъде верен, и всички останали щуротии. Слабото място на Кени обаче беше там, че той продължаваше да гледа на Виктор с очите на тийнейджър. Все още го обожаваше в качеството му на преуспял дилър на кокаин, докато той всъщност си беше успешен дилър на марихуана, което е цяло стъпало по-надолу по хранителната верига на търговците на дрога.

Та аз бях вече говорил с Дани, веднага щом се върнах в „Стратън“ след посещението ми при Айк; обясних му най-подробно плана си, като за много малко неща си премълчах. Когато свърших, той реагира точно според очакванията ми.

— За мен — рече — ти си оставаш собственикът на „Стратън“, комуто принадлежат шейсет цента от всеки долар. При това, без значение дали ще си в някакъв офис надолу по улицата, или ще правиш околосветско пътешествие с яхтата си.

Сега, час по-късно, той пристигна в „Тенджин“ и моментално си наля голяма чаша саке. После допълни и нашите чаши и вдигна своята, сякаш се канеше да произнесе тост. И каза:

— Нека винаги сме верни един на друг и нека довечера „сини чипчета“ да ни шибат отборно!

— Тъй, тъй! — възкликнах и четиримата се чукнахме с белите си порцеланови чаши. После изпихме топлата огнена течност на екс.

— Вижте какво — рекох на Кени и Виктор, — още не съм казал на Дани за идеята ни за „Дюк“ — което си беше чиста лъжа, — така че нека да му разправя накратко, та да знае за какво става дума, окей?

Виктор и Кени кимнаха и аз забих в подробностите. Когато стана дума за седалището на „Дюк“, обърнах се към Виктор и му рекох:

— Имаш два варианта: първият е да отидеш в щата Ню Джърси, на отсрещния край на моста „Джордж Вашингтон“, и там да отвориш фирмата. Най-добре ще е или във Форт Лий, или в Хакенсак. И на двете места няма да имаш проблем да си намериш персонал. На разположение ще са ти младите хора от цялата северна част на щата, както и някои, които живеят в Манхатън, но им е писнало да работят там. Вторият ти вариант е да я откриеш в самия Манхатън, но това е нож с две остриета. От една страна, там има цял милион млади хора, така че кадри няма да ти липсват, но от друга страна, на такова място трудно се изгражда лоялност. Един от ключовете към успеха на „Стратън“ е, че сме единствената по рода си фирма в града. Да вземем дори този ресторант, в който сме. — И посочих с глава останалите маси. — Какво виждате наоколо? Само стратънци. Така че, Виктор, в случая можем да говорим за едно затворено общество — въздържах се да го нарека „култ“, което щеше да е поточно, — до което не стигат никакви алтернативни мнения. А ако отвориш офисите си в Манхатън, хората ти ще обядват с брокери от хиляда други фирми. Това в момента може да ти изглежда маловажно, но повярвай ми, в бъдеще ще придобие огромно значение, особено ако пресата започне да те плюе или акциите ти рухнат. Тогава ще се благославяш, че си на място, където никой не шепне кофти неща в ушите на брокерите ти. Така че имай всичко това предвид, макар че крайното решение оставям изцяло на теб.

Главата на панда кимна бавно, умислено, сякаш Виктор преценяваше аргументите „за“ и „против“. Аз лично насмалко не си паднах от смях, понеже шансовете Виктор да се навие на Ню Джърси бяха под нулата — гигантското му его никога нямаше да го допусне. Щатът ни най-малко не тънеше в богатство и успех, а и не беше никак подходящ за човек-играч. Напротив, Виктор щеше да търси начин да се установи в самото сърце на Уолстрийт, колкото и безсмислено да беше едно подобно действие. Което ни най-малко не ме бъркаше. Даже щеше да ме улесни в намеренията ми да го съсипя, когато му дойде времето.

Същата реч навремето държах и пред собствениците на „Билтмор“ и „Монро Паркьр“, които също възнамеряваха да установят фирмите си в Манхатън. Именно благодарение на нея „Монро Паркър“ сега беше закътана в северната част на щата Ню Йорк, а във Флорида „Билтмор“ бяха извън „Милята на червеите“ в Бока Рейтън — така в печата наричаха онази част от Южна Флорида, където се помещават брокерските фирми.

В крайна сметка всичко се свеждаше до промиване на мозъци, а то има два отчетливи аспекта. Първият е да повтаряш на запленената си публика едно и също нещо до безкрай. А второто е да направиш така, че да си единственият, който й говори. Не бива да допускаш конкурентни гледища. Естествено, нещата вървят много по-лесно, когато казваш на слушателите си точно това, което желаят да чуят, какъвто бе случаят със „Стратън Оукмънт“. Всеки ден по два пъти се изправях насред борсовата зала и им обяснявах, че ако ме слушат и правят точно каквото им казвам, ще имат повече пари, отколкото са сънували, а в краката им ще лазят разкошни мацки. И точно така и стана.

След около десетсекундно мълчание Виктор отвърна:

— Разбирам гледната ти точка, но смятам, че най-добре ще се оправя в Манхатън. Там има толкова много младеж, че само за две секунди ще попълня всичките си бройки.

А Ръбчо добави:

— А и Виктор несъмнено е майстор на вдъхновяващите речи. Така че всички с най-голямо удоволствие ще му работят. Ако се наложи, и аз ще му помагам в това отношение. По време на събранията с теб си водех по някоя и друга записчица, та сега ще им хвърлим с Виктор по едно око и…

Майчице мила! Моментално изключих и се втренчих в гигантската панда, мъчейки се да проумея какво става в изчанчения му мозък. Той съвсем не беше глупав, което си имаше своите плюсове. Даже преди три години ми бе направил една доста голяма услуга…

Беше точно след като оставих Дениз. Надин още не се беше нанесла официално и липсата на женска ръка ме принуди да си назнача иконом на пълно работно време. Обаче реших, че трябва да е гей, като в оня сериал — „Династията“ ли беше, или „Далас“, не помня точно. Цялата работа беше, че си бях навил на пръста да си имам иконом-педал, а при парите, които имах, смятах, че заслужавам да се изглезя.

Така че Джанет се зае да ми търси иконом-гей и, както можеше да се очаква, се справи много набързо със задачата. Казваше се Иконома Патрик и беше такова педи, че от гъза му направо излизаха пламъци. Иначе ми се видя свястно момче, макар от време на време да ми се явяваше понатаралянкан, но понеже така или иначе не се свъртах кой знае колко вкъщи, изобщо си нямах представа що за птица е.

Но щом Графинята се нанесе, моментално пое ръководството на домашния персонал и разни дреболии започнаха да й правят впечатление — от рода на тази, че Икономът Патрик се оказа щур алкохолик, който сменял секспартньорите си с невероятна скорост, или поне така признал пред Графинята, след като смазал гъзолижещия си език с валиум, алкохол и Бог знае още какво.

Лайното се размаза по вентилатора много скоро след това. Икономът Патрик направил неприятната грешка да предположи, че Графинята ще ме придружи за празничната вечеря по случай Пасха в дома на родителите ми, вследствие на което организирал гей-оргия за двайсет и един от дружките си, които оформили човешка верига в хола ми, а после играли на „туистър“ в спалнята ми. Голяма гледка ще да е заварила Графинята (тогава двайсет и три годишна), когато имала удоволствието да влезе: всичките педита нанизани на караманьол и се чукат като животни в обор, та пушек се вдига насред манхатънското ни любовно гнезденце на петдесет и третия етаж на „Олимпик Тауърс“.

Та именно от един прозорец на същия този етаж Виктор провеси Иконома Патрик, след като се установи, че Патрик и дружките му са задигнали петдесет хиляди долара в кеш от чекмеджето е чорапите ми. За чест на Виктор следва да спомена, че провеси Патрик от прозореца едва след като многократно го беше призовал да върне откраднатата стока. Е, вярно е, че молбите му бяха придружени е десни прави и леви крошета, от които Патрик се сдоби със счупен нос, разкъсани капиляри и на двете очи и три-четири пукнати ребра. И си мислите, че след всичко това Патрик е кандисал да върне мангизите?

Ни най-малко. Ние с Дани бяхме свидетели на зверската обработка, която Виктор му приложи. И не друг, а Дани ги приказваше от страшни по-страшни, но само докато Виктор хвърли първия десен прав, при което лицето на Патрик заприлича на суров хамбургер, а Дани избяга в банята и започна да повръща.

По някое време ми се стори, че Виктор се поувлече и се канеше да пусне Патрик през прозореца, та най-мило го помолих да го върне в стаята, от което Виктор се понатъжи, но все пак изпълни молбата ми. Когато Дани излезе позеленял и уплашен от банята, му обясних, че съм се обадил в полицията и че ще дойдат да арестуват Иконома Патрик. Дани направо се шашардиса от наглостта ми да се обадя в полицията, след като лично аз съм бил инициаторът на разправата с Патрик. Но аз продължих да му обяснявам, че когато дойдат, ще им кажа точно какво е станало. Така и направих. А за да съм сигурен, че двете млади полицайчета ме разбират правилно, дадох им по хилядарка в брой, при което те кимнаха, снеха от служебните колани палките си и хвърлиха на Иконома Патрик още един бой до побъркване.

В този момент любимият ми сервитьор Масса дойде да ни вземе поръчките. Усмихнах му се и рекох:

— Добре, Масса, какво препоръчаш…

Но Масса ме прекъсна с куп въпроси:

— Защо си с римузина днес? Къде е ферарито? Като на Дон Джансан? Ти обичаш Дон Джансан, нари?

А двете сервитьорки с него зачуруликаха:

— О-о-о, той истински Дон Джансан… той Дон Джансан!

Усмихнах се и на японските ми почитателки, които говореха за бялото ми ферари тестароса — същото, каквото Дон Джонсън караше в ролята си на Сони Крокет в „Маями Вайс“47. Поредният пример за склонността ми да осъществявам юношеските си мечти. Докато растях, „Маями Вайс“ бе един от любимите ми сериали, така че щом спечелих първия си милион, начаса се сдобих с едно бяло тестароса. Малко неудобно ми стана при споменаването на Дон Джонсън, така че махнах с ръка и поклатих глава, после попитах:

— Какво значи: има в менюто…

Но Масса пак ме прекъсна:

— Ти си и Джеймсу Бон! Имаш асутон мартин като Бон! В кората му има играчки… масро… пирони!

При което сервитьорките припяха:

— О-о-о, той истински Джеймсу Бон! Цуни-гуни бум-бум! Цуни-гуни бум-бум!

При тези думи всички се запревивахме от смях. Масса имаше предвид една от най-големите глупости, които бях направил през живота си. Около година преди това бях гушнал двайсет милиона от една нова емисия. Седяхме с Дани в кабинета ми, куалудите почваха да действат, при което ме засърбя задникът да похарча някой и друг долар. Обадих се на моя дилър за екзотични автомобили и купих на Дани черен ролс-ройс корниш с гюрук за двеста хиляди, после купих на себе си един състезателно зелен астон мартин вираж за двеста и петдесет хиляди. Но и това не ми стигаше, та с моя дилър на екзотични автомобили се разбрахме да превърне астон мартина в истински Джеймс Бонд-мобил — с всичките му там помпи за разливане на масло по паважа, заглушител на радари, регистрационен номер, който се скрива и на негово място се появява генератор на светкавици за заслепяване на преследвачите, както и касета, която само с едно цъкане на ключе може да засипе асфалта с шипове, гвоздеи или ситни пехотни мини, ако намерех оръжеен търговец, който да ми ги продаде. Ако ще е гарга — да е рошава, рекох си. Целият масраф: сто хиляди долара. Обаче всички тия джаджи така изсмукваха акумулатора, че оттогава автомобилът почти не бе в движение. При всяко излизане ме оставяше на пътя. И сега само си седеше за украшение в гаража.

— Благодаря за комплимента — казах на Масса, — но сега, приятелю мой, сме седнали да си говорим за бизнес. — Масса се поклони раболепно, изреди специалитетите и взе поръчките ни. После пак се поклони и ни остави.

— Да се върнем на въпроса за финансирането — рекох на Виктор. — Нещо не ми се харесва идеята майката на Кени да ти пише чек. Не ме интересува дали имате общ бизнес и дали е свързан с „Дюк“, или не. Всеки чек е един семафор, така че — откажи се. Ще ти дам четиристотинте хиляди в брой, но не ща никакво движение на пари от теб към Гладис. Как стои въпросът с родителите ти? Защо не им дадеш на тях парите, а те да ти дадат чек?

— Родителите ми не са такива — рече Виктор с необичайно за него смирение. — Прости хора са и няма да ме разберат. Но мога да измъдря нещо с няколкото офшорни сметки, които имам в Далечния изток.

Дани и аз тайно се спогледахме. Шибаният му Китаец още не беше отворил брокерската си фирма, а вече говореше за офшорни сметки! Това се казва покварен маниак! Само че при престъпленията си има определен логичен порядък, а престъпленията, за които Виктор говореше, идват накрая, след като си направил парите, а не преди това.

— Това ще вдигне други семафори, не по-малко червени. Дай ми ден-два да размисля и ще намеря начин как да ти предам парите. Може да хвана някоя от мишите ми дупки да ти даде сумата назаем. Не пряко, а чрез трето лице. Ще го измисля, разчитай на мен.

Виктор кимна:

— Както кажеш. Но ако имаш нужда от достъп до офшорните ми сметки, само ми кажи, окей?

Пуснах му една умряла усмивка, после заложих клопката:

— Добре, ако ми потрябват, ще ти се обадя, но поначало не се занимавам с такива работи. Както и да е, последното, което искам да обсъдя с теб, е как смяташ да управляваш фирмената търговска сметка на „Дюк“. Има два различни начина, по които да го направиш: „дълги“ и „къси“ позиции48. И двата вида си имат и предимства, и недостатъци. Сега няма да навлизам в подробности, но ще се позадържа по-дълго на „късите“. — Спрях и сам се засмях на остроумието си, което ми дойде ей така, отвътре. — От дългите позиции се правят много повече пари, отколкото от късите. Когато говоря за дълги сделки, това значи, че ще държиш големи пакети акции в собствената си сметка на „Дюк“; след това надигаш цената и правиш печалба от продажбата им. И обратно, ако си в къса позиция и акциите се покачат, ще изгубиш сума ти пари. През първата ти година обаче всичките ти акции следва да се покачват, така че трябва яко да се осланяш на дългите позиции, ако искаш да реализираш голяма печалба. Истински голяма, имам предвид. Вярно, за подобен ход се иска да имаш яки топки — щото понякога може да ти коства куп нерви, — тъй като брокерите ти невинаги ще са в състояние да изкупуват всичките държани от теб акции. Така че паричният ти поток доста ще е обвързан с наличната стока. Но щом имаш достатъчно кураж и увереност, че ще устискаш докрай, след като отмине бавният период, по пътя си нагоре ще направиш цяло състояние. Следиш ли какво ти говоря, Виктор? Това не е стратегия за малодушни, а за силните и далновидните.

Вдигнах вежди колкото можах повече и обърнах длани към тавана, един вид: „В час ли си по това, което ти казвам?“ После зачаках да видя дали Ръбчо ще се усети, че току-що бях дал на Виктор най-калпавия съвет в историята на Уолстрийт. Защото истината е, че с дълги сделки направо си дириш белята. Докато държиш стока за продан, в случая акции по сметката на фирмата, на практика залагаш всичко на карта. На Уолстрийт царува кешът, а когато се запасиш с акции по сметката на фирмата, ставаш уязвим за атака. Почти няма разлика от останалите видове бизнес. Дори един водопроводчик, ако се презапаси с части, ще установи, че парите в брой не му стигат. А когато надойдат и сметките за плащане — наеми, телефони, заплати, — той не може да предложи на кредиторите си да им плати с водопроводни части. Кешът си е цар във всички видове бизнес, особено пък в нашия, където стоковите ти запаси само за една нощ могат да изгубят цялата си стойност.

При търговията с акции е правилно да се играе на късо, което ти позволява да се валяш в пари в брой. И макар че можеш да загубиш, ако цените на акциите тръгнат да се качват, подобна загуба може да се смята за равносилна на направена застрахователна вноска. Докато ръководех фирмената търговска сметка на „Стратън“, правех следното: оставях фирмата да понася редовно загуби в сделките ден за ден, но това я държеше в силна кешова позиция, готова да напълни чекмеджето на касата в деня на поредната нова емисия. Казано най-просто, губех около един милион месечно от късите сделки, но с това си гарантирах, че ще мога да прибера десет милиона на месец в бизнеса с първичните публични предлагания. Така че аз лично не можех да си представя, че друг човек би търгувал по друг начин.

Въпросът беше: ще се усетят ли Ръбчо и Виктор, или егото на Виктор ще го натика право в лудницата на дългите сделки? Дори Дани, на който пипето иначе му сече, така и не бе успял да схване докрай тази концепция; или пък я беше схванал, но понеже беше по рождение рискуваща натура, нямаше нищо против да заложи здравето на фирмата, при перспективата да изкара някой и друг милион в повече през годината. Откъде да зная?

Дани сякаш пое репликата ми и се обърна към мен:

— Да ти кажа честно, в началото адски се притеснявах, като гледах какви основни пакети държеше на дълги позиции, но с течение на времето… искам да кажа… като гледах какви допълнителни приходи докарваше… — и заклати шава, та глупостите му да хванат дикиш, — направо невероятно! Но наистина за тая работа се искат яки топки.

Кени глупакът:

— Да, бе, наистина цяло състояние натрупахме по този начин. Само така трябва да действаш, Вик.

Хайде пък сега! — рекох си. Значи след толкова много години Кени продължаваше да си няма хабер как съм успял да поддържам „Стратън“ в състояние на идеално финансово здраве, въпреки всичките проблеми. Нямах нито една дълга сделка през живота си! Освен през първия ден на всяка нова емисия, когато оставях фирмата да поеме изключително дълга позиция в продължение на няколко внимателно отброени минути, докато цената на единиците летеше нагоре. Но винаги бях сигурен, че всеки момент ще бъда засипан с мощна вълна от поръчки от купувачи.

— Цял живот съм живял рисковано, така че това не ми пречи — каза Виктор. — Точно в това е разликата между момчетата и мъжете. Докато знам, че цената върви нагоре, и последния си цент съм готов да вложа. Риск печели, риск губи, нали така казват? — Пандата отново се засмя, при което очите му се скриха.

Кимнах на Китаеца:

— Горе-долу така стоят нещата, Виктор. Пък и да се озовеш някой ден в лоша позиция, можеш да разчиташ на подкрепата ми. Смятай, че аз съм ти застраховката.

И пак вдигнахме чаши за тост.

Час по-късно пресичах борсовата зала със смесени чувства. Дотук всичко вървеше по план, но какво щеше да стане със собственото ми бъдеще? Какво щеше да стане с Вълка от Уолстрийт? Някой ден цялото това изживяване, тази дива езда на ролъркоустър ще се превърне в далечен спомен, за който ще мога да разкажа на Чандлър. Да й кажа как едно време баща й е бил истински борсов играч на Уолстрийт, как е притежавал една от най-големите брокерски фирми на всички времена и как всичките тези млади хора, които наричаха себе си стратънци, търчаха из Лонг Айлънд и харчеха неприлично големи суми по всякакви безсмислени щуротии.

Точно така, Чани: стратънци се кланяха пред татко ти и го наричаха своя крал. И за един кратък период, точно около твоето раждане, татко ти наистина царуваше над тях. Тати и мама живееха точно като крал и кралица и така ги посрещаха навсякъде. А сега татко ти е… какво, по дяволите, е той днес? Добре, тати ще ти покаже някои изрезки от вестниците, от които да разбереш… всъщност май ще е по-добре да не ти ги показва. Пък и те само лъжат от край до край за татко ти, Чани! Ти нали знаеш, че пресата винаги лъже, Чандлър? Я по-добре питай баба си Сюзан, тя ще ти разкаже по-подробно. Ама чакай, забравих, че от доста време не си виждала баба си; понеже тя и леля ти Патриша са в пандиза за пране на пари. Пардон!

Ама че мрачно предчувствие! Боже милостиви! Вдишах дълбоко и го отстраних от мисълта си. Бях само на трийсет и една, а вече бях на път да се превърна в отминало величие. Поучителна приказка! Че то въобще възможно ли е на такава ранна възраст да се водиш за отминало величие? Дали пък не съм като онези дечица кинозвезди, които впоследствие погрозняват до възбог? Като онзи, червенокоското от „Семейство Партридж“ — Дани Бона-душ49 или вана, или нещо подобно? Но не е ли все пак за предпочитане да си отминало величие, отколкото несъстояло се величие? Трудно ми беше да кажа, понеже имаше и обратна страна на монетата, а именно, че като свикнеш веднъж с нещо, после ти е трудно да се лишиш от него. Да, де, ама нали първите ми двайсет и шест години все пак бяха минали без могъщия рев на залата? И все пак… как изобщо щях да живея с нещо, което се беше сраснало с мен?

Поех дълбок дъх и се стегнах. Трябваше да се стегна заради тези млади хора тук, заради моите Стратънци! Те бяха решението на въпроса ми! Имам план и ще се придържам към него: бавен преход, задкулисен, да не се паникьоса войската, да не настъпи война между брокерските фирми, да не се развихри Покварения Китаец.

Но докато се приближавах към бюрото на Джанет, забелязах, че е мрачна — признак за неприятности. Очите й бяха малко по-разширени от обичайното, а устните й бяха леко разтворени. Седеше на ръба на стола си, а щом улових погледа й, стана и се отправи към мен. Дали пък не е дочула нещо за историите със СЕК? Засега знаехме само аз, Дани и Айк, но на Уолстрийт новините се разпространяваха с невероятна бързина. Даже си имаше и една стара поговорка сред брокерите: „Добрата новина стига бързо, ама лошата — моментално.“

— Търсиха те от „Визуал Имидж“ — рече Джанет през стиснати устни. — Настояваха незабавно да говорят с теб. Било абсолютно спешно и чакали да им се обадиш допреди следобеда.

— Тия пък кои са? Не съм и чувал за шибаната им фирма!

— Как да не си? Нали те заснеха цялата ти сватба на видео, не помниш ли? Нали ти ги докара със самолета до Ангила — един мъж и една жена. Тя беше руса, а той — кестеняв. Тя носеше…

— Да, да, спомням си ги — прекъснах я. — Не ми трябва пълно описание. — Не можех да се начудя на паметта на Джанет. Ако не я бях прекъснал, сигурно щеше да ми каже и какъв цвят е бил чорапогащникът на мацката. — Кой от двамата се обади — мъжът или жената?

— Мъжът. И беше страшно притеснен. Каза, че ако не му се обадиш до няколко часа, щяло да стане голям проблем.

Проблем ли? Мама му стара! Какво ставаше? Какво може да е толкова спешно, че заснелият сватбата ми на видео да иска незабавно да му се обаждам? Какво толкова се беше случило на сватбата ми? Започнах да ровя из паметта си… Е, надали за това става дума, макар че наистина бях получил предупреждение от правителството на малкия карибски остров Ангила. Бях докарал по въздушен път триста от най-близките ми приятели (приятели ли?) на изцяло заплатена от мен ваканция в „Малиуана“ — един от най-добрите хотели в света. Удоволствието ми излезе над един милион долара, а в края на седмицата президентът на острова ме уведоми, че не са арестували всички до един за притежание на наркотици единствено заради това, че такъв оборот сме им направили, та по този начин ни се отблагодарявали. По-нататък ме убеди, че всеки един от присъстващите ще бъде включен в специален списък за наблюдение и ако някой от тях някога се върнел в Ангила, по-добре да не носел никаква дрога. Но оттогава бяха минали цели три години, та надали имаше някаква връзка, но все пак…

— Свържи ме с тоя тип — наредих на Джанет. — И ми го дай в офиса. — Извърнах се да вляза в кабинета и през рамо я запитах: — Той как се казваше, между другото?

— Стив. Стив Бърнстайн.

Телефонът на бюрото ми изписука само след секунди. Разменихме си набързо поздрави със Стив, президента на „Визуал Имидж“ — малка семейна фирмичка някъде на южния бряг на Лонг Айлънд. После Стив загрижено рече:

— Ами… виж какво… не знам точно как да ти го кажа… искам да кажа, че вие с жена ти много добре се отнесохте към нас, все едно, че и ние бяхме гости на сватбата ви. Адски мили бяхте. А и на по-хубава сватба от вашата никога не съм бил и…

— Слушай, Стив — прекъснах го, — радвам се, че ти е било хубаво на сватбата ни, но в момента нямам много свободно време. Просто ми кажи с две думи какво става.

— Ами, днес дойдоха двама агента от ФБР и поискаха копие от сватбеното ви видео.

И ей така, изведнъж осъзнах, че животът ми се е променил из основи.

Глава 23.Ходене по тънка линия

Девет дни след отровния телефонен разговор „Визуал Имидж“ седях в световноизвестния ресторант „Рао“ в Източен Харлем и водех разгорещен спор с легендарния частен детектив Ричард Бо Дитъл, известен на приятелите си като Бо.

И макар да бяхме на маса за осем, очаквахме само още един човек — специалния агент от ФБР Джим Барсини50 — случаен приятел на Бо, който, надявах се, скоро щеше да е и мой случаен приятел. Срещата ни беше уредена от Бо и Барсини се очакваше да пристигне до петнайсет минути.

В момента говореше Бо, а аз само слушах, или, по-точно казано, Бо ме поучаваше, а аз седях и гримасничех. Темата на разговора: моята вдъхновена идея да подслушвам ФБР, която според Бо била едно от най-шантавите неща, които бил чул през живота си. Та сега ми обясняваше:

— … чисто и просто нещата не стават по този начин, Бо.

Бо имаше тоя странен навик да нарича приятелите си „Бо“, което понякога ме объркваше, особено ако се бях надрусал с куалуди. Слава Богу, тази вечер успявах да следя мисълта му, тъй като бях трезвен като съдия, което според мен е най-подходящото състояние, когато ще се запознаваш с агент на ФБР, още повече — ако си решил да се сприятеляваш с него, та след това да го ползваш за източник на сведения.

Но за всеки случай в джоба ми имаше четири куалуда, които вече прогаряха дупка в сивия ми панталон, а във вътрешния джоб на тъмносиньото ми спортно сако се помещаваха три грама и половина кока и ми нашепваха най-прелъстително. Аз обаче се бях зарекъл да проявя сила — поне докато агент Барсини не се върнеше там, където агентите на ФБР поначало се връщат след вечеря в ресторант, което, предполагах, е у дома си. Първоначално мислех да похапна малко, та да не ми пречи на надрусването, но засега мирисът на печен чесън и домашно приготвен доматен сос къпеше нежно обонянието ми.

— Виж какво, Бо — продължи Бо, — в случай като твоя не е никак трудно да се добият сведения от ФБР. Аз даже имам вече някаква информация за теб. Но чуй ме внимателно — преди да съм ти казал каквото и да било, — има си определен протокол, който следва да се спазва, иначе дупе да ти е яко. И първото правило гласи, че не можеш да залагаш подслушвателни средства в шибаните им офиси. — И започна да клати невярващо глава — нещо като основно негово занимание през петнайсетте минути, откакто бяхме седнали на масата. — Второто правило гласи, че не можеш да правиш опити да подкупиш секретарките им или който и да било техен служител. — И пак поклати глава. — Нито пък можеш да следиш агентите им, та да откриеш нещо компрометиращо в личния им живот. — Този път тръсна силно глава и забели очи така, както прави човек, след като е чул нещо, което абсолютно противоречи на всякаква логика, та се мъчи да го избие от мозъка си.

За да избегна пламъците в очите на Бо, насочих погледа си през витрината, установих, че гледам мрачния чатал на Източен Харлем, и се запитах защо, за Бога, най-добрият италиански ресторант в Ню Йорк е избрал точно тази шибана помийна яма за свое седалище. Но после се сетих, че „Рао“ съществува от над сто години, от края на деветнайсети век, когато Харлем не е бил това, което е сега.

А това, че с Бо бяхме на маса за осем души, значеше далеч повече, отколкото изглежда на пръв поглед — като се има предвид, че резервациите за вечеря в „Рао“ се правят пет години отнапред. Даже, ако трябва да бъдем точни, изобщо да се направи резервация в този мъничък анахронизъм е почти невъзможно. Всичките му дванайсет маси се „притежават“ на принципа на „тайм-шеър“51 от шепа избрани нюйоркчани, които освен че са много богати, се отличават и с яките си връзки.

На външен вид „Рао“ не се отличаваше с нищо особено. Вечерта, за която става дума, беше с коледна украса, но това нямаше нищо общо с факта, че датата бе 14 януари. И през август пак щеше да си е със същата коледна украса. Така си вървяха нещата в „Рао“, където всичко напомняше за едни далеч по-прости времена, когато храната се е сервирала като у дома, а от ъгъла, от джубокса в стила на петдесетте години, се е носела италианска музика. През по-късните часове собственикът Франки Пелегрино пеел на гостите си, докато хората на уважение се събирали около бара, пушели пури и се приветствали по мафиотски, а жените ги гледали с обожание, както се правело през доброто старо време, когато и да е било то. А мъжете ставали от столовете си и се покланяли на жените всеки път, когато ходели до тоалетната, както се правело през доброто старо време, когато и да е било то.

В която и вечер да дойдеше човек, щеше да завари поне половината ресторант зает от световноизвестни спортисти, кинозвезди и индустриалци, а останалата половина — заета от истински членове на мафията.

Та в случая връзкарят — собственик на масата, беше Боб, а не аз, та според звездния списък на ресторантчето Бо Дитъл беше личност, чиято звезда сериозно изгряваше. Едва четирийсетгодишен, Бо вече се оформяше като една бъдеща легенда. Едно време, в средата на осемдесетте години, беше един от най-награждаваните нюйоркски полицаи с над седемстотин души задържани в най-трудните райони на града, включително и в Харлем. Беше си извоювал огромна репутация с това, че бе разкрил престъпления, които се бяха опънали на всички останали, а накрая стана известен и в национален мащаб, след като разкри едно от най-ужасните престъпления в историята на Харлем: изнасилването на бяла монахиня от двама закъсали за пари наркомани.

От пръв поглед Бо никак не приличаше на печен полицай. Напротив, притежаваше по момчешки хубаво лице с идеално поддържана брадичка и леко оредяла светлокестенява коса, сресана право назад върху закръгленото му теме. Нито пък беше особено едър — метър и седемдесет и осем, около деветдесет кила, — но с широк гръден кош и дебел врат колкото на горила. Беше една от най-големите тупалки в града: страшно си падаше по копринени костюми за по две хиляди долара и силно колосани официални ризи с френски ръкавели и твърди яки. Златният му часовник беше толкова тежък, че можеше да се използва за гиричка за развиване на бицепсите, а пръстенът на кутрето му имаше диамант с размера на кубче лед.

За никого не беше тайна, че по отношение на разкриваемостта успехът на Бо се дължеше до голяма степен на възпитанието му. Родил се и израснал в една част на квартала „Озон Парк“ в Куинс, където от едната страна го заобикаляли мафиоти, а от другата — ченгета. Благодарение на това развил уникалната способност да върви по тънката линия, разделяща двете общности, като използвал уважението, което си бил създал сред местните шефове на мафията за разкриването на случаи, които не се поддавали на традиционни решения. С течение на времето си създал репутацията на човек, който пази познанствата си в тайна и използва подадените му сведения единствено за потушаването на уличните престъпления, които изглежда го дразнели повече от всичко друго. Приятелите му го обичали и уважавали, а враговете му го мразели и се бояли от него.

Но понеже не можел да търпи и бюрократичните простотии, Бо напуснал полицията на трийсет и пет годишна възраст и много бързо превърнал прословутата си репутация (и още по-прословутите си връзки) в една от най-бързо разрастващите се и най-уважавани частни охранителни фирми в Америка. И именно по този повод го бях изнамерил и наел преди две години — да организира и поддържа една първокласна охранителна служба в „Стратън Оукмънт“.

Неведнъж бях му се обаждал да прогони някой бандюга средна ръка, наумил си да се облажи от операциите на „Стратън“. Точно какво им е говорил Бо на такива, нямам представа. Знам само, че щом му звъннех, той накарваше човека „да си седне на гъза“ и оттам нататък повече не ми се вясваше. (Макар че веднъж получих един доста пищен букет цветя.)

Независимо от Бо, на горните етажи на мафията бяха стигнали до негласния извод, че вместо да се мъчат да получават процент от дейността на „Стратън“, по-изгодно за шефовете ще е да пращат младежите си на работа при нас, та да получат подходяща подготовка. Така че след година-две младите мафиотчета си тръгваха кротко — почти по джентълменски, ако трябва да сме точни, — без да пречат на дейността на „Стратън“. После, по заповед на господарите си, отваряха поддържани от мафията брокерски фирми.

През последните две години Бо бе навлязъл във всички аспекти на сигурността в „Стратън“, та дори разследваше компаниите, на които организирахме първично публично предлагане, че да не ни измами някой мошеник. И за разлика от повечето свои конкуренти, „Бо Дитъл енд Асошиейтс“ не ни пробутваше сведения, каквито всеки компютърно грамотен можеше да дръпне от сайта на „ЛексисНексис“52. Напротив, хората на Бо наистина събираха кал под ноктите си, но разкриваха неща, които не си предполагал, че могат да излязат наяве. Вярно, че и услугите му не бяха от най-евтините, но пък напълно си заслужаваше парите.

Най-просто казано: Бо Дитъл беше най-добрият в своята област.

Още зяпах през витрината, когато Бо рече:

— Какво те мъчи, Бо? Зяпнал си през шибаната витрина, сякаш отговорите на въпросите ти минават по улицата.

За миг се запитах дали да не му кажа, че мисълта да подслушвам ФБР ми бе хрумнала след адски успешното подслушване на СЕК, на което той неволно ме бе навел, когато ме запозна с ония бивши кадри на ЦРУ, които ми продадоха оборудването зад гърба му. Един от микрофоните имаше вид на щепсел и стърчеше повече от година от един контакт в заседателната зала, откъдето черпеше и енергия, така че нямаше опасност да му свършат батериите. Прекрасна джаджа!

Реших обаче, че още не е назрял моментът да споделя малката си тайна с Бо, затова рекох:

— Просто съм се зарекъл да се преборя тоя път с тях. Ни най-малко не възнамерявам да се тръшна по гръб и да се престоря на умрял, само защото някакъв агент на ФБР бил тръгнал да разпитва за мен. Като имам предвид какъв е залогът и колко хора са замесени, не мога да си позволя да се оттегля. Така че, след като се успокои, можеш да ми кажеш и какво си установил, окей?

Бо кимна, но преди да ми отговори вдигна голямата си чаша с шотландско уиски и гаврътна равностойността на три-четири шота, сякаш бяха вода. После сви устни.

— Бр-р-р! Чиста работа! — И едва след това подхвана: — Като начало, разследването е все още в един съвсем начален етап и всичко се движи от един на име Коулмън — специален агент Грегъри Коулмън. Никой друг в службата му не се интересува; всички го смятат за умряла работа. Федералната прокуратура също не проявява никакъв интерес. Федералният прокурор, комуто е възложено делото, се казва Шон О’Шей и доколкото разбирам, бил доста свестен, не някакъв мухльо. Имам един добър приятел-адвокат, Грег О’Конъл, който навремето работел с Шон О’Шей. По моя молба се обадил на О’Шей и смята, че на Шон изобщо не му пукало за твоя случай. Ти беше прав, когато каза, че там не се занимават много с ценни книжа. Повече ги вълнуват мафиотските дела, понеже и Бруклин е в района им. Така че в това отношение имаш късмет. Но за Коулмън разправят, че бил много упорит. Говорел за теб така, сякаш си някаква звезда. Имал много високо мнение за теб, но не по начин, който би ти се харесал. По-скоро се е повманиачил по твой адрес.

— Е, това вече е наистина чудесна новина! — поклатих тъжно глава. — Вманиачен агент на ФБР! Откъде цъфна пък този? Защо точно сега? Сигурно има нещо общо със споразумението със СЕК. Тия копелета от Комисията ми играят двойна игра.

— Успокой се, Бо. Нещата не са толкова зле, колкото ти се струва. Това няма нищо общо с Комисията. Просто образът ти е заинтригувал Коулмън. Вероятно най-вече заради писанията по вестниците за прословутия Вълк от Уолстрийт. — И пак заклати глава. — Всичките там истории с наркотици, курви и харчене на корем. На един млад агент на ФБР, получаващ четирийсет хиляди в годината, от такива описания може свят да му се завие. А тоя Коулмън е млад, малко над трийсет, мисля; не много по-стар от теб. Така че представи си жестоката действителност: тоя тип гледа данъчната ти декларация и установява, че ти за час печелиш повече, отколкото той за година. После пуска телевизора и съзира как жена ти си развява задника. — Бо сви рамене. — Та исках да ти препоръчам известно време да се поприведеш. Вземи някакъв по-дълъг отпуск или нещо от този род, което би било напълно в духа на споразумението ти със СЕК. Те кога ще го обявят, между другото?

— Не съм сто на сто сигурен — отвърнах. — Вероятно до седмица-две.

Бо кимна.

— Та добрата новина е, че Коулмън се слави като доста свестен човек. Не като агента, с когото ще се запознаеш тази вечер — истински дивак. Щото ако Джим Барсини ти тръгнеше по следата — спукана ти е работата. Вече е изпозастрелял двама-трима; единия от тях с мощна карабина, и то след като онзи бил вдигнал ръце. Един от ония случаи, дето викат „Полиция! ТРЯС! Стой, не мърдай! Горе ръцете!“ Нали ме разбираш, Бо?

Исусе Христе! — рекох си. Възможно ли е единственото ми спасение в цялата тая история да е някаква откачалка-агент на ФБР с нервен пръст върху спусъка?

Бо обаче не млъкваше:

— Така че не всичко е лошо, Бо. Коулмън не е от онези, дето ще ти създадат фалшиви улики, или ще тръгнат да заплашват стратънци с доживотни присъди; нито пък ще седне да тероризира жена ти. Но…

— Какво искаш да кажеш — да тероризира жена ми? — прекъснах го разтревожено. — Как така ще намесва Надин в цялата история? Тя нищо никога не е направила, освен дето е похарчила куп пари. — Самата мисъл, че могат да намесят и Надин, окончателно скапа духа ми.

А Бо възприе тон, с какъвто психиатър говори на пациент, застанал на ръба на покрива на десететажна сграда:

— Добре, добре, успокой се, Бо. Точно Коулмън не е от тоя тип хора. Просто исках да кажа, че са известни случаи, в които агент е подюрвал съпругата, само за да упражни натиск върху мъжа й. Това обаче не се отнася за теб, тъй като Надин не участва в бизнеса ти, нали така?

— Естествено, че не участва! — отговорих съвсем убедено, но после прерових паметта си да се уверя, че казаното току-що от мен е било истината. Стигнах до тъжния извод, че не е. — Е, направил съм навремето две-три сделки от нейно име, но нищо лошо. Бих казал, че отговорността й е горе-долу нулева. Но никога не бих допуснал нещата да стигнат дотам, Бо. Предпочитам да се призная за виновен и да ме опандизят за двайсет години, отколкото да привлекат под отговорност жена ми.

Бо кимна бавно и отговори:

— Както би сторил всеки мъж на място. Но мисълта ми е, че това и те го знаят и могат да го приемат като твоя слабост. Но пак изпреварваме събитията. Разследването е все още в начален стадий, засега по-скоро замятане на въдиците, отколкото каквото и да било друго. Ако имаш късмет, Коулмън ще налети на нещо друго… на съвсем друго дело… и ще загуби интереса си към теб. Просто бъди внимателен, Бо, и всичко може да ти се размине.

— Обещавам ти да внимавам — кимнах.

— Добре. Барсини всеки момент ще дойде, така че дай да ти припомня правилата. Първо, не отваряй дума за твоя случай. Днешната среща не е с такава цел. Просто сме стари приятели, събрали се да си похортуват. Никакви приказки за разследвания и тем подобни. Започни с разработването на случайно приятелство с него. Не забравяй: нашата цел не е този човек да ти предава сведения, каквито не би трябвало да ти предава. — И поклати глава, за да наблегне на думите си. — Истината е, че ако Коулмън го е ухапала щръклицата да те разследва, Барсини не може да стори кой знае колко за теб. Но ако Коулмън няма нито една улика против теб, а просто се прави на пич, единствено тогава Барсини ще може да му каже: „Слушай, аз тоя тип го познавам и никак не е лош, що не го оставиш на мира?“ Запомни, Бо: последното нещо, в което ти трябва да те обвинят, е, че си се опитвал да корумпираш агент на ФБР. За такова нещо ще те тикнат зад решетките за сума ти време. — После Бо вдигна вежди и добави: — От обратната страна на медала обаче съществува определен вид информация, която можем да получим от Барсини. Защото на Коулмън може да му потрябва ти да научиш някои работи и ще може да ти ги предаде чрез Барсини. Откъде да знам? Пък може и наистина да се сприятелиш с Барсини. Той никак не е лош човек. Вярно, че е лудо копеле, ама кой от нас не е луд, нали така?

Кимнах в знак на съгласие.

— Не обичам да съдя хората, Бо. Мразя хора, които съдят останалите. За мен те са най-калпавите, не мислиш ли?

— Правилно. Така и очаквах да разсъждаваш — подсмихна се доволно Бо. — Но и ти ми вярвай, когато ти разправям, че Барсини не ти е типичен представител на ФБР. Навремето е бил „тюлен“53 — или войскови разузнавач към морската пехота, не си спомням точно кое. Но има едно нещо за него, което трябва да знаеш — и той адски си пада по гмуркането, така че поне това ви свързва. Що не го поканиш някой път на яхтата си, особено ако цялата тая история с Коулмън се окаже някаква дреболия? Никога не е зле човек да си има човек във ФБР.

Усмихнах се на Бо, но се въздържах от импулса си да скоча през масата и да го млясна по устата. Бо беше истински боец — направо безценен актив. И колко му плащах аз — чрез „Стратън“ и от личния си джоб? Повече от половин милион годишно, че и отгоре. Но си заслужаваше всеки цент.

— А тоя човек какво знае за мен? Известно ли му е, че срещу мен върви разследване?

— Абсолютно не — поклати глава Бо. — Много малко съм му разказал за теб. Само, че си ми добър клиент и добър приятел. Което си е вярно. Именно затова съм тук тази вечер, Бо — заради приятелството ни.

Влязъл в крачка, аз му отвърнах:

— И не си мисли, че не оценявам жеста ти, Бо. Няма да забравя…

— Ето го — прекъсна ме Бо. Посочи към витрината и към четирийсетгодишния мъж, влизащ в ресторанта — метър и осемдесет и три, сто килограма, ниска канадска ливадка, остри хубави черти, пронизващи кафяви очи и невероятно квадратна челюст — общо взето, сякаш беше слязъл от плакат за набиране на доброволци към някоя полувоенна групировка на крайната десница.

— Големия Бо — възкликна най-нямащият вид на агент на ФБР човек в света. — Мо-о-о-й човек! Какво правиш, бе, пич, и как успя да намериш тоя шибан ресторант? Ей, Богу, Бо, в махала като тая направо мога да потренирам стрелба по бягащи мишени! — Килна глава настрани и вдигна вежди, сякаш за да подчертае логиката на изказването си. — Ама, чакай, защо трябва да ме е еня? На мен ми е разрешено да стрелям само по банкови обирджии, нали? — Тая, последната луда забележка бе прицелена в мен заедно с топла усмивка, към която специален агент Барсини впоследствие добави: — Значи ти си Джордан, така ли? Приятно ми е да се запознаем, приятелю! Бо ми разправяше, че имаш страхотна лодка — кораб било по-скоро, рече — и че си обичал да се гмуркаш. Дай лапа! — И ми протегна ръка.

Бързо я поех и с изненада установих, че е близо два пъти по-голяма от моята. След като едва не ми я извади от рамото, най-после я пусна, та можахме да седнем.

Щях да продължа по темата гмуркане, обаче не ми беше дадена възможност. Специален агент Ненормалов пое по негова си тангента.

— Слушай какво ще ти кажа — рече ядно. — Тая махала е истинска шибана помийна яма. — Поклати отвратено глава, облегна се назад и кръстоса крака, при което лъсна окаченият на кръста му огромен револвер.

— Ами в това отношение нямаме разногласия, Бо — рече Бо на Барсини. — Знаеш ли колко души съм задържал едно време, докато работех тук? Няма да ми повярваш, ако ти кажа. И половината бяха все едни и същи шибани копелета! Спомням си, имаше един, голям колкото една шибана горила. Промъкна ми се изотзад с капак от кофа за боклук и ме изтресе отгоре по главата, та почти ми спря тока. После скочи на ортака ми и направо го просна в несвяст.

— И какво стана? — вдигнах вежди. — Хвана ли го?

— Ха, че как няма да го хвана — отвърна Бо едва ли не обидено. — Той мен не ме нокаутира, а само ме позамая. Още докато нападаше партньора ми, аз вече бях дошъл на себе си, отнех му капака и го помлатих по главата в продължение на няколко минути. Той обаче имаше свръхдебела чутура, като шибан кокосов орех. — Бо сви рамене, после постави точка на разказа си: — Оцеля.

— Ебаси и срамът — рече федералният агент. — Прекалено мекушав си, Бо. Аз да бях, щях да му откъсна трахеята на копелето и да му я набутам в устата. Знаеш ли, че има начин да направиш това, без капка кръв да ти падне по ръцете? Цялата техника опира до чупката в китката. И се получава един звук като от тапа — при което федералният агент прилепи език към небцето си, сви бузи, а после ги отпусна — ПЛЬОК!

Точно в този момент до масата дойде, за да се запознае с агент Барсини, собственикът на ресторанта Франк Пелегрино, известен и с прякора „Франки Няма“, понеже все така отговаряше на желаещите да бъдат настанени на маса. Така се беше изтупал, с такъв финес, току-що изгладен, че можех да се обзаложа, че в момента излиза от химическо чистене. Носеше тъмносин костюм с жилетка на тънки сиви райета. От лявото горно джобче надничаше перфектна, безгрешна, брилянтна бяла кърпичка, по начин постижим единствено за мъж от рода на Франки. Имаше вид на заможен шейсетгодишен мъж, втален красавец, притежаващ уникалната дарба да накара всеки един посетител в „Рао“ да се чувства, сякаш му гостува в собствения му дом.

— Значи ти си Джим Барсини — рече с топлота Франк Пелегрино и протегна ръка. — Бо много пъти ми е разправял за теб. Добре дошъл в „Рао“, Джим.

В този миг Барсини рипна от стола и започна да вади ръката на Франк от рамото му. Наблюдавах в захлас как идеално вчесаната сива коса на Франк стоеше неподвижна, докато останалата част от тялото му се тресеше като парцалена кукла.

— За Бога, Бо — рече Франк на истинския Бо, — тоя твой приятел се ръкува като мечка-гризли! Напомня ми на… — и Франк Пелегрино подхвана един от многото си разкази за хора с много къси вратове.

Мигновено изключих; усмихвах се от време на време, но мислех съсредоточено върху основната си задача за момента, а именно: какво мога да направя, кажа или — ако се наложи — дам на специален агент Барсини, че да го прилъжа да каже на специален агент Коулмън да ме остави на мира? Най-лесно, естествено, щеше да е да подкупя Барсини. Като го гледах, нямаше вид на някой с кой знае какви морални устои. Макар че, изживявайки се като войник-наемник, можеше да се окаже и неподкупен; вземането на пари от алчност да противоречи на воинското му чувство за чест. Колко ли получава един агент на ФБР? — запитах се. Петдесет хиляди годишно? Колко пъти можеш да се гмурнеш с акваланг за тия пари? Доста малко. При това има гмуркания и гмуркания. А пък аз съм готов извънредно добре да си платя, но да си имам ангел-пазител във ФБР, нали?

И докато сме на въпроса, колко всъщност бих платил на агент Коулмън да ми загуби номера завинаги? Милион? По всяко време. Два милиона? Че колко му е! Два милиона са дребна пара пред опасността от федерално съдебно дело и вероятността да те постигне финансова разруха!

Ама аз на кого ги разправях тия? Всички тези мисли са врели-некипели. Всъщност заведения от рода на „Рао“ ти припомнят единствено, че не можеш да имаш дългосрочно доверие на нито едно правителство. Та нали мафиотите само преди три-четири десетилетия са вършели каквото си поискат: подкупвали са полицията; подкупвали са политиците; подкупвали са съдиите; ей Богу, дори учителките са подкупвали! После обаче се появява кланът Кенеди — самите те от ирландската мафия, — която възприема италианската за конкурентна. Така че се отмятат от всички уговорки — от всичкото онова „танто за танто“ — и… останалото е история.

— … та така уреди той въпроса навремето — приключи най-сетне лакърдията си Франки Няма. — Но той всъщност не отвлече майстор-готвача, а само го държа известно време за заложник.

При тези думи всички, включително и аз, избухнахме в истеричен смях — нищо, че бях изтървал деветдесет на сто от разказа. Но в „Рао“ и това можеше да си го позволиш. Нали щеше пак да слушаш шепата истории за не знам кой си път.

Глава 24.Предаване на щафетата

Немият ми шофьор Джордж Кембъл току-що спря мазно лимузината пред страничния вход на „Стратън Оукмънт“ и направо ме изстреля от задната седалка, като наруши самоналожения си обет на мълчание и ме попита:

— И какво ще стане сега, господин Белфърт?

Бре, бре, бре! — рекох си. Крайно време беше старият дявол да се предаде и да ми каже някоя и друга дума! И колкото и неясен да бе въпросът му, всъщност улучваше точно същността на нещата. Защото само след седем часа, в четири следобед, щях да се изправя пред борсовата зала и да дръпна реч за сбогуване с цялата ми армия от изключително разтревожени стратънци, питащи се до един като Джордж, какво ще им донесе бъдещето — във финансово и във всяко друго отношение.

Без съмнение, в идните дни още ред въпроси щяха да парят умовете на моите стратънци — въпроси от рода на:

Какво ще стане сега, когато Дани поеме управлението? След шест месеца още ли ще имат бюра? И ако ги имат, ще продължават ли да се радват на досегашното справедливо отношение? Или той ще фаворизира старите си приятели и неколцината основни брокери, с които се друса с куалуди? И каква ще е съдбата на онези брокери, които са по-близки с Кени, отколкото с Дани? Ще ги накаже ли Дани за това? А дори да не ги накаже, няма ли да ги третира като второкласни граждани? Ще продължи ли да съществува „Брокерският Дисниленд“? Или постепенно „Стратън“ ще се превърне в най-обикновена брокерска фирма, каквито ги има навсякъде?

Реших все пак да не споделям тези си мисли с Джордж и просто му отвърнах:

— Ти няма за какво да се притесняваш, Джордж. Каквото и да стане, няма да те оставя на улицата. Ние с Джанет ще отворим офис наблизо, а освен това двамата с Надин ще те ползваме за още куп неща. — Нахилих се и прибягнах до най-оптимистичния си тон: — Само си представи как един ден ще ни закараш с Надин на сватбата на Чандлър. Представяш ли си го?

Джордж кимна и също се захили с новото си чене от световна класа, после смирено рече:

— Аз много си обичам работата, господин Белфърт. Ние сте най-добрият шеф, който съм имал. И госпожа Белфърт също. Всички ви обичат вас двамата. Жалко, че трябва да напуснете това място тук. Никога вече няма да е същото. Дани не е като вас. Не се държи добре с хората. Мнозина ще напуснат.

Бях толкова шашнат от първата половина на изказването му, че изобщо не се вслушах във втората. Ама наистина ли ми каза, че си обичал работата? И че и мен ме обичал? Е, използването ни думата „обич“ явно си беше чист литературен похват, но не можеше да се отрече, че Джордж току-що беше заявил колко обича работата си и колко ме уважава като шеф. И то след всичко, което бе преживял покрай мен: и курвите… и дрогата… и среднощните авто обиколки из Сентрал Парк със стриптийзьорки… и саковете с пари, които го пращах да прибира от Елиът Лавин.

От друга страна пък, нали никога не се бях отнасял неуважително към него? Дори в най-мрачните и декадентски мигове винаги се бях старал да се отнасям с уважение към Джордж. Вярно, бяха ми минавали разни чудати мисли по негов адрес, но никога с никого не ги споделих, освен с Графинята, естествено, но тя, като моя жена, се ползва с привилегии. Пък и в това отношение всичко си беше на майтап. Та нима съм предубедена личност? Може ли изобщо един нормален евреин да има предубеждения? Та нали по-гонени хора от нас няма никъде по света?

И изведнъж ми стана тъпо, че изобщо някога съм се съмнявал в лоялността на Джордж. Та той беше добър човек. Свестен човек. Кое ми е давало правото да долавям хиляда и едно неща във всичко казано — че и неказано — от него?

Усмихнах му се благо и рекох:

— Истината, Джордж, е, че никой не може да предскаже бъдещето, най-малко пък аз. Кой може да каже какво ще стане със „Стратън Оукмънт“? Всичко е въпрос на време. Спомням си обаче, когато започна работа при мен, как се мъчеше да ми отвориш вратата на лимузината. Спринтираше до отсрещната страна и се стараеше да ме изпревариш. — И се разсмях на спомена. — Помня, че направо те побърквах. Та не ти давах да ми отваряш вратата единствено заради това, че прекалено много те уважавах, че да седя отзад, сякаш ми е строшена ръката. Винаги съм смятал, че то е обидно спрямо теб. — След което добавих: — Но тъй като днес ми е последен ден, вземи веднъж и ти да се престориш на шибан шофьор на лимузина и ми отвори вратата! Представи си, че работиш за някакъв дебелогъз басп. Можеш дори да ме ескортираш до борсовата зала. Току-виж ти харесало сутрешното събрание на Дани. То би трябвало да е започнало.

— … и в рамките на това проучване — обяви Дани по високоговорителите — са наблюдавани сексуалните навици на повече от десет хиляди мъже в продължение на повече от пет години. И като ви кажа какво са установили, направо ще изпаднете в шок. — Сви устни, закима с глава и се заразхожда напред-назад, един вид „Пригответе се да слушате за извратеното естество на животното-мъжкар.“

Исусе Христе! — рекох си. Още не съм си тръгнал, а той е вече в амок! Хвърлих кос поглед на Джордж зад мен да видя реакцията му, но не ми се стори особено шокиран. Главата му бе леко килната настрани, а изразът на лицето му сякаш говореше „Нямам търпение да узная какво общо има това шибано изследване с търговията с акции!“

— Защото — продължи Дани, облечен в сив костюм на фини райета и с фалшивите баспски очила на носа — според изследването цели десет процента от цялото мъжко население са скапани педали. — И спря, та да могат слушателите да възприемат напълно казаното.

Опа-а! Още едно дело за нарушаване на личната свобода! Огледах се из борсовата зала… и съзрях куп объркани погледи, сякаш се мъчеха да схванат за какво точно им говори. Тук-таме някой се поизхили, но за изблик на смях и дума не можеше да става.

Явно реакцията на тълпата — или по-скоро липсата на такава — никак не се хареса на Дани, та той настървено продължи:

— Та пак ви казвам — изрече човекът, смятан от СЕК за по-малката от двете злини, — изследването установява, че десет на сто от мъжкото население обичат да им го навират в гъза! Да им трамбоват халвата! Това е огромна цифра! Огромна! Толкова много мъже го поемат през задния вход! Или смучат хуй! Или…

Дани се принуди да прекъсне бясната си реч, понеже в борсовата зала настъпи хаос. Стратънци взеха да дюдюкат, да вият, да пляскат и аплодират. Половината вече бяха на крака и си разменяха хайфайв. Но в предната част, където бяха повечето асистентки, нямаше правостоящи. Виждаха се единствено силно килнати руси гриви, докато младите дами си шепнеха на ухо и клатеха шашнати глави.

В този миг Джордж запита объркано:

— Нищо не разбирам. Какво общо има това с пазара за ценни книжа? Защо той приказва за гейове?

Свих рамене и казах:

— Сложно е за обяснение, Джордж, макар всъщност да цели единствено да създаде образа на някакъв съвместен враг, както е правел Хитлер през трийсетте години. — И само по една случайност, рекох си наум, не го чуваш в момента да се нахвърля на чернокожите. Мисълта ме вдъхнови да добавя: — Както и да е, не си длъжен да слушаш тия глупости. Я се чупи и се върни да ме вземеш чак към четири и половина, окей?

Джордж кимна и се отдалечи, сигурно още по-притеснен от преди.

А аз, докато наблюдавах сутрешния метеж, просто нямаше как да не се запитам защо Дани винаги свеждаше събранията си до темата секс. Явно искаше да разсмее хората с няколко евтини шегички, но това можеше да се постигне и по друг начин, който да не пречи на онова, което целеше да им внуши скрито. А скритото внушение бе, че „Стратън Оукмънт“ е една легитимна брокерска фирма, чиято цел е да печели пари в полза на своите клиенти — и че единствената причина, поради която в момента не печелеше пари в полза на клиентите си, се коренеше в пъкления таен заговор на търгашите на къси позиции, които бяха жива напаст от скакалци на борсата и разпространяваха зловредни слухове за „Стратън Оукмънт“ и за всяка друга почтена брокерска фирма, която им се изпречи на пътя. Също вложен в това внушение бе и фактът, че един ден, в обозримо бъдеще, фундаменталната стойност на всички тези компании ще излезе с блясък наяве, а акциите ще се завърнат с цялата си мощ, ще се надигнат като птицата феникс от пепелта, при което всички клиенти на „Стратън“ ще спечелят състояние.

Сума ти пъти бях обяснявал на Дани, че дълбоко в себе си всички човешки същества (с изключение на шепа социопати) са обзети от подсъзнателен стремеж да постъпват правилно. И че по тази причина на всяко събрание трябва да им внушава определена подсъзнателна мисъл — че докато се смеят и набират, и вадят очите на клиентите си, изпълняват не само собствените си хедонистични стремежи към забогатяване и приемане от себеподобните им, но и подсъзнателния си стремеж да постъпват правилно. Само и единствено по този начин можеш да ги мотивираш да постигнат цели, за каквито дори не са смеели да си мечтаят.

Точно в този миг Дани разпери ръце встрани и стаята постепенно утихна. След което той каза:

— Окей, стигаме до най-интересната част или, както аз бих я нарекъл, до по-тревожната част. Защото щом десет на сто от мъжете са скрити хомосексуалисти, това означава, че сред хилядата мъже тук в залата, сред самите нас, седят цели сто педала, готови да ни го наврат отзад в мига, в който се обърнем с гръб към тях!

И народът започна да се оглежда подозрително. Дори дребните блондинки-асистентки се извърнаха да гледат с подозрителни белтъци из силно гримираните си очички. В залата се надигна някакъв тътнещ ропот, но не долавях точно какво говореха. Смисълът му обаче беше ясен: „Дайте да видим кои са и да ги линчуваме!“

Предвкусвах предстоящите събития, докато хиляда вратове се извръщаха насам-натам… изстрелваха се стотици обвинителни погледи… млади, здрави ръце се протягаха на всички посоки, всяка с насочен пръст на края. И се започна произволното крещене на имена:

— Тесковиц54 е педи!

— И О’Райли е шибан педераст! Ставай, О’Райли!

— Ами Ърв и Скот? — изврещяха двама стратънци в унисон.

— Да бе, Скот и Ърв. Скот направи свирка на Ърв!

Но след около минута сочене с пръст и някои не толкова безпочвени обвинения към Скот и Ърв, никой не си беше признал. Тогава Дани отново вдигна ръце и призова за тишина.

— Вижте какво — рече с обвинителен тон, — знам някои от вас, които са такива, така че има два начина да разрешим въпроса — лесен начин и труден начин. Какво имам предвид? Всеки знае, че Скот направи свирка на Ърв, но това не доведе до уволнение на Скот, нали така?

— Не съм му правил свирка на Ърв — долетя отнякъде оправдаващият се глас на Скот. — Само че…

Гласът на Дани изрева от тонколоните и го прекъсна:

— Стига, Скот! Млъкни! Колкото повече го отричаш, толкова по-виновен изглеждаш. Така че престани! Само дето ми е жал за жена ти и децата ти, че ще има да ти берат срама. — Дани поклати отвратено глава и остави Скот на мира. — Както и да е — продължи новият изпълнителен директор на „Стратън“, — една такава гнусна постъпка е свързана в по-голяма степен с властта, отколкото със секса. И посредством нея Ърв ни доказа, че наистина е властен мъж, след като е успял да накара един от младшите брокери да му духа. Така че цялата тази постъпка остава в историята и Скот е опростен. А сега, след като ви показах колко толерантен мога да бъда към подобно поведение, питам: Няма ли сред вас поне един истински мъж с достатъчно яки топки — и с най-елементарно чувство за благоприличие, все пак, — който да стане и да си признае?

Изневиделица някакъв млад стратънец със слаба брадичка и още по-слаб усет за ситуацията се изправи и заяви ясно и откровено:

— Гей съм и се гордея с това!

При което борсовата зала пощуря. Моментално към него полетяха всякакви смъртоносни предмети. После залата започна да съска и да му подвиква подигравателно, докато накрая започнаха да се чуват крясъци:

— Шибан хомо! Изчезвай оттук!

— Дайте да намажем минетчията с катран и перушина!

— Пазете си чашите! Може да ви пусне някое хапче, а после да ви изнасили!

Добре, казах си. Сутрешното събрание официално свърши, закрито преждевременно поради проява на лудост. Но успя ли това събрание да постигне нещо? Не бях особено убеден, освен дето беше нарисувало една наистина мрачна картина на бъдещето, което очакваше „Стратън Оукмънт“ още от утре.

Но кое беше изненадващото в цялата работа?

Час по-късно седях зад бюрото си и се успокоявах с тези думи, докато Лудия Макс беснееше по мой адрес и по адрес на Дани във връзка със споразумението за изкупуване на дела ми, създадено от моя счетоводител Денис Гейто, по прякор Готвача, заради способността му да подправя отчетите. Казано накратко, споразумението изискваше от „Стратън“ да ми плаща по един милион долара месечно в продължение на петнайсет години, като по-голямата част от тази сума идваше по силата на споразумение за неконкурентност, с което аз поемах ангажимента да не се конкурирам със „Стратън“ в брокерския бизнес.

Макар споразумението да накара доста хора да вдигнат въпросително вежди, само по себе си (поне външно) то не беше незаконно и аз успях да напъна юристите на фирмата да го одобрят, въпреки царящото мнение, че споразумението можеше да е законосъобразно, но мирише доста отдалеч на гнило.

В момента в кабинета ми седеше и четвърто лице, а именно Вигвам, който досега предимно мълчеше. Но в това нямаше нищо необичайно. Все пак Вигвам през по-голямата част от младините си бе вечерял у нас, та много добре познаваше възможностите на Лудия Макс. А Лудия Макс ораторстваше:

— … и вие, двамата тъпаци, ще го закъсате до ушите с това споразумение. Откупуване на дял срещу сто и осемдесет милиона долара? Та вие направо се изпикавате в лицето на СЕК! Исусе, шибан Христе! Кога на вас двамата ще ви дойде акълът?

— Успокой се, татко — свих рамене. — Не е чак толкова зле, колкото изглежда. Карат ме да преглътна горчив хап, та сто и осемдесетте милиона се явяват като малък подсладител.

А Дани добави с малко повече от необходимата веселост:

— Макс, ние двамата с теб тепърва ще работим съвместно още куп години, така че дай да припишем тая история на нашата неопитност, а? В крайна сметка парите отиват не у някой друг, а при сина ти! Какво толкова лошо би могло да има в това?

Лудия Макс се извъртя на пета и закова поглед в очите на Дани. Опъна от цигарата като за световно, после сбърчи устни във формата на малко „о“ и с могъща струя въздух придаде на дима формата на широк един сантиметър лазерен лъч, който биде изстрелян в лицето на Дани със силата на оръдие от Гражданската война. И докато Дани още се губеше в облака дим, рече:

— Слушай какво ще ти кажа, Поуръш. Това, че синът ми от утре няма да е тук, не значи, че ще ти оказвам някакво новонамерено уважение. Уважение се печели, а ако съдим по тазсутрешното събрание, може би трябва направо да ида в шибаната служба по безработицата. Даваш ли си сметка точно колко закона наруши с тазсутрешната си простотия? Всеки момент очаквам по телефона да се обади онова дебело копеле Доминик Барбара55. Щото оня млад педал точно на него ще се обади да му се оплаче.

После се извърна към мен:

— И защо оформихте споразумението за прехвърляне на дела като неконкурентно? Та как изобщо можеш да се конкурираш с фирмата, след като си отстранен? — Пак опъна от цигарата. — Ти и онова копеле, Гейто, сте измътили тая щуротия. Отказвам да участвам в подобна подигравка. — И Лудия Макс се отправи към вратата.

— Татко, искам да кажа две неща, преди да си излезеш — рекох с вдигната ръка.

— Какво има? — изсъска ми.

— Първо, юристите на фирмата до един одобриха споразумението. А е за сто и осемдесет милиона единствено заради това, че неконкурентността трябва да е за срок от петнайсет години, че да се възползваме напълно от данъчните предимства. И понеже „Стратън“ ми плащат по един милион месечно, това за петнайсет години прави сто и осемдесет милиона.

— Не ми демонстрирай как смяташ наум — озъби се баща ми. — Не можеш ме впечатли. А що се отнася до данъчния кодекс, познавам го много добре, както познавам и грубото му незачитане от твоя страна и от страна на Гейто. Така че не ми замазвай очите, господинчо. Друго има ли?

При което аз подхвърлих ей така, между другото:

— Ще трябва да изтеглим напред вечерята днес, за шест часа. Надин иска да вземем Чандлър с нас, та да я видите с мама. Кръстосах пръсти за късмет и зачаках името Чандлър да упражни магическото си влияние върху Лудия Макс, чието лице моментално омекна при споменаването на единствената му внучка.

— О, каква прекрасна изненада! — каза с широка усмивка и лек английски акцент сър Макс. — Майка ти толкова ще се зарадва да види Чандлър. Чудесно! Ще й се обадя да й съобщя радостната новина.

Сър Макс напусна кабинета ми с усмивка на лицето си и с бодра стъпка.

Изгледах Дани и Вигвам и свих рамене:

— Има няколко ключови думи, които го укротяват, от които „Чандлър“ му действа най-сигурно. Не е лошо да ги научите, ако не искате да получи сърдечен удар тук, в кабинета.

— Баща ти е добър човек — рече Дани — и по отношение на него нищо няма да се промени тук. Той все едно е и мой баща и ще може да говори и да прави каквото си пожелае, докато се пенсионира.

Усмихнах се благодарно на лоялността на Дани.

— Но по-важно от баща ти е това — продължи Дани, — че отсега си имам проблеми с „Дюк Сикюритийз“. Виктор влезе в бизнеса само преди три дни, но вече пуска слухове, че „Стратън“ била изпята песен и че фирмата на бъдещето се казвала „Дюк“. Засега не се е опитал да краде от брокерите ни, но съм сигурен, че това ще е следващата му стъпка. Дебелото шибано копеле го мързи да обучи свои собствени брокери.

— Ти какво имаш да кажеш по въпроса? — попитах Вигвам.

— За мен Виктор не представлява особена заплаха — отвърна Вигвам. — „Дюк“ е малка фирма, която никому нищо не може да предложи. Нямат никакви собствени сделки, нито свой капитал, нито пък някакви минали постижения. Единственото, което имат засега, е голямата уста на Виктор, която той явно не владее.

Усмихнах се на Вигвам, който току-що бе потвърдил нещо, което аз вече знаех — че не го биваше като военновременен консилиере56 и едва ли щеше да е полезен на Дани в подобни ситуации. Все пак се изказах радушно:

— Точно тук бъркаш, приятелче. Гледаш на нещата отзад напред. Защото, ако Виктор наистина има акъл, ще осъзнае, че няма ограничения за това, което може да предложи на новите си наемници. Най-голямата му сила е в големината на „Дюк“, или по-точно — в липсата на такава. Факт е, че в „Стратън“ най-добрите трудно стигат до върха — прекалено много хора им се изпречват по пътя. Така че, ако не познаваш някой в ръководството, и най-печеният на света да си, пак ще ти е трудно, ако не и невъзможно да напреднеш. В „Дюк“ обаче подобен проблем не съществува. Всеки печен тип може да им поставя каквито си ще условия, за да започне при тях. Това е реалното положение. И точно в това са предимствата на малката компания над голямата, и то не само в тази, а във всяка индустрия. Ние имаме в наша полза стабилност и доказано минало. Хората ни не се притесняват дали ще получат заплатите си в края на месеца и знаят, че зад ъгъла винаги ни чака някоя нова емисия. Виктор иска да подкопае тези наши устои, затова е тръгнал да разпространява слуховете. — Свих рамене. — Както и да е, ще говоря по въпроса на следобедното събрание и силно ти препоръчам и на теб, Дани, да им го набиваш, когато провеждаш събранията си, ако успееш да минеш отвъд задевките с педалите. Голяма част от всичко това ще е пропагандна война, макар че след три месеца тя ще е приключила и Виктор ще си ближе раните. Друго има ли? — ухилих се победоносно.

— Някои от по-малките фирми си показват от време на време ноктите — каза Вигвам с обичайния си мрачен тон. — Тук да откраднат сделка, там да ни свият някой брокер. Сигурен съм, че ще отмине.

— Ще отмине, само ако го принудиш да отмине — срязах го. — Пусни слух, че се каним да дадем под съд всяка пръкнала се от „Стратън“ фирма, която се опита да ни краде брокерите. Новата ни политика ще бъде „сърце за око“. — Погледнах Дани и попитах: — Друг получавал ли е призовка от голямо жури?

— Не съм чул — поклати глава Дани. — Поне не човек от борсовата зала. Засега сме само аз, ти и Кени. Според мен в борсовата зала дори не знаят, че върви разследване.

— Е — рекох с ежедневно гаснещо чувство за сигурност, — все още има шансове цялата работа да се окаже опипване на сляпо. Скоро ще имам по-точни сведения. Чакам Бо да се обади.

След няколко секунди мълчание Вигвам рече:

— Между другото, Мадън вече подписа доверителното споразумение и ми върна удостоверението за акциите, така че поне за това можеш да не се притесняваш повече.

— Нали ти казах, че главата на Стив си му е на мястото — обади се Дани.

Едва се сдържах да не кажа на Дани, че напоследък Стив злослови по негов адрес, както никога досега: Дани не можел да управлява „Стратън“, а пък аз трябвало да съсредоточа усилията си да му помогна на него (Стив) да развиел „Стив Мадън Шуз“, чийто потенциал бил още по-изявен, отколкото в миналото. Продажбите нараствали с петдесет на сто месечно — месечно! — и продължавали да растат. Но от оперативна гледна точка Стив просто не успявал да насмогне, та производството и пласментът изоставали силно от продажбите. Вследствие на закъсненията в доставките името на компанията сред универсалните магазини страдало. Ръчкан от Стив, вече мислех сериозно по въпроса да преместя офиса си в Уудсайд, в Куинс, където беше и главната квартира на „Стив Мадън Шуз“. Преместех ли се там, щях да деля общ кабинет със Стив и той щеше да се съсредоточи върху творческата страна, а аз — върху бизнеса.

Обаче казах само:

— Не съм твърдял, че главата на Стив не е на място. Но сега, след като си прибрахме акциите, ще му е далеч по-лесно да постъпва правилно спрямо нас. Парите тласкат хората към необичайни деяния, Дани. Имай търпение — скоро сам ще го разбереш.

В един часа следобед извиках Джанет за мобилизираща беседа. От няколко дена ми се виждаше силно разстроена. Днес беше на границата да се разплаче.

— Слушай — рекох й с бащински тон, — има куп неща, за които можеш да си благодарна, моето момиче. Не твърдя, че нямаш поводи да си разстроена, но на всичко това трябва да гледаш като на ново начало, а не като на край. Още сме млади. Ще поотпочинем някой и друг месец, после — с пълна пара напред! — И ведро й се усмихнах. — На първо време обаче ще работим от къщи, което е идеално, тъй като те смятам за част от семейството.

Джанет започна да преглъща сълзите си:

— Знам. Само че… тук съм от самото начало и бях свидетел как създаде всичко от нищото. Все едно присъствах на някакво чудо. За пръв път през живота си се почувствах… — „обичана“, подсказах й наум — не знам как да го нарека… И когато ме преведе по пътеката в черквата… като истински баща… — и Джанет ревна истерично.

Исусе! — рекох си. Къде сбърках? Исках да я успокоя, а я разплаках. Ще трябва да се обадя на Графинята. Тя е спец по тия работи. Най-добре да дойде тук и да отведе Джанет у дома, макар че това щеше да й отнеме доста време.

И понеже се оказа, че нямам избор, приближих се до Джанет, прегърнах я леко и много нежно й казах:

— В плаченето няма нищо лошо, но не забравяй колко много хубави неща ни предстоят. Рано или късно „Стратън“ ще фалира, Джанет — въпросът е единствено кога. Но ние напускаме сега и вечно ще ни помнят като успели хора. — Усмихнах се и продължих още по-оптимистично: — Както и да е, довечера с Надин ще вечеряме у моите родители и ще водим с нас Чани. Искам и ти да се присъединиш към нас, окей?

Джанет се усмихна — усмихна се при мисълта, че ще види Чандлър, — а аз нямаше как да не се замисля какво говореше това за състоянието на нашия живот, когато единствено чистотата и невинността на едно детенце са в състояние да ни донесат покой.

Някъде към петнайсетата минута на прощалната ми реч ми светна, че чета хвалебственото слово на собственото си погребение. Хубавото му беше, че по този начин имах уникалната възможност да наблюдавам реакциите на всички присъстващи на церемонията.

Гледай ги само как седят и попиват всяка дума от устата ми! Толкова прехласнати лица… толкова будни очи… толкова добре оформени торсове, седнали на предния ръб на стола си. И онези — диви обожаващи погледи от асистентките по продажбите с яките руси гриви, пищни деколтета и, разбира се, невероятно изваяните слабини. Защо не вземех да посадя някое и друго подсъзнателно внушение дълбоко в мозъците им — че всяка една от тях трябва да изгаря от неутолимото желание да ми духа, а после да поглъща и последната капчица от мъжеството ми, докато са живи.

Боже, ама и аз съм един шибан дегенерат! Умът ми следва диво две различни мисли, дори посред прощалната ми реч. Устните ми се движат нагоре-надолу докато благодаря на стратънци за петте години неугасваща вярност и възторг, а в същото време се чудя дали не е трябвало да съм изчукал повече от асистентките. Какво говори това за мен? Значи ли, че съм слаб? Или това да искаш да ги изчукаш всичките си е нещо съвсем естествено? В крайна сметка, за какво ти е всичката тая власт, ако не я използваш да се отебеш? Честно казано, изобщо не се бях възползвал достатъчно от този аспект на властта, или поне не дотолкова, доколкото Дани се възползваше! Щях ли някой ден да съжалявам за това? Или в крайна сметка съм постъпил правилно? Като зрял мъж! Като отговорен мъж!

Всички тези странни мисли ревяха из главата ми със скоростта на мощно торнадо, а в същото време от устата ми без всякакво усилие се лееха мъдри себеугодни слова. И в този миг осъзнах, че мисълта ми всъщност се движеше не по две писти (което за мен си беше нещо обичайно), а по три — което беше някаква шибана забележителност.

По третата писта течеше някакъв вътрешен монолог, изразяващ съмнение в дегенератското естество на втората писта, която обсъждаше аргументите „за“ и „против“ моето издухване от всички асистентки по продажбите. Междувременно първа писта си вървеше без прекъсване и от устата ми се лееха мъдри себеугодни мисли, отправени към стратънци, а тези мисли идваха от… откъде? Вероятно от онази част на мозъка, която действа, без да я насочваш съзнателно… или пък думите просто си излизаха по навик. Че малко ли събрания бях провел през изминалите пет години?… По две на ден в продължение на пет години… При триста работни дни в годината, това прави 1500 работни дни, по две събрания на ден — прави общо 3000 събрания, минус онези, проведени от Дани, които бяха около десет на сто, да речем, и цифрата 2700 изплува отнякъде в съзнанието ми, а докато смятах, бисерите на себеугодната мъдрост продължаваха да валят от устните ми…

… И когато внезапно се върнах в настоящия миг, се чух как обяснявам, че фирмата за инвестиционно банкиране „Стратън Оукмънт“ ще оцелее, — няма начин да не оцелее! — тъй като е по-голяма от отделната личност и от отделните си съставки. И изведнъж ми се дощя да открадна една мисъл на Франклин Делано Рузвелт — който е бил доста свестен човек, макар да е бил от Демократическата партия, а жена му, както наскоро научих, да е била лесбийка — и захванах да разяснявам на стратънци, че няма от какво да се боим, освен от самия страх.

И в този ред на мисли ми се наложи да подчертая отново, че Дани е абсолютно способен да управлява фирмата, особено когато има до себе си печен човек от рода на Вигвам. Уви, погледът ми отново срещна хиляда чифта забелени нагоре очи и толкова клатещи се от недоверие глави.

Което ме накара да премина отвъд границата на благоразумието:

— Вижте какво: фактът, че ме отстраняват от индустрията за ценни книжа, не ми пречи да давам съвети на Дани. Сериозно ви го казвам! Да съветвам Дани е напълно законно, както и да съветвам Анди Грийн и Стив Сандърс — собствениците на „Билтмор“ и „Монро Паркър“, а така също всеки един от вас в борсовата зала, който има желанието да ме изслуша. И за да сте напълно убедени в това, което ви говоря, ще ви кажа, че ние с Дани имаме традицията да закусваме и обядваме заедно и че нямаме и най-малкото намерение да нарушим тази традиция заради някакво тъпо споразумение, което съм се принудил да подпиша със СЕК — споразумение, което сключих единствено, защото съм сигурен, че то ще осигури съществуването на „Стратън“ през следващите сто години!

Тук вече избухнаха бурни овации. Огледах залата! Боже мой, какво обожание! Каква обич към Вълка от Уолстрийт! До момента, в който срещнах погледа на Лудия Макс, от чиито шибани уши направо свистеше пара. Той пък за какво толкова се ядосва? Не вижда ли, че всички направо лапат лайната, които им сервирам? Не може ли и той просто да се включи в аплодисментите? Устоях на налагащото се очебийно заключение, че баща ми реагира по различен начин, понеже е единственият в цялата зала, на когото му пука за мен, и че го плаши гледката как синът му скача в пропастта от ръба на закона.

Само заради него добавих:

— И все пак става дума единствено за съвети, а това по дефиниция означава, че никой не е длъжен да се съобразява с тях! — при което Дани изрева от едната страна на залата:

— Точно така, но човек трябва да е луд да не следва съветите на Джордан Белфърт!

И отново бурни овации! Заляха залата, сякаш бяха епидемия на вируса „Ебола“, и след миг цялата зала беше на крак, за трети път през този следобед, и акламираше ранения Вълк. Вдигнах ръка за тишина и окото ми се зарадва, когато мярнах Кари Чодош — една от малкото жени-брокери в „Стратън“, която беше и моя любимка.

Кари беше на около трийсет и пет — жива антика по стандартите в „Стратън“. Но още хващаше око. Бе сред първите брокери в „Стратън“ и се бе появила с прелестното си задниче в момент, в който беше останала без пукнат грош, не си беше плащала наема от три месеца и търговецът, от който бе купила на изплащане мерцедеса си, я гонеше с камион-паяк да си го прибере. Понеже Кари се оказа поредната от многото красавици, омъжили се за когото не трябва. И след десетгодишен брак, бившият й съпруг отказваше да й плати и един цент издръжка.

Прекрасен преход — рекох си — към темата за „Дюк Сикюритийз“, а оттам — за евентуалното разследване от страна на ФБР. Да, по-добре да спомена за ФБР сега, едва ли не да предскажа, че предстои разследване, та да оставя впечатлението, че Вълка отдавна го е усетил и се е подготвил да отблъсне атаката.

И пак вдигнах ръка за тишина.

— Вижте какво, нямам никакво намерение да ви залъгвам. Сключването на споразумението със СЕК бе едно от най-трудните решения в целия ми живот. Но го направих с убеждението, че „Стратън“ ще продължи да съществува, независимо от всичко. Защото „Стратън“ е специална фирма, неотразима, не само защото е работното място на толкова много хора. И не само защото е печеливша. „Стратън“ е една идея! А една идея не може да бъде удържана, нито пък смазана от двегодишно разследване, проведено от шепа смотаняци, които умряха от студ в заседателната ни зала и не пожалиха милиони долари от парите на данъкоплатците в името на едно от най-големите гонения на вещици след процесите в Салем57! А същността на идеята „Стратън“ е, че няма значение какъв ти е произходът, къде си учил и дали в годишника на випуска ти пише, че ти си абитуриентът с най-големите шансове да преуспееш. Идеята на „Стратън“ е, че когато дойдеш при нас и пристъпиш за първи път в борсовата зала, животът ти започва отново. В мига, в който влезеш през вратата и се закълнеш във вярност към фирмата, ставаш член на семейството, ставаш стратънец.

Поех дълбоко въздух и посочих към Кари.

— Вие всички тук познавате Кари Чодош, нали така?

Залата отвърна с дюдюкания, подсвирквания и задевки.

Вдигнах дясната си ръка и се усмихнах:

— Браво. Много добре. Но в случай, че не сте чули досега, Кари беше един от първите стратънски брокери — една от първоначалната осморка. И когато си мислим за Кари, си я представяме такава, каквато е сега — красавица, която кара чисто нов мерцедес, която живее в най-хубавия апартаментски комплекс на Лонг Айлънд; която носи костюми на „Шанел“ за по три хиляди долара и рокли на „Долче и Габана“ за по шест хиляди долара, която кара зимните си отпуски на Бахамските острови, а летните — в Хамптън; познавате я като човек с един Господ знае колко пари в банковата й сметка — вероятно без пукнат долар, ако мен ме питахте, понеже такъв е стратънският стил — и, естествено, всички познавате Кари като една от най-високо платените жени в бизнеса на Лонг Айлънд, на път да приключи годината с над милион и половина долара!

После им разказах какво бе състоянието на Кари, когато дойде в „Стратън“, а Кари поде подадената й реплика и се провикна силно и отчетливо: „Винаги ще те обичам, Джордан!“, при което цялата зала гръмна и за четвърти път се изправи на крака.

Сведох дълбоко глава в знак на благодарност и едва след трийсет секунди помолих отново за тишина. Докато и последните стратънци си сядаха по местата, казах:

— Разбирате ме, нали? Кари бе опряла гръб в стената; имаше малко детенце, за което да се грижи и бе затрупана от куп неплатени сметки. Не можеше да си позволи да не успее! Синът й Скот, едно невероятно хлапе, след някоя и друга година ще се запише в някой от водещите университети в Америка. И благодарение на майка си ще го завърши, без да дължи двеста-триста хиляди по студентски заеми и без да е принуден впоследствие… — Майка му стара! И Кари ревна! За втори път разплаках жена днес следобед! Защо я няма Графинята?

А Кари цивреше тъй шумно, че три асистентки я наобиколиха. Налагаше ми се да приключа набързо със заключителните слова, преди още някой да е ревнал.

— Окей — рекох, — ние всички обичаме Кари и не искаме да я гледаме разплакана.

Кари вдигна ръка и докато подсмърчаше като тръбяща гъска, каза:

— Нищо ми няма. Мина ми. Извинявайте.

— Окей — отвърнах, чудейки се какъв всъщност е подходящият отговор към плачеща Стратънка по време на прощално слово. Има ли изобщо протокол за подобни случаи? — Това, което исках да кажа, е, че ако според вас вече няма възможности за бързо издигане — че поради размера и доброто ръководство в „Стратън“ нещо препречва пътя ви към върха, — истината е, че никога досега в „Стратън“ не е имало по-изгодно време някой да изскочи от редиците и да спре чак на върха. Това, приятели мои, е самата истина! Защото сега, след моето напускане, ще се отвори огромна пролука, която Дани ще трябва да запълни. И откъде ще я запълни? Отвън ли? От Уолстрийт ли? Разбира се, не! В „Стратън“ издигаме своите хора. Винаги е било така! Така че, независимо дали си новодошъл, или си тук от няколко месеца и току-що си си взел брокерския изпит, или си тук от една година и току-що си направил първия си милион — днес е твоят щастлив ден. Докато „Стратън“ се разраства, неминуемо регулаторите ще издигат нови препятствия пред фирмата. Но и тях ще преодолеем… както преодоляхме СЕК. Кой знае? Току-виж следващият път пред нас ще се изправи НАСД… или някое щатско правителство… та дори и Федералната прокуратура. Кой може да каже? Поначало всяка фирма на Уолстрийт минава поне веднъж през подобно премеждие. Трябва обаче да помните, че в крайна сметка „Стратън“ ще оцелее и че именно несгодите пораждат възможностите. Току-виж следващият път тук на това място ще застане Дани, за да предаде щафетата на някой от вас. — Изчаках да попият добре думите ми и подхванах заключителната част: — Така че желая на всички ви щастие и постоянни успехи. Искам да ви помоля само за едно: да следвате Дани така, както следвахте мен. Закълнете му се във вярност, както се клехте на мен. От този момент нататък управлението е в ръцете на Дани. На добър час, Дани, и Бог да те закриля! Сигурен съм, че ще достигнеш още по-високи върхове. — Вдигнах микрофона във въздуха в поздрав към Дани и получих най-дългата овация през живота си.

А когато тълпата най-сетне се укроти, получих картичка за сбогом — метър и двайсет на два и четирийсет, с огромен червен надпис от едната страна: На най-великия шеф на света! И от двете страни имаше изписани на ръка пожелания и хвалебствия от всеки един от моите стратънци, благодарни, че така драматично съм променил живота им.

После, след като влязох в кабинета си и за последен път затворих вратата, неволно се запитах дали и след пет години ще са ми толкова благодарни.

Глава 25.Наистина истински

Колко повторения на „Островът на Гилигън“58 може да изгледа човек, преди да реши да пъхне дулото в устата си и да дръпне спусъка?

Беше леденостудена сряда сутрин и макар че минаваше единайсет, аз все още се излежавах и гледах телевизия. Насилственото пенсиониране, рекох си, изобщо не е някакъв шибан пикник.

През последните четири седмици се нагледах на телевизия — повече от необходимото, ако попитате скръбната Графиня, — а напоследък направо се бях чалнал по „Островът на Гилигън“.

Но за това си имаше причина: докато гледах повторенията на сериала, установих с ужас, че не съм единственият Вълк от Уолстрийт. За мое най-голямо съжаление, тази съмнителна слава съм споделял с някакъв смотан стар басп, който имал нещастието да бъде корабокрушенец на острова на Гилигън. Казва се Търстън Хауъл и, уви, оказа се истински басп-идиот. В типичен басп-стил се е оженил за една женска от същата порода — отвратителна блондинка с коса с цвят на ананас на име Лави, която почти го конкурира по идиотизъм. Лави се смята за длъжна да носи вълнени костюми с панталон, осеяни с пайети бални рокли и омазано с грим лице, въпреки факта, че островът на Гилигън се намира най-малко на хиляда километра от най-близкия корабоплавателен път в Тихия океан и надали някой ще я види. Но баспите са известни с натруфеното си облекло.

И взех да се питам дали само съвпадение е това, че оригиналният Вълк от Уолстрийт е някакъв смотан идиот и дали пък прякорът ми не е обиден — един вид да сравнява Джордан Белфърт с някакъв си дърт басп с шейсет и пет точки коефициент на интелигентност и със склонност да се напикава нощем. Нищо чудно, рекох си мрачно, нищо чудно.

Всичко беше крайно тъжно и потискащо. От друга страна обаче, имах куп време за Чандлър, която току-що бе проговорила. Вече ми беше пределно ясно, че първоначалните ми подозрения се потвърждават и че дъщеря ми е истински гений. Усетих се как упорито се стремя да не разглеждам дъщеря си от физическа гледна точка — като съвсем ясно си давах сметка, че ще обожавам и последната й молекула, независимо от това как изглежда. Но си оставаше истина, че беше абсолютна красавица и с всеки изминал ден заприличваше все повече на майка си. А докато наблюдавах как се оформя като личност, усетих как започвам да я обичам дори повече от преди. Тя беше татковото момиченце и не минаваше ден, без да прекарам с нея поне три-четири часа и да я уча на нови думички.

В мен разцъфтяваха могъщи чувства, каквито дотогава ми бяха съвсем непознати. За добро или лошо, осъзнах, че досега не съм обичал друго човешко същество така безусловно — нито двете си жени, нито родителите си. Едва сега, с Чандлър, осъзнавах истинския смисъл на думата „обич“. И за пръв път разбирах защо моите родители навремето изживяваха болката ми — и буквално страдаха заедно с мен, — особено докато бях тийнейджър, когато сякаш бях решил да пропилея заложбите си. Най-после ми стана ясно откъде идваха сълзите на майка ми и разбрах, че и аз ще роня същите сълзи, ако дъщеря ми някой ден направи онова, което бях сторил аз. Обзе ме чувство за вина, че бях причинил толкова много болка на родителите си, която сигурно направо ги е убивала. И пак е ставало въпрос за безусловна обич, нали? Най-чистият вид обич, а досега аз само я бях получавал, без да я давам.

От това обаче чувствата ми към Графинята ни най-малко не отслабваха. Напротив, замислях се дали и с нея не бих могъл да стигна до подобен етап, до подобно ниво на спокойствие и доверие, на което ще мога да сваля гарда и да я обичам безусловно. Сигурно, мислех си, особено ако си родим още едно дете. Или пък ако остареем заедно — ама истински да остареем — и преминем онази точка, докъдето физическото тяло има толкова голямо значение. Може би едва тогава ще й имам пълно доверие.

С течение на времето установих, че разчитам на Чандлър да ми осигури усещането за покой, за стабилност, за смисъл в живота. Мисълта, че мога да отида в затвора и да не съм с нея, тежеше като някакъв камък в основата на черепа ми и нямаше да се махне оттам, докато агент Коулмън не приключеше разследването си с празни ръце. Само тогава щях да си отдъхна. Още чаках да науча от Бо какви разузнавателни сведения е събрал от специален агент Барсини, но той все не успяваше да се добере до него.

А и с Графинята нещата вървяха от хубаво към по-хубаво. Сега, когато имах повече свободно време, всъщност ми беше и по-лесно да крия от нея нарастващата ми зависимост от дрогата. Имах си една чудесна програмка, съгласно която ставах сутрин в пет, два часа преди нея, и си вземах сутрешните куалуди на спокойствие. След което минавах и през четирите етапа на друсането — изтръпване, замазване на думите, лигавене и изпадане в безсъзнание, — преди тя изобщо да се е събудила. След като дойдех отново на себе си, изглеждах някой и друг епизод от „Островът на Гилигън“ или „Мечтая за Джини“59, след което си играех около час с Чандлър. На обяд с Дани се срещахме в „Тенджин“, пред очите на всички стратънци.

След приключването на борсовия ден отново се срещахме с Дани и вземахме заедно по някой и друг куалуд. Това ми беше второто надрусване за деня. В къщи обикновено се връщах към седем — доста след като бях спрял да се лигавя — и вечерях с Графинята и Чандлър. Знаех, че Графинята е наясно с онова, което правя, но май се правеше, че не забелязва — вероятно от благодарност за това, че поне си давам труда да не ми текат лигите в нейно присъствие, което особено я вбесяваше.

Точно в този миг телефонът изписука.

— Буден ли си вече? — чу се противният глас на Джанет по интеркома.

— Джанет, единайсет часа е! Как да не съм буден?

— Ами, още не си се показал на повърхността. Аз отде да знам?

Невероятно! Продължаваше да не ми оказва и капка уважение, при все че вече работеше в дома ми. Имах чувството, че двете с Графинята постоянно се наговарят против мен и ми се подиграват. Е, правеха се, че уж всичко било само невинен майтап, от обич, но доста болеше.

И какво им даваше повод на тези две жени да се подиграват с мен? Така, де! Въпреки че бях отстранен от индустрията за ценни книжа, през февруари все пак успях да си докарам четири милиона долара; а този месец, макар да бе едва 3 март, вече бях навъртял един милион. Така че не бях някакъв безполезен плужек, който по цял ден мързелува.

А те двете какво правеха през целия си шибан ден, а? Джанет го прекарваше най-вече в обожаване на Чандлър и клюкарене с Гуин. Надин яздеше тъпите си коне, после се разхождаше из къщи в английския си костюм за езда, състоящ се от светлозелен ластикотинен клин, памучно поло в същия цвят и лъснати до блясък черни кожени ботуши за езда, като не спираше да киха, хрипти, кашля и се чеше от неотшумяващите конски алергии. В цялата къща единствено Чандлър ме разбираше, евентуално и Гуин, която ми носеше закуската в леглото и ми предлагаше куалуди за болката в гръбнака.

— Добре де, буден съм, така че успокой шибаната топка. Гледам „Файненшъл Нюз Нетуърк“.

Джанет скептичката:

— О, така ли? Щото и аз. Какво казват в момента?

— Ходи се чукай, Джанет! Какво искаш всъщност?

— Алън Кемтоб е на телефона; казва, че било много важно.

Алън Кемтоб, верният ми доставчик на куалуди, беше адска досада. На гадната социална пиявица не му стигаше, дето му плащаш по петдесет долара на куалуд, че да те остави на мира. Хич ни най-малко! Този конкретен дилър на дрога държеше да го харесваш, или да го обичаш, или каквото искаше там. Той направо придаваше нов смисъл на израза вашият дружелюбен квартален дилър на дрога. От друга страна обаче, наистина продаваше най-качествените куалуди в целия град: едно относително понятие в света на зависимите от куалудите, тъй като най-качествените куалуди идваха от онези страни, в които все още се произвеждаха законно.

Да, историята беше направо съкрушителна. Както и повечето други освежителни лекарства, и куалудите са били законни в САЩ до един определен момент, в който на ДЕА60 им направило впечатление, че на всяка редовна рецепта се падали по сто фалшиви. Сега само две страни в света произвеждат куалуди — Испания и Германия. Но и в двете контролът е тъй затегнат, че не може да се разчита на някакви сериозни количества…

… и точно затова сърцето ми се разтупка като на заек, когато чух Алън Кемтоб да казва по телефона:

— Ако щеш ми вярвай, Джордан, но попаднах на един пенсиониран аптекар, който още преди петнайсет години заключил в касата си двайсет истински лемънки. От пет години го кандърдисвам да ми ги продаде, но той не се навиваше. Сега обаче дошло време да плаща таксата на сина си в колежа, та е готов да ги продаде за по петстотин долара на таблетка и си рекох, че това може да представлява интерес за теб…

— Естествено, че представлява! — Едва се удържах да не го нарека „шибан идиот“ за това, че дори се е осмелил да се усъмни в интереса ми. Защото на тоя свят има куалуди и куалуди. Всяка отделна фирма ги прави по своя си рецептура, така че се различават по силата на въздействието си. Никой обаче не бе успял да ги докара до такова съвършенство, както гениите в „Лемън Фармасютикълс“ — фирма, която ги продаваше под търговското название „Лемън 714“. За лемънките, както им викаха, се носеха цели легенди не само заради силата им, но и заради способността им да превръщат девиците от католическите гимназии в царици на минетите. Впоследствие ги бяха кръстили „кракоразтварячките“. — Всичките ги вземам! — обявих мигновено. — Даже направо кажи на човека, че ако ми продаде четирийсет, ще му платя по хилядарка на таблетка, а ако ми продаде сто, ще му дам по хиляда и петстотин. Това прави сто и петдесет хиляди долара, Алън! — Боже мили, рекох си, тоя Вълк наистина е богат човек! Истински лемънки! И паладинките минаваха за истински куалуди, понеже се произвеждаха законно от нормална фармацевтична компания в Испания, така че, ако прием паладинките за истински, то тогава лемънките са… наистина истински!

— Само с двайсет разполага — отвърна Алън Кемтоб.

— Мама му стара! Сигурен ли си? Да не си отделяш една част за себе си, а?

— В никакъв случай — отвърна Кемтоб. — Смятам те за свой приятел, а на приятел такива номера не се правят, нали така?

Ама че шибан загубеняк, помислих си. На глас обаче му казах нещо по-друго:

— Абсолютно си прав, приятелю. Кога да те чакам?

— Човекът няма да се прибере до четири. Ще успея да стигна до Олд Бруквил към пет. — И добави: — А ти направи всичко възможно да не ядеш.

— О, млъкни, Алън! Как не те е срам дори да си помислиш подобно нещо. — И му пожелах лек път. После окачих слушалката и се затъркалях върху белия копринен юрган за дванайсет хиляди долара като някое хлапе, на което току-що му се е паднала наградата да пазарува на воля от „ФАО Шварц“.

Отидох в банята, отворих шкафчето с лекарствата и извадих кутия с надпис „Клизма Флийт“. Разкъсах опаковката, свалих боксерките до колене и наврях дюзата на флакона с такава сила в задника си, че усетих как остърга върха на сигмоида на дебелото ми черво. Само три минути по-късно цялото съдържание на храносмилателния ми тракт изхвърча навън. Не бях особено уверен, че това ще подсили ефекта на друсането, но реших да играя на сигурно. После бръкнах с пръст в гърлото си и повърнах останките от закуската.

Да, рекох си, постъпих по най-разумния възможен начин, освен дето първо трябваше да си бръкна в гърлото, пък после да си правя клизмата. Но тъй като бях измил ръцете си обилно с почти вряла вода, реших, че мога да си опростя дребната грешница.

След това се обадих на Дани и го посъветвах да стори същото, а той, естествено, ме послуша.

В пет следобед двамата с Дани играехме на билярд с осем топки в сутерена и чакахме с нетърпение появата на Алън Кемтоб. Дани ми скъсваше задника от бой от трийсет минути насам. Докато топките тракаха една о друга, Дани ругаеше Китаеца:

— Сто на сто съм убеден, че акциите излизат от него. Никой друг не държи такъв голям пакет.

Дани имаше предвид най-новата емисия на „Стратън“ — на „М. Х. Майерсън“. Проблемът идваше оттам, че като част от договорката ми с Кени, бях обещал да дам на Виктор доста голям пакет. Естествено, даваше му се при изричното условие да не ни ги продава обратно — при което, естествено, Виктор бе нарушил напълно тези инструкции и сега ни продаваше обратно всяка една акция. Но най-гадното беше, че поради самото естество на борсата НАСДАК, това бе недоказуемо. Всичко почиваше на предположения.

И все пак, по метода на изключването, никак не беше трудно човек да пресметне колко е две и две: Китаеца направо ни ебаваше.

— Ти да не би да се изненадваш? — попитах го цинично. — Китаеца е един изроден маниак. Дори да не трябваше да ни продава акциите обратно, пак щеше да го направи ей така, напук. Сега обаче нали разбираш защо те накарах да останеш на къса позиция с още сто хиляди акции? Той вече е продал каквото е можел, а ти си все още в идеално състояние.

Дани мрачно кимна.

Усмихнах се и му рекох:

— Не се тревожи, приятелче. Колко си му продал досега от другите акции?

— Около един милион бройки.

— Добре. Като стигнеш до милион и петстотин, ще му спра тока на Китаеца и…

Входният звънец ме прекъсна. С Дани се извърнахме един към друг и замръзнахме с полуотворени уста. Само след секунди Алън Кемтоб изтрополи надолу по стълбите и започна с лигавите си лични въпроси:

— Как е Чандлър?

Боже милостиви! — рекох си. — Защо не е като всички останали дилъри на дрога — да виси по ъглите и да продава на ученичетата? Откъде му е тази нужда да бъде обичан?

— О, чудесно е — отвърнах радушно, и давай тука шибаните лемънки! — Какво правят Марша и децата?

— Ами, Марша си е Марша — отвърна ми с триене на зъби, като истински як потребител на коката, — но децата са добре. — Потри още малко зъбите си. — Знаеш ли, много ми се ще да открия сметка на децата, ако не възразяваш. Някакъв фонд за следването им или нещо от тоя сорт. Какво ще кажеш?

— Разбира се. — И дай насам куалудите, шибано копеле мръсно! — Обади се на асистентката на Дани и тя ще уреди въпроса, нали, Дан?

— Абсолютно — рече Дани през зъби. Изражението на лицето му говореше: „Давай шибаните куалуди, иначе не отговарям за последствията!“

След петнайсет минути Алън най-после се раздели с куалудите. Извадих един и го огледах: идеално кръгъл, малко по-голям от монета от десет цента, с дебелина около половин сантиметър. Снежнобял… идеално чист… и с прекрасен гланц — видимо напомняне, че колкото и да прилича на аспирин „Байер“, не може да има по-малко общо с него. От едната страна с дебели букви беше изрязано „Лемън 714“. Обратната страна беше пресечена по диаметъра с тънка линия. Ръбовете по окръжността бяха скосени — запазена марка на фирмата.

— Съвсем истински са, Джордан — рече Алън. — В никакъв случай не вземай повече от едно. Много по-силни са от паладинките.

Обещах му да го послушам… и само след десет минути двамата с Дани бяхме на път за рая. Всеки от нас бе взел по едно от истинските истински хапчета и сега седяхме в спортния салон в сутерена, опасан с огледала от пода до тавана и пълен с най-новото оборудване от „Сайбекс“ и толкова щанги, гири, лежанки и стойки за клякане, че и Арнолд Шварценегер би завидял. Дани вървеше забързано по една от електрическите пътеки, а аз се „катерех“ по стеърмастера с такава скорост, сякаш самият агент Коулмън ми беше по петите.

— Нищо не задейства куалудите така яко, колкото упражненията, нали, Дани?

— Абсолютно си прав, да го еба! — възкликна Дани. — Всичко опира до метаболизма: колкото по-бързо, толкова по-добре. — Протегна ръка към порцеланова чаша със саке. — А това е направо гениално: горещо саке след истинска лемънка си е живо вдъхновение. Все едно плисваш бензин върху бушуващ огън.

Грабнах своята чаша и се пресегнах да се чукнем. И Дани се опита, но двете машини бяха на два метра една от друга, та нямаше начин да допрем питиетата.

— Е, желанието е важното — рече Дани.

— Заслужих си „отличен“ за старанието поне! — ухилих му се.

И както се бяхме налезили — двама пълни идиоти, — вдигнахме чашите за „наздраве“ и гаврътнахме сакето.

В този миг вратата се отвори и на прага цъфна Графинята от Бей Ридж в светлозеления си костюм за езда. Направи войнствена стъпка напред и зае поза: наклонена на една страна глава, ръце, прихванати под гърдите, и крака, кръстосани на глезените, с леко извит назад гръбнак. После присви подозрително очи и рече:

— Какво правите, бе, малоумници?

Опа-а-а! Неочаквано усложнение!

— Ти нали щеше да излизаш с Хоуп тая вечер? — попитах я с обвинителен тон.

— Аааа… аааа… пчихууу! — кихна моята амбициозна ездачка и наруши позата. — Алергията ми се влоши… та… аааа… аааа… пчихууу! — кихна повторно Графинята, — та се отказах.

— Наздраве, млада Графиньо! — рече Дани, използвайки галеното име на жена ми.

При което Графинята му отвърна:

— Още веднъж ми кажи „Графиньо“, и ще ти изсипя шибаното ти саке върху главата. — После се обърна към мен: — Слез за малко, трябва да си поговорим за нещо. — Врътна се на пета и се запъти към ъгловия диван в другия край на сутерена, точно срещу покрития корт за ракетбол, префасониран наскоро в изложбена зала за облекла, в тон с най-новата й амбиция — дизайнер на дрехи за бременни и млади майки.

С Дани послушно я последвахме.

— Усещаш ли вече нещо? — прошепнах му.

— Нищо — отвърна ми с шепот той.

А Графинята каза:

— Днес говорих с Хедър Голд и тя е на мнение, че сега е идеалното време Чандлър да започне да се занимава с езда. Така че смятам да й купя пони. — И кимна еднократно за емфаза. — Точно сега при тях има едно, което е адски сладко, а и никак не е скъпо.

— Колко? — попитах, сядайки редом с Графинята и чудейки се как Чандлър ще се учи язди, като още не е проходила.

— Само седемдесет хиляди долара! — отвърна усмихната Графинята. — Съвсем прилична цена, нали?

Добре, рекох си. Ако се навиеш да правим секс, докато съм надрусан с истинските истински, с най-голямо удоволствие ще ти купя прескъпото пони. Ограничих се обаче с думите:

— Направо си е без пари! Нямах си представа, че понитата толкова са поскъпнали. — И забелих очи.

Графинята ме успокои, че това била в момента пазарната цена, и за по-убедително се притисна в мен, та да помириша парфюма й.

— Моля ти се — рече с неотразим тон. — Ще бъда най-добрата ти приятелка.

В този момент по стълбите слезе нахилената до уши Джанет.

— Привет, привет! Какво става тук?

Погледнах я и казах:

— Добре дошла на шибаното ни парти!

Но тя явно не схвана сарказма ми, а само след секунди Графинята я бе привлякла към собствената си кауза и двете се отплеснаха на тема колко добре щяла да изглежда Чандлър върху понито, в едно сладко английско костюмче за езда, което Графинята щяла да й поръча за Бог знае какви пари.

Усетих удаващата ми се възможност и пошепнах на Графинята, че ако дойде с мен в банята и ми се надупи над мивката, с най-голямо удоволствие още утре, веднага щом свърши епизодът на „Острова на Гилигън“ в единайсет часа, ще отида в конюшнята „Голд Коуст“ да купя понито, при което тя шепнешком ми отвърна: „Сега ли?“, а аз кимнах в знак на потвърждение и три пъти рекох забързано: „Хайде, хайде, хайде“, при което Графинята взе, че се усмихна и се съгласи. Помолихме останалите да ни извинят за минутка.

Почти без фанфари я наведох над мивката и й го нахаках, както още си беше суха, при което тя каза „АУ!“, после пак кихна и се закашля.

— Наздраве, любов моя! — рекох и продължих да помпам — дванайсет пъти на висока скорост — и се изпразних като реактивен двигател. От супата до десерта, цялото нещо трая не повече от девет секунди.

Графинята извърна прекрасната си главица и попита:

— Толкоз ли само? Свърши ли?

— Ъ-хъ — отвърнах и отрих пръсти един о друг, но не усетих никакво изтръпване. — Що не се качиш горе да се довършиш с вибратора?

Все още приведена над мивката, Графинята запита:

— Какъв е тоя зор да се отървете от мен? Какво сте замислили с Дани, а?

— Нищо, захарче, говорим си за бизнес. Нищо повече.

— Да ти го начукам — отвърна разгневената Графиня. — Лъжеш ме, и то неуспешно! — Рязко се отблъсна с лакти от мивката, при което аз полетях назад и се джаснах с пълна сила във вратата на банята. А тя вдигна клина си за езда, кихна, хвърли един поглед на огледалото, оправи си косата, избута ме настрани и излезе.

След десет минути в сутерена бяхме останали само аз и Дани и продължавахме да сме трезви като гьон. Поклатих тъжно глава и рекох:

— Толкова са стари, че сигурно са изветрели. Дай да вземем още по едно.

Повторихме дозата, но след трийсет минути — пак нищо. Дори една игличка не усетих да ме пробожда.

— Ебаси и лайната! — Рече Дани. — По петстотин долара на таблетка, а ефектът — нулев! Я да видя докога са годни.

Подхвърлих му шишенцето и той се взря в етикета.

— Декември осемдесет и първа! — възкликна. — Ами че тя годността им отдавна е изтекла! — Отвинти капачката и извади още две лемънки. — Изветрели са. Дай да вземем по още едно.

Трийсет минути по-късно направо се чувствахме разбити. Бяхме глътнали по три отлежали лемънки, и то — за абсолютно нищо!

— Е, туйто! — рекох ядосано. — Официално ги обявявам за нефелни.

— Ами, да — рече Дани. — Това е животът.

В този миг от интеркома се чу гласът на Гуин:

— Господин Белфърт, на телефона е Бо Дитъл.

Вдигнах слушалката.

— Здрасти, Бо, какво става?

Отговорът му ме стресна:

— Трябва моментално да поговорим, но не по този телефон. Намери някой уличен автомат и ми позвъни на следния номер. Имаш ли с какво да пишеш?

— Какво се е случило? — запитах. — Успя ли да говориш с Бар…

Но Бо ме отряза:

— Не от този номер, Бо. Макар че, накратко казано, отговорът е „да“ и имам сведения за теб. Вземай сега химикалката.

Само минута по-късно бях в малкия си бял мерцедес, а задникът ми замръзваше. В бързината бях забравил да си взема палто. Навън бе кучешки студ — някъде около минус петнайсет, — а по това време на зимата в седем вечерта вече беше се стъмнило. Запалих колата и тръгнах към главния портал. Свърнах наляво по Пин Оук Корт и с изненада забелязах, че и покрай двата тротоара са паркирали куп автомобили. Явно някъде в квартала имаше парти. Чудесно! — рекох си. Току-що се изръсих десет хиляди долара за най-скапаните куалуди в историята на човечеството, а някой празнува и хич не го е еня!

Бях се запътил към автомата в „Бруквил Кънтри Клъб“, само на няколкостотин метра от дома ми, та стигнах за някакви си трийсет секунди. Паркирах пред главната сграда на клуба, изкачих шестте стъпала от червени тухли и минах между двете редици бели коринтски колони.

Вътре на стената имаше цяла редица телефонни автомати. Вдигнах една от слушалките, набрах номера, който Бо ми беше издиктувал, после набрах и номера на предплатената карта. И само след няколко позвънявания научих ужасната новина.

— Слушай, Бо — каза Бо от неговия си уличен автомат. — Барсини ми се обади току-що да ми каже, че срещу теб се води с пълна сила разследване за пране на пари. Явно оня тип Коулмън смята, че имаш двайсет милиона зелени в Швейцария. Има си някакъв вътрешен източник там, който го захранва с всичката тази информация. Барсини отказа да съобщи подробности, но доколкото успях да доловя, според него са те забърсали покрай някой друг, не си бил основната им цел в самото начало, но сега Коулмън те е превърнал в главната си мишена. Вероятно вече подслушват домашния ти телефон, както и онзи в плажната вила. Какво става, Бо, кажи ми?

Поех дълбоко въздух да се успокоя и да реша какво точно да кажа на Бо… но какво можех да му кажа? Че съм вкарал милиони долари във фалшива сметка на името на Патриша Мелър и че собствената ми тъща е пренасяла контрабандно парите? Или че Тод Гарет са го гепили, понеже Дани е изглупял и е шофирал под влиянието на куалудите? Каква полза щеше да има, ако му кажех всичко това? Аз поне за никаква не се сещах. Затова му отговорих:

— Нямам никакви пари в Швейцария. Трябва да е станало някакво недоразумение.

— Какво? — запита Бо. — Нищо не ти разбирам. Повтори, ако обичаш.

Обладан от безсилие, повторих:

— Казъм, ше няам ники пай в Швцаия!

— Ти друсан ли си? — попита с невярващ тон Бо. — Не разбирам и една шибана дума! — После каза притеснено: — Чуй ме внимателно, Джордан, не сядай повече зад волана! Кажи ми къде си и ще пратя Роко да те прибере! Къде си, приятелю? Говори ми!

Изведнъж усетих как по мозъчния ми ствол се промъква нещо топло, а едно приятно изтръпване облада всички клетки на тялото ми. Слушалката все още беше опряна в ухото ми и се опитах да кажа на Бо да прати Роко в „Бруквил Кънтри Клъб“, но устните ми отказваха да помръднат. Имах чувството, че нещо засича — или кодира произволно — изпращаните от мозъка ми сигнали. Усетих, че съм парализиран. И се чувствах прекрасно. Втренчих се в лъскавия метален телефон и килнах глава на една страна, да видя собственото си отражение… Ама че красив телефон! И толкова лъскав!… Но изведнъж телефонът започна сякаш да се отдалечава… Какво става? Накъде е тръгнал? Мама му стара!… Самият аз падах назад като отсечено дърво… ПАЙ СЕ-Е-Е!… ТРЯ-Я-С! Лежах по гръб в полусъзнание, с поглед, забит в тавана на клуба. Беше от ония бели окачени тавани от стиропор, каквито монтират по канцелариите. Доста евтинко за един кънтри-клуб! — мина ми през ум. Тия шибани баспове и от таваните правят икономия!

Поех въздух и се опитах да установя дали не съм си счупил нещо. Май всичките ми кокали си бяха на място. Истинските истински май ме бяха предпазили и този път. Трябваха им цели деветдесет минути да задействат, ама като почнаха — гле’й к’во става! От стадия на изтръпването бях преминал направо във фазата на лигавенето. Всъщност стори ми се, май бях попаднал в някаква неизвестна досега междинна фаза — между лигавенето и изпадането в безсъзнание. Да я наречем… как да я наречем? Трябва ми име за тази фаза. Сетих се: мозъчен паралич! Точно така! Мозъкът ми не е вече в състояние да изпраща ясни сигнали до скелетно-мускулната ми система. Ама и тая фаза си я бива! Умът ми сече като бръснач, но нямам никакъв контрол върху тялото си. Ебаси кефа! Ебаси кефа!

Положих огромно усилие да извърна глава и видях, че слушалката все още виси и се клати на лъскавата си метална корда. И ми се стори, че чух Бо да крещи: „Кажи ми къде си, да пратя Роко!“ но може и да си го въобразявах. Майната му! — рекох си. Пък и какъв смисъл има да се мъча да се докопам пак до телефона. Нали най-официално бях загубил способността си да говоря.

След пет минути лежане на пода ми светна мисълта, че и Дани сигурно е в същото състояние. Исусе Христе! Графинята сигурно вече е перкулясала да се чуди къде съм изчезнал! Веднага трябва да се прибера. До вкъщи са само някакви си двеста метра, буквално по права линия. Сто на сто щях да успея да закарам колата дотам. Дали пък да не тръгнех пеш? Да, ама е много студено. Ще взема да умра от измръзване.

Претърколих се по корем и се опитах да се надигна на четири крака, но не успях. Щом вдигнех ръце от мокета, моментално се строполявах настрани. Ще трябва да лазя до колата. Колко му е? Тя и Чандлър само лазеше, пък се оправяше в живота.

Довлякох се до входната врата и се вкопчих в топчестата дръжка. Отворих и излазих навън. Ето я колата… след десет стъпала. Колкото и да се мъчех, мозъкът ми отказваше да ме пусне да лазя надолу, ужасѐн от мисълта какво може да стане. Затова легнах по корем, свих ръце под гърдите си, направих се на човешко буре и се затъркалях надолу по стълбите… отначало бавно… владеейки всяко свое движение… после… мама му стара! Къде хукнах така! И още по-бързо… и още по-бързо… лум… лум… лум… докато тупнах яко върху асфалтирания паркинг.

И този път истинските истински ме опазиха, та за трийсет секунди успях да се наместя зад волана, да опра брадичка о него, да запаля двигателя и да включа на предна предавка. Така, както се бях свил, очите ми едва гледаха над контролното табло и приличах на една от онези синекоси бабки, които пъплят с трийсет километра в час в най-лявото платно на магистралата.

Измъкнах се от паркинга с два километра в час и с безгласна молитва към Бога. Той явно беше благ и мил Бог, както го описват в читанките, понеже само след минута вече бях паркирал пред дома си, цял и невредим. Победа! Благодарих на Бога за това, че се прояви като Бог и с триста зора успях да се довлека до кухнята, където се озовах под безмилостния поглед на Графинята… Опа-а-а! Сега вече го загазих!… Колко ли ми беше ядосана? Трудно ми бе да преценя.

И изведнъж осъзнах, че тя никак не е бясна. Напротив, изпаднала бе в истеричен рев. Докато се усетя, тя падна на колене и ме отрупа с целувки по лицето и темето, като не спираше да бъбри през сълзи:

— Ох, миличко, слава Богу, че се прибра! Мислех си, че си умрял! Толкова… Толкова… — сякаш не можеше да намери подходящите думи, — толкова те обичам. Помислих, че си катастрофирал. Бо се обади и каза, че си припаднал, докато сте говорили по телефона. А като слязох долу, заварих Дани да лази на четири крака и да се блъска в стените. Чакай да ти помогна, миличко. — Вдигна ме, отведе ме до кухненската маса и ме сложи да седна на един стол. Само след секунда главата ми тресна о масата.

— Спри, моля ти се — заумолява ме тя. — Ще се убиеш, миличко. Не ща да… умираш! Виж каква дъщеричка си имаме; и тя те обича. Ако продължаваш така, ще умреш.

Погледнах към Чандлър, очите ни се срещнаха и тя се засмя:

— Та-та — рече. — Та-та!

Усмихнах й се и тъкмо щях да изфъфля Обичам те, когато два чифта яки ръце ме измъкнаха от стола и ме повлякоха нагоре по стълбите.

— Веднага трябва да си легнете и да заспите, господин Белфърт — говореше Нощния Роко. — Всичко ще се оправи.

А Дневния Роко допълни:

— Не се притеснявайте, господин Белфърт. — Всичко ще уредим.

За какво ми говореха тия двамата? Исках да ги попитам, но думите не излизаха от устата ми. Минута по-късно бях сам, в леглото, с всичките си дрехи, но завит презглава и на изгасени лампи. Поех дълбоко въздух и се опитах да проумея какво става. Щото Графинята хем ме целуваше, хем беше извикала двамата бодигардове да ме качат горе, сякаш съм някое непослушно дете. Ебал съм ги! — рекох си. Кралската спалня е адски удобна и с най-голямо удоволствие ще доизживея фазата на мозъчен паралич тук, сред китайската коприна.

В този миг лампите светнаха и само след секунда някой дръпна белия копринен юрган и насочи ослепяващ електрически фенер в очите ми.

— Господин Белфърт — каза непознат глас, — буден ли сте, сър?

Сър?… Кое шибано копеле ми вика „сър“?… След няколко секунди свикнах с лъча светлина и разбрах. Беше полицай — двама полицаи всъщност — от полицията в Олд Бруквил. В пълна униформа — пистолети, белезници, лъскави значки, всичко до дупка. Единият беше едър и дебел, с провиснал мустак; другият — дребен и жилав, червендалест като тийнейджър.

Усетих как над мен се свлече някакъв ужасен черен облак. Нещо тук никак не беше наред. Агент Коулмън явно не си поплюва! Още не е почнал разследването, а вече ме арестуват! Кой разправяше, че колелата на правосъдието се въртели мудно? Но защо агент Коулмън ще ме арестува с помощта на олдбруквилската полиция? Та те едва ли не си играят на полицаи, а участъкът им мяза на селска поща. Така ли се арестува човек за пране на пари?

— Господин Белфърт — каза полицаят, — вие ли шофирахте автомобила си?

Ъ-ъ! Колкото и друсан да бях, мозъкът ми мигновено заизпраща аварийни сигнали към гласовите ми струни… с нареждане да млъкнат.

— Зошто нзнам зкво гвоите — рекох.

Явно отговорът ми не ги впечатли особено, защото, докато се усетя, вече ме водеха надолу по стълбите със закопчани зад гърба ръце. Когато стигнахме до входната врата, дебелият полицай каза:

— Ударили сте седем различни коли, господин Белфърт: шест тук, на Пин Оук Корт, а другата — челно, на Чикън Валей Роуд. Водачката й в момента е на път към болницата със счупена ръка. Задържаме ви, господин Белфърт, за шофиране в нетрезво състояние, за грубо неспазване на правилника и за напускане на местопроизшествието. — След което ми изрецитира правата ми. Когато стигна до онова място какво мога да правя, ако не мога да си позволя адвокат, двамата с партньора му направо подцвилваха от смях.

За какво обаче ставаше дума? Никаква кола не бях удрял, а още по-малко пък — цели седем. Бог се беше отзовал на молитвата ми и ме беше опазил! Бъркат ме с някой друг! Сбъркана самоличност, явно…

… докато видях малкия си мерцедес, от което ми падна ченето. Колата беше напълно опустошена — от предницата до задницата. Дясната страна, която беше пред мен сега, бе яко вкарана навътре, а задната гума стърчеше под някакъв неописуем ъгъл. Предницата мязаше на акордеон, а задната броня висеше до земята. Зави ми се свят… коленете ми се подгънаха… и докато се усетя… тряс!… пак се озовах на асфалта с очи, вперени в нощното небе.

Двамата полицаи се надвесиха отгоре ми. Дебелият рече загрижено:

— Какво сте взели, господин Белфърт? Кажете ни какво сте поели, че да знаем как да ви помогнем.

Ами, бъдете така любезни, рекох си, да се качите горе до шкафчето ми за лекарства, където ще намерите пликче с два грама кокаин. Донесете ми го, моля ви, да шмръкна няколко пъти, че да се осаферя, иначе ще трябва да ме носите до участъка като някое бебче. Разсъдъкът ми все пак надделя, та само казах:

— Зъкалиседеса! — Сбъркали сте адреса.

Двамата полицаи се спогледаха и свиха рамене. Вдигнаха ме под мишниците и ме поведоха към полицейската кола.

В този миг от къщата изскочи Графинята, разпищяла се с бруклинския си акцент:

— Къде, по дяволите, сте помъкнали мъжа ми? Той цяла вечер не е излизал от дома! Ако не го пуснете, от другата седмица ще бачкате в магазина за играчки!

Извърнах се и я погледнах. От двете й страни стоеше по един Роко. Полицаите заковаха на място. Дебелият каза:

— Госпожо Белфърт, знаем кой е съпругът ви и имаме няколко свидетели, че той лично е шофирал автомобила си. Съветвам ви да се обадите на някой от адвокатите му. Сигурен съм, че не страда от липса на такива.

След което продължихме да се движим към полицейската кола.

— Няма страшно — изкрещя Графинята, докато ме пъхаха на задната седалка. — Бо каза, че ще уреди всичко, миличко! Обичам те!

И докато полицейската кола излизаше от имението, единствената ми мисъл беше колко много обичам Графинята, че и колко много тя мен ме обича. Сетих се как плачеше, щото решила, че съм се пребил, и как се изправи в моя защита, докато полицаите ме отвеждаха с белезниците. Изглежда най-после ми доказа какви са чувствата й към мен. Може би щях най-сетне да се успокоя с мисълта, че винаги ще е до мен — и в добро, и в лошо. Да, рекох си, Графинята наистина ме обича.

Бързичко стигнахме до участъка в Олд Бруквил, който по-скоро имаше вид на частен дом — бял, със зелени кепенци. Видът му дори ми подейства успокоително. Никак не е лошо като място, където да си отспя след тежко надрусване с куалуди.

Вътре имаше две килии и аз съвсем скоро се озовах в едната. Но не седях, а по-скоро лежах на пода, притиснал буза в цимента. Имам смътен спомен, че ме обработиха — взеха отпечатъци от пръстите ми, снимаха ме, а в моя случай — заснеха ме и на видео, че по-добре да личи степента, до която се бях натряскал.

— Господин Белфърт — каза полицаят с провисналото като салам над колана му шкембе, — налага се да дадете и урина.

Седнах и мигновено осъзнах, че вече не съм друсан. Тук отново пролича красотата на истинските истински — бях абсолютно трезв. Поех дълбоко въздух и отвърнах:

— Не знам какво си мислите, че вършите, момчета, но ако моментално не ми дадете да се обадя по телефона, нямате представа колко яко ще закъсате.

Това изглежда стресна копелето, защото каза:

— Е, с каквото и да бяхте натряскан, явно вече ви е пуснало. Нямам нищо против да ви изкарам от килията без белезници, ако обещаете да не побегнете.

Кимнах. Той отвори решетката и ми посочи телефона върху малкото дървено бюро. Набрах домашния номер на адвоката ми, като потиснах желанието да си направя извода защо поначало го знаех наизуст.

Пет минути по-късно пикаех в една чашка и се чудех защо адвокатът ми Джо Фамегети ми каза да не се притеснявам, ако пробата за дрога се окаже положителна.

Бях отново в килията, седнал на пода, когато полицаят рече:

— В случай че ви интересува, господин Белфърт, пробата ви излезе положителна по отношение на кокаин, метаквалон, бензодиазепини, амфетамини, екстази, опиати и марихуана. Казано накратко, единственото, което не е отчела, е наличие на халюциногенни препарати. Какво има, не ги ли обичате?

Усмихнах му се студено и отвърнах:

— Слушай какво ще ти кажа, Господин Полицай. Що се отнася до шофирането, пак ви повтарям, че сте сбъркали човека, а що се отнася до пробата за дрога — ама хич не ми пука какво е показала. Имам увреден гръбнак и всичко, което вземам, е по лекарско предписание. Така, че се ебете в гъза!

Той ме изгледа невярващо. После погледна часовника си и сви рамене.

— Както и да е, вече е късно за вечерния съд, така че ще трябва да ви откараме до централния разпределител в окръг Насау. Там май не сте били, нали?

Преборих се с желанието пак да кажа на дебелото копеле да върви да си го начука, а само се извърнах с гръб към него и затворих очи. Пандизът в окръг Насау си беше жив ад, обаче нищо не можех да сторя. Погледнах стенния часовник: наближаваше единайсет. Боже мили! Предстоеше ми да прекарам цяла нощ в ареста! Като някакъв шибан бездомник!

Пак затворих очи и се опитах да се унеса. После чух да ме викат по име. Изправих се и погледнах през решетката — и видях невероятна гледка. Насреща ми стоеше плешиво старче по раирана пижама.

— Вие ли сте Джордан Белфърт? — попита ме с неприязън.

— Да, защо?

— Аз съм съдията Стивънс. И съм познат на познат. Смятайте, че в момента ви подвеждам под отговорност. Предполагам, че сте готов да се откажете от правото си на адвокатска защита, нали? — и ми смигна.

— Да — отвърнах нетърпеливо.

— Окей, приемам го като пледиране, че сте невинен в каквото там ви обвиняват. Освобождавам ви без парична гаранция. Обадете се на Джо да ви каже на коя дата да се явите в съда. — След което се усмихна. Извърна се и излезе от участъка.

Само минути по-късно заварих Джо Фамегети да ме чака отпред. Дори по това време на денонощието беше изтупан като колосано денди, с безупречен тъмносин костюм и раирана вратовръзка. Прошарената му прическа също беше идеална. Усмихнах му се и вдигнах един пръст, в смисъл: „Изчакай за секунда!“ После надникнах в участъка и рекох на дебелия полицай:

— Извинявай!

Той вдигна глава:

— Кажете.

Показах му средния си пръст и рекох:

— Начукай си централния разпределител право в задника!

Докато пътувахме с колата към дома ми, попитах адвоката:

— Тая проба от урината е адски кофти, Джо. Всичко ми е положително.

— К’во ти пука? — сви рамене Джо. — Нали не те хванаха в самата кола? Как ще докажат, че си бил надрусан, докато си шофирал? Кой може да докаже, че не си глътнал няколко куалуда и не си шмръкнал малко кока едва след като си се прибрал? Не е незаконно да имаш дрога в тялото си; незаконно е да я притежаваш. Аз дори съм сигурен, че ще успеем да отхвърлим задържането ти като цяло на основание на това, че полицаите поначало са влезли в имението, без Надин да им е разрешила. Ще трябва единствено да платиш щетите по челния удар — само за него те подвеждат под отговорност, понеже за другите нямат свидетели — и да дадеш някой и друг долар на жената със счупената ръка да не писка. Всичко на всичко, не повече от сто хиляди. — И сви рамене в смисъл „Бълха те ухапала!“

Кимнах в знак на съгласие.

— А ти откъде го изкопа тоя смахнат дядка — съдията? Той буквално ми спаси живота!

— Не ти трябва да знаеш — отвърна адвокатът ми и примига с очи. — Да речем, че е познат на познат.

През останалия път мълчахме. Едва на влизане в имението Джо каза:

— Жена ти си легна, доста е разстроена. Така че по-полека с нея. Сума ти часове плака, но мисля, че вече се е поуспокоила. Както и да е, Бо е с нея почти от самото начало и доста помогна. Тръгна си само преди петнайсетина минути.

Пак кимнах безмълвно. А Джо добави:

— Но не забравяй, Джордан: счупена ръка може и да зарасте, но умряло тяло — никога. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Да, Джо, но вече няма нужда. Край на всички тия лайна. Веднъж завинаги.

Стиснахме си ръцете — и толкоз.

Заварих Графинята в спалнята. Надвесих се и я целунах по бузата, после бързо се съблякох и се пъхнах до нея. Останахме загледани в белия балдахин, с опрени в раменете и в таза голи тела. Сграбчих ръката й и я задържах в своята. Тихичко казах:

— Нищо не помня, Над. Изгубил съм съзнание. Струва ми се, че…

Но тя ме прекъсна:

— Шшш, не приказвай, бебче. Само лежи и се отпусни.

Стисна по-силно ръката ми и останахме да лежим смълчани дълго след това.

Стиснах пръстите й:

— Край, Над. Кълна ти се. Този път най-сериозно ти го казвам. Щото ако това не е Божия поличба, здраве му кажи. — Извърнах се и я целунах нежно по бузата. — Но трябва нещо да направя за тия болки в гърба. Станаха непоносими. Не мога повече да ги търпя. А болката само ме тласка към тия неща. — Въздъхнах дълбоко и се опитах да се успокоя. — Ще ми се да отида до Флорида да ме прегледа доктор Грийн. Клиниката му там има много висок процент на успеваемост. Но каквото и да стане, обещавам ти да не пипна повече дрога през живота си. Вече знам, че куалудите не са решение; знам, че могат единствено да ми довлекат нещастие.

Графинята се извърна по хълбок с лице към мен, положи ръка върху гърдите ми и нежно ме прегърна. После ми каза, че ме обича. Целунах русото й теме и поех дълбоко обичания мирис. После казах, че и аз я обичам и че съжалявам за станалото. Обещах й, че няма да върша нищо подобно.

И щях да удържа на думата си.

Последвалото щеше да е още по-лошо.

Глава 26.Мъртвите не говорят

Две сутрини след това по телефона ме събуди Кати Грийн — лицензирана търговка с недвижими имоти от Флорида и съпруга на световноизвестния неврохирург доктор Барт Грийн. Бях я помолил да ни намери с Графинята подходящо жилище за четири седмици, колкото траеше амбулаторната програма в болницата „Джаксън Мемориъл“.

— Двамата с Надин направо ще се влюбите в Индиън Крийк Айлънд — каза добросърдечната Кати. — Това е едно от най-тихите селища в Маями. Абсолютно спокойно и безметежно. Има си дори собствена полиция, което също е в плюс, като знам колко държите двамата с Надин на сигурността.

Спокойно и безметежно ли? Ама нали аз наистина исках да се усамотя някъде на спокойствие? Така че колко бели можех да сторя за някакви си четири седмици, особено в едно скучно и тихо селце от рода на Индиън Крийк Айлънд? Място, където ще съм изолиран от принудите на студения, жесток свят, а именно: куалуди, кокаин, крек, хашиш, ксанакс, валиум, амбиен, амфетамини и, естествено, специален агент Грегъри Коулмън.

— Ами струва ми се, че направо е по поръчка, Кати, особено когато става дума за спокойствие. А самата къща как изглежда?

— Дъхът ще ти спре като я видиш. Бяла средиземноморска вила с червени керемиди и с пристан за двайсет и четири метрова яхта… — гласът й позаглъхна, — … което комай е недостатъчно за „Надин“, но пък какво ви пречи да си купите друга яхта, докато сте тук? Сигурна съм, че Барт ще може да ви е полезен в това отношение. — Простата логика, съдържаща се в шантавото й предложение, направо се стичаше по телефонната линия. — А и задният двор е една фантазия: плувен басейн с олимпийски размери, кабана, мокър бар, газово барбекю и джакузи за шестима с изглед към залива. Идеално място за канене на гости. А най-хубавото е, че собственикът е готов да продаде къщата с пълното й обзавеждане само за пет и половина милиона. Доста изгодно, ако ме питаш.

Ча-а-а-кай малко! Кога е станало дума за закупуване на къща? Та аз се каня да прекарам във Флорида само някакви си четири седмици. И за какво ми е да купувам друга лодка, след като и тази, дето я имам, я ненавиждам?

— Честно казано, Кати, в момента не търся да купувам къща, поне във Флорида. Смяташ ли, че собственикът би се съгласил да я даде под наем за един месец?

— Не — отвърна мрачно Кати Грийн, чиито надежди и мечти за шест процента комисионна върху сделка за пет и половина милиона се бяха изпрали пред големите й сини очи. — Обявена е единствено за продан.

— Хм-м-м — рекох, неубеден, че това е точно така. — Що не му предложиш сто хиляди за месеца, пък да видим какво ще каже?

Беше 1 април, нанасях се, а собственикът се изнасяше — подскачайки и тананикайки си, без съмнение, към някой петзвезден хотел в Саут Бийч за идния месец. Освен това 1 април излезе идеална дата за моето пристигане, предвид откритието ми, че Индиън Крийк Айлънд се оказа резерват за една малко известна изчезваща порода, наречена „дърти синекоси баспи“, които, както Кати беше споменала веднъж, имат не по-голяма активност от плужеците.

От друга, по-положителна страна, между катастрофата с колата и ортопедичната клиника намерих време да хвръкна до Швейцария за срещи със Сорел и майстор-фалшификатора. Целта ми беше да разбера по кой начин ФБР са научили за швейцарските ми сметки. За моя изненада, оказа се, че всичко си е наред. Американското правителство не било правило никакви запитвания — в противен случай Сорел и майстор-фалшификаторът първи щели да научат.

Пътят от Индиън Крийк Айлънд до клиниката се минава с кола за петнайсет минути. А коли ни най-малко не липсваха: Графинята се беше погрижила да доставят чисто нов мерцедес за мен и рейндж роувър за нея. С нас в Маями дойде и Гуин, да се грижи за мен, та и на нея й бе нужна кола. Купих й нов лексус от една местна авто къща.

Естествено, с нас дойде и Роко. Та нали и той си беше част от семейството? На Роко също му трябваше кола, но един от съсобствениците на „Билтмор“, Ричард Бронсън, ми спести необходимостта да купувам още една, като ми даде назаем за месеца червеното си открито ферари. Така че всички бяхме тип-топ.

При такъв голям избор от коли, решението ми да си купя осемнайсетметрова моторна яхта, с която да ходя до клиниката, се оказа пълна глупост. Двайсет хиляди долара заминаваха всяка седмица по четирите вонящи дизелови двигателя, добре обзаведената каюткомпания, в която така и не стъпих, и открития мостик без сенник, благодарение на което получих изгаряния трета степен по раменете и врата. Лодката се предлагаше в комплект с възрастен белокос капитан, който ме разкарваше до и от клиниката със средна крайцерска скорост пет възела.

В момента се движехме в посока север по свързващия двете противоположни крайбрежия канал, на път от клиниката към Индиън Крийк Айлънд. Беше събота, наближаваше обяд и пърпорехме вече от един час. Седях на открития мостик с производствения директор на „Долар Тайм“ Гари Делука, който приличаше поразително на президента Гроувър Кливлънд. Гари беше плешив, широкоплещест, мрачен, с квадратна челюст и силно окосмяване, особено по торса. И двамата бяхме голи до кръста и се печахме. Почти цял месец бях изкарал трезвен, което само по себе си беше истинско чудо.

Делука ме беше придружил рано сутринта при ежедневното ми пътуване до клиниката — възможност да се срещне на четири очи с мен на спокойствие, та разговорът ни бързо се превърна във взаимни оплаквания от „Долар Тайм“, чието бъдеще и според двама ни бе безнадеждно.

Но Делука нямаше вина за нито един от проблемите на „Долар Тайм“. Беше се присъединил впоследствие, като част от кризисния екип, и през последните шест месеца се беше доказал като страшно кадърен производствен директор. Вече го бях навил да се премести в Ню Йорк като производствен директор на „Стив Мадън Шуз“, която имаше въпиеща нужда от човек с производствен опит.

Всичко това обсъдихме рано сутринта, докато се движехме на юг. Сега, по посока север, обсъждахме нещо, което ме тревожеше много по-силно, а именно: мнението му за финансовия директор на „Долар Тайм“ Гари Камински — същият финансов директор, който ме бе запознал с Жан Жак Сорел и майстор-фалшификатора преди близо година.

— Та има нещо много особено в него, което не мога точно да определя — разправяше Делука, скрит зад обвиващите очите му черни очила. — Като че ли си има някакъв собствен дневен ред, който няма нищо общо с „Долар Тайм“. Все едно, че „Долар Тайм“ му служи за прикритие. Ами на неговата възраст човек би трябвало да откачи, като гледат как фирмата му отива на кино, а на него сякаш хич не му пука. В състояние е по половин ден да ми обяснява как можем да източим печалбата си в Швейцария, от което ми идва да накъсам на парчета шибаното му тупе, след като нямаме и цент печалба за източване. Ама все някой ден ще го разконспирирам копелето — сви рамене Гари.

Бавно кимнах, доволен, че първоначалният ми инстинкт по отношение на Гари Камински ни най-малко не ме беше подлъгал. Вълка излезе голям гявол, като не позволи на копелето с тупето да си навре носа в офшорните му дела. Но нямах пълни гаранции, че Камински не е подушил все пак нещо, та реших да пусна на Делука един фитил.

— Абсолютно съм съгласен с теб. Той направо е вманиачен на тема швейцарски банки. Дори и на мен се опита веднъж да ми го пробута. — Направих пауза, уж ровех из паметта си. — Май беше преди около година. Както и да е, отидох дотам с него да видим за какво става дума, но реших, че при цялата дандания не си заслужава труда, и се отказах. Той не ти и е споменал за това?

— Не е, но знам, че още има там един куп клиенти. Много-много не приказва за тях, макар по цял ден да виси на телефона до Швейцария. Винаги си правя труда да проверявам телефонните сметки и, сериозно ти говоря, всеки божи ден води поне по пет-шест разговора с чужбина. — И Делука мрачно поклати глава. — Каквото и да прави, надявам се да е законно, защото ако не е и ако телефонът му се подслушва, много, ама много яко ще го загази.

Извих надолу ъгълчетата на устата си и вдигнах рамене, един вид: „Ами то си е негов проблем, не мой!“ Истината обаче беше, че ако той поддържа постоянна връзка със Сорел и с майстор-фалшификатора, това би трябвало да ме притесни. Нехайно подхвърлих:

— От чисто любопитство, що не дръпнеш телефонните сметки да провериш дали все с едни и същи номера разговаря? И ако има такива, обади се „на сляпо“ и научи с кого приказва. Би ми било интересно да знам, окей?

— Няма проблем. Щом се върнем в къщата, скачам в колата и ще се отбия набързо до офиса.

— Не се излагай; сметките няма да избягат до понеделник — засмях се, за да му покажа колко ми е все едно. — Пък и Елиът Лавин вече трябва да е пристигнал у дома и непременно искам да те запозная с него. Може страшно много да ти помогне при преструктурирането на производството на „Стив Мадън“.

— Той не е ли малко така… откачен? — попита Делука.

— Малко ли? Той е пълна, стопроцентова откачалка, Гари! Но е и един от най-хитрите мъже в конфекционната промишленост; ако не и най-хитрият. Просто трябва да улучиш момента — когато не заваля, не шмърка, не се друса, или не плаща десет хилядарки на някоя курва да клекне върху стъклена маса и да сере отгоре й, докато той отдолу си прави чекия.

Бях се запознал с Елиът Лавин четири години преди това, докато почивахме на Бахамските острови с Кени Грийн. Излежавах се край басейна на хотел „Кристала Палас енд Казино“, когато Кени пристигна на бегом, крещейки нещо от рода на: „Бързо! Бягай в казиното да видиш един пич какви ги върши! Откакто седна, натрупа един милион долара, а не е по-стар от теб.“

Въпреки скептицизма ми по отношение на приказките на Кени, скочих от шезлонга и се отправих към казиното. По пътя го попитах:

— Той какво работи?

— Попитах един от казиното — рече Ръбчо, чийто речник не включваше понятия от рода на „дилър“ „пит бос“61 или „крупие“ — и ми казаха, че бил президент на някаква голяма фирма — „Гармент Сентър“.

Само две минути по-късно гледах облещен и невярващ младия Гарменто. Сега, като се замисля, ми е трудно да кажа какво точно ме шашна: дали видът на изтупания млад Елиът — който не само залагаше по десет хиляди на раздаване, но и беше окупирал цялата маса за блак джак и едновременно играеше всички седем ръце, тоест на всяко раздаване рискуваше по седемдесет хилядарки, — или видът на жена му Елен, която май не беше минала трийсет и петте, но вече беше добила вид, какъвто дотогава не бях виждал — видът на крайно богата и крайно недохранена жена.

Направо се шашардисах. И останах заплеснат по двете аномалии цели петнайсет минути. Като двойка бяха нещо съвсем необичайно. Той беше нисичък, много елегантен, с начупена кестенява коса до раменете и с такъв фантастичен усет за стил, че ако тръгнеше да се разхожда само по памперси и папийонка, неминуемо щеше да ти внуши, че точно това е последният писък на модата.

Тя от своя страна беше ниска и със слабо лице, тънък нос, хлътнали бузи, избелена коса, кожа, която сякаш бе щавена, прекалено събрани очи и окльощавяло почти до степен на съвършенство тяло. Имах чувството, че е една от великите личности на този свят — любяща, разбираща съпруга от най-висша класа. Какво друго у нея можеше да привлече този млад красавец, който играеше със спокойствие и хладнокръвие, достойни за един 007?

Почти улучих.

На другия ден случайно срещнах Елиът на басейна. Прескочихме обичайните любезности и подхванахме темата кой от нас какво работи, по колко изкарва и как сме стигнали до тази точка от живота си.

Оказа се, че Елиът е президентът на „Пери Елис“, една от водещите фирми за мъжко облекло на конгломерата „Гармент Дистрикт“. Но не бил собственик на компанията, която всъщност се явявала поделение на „Салант“ — акционерно дружество, чиито акции се търгуваха на нюйоркската фондова борса. На практика Елиът работеше на заплата. Но когато ми спомена колко му е заплатата, направо щях да се изтърся от шезлонга: нищо и никакъв си един милион годишно, плюс премийка от няколкостотин хиляди, в зависимост от печалбата. Направо трици, като се имаше предвид склонността му към хазарта с големи мизи. Та той като седнеше на масата за блек джак, комай всеки път залагаше заплатата си за две години. Чудех се дали да му се възхищавам, или да му се надсмивам.

Вярно, намекна, че имал и някакъв допълнителен източник на доходи от „Пери Елис“, свързан с производството на официални ризи, което се извършвало в чужбина, в Далечния изток. И тъй като не навлезе в подробности, започнах бързо да чета между редовете: явно прибира по нещичко от самите фабрики. Но дори и три или четири милиона годишно да добиваше по такъв път, пак печелеше само частица от онова, което изкарвах аз.

Преди да се разделим си разменихме телефонните номера и си обещахме да се потърсим, когато се върнем в Щатите. За дрога изобщо не стана дума.

Седмица по-късно отидохме на обяд в някакво любимо сборно място на служителите на „Гармент Дистрикт“. Само пет минути след като се настанихме, Елиът бръкна в джоба на сакото си и измъкна найлоново пликче с кокаин. Пъхна в него банел от риза на „Пери Елис“, извади я със заучено движение и шмръкна. Повтори изпълнението, после още веднъж, и още веднъж. Всичко това бе изпълнено толкова гладко — и така небрежно, — че никой в ресторанта дори не забеляза.

После ми предложи пликчето. Отказах му с думите:

— Ама ти луд ли си? Още е обяд!

А той ми отвърна:

— Млъкни и действай!

При което аз рекох:

— Що пък не!

И само след минута бях обзет от прекрасно усещане, а след четири минути бях напълно нещастен, скърцах неволно със зъби и ми се ревеше за валиум. Елиът ме съжали. Бръкна в джоба на панталона си и измъкна два куалуда с кафяви точици:

— Глътни ги; незаконно производство са, та съдържат и валиум.

— Да взема куалуди посред бял ден? — попитах невярващо.

— Да — отряза ме той. — Защо пък не. Нали ти си шефът? Кой ще посмее да ти каже нещо?

После измъкна още два куалуда и ги погълна с усмивка. След което стана и започна да прави шпагати насред ресторанта, за да ускори въздействието им. И понеже ми се стори, че той знае какво върши, глътнах и аз моите два.

Няколко минути по-късно в ресторанта влезе набит мъж и очите на всички се извърнаха към него. Беше на около шейсет и направо вонеше на пари. А Елиът ми каза:

— Тоя тип има милиард долара. Но гледай каква грозна вратовръзка си е сложил.

При тези си думи взе от масата ножа за пържоли, отиде от богатия пич, прегърна го, после насред ресторанта отряза вратовръзката му. Сетне свали своята, която беше фантастично красива, вдигна яката на пича, обвеси вратовръзката си около врата му и оформи едни прекрасен възел „уиндзор“ за по-малко от пет секунди, при което богатият пич го прегърна и му благодари.

Час по-късно чукахме някакви проститутки; Елиът ме запозна с първото ми „синьо чипче“. И въпреки че от кокаина хуят ми отказваше да се вдигне, синьото чипче ми направи някаква нейна си орална магия, та се изпразних като шадраван, след което й платих пет хилядарки за старанието, а тя ми каза, че съм адски красив и че макар да била проститутка, все още била готова да се омъжи, ако ме интересувало.

Малко по-късно в стаята влезе Елиът и каза:

— Хайде, обличай се! Заминаваме за Атлантик Сита! От казиното ни пращат хеликоптер и ще ни купят по един златен часовник.

— Имам само пет хиляди в себе си — рекох, а той ми отвърна:

— Вече съм уредил с казиното да ти дадат кредит от половин милион долара.

Много любопитно ми стана от къде на къде ще ме авансират с толкова много пари, след като, откакто се помнех, надали бях пропукал на комар повече от десет хиляди. Но час по-късно вече играех блак джак в „Тръмп Касъл“ с мизи от по десет хиляди, сякаш цял живот само това съм правил. Завърших вечерта с печалба от четвърт милион. Бях зарибен.

Двамата с Елиът тръгнахме да пътуваме по света; понякога с жените ни, понякога — без. Направих го основната си миша дупка, заради което той ми връщаше в брой милиони, използвайки парите, които отмъкваше от „Пери Елис“ и печалбите си от казината. Беше първокласен комарджия и с това подплатяваше годишния си доход с най-малко два милиона.

Последва разводът ми с Денис, а след него и ергенското парти в чест на предстоящия ми брак с Надин. То се оказа повратна точка в живота на Елиът Лавин. Партито се състоя в хотел „Мираж“ в Бас Венис, току-що открит и нашумял. Докарах със самолет стотина стратънци с петдесет курви и с достатъчно дрога, за да упоим целия щат Невада. От улиците на Вегас кооптирахме още трийсет курви, а за всеки случай докарахме и няколко от Калифорния. Заедно с нас бяхме взели и половин дузина нюйоркски полицаи — същите онези, с които се разплащах с акции от новите емисии на „Стратън“. А те още с пристигането си се сдушиха с местните ласвегаски ченгета, та и от тях наехме неколцина.

Ергенското парти се проведе в една съботна вечер. Двамата с Елиът бяхме окупирали самостоятелна маса за блак джак; заобикаляше ни тълпа непознати и шепа гардове. Той играеше на пет ръце, аз — на останалите две. Играехме с по десет хиляди на ръка, и на двамата ни вървеше страхотно, а и двамата бяхме надрусани до небето. Бях отсега на пет куалуда и бях изшмъркал поне три и половина грама кокаин; и той беше на пет куалуда, а от коката, която бе поел, можеше направо ски шанца да построят. До този момент бях натрупал седемстотин хиляди долара, а той — над два милиона. През стиснати зъби и триещи се една о друга челюсти успях да му кажа:

— Даасъшме и давиим давиим квостаа.

Елиът, естествено, разбираше куалудски не по-зле от мен, затова кимна, станахме и се качихме горе да видим какво става. Толкова се бях нагърмял, че явно бях приключил с комара за тази вечер; минах през бокса и инкасирах един милион в брой. Хвърлих пачките в една синя хотелска мешка и я метнах през рамо. Елиът обаче не беше приключил, затова остави чиповете си на масата с въоръжена охрана.

Горе тръгнахме по един дълъг коридор, в чийто край стоеше яка двойна врата. От двете й страни стоеше на пост по един униформен полицай. Отвориха ни и пред нас се разкри ергенското парти. Още с влизането ни и двамата с Елиът се смразихме: сякаш се бяхме озовали в Содом и Гомор. Задната стена бе остъклена от горе до долу с изглед към главната улица. Беше фрашкано с танцуващ и беснеещ народ. Таванът сякаш се смъкваше, а подът се надигаше; мирисът на секс и пот се смесваше с острия аромат на първокачествена синсемила62. Музиката така дънеше, че направо пулсираше в стомаха ми. Акцията се надзираваше от половин душна нюйоркски полицаи, да не би някой да наруши добрия тон.

В дъното на стаята една ужасна проститутка от „розовите листчета“ с оранжева коса и лице на булдог седеше на столче от бара чисто гола и покрита с татуировки. Беше разчекнала крака, а двайсетина голи стратънци чакаха на опашка да я изчукат.

Изпитах внезапно отвращение от всичко онова, което представляваше животът ми до този момент. „Стратън“ бе стигнал до ново падение. Единственото, което можах да направя, бе да сляза до апартамента си и да взема пет милиграма ксанакс, двайсет милиграма амбиен и трийсет милиграма морфин. После запалих един джойнт и изпаднах в дълбок, необезпокояван сън.

Събуди ме друсане по рамото. Беше рано на следващата сутрин и Елиът Лавин ми обясняваше най-спокойно как трябвало моментално да напуснем Лас Вегас, защото бил прекалено покварен град. С най-огромна радост си стегнах багажа, но когато отворих сейфа, вътре нямаше нищо.

Елиът се провикна от всекидневната:

— Снощи се наложи да взема малко назаем от теб. Позагубих някой и друг долар.

Оказа се, че загубата му възлизала на два милиона долара. Седмица по-късно отидохме с него и с Дани в Атлантик Сити, да си възвърнел поне част от загубата, при което загуби още един милион. През следващите няколко години продължи да губи… и още да губи… и пак да губи… докато накрая проигра всичко. Все още е спорен въпросът на колко точно са възлезли загубите, но преобладава мнението, че са били между двайсет и четирийсет милиона. Така или иначе, Елиът бе профукал всичко. Напълно разорен. Дължеше данъци, дължеше ми пари от мишата дупка, а се беше съсипал и физически. Теглото му бе спаднало под шейсет кила, а кожата му бе придобила кафеникавия оттенък на точиците по незаконно произведените му куалуди, та аз с облекчение се благославях, че вземам само продукция на истински фармацевтични заводи. (Всяко зло за добро, както се казва.)

Та ето ме и мен сега в задния двор на Индиън Крийк Айлънд, загледан към Бискейн Бей и силуета на Маями. Около масата бяха насядали и Елиът Лавин, Гари Делука и Артър Уийнър — близък приятел на Елиът на около петдесет, олисяваш, богат и пристрастен към коката.

А около басейна бяха апетитната Графиня, кльощавата Елен и Сони Уийнър, жената на Артър. Макар да бе само девет часа, термометърът вече показваше трийсет и два градуса, а по небето нямаше нито едно облаче. Елиът се мъчеше да отговори на въпроса, който току-що му бях задал, каква трябва да е крайната цел на „Стив Мадън“ по отношение на веригата „Мейси“, възприела положително идеята да открием фирмени щандове на „Стив Мадън“ в универсалните й магазини.

— Мазъншъсчели самако твоидновемно всишкимези — казваше Елиът с усмивка, вече погълнал пет куалуда и поливащ ги с ледена хайнекен.

— Струва ми се да казва, че трябва да пристъпим към „Мейси“ от позиция на силата и със становището, че не можем да отваряме фирмените щандове един по един. Трябва поне регион по регион да го правим, а крайната ни цел да е присъствие във всичките им магазини в страната — поясних на Гари.

Артър кимна:

— Браво, Джордан; чудесен превод — пъхна миниатюрна лъжичка във флаконче с кока и я шмръкна с лявата си ноздра.

Елиът изгледа Делука, кимна и вдигна вежди, сиреч: „Видя ли, не е толкова трудно да ме разбереш.“

В този момент еврейският скелет се приближи до съпруга си и каза:

— Елиът, дай ми един куалуд, моите свършиха.

При което Елиът поклати глава и й показа среден пръст.

— Мръсно шибано копеле — изсъска гневният скелет. — Чакай само твоите да свършат някой ден — и ще видиш. И аз ще ти кажа да ходиш да се шибаш!

Погледнах Елиът, чиято глава се люлееше и климаше — ясен знак, че е на път да излезе от фазата на завалянето и да започне лигавенето.

— Ей, Ел — рекох му, — искаш ли да ти направя нещо за ядене, малко да се посъвземеш?

Елиът се ухили и отвърна:

— Нарвими стоен чизбугур!

— Няма проблем! — рекох, станах от стола и се запътих към кухнята да му направя световен чийзбургер. Графинята, в небесносини бразилски бикини с размерите на връв за хвърчило ме пресрещна в дневната и изсъска през стиснати зъби:

— Тая Елен и секунда повече не мога да я изтрая! Болна е в шибания си мозък и не желая повече да ми стъпва в къщата. Заваля думите, шмърка кока и изобщо е отвратителна! Ти вече от близо месец си трезвен и не желая да се движиш с подобни хора. Не е полезно за теб.

Почти не чух какво ми говореше. Или по-точно казано, чух всяка една дума, но бях прекалено зает да зяпам гърдите й, които съвсем наскоро беше увеличила до малка чашка „С“. Изглеждаха фантастично.

— Успокой се, сладур — рекох й. — Елен не е чак толкова лоша. Пък и Елиът е един от най-добрите ми приятели, така че край на дискусиите.

Но докато последните думи излитаха от устата ми, усетих каква грешка бях направил. В част от секундата Графинята замахва към мен. Пълноценен десен прав с отворена длан.

Но понеже от месец бях трезвен, рефлексите ми бяха като на котка и лесно избегнах удара.

— Успокой топката, Надин — рекох. Когато съм трезвен, не е толкова лесно да ме удряш, нали? — Хвърлих й дяволита усмивка, в отговор и тя ми се ухили, после ме прегърна с две ръце и каза:

— Страшно се гордея с теб. Вече направо си нов човек. А и гърбът ти престана да те боли толкова, нали?

— По-мъничко — отвърнах. — Но се търпи, макар да не е в идеално състояние. Както и да е, мисля, че преодолях притеглянето на куалудите. И те обичам повече от всякога.

— И аз те обичам — каза тя и сви устни. — Яд ме е единствено, че Елиът и Елен са отвратително лоши хора. Той ти влияе по възможно най-лошия начин и ако се застои тук… ами, знаеш какво искам да ти кажа. — Млясна ме по устата и притисна извивката на стомаха си към моята.

Изведнъж, след като литър и половина кръв се юрна към слабините ми, усетих колко всъщност смислена е гледната точка на Графинята, та рекох:

— Виж какво, ако си навита да си ми сексробиня до края на уикенда, ще пратя Елиът и Елен на хотел — навита ли си?

Графинята се ухили и ме потърка точно там, където трябваше:

— Дадено, сладур. Твоята воля да бъде; махни ги само оттук и съм на твое разположение.

След петнайсет минути Елиът се лигавеше над чийзбургера си, а аз разговарях по телефона с Джанет да запази стая на Елиът и Елен в някой луксозен хотел на около трийсет минути разстояние от нас.

Така, както си седеше с пълна с чийзбургер уста, Елиът изведнъж скочи от стола си и се хвърли в басейна. След няколко секунди подаде глава и ми махна да вляза и аз и да се състезаваме по подводно плуване. Това ни беше редовно занимание — да видим кой от двамата ще изплува повече дължини под вода. Елиът, израснал край океана, беше добър плувец, така че имаше леко предимство. Но при сегашното му състояние ми се стори, че ще мога да го победя. Пък и аз в младежките си години бях работил като спасител, така че също бях силен плувец.

Направихме по четири тегела — равен резултат. Графинята се приближи и каза:

— Няма ли най-после да пораснете, глупаци такива. Тая ваша игра никак не ми харесва. Тъпа е. И някой от двамата ще пострада. — После добави: — Къде е Елиът?

Погледнах към дъното на басейна. Присвих очи. Какво прави тоя, мама му стара! Лежи по хълбок ли? Да му еба майката! Изведнъж истината ме тресна като ковашки чук и без дори да се замисля, се гмурнах към дъното да го вадя. Не мърдаше. Грабнах го за косата, дръпнах рязко с дясната си ръка и направих с всички сили ножица с крака да го отлепя от дъното и да го повлека към повърхността. Благодарение на водата тялото му беше почти безтегловно. В мига, в който се показах отгоре, изметнах ръка надясно, при което Елиът полетя и се приземи на ръба на басейна, върху цимента. И беше мъртъв. Умрял!

— Обожемой! — изпищя Надин и сълзите рукнаха по лицето й. — Елиът е мъртъв! Спаси го!

— Бягай да викнеш линейка! — изревах. — Бързай!

Опипах с два пръста сънната му артерия. Никакъв пулс. Грабнах китката. И там нищо. Приятелят ми умря! — помислих си.

В този миг се чу рязък писък откъм Елен Лавин:

— О-о-о, божичко, не-е-е! Не ми вземай мъжа! Спаси го, Джордан, моля те! Не го оставяй да умре! Не мога без мъжа си! Две деца имам! О, не! Не сега! Моля те! — и се разрида неутешимо.

Усетих, че около мен са се струпали хора — Гари Делука, Артър и Сони, Гуин и Роко, дори бавачката беше грабнала Чандлър от детското басейнче и беше дотичала да провери какво става. Видях Надин да тича към мен, вече обадила се за линейка, а думите отекваха в ушите ми — Спаси го! Спаси го! Трябваше да му направя изкуствено дишане, както ме бяха научили навремето.

Трябва, мислех си, но за какво ми е? Няма ли да е по-добре Елиът просто да умре? Куп неща знае за мен, а някой ден агент Коулмън все ще изземе банковите му извлечения, нали? И така, както Елиът лежеше мъртъв отпреде ми, неволно си дадох сметка колко удобна всъщност би била смъртта му. Мъртвите не говорят… Трите думи завладяха ума ми, умоляваха ме да не му правя изкуствено дишане, да оставя да заровят с него и тайните за пъклените ни сделки.

Да не говорим, че той беше бичът на моя живот — той ме бе върнал към куалудите, след като сума ти години не ги бях вземал, той ме пристрасти към кокаина, той ме вкара със сума ти пари покрай мишата си дупка, което си беше равносилно на това, да ме е обрал. И къде отидоха всички тези пари? Да подхранват манията му за хазарт… и пристрастеността му към дрогата… и проблемите му с данъчните власти. Агент Коулмън никак не е глупав и щеше да се възползва от тези му слабости, особено от проблемите с данъчните, заради които ще заплаши Елиът с пандиз. При което Елиът ще отвори ей такава уста да свидетелства срещу мен. По-добре да го оставя да умре, за Бога, след като… мъртвите не говорят…

Някъде зад мен обаче всички викаха „Не спирай! Не спирай! Не спирай!“ — и аз изведнъж се усетих: та аз вече му правя изкуствено дишане! Докато съзнателният ми мозък е спорел по въпроса, нещо много по-властно е щракнало в мен и се е наложило над мислите ми.

Осъзнах, че устата ми е притисната в тази на Елиът, че дробовете ми помпат въздух в неговите, после вдигнах глава и започнах да натискам ритмично гръдния му кош. Спрях за миг и го погледнах.

Нищо! Майка му стара! Още е мъртъв! Как е възможно! Та нали правя всичко като по учебник! Защо не идва на себе си?

Изведнъж се сетих за една статия за хватката Хаймлих и как я използвали да спасят удавено дете. Обърнах Елиът по корем и го сграбчих с двете си ръце. Стиснах с всичка сила. Прас! Щрак! Кръц!… Май му изпочупих ребрата, рекох си. Обърнах го пак по гръб, но още не беше почнал да диша.

Край. Умря. Вдигнах насълзени очи към Надин и казах:

— Не знам какво друго да правя! Не мога да го върна!

И пак чух Елен да пищи с все сила:

— Обожичко! Одечицатами! О Боже мили! Не спирай, Джордан! Не спирай! Трябва да спасиш мъжа ми!

Елиът беше целият посинял и от очите му се изцеждаха и последните отблясъци светлина. Помолих се безмълвно и поех колкото можах въздух. И с всичката останала в дробовете ми сила изстрелях в устата му струя въздух, при което усетих как стомахът му се наду като балон. После внезапно оттам изскочи чийзбургерът му и той повърна в устата ми. Започнах да се задушавам.

Видях как вдиша плитко, наврях лице в басейна и изплакнах устата си от повръщаното. Погледнах пак Елиът и забелязах, че синьото започна да изчезва от лицето му. После той пак почна да диша. Хвърлих поглед на Гари и казах: „Поеми оттук нататък“, но Гари изпружи към мен ръце с вдигнати нагоре длани и поклати глава, един вид: „Заеби тая работа!“, и за да е още по-ясен — отстъпи две крачки назад. Тогава се обърнах към най-добрия приятел на Елиът — Артър, но и той ми отказа, точно както бе направил и Гари. Нямах друг избор, освен да сторя най-отвратителното нещо на света. Плиснах вода върху лицето на Елиът, а Графинята се зае енергично да отмива повръщаното от устата му. После бръкнах с ръка, загребах полусмляното месо от чийзбургера и натиснах надолу езика му да направя път на въздуха. Пак положих уста върху неговата и пак задишах вместо него, докато другите ни гледаха смразени от ужас.

Най-сетне чух воя на сирените и фелдшерите се струпаха около двама ни само след секунди. За нула време напъхаха тръба в гърлото на Елиът и започнаха да впомпват в дробовете му кислород. След това внимателно го положиха на носилка и го отнесоха на сянка под едно дърво, където му включиха система.

Скочих в басейна и изплакнах старателно устата си от повръщаното, макар да продължаваше да ми се повдига ужасно. Графинята дотича с четка и паста за зъби и аз започнах да ги мия насред басейна. После изскочих навън и се отправих към носилката с Елиът. По това време към фелдшерите се бяха присъединили и половин дузина полицаи. Мъчеха се да го докарат до нормален пулс, но сърцето му отказваше. Един от фелдшерите ми протегна ръка с думите:

— Вие, сър, сте истински герой. Спасили сте живота на своя приятел.

И аз чак тогава се осъзнах: Та аз съм герой! Аз! Вълка от Уолстрийт! Герой! Как прекрасно звучи тази дума! Тъй ми се прииска пак да я чуя, че се направих на недочул:

— Извинете, какво казахте? Бихте ли го повторили?

А фелдшерът ми се усмихна и рече:

— Вие сте герой в най-истинския смисъл на думата. Малцина мъже биха постъпили като вас. Без всякаква подготовка сте направили точно каквото трябва. Браво, сър. Вие сте един истински герой.

Исусе! — рекох си. Това е направо прекрасно. Но ми трябваше да го чуя и от Графинята с нейните изваяни бедра и чисто нови цици, които сега щяха да ми принадлежат, когато си поискам, поне през идните няколко дни, понеже аз, мъжът й, съм истински герой, а няма жена, която да устои на сексуалните примамки на героя.

Намерих я приседнала на ръба на един шезлонг, все още в състояние на шок. Потърсих необходимите думи, с които да я подсетя да ме нарече „герой“. Реших, че в крайна сметка може би ще е най-добре да прибягна до метода на реверсивната психология — да я похваля как тя самата бе запазила самообладание и как бързо бе успяла да повика линейката. Това щеше да я задължи да ми върне комплимента. Приседнах до нея и я прегърнах с една ръка.

— Слава Богу, че извика линейката, Над. Ами ти единствена от всички останали не беше се вкаменила от ужас. Силна дама си. — И търпеливо зачаках. А тя се примъкна към мен и тъжно се усмихна:

— Не знам. Изглежда действах инстинктивно. Нали знаеш, както правят по филмите, но човек все си мисли, че с него не може да се случи. Разбираш ли ме?

Неверо-шибано-ятно! Та тя дори не ми каза, че съм герой! Май ще трябва да подходя по-конкретно.

— Много добре те разбирам. Все си мислиш, че подобно нещо не може да ти се случи, а когато стане, се ръководиш от чист инстинкт. Вероятно и аз затова реагирах по този начин. — Ало-о-о, Графиньо! Не схващаш ли намека, за Бога?

Изглежда най-после се усети, защото ме обгърна с ръце и каза:

— Омилибоже! Ама ти беше направо невероятен! Никога не съм виждала нещо подобно. Направо не мога да намеря думи да ти опиша колко великолепен беше! Всички замръзнали на място, а ти…

Исусе! Заливаше ме с хвалби, но отказваше да каже вълшебната думичка! — … ти… направо беше герой, миличко! — Най-после! — Никога не съм се гордяла толкова с теб. Моят мъж — героят! — И ме млясна с най-сочната целувка, каквато можете да си представите.

Сега вече разбрах защо всички малки момченца мечтаят да станат пожарникари. В този миг видях как изнасят Елиът на носилката.

— Хайде — рекох й, — да вървим до болницата да не объркат конците сега, след като положих толкова труд да спася живота на Елиът.

След двайсет минути бяхме в спешната зала на болницата „Маунт Синай“, а предварителната прогноза беше ужасна: Елиът с понесъл известно мозъчно увреждане. Все още не можеха да кажат дали ще е напълно парализиран, или не.

По пътя за болницата Графинята се обади на Барт. Сега влязох след него в интензивното отделение, където царуваше непогрешимият мирис на смърт. Елиът лежеше по гръб върху масата за преглед, заобиколен от четирима доктори и две сестри.

Барт не работеше в „Маунт Синай“, но репутацията му явно му отваряше всякакви врати. Нямаше лекар в града, който да не го знае. Един дългуч в бяла престилка обяви:

— В кома е, доктор Грийн. Не е способен на самостоятелно дишане. Функционирането на мозъка му е потиснато и има седем счупени ребра. Поставихме му епинефрин, но няма признаци на подобрение. — Докторът погледна Барт право в очите и бавно поклати глава, сиреч: „Няма да го бъде“.

В този момент Барт Грийн направи нещо съвсем неочаквано. С абсолютна самоувереност отиде при Елиът, сграбчи го за раменете, наведе се над ухото му и строго извика:

— Елиът! Веднага ставай! — И го раздруса енергично. — Аз съм доктор Барт Грийн, Елиът, и ти казвам да престанеш да се ебаваш и моментално да отвориш очи! Жена ти чака отвън и иска да те види!

И хей така, изведнъж — въпреки последните думи, дето Елен го чакала, при които повечето мъже биха предпочели смъртта — Елиът изпълни заповедта на Барт и отвори очи. Секунда по-късно мозъкът му възстанови нормалните си функции. Огледах се: нямаше доктор или сестра да не е със зяпнала уста.

И аз бях зяпнал. Присъствах на чудо, изпълнено от чудотворец. Заклатих глава от възхита, а с ъгълчето на окото си зърнах голяма спринцовка, пълна с безцветна течност. Присвих очи да разчета етикета. Морфин. Тези пък, рекох си, тръгнали да дават морфин на умиращ!

Изведнъж ме обзе ужасното желание да грабна иглата с морфина и да си я забия в гъза. И аз не знам защо. Почти месец бях стоял трезвен, но в момента това някак си бе без значение. Огледах стаята. Всички се бяха надвесили над Елиът, все още шашнати от забележителния обрат в състоянието му. Приплъзнах се към металния поднос, нехайно грабнах спринцовката и я пуснах в джоба на късите си панталонки.

Само миг по-късно усетих как джобът ми става топъл… и още по-топъл… О, Исусе мили! Морфинът прогаря дупка в джоба ми! Трябва моментално да се боцна!

— Това е най-невероятното нещо, което съм виждал през живота си, Барт — рекох му. — Излизам навън да съобщя добрата новина на всички.

Когато казах на групата в чакалнята за чудодейното възстановяване на Елиът, Елен ревна от щастие и се хвърли да ме прегръща. Отместих я и казах, че търся по спешност тоалетната. Докато вървях нататък, Графинята ме сграбчи за ръка и попита:

— Добре ли си, миличко? Никак не ми изглеждаш добре.

Усмихнах се на жена си и отвърнах:

— Нищо ми няма. Просто трябва да отида до тоалетната.

В мига, в който свърнах зад ъгъла, хукнах като спринтьор на олимпиада. Блъснах вратата на тоалетната, влязох в една от кабинките, заключих се, извадих спринцовката, свалих панталона и се надупих. Страшното дойде, точно когато се канех да забия иглата.

Спринцовката нямаше бутало.

Беше от ония новоизмислени обезопасени спринцовки, на които буталният механизъм се поставя в последния момент. В ръцете си държах абсолютно безполезен цилиндър морфин с игла в единия край. Почувствах се направо покрусен. Огледах иглата. И над главата ми светна крушка: идея!

Вдигнах гащи, изтичах до магазинчето за подаръци и си купих близалка, после хукнах обратно в тоалетната. Забих иглата в задника си, после с пръчката на смукалката натиснах в центъра на спринцовката, докато си вкарах и последната капка морфин. Изведнъж в мен експлодира цяло буре барут и ме разтресе из основи.

Боже милостиви! — рекох си. Трябва да съм улучил някоя вена, щото почна да ме хвърля много яко. Както си стоях, изведнъж се озовах на колене на пода, устата ми бе пресъхнала, а някой сякаш бе пуснал червата ми в гореща вана, очите ми горяха като въглени, ушите ми дрънчаха, сякаш в главата ми бяха сложили Камбаната на свободата, а сфинктерът ми бе по-обтегнат и от барабанна кожа — и ми беше адски гот!

Така си седях аз, героят, на пода на тоалетната, със свалени гащи и стърчаща от гъза спринцовка, но в един миг ми мина през ум, че Графинята може да се разтревожи къде съм.

Минута по-късно бях в коридора, на път към Графинята, когато някаква бабичка-еврейка ми рече:

— Извинете, господине!

Обърнах се. Тя притеснено се усмихна и посочи панталонките ми, след което каза:

— Дупето! Вижте си дупето!

Бях тръгнал по коридора с щръкнала от задника ми спринцовка, като току-що ранен от матадора бик. Усмихнах се на милата женица и й благодарих, после издърпах иглата от гъза си, хвърлих я в едно кошче за боклук и се отправих към чакалнята.

Графинята ме видя и се усмихна. Но в този миг стаята притъмня и… Майка му стара!

Дойдох на себе си седнал на пластмасов стол в чакалнята. Над мен стоеше надвесен доктор на средна възраст в зелен операционен екип. В дясната си ръка държеше амонячна сол. До него стоеше Графинята, но усмивката й беше изчезнала.

— Дишането ви е плитко, господин Белфърт — каза лекарят. — Вземал ли сте някакъв наркотик?

— Не — отвърнах и се насилих да се поусмихна на Графинята. — Това да си герой май е крайно изтощително занимание, нали, сладур? — След което пак изгубих съзнание.

Дойдох на себе си на задната седалка на някаква лимузина линкълн, която влизаше в Индиън Крийк Айлънд, където никога нищо интересно не се случва. Първата ми мисъл беше, че трябва да шмръкна малко кокаин за равновесие. Открай време страдах от това. Да си инжектираш морфин без противодействаща субстанция е пълна глупост. Трябва за в бъдеще да си имам едно наум, рекох си, после благодарих на Бога, че Елиът носеше в себе си кока. Ще я свия от стаята му и ще я приспадна от двата милиона, които ми дължи.

Само пет минути по-късно пристройката за гости имаше вид, сякаш най-малко десетима агенти на ЦРУ са я претърсвали в продължение на три часа за откраднат микрофилм. Навсякъде имаше разхвърляни дрехи, нямаше мебел, която да не е обърната на една страна. Но никакъв кокаин! Да му еба майката! Къде го е скрил? Цял час търсих, ако трябва да съм точен, докато накрая не ми светна: Онова гадно, шибано копеле Артър Уийнър! Как можа да открадне кокаина на най-добрия си приятел!

Чувствайки се празен и самотен, се качих в огромната си спалня на горния етаж, където проклинах Артър Уийнър, докато не изпаднах в необезпокояван сън.

Глава 27.Само добрите умират млади

Юни 1994 г.

Управлението на „Стив Мадан Шуз“ беше в сграда с напълно подходящата според мен форма на кутия за обувки. Всъщност кутиите бяха две: една отзад, десет на двайсет метра, в която се помещаваше малък цех с десетина старовремски машини за обувки, обслужвани от дузина испаноговорещи работници, които споделяха една и съща зелена карта и не плащаха и пукнат долар данъци; и кутията отпред, с горе-долу същите размери, където се помещаваха административните служители на фирмата — повечето момичета на осемнайсетина-двайсет и нещо години, почти до една с многоцветни прически и видими пиърсинги по тялото, които сякаш обявяваха: „Ако искаш да знаеш, имам пиърсинг и на клитора, че и на двете зърна на циците!“

И докато тези млади кандидат-космонавтки припкаха из офиса, качени върху петнайсетсантиметрови платформени обувки — всички с етикета на „Стив Мадън“, — отвсякъде дънеше хип-хоп, носеше се ароматът на тамян с канабис, десетина телефона звъняха едновременно, дизайнваха се безброй нови модели, а неколцина облечени в традиционен стил религиозни водачи изпълняваха ритуални пречиствания. И колкото и странно да беше, всичко сякаш действаше успешно. Липсваше единствено шаман, който да прави вуду, макар че със сигурност и такъв щеше да се появи в най-скоро време.

Та пред тази въпросна кутия имаше още една, по-малка — някъде около три на седем метра, — в която се помещаваше кабинетът на Стив, по прякор Обущаря. А от четири седмици насам, от средата на май, в същия кабинет се помещавах и аз. С Обущаря седяхме на противоположните страни на бюро, покрито с черен гетинакс, което, както и всичко останало наоколо, бе отрупано с обувки.

В конкретния момент се питах и не можех да си отговоря защо американските тийнейджърки до една бяха луднали по тези обувки, които ми изглеждаха отвратителни. Какъвто и да бе отговорът, едно поне беше ясно: намирахме се в компания, която разчита на постоянно обновяваща се продукция. Обувки имаше навсякъде, но най-вече в кабинета на Стив — пръснати по пода, провиснали от тавана, струпани върху евтини сгъваеми маси и бели гетинаксови полици, от което изглеждаха още по-грозни.

Още куп обувки се намираха на перваза зад гърба на Стив, струпани тъй високо, че едва виждах през мрачния прозорец мрачния паркинг, който, изглежда, съвсем пасваше на тази мрачна част на Куинс, а именно мрачния чатал на района, наречен Уудсайд. Намирахме се на около три километра източно от Манхатън — много по-подходящо място за човек с моите „донякъде“ изтънчени вкусове.

И все пак парите са си пари, а по някаква необяснима причина тази малка компанийка бе готова да ги печели в огромни количества. Та поне за обозримото бъдеще Джанет и аз бяхме окачили шапките си тук. Нейният самостоятелен кабинет се намираше през една-две врати по същия коридор. И тя също бе заобиколена от обувки.

Беше понеделник сутрин и двамата с Обущаря седяхме в своя пренаселен от обувки кабинет и сърбахме кафе. С нас беше и Гари Делука, който от днес ставаше новият производствен директор на фирмата, идващ на ничие конкретно място, тъй като до този момент компанията се беше движила на автопилот. Присъстваше също така Джон Базил, отдавнашният началник производство, изпълняваш по съвместителство и длъжността директор по пласмента.

Най-смешното беше, че по облеклото ни човек никога не би се досетил, че сме се захванали да изградим най-голямата в света компания производителка на дамски обувки. Странна сбирщина бяхме: аз бях облечен като професионален играч на голф; Стив приличаше на бездомен скитник; Гари се беше изтупал като консервативен бизнесмен, а Джон Базил — дебеланко на около трийсет и пет, с тумбест нос, плешиво теме и месесто лице — мязаше на доставчик на пица по домовете, в избелели сини джинси и огромна тениска. Направо обожавах Джон — истински талант, който, въпреки католическата си вяра, проявяваше истинска протестантска етика в работата си, каквото и да означава това, и беше способен да вижда нещата в един по-общ план.

Но, уви, беше и първокласен плюнчо; сиреч, щом се развълнуваше, или просто се мъчеше да докаже нещо, по-добре да си насреща му с дъждобран, или да си на повече от трийсет градуса встрани от устата му, в която и да било от двете посоки. Обикновено слюнката му се придружаваше и от театрално жестикулиране, най-вече по адрес на Обущаря, който бил шибан путьо и не смеел да поръча по-големи партиди на производителите.

И точно в този момент той пак беше подхванал тази тема:

— Щото как ще осигурим растежа на тая шибана компания, Стив, ако не ми даваш да поръчвам шибаните обувки? Слушай, Джордан, поне ти разбираш за какво говоря! — Как, по дяволите, ще превземем универсалните магазини, ако не им предоставяме по-големи партиди? — Мама му стара! „П“-тата бяха най-смъртоносното оръжие в арсенала на Слюнчо и ме нацелиха право в челото! Слюнчо спря и ме изгледа учудено: защо вдигнах ръце пред лицето си, сякаш исках да си помириша дланите?

Станах от стола и се преместих зад Стив, поне малко да се опазя от хвърчащата слюнка, след което казах:

— В интерес на истината, разбирам ви и двамата. И при брокерската професия е същото: Стив иска да играе консервативно и да не задържа много обувки на склад, а ти искаш да имаш нова стока в изобилие, та да направиш ударни продажби. Но за съжаление, колкото сте прави, толкова и бъркате. Всичко зависи от това дали обувките ще се продават, или не. Ако се продадат, ще те обявим за гений и ще спечелим куп пари, но ако бъркаш и не се продадат — ебана ни е майката, щото ще седим върху куп ненужна стока, която никому няма да можем да продадем.

— Не си прав — продължи да спори Слюнчо. — Винаги можем да ги тръснем на „Маршал“, или на „ТиДжей Макс“, или на някоя друга верига, специализирана в продажбите на преоценени стоки.

Стив се извърна на въртящия се стол и ми каза:

— Джон не ти представя пълната картина. Вярно, можем да продадем обувките на „Маршал“ и „ТиДжей Макс“; но това ще съсипе бизнеса ни с универсалните и със специализираните магазини. — При което погледна Слюнчо право в очите и рече: — Трябва да защитаваме търговската си марка, Джон. Ти това не искаш да разбереш.

А Слюнчо отвърна:

— Как да не го разбирам? Но марката ни трябва и да се разраства, а това няма да стане, ако клиентите в универсалните магазини не намират нашите обувки. — Сви презрително очи и прикова Обущаря с поглед. — Но ако ти оставя ти да движиш нещата, цял живот ще си останеш малка семейна фирмичка — дребна риба! — Обърна се право към мен и аз заех предпазна стойка. — Право да ти кажа, Джордан, — топчето слюнка мина на десет градуса встрани от мен, — много се радвам, че си тук, щото тоя тука е един шибан путьо, а на мен ми писна да се ебаваме. Имаме най-нашумелите обувки в цялата страна, а не можем да изпълним шибаните заявки, понеже тоя тука не ми дава да произвеждам продукция. Направо си е една шибана гръцка трагедия, казвам ти.

Стив го прекъсна:

— Джон, имаш ли представа колко фирми са фалирали, понеже са действали по начина, по който ти искаш? По-добре да грешим от предпазливост, поне докато отворим повече собствени фирмени магазини; тогава ще можем да продаваме собствената си преоценената стока, без да разводняваме репутацията на марката ни. В нищо друго не можеш да ме убедиш.

Слюнчо седна неохотно на мястото си. Признавам си, Стив силно ме впечатляваше — не само днес, но изобщо откакто бях се преместил при него преди четири седмици. Явно и той беше Вълк в овча кожа. Въпреки външния му вид, беше роден да ръководи — надарен с всички природни дарби, най-вече със способността да вдъхновява служителите си да са му верни. Бих казал дори, че и в „Стив Мадън“, както и в „Стратън“, всички се чувстваха като част от някакъв култ. Най-големият проблем на Стив обаче идеше оттам, че отказваше да делегира права — откъдето идваше и прякорът му, Обущаря. Защото част от него си бе останала старомоден майстор на обувки, което беше хем най-силната, хем най-слабата му страна. Засега компанията му имаше пет милиона долара печалба, та все още можеше да мине метър. Но скоро и това щеше да се промени. Само преди година печалбата й беше един милион. А целта, която си поставяхме за следващата година, беше двайсет милиона.

Именно в тази област бях съсредоточил вниманието си през изминалите четири седмици. И наемането на Гари Делука бе само първата стъпка. Целта ми беше компанията да стои на краката си дори и без нас двамата. Така че със Стив трябваше да изградим първокласен дизайнерски и производствен екип. Но и прекаленото избързване можеше да има ужасни последици. Трябваше първо да овладеем ежедневната дейност, където цареше пълен хаос.

Обърнах се към Гари и рекох:

— Знам, че днес ти е първи работен ден, но ми е любопитно да чуя ти какво мислиш. Искам откровеното ти мнение, независимо дали си съгласен със Стив, или не.

При което и Слюнчо, и Обущаря се извърнаха към новия ни производствен директор, който каза:

— Разбирам гледната точка и на двама ви — а-а-а, браво, крайно дипломатично, — но аз гледам на нещата най-вече от гледната точка на ежедневните операции. Бих казал, че до голяма степен всичко опира до брутния марж — след приспадането на отстъпките, естествено — и връзката му с планирания стокооборот за годината. — Гари кимна, впечатлен от собствената си мъдрост. — Съществуват и сложни въпроси, свързани с експедицията, а оттам — и с това как и къде възнамеряваме да доставяме стоката си — въпрос на разпределителни центрове и лъчи, ако мога така да се изразя. Разбира се, ще ми е необходимо да направя задълбочен анализ на истинската себестойност на продадената стока, включително мита и навла, които не бива да се пренебрегват. Възнамерявам незабавно да се захвана с това, след което да сглобя подробна електронна таблица, която да представя на следващото съвещание на управата, което ще се състои някъде…

Исусе Свещени Христе! Какви глупости ръсеше тоя! Поначало не понасям производствениците и безсмислените дрънканици, по които така си падат. Подробности! Подробности! Хвърлих поглед на Стив. Той ги ненавиждаше не по-малко от мен и сега видимо се беше скапал. Брадата му се бе свлякла почти до ключицата, а устата му зееше.

— … което е най-вече функция — продължаваше да ръси Гари — от ефикасността, с която избираме, опаковаме и експедираме стоката. Ключът в случая е…

В този миг Слюнчо се изправи и прекъсна Ръсчо:

— Какви ги дрънкаш, мама му стара? — изплю Слюнчо. — Не ми трябва нищо друго, освен да продавам шибаните обувки! През хуя ми е как ще ги караш до магазините! И не ми трябва шибаната ти електронна таблица, та да знам, че ако харча дванайсет долара, за да произведа един чифт, а го продавам за трийсет, печеля сума ти пари! Исусе! — И Слюнчо направи две великански крачки право към мен. С ъгълчето на окото си забелязах как Стив се подхилква.

— Джордан, трябва ти да решиш въпроса — рече Слюнчо. — Стив само теб те слуша. — Спря и обърса събралата се по кръглата му брадичка слюнка. — Искам да разработя компанията ви, но с вързани зад гърба ръце…

— Добре — прекъснах го. После се обърнах към Ръсчо: — Кажи на Джанет да ме свърже по телефона с Елиът Лавин. Той в момента е в Хамптън. — Обърнах се и към Стив: — Искам да чуя мнението и на Елиът, преди да вземем решение. Знам, че има някакъв отговор на проблема ни, а ако някой го знае, то ще е Елиът.

Пък и докато чакаме Джанет да ни свърже, помислих си, ще мога пак да разкажа какъв герой бях.

Уви, така и не ми дадоха възможност. Ръсчо се върна след по-малко от двайсет секунди и само миг по-късно телефонът изписука.

— Здрасти, приятелче, к’во правиш? — попита Елиът Лавин от спикърфона.

— Добре съм — отвърна неговият герой. — По-важното е ти как си и как са ти ребрата?

— Възстановявам се — отговори Елиът, който вече от близо шест седмици беше трезвен, което за него си беше направо световен рекорд. — Надявам се да се върна на работа до няколко седмици. Какво става?

Разказах му набързо подробностите, като се постарах да не му подскажа кой на кое точно мнение е, та да не предреша решението му. Което се оказа напълно излишно. Докато свърша, всичко му беше станало пределно ясно.

— Истината — рече трезвият Елиът — е, че цялата тая теза да не продавате марковите си обувки на специализираните по преоценени стоки вериги е по-скоро теория, но не и практика. Всяка водеща марка изхвърля залежалата си стока през тях. Това е правило. Влез в който искаш магазин на „ТиДжей Макс“ или „Маршал“ и ще видиш всички големи марки — „Ралф Лорен“, „Калвин Клайн“, „Дона Каран“, че и „Пери Елис“. Без магазините за преоценени стоки не можеш да съществуваш, освен при наличието на собствени фирмени магазини, за каквито на вас, момчета, ви е още рано. Но с тях трябва да се действа внимателно. Трябва да им продавате само сегиз-тогиз, щото ако универсалните магазини усетят, че присъствате редовно, ще ви създадат ядове.

— Та, както и да е — продължи възстановяващият се Гарменто, — Джон по принцип е прав: няма растеж, ако нямате стока за продан. И универсалните магазини няма да гледат сериозно на вас, ако не са сигурни, че сте в състояние да им доставяте стоката. И колкото и да е нашумяла марката ви в момента — а аз знам, че е нашумяла, — закупчиците им няма да ви търсят, ако не са убедени, че сте способни да доставите обувките, а на тоя етап ви се носи славата, че не сте. Този проблем трябва много бързо да го отработите. Знам, че това е една от причините, поради които сте наели Гари, и смятам категорично, че сте постъпили правилно.

Хвърлих поглед да видя дали Гари пламти от щастие, но не беше така. Лицето му бе каменно, безизразно. Тия, производствениците, са особени чешити; стабилки, по цял ден трупат точки, без да се изсилват да правят подвизи. Самата мисъл, че и аз бих могъл да се окажа като тях, можеше да ме накара да се пробода с меча си. А Елиът продължи:

— Но дори да приемем, че в оперативно отношение всичко стане наред, Джон пак си остава само наполовина прав. На този етап Стив следва да огледа нещата в по-общ план, където главната му задача е да опази търговската марка. Хич не се и заблуждавайте, момчета — в крайна сметка всичко опира до марката. Преебете ли я, всичко отива на кино. Мога да ви дам поне десетина примера за марки, които нашумяват, после се самопрецакват, като продават на веригите за преоценени стоки. Сега Марките им се срещат само на битпазара. — И Елиът млъкна, да ни даде възможност да смелим казаното.

Видях, че Стив направо се е проснал на стола си — самата мисъл името „Стив Мадън“ — собственото му име! — да се споменава редом с дума като „битпазар“ направо го съсипа. Погледнах към Слюнчо: беше седнал напрегнато на ръба на стола си, сякаш бе готов да рипне по телефонната линия, за да удуши Елиът. Погледнах и към Гари — все още безизразен. Елиът продължи:

— Крайната ви цел трябва да е да отдадете марката „Стив Мадън“ под лиценз. Тогава се отпускате и започвате да събирате процентите. Можете да започнете с колани и дамски чанти, после да се ориентирате към спортно облекло, дънки, слънчеви очила и всичко останало… докато стигнете до парфюмите, където са истинските големи пари. Но никога няма да стигнете дотам, ако дадете пълна свобода на Джон. Не се обиждай, Джон, но в живота е така. Ти мислиш за настоящия ден, когато сте нашумели. Но все някой ден ще поотшумите и точно когато най-малко го очакваш, някой артикул няма да се продаде и ще се озовете затънали до колене в някакъв смахнат модел обувки, който никой извън бедните квартали няма да обуе. Тогава ще сте принудени да преминете на тъмната страна и да пратите обувките си там, където не им е мястото.

В този момент Стив го прекъсна:

— И аз точно това казвам, Елиът. Ако послушаме Джон, ще приключим със склад, пълен с обувки и без пукнат цент в банката. Нямам желание да съм следващата „Сам енд Либи“63.

— Всичко е много просто — засмя се Елиът. — Без изобщо да имам представа от обувния бизнес, мога да се обзаложа, че основният ви обем се дължи на няколко — вероятно три-четири — модела, при това не най-шантавите на вид, като онези с двайсет и три сантиметровите токчета, метални шипове и ципове. С тия последните създавате единствено мистиката около марката си — че сте млади, навити и прочее. Всъщност убеден съм, че подобни лайняни обувки изобщо не се купуват, освен от някои от откачалките в Гринуич Вилидж и в собствения ви офис. Парите ви всъщност идват от основните ви модели, от рода на „Мери Лу“ и „Мерилин“, прав ли съм?

Погледнах Стив и Слюнчо. И на двамата главите им бяха килнати настрани, устните — стиснати, а очите — ококорени. След няколко мига мълчание Елиът каза:

— Приемам мълчанието ви за „да“.

— Прав си, Елиът — обади се Стив. От шантавите обувки не продаваме кой знае колко, но именно на тях се дължи славата ни.

— Така и трябва да бъде — каза Елиът, който допреди шест седмици две думи не можеше да върже, без да му потекат лиги. — Няма никаква разлика от онези ненормални творения на висшата мода, които дефилират по ревютата в Милано. И тях никой не ги купува, но те създават имиджа. Така че отговорът е: наблягайте на консервативните модели, но само в най-модните цветови гами. Говоря за моделите, в които сте сигурни, че ще се продават яко, сезон подир сезон. Но в никакъв случай не залагайте сериозни суми върху някой щур модел, дори лично да сте влюбени в него — и дори да дава добри данни от пробните пазари. Щом нещо не е доказано, по-добре е да грешите от предпазливост. Ако нещо истински нашуми, а нямате складови запаси, още по-добре — сензацията ще стане още по-голяма. И понеже производствените ви мощности са в Мексико, пак ще успеете да изпреварите конкуренцията с повторните си поръчки. Ако някой път все пак се излъжете с продукт, в който сте абсолютно сигурни — а и това понякога се случва, — моментално го тръшвате на веригите за преоценени стоки и поемате загубата. В този вид бизнес първата загуба е и най-малката. В никакъв случай не допускайте да ви остане склад със залежала стока. Освен това не е зле да оформите и някакво партньорство с универсалните магазини. Нека усетят, че стоите зад стоката си и че дори да не я продадат, ще им дадете отбив. Така те ще могат да обявят разпродажба на обувките ви, без да губят от маржа на печалбата си. Направите ли това, универсалните магазини с удоволствие ще разпродават залежалия ви боклук. Между другото, трябва да откривате фирмени магазини на „Стив Мадън“ колкото се може по-бързо. И понеже вие сте производителите, при вас ще остава целият функционален рабат плюс търговската надбавка. Това ви дава и най-добрата възможност да се отървавате от залежала стока — като я разпродавате в собствените си магазини. Тогава не рискувате да преебете собствената си търговска марка. Та това е отговорът ми — каза Елиът Лавин. — Вие, момчета, се целите в звездите. Следвайте така начертаната програма и няма начин да загубите.

Огледах останалите в стаята. Всички кимаха.

Пък и защо да не кимат? Можеше ли някой да обори подобна логика? Стана ми жал обаче, че умен човек като Елиът е в състояние да похаби живота си с дрогата. Най-сериозно ви казвам. Щото няма нищо по-тъжно от един похабен талант, нали така? Вярно, Елиът напоследък бе трезвен, но нямах и капка съмнение, че щом му заздравееха ребрата, пристрастеността щеше моментално да се завърне, и то с двойна сила. Точно там е проблемът с хора като Елиът, които отказват да приемат, че дрогата ги е победила.

Както и да е, имах си работа за петима. Все още бях зает с попиляването на Виктор Уонг; все още си имах ядове с Дани, който беше изпаднал в амок в „Стратън“; все още имах проблеми с Гари Камински, който, както се оказа, прекарваше по половин ден на телефона със Сорел в Швейцария; и специален агент Грегъри Коулмън продължаваше да търчи насам-натам с призовки. Така че не ми оставаше време за губене с трезвеността на Елиът.

Имах спешни въпроси, които трябваше да обсъдя по време на обяда ми със Стив, а после да хвана хеликоптер до Хамптън, да видя какво правят Графинята и Чандлър. При създалите се обстоятелства щеше да е подходящо да поема малка доза метаквалон, двеста и петдесет милиграма, да речем, или един куалуд точно сега, трийсет минути преди обяда, който щеше да ме друсне точно толкова, колкото да се кефя на макароните, без да ме усети Обущаря, който от близо пет години беше трезвен, с което ми разваляше настроението.

После, преди да седна на пилотското място в хеликоптера, щях да шмръкна няколко магистралки кока. Та нали летенето най ми идваше отръки след като куалудите ме отпуснеха, но още не се побирах в кожата си вследствие на причинената от кокаина параноя.

Обяд само на един куалуд! Невинно замайване, докато се хранехме в подмишницата на Корона, в Куинс. Като във всички други едновремешни италиански квартали, и тук бе останала една крепост на мафията, а във всяка крепост задължително се намираше и един италиански ресторант, собственост на местния „човек на най-голямо уважение“. И задължително в него се сервираше най-вкусната италианска храна в радиус от няколко километра. В Харлем това бе „Рао“. В Корона ролята се изпълняваше от ресторанта „Парк Сайд“.

За разлика от „Рао“, „Парк Сайд“ беше голямо, високооборотно заведение, украсено с вкус с два-три тона рендосана орехова ламперия, венециански огледала, полирано стъкло, цъфнали цветя и идеално подкастрена папрат. Беше си чисто мафиотско сборище (в буквалния смисъл на думата!), а за храната си заслужаваше да умреш (в буквалния смисъл на думата!).

„Парк Сайд“ беше собственост на Тони Федерики — истински мъж на уважение. И никак не се изненадвах, като разправяха, че бил такъв или онакъв — за мен си оставаше най-добрият ресторантьор във всичките пет административни общини на Ню Йорк Сити. Най-нормално беше да срещнеш Тони да обикаля между масите е майсторска бяла престилка и с кана домашно кианти в едната ръка и табла с печени чушки в другата.

Двамата с Обущаря седяхме в прословутата градинска част на ресторанта и в момента обсъждахме как той да заеме мястото на Елиът като моя основна миша дупка.

— По принцип за мен това не е проблем — разправях на алчния Обущар, който направо се беше вманиачил на темата миши дупки, — но има две неща, които ме притесняват. Първото е по какъв шибан начин ще ми връщаш пари в брой, без да оставяш хартиена следа. А второто е, че ти вече си миша дупка на „Монро Паркър“, а аз не ща да ги настъпвам по палците. — Категорично поклатих глава. — Мишата дупка е нещо крайно лично, затова ще трябва първо да се координирам с Алън и Брайън.

— Разбирам те — рече Обущаря — и доколкото се отнася до връщането на кеш, проблем няма да има. Мога да го правя посредством акциите ни в „Стивън Мадън“. Щом продам акции, които държа от твое име, просто ще ти надплащам за тях. На хартия поне ти дължа над четири милиона долара, така че имам законни основания да ти давам чекове. С течение на времето цифрите ще станат толкова големи, че всеки ще им загуби дирята, не мислиш ли?

Идеята си я бива, рекох си, особено ако подпишем някакво консултантско споразумение, по силата на което Стив да ми плаща в брой всяка година за това, че му помагам да управлява „Стив Мадън Шуз“. Но фактът, че в ролята си на миша дупка Стив държеше от мое име милион и половина акции на „Стив Мадън“, повдигаше един още по-тревожен въпрос, а именно, че Стив на практика почти нямаше акции в собствената си компания. И възнамерявах още на момента да коригирам това положение, преди да ми е създало проблеми в бъдеще, когато Стив се усетеше, че аз печеля десетки милиони, а той само — милиони. Затова му се усмихнах и казах:

— За мишата дупка все някак си ще се разберем. И идеята ти да използваме акциите на „Стив Мадън“ доста си я бива, поне за начало, но води и до една много по-важна тема — твоят дял в компанията. Трябва да те уредим с повече акции, преди нещата да се развихрят. Ти в момента държиш само триста хиляди акции, нали така?

— И няколко хиляди опции — кимна Стив.

— Окей, ами като твой пръв съдружник по далаверите, силно те съветвам да дадеш на себе си един милион опции шконтирани с петдесет на сто от текущата пазарна цена. Това би било съвсем справедливо, още повече, че ние двамата с теб ще ги делим фифти-фифти, което пък е най-справедливото. Ще ги държим на твое име, та на НАСДАК да не им избият чивиите, а когато дойде време да ги продадеш, ще ми дадеш сухото заедно с всичко останало.

Майсторът Обущар се усмихна и протегна ръка:

— Не знам как да ти се отблагодаря, Джордан. Никога не съм повдигал този въпрос, макар че и мен доста ме притесняваше. Знаех си, че като му дойде времето, все някак си ще се разберем.

Стана от стола си, станах и аз и се прегърнахме по мафиотски, което не направи и грам впечатление на нито един от клиентите на този ресторант.

Седнахме си по местата и Стив рече:

— Я дай направо да ги направим милион и половина — по седемстотин и петдесет на всеки, а?

— Не — отвърнах му, усещайки как приятно изтръпнаха върховете на всичките ми десет пръста, — не обичам да работя с нечетни числа, не е на хубаво. Закръгли ги направо на два милиона. Пък и по-лесно се смята — по един милион на човек.

— Дадено! — съгласи се Обущаря. — И тъй като ти си най-големият акционер на компанията, можем да си спестим свикването на борда на директорите. Напълно законно е, нали?

— Ами, като се замисля… — рекох и погладих брадичката си, — като твой пръв съдружник по далаверите най-категорично те съветвам да избягваш думичката „законно“, освен в най-тежки ситуации. Но тъй като вече изпусна духа от бутилката, ще рискувам и ще вдигна радушно два палеца в знак на одобрение на сделката. Да не говорим, че просто сме длъжни да го направим в името на честната игра, така че не виждам с какво сме виновни.

— Съгласен съм — каза щастливият Обущар. — Тези неща не зависят от нас. Тук действат някакви невидими сили, далеч по-могъщи от един скромен Обущар и от един не толкова скромен Вълк от Уолстрийт.

— Харесва ми начинът, по който разсъждаваш, Обущарю. Щом се върнеш в офиса, обади се на юристите и им кажи да го включат в резолюцията от последното заседание на борда. Ако ти се опънат, кажи им да ми се обадят на мен.

— Няма проблем — каза Обущаря, току-що увеличил своя дял с четиристотин процента. После понижи глас и рече със заговорнически тон: — Слушай, ако искаш, може изобщо да не казваме на Дани за тая работа. — И се усмихна дяволито. — Ако стане дума, ще му кажа, че всичките са си мои.

Божичко! С какъв подлец се бях хванал! Той да не би да си мислеше, че сега ще го зауважавам повече? Но с нищо не реагирах.

— Честно казано — рекох му, — никак не съм щастлив от начина, по който Дани ръководи. Когато става дума за държане на пакети с акции, не пада по-долу от Слюнчо. По времето, в което напуснах „Стратън“, фирмата дължеше по акции на къса позиция някъде към два-три милиона долара. Сега е горе-долу на нула. Пълен срам, да му ебеш майката. — Кимнах мрачно с глава. — Вярно, „Стратън“ печели в момента повече пари от всякога и това е неминуемо при наличието на дълги позиции. Но то същевременно прави Дани уязвим. Както и да е — свих рамене. — Омръзна ми все за това да мисля. Но все пак не мога да го изключа от играта.

— Надявам се, че не ме разбираш погрешно — рече Стив. Така ли? А как да те разбирам, шибано подло копеле! — но все пак аз и ти сме двамата, които ще посветим следващите пет години на изграждането на тази компания. А знаеш, че и Брайън и Алън никак не са очаровани от Дани. Нито пък Лоуенстърн и Бронсън64. Така поне разправят. Рано или късно, ще трябва да ги пуснеш сами да се оправят. Те пак ще са ти верни, но искат да търгуват за себе си, без да имат нещо общо с Дани.

В този миг видях да идва към масата ни Тони Федерики в своя екип на майстор-готвач и с кана кианти в ръка. И станах да го поздравя.

— Здрасти, Тони, как си? — Пречукал ли си някого напоследък? — помислих си. Посочих Стив: — Тони, запознай се с много добър мой приятел. Казва се Стив Мадън. Съдружници сме в една компания за обувки в Уудсайд.

Стив моментално рипна от стола си и с най-сърдечна усмивка рече:

— Ей, Твърдия Тони! Тони Корона! Чувал съм за теб! На Лонг Айлънд израснах, но и там всеки е чувал за Твърдия Тони! Радвам се да се запознаем. — И Стив протегна ръка към новия си приятел, Твърдия Тони Корона, който страхотно ненавиждаше този си прякор.

Е, има сума ти начини за умиране, вероятно става дума за един от тях — мина ми през ума. Може пък Тони да е така мил да окаже на Стив честта да не му откъсва ташаците, та да ги погребат заедно с него.

Наблюдавах как кокалестата бледа китка на Майстора Обущар увисна безцелно във въздуха в очакване на друга ръка, която никъде не се виждаше. После погледнах лицето на Тони. Той май се беше усмихнал, макар това да бе от ония усмивки, с които някой надзирател-садист пита осъдения на смърт затворник: „И какво ще желаете за последната си вечеря?“

Най-сетне Тони протегна ръка, макар и отпуснато:

— Да, и на мен ми е приятно — рече Тони атонално. А двете му тъмнокафяви очи бяха като два смъртоносни лъча.

— Ама толкова се радвам, че мога да се запозная с Твърдия Тони — каза все по-умрелият Обущар. — Само хвалби бях чувал за този ресторант, а сега имам намерение вече често да идвам. Ако ми трябва резервация, нали е достатъчно да им кажа, че се обажда един приятел на Твърдия Тони Корона, а?

— Окей! — рекох с нервна усмивка. — Стига приказки, ами дай да се залавяме за работа. — После се извърнах към Тони и му казах: — Благодаря ти, че дойде да ни кажеш здрасти. Както винаги, приятно ми е да те видя. — И забелих очи и поклатих глава, все едно: „Не обръщай внимание на моя приятел — страда от синдрома на Турет.“

Носът на Тони потръпна два пъти, после той си отиде, вероятно запътен към кварталния клуб за общуване надолу по улицата, където, докато си пие еспресото, ще поръча убийството на Стив.

Седнах и мрачно поклатих глава:

— Какво ти стана бе, мама му стара? Никой не смее да го нарече Твърдия Тони! Никой! Направо се пиши умрял, разбра ли ме?

— За какво говориш? — попита безхаберно Обущаря. — Той много ми се зарадва, нали? — После нервно килна глава настрани и добави: — Или аз нещо тотално не схващам, а?

Точно в този момент до масата дойде огромният колкото планина метр-д’отел Алфредо.

— Търсят те по телефона — рече Връх Алфредо. Можеш да се обадиш от онзи до бара. Сега там е тихо. Никой няма наоколо. — И ми се усмихна.

О-о! Значи мен ме държат отговорен за действията на приятеля ми. Явно за мафията това е нещо сериозно, неразбираемо в нюансите му за еврейче като мен. Явно щом съм довел Обущаря в този ресторант, аз негласно съм се явил негов гарант и сега ще трябва да понеса последствията от неговото невъзпитано поведение. Усмихнах се на Връх Алфредо и му благодарих. После помолих да ме извинят и се отправих към бара — или, евентуално, към хладилника с говеждите трупове.

Когато стигнах до телефона, спрях и се огледах.

— Ало? — попитах скептично, тъй като не очаквах да чуя нищо, освен сигнала за набиране, а после да усетя гаротата около врата си.

— Здрасти, аз съм — каза Джанет. — Много особено ми звучиш. Какво става?

— Нищо, Джанет. Какво искаш? — Тонът ми бе малко по-остър от обичайния. Вероятно ефектът от куалуда отслабваше.

— О, извинявай, че съм жива! — рече чувствителната.

С въздишка:

— Какво искаш, Джанет? Имам си малко неприятности в момента.

— На телефона е Виктор Уонг и казва, че те търсел по спешност. Обясних му, че си на обяд, но той каза, че ще чака, докато се върнеш. Според мен той е един пълен задник.

Кой — те — пита — за — шибаното — ти — мнение — Джанет?

— Добре, включи го — рекох и се ухилих на собственото си отражение във венецианското огледало зад бара. Дори нямах вид на надрусан. Може и да не бях надрусан. Бръкнах в джоба, извадих един испански куалуд, погледнах го за част от секундата и го глътнах — без вода.

Изчаках да чуя обзетия от паника глас на Покварения Китаец. От една седмица насам му играех на късо и „Дюк Сикюритийз“ си оставаше затънала до уши в притежаваните от нея акции. И при този порой от акции на борсата Виктор ме молеше за помощ, каквато бях готов да му окажа… по моему.

В този миг дочух гласа на Покварения Китаец. Поздрави ме радушно и започна да ми обяснява как притежавал вече повече акции на една конкретна компания, отколкото съществували физически. Защото цялото публично предлагане съдържало само милион и половина акции, а той в момента притежавал милион и шестстотин…

— … и продължават да се сипят — рече Говорещата панда, — та изобщо не мога да си го обясня как е възможно. Знам, че Дани ме прееба, но и неговите акции вече трябва да са свършили!

Китаецът звучеше безкрайно объркан, тъй като не подозираше за специалната ми сметка към „Беър Стърнс“, чрез която можех да продавам толкова акции, колкото душата ми иска, независимо дали ги притежавам, или не и дали мога да ги взема назаем, или не. Една такива специална сметка се нарича „първокачествена брокерска сметка“ и ми даваше правото да осъществявам сделки чрез всяка брокерска фирма на света. Тоест Китаеца нямаше начин да разбере кой точно продава акциите.

— Успокой се — рекох му. — Ако имаш проблеми с капитала, Вик, аз съм насреща, Вик — сто на сто. Ако имаш нужда да ми продадеш триста или четиристотин хиляди акции, само ми кажи.

Точно с толкова бях на късо в момента, но при по-високи курсове, така че ако Виктор беше достатъчно тъп да ми ги продаде, щях да направя яка печалба, след което щях да се извърна и отново да ги продам на късо. Когато приключех, акциите щяха да се продават вече за центове, а Китаеца щеше да продава пелмени на Мот Стрийт.

— Да — каза Говорещата панда, — точно за такова нещо исках да те помоля. — Капиталът ми привършва, а курсът вече падна под пет долара. Не мога да си позволя да го оставя да продължи да пада.

— Няма проблем, Вик. Обади се на Кени Кок от „Майерсън“; той ще купува от теб пакет от петдесет хиляди акции през няколко часа.

Виктор ми благодари, а аз окачих слушалката, после веднага се обадих на Кени Кок, чиято съпруга Филис ме бракосъчета преди време, и му казах:

— Покварения Китаец ще ти се обажда през няколко часа да ти продава по петдесет хиляди акции от ти знаеш коя компания — вече бях споделил плана си с Кени и той много добре знаеше, че водя тайна война срещу Китаеца, — затова вземи да продадеш още петдесет хиляди акции сега, преди да сме купили неговите. И продължи да продаваш пакети от петдесет хиляди акции горе-долу на всеки час и половина. Продавай ги чрез скрити сметки, та Виктор да не усети кой им е източникът.

— Няма проблем — отвърна Кени Кок, който беше главен брокер на „М. Х. Майерсън“. Току-що бях докарал на фирмата му десет милиона долара от едно първично публично предлагане, така че не беше в състояние да ми налага някакви ограничения. — Друго има ли?

— Това е всичко — рекох. — Но продавай малки пакети — пет до десет хиляди акции. Нека си мисли, че идват от случайни продажби на късо. — Крушка! Нова идея! — Всъщност продавай колкото си искаш на късо и от вашата фирмена сметка, понеже курсът на тия акции ще спадне до шибана нула!

Окачих слушалката, после слязох до тоалетната да му шмръкна някоя и друга магистралка. Нима не си ги бях заслужил след достойното за „Оскар“ изпълнение с Виктор? Ни най-малко угризение на съвестта не чувствах във връзка с възхода и падението на „Дюк Сикюритийз“. През последните няколко месеца Покварения Китаец напълно беше утвърдил репутацията си. Крадеше брокери от „Стратън“ под предлог, че им било писнало да работят на Лонг Айлънд; продаваше обратно всички акции, които получаваше от новите емисии на „Стратън“, и, естествено, отричаше да го е правил; най-открито плюеше Дани и го наричаше „оня льольо“, който не бил в състояние да ръководи „Стратън“.

Така че това му беше възмездието.

В банята престоях по-малко и от минута, през което време поех четвърт грам кока на четири яки шмъркания. Докато се качвах обратно по стълбите, сърцето ми тупкаше по-бързо от заешко, а кръвното ми бе по-високо от това на пациент, изкарал сърдечен удар, и ми беше адски гот. Мозъкът ми работеше на максимални обороти и бях господар на положението.

На горния край на стълбището се озовах отново пред огромния колкото дирижабъл гръден кош на Връх Алфредо.

— Пак те търсят по телефона.

— Нима? — рекох, мъчейки се да не стържа със зъби.

— Мисля, че е жена ти.

Божичко! Графинята! Как го прави тоя номер? Набарва ме всеки път, когато върша някоя пакост! Макар че, предвид факта, че аз постоянно вършех пакости, по закона на вероятностите трябваше да ме издавя всеки път, щом ме потърсеше.

Отидох до бара с провесена глава и вдигнах телефона. Налагаше се да блъфирам, за да не ме усети.

— Ало? — рекох неангажиращо.

— Здравей, сладур. Окей ли си?

Дали съм окей? Що за прям въпрос! Тая, моята Графиня, никак не си поплюва.

— Да, миличко, много съм добре. Обядваме със Стив. Какво има?

Графинята въздъхна дълбоко, после каза:

— Имам лоша новина. Починала е леля Патриша.

Глава 28.Обезсмъртяване на покойните

Пет дена след смъртта на леля Патриша отново бях в Швейцария, в облицованата с ламперия всекидневна на майстор-фалшификатора — уютно местенце на двайсетина минути път от Женева, някъде из швейцарската провинция. Току-що бяхме приключили с неделния обяд и съпругата на майстор-фалшификатора, която за себе си бях кръстил госпожа Майстор-Фалшификаторова, веднага беше заредила стъклената масичка с куп разнообразни угояващи десерти — страхотен избор от швейцарски шоколади, френски сладкиши, оризов пудинг и лепкави сирена.

Бях пристигнал преди два часа и исках незабавно да се захванем с деловите въпроси, но майстор-фалшификаторът и жена му настояха да ме натъпчат първо с толкова швейцарски вкуснотии, колкото можеха да изпозадавят цяло котило швейцарски планински песове. Сега семейството седеше насреща ми, опънали се на два кожени фотьойла. Бяха в еднакви на цвят сиви анцузи, които според мен ги караха да приличат на два рекламни дирижабъла на фирмата „Гудиър“, но като домакини нямаха грешка, а бяха и ужасно добросърдечни.

След удара и последвалата кончина на леля Патриша с Роланд бях разговарял само веднъж, и то накратко, от автомата в Центъра за конна езда „Голд Коуст“ — все не ми вървеше, когато ползвах автомата в „Бруквил Кънтри Клъб“. Той ми каза да не се притеснявам, тъй като щял всичко да уреди. Но отказа да обсъжда подробности по телефона — напълно разбираемо, предвид естеството на взаимоотношенията ни.

Именно затова долетях предната вечер в Швейцария — да седнем на четири очи и да обсъдим всичко най-подробно.

Този път обаче се изхитрих.

Вместо да се кача на редовен полет и да рискувам да ме арестуват за опипване на стюардесите, пристигнах с частен самолет — един разкошен „Гълфстрийм III“. С мен дойде и Дани, който сега ме чакаше в хотела, сиреч шансът бе деветдесет на сто, че се е заиграл отборно с четири швейцарски курви.

Та ето къде седях сега с усмивка на лицето и отчаяние в душата, докато гледах как Роланд и жена му се справят с масата с десертите.

Накрая търпението ми се изчерпа и рекох най-любезно:

— Вие двамата сте страхотни домакини и не знам как да ви се отблагодаря. За съжаление трябва да гоня самолет за Щатите, така че, ако нямаш нищо против, Роланд, дай да се залавяме за работа. — Вдигнах вежди и се усмихнах срамежливо.

Майстор-фалшификаторът се ухили:

— Разбира се, приятелю мой. — После каза на жена си: — Скъпа, защо не се захванеш с вечерята?

Вечеря ли? — рекох си. — Сега я вапцахме!

Тя кимна весело и се извини, че ни напуска, след което Роланд грабна от масичката още две ягодки в шоколад — номер двайсет и едно и двайсет и две, ако не ме лъжеше паметта.

Поех дълбоко въздух и рекох:

— Това, което най ме притеснява след смъртта на Патриша, Роланд, е как да извадя парите си по сметката с „Юнион Банкер Приве“. А и какво име да ползвам впоследствие. Защото едно от нещата, покрай които се чувствах удобно, беше възможността да използвам името на Патриша. Имах й пълно доверие. И я обичах. Кой е знаел, че тъй ненавременно ще си отиде? — Поклатих глава и въздъхнах дълбоко.

Майстор-фалшификаторът вдигна рамене и каза:

— Вестта за смъртта на Патриша е скръбна, естествено, но не е повод за тревога. Парите вече са прехвърлени в две други банки, които никога не са виждали Патриша Мелър. Създадени са всички необходими документи, всеки един с оригиналния подпис на Патриша, или с изключително сполучлива имитация на подписа й, да кажем. И са със задна дата, предшестваща кончината й. Парите ти са на безопасно място, приятелю. Нищо не се е променило.

— Но на чие име са?

— На името на Патриша Мелър, разбира се. По-добро подставено лице от мъртвеца няма, скъпи ми приятелю. Никой в двете банки не е виждал през живота си Патриша Мелър, а парите са по сметки на името на твоите корпорации на приносител, чиито удостоверения са у теб. — И майстор-фалшификаторът вдигна рамене, един вид: „В света на майстор-фалшификациите, това не е кой знае колко трудно.“ После добави: — Извадих парите от „ЮБП“ по една-единствена причина — Сорел е загубил позициите си там. Затова реших, че е по-добре да действаме разумно, отколкото после да съжаляваме.

На това му се казва майстор-фалшификатор! Абсолютно бе оправдал всичките ми надежди. Напълно — или почти — струваше значителното си тегло в злато. Пък и бе успял да превърне смъртта в… живот! Точно както би искала леля Патриша. Името й вечно да живее в гнилите подземия на швейцарската банкова система. На практика майстор-фалшификаторът я беше обезсмъртил. А тя така бързо… си отиде… дори не успяхме да се сбогуваме. Но бях готов да се обзаложа, че поне една от последните й мисли се е отнасяла до проблема, който неочакваната й кончина би създала за любимия й племенник по съребрена линия.

Майстор-фалшификаторът се приведе, избра си следващите две ягодки в шоколад — номер двайсет и три и двайсет и четири — и ги запредъвква. А аз рекох:

— Да ти кажа право, Роланд, в началото Сорел страшно ми допадна, но сега изпитвам някакви смътни съмнения. През цялото време разговаря с Камински, а това ме притеснява. Ако нямаш нищо против, бих желал да прекратя отношенията си с „ЮБП“.

— Винаги ще се съобразявам с желанията ти — отвърна майстор-фалшификаторът, — а в този случай смятам, че решението ти е крайно мъдро. Както и да е, няма повод да се тревожиш по отношение на Жан Жак Сорел. Макар да е французин, той продължава да живее в Швейцария, където американското правителство и с пръст не може да го пипне. Няма да те предаде.

— Не се и съмнявам — отвърнах, — но не става дума за доверие. Просто не желая хората да знаят с какво се занимавам, хеле пък някой като Камински — усмихнах се, да му покажа, че се шегувам. — Както и да е. От една седмица се мъча да се свържа със Сорел, но от кабинета му ми казват, че бил в командировка.

Майстор-фалшификаторът кимна:

— Така е. Мисля, че в момента е в Съединените щати. За срещи с клиенти.

— Така ли? Това е нещо ново. — Не знам защо, но тази информация ме разтревожи.

А Роланд отвърна с равен глас:

— Ами, той има доста клиенти там. Познавам неколцина, но не повечето.

Кимнах и отдадох предчувствието си на някаква безсмислена параноя. Петнайсет минути по-късно вече стоях отвън на входната врата, с торбичка швейцарски вкуснотии за из път. С майстор-фалшификатора се прегърнахме за довиждане.

— Au revoir! — рекох, което на френски означава довиждане.

Впоследствие си дадох сметка, че по-подходяща за случая е щяла да бъде думата сбогом.

Едва в петък сутринта, малко след десет часа, успях да се добера до плажната ни вила в Уестхамптън. Единственото, за което си мечтаех, бе да се кача горе, да гушна Чандлър, после да се налюбим с Графинята и да се наспя. Но явно не ми е било писано. Нямаше и трийсет секунди, откакто си бях влязъл у дома, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Гари Делука.

— Извинявай за безпокойството — каза Ръсчо, — но от вчера сутринта те търся. Смятам, че би те заинтересувало да знаеш, че вчера сутринта привлякоха под отговорност Гари Камински. В момента е в ареста в Маями, без право на освобождаване под гаранция.

— Нима? — отвърнах с равен глас. Бях толкова каталясал, че не успях да проумея казаното напълно, поне в началото. — За какво са го подвели?

— Пране на пари — отвърна глухо Делука. — Името Жан Жак Сорел говори ли ти нещо?

Тоя път не само се събудих, ами направо подскочих, майка му стара!

— Смътно… Май се запознахме, когато ходих в Швейцария. Защо?

— И той е привлечен — каза Носителят на лоши новини. — В същия пандиз е с Камински. И той без право на освобождаване под гаранция.

Глава 29.Отчаяни мерки

Докато седях в кухнята и четях обвинителните актове, направо ми пламна главата. Колко банкери има в крайна сметка в Швейцария? Сигурно само в Женева са над десет хиляди, а аз да взема да нацеля точно онзи, който от глупост се беше оставил да го арестуват на американска територия. Какви бяха шансовете в това отношение? А още по-жалкото беше, че го бяха привлекли под някакво нямащо нищо общо с мен обвинение, за някакви пари от наркотици, които се перели чрез състезания с морски скутери.

Междувременно Графинята много бързо се усети, че става нещо ужасно, единствено поради факта, че не й се бях нахвърлил в момента, в който влязох у дома. Но и без да си правя труда, знаех, че няма да мога да го вдигна. Бях успял да не допусна в мислите си думата „импотентен“ не за друго, а защото имаше куп негативни отсенки, когато става дума за мъж с истинска власт, за какъвто все още се смятах, въпреки че бях станал жертва на непредпазливостта на швейцарския ми банкер. Така че предпочитах да мисля за себе си като „мека пишка“ или „пишка-спагет“, което бе много повече по вкуса ми, отколкото ужасното понятие „импотентен“.

Така или иначе, пенисът ми се беше скрил в долната част на корема ми — свил се до размерите на гумичка за молив, — та се наложи да кажа на Графинята, че съм болен и страдам от джетлаг.

По-късно вечерта влязох в дрешника си и си подбрах облекло за в затвора — чифт избелели дънки левис, семпла сива тениска с дълъг ръкав (за всеки случай, ако в пандиза застудее) и чифт стари разкапани маратонки „Рийбок“, с минимални шансове някой двуметров чернокож на име Бъба или Джамал да поиска да ми ги отнеме. Бях гледал по филмите как винаги ти вземат маратонките, преди да те изнасилят.

В понеделник сутрин реших да не ходя на работа — струваше ми се все пак по-достойно да ме арестуват сред удобството на собствения ми дом, отколкото в мрачния чатал на Куинс — Уудсайд. В никакъв случай нямаше да им позволя да ме арестуват в „Стив Мадън Шуз“, което би дало на Обущаря прекрасната възможност да ме преебе по отношение на опциите върху акциите. Както и целият останал Свободен свят, и мадънци щяха да научат за задържането ми от първата страница на „Ню Йорк Таймс“. Нямах намерение да им доставя удоволствието да гледат как ме извеждат закопчан; исках да запазя това удоволствие за Графинята.

След това обаче стана нещо странно, а именно: нищо не стана. Нямаше призовки, нямаше неочаквани посещения от агент Коулмън, нямаше внезапни обиски на ФБР в „Стратън Оукмънт“. В сряда следобед вече се питах какво става, майка му стара? Бях се скрил в Уестхамптън още от петък и се правех, че ме е подгонила жестока диария, което до голяма степен си беше вярно. Сега обаче излизаше, че съм се криел безпричинно — май никой не се канеше да ме арестува!

С настъпването на четвъртъка мълчанието стана непоносимо, затова реших да рискувам и да звънна на Грегъри О’Конъл — адвоката, препоръчан ми от Бо. На мен ми се стори идеален източник на информация, тъй като именно той преди шест месеца се бе свързал с Източния район и разговарял с Шон О’Шей.

Естествено, нямах никакви намерения да разголвам душата си пред Грег О’Конъл. В края на краищата той си е адвокат, а на никой адвокат не можеш да имаш пълно доверие, особено на такъв по криминални дела, който автоматично губи правото си да те представлява в момента, в който осъзнае, че действително си виновен. Затова в играта съществуваше неписана и неизказана договорка между престъпника и неговия адвокат, според която престъпникът се заклева пред адвоката си, че е невинен, а адвокатът помага на престъпника глупавото му оправдание да прерасне в съдебна защита, която да покрива слабите точки в глупавото му оправдание.

Така че лъгах Грег О’Конъл по телефона като за световно, как по погрешка са ме забърсали за чужд проблем, понеже семейството на жена ми в Англия ползвало същата банка като някаква корумпирана федерация по морски скутери, което, разбира се, било чисто съвпадение. И докато пробутвах тази първоначална версия на глупавото ми оправдание на бъдещия ми адвокат и му разправях как прекрасната леля Патриша се радвала на живота, което ми се стори по-убедително, започнах да съзирам плахи лъчи надежда.

Разказът ми звучеше напълно правдоподобно, ако ме питате, до момента, в който Грегъри О’Конъл попита леко скептично:

— А как е успяла една шейсет и пет годишна пенсионирана учителка да се сдобие с трите милиона в брой, с които е открила сметката?

Хм-м-м… малка пробойна в разказа ми, май никак не е на добре. Нямах друг избор, освен да се правя, че не знам.

— Ами, че откъде да знам? — попитах най-невинно. Точно така, тонът ми беше напълно подходящ. Вълка може да е с ледено самообладание, когато му се наложи, дори сега — при най-отчайващите обстоятелства. — Виж какво, Грег, Патриша — Бог да я прости! — все разправяше как бившият й съпруг бил летец-изпитател на първия вертикално излитащ изтребител „Хариер“. Бас държа, че КГБ са били готови яко да плащат за сигурни сведения по този проект; така че защо изключваш да е получавал пари от КГБ? Доколкото си спомням, тоя тип самолети бяха най-авангардните за времето си. И забулени в тайна. — Исусе Христе! Какви са тия шибани глупости, дето ги плещя?

— Добре, ще се обадя на няколко души и ще им обърна внимание — каза любезният ми адвокат. — Но в едно отношение съм объркан, Джордан. Би ли ми изяснил тази твоя леля Патриша жива ли е, или не? Току-що рече „Бог да я прости“, а само преди две минути ми разправяше, че била жива и здрава в Лондон. Няма да е зле да знам точното й състояние.

О-о! Май тоя път наистина изтървах топката. В бъдеще трябва да внимавам повече относно жизнения статут на леля Патриша. Сега обаче нямах друг избор, освен да блъфирам:

— Зависи кое е по-полезно за моето положение, кое прави защитата ми по-силна — животът, или смъртта?

— Ами-и-и-и-и, никак не би било зле, ако тя може да се яви и да потвърди, че парите са си нейни, или поне да подпише клетвена декларация в този смисъл. Така че, мен ако ме питаш, по-добре ще е да е жива.

— В такъв случай смятай, че е съвсем жива! — отвърнах самоуверено, имайки предвид майстор-фалшификатора и способността му да създава всякакви чудесни документи. — Тя обаче не обича да нарушават личното й спокойствие, така че ще се наложи да се задоволим с клетвена декларация. Пък и, доколкото знам, тя от известно време напълно се е усамотила.

Пълна тишина отсреща. Едва след цели десет секунди адвокатът най-сетне промълви:

— Добре, добре! Мисля, че нещата вече ми се поизясниха. Ще ти се обадя пак след няколко часа.

Само след час Грег О’Конъл наистина пак се обади и рече:

— По твоето дело няма нищо ново. А самият Шон О’Шей напуска след две-три седмици и се присъединява към редиците на наша милост, скромните адвокати, така че беше по-откровен с мен, отколкото всеки друг път. Каза, че твоето разследване се тикало все още само от оня образ Коулмън. Никой от федералната прокуратура не проявявал интерес. Що се отнася до швейцарския банкер, нямало нищо, което да го свързва с твоя случай, поне засега. — И продължи още няколко минути да ме успокоява, че съм бил общо взето на чисто.

След като окачих слушалката, анулирах първите две условни думички общо и взето и като куче с кокал се вкопчих в последните две: на чисто. Но все пак трябваше да се чуя и с майстор-фалшификатора, за да преценя истинския размер на щетите. Ако и той, като Сорел, беше в някой американски затвор — или пък в швейцарски пандиз, в очакване да го екстрадират в Съединените щати, значи още бях затънал дълбоко в лайната. Но ако оставаше на свобода — ако и той беше „на чисто“ и можеше все още да практикува почти неизвестното изкуство на майстор-фалшификациите, значи може да се надявам да ми се размине.

Обадих се на майстор-фалшификатора от един от автоматите в ресторанта „Стар Богс“ и със затаен дъх изслушах как швейцарската полиция провела обиск на офисите му и конфискувала цели кашони с документация. Да, и него искали да го разпитват в Америка, но не, засега поне, доколкото знаел, към него нямало повдигнати обвинения. Успокои ме, че швейцарското правителство в никакъв случай нямало да го предаде на Съединените щати, макар вече да не можел да пътува свободно извън Швейцария, тъй като Интерпол можел да го арестува въз основа на международна заповед за задържане.

Най-сетне стигнахме до сметките с титуляр Патриша Мелър, при което майстор-фалшификаторът заяви:

— Част от документите са конфискувани, но не защото самата тя е цел на някакво конкретно разследване; просто ги отнесоха в тарапаната. Но ти, приятелю мой, не се притеснявай; никъде в документите ми няма и помен от нещо, което да подсказва, че парите не са всъщност на Патриша Мелър. А след като тя вече не е между живите, бих ти предложил да не работиш повече с тези сметки, докато отмине бурята.

— И дума да не става — отвърнах, захапал последните две думички, отмине и бурята, — но не достъпът до парите е главната ми грижа. Най-вече ме тревожи това, че Сорел може да започне да сътрудничи на американското правителство и да им каже, че сметките са мои. А това ще ми причини страхотен проблем, Роланд. Нямаше да е лошо да има някакви документи, от които ясно да личи, че парите наистина са си нейни. Това ще ми е от голяма помощ.

— Тези документи отдавна са налице, приятелю мой — рече майстор-фалшификаторът. — Но ако все пак ми дадеш списък на точно онези документи, които са ти необходими, и датите, на които Патриша ги е подписала, със сигурност ще успея да ги изровя из архивите си.

На това му се вика майстор-фалшификатор! Ама баш-майстор! Все още бе неотлъчно до мен.

— Разбирам те, Роланд, и ще ти се обадя, ако ми потрябва нещо. Засега обаче най-разумно ми се струва да си трая и да се надявам да се размине.

— Пак мислим по един и същ начин — рече майстор-фалшификаторът. — Докато приключи разследването, стой далеч от Швейцария. Но недей забравя, че винаги ще съм до теб, приятелю мой, и ще направя всичко възможно да предпазя както теб, така и семейството ти.

В момента, в който окачвах слушалката, осъзнах, че съдбата ми е свързана с тази на Сорел. Но и че трябва да продължа с нормалния си живот. Да поема дълбоко въздух и да го задържа. Да се върна на работа и да започна отново да се любя с Графинята. Стига съм се изправял на зъби и нокти при всяко позвъняване на телефона или неочаквано почукване на външната врата.

Точно така и сторих. Хвърлих се право в лудия водовъртеж на живота. Скочих в сградата на „Стив Мадън Шуз“ и иззад кулисите продължих да съветвам брокерските си фирми. Правех всичко по силите си да съм верен съпруг на Графинята и добър баща на Чандлър, въпреки пристрастеността ми към дрогата. А тя продължаваше да нараства с всеки изминал месец.

Както винаги, много бързо си намирах оправдание — напомнях си, че съм млад и богат, с фантастично красива съпруга и идеална дъщеричка. Всеки би искал така да живее, нали? Нима имаше по-добър начин на живот от Живота на богатите и дисфункционалните?

Както и да е, и към средата на октомври не се усетиха някакви последици от задържането на Сорел, та изпуснах окончателна въздишка на облекчение. Явно бе избрал да не сътрудничи на правосъдието, а Вълка от Уолстрийт беше избягнал поредния куршум. Чандлър проходи и сега пристъпваше като някакъв малък Франкенщайн — с изпружени напред ръце, със схванати колене и вдървена походка. Да не говорим, че като на същинско гениално бебе, и устата й не млъкваше. Още преди първия си рожден ден правеше пълни изречения — страхотно постижение за едно бебе — и изобщо не се съмнявах, че й предстои някой ден да получи Нобелова награда, или поне медал „Филдс“ за постижения във висшата математика.

Междувременно пътищата на „Стив Мадън Шуз“ и „Стратън Оукмънт“ продължаваха да се раздалечават: „Стив Мадън“ растеше на скокове, а „Стратън Оукмънт“ продължаваше да е жертва на недообмислени търговски стратегии и подновен натиск от регулаторните агенции, които Дани направо си ги беше изпросил, най-вече заради упорития му отказ да спази едно от условията в споразумението със СЕК — а именно „Стратън“ да назначи избран от СЕК независим одитор, който да прегледа бизнес практиката на фирмата и да направи съответните препоръки. А една от тези препоръки беше фирмата да монтира система за запис на всички телефонни разговори на стратънци с клиентите им. След като Дани отказа да го изпълни, СЕК се обърна към федералния съд и си завоюва заповед, задължаваща фирмата да монтира въпросната система.

Дани в крайна сметка капитулира — никак не го блазнеше мисълта да отиде в пандиза за обида на съда, — но сега, при наличието на съдебно предписание срещу „Стратън“, всеки един от щатите имаше право да отнеме лиценза на фирмата и те, естествено, започнаха бавно да правят точно това. Трудно беше дори да си представи човек, че след всичко преживяно от „Стратън“, кончината на фирмата може да е обвързана с отказа й да монтира система за запис, която в крайна сметка така и не изпълни никаква роля. Защото стратънци за броени дни й намериха цаката — по телефоните на „Стратън“ говореха само законни приказки, а щом решаха да минат на тъмната страна, грабваха мобифоните. Надписът на стената обаче бе недвусмислен: На „Стратън“ й оставаха броени дни.

Собствениците на „Билтмор“ и „Монро Паркър“ изразиха желание да тръгнат по свой път, необвързан със „Стратън“. Това, естествено, бе изказано с най-голямо уважение и всяка една от тях предложи да ми плаща един милион долара лепта за всяка нова публична емисия. Това правеше около дванайсет милиона годишно, така че приех с най-голямо удоволствие. По силата на споразумението за неконкурентност щях да получавам по един милион месечно и от „Стратън“, плюс четири-пет милиона през някой и друг месец от инкасирането на големите пакети вътрешни акции (по Правило 144) на фирмите, чиито първични публични предлагания „Стратън“ организираше.

Но всичко това си беше чиста капка в морето в сравнение с печалбата, която очаквах от „Стив Мадън Шуз“, а фирмата в момента сякаш бе яхнала ракета към звездите. Напомняше ми за началните дни в „Стратън“… главозамайващите дни… славните дни… в края на осемдесетте и началото на деветдесетте години, когато първата вълна стратънци награби телефоните, а лудостта, която впоследствие щеше да направлява живота ми, още не се беше проявила. И докато „Стратън“ олицетворяваше моето минало, бъдещето ми се олицетворяваше от „Стив Мадън“.

А в този миг седях срещу Стив, седнал в отбранителна поза на стола си, докато Слюнчо го целеше с потоци слюнка. От време на време Стив ми хвърляше поглед в смисъл „Слюнчо е непреклонен, когато става дума за поръчване на ботуши, особено след като сезонът на ботушите почти е отминал!“

Ръсчо също беше в кабинета и ни ръсеше приказки при всяка удала му се възможност. В момента обаче в центъра на сцената стоеше Слюнчо:

— Какво толкова му е трудното да се поръчат тия шибани ботуши? — плюеше Слюнчо. И понеже тазсутрешният спор бе изпълнен с думи, започващи с „б“ и „п“, производителността му бе над средната. Всеки път, когато Слюнчо кажеше „ботуш“ или „поръчка“, Обущаря видимо се свиваше. А онзи взе, че прехвърли вниманието си върху мен:

— Слушай, Джордан, тоя модел ботуши — о, Боже милостиви! — е толкова на мода, че няма начин да загубим. Повярвайте ми. Гарантирам ви, нито един чифт няма да бъде преоценен.

Поклатих глава в знак на несъгласие:

— Край на ботушите, Джон. Стига с тия шибани ботуши. И това няма никаква връзка с евентуалното им преоценяване. Но има пряка връзка с дисциплината, която трябва да въведем в бизнеса си. Движим се едновременно в осемнайсет различни посоки, вместо да се придържаме към своя бизнес план. Предстои ни да открием три нови магазина; откриваме и десетки фирмени щандове; готвим се да преустановим производството на обувки, които не носят нашата марка. А парите за всичко това са силно ограничени. Сега е моментът да сме гладни и зли; никакви огромни рискове в самия край на сезона, особено пък с някакви шибани леопардови ботуши.

Ръсчо се възползва от репликата ми да поръси още малко:

— Съгласен съм с теб и именно по тази причина виждам още повече смисъл в това да преместим спедиторския си отдел във Флор…

Тук Слюнчо го сряза с дума в която имаше и „б“ и „п“ — смъртоносна комбинация:

— И да се преебем напълно, това ли искаш? — изплю той. — Заеби тая шибана концепция! Нямам време за такива лайна. Трябва да произведа куп шибани обувки, иначе ще изпаднем от тоя шибан бизнес! — С тези думи Слюнчо измарширува навън и тресна вратата зад гърба си.

В този миг иззвъня телефонът.

— Тод Гарет на първа.

Забелих очи пред Стив и рекох:

— Кажи му, че съм в съвещание, Джанет. Ще му се обадя после.

Джанет нахалната:

— Аз, естествено, вече му казах, че си в съвещание, но той твърди, че било спешно. Трябвало на мига да разговаря с теб.

Поклатих отчаяно глава и въздъхнах дълбоко. Какво би могло да бъде важно за Тод Гарет — освен, разбира се, да е напипал някъде няколко от истинските истински! Взех слушалката и казах с дружелюбен, макар и леко недоволен тон:

— Здрасти, Тод, какво става, приятелче?

— Виж какво — отвърна Тод, — мразя да нося лоши новини, но един агент на име Коулмън току-що си тръгна от дома ми с думите, че Каролайн в най-скоро време ще влезе в пандиза.

— За какво? — попитах, а сърцето ми се изсули в петите. — Какво е направила Каролайн?

И усетих как целият ми свят рухна, когато Тод рече:

— Знаеш ли, че твоят швейцарски банкер е в пандиза и че сътрудничи против теб?

Свих бузите на задника си с всичка сила и отвърнах:

— До един час съм при теб.

Двустайният апартамент на Тод изглеждаше точно толкова зъл, колкото и самият му собственик. Целият, от горе до долу беше в черно, без капчица друг цвят. Седяхме в дневната, в която нямаше нито едно растение. Наоколо се виждаше единствено черна кожа и хром.

Тод седеше насреща ми, а Каролайн крачеше напред-назад по черния мъхест мокет и залиташе върху изключително високите си токчета.

— Напълно излишно е да ти казвам, че двамата с Каролайн няма да сътрудничим срещу теб — каза Тод, — така че избий всякакви подобни страхове от главата си. — После изгледа крачещата Швейцарска секс бомба и рече: — Нали така, Каролайн?

Каролайн нервно кимна и продължи да крачи. Това явно подразни Тод:

— Стига си се шматкала! — озъби й се. — Ще ме пощуриш. Ако не седнеш, ще ти изтряскам един!

— О-о, да ти го начоукам, Та-а-ад! — извряка Секс бомбата. — Не виждам кое му е смешното. Не забравяй, че имам две деца. Всичко стана заради оня тип пистолет, дето ти е все на гъза.

Дори днес, в деня на моята гибел, тия двама маниаци се готвеха да се избият взаимно.

— Що не престанете и двамата? — рекох и се ухилих насила. — Не виждам къде е връзката между обвинението срещу Том за притежаване на оръжие и подвеждането на Сорел под отговорност.

— Мани я тая шибана идиотка — промърмори Тод. — Мисълта й е, че Коулмън е научил за станалото в шопинг-центъра и сега кара прокуратурата на Куинс да не се съгласява да пледирам по споразумение. Само преди три месеца ми предлагаха условна присъда, а сега ми разправят, че ако не съм сътрудничел на ФБР, щели да ме тикнат в панделата за три години. Не че толкова ми пука — ако трябва да лежа три години, ще ги излежа. Целият проблем идва от тая идиотка, жена ми, която вместо да остави мангизите, без да каже и една дума, както следва, решила да се сприятели с твоя швейцарски банкер. Ами да-а-а-а, как така ще пропусне покана да обядва с тоя путьо, че после и да си разменят телефонните номера. Де да знам, може и да се е наебала с него.

— Ха! — възкликна с леко гузен вид Секс бомбата в белите обувки с безкрайно високите токчета — ама ти си бил страшно нахален, кучкар такъв! Намерил се кой да хвърля камъни по мен? Ти да не мислиш, че не знам какви ги вършиш с оная танцьорка в клетка от Рио? — При тези думи Швейцарската секс бомба ме погледна право в очите и каза: — Ти на тоя ревнивец вярваш ли му? Моля те, обясни на Та-а-ад, че Жан Жак не е такъв човек. Той е възрастен банкер, а не женкар. Нали тъй, Джордан? — И заби горящите сини очи в мен със стиснати до болка челюсти.

Моля? Жан Жак? Възрастен банкер? Боже мили — трагедията май ставаше истинска! Да не би Швейцарската секс бомба наистина да се е чукала с швейцарския ми банкер? Невероятно ли? Че нали ако беше просто оставила безмълвно парите, както е трябвало, Сорел е нямало как да научи името й! Ама не, как тя да мълчи? И в резултат на всичко това Коулмън сега съединява точките и му става ясно, че арестуването на Тод в шопинг-центъра „Бей Теръс“ няма нищо общо с наркоманските сделки, а е свързано с контрабандата на милиони долара в Швейцария.

— Е — отвърнах невинно, — не бих нарекъл Сорел „възрастен“, но все пак не е човек, който би имал афера с чужда съпруга. Искам да кажа, че и той самият е женен и никога не ми е правил впечатление да е шавлив.

Явно и двамата възприеха думите ми в своя полза.

— Виждаш ли бе, кучкар такъв, аз нали ти казах, че не е такъв човек — избъбри Каролайн. — Той е…

Но Тод я сряза:

— Ти що разправяш тогава, че бил възрастен, лъжлива торба с лайна недна? Защо лъжеш, щом няма какво да криеш, а? Ами аз…

И докато Тод и Каролайн си късаха взаимно гръкляните, аз изключих и се замислих по кой начин да се измъкна от създалата се бъркотия. Дойде време за отчаяни мерки; време да се обадя на моя доверен счетоводител Денис Гейто, с прякор Готвача, и да му поискам прошка за всичко, което бях сторил зад гърба му. Понеже наистина не бях казал на Готвача, че имам сметки в Швейцария. Вече нямах друг избор, освен да си призная всичко и да търся съветите му.

— … и как ще се оправяме сега с парите? — простена Швейцарската секс бомба. — Тоя агент Коулмън сега ще те дебне като птица — да не искаше да каже „ястреб“? — така че вече не можеш да продаваш дрога. Сега вече ще умрем от глад! — И с тези думи бъдещата умираща от глад Швейцарска секс бомба — барабар с часовника си „Патек Филип“ за четирийсет хиляди долара, огърлицата с диаманти и рубини за двайсет и пет хиляди и костюмчето си за пет хиляди долара — се тръшна на черния кожен фотьойл. После постави длани на лицето си и започна да клати глава напред-назад.

Но най-смешното е, че в крайна сметка именно Швейцарската секс бомба със сакатия си английски и огромните си цици успя да се отърси от всички глупави подробности и да сведе нещата до най-малкия им общ знаменател: всичко опираше до това да им платя, че да си траят. За което аз нямах нищо против, а имах и гадничкото предчувствие, че и те няма да се възпротивят. Защото в този момент и двамата имаха два билета първа класа за влакчето на лесната печалба, който щеше да остане валиден още сума ти години. А ако в даден момент от пътешествието жегата в кухнята станеше прекалена, винаги можеха да поискат изходни визи в нюйоркското представителство на ФБР, където агент Коулмън щеше да ги чака с усмивка и разтворени обятия.

Още същата вечер седях на ъгловия диван в сутерена на къщата в Олд Бруквил, на Лонг Айлънд, заедно с Готвача и играех на малко известната игра наречена „Можеш ли да измислиш по-тъпа история от тази?“. Правилата й са много прости: състезателят, дърдорещ алабалистиките, се мъчи да направи разказа си непробиваем, докато слушателят му гледа как да пробие слабите му места. За да победи, единият състезател трябва да измисли тъп разказ, в който другият не съзира слаби точки. И понеже и двамата с Готвача бяхме майстори-джедаи на неподправените алабалистики, ставаше очевидно, че след като можем да се объркаме взаимно, нищо не ни пречи да объркаме и агент Коулмън.

Готвача беше хубавец — един вид умалена версия на Мистър Клийн. Наскоро бе подкарал петдесетте, а когато е започнал да подправя счетоводни отчети, аз още съм бил в началното училище. За мен той представляваше някакъв старши държавник, кристалноясният глас на разума. Пич беше Готвача, със заразителна усмивка и социална каризма от един милион вата. Живееше заради световноизвестните игрища за голф, кубинските пури, хубавите вина и ерудираните разговори, особено когато ставаше дума как да преебем данъчните служби и Комисията за ценни книжа и фондови борси, което сякаш бе основната цел на живота му.

Вече му бях признал всичко, оголил бях душата си и му се извиних обилно за всичко онова, което бях сторил зад гърба му. Почнах още оттогава да му разправям алабалистики, още преди играта да бе официално започнала, с изказването, че не съм го посветил в швейцарската си афера, единствено за да не го изложа на опасност. Слава Богу, той изобщо не се опита да пробие някаква дупка в тая нескопосана моя алабалистика. Само се усмихна топло и сви рамене.

Докато му разправях трагедията си, усетих как духът ми спада все по-ниско и по-ниско. Но Готвача си стоеше равнодушен. След като свърших, вдигна нехайно рамене и рече:

— Е, и по-страшни работи съм чувал.

— Така ли? — не повярвах на ушите си. — Че как е възможно това?

Готвача махна с ръка да млъкна и добави:

— Случвало ми се е много по-лошо да закъсвам.

Тези му думи силно ме утешиха, макар да усещах, че главната му цел е да успокои разстроения ми мозък. Както и да е, играта започна и сега, половин час по-късно, бяхме вече минали през три цикъла неподправени алабалистики. Засега ясен победител не се очертаваше. Но с всеки нов рунд историите ни ставаха все по-хитри и по-непробиваеми. Все още търсехме решение на два основни проблема: първо, откъде Патриша е намерила първоначалните три милиона, с които е открила сметката? И второ, ако парите наистина са били нейни, защо никой не се е обадил на наследниците й? Патриша бе надживяна от две дъщери, и двете на трийсет и нещо години. И при липсата на някакво завещание в друг смисъл, те се явяваха законните й наследнички.

— Според мен проблемът се корени най-вече в нарушението на закона за износ на валута — каза Готвача. — Да приемем, ле Сорел си признае всичко; това означава федералните власти да възприемат позицията, че парите са пренесени в Швейцария на няколко различни дати. Какво следователно ни трябва? Документ, който да оборва тази теза — да доказва, че си дал всичките пари накуп на Патриша, докато е била в Съединените щати. Трябва ни клетвена декларация от някой, който физически е присъствал на предаването на парите на Патриша в САЩ. И щом правителството каже нещо друго, ние им тикваме под носа бумажката с думите „Ха сега да те видим, приятелче! И ние си имаме наши свидетели!“ — Помисли малко, после добави: — Но тая работа със завещанието продължава да не ми харесва. Отдалеч вони. Жалко, че Патриша не е още сред живите. Колко гот щеше да е да я пратим да каже няколко подбрани думички на федералните — бада-бийп бада-боп бада-бууп65 — нали ме разбираш? И край на всичко.

— Е, няма как да съживим Патриша — свих аз рамене, но сто на сто майката на Надин ще се съгласи да подпише клетвена декларация, че е присъствала, когато съм давал парите на Патриша в Съединените щати. Сюзан мрази властите, а аз през последните четири години се грижа адски добре за нея. А и няма какво да губи, нали така?

— Никак не би било лошо — кимна Готвача, — стига тя да е съгласна.

— Ще се навие — рекох самоуверено, но през същото време се питах каква ли ще е температурата на водата, е която Графинята ще ме лисне довечера. — Още утре ще говоря със Сюзан. Все пак първо трябва да го обсъдя с Графинята. Но дори да приемем, че това нещо е станало, въпросът със завещанието продължава да виси. Много съмнително е това, че не оставя никакви пари на децата си… — И изведнъж в мозъка ми забълбука една чудесна мисъл. — А защо не се обадим на децата й и да ги включим и тях в играта? Какво ще стане, ако ги накараме да отидат в Швейцария и да си поискат парите? За тях това ще е като печалба от тотото! Тогава мога да накарам Роланд да състави ново завещание, според което ми връщат всички пари, които съм заел на Патриша, но натрупаните по тях лихви остават в полза на децата й. Децата, значи, вземат парите и ги обявяват като наследство във Великобритания; ха да видим американското правителство как ще докаже, че парите са мои?

— А-а-а — рече Готвача с усмивка, — сега вече наистина разсъждаваш! Даже признавам, че ти си победител в играта. Успеем ли да подредим нещата по този начин, мисля, че ще се отървеш. А аз имам посестрима фирма в Лондон, която да уреди самите данъчни декларации на децата, което ще ни позволи да владеем нещата от начало до край. Ще си получиш обратно първоначалната инвестиция, децата ще получат неочаквана печалба от пет милиона долара, след което ще можем отново да заживеем спокойно!

Ухилих се и казах:

— На оня тип Коулмън ще му избие шибаната шайба, като научи, че децата на Патриша са отишли да си искат парите. Той вече сигурно усеща кръв по устните си.

— Точно така — рече Готвача.

Петнайсет минути по-късно открих Графинята, на която тепърва й предстоеше да скърби, в спалнята ни. Седеше до бюрото си, прелистваше някакъв каталог, а ако можех да съдя по външния й вид, търсеше не само дрехи. Имаше абсолютно разкошен вид. Косата й бе разресана безупречно, облякла бе миниатюрна шемизетка, чиято фина бяла коприна се стелеше по тялото й като утринна мъгла. На краката си имаше бели изрязани отпред обувки с остри високи токчета и секси каишки около глезените. И нищо друго. Беше намалила до минимум осветлението, а десетината свещи, които беше запалила, създаваха определено нежно оранжево зарево.

Щом ме видя, изтича към мен и ме обсипа с целувки.

— Страхотно изглеждаш — рекох след около трийсет секунди целуване и вдишване на аромата й. — Ти винаги изглеждаш страхотно, но тази вечер си изключителна. Неописуема.

— Благодаря! — каза игриво Графинята. — Радвам се, че все още си на това мнение, понеже току-що си премерих температурата и овулирам. Надявам се, че си готов, защото тежко ти се пише тая нощ, господинчо!

Хм-м-м… като всяка монета, и тази си имаше две страни. От една страна, доколко би се ядосала на мъжа си една овулираща жена? В смисъл — Графинята наистина искаше да си имаме още едно дете, та евентуално би пренебрегнала лошата вест в името на продължението на рода. От друга страна обаче, можеше така да се ядоса, че да си облече халата и да мине на юмручен бой. А след всичките целувки, с които ме беше заляла, всичката ми кръв се беше събрала в слабините ми.

Свлякох се на колене и започнах да душа по горния край на бедрата й като разгонен померанец. После рекох:

— Трябва да обсъдя нещо с теб.

А тя изхихика:

— Ами, дай да си легнем и там ще го обсъдим.

Премислих предложението й и реших, че леглото всъщност е доста безопасно място. Понеже Графинята не е чак толкова по-силна от мен; просто е специалист по намирането на слабите точки в защитата ми, така че леглото щеше да минимализира това й предимство.

Щом легнахме, аз успях да й се покатеря, да пъхна ръце под врата й и да я целуна силно, вдишвайки я до последната й молекула. В този миг толкова я обичах, че чак ми се струваше невъзможно.

Тя с нежни пръсти приглади косата ми назад:

— Какво има, бебчо? За какво беше дошъл Денис?

Ха сега де, накъде? По павирания път, или по черния, питах се, докато разглеждах краката й. И изведнъж ме осени мисълта: Защо изобщо трябва да й казвам? Ами, да! Просто ще платя на майка й за услугата! На това му викам вдъхновена идея! Поредният удар на Вълка! Сюзан има нужда от нова кола. Утре я завеждам да си я избере и по време на неангажиращия ни разговор й подхвърлям идеята за фалшивата клетвена декларация. „Е, Сюзан, знаеш ли колко готина изглеждаш в тоя открит спортен модел и, между другото, я се подпиши най-отдолу тук, където пише «подпис»… Какво означава Заклевам се под заплахата да бъда съдена за лъжесвидетелстване ли? Най-обикновен правен жаргон, нищо повече. Не си губи изобщо времето да го четеш. Подпиши само, пък ако някой ден те подведат под отговорност, тогава пак ще си поговорим.“ После щях да я закълна да си трае и щях да се моля да не се раздрънка пред Графинята.

Усмихнах се на апетитната Графиня и рекох:

— Нищо особено. Денис поема одиторството над „Стив Мадън“, та обсъдихме някои данни. Друго искам всъщност да ти кажа: това бебе го искам не по-малко от теб. Ти си най-страхотната майка на света, Над, и най-страхотната съпруга. Благодаря ти, че те има.

— О, адски си мил — рече размазано Графинята. — И аз те обичам. Хайде сладур, вземи ме.

Взех я.