Вълкът през зимата

О, Боже, рече благородният рицар, дали това не е Зеленият параклис, където Сатаната прави своите среднощни гуляи ?

Сър Гауейн и Зеленият рицар¹⁵

22

Проспъръс изглеждаше както много други градчета в Мейн, с тази разлика, че те бяха разположени предимно в Нова Англия и благосъстоянието им се поддържаше от туристите, за които не беше проблем да похарчат петдесет долара за декоративни шамандури за кошовете за лов на омари. Но Проспъръс беше доста встрани от туристическите маршрути и за да останат платежоспособни, неговите търговци и предприемачи разчитаха на местната клиентела. Докато карах по „Мейн Стрийт“, ми правеха впечатление старинните улични лампи, грижливо поддържаните витрини и пълното отсъствие на нещо, което да напомня магазин от големите вериги. Двете кафенета бяха малки и старомодни, а аптеката изглеждаше толкова стара, че можеше да изпълнява и рецепти за лечение с пиявици. Пивницата бе имитация на бостънската „Джейкъб Уърт“ - чак до окачения над табелата стар часовник, а смесеният магазин в края на града можеше да бъде пренесен в деветнайсети век, без никой от тогавашните жители да го погледне с почуда.

Тази сутрин, преди да предприема пътешествието на северозапад, попрочетох това-онова за Проспъръс в библиотеката на Мейнското историческо дружество в Портланд. Почти 100% от гражданите му бяха собственици на своите жилища, а средната стойност на имотите в границите на града бе близо с 50% по-висока от тази в щата. Както и средните доходи на домакинствата и броят на хората с бакалавърска или по-висока образователна степен. Същевременно, ако Проспъръс имаше чернокожи жители, те се криеха много успешно, което се отнасяше също за азиатците, латиноамериканците и коренните жители на Америка. Ако статистическите данни бяха верни, между жителите на Проспъръс изобщо нямаше такива, които да са родени другаде. Любопитно бе, че броят на членовете на едно домакинство също бе много по-висок от средния за щата: близо четирима срещу 2,34 за щата. Изглежда, децата в Проспъръс предпочитаха да си остават вкъщи при мама и татко.

Открих и още един странен факт. Въпреки че броят на военните ветерани бе, общо взето, пропорционален на големината на града, нито един от жителите му не бе загинал в служба на отечеството. Нито един. Всички се бяха прибрали благополучно по домовете си. Това изключително постижение бе тема на статия в „Мейн Сънди Телеграм“ от 1975 година, след завръщането на последния войник, служил във Виетнам. Късметът на града се приписваше на „силата на молитвите“ на пастора, преподобния Уоткин Уорънър. Неговият син, Майкъл Уорънър, бе настоящият пастор на града. Докато околните селища можеха да се похвалят с множество католически, баптистки, методистки и презвитериански молитвени домове, в Проспъръс имаше само една-единствена малка черква със странното название „Паството на Адам преди Ева и Ева преди Адам“ и Майкъл Уорънър очевидно бе пастирът тъкмо на това стадо.

И именно тук нещата ставаха наистина интересни: черквата на Проспъръс, която бе изградена от камък и едва ли побираше повече от двайсетина миряни, бе изцяло пренесена в Мейн от графство Нортъмбрия в Англия в началото на осемнайсети век. Всеки камък от нея бил грижливо маркиран, а положението му в сградата старателно отбелязано, преди да бъде натоварен като баласт на някой от корабите, превозили паството до Бриджпорт, Кънектикът, през 1703 година. Оттам пилигримите поели на север към Мейн и когато накрая, след няколко десетилетия, основали град Проспъръс, отново издигнали своята черква, която дотогава стояла на склад.

Причината, която ги накарала да напуснат Нортъмбрия и да вземат и черквата си със себе си, се свеждала до религиозни гонения. Паството, както се изяснило по-късно, било клон на сектата „Семейството на любовта“, или „Семейството“, която възникнала в Европа през шестнайсети век. Тя била известна с мистериозността и враждебността си към външни хора, достигаща дори до убийства, макар че последното твърдение може да е било просто злонамерена пропаганда срещу тях. Браковете не излизали от кръга на сектата, както и точното естество на изповядваната от нея вяра. Доколкото схванах, членовете ѝ били убедени, че Адът и Раят са съществували на Земята и че е имало време преди Адам и Ева. През седемнайсети век повечето членове на сектата се присъединили към квакерското движение, с изключение на малка група в Нортъмбрия, която отхвърлила формалното обвързване с квакерите или с когото и да било и продължила да изповядва своята вяра, въпреки усилията на крал Чарлз II да смаже сектантските църкви в Англия. Той разпоредил всички градски чиновници да бъдат членове на Англиканската църква, всички духовници да използват официалните англикански молитвеници и забранил всякакви нерегламентирани религиозни сбирки, на които присъстват повече от пет души, освен ако са членове на една фамилия. „Семейството“ било сред преследваните на това основание секти.

Обаче не било толкова лесно въпросната секта да бъде изкоренена. Нейните последователи се научили да се крият, като ставали членове на официалните църкви, но в същото време извършвали своите тайни богослужения. Тази игра на котка и мишка продължила и през най-тежките години на борбата със сектантството. И не им било особено трудно да заобикалят правилата за религиозните сбирки, тъй като браковете между родственици били общоприети.

През 1689 година парламентът в Лондон приел Закона за толерантността, който давал на сектантите правото да имат свои учители, проповедници и молитвени домове, но както изглежда, по онова време някои от „Семейството“ вече окончателно били взели решението да напуснат бреговете на Англия. Може би просто им е омръзнало да се крият и са загубили вяра във властите на собствената си страна. Единственият намек за по-дълбоко недоволство, на който се натъкнах, се съдържаше в обяснителните бележки към есето „Бягството на Запад: сектантските църкви и Божията милост в първите селища на Нова Англия“, където се казваше, че членовете на „Семейството“ били прогонени от Англия, защото вярванията им се доближавали до езичеството.

Това отговаряше на няколко пасажа от книгата на Юде за църковната архитектура, които изтъкваха, че черквите на тази секта се отличавали със своите барелефи, сред които имало множество мъжки глави, заобиколени от листа и клони, присъщи на традицията християнските сгради да се украсяват с древни символи на плодовитостта и природните сили. При старите храмове подобни декорации като правило били толерирани и дори най-радушно приемани. Били са нещо като мълчаливо признание на връзката между човека и земята в земеделските общества. Но по отношение на постройката, която накрая се бе озовала в Мейн, противниците на сектата бяха напълно единодушни, че главите са нещо повече от декоративен елемент: те са истинският обект на обожествяване, а християнските символи са попаднали сред украсата по случайност. Докато паркирах малко встрани от „Мейн Стрийт“, ми хрумна, че е странно религиозна секта, която се е укривала толкова дълго време, до такава степен да държи на една стара черква, че да я пренесе през Атлантическия океан. Може би все пак си заслужаваше да бъде видяна.

Вътрешността на сградата на общината, червеникавокафява каменна постройка от деветнайсети век с модерно разширение отзад, бе светла и чиста. Когато поисках да се срещна с началника на полицията, ми посочиха удобен стол и ми предложиха кафе, докато звъняха в офиса му. Кафето пристигна с курабийка върху салфетка. Ако останех достатъчно дълго, сигурно някой щеше да ми предложи възглавница и одеяло. Но аз предпочитах да запълня времето си, разглеждайки изгледите от Проспъръс от различни периоди, които украсяваха стените. Градът не се бе променил много през вековете. Имената на магазините оставаха предимно същите и само колите по улиците и облеклата на мъжете и жените от фотографиите създаваха известна представа за хода на времето.

Вдясно от мен се отвори врата и се появи мъж в униформа. Той бе по-висок от мен и по-широк в гърба и раменете, а старателно изгладената му тъмносиня риза бе разкопчана на врата, откривайки изумително бялата тениска отдолу. Косата му беше тъмнокестенява. Носеше бифокални очила без рамки и „Зиг Зауер“ на колана. Общо взето, имаше вид на счетоводител, който всяка вечер работи до късно. Само очите му разваляха впечатлението. Те бяха бледосиви, с цвета на зимно небе, предвещаващо сняг.

- Лукас Морланд - представи се той, докато се ръкуваше с мен. - Аз съм началникът на местната полиция.

- Чарли Паркър.

- Много се радвам да се запозная с вас, господин Паркър - каза той и изглеждаше искрен. - Чел съм много за вас. Виждам, че вече са ви поднесли кафе. Искате ли да ви долеят?

Отговорих, че кафето в чашата ми е напълно достатъчно, и той ме покани в кабинета си. Трудно бе да се определи цветът на стените, тъй като бяха покрити с толкова много дипломи и награди, че боята ставаше направо излишна. На бюрото му имаше различни снимки на тъмнокоса жена и две тъмнокоси момчета. Началник Морланд не присъстваше на нито една от тях. Питах се дали не е разведен. От друга страна, може би тъкмо той бе правил снимките. Имаше опасност да се превърна в един от онези, за които чашата е наполовина празна. Или по-празна.

Или пък изобщо не виждат чаша.

- Имате хубав град - казах.

- Той не е мой. Аз просто го пазя. Всички ние го пазим, всеки посвоему. Смятате да се преселите тук ли?

- Не мисля, че бих могъл да си позволя данъците.

- Опитайте да ги плащате с едната полицейска заплата.

- Може би тъкмо така се е зародил комунизмът. Гледайте да не ви чуят, че току-виж си потърсили нов полицейски началник.

Той се облегна назад и скръсти ръце. Забелязах, че има коремче. Това бе проблемът на спокойните градчета: в тях нямаше достатъчно работа, за да изгаряш калориите.

- О, тук имаме всякакви. Видяхте ли мотото на табелата, когато влязохте в града?

- Честно казано, не.

- Е, да, човек лесно може да я пропусне. Само една-единствена дума: Толерантност.

- Кратко и ясно.

Той погледна през прозореца и проследи с поглед върволицата деца от началното училище, които преминаваха отвън, всяко хванало се здраво с едната ръка за розово въже. Денят бе ясен, но студен, и децата бяха опаковани в толкова много дрехи, че бе невъзможно да се видят лицата им. След като малчуганите се скриха от погледа му и лично се увери, че нищо не им се е случило и нищо не ги заплашва, той отново насочи вниманието си към мен.

- Е, господин Паркър, с какво мога да ви помогна?

Подадох му снимка на Джуд, която бях намерил в Центъра за психично здраве в Портланд. Тя бе заснета на коледния обяд миналата година и Джуд, издокаран в светлокафяв костюм и бяла риза с гирлянд за елха вместо вратовръзка, се усмихваше. Някой педант навярно би отбелязал, че костюмът му е твърде светъл за сезона, но това едва ли би развълнувало Джуд.

- Питах се дали не сте виждали наскоро този човек в Проспъръс или пък дали той не е влизал в контакт с вашето управление - казах аз.

Морланд сбърчи нос и се вгледа във фотографията през долната част на своите бифокални очила.

- Да, спомням си го. Дойде тук да пита за дъщеря си. Името му беше... Започна да почуква с пръст по бюрото, опитвайки се да си го спомни.

- Джуд - каза накрая. - Точно така, казваше се Джуд. Когато го попитах дали това е първото или второто му име, той отговори, че било и едното, и другото. Неприятности ли има, или ви е наел? Честно казано, не ми приличаше на човек, който разполага с пари да наема частни детективи.

- Не, не ме е наел, а неприятностите му, каквито и да са били, вече свършиха.

- Мъртъв ли е?

- Беше намерен обесен в едно мазе в Портланд преди около седмица.

Морланд кимна.

- Сега се сещам, че четох нещо за това.

На откриването на Джуд бе отделено кратко съобщение в „Прес Хералд“, последвано от малко по-подробна информация в „Мейн Сънди Телеграм“ за премеждията на градските бездомници.

- Казвате, че е питал за дъщеря си ли?

- Точно така - отвърна Морланд. - Ани Бройър. Някой в приюта за жени в Бангор му казал, че е тръгнала насам. Възрастна двойка ѝ била предложила работа тук. Той искаше да знае дали сме я виждали. Имаше нейна снимка, но тя беше стара. Ала ми я описа добре - достатъчно добре, за да мога да кажа, че в града ни не е идвала млада жена, която да отговаря на това описание. Поне аз не знам за такава, а аз познавам всички.

- А на него хареса ли му това, което чу?

На лицето на Морланд се появи изражение, което бях виждал хиляди пъти. Навярно и на мен ми се беше случвало да реагирам така. Това бе изражение на човек, който служи на обществото, но просто не му се плаща достатъчно, за да се занимава с нечие недоволство от реалната ситуация.

- Не, господин Паркър, не му хареса. Искаше да го заведа във всяка къща в Проспъръс, в която живеят възрастни хора, и да им покажа снимката на дъщеря му. Всъщност стигна дотам, че предложи да претърсим къщите на всички, които са над шейсет години, да не би да я държат там заключена.

- Предполагам, че това не е било възможно.

Морланд безпомощно разпери ръце.

- Той не бе обявил дъщеря си за изчезнала. Дори не знаеше дали наистина е изчезнала. Просто имаше вътрешно усещане, че нещо не е наред. Но колкото повече разговаряхме, токова по-очевидно ставаше, че на практика изобщо не я познава. И тогава разбрах, че тя е живяла в женски приют, а той е бездомник и че двамата са се отчуждили един от друг. Оттам нататък всичко стана някак объркано.

- Накрая какво направихте?

- Копирах фотографията на дъщеря му, написах придружаващо описание и обещах да поразпитам наоколо. Но също така се опитах да му обясня, че нашият град не е от онези, където хората прибират непознати жени от улицата и им предлагат подслон в домовете си. Честно казано, не познавам и други градове, където някой би постъпил така. Историята просто не звучеше правдоподобно. Той ми даде няколко телефонни номера на приюти и кухни за бездомници, на които могат да се оставят съобщения за него, и после го закарах до Медуей, откъдето можеше да вземе автобуса за Бангор.

- Нека позная - казах аз, - предложението да го закарате до Медуей е било такова, че той не е можел да откаже.

Морланд отново ми пробута изражението на многострадален обществен служител.

- Разберете ме, нямах избор. Той каза, че ще иде да си вземе чаша кафе и докато се усетя, започна да спира хората по улицата, да им показва снимката на дъщеря си и да лепи отвратителни фотокопия по уличните лампи. Казал му бях, че ще направя каквото мога, за да му помогна, и наистина имах това намерение, но не можех да позволя някакъв скитник - па макар и добре облечен - да тормози гражданите и да загрозява обществената собственост. Аз обичам работата си, господин Паркър, и не искам да я загубя. През повечето време не е тежка - дори и в трудни моменти. Освен това обичам и града. Тук съм израснал. Преди мен началник на полицията беше баща ми, а преди него - неговият баща. Това е нашият семеен бизнес и ние се справяме добре.

Страхотна реч. Бих гласувал за него, ако кандидатстваше за поста.

- Та, значи, вие сте закарали Джуд до Медуей - не си позволих забележката, че Джуд буквално е бил изхвърлен като скитник, - но той, предполагам, не е разбрал намека.

Морланд наду бузи.

- Започна да се обажда в кабинета ми по два-три пъти на ден и да пита дали има някакво развитие, обаче нямаше. Никой не бе виждал дъщеря му. Бяха му дали невярна информация. Но той не искаше да приеме това и дойде тук отново. Този път не ми оказа честта да ме посети, просто тръгна от къща на къща, чукаше по вратите и надничаше през прозорците. Естествено, заваляха телефонни обаждания от изплашени граждани, защото започваше да се стьмва. Имаше късмет, че не го гръмнаха. Прибрах го и през нощта го държах в килия. Казах му, че мога да го обвиня в нарушение на закона. По дяволите, накрая беше отишъл дори в гробището, половин час след мръкване, както онзи герой на Дикенс.

- Магуич¹⁶ - казах аз.

- Точно така.

- Какво е правил в гробището?

- Опитал се да влезе в черквата. Не ме питайте защо. Ние я държим заключена и посещенията са само по предварителна уговорка. Имали сме случаи на вандализъм в миналото. Знаете ли нещо за нашата черква?

Казах му, че знам и съм любопитен да я видя, преди да си тръгна, ако е възможно. Морланд се поободри от перспективата да се освободи от моето присъствие. Разговорът за проблемите на мъртви скитници и техните дъщери бе започнал да му дотяга.

- Та, така де, на другата сутрин го откарах до Медуей, отново, и му казах, че ако още веднъж го видя в Проспъръс, ще бъде арестуван и съден и няма да е особено полезен на дъщеря си от затворническата килия. Той, изглежда, си взе поука, защото освен едно или десетина обаждания по телефона повече нито го чух, нито го видях.

- И никой в града не знаеше нищо за дъщеря му?

- Не, господине.

- Но защо дъщеря му ще каже, че отива в Проспъръс, ако някой не ѝ е дал основание за това? Историята изглежда твърде странна, за да е измислена.

- Може да се е опитвала да впечатли другите бездомници. В най-лошия случай сигурно е говорила с някакви хора в Бангор, които са ѝ казали, че са от Проспъръс, въпреки че не са били тукашни. Може този Джуд да е бил прав и с дъщеря му действително да се е случило нещо, но ако е така, то не се е случило тук.

Морланд върна снимката на Джуд и се изправи. Разговорът беше приключил.

- Значи, преди да си тръгнете, искате да видите черквата?

- Ако не ви затруднява прекалено много - казах аз. - Поне след това няма да се наложи да ме карате до Медуей.

Морланд прие думите ми с тънка усмивка, ала не каза нищо. Докато ставах, бутнах леко с ръкава снимката на бюрото. Хванах я, преди да падне на пода.

- Това вашето семейство ли е? - попитах.

- Да.

- Хубави момчета. А нямате ли дъщери?

Морланд ми хвърли странен поглед, сякаш бях направил някакъв неприятен намек по негов адрес и естеството на семейните му отношения.

- Не, нямам - продължи той. - И да ви кажа, доволен съм, че е така. Приятелите ми, които имат дъщери, твърдят, че те създават повече грижи от момчетата. Момичетата могат да ти разбият сърцето.

- Да, дъщерята на Джуд със сигурност е разбила неговото сърце.

Морланд взе снимката от мен и я върна на мястото ѝ.

- Вие сте имали дъщеря, нали?

- Да - отвърнах аз и изпреварвайки онова, което щеше да последва, добавих: -Тя почина. - Вече бях свикнал с това.

- Знам - рече Морланд. - Съжалявам. Сега имате друго момиченце, нали?

Погледнах го заинтригувано, но той изглеждаше просто искрен.

- И това ли прочетохте някъде?

- Мислите ли, че в цялата правоохранителна система на Мейн има човек, който да не знае вашата история? Това е щат на малките градчета. Разчува се.

Истина беше. Но Морланд все пак показваше забележителна памет за семейните истории на хора, които никога не е срещал.

- Така е, имам друга дъщеричка - признах аз.

Морланд сякаш се канеше да каже нещо, но размисли и се задоволи само да отбележи:

- Може би ако този Джуд не беше напуснал семейството си, дъщеря му нямаше да свърши по този начин.

Имаше право - ако бе жив, Джуд дори може би щеше да се съгласи с него, - но аз нямах никакво намерение да изтъквам недостатъците на Джуд като съпруг и баща. Трябваше да живея с бремето на собствената си вина в това отношение.

- Накрая се е опитал да ѝ се реваншира. Когато е дошъл да я търси в Проспъръс, е правел тъкмо онова, което всеки баща би направил.

- Да разбирам ли, че критикувате начина, по който моето управление се е отнесло към него?

Морланд не избухна, но едва се стърпя. И забелязах, че каза „моето управление“, а не „аз“.

- Не - отвърнах, - постъпили сте точно така, както би постъпил всеки полицейски началник.

Не беше съвсем вярно, но беше достатьчно близо до истината. Ако Морланд имаше собствена дъщеря, може би щеше да прояви повече съчувствие; и ако Джуд не беше скитник, а дъщеря му - бездомна бивша наркоманка, може би щеше да положи повече усилия - съвсем мъничко повече, но понякога и това е достатьчно. Ала не изказах нищо от това на глас. Нямаше да помогне, а и не можех да гарантирам, че на негово място и предвид средата, в която беше израснал, бих се държал по-различно.

Излязохме от кабинета му. Морланд предупреди секретарката, че отива до черквата. Тя се изненада, но нищо не каза.

- Тази жена, Ани Бройър, мислите ли, че е мъртва? - попита той, когато излязохме от сградата.

- Не знам - отвърнах. - Надявам се да не е.

- А ще продължите ли издирването?

- Вероятно.

- И кой ви е наел?

- Никой не ме е наемал.

- Тогава защо я издирвате?

- Защото никой друг няма да го направи.

Морланд премисли внимателно думите ми, а после ми каза да карам след неговата кола.

Все още клатеше глава, когато потегли.

23

„Благословената черква на паството на Адам преди Ева и Ева преди Адам“, ако трябва да използвам пълното ѝ название, бе разположена сред гора на близо километър северозападно от Проспъръс. Виещият се между дърветата път с надпис ЧАСТЕН, който бе преграден с верига и катинар и за който Морланд имаше ключ, ни доведе до желязна ограда, боядисана в черно, зад която се намираха старото гробище на града и самата черква. Морланд паркира върху тясна ивица трева до оградата, а аз спрях на пътя. В оградата имаше порта, също с верига и катинар, но когато пристигнахме, тя беше отворена.

- По пътя позвъних на пастор Уорънър и го помолих да се присъедини към нас - каза Морланд. - Въпрос на добри обноски, нищо повече. Той отговаря за черквата. Аз имам ключ, но само за извънредни случаи. Оставил съм тези неща на него.

Огледах се, но никъде нямаше и следа от пастора. Черквата беше дори по-малка и примитивна, отколкото бях очаквал, със стени от грубо издялан сив камък, и беше обърната на запад, вместо, както обикновено, на изток. Обиколих сградата, но не ми отне много време. Тежката дъбова врата като че ли беше единственото място, откъдето можеше да се влезе или излезе, имаше само два тесни прозореца на северната и южната стена, затворени отвътре със стъкло, а отвън с решетки. Стената зад мястото, където предполагах, че се намира олтарът, бе празна, без прозорци. Покривът бе сравнително нов и не съответстваше на старите камъни.

Основните декоративни елементи, „зелените лица“, с които черквата беше известна, бяха разположени в горните ъгли на всяка стена, където се срещаха и създаваха нещо като подобие на двуликия Янус. Впечатлението се допълваше от това, че орнаментите от бръшляни и клонки пропълзяваха между лицата и продължаваха по цялата ширина на стените, затвърждавайки представата за общото им начало. Вековете бяха оставили своите следи върху тях, но те не бяха толкова забележими, колкото можеше да се очаква. Лицата надничаха измежду сложните композиции от каменни листа, които образуваха нещо като защитна преграда около тях. Напомняха ми за детството, за приказките и как понякога - в зависимост от светлината и ъгъла, от който ги гледаш - белезите по дънерите на много старите дървета заприличват на разкривени, страдалчески човешки фигури.

Но онова, което ме порази най-силно, бе откритата злонамереност в изражението им. Те не излъчваха доброта и надежда. Вещаеха само зло за всеки, който ги погледне. Помислих си, че тези глави бяха също толкова подходящи за черковна украса, колкото и изображенията на порнографски сцени.

- Какво мислите? - попита Морланд, когато се присъедини към мен.

- Никога не съм виждал подобно нещо - отвърнах и това бе най-неутралният отговор, който ми хрумна.

- Вътре има още. Това е само встъплението.

Като по даден знак вратата на параклиса се отвори и отвътре излезе мъж.

- Пастор Уорънър - представи го Морланд. - А това е господин Паркър, детективът, за когото ти казах.

Уорънър не изглеждаше така, както си представях пастора на черква, стара почти половин хилядолетие. Носеше джинси, протрити работни ботуши и кафяво велурено яке, което имаше вид на дреха, към която инстинктивно посягаш, когато искаш да ти е топло и да се чувстваш удобно. Наближаваше петдесетте, темето му силно оплешивяваше, а докато се ръкувахме, видях и почувствах мазолите на дланта му и усетих лек мирис на дървени трупи и стърготини по него.

- Наричайте ме Майкъл - каза той. - Радвам се, че бях наблизо, за да ви посрещна.

- Тук някъде ли живеете? - Не бях видял друг автомобил, когато пристигнахме.

- Оттатък гората - посочи той с палец над дясното си рамо. - На пет минути пеша. С камиона ми отнема същото време, но не минавам по толкова живописен път, така че предпочитам да се поразходя. Може ли да попитам какво води един частен детектив в нашия град?

Погледнах нагоре към орнаментите на черквата и двамата се обърнаха да проследят погледа ми. Едната глава беше с широко отворена уста, с неприлично изплезен между устните език. Сякаш се присмиваше на надеждите ми да намеря Ани Бройър жива.

- Наскоро бездомник на име Джуд е навестил Проспъръс - отвърнах аз. -Началник Морланд ми каза, че при едно от посещенията си този мъж може би е влязъл без позволение в черковния двор.

- Спомням си - каза Уорънър. - Аз бях този, който го намери тук. Беше много възбуден, така че нямах друг избор и се обадих на началник Морланд за помощ.

- Защо е бил възбуден?

- Тревожеше се за дъщеря си. Била изчезнала и той предполагаше, че може да е дошла в Проспъръс. Смяташе, че полицията не му оказва нужното съдействие. Началник, не се обиждай.

- Не се обиждам - рече Морланд, въпреки че трудно можеше да се каже доколко е искрен, защото не бе свалил тъмните очила заради отблясъците на зимното слънце върху снега. Почти не познавах Морланд, но вече го бях преценил като човек, който таи в себе си всяка обида и ревност, подхранва ги и ги гледа как растат.

- Е, опитах се да го успокоя, но без особен успех - каза Уорънър. - Помолих го да излезе и той ме послуша, но се тревожех, че може да се опита да проникне с взлом в черквата и затова се обадих на началника.

- Защо решихте, че ще се опита да проникне с взлом в черквата?

Уорънър посочи към лицата, надвиснали над главата му.

- Неуравновесените хора си втълпяват разни неща, а тази прекрасна стара постройка въздейства на въображението по-силно от останалите. През годините сме имали опити да бъдат откраднати или обезобразени орнаментите по стените. Откривали сме хора - при това не само млади, но и достатъчно възрастни, че да проявяват здрав разум, - които правят секс тук, в двора, защото вярват, че това ще им помогне да заченат дете, а, разбира се, сме били посещавани и от представители на религиозни групи, които не са съгласни по християнските черкви да има езически символи.

- Както разбрах, градът е основан от последователи на сектата „Семейството“, а това е тяхната оригинална черква - казах аз. - Струва ми се, че вероизповеданието им е нещо повече от усложнена разновидност на християнството.

Уорънър изглеждаше приятно изненадан от въпроса ми, като мормон, който неочаквано е поканен в нечий дом на кафе с торта и разговор за интелекта и мъдростта на Джоузеф Смит¹⁷.

- Защо не дойдете в кабинета ми, господин Паркър? - каза той, канейки ме да вляза в черквата.

- Стига да не ви отклонявам от нещо по-важно - отвърнах.

- Само от кухненските шкафове. Аз се занимавам с поправка на мебели.

Извади от джоба си визитна картичка и ми я подаде.

- Значи, не сте пастор на пълно работно време?

Уорънър се засмя.

- Тогава щях да съм просяк. Не. Всъщност съм само пазач и нещатен историк. Вече не отслужваме тук литургии: няма останали последователи на „Семейството“. Най-близкото тяхно подобие са няколко квакерски фамилии. Другите са главно баптисти и унитаристи, а има дори и католици.

- А вие? Още ли носите титлата „пастор“?

- Ами завършил съм религия в колежа „Боудън“ и имам магистърска степен по богословие от Бангорската семинария, но винаги съм предпочитал дърводелството. И все пак мисля, че няма да е пресилено, ако кажа, че семейството ми носи богословския ген. Ръководя седмична молитвена група, макар често да съм единственият, който се моли, а някои граждани идват при мен за съвет и напътствие. Това са предимно хора, които не се черкуват редовно, но все пак са вярващи. Не се ровя много дълбоко в онова, в което наистина вярват. Стига ми да вярват, че има някаква сила, която е по- голяма от тях самите.

Вече се намирахме в черквата. Ако навън беше студено, вътре бе още по-студено. Пет реда твърди скамейки, обърнати към гол олтар. Нямаше никакви кръстове и никакви религиозни символи от какъвто и да било вид. Вместо това над стената зад олтара имаше изображение на глава, като тези отвън, но по-голяма от всички тях. Между прозорците се виждаха две малко по-малки глави от същия вид.

- Ще имате ли нещо против да ги погледна отблизо? - попитах.

- На всяка цена трябва да ги разгледате. Само внимавайте къде стъпвате. Някои от камъните не са огладени.

Приближих олтара по дясната пътека. Докато вървях, погледнах първото лице. То бе издялано по-детайлно от онези отвън и имаше ухилено, пакостливо изражение. Когато се вгледах внимателно в него, установих, че всичките му черти се състоят от каменни изображения на зеленчуци и плодове: тикви, грахови шушулки, ягоди, ябълки и житни класове. Виждал бях нещо подобно, но не можех да си спомня къде.

- Нямаше ли един художник, който е рисувал подобни картини? - попитах.

- Джузепе Арчимболдо - отвърна Уорънър. - Отдавна се каня да попрочета нещо за него, но все не ми остава време. Струва ми се, че ако не ги разделяха векове, той и създателите на тези релефи биха имали за какво да си поговорят, най-вече относно връзката между човека и света на природата.

Приближих до олтара и застанах пред скулптурата на стената. Ако лицето вдясно бе едва ли не весело - макар и с изражение на човек, който току-що е гледал как се дави кученце и е намерил това за забавно - и навеждаше на мисли за щедростта на земята, това тук беше много различно. То се състоеше от корени, тръни и коприва, оголени бодливи храсти и бръшлян. От отворената му уста се изсипваха покрити с шипове клони, които оформяха чертите и същевременно като че ли ги задушаваха, сякаш изобразеното същество се самоизтезаваше. То бе изключително грозно и имаше стряскащо, живо присъствие, древно създание, върнато към живота от мъртви неща.

- Това е същото лице, или същият бог, зависи как е склонен да го приеме човек - каза зад гърба ми Уорънър.

- Моля?

Той посочи лицето, направено от плодове и зеленчуци вдясно, другото вляво, което се състоеше от разцъфнали цветя, и накрая четвърто, което досега не бях забелязал, тъй като се намираше над вратата: лице, изградено от слама и току-що започнали да съхнат и да умират листа.

- Всичките са варианти на едно и също божество. През предишното столетие са го нарекли Зеленият човек: езически бог, символ на смъртта и прераждането, преминал в християнската традиция, който е бил почитан много преди появата на идеята за възкресението на Христос. Разбираемо е защо сграда с подобна украса е въздействала на членовете на „Семейството“ - секта, вярвала в могъществото на природата, не на Бога.

- А вие, пастор Уорънър, член ли сте на „Семейството“? - попитах.

- Казах ви - отвърна той, - няма останали членове на „Семейството“. Честно казано, съжалявам за това. Външно те са били толерантни към възгледите на другите, докато вътрешно са отхвърляли всички други религии. Отказвали са да носят оръжие и са пазели своите възгледи и вярвания за себе си. Привличали са елита и не са си губели времето с невежите. Ако ги имаше днес, биха били омерзени от повечето неща, които в тази страна минават за организирана религия.

- Прочетох, че са ги обвинявали, че извършват убийства, за да се защитят.

- Пропаганда. Повечето от тези инсинуации идват от Джон Роджърс, духовник от шестнайсети век, който ненавиждал Кристофър Витъл, водача на сектата в Англия. Той наричал „Семейството на любовта“ „ужасна секта“, като опирал нападките си върху твърденията на отклонили се бивши членове. Няма никакви доказателства, че представителите на „Семейството“ са убивали онези, които не са били съгласни с тях. Защо да ги убиват? Членовете на сектата са били квиетисти¹⁸: те дори не са се самоопределяли публично, криели са се между други вероизповедания, за да не бъдат разпознавани и преследвани.

- Като религиозни хамелеони - казах аз, - сливали са се с фона.

- Точно така. И в течение на времето просто са станали такива, за каквито са се представяли.

- С изключение на онези, които са пристигнали тук, за да основат Проспъръс.

- В крайна сметка дори и те са изчезнали.

- Защо членовете на „Семейството“ са напуснали Англия? - попитах. - Не ми стана ясно от малкото неща, които успях да открия за тях. Доколкото схванах, религиозните гонения вече са стихвали, когато те са потеглили. Защо ще бягаш, когато вече не те преследват?

Уорънър се облегна на една пейка и скръсти ръце. Това бе любопитен отбранителен жест.

- „Семейството“ навлязло във фаза на разкол - каза той. - Появили се разногласия между онези, които смятали, че трябва да се тръгне по пътя на квакерите, и другите, които искали да останат верни на първоначалната си религиозна система. Традиционалистите се опасявали да не бъдат обявени за нещо повече от вероотстъпници, особено когато се заговорило, че черквата, в която се намираме, трябва да бъде срината до основи. Те считали тази черква за извор на своята вяра, което било и причината онези, които избрали да тръгнат по друг път, толкова да желаят нейното разрушаване. Група заможни хора, останали верни на „Семейството“, се обединили, за да спасят черквата и сектата си от унищожение. Резултатът бил „изходът“¹⁹ към Нова Англия и основаването на Проспъръс.

Той погледна часовника си.

- Е, извинете ме, но наистина трябва да се връщам към кухненските шкафове.

Вгледах се още веднъж в най-голямата от главите на стената, изображението на зимния бог, после благодарих на Уорънър и се присъединих към Морланд, който през цялото време бе чакал до вратата. Останахме, докато Уорънър заключи черквата с ключ от тежка халка и провери дали вратата е надеждно затворена.

- Един последен въпрос - казах аз.

- Да?

В гласа му прозвуча нетърпение. Искаше му се вече да не е тук.

- Не е ли бил и Кристофър Витъл дърводелец?

Уорънър пъхна ръце в джобовете и ме погледна накриво.

Слънцето залязваше и въздухът ставаше по-хладен, сякаш студът от вътрешността на параклиса се беше просмукал във външния свят, докато вратата е стояла отворена.

- Наистина сте се подготвили добре, господин Паркър - каза той.

- Обичам да съм информиран.

- Да. Витъл е бил дърводелец. Това било използвано срещу него от противниците му, за да създадат впечатлението, че е най-обикновен нехранимайко.

- Но той е бил много повече от това, нали? Разбрах, че е бил търговец на платове в Нидерландия и тъкмо там се е запознал с основателя на сектата Хендрик Никлас, само че по онова време е изписвал фамилното си име с двойно „л“. Когато се е върнал в Англия, за да разпространява доктрината на „Семейството“, е изпуснал второто „л“ и така на практика се е представял за друг човек.

- Може и така да е било - каза Уорънър. - По онова време подобни промени в изписването на имената не са били необичайни, нито пък непременно умишлени.

- И после - продължих аз, - около 1580 година, когато правителството на кралица Елизабет е преследвало „Семейството“, Витъл просто изчезнал.

- Не присъства в историческите хроники оттогава насетне - каза Уорънър. - Не е ясно защо. Може би е умрял.

- Или е взел друго име. Човек, който веднъж е сменил името си, може спокойно да го смени отново.

- Какво искате да кажете, господин Паркър?

- Може би проповядването не е единственият талант, който дължите на гените си.

- Трябвало е да станете историк, господин Паркър. Може би историк, който развива умозрителни хипотези, но все пак историк. Но пък историческите изследвания са също вид детективска работа, нали?

- Предполагам. Не бях се замислял върху това.

- А в отговор на вашето предположение ще кажа, че нямам представа дали моето родословие започва от Витъл, но наистина бих се почувствал благословен, ако е така.

Той провери вратата още веднъж и тръгна към портата.

- Проведохме интересен разговор, господин Паркър - извика през рамо, когато стигна до нея. - Надявам се пак да намерите време да ни посетите.

- Мисля,че ще се върна - отвърнах аз, но само Морланд ме чу.

- Няма да откриете нищо - рече той. - Онова, което търсите, не е тук.

- Може да сте прав, обаче не съм сигурен какво точно търся, така че кой знае?

- Мислех, че търсехте изчезнало момиче.

- Да - отвърнах, когато Уорънър се скри в гората, без да погледне назад, - и аз така мислех.

Морланд вървя с мен, докато излязох от черковния двор, и заключи портата. Благодарих му за отделеното време, качих се в колата си и потеглих. Реших, че може да ме проследи, за да се увери, че напускам границите на града, но той не го стори. Когато завих надясно, той тръгна наляво, за да се върне в Проспъръс. По пътя държах радиото изключено и не си пусках музика. Мислех за Джуд, за Морланд и за времето, прекарано с пастор Уорънър. Една малка подробност не ми даваше покой. Може и да не беше важна, но докато пътувах на юг, ме дразнеше непрекъснато като връхче на трън, забито в плътта ми, и когато пристигнах в Бангор, вече бе невъзможно да не ѝ обръщам внимание.

След като приключихме с темата за влизането на Джуд в гробището, Уорънър изобщо не попита за Джуд или за причината, която ме беше довела в Проспъръс. Възможно бе Джуд и изчезналата му дъщеря просто да не са го интересували. Възможно бе да бе забравил за тях, когато заговорихме за любимата му черква. Но съществуваше и трета възможност: да не е попитал за Джуд, защото вече е знаел, че е мъртъв. Но дори да беше така, защо изобщо не го спомена? Защо не попита кой ме е наел и защо съм дошъл толкова далече на север, за да разпитвам за някакъв си бездомник? Да, Морланд може да му бе казал причината за моето посещение, докато карах след него към черквата, но в такъв случай защо си бе направил труда да ми задава втори път този въпрос?

Фаровете ми осветяваха оголени клони и преплетени дървета и във всяка сянка се спотайваше лицето на Зеления човек.

24

Морланд стигна до покрайнините на Проспъръс, но остана да седи в колата, да пие кафе от термоса и да наблюдава превозните средства, които влизаха и излизаха от града. Бе спрял краунвика си на частично закрита от дървета височинка - място, което използваше често, за да устройва капани на каращите с непозволена скорост шофьори, когато бе в настроение за това. Неговият баща му го беше показал и го беше препоръчал като идеална позиция, от която се вижда целият път и от която може да дебне, без да го забележат. Днес остави радарното устройство в калъфа му. Не искаше нищо да го разсейва. Необходимо му бе да помисли.

Щеше да се наложи Хейли Кониър да бъде информирана за посещението на детектива и бе по-добре той, а не пастор Уорънър да е този, който ще ѝ го съобщи. Кой знае какви зловредни мисли можеше да излее в ушите ѝ Уорънър. Пасторът бе настоявал най-много човекът на име Джуд да бъде убит, при все че Морланд се бе опитал да отклони съвета от тази посока на действие, навлякла на главите им такъв опасен човек.

Защото детективът беше опасен, в това Морланд не се съмняваше. Когато детективът дойде в общината, той не беше зает и можеше да го приеме веднага, но си остави време да се съвземе и да обмисли различните възможни причини за идването му в града. Изненада се, когато детективът спомена името на Джуд, но успя добре да скрие това. Положи големи усилия да запази самообладание, когато той пожела да посети черквата, но тревогите му бяха излишни: това бе напълно понятно желание, като се има предвид необичайността на сградата. Макар че той самият му бе предложил удобен повод, споменавайки, че Джуд е бил арестуван в двора на черквата. Колкото до Уорънър, той редовно получаваше писма и имейли от проявяващи интерес хора, които искаха да я посетят, при все че се стараеше да разрешава визити само на лица, които нямат никакви скрити мотиви.

Но Морланд смяташе, че детективът не прави нищо без скрит мотив. Той не беше от хората, които ще отидат да разглеждат някаква стара черква просто за да си запълнят времето. Той търсеше връзки. Морланд можеше само да се надява, че е напуснал Проспъръс, без да открие такива. Отново и отново се връщаше към подробностите от техния разговор, като прибавяше и онова, което бе чул от разговора му с Уорънър. Опита се да погледне ситуацията през очите на Паркър и към момента, когато термосът се изпразни, вече бе стигнал до извода, че в случилото се през деня няма нищо, което би могло да засили евентуалните недооформени подозрения, с които детективът беше пристигнал. Той бе дошъл просто да хвърли въдицата, но на кукичката не се бе закачило нищо. Все пак на Морланд никак не му харесваше начинът, по който детективът наблюдаваше пастора, докато той се отдалечаваше, нито пък намекът му, че изчезването на момичето може да не е единствената причина за идването му. Първата кукичка може да не бе закачила нищо, но той бе оставил и други след себе си.

Морланд слезе от колата и влезе в храстите да се изпикае. Вече бе тъмно, но луната пръскаше сребро по малката водна площ, известна като Женското езеро. Това бе мястото, където през първите десетилетия след заселването им тук жените от Проспъръс се бяха събирали да си бъбрят и да се къпят, несмущавани от мъжете. Морланд се питаше колко ли от тези жени са знаели какво е било истинското естество на града им, дори и тогава. Може би само шепа от тях. Сега повече хора бяха наясно какво представлява Проспъръс, но далече не всички. Някои предпочитаха да си затварят очите, а други умишлено бяха държани в неведение. Странното бе, че цели поколения от семействата никога не са били посвещавани в истината за Проспъръс, но въпреки това са се възползвали от облагите, които той предлага. Още по-странно беше обаче, че тайната на града оставаше неразкрита от външни лица в продължение на столетия, дори като се вземат предвид убийствата, които са ставали, за да се затворят устата на готовите да я издадат. Може би тук имаше припокриване на причина и следствие: градът винаги бе застрашен, защото му трябваха убийства, за да оцелява, но като проливаше кръв, той получаваше благоприятна възможност да свежда рисковете до възможния минимум и да поддържа трайното си благоденствие. Формулирано по този начин, всичко изглеждаше просто и логично.

Морланд се питаше дали, както баща му и дядо му преди него, не се е превърнал в чудовище, което вече почти е престанало да забелязва собствената си морална и духовна деформация.

Въпросът за предателството го върна отново към семейство Диксън. Решението да настанят при тях сина на Люк Джоблин бе негово. Надяваше се присъствието на Брайън Джоблин да ги дисциплинира и да ги накара да правят онова, което иска съветът, но имаше своите съмнения. Ако Диксънови наистина успееха да намерят момиче, което да замени Ани Бройър, Морланд щеше да откаже кафето за цяла година.

Но някаква част от него все пак се надяваше Хари Диксън да излезе прав - че убийството на момичето и напоилата земята на Проспъръс негова кръв може да са достатъчни. Градът беше суров, но не колкото другите селища в щата.

Хората преживяваха някак си. Представи си ситуация, при която пастор Уорънър съобщава на градския съвет, че вече всичко е наред и около черквата е спокойно, така че не е необходимо да се предприема нищо повече. Но Уорънър бе не само фанатичен, а също така и слаб и Морланд още не бе решил дали второто качество е полезно или опасно. Навярно зависеше от обстоятелствата, но при всяко положение

означаваше, че Уорънър има навика да напада в гръб, когато се стигне до спор. Той не беше честен играч. На Морланд му се искаше бащата на Уорънър да бе още жив, за да се грижи за черквата. Старият Уоткин Уорънър все пак бе предпазлив човек и бе ръководил паството над половин век, без да се пролее кръв повече от веднъж. Това бе най-дългият период на задоволеност, който бе преживявал градът.

„Е, сега си плащаме за това“, помисли си Морланд. Два трупа - един тук и един в Портланд - и те, изглежда, не бяха достатъчни. Сега някакъв детектив бе започнал да задава въпроси - странен човек с репутация, че изравя отдавна погребани тайни и унищожава враговете си. При тези обстоятелства Уорънър можеше да излезе с тезата, че проливането на кръв е по-належащо от всякога, защото градът може да бъде спасен само с кръв, и беше напълно вероятно съветниците да се съгласят с него. Всички те бяха възрастни и страхливи - дори Хейли Кониър, само че тя криеше страха си по-добре от останалите. На градския съвет му трябваха по-млади хора, но повечето младежи не бяха готови да поемат бремето на защитници на Проспъръс. Нужни бяха десетилетия, докато градът се просмуче в душата ти, за да осъзнаеш, че имаш задължения към него. Това бе нещо като зараза, замърсяване, предавано от поколение на поколение, и само най-старите бяха достагьчно замърсени и заразени, за да могат да вземат жестоките решения, нужни, за да се поддържа животът на града.

Морланд използва бутилка вода, за да измие ръцете си, преди да ги избърше в крачолите на панталона. Време бе да поговори с Хейли Кониър. Позвъни на съпругата си и ѝ каза, че ще се прибере късно. Не, не знаеше точно кога. Знаеше само, че му предстои дълга вечер.

Стигна до къщата на Кониър и спря отпред. Завесите на всички прозорци бяха спуснати, но от подобната на мавзолей дневна излизаха сребристи ивици светлина. Не бе изненадан, че я намира вкъщи. Хейли винаги си беше вкъщи, освен ако не беше излязла по работа за съвета. Морланд не можеше да си спомни кога за последен път бе напускала града за повече от няколко часа. Тя се боеше, че без нея всичко ще потъне в земята. Това, разбира се, бе част от проблема.

- Кучка - каза той тихо, слизайки от колата.

Вятърът отвя думата и той усети как дясната му ръка трепна неволно, сякаш се надяваше да хване обидата, преди да е стигнала до ушите ѝ.

Натисна звънеца и Хейли отвори.

- Извинявай, че те безпокоя - поде Морланд, но тя вдигна ръка да го прекъсне.

- Няма нищо - отвърна. - Очаквах те.

Покани го да влезе, после го заведе в дневната, където пастор Уорънър вече се бе разположил удобно на един от фотьойлите.

- По дяволите - каза Морланд.

25

Жената, която дежуреше в приемната на „Тендър Хаус“ в Бангор, се казваше Моли Боу и сякаш беше създадена, за да краси носа на някой платноход. Бе пълна и обрулена от годините, но по майчински привлекателна и по едно време се наложи да отстъпя две крачки назад, за да не бъда смазан от бюста ѝ, когато мина покрай мен, за да стигне до картотеката.

- Мога да мина - рече тя, когато залепих гръб до стената. Посочи гърдите си. -Родена съм си едра. Като се изключат болките в гърба, това винаги ми е било от полза в живота. Хората гледат да се махнат от пътя ми.

В съзнанието ми отново изплува представа за шхуна или по-скоро за боен кораб, който цепи вълните, но държах очите си вперени в неутрална точка на отсрещната стена, доста по-високо от гръдния ѝ кош.

Отвън нямаше никакви надписи, които да показват, че тук има приют за бездомни майки и техните деца. Той бе разположен в две съседни сгради с обшивка от дъски и с бяла ограда от колове, която бе съвсем малко по-висока от тези в съседство. На алеята, преградена от автоматично обслужван железен портал, също боядисан в бяло, бяха паркирани две коли. Зад входната врата на главната сграда имаше чакалня с играчки, библиотека с книги за самопомощ, кутии с хартиени носни кърпички и салфетки, големи контейнери с дрехи втора употреба, подредени по вид и размери, от детски до дрехи за възрастни хора и, в един скрит ъгъл, четки и пасти за зъби и други тоалетни принадлежности. Зад рецепцията имаше малка стая за игри.

„Тендър Хаус“ не беше приют за бездомници, а по-скоро „кризисен център“ за жени, а липсата на дом бе само един от проблемите, с които се сблъскваше. Тук се грижеха за жертви на домашно и сексуално насилие, бегълки и жени, които просто имат нужда от място, където да живеят, докато стъпят на краката си. Служителите поддържаха връзка с полицията и съдилищата и даваха мнението си за всичко - от ограничителните заповеди до възможностите за работа и образование, - но главно насочваха дългосрочно бездомните към други агенции и центрове.

- Намерих я - каза Боу, размахвайки папка. Наплюнчи показалец и прелисти няколко страници. - Била е при нас около единайсет дни, освен петата нощ, когато някой беше почерпил с две половингалонови бутилки „Тен Хай“ оттатък при „Каскейд Парк“. На другия ден имахме няколко души с тежко главоболие, между които и Ани.

- Тя алкохоличка ли беше?

- Не, не мисля. Беше бивша наркоманка, но когато се появи на вратата ни, каза, че вече е чиста. Обяснихме ѝ, че по отношение на дрогата водим политика на нулева търпимост и ако се надруса, ще се озове отново на улицата.

- А към алкохола?

- Официално сме безпощадни и към него, но неофициално допускаме известни отклонения. Но никакъв алкохол в сградата и никакви наливания. Всъщност останах разочарована, когато Ани се върна натряскана с бърбън. Бях си казала, че е млада жена, която наистина се опитва да промени живота си. Скастрихме я и поговорихме с нея. Оказа се, че нейният изоставил семейството си баща е дошъл да я търси и присъствието му в града я е извадило от равновесие. Предложили ѝ една-две глътки, за да се успокои, и след това всичко ѝ станало мътно.

- Тя каза ли нещо за отношенията с баща си?

На Боу явно не ѝ се искаше да споделя нещо, което ѝ е било казано поверително. Можех да разбера нейната резервираност.

- Ани е изчезнала, а баща ѝ е мъртъв - казах аз.

- Знам това. Обесил се е в някакво мазе в Портланд.

Изчаках няколко секунди.

- Намерен е обесен в мазето в Портланд - поправих я аз. Разликата бе малка, но съществена.

Моли седна зад бюрото си. До този момент бе стояла права. И двамата бяхме стояли прави. Когато тя седна, седнах и аз.

- Затова ли дойдохте тук - защото не мислите, че е било самоубийство?

- Засега нямам доказателство, че не е било самоубийство - отвърнах. - Просто някои дребни подробности не ми дават покой.

- Като например?

- Като например фактът, че е обичал дъщеря си и е искал да възобнови контактите си с нея. Говорил е, че ще дойде тук, за да е по-близо до нея. Също така в дните, преди да умре, бе положил доста усилия, за да събере малко пари. И беше успял. Това не са действия на човек, който иска да се самоубие.

- За какво са му били парите?

Мина ми през ума, че съм на погрешната страна в разпита: би трябвало аз да задавам въпросите, а не тя, но понякога човек трябваше да отстъпи педя назад, за да направи крачка напред.

- За да се издържа, докато се опитва да открие дъщеря си. Мисля, че също така се е надявал да ме наеме, за да му помогна да я намери.

- И колко пари е успял да събере?

- Повече от сто долара.

- За толкова малко пари ли работите?

- Странно, вие сте вторият човек, който ми задава този въпрос. Бих могъл да му отделя един-два часа или повече, ако взема това време от по-заможните си клиенти.

- Това не е ли неетично?

- Само ако не им кажа, че го правя. Плаща се за час дори ако работата отнема само пет минути. Това е най-ниската ми тарифа. Вижте, не мислите ли, че по някое време трябва аз да започна да задавам въпросите?

Боу се усмихна.

- Току-що го направихте.

По дяволите.

Тя се облегна назад като шампион, който е победил поредния претендент за титлата, после ми подхвърли утешителен кокал.

- Майтапя се с вас. Ще се изненадате колко много хора идват при мен да задават въпроси за жените под наша опека. Трябва да внимавам какво говоря, за да предпазя тези жени.

- Какви хора?

- Понякога имаме жени, които проституират, когато са в безизходица, и разни типове идват да ги търсят - просто защото са негодници или защото имат оплаквания от полученото обслужване, или пък им е харесало толкова много, че искат още. Идват съпрузи и любовници, които се опитват да си върнат собствеността, защото онези, които нахлуват тук, най-често смятат жените за лични вещи. О, те правят всичко по силите си, за да прикрият истинските си цели зад най-благородни мотиви - казват, че искат да обсъдят нещата, да дадат на връзката си още един шанс, че съжаляват за онова, което са сторили, а то обикновено е свързано с употребата на юмрук или ботуш - но аз вече имам нюх за най-отвратителните от тях. Не е трудно да ги надушиш. Веднага щом малко се опиташ да им попречиш, започват със заплахите. Само че този тип хора обикновено го правят много тъпо. Мотаят се наоколо с надеждата, че ще успеят да грабнат своята жена от улицата, обаче ние сме в добри отношения с местните полицаи и те пристигат още преди да съм затворила телефона.

Имали сме обаче и опити за проникване в сградата и побои над доброволци. Миналата година един се опита дори да ни изгори, като запали огън пред задната врата. От друга страна, ние се стараем да държим каналите за връзка между жените и семействата им отворени. Това е място, където жените - и децата им - идват, когато са отчаяни. Не е трайно решение. Обясняваме им това от самото начало, обаче през последните десет години съм виждала жени, които на няколко пъти влизат и излизат през тези врати. Само дето стават по-стари и се покриват с повече белези. Има моменти, когато си мисля колко сме напреднали като общество по отношение на жените. Всеки път, когато включа телевизора, за да чуя как някой кретен в костюм дрънка глупости за феминистките, ми се иска да го подпаля и дори не ми остават сили да се ядосам на тъпите кучки, успели да изпълзят до върха на купчината само за да отхвърлят напълно идеите на феминизма, сякаш собствените им успехи не са станали възможни благодарение на борбите на поколения жени. Каня ги да прекарат един ден тук с четиресетгодишната жена, чийто съпруг гаси фасовете си върху нея от толкова време, че трудно намира място, където това още може да ѝ причини болка. Или с деветнайсетгодишното момиче, което трябва да носи памперси заради онова, което му е причинил вторият му баща. А след това нека пак да ми кажат, че не били феминистки.

Странното в монолога ѝ беше, че към края му тя продължаваше да седи облегната назад, а гласът ѝ не се бе повишил ни най-малко. Сякаш бе видяла твърде много и не желаеше повече да хаби ценна енергия за безполезен гняв. Предпочиташе да ѝ намери по-добро приложение.

- И как се вписваше Ани във всичко това?

Пръстите на Моли помилваха папката, като че Ани Бройър седеше на пода до нея и тя все още можеше да я утеши, да ѝ вдъхне известна увереност, че след време светът може да стане по-благосклонен към нея.

- Тя беше изоставена от баща си и бе загубила майка си още като тийнейджърка. Това не означава, че непременно е трябвало да стане наркоманка и да се озове на улицата, но при нея нещата са се развили така. Обаче не беше слабоха-рактерна. У нея имаше истинска сила. Не обичам да използвам думата „спасявам“ или да претендирам, че имам мисията да преобразявам живота на всяка жена, която стъпи тук. Това просто не е възможно и ние правим каквото можем, но у Ани имаше нещо, нещо светло и недокоснато. Затова оставих напиването ѝ без последствия, както и факта, че не бе в състояние да спазва вечерен час, за да не застрашава живота си...

Моли замълча изведнъж, осъзнала двусмислието на онова, което бе казала току-що. Разтърси я болезнен спазъм и отклони поглед.

- Но не това ѝ се случи, нали? - казах аз. - Тя не изчезна нощем от улицата.

- Не - отвърна тя, когато бе сигурна, че гласът ѝ няма да затрепери, въпреки че продължаваше да гледа настрани. - Дошла е посред бял ден, събрала е багажа си и си е тръгнала. Аз дори не бях тук. Помолила е една от другите доброволки да ми благодари за онова, което съм направила, но аз не бях направила нищо, нищо съществено.

Отново докосна папката и попита:

- Мислите ли, че е мъртва?

- А вие?

- Да. Неприятно ми е да го кажа, но да: имам чувство за отсъствие. Нямам усещането, че е жива. Мислите ли...

- Какво?

- Може баща ѝ да ѝ е сторил нещо - да я е убил - и след това да е отнел собствения си живот от разкаяние.

Замислих се върху онова, което знаех за Джуд.

- Не, не ми се вярва.

- Наречете ме циничка, но трябваше да попитам. Нямаше да е първият.

Известно време в офиса бе много тихо. Тишината бе нарушена от млада жена, която се появи в приемната някъде от горните етажи. Носеше жълта тениска, която стигаше до бедрата ѝ, и беше почти непоносимо красива. Косата ѝ бе толкова руса, че хвърляше бели отблясъци, а кожата ѝ беше безупречна. Държеше две-тригодишно момиченце, което можеше да ѝ е дъщеря или дори нейна по-малка сестра, като се има предвид колко млада беше самата тя. Детето явно бе плакало, но при вида на двама възрастни бе спряло. То опря личице на шията на жената и се вторачи в мен.

- Извинете ме - каза по-голямото момиче. - Тя иска топло мляко, но вече свършихме нашето, та се чудех...

Подаде пластмасова чаша, от онези с капаче и малък улей за отливане.

- Разбира се, скъпа - отвърна Моли и взе чашата. - Седни. Ей сега се връщам.

Отиде при хладилника, извади двулитрова кутия мляко и изчезна в малката кухня в съседство с приемната. От мястото, където седях, виждах младата жена, тя също ме виждаше. Усмихнах се на детето в ръцете ѝ. То не ми отвърна с усмивка, но надникна изпод закрилящата брадичка, преди да зарови личице в гърдите ѝ. Реших да не им досаждам и започнах да търся интересни места по стената, които да зяпам. След малко Моли се върна с топлото мляко и двете деца - защото те бяха такива - отново се качиха горе.

- Да питам ли изобщо? - казах, когато Моли седна отново на мястото си.

- Нейният случай е тежък, но сме имали и по-тежки случаи. Винаги има по-тежки случаи. Това е най-ужасното. Пък и след пет обикновено не пускаме тук мъже, така че присъствието ви навярно я е стреснало малко. Не го приемайте лично. Съжалявам, докъде бяхме стигнали?

- До деня, в който Ани е напуснала приюта.

- Точно така.

- Бих искал да говоря с жената, която я е видяла последна. Тя още ли е тук? Моли кимна.

- Кандис, но предпочита да ѝ викаме Канди.

- Ще говори ли с мен?

- Вероятно. Но трябва да бъдете търпелив. Тя е специална. Ще видите...

Канди наближаваше четиресетте. Носеше розови пантофи със зайчета, твърде широки джинси и тениска, на която пишеше, че е готова да работи за бисквитки. Косата ѝ беше червена и рошава, лицето покрито с пъпки, очите възмалки, но имаше лъчезарна усмивка. Ако Моли не ме беше предупредила преди това, може би не бих се досетил, че има лек синдром на Даун. Моли ми каза, че жените като нея често бивали наричани „свръхинтелигентни“, но че сред хората със синдрома на Даун това определение не се приемало много добре, тъй като предполагало известна йерархия помежду им. Канди бе дъщеря на основателите на приюта. И двамата бяха починали, но тя беше останала. Чистеше стаите, помагаше в кухнята, предлагаше компания и утеха на онези, които се нуждаят от тях. „Канди умее да прегръща“, така бе казала Моли за нея.

Тя седна на дивана в офиса да почака, докато Моли ѝ приготви чаша горещ шоколад.

- Не прекалявай с бонбоните - предупреди Канди. - Внимавам за теглото си.

Потупа се по корема, но въпреки това изглеждаше разочарована, когато горещият шоколад пристигна, поръсен с диетична доза наситнени желирани бонбони маршмелоу²⁰.

- О - каза тя, като побутваше безутешно топящите се бели и розови островчета.

- Бонбоните не са много.

Моли вдигна очи към небето.

- Нали каза, че внимаваш за теглото си - отвърна тя.

- Да, ама не съм дебела. Нищо, всичко е наред. - Издаде напред долната устна и въздъхна страдалчески.

Моли отиде в кухнята и бонбоните, които донесе, бяха достатъчно, за да покрият цялата повърхност на горещия шоколад, че и отгоре.

- Благодаря - каза Канди. - Много мило. - Засърба шумно от чашата и когато се откъсна от нея, имаше шоколадови мустаци.

- Мммм, колко хубаво!

Моли сложи ръка на рамото ѝ и каза:

- Това е Чарли. Той иска да те пита за Ани.

- Ани ли?

- Да. Нали помниш Ани?

Канди кимна.

- Ани ми беше приятелка.

Моли бе казала, че Канди е била необичайно привързана към Ани и Ани на свой ред се е държала особено добре с нея. На някои от жените в приюта им било по-трудно да общуват с Канди, отнасяли се към нея като към непълноценен човек или дете. Ани никога не го правела. Приемала Канди като Канди.

- Спомняш ли си кога я видя за последен път? – попитах аз.

- На двайсет и втори януари - отвърна Канди. - Вторник.

- Можеш ли да ми кажеш за какво си говорихте?

Очите на Канди се насълзиха.

- Тя ми каза, че си отива. Намерила си работа. Беше ми мъчно. Ани ми беше приятелка.

Моли отново я потупа по рамото.

- Каза ли ти къде ще работи? - попитах.

- В Проспъръс. - Канди се затрудни малко с името на града, така че то прозвуча като Проспъс.

- Сигурна ли си?

- Да. Тя го каза. Каза ми, че отива в Проспъс. Намерила си работа. Щяла да чисти, като Канди.

- А спомена ли кой ѝ е дал тази работа?

Канди се замисли.

- Не. Имат синя кола.

- Откъде знаеш? Ти видя ли ги?

- Не. Ани ми каза.

- Канди много се интересува от коли - обясни Моли.

- Обичам да знам какъв цвят са - каза Канди. - Какъв цвят е твоята кола?

- Аз имам две коли.

- Две коли! - Тя явно бе поразена. - Какъв цвят?

- Една червена и една синя. Имах и зелена, но...

- Да? Но какво?

- Цветът не ми харесваше много.

Канди се замисли. Поклати глава.

- Не харесвам зелено. Харесвам червено.

- Аз също.

Тя се усмихна. Бяхме се сближили. Очевидно беше, че човек, който предпочита червените пред зелените коли, не може да е много лош.

- Ани не ти ли каза каква марка е колата?

- Не, само че е синя.

- А хората, чиято е била колата, каза ли ти нещо за тях?

- Били са стари.

Отпи още една глътка от горещия шоколад.

- Колко стари? - попитах аз. - По-стари от мен?

Канди прихна.

- Ти не си стар.

- Значи, по-стари?

- Така мисля. - Прозя се. - Уморена съм. Време е да си лягам.

И толкова. Канди стана да си върви, хванала внимателно чашата горещ шоколад, за да не я разлее.

- Канди, има ли още нещо, което можеш да ми кажеш за Ани? - опитах отново. Синята кола бе все пак нещо, ала не беше достатъчно.

- Ани каза, че ще ми пише, но не ми писа - рече тя. - Обеща. Но не ми писа.

И отново насочи вниманието си към Моли.

- Трябва да ида в Проспъс. Да намеря Ани. Ани е моя приятелка.

- Чарли ще търси Ани - каза Моли. - Нали, Чарли?

- Да, ще я търся - обещах аз.

- Предай ѝ, че Канди е заръчала да ѝ пише. Не бива да забравя приятелката си Канди - каза тя и тръгна към стаята си.

Двамата с Моли не разменихме и дума, преди да се уверим, че си е отишла.

- Тя щеше да пише - рече Моли. - Не би допуснала да разочарова Канди. -Преглътна мъчително. - Ако бях тук, когато си е тръгнала, щях да се погрижа да ми каже къде точно отива. Щях да поискам да се запозная с хората, които ѝ предлагат работа. Но тогава целият състав на пълен работен ден бяхме на събрание в Отдела по здравеопазване и социални грижи оттатък на „Грифин Стрийт“ и приютът се обслужваше само от доброволци. От доброволците и Канди.

Всичко, което можех да кажа, би прозвучало банално, така че си замълчах. Вместо това извадих една от визитките си от портфейла и ѝ я подадох.

- В случай, че вие или Канди се сетите за още нещо, което може да ми бъде от помощ, или още някой дойде да пита за Ани, ще съм ви благодарен, ако ми се обадите. Освен това...

- Да?

- Мисля, че Канди не бива да говори много-много за онази синя кола. По-добре да го запази за себе си.

- Разбирам. Не я излъгахме, нали? Нали ще продължавате да търсите Ани? Искам да кажа, че аз самата бих ви наела, ако можех да си го позволя.

- Забравяте нещо: аз работя евтино.

Този път тя не се усмихна.

- Някак си не вярвам, че това е така. Какво печелите и как работите са две различни неща.

Подадох ѝ ръка.

- Ще поддържаме връзка.

Моли ме изпрати до вратата. Когато я отвори, усетих движение някъде отзад. Канди седеше на стълбите - на най-ниското стъпало, което не се вижда от офиса.

Плачеше. Плачеше безутешно.

Намерих Шейки на леглото му в приюта на „Оксфорд Стрийт“. Направили бяха всичко по силите си, за да му бъде удобно, докато раната на главата му зарасне. Още имаше главоболие и скалпът бе започнал да го сърби, но иначе беше добре, колкото може да бъде добре човек, ударен с бутилка от алкохол по главата. Качих го в колата и го закарах в „Мечката“ да го почерпя с бургер и бира. След като го настаних удобно до масата да чака бургера с чаша бира пред себе си, а Кати Сладкишчето да спре да се суети около него, му разказах накратко как бе минал денят ми. В края на краищата нали работех за него. Накарал го бях да ми плати един долар, докато лежеше на кушетката в болницата. Една от сестрите бе разбрала това погрешно и репутацията ми в „Мейн Медикъл“ сега навярно беше по-лоша и от тази на адвокатите, които карат след линейките с пострадалите при катастрофа, за да си хващат клиенти.

- Значи, със сигурност е ходил в Проспъръс? - каза Шейки.

- Не само е ходил, но и са го изхвърлили оттам. Откарали са го далеч от града. Два пъти. Първия път любезно, втория не толкова.

- Понякога беше голям инат.

- Освен това беше и умен - допълних. - Най-малкото по- умен от мен, защото все още не съм наясно защо е душил около някаква стара черква.

- Вярваш ли на онова, което ти е казало ченгето?

- Нямам причина да не му вярвам. Работата, за която е говорила дъщерята на Джуд, може да се е провалила. Може тя да е променила намеренията си или онази възрастна двойка, ако изобщо е имало такава, да се е отказала от самарянските си намерения, когато е отишла да си вземе багажа. Или пък просто е извадила лош късмет.

- Лош късмет ли?

- Била е уязвима - жена, която е живяла на улицата. Там има мъже, склонни да гледат на жени като нея като на лесна плячка.

Шейки кимна и отпи дълго от бирата.

- Знам - каза той. - Срещал съм много такива през своя живот и не всичките спят върху дюшеци на пода.

- Може и да си прав. Собственият ми опит показва, че най-лошите носят костюми и карат хубави, добре поддържани коли. Но едно нещо е сигурно: според социалните служби в Бангор Ани е изчезнала в деня, в който е казала, че си е намерила работа. На връщане минах през женския приют - оттогава никой не я е виждал и чувал.

- А онази жена, онази Канди, сигурна ли е, че Ани е казала, че отива в Проспъръс?

- Да, обаче това не означава, че Проспъръс е мястото, до което е стигнала.

- И какво смяташ да правиш?

- Да се върна там. Да потърся синята кола. Да видя какво ще стане.

- Леле, страхотен план. Сетил си се за всичко. И хората ти плащат за това?

- Не кой знае колко - отвърнах многозначително. - А и понякога въобще не ми плащат.

26

В дневната на Хейли Кониър Морланд закри лицето си с длани, затвори очи и отправи благодарствена молитва към бога, в когото не вярваше. Правеше го по силата на навика, нищо повече. Струваше му се, че е добре за него да ходи в неделя на черква. Всичките най-влиятелни граждани на Проспъръс принадлежаха към едно или друго вероизповедание. Някои дори бяха вярващи. Също както предците им в Англия, извайвали глави по стените на черквите си, чиято вяра е включвала повече от един бог. Морланд не бе като тях. Той вече дори не знаеше в какво вярва, като се изключи самият Проспъръс. Единственото, което можеше да каже със сигурност, бе, че мисленето му не е под влиянието на никакъв християнски бог.

Дотегнало му бе да спори, но поне бе успял да наложи своето мнение засега. Като пазач на черквата, Уорънър, а не Морланд беше човекът, когото слушаше Хейли по време на криза, но този път бе успял да ѝ повлияе. Помогнало му бе отсъствието на двама от членовете на съвета: Люк Джоблин бе заминал за Филаделфия, за да участва в конгреса на брокерите на недвижими имоти, а Томас Соулби в момента беше под наблюдение в бостънска клиника, след като неотдавна му бяха открили смущения в дишането по време на сън. В случай на криза Хейли имаше право да действа, без да чака гласуването в съвета, но Морланд я бе убедил, че ситуацията не е чак толкова тежка. Детективът просто задаваше въпроси. Не разполагаше с нищо, което да свързва смъртта на бащата на момичето с града им, а самото момиче вече го нямаше. Освен ако не умееше да говори с мъртвите, детективът скоро щеше да стигне до извода, че възможностите на разследването му са изчерпани.

Хейли Кониър наля последния чай в чашата си. Той сигурно вече беше изстинал и станал нетърпимо горчив, но тя не бе от онези, които ще си позволят да го хвърлят. От дясната ѝ страна седеше Уорънър с ледено изражение. Това бе втората причина: Уорънър искаше да предприемат някакви действия, ала не можеше да определи точно какви. Да се убие детективът, не беше решение, а Уорънър нямаше друго, което да предложи. Просто не му беше приятно Морланд да застава на пътя му. Предпочиташе да е крал на нищото, отколкото принц на нещо си.

- Все пак не съм напълно удовлетворен - каза той. - Този човек е заплаха за нас.

- Още не - отговори му Морланд, както му се струваше - вече за стотен път. Свали ръцете от лицето си. - Не и докато ние не го превърнем в заплаха.

- Ще обсъдим това, когато Томас и Люк се върнат - сопна се Хейли. Изглеждаше не по-малко уморена от Морланд. - Междувременно искам да бъда уведомена веднага щом дойде отново в Проспъръс, ако дойде изобщо. Не искам да ми се налага да чакам, за да го чуя от пастора.

Лицето на Уорънър се разтопи в усмивка. Морланд не реагира. Искаше му се само час по-скоро да се махне от тази къща. Стана и взе палтото си от стола.

- Ако се върне, ще разбереш - каза той.

Гладен беше. Джулиан положително бе сторила каквото може, за да му запази нещо за вечеря, но за това време то вече щеше да е безнадеждно изсъхнало. Но той щеше да го изяде, и то не само защото бе гладен. Би го изял дори ако по време на заседанието им Хейли Кониър го беше натъпкала насила с черен хайвер и гъши дроб. Би го изял, защото съпругата му го е приготвила за него.

- Лека нощ - каза Морланд.

- Само още нещо, началник - рече Хейли и той настръхна, сякаш му бе забила нож в задника.

Обърна се. Дори Уорънър изглеждаше любопитен да чуе какво ще последва.

- Искам тялото на момичето да бъде преместено.

Морланд я погледна така, сякаш бе луда.

- Сигурно се шегуваш.

- Не ми е до шеги. Идването на този детектив в Проспъръс ме притесни. Ако тялото бъде открито, ще го начукат на всички ни.

Уорънър изглеждаше шокиран. Дори Морланд бе изненадан. Откакто се помнеше, не бе чувал Хейли Кониър да ругае.

- Искам останките на момичето да бъдат изнесени извън границите на града -продължи тя. - Далече от тях. Как ще се избавиш от нея, е твоя грижа, но я махни оттук, разбра ли?

В този момент Морланд мразеше Хейли Кониър повече, отколкото бе мразил някого досега. Мразеше нея и мразеше Проспъръс.

- Разбрах.

Този път не я нарече кучка, този път намери по-силни думи и ги повтаря по целия път до дома си. Щеше да изкопае трупа на другия ден, точно както му беше казано, ала нямаше да го прави сам, защото шибаният Хари Диксън щеше да е неотлъчно до него.

- Мамка ти! - крещеше Морланд, докато караше. - Мамка ти! Мамка ти! Мамка ти!

Всеки път, когато повтаряше ругатнята, блъскаше силно волана, вятърът превиваше клоните на дърветата, а гората наоколо се смееше.

27

В радиус около три километра от Проспъръс имаше три града. Само единият от тях, Диърдън, бе що-годе голям; другите два можеха да минат за градове, колкото Плутон за планета или няколко души на кръстопът за тълпа.

Всеки град си има по някой голям досадник. Тази роля е доста равномерно разпределена между половете, но възрастовият профил обикновено е неизменен: поне над четиресет години, а най-често и повече; обикновено самотници или със съпрузи или партньори, които са изцяло погълнати от преклонение пред някой свой идол или са само на крачка от извършване на убийство. Ако се провежда събрание, те са там. Ако във въздуха витае промяна, те са против нея. Ако кажеш, че нещо е черно, те ще кажат, че е бяло. Ако се съгласиш, че е бяло, те веднага ще започнат да твърдят обратното. Тези хора рядко заемат избираеми постове и ако случайно се доберат до такъв, повече няма да се намери и един толкова луд, че да гласува отново за тях. Ролята, която сами са си избрали в живота, е да не допускат някой да ги смята за глупаци и да ги мами, и много държат колкото се може повече хора да знаят това. Заради тях нещата стават много бавно. Понякога изобщо не стават. Много рядко, по недоглеждане, вършат и по някое добро дело, като не позволяват да се случи нещо, което в крайна сметка би се оказало неизгодно или направо пагубно за обществото, но това се дължи само на факта, че дори спрелият часовник е верен два пъти дневно.

Ако градът е достатъчно голям, в него може да има много такива хора, но Диърдън беше голям само колкото за една такава персона. Човекът се казваше Юклид Дейнс и дори най-повърхностно търсене в интернет за града вадеше името му с подозрителна честота, направо се получаваше впечатлението, че той е единствената жива душа там. Всъщност Юклид Дейнс бе толкова вездесъщ, че Диърдън дори бе твърде малък, за да го побере, така че неговата сфера на влияние се бе разпростряла и върху част от Проспъръс. Той притежаваше няколко акра земя между Проспъръс и Диърдън и сякаш бе превърнал в своя житейска цел собственоръчно да възпира експанзията на Проспъръс в южна посока. Земята му служеше като буфер между двата града и той упорито и успешно отблъскваше всеки опит на хората от Проспъръс да я купят или да го изгонят от нея. Парите и доводите им сякаш не го интересуваха. Държеше да си запази земята, а ако богаташите нататък по пътя се вбесяваха от това, толкова по-добре.

Къщата на Юклид Дейнс бе кошмарна, образец на средата, която създава един лош съсед: зле поддържана, с двор, който почти по нищо не се различава от пущинак и е затрупан с разни неразпознаваеми машинарии, които, с лека обработка и много голямо нахалство, биха могли да бъдат представени за някакъв вид модерни скулптури. На алеята бе паркиран стар фолксваген костенурка. В открития гараж отзад се виждаше скелетът на втора костенурка, разглобена за резервни части.

Паркирах и позвъних на вратата. Някъде откъм задната страна на къщата се разнесе ожесточен лай.

Вратата отвори слаба като върлина жена в син пеньоар. В дясната си ръка държеше димяща цигара, с лявата бе хванала за кожата на врата малък помияр.

- Да? - каза тя.

- Търся господин Юклид Дейнс.

Жената дръпна от цигарата. Кученцето се прозя.

- Божичко, сега пък какво е направил?

- Нищо - отвърнах аз. - Исках само да му задам няколко въпроса.

- Защо?

- Аз съм частен детектив.

Показах ѝ картата си. Дори кученцето изглеждаше по-впечатлено от нея.

- Сигурен ли си, че няма неприятности?

- Не и с мен. Вие госпожа Дейнс ли сте?

Това предизвика бурен смях, който премина в пристъп на кашлица.

- Господи, не! - каза тя, щом се съвзе. - Аз съм сестра му. Никоя не е така отчаяна, че да се омъжи за този жалък нещастник, а ако има такава, не искам и да я знам.

На нейната ръка също не се виждаше венчална халка. Но пък жената беше толкова слаба, че трудно би се намерила халка, която да ѝ става. А и да се намереше, тя сигурно би загубила равновесие под тежестта ѝ. Беше толкова мършава, че изглеждаше едва ли не безполова, а косата ѝ бе подстригана по-късо от моята. Ако не бяха пеньоарът и тънките като клечки бледи крака, които се подаваха изпод полата ѝ, спокойно можеше да мине за възрастен мъж.

- Е, господин Дейнс наблизо ли е?

- О, да, наблизо е, само че не е тук. На своя трон е и раздава правосъдие. Знаеш ли къде е „При Бени“?

- Не.

- Влизаш в града и завиваш наляво по първата улица след кръстовището. Следваш миризмата на застояла бира. Като го намериш, кажи му да си довлече задника вкъщи. Пека месно руло. Ако не е седнал на масата, когато извадя рулото от фурната, ще дам рулото на кучетата.

- Непременно ще му предам.

- Много благодаря. - Вдигна палето на височината на очите си. - Искаш ли да си купиш кученце?

- Не, благодаря.

- А искаш ли да ти дам едно без пари?

Кученцето, сякаш разбрало, че се говори за него, замаха обнадеждено с опашка. Беше кафяво, със сънливи очи.

- Всъщност не.

- По дяволите.

- Какво ще го правиш?

Тя погледна кученцето в очите.

- Ще го нахраня с месно руло, предполагам.

- Правилно.

Жената затвори вратата, без да каже и дума повече. За миг останах на мястото си, както прави човек, когато е водил нещо, което може да мине за разговор, стига да не си особено придирчив. После седнах в колата и тръгнах да търся „При Бени“.

Никак не се затрудних да го намеря. Диърдън не бе метрополия и можеше да се похвали само с едно-единствено кръстовище в центъра. Там нямаше дори светофар, а само четири знака стоп, а „При Бени“ беше единственото заведение на улицата. Всъщност „При Бени“ беше единственото нещо на улицата. Отвъд него се виждаше само гора. Беше ниска постройка от червени тухли, чиято табела бе предоставена от компания „Кока-Кола“ най-малко преди трийсет години и сега бе избеляла и пожълтяла.

Непочистваният редовно бар изпуска специфична миризма. Тя се усеща леко във всички бирарии - получава се от разлятата бира, която се е просмукала в подовете и складовите пространства заедно с всичко, което се въди в престоялата бирена мая - но тук тя беше толкова силна, дори и отвън, че имаше опасност прелитащите над сградата птици да получат алкохолна дезориентация. „При Бени“ беше добавил нов компонент към вонята, смесвайки я с тази на престояла мазнина: вентилаторите отзад бяха покрити с клеясало олио. Барът ме беше белязал с нея още преди да стигна до входа и знаех, че тя ще ме съпровожда по целия път към дома, ако случайно артериите ми дотогава не са се втвърдили и не са ме убили.

Странно, но вътре не миришеше толкова лошо, макар че при всичко казано досега човек трудно можеше да го предположи. „При Бени“ беше по-скоро ресторант, отколкото бар, ако тълкуваме понятията по-свободно. Отляво зад тезгяха бе разположена открита кухня, наред с два крана за бира, което показваше, че на малките бири тук се гледа като на преходна мода. Таблото с менюто на стената отгоре беше с подвижни пластмасови букви и цифри, подредени в цени, останали непроменени още откакто беше починал Елвис, и названия на храни, допринесли за неговата преждевременна кончина. Масите бяха от ламинат формика, а столовете от дърво и винил. На всичките четири стени, под самия таван, бяха окачени гирлянди от лампички за коледна елха и по-голямата част от осветлението идваше от тях, а украсата се състоеше от огледала и стари рекламни надписи на различни марки бира.

И знаете ли, след като очите ми свикнаха с полумрака, ми се стори някак си готино.

Свиреше тиха музика: Come Together, после Something. Abbey Road²¹. Огромен мъжага стоеше зад скарата и премяташе бургерите.

- Как сте? - каза той. - Сервитьорката ще дойде при вас след минута. Как е навън?

- Студено. Но небето е ясно.

- По канала за времето казаха, че тази нощ може да падне до минус десет.

- На вас поне ви е топло тук, вътре.

Той се потеше над скарата. На никого нямаше да се наложи да соли хамбургера си.

- Имам си изолация.

Той потупа своя масивен корем и веднага се сетих за Канди от приюта в Бангор, която внимаваше за теглото си и броеше бонбонките. Това ми напомни защо съм тук.

Набита жена на средна възраст с бухнала коса изплува от тъмното. Вече бях започнал да различавам половин дузина пръснати наоколо фигури, но за да разгледам чертите им, щеше да ми е нужно фенерче.

- Маса, скъпи? - предложи жената.

- Търся Юклид Дейнс. Сестра му ми каза, че може да е тук.

- В офиса си е. Масата в дъното. Пратила ви е да го приберете ли?

- Май приготвя месно руло.

- Вярвам ви. Тя не умее да готви нищо друго. Да ви донеса ли нещо за пиене?

- Кафе, ако обичате.

- Ще го направя силно. Ще ви трябва, ако искате да останете буден, докато слушате дрънканиците му.

Юклид Дейнс бе копие на сестра си в мъжки дрехи. Може дори да бяха близнаци. Носеше опърпан син костюм и червена вратовръзка, в случай че неочаквано бъде поканен да се намеси в нечии дела. Масата пред него бе затрупана с вестници, изрезки, разни документи, писалки и маркери, плюс изядена наполовина порция пържени картофи. Не вдигна глава, когато застанах над него, толкова погълнат беше от анотирането на куп вестникарски информации.

- Господин Дейнс? - казах аз.

Той вдигна дясната си ръка, докато автоматичната писалка в лявата продължаваше да драска по страницата. Бележките му бяха по-дълги от самия текст. Почти чувах надигащите се отчаяни въздишки по време на още несъстоялото се събрание, когато Юклид Дейнс стане, прочисти гърлото си и започне да говори.

Мина много време. Кафето ми пристигна. Добавих му мляко. Отпих. В океаните се надигаха и стихваха бури, планини се сриваха със земята. Юклид Дейнс най-сетне приключи своята работа, сложи капачката на писалката и я остави до изрезката, над която беше работил. Сключи ръце и вдигна към мен млади, любопитни очи. В тях проблясваха пакостливи пламъчета. Юклид Дейнс може да беше проклятие за жителите на Диърдън, ала бе достатъчно умен, за да го знае, и достатъчно мъдър, за да изпитва удоволствие от това.

- С какво мога да ви бъда полезен? - попита той.

- Имате ли нещо против да седна?

- Ни най-малко. - Махна към един стол.

- Пържените картофи ваши ли са? - попитах, като посочих чинията.

- Бяха.

- Сестра ви ще се ядоса, че сте яли.

- Сестра ми винаги е ядосана, и да съм ял, и да не съм. Детективи ли наема вече, за да контролира навиците ми?

Опитах се да скрия изненадата си.

- Обадила ви се е по телефона ли?

- За да ме предупреди? Не би го направила. Сега навярно е у дома и се моли да ме накарате да изчезна. Не, аз чета вестници, гледам новините и имам добра памет за физиономии. Вие сте Чарли Паркър от Портланд.

- Карате ме да се чувствам като ловец на глави от Дивия запад.

- Да, нали? - Очите му светнаха. - Та с какво мога да ви бъда полезен, господин Паркър?

Сервитьорката се появи и ми доля прясно кафе.

- Искам да поговоря с вас за Проспъръс.

Началник Морланд взе Хари Диксън от дома му. Не го информира за какво му трябва, каза му само да си вземе палтото и ръкавиците. Вече бе сложил в колата бел, секира и фенерчета. Изкуши се да вземе и Брайън Джоблин, но вместо това му каза да чака с жената на Хари. Не искаше тя да изпадне в паника и да направи някоя глупост. Забелязал я бе как го погледна, когато Хари отиде да си вземе палтото, сякаш се готвеше да закопае мъжа ѝ, но не беше се стигнало дотам, още не.

- Всичко е наред - каза ѝ той, - ще го върна цял и невредим. Трябва ми само помощта му.

Ерин Диксън не отговори. Седеше до кухненския плот и го гледаше втренчено, карайки го да извърне очи. И спечели, или той ѝ позволи да спечели. Не беше сигурен кое от двете. Така или иначе, отклони поглед.

Брайън Джоблин седеше до огъня, пиеше бира и гледаше някакво глупаво телевизионно състезание. Брайън беше полезен, защото не мислеше много и вършеше каквото му кажат. За хората като него винаги можеше да се намери някаква цел. Империите се крепяха на техните плещи.

- Колко време ще стои този тук? - попита Ерин и посочи с брадичка към Брайън. Ако я чу, Брайън не го показа. Отпи още една глътка от бирата и се опита да познае на кой континент се намира Република Ангола.

- Само докато се намери ново момиче - отвърна Морланд. - Как се развиват нещата в това отношение?

- Обиколих насам-натам с колата. Хари също - каза Ерин. - Щеше да е по-лесно, ако този тъпак не се влачеше навсякъде с нас. - Брайън Джоблин отново не реагира. Беше погълнат от своето шоу. Предположението му беше, че отговорът е Азия, и сега разочаровано блъскаше страничната облегалка на стола. Брайън никога нямаше да стане член на градския съвет, освен ако всички жители на Проспъръс, включително кучетата и котките, не измрат преди него.

Морланд знаеше, че той разпределя бденията си между Хари и съпругата му. В момента помагаше на Хари при преустройството на някаква мансарда в покрайнините на Бангор. Може да не бе умен, но пък бе сръчен в ръцете, стига да събереше енергията да се размърда. На практика той не можеше да направи кой знае какво, ако Хари или Ерин решат да извършат някоя глупост, докато той е с другия от двамата, но присъствието му беше напомняне за силата на града. То бе психически натиск, макар и обвързан с физическа заплаха.

- Веднага щом си получим момичето, той ще си иде - каза Морланд. - Сами си го докарахте. Сами си докарахте всичко това.

Хари се беше върнал с палтото. Забавил се беше. Морланд се питаше какво ли е правил.

Хари потупа съпругата си нежно по рамото, докато минаваше покрай нея. Ерин посегна да хване ръката му, но закъсня, вече беше излязъл.

- Имаш ли представа колко време ще ни отнеме? - попита той Морланд.

- Два-три часа. Имаш ли ръкавици?

Хари извади от джоба си чифт. Винаги имаше ръкавици. Те бяха част от униформата му.

- Да вървим тогава - каза Морланд. - Колкото по-бързо започнем, толкова по-бързо ще свършим.

Юклид Дейнс попита защо се интересувам от Проспъръс.

- Предпочитам да не казвам - отвърнах. Не исках подробностите да попаднат в някоя от папките му, готови за разгласяване на следващото събрание.

- Не ми ли вярвате?

- Не ви познавам.

- Е, как разбрахте за мен?

- Господин Дейнс, вие сте из целия интернет, като някакъв вид сайбър-ръш²². Изненадан съм, че жителите на Проспъръс не са платили на някого да ви очисти.

- Там не се интересуват много от мен - призна той.

- Любопитно ми е да знам откъде идва враждебността ви към този град. Струва ми се, че изразходвате много енергия, за да забивате трески под ноктите на гражданите му.

- Това ли са те, граждани? Аз бих казал, че думата идолопоклонници е по-подходяща.

Чаках. Бях добър в чакането. Юклид издърпа лист чиста хартия от купа и нарисува в средата му кръг.

- Това е Проспъръс - каза той. После добави множество стрелки, сочещи навън към по-малки кръгчета.

- Тук са Диърдън, Томасвил и Лейк Пласко. Зад тях имате Бангор, Огъста, Портланд. Проспъръс праща своите хора навън - да работят, да учат, да ходят на черква, - но внимава на кого разрешава това. Градът се нуждае от свежа кръв, ако не иска да отглежда идиоти в плитка генетична локва, затова от около половин век разрешава на децата си да се женят за външни хора, но държи тези нови семейства наблизо, докато не се увери, че са съвместими с града. Къщи не се продават на хора, които не са родени в Проспъръс, нито пък фирми. Същото се отнася за земята и малкото възможности за разгръщане, които са им останали. И тъкмо там се намесвам аз.

- Защото градът иска да се разшири - казах аз, - а вие заставате на пътя му.

- Браво. Печелите близалка. Първооснователите са избрали място, оградено от езера, мочурища и гъсти гори, с изключение на ивицата свободна земя на югоизток. По същество те са си изградили собствена малка крепост, но сега това се превръща в заплаха за тях. Ако искат децата им да продължават да живеят в Проспъръс, им е нужно пространство, където да строят, а градът почти е изчерпал подходящите за това площи. Положението все още не е критично, но отива натам, а Проспъръс винаги мисли в перспектива.

- Говорите за града, сякаш е живо същество.

- А не е ли? - отвърна Юклид. - Всички градове са сбор от организми, образуващи едно цяло. Както медузите. В случая с Проспъръс контролиращите организми са семействата на първооснователите и техните кръвни линии са останали незамърсени. Те контролират градския съвет, полицията, училищното настоятелство, всяка важна институция. В историята на Проспъръс се повтарят едни и същи имена. Това са пазителите на града. И също както медузите, Проспъръс има дълги пипала, които се провират навсякъде. Хората му посещават черкви на най-разпространените християнски вероизповедания, макар всичките те да са в градове извън Проспъръс, защото в самия град има място само за една черква. Той настанява деца от семействата на основателите в околните градове, включително и тук, в Диърдън. Дава им пари да се кандидатират за служби в местната и щатската администрация, да подпомагат благотворителни фондации или да правят дарения за благородни каузи, когато щатът не може или не иска да го направи. След няколко поколения се забравя, че това са креатури на Проспъръс, и всичко, което те вършат, има за цел най-вече облагодетелстването на Проспъръс. Това е в природата им, още от времето, когато за първи път са пристигнали тук като отломки от „Семейството на любовта“. Знаете ли какво е „Семейството на любовта“?

- Да, четох за него - отвърнах аз.

- Да, семейство на любовта, ама друг път. У тези хора не е имало любов. Те не са имали намерение да стават квакери. Мисля, че затова са напуснали Англия. Убивали са, за да се защитят, и ръцете им са били изцапани с кръв. Или е трябвало да си тръгнат, или са щели да бъдат погребани редом със своите врагове.

- Пастор Уорънър твърди, че това вероятно е било просто пропаганда. „Семейството“ са били просто сектанти, вероотстъпнци. Същите лъжи са се разпространявали за католиците и евреите.

- Уорънър - каза Юклид и името прозвуча така, сякаш, незнайно как, в устата му бе влязла муха и тя трябваше да бъде изплюта от върха на езика му. - Той е толкова пастор, колкото съм и аз. Може да нарича себе си както си ще, но в него няма нищо добро. И ще ви поправя за още нещо: „Семейството“ не са били просто сектанти, те са се инфилтрирали. Криели са се сред утвърдените вероизповедания и на думи са изповядвали религии, които не са имали нищо общо с тяхната. Не вярвам, че това се е променило през годините. Те все още са напаст. Паразити, които карат организма да се обръща против самия себе си.

Това бе метафора, която вече бях чувал да се използва при други обстоятелства. Тя будеше неприятни асоциации за хора, които неразумно са приютили в себе си стари духове - древни ангели, чакащи благоприятен момент, за да започнат да изяждат отвътре своите гостоприемници.

За нещастие на Юклид Дейнс, приказките му за медузи, паразити и кръвни линии звучаха като брътвежи на парано- ичен маниак. Може и да беше такъв. Но беше умен - поне достатъчно умен, за да се досети в каква посока тръгваха моите мисли.

- Звучи откачено, нали? - каза той. - Звучи като бълнувания на луд.

- Не бих използвал толкова силни думи.

- И щяхте да сте един от малцината. Обаче лесно може да се докаже. Диърдън запада, но в сравнение с Томасвил е като Лас Вегас. Децата ни заминават, защото тук няма работа и няма надежда да има. Магазините и работилниците се закриват, а онези, които все още се държат, предлагат само неща, от които имат нужда старите нещастници като мен. Градовете в целия този район постепенно загиват - всички освен Проспъръс. Той среща трудности, защото навсякъде е трудно, но не колкото нас. Той е изолиран. Той е защитен. Изсмуква живота от всички околни селища, за да се храни. Съдба, късмет, божия воля - наречете го както искате, но онова, което трябва да стигне за всички ни, не е много, а Проспъръс го е взел изцяло за себе си.

Сервитьорката с бухналата коса дойде да ми предложи още кафе. Изглежда, бях единственият в бара, който го пиеше, и тя, естествено, не искаше да изхвърли онова, което беше останало в каната. Чакаше ме дълъг път до дома. Кафето щеше да ми помогне да остана буден. Обаче го изпих набързо. Не мислех, че Юклид Дейнс може да ми каже още нещо съществено.

- Има ли други като вас? - попитах.

- Опърничави? Параноици? Фантазьори?

- Или „вероотстъпници“?

Той се усмихна, когато употребих тази дума.

- Има неколцина. Доста. Но те си мълчат повече от мен. Не е здравословно да се дразнят хората оттатък в Проспъръс. Започва се с дребни неща - кучето ти изчезва, колата ти се поврежда или пък в данъчното се получава анонимно обаждане, че поработваш настрани, колкото да си покриеш сметките в бара - но после тормозът ескалира. Не само икономиката е причина дребният бизнес тук да загива и семействата да си тръгват.

- Но вие сте останали.

Той взе писалката и отвинти капачката, готов да се върне към книжата си. Зърнах марката. „Тибалди“. По-късно я проверих в интернет. Цените на тези писалки тръгваха от 400 и стигаха до 40 000 долара. По тази, която използваше Юклид Дейнс, имаше доста злато.

- Може да ви приличам на откачен стар глупак, който живее в занемарена къща с повече кучета дори от хлебарките и сестра, която умее да готви само месно руло -каза той, - но брат ми беше съдия във Върховния съд на Масачузетс, племенниците ми са адвокати и банкери и никой не може да ми каже за игрите на борсата нещо, което да не знам. Разполагам с пари и с известно влияние. Мисля, че тъкмо заради това ме мразят толкова: защото, освен грешка на природата, бих могъл да бъда и един от тях. И въпреки че не съм, те все пак смятат, че би трябвало да съм на страната на богатите и привилегированите, защото аз самият съм богат и привилегирован. Така че Проспъръс не може да предприеме нищо против мен, нито пък да ме сплаши. Единственото, което може, е да чака да умра. Но дори и тогава негодниците ще се сблъскат с безбройните юридически спънки, с които съм обвързал земите си, и едва ли ще намерят начин да строят върху тях, преди да настъпи краят на света. Приятно ми бе да поговоря с вас, господин Паркър. Желая ви успех, каквото и да разследвате.

Той наведе глава и започна отново да пише. Това ми напомни края на „Уили Уонка и шоколадовата фабрика“²³, когато Джийн Уайлдър отпраща Чарли и опитва да се задълбочи в книжата си, а момчето му връща наградата, Вечното шоколадче, защото не я заслужава. Не бях споделил с Юклид всичко, което знаех, защото трябваше да съм предпазлив. Бях го подценил, бях си съставил погрешно мнение за него, но подозирах, че и той е постъпил с мен по същия начин.

- Неотдавна в Портланд се е обесил бездомник на име Джуд - казах аз. - Преди да умре, е търсил дъщеря си. Името ѝ е Ани Бройър. Бил е убеден, че е отишла в Проспъръс. Все още няма следа от нея. Мисля, а и не само аз, че е мъртва. Също така мисля, че може да е намерила смъртта си в Проспъръс.

Юклид престана да пише. Върна капачката на писалката на мястото ѝ. Оправи вратовръзката си и посегна към палтото.

- Господин Паркър, защо двамата с вас не се поразходим?

Вече бе тъмно. Юклид Дейнс ме беше завел до северозападния край на Диърдън. Оградата на неговия имот очертаваше границата. Зад нея имаше гориста местност, част от района на Проспъръс.

- Защо не са строили тук? - попитах. - Мястото е подходящо. Трябвало е само да се отсекат малко дървета.

Юклид извади малко фенерче от джоба си и светна надолу. В земята имаше дупка, може би четири-пет метра в диаметър или малко повече. Тя бе частично скрита от храсти и корени на дървета.

- Какво е това? - попитах.

- Не зная. Намерих три такива през годините, но може да има и повече. Знам със сигурност, че има две около онази тяхна стара черква. Не съм ги виждал от известно време - както се досещате, аз съм персона нон грата в Проспъръс, - но го знам от достоверен източник, от други, които са ходили там.

- Мислите, че земята е нестабилна?

- Възможно е. Не съм експерт.

Аз също не бях експерт, но това не беше карстов терен, не и доколкото можех да преценя. Не бях чувал в този район да са се появявали пропадания на почвата както във Флорида. Дупката беше странна, дори смущаваща, но това може би беше неясен атавистичен страх от тесни затворени пространства под земята и пропаданията, които те предизвикват. Не страдах от клаустрофобия, но пък и досега не бях попадал в дупка под земята.

- Какво я е причинило?

Юклид изключи фенерчето.

- А, това е интересното, нали? - каза той. - Ще ви оставя сам да си отговорите. Аз знам само, че ме чака месно руло с неизменните храносмилателни проблеми след него. Бих ви поканил да вечеряте с мен, но сте ми симпатичен.

Юклид тръгна към колата си. Аз останах край оградата. Още различавах дупката, по-черно петно на фона на спускащия се мрак. Почувствах сърбеж по главата, като че ли в косата ми лазеха буболечки.

Когато стигна до колата си, Юклид ми викна, за да ми даде последен съвет. Караше красив червен шевролет „Бел Еър“ от петдесет и седма година - беше ми казал, „Приятно ми е да знаят, че идвам“. Сега стоеше до отворената врата на автомобила и леденият вятър си играеше с рядката му коса и широката му вратовръзка.

- Късмет с онези хора оттатък - каза той. - Само внимавайте къде стъпвате.

Включи мотора на колата и държа фаровете насочени към земята пред мен, докато стигнах благополучно до своята. Карах след него до дома му, после продължих на юг към къщи.

В покрайнините на Проспъръс Лукас Морланд и Хари Диксън се взираха в друга дупка в земята. В първия момент Хари бе поразен от абсурдната, но вледеняваща мисъл, че момичето се е откопало, точно както в съня му, и онова, което е изпълзяло от гроба, е било нещо много по-ужасяващо от ранена млада жена, която може да назове имена. Но после фенерите осветиха отпечатъците от големи лапи в разпиляната пръст, начупените кости и следите от зъби по тях. Намериха главата под стар дъб, по-голямата част от лицето беше оглозгана.

- Казах ти - рече Хари. - Казах ти, че видях вълк.

Морланд не отговори, беше започнал да събира останките, които успяваше да намери. Хари се присъедини към него. Не можаха да открият всичките. Вълкът, или някакъв друг хранещ се с мърша хищник, бе отнесъл със себе си части от нея. Липсваше едната ръка и повечето от единия крак.

„Улики, помисли си Морланд. Това са улики. Те трябва да бъдат намерени.“ Единственото, което можеше да стори засега, бе да увие в найлоновото фолио онова, което бяха успели да съберат, да го сложи в колата и да запълни гроба. В Проспъръс от поколения не се бе случвало нещо такова, нещо така ужасно. Само момичето да не беше избягало, само Диксън и неговата кучка да не му бяха позволили това...

Искаше му се да удари Хари. Искаше му се да го убие. Всичко бе по вина на Диксънови - от начало до край. Дори ако Хари и Ерин намереха подходящо момиче, той щеше да измисли начин да ги накара да си платят. По дяволите, ако самата Ерин не беше толкова дърта и скапана, можеха да използват нея. Не, градът не се подхранваше със своите. Никога не бе го правил. Онези от техните хора, които престъпваха законите на града, винаги биваха третирани по-различно. Имаше си правила.

Облепиха найлоновото фолио с тиксо, оформяйки три пакета с части от тялото. След това караха на север в продължение на час и погребаха за втори път онова, което бе останало от момичето, далече от Проспъръс. Вонята ги съпровождаше по целия път до града. По-късно, когато се прибраха по домовете си, се сапунисваха, търкаха и стояха под душа, но продължиха да я усещат.

Ерин Диксън почука на вратата на банята петнайсет минути след като бе спряла да чува шума от течаща вода, а съпругът ѝ още не се бе появил. Брайън Джоблин беше заспал във фотьойла край камината. Беше си помислила да го убие. Мислите за убийство напоследък я спохождаха често.

- Хари? - извика тя. - Добре ли си?

От банята се разнесоха хлипове. Ерин натисна дръжката. Вратата не беше заключена.

Мъжът ѝ седеше на ръба на ваната с навит около кръста пешкир, захлупил лице в дланите си. Седна до него и го притисна в прегръдките си.

- Усещаш ли миризмата? - попита той.

Ерин го подуши, помириса косата и кожата му. Усети само дъх на сапун.

- Миришеш приятно - отвърна тя. - Искаш ли да ми кажеш какво се е случило?

- Не.

Тя надникна в коридора пред банята и се ослуша. Хъркането на Джоблин продължаваше да се чува. Затвори вратата, върна се при съпруга си и за всеки случай продължи шепне- шком.

- Мари Несбит ми се обади по телефона, докато онзи задник хъркаше, та се късаше - каза тя.

Мари беше най-близката приятелка на Ерин. Работеше като секретарка в общината и бе потомка на първооснователите, каквито бяха и Диксънови. Съпругът ѝ Арт беше алкохолик, но най-често биваше по-скоро кротък и тъжен, отколкото буен. Ерин отдавна се бе превърнала в нейна довереница и утешителка.

- Каза ми, че в града е идвал детектив и е питал за момичето.

Хари престана да плаче.

- От полицията ли?

- Не, частен детектив, както по телевизията.

- Каза ли кой го е наел?

- Не. Подслушала е само началото на разговора. Не е искала да я видят, че шпионира.

- Как се казва?

- Паркър. Чарли Паркър. Потърсих го в Гугьл на телефона, после изтрих статията. Вестниците са писали за него.

Значи, затова Морланд бе искал тялото на момичето да бъде преместено. Детективът беше дошъл и Морланд се бе уплашил. Не, не само Морланд. Той може да беше началник на полицията, но правеше каквото му каже съветът. Заповедта тялото на момичето да бъде изкопано навярно бе дошла лично от Хейли Кониър, обаче вълкът пръв бе стигнал до него. Първо момичето, после детективът, а сега и вълкът. Тайните на града започваха да се разбулват.

- Хари - каза Ерин, - аз реших: няма да им намирам друго момиче.

Той кимна. Как биха могли, след като бяха освободили предишното? Как брачна двойка, която бе искала, но не ѝ бе отредено да има собствена дъщеря, би могла да участва в заговор за убийство на чуждо дете?

- Ще следят детектива - каза Хари. - Така действат те. Няма да можем да се свържем с него, още не. И вероятно никога.

- Тогава какво ще правим?

- Остава, както ти казах. Ще заминем, и то скоро. След това ще решаваме.

Ерин сграбчи ръката му. Той стисна нейната в отговор.

- Кога?

- След два дни. Не повече.

- Обещаваш ли?

- Обещавам.

Тя го целуна. Устните му се разтвориха под нейните, но преди да успеят да продължат, бяха прекъснати от чукане на вратата и Брайън Джоблин извика:

- Ей, вие двамата, тук ли сте?

Тя отиде и отключи вратата. Джоблин стоеше пред нея с мътни очи, вмирисан на евтината си бира. Той видя Ерин, видя Хари, застанал зад нея с пешкира около кръста, тялото му превито, за да скрие вече започващата да спада ерекция.

- Забавлявате се, а? - каза Джоблин. - Мамка му, имате си спалня. Всички трябва да използваме тази баня, а на мен ми се пикае...

28

Началник Морланд рядко сънуваше. Този факт му бе любопитен. Разбираше, че всички сънуват, въпреки че след като се събудят, невинаги помнят своите сънища, но в паметта им остават поне части от тях. Съпругата му сънуваше много и помнеше сънищата си едва ли не от начало до край. Той само няколко пъти се беше събуждал с частични спомени за сънуваното. Не можеше да ги свърже с някакви особено трудни или травматизиращи моменти в живота си. Не беше като да е починал баща му и същата нощ да е сънувал или да са го измъчвали кошмари за ужасното преживяване, когато колата му е поднесла на заледен асфалт и едва не се е забил с пълна скорост в канавката с мисълта, че краят му е дошъл. Не бе забелязвал подобна причинно-следствена връзка.

Но онази нощ сънува как двамата с Хари Диксън намират разпръснатите останки на момичето. Легнал си беше късно, защото бе мислил за вълка. Трябваше да повярва на Диксън през първата нощ, когато каза, че е видял животно на пътя. Трябваше да свърже това с разкъсаните чували боклук и с изчезналото куче на Елспет Рамзи, но умът му беше зает с други неща, като момичето с дупка в гърдите, семейство Диксън и техните приказки за трески и парцали и бавното западане на града, което трябваше да се спре.

Пък и вече от десетилетия в щата не бяха виждали вълци. Река Сейнт Лорънс образуваше естествена преграда, която ги държеше в Канада, и Морланд нямаше абсолютно никакви възражения срещу това. Беше наясно, че в Мейн има хора, които подкрепят възстановяването на популацията от вълци, защото те били важна част от екосистемата. Ако питаха него, същите аргументи можеха да се използват и по отношение на динозаврите и саблезъбите тигри, но това не означаваше, че трябва да се правят опити за тяхното съживяване. Какво би станало със загубило се в гората дете, чиито родители може би напразно обикалят пътеките? Или с възрастен човек, който е паднал, счупил си е крака и изведнъж се е видял заобиколен от глутница вълци? Какво би се случило тогава? Същото, което навярно бе сполетяло и кучето на Елспет Рамзи и момичето, само че то поне вече е било мъртво, когато вълкът е започвал да го оглозгва. Светът бе пълен с наивни филантропи, обаче не бяха останали мъже като него, за да оправят кашите, които те забъркват.

Наля си един пръст бърбън. Морланд не само сънуваше рядко, но и консумираше твърд алкохол само при случай. Питаше се дали между едното и другото няма някаква връзка. Все едно. Тази нощ беше различна. Тази нощ бе ходил да разкопава труп, но се беше оказало, че вълк е свършил това вместо него, принуждавайки го да рови в калта за кости и разлагаща се плът, за късчета найлон и останки от дрехи. Вече бе виждал предостатъчно трупове - при самоубийства, случайни произшествия с огнестрелно оръжие, автомобилни катастрофи и при рутинните действия в случай на смърт, когато местните полицаи са принудени да разбиват прозорци и да отварят с ритници врати, защото някой е бил достатъчно голям егоист да умре, без да предупреди приятелите, роднините и съседите си. Морланд не бе убивал сам никого, за разлика от баща си, но Даниъл Морланд беше подготвил добре своя син за отговорностите, които щеше да поеме след време, когато стане началник на полицията. Сега Лукас Морланд си мислеше с изненада за спокойствието, с което бе гледал тялото на простреляното момиче. То му беше припомнило мимолетната тъга, изпитана при вида на поваления по време на лов елен, нищо повече.

Отпи глътка от бърбъна и опита да си представи, че е началник на полицията в нормален град. „Нормален град“: собствените му думи го накараха да се изсмее на глас и той покри с ръка устата си като дете, което се бои да не го хванат, че върши нещо нередно. Единственото нормално нещо в Проспъръс бе начинът, по който доказваше, че след време хората свикват и с най-ужасното поведение. Толкова много от жителите на града, дори онези, които бяха най-тясно свързани с тайните му, смятаха себе си за добри хора, и не без основание. Те се грижеха за семействата си и в общи линии спазваха законите. В политическо отношение Проспъръс бе най-либералният град в тази част на Мейн: тук първото предложение за разрешаване на еднополовите бракове в щата бе прието със същото мнозинство, с каквото и в Портланд, а на изборите градът клонеше леко към Демократическата партия или независимите либерали. Но по-възрастните бяха наясно, че Проспъръс е изграден върху лъжа или върху истина, която е твърде ужасна, за да бъде изречена. Част от тях предпочитаха да се преструват, че не знаят, и никой не ги винеше. Тези хора не бяха подходящи за лидери. В крайна сметка винаги се стигаше до семействата на първооснователите. Те се грижеха за града от името на всички.

Морланд допи питието си. Би трябвало да се обади на Хейли Кониър, за да ѝ каже за вълка и бъркотията около гроба, но не го стори. Днес Хейли му беше дошла в повече. Обаждането можеше да почака до сутринта. Тогава щеше да се погрижи за организирането на хайка, щяха да открият вълка и да го убият без много шум. Соулби имаше стара хрътка, която може би щеше да хване следата. Морланд не знаеше за лова на вълци много повече от онова, което бе прочел в интернет, но по отношение използването на много кучета мненията сякаш се раздвояваха. Някои твърдяха, че вълкът бягал от тях, но стотината мъртви ловджийски кучета в Уисконсин говореха друго. Изчезналият помияр на Елспет Рамзи показваше, че този вълк не се колебае да нападне домашно животно, ако му се удаде такава възможност. Все едно, и без това в Проспъръс нямаше много кучета, които могат да свършат работа при сблъсък с вълка, освен ако Морланд не беше пропуснал някое съобщение за скритата сила на лабрадуде-лите²⁴. Залагането на капани като че ли беше най-ефикасният начин да се справят с животното, но пък можеше и да успеят да го хванат на мушка, въпреки че напоследък късметът им го нямаше никакъв.

Легна си. Целуна жена си. Тя промърмори нещо насън.

Сънува.

В съня му Проспъръс гореше.

През следващите дни заглавията по първите страници на вестниците си приличаха: ТРОЙНА ТРАГЕДИЯ ПОРАЗЯВА МАЛЪК ГРАД; МЕЙНСКИ ГРАД ОПЛАКВА СВОИТЕ МЪРТВИ; НЕЩАСТИЕТО ИДВА НА ТРОЙКИ В СПЛОТЕНО ГРАДЧЕ...

В Кандахар, Афганистан, бе паднал хеликоптер UH-60 „Блек Хоук“ с четирима „военни съветници“ на борда. След катастрофата, причинена от техническа неизправност, бяха оцелели общо трима от пътниците и екипажа, но не и след последвалата престрелка с талибаните. В дебрите на интернет циркулираше снимка с три отрязани глави, наредени една до друга в пясъка. Две от тях бяха идентифицирани като капитан Марк Табарт и сержант Джереми Гътър, и двамата жители на Проспъръс, Мейн.

В същия ден, в който загинаха войниците, жена на име Валъри Гилсън взе завой между Диърдън и Проспъръс и видя ранено еленче да лежи насред пътя. Животното, изглежда, беше блъснато от кола, защото задните му крака бяха усукани и счупени. То дращеше по асфалта с предните си копитца и мяташе глава в агония. Валъри слезе от колата. Сърце не ѝ даваше да остави животното в беда, нито да го прегази, за да го избави от мъките: след това никога повече нямаше да може да се качи на колата си. Извади джиесема и се обади в полицейското управление на Проспъръс. Морланд щеше да знае какво трябва да се направи. Слушалката вдигна Мари Несбит, която беше дежурен диспечер този ден.

- Мари? Здрасти. Обажда се Валъри Гилсън. Да, добре съм, но съм на около километър и половина южно от града и по средата на пътя има ранено еленче. То много се мъчи и не знам...

Спря да говори. Току-що бе видяла, че около задните крака на животното е усукано нещо. Приличаше на жица. Не, не беше жица, бяха корени или трънаци - не беше сигурна кое от двете. Краищата им се губеха в храсталака. Сякаш раненото еленче бе сложено тук за примамка. Тя инстинктивно вдигна телефона и фотографира краката му.

Чу гласа на Мари, която я питаше дали е добре.

- Извинявай, Мари, току-що забелязах...

Валъри Гилсън така и не успя да каже на Мари какво е забелязала, защото в този момент камион на дърводобивна фирма взе завоя със съвсем мъничко превишена скорост. Шофьорът изви волана, за да избегне колата, и вместо това блъсна Валъри, убивайки я на място. Джиесемът ѝ бе намерен впоследствие. На него беше последната снимка, която бе направила: задната част на еленче с крака, омотани в тъмни корени. Но от самото еленче нямаше и следа.

А в оръжейната си работилница зад магазина Бен Пиърсън носеше своята любима ловна пушка към работния тезгях. Пушката беше същата, която беше

използвал, за да убие Ани Бройър. Началник Морланд го бе посъветвал да се избави от нея, а Бен знаеше, че е разумно да правиш, каквото ти казва Морланд. Куршумът бе пронизал момичето и той не беше успял да открие следа от него, колкото и старателно да бе търсил. Пушката го свързваше с убийството, така че въпреки времето и труда, които бе вложил в нейното изработване, и въпреки че на километри наоколо нямаше друга, която може да се сравнява с нея, трябваше да я разглоби и унищожи.

Много бе мислил за мъртвото момиче. Не съжаляваше за онова, което бе сторил. Ако тя бе избягала, това щеше да е краят за всички им, но не можеше да се избави от чувството за грях. Тя не бе негова, за да я убива. Създадена бе по специална причина. Тя беше момичето на града. Принадлежеше на Проспъръс и градът трябваше да отнеме живота ѝ. Като я бе убил, той бе лишил града от онова, което му се полагаше. Такова нещо не бе се случвало досега, нито веднъж през дългата история на тяхната общност. Бен се боеше, че ако скоро не се намери друго момиче, може да има последствия. Щеше да зарови пушката в гората и това щеше да е негово лично жертвоприношение, акт на разкаяние.

За пръв - и последен - път Бен се спъна в своята работилница, място, което познаваше от десетилетия. Докато падаше, пръстът му се плъзна върху спусъка. Пушката не трябваше да е заредена. Доколкото зависеше от Бен, нямаше начин пушката да е заредена. Той бе маниакално внимателен с тези неща и никога не оставяше патрон в цевта. Куршумът разкъса гръдния му кош и засегна сърцето.

И докато умираше, Бен държеше своята любима пушка в ръцете си.

29

Очаквах обаждането на Юклид Дейнс още откакто вестниците започнаха да свързват смъртта на войниците в Афганистан с Проспъръс. Фаталната пътна злополука и видимо случайното прострелване в същия град в течение на двайсет и четири часа едва ли биха предизвикали особен медиен интерес, но заедно със загиналите далеч от родината млади мъже и начина, по който са били умъртвени, привлякоха вниманието към Проспъръс, и то не само на местните и щатските издания. Националните вестници също обърнаха погледи към града и той бе показан в уеб сайтовете на „Ню Йорк Таймс“ и „Ю Ес Ей Тудей“. Задачата да се оправя с медиите се падна на Хейли Кониър, ръководителя на съвета. (Местен телевизионен репортер по невнимание го бе нарекъл в нейно присъствие „съвет на избраниците“ и можеше да е благодарен, че се беше измъкнал жив.) Тя се справяше добре със своята роля. Беше любезна, сдържана и изпълнена с достойнство. Казваше на репортерите достатъчно, за да не продължават да ровят, но успяваше да притъпи тяхното любопитство, като повтаряше отново и отново едни и същи неща и ги затрупваше с молби за дискретност. Градът изтърпя бурята от внимание, продължила няколко дни, а после потъна в травмиран покой.

Юклид ми позвъни на третия ден, когато Проспъръс вече започваше да изпада от водещите новини.

- Изглежда, Проспъръс е изпразнил вече бъчвата с късмета - каза той. Но гласът му не звучеше тържествуващо, а загрижено.

- Случва се - отвърнах.

- Не и с Проспъръс.

- Предполагам, че просто ще трябва да се справят с положението.

- Тъкмо това ме тревожи. Рано тази сутрин получих обаждане. Човекът не се представи. Гласът беше мъжки, но не го разпознах. Заплаши ме, че моите щуротии няма повече да бъдат търпени и ако не си затварям устата, ме чака дупка в земята. Онази кучка, сестра ми, също. Той го каза, не аз. Аз харесвам сестра си, ако не се брои готвенето ѝ. Бях предупреден също така да не дрънкам много-много пред непознати в „При Бени“.

- Някой те е изпортил.

- В Диърдън пари не се намират под път и над път, така че не бих се учудил, ако са платили на някого да ме държи под око, но мислех, че трябва да знаете за това обаждане. След всичко, което се случи през последните дни, Проспъръс сигурно го е заболяло, а ранените животни нападат.

- Ще го имам предвид. Благодаря ви, господин Дейнс.

Юклид Дейнс каза довиждане и затвори.

Изчаках да върнат у дома и да погребат тленните останки на войниците, преди да се върна в Проспъръс.

Дъщерята на пастор Уорънър беше тази, която го алармира за присъствието на мъж в гробището.

Уорънър почти беше завършил последните дърворезби на последния от кухненските шкафове. Беше извънградска поръчка от банкер в Рокланд и съпругата му, на които дори не им мигна окото, когато им показа приблизителната сметка, макар да беше добавил двайсет процента към и без това високата цена. Последните трагедии и последствията им за града нямаше да го накарат да пропусне крайния срок. Когато нещастията се случиха, той вече имаше аванс от една седмица, за което бе благодарен: не можеше да работи добре със страх в сърцето и по време на тревогите тези дни бе позабавил темпото.

Планирано бе градският съвет да се събере на следващата вечер, след като медийният цирк бе вдигнал шатрите и бе заминал да търси нови страдания и трагедии. Уорънър бе настоявал за по-ранна сбирка, но Хейли Кониър се беше възпротивила. Присъствието на вестниците и телевизионните камери и нежеланото внимание към града, което предизвикваха те, я бяха разтревожили и засилили още повече скръбта и шока ѝ от четирите смъртни случая. Тя и Бен Пиърсън бяха близки, въпреки че се различаваха силно като личности. У Хейли имаше нещо браминско, докато Бен бе земен до мозъка на костите жител на Мейн. За разлика от мнозина други в Проспъръс, Бен Пиърсън не се боеше от Хейли Кониър и тя се възхищаваше от независимото му мислене. То я караше да уважава мнението му повече от това на останалите членове на съвета и обикновено бе склонна да го слуша, когато не се съгласяваше с нея, и да съобразява становищата и действията си с него.

Сега имаше вакантно място в съвета. При нормални обстоятелства останалите членове щяха да посочат имена на подходящи кандидати и да ги предложат на гражданите, за да получат формалната им подкрепа, но Проспъръс беше в криза и не бе време за избори. Съветът щеше да продължи работата си само с петима членове, а Морланд и Уорънър щяха да останат като наблюдатели, които могат да дават съвети и мнения, но нямат право на глас.

Войниците, Валъри Гилсън и Бен Пиърсън бяха погребани в новото гробище на юг. На територията на старата черква не беше погребван никой още от края на предишния век, дори починалите членове на старите семейства, чиито фамилни имена можеха да се прочетат по толкова много надгробни камъни в черковния двор. Бащата на Уорънър бе обявил, че гробището вече е затворено за погребения и никой не бе оспорвал неговото решение. Единствената причина, която беше посочил, бе следната:

Защо да рискуваме да смутим покоя на онова, което почива?

Неотдавна синът му бе издал една още по-ограничаваща разпоредба. Гробището и черквата ставаха забранена територия за всички. Никой не можеше да влиза там и докато медиите бяха в града, Морланд и неговите заместници, подпомагани от най-благонадеждните по-млади граждани, даваха двайсет и четири часово дежурство, за да държат настрана всякакви посетители и репортери. Ако бяха попитали Уорънър каква е причината, той би посочил тази:

Защо да рискуваме да смутим още повече покоя на онова, което и бездруго вече е неспокойно?

Сега при него бе дошла неговата най-малка дъщеря, за да му каже, че някакъв мъж се разхожда между надгробните камъни и фотографира с телефона си черквата. Уорънър беше така вбесен, че дори не отиде до къщата да си вземе палтото, а хукна през гората по риза, без да обръща внимание на студа и на клоните, които го шибаха, докато си припомняше последната фотография от телефона на Валъри Гилсън - снимката на еленче, чиито задни крака са овързани с трънаци, еленче, което е било осакатено и оставено като примамка...

Изскочи от гората, видя нарушителя и извика:

- Хей! Това е частна собственост и свещена земя. Нямате право да влизате тук.

Непознатият се обърна и щом го видя, пастор Уорънър веднага разбра, че неприятностите на града току-що значително са се увеличили.

Наблюдавах Уорънър, докато идваше към желязната ограда, която заобикаляше гробището. Той дишаше тежко и кървящата драскотина на врата цапаше яката на ризата му.

- Какво правите в гробището? - попита той.

Тръгнах към него. Той следеше внимателно приближаването ми.

- Същото, както и миналия път - отвърнах. - Опитвам се да намеря изчезнало момиче.

- Тя не е тук, а вие смущавате покоя на мъртвите.

Заобиколих килнат на една страна каменен кръст. Имената и датите на него бяха толкова стари и избледнели, че изобщо не можеха да бъдат прочетени.

- Така ли? Аз пък стигнах до извода, че е много трудно да събудиш мъртвите, освен ако не са били чак толкова мъртви.

- Това не е нито мястото, нито времето за шегички, господин Паркър. Градът ни премина през труден период.

- Известно ми е, господин Уорънър. И съм напълно сериозен.

Вече стоях срещу него. Ръцете му се вкопчиха в оградата толкова здраво, че кокалчетата му побеляха. Обърнах се надясно и продължих да вървя, принуждавайки го да крачи редом с мен.

- Портата е от лявата ви страна - каза той.

- Знам. Така влязох.

- Тя е заключена.

- Била е заключена. Аз я намерих отворена.

- Лъжете.

- Предполагам, че можете да се обадите на началник Морланд, за да я изследва за пръстови отпечатъци. Или просто да си купите по-добър катинар.

- Наистина смятам да се обадя на началник Морланд - каза Уорънър. - Ще му кажа да ви арестува за влизане без разрешение.

Ръцете му преровиха джобовете за телефона, но без резултат. Предложих му моя.

- Обадете му се, ако държите, само че аз и без това възнамерявах да го посетя отново, след като приключа тук.

Видях, че Уорънър се изкуши да вземе телефона, но дори и той можеше да се сети колко абсурдно ще е това. Заплашването с намеса на полицията не бе особено ефикасно, когато заплашваното лице не е нищо повече от посредник, готов сам да повика полицията.

- Какво искате, господин Паркър? - каза той.

Спрях пред дупка в земята. Беше подобна на онази, която Юклид Дейнс ми бе показал в близост до границата на своя имот.

- Питах се какво ли може да е това?

Натъкнал се бях случайно на нея - по-точно, едва не си бях счупил глезена в нея.

- Това е лисича дупка - отвърна той.

- Така ли?

Коленичих и я разгледах. Около използваната бърлога обикновено има следи от влизанията и излизанията на животното, но тук нямаше.

- Голяма е за лисича дупка и не виждам никакви лисичи следи.

- Дупката е стара - рече Уорънър. Враждебността бликаше на вълни от него.

- Много ли стари дупки имате тук?

- Може и да са много. Не съм си губил времето да ги броя. Казвам ви за последен път, искам да се махнете оттук. Веднага.

Ако и двамата бяхме деветгодишни и се намирахме в училищния двор, можех да го приканя да ме принуди насила или да го попитам какво ще направи, ако откажа, обаче не ми се виждаше редно да правя това в гробище, пък и още не го бях ядосал достатъчно. Той ме последва обратно до портата и след като се върнах откъм правилната страна на оградата, разгледа катинара. Не ми се беше наложило да го разбивам: двете десетилетия приятелство с Ейнджьл ми бяха дали основни познания в боравенето с шперц. Уорънър промуши веригата през портата и оградата и я заключи.

- Искате ли да ме последвате до полицейското управление? - попитах.

- Не - каза Уорънър. - Знам, че ще идете там. Имате да задавате още въпроси, нали? Защо просто не ни оставите на спокойствие?

- Въпроси остават винаги, дори когато нещата приключат. Това си върви със занаята.

- И с това, че си задник, който не може да остави един град да скърби за своите мъртви ли?

Той изрече с наслада думата „задник“. Наричали са ме и с по-обидни думи, но ми се случваше за първи път от човек с научна степен по богословие.

- Не, с това, че съм човек. И вие трябва да опитате някой път, господин Уорънър - или пастор Уорънър, или каквато друга титла сте решили да си пришиете. Вашите мъртви вече не се нуждаят от нищо и скръбта ви няма да им помогне. Аз търся изчезнало момиче. Ако е живо, то е в опасност. Ако е мъртво, някой друг е в опасност. Бих казал, че като лице, което твърди, че е божи човек, в момента сте насочили състраданието си в погрешна посока.

Уорънър пъхна ръце в джобовете на джинсите си, сякаш се боеше от онова, което иначе би могъл да ми причини. Той бе едър мъж, а и силен. Ако ме докопаше, щях да пострадам. Разбира се, щях да разбия едното му коляно, преди да стигне толкова близо, но това нямаше да изглежда добре в служебната ми характеристика. Все пак цялата му тежест беше върху левия крак, който беше изпънат като колец. Ако помръднеше, щях да реагирам.

Уорънър пое дълбоко въздух, за да се успокои и да си върне чувството за достойнство. Моментът отмина.

- Вие не знаете нищо за моя бог, господин Паркър - каза той важно.

Отместих очи от него и погледът ми се спря върху старите камъни на неговата черква и злите лица в бледнеещата предвечерна светлина.

- Тук може би се заблуждавате, пасторе.

Когато потеглих, той стоеше край портата, пъхнал ръце дълбоко в джобовете, приковал поглед в мен, застанал в сянката на своята черква.

В сянката на своя бог.

30

Началник Морланд гледаше навън през прозореца на кабинета си, когато спрях пред общината. Ако се радваше да ме види, мъжествено се опитваше да го скрие. Ръцете му бяха скръстени и ме съзерцаваше безизразно. Приближих по пътеката. Сред служителите в сградата се бе възцарила напрегната тишина и бях склонен да предположа, че малко преди това началник Морланд е крещял по телефона на пастор Уорънър. Никой не ми предложи кафе и курабийка. Никой не пожела дори да ме погледне в очите.

Вратата на Морланд беше отворена. Застанах на прага.

- Имате ли нещо против да вляза?

Той разпери ръце.

- И какво ще се промени, ако имам?

- Мога да говоря с вас и оттук, но ми се вижда малко детинско.

Морланд ми махна да вляза и ми каза да затворя вратата. Почака ме да седна, преди и той да стори същото.

- Телефонът ми звъни непрекъснато заради вас - каза той.

- Уорънър ли?

- Пасторът беше просто последният, който ми се обади. Имах съобщение от човек, който ви е видял, че оглеждате разни имоти, докато е пътувал с колата си, и вече изпратих един от своите заместници да провери какво става. Ако карахте своя луксозен мустанг, щях да разбера, че сте вие, но, изглежда, днес сте оставили играчката си в Портланд.

- Опитвах се да бъда дискретен.

- Пасторът не мисли така. Може би не сте забелязали табелата пред гробището, на която пише „Частна собственост“?

- Ако обръщах внимание на всички табели с надпис „Частна собственост“ или „Влизането забранено“, изобщо нямаше да мога да свърша нещо. Освен това си мислех, че след последната обиколка на практика вече съм член на братството.

- Там няма братство.

- Да, имах намерение да ви попитам за това. Все пак ми се вижда странно, че религиозна секта си е направила труда да домъкне черква през Атлантическия океан, да я построи отново камък по камък и после просто да вдигне рамене и да я зареже.

- Те са измрели.

- Говорите метафорично, нали? Защото потомците на първите заселници още са тук. В този град има повече стари имена, отколкото в Библията.

- Не съм историк, но в този град има много хора, които се смятат за такива -каза Морланд. - „Семейството“ вече го няма. Чувал съм да казват, че най-лошото нещо, което е можело да се случи със „Семейството на любовта“, е било да напусне Англия. Те са оцелявали, защото са били преследвани и потискани, а няма нищо, което да укрепва по-безотказно убедеността на човека от това да му кажеш, че не може да следва собствените си вярвания. Със свободата на вероизповеданията е дошла и свободата да не се вярва.

- А вие коя черква посещавате, началник?

- Аз съм католик. Посещавам „Непорочната Дева“ оттатък в Диърдън.

- Познавате ли мъж на име Юклид Дейнс?

- Юклид е методист, въпреки че те биха се отрекли от него, ако не усещаха такава остра липса на хора, с които да запълват скамейките си. А вие откъде го познавате?

Не мигна, не отклони поглед, не потри лявото си ухо с дясната ръка, не почеса носа си - не стори нищо от онова, което се предполага, че правят онези, които лъжат или се опитват да скрият нещо, но какво от това? Морланд знаеше много добре, че съм говорил с Юклид Дейнс. Нямаше да е много добър началник на полицията, ако не знаеше, не и в град като Проспъръс. И така, той се преструваше, а аз го оставях да се преструва и всеки от двама ни наблюдаваше изпълнението на другия.

- Открих го в интернет - казах аз.

- Гадже ли сте си търсили?

- Малко е старичък за мен, обаче се обзалагам, че печели добре.

- Юклид не е много популярен в този град.

- Той се кичи с това като с почетен знак. Може би на негово място и аз бих го сторил. Знаете ли, че са го заплашвали?

- Него винаги го заплашват. Но това не помага особено.

- Говорите така, сякаш одобрявате това.

- Той е голям инат, стои на пътя на разширяването на града и парите, които могат да се влеят от това в местната икономика.

- Както сам казахте, нищо не циментира така упорството на определена категория хора, както заплахите заради техните убеждения.

- Не мисля, че Първата поправка²⁵ гарантира правото да бъдеш кретен.

- Аз пък мисля, че прави тъкмо това.

Морланд отчаяно вдигна ръце.

- Господи, ако затворя очи, направо ще ми се стори, че слушам самия Дейнс, и не можете да си представите колко неприятно ми е това. Значи, сте говорили с него? Браво на вас. Обзалагам се, че ви е наприказвал всички онези глупости за лошия богат стар Проспъръс, чиито граждани са мръсници - просто защото пазят своето. Изобщо не ми пука какво приказва Дейнс. Ние не се боим от рецесията и живеем добре. И знаете ли защо? Защото се подкрепяме един друг, защото сме сплотени и това ни е помагало да оцеляваме в трудни времена. Ако случайно не сте забелязали, господин Паркър, напоследък този град понесе тежки удари. Вместо да нахлувате в стари гробища, би трябвало да отидете в новото и да отдадете почит на двете момчета, които току-що погребахме там. Няма да ви е трудно да намерите техните кръстове. Ще ги познаете по знамената до тях. После погледът ви ще спре върху пресния гроб на Валъри Гилсън наблизо и посланията, които са оставили там нейните деца. А вдясно ще видите куп цветя, бележещи мястото, където почива Бен Пиърсън. Четирима мъртви за двайсет и четири часа, град в траур, а аз трябва да се занимавам с вашите глупости.

Имаше право. Само че предпочетох да не обръщам внимание на това.

- Търся възрастна двойка - подех аз, сякаш Морланд не бе казал нищо. - Най-малко на шейсет години, но това е само предположение - нали знаете какви са младите хора: ако си на двайсет, всеки, който е над четиресет, ти изглежда стар. Тази двойка притежава синя кола. Видях няколко сини коли, докато карах през вашия много чист град, но устоях на импулса да започна да чукам по вратите, преди да съм говорил с вас. Можете да ми спестите време, ако ми дадете имената и адресите на всички, които отговарят на тези критерии.

Извадих от джоба си малък бележник с твърди корици, измъкнах отвътре миниатюрната химикалка и зачаках. Чувствах се като секретар, готов да запише, каквото му продиктуват.

- За какво говорите? - попита Морланд.

- Имам свидетел, който твърди, че онези, които са довели Ани Бройър в този град, са били възрастни хора със синя кола. Реших, че трябва да опитам да поговоря с възрастните хора, които имат сини коли. Понякога най-простите решения са най-добрите. Можете да ме придружите, стига да не подготвяте още някоя предизборна реч.

На вратата зад мен се почука.

- Не сега - каза Морланд.

Вратата се открехна едва-едва. Обърнах се и видях една от секретарките да наднича вътре.

- Шефе, аз...

- Казах, не сега!

Вратата бързо се затвори. По време на краткия разговор Морланд не откъсваше поглед от мен.

- Миналия път, когато наминахте, ви казах, че няма никакви доказателства жената да е стигнала до Проспъръс.

- Мисля, че е стигнала.

- Обявена ли е за изчезнала?

- Не - признах аз.

- Значи, търсите жена от улицата, бивша наркоманка, която вероятно се е върнала към старите си навици, и очаквате от мен помощ, за да обвините някакви старци в отвличането ѝ?

- Старци и по-млади хора - поправих го аз. - И само такива, които имат достъп до сини коли.

- Махайте се.

Затворих бележника и върнах миниатюрната химикалка на мястото ѝ.

- Предполагам, че ще трябва да прегледам регистрите на моторните превозни средства.

- Направете го. Никой тук не отговаря на вашето описание. Онова момиче не е в Проспъръс. Ако отново ви видя в пределите на града, ще бъдете обвинен в незаконно проникване в чужда собственост и в тормоз.

Изправих се. Изчерпал бях дневната си квота за вбесяване.

- Благодаря за отделеното време, началник - казах на излизане. - Много ми помогнахте.

Той го прие като сарказъм, изписано бе на лицето му, но това бе самата истина. Никога не бях казвал на Морланд, че Ани Бройър е наркоманка.

Вълкът продължаваше да обикаля около града. Върнал се бе на мястото, където беше намерил запасите от месо и кости под земята, но там беше останала само миризмата им. За известно време улиците се бяха изпълнили с още повече светлини, шум и хора и оживлението го бе принудило да избяга в гората, но гладът го доведе отново тук. Разкъса торба с боклук и изяде пилешките кости, които бе надушил вътре, после отново се скри в гората. Беше все така мършав и въпреки дебелата козина ребрата му ясно се открояваха. Температурата бе започнала отново да пада: тази нощ щеше да стигне до минус седем. Дебелият слой подкожна мазнина на вълка се беше стопил през зимните месеци, докато тялото му се бе хранило с нея. Храната от града го поддържаше, но злото вече бе сторено. Инстинктът го предупреждаваше да потърси подслон, тъмно и топло скривалище. През младите му години някои от вълците в глутницата колонизираха изоставени лисичи бърлоги и сега търсеше дупка в земята, където да се приюти. Болката пронизваше тялото му и раненият крак не можеше да поеме никакво натоварване.

Южно от града улови миризма на елен. Следата бе стара, но вълкът разпозна болката и паниката, белязали последните мигове на елена. Спря, станал по-предпазлив. Еленът бе умрял ужасен и под сладката миризма на плячка вълкът усети и друга, която му бе непозната, но въпреки това караше сетивата му да бъдат нащрек. Никакви хищници не представляваха заплаха за вълка - освен човека. Заради храна бе готов да влезе в схватка дори с гризли, веднъж глутницата му бе изяла потънала в зимен сън черна мечка. Страхът, който изпитваше сега, му напомняше страха от човека, но това, което усещаше тук, не беше човек.

Обаче миризмата на елена не му позволяваше да спре. Долепи уши до главата, изви гръб и в този момент покрай него премина шумно кола. После светлината изчезна, шумът заглъхна и той продължи да върви между дърветата, докато накрая стигна до поляна.

На поляната имаше дупка. До нея, почти покрит от корени и клони, лежеше еленът. Вълкът присви очи и сви уши. Опашката му сочеше право назад, успоредно на земята. Заплахата идваше от дупката. Вълкът оголи зъби, козината му настръхна. Миризмата на елена заливаше сетивата му. Готов бе да се бие, за да се нахрани.

И тогава опашката му се раздвижи, скри се цялата между краката. Той изплези език, сниши задницата си с все още вперени в дупката очи, но муцуната му сочеше нагоре. Гърбът му отново се изви, точно както когато премина колата, ала този път това не показваше страх, а активно покорство, уважение, което едно животно засвидетелства на по-силното от него. Накрая вълкът доближи, като внимаваше да стои на разстояние от дупката. Тръните, омотани около задните крака на елена, се махнаха лесно, когато дръпна мъртвото животно. Въпреки умората и глада, не започна да яде, преди да замъкне плячката колкото можеше по-надалече от дупката в земята.

Мирисът на опасност отслабна. Заплахата от доминиращото животно започваше да се губи, ставаше все по-далечна.

Потъваше все по-навътре в земята.

Звънецът в къщата на началник Морланд иззвъня. Съпругата му тръгна към вратата, но той каза, че сам ще отвори. Почти не бе разговарял с нея, откакто се беше прибрал, и още не бе вечерял със семейството си. Жена му не каза нищо, не възрази. Съпругът ѝ рядко се държеше така и когато го правеше, обикновено имаше сериозни причини и тя бе достатъчно умна да не му го натяква.

На стълбите пред вратата стоеше Томас Соулби. Придружаваше го мъж, когото Морланд не познаваше. Той носеше тежки кафяви ботуши, а тялото му бе скрито под пластове дрехи. Червената му брада беше гъста, прошарена тук-там с бяло. Той държеше в ръката си вълчи капан на дълга верига.

Двамата посетители влязоха в къщата и вратата се затвори безшумно зад тях.