Вълкът през зимата

1

Съзнателно беше избрана къща, която да не се отличава с нищо: нито много голяма, нито твърде малка, не особено добре поддържана, но в никакъв случай не и занемарена. Тя беше разположена на малко парче земя недалече от град Нюарк, щата Делауеър, в гъсто населения окръг Нюкасъл, който претърпя тежък удар, когато през 2008 година затвориха монтажния завод на „Крайслер“, заедно с близкия дистрибуторски център „Мопар“. Обаче Университетът на Делауеър беше на мястото си, а 20 000 студенти могат да похарчат доста пари, ако си го поставят за цел.

Изборът на Нюарк не бе изненадващ за човека, когото преследвахме. Градът се намираше близо до границите на три щата - Пенсилвания, Ню Джърси и Мериленд - и едва на два часа път с кола от Ню Йорк. Но това беше само една от безбройните миши дупки, които си беше подготвил; придобивал ги бе през годините с посредничеството на адвоката, който го защитаваше. Единствената отличителна особеност на този имот бе количеството консумирано електричество: тук сметките бяха много по-високи, отколкото в другите му свърталища, които бяхме открили. Това място, изглежда, се използваше редовно. Беше повече от склад за неговите колекции. Нещо като база.

Той наричаше себе си Кушиел, но ние го знаехме като Колекционера. В края на миналата година Колекционера уби наш приятел на име Джаки Гарнър. Според своята представа за справедливост той би нарекъл това „око за око“, а и Джаки действително бе допуснал ужасна грешка, заради която бе загинала близка на Колекционера. За отмъщение той го беше застрелял безмилостно, въпреки че Джаки е бил без оръжие и на колене, и като капак на всичко бе дал да се разбере, че сега всички ние също сме взети на мушка. Преследвахме Колекционера заради онова, което бе сторил на един от нашите, но бяхме наясно, че е само въпрос на време, докато реши, че може да сме по-малка заплаха за него с два метра пръст над главите ни. Намерението ни бе да го заловим и убием, преди да се стигне дотам.

В една от стаите на къщата светеше лампа. Всички останали помещения бяха тъмни. На алеята бе спряна кола - тъкмо нейното пристигане ни беше предупредило, че е възможно Колекционера да е тук. В храстите край алеята бяхме поставили двойна безжична сигнална система, която се задействаше при прекъсване на лъчите ѝ. Системата работеше с таймер, така че щеше да изпрати сигнал до телефоните ни само ако двата лъча не бъдат прекъснати два пъти в течение на десет минути. С други думи, не пречеше на доставките, но всяко превозно средство, което влезе в имота и остане там по-продължително време, щеше да задейства алармата.

Разбира се, това бе основано на предположението, че Колекционера няма да дойде пеша или с такси, но ние решихме, че при толкова много врагове той няма да остави на случайността всичките си пътища за бягство и ще има на разположение поне един добре поддържан автомобил. Вдясно от къщата имаше гараж без прозорци, но когато разбрахме за съществуването на този имот, не рискувахме да проникнем в него. Дори поставянето на малките безжични инфрачервени трансмитери беше пресметнат риск и бе предприето едва след като щателното оглеждане на двора не установи присъствие на други подобни системи освен всички онези, които бяха използвани за обезопасяването на самата къща.

- Какво мислиш? - попита Луис.

Тъмната му кожа улавяше малко от лунната светлина и това засилваше още повече впечатлението, че е рожба на нощта. Той носеше тъмен памучен панталон, пристегнат в глезените, и черно памучно яке „Белстаф“, чиито копчета и токи бяха махнати до едно и заменени с такива, които не отразяват светлината. Изглеждаше страхотно, но той винаги си беше изтупан.

- Че краката ми започват да се схващат - каза Ейнджъл. - Ако скоро не се размърдаме, ще трябва да ме внесете на носилка.

Ейнджъл не държеше да е изтупан. Облеклото му беше функционално и без фирмени етикети. Просто предпочиташе нещата такива. Прошарената му коса беше скрита под плътно прилепваща черна шапка. Без нея изглеждаше на годините си. Той беше по-стар от Луис и мен и в последно време бе станал по-мълчалив и по-предпазлив. Смъртта хвърляше сянка върху него, както соколът простира криле над умираща плячка.

Клечахме в тревата край пътя, Ейнджъл от лявата ми страна, Луис от дясната, всеки от тримата въоръжен с деветмилиметров глок със заглушител и боеприпаси с дозвукова начална скорост². Щяхме да загубим малко от скоростта, но ако откриехме Колекционера, схватката щеше да е отблизо. На изток и запад от къщата имаше други имения и наоколо беше тихо. Не искахме местната полиция да се изсипе на главите ни, като повторим пукотевицата при „О. К. Корал“³. Носехме също така противодимни газови маски, произведени в Русия. Струваха по-малко от обувките на Луис, но досега не ни бяха предавали.

- Вие двамата поемете задната страна - казах, - аз отивам отпред.

Луис бръкна в джоба на якето си и извади граната със сълзотворен газ. Ейнджъл имаше втора, а аз още две.

- Постарай се да не те гръмнат, преди да ги хвърлиш - каза ми Ейнджъл.

- Ще се старая да не ме гръмнат и след като ги хвърля - отвърнах.

Ситуацията не беше идеална. Трябваше да чупим прозорци, за да хвърлим гранатите в къщата, и да се надяваме, че няма да ни застрелят, докато го правим. Ако Колекционера бъде поставен натясно и предпочете да опита късмета си вътре, щеше да се наложи Ейнджьл и Луис да влязат и да го хванат или да го подгонят навън, където щях да го чакам аз. Гранатометите може би щяха да свършат повече работа, но един среден гранатомет би привлякъл доста голямо внимание в предградията, а и бе трудно да го скриеш под якето, дори да е скъпо като това на Луис. Другата възможност беше да опитаме да разбием вратите и да влезем, стреляйки като супермени, но рискувахме да изглеждаме малко глупаво - и малко мъртви, - ако вратите са укрепени или снабдени с някакъв вид капани за наивници. Колекционера се грижеше много добре за здравето си.

Това бе третото негово свърталище, което щурмувахме, и вече бяхме на път да станем специалисти. Приближихме се бързо и ударихме сградата от двете страни почти едновременно, а стъклата на три прозореца издрънчаха едновременно. Гранатите разпръскваха произвеждана за войската комбинация от сълзотворен газ и лютив спрей и за по-малко от минута можеха да покрият пространство от 6000 кубически метра. Всеки, който се намираше в стаите, щеше да остане там задълго, след като се взривят. Бях нервен, когато хвърлих първата, и двойно по-нервен, докато се готвех да хвърля втората. Ако имаше изстрели, те щяха да дойдат сега, но от вътрешността на къщата не последва реакция. След минута отново чух шум от чупене на стъкло. Ейнджьл и Луис влизаха през прозорец, не през вратата. Това бе пресметнат риск: да се покажеш, докато прескачаш през рамката на счупения прозорец, или да опиташ вратата, надявайки се да не е свързана с взривно устройство. Те бяха избрали първото. Отдръпнах се от къщата и се прикрих зад колата на алеята. Тя беше средно голям закрит шевролет, какъвто би карал счетоводител. Вътре бе чисто и седалките бяха голи.

Не се случи нищо. Нямаше нито викове, нито изстрели. Чувах да се отварят с трясък врати, но нищо повече. След три минути мобилният ми иззвъня. Беше Луис. Дишаше тежко. Чух Ейнджьл да кашля зад него.

- Няма го - каза Луис.

Почакахме газът да се разпръсне, преди да влезем отново. Тази къща бе по-добре обзаведена от другите, които бяхме видели. На лавиците имаше книги - повечето биографии на политици и нова история - и бяха положени усилия стаите да се украсят. Дървеният под бе отчасти покрит с евтини, но подбрани с вкус килими, а на някои от стените имаше репродукции на абстрактни картини. Кухненските шкафове съдържаха консервирани храни, ориз, макарони, няколко буркана нескафе и бутилка коняк „Мартел ХО“. На пода бръмчеше портативен хладилник. Вътре имаше шоколадови десертчета, прясно мляко и опаковка от шест диетични лимонади. Телевизорът в дневната бе свързан с DVD плейър, но нямаше кабелна връзка. На пода до единствения фотьойл лежеше брой на „Вашингтон Поуст“ от същия ден. До него имаше голяма чаша с кафе, все още топло. Погледът ми спря върху нещо, което висеше от лампата за четене до фотьойла. Беше огърлица с мечешки нокът. Колекционера я бе взел от камиона на Джаки - преди да го убие или след това. Преди време мястото ѝ беше върху огледалото му за обратно виждане. Това беше амулетът му, но въпреки него късметът му беше изневерил. Накрая късметът изневерява на всички ни.

Колекционера винаги събираше сувенири от своите убийства. Не бе зарязал този с лека ръка. Това беше послание към нас: подигравка или може би жест на компенсация - зависи как предпочиташ да го приемеш.

Предпазливо приближих до прозореца и рискувах да погледна към малкия заден двор. Две къщи граничеха с тази и в далечината се виждаха светлините на Нюарк. Усещах, че той е някъде там отвън. Наблюдаваше ни. Знаеше, че няма да тръгнем да го гоним пеша из непознат терен, и то нощем. Чакаше да види какво ще сторим.

Чух Ейнджьл да казва:

- Имаме и други сувенири.

Застана до мен пред прозореца, с гръб към стената. Дори в тъмното не искаше да се превръща в мишена. В облечената си в ръкавица ръка държеше златна гривна с амулет, снимка на млада жена в сребърна рамка с орнаменти и излята от бронз детска обувчица - всяко от тях спомен за отнет живот.

- Как е излязъл? - попитах.

- През задната врата?

- Тя още е заключена отвътре. А също и предната. Наложи се да счупите прозореца, за да влезете. Прозорците се отварят само отгоре, а през отвора трудно би минало дори дете.

- Насам - каза Луис от главната спалня.

Отидохме при него. Както във всички други стаи, и тук таванът бе нисък. В стената до прозореца беше изрязана дупка като за контакт за променлив ток, но такъв не бе сложен и дупката като че ли бе закована с дъска. Под нея имаше стол. Луис се качи на стола и опипа дъската. Тя имаше панти отгоре и под натиска на ръката му се отмести като врата за домашен любимец. Дупката изглеждаше малка, но после Луис вдигна нагоре рамката около нея и тя изведнъж стана достатъчно широка, за да позволи през нея да се провре мъж със среден ръст.

- Обзалагам се, че дъската от другата страна също е на панти - каза Луис. -Изпълзял е оттук бръмбара му с бръмбар - каза той и слезе от стола. Нощта беше ясна. Никакви облаци не закриваха луната. - Той е там навън, нали?

- Вероятно.

- Не може да продължава така. След време ще се умори да бяга.

- Може би. Кой знае колко ли подобни скривалища има? Но някъде има едно, което му е по-важно от другите, по-важно дори от това. Там държи адвоката.

Адвокатът Елдрич насочваше Колекционера към хората, които според него бяха загубили правото на живот - може би дори правото на безсмъртна душа. Той повдигаше обвиненията, а Колекционера поемаше грижата за наказанията. Но Елдрич бе пострадал в същия инцидент, който бе причинил смъртта на жената и бе насочил Колекционера към Джаки. И Колекционера се беше погрижил старият адвокат да изчезне. Кой знае, може Елдрич дори да бе мъртъв? В такъв случай Колекционера съвсем му е отпуснал края. Ако не друго, Елдрич поне упражняваше известен контрол над своето ловно куче.

- Ще продължаваме ли да търсим това убежище? - попита Луис.

- Той уби Джаки.

- Може би Джаки сам си го е изпросил.

- Ако мислиш така, тогава и всички ние си го просим.

- Не е изключено.

Ейнджъл дойде при нас.

- Той защо не отвърна на удара? Защо не се опита да ни изкара навън?

Струваше ми се, че знам отговора.

- Защото смята, че като е убил Джаки, е нарушил собствените си правила. Не е имал право да отнеме живота на Джаки, каквито и да са били прегрешенията му. Някъде там в онова, което минава за негова съвест, Колекционера допуска, че ние може би сме си спечелили правото да го преследваме. Както каза Луис: може би всички ние сами си го просим.

- Тогава излиза, че и той, и ние сме само пионки в една по-голяма игра. Може да знае повече от нас за нейните правила, но няма представа докъде е стигнала тя и колко близо е всяка от страните до победата или поражението. Бои се да ни убие, защото това може да наклони везните в негов ущърб, макар да не му е известно колко дълго ще се задържи сегашната ситуация.

- А ние? - попита Ейнджъл. - Ако го убием, за нас ще има ли лоши последствия?

- Разликата е в това, че на нас не ни пука - казах аз.

- О - промърмори Ейнджъл, - тази бележка май ми се губи.

- В общи линии в нея се казва: „Начукай им го, ако не са на наша страна“ -обясни му Луис.

- Да, щях да запомня, ако я бях видял. Значи, продължаваме да го гоним, докато не го пипнем или просто не се гътне и не умре.

- Гоним го, докато той не се умори или ние не се уморим - казах аз. - Тогава ще видим какъв ще е крайният резултат. Имате ли да вършите нещо по-интересно?

- Напоследък нямаме. И честно казано, никога не сме имали. А сега какво?

Загледах се отново в мрака зад къщата.

- Ако е там навън, нека поне има какво да гледа.

Ейнджъл отиде да вземе колата ни, а ние с Луис разбихме ключалката на шевито и го избутахме до вратата на къщата. Докато Луис поливаше вътрешността му с коняка на Колекционера, спестявайки около една трета от него, вече започвах да усещам миризмата на газ от печката в кухнята. Той натъпка кухненски парцал в гърлото на бутилката и я разклати, за да накваси плата. Щом се увери, че пътят е чист, Ейнджъл ни сигнализира с фаровете, а Луис запали парцала, хвърли бутилката в шевито и побягна. Когато потеглихме, шевролетът вече гореше, но двете експлозии -първата от колата, втората от самата къща - дойдоха по-бързо от очакваното и станаха почти едновременно, което ни изненада. Не спряхме да гледаме как огненото кълбо се издига над дърветата, просто продължихме нататък по „Телеграф Роуд“ през Мериленд до кръстопътя с шосе 213 и после на север към Пенсилвания. Дадохме колата на една жена в Ландънбърг, взехме собствените си автомобили и се разделихме, без да си кажем и дума. Луис и Ейнджъл потеглиха към Фили, а аз на север към платената магистрала.

В покрайнините на Нюарк мъж в тъмно палто наблюдаваше преминаващите пожарни коли. Накуцваше леко, разчитайки повече на десния крак, а единият ръкав на палтото му беше скъсан. Фаровете на пожарните осветяваха за кратко слабото му лице, зализаната назад тъмна коса и тънката струйка кръв, която се стичаше по челото му. Този път малко оставаше да го заковат, съвсем-съвсем малко...

Колекционера запали цигара и пое дълбоко дима.

2

Вълкът беше млад, сам и ранен, ребрата му се брояха под ръждивокафявата козина. Вървеше, накуцвайки, към града. Вълчата глутница беше изтребена край бреговете на река Сейнт Лорънс, но по това време той вече бе завладян от потребността да се скита и когато ловците дойдоха, тъкмо беше поел на юг. Глутницата му не беше голяма: общо дванайсет животни, водени от алфа-вълчицата, която бе негова майка. Всички тях вече ги нямаше. Той се беше спасил от разправата, като бе прекосил реката по зимния лед, трепвайки при звука на всеки пушечен изстрел. Когато наближи границата на Мейн, се натъкна на втора, по-малка група мъже и беше ранен от куршум на ловец в лявата предна лапа. Поддържал бе раната чиста и тя не се бе инфектирала, но бе увреден някакъв нерв и никога повече нямаше да е толкова силен, нито толкова бърз, колкото преди. Раняването щеше да го довърши, рано или късно. То вече го правеше по-бавен, а бавните животни винаги стават нечия плячка. Беше истинско чудо, че бе стигнал толкова надалече, но нещо - някаква лудост - го тласкаше все напред и напред, по на юг и по на юг.

Пролетта вече наближаваше и скоро снегът щеше да започне да се топи. Само да преживее остатъка от зимата и храната щеше да стане по-изобилна. Засега се намираше в жалкото положение на мършояд. Беше немощен от гладуването, но този следобед бе уловил миризма на млад елен и следата го бе отвела до покрайнините на града. Подушваше страха и объркването му. Еленът бе уязвим. Ако успееше да го доближи, може би щеше да събере достатъчно сили и бързина, за да го повали.

Вълкът подуши въздуха и долови движение между дърветата вляво от себе си. Еленът стоеше неподвижно в гъсталака, предупредително вирнатата му опашка бе сигнал за опасност, но вълкът усещаше, че не той е причината. Подуши отново въздуха. Подви опашка между краката и отстъпи назад с долепени до главата уши. Зениците му се разшириха, оголи зъби.

Двете животни, хищник и плячка, за миг застинаха, обединени от страха, а после побягнаха - вълкът на изток, еленът на запад. Всякакви мисли за глад и храна бяха изчезнали. Останал бе само инстинктът да бяга.

Но беше ранен и изтощен и все още бе във властта на зимата.

В „Пиърсънс Дженерал Стор енд Гънсмитъри“⁴ беше запалена само една лампа. Тя осветяваше маса, около която седяха четирима възрастни мъже, всеки от които гледаше картите си.

- Господи - каза Бен Пиърсън, - това са най-слабите карти, които някога са ми се падали. Кълна се, че ако лично не бях гледал как се раздават, никога нямаше да повярвам. Дори не съм подозирал, че може да има толкова слаби карти.

Никой не му обърна внимание. Бен Пиърсън можеше да държи четири аса, раздадени му лично от Христос, и въпреки всичко да се оплаква. Това бе неговата версия на блъфиране. Разработил я бе като начин за отвличане на вниманието от своите правилни черти, които бяха така изразителни, че издаваха всяка преминала през главата му мисъл. В зависимост от разказваната история Бен можеше да бъде най-добрият или най-лошият слушател, който човек може да си пожелае. Беше едва ли не прозрачен като дете, или поне създаваше такова впечатление. Макар да беше прехвърлил седемдесетте, бялата му коса бе все още гъста и лицето му бе относително гладко. Това доста го подмладяваше.

По един или друг начин „Пиърсънс Дженерал Стор енд Гънсмитъри“ беше притежание на четири поколения от неговото семейство и въпреки това пак не бе най-старият бизнес в град Проспъръс, щата Мейн. На мястото, където сега се намираше бирария „Проспъръс“, е имало пивница още през осемнайсети век, а магазинът за облекла „Джена Марлис - Лейди енд Лейс“ съществуваше от 1790 година. Имената на първите заселници продължаваха да отекват по улиците на Проспъръс, с което малко други градове можеха да се похвалят. Корените на повечето от тях бяха в Дърам и Нортъмбърланд, в североизточния край на Англия, защото първите заселници в Проспъръс бяха тръгнали тъкмо оттам. Сред по-разпространените фамилии се срещаха Скот, Нелсън, Лидъл, Харпър, Емърсън и Голайтли, но имаше и други, по-малко познати: Брантингам, Клакстън, Стобърт, Прайърмън, Джоблин, Хъдспет...

Един генеалог можеше да спечели добри пари, ако прекара тук повечко време, ровейки се из градските регистри на новородените и починалите, и някои наистина бяха стигали чак до този северен край, за да проучват историята на селището. Посрещаха ги любезно и им оказваха известно съдействие, но всичките до един си тръгваха леко неудовлетворени. Празноти в градските архиви не позволяваха да се направи пълно и задълбочено изследване и установяването на връзка между заселниците в Проспъръс и техните предци в Англия се оказваше по-трудно от очакваното, защото, както изглежда, семействата, които се бяха отправили към бреговете на Новия свят, бяха напуснали острова целокупно, оставяйки след себе си незначителен брой неприсъединили се към тях роднини, ако изобщо бе имало такива.

Разбира се, подобни спънки едва ли бяха непознати за историците, любители или професионалисти, но при все това бяха обезсърчаващи, така че след време на град Проспъръс започна да се гледа като на задънена улица за генеалогията, което пък бе добре дошло за неговите жители. В тази част на света те не бяха единствените, които предпочитаха спокойствието им да не бъде нарушавано от външни хора. Това бе и една от причините, накарали предците им да навлязат толкова далече във вътрешността на страната, сключвайки договори с коренното население, които в повечето случаи се оказваха трайни и създаваха на Проспъръс репутацията на благословен от Бога град, при все че жителите му отказваха да споделят с други хора своето видимо благополучие, изпратено свише или не. В Проспъръс не канеха и не посрещаха много радушно нови жители без точно определени връзки е най-северната част на Англия, а до края на деветнайсети век се мръщеха на браковете извън първоначалните родови линии. Нещо от онзи самонадеян пионерски дух се беше предало през поколенията и на днешните жители на града.

Сега в „Пиърсънс Дженерал Стор“ се сменяха карти и се правеха залози. Играеше се покер на дребни стотинки в най-буквалния смисъл и рядко имаше вечер, в която някой от участниците да се прибере вкъщи с олекнал или натежал с повече от долар-два джоб. Все пак добрите карти осигуряваха правото да се перчиш до края на седмицата и се бе случвало компаньоните картоиграчи на Бен Пиърсън няколко дни да не влизат в магазина му, за да дадат възможност на победоносното му настроение да се поохлади.

- Вдигам с десет цента - каза Колдър Айтън.

Колдър бе работил редом с Бен Пиърсън близо половин век и му завиждаше за косата. Той притежаваше малък дял от акциите на магазина, вследствие на кратък период на финансово съперничество в средата на миналия век, когато някои жители на града бяха допуснали вниманието им да бъде отклонено - от войната и от всичко останало - и за известно време бяха изоставили добрата стара предпазливост с надеждата след време напълно да забравят за нея. Но скоро бяха разбрали колко е глупаво да се мисли така и по-възрастните бяха запомнили много добре този урок.

Томас Соулби сви устни и хвърли хладен поглед към Колдър. Колдър рядко качваше с повече от десет цента, ако нямаше поне кента, и бе метнал монетата толкова бързо, че със сигурност държеше флеш или нещо още по-силно. Те винаги играеха с еднооки поп и валета като жокери⁵, освен това бе мярнал от ръката на Колдър да наднича и дама пика - Томас не смяташе за измама, ако някой е достатъчно невнимателен да покаже картите си на всички. Едно време, когато участваше в корпоративните машинации, тъкмо това му беше помогнало да стане добър бизнесмен. Сграбчваш всяка попаднала ти възможност и я изцеждаш докрай.

- Аз излизам - каза Люк Джоблин.

Шейсетгодишен, той беше най-младият от четиримата, но също така и най-влиятелният. Семейството му беше в търговията с недвижими имоти още откакто пещерният човек бе погледнал свой събрат и си бе казал: „Брей, неговата пещера е много по-голяма от моята. Питам се дали ще се сети да се изнесе. Ако пък не се сети, ще го пречукам и пак ще му взема пещерата“. В този момент някой праисторически Джоблин може би бе надушил възможност да спечели проценти от сделката и едновременно с това да предотврати кръвопролитието.

Сега Люк Джоблин имаше грижата недвижимите имоти в Проспъръс да остават в ръцете на подходящите хора, също както баща му, дядо му, прадядо му и прапрадядо му преди него. Люк Джоблин познаваше щатските разпоредби, касаещи градоустройството и ползването на земята, днешните и предишните - нищо чудно, след като бе помагал при написването на повечето от тях - и най-големият му син бе общински инспектор по градоустройството и строителството. Джоблинови имаха по-големи заслуги от всички останали семейства за запазването на уникалния характер и облик на Проспъръс.

- Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „излизам“? - сопна му се Пиърсън. - Та ти едва погледна онези карти пред себе си, преди да ги хвърлиш, като че ли са отровни.

- Ръката ми не става за нищо.

- През последните осем раздавания прибра почти долар от мен - каза Томас. -Най-малкото, което можеш да сториш, е поне да дадеш възможност човек да си върне загубеното.

- Ти какво искаш, просто да ти броя парите ли? Нямам карти. Това е стратегическа игра: рискуваш, когато си силен, излизаш, когато си слаб.

- Можеше да блъфираш. Можеше поне да си направиш труда.

Между тях винаги беше така. Харесваха се взаимно, но удоволствието, което всеки от двамата получаваше от компанията на другия, бе правопропорционално на неприятните положения, в които се поставяха по време на играта.

- Аз донесох уискито - изтъкна Люк. - Ако не бях аз, щяхте да пиете „Олд Кроу“.

Чу се одобрително мърморене.

- Да, това се пие - каза Колдър, натъртвайки на „това“. - Адски добро е.

Всички се редуваха да носят бутилката за седмичните сбирки на покер, макар че тя обикновено стигаше за две вечери, и беше въпрос на гордост да донесеш нещо, което да задоволява донякъде всички вкусове. Люк Джоблин бе запознат с шотландското уиски по-добре от останалите и тази вечер пиеха осемнайсетгодишен скоч от „Талискър“, единствената спиртоварна на остров Скай. Беше малко прекалено ароматен за небцето на Томас, който обаче не можеше да не признае, че е много по-добър от „Дъ Гленливет“, неговия избор отпреди няколко седмици. Но Томас никога не си бе падал по твърдия алкохол и предпочиташе виното. Той разклати по навик уискито още веднъж и отпи малка глътка. Започваше да му харесва все повече и повече. Със сигурност нямаше да е трудно да свикне с него.

- Може би този път ще ти позволя да излезеш - каза той.

- Много великодушно от твоя страна - отвърна Люк.

Накрая Колдър взе пода с флеш, както Томас бе предположил. Тази вечер никак не му вървеше. Ако продължаваше така, щеше да се наложи да развали още един долар.

По мълчаливо съгласие си дадоха малка почивка. Разговорът се насочи към местните теми: делови взаимоотношения, слухове, любовни връзки и проблеми в града, на които трябваше да се обърне внимание. Три корена почти бяха пробили тротоара на „Мейн Стрийт“, а сградата на общината се нуждаеше от нов парен котел. Беше възникнал спор за старата къща на Палмърови, която три семейства искаха да купят за децата си. Палмърови, необщителна семейна двойка дори по стандартите на града, бяха починали, без да оставят потомство, и бяха прекъснали своя род в Проспъръс. Приходите от техните имоти трябваше да бъдат разпределени между различни благотворителни фондове, като една част щеше да отиде и в централния фонд на града. Но жизненото пространство в Проспъръс се котираше високо и къщата на Палмърови, макар малка и нуждаеща се от известен ремонт, бе много желана. Всяка нормална община би позволила да надделее пазарният механизъм и къщата да отиде при онзи, който предлага най-много пари. В Проспъръс обаче не се процедираше по този начин. Решението за продажбата на къщата щеше да бъде взето в зависимост от това кой я заслужава, кой е най-много в правото си да претендира за нея. Щеше да се проведе обсъждане и да се постигне съгласие. Семейството, което евентуално купи къщата, щеше да заплати известно обезщетение на останалите. Разбира се, Люк Джоблин щеше да получи своята комисиона, но щеше да си я изработи.

На практика сбирката им на покер изпълняваше ролята на неофициална среща между повечето градски съветници. Само Колдър Айтън не участваше в разискванията. Заседанията го отегчаваха и той винаги одобряваше решенията на Бен Пиърсън, каквито и да бяха те. Впрочем старият Кинли Ноуел отсъстваше тази вечер - лежеше в болницата с пневмония. Общото усещане бе, че на Кинли не му остава много. Трябваше да се помисли за възможни заместници и сега Бен постави въпроса пред колегите си от градския съвет. След известни колебания беше решено, че известно подсилване с по-млада кръв не би навредило и че трябва да се поговори с по-голямата дъщеря на Уокър, Стейси, след като първият градски съветник Хейли Кониър даде съгласието си. Кониър не държеше да я наричат съветничка, не одобряваше подобни глупости. И не си падаше по покера, нито по уискито. Бен Пиърсън каза, че ще говори с нея на сутринта и ще види какво мисли тя, но не очаква отказ или някакви проблеми с кандидатурата. Стейси Уокър беше умно момиче и добър адвокат - никак не бе зле да имат подръка адвокат.

Томас Соулби не беше толкова сигурен. Убеден бе, че Хейли Кониър ще възрази, а тя все още разполагаше с рядко използваното право на вето върху кандидатурите за членове на съвета. Кониър бе силна жена, която предпочиташе мъжката компания и не притежаваше особено силно чувство за дълг към другите представителки на своя пол, които можеха да се превърнат в заплаха за собствения ѝ пост. Тя не би одобрила идването на толкова млада и енергична жена като Стейси Уокър и Томас беше на мнение, че в случая с дъщерята на Уокър може би наистина беше права. Той самият имаше амбиции да ръководи съвета, след като Кониър си отиде, и бе работил дълго и упорито конкуренцията му да е възможно най-слаба. Стейси Уокър просто бе твърде умна и амбициозна за неговия вкус. Той често се спречкваше с Кониър, ала нямаше да има нищо против тя да използва правото си на вето, за да отхвърли номинирането на Уокър. Можеше да се намери някой по-подходящ; някой по-солиден, по-опитен.

Някой по-отстъпчив.

Томас се протегна и огледа стария магазин с неговата странна смесица от скъпи, ръчно изработени, предмети и обикновени стоки, които можеха да се купят в „Ханафорд“ или „Шоу“ на половината от тукашната цена. Бен определено не се церемонеше с цените и Томас би приел това, но трябваше да се мисли и за изгодата, ширещите се слухове и подкрепата за местните производства. За града беше важно парите да остават в пределите му, когато това е възможно. Започнеха ли веднъж да изтичат, Проспъръс щеше да остане финансово стабилен само по име⁶. За първите заселници това име бе отчасти молитва и отчасти вдъхновение. Сега то отразяваше реалната ситуация: градът имаше най-високия доход на глава от населението в Мейн, факт, който на пръв поглед можеше и да не се забележи, ако се съди единствено по вида му. Проспъръс предпочиташе да остава в сянка и да не привлича вниманието към себе си.

Четиримата мъже седяха в западната половина на магазина, където Колдър бе сложил няколко маси до широкия прозорец с изглед към двора и гората зад него. През лятото там имаше пейки, на които да седнеш, но засега тревата още бе покрита със заледен сняг и въздухът беше наситен с пронизваща влага и студ, от които възрастните хора получаваха болки в костите. Заключена врата от лявата страна на Томас водеше към оръжейния магазин, а зад него бе и самата оръжейна работилница. На опърпаната и пожълтяла табела беше написано, че за всяко прието за поправка оръжие се изисква депозит от 30 долара и още 25 долара допълнително, ако е дадено без необходимия пълнител. Томас дори не знаеше защо надписът още стои. Единствените хора, които даваха на Бен Пиърсън оръжия за поправка, бяха местни и едва ли биха забравили, че са ги оставили при него. И ако бяха пропуснали да донесат пълнителя, спокойно можеха да минат по-късно същия ден и да го донесат.

Съпругата на Томас, Констанс, използваше понякога услугите на Бен - цял живот беше участвала в състезания по стрелба с пушка, а на младини почти беше покрила олимпийските стандарти, макар че когато се стигна дотам, разликата между нейните умения и изискванията се беше оказала непреодолима като бездънна пропаст -но беше сред малцината изключения в Проспъръс. Дори като се вземат предвид ловците, тук процентът на притежаващите оръжие бе един от най-ниските в щата. Оръжейничеството беше незначителна част от бизнеса на Бен - по-скоро хоби. Той държеше само малък асортимент пушки и пистолети за продан, предимно скъпи екземпляри, но изглежда, му беше приятно да работи с метала, да прави нарези и жлебове, да монтира скъпоценни камъни. Носеше му се славата, че изработва по поръчка много красиви приклади, ако това ти е на сърцето.

Томас се прозя и хвърли поглед към часовника си. Уискито се беше качило в главата му и на него му се искаше вече да си е в леглото. Погледна надясно. Лампата над масата осветяваше само няколко стъпки от снега вън на двора. Нататък бе мрак. Нещо бледо се мяркаше в сенките. Приличаше на пеперуда. Докато го наблюдаваше, то ставаше все по-голямо и по-голямо, докато накрая прие формата на млада жена, чиято изцапана бяла рокля почти се сливаше със снега, и той си помисли, че може би вижда жената насън. Тя тичаше, краката ѝ бяха боси, а в тъмната ѝ коса се бяха заплели листа. Идваше все по-близо и по-близо. Томас отвори уста да каже нещо, но не издаде никакъв звук. Стана от стола точно когато жената се блъсна в прозореца и го разтърси. Ноктите ѝ бяха изпочупени. Оставяха кървави следи по стъклото.

- Помогнете ми - извика тя. - Моля ви, помогнете ми. Думите станаха на облачета във въздуха, вятърът ги грабна и ги отнесе в ослушващата се гора.

3

Километри на юг, в град Портланд, умираше бездомник.

Името му бе Джуд - нямаше фамилия, само Джуд - и беше добре известен както сред останалите скитници, така и сред полицаите. Той не беше престъпник, макар някои хора в Портланд да бяха на мнение, че да си бездомен, е престъпно деяние, което трябва да се наказва с лишаване от грижи и подкрепа, докато проблемът не бъде решен от смъртта. Не, Джуд винаги бе спазвал законите, но бе прекарал толкова много време на улицата, че познаваше всяко кътче в града, всяка пукнатина по тротоарите, всяка издадена тухла. Той слушаше внимателно разказите на своите другари по съдба за появата сред тях на непознати хора, хора с лошо поведение. Обръщаше внимание на новините за изоставени имоти, които преди са им служили за подслон, а сега се използват от дилъри на наркотици, и предаваше тази информация на полицаите. Не го правеше за своя изгода, въпреки че понякога нощите бяха студени, а полицаите му предлагаха уюта на затворническа килия, където да си почине, дори разходка с кола до Южен Портланд или още по-надалече, ако необичайно великодушие - или отегчение -обземе внезапно някое от ченгетата.

Джуд изпълняваше ролята на нещо като баща за бездомниците в града и връзките му с полицията му позволяваха да се застъпва за мъжете и жените, които понякога си имаха неприятности със силите на реда заради дребни закононарушения. Ставаше посредник и на хората от градските служби, които се грижеха за бездомниците, като наглеждаше онези, които бяха в най-голяма опасност и съответно най-малко склонни да поддържат непрекъснато връзка с човек, който може да им помогне. Джуд знаеше къде спи всеки от тях и по всяко време можеше да назове броя на бездомниците в града с точност до няколко души. Дори най-лошите от тях, най-склонните към насилие и най-безразсъдните, уважаваха Джуд. Той бе човек, който би предпочел сам да остане гладен, но да сподели с ближния си каквото има, вместо да го гледа как умира от глад.

Онова, което Джуд отказваше да споделя с другите, бе по-голямата част от собствената си история. И рядко искаше за себе си нещо повече от най-елементарни услуги. Явно бе образован и в раницата, която носеше на гърба си, винаги имаше една-две книги. Познаваше отлично най-доброто от художествената литература, но предпочиташе историята, биографиите и трудовете по социология. Говореше френски, испански, малко италиански и малко немски. Почеркът му бе дребен и елегантен, както служещият си с него. Джуд се поддържаше чист и добре облечен, доколкото позволяваха обстоятелствата. В магазините „Гудуил“⁷ на „Форест Авеню“ и в съседство с Мейн Мол, както и в Армията на спасението на „Уорън Авеню“ всички знаеха наизуст мерките му и често оставяха настрани разни неща, които мислеха, че биха му харесали. По стандартите на улицата дори можеше да се каже, че Джуд е нещо като конте. Той рядко говореше за близките си, но се знаеше, че има дъщеря. В последно време тя бе станала тема за разговори между малкото му близки приятели. Шушукаше се, че дъщерята на Джуд, психически разстроена млада жена, отново била изчезнала, но той рядко я споменаваше и не желаеше да занимава полицията с личните си тревоги.

Заради сътрудничеството и почтеността му грижещите се за бездомниците в града бяха опитвали няколко пъти да му намерят някакво постоянно жилище, но бързо бяха разбрали, че нещо в характера му го прави непригоден за уседнал живот. Той оставаше в своя нов дом седмица или месец, а после някой социален работник отиваше да провери оплакване и откриваше, че Джуд е отстъпил апартамента на четири-пет други бездомници и се е върнал на улицата. През зимата търсеше подслон в приюта на „Оксфорд Стрийт“ или, ако там нямаше свободно легло, което при лошо време се случваше често, лягаше върху тънко чердже на пода в близкия културен център на „Пребъл Стрийт“ или сядаше във фоайето на агенцията за социално подпомагане в Портланд. В такива нощи, когато температурата падаше до минус десет и вятърът бе толкова студен, че преминава през пластовете вълна и памук, вестници и плът и стигаше направо до костите му, той се чудеше на онези, които твърдяха, че Портланд бил много привлекателен за бездомниците, защото намирал място за всеки, който търси подслон. Но вземаше предвид и собствените си недостатъци, заради които му бе невъзможно да приеме удобствата, които се мъчеше да осигури на другите. Знаеше какво означава това: че ще умре на улицата. Затова не бе изненадан от факта, че смъртта най-сетне бе дошла да го вземе, а само от формата, в която се беше явила.

От седмица и нещо живееше в сутерена на порутен и изтърбушен отвътре блок близо до Диъринг Оукс. Ядеше малко - само каквото успяваше да открие из кофите и каквото даваха в приютите, - опитвайки се да балансира потребността да пести с основното изискване да остане жив.

Нямаше да ѝ бъде полезен, ако умре.

Генетично ли беше? Беше ли предал на единствената си дъщеря своя дефект, своята разрушителна любов към улицата?

В по-трезвите си, по-здравомислещи моменти мислеше, че не е. Той никога не бе имал проблеми с наркотиците, с алкохола. Привикването към различни вещества не беше в природата му. Дъщеря му, за разлика от него, бе започнала да ги употребява още откакто той бе напуснал дома си, или поне така му бе казала майка ѝ, преди да прекъснат окончателно контактите помежду си. Тя бе умряла, мразейки го, и не можеше да я вини за това. Непрекъснато бе повтаряла, че не знае къде е сгрешила, с какво го е засегнала толкова, че да напусне детето и нея, защото не можеше да приеме, че тя няма вина. Нещо се бе прекършило вътре в него и толкова. Зарязал бе всичко -работата, семейството, дори кучето си, - защото, ако не го беше сторил, щеше да посегне на живота си. Страдаше от психическо и емоционално разстройство, неописуемо и ужасно дълбоко, често срещано и въпреки всичко трагично - тъкмо заради тази си обичайност.

Беше се опитвал да говори с дъщеря си, разбира се, но тя не искаше да го слуша. Защо да го слуша? Защо да приема уроци за живота от човек, който е неспособен да приеме, че е щастлив, че е обичан? Тя хвърли в лицето му собствените му слабости, както и бе очаквал. Ако беше останал, ако беше истински баща, може би и тя щеше да остане там, където беше, и този звяр нямаше да я сграбчи в своите нокти и да изцеди лека-полека живота от нея. „Ти ми причини това, казала му бе тя. Ти.“

Но той бе направил всичко по силите си за нея, по своя си начин. Както той не изпускаше от очи хората от улиците на Портланд, които бе взел под своя опека, други се грижеха за дъщеря му, или поне се опитваха. Но не можеха да я спасят от нея самата; тя имаше склонност към самоунищожение, донякъде характерна и за увредената психика на баща ѝ. Всичко, което беше останало от имуществото на майка ѝ, бе влязло в нейно владение, тоест в ръцете на други: напълнило бе джобовете на любовници, които бяха само едно стъпало по-горе от сводниците и изнасилвачите.

Сега бе заминала на север. До ушите му достигаха съобщения за нея от Люистьн, от Огъста, после и от Бангор. Новините от стара бездомница, която се беше запътила на юг, гласяха, че била чиста и търсела къде да живее, защото собственият дом щял да е първата стъпка към намирането на работа.

- Как изглеждаше тя? - попита Джуд.

- Добре изглеждаше. Тя е хубава, нали знаеш? Трудна, но хубава.

„Да, помисли си той. Знам. Хубава, дори повече от хубава. Тя е красива.“

Така че взе автобуса на север, но следите ѝ вече се бяха загубили. Ала се говореше за нея. Предложили ѝ бяха работа. Млада жена, която живееше и работеше в приюта за бездомни майки и децата им в Бангор „Тендър Хаус“, бе говорила с нея, така му казаха, когато се обади по телефона. Дъщеря му изглеждала развълнувана. Отивала да вземе душ, да си купи някои нови дрехи и може би да се подстриже. Семейна двойка, приятни възрастни хора, имали нужда от някого, който да им помага да поддържат къщата си и големия двор, може би да им готви понякога и да ги кара с колата на разни места, когато трябва. Казали ѝ, че заради собствената си сигурност и за да премахнат всички съмнения, които тя може да има, по пътя за къщата ще се отбият в местния полицейски участък, просто за да я уверят, че са свестни хора и нямат намерение да ѝ причинят нещо лошо.

- Показаха ми снимка на къщата си - казала дъщеря му на жената от „Тендър Хаус“. - Красива е.

Как се нарича този град? - попита Джуд.

Проспъръс.

Името на града бе Проспъръс.

Джуд замина за Проспъръс и отиде в полицейския участък, но там му казаха, че такова момиче никога не е прекрачвало прага им, а когато започна да разпитва по улиците за дъщеря си, му отвръщаха с уверения, че никой нищо не знае. По-късно дойде да го прибере полицай. Закараха го до края на града и му казаха да не се връща повече, но той се върна. Втория път усилията му бяха възнаградени с пренощуване в килия, но не беше както в Портланд и Скарбъро, защото не се намираше там по свое желание и го обзеха старите страхове. Не му беше приятно да го заключват. Той не обичаше заключените врати. Това бе и причината да се скита по улиците.

На другата сутрин го закараха в Бангор и го съпроводиха до автобуса. Направиха му последно предупреждение: стой далеч от Проспъръс. Не сме виждали дъщеря ти. Тя никога не е идвала тук. Престани да досаждаш на хората или следващия път ще бъдеш изправен пред съдията.

Но той нямаше намерение да стои настрани. В Проспъръс имаше нещо гнило. Почувствал го бе още от първия ден в този град. Улицата бе изострила чувствителността му към хората, които носят в себе си семената на злото. Едно от тези семена бе покълнало в Проспъръс.

Не сподели това с никого, най-малко пък с полицаите. Намери си оправдания за мълчанието, едно от които звучеше по-естествено от останалите: дъщеря му бе скитница, наркоманка. Такива хора по правило изчезваха за известно време и после отново се появяваха. Почакай. Почакай и виж. Тя ще се върне. Но знаеше, че няма да се върне, освен ако някой не започне да я търси. Тя беше в беда. Чувстваше го, но не можеше да се застави да говори за това. Гласните му струни замръзваха при произнасянето на името ѝ. Прекарал бе твърде дълго време на улицата. Болестта, която го накара да напусне семейството си, го бе направила неспособен да се разкрие, да покаже слабост или страх. Той бе заключена кутия, в която се надигаха бури. Човек в сянката на самия себе си.

Но имаше един мъж, комуто вярваше, мъж, към когото можеше да се обърне, детектив, ловец. Той работеше за пари и мисълта за това сякаш някак си освободи Джуд. Щеше да му плати за времето и това заплащане щеше да е цената за нужната му свобода да разкаже историята на своята дъщеря.

Тази нощ, неговата последна нощ, той бе преброил парите си: шепа банкноти, които бе скрил в кутия, заровена във влажната пръст на сутерена: малките спестявания, които бе поверил на един от социалните работници и си бе взел обратно същия ден; и плик с мръсни банкноти и монети, само малка част от заемите, които бе давал на другите и сега му бяха върнати с по четвърт долар върху долара от онези, които можеха да си го позволят.

Разполагаше с малко повече от 120 долара, достатъчно, за да бъдеш пребит от някои хора или убит от други. Достатъчно, надяваше се, за да наеме детектива за няколко часа.

Но сега той умираше. Въжето, вързано за греда на тавана, се стягаше около шията му. Опита се да рита, но държаха краката му. Ръцете му, преди това вързани отстрани до тялото, сега бяха свободни и той инстинктивно ги вдигна към носа си. Ноктите му бяха изтръгнати, но едва усещаше болката. Главата му се пръскаше. Почувства как пикочният му мехур се освобождава и разбра, че краят му идва. Искаше да ѝ извика, но думите не излизаха. Искаше да ѝ каже, че съжалява, че съжалява толкова много.

Последният звук, който издаде, бе опит да произнесе името ѝ.

4

Оставиха на Томас Соулби да успокои момичето. Той имаше четири дъщери и те на свой ред засега го бяха дарили само с внучки, така че имаше по-голям опит от всички присъстващи с укротяването на жени. Укротяването на тази явно щеше да е по-трудно: първата ѝ работа, след като я пуснаха вътре през задната врата на магазина, бе да грабне най-близкия нож и да ги държи на разстояние. Никоя от дъщерите и внучките на Томас не бе вдигала нож срещу него, макар да не бе много сигурен, че една-две от тях не са били способни на това през тийнейджърските си години.

- Спокойно, скъпа - каза той. Стоеше извън обсега на ножа и се стараеше да говори колкото може по-меко. - Спокойно. Как се казваш?

- Ани - отвърна тя. - Извикайте полицията. Моля ви, само се обадете в полицията.

- Ще се обадим, но трябва...

- Веднага! - кресна тя и звукът едва не взриви слуховия апарат на Колдър Айтън.

- Добре, обаждаме се - каза Томас. Направи знак на Бен, който вече държеше мобилния си телефон. - Но какво да им кажем?

- Кажете им, че някаква кучка и скапаният ѝ съпруг ме затвориха в мазе и започнаха да ме угояват като прасе за клане. Това им кажете.

Томас погледна Бен и повдигна рамене.

- Може би ще е по-добре да не използваш точно тези думи.

Бен кимна и започна да набира номера.

- Сложи го на високоговорител, Бен - каза Томас, - та Ани да знае, че не я мамим.

Бен докосна екрана на телефона и усили максимално звука. Всички чуха, че звъни. На третия сигнал прозвуча глас:

- Началник Морланд на телефона.

Момичето сякаш се поуспокои, когато го чу, но Томас виждаше, че продължава да хвърля погледи над рамото му и да се взира навън през прозореца в посоката, от която беше дошло. Нямаше как да знае колко време ще мине, докато нейните похитители забележат, че е избягала, и тръгнат да я търсят. Не вярваше, че четирима стари глупаци ще могат да я защитят.

- Лукас, обажда се Бен Пиърсън от магазина. Тук имаме едно момиче в беда. Казва, че името ѝ е Ани и че някой я е държал затворена в мазе. Ще съм ти много благодарен, ако дойдеш наистина бързо.

- Тръгвам. Кажи ѝ да има малко търпение.

Връзката беше прекъсната.

- Полицейският участък далече ли е? - попита Ани.

- На километър и половина, но аз се обадих на мобилния му - каза Бен. - Може да е по-наблизо или малко по-надалече, но градът ни не е голям. Скоро ще дойде.

- Можем ли да ти предложим нещо, скъпа? - попита Томас. - Искаш ли вода или кафе? Имаме уиски, ако то ще помогне. Сигурно умираш от студ. Бен, намери някакво палто на момичето.

Бен тръгна към закачалката да донесе някое от мъжките палта. Придвижването му го доведе почти в обсега на ножа и момичето разцепи предупредително въздуха.

- Господи! - каза Бен.

- Стой далече от мен! Всички се отдръпнете. Не искам никой от вас да ме доближава, не и преди да дойде полицията, разбрахте ли?

Томас вдигна ръце.

- Както кажеш, но виждам, че трепериш. Виж, Бен ще отиде до закачалката и ще плъзне по пода към теб палто. Никой от нас няма да те приближава, нали? Така де, никой тук не изгаря от нетърпение да бъде нарязан.

Момичето помисли над предложението, после кимна. Бен свали от закачалката своята голяма стара канадка „Л. Л. Бийн“ с гъши пух и я плъзна по пода. Момичето клекна и без да сваля очи от четиримата мъже, пъхна лявата си ръка в ръкава. Изправи се и с едно бързо движение премести ножа от дясната в лявата си ръка, за да може да облече дрехата. Мъжете останаха напълно неподвижни. След това тя се придвижи странично до масата за покер в другия край на помещението, наля си чаша уиски и я изпи на една глътка. Люк Джоблин изглеждаше леко засегнат.

- Тези хора, които са те държали като затворничка, ти видя ли ги? - попита Томас.

- Да.

- Знаеш ли имената им?

- Не. - Момичето се поотпусна и скоро думите бликнаха неудържимо от устните му.

- Но те не бяха онези, които ме доведоха тук най-напред. Дойдох с едно възрастно семейство, Дейвид и Хариет Карпентър, ако това са били истинските им имена. Те ми показаха лични карти, когато се срещнахме за пръв път, но какво разбирам аз от лични карти? Още щом стигнахме в покрайнините на тази проклета дупка, ме предадоха на друга двойка, по-млада от тях. Те ме държаха в проклетото си мазе. Познавам лицата им. Дори не си правеха труда да ги крият от мен. Така разбрах, че накрая ще ме убият. Дойдоха и други. Хванах ги, че ме гледат през прозорчето на вратата. Преструвах се на заспала, но видях част от лицата и на някои от тях.

Томас поклати недоверчиво глава и седна тежко на един от столовете. Бен Пиърсън хвърли тревожен поглед към гората, също както момичето, очакващо от мрака да изплуват фигурите на настървени хора, дошли да го завлекат обратно в неговия затвор. Люк Джоблин наблюдаваше младата жена с неразгадаемо изражение. Вниманието на Колдър Айтън бе съсредоточено върху бръчките по ръцете му. Проследяваше ги с върховете на показалците - първо левия, после десния, сякаш бе изненадан да открие тези свидетелства за своето остаряване. Нищо повече не се каза, успокоителните думи секнаха. Сега това бе работа на Морланд.

Ани отиде до тезгяха, откъдето можеше да държи под око паркинга до магазина. В далечината светнаха сини лампи. Полицията идваше. Момичето наблюдаваше четиримата мъже, но те изглеждаха така стъписани, че едва ли представляваха опасност за нея.

В паркинга влезе форд „Краун Вик“ без отличителни знаци, но със синя лампа на таблото. Въпреки че когато затвори магазина, Бен бе угасил външното осветление, над верандата имаше лампи, които се палят при движение. Сега те осветяваха паркинга и къпеха в блясъка си началник Морланд, докато излизаше от колата.

- Повдига ми се - каза Ани. - Трябва да отида до тоалетната.

- Началникът на полицията тъкмо пристигна, скъпа - обади се Томас.

- От уискито е - каза момичето. - Направи ми нещо на стомаха.

Преви се, сякаш от болка.

- Ще повърна или ще се насера, не знам кое от двете.

Бен не искаше нито едното от двете да се случи на неговото работно място, затова я насочи към врата в дъното на магазина. Тя водеше към частния му апартамент, където преспиваше понякога, най-вече когато оставаше да работи до късно в оръжейната работилница. Къщата му бе на около километър, но откакто почина съпругата му, тя му се струваше твърде голяма и празна. Предпочиташе магазина. Това бе домът му сега.

- Втората врата вляво - каза той. - Не бързай, вече си в безопасност.

Тя тръгна към дъното на магазина, сложила ръка на устата си, секунди преди началникът на полицията да влезе. Той бе едър мъж, над метър и деветдесет и повече от деветдесет килограма. Бе гладко обръснат и очите му бяха сиви като изстинала пепел от стари огньове. Беше началник на полицията в Проспъръс от близо десет години и бе поел службата от баща си. Преди това бе „чиракувал“ като редови полицай в Мейнската щатска полиция. Така го наричаше винаги, „моето чиракуване“. Всички знаеха, че Проспъръс е единственият град, който е от значение за него. Вървеше с едва забележимо накуцване - последица от автомобилна катастрофа край Огъста преди години. Никой никога не бе споменавал, че увреденият крайник може да се отрази на способността му да изпълнява своите служебни задължения и той никога не бе давал повод за това.

- Къде е тя? - попита Морланд.

- В банята - отвърна Бен. - Прилоша ѝ.

Морланд бе идвал в магазина на Пиърсън достатъчно често, за да го познава почти толкова добре, колкото собствения си дом. Отиде право до банята, почука на вратата и извика:

- Госпожице? Името ми е Лукас Морланд, аз съм началникът на полицията тук, в Проспъръс. Добре ли сте там вътре?

Нямаше отговор. Студен вятър развяваше крачолите на панталона му около обувките и краката. Идваше изпод вратата на банята.

- Мамка му - каза той.

Отстъпи назад, вдигна десния си крак и ритна силно ключалката. Ключалката издържа, но касата се счупи при втория опит. Вратата се отвори, за да открие празна баня пред него. Прозорчето над тоалетната зееше отворено. Морланд не загуби дори и секунда, за да погледне навън. Момичето сигурно вече бързаше да се скрие в мрака. Обърна се и тръгна обратно към магазина, като едва не събори вървящия след него Томас Соулби.

- Какво има? - попита Томас, но Морланд не му отговори.

Опитваше се да скрие болката в левия крак. Това проклето време винаги му се отразяваше адски зле и щеше да е щастлив, когато зимата свърши най-сетне. Изкуцука обратно до паркинга и зави наляво покрай сградата. Магазинът на Пиърсън се намираше близо до кръстопът: обърнатата на север фасада беше на главния път, който влизаше в Проспъръс, а на запад бе магистралата. Зрението на Морланд беше добро, дори в тъмното, и различи фигура, която се движеше бързо между две групи дървета в посока към магистралата. Пътят изкачваше височина на западната граница на Прос-пъръс. Докато я наблюдаваше, на хълма се появиха фарове на камион.

Ако момичето стигнеше до него, той беше загубен.

Ани тичаше.

Беше толкова близо до спасението, или поне така си бе мислила, и тогава се появи ченгето. Позна го веднага: фигурата и ръста му, но най-вече начина, по който куца. Беше го виждала два пъти. Първия път точно след като беше предадена на втората двойка, когато бе отведена в мазето. Борила се бе с тях, докато я сваляха от камиона, и кърпата на очите ѝ се бе отместила леко. Ченгето беше там, надзираваше операцията, вървеше след тях, докато я носеха към килията ѝ. Вторият път беше, когато ѝ позволиха да вземе душ, въпреки че винаги я държаха с белезници на ръцете и краката. Погледнала бе надясно, докато излизаше от килията си в мазето, и преди вратата да се затвори, за миг бе зърнала в горния край на стълбището мъжа със сивите очи. В нито един от двата случая той не бе в униформа, иначе не би направила глупостта да позволи на старчоците да се обадят в полицията.

Онези двамата я хранеха добре. Това поне не можеше да им се отрече. Сега имаше сили, може би толкова, колкото не бе имала от много години. В организма ѝ нямаше алкохол и бе чиста откъм наркотици. Собствената ѝ скорост я изненадваше.

Ани видя камиона едновременно с Морланд. Ако успееше да стигне навреме до магистралата, можеше да го спре и да помоли да я откарат до някой друг град. Имаше вероятност ченгето да тръгне след тях, но всеки шофьор на камион, който е с всичкия си, щеше да види окървавените ѝ боси крака и скъсаната ѝ нощница и да разбере, че я е сполетяло нещо ужасно. Ако това не стигне, за да го убеди, сигурна бе, че историята ѝ ще свърши останалото. Той - или тя, ако имаше късмета да я качи жена -можеше да я заведе при ченгетата в Бангор или до най-близкия участък на щатската полиция. Шофьорът на камиона можеше да я закара и направо във Вашингтон, в централата на ФБР, все едно ѝ беше. Искаше само да се махне от този покварен град.

Когато наближи пътя, теренът започна да става по-стръмен. Леко залитна, когато се спъна в камък, и я прониза ужасна, остра болка. Счупила бе големия пръст на десния си крак. Сигурна беше. Това я забави малко, но не я спря. Камионът още бе на известно разстояние, щеше да стигне до магистралата много преди той да премине. Готова бе, ако е нужно, да застане на средата на пътя и да рискува да бъде прегазена, за да го спре. За предпочитане бе да умре бързо под колелата, вместо да я върнат отново в онова мазе.

Нещо я блъсна отзад и тя падна. Миг по-късно чу изстрела, почувства напрежение в гръдния кош, последвано от парене, което запали дробовете ѝ. Обърна се настрани и се опита да каже нещо, но от устата ѝ излизаше само кръв. Камионът мина на ръка разстояние от мястото, където лежеше, без шофьорът да има представа, че тя е там и умира. Ани протегна пръсти и усети полъха от преминаването му. Паренето вътре в нея вече не бе изгарящо, а студено. Ръцете и краката ѝ започваха да се вкочаняват, вледеняването се разпростираше все по-нашироко и накрая стигна до самото ядро на живота ѝ, сковавайки крайниците и превръщайки кръвта ѝ в кристали.

Чуха се приближаващи стъпки, после до нея застанаха двама мъже и впериха погледи в агонизиращото ѝ тяло. Единият бе куцащото ченге, другият - старецът, който ѝ бе дал канадката си. Държеше в ръцете си ловна пушка. Тя видя останалите му приятели да идват след него. Усмихна се.

„Измъкнах се. Избягах ви. Това не бе краят, който очаквахте.

Победих ви, жалки негодници.

Аз...“

Бен Пиърсън видя как животът напусна момичето, как тялото му се слегна, когато последният дъх излетя. Поклати печално глава.

- И тази я биваше - каза той. - Беше мършава, но те я охранваха. Ако бяхме имали този късмет, можехме да извлечем от нея десет години, дори повече.

Началник Морланд излезе на пътя. Не идваха други коли. Нямаше опасност да бъдат видени. Но каква каша. Каква ужасна каша. Някой щеше да си плати за това.

Присъедини се към останалите. Томас Соулби бе най-близо до него по ръст. Тези неща са от значение, когато си имаш работа с труп.

- Томас - каза той, - ти хвани левия ѝ крак. Аз ще хвана десния. Хайде да разчистим всичко това.

И двамата мъже повлякоха останките на Ани Бройър, изгубената дъщеря на човека, наречен Джуд, обратно към магазина.

5

Те видяха колите да отбиват в алеята им и разбраха, че са загазили.

Най-отпред беше началник Морланд с неговия „Краун Вик“ без отличителни знаци. Лампата на таблото обаче не светеше. Началникът не държеше присъствието му тук да се набива на очи.

Следваше го тойотата „Приус“ на Томас Соулби. Много хора в Проспъръс караха приуси или други екологични коли. Тук гледаха на мощните спортни автомобили с лошо око. Свързано бе с традициите в града да се поддържа благоприятна околна среда, в която да се отглеждат поколенията деца. Всеки знаеше правилата, писани и неписани, и те рядко биваха нарушавани.

Когато колите спряха пред къщата, Ерин хвана ръката на съпруга си. Хари Диксън не беше висок, нито особено хубав. Натрупал бе килограми, челото му оплешивяваше, хъркаше като бормашина, когато спи по гръб, но беше неин съпруг, и то добър съпруг. Ерин понякога съжаляваше, че нямат деца, но не им било писано. Бяха чакали твърде дълго, след като се ожениха, и когато стана ясно, че няма да зачене по естествен път, вече бяха навлезли в една рутина, където всеки от двамата бе достатъчен на другия. О, разбира се, често им се бе искало нещо повече, но и в полза на „достатъчното“ можеха да се кажат доста добри неща.

Обаче дойдоха несигурни времена и идиличната средна възраст, която си бяха представяли, бе застрашена. До 2011 година строителната компания на Хари преодоляваше най- тежките последствия от рецесията, като съкращаваше броя на служителите на пълно работно време и изрязваше цените до кокал, но през 2011 година тя на практика фалира. Съобщаваха, че само през март в щата са били закрити 4800 работни места и Мейн е станал национален лидер по броя на останалите без работа. И двамата бяха чели за разправиите между Департамента по труда и Центъра за икономическа политика в щата, защото посочените от Центъра по-високи числа за закритите работни места се базираха на данни от бюрото по труда, които Департаментът оспорваше. Ако питаха Диксънови, тъкмо щатският Департамент по труда се опитваше да смете мръсотията под килима. Това бе същото, както да кажеш на някого, че краката му са сухи, когато водата вече е стигнала до брадичката му.

Сега компанията на Хари бе паднала почти до равнището на еднолична фирма; той приемаше дребни поръчки, които може да изпълнява с евтина работна ръка, а при нужда наемаше опитни специалисти на почасови договори. Все още смогваха да си плащат ипотеката, едва-едва, но се лишаваха от доста луксове и правеха все по-голяма част от покупките си извън Проспъръс. Полусестрата на Ерин Даян и съпругът ѝ хирург ги бяха подпомогнали с малка сума. И двамата работеха като консултанти в болница и бяха добре материално. Можеха да си позволят да им помагат, но гордостта на Ерин и Хари бе накърнена от факта, че са били принудени да ги молят за заем - при това заем, който нямаше изгледи скоро да изплатят.

Бяха теглили пари и от градския фонд за подпомагане на гражданите, изпаднали във временни финансови затруднения. Бен Пиърсън, който бе смятан за един от по-отзивчивите членове на съвета, се беше погрижил за подробностите и парите -малко повече от 2000 долара - донякъде им бяха помогнали, но Бен бе дал да се разбере, че те трябва да бъдат върнати, в брой или в натура. Ако това не станеше, съветът щеше да се разрови по-надълбоко във финансите им, а започнеха ли да душат наоколо, като нищо щяха да разберат за Даян. Ето защо Диксънови се съгласиха, макар и неохотно, да гледат момичето. Това щеше да се счита за изплащане на заема и тайната за роднинските им връзки с Даян щеше да бъде запазена.

Ерин бе разбрала за съществуването на своята полусестра Даян преди около три години. Бащата на Ерин бе напуснал Проспъръс, когато тя бе още невръстно дете, а впоследствие майка ѝ се беше омъжила повторно - по някаква случайност за братовчед на Томас Соулби. Оттогава не бе чувала нищо за баща си, но по-късно, в края на 2009 година, Даян я беше издирила по някакъв начин и помежду им се бе породила плаха, но искрена привързаност. Баща им очевидно си бе изградил нова и напълно различна самоличност, след като бе напуснал Проспъръс, и никога не бе споменавал града пред новата съпруга или детето си. Едва след смъртта му и смъртта на своята майка Даян бе открила сред вещите му документи, разкриващи истината за неговия произход. По това време тя била вече омъжена за втори път - за човек, който, случайно или по волята на съдбата, живеел в същия щат, в който бил роден и баща ѝ, и то не много далече от града и живота, от които той бил избягал.

Ерин твърдеше, че не знае абсолютно нищо за причините, накарали баща им да положи такива усилия, за да скрие истинската си самоличност, но когато Даян настоя, Ерин намекна, че е имал връзка с жена от Луистън и се е боял семейството на майка ѝ да не потърси възмездие. Разбира се, нищо от това не бе вярно - е, поне историята за любовната афера. Страхът от отмъщение бе друг въпрос. Така или иначе, тя обясни на Даян, че ще е по-добре да стои далеч от Проспъръс и да не се рови в миналото на общия им родител. „Старите градове имат дълга памет - ѝ беше казала тя. - Те не забравят обидите.“

Подтиквана отчасти от готовността на своята полусестра да сподели с нея всичко, което знае за миналото на баща им, Даян, макар и озадачена, се бе съгласила да не се бърка в работите на Проспъръс, без да подозира, че Ерин тайно отсява от разказа си всички подробности - освен най-невинните.

И тъй, Ерин и Хари бяха бедните роднини, свързани с Даян и съпруга ѝ от сянката на един покойник. Но с удоволствие играеха тази роля, като криеха съществуването на Даян и съпруга ѝ от гражданите на Проспъръс. И двамата бяха наясно с неизречената истина, че в даден момент Даян можеше да им бъде полезна, и то не само с пари, защото тяхното най-голямо желание бе да напуснат Проспъръс, а това нямаше да е лесно. Съветът щеше да попита защо. Съветът щеше да проучи. Съветът със сигурност щеше да разбере за Даян и да се запита какви ли тайни е споделила Ерин Диксън със своята полусестра, дъщеря на човек, който е обърнал гръб на града, който е откраднал парите му и може би е подшушнал някому за сделката, която градът е сключил, за да се подсигури.

Не бе лесно да крият всички тези страхове от Даян и съпруга ѝ. И за да усложнят още повече нещата, бяха поискали парите да им бъдат дадени в брой. Ерин още си спомняше изражението на Даян: учудване, последвано от внезапното прозрение, че има нещо много нередно.

- В какви неприятности сте се забъркали вие двамата? - беше ги попитала тя, докато съпругът ѝ наливаше последното вино, хвърляйки им неодобрителни погледи, навярно пазени за пациентите, които пренебрегват препоръките му за следоперативния период, а после се правят на изненадани, когато започнат да храчат кръв. Той се казваше Магнъс Мадсън и беше датчанин по произход. Държеше първото му име да се произнася Манъс, без „г“-то, и се бе примирил, че трябва да коригира буквалното произношение на Хари всеки път, когато се срещаха. Хари явно бе неспособен да каже Манъс. Това проклето „г“ все някак се промъкваше там. Така или иначе, Магнъс Мадсън не бе слязъл вчера от викингския дракар⁸. В Мейн имаше камъни, които не бяха пристигнали тук толкова отдавна, колкото Мадсънови. Фамилията му бе имала достатъчно време да се научи да говори прилично английски и да се откаже от всички преструвки, които беше донесла със себе си от своята стара родина.

- Просто предпочитаме хората в Проспъръс да не знаят, че имаме сериозни затруднения - беше отвърнал Хари. - Градът е малък и ако това се разчуе, може да се отрази на шансовете ми да получавам поръчки. Ако ни дадете парите в брой, ще можем да правим редовни депозити в сметката си, докато стъпим отново на крака, и никой няма да разбере.

- Но нали всички взимания-давания, които имате с вашата банка, са строго конфиденциални - беше възразил Магнъс. - Не можете ли да поискате от банковия си мениджър разширена кредитна линия? Имам предвид, че още работите и досега трябва да сте изплатили по-голямата част от ипотеката си. Къщата ви е хубава и струва доста пари, дори в тези трудни времена. Няма да е като да искате необезпечен заем.

Хари имаше множество възражения по този въпрос, но всички те се свеждаха до едно: „Ние с теб живеем в различни светове“. Думите „необезпечен заем“ също го бяха жегнали, защото те искаха от Магнъс и Даян тъкмо това, но най-болезненото бе да си даде сметка, че Магнъс няма и най-бегла представа за начина, по който функционира град Проспъръс. Разбереше ли го, косата му щеше да побелее.

И скоро след това щеше да бъде убит.

Накрая Магнъс и Даян им дадоха парите и Хари ги използва, за да напомпва депозитите им в банката, но парите почти бяха свършили и той не вярваше, че ще получат нещо повече от роднините си. При нормални обстоятелства Хари и Ерин биха продали всичко и биха се преместили другаде. Разбира се, щяха да бъдат донякъде ощетени по отношение на къщата, но с малко късмет можеха да вземат за нея висока петцифрена или ниска шестцифрена сума, след като изплатят ипотеката. Можеха да започнат отначало, вероятно като живеят под наем, докато икономиката се стабилизира.

Но ситуацията не беше нормална. Те знаеха, че едва ли са единствените пострадали в града; имаше слухове, и не само слухове. Дори Проспъръс не бе напълно имунизиран срещу капризите на икономиката; и в течение на историята невинаги бе пощадяван от конфликтите и финансовите бъркотии, както и от гнева на природата. Но все пак винаги се беше измъквал по-леко от повечето други градове. Защото бе предприемал мерки, за да си гарантира известна стабилност.

- Какво мислиш, че се е случило? - пошушна на съпруга си Ерин, докато гледаха как мъжете ги наближават. - Дали е избягала?

- Не - отвърна Хари. - Не вярвам да е избягала.

Ако беше избягала, сега тези, другите, нямаше да са тук, на прага им. Имаше само две възможности. Първата бе момичето да е хванато, преди да успее да напусне Проспъръс, в който случай началникът на полицията щеше да им е бесен, задето не са успели да я опазят, и можеха само да се надяват, че то е имало достатъчно разум да си мълчи за лекотата, с която беше избягало. Втората възможност бе да е мъртво и Хари се хвана, че му се иска да се е случило тъкмо това. Щеше да е по-лесно за всички тях.

Не чакаха началника на полицията да почука на вратата. Хари отвори, свари Морланд с вдигнат юмрук и инстинктивно се дръпна, за да избегне удара. Имаше звънец, но от Лукас Морланд не можеше да се очаква да го използва при тези обстоятелства. Рязкото чукане имаше много по-силно психологическо въздействие.

Хари отвори широко вратата, за да ги пусне да влязат, началникът със свирепо изражение на лицето, а Томас Соулби с по-скоро разочарован, отколкото ядосан вид, сякаш Ерин и Хари бяха тийнейджъри, неуспели да се справят с някакво много важно родителско изпитание.

- Знаем защо сте дошли - каза Хари.

- Ако знаете, защо не се обадихте да ни кажете за момичето?

- Току-що открихме, че я няма - отвърна Ерин. - Щяхме да се обадим, но...

Погледна съпруга си, очаквайки помощ.

- Но бяхме уплашени - довърши сама.

- Уплашени от какво?

- Че сме ви разочаровали, че сме разочаровали целия град. Знаехме, че ще се ядосате.

- Опитахте ли се да я потърсите?

- Да - каза Хари. - Всъщност не, още не, но тъкмо щяхме. Вижте, обул съм си ботушите. - Посочи надолу към краката си, които наистина бяха обути в ботуши. Той никога не стоеше вкъщи с обувки, Ерин му се караше заради килимите, но тази вечер си беше обул ботушите, в случай че всичко отиде по дяволите. - Готов бях да изляза навън, когато вие пристигнахте.

- Намерихте ли я? - попита Ерин. - Моля ви, кажете, че сте я намерили.

Беше добра, Хари не можеше да не ѝ го признае. Казваше точно каквото трябва, точно каквото началникът би очаквал да чуе.

Морланд не отговори. Остави ги да се потят известно време, да види дали няма да изтърват нещо. Сега трябваше да са много внимателни. Какво можеше да е казало момичето, ако бе заловено? Какво можеше да им е издало?

Нищо. Би си мълчало. Тъкмо затова двамата с Ерин оставяха най-често вратите отключени и отиваха да си вършат работата. Ако момичето бе заловено, можеха да отричат.

- Как се случи това? - попита Морланд.

- Вината е моя - отвърна Ерин. - Оставих вратата отключена. Не беше нарочно. Понякога, когато знаех, че е заспала, само слагах резето, оставях белезниците да висят свободно на механизма. Но бях уморена и мисля, че може да съм забравила да сложа катинара и резето да не е било съвсем на мястото си. Може да го е отместила от вътрешната страна. Намерих парче плат на пода, което може да е използвала. Вероятно го е откъснала от нощницата си.

- Откъде е знаела, че не си заключила вратата? - попита Соулби.

„Проклет да си - помисли си Хари. - Винаги съм имал чувството, че си прекалено умен, и това не е от полза за никого.“ Соулби, това жалко копеле, напомняше на Хари стар щъркел - само човка и крака.

- Нямам представа - отвърна Ерин. - Предполагам, че никога не е спирала да опитва. Сигурно е опитвала вратата всеки път, след като изляза от стаята, и този път ѝ е провървяло.

- Провървяло ѝ, значи? - каза Морланд.

Той си позволи лека усмивка.

- Покажи ми вратата. Обясни ми всичко още веднъж.

Слязоха в мазето и Ерин му показа килията, резето и катинара. Точно както беше му казала, на пода имаше парче бял плат, зацапано със смазка от резето. Морланд го разгледа и започна да премята катинара в ръцете си.

- Влизай вътре - нареди той на Ерин.

- Какво?

- Хайде. Влизай в килията. - Подаде ѝ парчето плат. - И вземи това със себе си.

Тя се подчини. Началникът на полицията затвори вратата след нея и сложи резето, но не го заключи с катинара. Каза:

- Сега отвори.

Слюнката в устата на Хари пресъхна. Би се молил, но отдавна беше престанал да вярва в Бога. Можеше да представи множество аргументи, изключващи възможността да има благосклонно божество, което бди над човечеството, и един от най-силните бе, че Проспъръс продължаваше да съществува.

След няколко опита Ерин успя да промуши парцала през процепа между вратата и рамката над резето. Нямаше обаче никакъв начин да издърпа обратно другия край. Хари затвори очи. Това бе краят.

През процепа се подаде тънка дървена треска, закачи платнената лента и я дръпна назад към вътрешната страна на вратата. Ерин започна бавно да я дърпа насам-натам. Резето помръдна - не много, но помръдна. С малко постоянство, щеше да е само въпрос на време, докато успее да отвори вратата отвътре, точно както твърдеше, че е сторило момичето.

Морланд се бе втренчил в Хари. Хари знаеше, че въпреки онова, което бе видял с очите си, началникът на полицията не вярва особено на казаното от Ерин. Ако очакваше обаче Хари да се пречупи, щеше да остане разочарован, освен ако не прибегне до изтезания, а дори Морланд едва ли би паднал толкова ниско.

- Пусни я да излезе - нареди той на Соулби и Соулби дръпна резето.

Ерин излезе от килията, зачервена, но тържествуваща.

- Откъде взе треската? - попита Морланд.

- Беше на пода до леглото на момичето - каза тя. - Видях я, докато се опитвах да си представя как ли го е направила.

Тя му подаде боровата треска. Той я опипа, после отиде до леглото и намери мястото, от което беше откъртена.

- Изглежда нова - каза той.

- Момичето е избягало едва преди час - отвърна Ерин.

- Аха. - Началник Морланд хвана треската с двете ръце и я счупи на две. Това бе първата външна проява на гнева, който изпитваше.

- Още не сте ни казали дали сте я намерили - обади се Хари.

- О, намерихме я, разбира се.

- Къде е?

- В багажника на колата ми.

- Тя...

- Какво тя?

- Тя... мъртва ли е?

Морланд не отговори веднага. Затвори очи и изтри лицето си с дясната ръка. Раменете му се отпуснаха. В този момент Хари разбра, че са вън от опасност, засега.

- Да, мъртва е - каза накрая Морланд. - Само че не умря, както се очакваше. Имаш ли лопата?

- Да - отвърна Хари. - В бараката ми за инструменти.

- Добре. Защото ще ми помогнеш да я заровя.

6

Имах билет за полета на „Ю Ес Еъруейс“ в 8,55 вечерта от Филаделфия, ако реша да го използвам, ала си давах сметка, че ако опитам да стигна навреме за него, това ще завърши или с катастрофа, или с известие за глоба за превишена скорост. Нито една от двете възможности не ми се нравеше особено, затова смених резервацията за 9,30 сутринта на другия ден и отседнах в мотел близо до „Бартрам Авеню“. Вечерях в бар, в който храната бе почти толкова лоша като онази, която можеш да си купиш на улицата, но не ме беше грижа.

Когато кацнах след събитията в Нюарк, след като адреналинът ми беше спаднал, треперех и бях готов да повърна. Нямаше значение какво ще ям, то така или иначе щеше да има отвратителен вкус, но си мислех, че трябва да сложа нещо в стомаха си. Накрая оставих повечето от храната в чинията, а онова, което изядох, не се задържа дълго в червата ми, след като се прибрах в стаята.

Всъщност тези реакции ставаха все по-нормални за мен. Предполагам, че когато съм изпадал в ситуации като тазвечерната, винаги съм изпитвал страх - всеки, който е надзъртал в дуло на пистолет, който се е изправял пред опасността да бъде ранен или убит и твърди, че не се е уплашил, е лъжец или луд - но колкото по-често го правиш и оцеляваш, толкова по-ясно ти става, че късметът неизбежно ще ти изневери. Ако котките можеха да броят, сигурно щяха да стават нервни, когато започват петия си живот.

Освен това исках да гледам как Сам, дъщеря ми, расте. Тя отдавна бе оставила зад гърба си онези първи години, когато децата, макар и сладки, не правят много повече от това да бърборят и падат, също както някои много възрастни хора. Намирах я безкрайно очарователна и съжалявах, че вече не съм с Рейчъл, нейната майка, ала не очаквах Рейчъл да се върне при мен само за да мога да прекарвам повече време със Сам. Но пък и аз не исках Рейчъл да се връща, така че чувството беше взаимно. Все пак при положение че Рейчъл и Сам бяха във Върмонт, а аз в Портланд, уреждането на периоди от време, които да прекарвам с дъщеря си, изискваше известно планиране. Предполагам, че винаги бих могъл да се преместя във Върмонт, но тогава трябваше да гласувам за социалистите и да търся извинения, за да се отцепя от Щатите. Така или иначе, харесвах Портланд и близостта си до океана. Да рееш поглед над върмонтското езеро Бомъзин, не бе съвсем същото.

Легнах на кревата и прегледах съобщенията на клетъчния си телефон. Имаше само едно, от човек в Портланд на име Джуд. Той бе един от шепата местни бездомници, които ми бяха помагали в миналото - или като ми бяха давали информация, или с тайно наблюдение от време на време, тъй като хората бяха склонни да не забелязват бездомните или да се правят, че не ги забелязват. Естествено, Джуд нямаше телефон за обратна връзка. Вместо това предлагаше да му оставям бележка при хората от Центъра за психично здраве или на таблото за съобщения пред медицинския център „Амистад Къмюнити“ на „Стейт Стрийт“, за да му кажа кога ще мога да се срещна с него.

От известно време не бях виждал Джуд по улиците, но и не бях го търсил специално. Както повечето портландски бездомници, и той правеше всичко по силите си, за да не остава на улицата през зимата. Обратното означаваше риск да бъде открит замръзнал в някой вход.

Аз не бях изпаднал дотам. Напоследък работата ми се бе увеличила, защото си бях разработил добра странична линия за получаване на доходи като разносвач на съдебни призовки. Не беше престижна работа, но се печелеше добре и понякога изискваше да се използват поне няколко мозъчни клетки. Например в деня, преди да потегля за Нюарк, за да се срещна с Ейнджъл и Луис, бях осребрил чек за 2000 долара, включващ необлагаем бонус, и то само за един случай. Призовката бе във връзка с инвестиционен анализатор на име Хайръм П. Тейлър, който бе в началната фаза на сериозните и враждебни процедури по развода със съпругата си, представлявана от моята адвокатка и през повечето време моя приятелка Ейми Прайс. Хайръм беше такъв отвратителен развратник, че дори собственият му адвокат бе признал неофициално, че е възможно клиентът му да има пенис като тирбушон и накрая съпругата му да се е уморила от това унижение. Но щом съпругата бе подала молба за развод, Хайръм се бе заел да крие всички свързани с имуществото му документи и да прехвърля въпросното имущество възможно най-далече от досега ѝ. Дори бе напуснал своя офис в южен Портланд и бе опитал да замете следите си, обаче аз го проследих до апартамента на една от приятелките му, жена на име Бранди, която, макар и с име на стриптийзьорка, работеше като счетоводител в Ню Хампшир.

Проблемът беше, че Хайръм не би вдигнал дори късче хартия от улицата от страх, че то може да е вързано с невидима нишка, която води до ръката на съдебен служител. Не ходеше никъде, без да е придружаван от Бранди; тя бе тази, която плащаше в брой за вестниците, хранителните продукти и питиетата в бара. Хайръм не докосваше нищо, ако можеше да избегне това. Сигурно сутрин, преди да се изпикае, караше Бранди да го преглежда, да не би някой да е лепнал призовка на мъжествеността му, докато е спал.

Неговата слабост - всички те имат някаква слабост - беше колата му. Така го намерих. Караше черно шестлитрово бентли „Флаинг Спър Спийд“: 22,4 литра на 100 км градско, 0-100 км/ч за 4,8 секунди и цена на колата 200 000 долара минимум. Тя бе негова гордост и радост, което навярно бе и причината да стане толкова рязко, че да се залее с кафето, когато влязох в „Старбъкс“ на „Андрюс Роуд“ и попитах дали собственикът на страхотното бентли отвън е тук, защото току-що съм отнесъл страничното му огледало.

Хайръм не бе строен мъж, но можеше да се движи бързо, ако това се налага, дори с попарени от горещо кафе слабини. Той профуча покрай мен с издути платна и стигна до местопроизшествието, за да се увери, че огледалото действително виси от колата само на жици. По-трудно ми беше да го откъртя, отколкото бях очаквал - нужни бяха два удара с чук. Бентлито може и да бе скъпо, но явно бе добре изработено.

- Наистина съжалявам - казах аз, когато пристигнах и го заварих да милва колата, сякаш беше ранено животно, което се опитва да утеши. - Просто не внимавах. Ако това ще помогне, имам брат, който има магазин за автомобили. Вярвам, че той ще предложи добра цена.

На Хайръм май му беше трудно да говори. Устата му не спираше да се отваря и затваря, без да издава звук. Видях Бранди да бърза през паркинга, мъчейки се да облече палтото си, докато жонглираше със собственото си кафе и сакото на Хайръм. Той се беше откъснал от нея, но тя щеше да стигне при нас всеки момент. Трябваше да го закова, докато още е в шок и преди тя да довтаса.

- Вижте - подех, - ето ви данните за застраховката ми, но ако ми позволите да платя в брой, за да покрия щетите, наистина ще съм ви благодарен.

Хайръм посегна към листа хъртия в ръката ми, без да се замисля. Чух, че Бранди извика, за да го предупреди, но вече бе късно. Пръстите му бяха хванали призовката.

- Господин Тейлър - казах аз, - за мен е удоволствие да ви информирам, че току-що ви бе връчена призовка.

Хайръм П. Тейлър все още изглеждаше по-разстроен от повредата, отколкото, че е получил призовката, и това говореше много за отношението му към колата, ала не продължи дълго. Когато стигнах до собствената си кола, той вече бълваше ругатни по мой адрес и последното, което видях, бе как Бранди хвърли кафето си върху него и си тръгна разплакана. Дори ми стана малко мъчно за Хайръм. Той беше нищожество, но не бе лош човек, каквото и да мислеше съпругата му за него. Бе само слаб и себичен. Лошотията бе нещо друго. Аз знаех това по-добре от повечето хора. В края на краищата току-що бях изгорил нечия къща.

Отбелязах си да се свържа с Джуд, после изгасих лампата. Постадреналиновата криза беше отминала. Сега бях просто уморен. Заспах дълбоко, докато Джуд се е мятал на въжето в своя сутерен в Портланд.

7

Хари Диксън и началник Лукас Морланд пътуваха към гробищата с колата на Морланд. Не разговаряха много. Последният труп, който Хари бе виждал, бе на собствената му майка, а когато почина, тя беше на осемдесет и пет. Починала беше в хоспис в една октомврийска нощ. Обадиха му се в три часа сутринта, за да му кажат, че последните ѝ часове на земята изтичат и трябва да отиде веднага, ако иска да бъде до нея, ала когато пристигна, тя вече бе издъхнала. Но още беше топла. Хари си спомняше това най-ярко: как сестрата му каза, че трябва да я докосне, до почувства топлината на майка си, сякаш топлината беше живот и вътре в тази обвивка може би все още имаше нещо от нея. Той сложи ръка на рамото ѝ, защото мислеше, че това се очаква от него, и почувства как топлината се топи постепенно, докато накрая не остана нищо друго освен студ.

Даде си сметка, че никога не бе виждал мъртвец, който не би трябвало да е мъртъв. Не, не се изразяваше правилно, но не намираше думи, за да си го каже поточно. На майка му ѝ бе време да си отиде. Тя беше болна и стара. Последните си години бе прекарала най-вече в сън, с деформирани или напълно изтрити спомени. Само веднъж през последните месеци от живота ѝ си я спомняше да говори донякъде свързано и тогава бе благодарен, че двамата бяха сами в стаята. Питаше се дали в своята деменция е разказвала за тези неща на сестрите. Ако го беше правила, те навярно бяха отминавали казаното като бълнуване на старица, запътила се към гроба, защото никой не бе му го споменавал. Сега си спомни нейните думи.

- Веднъж ги видях да го правят - казала му бе тя, докато седеше до нея на неудобния болничен стол. - Аз исках да видя. Исках да знам.

- Така ли - отвърнал бе той, слушайки я с половин ухо, свикнал да кима и да не обръща внимание. Мислеше си за бизнеса, за парите и как за Ерин и него нещата бяха тръгнали толкова зле, докато за мнозина други, извън пределите на Проспъръс и в него, продължаваха да вървят все така добре. В края на краищата двамата с Ерин изпълняваха съвестно своята роля в бизнеса на града. Вършеха, каквото се искаше от тях, и не се оплакваха. Как се случи така, че пострадаха? Предимствата да живееш в Проспъръс не трябваше ли да се разпределят поравно между всички им? В противен случай какъв бе смисълът да си част от тази общност?

Тогава майка му започна да бъбри отново, да изравя от тинята на своята памет разни несвързани подробности.

- Видях ги как хванаха едно момиче. Видях как го вързаха и го оставиха, а после...

Вече я слушаше. О, наистина я слушаше, дори когато хвърли поглед през рамо, за да се увери, че вратата е затворена.

- Какво? - попита. - После какво?

Знаеше за какво говореше тя. Той самият никога не бе го виждал и не искаше да го види. „Не бива да питаш“, това бе едно от правилата. Ако искаш да знаеш със сигурност, трябваше да станеш член на градския съвет. Но в Проспъръс градските съветници се избираха внимателно. Не можеше да се предложиш сам. Трябваше да чакаш да те предложат. Не че искаше да го предложат. В известен смисъл, колкото по-малко знаеше, толкова по-добре бе за него, но това не му пречеше да се пита...

- После...

Майка му затвори очи. За момент той забрави, че може да е заспала, но докато я гледаше, от дясното ѝ око се отрони сълза и тялото ѝ потръпна. Плачеше, а той никога не бе я виждал да плаче, дори и когато почина баща му. Тя беше корава жена, от стар заселнически сой, и хората като нея не показваха слабост. Ако са били слаби, градът не би съумял да оцелее. Да оцелее и да процъфти.

- Мамо - каза той. - Мамо...

Хари хвана дясната ѝ ръка, но тя я издърпа и той едва тогава разбра, че не плаче, а се смее, кикоти се при спомена за онова, което беше видяла. Мразеше я заради това. Дори докато умираше бавно, тя имаше способността да го ужасява. Погледна го и по изражението му разбра колко е отвратен.

- Винаги си бил слаб - каза. - Ако брат ти беше жив, щеше да стане член на градския съвет. Най-доброто от семето на баща ти отиде в него. В теб е капнало каквото беше останало.

Брат му беше умрял в утробата ѝ три години преди Хари да се роди. През същия период в града бе имало множество помятания, мъртвородени и починали в кърмаческа възраст деца, истински мор. Градският съвет бе взел мерки и оттогава Проспъръс беше благословен с раждането само на живи и здрави деца за много години напред. Но майка му никога не бе преставала да говори за мъртвия му брат. Ърл⁹, така го беше нарекла, меланхолично ехо от ранга, който е можел да достигне, ако бе оживял. Той бе Загиналият граф и неговото кралско потекло бе умряло заедно с него.

В старческото слабоумие на майка му имаше моменти, когато тя го наричаше Ърл, представяйки си живота на един син, който никога не бе съществувал, изброяваше постиженията и възхваляваше победите му. Хари ги изстрадваше мълчаливо, също както бе ги търпял през целия си живот. Затова, когато най-сетне краят на майка му наближи, остави Ерин в леглото, облече се и кара два часа в онази отвратителна есенна нощ, за да стигне до хосписа и да бъде до нея. Просто искаше да е сигурен, че е мъртва, и малко неща в техните отношения му бяха доставяли по-голямо удоволствие от това да усеща как топлината постепенно напуска тялото ѝ, докато остана само съсухрената обвивка. Единствено предаването ѝ на огъня в крематориума му бе донесло по-голямо удовлетворение.

- Още ли си буден? - попита Морланд.

- Да - отвърна Хари. - Буден съм.

Не погледна към него, докато говореше. Виждаше само отражението му в стъклото.

„Аз приличам на майка си - помисли си. - В Проспъръс всички приличаме на родителите си, а понякога приличаме и на децата на други родители. Това е генофондът. Твърде е малък. Би било справедливо да е дълбок поне колкото да удавиш в него коте и всяко семейство да си има по един точещ лиги роднина, заключен на някой таван. Май наистина сме благословени.“ И се усмихна така сурово, така мрачно заради избора на думата „благословени“, че усети как горната му устна се пукна.

- Много си мълчалив - каза Морланд.

- Никога досега не ми се е налагало да погребвам някого.

- И на мен.

Сега Хари наистина го погледна.

- Сериозно ли говориш? - попита.

- Аз съм полицай, не собственик на погребално бюро.

- Искаш да кажеш, че досега не се е случвало нищо такова?

- Не, доколкото знам. Май това е първият път.

Хари не се почувства по-добре от това. Щеше да има последствия. Пътуването с началника на полицията бе само началото.

- Не ми каза какво се случи с момичето - рече той.

- Не, не ти казах. - Морланд мълча известно време, държейки Хари в напрежение. После добави: - Наложи се Бен Пиърсън да я застреля.

- Наложило се е?

- Идваше камион. Ако го беше спряла, щяхме да сме в още по-трудна ситуация от сегашната.

- И какво щеше да правиш?

Началникът на полицията се замисли над въпроса.

- Щях да опитам да спра камиона и щях да бъда принуден да убия шофьора.

За момент той обърна сивите си очи към Хари.

- А след това щях да убия теб и съпругата ти.

Хари успя да потисне повдигането, но вкусът остана в гърлото му. За пръв път, откакто се качи в колата с Морланд, изпита страх. Намираха се сред мрака някъде около езерцето Табарт, едно от множеството места около Проспъръс, наречени на първите английски заселници. Сега в Проспъръс не бяха останали Табартовци. Нямаше Табартовци, нямаше Мабсъновци, нямаше Куортьновци, нямаше Пойдовци. Всички те бяха измрели рано в историята на селището, а и на останалите, изглежда, бе съдено да ги последват, преди да бъде постигнато съгласие. Сега той самият се готвеше да копае гроб на място, наречено на покойните, на онези, които вече ги няма, а един гроб можеше спокойно да подслони двама вместо един.

- Защо? - попита Хари. - Защо би ни убил?

- Защото ме принудихте да сторя нещо, което не исках. Защото направихте живота по-труден, отколкото беше и без това. Защото се провалихте. За назидание на останалите. Сам избери.

Морланд зави надясно по черен път.

- Като свършим, може би ще погледна още веднъж онзи катинар в мазето ви -каза той. - Нещо в цялата тази история някак си ме смущава. Май самият катинар. - И безизразно се усмихна на Хари.

Лъчите на фаровете улавяха голи дървета, заледен сняг и...

- Какво беше това? - рече Хари. Гледаше назад през дясното си рамо.

- А? Не видях нищо.

- Там имаше нещо. Беше голямо, като някакво животно. Видях очите му да светят.

Но началникът на полицията не му обърна внимание. Ако питаха него, „нещото“ на Хари бе просто хитруване, нескопосан опит да го отклони от въпроса за вратата на мазето. Но Морланд не беше човек, който може да бъде подведен толкова лесно. Смяташе да разходи Хари и съпругата му по собствените им версии за бягството. Да го прави отново и отново, докато се убеди в невинността или вината им. Още от самото начало беше против да им се поверява момичето, но възраженията му бяха отхвърлени. Не беше градски съветник, въпреки че можеше да присъства на съвещанията им. Нито един полицейски началник не бе избиран за градски съветник. Винаги се е смятало, че е по-добре пазителят на закона да се използва като инструмент за налагане волята на съвета.

Съветът бе искал да изпита Хари и Ерин Диксън. По отношение на това семейство бе изразено безпокойство - оправдано безпокойство, както се оказа. Но преминаването от съмнения в лоялността на граждани на Проспъръс към предприемането на директни мерки срещу тях бе сериозна крачка. В цялата история на града бе имало само няколко случая, когато се беше налагало да убият някого от своите. Подобни действия бяха опасни и носеха риска да се посее недоволство и страх сред онези, които хранят съмнения или се поддават на външни влияния.

Морланд вече съжаляваше, задето бе казал на Хари Диксън, че е можел да убие съпругата му и него. Не харесваше Диксън и не му вярваше. Искал бе да го предизвика, но ходът бе глупав. Щеше да се наложи да го успокоява. Дори ако му се извини и припише думите си на оправдан гняв и чувство на безсилие.

Обаче проверката не беше приключила. Проверката едва бе започнала. Хари Диксън трябваше да плати за грешките си и Морланд бе сигурен, че онова, което го очакваше, няма да му хареса, никак няма да му хареса.

- Та какво мислиш, че си видял? - попита го той.

- Струва ми се, че видях вълк.

8

Земята бе твърда. Не че това трябваше да го изненадва: Хари бе живял достатъчно дълго в окръг Пенобскът, за да храни илюзии за зимата. От друга страна, никога не му се беше налагало да копае гроб, през нито един от сезоните, а това беше като да разбиваш скала. В началото Морланд го остави да се оправя сам. Седеше си в колата, оставил вратата отворена, надул отоплението докрай, и пушеше цигара след цигара, като гасеше внимателно всяка една в пепелника. Но след известно време стана ясно, че ако трябва да изкопае гроба сам, Хари може да блъска земята до лятото, затова отвори багажника и извади оттам кирка. От мястото, на което стоеше, Хари зърна нещо, увито в прозрачен найлон, но не го гледа дълго. Реши, че до края на нощта ще види много повече неща, отколкото би искал.

Морланд разкопаваше земята с кирката, а Хари изтребваше пръстта с лопатата. Работеха, без да говорят. Нямаха излишна енергия. Въпреки студа Хари чувстваше как ризата му прогизва от пот. Свали палтото и понечи да го закачи на нисък клон, но Морланд му каза да го остави в колата. Хари си мислеше, че го съветва така, защото в колата палтото му ще запази своята топлина, докато Морланд не му даде да разбере, че в момента неговото здраве му е последната грижа.

- Ако имаме късмет, тя ще остане тук, долу, и никога няма да бъде намерена -каза той. - Но не се знае. Готви се за най-лошото и няма да бъдеш разочарован. Виждал съм как заради нишка, която се е закачила за някой клон, криминалистите са вкарвали човек зад решетките до живот. Ние няма да поемаме никакви рискове.

Морланд не се опасяваше, че ще оставят следи по земята. Тя бе прекалено твърда, за да има такава опасност. Нито пък се тревожеше да не ги видят. Наоколо не живееше никой и всеки, който би могъл да мине оттук, по всяка вероятност щеше да е жител на Проспъръс и да има достатъчно мозък в главата, за да не си пъха носа в делата на началник Морланд. Така или иначе, новината за онова, което се бе случило с момичето, навярно вече беше предадена на хората, които трябваше да знаят. Тази нощ пътищата около Проспъръс щяха да бъдат спокойни.

Продължиха да копаят. Когато стигнаха докъм метър дълбочина, и двамата бяха твърде уморени, за да продължат. Началникът на полицията бе едър и силен мъж, но и Хари Диксън не беше от хилавите: през миналата година беше заякнал, защото вече му се налагаше да участва активно в работата по строежите, което не бе му се случвало от десетилетия. Това бе едно от добрите неща, произлезли от връхлетелите го финансови неприятности. Толкова време бе надзиравал, беше се разпореждал и занимавал с бумащини, че почти бе забравил удоволствието от истинското строителство и удовлетворението, което идваше с него - с него и с мазолите.

Морланд отиде до колата и взе от задната седалка термос с кафе. Наля чаша за Хари, а той самият надигна термоса. И двамата впериха погледи в луната.

- Това за вълка одеве беше шега, нали? - попита Морланд.

Хари се чудеше дали не бе се излъгал. По едно време имаше вълци в цял Мейн - и сиви, и източни, и червени. До 1903 година щатът даваше парични възнаграждения за всеки убит вълк. Доколкото можеше да си спомни, последното известно отстрелване на вълк в щата беше през 1996 година. Чел бе за това във вестниците. Човекът го бе убил, мислейки го за голям койот, но животното тежало над четиресет килограма, два пъти повече от средно голям койот, и имало характерните цветове на вълк, или вълчи мелез. Доколкото му беше известно, оттогава насетне нямаше нищо: твърдения и слухове за забелязвани екземпляри може би, но не и доказателства.

- Беше едро животно и имаше глава като на куче, само това мога да кажа със сигурност.

Морланд понечи да запали нова цигара, но установи, че пакетът е празен. Смачка го и го прибра грижливо в джоба.

- Ще разпитам - каза той. - Едва ли ще е вълк, но ако в гората има койот, ще е добре да съобщим на хората, да им кажем да пазят кучетата си. Свърши ли?

Хари допи кафето и му подаде чашата. Морланд я завинти и хвърли термоса на пода в колата.

- Хайде, тогава - каза той. - Време е да я сложим в земята.

Лампата в багажника освети найлона и момичето в него. То лежеше по гръб и очите му бяха затворени. В това поне му бе провървяло. Изходната рана на гърдите беше голяма, но кръвта бе по-малко, отколкото бе очаквал. Началникът на полицията сякаш следеше посоката на мислите му.

- Кръвта ѝ изтече на снега в двора на Бен Пиърсън - каза той. - Наложи се да го изгребем и да пръснем на мястото още сняг, за да замаскираме какво сме направили. Хвани краката ѝ. Аз ще я вдигна откъм главата.

Трудно бе да я извадят от багажника. Тя беше прекалено слаба, затова бе взето решението първо да я поохранят, но сега Хари за пръв път научи какво се разбира под „живо тегло“. Здравият найлон беше хлъзгав и Морланд трудно я удържаше. Когато я извадиха от колата, му се наложи да я пусне на земята, да провре крак под нея, за да повдигне горната част на тялото ѝ и после да я прегърне и да я носи, притискайки я към себе си като спяща любовница. Застанаха вдясно от гроба и като преброиха до три, я хвърлиха вътре. Тя падна неугледно, в полуседнало положение.

- Най-добре да слезеш долу и да я сложиш да легне - каза Морланд на Хари. -Ако дупката бе по-дълбока, щях да съм склонен да я оставим така, обаче е плитка. Не искаме пръстта да се слегне и главата ѝ да щръкне навън като на костенурка.

Хари нямаше особено желание да влиза в гроба, но май нямаше избор. Спусна се долу и клекна, за да хване краищата на найлона. Докато го правеше, погледна момичето. Главата му бе малко по-ниско от неговата и имаше чувството, че то го гледа. Очите му бяха отворени. Сигурно се бе заблудил, когато го бе видял за пръв път да лежи в багажника. Вероятно се е дължало на отблясък от вътрешното осветление или пък на собствената му умора, но можеше да се закълне...

- Какво има? - обади се Морланд.

- Очите ѝ - каза Хари. - Спомняш ли си дали бяха отворени, или затворени?

- Какво значение има? Тя е мъртва. И за нея, и за нас ще е все едно дали ще я заровим с широко отворени или със стиснати очи.

Хари си помисли, че той е прав. Дори не би трябвало да вижда толкова ясно очите ѝ през найлона, но сякаш вътре в главата ѝ беше запалена лампа, която осветяваше синьото на ирисите ѝ. Изглеждаше му по-жива, отколкото в мазето.

Отърси се от тази мисъл и дръпна рязко найлона. Сега момичето лежеше хоризонтално. Не искаше да вижда отново лицето му, затова се извърна. Беше се опитал. Дадени ѝ бяха по-добри шансове, отколкото на останалите, сигурен бе в това. Не беше виновен, че Бен Пиърсън бе сложил край на надеждите ѝ.

Изведнъж силите напуснаха тялото му. Не можеше да излезе от гроба. Успя единствено да вдигне ръцете си. Погледна нагоре към Морланд. Той държеше кирката.

- Помогни ми да изляза - каза Хари, но началникът на полицията не помръдна.

- Моля те! - Гласът му пресекваше леко и той се презираше заради слабостта си. Майка му беше права: не беше истински мъж. Ако наистина беше смел, щеше да качи момичето в колата си, да го закара в щатската полиция в Бангор и да им признае всичко или поне да го остави в центъра на града, където ще е в безопасност. Изправен в гроба, той си представяше сценарий, в който момичето се съгласява да си мълчи за случилото се, но сценарият се провали, щом се видя как се връща в Проспъръс, за да обясни нейното отсъствие. Не, направил бе за нея най-доброто, което можеше. Всичко друго би било проклятие за града. Но Проспъръс и бездруго бе вече толкова близо до проклятието, че едва ли нещо щеше да се промени.

Затвори очи и зачака кирката да го удари по главата, но нищо такова не се случи. Вместо това Морланд хвана дясната му ръка, изви се назад и общите им усилия го измъкнаха от дупката.

Хари седна на земята и скри лице в дланите си.

- За миг си помислих, че ще ме оставиш там, долу - каза той.

- Би било твърде лесно - отвърна Морланд. - Освен това още не сме свършили.

И Хари разбра, че той не говори само за запълването на гроба.

Момичето беше изчезнало, покрито от пръстта. Виждаше се, че земята е разкопавана, но Морланд знаеше, че останалите зимни снегове, които предстоеше да паднат, ще имат грижата за това. Когато започне истинското топене, пръстта ще се превърне в кал, а когато изсъхне, всички следи от тяхната дейност ще са се заличили. Надяваше се само да са закопали момичето достатъчно дълбоко.

- Мамка му - каза той.

- Какво има? - попита Хари.

- Може би трябваше да я извадим от найлона. Това би помогнало да изгние по-бързо.

- Искаш отново да я изровим ли?

- Не, не искам. Хайде, време е да тръгваме.

Морланд зави лопатата и кирката в найлонови пликове, да не цапат багажника на колата му. На другия ден щеше да я почисти отвътре и отвън, просто за всеки случай.

Хари не бе помръднал от мястото си до гроба.

- Имам един въпрос - каза той.

Морланд го почака да продължи.

- Възможно ли е тя да бъде последната?

Морланд би определил изражението на Хари като обнадеждено, ако употребата на думата „надежда“ не бе така абсурдна при тези обстоятелства.

- Не - каза той.

- Тя е мъртва. Ние я убихме. Предадохме я на земята. Защо не? Защо да не може да е последната?

Началник Морланд затвори багажника, преди да отговори:

- Защото беше мъртва, когато влезе в земята.

9

Беше пет и нещо следобед след връщането ми в Портланд, когато пристигнах в „Голямата изчезнала мечка“ на „Форест Авеню“. Барът гъмжеше от хора, както всеки четвъртък. Това бяха вечерите, когато „Мечката“ канеше малки пивоварни да представят на хората своето производство - винаги с отстъпка и винаги с томбола накрая. Не бе нужно кой знае какво, за да задържиш редовните си клиенти, но винаги съм се удивлявал от това колко малко заведения намираха енергията да направят нужните минимални допълнителни усилия.

Заварих Дейв Еванс, собственика на бара, да строява войските си за предстоящия щурм. От известно време не бях работил тук. Както вече казах, през последните месеци нещата при мен бяха потръгнали, може би защото и аз, както „Мечката“, бях готов да се постарая малко повече за клиентите си. Освен това проточилият се съдебен спор около продажбата на старата къща на дядо ми на „Горам Роуд“ бе решен в моя полза и по сметката ми беше преведена значителна сума. Бях платежоспособен и с изгледи да остана такъв и в обозримото бъдеще. Но въпреки всичко това обичах да поработвам в „Мечката“ от време на време, макар и само един-два пъти в месеца. От хората в баровете се научават доста неща. Вярно, повечето от тях са безполезни, но понякога изпадат и златни песъчинки. Така или иначе, присъствието ми там даваше възможност на Дейв да си вземе почивка за остатъка от вечерта, макар че днес той проявяваше странно нежелание да си тръгне.

- Приятелчетата ти са тук - каза той.

- Приятелчета ли имам?

- По-рано имаше. Не съм сигурен дали думата още е подходяща, когато говорим за ония двамата.

Посочи ми ъгъл от бара, който сега изглеждаше значително по-малък заради присъствието на двама масивни мъжаги в полиестерни анцузи: братята Фулси. Не ги бях виждал от погребението на Джаки Гарнър. Неговата смърт бе тежък удар за тях. Те му бяха предани и той се грижеше за тях, доколкото можеше. За такива грамадни мъже бе трудно да останат незабелязани, но през месеците след смъртта на Джаки те някак си бяха успели да го постигнат. Градът сякаш дори бе започнал да диша по-леко. Братята Фулси имаха свойството да изсмукват кислорода от пространството около себе си. Както и да го изкарват от хората с удари. Юмруците им бяха като бетонни строителни блокчета.

Следователно загрижеността на Дейв бе разбираема. Но въпреки вида си и несъмнената склонност към насилие, която изглеждаше резистентна към всякакъв вид лекарствена намеса, по природа те бяха склонни предимно към мрачни мисли. Може и вглъбяването им в тях да не траеше много дълго, но определено отделяха време да обмислят кои кости да счупят най-напред. Фактът, че ме бяха оставили на мира толкова време, вероятно означаваше, че доста сериозно са размишлявали над съдбата на своя приятел. Това беше или добро, или пък много лошо предзнаменование за мен.

- Искаш ли да звънна на някого? - каза Дейв.

- Кого имаш предвид?

- Някой хирург? Свещеник? Погребален агент?

- Ако са дошли да създават неприятности заради Джаки, ще ти трябва предприемач, който да построи бара отново.

- По дяволите. И то тъкмо когато заведението започна да се съвзема.

Запробивах си път през хората, за да стигна до тяхната маса. И двамата посръбваха газирана вода. Братята Фулси не бяха големи пиячи.

- Не сме се виждали отдавна. - казах аз. - Започнах да се притеснявам.

Честно казано, сега, когато най-сетне се бяха появили отново, се притеснявах дори може би повече отпреди.

- Искаш ли да седнеш - каза Поли.

Не беше въпрос. Беше заповед.

Поли бе по-големият и една идея по-добре адаптираният от двамата братя. От главата на по-малкия, Тони, би трябвало да стърчи запален фитил.

Седнах на стола. Всъщност не се тревожех особено, че братята Фулси може да ми посегнат. Ако го стореха, нямаше да разбера почти нищо, преди да съм се свестил, ако това изобщо се случи, но аз винаги се бях разбирал добре с тях и подобно на Джаки, бях правил всичко по силите си да им помагам дори когато това означаваше да кажа някоя дума в тяхна защита пред местната полиция, когато прекрачваха чертата. През годините те ми бяха вършили някоя и друга работа и бяха си патили заради мен. Приятно ми бе да мисля, че помежду ни има разбирателство, но Тимъти Тредуел, онзи, който бе изяден от гризлитата, с които бе опитал да се сприятели, навярно се бе чувствал по същия начин, преди мечите челюсти да захапят гърлото му.

Поли погледна Тони. Тони кимна. Ако бе писано нещата да тръгнат на зле, сега беше моментът.

- За случилото се с Джаки ние не те обвиняваме - поде Поли.

Говореше много тържествено, като съдия, който обявява дълго обмисляна присъда.

- Благодаря - казах аз и бях искрен не само защото засега пребиваването ми в състояние на добро здраве изглеждаше гарантирано, но и защото знаех колко важен бе Джаки за тях. Нямаше да съм изненадан, ако таяха остатъчен гняв против мен, но едва ли. При братята Фулси винаги бе всичко или нищо. Обръщахме нова страница.

- Джаки направи нещо много лошо - каза Тони, - но това не означава, че трябваше да бъде застрелян в гърба.

- Така е - отвърнах аз.

- Джаки беше добър човек - продължи Тони. - Грижеше се за майка си. Грижеше се за нас. Той...

Задави се. Очите му се насълзиха. Брат му го потупа по мускулестото рамо.

- Ще направим всичко, каквото можем - каза Поли. - Каквато и помощ да ти потрябва, за да намериш онзи, който го е извършил, само кажи. И всеки път, когато поискаш да свършим нещо за теб, е достатъчно да ни звъннеш. Защото Джаки би ти помогнал и това, че него вече го няма, не означава, че трябва да се откажем, нали разбираш? Джаки не би искал това.

- Ясно - казах аз.

Ръкувах се с тях и дори не изстенах, но ми олекна, когато си получих ръката обратно.

- Как е майка му? - попитах.

Миналата година на майката на Джаки бе поставена диагнозата болест на Кройцфелд-Якоб. Заболяването ѝ бе единствената причина Джаки да извърши деянията, довели до неговата смърт. Парите просто му трябваха.

- Не е много добре - каза Поли. - Дори Джаки да беше жив, пак щеше да ѝ е трудно. А сега...

Той поклати глава.

Застрахователната компания на Джаки се бе позовала на клауза в застрахователната му полица, отнасяща се за криминални прояви, твърдейки, че смъртта му е настъпила вследствие на участие в престъпление. Ейми Прайс се бе заела със случая на доброволни начала, ала не вярваше застрахователната компания да промени позицията си, а тя трудно можеше да я обяви за безпочвена. Джаки беше убит, защото беше оплескал нещата: не беше внимавал, някой беше загинал и отмъщението го бе застигнало. Отбелязах си да изпратя чек на майка му. Макар че нямаше да помогне много, все пак беше нещо.

Братята Фулси допиха содите си, кимнаха за довиждане и си тръгнаха.

- Още си жив - рече Дейв, който бе наблюдавал развоя на събитията с едното око; другото не бе откъсвал от бара си, в случай че го вижда за последен път в този му вид.

- Изглеждаш доволен.

- Защото това означава, че все пак ще си получа свободната вечер - отвърна той, докато обличаше палтото. - Иначе надали щях да мога да си тръгна.

Тази вечер в „Мечката“ беше много приятна за мен. Може би отчасти заради облекчението, че не си бях навлякъл гнева на братята Фулси, но и защото, докато сновях между бара и салона, успях да изхвърля от главата си всичко друго, освен кранчетата за бира, готвачите на конвейера и грижата, когато Дейв дойде на другата сутрин, да завари бара си горе-долу в същото състояние, в което го е оставил. Накрая седнах на бара да изпия едно кафе и да прегледам „Портланд Финикс“, докато около мен продължаваше нощното почистване.

- Не се преуморявай - каза Кати Сладкишчето, като ме побутна с подноса мръсни чаши. - Ако си се пресилил, докато помагаше, не знам как ще го преживея.

Кати беше една от сервитьорките. Ако е имало случай, когато да не е била весела, то аз не съм присъствал. Тя не спираше да се усмихва дори когато си изкарваше гнева върху някого.

- Не ме карай да те уволнявам.

- Ти не можеш да ме уволниш. Пък и би изисквало известно усилие от твоя страна.

- Ще кажа на Дейв да те уволни.

- Дейв само си мисли, че работим за него. Не му отнемай илюзиите, като го караш да проверява.

В думите ѝ имаше известна истина. Още не можех да разбера как точно функционираше „Мечката“: тя просто функционираше. В крайна сметка, без значение кой се водеше за собственик, всички работеха за самата „Мечка“. Допих кафето си, изчаках и последните хора от персонала да си тръгнат и заключих. Моята кола бе единствената, останала на паркинга. Нощта беше ясна и луната блестеше, но покривът вече беше покрит със скреж. Зимата отказваше да освободи североизтока от властта си. Поех към къщи под небе, отрупано със звезди.

Вратата към мазето на Джуд се отвори.

- Джуд, тук ли си?

Припламна запалка. Ако имаше кой да го види, пламъчето щеше да освети мъж, навлечен в няколко стари палта, със стърчащи от обувките му без връзки вестници. Долната половина на лицето му бе изцяло покрита от брада, в бръчките по кожата му бе наслоена мръсотия. Изглеждаше на шейсет, но беше по-близо до четиресетте. На улицата беше известен като Брайтбой. Някога бе имал друго име, но вече дори и той почти го беше забравил.

- Джуд? - извика отново.

Пламъкът на запалката пареше пръстите му. Брайтбой изруга и го остави да угасне. Очите му започваха да свикват с тъмнината, но мазето беше Г-образно, което означаваше, че лунната светлина проникваше само дотук. Чупката вдясно оставаше в мрак. Щракна отново запалката. Беше евтина, пластмасова. Намерил бе цял куп такива, всичките още пълни с газ, в кофа за смет пред блок, който опразваха. При този студ всичко, което можеше да даде пламък и топлина, заслужаваше да се пази. Останали му бяха още пет-шест.

Зави зад ъгъла и светлината улови обутия в ботуш крак на Джуд, който се люлееше на три стъпки над земята. Брайтбой вдигна бавно запалката, видя червеникавокафявия балтон, зеления шевиотен панталон, бежовите сако и жилетка, кремавата риза и грижливо вързаната червена вратовръзка. Джуд бе успял дори да умре като денди, въпреки че лицето над възела беше подпухнало и почти неузнаваемо и примката, на която висеше, бе потънала в плътта му. Под краката му имаше катурната табуретка. От дясната му страна се виждаше дървен сандък, който беше използвал за нощно шкафче, а до него спалният му чувал, разтворен и приготвен за лягане.

На сандъка имаше найлонов плик, пълен с банкноти и монети.

Запалката започваше отново да пари ръката му. Брайтбой вдигна палеца си и пламъчето изчезна, но споменът за светлината танцуваше пред очите му. Лявата му ръка напипа плика с парите. Той го сложи внимателно в джоба си, после замъкна раницата на Джуд на лунната светлина и я претършува за нещо, което си струваше да се вземе. Намери фенерче, тесте карти, два чифта чисти чорапи, две ризи, току-що купени от „Гудуил“, и шепа захарни пръчици с изтекъл само преди месец срок на годност.

Всички тези неща Брайтбой премести в собствената си раница. Взе също така спалния чувал на Джуд, като го нави и го върза с въже за дъното на своята раница. По-хубав беше от неговия, по-нов и по-топъл. Дори не се сети отново за Джуд, докато не се накани да си тръгне. Те двамата винаги се бяха разбирали добре. Повечето други бездомници отбягваха Брайтбой. Той беше нечестен и на него не можеше да се разчита. Джуд бе един от малцината, които не се опитваха да го съдят. Вярно, Брайтбой понякога бе считал манията му по външния вид за превземка и бе подозирал, че тя му помага да се мисли за нещо повече от братята и сестрите си на улицата, но Джуд бе също толкова щедър към него, колкото и към всеки друг и рядко си бяха разменяли грубости.

Брайтбой щракна запалката и я вдигна. Джуд сякаш беше замръзнал на мястото си. Кожата и дрехите му бяха покрити със скреж.

- Защо си го сторил? - каза Брайтбой. Лявата му ръка бръкна в джоба, сякаш за да се увери, че парите още са там. Беше чул, че Джуд си събира парите от раздадените заеми. Самият той му дължеше два долара. Това бе и една от причините да го потърси; това, както и малко човешка компания, а също и глътка от някакво питие, ако Джуд разполагаше с такова. Някой бе казал, че парите трябват спешно на Джуд, и беше време да му ги върне. Той рядко искаше нещо от хората като него, така че малцина му се сърдеха, задето си иска парите обратно, и онези, които ги имаха, ги връщаха доста охотно.

Тогава защо човек, който, по преценката на Брайтбой, бе успял да събере най-малко сто долара, изведнъж би се отказал от всичко и би посегнал на живота си? Това бе непонятно, но на него му бяха непонятни много неща. Обичаше името, с което беше известен на улицата, но нямаше и най-малка представа за иронията, която се криеше в него. Брайтбой¹⁰ не беше умен. Хитър - може би, но интелигентността му беше от най-ниските, и то главно от животински вид.

Каквото и да го бе накарало да завърши дните си, увиснал на въжето там, където беше сега, Джуд вече нямаше нужда от пари, докато Брайтбой бе още между живите. Той отиде на „Сейнт Джон Стрийт“, поръча два чийзбургера, пържени картофки и лимонада за пет долара от щанда за обслужване на шофьори на „Макдоналдс“ и ги изяде на паркинга пред китайския ресторант. После си купи опаковка с шест броя „Милър Хай Лайф“ от една бензиностанция, но навън бе толкова студено, че нямаше къде да изпие бирите. По липса на друг избор тръгна обратно към мазето на Джуд и ги изпи, докато мъртвецът висеше пред него. Разстла спалния чувал на Джуд, пъхна се в него и спа почти до разсъмване. Когато се събуди, още бе тъмно. Събра бутилките, за да им вземе депозита и се измъкна от мазето да потърси нещо за закуска. Спря само за да се обади на 911 от уличен телефон на „Конгрес Стрийт“.

Това бе най-малкото, което можеше да направи за Джуд.

10

Джуд умря, без да има достатьчно пари за собственото си погребение, затова бе погребан от общината за сметка на данъкоплатците. Струваше им 1500 долара, макар че имаше и такива, които негодуваха, че трябва да се похарчат дори и тези пари, за да бъде погребан прилично човек, който според тях през по-голямата част от живота си не е бил нищо друго освен бреме за града. Единствената им утеха бе, че вече нямаше опасност Джуд да ги безпокои за подаяния.

След като патологът приключи с аутопсията, той бе заровен в безименен гроб в гробището на Форест Сити, южен Портланд. Свещеник издекламира псалм, докато спускаха евтиния ковчег в земята, но за разлика от всички погребани от общината покойници, Джуд не си отиде от този свят, без да бъде изпратен от опечалени. Редом с гробарите стояха пет-шест бездомни мъже и жени от Портланд, както и представители на местни приюти и помощни центрове, които го бяха познавали и харесвали. Аз също бях там. Най-малкото, което можех да сторя, бе да зачета кончината му. След като гробът беше заровен, върху пръстта бе положен един-единствен букет цветя. Никой не се застоя. Никой не проговори.

Заключението на патолога бе, че нараняванията на Джуд са съвместими с асфиксия, без индикации за смърт при съмнителни обстоятелства. Обаче разследването продължаваше, а полицаите и главният прокурор не бяха длъжни да приемат мнението на патолога като неоспорима истина. Въпреки това обаче едва ли полицейското управление в Портланд щеше да го отхвърли. Когато бездомник загива от ръката на друг бездомник, обикновено това става по особено брутален начин и в това няма нищо загадъчно. Въпреки грижите, които полагаше за своята външност, Джуд беше психически обременен човек. Страдаше от депресия, живееше от хранене до хранене и от подаяние до подаяние. Имаше и други предразположени към самоубийства, ала не бяха много.

Единственото необичайно нещо в неговия случай беше, че патологът не бе открил никакви следи от дрога или алкохол в организма му. Бил е чист и трезвен, когато е умрял. Това бе дребна подробност, но въпреки това заслужаваше да ѝ се обърне внимание. Хората, които решават да сложат край на живота си, често имат нужда от помощ за последната стъпка. Те или преминават към осъществяването на своето намерение да се самоубият, като намират нещо, което да ги успокоява в тези последни часове и минути, или се настройват на нужната вълна с помощта на алкохол или дрога, които задействат механизма. Не е лесно да се самоубиеш. Нито пък е безболезнено, каквото и да се казва в онази песен. Джуд сигурно е разбрал това, докато е ритал въздуха от края на въжето. Не зная колко би помогнал алкохолът при подобни обстоятелства, но едва ли би влошил допълнително положението.

Честно казано, след погребението допуснах Джуд да се изтрие от паметта ми. Иска ми се да можех да кажа, че съм бил по-добър от всички останали, но не бях. Той не бе важен. Вече си беше отишъл.

Лукас Морланд спря пред дома на Хейли Кониър на „Грифин Роуд“. Не беше най-голямата къща в Проспъръс, съвсем не, но бе една от най-старите и бидейки частично изградена от камък, вдъхваше известен респект. По-голямата част от нея бе от края на осемнайсети век и навярно можеше съвсем заслужено да бъде вписана в Националния регистър на историческите забележителности, но нито поколенията Ко-ниъровци, нито гражданите на Проспъръс бяха сметнали за уместно да направят това предложение. Градът не се нуждаеше от подобно внимание. И без това старата черква създаваше достатъчно проблеми. Пък и къщата на семейство Кониър не биеше много на очи с разположението и архитектурата си и не будеше интересни исторически асоциации. Просто бе стара, или стара поне по стандартите на щата. Най-изтъкнатите граждани на Проспъръс, наясно със своя произход и много по-старата си история оттатък в Англия, имаха доста по-нюансирана позиция по тези въпроси.

Комбито „Кънтри Скуайър“ на Хейли Кониър бе на алеята. По бронята сякаш бяха налепени още повече стикери, отколкото Морланд си спомняше: Обама/Байдън; протестна значка „Не“ на мазута по плажовете на Мейн“; „Мейн подкрепя правата на гейовете“ над флаг в цветове на дъгата; и напомняне, че шейсет и един процента от електората не бяха гласували за настоящия губернатор на щата. („Сърди се на демократите в щата, помисли си Морланд: бъди сигурна, че те могат да разделят своя вот и после да се правят на изненадани, когато той се върне да ги ухапе по задниците. Боже, дори маймуни биха се справили по-добре с определянето на своя кандидат.“) Комбито беше толкова старо, че май само стикерите го крепяха да не се разпадне. Чувал бе Хейли да спори с Томас Соулби за колата си, Соулби твърдеше, че старият смукач на газ замърсява околната среда повече от радиоактивното разпадане, но Хейли отвръщаше, че въпреки това е по-природосъобразен от инвестирането в нова кола и предаването на форда за скрап.

Краунвикът на Морланд бе купен от полицейското управление в Проспъръс още през 2010 година, когато бе в идеално състояние. Впоследствие „Форд“ обявиха, че през 2011 година ще прекратят производството на полицейски автомобили и Морланд реши да се сдобие с една от колите на управлението, преди полицаите му да се запънат. Краунвикът имаше два тона товароподемност, задно задвижване и осемцилиндров мотор под капака. Ако човек катастрофира с краун вик, имаше по-добри шансове да се измъкне от него жив, отколкото от по-леките патрулни коли, като все по-популярните шевролети „Каприз“. Освен това беше просторен, а това означаваше много за голям мъж като Морланд. Недостатъкът му беше, че с галон гориво изминаваше само двайсетина километра, но Морланд реши, че градът може да направи тази малка жертва за него.

Хейли се появи на моравата, докато Морланд размишляваше за колата си. Тя още бе удивителна жена, въпреки че вече бе прехвърлила седемдесетте. Но той я помнеше съвсем млада, когато мъжете се тълпяха около нея, бръмчаха по пътя ѝ като облак мухи, когато отиваше някъде. Тя правеше всичко по силите си, за да не им обръща внимание или, ако ставаха прекалено досадни, ги прогонваше с махване на ръката. Морланд нямаше никаква представа защо не се беше омъжила. Онзи стикер с цветовете на дъгата на бронята ѝ може би караше някои хора да мислят, че обяснението е там, но Хейли Кониър не беше лесбийка. Ако изобщо можеха да се правят някакви предположения, той би казал, че е абсолютно асексуална. Посветила се бе на града: той беше неин, да го притежава и да го пази, да го обича и да се грижи за него. Наследила бе дълга си към него, защото семейство Кониър бе дало повече градски съветници от всяка друга фамилия в Проспъръс. Самата Хейли бе първи съветник вече повече от четири десетилетия. Имаше хора, които шушукаха, че тя е незаменима, но Морланд не бе на това мнение. Никой не беше незаменим. В противен случай Проспъръс нямаше да просперира толкова дълго.

В дълбоките, тъмни кътчета на съзнанието си Морланд започваше да усеща, че може би ще е най-добре, ако Хейли Кониър освободи пътя за някой друг. За да стане това, тя трябваше да умре, защото нямаше да се откаже от контрола, докато диша. Ала беше дошъл моментът царуването на Кониър да приключи. Много неща можеха да се кажат в полза на дисциплината в семейния живот. Той караше хората да усвояват изкуството на компромиса и да поправят недостатъците в характера си. Самият Морланд все още продължаваше да се учи на това след две десетилетия брак, но му беше приятно да мисли, че същото се отнася и за съпругата му. Хейли Кониър, от друга страна, ставаше само все по-непоколебима в своята самоувереност, по-безкомпромисна във възгледите си и по-склонна да прибягва към диктат, за да наложи своята воля. Помагаха ѝ и правилата на съвета, според които гласът на първия съветник се броеше за два. Това означаваше, че дори когато броят на гласувалите „за“ и „против“ бе разделен поравно, страната на Хейли печелеше и тя можеше да наложи патово положение дори ако само един от съветниците беше на нейна страна. Освен това беше неоспорима истина, че всички останали членове на съвета, взети заедно, имаха по-малко тестостерон от нея. Те все по-често оставяха Морланд да се разправя с нея и да я съветва да бъде по-умерена - уви, през последните месеци с все по-малък успех. Един труп, оставен да виси в мазе в Портланд, бе свидетелство за това.

- Тъкмо се любувах на колата ти - каза Морланд.

- И ти ли ще ми кажеш да я сменя?

- Няма, освен ако парчета от нея не започнат да се откъсват по магистралата и да раняват останалите, макар че това започва да става все по-вероятно.

Тя скръсти ръце на гърдите, както правеше по митингите, когато искаше да каже на хората, че е престанала да слуша техните аргументи и решението ѝ е взето. Не носеше сутиен и под ризата гърдите ѝ бяха увиснали. Със своята пола на цветя, обути в сандали крака и побеляла коса, прибрана назад с шалче, приличаше на типична майка земя, цялата в бобови и житни кълнове и органично мляко. Не беше съвсем нелепо, макар че не даваше и най-малка представа за твърдостта отдолу.

- Моя си е и ми харесва - каза тя.

- Вкопчила си се в нея само защото томассоулбиевците на този свят непрекъснато ти повтарят да се избавиш от нея. Ако започнат да я потупват и да ѝ се възхищават, мигом ще я предадеш за скрап.

Намръщеният ѝ поглед омекна. Морланд все още успяваше да я обезоръжи -умение, с каквото малцина други можеха да се похвалят. Баща му бе имал същата дарба. Отношенията на Даниъл Морланд с Хейли Кониър бяха почти флиртаджийски, поне когато жена му не беше наблизо. Но независимо дали си падаше по секса или не, Хейли бе привлекателна жена и Алина Морланд нямаше намерение да стои настрани и да гледа как съпругът ѝ се върти около нея само за да осигурява безпроблемното ръководство на града. Не я притесняваше властта, която притежаваше Хейли като първи съветник, защото всичко това бе политика, но другото касаеше отношенията между съпруг и съпруга. Градът можеше да реши да направи Хейли Кониър своя официална кралица, но ако събудеше дори най-леко сексуално желание у съпруга ѝ, рангът не би попречил на Алина да свали короната ѝ с юмрук.

Това бе пример за една от най-любопитните истини относно Проспъръс: в повечето неща той беше почти като всеки друг град с подобна големина. Имаше своите съперничества, своите интриги. Мъже мамеха жените си и жени мамеха мъжете си. Хюго Рийд не говореше с Елдър Колингуд и никога нямаше да му проговори, и всичко това заради един инцидент с трактор и градинска врата преди около четиресет години. Рамет Хънтли и Милисънт Ролин, макар и изкуствено любезни един към друг, бяха вманиачени на тема потекло и през годините бяха посещавали редовно Североизточна Англия, опитвайки се да проследят родословията си до някоя кралска особа. До този момент усилията на никой от двамата не се бяха увенчали с успех, но търсенето продължаваше. В Проспъръс, както винаги, основната грижа беше всичко да си остане постарому. Градът се различаваше от останалите само в едно много съществено отношение, но в течение на вековете дори и това се бе превърнало в разновидност на нормалното. Изненадващо бе с какво можеха да свикнат хората, стига накрая да бъдат възнаградени за това.

- Искаш ли чай, Лукас? - попита Хейли.

- Един чай ще ми дойде добре.

В Проспъръс бе по-вероятно да ти предложат чай, отколкото кафе. Това бе наследено от старата родина. Бен Пиърсън навярно бе единственият собственик на магазин в обсег от петдесет мили, който редовно свършваше чая „Ърл Грей“ и „Инглиш Брекфъст“ на листа и „Йоркшир Тий“ на пакетчета. И какви неприятности имаше само, когато това се случи.

Отвътре домът на Хейли напомняше музей на викторианската къща: стари мебели от тъмно дърво, персийски килими, дантелени покривки на масите, столове с прекалено твърди възглавници и цели стени, отрупани с книги. Полилеите, подобие на класическия джорджиански стил от осемнайсети век, бяха изработени в края на деветнайсети век от „Ослър енд Фарадей“ в Бирмингам. Морланд ги намираше за крайно претрупани и неподходящи за къщата, но пазеше това мнение за себе си. И все пак винаги когато сядаше на масата за хранене на Хейли, имаше усещането, че се готви за спиритически сеанс.

Хейли кипна вода и сложи чая да се запари. Чайникът беше от чисто сребро, но чаят щеше да бъде сервиран в не толкова изискани чаши. Порцеланът би бил прекалена превземка. Тя сложи мляко и в двете чаши, без да си прави труда да попита колко иска и дали не предпочита сам да си го сипе. Вече познаваше навиците и предпочитанията му почти толкова добре, колкото и съпругата му. Добави чая, после намери някакви маслени бисквити и изсипа четири в една чинийка. Бисквити, не курабии - така пишеше на пакета, украсен още с шотландски крави, шотландски карета и руини.

Сръбнаха чай, гризнаха от бисквитите, поговориха за времето и за ремонтите, които трябваше да бъдат направени в сградата на общината, когато зимата си отиде, и едва тогава преминаха към основната тема този следобед.

- Чух, че са погребали онзи скитник - каза Хейли.

Морланд не беше сигурен, че човекът, наречен Джуд, можеше да се нарече просто скитник. Скитниците са хора, които се придвижват от едно място на друго в търсене на препитание. За него той беше по-скоро безделник, лентяй.

- Очевидно.

- Вдигнал ли се е шум?

- Не съм чул да е имало такова нещо.

- Казах ти, че няма да има. А трябваше да слушам цялото онова вайкане и мрънкане.

Морланд остави думите ѝ без коментар. Изложил бе всичките си възражения, когато му бе съобщено решението на градския съвет, но тогава вече бе твърде късно. Беше се опитал да разубеди Хейли, само че този път тя бе демонстрирала имунитет срещу чара му.

- Щеше да е за предпочитане, ако просто беше изчезнал - рече накрая.

- Това би струвало повече, много повече. В счетоводството трябва да има баланс.

- Може би разходът щеше да си струва. Едва ли някой ще дойде да търси изчезнал бездомник, а и без трупа е трудно да се докаже, че е извършено престъпление.

- Никой не се опитва да докаже, че е извършено престъпление. Някакъв скитник се е обесил и толкова.

„Не съвсем“, помисли си Морланд.

Хейли разсъждаваше като градски съветник, Морланд - като полицай.

- Както го виждам аз, проблемът е, че сега имаме два трупа и това няма да свърши добре - каза Морланд.

- Бен ми каза, че не е имал друг избор, освен да застреля момичето. Ти си се съгласил.

„Обаче не съм се съгласявал с убийството на бащата“, готвеше се да отговори Морланд, но преглътна думите, преди да са стигнали до езика му.

- Този град е оцелявал и процъфтявал, защото е бил предпазлив - каза той.

- Няма нужда да ми напомняш това! - В бледите страни на Хейли се качи малко кръв. - Какво си мислиш, че правя през всичките тези години? Всяко решение, което аз съм вземала, е било по своята същност във възможно най-голям интерес за града.

Аз съм вземала, отбеляза си той, не ние сме вземали. Питаше се дали всеки деспот започва изреченията си така. В даден момент някой трябваше да каже истината на онези, които държат властта. Но от друга страна, този някой често свършваше с набучена на кол глава.

- Не поставям под съмнение твоята преданост към града, Хейли. Никой не се съмнява в нея. Но двама мъртви от едно и също семейство може да привлекат внимание.

- Един мъртъв - поправи го тя. - Има едно тяло, не две. Съобщено ли е вече, че момичето е изчезнало?

- Не - призна той.

- Няма и да бъде, защото единственият, който можеше да се разтревожи за него, сега лежи в земята. Като действахме по този начин, ние решихме проблема, или щяхме да сме го решили, ако този проклет глупак Диксън не я беше оставил да избяга.

- Хм, интересно определение - отбеляза Морланд.

Досега не бе говорил с Хейли за своите подозрения. Искаше малко да се пресеят, преди да започне да ги излива. Хейли вдигна бисквитата към устата си и започна да я дълбае с дребните си бели зъби като гладен гризач.

- Мислиш, че лъже за случилото се ли?

- Опитах да отворя резето отвътре с парче плат, както двамата с Ерин твърдят, че било направило момичето.

- И?

- Успях.

- Тогава?

- Отне ми известно време и трябваше да използвам парче дърво, за да издърпам плата навътре и да направя примка, също както стори и Ерин Диксън, когато я отведох в мазето и я накарах да ми покаже как може да е избягало момичето. Тя ми каза, че намерила треската на пода и че сигурно момичето я било отчупило от леглото. Показа ми леглото и от него действително липсваше дълга треска, която отговаряше на тази в ръката ѝ.

- Но?

- Но когато пуснах Ерин да излезе, на пода до леглото имаше кръв и беше прясна.

- Възможно ли е да е била от момичето? Едва ли е имало час, откакто е избягало.

- Ако беше така, щеше да е съсирена.

- Ако кръвта е била на Ерин, може да се е одраскала, докато е разглеждала парчето дърво.

- Може.

Хейли остави бисквитата до чашата си. Изглежда, вече не ѝ се ядеше сладко.

- Защо биха я оставили да избяга?

- Не знам. Носят се слухове за бизнеса на Хенри.

- И аз съм чувала. Неспокойна съм, откакто взеха този заем.

- Къщата му има нужда от пребоядисване и онзи негов стар камион може би е единственото возило в Проспъръс, което е в по-лошо състояние от твоето. Нямах време да огледам добре кухнята му, когато отидох у тях, но видях някои неразопаковани продукти, които още не бяха прибрани. Те купуват евтин хляб, макаронени изделия, които стават за всичко, пилешки разфасовки с изтичащ срок на годност, които могат да се използват, ако се замразят, такива неща.

- Може да са били за момичето. Едва ли са щели да я хранят с филе миньон.

- Просто не ми се връзва. - Наблюдаваше я внимателно. - Звучиш ми, сякаш се опитваш да ги защитиш.

- Никого не защитавам - каза Хейли. - Мъча се да разбера. Ако онова, което предполагаш, е вярно, имаме много голям проблем. Ще бъдем принудени да действаме и това може да причини смут в града. Ние не се обръщаме срещу своите.

- Освен ако „своите“ не се обърнат срещу нас.

- И все пак не мога да разбера защо биха поискали да я освободят.

- Състрадание? Вина?

- Не е като да сме ги карали да я убият - каза Хейли. - Трябваше само да се грижат за нея, докато станем готови. Тя беше прекалено слаба. Всичко това можеше да бъде избягнато, ако Уолтър и Биатрикс не ни бяха довели наркоманка.

- Мина доста време, откакто не ни се е налагало да търсим някоя - каза Морланд. - Сега е по-трудно. Най-сигурният начин е да се вземат уязвимите, отчаяните, онези, които няма да липсват на никого. Ако това означава наркоманки и курви,така да бъде.

- Наркоманките и курвите може да не свършат работа.

- Минаха много години, Хейли. Някои хора се питат дали изобщо ще бъде нужно.

Тя кипна.

- Кой? Кажи ми! - Погледът ѝ стана закачлив. - Същите, които шушукат за моите „грешки“ по отношение на града ли?

Трябваше да бъде по-предпазлив. Тя бе чула всичко, превъртяла бе подробностите в главата си и ги бе разгледала така внимателно, както ювелир разглежда скъпоценните камъни, преди да реши кои да задържи и от кои да се откаже.

- Знам, че има хора, които започват да се съмняват в мен.

Хейли се вторачи в Морланд, сякаш му внушаваше да признае, че и той самият е прегрешавал с подобни мисли, но той не го стори.

Тя се наведе над масата и хвана ръката му. Кожата ѝ беше студена, на вид и на пипане му напомняше евтините пилешки разфасовки в дома на Диксънови.

- Точно затова е толкова важно - каза тя. - Ако трябва да си отида, искам да си тръгна със съзнанието, че градът е в безопасност. Искам да съм сигурна, че съм направила всичко по силите си за него.

Пусна ръката му. Беше оставила белези върху нея, сякаш за да му напомни, че все още е силна и не бива да бъде подценявана.

- Какво предлагаш?

- Да говорим с Диксънови. Да им кажем да ни намерят друго момиче, бързо. И да не е наркоманка: искаме чисто и здраво момиче. Направят ли това, което очакваме от тях, ще видим какво още може да стори градът, за да им помогне да излязат от неприятностите, ако имат такива.

- А ако не го направят?

Хейли стана и започна да раздига масата. Беше се уморила да разговаря с него. Обсъждането беше приключило.

- Тогава са заплаха за сигурността на града. Във фонда за подпомагане все още има пари, благодарение на решението скитникът да не изчезва. И - добави тя - нашите приятели ще ни бъдат благодарни за работата.

11

Седях на маса в кафене „Крема“ на улица „Къмършъл“, когато ме намери мъжът, наричащ себе си Шейки. Беше малко след девет сутринта и макар несекващият поток от хора да не даваше и миг почивка на баристите, повечето от масите си стояха празни. По това време хората искаха да си поръчат, без да консумират на място, което идеално ме устройваше. Разполагах с приятно огрявано от слънцето местенце до прозореца и с новите броеве на „Ню Йорк Таймс“ и „Портланд Прес Хералд“. Салонът на „Крема“ бе един от най-хубавите в града - само голи дъски и неизмазана тухлена зидария.

Имаше и по-лоши места, където да убиеш някой и друг час. По-късно сутринта имах среща с евентуална клиентка: неприятности с бившия, който не бе схванал разликата между наглеждане и преследване на бившата половинка. Разликата бе тънка, в зависимост от това кого питаш. Той май не разбираше и че ако наистина го бе грижа за нея, би трябвало да ѝ плати издръжките за децата, които ѝ дължеше. За такива недоразумения се печелеха почасовите тарифи.

Шейки носеше черни гуменки, съвсем леко протрити дънки и балтон - толкова голям, че почти можеше да мине за палатка. Когато влезе в „Крема“, изглеждаше смутен, и видях, че един-двама от персонала го наблюдаваха, но той явно не смяташе да се откаже от онова, което си бе наумил. Тръгна право към моята маса.

Шейки¹¹ не беше единственият, който използваше това име за себе си, всички на улицата му викаха така. Той имаше паралитичен тремор на лявата ръка, която държеше плътно до тялото си. Чудех се как ли спи. Може би просто бе свикнал с нея, както се свиква с много неща, които се налага да търпиш дълго време.

Той спря пред мен, слънцето освети лицето му. Беше гладко избръснат и миришеше силно на сапун. Може и да грешах, но впечатлението ми бе, че преди да дойде тук, се беше привел в приличен вид и бе облякъл най-хубавите си дрехи. Помнех го от погребението. Беше единственият от присъстващите, който проля сълза, докато спускаха Джуд в гроба.

- Може ли да седна? - попита той.

- Заповядай - отвърнах. - Искаш ли кафе?

Той облиза устни и кимна.

- Да.

- Някакви предпочитания?

- Което е най-голямото и най-топлото. Ако може и да е сладко.

Тъй като аз самият пия предимно чисто филтрирано кафе, трябваше да разчитам на момичето зад бара да ми помогне за топлото и сладкото. Върнах се с кленово лате и две кифли. Не бях много гладен, но Шейки навярно беше. Хапнах малко от моята, за да бъда учтив, а Шейки се върна на бара и натъпка чашата си със захар. Щом седна отново на мястото си, се нахвърли на кифлата, после забави малко темпото, сякаш се сети, че е в компанията на порядъчни хора и никой няма да му издърпа залъка от устата.

- Вкусно - каза той. - И кафето го бива.

- Сигурен ли си, че захарта ти е достатъчна? - Бъркалката направо стоеше изправена в кафето.

Той се ухили. Зъбите му не бяха хубави, но усмивката някак си беше.

- Винаги съм имал слабост към сладкото. Предполагам, че си личи. Загубих повечето си зъби. - Отхапа още от кифлата и я дъвка дълго и старателно, наслаждавайки се на вкуса ѝ. После каза: - Видях те на гробищата, когато погребаха Джуд. Ти си детективът, нали?

- Точно така.

- Познаваше ли Джуд?

- Слабо.

- И аз така чух. Джуд ми каза, че е вършил детективска работа за теб няколко пъти.

Усмихнах се. На Джуд винаги му беше приятно, когато го молех да ми помогне. Долових известен скептицизъм в гласа на Шейки, само следа от съмнение, но мисля, че искаше да е истина. Държеше главата си наведена, докато гледаше втренчено към мен, повдигнал едната вежда в очакване.

- Да. Така е - казах аз. - Джуд беше наблюдателен и знаеше как да слуша.

Шейки се отпусна назад с огромно облекчение. Джуд не го беше излъгал. Идването му тук не беше напразно.

- Да - каза той, - Джуд беше умен. Нямаше нещо, случило се на улицата, за което той да не знае. Освен това беше внимателен. Внимателен към всички.

Внимателен към мен.

Спря да яде и за миг изглеждаше ужасно самотен. Устните му се движеха беззвучно, докато се мъчеше да опише емоции, каквито никога досега не бе изразявал: онова, което бе изпитвал към Джуд, и начина, по който се чувстваше сега, когато него вече го нямаше. Опитваше се да облече загубата си в думи, но загубата беше отсъствие и не подлежеше на описание. Накрая се отказа и засърба шумно латето, за да скрие мъката си.

- Приятели ли бяхте?

Той кимна над чашата.

- Джуд имаше ли много приятели?

Шейки остави чашата и изтри уста с гърба на ръката си.

- Не. Държеше повечето хора на разстояние.

- Но не и теб.

- Да.

Смених темата. Не беше моя работа.

- Кога за последен път го видя жив?

- Един-два дни преди да го намерят в онова мазе. Помагах му в събирането.

- Събирането ли?

- На парите. Искаше да му върнат заемите, които бе давал, и поиска помощ от мен. Всички знаеха, че с него сме близки, и ако кажех, че работя за него, никой нямаше да се усъмни, че лъжа. Той ми написа всичко на хартия. Когато намирах някого, задрасквах името в списъка и записвах колко ми е дал.

Той бръкна в един от джобовете си и извади лист хартия, който разгъна внимателно и сложи пред мен. На него имаше списък с имена, изписани четливо с молив. До повечето от тях, със значително по-разкривен почерк, бяха надраскани цифри: обикновено два долара и никога повече от това.

- Понякога отивах при някои, след като той ги бе посетил и тези хора може би вече се бяха разплатили, а може би не. Но Джуд бе отстъпчив човек. Вярваше на всяка история за лош късмет, защото си беше такъв. Колкото до мен, аз знаех, че някои от тях лъжат. И докато са живи, ще лъжат. Гледах да ги накарам да си платят, ако могат.

Взех листа и събрах набързо цифрите. Сумата не излезе много голяма: 100 долара, плюс или минус цент-два. Тогава си дадох сметка, че макар и за мен да не бяха много пари, 100 долара можеха да станат причина човек да бъде размазан от бой, ако попадне в лоша компания. Можеше да са достатъчни дори за да бъде убит.

- За какво му трябваха тези пари? - попитах.

- Той търсеше дъщеря си. Каза ми, че е била наркоманка, но вече влизала в правия път. Последното, което научил за нея, било, че е отишла в Бангор да търси работа и изглежда, била намерила. Мисля, че...

Той замълча.

- Продължавай.

- Мисля, че е дошла тук, защото е искала да бъде близо до него, но не чак толкова, че съвсем да го улесни - каза Шейки. - Искала е той да дойде и да я намери. Джуд беше изоставил майка ѝ и нея преди доста време и знаеше, че момичето обвинява него за всичко, което се е объркало в живота му след това. Била му е ядосана. Дори може би го е мразела, но когато става дума за кръвна връзка, любовта и омразата не се различават особено или се смесват дотолкова, че не можеш да различиш едното от другото. Предполагам, че е мислил да се премести в Бангор и да сложи край на това. Но Джуд не харесваше Бангор. Там не е както тук. Изтръгнаха сърцето на този град, когато построиха мола, и той никога повече не се съвзе, за разлика от Портланд. Не е добро място и за бездомните - по-лошо е, отколкото тук. Но Джуд искаше да се реваншира на момичето за онова, което му е причинил, а не можеше да го стори от Портланд.

- За колко време вие с Джуд събрахте парите?

- За седмица. Щеше да му отнеме месец, ако бе действал сам. Би трябвало да си намеря работа като събирач на дългове.

Шейки използва показалеца на дясната си ръка, за да дръпне листа към себе си и каза:

- Така че въпросът ми е...

- ...защо човек, който е прекарал трудна седмица в събиране на дългове и който мисли единствено как да оправи отношенията с дъщеря си, ще се обеси в мазе тъкмо когато е успял да събере известна сума? - довърших аз вместо него.

- Точно така.

- Значи, какво: на дъщеря си ли се е канел да даде парите, или да ги използва, за да се премести в Бангор?

- Нито едното от двете - отвърна Шейки. - Ако съм го разбрал правилно, мисля, че се надяваше да те наеме, за да я намериш.

Той, изглежда, си спомни, че има още кафе. Изпи на една глътка половината от онова, което беше останало, и хвърли кос поглед към кифлата в моята чиния. Побутнах я към него.

- Давай. Не съм толкова гладен, колкото си мислех.

Говорихме цял час - ту за Джуд, ту за самия Шейки. Той бе служил в армията и така се беше сдобил със сакатата си ръка: засегнат нерв от експлодирала гума на джип.

- Дори не беше истинска рана - каза Шейки. - Преди лъжех за нея, за да се правя на храбър, но като че ли вече не си струва труда.

В края на нашия разговор ми станаха ясни две неща: Шейки познаваше Джуд по-добре от всеки друг в Портланд и все пак всъщност изобщо не го познаваше. Джуд бе споделял с него само съвсем оскъдна информация за дъщеря си. Шейки бе с впечатлението, че колкото повече неприятности са се струпвали на приятеля му, толкова по-малко желание е изпитвал да търси помощ, за да се справя с тях. Тъкмо това била причината накрая човек да умира сам.

Преди да си тръгна, купих на Шейки още едно кленово лате, а той ми обясни как най-лесно мога да го намеря. Както и Джуд, използваше за подобни контакти добрите хора в Центъра за психично здраве.

След това отидох в Южен Портланд, за да се срещна с евентуалната си клиентка в дома ѝ, и тя ме осведоми най-подробно къде работи съпругът ѝ, къде живее и как сега бил станал голям задник, а преди не бил чак толкова лош. Тя не искаше да намесва полицията заради децата и мразеше адвоката си. Аз бях най-малко лошата от оставащите ѝ възможности - макар че ме попита дали не познавам някого, който би се наел да счупи краката на съпруга ѝ, след като ясно ѝ дадох да разбере, че не съм склонен да поема подобен ангажимент, поне не и без по-сериозни причини. Тъй като нямах какво друго да правя, отидох да потърся прегрешилия съпруг в офиса му в Бак Коув, където той бе партньор в съмнителна фирма за финансови консултации и инвестиции. Името му бе Лейн Стейси и не изглеждаше много зарадван, когато разбра, че не съм отишъл да му давам пари за инвестиране. Крещя, тупа се по гърдите, но после му стана ясно, че не може да ме изгони навън със заплахи. Спокойното държане винаги помага в подобни ситуации; спокойствието и двайсетте килограма предимство в теглото пред опонента в спора. Както собственика на бентлито Хайръм П. Тейлър, Стейси не беше лош човек. Дори не беше толкова похотлив, колкото Хайръм. Той беше самотен, съпругата и децата му липсваха и не вярваше някоя друга да го поиска. Жена му просто го беше разлюбила, той също я бе разлюбил, макар и в по-малка степен, но искаше нещата да си останат постарому, за да има покрив над главата и човек до себе си, който да се грижи за него, когато се простуди, а може би и да спи с него от време на време. Накрая го уговорих да обядваме в „Баю Кичън“, където му обясних колко е важно да не преследва жена си и да плаща издръжката на децата си. Той на свой ред призна, че като я е морил от глад, нея и децата си, се е надявал, че така ще я направи по-отстъпчива и ще я принуди да го приеме обратно, което донякъде обясняваше защо страховете му, че може да не намери друга, която да го търпи, не бяха съвсем безпочвени. Към края на обяда бях получил някои гаранции за поведението му в бъдеще, а той се беше опитал да ми пробута толкова рисков краткосрочен заем, че направо приличаше на поръчка за персонална рецесия. Той прие храбро отказа ми. Както се изрази, очакванията му за финансовото бъдеще на страната били „оптимистични“ и виждал само бляскави перспективи пред бизнеса си.

- И на какво основание? - попитах аз.

- Всеки обича обещанията за бърза печалба - отвърна той. - А магазинът за наивници винаги има какво да предложи.

Прав беше.

12

Няколко обаждания ми бяха достатъчни, за да разбера кой е детективът, чието име беше удостоило с честта си следственото дело за Джуд. За мен това означаваше едновременно добра и лоша новина. Добрата новина бе, че познавах детектива лично. Лошата - че по едно време бяхме излизали заедно. Казваше се Шарън Мейси и „излизали“ може би е твърде силна дума за историята между нас. Тя идва няколко пъти в „Мечката“, когато бях барман там, и веднъж обядвахме в „Бода“ на „Конгрес Стрийт“, който е близо до нейния апартамент на „Спрус Стрийт“. Всичко свърши с кратка целувка и взаимно съгласие, че би било хубаво в скоро време да го направим отново. Аз дори го исках, а мисля, че и тя, но някак си животът не ни го позволи, а после загина Джаки Гарнър.

Шарън Мейси бе интересна личност, при положение че си склонен да приемеш китайската дефиниция за „интересен“ като подобие на проклятие. Преди няколко години тя била командирована на остров, наречен Санктюъри¹², навътре в залива Каско, когато пристигнала група жадни за отмъщение професионални убийци и се стигнало до ожесточени престрелки. Мейси се измъкнала невредима, но активно участвала в сблъсъците и си спечелила голямо уважение като полицай с точен мерник. В резултат на това не останала дълго униформен полицай и никой не се изненадал, когато я повишили в детектив. Работеше в отдела за криминални разследвания в полицейското управление на Портланд и оказваше сериозно съдействие на специалните части за борба с тежките престъпления в Южен Мейн, които разследваха сериозни инциденти в региона.

Когато набрах номера на Мейси, джиесемът ѝ беше изключен, но не си направих труда да ѝ оставя съобщение. Не беше в апартамента си, когато отидох там, но една съседка ми каза, че е отишла да занесе дрехите си в екологичната пералня на „Данфърт Стрийт“. Момчето, обслужващо автоматичната машина, потвърди, че е идвала, и каза, че може би чака в „Ръски“, докато той изпълнява спешната ѝ поръчка, включваща пране и сгъване.

„Ръски“ бе институция в Портланд, отваряше рано и сервираше храна до късно. Барът отдавна събираше хората, чието работно време им дава възможност да закусват, когато им скимне, поради което сервираше закуски през целия ден. В неделя той беше магнит за редовните посетители, включително ченгетата и пожарникарите от всички околни селища, притежаващи добри пътни комуникации с Портланд, на които им трябва тъмно и приветливо кътче, където да убиват следобедите. Той можеше да се похвали с дартс, с приличен джубокс, с недостатъчно места за сядане и никога не се променяше. Беше това, което е: бар в покрайнините, където цените бяха по-добри от храната, а храната бе хубава. Когато отидох при нея, Мейси седеше до прозореца, пиеше и си бъбреше с патрулен полицай на име Теръл Никс. Познавах малко Никс, защото единият от братята му беше ченге в Скарбъро. По моя преценка Никс наближаваше петдесетте и навярно вече мислеше за пенсиониране. Косата му оредява-ше и лицето му бе придобило измъчено и разочаровано изражение. В чинията до него се виждаха остатъци от специалното махмурлийско меню - месна яхния, препечени филийки, яйца и пържени картофи, ала нямаше вид на човек, който се мъчи да се пребори с последствията от тежка нощ. Очите му бяха будни и ясни, погледът му навярно стигаше чак до лелеяното пенсиониране.

Мейси изглеждаше като Мейси: дребничка, мургава, с живи очи и винаги готова да се усмихне. По дяволите. Опитах се да си спомня защо не ѝ се бях обадил. О, да. Животът, каквото и да беше това. И отчасти смъртта.

Никс ме видя преди Мейси, тъй като тя седеше с гръб към вратата. Побутна я по левия крак с дясната си обувка, за да я предупреди. Не изглеждаха като две ченгета, между които има нещо, а просто като две ченгета, чиито пътища случайно са се пресекли в „Ръски“, където пътищата на ченгетата се пресичаха непрекъснато. Впрочем жената на Никс би го скопила и би оставила кръвта му да изтече, преди да украси капака на колата си със съответните атрибути, ако до ушите ѝ стигнеше дори само намек, че друга жена се интересува от него. Да не говорим, че братът на Никс бе женен за сестра на жена му. Цялата фамилия би помогнала да хвърлят трупа му в блатата край Скарбъро.

- Чарли - каза Никс. - Детектив Мейси, познаваш ли Чарли Паркър, нашия прочут частен детектив?

Първоначалната изненада на Мейси от моето появяване премина в крива усмивка.

- Да, познавам го. Веднъж обядвахме заедно.

- Сериозно?

- Господин Паркър така и не се обади за втора среща.

- Сериозно? - каза отново Никс. Изцъка като разочарована даскалица и отсъди: - Ужасно!

- Невъзпитано - допълни Мейси.

- Може би е дошъл да поправи грешката си.

- Не виждам цветя.

- Винаги може да поръча по едно питие.

- Това става - рече Мейси. Не бе свалила очи от мен, откакто влязох. Не флиртуваше, но се забавляваше.

- Е, щом не е дошъл да се извини, задето те е чупил, тогава защо е тук?

- Да, защо си дошъл? - попита Мейси.

- Да сервира неприятности в нечия чиния - каза Никс.

- Ще сервираш ли неприятности на някого? - попита Мейси.

- Не, ако зависи от мен - казах аз, доволен да взема най-сетне думата, след като Никълс и Мей¹³ спряха да си поемат дъх. - Имах един-два въпроса по случая „Джуд“. Името ти се появи във връзка с него.

Никс и Мейси размениха погледи, но Никс остави на нея да отговори, ако реши. В края на краищата тя бе детективът.

- Светът е малък - каза Мейси.

- Нима? - отвърнах аз.

- Никс бе първият, който отиде на местопроизшествието. И няма „случай Джуд“. Освен ако ти си на друго мнение - добави тя.

- Беше си хубаво чисто обесване - каза Никс и аз знаех какво има предвид. Човек поемаше тези случаи, когато се появят. Те бяха просто писане на доклади и почти нищо повече.

Посочих бутилките им, в които беше останала главно пяна.

- Искате ли по още една?

Никс пиеше „Милър Хай Лайф“. В „Ръски“ имаше нещо, което караше хората да пият странни неща, като „Хай Лайф“. Мейси беше на „Ролинг Рок“. И двамата се съгласиха да похарча парите си за тях и Никс се зачуди на висок глас дали черпенето с бира няма да мине за втората ми среща с Мейси. Не удостоих с внимание изложения асортимент фъстъци и поръчах бирите, плюс една „Ролинг Рок“ и за мен. Опитах се да си спомня кога за последен път си бях поръчвал „Ролинг Рок“, но не можах. Подозирах, че може да е било, когато съм се опитвал да излъжа за възрастта си с фалшива лична карта.

Забелязах, че Никс бе сложил до себе си спортния подлистник на „Прес Хералд“, отворен на баскетболната страница.

- Фен ли си? - попитах.

- Синът ми е един от „Йотсманите“.

„Йотсманите“ бяха баскетболният отбор на гимназията „Фалмът“. Предишния сезон те бяха понесли нещо като разгром от местните си съперници „Ярмът“, което обикновено отнема години психотерапия, за да се преживее: 20:1 на регионалния финал. Изглеждаха окончателно ликвидирани, но този сезон до момента имаха само една загуба, от Йорк, и бяха спечелили първите си шестнайсет мача средно с над двайсет точки. Сега гледаха към щатския финал, а треньорът им Халиган, който през своята двайсет и шест годишна кариера бе извел „Фалмът“ и до девет щатски титли по футбол, беше кандидат за светец.

- По-добър сезон от предишния - казах аз.

- Тази година имат по-силни момчета - отвърна Никс. - Моят син играе и футбол, и кара ски. Има телосложение като на състезателен кон и му остава още година. Готов е да премине в клас А.

Отпи дълга глътка от бирата. Отново оставяше трудните отговори на Мейси.

- Е, какво искаш да знаеш за Джуд? - попита тя.

- Как беше намерен?

- Обаждане до 911 от уличен телефон на „Конгрес Стрийт“. Анонимно. Предполагаме, че е бил някой от бездомните му приятели.

- Нещо странно около случая?

Тя погледна към Никс, който се замисли над въпроса.

- Беше недовършено мазе с пръстен под, Г-образно, като че ли разделено на две от ъгъла на стените. Изглеждаше така, сякаш някой друг бе спал там онази нощ. Имаше вдлъбнатина в пръстта и намерихме две капачки от бира. Който и да е бил, се беше изсрал и бе използвал вестник от същия ден да се избърше. Но в доклада на патолога се казва, че когато го намерихме, Джуд е бил мъртъв най-малко от трийсет и шест часа. Сам си направи сметката.

- Някой е прекарал цяла нощ с тялото.

- Може да е спал с гръб към него, но да. Нали знаеш, било е адски студено и ако човек няма къде другаде да отиде...

- Нещо за вещите му?

- Спалният чувал е липсвал - каза Мейси. - И раницата му, изглежда, е била претършувана за нещо полезно.

- Намерени ли бяха пари?

- Пари ли? Какви пари?

- Може би повече от сто долара. Не кой знае колко за нормален човек, но много за такъв като него.

- Хора са умирали и за по-малко.

- Пази боже.

- Не, нямаше пари. Какво, да не мислиш, че е бил убит заради тях?

- Както сам каза, хора са умирали и за по-малко.

- Да - намеси се Мейси, - обаче е трудно да обесиш човек, който се съпротивлява, и още по-трудно да го направиш така, че да изглежда като самоубийство. Белезите от въжето съответстват на инерцията на падащото тяло и патологът не е установил прекомерно нараняване на врата. Жертвата е драскала по въжето, но това не е необичайно.

- Някаква идея откъде може да се е взело въжето?

- Не. Обаче не беше ново. Подобно на Джуд, и то е обиколило няколко пъти квартала. Отрязано е, за да се направи примката.

- На погребението чух, че в организма му не е имало алкохол или наркотици.

- Което е необичайно.

- Зависи как го тълкуваш - каза Никс. - Ако говорим за събиране на кураж, тогава да, може да се очаква да е взел нещо, за да намали болката. От друга страна, ако търсим улики за убийство, нагласено така, че да прилича на самоубийство, тогава дрогата или алкохолът биха помогнали жертвата да се усмири преди това.

Оставих думите му без коментар. Казах:

- Другото са парите.

- И защо? - попита Мейси. Сега тя беше заинтригувана. Виждах го в очите ѝ. Много детективи не биха се зарадвали особено, ако някой започне да си пъха носа в безпроблемно приключен случай, но Мейси не беше от тях. Съмнявах се, че изобщо някога е била такова ченге и че случилото се на остров Санктюъри, каквото и да е било то, я е променило по някакъв начин. Ако изобщо ѝ бе повлияло, то само бе укрепило тази страна на характера ѝ. Тя не ми бе казала за станалото на острова много повече от онова, което вече бе написано в официалния доклад, а и аз не бях настоявал, но бях чувал разни истории. Санктюъри бе странно място дори по стандартите на тази част от света и някои трупове от онази нощ така и не бяха открити.

- Джуд е положил много усилия да ги събере - казах аз. - Изглежда, се е тревожил за дъщеря си. Името ѝ е Ани: бивша наркоманка, полагаща усилия да се изчисти, която живеела в приют в Бангор. Опитвал се е да възстанови отношенията си с нея, когато тя е изчезнала. Тревожел се е за нея. Парите са му трябвали, за да започне да я издирва. Всъщност мисля, че може би се е надявал да ме наеме с тези пари.

- Какво би купил с тях? - каза Никс. - Два часа?

- Щях да му направя отстъпка.

- Дори и така да е.

- Да.

Никс отпи още глътка от бирата си.

- Е, има вероятност човекът, който е преспал онази нощ в мазето и е претършувал вещите на Джуд, да е взел и парите му. Обаче не мисля, че би си направил труда да го представи като самоубийство. Един бездомник по-скоро би използвал юмруците си или бръснач. Не би било много трудно да се справи с Джуд. Той не беше особено силен.

- Това все пак не обяснява защо човек, който си е направил труда да събере дължимите му пари и който е загрижен за дъщеря си, ще сложи край на живота си в едно мазе и ще я изостави в беда. И както сам отбеляза, Джуд не беше особено силен. Един порив на вятъра можеше да го вдигне от улицата. Някой едър мъж или двама едри мъже са могли да го държат достатъчно дълго, за да го качат на стол, да сложат примката на врата му и да ритнат стола изпод краката му. Биха оставили белези по тялото му, предполагам. Няма как да няма такива.

Сега мислех на глас. Мейси остави бирата си недопита.

- Имаш ли малко време? - попита ме тя.

- Да.

- Искаш ли да отидеш до „Роузи“, ще дойда там да изпием по още едно. Преди това трябва да прибера едно пране.

Никс предпочете да остане в „Ръски“ за още една бира. Прояви достатъчно съобразителност да не се влачи с нас, независимо от историята между Мейси и мен. Ако тя реши да сподели с частен детектив нещо повече за смъртта на Джуд, това си бе нейна работа. Той не искаше, нито чувстваше нужда да знае.

Обаче му платих пиенето, плюс едно за из път. Той въздъхна театрално, когато си тръгнах, и каза:

- Обзалагам се, че дори няма да се обадиш. Чувствам се така... използван.

13

Хари и Ерин Диксън бяха потънали в разговор, когато чуха колата да приближава.

- Трябва да заминем - каза Ерин.

- И къде да отидем? - отвърна Хари.

- Не знам. Където и да е. Можем да обещаем, че няма да кажем нищо, ако ни пуснат да си отидем и не ни преследват.

Хари се помъчи да не се разсмее, но не можа да се спре. Идеята, че Проспъръс е оцелял толкова време, като е позволявал на онези, които са се чувствали притеснени от неговите закони, просто да го напуснат, бе невероятно абсурдна. Тъкмо Ерин би трябвало да знае това. Те бяха преследвали баща ѝ Чарли Хътън с години и никога не се бяха отказали. Хътън бе умен и му бе провървяло. Освен това бе работил като касиер в банката, така че не си бе тръгнал с празни джобове, защото, преди да избяга, бе откраднал градския таен фонд. Парите му бяха купили време и известно пространство за маневриране. Позволили му бяха да се уреди с нова самоличност и нов живот, но Хари бе сигурен, че е прекарвал дните си в страх от всяко почукване на вратата и в следене на лицата по улицата за поглед, който ще се задържи твърде дълго върху него.

Чарли не се бе страхувал, че ще пратят полицията по дирите му. Проспъръс не действаше по този начин. Така или иначе, парите, които беше откраднал, официално не съществуваха и фондът бе използван за цели, за които бе по-добре полицията да не знае. Онова, което Хари бе помнил винаги, бе, че бащата на Ерин никога не бе проговорил. Могъл бе да отиде в полицията и да опита да обясни какво представлява Проспъръс, но то бе толкова фантастично, че би рискувал да го вземат за невменяем. Дори ако бяха решили да му повярват, нямаше трупове, които да им посочи, нямаше плитки гробове, които да разкопаят, и кости, които да ексхумират. Хари се питаше колко ли надълбоко трябваше да се рови, за да бъдат открити жертвите на Проспъръс, ако от тях изобщо бе останало нещо. Всеки, който ги търси, би се отказал много преди да удари за пръв път на камък, а някои от телата навярно лежаха дори по-надълбоко. И освен това оставаше фактът, че тези неща се случваха не по-често от веднъж на двайсет-трийсет години и отговорните пазеха тайната за себе си. Би било почти невъзможно да се открие някаква закономерност и имената на отвлечените се забравяха още щом изчезнеха под земята. В много от случаите те въобще не се знаеха.

Но имаше още една вероятна причина за мълчанието на Чарли, по-дълбока причина: той бе обвързан с Проспъръс, а не е лесно да се откажеш от лоялността си към толкова стар и толкова странен град. Останал му беше верен дори когато бе правил всичко по силите си, за да избяга колкото може по-надалече, защото въпреки нежеланието си да участва повече във всичко това, не е можел да каже истината за него.

Но градът си беше направил изводите от случилото се с Чарли и бе взел мерки то да не се повтаря толкова лесно. Жителите биваха наблюдавани отблизо под претекст, че се полагат грижи за тяхното благополучие, сплотявани бяха чрез бракове, чрез семейни и делови връзки, чрез страх.

- Искаш да бъдеш като баща си ли? - каза Хари, когато смехът му секна. Не му харесваше обезпокоително истеричната нотка, която бе прозвучала в него. - Искаш да бъдеш преследвана цял живот?

- Не - каза тя тихо. - Но не искам и да оставам тук.

Ала Хари не я слушаше. Той вече беше в списъка.

- При това баща ти имаше пари. Ние нямаме нищо. Нима мислиш, че те не наблюдават как харчим, как се движат депозитите и тегленията от сметките ни? Те знаят, или най-малкото подозират. Ние сме уязвими, а това означава, че те са загрижени как ще постъпим. Не, нямаме избор. Трябва да изчакаме това да свърши. Трябва да се надяваме, че положението ни ще се подобри. Когато се подобри, можем да започнем да заделяме пари настрани. Можем да планираме, както навярно е правил и Чарли. Човек не напуска Проспъръс, когато му скимне. Не...

И тогава се чу шумът от колата. Фарове осветиха къщата и думите заседнаха в гърлото на Хари Диксън.

14

Бар „Роузи“ не бе много по-различен от „Ръски“, но шансовете да намериш място в „Роузи“ бяха по-големи - просто защото там имаше повече столове. Не ми се пиеше още бира, затова си поръчах кафе и започнах да наблюдавам преминаващите по „Фор Стрийт“ коли. Свиреше музика - някаква песен, която ми се стори позната, нещо за океани от милосърдие и нежелани изгнания. Докато чаках, се обадих на Рейчъл, а тя даде телефона на Сам. Побъбрихме малко за събитията в училището, които май бяха свързани главно с рисуване и много кавги с момче на име Хари.

- Майка му и баща му са го кръстили на Хари Потър - обясни ми Сам. Ако се съдеше по тона ѝ, тя май не одобряваше това. Цяло поколение възрастни, маскирали се като магьосници, когато им е било време да проявяват повече разум, сега като че ли се чувстваха длъжни да натрапват на потомците си странни идеи. Аз не харесвах магьосниците. Магьосниците бяха онези, които биват прегазвани от коли, без някой да обърне внимание на това или да се разтревожи за нещо повече от щетите по превозното средство, които и без това най-често са минимални, защото магьосниците, изглежда, са по-леки от другите хора.

- Той рисува на челото си светкавица - каза Сам.

- Така ли? - учудих се аз.

- Казва, че е истинска, но тя се изтрива, когато я търкаш силно.

Реших да не питам как е разбрала това, макар да бях почти сигурен, че както и да го е открила, момчето на име Хари е участвало в експеримента против волята си. Разговорът премина към пътуването до Флорида, което щяха да предприемат заедно с Рейчъл през следващия уикенд, за да гостуват на родителите на Рейчъл в тяхната нова къща за зимни почивки. Сам ме информира, че Джеф, приятелят на майка ѝ в момента, също щял да пътува с тях.

- О - казах аз, стараейки се да запазя възможно най-неутрален тон. Не харесвах Джеф, но това бе без значение. Джеф се харесваше и за двама ни.

- Татко! - каза Сам. - Няма нужда да се преструваш, че ти е мъчно.

Боже.

- Сигурна ли си, че си само в началното училище? И не следваш допълнително психология?

- Мама познава психотагията.

- Да, така е. - Не дотолкова, че да престане да се среща с глупаци като Джеф, но да решаваш проблемите на другите често беше по-лесно, отколкото да се оправяш със своите. Замислих се дали да не споделя това прозрение с Рейчъл, но реших да не го правя. Може би най-сетне започвах да проумявам, че е по-добре да си спестяваш излишните рискове. - Дай ми пак майка ти. Ще се видим, когато се върнеш.

- Чао. Обичам те - каза Сам и ми стана малко мъчно.

- Чао, захарче. И аз те обичам.

Побъбрих с Рейчъл още минута-две. Стори ми се щастлива. Това бе хубаво. Исках да е щастлива. Ако тя беше щастлива, и Сам щеше да е щастлива. Само че ми се искаше да е щастлива с някого другиго, а не с Джеф. Тази връзка се отразяваше зле на добрия ѝ вкус. Но пък имаше хора, които биха казали същото и за времето, което бе прекарала с мен.

- Какво работиш? - попита Рейчъл.

- Нищо особено - отвърнах аз. - Призовки. Прегрешили съпрузи.

- Само това ли? Няма да те държи задълго далеч от неприятностите.

- Е, и с онази история около бездомника. Обесил се е и не мога да разбера защо.

- Обзалагам се, че не ти е платил предварително.

- Знаеш ли, странно е, че ми казваш това, но може би някой в този град е взел парите, с които е щял да ми плати.

- Нужно ли е да ти казвам да внимаваш?

- Не, но това винаги помага.

- Съмнявам се, но заради дъщеря ти...

- Ще внимавам.

- В бар ли си?

- „Роузи“.

- А, среща?

Мейси пристигна. В едната ръка държеше фотокопирани страници, в другата -чаша. И тя като мен си бе взела кафе.

- Не, не бих казал.

Рейчъл се засмя.

- Не би казал, нали? Хайде, изчезвай.

Затворих. Мейси бе спряла малко встрани, за да не ми пречи. Сега приближи, сложи листовете на масата и седна.

- Можеш да го прочетеш, но не ти го оставям, нали?

- Ясно.

Беше докладът на патолога за аутопсията на Джуд. Сигурно щях да получа разрешение да го погледна и в кабинета по съдебна медицина, но това ми спестяваше труда да пътувам до Огъста.

Въжето, използвано за обесването, беше памучно, вързано на примка с възел в областта на тила. Влакна и остатъци от въжето бяха намерени на близката маса, наред със следи от рязане по дървото, вероятно с остър нож.

- Намерихте ли нож на мястото? - попитах.

- Не, но може да е бил при другите вещи, които са взети.

- Предполагам.

Трупно вкочаняване и трупни петна на двата крака, дисталните части на горните крайници и областта около кръста над линията на колана. Двете очи полуотворени; конюнктивата кървясала, роговицата мътна. Устата полуотворена, езикът изплезен.

Преминах към следата от примката. Патологът беше установил, че тя обгръща целия врат, с изключение на малко разстояние под възела, и че съответства на тежестта на тялото. Минавала назад, нагоре и към тилната област. Била малко по-широка от лявата страна на врата, отколкото от дясната, но само с около половин сантиметър. Дисекцията на врата не показала никакви фрактури на щитовидния хрущял или подезичната кост, често срещани при насилствено удушаване, което като че ли изключваше възможността Джуд да е бил нападнат. Също така липсвали и екстравазации -причинени от насилие кръвоизливи в областта на врата. Патологьт бе стигнал до извода, че причината за смъртта е асфиксия, дължаща се на самоубийство чрез обесване с въже.

Единственото друго нещо в този доклад, което заслужаваше внимание, бе списъкът на синините, белезите и драскотините по тялото на Джуд. Те бяха достатъчно много, за да ме накарат да изстена. И сякаш за да направи ситуацията още по-сложна, Мейси плъзна към мен още един лист хартия. Бе цветно копие и качеството му не беше особено добро. Но трябваше да съм благодарен и на това, като се има предвид, че двете снимки на него показваха нараняванията, които Джуд бе получавал през годините. Падания, сбивания, побои: всичко това отбелязано на картата от кожа и плът и скрито под дрехи на манекен от магазините за облекла втора употреба. Всеки, който е достатъчно тъп, за да си въобразява, че животът на улицата в Портланд е един вид финансирана от щата ваканция на открито, би трябвало да види фотографията на торса и крайниците на Джуд, за да се върне в реалността.

- Патологьт казва, че някои са скорошни, но повечето са доста стари - каза Мейси. - Един-два може да са получени в часовете преди смъртта му. Тези тук са интересни.

Тя посочи с пръст белезите по горната част на лявата и дясната му ръка.

- Какво представляват?

Мейси ми подаде трети, последен лист. Тя имаше усет за драматизъм. Снимките показваха увеличения на белезите.

- Изглеждат като следи от стискане - казах, - сякаш някой го е държал здраво откъм гърба.

- Така си помислих и аз - потвърди Мейси. - Но това не означава, че са свързани със смъртта му. Става дума за човек, който е бил бит редовно.

- Ще поразпиташ ли?

- Нямах такива намерения, докато не се появи ти. Все още мисля, че сам е отнел живота си, но ще се съглася, че повдигаш достатъчно въпроси, за да ме накараш отново да се запитам защо го е направил. Но може да е полезно, ако успеем да открием съдържанието на раницата му и най-вече да поговорим с човека, който се е обадил по телефона. Не се знае какво още може да научим.

- Разпитахте ли наоколо?

- Никс опита, доколкото беше възможно. Ако някой знаеше нещо, просто си замълча. Но ако бях попаднала на мъртвец, бях преровила вещите му и бях откраднала малкото пари, които е имал, навярно и аз щях да си замълча.

Мейси събра фотокопията и допи кафето си.

- Значи, напоследък работиш много про боно, а?

- Не, но казват, че било добре за душата.

- И затова ще продължиш да се занимаваш с това - за доброто на душата си и защото мислиш, че дължиш на Джуд няколко часа?

- Каквото и да му дължа, не става дума за часове.

- Пазиш ли още номера ми?

- Да.

- Хубаво. Мислех, че може да си го загубил, като не се обаждаш и прочие.

- Съжалявам за това.

- Не съжалявай. Беше хубав обяд и ти го плати.

- Така е, но трябваше да ти се обадя. Не знам защо не го сторих.

- Аз знам - каза тя. - Поради същата причина, поради която не се обадих и аз. Животът. Смъртта.

Тя стана.

- Знаеш как да ме намериш. Ще се радвам пак да поговорим, ако научиш нещо.

- Дадено - отвърнах аз.

Тя си тръгна, после се обърна за миг и каза:

- Приятно ми беше да те видя отново.

- И на мен.

Гледах след нея, докато се отдалечаваше. Няколко други мъже също.

По дяволите.

15

Морланд бе седнал от едната страна на кухненската маса, Хейли Кониър вдясно от него. Хари и Ерин седяха от другата страна, срещу тях. Диксънови никога не бяха посрещали в своя дом Хейли. Никъде не бяха разговаряли с нея. Нито пък бяха стъпвали в нейната къща. Чували бяха, че тя е красива и подредена, макар и мрачна. Ерин знаеше, че нейният дом не е нещо особено, но тайно се радваше, че поне не бе лишен от приветливост. Кухнята беше светла, а дневната, която бе свързана с нея, дори още по-светла. Ала сега върху всичко беше надвиснала сянка. Хейли Кониър сякаш бе донесла нощта със себе си.

- Имате хубав дом - каза тя с маниер на човек, който е изненадан какво могат да постигнат малките хора, като цепят стотинката, но все пак не би искал да живее като тях.

- Благодаря - отвърна Ерин.

Беше направила кафе. Имаше смътен спомен, че Хейли Кониър предпочита чай, но нарочно не ѝ беше предложила. Дори не бе сигурна, че в къщата има чай. Ако имаше, той бе толкова стар, че никой не би пожелал да го пие.

- Забелязах, че боята на прозорците ви се лющи - каза Морланд. - Трябва да направите нещо, преди да е станало още по-зле.

Усмивката на Хари не трепна. Това беше тест. Сега всичко бе тест и единственото, което бе от значение, бе да не се провалиш.

- Чаках да мине зимата - каза той. - Трудно е да боядисваш рамка на прозорец, когато ръцете ти треперят от студ. Рискуваш накрая да се сдобиеш с прозорци, през които не се вижда много добре.

Морланд нямаше намерение да се задоволи с този отговор.

- Можеше да се погрижиш за това миналото лято.

На Хари му ставаше трудно да се усмихва.

- Миналото лято бях зает.

- Така ли?

- Така.

- И с какво?

- С печелене на прехраната. Това разпит ли е, началник?

Хейли Кониър се намеси:

- Просто се тревожим за теб, Хари. С тази стагнация в икономиката и начина, по който се отразява на строителството, ти си по -...уязвим от повечето хора. Бизнеси като твоя сигурно страдат.

- Справяме се - каза Ерин. Нямаше да позволи тези двамата да поставят натясно мъжа ѝ. - Хари работи много.

- Сигурна съм в това. - Кониър сви устни, след което извади от паметта си подобие на загрижено изражение. - Нали разбирате, работата на съвета е да пази града, а най-добрият начин да правим това е като пазим хората на града.

Не гледаше Хари. Погледът ѝ бе прикован в Ерин. Говореше на Ерин като на бавноразвиващо се дете. Предизвикваше я, също както Морланд бе предизвиквал Хари. Те искаха реакция. Искаха гняв.

Искаха оправдание.

- Разбирам това, Хейли - каза Ерин. Не позволи дори капка сарказъм да пропълзи в привидната ѝ искреност.

- Това е хубаво. Тъкмо затова помолих началник Морланд да се поинтересува как вървят работите ви, просто за да сме сигурни, че при вас всичко е наред.

Този път Ерин не успя да скрие гнева си.

- Какво?

Хари сложи ръка на рамото ѝ и се облегна на нея, така че тя да почувства тежестта му.

Спокойно, спокойно.

- Бихте ли ми обяснили какво означава това? - каза Хари.

- Означава - отвърна Морланд, - че говорих с някои от твоите доставчици и някои от подизпълнителите ти. Означава, че през последните няколко седмици те следях, когато бях в настроение. Означава, че се срещнах с Алън Дантри от банката и с него проведохме поверителен разговор за твоите сметки.

Хари не се сдържа и затвори за миг очи. Толкова много се бе старал, но бе подценил Морланд и Хейли Кониър, и съвета. Той не бе първият, опитал се да скрие своите затруднения, и нямаше да бъде последният. Трябваше да се досети, че в течение на столетията градът се е научил да открива слабостта, а той се беше разкрил, като бе поискал онзи заем от градския фонд. Може би заради икономиката просто бяха следили по-зорко за необичайни прояви, за странности в поведението. Толкова много хора оцеляваха трудно в сегашния климат. И тъкмо заради това съветът бе преминал към действие. Тъкмо заради това бяха отвлекли момичето.

- Това са си наши лични работи - каза Ерин, но гласът ѝ прозвуча неуверено дори в собствените ѝ уши. В Проспъръс нищо не беше лично, не и в истинския смисъл на тази дума.

- Но какво става, когато личните затруднения се отразяват на всички? - каза Хейли, продължавайки да говори с този влудяващ, разумен, лукав, покровителствен тон. Господи, как я мразеше Ерин. Все едно че от очите ѝ бяха махнати катаракти и старите лещи бяха заменени с нови и чисти. Видя града, какъвто бе в действителност, видя го в цялата му порочност, корист и лудост. Мозъците им бяха промивани, обработвани в продължение на векове да приемат определен вид поведение, но Ерин и Хари бяха разбрали, че не могат повече да бъдат част от това едва когато то се беше изсипало пред вратата им под формата на момичето. Разбрали бяха, че момичето не е добро решение, но още не бяха достатъчно смели сами да направят последната крачка и се бяха надявали друг да я направи вместо тях. Момичето да отиде в полицията, да разкаже своята история и те да дойдат.

И после какво? Момичето можеше да им даде описание на Уолтър и Биатрикс, на Хари и Ерин. И четиримата щяха да бъдат разпитани, но Уолтър и Биатрикс нямаше да се пречупят на разпита. Те бяха отговорни за намирането и отвличането на двете последни момичета, но вече бяха на преклонна възраст, бяха не по-малко лоялни към града от Хейли Кониър и едва ли щяха да се обърнат против него в последните години от живота си. В най-добрия случай щеше да е тяхната дума срещу думата на Хари и Ерин.

Те ни заплашиха. Казаха ни да им намерим момиче или ще запалят къщата ни. Ние сме стари. Изплашени бяхме. Не знаехме какво искат да правят с момичето. Не попитахме...

А Хейли Кониър, а съветниците, а Морланд? Ами, нямаше да има нищо, което да ги свързва с момичето, нищо друго освен думата на Хари и Ерин Диксън, които са го държали оковано в мазето си, преди да оставят вратата отключена, и може да са го сторили само защото са загубили куража да продължат онова, което са планирали да направят с него, каквото и да е било то. Така че срещу тях можеха да бъдат повдигнати обвинения в отвличане и насилствено задържане, криминални престъпления от първа или втора степен, зависи дали обвинението ще приеме, че са освободили жертвата по собствена воля - жива, на безопасно място и без сериозни физически наранявания.

Разликата беше между десет и трийсет години зад решетките, но при всяко положение щеше да е повече от времето, което някой от двамата бе готов да прекара в килия.

Все пак имаше вероятност, слаба наистина, някой и да повярва на историята им.

Не, такава вероятност съществуваше само във въображението му.

- Хари? Ерин? Слушате ли ни?

Говореше Морланд.

Ерин погледна съпруга си. Знаеше, че мислите им текат в еднаква посока.

Ами ако, ами ако...

- Да - каза Хари. - Слушаме ви.

- Имате финансови затруднения - много по-сериозни, отколкото сте пожелали да споделите с Бен, когато сте поискали заема. Опитали сте да ги скриете от нас.

Нямаше смисъл да отричат.

- Да, така е.

- Защо?

- Защото се срамувахме.

- Това ли е всичко?

- Не. Освен това се страхувахме.

- Страхували сте се? От какво?

Вече нямаше връщане назад.

- Бояхме се, че градът ще се обърне срещу нас.

Тук отново взе думата Хейли Кониър.

- Градът не се обръща срещу собствените си хора, Хари. Той ги пази. Това е причината за съществуването му. Как можа да се усъмниш?

Хари стисна основата на носа си с палеца и показалеца на дясната ръка.

Усещаше наближаващия пристъп на мигрена.

- Не знам - каза той. - При всичко, което се случваше, при всичките ни проблеми...

- Загубили сте вяра.

- Да, Хейли, струва ми се, че е така.

Кониър се надвеси над масата. Дъхът ѝ миришеше на ментови бонбони и смърт.

- Пуснахте ли момичето да си отиде? - попита тя.

- Не - отговори Хари.

- Погледни ме в очите и ми кажи истината.

Хари махна ръката от носа си и така се втренчи в нея, че я накара първа да отклони поглед.

- Не, не сме пуснали момичето да си отиде.

Тя не искаше да му повярва. Виждаше се. Също както Морланд, и тя си имаше своите подозрения, ала не можеше да ги докаже, а градът нямаше да й позволи да предприеме нещо срещу тях без доказателства.

- Добре тогава - каза тя. - Въпросът е какво ще правим оттук насетне. Ще трябва да си платите за грешката, и двамата.

Болката вече пулсираше в главата на Хари, а заедно с нея дойде и повдигането. Знаеше какво ще последва. Знаеше го още от мига, когато Морланд пристигна пред къщата им с тялото на момичето в багажника на колата. Искаше му се да им каже за сънищата, които сънуваше, но се овладя. Не бе казал за тях дори на жена си. В тези сънища момичето не беше мъртво. Закопали я бяха в гроба жива, защото мъртвите момичета не отварят очи. Беше жива и драскаше по найлона под земята, и някак си бе успяла да го разкъса, да мине през него и да разрови пръстта, само че когато бе излязла от гроба, наистина беше мъртва. Тя бе преобразена, беше призрак и когато отваряше уста, бълваше мрак и нощта около нея ставаше още по-тъмна.

- Какво искате да направим? - попита Хари, но само защото това се очакваше от него. Все едно, че четеше текст от сценарий.

Хейли Кониър потупа ръката му. И той с огромно усилие се сдържа да не се дръпне от докосването ѝ.

- Намерете ни друго момиче - каза Кониър. - И то бързо.

16

Стигнах в кухнята за безплатна храна на „Пребъл Стрийт“ тъкмо когато сервирането на вечерята приключваше. Към нея ме бе насочила жена на име Ивадни Брайън-Паркинс, която работеше в Центъра за психично здраве и социално подпомагане на „Конгрес Стрийт“. Шейки ми бе дал нейното име като човек за връзка с него, но тя не го бе виждала от два дни и предполагаше, че може би ще отиде на „Пребъл Стрийт“ да хапне нещо.

На „Пребъл Стрийт“ сервираха храна три пъти на ден не само за градските бездомници, но и за старци и семейства, които се мъчат да преживяват от социални помощи. Общият брой хранения възлизаше на почти 500 000 годишно, но това бе само началото. Когато хората влизаха в кухнята, персоналът получаваше възможност да им помага със съвети за жилища, работа и грижи за здравето. Или поне да им дава чисти топли чорапи, а това означаваше много през зимата в Мейн.

Една от доброволките, млада жена на име Карин, каза, че Шейки е минал оттам по-рано същата вечер, но се е нахранил и си е тръгнал почти веднага. Това било необичайно за него. Той бил по-общителен от останалите и обикновено се радвал на компанията и топлината в приюта.

- Не е същият, откакто приятелят му Джуд умря - каза тя. - Те се разбираха и се грижеха един за друг. Шейки поговори малко с нас за това, но повечето задържа вътре в себе си.

- Имате ли някаква представа къде може да е отишъл?

Карин извика друг доброволец, този път момче на колежанска възраст.

- Това е Стивън - представи го тя. - Той беше един от координаторите на тазгодишната инспекция на бездомните. Дано може да ви помогне.

После се върна към почистването на масите, оставяйки ме със Стивън. Той беше висок, направо трябваше да извивам врат, за да го гледам в очите. Не беше така открит, както Карин. Държеше ръцете си скръстени, докато говорехме. Каза:

- Може ли да попитам защо частен детектив търси Шейки?

- Той дойде да говори с мен за смъртта на Джуд. Мисля, че казаното от него стана причина да изпитам известни съмнения. Ако реша да продължа нататък, ще имам някои въпроси и той може да ми помогне да намеря верните отговори. Няма да му създавам неприятности, имате думата ми.

Наблюдавах го, докато размишляваше над казаното от мен, преди да реши, че не се готвя да направя живота на Шейки още по-труден, и да омекне дотолкова, че да ми предложи кафе. След бирата в „Ръски“ и кафето, което бях изпил в „Роузи“, бях събрал в себе си повече течности от камила, но едно от първите неща, които научих още в началото, когато станах ченге, бе винаги да приемам, ако някой, с когото искам да поговоря, ми предложи кафе или безалкохолна напитка. Това караше хората да се отпускат, а когато бяха спокойни, ставаха и по-отзивчиви.

- Карин спомена нещо за инспекция - подех аз, докато сърбахме кафе от пластмасови чашки.

- От Управлението по жилищно настаняване и градоустройство изискват от нас да правим преброяване на бездомните всяка година - каза Стивън. - Ако не знаем колко хора се нуждаят от помощ, не можем да си планираме бюджетите, броя на персонала, дори предполагаемото количество храна, която ще ни е нужна през следващите месеци. Но това също така ни дава възможност да установим контакт с онези, които са ни избягвали до този момент, и да опитаме да ги интегрираме в общността.

Трябва да съм изглеждал озадачен.

- Чудите се защо някой, който е гладен, ще пропусне възможността да получи топла храна, нали? - каза Стивън.

- Не го разбирам съвсем.

- Някои от хората, които излизат на улицата, не желаят да бъдат намерени. Много от тях имат психически проблеми, а ако сте параноиден шизофреник, който си мисли, че правителството се опитва да го убие, последното нещо, което ще искате да сторите, е да идете в приют, където някой може да започне да си пъха носа във вашите работи. Освен това има хора, които просто се боят. Може да са се сдърпали някога с някого и да знаят, че някъде там чака нож, готов да ги прободе, или пък имат лоши спомени от контактите си с властите и предпочитат да не надигат глава. Затова една нощ в годината излизаме в пълен състав да надничаме под пейките и зад кофите за боклук, опитвайки се да стигнем до тях. Разбира се, излизаме и по друго време, но засиленото внимание в нощта на инспекцията и количеството на доброволците по улиците означават, че за няколко часа свършваме страшно много работа.

- И къде се навърта Шейки?

- Шейки обича да идва в приюта, ако има свободен дюшек, на който да спи. Откакто умря Джуд, не идва толкова често, а това означава, че си е избрал местенце край междущатската магистрала, вероятно около Бак Коув Парк, или спи зад някоя от работилниците на Данфърт или Плезант, където ченгетата не могат да го видят. Аз бих го потърсил там.

Стивън въртеше чашката от кафето в ръцете си. Искаше да каже още нещо. Изчаках го търпеливо.

- Познавахте ли господин Джуд? - попита накрая той.

Никога не бях чувал някой да нарича Джуд господин. Той винаги бе просто Джуд. Това ме накара да изпитам към момчето по-топли чувства.

- Малко - отвърнах. - Понякога му давах пари, ако ми трябваше човек, който да наблюдава известно време кола или някой адрес. Той никога не ме разочарова.

- Беше умен мъж, а също така и добър - каза Стивън. - Така и не можах да разбера как е стигнал до това положение. За някои от мъжете и жените тук ми е ясно. Има траектория, която може да се проследи. Но не и в случая на господин Джуд. Най-многото, което мога да кажа, е, че в машинарията е имало слаб болт и когато той се е счупил, целият механизъм е спрял.

- Вие случайно да не следвате инженерство?

Стивън за пръв път се усмихна.

- Човек се познава по метафорите му.

- Звучите така, сякаш сте харесвали Джуд.

- Да, харесвах го. Макар и потънал в собствените си грижи, той винаги намираше време за другите. Опитвах се да взимам пример от него, като на свой ред и аз му помагах.

- За дъщеря му ли говорите?

- Да, за Ани. Един вид я държах под око вместо него.

- Така ли?

- Заради моята работа в този приют имах възможност да разговарям с други, които се занимават със същото. От време на време звънях в „Тендър Хаус“ в Бангор, където живееше Ани, за да успокоявам господин Джуд, че тя е добре. Когато изчезна, аз...

Замълча.

- Почувствахте се виновен?

Той кимна, но не каза нищо.

- Джуд направи ли нещо, за да ви накара да вярвате, че и той мисли така?

- Не, никога. Не му беше в природата. Но от това не ми ставаше по-леко. Не се чувствах по-малко виновен.

Стивън явно беше добро момче, но егоцентризмът на младостта не му бе чужд. Светът се въртеше около него и следователно трябваше да има силата да го промени. И както често се случва с младите хора, приемаше чуждата болка като своя, макар и сякаш от най-благородни подбуди. Времето и възрастта щяха да го променят; ако това не се случи, той нямаше да работи още дълго в кухни за безплатна храна и приюти. Безсилието щеше да го надвие и да го принуди да напусне. Щеше да обвинява за това другите, но грешката щеше да си е негова.

Благодарих му и му оставих номера на мобилния си телефон, просто за всеки случай, ако не успея да намеря Шейки или Шейки накрая все пак реши да отиде в приюта. Стивън обеща да остави бележка за доброволците на закуската и обяда, за да ми съобщят, ако Шейки отиде да се храни там на другия ден.

Използвах тоалетната, преди да си тръгна, за да съм сигурен, че пикочният ми мехур няма да се пръсне накъде по пътя между приюта и Бак Коув. Пред единия от умивалниците стоеше възрастен мъж, разсъблечен до кръста. Бялата му коса висеше покрай раменете и тялото му ми напомни за снимките на измъчения, покрит с белези торс на Джуд, досущ като средновековно изображение на Христос след свалянето от кръста.

- Как е? - казах аз.

- Като в сбъднат сън - отвърна старецът. Бръснеше се със самобръсначка за еднократно ползване. Свали последната пяна от бузата си, наплиска с вода лицето си и потърка кожата, за да провери дали е достатъчно гладка. - Да имаш афтършейв?

- Имам, но не го нося със себе си - отвърнах. - Защо, среща ли имаш?

- Не съм ходил на среща, откакто Никсън беше президент.

- Още едно нещо, в което може да бъде обвинен: че е съсипал любовния ти живот.

- Той беше негодник, но на този фронт нямах нужда от помощ.

Измих си ръцете и ги избърсах с книжна кърпа. Имах пари в джоба, но не ми се искаше да обиждам стареца. После реших, че все пак ще е по-добре да нараня чувствата му. Оставих една десетачка на умивалника до него. Той я погледна така, сякаш Александър Хамилтън щеше да го ухапе, ако посегне към нея; или пък че аз ще поискам от него да ме ухапе като част от някаква извратена сексуална игра.

- За какво е това? - попита.

- За афтършейв.

Той протегна ръка и взе десетачката.

- Винаги съм харесвал „Олд Спайс“.

- Баща ми използваше „Олд Спайс“.

- Ако нещо се задържи толкова дълго, значи е хубаво.

- Амин. Грижи се за себе си.

- Непременно - отвърна той. - И, хей?

Обърнах се.

- Благодаря.

17

Да си бездомник, е работа на пълен работен ден. Да си беден, е работа на пълен работен ден. Онези, които роптаят, че хората в неравностойно положение не се и опитват да търсят работа, не разбират това. Бездомниците вече си имат работа и тази работа е да оцеляват. Трябва да се нареждаш рано на опашката за храна и още по-рано за място, където да пренощуваш. Мъкнеш вещите си на гръб и когато те се износят, прекарваш времето си в ровене из отпадъците, за да търсиш нещо, с което да ги замениш. Само толкова енергия имаш, защото храната, с която зареждаш тялото си, е само толкова. През повечето време си уморен и сърдит, и дрехите ти са мокри. Ако ченгетата те намерят да спиш на улицата, гонят те оттам. Ако ти провърви, ще те закарат в някой приют, но ако няма свободни легла или дюшеци на пода, тогава си принуден да спиш седнал на пластмасов стол в някоя чакалня и всички лампи ще светят, защото така изисква правилникът за противопожарната безопасност, и затова отново излизаш на улицата, където можеш поне да легнеш на тъмно и ако имаш късмет, да поспиш. Всеки ден е като предишния и с всеки ден ставаш малко по-стар и малко поуморен.

Но понякога си спомняш кой си бил преди. Бил си дете, което си е играело с другите деца. Имал си майка и баща. Искал си да станеш пожарникар или астронавт, или железопътен инженер. Имал си съпруга. Бил си обичан. Изобщо не ти е минавало през ума, че може да стигнеш дотук.

Свиваш се на кълбо в тъмното и чакаш последната, спасителната целувка на смъртта за лека нощ.

Шейки се бе върнал на улицата. Изкушавал се бе да иде в някой приют и да потърси дюшек, на който да спи. Ръката го болеше. През зимата винаги имаше болки, които го притесняваха с месеци, но откакто умря Джуд, те станаха още по-силни. Това навярно бе... Как беше думата? Замисли се. „Психосоматично“, точно така. Отнело му бе повече от минута да си я спомни, но Джуд щеше да се сети веднага. Джуд знаеше много неща от историята, от естествените науки, от географията. Можеше да ти разкаже сюжета на всеки хубав роман, който е прочел, и да цитира по памет цели пасажи от всички тях. Навремето Шейки го бе препитвал за някои от тях. И се бе пошегувал, че според него било възможно Джуд сам да си е измислил тези цитати. Джуд му бе отговорил, че е засегнал честта му - точно тези думи беше използвал, „засегнал честта му“, така че бяха отишли в Портландската обществена библиотека на „Конгрес Стрийт“, където Шейки свалил от рафтовете „Великият Гетсби“, „Приключенията на Хъкълбери Фин“, „Лолита“, „Гроздовете на гнева“, „На смъртен одър“¹⁴, „Одисей“ и стиховете на Лонгфелоу, Къмингс и Йейтс. Джуд успял да цитира откъси от тях, без да сбърка и дума, без да се запъне нито веднъж и дори библиотекарите дошли да слушат. Когато стигнал до Шекспир, Шейки имал чувството, че пред него стои някой от онези стари театрални актьори, които се появявали в малките градове, когато там имало още театри, в които да играят - костюмите и реквизитът в един камион, трупата в друг, - представяли сцени от различни пиеси, комедии, социални драми, а понякога и компилации по Шекспир, от които изваждали всичко скучно, а оставяли само най-драматичните моменти: призраци, окървавени кинжали и умиращи крале.

Джуд, в своя кариран костюм и двуцветни обувки с протрити токове и замаскирани с картон дупки в подметките, стоял изправен сред любопитните читатели и удивените библиотекари. Потънал в думите, в ролите, той за кратко бил различен от себе си и в онзи момент Шейки го обожавал, обожавал го, докато се къпел в светлината на удоволствието, която струяла от лицето на неговия приятел, обожавал го, докато, притворил благоговейно очи, шепнел благодарствена молитва за присъствието на Джуд в своя живот, при все че се чудел как толкова умен и толкова талантлив човек е могъл да стигне дотам, че да рови из кофите за боклук и да спи по улиците на град, който винаги е в сянката на зимата. Каква слабост в характера му го бе накарала да напусне семейството и дома си и да остави вятърът да го подмята като есенен лист?

Раницата му тежеше. Помисли си отново за приюта. Можеше да остави нещата си там - дори да нямат легло за него, някой може би щеше да се съгласи да му ги пази -и по-късно да се върне да си ги прибере. Но присъствието на други хора му тежеше все повече. Щеше да вижда познати лица, ала онова, което търсеше, вече го нямаше, а присъствието на останалите само му напомняше за отсъствието на Джуд. От колко време бяха приятели? Не можеше да си спомни. Изтървал бе края на годините много отдавна. Датите нямаха значение. Той не празнуваше годишнини от сватба, нито рождени дни на деца. Оставяше годините след себе си, захвърляше ги, без да се замисли, като стари обувки, които не могат повече да задоволяват дори най-скромните му потребности.

Вече наближаваше Диъринг Оукс. Непрекъснато се връщаше тук, на мястото, където Джуд бе поел последните глътки въздух, като опечален приятел и поклонник. Спря пред къщата, чиито прозорци бяха вече заковани. След смъртта на Джуд някой бе сложил на вратата за мазето ново резе и нов катинар: полицията, помисли си той, или пък собственикът, мри положение че сградата още бе собственост на частно лице, а не на банка. Напречно през вратата беше поставена лента за обозначаване на местопрестъпление, но сега тя беше скъсана. Развяваше се на нощния вятър.

Шейки не почувства Джуд, когато доближи къщата. Така разбра, че той не се беше самоубил. Не вярваше в призраци. Не вярваше дори и в Бог. И ако излезеше, че греши, е, тогава двамата с Бог щяха да си поговорят за скапаните карти, които му бяха раздадени в този живот. Но имаше непогрешим усет за хората и местата. Джуд също го имаше. Този усет беше необходим, ако искаш да оцелееш на улицата. Шейки инстинктивно разбираше на кого може да вярва и кого е по-добре да избягва. Разпознаваше местата, на които може спокойно да пренощува, и онези, на които е по-добре да не спира, макар да са празни и на вид безобидни. Докато преминаваха през живота, хората оставяха свои знаци, които можеха да бъдат разчетени, ако си достатъчно умен. Джуд бе оставил в това мазе своя знак, своя последен знак, но Шейки не го разчиташе като знак от човек, който е отстъпил пред отчаянието. Разчиташе го като знак от някого, който би се борил, ако му стигнат силите и съдбата не е срещу него.

Слезе до вратата на мазето и извади от джоба си швейцарския войнишки нож. Той бе една от най-ценните вещи, които притежаваше, затова се грижеше добре за него. Имаше едно острие, което поддържаше особено остро и което сега използва, за да издълбае два знака в каменния зид до вратата. Първият бе четириъгълник с точка в средата - символа за опасност от старата азбука на скитниците. Вторият беше диагонална линия, пресечена по средата от втора по-къса, почти перпендикулярна: предупреждение да стоиш настрана.

Прекара остатъка от нощта в задаване на въпроси. Задаваше ги внимателно и дискретно и се обръщаше само към хората, на които имаше доверие, онези, които знаеше, че няма да го излъжат или да го предадат. Отне му известно време, докато реши какво да направи. Отговорът, който изкристализира в съзнанието му, бе да говори с детектива. Някой бе взел парите на Джуд и съдържанието на раницата му. Не беше изключено да са били хората, отнели живота му, но не изглеждаше вероятно те да са се обадили по-късно в полицията. Нито биха взели парите, ако са искали смъртта му да изглежда като самоубийство. Така или иначе, от наученото ставаше ясно, че Джуд е бил мъртъв от един или повече дни, преди тялото му да бъде открито.

Всичко това му говореше, че онзи, който бе съобщил за убийството, най-вероятно е същият, който е взел парите и е претършувал нещата на Джуд, и Шейки изобщо не би се учудил, ако е бил някой от техните хора, човек от улицата. Някой градски бездомник или се беше натъкнал случайно на мястото, където е нощувал Джуд, или по-вероятно го беше търсил. Разчуло се беше: Джуд си събираше раздадените заеми. Трябваха му пари. Неизвестният може да го бе търсил, за да плати дълга си, но на улицата имаше и такива, които не биха се посвенили да го преследват, за да откраднат онова, което е успял да събере. Ала това бе без значение: очевидно някой го бе намерил да виси в онова мазе и бе откраднал парите и вещите му в сянката на неговия труп.

Шейки знаеше много добре, че 127 долара са много пари за човек, който се опитва да преживява с няколко долара на ден. Инстинктът му би бил да празнува: пиячка или може би нещо по-силно; и храна - купена, не от кофите за боклук. Алкохолът и наркотиците правеха хората невнимателни. Биха плъзнали слухове, че някой от техните хора е ударил кьоравото.

Когато се върна при палатката си в „Бак Коув Парк“, Шейки вече разполагаше с име.

Брайтбой.

18

На другата сутрин Шейки не се нареди на опашката за закуска в приюта. Стоеше встрани и опипваше бележката в джоба си. Тя бе забодена на дъската за съобщения на „Пребъл Стрийт“. Детективът искаше да говори с него. Запомнил бе номера, но още пазеше бележката за всеки случай. Знаеше, че годините на улицата са размътили мозъка му. Случваше се понякога да погледне часовника, да види стрелките, сочещи цифрите, и да не може да каже колко е часът. Или да влезе в магазин, където на табелките е написано ясно колко струва опаковка от шест бири или бутилка друг алкохол, да държи в ръката си сумата, необходима за плащането, и да не може да направи връзка между цената и парите, които има.

Сега, докато се спотайваше в един вход на „Къмбърланд Авеню“, Шейки продължаваше да си повтаря номера на джиесема. Мислил бе да се обади на детектива и да му каже какво бе научил, но искаше да е сигурен. Искаше да му представи солидни доказателства. Искаше да се докаже - заради самия себе си и заради Джуд, затова стоеше в сенките и наблюдаваше как бездомниците като него се събират за закуската.

Не му отне много време да открие Брайтбой. Той пристигна малко преди осем, с раницата на гърба. Острият поглед на Шейки бе привлечен от обувките му. Те бяха кафяви боти „Тимбърланд“ , по-хубави от онези, които носеше обикновено. Възможно беше да ги е намерил, но от друга страна, бяха покупка от „Гудуил“, която дори малоумник като Брайтбой би побързал да направи, докато има пари в джоба си. Чифт хубави обувки могат да държат краката ти сухи и топли и да направят дните, прекарвани в обикаляне по улиците, малко по-леки. Брайтбой разменяше поздрави с хората, които познава, но повечето време стоеше сам. Той открай време бе единак, отчасти по собствен избор, но също така и защото не можеше да му се има доверие. Имаше хора, при които можеш да оставиш раницата си и да си сигурен, че ще бъде добре пазена, че съдържанието ѝ няма да бъде преровено, а ценните неща - чорапи, бельо, десертчета, отварачка за консерви, манерка - откраднати. Брайтбой не беше от тях и често бе ял бой заради крадливостта си.

Шейки беше научил, че през последните дни Брайтбой е бил в запой, и то в тежък запой. „Моухок 190“, „Грейн Алкъхол“ и бърбън „Олд Кроу“, бутилка след бутилка. И напълно в стила си, бе отказвал да сподели съдържанието на своя портативен бюфет с напитки. Ако беше го сторил, може би нямаше да има толкова много недоволно шушукане.

Шейки не го последва в приюта, остана да го чака на улицата, гризейки вчерашен геврек. Той беше стар познайник в повечето пекарни и кафенета на града и рядко излизаше от тях, без да тикнат в ръцете му нещо за ядене. Стараеше се да разпределя равномерно дните, в които ги посещава, и вече имаше установено седмично разписание: тази пекарна в понеделник сутрин, другата във вторник, третата в сряда... Свикнали бяха да го очакват и ако пропуснеше да отиде, при следващото му появяване го отрупваха с въпроси. Какво се е случило? Болен ли е бил? Добре ли е? Шейки винаги отговаряше честно. Никога не се правеше на болен, когато не е, и никога не лъжеше. Нямаше с какво друго да се похвали и затова за него бе особено важно да запази някакво подобие на чест и достойнство.

Брайтбой излезе след час. Шейки знаеше, че се е нахранил и е използвал тоалетната. Навярно имаше в джоба си половин геврек, завит в хартиена салфетка, или филия препечен хляб за по-късно. Почака го да се отдалечи на известно разстояние и чак тогава тръгна след него. Когато Брайтбой спря пред „Конгрес Скуеър Парк“ да приказва с жената, известна като Франи, той влезе в кафенето „Старбъкс“ отсреща и седна до прозореца. С увредената си ръка и дошлото с нея леко прегърбване се чувстваше като най-нелепия шпионин в света. Слон под прикритие не би изглеждал така подозрително. Имаше късмет, че следеше Брайтбой. Брайтбой беше тъп и погълнат от себе си. Почти не се различаваше от обикновените хора по своята неспособност да забелязва какво става около него.

Портланд се променяше. Старият „Истланд Хотел“ се ремонтираше от някаква голяма верига - Шейки бе престанал да брои множеството хотели и ресторанти, които никнеха като гъби в града през последните години - а както изглежда, част от стария търговски център „Конгрес Парк“ на „Конгрес Стрийт“ и „Хай Стрийт“ също щеше да бъде продадена на новите собственици. На ъгъла на „Конгрес Парк“ някога е имало „Дънкин Донътс“, където се събираха градските бездомници, но заведението вече отдавна го нямаше. Сградите, заемали това място през годините, понякога се струваха на Шейки не по-малко преходни от хората, които се събираха тук. На това място е имало пералня, аптека „Уолгрийнс“, „Конгрес Скуеър Хотел“, а малко по-рано и къща: една от цяла редица построени на калкан дървени сгради. Сега пространството бе заето от хлътнала в средата камара тухли и бетон и няколко лехи, в които хората като Брайтбой и Франи можеха да си вършат работата.

Срещата между двамата завърши с крясъци от страна на Франи, че ще го убие, в отговор на което Брайтбой се закани така да я фрасне, че да я прати на оня свят. Шейки му пожела успех. Франи беше на улицата от десет и повече години и дори не му се мислеше какво бе изтърпяла и преживяла през това време. Говореше се, че веднъж отхапала носа на мъж, който се опитал да я изнасили. Впоследствие това се приемаше за преувеличение: не му била отхапала целия нос, твърдяха хората, които разбират от тези работи, само хрущяла под носната кост. Шейки си помисли, че това трябва да й е отнело доста време, защото в устата ѝ нямаше повече от пет- шест зъба, за които си струва да се говори. Представи си я как държи онзи тип за ушите и глозга носа му с нащърбените си зъби. Картината го накара да потръпне.

Вървя след Брайтбой цели два часа, наблюдава го как търси монети в уличните телефони и около автоматите за таксуване на паркингите и как рови без желание в боклукчийските кофи за бутилки и кутии от безалкохолни напитки. На пресечката на „Конгрес Стрийт“ и „Диъринг Авеню“ зави по „Диъринг“ покрай дома за трезвеници на Скип Мърфи. Постоя известно време отпред, макар на Шейки да не му бе ясно защо. Там приемаха само хора, които работят на пълно работно време или студенти с някакви доходи. И най-вече приемаха само онези, които наистина искат да се поправят, а единственият шанс Брайтбой да се поправи, бе да умре. Може би познаваше някого вътре, в който случай за горкия нещастник би било най-добре да стои далече от него, защото ако някой се бе изкачил до последното ниво от дванайсетстепенната програма на „Анонимните алкохолици“, Брайтбой бе напълно способен да направи всичко по силите си, за да го смъкне на собственото си равнище. И това бе единствената причина, която би го накарала да сподели питието си с някого. Страдащият обича да има компания, а прокълнатият се нуждае от нея.

Брайтбой продължи нататък, а Шейки вървеше по петите му и накрая двамата стигнаха до скривалището, където Брайтбой държеше нещата, които не можеше или не искаше да носи със себе си. Някои използваха колички за пазаруване, но те най-често бяха от хората, които опитват да спечелят нещо допълнително, като ровят в кофите. Брайтбой не беше от тях. Скрил бе всичко, което заслужава да бъде запазено, зад един склад на „Сейнт Джон Стрийт“, в храстите до контейнер за смет, който изглеждаше така, сякаш не е бил изпразван, откакто е открита пластмасата. Когато Шейки се появи иззад ъгъла, Брайтбой се беше навел над храстите и бе така погълнат от онова, което вършеше, че не чу стъпките му.

- Здрасти - каза Шейки.

Брайтбой клечеше с гръб към него. Погледна го през рамо, но не понечи да се изправи. Дясната му ръка търсеше нещо в храстите.

- Здрасти - отвърна той, докато ръката му продължаваше да шари наоколо. Шейки разбра, че е намерил каквото търси, когато на лицето му се появи усмивка. Брайтбой извади ръката си и на слънцето блесна стъкло. Опита се да се изправи, но Шейки бе далеч по-бърз от него. Някои хора може да го наричаха зад гърба му „сакатия“, но той съвсем не беше такъв. Левият му крак бе изпънат напред, десният описа широка дъга, изравни се с левия и го задмина. Върхът на ботуша му улучи Брайтбой в слепоочието. Той изкряска веднъж и се строполи настрани. Празната бутилка от „Олд Кроу“ падна от ръката му и се търкулна на земята. Шейки го ритна

още веднъж за по-сигурно, а и защото искаше. Никога не бе харесвал Брайтбой. Джуд също не бе изпитвал топли чувства към него, макар че личните му нравствени принципи не му позволяваха да му обръща гръб. Отношението на Джуд към Брайтбой бе доказателство за Шейки, че покойният му приятел не е бил безгрешен.

Този път Шейки нанесе кос удар по брадичката. Брайтбой запълзя настрани, а Шейки го довърши с ритник отзад в слабините. Брайтбой спря да се движи и остана да лежи на земята, стенейки тихо, скрил лице в шепи.

Вятърът от предишната нощ беше спрял и денят беше тих. Шейки започна да претърсва вещите на Брайтбой. Отне му само минута да намери старата платнена торба на Джуд. Джуд я беше използвал, за да носи онова, което наричаше свои „вещи от първа необходимост“: кърпи, четка за зъби, гребен и книгата, която четеше в момента. Торбата бе достатъчно малка, за да се носи лесно, и достатъчно голяма, за да побере всички съкровища, които можеше да открие по пътя, докато основната му раница стоеше заключена в шкафчето в „Амистад“. Брайтбой сигурно бе прехвърлил ценните му неща в нея, преди да напусне мазето.

Шейки се подпря на кофата. Видът на торбата, усещането от докосването до нея му напомниха още веднъж жестоката истина, че Джуд вече го няма. Разплака се. Брайтбой го гледаше от земята. Очите му бяха изцъклени, от устата му течеше кръв.

- Взел си това от него - каза Шейки. - Взел си го, докато тялото му е било още топло.

- Тялото му не беше топло - отвърна Брайтбой. - Беше студено като лайно. -Опита да седне, но топките още го боляха. Легна отново, разтърсван от болката, но намери сили да продължи да говори. - Джуд не би имал нищо против. Нямаше как да я вземе със себе си. Ако можеше да говори, щеше да ми го каже.

Господи, как го мразеше само. Надяваше се да го е ритнал толкова силно, че да е вкарал топките в гърлото му и той да се задуши.

- Дори да ти я бе дал, ти не я заслужаваш.

В торбата намери онова, което беше останало от парите на Джуд - 43 долара, все още стегнати със същия ластик, както и пастата за зъби и гребена му. Кърпичките бяха изчезнали. Странно, книгата, която Джуд бе чел по времето, когато беше загинал, архитектурна история на първите черкви в Англия, също бе между вещите, откраднати от Брайтбой. Шейки си спомни, че специално я бе поръчал. Хората от книжарница „Лонгфелоу“ бяха намерили за него издание с меки корици и бяха отказали да приемат заплащане. Джуд я бе взел дни преди смъртта си, точно след като се бе върнал от последното си пътуване на север. Шейки я бе приел като поредна проява на неговия изключителен интелект, но отношението на приятеля му към тази книга беше различно. Джуд не бе пожелал да я обсъжда с него, както бе отказал да сподели и къде точно е ходил последните два пъти, когато напусна Портланд.

- В Бангор ли беше? - упорствал бе Шейки.

- Няма значение.

- Мислиш, че дъщеря ти още е там ли?

- Не, подозирам че е отишла... на едно друго място.

- Намери ли я?

- Още не.

Джуд бе започнал да отбелязва страниците, докато четеше. Шейки разлисти книгата и отвътре изпаднаха няколко автобусни билета. Опита се да ги хване, но в този момент вятърът духна изневиделица и ги отнесе. Завря ги в трънака и Шейки одра дясната си ръка, докато се опитваше да ги извади оттам. Почти се отказа, но не беше дошъл чак дотук, за да позволи да му се изплъзне нещо, което би могло да помогне на детектива. Коленичи и напъха ръка в трънака, без да обръща внимание на болката и скъсания ръкав.

- По дяволите - прошепна. - Проклети храсти.

- Не - каза глас зад гърба му, - ти отиваш по дяволите, скапаняк такъв!

Бутилката от „Олд Кроу“ отново блесна на слънцето. Този път не се изтърколи, а се стовари върху черепа му.

Шейки дойде в съзнание, докато парамедикът промиваше раните му. По-късно щеше да научи, че шофьорът, който го беше открил да лежи на земята, бе влязъл в паркинга, за да обърне. Помислил го беше за мъртъв.

- Ще трябва да ви зашием - каза парамедикът.

Той и колегата му носеха сини найлонови ръкавици, които бяха изцапани с кръвта му. Шейки се опита да стане, но те го спряха.

- Оставате тук. Ние ще се погрижим за вас.

Шейки почувства, че държи нещо. Погледна и видя, че стиска в ръката си смачканите автобусни билети. Внимателно ги прибра в джоба на палтото си, а пръстите му докоснаха листа с телефонния номер на детектива.

- Имате ли някого, на когото можем да се обадим? - попита единият от парамедиците, те явно не бяха разбрали, че е бездомник. Изпрал бе дрехите си само ден преди това и докато ги бе чакал да изсъхнат, бе взел душ и се беше избръснал в „Амистад“.

- Да - каза Шейки и въпреки удара по главата издекламира номера на детектива по памет, преди отново да изгуби съзнание.

19

Когато пристигнах в медицинския център, лекарят бе извадил парчетата стъкло от черепа на Шейки и бе зашил раните му. Той беше замаян от лекото успокоително, което му бяха дали, но нямаше да го задържат за през нощта. Рентгеновият преглед не бе показал фрактури на черепа. Щеше да има само ужасно главоболие, а скалпът му изглеждаше като скърпен от Виктор Франкенщайн.

Той ми посочи безмълвно своите вещи, които бяха прибрани в найлонов плик. Сестрата ми каза, че преди да изпадне в несвяст зад склада, е настоявал парамедиците да приберат книгата. Тя също бе в плика.

- История на първите английски черкви ли? - рекох аз, размахвайки я пред Шейки, който лежеше на кушетката и едва държеше очите си отворени. - Трябва да призная, че съм изненадан.

Той преглътна с усилие и махна към гарафата с вода наблизо. Налях му и доближих чашата до устата му. Той едва отпи от нея и каза:

- Беше на един приятел.

- На Джуд ли?

Кимна, но явно главата го заболя от това, защото направи гримаса и не се опита да кимне отново. Каза:

- Палтото.

Пребърках джобовете на палтото му и накрая намерих автобусните билети и листчето с номера на моя телефон. Билетите бяха за две пътувания отиване и връщане Портланд - Бангор с автобусите на „Конкорд“ и още две, отново отиване и връщане, за автобусната линия „Сир Бъс“, свързваща Бангор с Арустък и районите между тях, този път от Бангор до Медуей в област Пенобскът.

- Откъде е взел парите за тези билети? - попитах. - От събрани преди това дългове ли?

- Предполагам - отвърна Шейки. - И от бутилки и бирени кутии.

Портландските бездомници, както повечето хора в тяхното положение, припечелваха по някоя и друга пара, като ровеха из боклуците за амбалаж. Вторнишките вечери бяха най-подходящи за тази дейност, тъй като отпадъците за рециклиране се приемаха в сряда.

- Той каза ли защо иска да отиде в Медуей?

- Не.

- Но сигурно е било свързано с дъщеря му?

- Да. През последните няколко седмици всичко бе свързано с дъщеря му.

Погледнах отново билетите. Медуей най-често се посещаваше заради лов, риболов, каране на снегомобили и ски, ала не можех да си представя Джуд отдаден на някое от тези занимания, независимо дали им беше сезонът, или не. Може би дъщеря му бе попаднала там, но по това време на годината в Медуей не се случваше нищо особено. Снегът скоро щеше да започне да се топи и след това щеше да има затишие чак докато започнеха да пристигат летните туристи. Разлистих книгата. Там имаше нещо, нещо, което ми убягваше. Люшкаше се на ръба на съзнанието ми. Мейн и английски черкви.

И тогава се сетих: град със стара черква, английска черква.

- Проспъръс - казах на глас и една от сестрите ме погледна учудено. - Но какво, по дяволите, би правил Джуд в Проспъръс?

На полицията не ѝ отне много време да открие Брайтбой. Той си бе купил половин галон джин „Колдуел“ и бе намерил тихо кътче в Бакстър Удс, където да го изпие. Дори не си бе направил труда да се избави от нещата, които бе взел от мазето на Джуд. След като му сложиха белезниците и го вкараха отзад в колата, Брайтбой им каза, без да го питат, че не съжалява, задето е ударил Шейки с празната бутилка от „Олд Кроу“.

- Бих го ударил и с пълна, ако можех да си я позволя.

На разпита в Портландското полицейско управление, на който беше подложен, след като поизтрезня, Брайтбой не можа да добави много към онова, което вече беше известно за смъртта на Джуд, а Шейки не пожела да повдигне обвинение срещу него с аргумента „Джуд не би искал да го правя“. Но от друга страна, Джуд беше мъртъв, а и не той бе цапардосан по главата с бутилка от „Олд Кроу“.

Запазиха легло за Шейки в един от приютите и персоналът се съгласи да го наблюдава за признаци на мозъчно сътресение. Той изглеждаше спокоен, докато говорехме за Брайтбой, но един приют за спешно нуждаещи се не ми изглеждаше като най-подходящото място за човек, който се възстановява след нараняване на главата. За късмет, се случи така, че Терил Никс бе един от озовалите се първи на мястото на нападението полицаи и двамата с него се споразумяхме да видим дали не може да се направи нещо за преместването на Шейки по-напред в списъка на чакащите жилищно настаняване в отплата за положените усилия за откриването на Брайтбой.

Полицията продължи да разпитва Брайтбой за Джуд и за онова, което можеше да е видял или да не е видял в мазето. Брайтбой не се оказа много полезен в това отношение - не поради нежелание, а защото не бе видял нищо друго освен трупа на Джуд и съответно възможността безнаказано да се възползва от всичко, което той бе притежавал. Ченгетата можеха да го обвинят в дребна кражба, защото общата стойност на парите и вещите, които бе взел от мазето, беше по-малка от 500 долара, и за непозволено влизане в евентуално местопрестъпление, но накрая беше решено просто да го изхвърлят отново на улицата. Съдът и системата за лишаване от свобода и без това бяха пренатоварени, а краткото пребиваване зад решетките едва ли щеше да въздейства на Брайтбой по какъвто и да било начин.

Мейси се присъедини към Никс, докато бях в болницата, и аз ѝ споменах автобусните билети и книгата за църковна архитектура.

- Какво, по дяволите, би правил човек като Джуд в Проспъръс? - каза тя.

- Знаеш ли - отвърнах, - това бяха почти дословно и моите думи.

- Нека позная. Ще посетиш Проспъръс в близките дни.

- Може би.

- Говорих с моя началник и той е на мнение, че всичко това просто усложнява нещата, в които не би трябвало да се задълбочаваме. Имаме си достатъчно работа за следващите дванайсет месеца и без да добавяме Джуд в списъка. Той смята, че е по-добре засега да не се занимаваме с него. Аз обаче ще продължавам да се интересувам от случая. Ако откриеш нещо солидно, кажи ми. Терил?

Тя се обърна към Никс, за да чуе какво мисли той. Не можех да не се възхитя от начина, по който работеше. Имаше детективи, които не биха си направили труда да включат обикновен полицай в такъв разговор, още по-малко пък да искат мнението му. Потенциалната обратна страна на монетата бе, че така детективът рискуваше да го вземат за нерешителен или да създаде ситуация, при която полицаят да се почувства в правото си да казва своето некомпетентно мнение, без да го питат, ала бях с впечатлението, че Мейси едва ли ще има подобни проблеми. Тя не даваше твърде много. Даваше точно колкото трябва.

Никс тръгна по пътя на най-малкото съпротивление.

- Колкото повече го премислям, толкова повече ми се струва, че Джуд е увиснал на въжето по свое желание. Говорих с един от психиатрите в Центъра за психично здраве. Той каза, че е страдал от депресия почти през целия си живот. Това била и една от причините да не може да задържи никоя от постоянните квартири, които са му намирали. Просто изпадал в депресия и се връщал на улицата.

Разбирах позицията им. Джуд не беше хубавичка студентка, медицинска сестра или обещаващ гимназист, а докладът за смъртта му, макар и непълен, вече беше написан и приет. Случвало се бе и на мен едно време.

- Някой попита ли Брайтбой за нож? - Все още ме глождеше въпросът как Джуд е срязал въжето, ако изобщо го бе срязал той.

- Мамка му - каза Мейси.

Отиде настрани и се обади по телефона. Когато се върна, изглеждаше угрижена.

- Брайтбой имаше джобно ножче у себе си, когато го хванахме, но каза, че си било негово. Не си спомняше да е виждал на мястото нож. Но може да лъже, а и признава, че докато е бил в онова мазе, повечето време е бил мъртво пиян. Не мисля, че помни много, ако изобщо помни нещо, дори когато е в най-добра форма.

Мейси сякаш искаше да убеди по-скоро себе си, отколкото мен. Оставих думите ѝ без коментар. Семето беше посято. Ако пуснеше корени, толкова по-добре.

Тя си тръгна заедно с Никс. Гледах след нея, докато се отдалечаваше. Минаващият по коридора лекар - също.

- Леле! - каза той.

- Да - отвърнах, - и аз съм на същото мнение.

Следващия път, когато видях Мейси, умирах.

20

След като началникът на полицията Морланд и Хейли Кониър си тръгнаха, над къщата на Хари и Ерин Диксън надвисна тъмен облак. Дори да беше дошъл само единият, съпрузите биха се смутили дори всичко да им беше наред, защото ставаше дума за двамата граждани на Проспъръс с най-голяма власт, макар Морланд да не беше член на градския съвет. Но едновременно посещение и от двамата, особено при така стеклите се обстоятелства, беше достатъчно, за да докара Хари и Ерин до предела на силите им.

Оставили бяха момичето да избяга, защото искаха да се избавят от тази лудост - или може би защото то им напомняше за дъщерята, която никога не бяха имали, но която винаги бяха искали да имат, - и сега бяха затънали още по-надълбоко в лудостта на града само защото се бяха опитали да постъпят както е редно. На Ерин ѝ минаваше през ума, че в известен смисъл това може да е сътресението, което им е било нужно. Очевидно тяхното вцепенение, примирението им с властващите в града порядки вече е било разколебано донякъде, защото иначе не биха могли да сторят онова, което сториха: да освободят момичето. Сега, когато бяха изправени пред перспективата да отвлекат друго момиче, което да го замести, всички илюзии, които им бяха останали, се разпръснаха окончателно.

Колкото по-ясно започваха да виждат нещата, толкова по-отчайващо малка ставаше и надеждата им да избягат от Проспъръс, но досега никой от двамата не бе казал и дума за онова, което се искаше от тях. Двамата - Хари в по-голяма, Ерин в по-малка степен - приличаха на деца, които вярват, че като се преструват, че не забелязват проблема, той ще изчезне от само себе си или ще им се представи друга възможност. Хари, по-специално, бе преминал към отрицание. Хващаше се, че едва ли не му се иска някое загубило се момиче - съпруга, бегълка - да мине през Проспъръс или да бъде качено на стоп от градски съветник: будещ доверие възрастен мъж, като Томас Соулби или Колдър Айтьн, който да предложи да го закара в града и да му поръча супа и сандвич в „Гъртруд“. После той ще се извини, ще иде в тоалетната и разговорът ще бъде проведен при закрити врата. При момичето ще дойде жена майчински тип. Ще прояви загриженост. Ще му предложи място, където да пренощува, макар и само за една-две нощи, колкото да се изкъпе и изпере. Може би дори ще се окаже, че в „Гъртруд“ има подходяща работа за него, ако я иска. В „Гъртруд“ вечно не достигаше работна ръка. Да, това щеше да свърши работа. Щеше да сложи край на упражнявания върху тях натиск и те щяха да получат възможност да се върнат към планирането на евентуалното си бягство. Да, да...

Измина един ден. Хари избягваше да говори с жена си, като намираше причини да стои далеч от нея. Това не бе начинът, по който бракът им бе оцелял толкова дълго. Вярно, той понякога не участваше много охотно в разговорите за чувства, обиди и тям подобни, но бе започнал да осъзнава колко важни са те. Макар да не знаеше в каква посока се движат мислите му, Ерин го разбираше достатъчно добре, за да се досети какви са.

Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша...

Хари понякога цитираше тъкмо този стих от Светото писание - Лука 22:42, ако тя правилно си спомняше - в моменти на леки затруднения, като например когато го молеше да изнесе боклука в дъжда или - по-рядко и по-неприятно - когато се готвеха да се любят. Съпругът ѝ си имаше своите слабости. Тя не хранеше никакви илюзии по отношение на тях и предполагаше, че той също е наясно с нейните, въпреки че ѝ бе приятно да мисли, че те се дължат на користолюбие и не са толкова страшни. Хари не обичаше конфронтациите и не го биваше да взима сериозни решения. Предпочиташе обстоятелствата да снемат отговорността за тях от плещите му, защото, ако последствията са лоши, вината нямаше да е негова. Ерин никога не бе го изричала гласно, но някои от техните финансови проблеми можеха да бъдат избегнати, ако съпругът ѝ бе показал малко повече характер, капка повече безпощадност.

Но щеше ли да го обича, ако беше такъв? Това беше въпросът.

И тя като съпруга си ходеше на черква всяка неделя. Повечето хора в Проспъръс го правеха. Те бяха баптисти, методисти и католици. Някои дори се бяха присъединили към крайпътните църкви, чиито вероизповедания бяха неясни дори за последователите им. Бяха вярващи и все пак не вярваха. Разбираха разликата между страничното и същественото, между създателя и създаденото от него. Но Ерин получаваше по-голяма утеха от ритуалите, отколкото съпругът ѝ. Усещаше го как се затваря в себе си по време на богослужението, защото организираната религия не го интересуваше много. За него неделната проповед бе форма на бягство, но само в смисъл, че му осигуряваше място и спокойствие, за да мисли, да фантазира, а понякога и да подремва. Но Ерин слушаше. Не се съгласяваше с всичко, което чува, но имаше толкова много неоспорими неща. Живей прилично, защото иначе има ли смисъл да живееш изобщо?

И хората в Проспъръс живееха наистина прилично и в повечето случаи се държаха добре. Правеха дарения за бедните. Пазеха околната среда. Те не просто проявяваха търпимост към гейовете и лесбийките - направо ги приемаха с отворени обятия. Закостенели консерватори и радикални либерали - всички намираха своето място в Проспъръс. В замяна градът се радваше на благополучие.

Само дето от време на време се налагаше същият този град да побутне малко съдбата.

Но ако мъжът ѝ бе слушал по-внимателно онова, което се казваше в проповедите или в Библията, вместо да вади наслуки цитати от нея, може би щеше да си спомни втората част от онзи стих, който толкова обичаше да ѝ подхвърля, когато започваше да целува врата му късно нощем.

...но нека бъде не Моята воля, а Твоята.

Волята на града бе тази, която трябваше да се изпълнява.

- Трябва да поговорим за това - поде Ерин, когато седнаха на масата за ранна вечеря. Беше сготвила печено със зеленчуци, но до този момент и двамата само чоплеха храната в чиниите си.

- Няма за какво да говорим - каза Хари.

- Моля? - Погледът ѝ изразяваше пълно недоумение. - Да не си си загубил ума? Те искат от нас да отвлечем момиче. Ако не го направим, ще ни убият.

- Все ще се появи някаква възможност - каза Хари. Насили се да хапне от задушеното. Странно - или пък изобщо не беше странно?, - но откакто двамата с Морланд заровиха момичето, изпитваше нещо като отвращение към месото. Ядеше много сирене и филии хляб, намазани с фъстъчено масло. Вкусът на печеното бе толкова силен, че трябваше да положи големи усилия, за да не го изплюе обратно в чинията. Някак успя да го сдъвче достатъчно, за да може да го преглътне. Отдели зеленчуците и картофите от месото и продължи да яде тях.

- Няма да ни убият - каза. - Не могат. Градът е оцелял, защото не е посягал на своите. Съветът знае това. Ако ни убият, другите ще започнат да се страхуват, че може да дойде и техният ред. Съветът ще загуби контрол.

„Или ще го засили“, помисли си Ерин. Понякога беше необходимо да се даде пример, та останалите да не нарушават порядките, а онези в града - онези, които знаят, онези, които участват - да не си губят времето с хора, които застрашават настоящето и бъдещето на Проспъръс. Всички, които биха могли да изпитат някакво съчувствие към Диксънови, бяха все като тях - такива, които тайно се борят за своето оцеляване. Но беше напълно изключено тези хора да се обърнат срещу града, ако Диксънови изчезнат - не и преди началник Морланд и Хейли Кониър да застанат на собствения им праг и да поискат от тях да тръгнат на лов за млада жена. Младите мъже не вършат толкова добра работа, Проспъръс бе научил това много отдавна.

- Грешиш - каза Ерин. - Знаеш го.

Той не я погледна. Набоде половин картоф на вилицата и го натъпка в устата си.

- Какво искаш да направя?

- Трябва да кажем на някого.

- Не.

- Слушай...

- Не!

Тя се отдръпна от него. Хари рядко повишаваше тон - дори от радост и още по-малко от гняв. Това бе една от причините да го харесва толкова. Той приличаше на могъщо дърво: бурите можеха да го брулят, но не и да го изкоренят. Отрицателната страна на характера му бе склонността да не действа, а да реагира, и то само когато не му остане друга възможност. Сега бе изпаднал в ситуация, която винаги се беше надявал да избегне, и тъй като не знаеше как да се измъкне от нея, бе реагирал с инертност, съчетана със странна и неуместна вяра в късмета, и надеждата, че съветът може да промени своите намерения.

- Сам ще се справя с това - каза той.

Гласът му бе възвърнал обичайната си сила. Краткият изблик на гняв, приливът на енергия беше отминал и Ерин съжаляваше за това. Всичко друго беше за предпочитане пред тази апатия.

Преди да успее да продължи, някой почука на вратата. Не бяха чули да приближава кола, не бяха видели фарове.

Хари стана. Опита се да не мисли кой може да е отвън: Морланд, който иска отново да огледа мазето им, все още търсейки доказателства за начина, по който е избягало момичето; или Хейли Кониър, дошла да провери докъде са стигнали, да види дали са започнали да обикалят улиците.

Но не беше никой от двамата. Пред вратата стоеше синът на Люк Джоблин Брайън. В краката му имаше сак. Брайън беше на двайсет и шест или двайсет и седем години, ако си спомняше правилно, помагаше на баща си в товаренето и разтоварването и имаше сръчни ръце. Хари бе виждал изработени от Брайън мебели и бе впечатлен от тях. Но момчето не беше научено на ред и дисциплина. Не полагаше усилия да развива способностите си. Не искаше да стане дърводелец или майстор на мебели. Най-много от всичко обичаше да ловува, през сезона и извън него: всичко - от гарга до лос; каквото и да му се мернеше пред очите, за Брайън Джоблин бе удоволствие да се опита да го убие.

- Брайън? - каза Хари. - Какво правиш тук?

- Баща ми научи, че може би имате нужда от помощ - отвърна той и блясъкът в очите му не се понрави на Хари. Никак не му се понрави. - Той смята, че трябва да поостана у вас седмица-две. Докато се справите със ситуацията, нали разбирате?

Чак тогава Хари забеляза калъфа с пушката. „Ремингтън“ 700 30-06. Виждал бе Брайън достатъчно често с нея.

Замръзна на място. Усети присъствието на Ерин зад гърба си и едва когато тя сложи ръка на рамото му, разбра, че трепери.

- Няма проблем, нали, господин Диксън? - каза Брайън и тонът му даваше да се разбере, че има само един правилен отговор на този въпрос.

- Не, изобщо няма проблем - отвърна Хари.

Отстъпи назад да направи път на Брайън. Момчето взе сака и пушката си и влезе. Поздрави Ерин с кимване и „Госпожо Диксън“ и вниманието му бе привлечено от храната на масата.

- Печено със зеленчуци - отбеляза той. - Мирише хубаво.

Ерин не откъсваше очи от Хари. Спогледаха се зад гърба на момчето - и двамата бяха разбрали.

- Ще ти покажа стаята, Брайън, а после може да дойдеш да хапнеш с нас - каза Ерин. - Има достатъчно за всички ни.

Хари я проследи с поглед, докато водеше госта по коридора към свободната стая. Когато се скриха от погледа му, зарови лице в дланите си и се облегна на стената отзад. Все още стоеше в същото положение, когато Ерин се върна. Тя го целуна по тила и се потопи в миризмата му.

- Беше права - прошепна той. - Обръщат се против нас.

- Какво ще правим?

Той отговори без колебание:

- Ще бягаме.

21

Вълкът беше в агония. Раната на крака му се влошаваше. В болката и страха си той се бе отдалечил твърде много от мястото, където бе ликвидирана неговата глутница, но сега се затрудняваше да изминава дори кратки разстояния. Някъде в дълбините на съзнанието си осъзнаваше, че той също умира. Усещаше го по постепенното надделяване на мрака над светлината, непрестанното потъмняване в края на зрителното му поле.

Вълкът се боеше от хората, плашеше се от звуците и миризмите, които издаваха, още помнеше касапницата, която бяха устроили на брега на реката. Ала там, където се събираха хората, имаше и храна. Принуден беше да рови в кофите и чувалите с отпадъци, но така се хранеше по-добре, отколкото през последните седмици. Успя дори да хване малко куче, което беше навлязло твърде навътре в гората. Докато разкъсваше гърлото му, чуваше виковете и подсвиркването на хората, но тялото на плячката беше достатъчно леко, за да го стисне в челюстите си и да го отнесе. Завлече го далеч от шума на преследвачите и го изяде, остави само кожата и малко кокали.

Но си остана гладен.

Вече бе нощ и носът му потрепваше. Усещаше дъх на разлагащо се месо. Стигна до мястото, където миризмата беше най-силна, и установи, че земята е мека и рохкава.

Забравил болката в ранения крак, вълкът започна да рови.