Вълкът през зимата

Hиe, хората, се боим от звяра във вълка, защото не разбираме звяра в самите себе си.

Джералд Хаусман

Meditations with the Navajo

31

Събраха се в дома на Хейли Кониър, както винаги, когато трябваше да се обсъдят тайно особено важни въпроси. Градският съвет редовно провеждаше публични срещи, но дневният им ред се уточняваше предварително и щекотливите теми решително се избягваха. Освен това тези събрания бяха открити само за гражданите на Проспъръс след осуетения опит на Юклид Дейнс да запише едно от тях. Тъкмо след този инцидент покойният Бен Пиърсън бе поискал, и то не на шега, Дейнс да бъде убит. Ако беше се стигнало до гласуване в съвета, предложението му положително щеше да бъде прието единодушно.

Люк Джоблин пристигна пръв в къщата на Хейли, придружен от Кинли Ноуел. Сред смъртта на Бен Пиърсън Кинли бе излязъл от болницата по собствено желание. Все още бе слаб, дишането му бе затруднено и плитко, но влезе в къщата на собствените си крака, само с помощта на проходилката, която използваше от десетина години, че и повече. Джоблин носеше респиратора му. После дойде Томас Соулби, след него и Колдър Айтън. Хейли бе най-внимателна с Колдър, чието лице издаваше скръбта му от загубата на Бен. Докато сядаше безмълвно на мястото си - до празния стол от дясната му страна, стола, на който винаги бе седял Бен Пиърсън, - тя му прошепна нещо.

Пастор Уорънър пристигна едновременно с началник Морланд. Ако не знаеше за враждебността, която съществуваше помежду им, Хейли като нищо можеше да ги заподозре в заговорничене, но когато отвори, двамата стояха пред вратата на неестествено голямо разстояние един от друг, а езикът на телата им издаваше недвусмислено взаимната неприязън. Тя знаеше, че през деня Морланд е бил в гората и заедно с Абът, ловеца, доведен в града от Соулби, е залагал капани за вълка. Изглеждаше уморен. „Добре“, помисли си тя: това можеше да го направи по-сговорчив. Хвана го под ръка, докато минаваше покрай нея, и направи знак на Уорънър да влезе в трапезарията. Уорънър я послуша. Не го тревожеше онова, което Хейли Кониър можеше да каже на Морланд в негово отсъствие. Дори след последното заседание, когато тя бе взела страната на Морланд. Продължаваше да е сигурен в своите позиции като духовен наставник на Хейли.

- Намери ли животното? - попита тя.

- Не, още не. Но е някъде тук. Открихме труп на елен. Целият беше изгризан. Абът смята, че е мъртъв от доста време, но разкъсванията по трупа са скорошни - най-много отпреди двайсет и четири часа. Оставихме стръв и заложихме капани. Скоро ще го спипаме. Абът каза, че е ранен. Разбра го по следите му.

Но Хейли бе по-заинтригувана от елена. И тя, както останалите, беше видяла снимката от телефона на Валъри Гибсън.

- Еленът беше ли...?

- Може би. От него не бе останало много, за да го идентифицираме. А недалеч от мястото, където го намерихме, имаше дупка.

Тя кимна.

- Влизай. Другите чакат.

Морланд се присъедини към тях. Четиримата живи членове на съвета седяха от двете страни на масата за хранене, със свободен стол за Хейли на челното място. Уорънър бе седнал в другия край, оставяйки две празни места между себе си и Кинли Ноуел. Морланд се настани срещу него, като остави три стола между себе си и Колдър Айтън. Когато поглеждаше натам с ъгълчетата на очите си, направо имаше чувството, че на единия от тях вижда духа на Бен Пиърсън, който отваря пакет екзотични бисквити или пуска кутия английски бонбони да обикаля масата: Бен беше този, който се бе нагърбил да осигурява малка почерпка за съветниците и наблюдателите. Но столът оставаше празен и на масата нямаше нищо. Нямаше доклади, с които да правят справки, нито разтворени бележници. От това заседание нямаше да остане никакъв протокол.

Хейли изгаси лампата в коридора и зае мястото си начело на масата.

- Добре - каза тя, - да започваме.

Хари Диксън коленичи на пода на вградения гардероб в спалнята и вдигна част от перваза на дюшемето. В къщата беше тихо. Ерин бе отишла на своя кръжок по куилтинг²⁶, където бяха започнали да работят върху покривка за легло в памет на последните покойници от града. Според Ерин толкова много жени желаели да участват, че трябвало да внасят още столове. Брайън Джоблин бе отишъл с нея, макар че щеше да се налива в някой бар, докато тя шие. Хари се чудеше докога съветът ще продължава този фарс с натрапването на Джоблин: докато двамата с Ерин намерят друго момиче или докато докажат, че са лоялни. Джоблин беше в дома им само за да са сигурни, че двамата се държат както трябва и продължават да търсят заместница на Ани Бройър.

Хари бе излизал с Джоблин по-рано същия ден с тази цел, заедно бяха кръстосвали улиците на Луистън и Огъста, оглеждайки жените. Всъщност работата не бе кой знае колко трудна. Хари си мислеше, че през свободното си време Джоблин и без това върши същото, дори когато не е толкова наложително. По дяволите, не беше тайна, че и той самият заглежда с копнеж хубавите момичета, когато жена му не е наблизо, но в никакъв случай не можеше да се мери с Брайън. В Проспъръс младият Джоблин се ползваше със славата на пръв фустогонец, дотолкова нагъл, че при случайна среща на главната улица самата Хейли Кониър бе дръпнала него и баща му настрани и ги беше предупредила, че ако Брайън не държи пениса в гащите си или поне не ограничи употребата му в рамките на огромната част от Съединените щати извън Проспъръс, лично ще му го резне и ще го закачи на входната табела на града за назидание на останалите, които биха се изкушили да поругават чувствата и най-вече телата на репродуктивното бъдеще на Проспъръс. Оттогава Брайън бе насочил вниманието си към относителното изобилие в Бангор и предпочиташе да минава на отсрещния тротоар, за да избягва всякакви срещи с Хейли Кониър, сякаш се боеше, че възрастната жена може всеки момент да извади нож и да изпълни заканата си.

Онзи следобед Хари и Брайън бяха наблюдавали ученички и млади домакини. Брайън смяташе, че някоя от тях ще е идеална. Искаше да отмъкнат веднага едно от момичетата - млада, атлетично сложена брюнетка, пред мола в Огъста, - но Хари го разубеди. Каза му, че тези неща трябва да се планират внимателно и че е твърде рисковано да се отвлече жена посред бял ден. Огледаха няколко от бездомниците, но всичките бяха твърде стари или изхабени. Нужна беше по-свежа плът.

- Какво ще кажеш за дете - предложи Джоблин. - Сигурно ще е лесно да отвлечем дете.

Хари не му отговори. Само си го представи как умира по различни мъчителни начини.

На връщане Джоблин ропта по целия път, но Хари не се съмняваше, че пред баща си ще ги похвали, ще каже, че Диксънови, изглежда, поне се опитват да изпълняват своите задължения към града, и Люк Джоблин на свой ред ще предаде това на съвета. За да направи измамата по-убедителна, Хари му даде идеята да прегледа уебсайтовете за проститутки: двайсет и пет годишни и по-млади, такъв бе съветът му, и да не са от щата. Да нямат татуировки и да не искат личните данни на евентуалните си клиенти. Също и да са независими, да не работят с агенции. Брайън се впусна в работата с ентусиазъм. Дори принтира за Хари списък на възможните кандидатки.

- Нали знаеш, че всичките тези обаждания могат да бъдат проследени до нашия компютър? - каза му Ерин, когато разбра с какво се занимава Брайън. Торбата с принадлежностите за куилтинга бе зад гърба ѝ, вече приготвена. Двамата шепнеха. Заради нежелания гост вече прекарваха повечето от дните си в почти пълно мълчание. Сякаш живееха в нещо като религиозно усамотение.

- Няма значение - отговори ѝ Хари, - и без това всичко е само прах в очите.

- И все пак не ми харесва. Имам чувството, че компютърът ни е омърсен. Вече няма да се чувствам по същия начин, когато го използвам.

„Боже, дай ми сили“, помисли си Хари.

- Компютърът няма да дойде с нас - каза той. - Ще ти купя нов, когато стигнем...

- Стигнем къде? - попита Ерин.

- Стигнем там, накъдето ще тръгнем - завърши той.

- Кога?

- Не зная.

- Кога? - повтори тя. В очите ѝ имаше сълзи. - Не мога да продължавам така още дълго. Не издържам Брайън Джоблин да е в дома ни. Мразя миризмата му, гласа му, мразя начина, по който ме гледа.

- Гледа те? Какво искаш да кажеш?

- Господи, ти нищо не виждаш. Нищо! Сякаш не можеш да си представиш, че друг мъж може да ме намери привлекателна. - И с тези думи се втурна навън, към работата върху голямата покривка за легло.

Хари изпрати с поглед отиващата към колата си Ерин и тътрещия се подире ѝ Брайън Джоблин. Разбира се, тя още бе хубава. Знаеше го по-добре от всеки друг. Не би трябвало да се изненадва, че Джоблин може също да я харесва.

Остави на килима частта от перваза на дюшемето и бръкна в открилото се празно пространство. Когато извади ръцете си, в тях имаше червено огнеупорно сандъче, по-малка версия на онова, в което двамата с Ерин държаха паспортите и ценните си документи. Ключът беше в ключалката. Хари не се опасяваше, че някой може да намери сандъчето, и не искаше Ерин да попадне случайно на ключа и да попита какво е това. Двамата нямаха много тайни един от друг, но тази беше една от малкото.

Отвори сандъчето. Вътре имаше пет хиляди долара в банкноти по десет и двайсет, това беше неговият резервен фонд. До тази седмица не си бе позволявал да бърка в него, дори когато бизнесът му почти опря дъното. Не знаеше за колко време ще им стигнат тези пет хиляди, когато започнат да бягат, но първата им задача щеше да е да отидат колкото е възможно по-надалече от Проспъръс. След това щеше да се обади по телефона тук-там. Все още имаше приятели извън Проспъръс.

В сандъчето бе прибрал и писмо - написано и приготвено за изпращане. То бе адресирано до Хейли Кониър и съдържанието му можеше да се обобщи като обещание да не говорят за Проспъръс, ако бъдат оставени на спокойствие. Дори след всичко онова, което се беше случило, Хари продължаваше да е лоялен към града. Не искаше да издава тайните му.

Последното нещо в сандъчето бе пистолет „Смит и Уесън“ 638 със зареждане за пет изстрела, скрит ударник, по-къса от пет сантиметра цев и тегло само 400 грама, когато е празен. Купил му го бе един от неговите подизпълнители, водопроводчик с редица присъди, който му бе задължен, защото му даваше работа, когато никой друг не го искаше. Хари се страхуваше да си купи законно огнестрелно оръжие. Безпокоеше се, че това може да стигне до ушите на Морланд и да почнат да му задават въпроси, защото с въпросите идваха подозренията. Пистолетът влизаше с лекота в джоба на любимото му яке, беше мощен, точен и лесен за употреба дори от новак като него. Ерин не одобряваше оръжията и не би го търпяла в дома си. Ако беше разбрала за пистолета, патроните за самоотбрана със заоблени върхове, които лежаха в кутията до него, със сигурност щяха да му потрябват.

Прехвърли цялото съдържание на сандъчето в черна платнена торбичка и я скри на горния рафт зад куп стари тениски. Не бе казал на Ерин, но подготовката за заминаването им почти бе завършила. Говорил бе с търговец на коли втора употреба в Медуей и бе уредил замяна на камиона си, с малко доплащане. Една сутрин, докато Брайън Джоблин наблюдаваше Ерин, Хари бе посетил „Ти Джи Макс“ в Бангор със списък на мерките на жена си и бе купил разни неща за нея: бельо, всекидневни дрехи, гуменки, както и два куфара.

Не беше необходимо да купува много вещи за себе си: скрил бе чувал за смет, пълен с джинси, ризи и нов чифт боти в сандъка с резервните инструменти в камиона. Сега ги премести в единия куфар. После отиде в „Уолгрийнс“ на „Бродуей“ и накупи колкото можеше повече от арсенала тоалетни принадлежности и козметика, които бе виждал в банята и на тоалетната масичка на съпругата си. Когато свърши с това, направи кратко посещение на сестрата на Ерин и я помоли да му пази куфарите. За негова изненада, тя не зададе много въпроси. Това го накара да се запита какво ли е научила вече или пък подозира за Проспъръс.

Върна празното сандъче на мястото му зад шкафа и намести частта от перваза. Имаше чувството, че е изваждането на парите и пистолета решението му вече е взето. Оставаше да направи само още една последна стъпка. След това нямаше да има връщане назад.

Отиде с колата до пощата и само след кратко колебание изпрати писмото до Хейли Кониър.

32

Хейли си играеше с него, Морланд знаеше това, опитваше се да го хване неподготвен и да го накара да се почувства неудобно. Неведнъж я бе виждал да прави същото с хора, от които е недоволна. И баща му го беше предупредил за този ѝ навик, когато стана време да го замести на поста началник на полицията.

„Тя е умна, запомни думите ми - бе казал баща му, - бъди нащрек, когато е наблизо, и никога не заставай с гръб към нея. През годините е кръстосвала шпаги с много мъже и жени, които са се мислили за по-хитри от нея, но до един ги е пратила в гроба.“

И тогава не беше много наясно дали трябва да разбира думите му буквално или просто като метафора.

Намести се удобно, доколкото беше възможно, на скърцащия стар стол и направи всичко по силите си да обуздава гнева си, докато Хейли го провокираше. Минал бе почти цял час, а тя дори още не бе споменала за детектива: подготвяше момента, като трупаше и нагнетяваше напрежението около него, та като стигнат накрая до този въпрос, той да е вътрешно крайно вбесен и в същото време потиснат от нейното неизречено недоволство. При все че не виждаше как иначе би могъл да реагира на интереса на детектива към изчезналото момиче. Какво искаше Хейли от него - да убива всекиго, който хвърли любопитен поглед към Проспъръс ли? Може би наистина очакваше тъкмо това, тя открай време си беше параноичка, въпреки че опитваше да оправдава това с твърдението, че съдбата на града и отговорността за неговите жители лежат на нейните плещи. Какво гласеше онази сентенция за властта, която корумпира? Няма значение - тя беше вярна, но също така и непълна: властта не само корумпираше. След време тя можеше и да побърка човека.

И така, през последния час Хейли бе игнорирала опитите на Морланд да се намеси, макар да си даваше вид, че му отделя място в обсъжданията, за да каже своето мнение. Ако мълчеше, го приканваше да каже нещо, но почти веднага спираше да го слуша и накрая започваше да говори едновременно с него, преди да се е доизказал, обръщаше се към някого за алтернативно мнение или просто сменяше темата, принуждавайки го да млъкне. Беше унизително и Морланд бе сигурен, че крайната ѝ цел е изобщо да го изгони от заседанието, ала отказваше да се поддаде на натиска и да ѝ позволи да постигне каквото си е наумила. От решаващо значение бе да остане на срещата. Досещаше се какво крои Хейли и трябваше да я спре. Тя не бе срещала детектива и не разбираше напълно каква опасност представлява той. Дори Уорънър имаше вина: въпреки че два пъти се бе сблъсквал с него, той го бе подценил, но това се дължеше на неговото неуместно чувство за превъзходство. Морланд го бе наблюдавал в черквата - той се държеше с детектива като отракан екскурзовод и направо го водеше към предположения за тайно учение, които можеха да са или да не са верни. Но детективът бе по-проницателен и по-хитър, отколкото бе мислил в началото Уорънър, и когато той осъзна това - покрай въпросите за „Семейството“ и за Витъл, - вече бе твърде късно.

А после детективът се върна и започна да говори за сини коли, провокирайки Уорънър и него, както го провокираха и сега. Освен това беше говорил с Дейнс, а Дейнс бе много повече от обикновен досадник. В щатския парламент имаше хора, които го слушаха, макар да нямаше особено силно влияние над настоящия губернатор, главно защото настоящият губернатор не слушаше никого - поне впечатленията на Морланд бяха такива. Но и той, и съветът знаеха, че Дейнс бе успял да посее семената на съмнението по отношение на Проспъръс оттатък в Огъста²⁷. Вярно, повечето хора все още го отърсваха от себе си като троха, но той беше троха с пари, а парите купуват влияние.

Отново си спомни гнева на Бен Пиърсън от нахълтването на Дейнс на откритото заседание. Старият негодник ги оплюваше с пяна на устата, а Соулби и другите не оставаха по-назад, крещейки „Разпни го!“, както първосвещениците пред Пилат. Тогава Хейли бе тази, която заговори с гласа на разума. Не можеха да убият Дейнс, защото не се знаеше какви неприятности би им докарала неговата смърт, ако има и следа от съмнение, че нещо около нея намирисва. Не им оставаше друго, освен да чакат да си умре от естествена смърт, но засега Дейнс упорито оставаше здрав, също както и самата Хейли. Понякога Морланд дори подозираше, че на Хейли ѝ е приятно Дейнс да е наблизо. Отнасяше се едва ли не снизходително към неговите усилия да спъва разширяването на града, сякаш тяхната интензивност отразяваше важността на Проспъръс и доказваше колко добро е нейното ръководство.

Проспъръс имаше влияние и в Огъста. Това бе естествено за толкова богат град като този и въпреки че гражданите му имаха различна политическа ориентация, всички разбираха, че финансовото подпомагане на политици от всякакви партии служи на общите интереси. Обаче влиянието трябваше да бъде използвано внимателно и без да се вдига шум. Морланд усещаше, че наближава моментът, когато от инвестициите на града в политиката на щата ще могат най-сетне да се извлекат дивиденти. Той лично би бил по-доволен, ако това можеше да бъде отложено за известно време, но започваше да се чувства все по-неспокоен от хода на заседанието. Имаше чувството, че наблюдава змия, която се готви да го ухапе, без да вижда сянката на ножа зад гърба си.

Обсъждането на скорошните смъртни случаи почти приключваше. Хейли попита как са семействата и как се справят след загубата, а Уорънър ѝ даде подробен отчет за участието си като пастор във всичко това и всички се надпреварваха да показват, че тяхното състрадание и болка от загубата са най-силни. Набързо беше решено да се създаде фонд за подпомагане на семействата в трудния за тях момент. Съветниците незабавно предложиха щедри дарения, а Хейли удвои общата сума, обявена от тях. След като обложеха целия град с по-големи или по-малки вноски, щеше да се получи значителен капитал за финансово компенсиране на семействата.

„Наречете го с истинското му име, помисли си Морланд. Наречете го подкуп, начин за купуване на време и на лоялност.“ Населението вече започваше да шушука (а той слушаше и - там, където беше възможно - подклаждаше огъня на недоволството от градския съвет). Защо се бе случило това? Къде бе отишла защитеността им? Какво щеше да направи съветът по този въпрос? Ако не можеше да направи нищо или не можеше да направи достатъчно, тогава може би беше време други да излязат напред и да поемат отговорността за управлението на града от тези старци и тази старица, които му бяха служили толкова добре и толкова дълго, но чието време вече бе изтекло.

И ако някой от тях възрази - като под „някой“ се разбираше само един, Хейли Кониър - тогава, мислеше си Морланд, градът би проявил разбиране, в случай че я сполети някаква злополука, защото със старите хора стават такива неща, и би приел нейната смърт като различен вид жертвоприношение. И тъй, това бе важна среща, може би най-важната от близо век. Оцеляването на града може и да не бе застрашено, още не, но оцеляването на настоящия градския съвет със сигурност беше.

- Е, значи, това е решено - каза накрая Хейли. Тя щеше да запише всичко на другия ден, съчинявайки един безсъдържателен протокол за заседание с огромно значение, та да видят градът и онези, които наблюдават града, как се оправят тук в моменти на несъгласие. Междувременно истината ще бъде предавана шепнешком по бензиностанции и улични ъгли, в кухни, след като децата заспят. Съмненията, пошушвани от ухо на ухо, ще бъдат потулени. Градският съвет се беше разпоредил. Всичко щеше да е наред.

- Което ни довежда до основния въпрос тази вечер.

Около нея настъпи раздвижване. Погледите започнаха да се обръщат към Морланд. Той почувства как обгръщащите го нишки се стягат и инстинктивно пое дъх, изду гръдния кош, напрегна мускулите на ръцете си, за да ги отблъсне от себе си и да си извоюва пространство за движение.

Хейли се облегна назад, столът ѝ беше „Карвър“, единственият около масата с облегалки за ръцете. Тя опря десния лакът на едната от тях, с палеца под брадичката и показалеца до дясното слепоочие, и погледна замислено Морланд като кралица, очакваща разочаровалият я царедворец да обясни защо срещата му с палача трябва да бъде отменена.

- Е, началник Морланд - поде тя. - Разкажи ни за детектива...

33

Роналд Стрейдиър се отби у дома, докато препрочитах материала за „Семейството“, изваден от архивите на Мейнското историческо дружество. Роналд бе индианец пенобскът от Олд Таун, северно от Бангор. Той бе служил в корпус К-9 във Виетнам и както толкова много други, сражавали се в тази война, се беше завърнал от там с рана в душата. В неговия случай раната беше нанесена от решението на американската армия да класифицира своите войскови кучета като „екипировка“ и после да ги зареже като стока, която повече не се търси. Когато американците избягаха от Южен Виетнам, хиляди военни кучета бяха прехвърлени към южновиетнамската армия или евтаназирани, но много от техните обучители, в това число и Роналд, никога не простиха напълно на своята страна за отношението ѝ към животните.

Виетконгците мразеха екипите на К-9, защото те провеждаха почти невъзможни за изпълнение внезапни атаки, и преследваха с особено настървение и кучетата, и онези, които се грижеха за тях. Връзката между войниците от К-9 и техните кучета бе неимоверно здрава, а емоционалните и психическите поражения, причинени от отношението на американската армия към тези екипи - неизмерими. Една по-мъдра войска, съобразяваща се повече с въздействието на войната върху психиката, би позволила на хората да осиновят своите кучета. Вместо това войниците от К-9 видяха как Южен Виетнам се предаде на Северен Виетнам и разбраха, че техните кучета ще бъдат избити за отмъщение.

Сега Роналд работеше с ветерани, но го правеше без каквато и да било помощ от страна на американското правителство или военните. Не желаеше да има нищо общо нито с едните, нито с другите. Мисля, че това бе една от причините да продава марихуана. Не беше толкова заради интереса, който така или иначе проявяваше към дрогата: това бе просто средство тихомълком да си го върне на Чичо Сам, задето беше пожертвал Елза, немската му овчарка, във Виетнам. Но, общо взето, се занимаваше с дилърство за развлечение: вероятно купуваше повече, отколкото продаваше, а останалото си изпушваше сам.

Не бях го виждал от доста време. Някой ми беше казал, че е напуснал града. Брат му в Олд Таун бил болен, или поне така се говореше, и Роналд помагал на семейството му да преживява. Но доколкото знаех, Роналд нямаше брат.

Тази вечер очите му светеха по-ярко от обикновено, носеше синьо сако над джинсите, риза в тон с тях и кремави гуменки.

- Знаеш ли - казах аз, - джинсите и ризата от деним вършат работа само ако си кънтри певец или имаш ферма.

Роналд ме изгледа сърдито.

- Нужно ли е да ти напомням колко време моите хора са бродили по тези земи, преди да дойдат белите?

- Облечени като теб сега ли?

- Движим се в крак с времето.

- Не достатьчно бързо.

Той ме последва в офиса. Предложих му кафе - или бира, ако е в настроение за това, но той отказа и двете. Седна на един от фотьойлите. Беше едър и фотьойлът изглеждаше твърде малък за него. Всъщност начинът, по който се натъпка вътре, ме караше да се тревожа как ще го измъкнем от там, когато се опита да стане. Представих си как впръсквам отстрани криско²⁸ с плик за глазиране на сладкиши.

- Е, как я караш? - попитах.

- Престанах да пия - отвърна той.

- Нима?

Доколкото помнех, Роналд и преди не беше голям пияница, но пиеше редовно, въпреки че повечето време се придържаше към бирата.

- Да. И престанах да пуша трева.

Това вече бе истинска новина.

- И да продаваш ли си престанал?

- Имам достатъчно пари в банката. Не ми е нужно да се занимавам с дилърство.

- Не си паднал от кон по пътя за Дамаск, нали²⁹?

- Не, бе, аз не обичам конете. Ти ми говориш за индианците от равнините. Трябва да прочетеш някоя книга, да се образоваш.

Роналд каза всичко това с абсолютно безизразна физиономия. Общо взето, бе трудно да разбереш кога говори сериозно и кога се шегува - докато не започнеше да те блъска с юмруци в корема.

- Чух, че известно време си бил извън града. И ми се струва, че се досещам какво си правил. Работил си над себе си.

- И мислих.

- Ще възразиш ли, ако попитам за какво?

- За живота. Философски глупости. Ти не би го разбрал, защото си бял.

- Вижда се, че те бива за тези неща, дори един бял не може да не го забележи.

- Реших, че не е редно да пия, да пуша и да продавам дрога, докато работя с хора, за които това може да представлява изкушение. Ако искам да им помогна да станат порядъчни и да се изчистят, трябва самият аз да съм порядъчен и чист, разбираш ли?

- Напълно.

- Обаче продължих да следя вестниците. В тях нямаше нищо за теб. Изглежда, че от месеци не си гръмвал никого. Да не си се пенсионирал?

- Както е тръгнало, може и да наруша клетвата да не докосвам оръжие. Само да провериш дали държа на думата си ли си дошъл, или има нещо, с което мога да ти помогна?

- Чух, че си обикалял приютите за бездомници и си задавал въпроси - каза Роналд.

Покрай работата си с ветераните Роналд често можеше да бъде намерен в приютите. Опитваше се да установява контакти с мъже и жени, които се чувстват изоставени от страната си след края на времето, когато са носили униформа. Понякога някои от тях дори отиваха да живеят при него. Въпреки студеното си държане Роналд Стрейдиър, изглежда, имаше неизчерпаеми способности за емпатия.

- Така е.

- Ветерани ли?

В миналото Роналд ми беше помагал по случаи, засягащи войниците или армията. Това бе неговата сфера на действие и той се чувстваше длъжен да я пази.

- Не съвсем, или по-точно само косвено. Ти познаваше Джуд, нали?

- Да. Той беше добър човек. Обличаше се странно, но помагаше. Чух, че бил умрял. Самоубийство.

- Не мисля, че сам е посегнал на живота си. Предполагам, че са му помогнали да иде на оня свят.

- Имаш ли някаква представа защо?

- Може ли да попитам защо се интересуваш?

- Някой трябва да наглежда тези хора. Аз се опитвам. Когато по някаква причина градските бездомници станат обект на насилие. Искам да знам.

Тази причина да се задават въпроси бе не по-лоша от всяка друга.

- Рано е да се каже, но мисля, че е убит, защото е отишъл да търси дъщеря си. Името ѝ е Ани и е вървяла по стъпките на баща си - и в прекия, и в преносния смисъл. Излязла е от правия път и се е озовала на улицата. Мисля, че се е опитвала да го привлече към себе си, като същевременно го е държала на разстояние. Живяла е в женски приют в Бангор, но вече не е там. Не е обявена за издирване, защото не са ѝ останали близки, които да съобщят за изчезването ѝ, но имам чувството, че може да е отвлечена. Преди да умре, Джуд е бил загрижен за нея.

- А ти какво общо имаш?

- Приятел на Джуд, човек на име Шейки, ми каза, че Джуд е спестявал пари, за да плати няколко часа от моето време. Наречи го чувство за дълг от моя страна.

- Познавам Шейки. Да имаш някаква представа кой е отвлякъл момичето?

- Ходил ли си някога в град Проспъръс?

- Не. Чувал съм за него. Там май не си падат много по коренното население и изобщо по хората, които не са богати и бели.

- Ани е казала на някого в Бангор, че възрастно семейство ѝ е предложило работа в Проспъръс. Преди да замине с тях, си е взела нещата от приюта и повече никой не я е видял.

- Старците може да са я излъгали - рече Роналд. - Лесно е да кажеш, че си от един град, а всъщност да си от друг.

- Минавало ми е през ума.

- Затова си и детектив.

- Точно така. Приятно ми е да мисля, че съм умен за бял човек.

- Не е кой знае колко трудно да се досетиш.

- Аз се досетих, а може би и Ани Бройър се е досетила. От хората, е които говорих за нея, останах с впечатлението, че не е била глупава. Иначе не би оцеляла толкова дълго на улицата. Сигурно е поискала някакво доказателство, че те са порядъчни хора. Щом е казала, че отива в Проспъръс, предполагам, че точно там е отишла. За съжаление, според местната полиция там няма и никога не е имало следа от нея.

Не казах на Роналд нищо, което Шейки и ченгетата в Портланд да не знаеха, поне в общи линии. Всички други мисли и подозрения, в това число и странната история на „Семейството“, запазих за себе си.

Роналд продължаваше да седи мълчаливо на мястото си. Изглежда, обмисляше нещо - дори това да беше въпросът как да стане от фотьойла, след като вече беше разбрал онова, което искаше да научи.

- Хората, които са убили Джуд, как са го намерили? - каза накрая той.

Хората. Роналд знаеше, че за да се инсценира обесване, дори на толкова слаб на вид мъж като Джуд, е нужен повече от един участник.

- Наблюдавали са приютите - отвърнах. - Както сам отбеляза, той беше личност, която се набива на очи.

- Някой може да ги е забелязал. Бездомниците, по-умните от тях, винаги си отварят очите. Оглеждат се за полицаи, за приятели, за мъже и жени, които им имат зъб. Дъното на блатото е жестоко и безмилостно. Трябва да внимаваш, ако не искаш да бъдеш изяден.

Роналд бе прав. Не бях задавал достатъчно въпроси на улицата. Позволил си бях да отклоня вниманието си към Проспъръс и онова, което представляваше в действителност този град, но може би имаше и друг начин.

- Някакви идеи с кого бих могъл да говоря?

- Ако тръгнеш да обикаляш и да задаваш въпроса „кой“, никой няма да разговаря с теб. Остави това на мен.

- Сигурен ли си?

- Ще измъкна от тях повече, отколкото ти.

Трябваше да се съглася, че е прав. Но бях длъжен да го предупредя.

- И още нещо.

- Да?

- Аз ще бъда дискретен. Ако съм прав и Джуд наистина е убит, хората, които са го направили, няма да се поколебаят да действат, за да прикрият следите си. Не ни трябват повече трупове.

- Разбирам.

Роналд се надигна да си върви. Както очаквах, срещна известни трудности при измъкването от фотьойла, но се отблъсна силно от страничните облегалки и успя някак си. Щом се освободи, хвърли леко враждебен поглед към стола и каза:

- Следващия път няма да сядам.

- Може би ще е най-добре.

После погледна през прозореца към окъпаните в лунна светлина тресавища и рече:

- Мисля да си взема друго куче.

Роналд не си бе вземал куче след Виетнам.

- Хубаво - казах аз.

- Да - отвърна той и за пръв път, откакто се бе появил на вратата ми, се усмихна. - Да, мисля, че ще е хубаво.

След като си тръгна, звъннах на Ейнджьл и Луис в Ню Йорк. Обади се Ейнджьл. Винаги той се обаждаше. Луис считаше телефоните за инструменти на дявола. Винаги ги използваше неохотно и по телефона бе още по-лаконичен, отколкото в разговорите очи в очи, което означаваше нещо - или в неговия случай, абсолютно нищо.

Ейнджьл ми каза, че работи по откриването на още свърталища на Колекционера, но засега остава с празни ръце. Може би вече бяхме разбили всичките и той живееше вече в хотел под земята, както героят от една книга, която бях чел като малък. Там човекът се бе опитал да убие някого, май беше Хитлер, и не беше успял. Подгонен на свой ред, той буквално се бе скрил под земята, като си бе изкопал пещера, и чакаше преследвачите му да покажат лицата си. „Единака“, така се казваше книгата.

Бяха направили филм по нея, с Питър О'Тул. Докато мислех за книгата и за филма, си спомних онези дупки в земята около Проспъръс. Нещо ги бе издълбало, но какво?

- Още ли си там? - обади се Ейнджъл.

- Да, извинявай. За момент мислите ми бяха другаде.

- Е, твоите стотинки вървят.

- Издаваш възрастта си, като ми напомняш за времето, когато човек можеше да говори по телефона за стотинки. Кажи, за какво си говорехте тогава с господин Едисън?

- Майната ти. Майната му и на Томас Едисън.

- Колекционера все още е някъде там. Той може да понесе някои лишения, но адвокатът не може. Някъде има вписване за покупка на къща, която още не сме открили.

- Ще продължавам да търся. А ти? Кого тормозиш напоследък?

Казах му за Джуд, за Ани, за Проспъръс и дори за Роналд Стрейдиър.

- Последния път, когато говорихме, разнасяше съдебни призовки - каза Ейнджъл. - Знаех си, че няма да е задълго.

- Как е Луис?

- Скучае. Надявам се да извърши някое престъпление, трябва му нещо, което да го изкара от апартамента.

- Кажи му да гледа филми. Чувал ли си за „Единака“?

- Порно ли е?

- Не.

- Звучи като гей порно.

- Защо бих гледал гей порно?

- Не знам. Може да мислиш да минеш в другия отбор.

- Дори не съм много наясно ти как си се озовал там. Със сигурност не си бил съблазнен.

- Още веднъж майната ти, на теб и на твоя отбор.

- Кажи на Луис да иде да потърси „Единака“. Мисля, че ще му хареса.

- Добре. - Гласът му стана малко по-тих, когато се извърна от телефона. - Ей, Луис, Паркър казва, че е добре да излезеш и да потърсиш някакъв единак.

Долових неясен отговор.

- Той казва, че е твърде стар.

- „Единака“, с Питър О'Тул.

- Тул³⁰? - Така ли се казва оня? Ей, това трябва да е порно...

Натиснах бутона за изключване. Дори „натиснах“ звучеше леко вулгарно след разговора, който проведох. Направих си кафе и излязох навън да го пия, докато гледам как луната огрява тресавищата. По лицето ѝ преминаваха облаци, променяха светлината, хвърляха бягащи сенки. Ослушвах се. Понякога ми се искаше те да дойдат, дъщерята, която бях загубил, и жената, която вървеше до нея, но тази нощ не почувствах присъствието им. Може би така бе по-добре. Когато идваха, се проливаше кръв.

Но накрая щяха да се върнат. Те винаги се връщаха.

34

Морланд каза на съветниците, че знае за детектива. Разказа им неговата история, как са загинали жена му и дъщеря му преди много години. Запозна ги с някои от случаите, по които е работил, онези, които бяха станали обществено достояние, но ги информира и за многобройните други разследвания, тайните разследвания, за които се носеха слухове. Линията, която следваше, бе деликатна: искаше те да разберат каква заплаха представлява за тях детективът, но не и да бъдат толкова разтревожени, че да действат прибързано. Сигурен бе, че Хейли вече знае повечето от онова, което имаше да им каже. Представлението му бе адресирано към останалите членове на съвета, както и към Уорънър.

- Казваш, че вече си е имал вземане-даване с Вярващите, така ли? - обади се Соулби.

Другите замърмориха неодобрително. Общинският съвет съществуваше в Мейн по-отдавна от сектата, известна като „Вярващите“, и се отнасяше към нея със смесица от безпокойство и антипатия. Това, че те търсеха свои събратя, други паднали ангели като тях, изобщо не интересуваше Проспъръс. От друга страна, градът не желаеше и да привлича вниманието на други като Вярващите или на онези, в чиято сянка действаха те. Вярващите бяха само част от по-голямо съзаклятие, което постепенно завладяваше Мейн. Съветът не желаеше да участва в това, въпреки че неофициалните канали за комуникация с някои заинтересувани личности се държаха отворени от Томас Соулби, който поддържаше членството си в различни клубове в Бостън и се движеше свободно в тези среди.

- Да - отвърна Морланд. - Чувал съм само слухове, но няма да сбъркам, ако кажа, че те са съжалявали повече за това, отколкото той.

Старият Кинли Ноуел взе думата. Махнал бе кислородната маска от лицето си, за да говори, и всяка негова дума звучеше като отчаяно усилие. Морланд си помисли, че Кинли вече прилича на труп. Кожата му бе бледа като восък и от него се носеше смрадта на смъртта и лекарствата, които бе вземал, за да отложи срещата с нея.

- Защо детективът не е убит досега?

- Някои са се опитвали. И не са успели.

- Не говоря за гангстери и престъпници. - Ноуел сложи маската на лицето си и вдъхна дълбоко два пъти, преди да продължи. - Не говоря дори за Вярващите. Има други, които остават в сянка и никога не пропускат. Убивали са за нас, когато сме имали хора за убиване. Във вените им тече кръвта на Каин.

„Крепителите“: така бе чувал Морланд да ги наричат. Мъже и жени с много пари и власт, както съветът не пропускаше да изтъкне.

- Ако е жив - каза Соулби, сякаш в отговор на въпроса, - това е защото те искат той да е жив.

- Но защо? - продължи Ноуел. - Той явно е заплаха за тях - дори в момента да не е, по-нататък ще стане. Непонятно е защо го оставят жив.

Кониър се обърна към Уорънър, не към Соулби, в очакване той да реши проблема. Според нея това бе богословски въпрос.

- Пасторе, ще бъдеш ли така добър да предложиш възможен отговор на тази гатанка?

Уорънър може да бе арогантен и склонен към съзаклят- ничене, ала не беше глупак. Остави си почти цяла минута, преди да отговори.

- Боят се да убият онова, което не разбират - каза накрая. - Какво искат те? Искат да открият своя заровен бог и да го освободят. Считат, че са по-близо до своята цел, отколкото са били някога изобщо. Детективът може да представлява пречка или пък да изиграе някаква роля в тяхното търсене. Засега не разбират какво представлява той и не смеят да предприемат нещо срещу него от страх, че ако го сторят, може да навредят на своята кауза. Изслушах онова, което имаше да ни каже началник Морланд, и признавам, че може би съм подценил детектива.

Морланд бе изненадан. Уорънър рядко признаваше своите слабости, особено пред Хейли и съвета. Това отвлече вниманието му, така че бе неподготвен, когато ножът бе изваден от ножницата и използван срещу него.

- Но изложението на началник Морланд показва - продължи Уорънър, - че той също го е подценил и че не е трябвало да го води в черквата. Детективът трябваше да бъде държан далеч от нея и от мен. Аз принудително бях вкаран в ситуация, където трябваше да отговарям на въпроси, и се справих възможно най-добре с тях при тези обстоятелства.

На Морланд му се искаше да каже, „Лъжец, видях те как се перчеше. Това няма да ти се размине, глупако“.

- Началник, това вярно ли е? - намеси се Хейли.

Тя явно се забавляваше. Доставяше ѝ удоволствие да гледа как нейните домашни любимци се хапят. Морланд усещаше, че целта ѝ е той да се разгневи. Дребното унижение, на което го бе подложила преди това, не бе успяло да го извади от релси. Нищо чудно вече да си бе набелязала някого, с когото да го смени, но не вярваше да е стигнала чак дотам. Хейли знаеше само, че е започнал да се съмнява в нея, и искаше да запази поста си. Ако трябваше да пожертва него, за да оцелее, щеше да го направи.

В отговор каза само, „Постъпих така, както смятах за най-добре“, и видя с известно задоволство как лицето на възрастната жена бе помрачено от разочарование.

Соулби, вечният дипломат, избра този момент, за да се намеси.

- Като си разменяме обвинения, няма да стигнем далеч - каза той. - Началник Морланд, въпросът е следният: детективът ще се откаже ли?

- Не, но...

Морланд се замисли сериозно как да формулира следващите си думи.

- Продължавай - подкани го Соулби.

- Той няма никакви доказателства, нищо, за което да се хване. Има само своите подозрения, а те не са достатъчни.

- Тогава защо се е върнал в града втори път?

- Защото ни предизвиква. При отсъствието на улики иска ние да предприемем нещо. Иска да тръгнем срещу него. Започнем ли да действаме, ще потвърдим подозренията му и тогава той ще отвърне със сила. Ще бъде не само стръвта, но и кукичката.

- Ако е жив - рече Ноуел, изпълнен пред прага на смъртта със злоба и очевидно решен да я изразходва докрай, преди да умре.

- Той има приятели, които няма да оставят ненаказано каквото и да било посегателство срещу него - отвърна Морланд.

- Те също може да умрат.

- Мисля, че не разбираш...

- Недей! - изграчи Ноуел и вдигна съсухрен пръст като стар гарван, опитващ се да сграбчи мрака. - Разбирам те по-добре, отколкото мислиш. Страх те е. Ти си страхливец. Ти...

Останалите му обвинения потънаха в пристъп на задух и кашлица. Оставиха на Люк Джоблин да върне маската на лицето му и да не я сваля повече. Безполезни или не, изказванията на стареца засега бяха приключили. „Защо просто не пукнеш - прокле го мислено Морланд. - Пукни и освободи място за някого, на когото е останал поне грам разум.“ Прочел мислите му, Ноуел го гледаше гневно над маската.

- Та какво казваше? - върна го към темата Соулби и Морланд откъсна поглед от Ноуел.

- Детективът е убивал - каза той. - Има жертви, които са известни, и ви гарантирам, че има и поне още толкова, които не са. Човек, който е действал по този начин и не е зад решетките, нито пък е лишен от поминъка и оръжията си, е покровителстван. Да, някои от хората на страната на закона биха се радвали да го видят изваден от уравнението, но случи ли му се нещо, дори те ще са принудени да се намесят.

Сред членовете на градския съвет се възцари тишина, нарушавана единствено от мъчителното дишане на Кинли Ноуел.

- Защо не се обърнем към Крепителите и не поискаме съвет от тях? - предложи Люк Джоблин. - Може пък да ни помогнат.

- Когато решим да действаме, ние не искаме разрешение от никого - отсече Хейли Кониър. - Техните и нашите интереси не са еднакви дори в този случай. Ако сами не желаят да предприемат нещо срещу него, няма да го сторят заради нас.

- Освен това стои въпросът за друго момиче - обади се Колдър Айтън. Това бяха първите му думи, откакто бе започнало заседанието. Морланд почти беше забравил, че присъства и той.

- Какво имаш предвид, Колдър? - попита Кониър. Тя също изглеждаше изненадана да чуе гласа му.

- Имам предвид, че получихме предупреждение, или четири предупреждения, зависи от какъв ъгъл разглеждаш сегашната ни дилема - отвърна Колдър. - Хората се тревожат. Каквато и заплаха да представлява този детектив, трябва да бъде намерено и доставено друго момиче - и то бързо. Можем ли да поемем риска този човек да души наоколо в такъв деликатен момент от историята на града?

- Какви са новините за Диксънови? - попита Соулби. - Има ли някакъв напредък?

- Брайън ги наблюдава - отговори вместо Морланд Люк Джоблин. - Той смята, че са на път да намерят момиче.

Но Морланд имаше собствено виждане за ситуацията.

- Брайън ми каза, че е ходил с Хари да търсят заедно, но - моля те, не ме разбирай погрешно, Люк - синът ти не е от най-умните. Моето мнение е, че на Диксънови не може да се има доверие. Мисля, че те заблуждават Брайън. Трябваше да поверим работата по намирането на ново момиче на някой друг.

- Но, Морланд, нали заради твоите подозрения решихме да ги изпитаме, като им възложим тази задача? - каза Кониър.

- Може би е имало по-добър начин да се уверим в тяхната лоялност - отвърна той.

- Стореното - сторено. Малко е късно да се разкайваш.

Томас Соулби се намеси отново:

- Но ако те заблуждават Брайън - а следователно и всички нас, - какво целят с това?

- Мисля, че се готвят да бягат - каза Морланд.

Мнението му бе посрещнато зле. Случвало се бе различни хора да напускат Проспъръс. В края на краищата градът им не бе крепост, нито затвор, и извън него съществуваше друг, по-широк свят. Но онези, които напускаха, нямаха колебания в лоялността си към него, пък и мнозина от тях след време се връщаха. Бягството бе нещо друго, защото носеше в себе си риска от разкриване.

- В рода на Ерин има такъв прецедент - каза Айтън.

- Ние не съдим децата за греховете на възрастните. И майка ѝ плати повече от достатъчно за греховете на баща ѝ - каза Кониър. След това отново насочи вниманието си към Морланд.

- Предприе ли някакви мерки?

- Да.

- Можеш ли да бъдеш малко по-точен?

- Мога, но предпочитам да не съм. В края на краищата е възможно и да греша. Надявам се да е така.

- А детектива - подхвана отново Айтън, - какво ще правим с детектива?

- Ще гласуваме - каза Кониър. - Пасторе, имаш ли да добавиш нещо, преди да започнем?

- Нищо, освен че според мен детективът е опасен - отвърна той.

„Удобно неясен отговор, помисли си Морланд. Каквото и решение да се вземе, каквито и да бъдат последствията от него, няма да имаш вина.“

- А ти, началник?

- Знаеш какво мисля аз. Ако го нападнете и успеете да го убиете, ще докарате още неприятности на този град. Ако го нападнете и не успеете да го убиете, последствията може да са още по-лоши. Не бива да предприемаме нищо срещу него. След време той ще се умори или друг случай ще отвлече вниманието му.

Но се питаше дали не се самозаблуждава. Да, детективът може би щеше да ги остави на мира за известно време, но нямаше да забрави. Това не бе в нрава му. Той щеше да се върне, щеше да се връща отново и отново. Най-доброто, на което можеха да се надяват, бе посещенията му да останат безрезултатни и впоследствие някой друг да им направи услугата да го убие.

Около него градските съветници размишляваха над онова, което бе казал. Не можеше да прецени дали думите му са имали някакво въздействие.

- Благодаря и на двама ви за участието ви в дискусията - каза Кониър. - Бихте ли почакали навън, докато вземем решение?

Двамата мъже станаха и излязоха. Уорънър се загърна плътно в палтото си, пъхна ръце в джобовете и седна на верандата. Странно, но Морланд имаше чувството, че нещичко от собствените му предупреждения бе проникнало през черупката от сляпа вяра и измамна самоувереност на Уорънър. Виждаше го в изражението на пастора. Той живееше, за да пази своята черква. За него трайната сигурност и благосъстоянието бяха само съпътстващ продукт на мисията му. Едно бе да дадеш съгласието си за убийството на бездомник, който няма да липсва на никого и за когото никой не ще скърби; съвсем друго беше да се забъркаш в покушение срещу опасен човек, което може да има лоши последствия, независимо дали ще успеят да го убият, или не.

- Стръв - рече Уорънър.

- Моля?

- Ти каза, че детективът е готов да употреби себе си като стръв. Защо човек ще се излага на такава опасност, особено пък заради някого, когото дори не познава?

- От чувство за справедливост може би. Светът извън границите на нашия град не е чак толкова покварен, колкото ни се иска да вярваме. В края на краищата погледни колко покварени сме станали ние самите.

- Ние правим каквото е нужно.

- Няма да продължи още дълго.

- Защо казваш това?

- В днешния свят няма да можем да живеем повече, както сме свикнали. Накрая ще ни хванат.

- Значи, мислиш, че трябва да спрем?

- Можем сами да спрем, а може и да ни спрат. Първото вероятно ще е по-малко болезнено.

- А старият бог?

- Какво е богът без вярващи? Само мит, който чака да бъде забравен.

Уорънър зяпна. За него това бе богохулство.

- Но какво ще стане с града?

- Градът ще оцелее. Просто ще стане град като всички останали.

Злъч се надигна и заседна в гърлото му. Горчивината изкара сълзи в очите му. Възможно ли беше изобщо Проспъръс да стане някога нормален град? Кръвта се беше просмукала твърде дълбоко в него. Целият беше омазан в червено и в грях.

- Не - каза Уорънър, - никога няма да стане като другите.

Морланд бе сигурен, че пасторът не беше разбрал за какво става дума.

- Не отговори на моя въпрос - продължи Уорънър. - Някаква неясна идея за справедливост не е достатъчна, за да се обяснят действията на този човек.

- Справедливостта никога не е неясна - отвърна Морланд. - Просто изглежда такава през призмата на закона. А колкото до този човек...

Морланд бе мислил много за детектива. След като го беше проучил, имаше чувството, че в известен смисъл почти го разбира. Когато заговори отново, думите му бяха адресирани колкото към Уорънър, толкова и към самия него.

- Не мисля, че той се бои да умре. Той не търси смъртта и ще се бори с нея до последния миг, ала не се страхува от нея. Мисля, че страда. Наранен е дълбоко от преживяната загуба и тази рана няма да заздравее. Когато дойде за него, смъртта ще сложи край на мъките му. А дотогава нищо, което някой би могъл да му причини, няма да е по-лошо от онова, което вече е преживял. Това го прави страшен враг, защото може да понесе повече от своите неприятели. А нещата, които е правил, рисковете, които е поемал заради други хора, са му спечелили съюзници, някои от които може би са дори по-опасни от него, защото нямат неговите нравствени скрупули. Ако има някаква слабост, тя е, че е морален човек. Стига да е възможно, той ще направи онова, което е правилно, онова, което е справедливо, и ако извърши нещо лошо, ще поеме вината си.

- Ти го уважаваш.

- Трябва да си глупак, за да не го уважаваш.

- Но говориш така, сякаш почти го харесваш.

- Да - отвърна Морланд. - Може би дори повече, отколкото себе си.

Той слезе в градината на Хейли Кониър и запали цигара. Тя не би одобрила това, но му бе все едно. Дали му бяха да разбере къде му е мястото, колко маловажна е ролята му в делата на града и колко илюзорна е властта му. След като всичко това свърши, той щеше да е принуден да подаде оставка. Ако имаше късмет, съветът щеше да я приеме и да му разреши да вземе семейството си и да си тръгне. Иначе щеше да е принуден да остане в града като жалка фигура, която не става за друго, освен да съставя актове за неправилно паркиране и превишена скорост.

Макар че можеше да е и по-зле.

Морланд усещаше, че наближава краят на всичко, усещал го бе през цялото време, откакто момичето бе застреляно. Пристигането на детектива само бе подредило логично всичко онова, което и без това знаеше. Проспъръс нямаше да се възроди дори с идването на пролетта. И може би така бе най- добре.

Морланд дръпна продължително от цигарата и се замисли за вълците.

Вълкът надуши месото. Вятърът носеше миризмата му. Когато тя стигна до него, той си почиваше, скрит под паднало дърво, спеше трескаво и на пресекулки заради болката. Само бе гризнал от мъртвия елен, който му бе позволено да отнесе. Вкусът на месото не беше добър, развален бе от начина, по който е умряло животното.

Вълкът се надигна полека. Винаги се чувстваше скован, когато се изправяше, дори когато бе лежал кратко време, но обещанието за прясно месо беше достатъчен стимул.

Съпровождан от пълната луна на небето и миризмата на кръв във въздуха, той закуцука на юг.

35

Томас Соулби бе този, който повика Морланд и Уорънър да се върнат в къщата. По това време Морланд вече беше изпушил една цигара и бе запалил втора. Пердетата на прозореца в дневната помръднаха и той зърна лице, което надничаше навън към него. Може би беше Хейли Кониър, но не бе сигурен. Стъпка недопушената втора цигара в чакъла и му мина през ума да я остави там, та дъртата кучка да я намери на сутринта, но се отказа. От дребнавостта нямаше полза, при все че носеше кратко удовлетворение.

Соулби го подуши, когато влезе вътре.

- Тя ще усети миризмата на цигарите - каза той. - Едно е да изпушиш тайничко някоя, друго е да внесеш доказателството в дома ѝ.

Морланд не го погледна. Не искаше Соулби да види отчаянието му, мрачното му усещане, че е важно, по-важно от всичко, да оставят детектива на мира. Колкото по-дълго бе крачил и пушил, толкова повече се бе ужасявал от онова, което имаше да става.

- Ще ѝ замириша още по-лошо, когато всичко това приключи - каза той. -Целият град ще замирише на кръв.

Соулби дори не се опита да отрече.

Морланд разбра какво са решили още щом влезе в трапезарията. Предполагаше, че е знаел дори и преди да ги остави на разискванията им, но отмъстителното тържествуващо изражение върху онази част от лицето на Кинли Ноуел, която не бе скрита от маската, не оставяше и най-малко съмнение.

Сега, когато победата ѝ беше осигурена, Хейли Кониър благоволи да смекчи отношението си към своя полицейски началник - защото, разбира се, тя мислеше за него и за всичко останало именно по този начин: „нейният“ полицейски началник, „нейният“ градски съвет, „нейният“ град. Почака го да седне на мястото си и се усмихна с маниера на работодател, който се готви да съобщи лошата новина на провалил се кандидат за работа.

- Решихме да се заемем с детектива - каза тя.

- Ще има последствия - напомни Морланд.

- Взехме предвид тази възможност. За виновен ще бъде посочен... друг.

Морланд забеляза, че пред Кониър имаше празен лист. Докато я гледаше с недоумение, тя извади от джоба на жилетката си химикалка, начерта на листа някакъв символ и безмълвно му го подаде.

Морланд не докосна листа. Не беше и нужно, защото виждаше достатъчно ясно онова, което бе нарисувала тя, а и не желаеше да го докосва. Кониър бе нарисувала тризъбец. Символът на Вярващите. Една и бездруго трудна и опасна ситуация беше на път да стане катастрофална.

- Ще разберат, че сме ние - каза Морланд.

- Прав е - подкрепи го Соулби. Той изглеждаше наистина изплашен. Очевидно този елемент от плана на Кониър не беше обсъждан. - Това излиза от рамките на здравия разум.

- Няма да разберат, ако внимаваме - каза Кониър. - А ние винаги внимаваме.

Беше лъжа, но Морланд не ѝ го натякна. Ако наистина бяха внимавали, детективът никога нямаше да дойде в техния град.

Ноуел свали маската.

- И какво, ако се разбере, че сме били ние? - изхриптя той. - Вярващите без друго не бяха много, а детективът се погрижи за онези, които бяха останали.

- Не знаем това със сигурност - каза Морланд. - Може да има и други. Те се крият. Това е в природата им. Освен това остава въпросът за Крепителите. Те винаги са поддържали връзка с Вярващите. Дори е възможно между тях също да има Вярващи. Можели са да предприемат нещо срещу детектива, но са предпочели да не го правят. Решението да го премахнем вместо тях може да не бъде прието добре.

- Вината няма да падне върху нас - държеше на своето Кониър.

- Не можеш да бъдеш сигурна - възрази Морланд.

Почувства надигащия се пристъп на мигрената. Разтърка слепоочията си, сякаш това можеше някак да предотврати болката и повдигането. Беше уморен. Трябваше просто да си затваря устата, защото тази дискусия бе безполезна. Битката беше загубена, а скоро щеше да бъде загубена и войната.

- Прав си: не мога да бъда сигурна - рече Кониър.

Морланд я погледна учудено.

- Но те могат - завърши тя.

Морланд усети раздвижване зад гърба си и две сенки паднаха върху масата.

Значи всичко е било фарс: заседанието, споровете, последното обсъждане при закрити врата. Решението е било взето много преди това. Иначе тези двамата нямаше да са тук. Те не пътуваха, ако не предстоеше убийство.

- Не е нужно повече да се тревожиш за детектива, началник Морланд - каза Кониър. - Нашите приятели ще се погрижат за него вместо нас. Засега обаче Диксънови остават твоя отговорност. Искам да бъдат наблюдавани. Ако опитат да избягат, искам да бъдат спрени. И ако успеят да излязат извън рамките на града, искам да бъдат убити.

Започнаха да се разотиват. Всички мълчаха. Морланд излезе навън да изпуши още една цигара и гледа след тях, докато се отдалечаваха. Не го интересуваше какво мисли Хейли за неговата зависимост от никотина. Сега това бе последната му грижа. Бездруго вече нямаше съмнение, че дните му като началник на полицията са преброени. Там, вътре, тя го беше кастрирала така ефикасно, сякаш беше използвала същия онзи нож, с който бе заплашила Брайън Джоблин. И беше някак естествено, че накрая, след като повечето от другите си тръгнаха, Соулби сам, а Айтън - поемайки грижата за линеещата злоба на Кинли Ноуел, остана само Люк Джоблин.

Морланд предложи на Джоблин цигара и той прие.

- Знаех си, че всъщност не си ги отказал.

През последните два месеца Джоблин не спираше да тръби, че е отказал цигарите, макар хвалбите му да бяха най-гръмогласни, когато жена му беше наблизо.

- Барбара мисли, че съм - каза Джоблин. - Не знам кое ми струваше повече, цигарите или ментоловия дропс за оправяне на дъха.

Двамата следиха с очи задните светлини на последната кола, докато не се загубиха по пътя за града.

- Тежи ли ти нещо, Люк? - попита Морланд.

- Тревожа се.

- За Брайън ли?

- Господи, не. Ти си прав: синът ми не е умен, но може да се грижи за себе си. Ако имаш нужда от помощ за Диксънови, можеш да разчиташ на него. Той е надежден младеж.

Брайън Джоблин не беше надежден в нито едно отношение. Той беше на границата на психопатията и разполагаше с богат асортимент от пороци и сексуални отклонения, но Морланд пазеше това мнение за себе си. Нямаше много приятели в градския съвет и не му трябваше да обръща Люк Джоблин срещу себе си.

Джоблин пое дълбоко дима от цигарата.

- Не, заради Крепителите е. Не разбирам защо не се обърнахме към тях. Не е хубаво да ги разгневяваме. Те могат да ни смажат. Трябваше да говорим с тях, преди да действаме, но Хейли отхвърли тази идея още щом беше дадена. Защо?

- Защото се молим на различни богове - каза Хейли Кониър зад гърба му.

Морланд дори не я бе чул да приближава. В един момент бяха сами, а в следващия тя изникна зад тях.

- Съжалявам - каза Джоблин, макар да не бе ясно дали се извинява, задето критикува дискусията, или за това, че са го хванали да пуши в двора на Кониър, или пък и за двете. Огледа се за нещо, на което да угаси цигарата. Не искаше да я хвърля. Накрая вдигна левия си крак и угаси фаса върху гьонената подметка. На нея остана следа от обгорено. Щеше да се наложи да крие обувките, докато намери време да купи нови. Жена му имаше да се чуди как така избавил се от порока пушач ще гаси цигари върху обувки за триста долара. Морланд взе фаса от него и го прибра във вече изпразнената кутия.

- Не се извинявай - каза Кониър. - Това е в корените на всичко, което правим тук, на всичко, което се опитваме да опазим. Ние не сме като Крепителите и техният бог не е като нашия. Техният бог е зъл, гневен.

- А нашият? - попита Морланд.

Видя Уорънър, който ги наблюдаваше, застанал на стълбите към верандата. В коридора зад него чакаха два силуета.

Хейли Кониър сложи нежно ръка на рамото му. Беше странно интимен жест, колкото утешителен и успокояващ, толкова и, той почувства това, жест на неохотно сбогуване.

- Нашият просто е гладен - отвърна тя.

Вълкът намери месото: кърваво парче бут. Започна да обикаля около него, все още предпазливо въпреки глада си, но накрая не устоя. Направи две крачки напред и капанът щракна около лапата му.

36

Основан през 1794 година и разположен на брега на залива Каско, където река Андръскогин се влива в океана, колежът „Боудън“ по традиция се нареждаше между най-добрите колежи в Америка. Списъкът на възпитаниците му включваше Хенри Уодзуърт Лонгфелоу, Натаниъл Хоторн, пътешественика Робърт Пиъри и сексолога Алфред Кинси. За съжаление, пасторът на Проспъръс Уорънър като че ли не присъстваше в него. Обаждането ми рано сутринта в Бюрото за връзки между завършилите колежа не извади на бял свят нищо, което да показва, че Майкъл Уорънър е фигурирал между бившите му студенти. Запитването ми в Бангорската семинария също беше безрезултатно.

Докато смучех молива и се мъчех да се сетя защо Уорънър си е направил труда да лъже за нещо, което може да се провери толкова лесно, получих допълнително обаждане от службата по охраната в „Боудън“. Някакъв техен доцент искал да се срещне с мен. Всъщност той бил свободен този следобед и ако съм имал време, можело да прескоча до колежа.

- Той наистина ли каза това? - попитах.

- Какво да е казал? - не разбра секретарят.

- Да прескоча?

- Той така си говори. От Англия е.

- Ах.

- Да. Ах.

- Моля, предайте му, че ще ми е приятно да прескоча.

Някъде в Боудънския факултет по религия името Уорънър бе включило малък алармен звънец.

Доцент Иън Уилямсън изглеждаше точно така, както винаги съм си представял академиците и както те рядко изглеждат: леко разчорлен (не толкова, че да буди безпокойство за психическото си здраве), със слабост към жилетките и разновидностите на туида, при все че при него потенциалната старомодност на облеклото се компенсираше от избора на гуменки „Кънвърс“. Беше младолик, брадат и весело разсеян, сякаш всеки момент можеше да зърне някой интересен облак, да хукне подире му и да го хване с ласо.

Както се оказа, Уилямсън беше десет години по-голям от мен, но очевидно академичният живот му понасяше. Преподаваше в „Боудън“ вече над двайсет години, макар че все още говореше като гост за уикенда в Даунтън Аби³¹. Честно казано, ако доцент Уилямсън не можеше да свали в Мейн жена с акцента си, тогава нищо друго не би му помогнало. Неговите специалности бяха религиозната толерантност и мистичните традиции, а кабинетът му в красивата стара сграда на факултета бе пълен с книги и най-различни антикварни религиозни джунджурии, така че представляваше нещо средно между библиотека и пазарска сергия.

Той ми предложи кафе от своята машина „Неспресо“, качи краката си върху куп книги и ме попита защо се интересувам от Майкъл Уорънър.

- Бих могъл да ви задам същия въпрос - отвърнах аз, - тъй като той, както излиза, не е учил във вашия колеж.

- Аха, фехтовка - рече Уилямсън. - Добре. Разбирам. Чудесно.

- Моля?

- Фехтовка. - Той направи париращ жест с въображаема рапира, придружавайки го със свистящ звук, за да е сигурен, че ще го разбера. Но аз не го разбрах.

- Извинете, на дуел ли ме предизвиквате?

- Какво? Не. Имам предвид словесна фехтовка - доброто старо нападение и париране. Филип Марлоу и прочие. Аз казвам, вие казвате. Нали разбирате, нещо от този род.

Той ме гледаше оживено, аз него - не чак дотам.

- Е, може би не - каза Уилямсън и ентусиазмът му се поизпари. Почувствах се така, сякаш бях ритнал кученце.

- Нека кажем, че се интересувам от Проспъръс – подех аз. - И от пастор Уорънър. Той прави впечатление на особен човек в един странен град.

Уилямсън посръбваше своето „неспресо“. На иначе празното бюро зад него забелязах три книги с обърнати към мен гърбове. И трите свързани със „зелените лица“. Тяхното набиващо се на очи присъствие едва ли беше случайно.

- Майкъл Уорънър постъпи в „Боудън“ като студент по хуманитарни науки, когато беше на двайсет и няколко години - каза Уилямсън. - От самото начало си пролича, че интересите му са насочени главно към изучаване на религиите. Програмата е натоварена и обикновено привлича само студенти с истинско влечение към предмета. Пълният курс на обучение се състои от девет цикъла лекции, краткият от пет, с два задължителни: „Въведение в науката за религиите“, или Рел. 101, и „Теория на религиите“. Останалите обхващат свободно избираеми комбинации от дисциплините „Азиатски религии“, „Ислям и следбиблейски юдаизъм“, „Християнство и секс“, „Библия и сравнителни изследвания“. Това достатъчно ясно ли беше?

- Абсолютно.

Уилямсън се намести по-удобно на стола.

- Уорънър не беше от най-способните студенти. Всъщност известно време приемането му бе на кантар, но той имаше подкрепата на влиятелни хора.

- От Проспъръс?

- И не само оттам. Ясно беше, че се полагат усилия приемането му да се уреди. От друга страна, знаехме, че в курсовете за отдадени на религията студенти има място и...

- Да?

- Между преподавателите от факултета съществуваше известно любопитство по отношение на Проспъръс, включително и от моя страна. Както без съмнение знаете, това е град, основан от тайна религиозна секта, историята и същността на чиято вяра и до днес остават неясни. Струваше ни се, че като приемем Уорънър, може би ще получим възможност да научим нещо повече за града и неговата история.

- А какво се получи?

- Научихме онова, което би могло да се нарече „версията за обща консумация“. Уорънър ни даде известно количество информация и ни бе разрешено да изучим черквата и местата около нея, но на практика информацията ни за Проспъръс и „Семейството на любовта“ не се обогати почти с нищо, което да не ни е било вече известно. Освен това академичната непригодност на Уорънър бе разкрита на много ранен етап. Той вземаше изпитите с големи усилия и трудно получаваше оценка по-висока от „слаб“. След време бяхме принудени да го освободим.

- По-късно пастор Уорънър, както започна да се титулува впоследствие, бе приет отново в този колеж като „специален студент“. Специалните студенти са хора от местното население, които по някаква причина желаят да продължат образованието си като задочници. Когато работата им се оценява в академичните характеристики, се вземат под внимание и техните неакадемични постижения. Те плащат такси за курсовете и не им се отпускат никакви финансови помощи. Пишат им се оценки, от които получават официални преписи, но тъй като не са кандидати за научни степени, не им се дават дипломи. В период на повече от пет години пастор Уорънър посещаваше пет такива курса, някои от които с по-голям успех и ентусиазъм от другите. Проявяваше изненадващ интерес към някои въпроси от „Християнство и секс“ и по-умерен към азиатските религии, исляма и юдаизма. Общо взето, остави у мен впечатлението, че се стреми към престижа, който дава образованието в колеж. Искаше да парадира, че е учил в колеж, нищо повече. Струва ми се, вие също сте казали на секретаря, че се е хвалил с магистратура в Бангор?

Опитах се да си спомня точните думи на Уорънър.

- Мисля, че каза, че е завършил религия в „Боудън“ и като магистър е специализирал богословие в Бангорската семинария.

- Предполагам, че стига човек да е достатъчно широко скроен, тези твърдения дават известна свобода на интерпретацията, най-вече второто. Ако поразпитате, положително ще откриете, че Уорънър по някое време е кандидатствал в Бангорската семинария и е бил отхвърлен или пък е правил опити да посещава неофициално семинарите. Това би било напълно логично при неговия стремеж към утвърждаване и признание.

- Да е оставил у вас още някакво впечатление?

- Той беше фанатик.

- Това не върви ли с неговата сфера на дейност?

- Понякога. Уорънър обаче рядко успяваше да навърже повече от две изречения, без да спомене „своя бог“.

- И какъв е богът, на когото се моли? Аз се запознах с Уорънър и видях черквата му, но въпреки това не съм много наясно какъв пастор е той.

- Привидно Уорънър е нещо като строг протестант. У него има малко баптизъм, капка методизъм, но също така и значителна доза пантеизъм. Нищо от това обаче не е особено дълбоко. Неговата религия, по липса на по-добро обяснение, е неговата черква, тухлите и хоросанът в нея. Той боготвори една сграда, или онова, което тази сграда представлява за него. Казвате, че сте я видели?

- Предложена ми бе тържествена обиколка.

- И какво мислите?

- Малко бедна е на разпятия за моя вкус.

- Католик ли сте?

- Не особено ревностен.

- Аз съм израснал в Англиканската църква - трябва да добавя, тази за простолюдието, - но дори на мен черквата на Уорънър ми се видя твърде сурова.

- Особено барелефите.

- Да, те са интересни, нали? Необичайни са тук, в Съединените щати. И може би не толкова необичайни сред старите черкви в Англия и определени части на Европа, макар че тези са особено характерни. Това е черква на „Семейството“, в това едва ли може да има съмнение, но все пак от особен тип. Тя не е наследство от онези пропити с дух на мир и доброта хора, които са се присъединили към квакерите или унитаристите. Нещо по-жестоко е.

- А Уорънър? Той още ли принадлежи на „Семейството“?

Уилямсън допи кафето си. Като че ли се поколеба дали да не си направи още едно, но се отказа. Остави чашата.

- Да, господин Паркър - каза той, - убеден съм, че не само Уорънър е такъв, а и целият Проспъръс си е останал общност от последователи на „Семейството“. Не бих могъл да кажа с каква цел.

- А техният бог?

- Погледнете отново тези барелефи в черквата им, ако ви се представи такава възможност. Подозирам, че в някакъв момент от историята Уорънър и онези, които споделят неговите религиозни убеждения, са престанали да забелязват връзката между Бога - християнския бог - и могъществото на природата. Единственото, което им е останало, са тези барелефи. За хората от Проспъръс това са лицата на техния бог.

Станах да си вървя. И тогава Уилямсън ми връчи книгите от бюрото си.

- Реших, че това може да ви е интересно - каза той. - Просто прескочете до пощата и ми ги пратете, когато свършите с тях.

Ето пак „прескочете“. Той ме хвана, че се усмихвам.

- Нещо смешно ли казах?

- Просто се чудех колко ли момичета сте свалили в Съединените щати с този ваш английски акцент.

Уилямсън се засмя.

- Той май наистина ме е правил доста популярен. Дори подозирам, че съпругата ми, която беше твърде висока топка за мен, ме е взела тъкмо заради него.

- Признак на остатъчно колониално преклонение пред потисника.

- Казано с езика на магистър по история.

- Не, не аз, а Уорънър каза нещо подобно, когато се запознахме. Направи аналогия между работата на детектива и историческото изследване.

- А нима не са всички разследвания исторически? Престъплението е извършено в миналото, а разследването се прави в настоящето. Като един вид разкопки.

- Не усещате ли да се задава нова студия?

- Знаете ли, може и да напиша нещо все пак.

Разлистих първата книга. Тя беше пълна със снимки и рисунки.

- О, има и картинки - казах.

- Ако оцветите някоя от тях, може да се наложи да проведем дълъг разговор.

- Един последен въпрос?

- Казвайте.

- Защо толкова много от тези лица са заплашителни или враждебни?

- От страх - отвърна Уилямсън. - Страх от силата на природата, страх от старите божества. А може и ранната църква да е намирала в тях точен израз на една метафорична концепция: radix malorum, „Коренът на всяко зло“. Адът, ако сме приели да вярваме в него, е под краката, а не над главите ни. Трябва да се дълбае много надълбоко, за да бъде намерен, но за християните, които са имали отколешна връзка със земята, не е било трудно да възприемат представата за влиянието на злото, внушавана посредством преплетени корени и пълзящ бръшлян, или пък лица, оформени от нещо заровено дълбоко в земята, които опитват да си изградят физически образ от всевъзможни подръчни материали. Но богът, изобразен по стените на черквата в Проспъръс, няма нищо общо с християнството. Много по-стар е и е далече от идеята за добро и зло. Той просто съществува.

- Звучите така, сякаш едва ли не и вие самият го вярвате.

- Може би понякога ми е по-лесно да разбера как човек може да си измисли и да повярва в бог от дърво и листа, бог, който се е формирал, както се е формирала природата около него, отколкото в брадат старец, който живее на облак в небето.

- Това брои ли се за криза на вярата?

Той отново се засмя.

- Не, само за естествено последствие от изследването на всяка страна от религиозната вяра и от опитите да преподаваш колко е важно да бъдеш толерантен в свят, в който толерантността се свързва със слабост и ерес.

- Нека позная: вие и Майкъл Уорънър не сте постигнали пълно единомислие по въпроса.

- Не. Той не проявяваше враждебност към другите форми на религия, само незаинтересованост.

- Когато го видя отново, да му предам ли поздрави от вас?

- Бих предпочел да не го правите - отвърна Уилямсън.

- Страхувате ли се?

- Много. И вие би трябвало да се страхувате. - Той вече не беше разсеян, вече не се усмихваше. - Едно от предизвикателствата, пред които обичам да изправям студентите си през първия им учебен час, е играта на асоциации. Карам ги да запишат всички думи, положителни и отрицателни, които им идват наум, когато мислят за бог. Понякога получавам цели страници, друг път няколко думи, но Уорънър беше единственият, който написа само една. Тази дума бе „глад“. Той и другите като него се прекланят пред гладен бог, господин Паркър, а от бог, който гладува, не може да се очаква нищо добро. Абсолютно нищо добро.

37

Потеглих обратно към Скарбъро, но преди да вляза в града, спрях на „Пайн Роуд“ до големия магазин на „Бул Мус Мюзик“ и рових по рафтовете цял час. Беше отчасти за удоволствие и отчасти, за да се поразсея. Чувствах, че по отношение на Проспъръс съм стигнал до задънена улица, а разговорът с Уилямсън само бе потвърдил собствените ми подозрения, без да предложи нови идеи за посоката на разследването ми.

Не бях по-близо до намирането на Ани Бройър, отколкото в началото, и започвах да се питам дали не греша, като приемам, че всичко, което съм научил през изтеклата седмица, е полезно, та дори и вярно: възрастна семейна двойка, синя кола, бегло споменато предложение за работа в Проспъръс пред жена с умствения капацитет на дете и бездомник, обсебен от барелефите на стара черква. Всяко късче от информацията, която бях събрал, можеше да бъде оспорено и беше напълно възможно през следващите дни и седмици Ани Бройър да се появи в Бостън, в Чикаго или в Сиатъл. Дори направената мимоходом забележка на Морланд, че Ани е бивша наркоманка, можеше да бъде обяснена, ако се е обадил в Портланд или Бангор още след първото ми посещение в града. В очите на някои хора вече бях нарушил най-важното правило при провеждането на едно разследване: не приемай нищо за даденост. Не създавай схеми на поведение там, където няма такива. Не си измисляй история, към която после да нагаждаш доказателствата. От друга страна, всички разследвания изискваха да си изградиш хипотези, да докажеш извършването на престъпление и да си представиш веригата от събития, които може да са довели до него. Разследването не беше само въпрос на историческо проучване, както бе казал Уорънър. То бе въпрос на вяра, както в собствените способности, така и в това, че правосъдието е възможно в свят, който е подчинил справедливостта на закона.

Но аз нямах престъпление, което да разследвам. Имах само бездомник с депресии, който можеше като нищо сам да се е обесил в пристъп на отчаяние, и изчезнало момиче с биография на бивша наркоманка и алкохоличка, което се е носило по течението през по-голямата част от живота си. Дали не се бях вторачил в Проспъръс само защото жителите му бяха богати и привилегировани хора, докато Джуд и дъщеря му бяха бедни и страдащи? Дали не бях набелязал Уорънър и Морланд просто защото вършеха онова, което пасторите и полицаите трябва да вършат, тоест закриляха своите хора?

И все пак...

Майкъл Уорънър не бе точно мошеник, но бе нещо потенциално много по-опасно: неудовлетворен човек с куп религиозни или духовни принципи, които подклаждаха неоправдано високото му мнение за себе си и за мястото му в света. От реакцията на Морланд при моето своеволно посещение в черковния двор също ставаше ясно, че Уорънър заема отговорен пост в този град, което означаваше, че зад гърба му стоят влиятелни хора, които споделят вярванията му или поне не се отнасят напълно скептично към тях.

Какво общо имаше всичко това - ако изобщо съществуваше някаква връзка - с изчезването на Ани и смъртта на баща ѝ, не знаех. Просто чувствах, че в Проспъръс става нещо нередно, а аз се бях научил да вярвам на чувствата си. Но пък Ейнджъл и Луис можеха да попитат дали изобщо съм се чувствал някога прав за каквото и да било и дали съм се научил да вярвам и на това свое чувство. Можех да ги контрирам с отговора, че никой не е търсил моята помощ, когато няма проблем, но усетих, че започвам все повече и повече да се дразня от факта, че споря с Ейнджъл и Луис дори когато ги няма.

Пристигнах в Портланд, където хванах филм по Никелодеон³², и после хапнах един бургер в „Литъл Тап Хаус“ на „Хай Стрийт“. В тази сграда се бе помещавал ресторант „Катадън“, преди да се премести на „Форест Авеню“. След това в нея за кратко бе имало тапас бар, а сега „Литъл Тап Хаус“ бе разработил там собствена ниша като квартален бар с добра храна. Изпих една сода и се опитах да почета малко от книгите, които ми бе поверил Уилямсън. Те проследяваха развитието на „зелените лица“ от първи век след Христа до възприемането им от ранната християнска църква и разпространяването им в цяла Западна Европа. Някои от илюстрациите бяха по-въздействащи от останалите. Моят вътрешен компютър като че ли отдели специално внимание на един капител от катедралата в Отан³³, на който бе изобразен човек, изчезващ в челюстите на „зелено лице“. Много от барелефите, като например маската от тринайсети век в Бамбергската катедрала, притежаваха своеобразна красота, което ги правеше дори още по-зловещи.

Намерих източника на цитираната от Уилямсън латинска фраза: Никодимовото апокрифно евангелие, в което Сатаната е описан като radix omnium malorum, корен на всяко зло, редом със снимка на трицефалоса, триглавия демон от фасадата на „Сан Пиетро“ в Тоскана, Италия. Виещи се филизи напираха от устата на всяка глава, издънки от първоначалния корен, описани като „кръвопийци“ в контекста на друга глава от петнайсети век в абатството Мелроуз, Шотландия. И тук отношението между човешкия и растителния елемент в маските се определяше като предимно враждебно или паразитно, въпреки сякаш общоприетото мнение, че представляват един вид симбиоза, дългосрочно взаимодействие и взаимноизгодна връзка между два вида. Човекът използваше плодовете на природата и обновлението, предизвиквано от смяната на сезоните, а в замяна...

Е, тази последна част не беше толкова ясна, въпреки че катедралата в Отан с нейните изображения на изяждане откриваше една възможна сфера за предположения.

Затворих книгата, платих си бирата и излязох от бара. Времето се беше постоплило - не много, но синоптиците обещаваха, че най-тежката част от зимата е вече отминала за тази година - според мен малко прибързано. Небето бе ясно и докато паркирах пред моята къща, откъм солените тресавища лъхаше мирис на свежо и чисто. Заобиколих към задната врата, за да вляза през кухнята. Станало ми бе навик, откакто Рейчъл и Сам се изнесоха. Влизането отпред и видът на празния коридор бяха някак си по-потискащи от минаването през кухнята, където и без това прекарвах по-голямата част от времето си. Отворих вратата и посегнах да набера кода на алармата, когато мъртвата ми дъщеря заговори зад гърба ми. Каза само една дума

тате

и тя съдържаше в себе си изгледите за живот и надеждата за смърт, за край и начало, за любов и раздяла, спокойствие и гняв - всичко това обвито в две прошепнати срички.

Вече се хвърлях на пода, когато ме улучи първият изстрел от ловна пушка и сачмите откъснаха кожата от гърба ми, косата от черепа ми, плътта от костите ми. Горях. Намерих сили да ритна вратата и я затворих, но вторият изстрел изби ключалката и по-голямата част от стъклото и ме засипа с трески и отломки. Кръвта ми покриваше пода и когато опитах да се изправя, краката ми се хлъзгаха. Дотътрих се някак до коридора и в този момент зад мен проехтяха пистолетни изстрели. Почувствах силата на ударите им в гърба, в рамото и хълбока си. Снижих се отново, болката стана непоносима и реших, че трябва да извия тялото си наляво. Изкрещях, когато паднах на пода, но вече почти бях преминал през прага на офиса. Дясната ми ръка напипа ъгъла на стената и се довлякох вътре. Отново затворих вратата с ритник и успях да седна, подпрял гръб на бюрото. Извадих пистолета. Вдигнах го и изстрелях един куршум. Не знаех какво е уцелил. И не ме беше грижа. Достатъчно бе, че пистолетът е в ръката ми.

- Хайде - казах аз и от устните ми захвърчаха кръв и трески. - Хайде - повторих по-високо, без да зная дали говоря на себе си или на онова, което бе проснато от другата страна на вратата, все едно какво или кой е това. - Хайде - казах за трети път, на приближаващия се мрак, на пръстите, които ми махаха от него, на спокойствието, което идва накрая при всичко мъртво. Над всичко това се носеше пронизителният вой на алармата.

Стрелях отново и в отговор два куршума пробиха вратата. Единият мина встрани.

Другият не.

- Ела...

Вълкът вдигна очи към мъжете, които го заобикаляха. Опитал бе да прегризе попадналата в капана лапа, но не беше успял. Вече бе уморен. Времето беше дошло. Озъби се на мъжете, козината около устата му бе напоена със собствената му кръв. Остра горчива миризма раздразни сетивата му, миризма на шум и смърт.

Излая, последният звук, който щеше да издаде някога. В него имаше и предизвикателство, и примирение. Викаше смъртта да дойде при него.

Пушката гръмна и вълкът вече бе мъртъв.

- Дръжте го! Дръжте го!

Светлина. Мрак.

- Господи, изобщо не мога да го задържа в ръцете си, има толкова много кръв. Добре, на три. Едно, две...

- О, за бога.

- Гърбът му е голо месо. Какво, по дяволите, се е случило тук?

Светлина. Мрак.

Светлина. Мрак. Светлина.

- Чувате ли ме?

Да. Не. Видях парамедика. Видях Шарън Мейси зад него. Опитах се да говоря, но от устата ми не излизаха думи.

- Господин Паркър, чувате ли ме?

Светлина. Вече по-силна.

- Останете с мен, чувате ли ме? Останете!

Нагоре. Движение. Покрив. Лампи.

Звезди.

Тъмнина.

Бях мъртъв.

38

Къщата, по-голяма от повечето съседни, се намираше на невзрачен път по средата между Рехобот Бийч и Дюи Бийч на крайбрежието на Делауеър. Повечето постройки наоколо бяха давани под наем ваканционни вили или летни къщи, използвани от жители на Вашингтон, които имаха малко пари за харчене. Смяната на обитателите бе нещо нормално. Вярно, край пътя имаше шепа хора, които живееха тук целогодишно, но те бяха предимно такива, които си гледат работата и оставят другите да гледат своята.

Значителна част от къщите в района бяха собственост на гей двойки, защото Рехобот отдавна се беше превърнал в един от най-толерантните към гейовете курорти на Източния бряг. Това може би бе изненадващо, при положение че Рехобот бе основан през 1873 година от преподобния Робърт У. Тод като лагер за срещи на методисти. Идеята за религиозна колония на преподобния Тод обаче не просъществувала дълго и към 1940 година холивудската гей тълпа вече си устройвала шумни купони в имението на Дюпон край океана. През петдесетте години се появил барът „Пинк Пони“, а после, през шейсетте, отворили врати „Плезънт Ин“ и „Номад Вилидж“, и трите заведения известни с това, че посрещат по-дискретните хомосексуални граждани на окръг Колумбия. През деветдесетте години някои не толкова толерантни жители направиха неуспешен опит да възстановят онова, което доста свободно определяха като „семейни ценности“, като пребиваха от време на време случайни хора само защото са им заприличали на гейове, но с преговори между представители на гей общността, домовладелците и полицията, общо взето, бе сложен край на размириците и Рехобот спокойно влезе в ролята не само на „национална лятна столица“, но и на „национална лятна гей столица“.

Наематели за голямата къща се намираха рядко, дори по стандартите за ваканционни къщи. Освен това грижата за нея не бе поверена на някого от местните брокери, мнозина от които вдигаха доходите си, като даваха летните къщи под наем и ги наглеждаха през зимните месеци. Все пак беше добре поддържана и се носеха слухове, че или е купена като част от някаква сложна комбинация за укриване на данъци, в който случай не беше препоръчително да се задават много въпроси, особено пък в район, където гъмжи от вашингтонци, за които не се знае дали са, или не са свързани с данъчните служби; или пък е корпоративна инвестиция, тъй като явно беше собственост на куха компания, която от своя страна е собственост на друга куха компания, и така нататък, и така нататък, като безкрайна поредица от матрьошки.

И ето че сега, когато зимата се бе вкопчила за последно в страната, когато плажовете бяха безлюдни и пусти, най-сетне някой се бе настанил в къщата. Забелязани бяха да се нанасят и да живеят в нея двама мъже - единият млад, другият стар и на вид малко болнав - макар че те не общуваха с хората в никой от местните барове и ресторанти.

Но в Рехобот Бийч не беше толкова необичайно двама мъже да живеят заедно, на каквато и възраст да са, така че присъствието им не предизвика почти никакви коментари.

Вътре в къщата Колекционера седеше умислен до прозореца. Оттук нямаше изглед към океана, виждаха се само редица дървета, които пазеха къщата и нейните обитатели от любопитството на другите. Мебелите бяха предимно антикварни, някои от тях придобити посредством умни капиталовложения, но повечето чрез завещания и от време на време направо чрез кражба. Колекционера гледаше на подобни придобивки едва ли не като на нещо, което му се полага. В края на краищата предишните собственици вече не можеха да ги използват, тъй като до един бяха мъртви.

Той чу, че адвокатът Елдрич кашля и крачи напред-назад в съседната стая. Елдрич спеше повече след експлозията, която едва не бе отнела живота му и която беше унищожила архива за престъпленията, широко известни и тайни, събиран с упорити издирвания в течение на десетилетия. Дори да не бе така немощен, загубата на архива му щеше сериозно да ограничи дейността на Колекционера. Той не си бе давал сметка колко много разчита на знанията и съучастничеството на Елдрич, за да преследва и плячкосва. Без него беше изпаднал в положението на страничен наблюдател, оставен на подозренията си за греховете на другите, без доказателствата, които му бяха нужни, за да ги прати по дяволите.

Но през последните дни малко от предишната енергия на Елдрич се бе върнала и той беше започнал възстановяването на своя архив. Паметта му бе удивителна, ала сега, воден от омразата и жаждата за отмъщение след неотдавнашните страдания и загуби, той се ровеше още по-настойчиво из скритите в нея запаси от тайни. Изгубил бе почти всичко, което бе важно за него: жена, която му бе и съпруга, и съучастник, както и делото на живота си: каталозите на човешките слабости, които убиват. Сега му оставаше единствено Колекционера и той щеше да е оръжието, с което да отмъсти.

И така, докато преди адвокатът бе обуздавал импулсите на Колекционера, сега той сам ги подклаждаше. Всеки изминал ден сближаваше двамата мъже още повече. Това напомни на Колекционера, че на определено равнище те все още бяха баща и син, макар че онова нещо, което живееше вътре в него, бе много старо и много далечно от всичко човешко, и той, общо взето, беше забравил своята предишна самоличност като син на стария адвокат в съседната стая.

Къщата бе една от най-новите му придобивки на имоти, но и една от най-добре прикритите. Странно, но дължеше нейното съществуване на детектива, на Паркър. Пристигнал бе в Рехобот във връзка с изучаването на миналото му, с опитите да разбере какво представлява той. Рехобот бе част от миналото на Паркър, малка наистина, но тъй като бе изключително прецизен, Колекционера считаше, че си струва да бъде проучена. Къщата, скромна, но красива, привлече вниманието му. Дошло му беше до гуша от оскъдно мебелирани убежища, от стаи с незастлани подове, пълни единствено със спомени за мъртъвци. Трябваше му място, където да си почива, да размишлява, да крои планове, така че я купи с посредничеството на Елдрич. Тя си оставаше едно от малкото жилища, където все още се чувстваше в безопасност, особено след като детективът и приятелите му започнаха да го търсят, за да го накажат за смъртта на един от своите. Докара адвоката в Делауеър веднага щом раните му заздравяха достатъчно, за да може да пътува, а после и той самият се изолира тук. Никога досега не беше разбирал какво означава да бъдеш преследван; ловецът винаги беше той. Но в Нюарк едва се измъкна от клопката им и честите болки от скъсаното сухожилие на крака непрекъснато му напомняха за това. На тази ситуация трябваше да се сложи край. Време бе да си разчистят сметките.

Имаше и нещо още по-лошо: с падането на нощта пред прозореца му се събираха Безплътните хора. Той ги бе лишил от живот и бе върнал техните души на създателя им. Онова, което бе останало от тях, се навърташе около него не само заради заблудата, че единствено той е причинил страданията им - мъртвите понякога се самозаблуждават, досущ както живите, - а и защото можеше да увеличи броя им. Това бе единствената им утеха: че и други може да страдат, както са страдали те. Но сега усещаха слабостта му, уязвимостта му, а с това идваше и ужасната, извратена надежда: че Колекционера ще бъде изтрит от лицето на Земята и със смъртта му може би ще дойде забравата, за която копнеят.

Нощем се събираха между дърветата, кожата им - сбръчкана и покрита с петна като стар болен плод, и чакаха, изгаряха от желание детективът и неговите помощници да се нахвърлят върху му.

„Можех да ги убия - мислеше си Колекционера. - Можех да разкъсам Паркър на късчета, както и онези, които се наричат Ейнджъл и Луис. Имаше достатъчно улики срещу тях, които да оправдаят това, достатъчно грехове, които да натежат на везните.“ Може би.

А ако грешеше? Какви можеха да бъдат последствията? Той бе убил техен приятел в пристъп на гняв и в резултат сега положението му не бе по-различно от това на белязано животно, което бяга от дупка на дупка, докато кръгът на ловците се сключва около него. Ако убиеше детектива, приятелите му нямаше да се успокоят, докато не вкарат и него в гроба. Ако убиеше приятелите на Паркър, а оставеше него жив, детективът щеше да го преследва до края на света. Ами ако, по някакво чудо, успееше да убие и тримата наведнъж? Тогава щеше да бъде прекрачена граница и онези, които пазеха детектива от сенките, щяха да довършат започнатото от него и да го ликвидират. Какъвто и избор да направи, краят му щеше да е един и същ: преследването щеше да продължи, докато не го заловят и не му бъде въздадено правосъдие.

Имаше нужда от цигара. На адвоката не му беше приятно, когато пушеше в къщата. Пречело на дишането му. Разбира се, можеше да излезе, но осъзна, че той самият вече се бои да се покаже навън, сякаш дори най-краткият миг невнимание можеше да го погуби. Никога досега не се бе страхувал толкова. Преживяното се беше оказало неприятно поучително.

Колекционера стигна до извода, че не може да убие детектива. Дори ако успееше да го стори и по някакъв начин избегне последствията от своите действия, в крайна сметка тези действия щяха да са насочени срещу Всевишния. Детективът бе важен. Той имаше да играе роля в онова, което предстоеше да стане. Той беше човек, в това Колекционера вече бе сигурен, но в него имаше нещо, което му бе невъзможно да разбере. Някак си, по някакъв начин той бе докоснал Бога или бе докоснат от него. Оцелял бе след толкова много премеждия. Привличал бе злото и всеки път го бе побеждавал. Имаше същества, които се бояха от Колекционера, но още повече се бояха от детектива.

Нямаше решение. Нямаше изход.

Затвори очи и усети злорадото тържествуване на Безплътните хора.

Адвокатът Елдрич включи компютъра и се върна към настоящата си задача: възстановяването на архивите. Обикновено вървеше по азбучен ред, но ако неочаквано си спомнеше някое име или подробност, отваряше отделен файл и вкарваше новата информация. Ролята на документите на хартия почти се изчерпваше със стимулирането на паметта: всичко важно се пазеше в мозъка му.

Ушите го боляха. Слухът му бе увреден при експлозията, която уби жената и унищожи архивите му, и сега имаше непрекъснато и пронизително пищене в ушите. Увредени бяха и някои от нервите на крайниците му, което предизвикваше спазми в краката, когато се мъчеше да заспи, а пръстите на ръцете му се сгърчваха и сковаваха, когато пишеше - на ръка или на клавиатурата - твърде дълго. Състоянието му посте -пенно се подобряваше, но беше принуден да се справя без необходимите физиотерапия и консултации с лекар, защото Колекционера се опасяваше, че ако се покаже, детективът може да се изсипе на главите им.

„Нека дойде - мислеше си Елдрич в най-тежките моменти, когато лежеше нощем буден и едва ли не чувстваше как мускулите на краката му започват да се късат от мъчителните спазми или пък пръстите му се сгърчваха толкова силно, че очакваше костите да пробият кожата. - Нека дойде и нека най-сетне сложим край на всичко това.“ Но успяваше някак да си открадне достатъчно сън, за да може да продължи, и всеки ден се опитваше да убеди сам себе си, че забелязва облекчение на страданията: по-големи промеждутъци между появите на спазмите на краката - както дете, което брои секундите между гръмотевиците, за да се успокои, че бурята отминава; малко по-добър контрол над пръстите - като пациент с трансплантация, който се учи да си служи с нов крайник; и лек спад в силата на пищенето в ушите - надежда, че лудостта може да бъде държана на разстояние.

Колекционера му бе инсталирал няколко много сигурни пощенски кутии за имейли, с петстепенна проверка и забрана на всякакъв външен достъп. Контакти по телефона не се допускаха - твърде лесно бе да се проследят, - но Елдрич все пак имаше своите информатори и бе важно да остане във връзка с тях. Отвори първата от пощенските кутии. В нея имаше само едно съобщение. То гласеше: В СЛУЧАЙ ЧЕ НЕ СИ ГЛЕДАЛ ТОВА и беше само от преди час. Съдържаше линк към репортаж от новините.

Елдрич копира линка и го постави в друга програма, преди да го отвори. Той го отведе до вечерното излъчване на „Нюз Сентър“ по Канал 6 на Ен Би Си от Портланд, Мейн. Изгледа го до края в мълчание, а после подвикна на мъжа в съседната стая:

- Ела тук. Трябва да видиш нещо.

След секунди Колекционера застана до него и попита:

- Какво?

Елдрич пусна репортажа още веднъж.

- Решението на нашите проблеми.

39

В Бостън Гарисън Прайър вървеше към масата на главния готвач в ресторант „Л’Еспалие“ на „Бойстън Стрийт“, когато дойде обаждането по личния му мобилен телефон, онзи, който се сменяше всяка седмица и с чийто номер разполагаха само шепа хора. Той бе особено изненадан, когато видя кой се обажда. Веднага натисна зеления бутон за включване и каза:

- Да?

Не се очакваха никакви любезности. Главният Крепител не обичаше да говори дълго по незащитени линии.

- Гледа ли новините?

- Не, цял ден съм по срещи и ще се видя с клиенти за кьсна вечеря.

- Телефонът ти има ли достъп до интернет?

- Разбира се.

- Иди на Канал 6 в Портланд. Обади ми се, когато свършиш.

Прайър не възрази. Закъсняваше за вечерята, но сега това бе без значение. Главният Крепител не се обаждаше току-така.

Прекъсна връзката и спря до стената край входа на метро- станция „Копли“. Не му отне много време да намери репортажа от новините, за който бе говорил Главният Крепител. Влезе в уебсайта на „Портланд Прес Хералдс“, да не би случайно там да има още подробности, ала нямаше.

Почака малко да събере мислите си, после позвъни на Главния Крепител.

- Вкъщи ли сте? - попита.

- Да.

- Но можете да говорите?

- Засега. Някой от нашите ли е бил?

- Не.

- Сигурен ли си?

- Абсолютно. Никой не би направил подобна крачка, без първо да се посъветва с мен, а аз не бих позволил. Решено бе: трябваше да се чака.

- Увери се, че нямаме нищо общо.

- Ще проверя, но нямам никакви съмнения. На този човек не му липсваха врагове.

- На нас също. Ще има последствия за всички ни, ако ни хванат, че имаме и най-малка връзка с това.

- Ще изпратя съобщение. Няма да има повече никакви действия, докато вие не наредите.

- И прати някого в Скарбъро. Искам да знам какво точно се е случило в онази къща.

- Ще се обадя веднага.

Мъжът в другия край на линията замълча за момент, после каза:

- Чух, че „Л’Еспалие“ бил много добър ресторант.

- Да. - На Прайър му трябваха една-две секунди, докато си даде сметка, че не бе казвал на Главния Крепител къде ще вечеря. - Да, добър е.

- Може би все пак трябва да съобщиш на клиентите си, че няма да успееш за вечерята.

Връзката прекъсна. Прайър погледна телефона. Имаше го само от два дни. Извади батерията, изтри я с ръкавиците си и я хвърли в боклука. Докато вървеше, счупи СИМ картата и пусна парчетата в един канал. Пресече „Бойстън Стрийт“ и се отправи към Нюбъри. Влезе в сенките на 440 улица, сложи телефона на земята и започна да го блъска с тока на обувката си, по-силно и по-силно, докато накрая тъпчеше яростно само късчета пластмаса, като не спираше да ругае. Двама минувачи по Ексетър го погледнаха бегло, но не спряха.

Прайър опря чело до стената на най-близката сграда и затвори очи.

Последствия: това бе слабо казано. Ако някой бе посегнал на детектива без разрешение, изобщо не се знаеше какви беди могат да се очакват.

В един апартамент в Бруклин равин на име Епстайн седеше пред екрана на компютъра, гледаше и слушаше. Прекарал бе дълъг ден в дискусии, спорове и нещо като бавен напредък - ако си достатъчно оптимистично настроен. Епстайн, заедно с двама свои колеги, умерени равини, се опитваше да постигне компромис между общинарите в район Бруклин и местните хасиди³⁴ по дълъг списък въпроси, включително разделянето на половете в градските автобуси и религиозните възражения против използването на велосипеди - най- често без особен успех. Днес, като наказание за греховете си, Епстайн беше принуден да обяснява пред недоумяващи общински съветници идеята за metzitzah b’peh - практиката да се изсмуква с уста раната от обрязване на малки деца.

- Но защо някой ще иска да прави това?

Честно казано, той нямаше отговор на този въпрос, или поне не и такъв, който би удовлетворил членовете на съвета.

Впрочем някои от по-младите хасиди явно не се отнасяха към Епстайн с повече симпатия, отколкото към гоите³⁵. Веднъж дори чу един от тях да го нарича зад гърба му alter коскеr - „стар пръдльо“, - но не реагира. По-възрастните проявяваха повече разум и поне признаваха, че той се опитва да помогне, като влиза в ролята на посредник и се мъчи да намери компромис, който да е приемлив и за хасидите, и за общината. Стига да можеха, хасидите биха издигнали стена между Уилямсбърг и останалата част от Бруклин, при все че първо трябваше да се преборят и с хипстърите в квартала. Ситуацията не се подобряваше от обстоятелството, че някои официални лица в града публично сравняваха хасидите с мафията. Понякога всичко това можеше да накара разумен човек като него да зареже и вярата, и града си. Но една еврейска поговорка гласеше: „Преживяхме фараоните, ще преживеем и това“. А старият виц, без който не минаваше нито един еврейски празник: „Опитаха се да ни изтребят и не успяха, така че хайде да хапнем!“.

Това се въртеше в главата му, докато се прибираше изгладнял вкъщи, но вече не му бе до храна. До него стоеше млада жена, облечена в черно. Името ѝ беше Лиат. Тя бе глухоняма и не можеше да чуе новините, но можеше да чете по устните на водещия, когато той се появи на екрана. Видя полицейските коли, къщата и снимката на детектива, която показваха във всички телевизионни новини. Тя не бе правена скоро. Сега той изглеждаше по-стар. Спомни си лицето му, когато се любеха, и усещането от нараненото му тяло до своето.

Толкова много белези, толкова много рани, видими и невидими. Епстайн докосна ръката ѝ. Тя сведе поглед към лицето му, за да може да следи движението на устните.

- Качи се горе - каза той. - Разбери каквото можеш. Аз ще започна да събирам информация тук.

Тя кимна и излезе.

„Странно“, помисли си Епстайн: никога досега не я бе виждал да плаче.

40

Брайън Джоблин бе този, който им съобщи новината, напускайки на бегом къщата. Това, че си тръгваше в този момент, оставяйки ги на мира, изглеждаше като дар от бога. Хари и Ерин бяха започнали все повече да се дразнят от него и вече не издържаха постоянното му присъствие в своя живот, докато той бе навлязъл с удоволствие в ролята на техен надзорник, гост и донякъде съучастник в престъпление, което тепърва трябваше да бъде извършено. Той още притискаше Хари да намери момиче, сякаш бе нужно това да му се напомня. Самата Хейли Кониър се бе отбила в къщата тази сутрин, докато разтребваха след закуската, и им бе дала да разберат много ясно, че времето им изтича.

- Нещата тук много скоро ще се раздвижат - каза тя, застанала пред вратата, сякаш не искаше дори да стъпи повече в техния рушащ се дом. - Много от проблемите ни са на път да изчезнат и ще можем отново да се заемем с важните задачи.

Наклони се толкова близо до тях, че Хари усети топлината на дъха ѝ и вонята на вкиснало, която винаги свързваше със смъртта на майка си: воня на отказващи да функционират вътрешни органи.

- Трябва да знаете, че в Проспъръс има хора, които обвиняват вас за онова, което се случи с нашите младежи в Афганистан, както и с Валъри Гилсън и Бен Пиърсън - каза тя. - Те мислят, че ако вие не бяхте допуснали момичето да си иде -Кониър остави другата възможна интерпретация на условното изречение да виси във въздуха за момент, - четирима от нашите хора можеха още да са живи. Имате да вършите много работа, за да си платите за грешките. Давам ви три дни. Най-добре ще е дотогава да ми намерите заместница на момичето.

Но Хари знаеше, че след три дни те вече няма да са тук и че ако са, това навярно ще е краят им. Готови бяха да бягат. Ако Брайън Джоблин не им бе казал какво се е случило и ги беше оставил известно време да правят, каквото намерят за добре, може би биха почакали още един ден просто за да са сигурни, че всичко, свързано с бягството им, ще е наред. Сега те приеха предадената от него новина като сигнал: време беше. Докато изпращаха колата му с погледи, неговите думи още кънтяха в ушите им:

- Ударихме детектива - казал бе Джоблин. - Дават го по всички канали. С този нещастник е свършено. Свършено.

Двайсет минути след потеглянето на Джоблин Диксънови вече бяха напуснали Проспъръс.

Хари позвъни по пътя към Медуей. Повечето вечери търговецът на автомобили затваряше в шест, но Хари имаше номера на мобилния му телефон и знаеше, че живее само на няколко преки от паркинга. Казал му бе, че ако се стигне до обаждане по телефона, вероятно ще се налага спешно да напусне щата. Пробутал му бе някаква измислена история за болна майка, знаейки много добре, че него изобщо няма да го е грижа дори и майката на Хари да е Тифозната Мери³⁶, стига да му плати в брой допълнителната сума за размяната. Така че трийсет минути след като напуснаха Проспъръс, Диксънови потеглиха от паркинга в пътнически ван GMC Savana със 160 000 км на брояча и спряха само в покрайнините на Медуей, за да се обадят на Магнъс и Даян и да им кажат, че идват. Ванът беше грозен като контейнер за смет, но можеха да спят в него, ако трябва, а бог знае още колко време щяха да са на път и колко надалече щеше да се наложи да отпътуват. Не можеха да останат задълго у сестрата на Ерин.

Дори за една нощ щеше да е рисковано. Всъщност колкото повече наближаваха дома на Магнъс и Даян, толкова повече се засилваше чувството му, че може би двамата с Ерин изобщо не бива да отсядат у тях. Може би щеше да е най-разумно да вземат нещата си, да уговорят някакъв начин за връзка и после да намерят мотел, в който да пренощуват.

Колкото по-далече от Проспъръс, толкова по-добре. Сподели тревогите си е Ерин и се изненада, когато тя се съгласи без възражения. Ако питаха него, тя съжаляваше само за едно: че не бяха успели да убият Брайън Джоблин, преди да напуснат Проспъръс. Може и да се бе пошегувала, но Хари някак си се съмняваше в това.

Спряха на алеята до къщата. Вътре лампите светеха и тъй като пердетата не бяха спуснати, се виждаше, че Магнъс седи пред телевизора в дневната. Щом чу шума от мотора, той стана. Махна им от прозореца. Още не бяха слезли от вана, когато отвори входната врата.

- Влизайте - каза той. - Безпокоим се още откакто се обадихте.

- Къде е Даян? - попита Ерин.

- В банята е. Веднага ще слезе.

Магнъс отстъпи встрани да ги пусне да влязат и каза:

- Нека взема палтата ви.

- Няма да останем - отговори му Хари.

- По телефона ни каза друго.

- Знам какво казах, но мисля, че ще е по-добре да продължим нататък. Те ще дойдат да ни търсят, щом разберат, че сме напуснали града, и няма да им отнеме много време да направят връзката с теб и Даян. Трябва да се отдалечим възможно най-много от Проспъръс. Не мога да ти кажа защо. Просто трябва да оставим града далече зад себе си.

Магнъс затвори входната врата, но Хари усети течение откъм кухнята. Порив на вятъра премина през къщата и отвори вратата на дневната от лявата им страна. Вътре видяха Даян, седнала в тъмното до масата.

- Мислех, че си - поде Ерин, но не продължи нататък.

Брайън Джоблин седеше срещу Даян и държеше в дясната си ръка пистолет, насочен небрежно в гърдите ѝ. Зад него бе Колдър Айтън. Той също държеше пистолет, но се целеше в дъщерята на Даян, Кейли.

Ръката на Хари бавно се плъзна към пистолета в джоба на якето му, но в този момент от дневната се показа началник Морланд и го хвана за рамото.

- Недей - каза той и гласът му беше едва ли не любезен.

Ръката на Хари трепна, после увисна безсилно. Морланд бръкна в джоба му и извади пистолета.

- Имаш ли разрешително за това?

Хари не отговори.

- Не мисля, че имаш.

Морланд вдигна пистолета и го опря отзад в главата на Ерин. Натисна спусъка и кремавите стени на къщата станаха яркочервени. Докато Хари още се мъчеше да асимилира картината, когато тялото на съпругата му се свлече на пода, Морланд стреля в гърдите на Магнус, после мина три крачки напред и уби Даян с един-единствен куршум, който проби лицето ѝ точно под основата на носа.

Дойде на себе си от писъците на Кейли, но вече бе твърде късно. Морланд го блъсна и го просна на пода до мъртвата му съпруга. Той впери поглед в нея. Очите ѝ бяха затворени, лицето ѝ - изкривено в предсмъртна гримаса на ужас. Питаше се дали я е боляло много. Надяваше се да не е. Той я беше обичал. Толкова много я беше обичал.

Сега цялата тежест на Морланд бе на гърба му. Усети миризмата на дулото, когато то докосна лицето му.

- Убий ме - каза. - Просто ме убий.

Но вместо това дулото изчезна и ръцете му бяха оковани хлабаво зад гърба. Кейли бе престанала да пищи и сега хлипаше. Но, изглежда, бяха сложили ръка пред устата ѝ, защото хлиповете бяха приглушени.

- Защо? - попита Хари.

- Защото не може да имаме такова масово убийство без убиец - каза Морланд и изправи Хари.

Той се втренчи в началника на полицията с изцъклен поглед. Лицето на Морланд беше замръзнало в маска на пълна безнадеждност.

Колдър Айтън и Брайън Джоблин се появиха от втората врата на дневната, носейки Кейли. Минаха през кухнята и излязоха през задната врата. Малко след това Хари чу да се затваря багажник и после потегли кола.

- Какво ще се случи с нея? - попита той.

- Мисля, че вече знаеш. Беше ти казано да ни намериш момиче. Май накрая все пак ще изпълниш дълга си.

Браян Джоблин отново се появи в кухнята. Усмихна се на Хари, когато тръгна към него.

- Сега какво? - попита Хари.

- Двамата с Брайън ще се повозите. Ще дойда при вас веднага щом мога.

Морланд се обърна да тръгне, но спря.

- Кажи ми, Хари, момичето наистина ли избяга, или вие го пуснахте?

Какво значение имаше? Момичето въпреки всичко беше умряло, а скоро щеше да го последва и той.

- Ние го пуснахме да избяга.

Думата „ние“ го накара да погледне надолу към Ерин и така пропусна да види изражението, което премина по лицето на Морланд. В него имаше и частица възхищение.

Имаше чувството, че ще заплаче, но сълзите не искаха да потекат. Без това бе късно за сълзи и те нямаше да помогнат.

- Съжалявам, че се стигна дотук - каза Морланд.

- Върви по дяволите, Лукас - отвърна му Хари.

- Да, предполагам, че тъкмо това ще се случи.

41

Мина ден. Падна нощ. Всичко се промени, но беше същото. Мъртвите си оставаха мъртви и чакаха умиращите да попълнят числото им.

В покрайнините на Проспъръс масивен автомобил 4WD отби край пътя, изхвърли един от пътниците и после бързо пое обратно на изток. Роналд Стрейдиър метна раницата на гръб и пое към гората и развалините на черквата.

42

На двуетажната сграда от червени тухли имаше табела с надпис БЛЕКТОРН, АПТЕКАР, въпреки че бяха минали много години, откакто там не беше продавано нищо, а и самият стар Блекторн отдавна бе мъртъв. През по-голямата част от своята история тя бе останала единственият магазин на „Хънтс Лейн“, бруклинска уличка с конюшни, чието пър- воначално предназначение било да подслоняват конете на богаташите от близките „Ремсън Стрийт“ и „Джоралемън Стрийт“. Външните рамки на прозорците бяха черни, надписите върху и над тях златни, а предната врата оставаше неизменно затворена. Прозорците на горния етаж имаха капаци, централната витрина на първия бе защитена с гъста телена решетка. Бъркотията от изложени стоки зад стъклото представляваше исторически артефакт, колекция от кутии и шишета, носещи имена на отдавна престанали да съществуват компании и продукти, в които съдържанието на змийска мас не е било само загатнато: „Магически болкоекстрактор на Дали“, „Ароматичен подсилващ балсам на д-р Хам“, „Нервин на д-р Майлс“.

Навярно в някакъв момент от миналото някой от прадедите на последния Блекторн бе сметнал за уместно, наред с тези еликсири, да предлага на клиентите си и още по-странни лекарства. Малка витрина на самата врата съдържаше „Противоастматична смес за пушене на Потър (може да се пуши с лула - със или без обикновен тютюн)“ и „Противо- астматични цигари на Потър“ от деветнайсети век, наред с прахчета „Еспик“ и „Льогра“, вторите - лобими на френския писател Марсел Пруст, който ги вземал, за да се бори с астмата и сенната хрема. В добавка към страмониума, добиван от татула, Datura stramonium, който се смятал за ефикасно лекарство при дихателни проблеми, продуктите от този род съдържали, в различни комбинации, поташ и арсеник. Тези отдавна изгубили своята популярност продукти бяха увековечени в полумрака на „Блекторн, Аптекар“, редом с малцови сиропи за кърмещи майки и празни бутилки от вино с кока, хероинов хидрохлорид и различни съдържащи опиум и морфин препарати против кашлица, простуда и проблеми с никненето на зъби при малки деца.

По времето, когато последният Блекторн навлязъл в заника на живота си, в магазина, който направо се пазел от светлината с помощта на тежки завеси и скъперническо използване на електрическото осветление, се продавали само билкови церове и мухлясалият интериор още пазеше доказателствата за вярата на Блекторнови в безотказното действие на природолечението. Махагоновите рафтове бяха отрупани със стъкленици, съдържащи разлагащи се и изсъхнали билки, както и най-различни масла, оцелели през годините, сякаш без да се променят особено. Преградки с калиграфски надписи между рафтовете отделяха цял поменик от названия на болести от наличните билки, с които могат да се неутрализират симптомите им - от лош дъх (магданоз) и стомашни газове (копър и резене) до рак (боровинки, нар, малини, гъба маитаке) и сърдечна недостатъчност (глог). Всичко бе потънало в прах и мъртви насекоми, освен пода, където редовно преминаващи стъпки бяха очертали тясна пътека в трупаната с десетилетия смет. Тя водеше от страничната врата в съседство с главния вход, през коридор, украсен с фотографии на покойните и аматьорски пейзажи, издаващи патологичен, граничещ с психоза интерес към творбите на по-депресивните немски романтици, и стигаше до самия магазин през врата, украсена с графично пресъздадени сцени от мъките Христови. Крайната точка на пътеката бе скрита от черни кадифени завеси, които отделяха онова, което някога е било задната стая, където Блекторнови са приготвяли своите тинктури и прахчета.

Сега, докато по улиците се лееше леден дъжд, през проядените от молци дупки в завесите прозираха точици светлина, примигващи като звезди, когато невидимите хора зад тях се движеха. Бе паднала нощ и „Хънтс Лейн“ беше пуста, като се изключат двамата мъже, скрити под навеса на стара конюшня отсреща, които наблюдаваха магазина и едва доловимите признаци на живот в него.

От стрелбата бяха минали два дни.

- Побиват ме тръпки от него - каза Ейнджъл.

- Този човек кара всекиго да настръхне - съгласи се Луис. - Има мъртъвци, които биха излезли от гроба, ако разберат, че са погребани редом с него.

- Защо обаче тук?

- А защо не?

- Сигурно си прав. От колко време се крие в тази къща?

- От две седмици, ако е вярно онова, което чух.

Местонахождението му бе коствало на Луис значителна сума пари, плюс услуга, която никога повече не можеше да поиска. Не му се свидеше. Това бе лично.

- Уютно е - каза Ейнджъл, - по дикенсовски. Някак си му отива. Имаш ли представа къде е бил през всичките тези години?

- Не. Свикнал е да се мести насам-натам.

- Не е имал кой знае какъв избор. Сигурно не си е спечелил много приятели с тази негова професия.

- Да, сигурно.

- В края на краищата и ти нямаш приятели.

- Да.

- Освен мен.

- Да. Като стана дума...

- Върви си го начукай.

- Може би това е другата ми алтернатива.

Ейнджъл се взираше в сградата и сградата сякаш се взираше в него.

- Странно, че се появява тъкмо сега.

- Да.

- Знаеш ли какво е правил, докато го нямаше?

- Каквото е правил винаги: причинявал е болка.

- Може би си мисли, че това ще отнеме малко от собствената му болка.

Луис погледна приятеля си.

- Знаеш ли, превръщаш се в истински философ в най-неочакваните моменти.

- Аз съм роден философ. Просто невинаги имам желание да споделям мислите си с други хора, това е. Мисля, че може би съм стоик, стига да знаех какво точно означава това. Така или иначе, харесва ми как звучи.

- Що се отнася до предишното ти съждение, той изпитваше удоволствие да причинява болка и да гледа как други я причиняват още когато той самият не страдаше.

- Ако човек вярва в някакъв бог, би могъл да реши, че това е божие наказание.

- Карма.

- Да, това също.

Дъждът продължаваше да вали.

- Знаеш ли - каза Ейнджъл, - в този навес има дупка.

- Да.

- Това е като метафора, или нещо от този род.

- Или просто дупка.

- Ти не носиш поезията в сърцето си.

- Да.

- Мислиш ли, че той знае, че сме тук, отвън?

- Знае.

- И?

- Искаш да почукаш ли? Заповядай.

- Какво ще стане?

- Ти ще умреш.

- Мислех си, че ще е нещо такова. Значи, ще чакаме.

- Да.

- Докато?

-Докато той отвори вратата.

- И?

- Ако се опита да ни убие, ще знаем, че е замесен.

- А ако не се опита, значи не е?

- Не, значи, че просто е по-умен, отколкото съм очаквал.

- Ти каза, че не познаваш по-умен човек от него.

- Точно така.

- Това не вещае нищо добро за нас.

- Да.

Откъм отсрещната страна на улицата се чу шум: звук от ключ, който се превърта в ключалка, и резе, което се вдига. Ейнджъл се премести надясно, пистолетът вече беше в ръката му. Луис тръгна наляво и бе погълнат от мрака. В коридора бавно изгря светлина, видима през пукнатото стъклено полукълбо над по-малката от двете врати. Тя се отвори бавно и откри огромен мъж, застанал на прага. Той остана съвсем неподвижен, с леко отделени от тялото ръце. Ако Ейнджъл и Луис бяха искали да го убият, това щеше да е най-добрата възможност. Посланието изглеждаше ясно: онзи, с когото бяха дошли да се срещнат, искаше да говори с тях. Нямаше да има убити.

Още не.

Погледът на Ейнджъл се местеше между закритите с капаци прозорци на горния етаж на аптеката и входа към „Хънтс Лейн“ откъм „Хенри Стрийт“. „Хънтс Лейн“ бе улица без изход. Ако това беше капан, нямаше да имат никаква възможност за бягство. Ейнжъл бе попитал Луис как ще се приближат до целта, изказвайки гласно съмнението дали няма да е по-добре, ако единият от двама им остане на „Хенри Стрийт“, докато другият влезе в „Хънтс Лейн“, но Луис не се бе съгласил.

- Той знае, че идваме. Той е последният.

- Което ще рече?

- Че ако това е капан, ще го щракне много преди „Хънтс Лейн“. Ще сме мъртви още щом стъпим в Бруклин. Само че няма да знаем, докато ножът на гилотината не падне.

Нищо от това не звучеше успокояващо. Ейнджъл бе виждал този човек само веднъж, когато беше опитал да вербува Луис - а следователно и него самия - за своите цели. Споменът за тази среща така и не бе избледнял. Чувствал се беше отровен от нея, сякаш, дишайки един и същ въздух с този човек, бе заразил своя организъм завинаги.

Луис отново се появи. Държеше пистолета си вдигнат, насочен право в силуета на входа. Човекът направи крачка напред и включилата се от движението лампа светна над главата му. Наистина беше огромен, главата като внушителен паметник над раменете, гръдният кош и ръцете - невъзможно масивни. Ейнджъл не разпозна лицето му, а с положителност щеше да помни, ако бе виждал подобно чудовище. Черепът му бе гол, целият набразден с белези, очите му - много светли и кръгли, като наврени в лицето варени яйца. Беше изключително грозен, сякаш Бог бе създал възможно най-грозното човешко същество и след това го бе фраснал в лицето.

Най-поразителен от всичко бе жълтият костюм, в който беше облечен. Той му придаваше странен вид на престорена веселост, може би в резултат на напразна надежда, че ако дрехите му са в по-ярки тонове, видът му някак си няма да е толкова страшен. Той наблюдаваше приближаващия го Луис, и Ейнджъл си помисли, че не го бе видял да мигне нито веднъж. Очните му ябълки бяха така огромни, че всяко мигване щеше да бие на очи като пляскане на криле.

Луис свали пистолета, а едновременно с него стражът на входа вдигна дясната си ръка. Показа на Луис малкия пластмасов флакон, който държеше, и без да го чака да реагира, отметна глава назад и сложи капки в очите си. Когато свърши, излезе на дъжда и безмълвно направи знак на Ейнджъл и Луис да влязат в аптеката, протегнал дясната си ръка като портиер, който кани посетители в най-лошия нощен клуб на света.

Ейнджъл неохотно пресече улицата. Последва Луис в мрака на коридора, но влезе заднешком, без да сваля очите и пистолета си от немигащия гигант на вратата. Но гигантът не ги придружи вътре. Остана да стои на дъжда с лице, вдигнато към небето, а дъждовните капки се стичаха по бузите му като сълзи.

Ейнджъл и Луис последваха дирята в прахоляка под оскъдната светлина на мъждукаща в единия ъгъл лампа. Вътре миришеше на отдавна изветрели билки, дъхът им се беше просмукал в дървото и лющещата се боя на стените, но беше подсилен и от миризма на лекарства, която се усещаше все по-силно с приближаването до завесите в дъното.

И под всичко това се долавяше ясно още една миризма: на разлагаща се плът.

Луис бе върнал пистолета в кобура под мишницата си и Ейнджъл на свой ред стори същото. Луис бавно протегна ръка, дръпна завесите и пред тях се откриха задната стая и мъжът, седнал зад бюро, осветявано само от една настолна лампа. Светлината на лампата бе насочена под такъв ъгъл, че мъжът оставаше скрит в сянката, но дори и така Ейнджъл видя, че той бе станал още по-уродлив, отколкото при предишната им среща. При влизането им той с усилие вдигна глава и когато заговори, думите му бяха завалени.

- Добре дошли - каза. - Ще ме извините, че няма да се ръкувам с вас.

Изкривената му дясна ръка, от чиито пръсти бяха останали само две стърчащи от китката чуканчета, се протегна към лампата. Ейнджъл и Луис не реагираха по никакъв начин, ако не се брои краткият изблик на състрадание, който накара Ейнджъл да затвори за миг очи. Не можеше да не изпита съчувствие дори към такъв като него. Реакцията му не остана незабелязана.

- Спести ми това - каза мъжът. - Ако беше възможно да се избавя от тази болест, като накажа теб с нея, на мига бих го сторил.

Изгъргори и на Ейнджъл му бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае, че това е било смях.

- Всъщност, така или иначе бих те наказал с нея, стига да беше възможно, дори и само заради удоволствието да я споделя с някого.

- Господин Камбион - каза Луис, - не сте се променили.

Леко перване с китката и лампата бе обърната така, че светлината да пада върху обезобразеното му лице.

- О - каза той, - променил съм се.

Официалното ѝ название беше болест на Ханзен, на името на норвежкия лекар Герхард Армауер Ханзен, който през 1873 година бе открил бактерията, която я причинява, но от четири хилядолетия човечеството я знаеше просто като проказа. Днес терапии с комбинации от медикаменти, в основата на които бе антибиотикът рифампицин, даваха възможност да се побеждава онова, което преди бе считано за нелечимо: двата вида проказа, мултибациларната и пауцибациларната. Но Камбион бе едно от изключенията, един от малцината нещастници, които не показваха нито клинично, нито бактериологично подобрение след лечението. Причините за това бяха неясни, но онези, които шушукаха по негов адрес, твърдяха, че при по-ранните прояви на заболяването той непочтено е бил лекуван само с рифампицин, вместо с комбинацията с дапсон и клофазимин, поради което бацилите му бяха станали резистентни към основното лечебно средство. Нещастният виновен лекар впоследствие изчезнал, ала не бил забравен от семейството си, тъй като паметта им била освежавана най-редовно с части от неговото тяло, които продължавали да им се доставят. Всъщност дори не било ясно дали той е мъртъв, тъй като частите, които им се изпращали, изглеждали забележително свежи, дори като се имат предвид защитните опаковки.

Но когато ставаше дума за Камбион, истината бе дефицитна. Дори името му беше измислица. През Средновековието наричали камбион мутирал потомък на човек и демон. Калибан, героят от „Бурята“ на Шекспир, е бил камбион, „достойно изчадие на вещица³⁷“. Единственото, което се знаеше за Камбион със сигурност и което се потвърждаваше от присъствието му в старата аптека, бе, че състоянието му бързо се влошава. То би могло да се определи дори като дегенерация, но Камбион си беше дегенерат по природа, а болестта, която поразяваше физиката му, можеше да се приеме като външна проява на вътрешното му разложение. Камбион бе богат и без всякакъв морал. Камбион бе убивал - мъже, жени, деца, - но когато болестта бе разяла плътта му, ограничавайки способността му да се движи и лишавайки го от чувствителността в крайниците, той бе преминал от извършването на убийства към подпомагането им. И преди не беше пренебрегвал този доходоносен допълнителен бизнес, защото репутацията му привличаше хора, пропаднали поне колкото него, но сега това беше основното му занимание. Камбион бе главната фигура за контакти между онези, които обичат да съчетават убийствата с изнасилване и изтезаване, и онези, които горещо желаят техните врагове да страдат, преди да умрат. Говореше се, че му доставяло удоволствие да гледа, когато това е възможно. Неговите хора - ако изобщо бяха хора, защото способността им да вършат зло поставяше под въпрос самата им принадлежност към човешкия род - изпълняваха поръчки, които другите отказваха да приемат - или по морални причини, или заради личната си безопасност. Обаче садизмът им беше слабост. Именно затова услугите на Камбион оставаха толкова специализирани, а той и зверовете му се криеха в сенките. Действията им се посрещаха със закани за не по-малко свирепи отмъщения.

Когато Ейнджъл го бе видял последния път, преди повече от десет години, лицето му вече показваше признаци на израняване и деформация, а някои нерви бяха започнали да се удебеляват, включително големият слухов нерв под ухото и нервът над очната ябълка. Сега пораженията от болестта го правеха почти неузнаваем. Лявото му око едва се виждаше като цепнатина в плътта на лицето, докато дясното бе широко отворено, но замъглено. Долната му устна бе ужасно подпухнала и увиснала, поради което устата му не можеше да се затвори. Носният му хрущял се беше разложил, оставяйки две дупки в средата на лицето, разделени от ивица кост. Цялата останала кожа, която се виждаше, беше покрита с подутини, които изглеждаха твърди като камък.

- Как мислиш? - каза Камбион и от устните му захвърчаха пръски слюнка.

Ейнджъл се радваше, че не беше застанал по-близо до бюрото. След онази първа - и последна - среща с Камбион си беше направил труда да прочете нещичко за проказата. Повечето неща, които знаеше, или си мислеше, че знае за тази болест, се оказаха митове, включително и това, че тя се предава при допир. Начините на заразяване още се изследваха, но изглежда, че това ставаше главно чрез секретите от носа. Докато гледаше капчиците слюнка върху бюрото, Ейнджъл си даде сметка, че задържа дъха си.

- Не виждам признаци положението ти да не се подобрява - каза Луис.

- Много дипломатичен отговор.

- Може би трябва да опиташ... - Луис щракна с пръсти и се обърна към Ейнджъл за помощ. - Какъв беше оня боклук, който използваш? Нали се сещаш, за крастата ти?

- Хидрокортизон. И не е краста. Копривна треска е.

- Да, точно така - каза Луис и отново се обърна към Камбион: - Хидрокортизон. Моментално премахва оная гадост.

- Благодаря за съвета. Ще го имам предвид.

- За мен бе удоволствие. Предал ли си онова, което те мъчи, и на оня Спондж Боб Квадратни Гащи³⁸ отвън?

Камбион успя да се усмихне.

- Ще кажа на Едмънд как си го нарекъл. Сигурен съм, че ще го намери забавно.

- Изобщо не ме е грижа дали ще му хареса, или няма да му хареса - каза Луис.

- Не съм го и очаквал от теб. Колкото до онова, което мъчи него, то е състояние, известно като лагофталм, форма на лицева парализа, която засяга седмия черепномозъчен нерв, контролиращ orbicularis oculi - мускула, който затваря клепачите - и не позволява очите да се навлажняват достатъчно.

- Леле - каза Луис, - страхотна двойка сте.

- Приятно ми е да мисля, че поемайки риска да е с мен, Едмънд получава възможност да види собствените си проблеми в по-широк контекст.

- Можеше да го види, ако беше наел бодигард, който няма проблеми с очите.

- Едмънд не ми е точно бодигард. Той е моя медицинска сестра и мой довереник. Всъщност - Камбион размаха дясната си ръка, показвайки чуканчетата -може да се каже, че той е дясната ми ръка. Лявата обаче още върши работа.

За пръв път показа и нея. Тя още имаше четири пръста. В момента те бяха обвити около модифициран пистолет с уголемен спусък. Дулото бе небрежно насочено към Луис.,

- Ако се канехме да те убием, вече щяхме да сме го сторили - каза Луис.

- За мен важи същото.

- Не беше лесно да те открием.

- Ето че успяхте. Знаех си, че все някога ще стигнете до мен, след като преровите всички други възможни места. Направо изорахте града, ти и твоето гадже. Направили сте всичко възможно.

Истина беше. Ейнджъл и Луис бяха започнали да разпитват часове след стрелбата - къде кротко, къде не съвсем. Имаше тихи разговори над чаша кафе в евтини ресторанти и над халба бира в задни стаички на долнопробни барове. Имаше и обаждания по телефона и отрицателни отговори, заплахи и предупреждения. Свързаха се или получиха вести от всеки посредник, всеки дилър на наркотици, всеки помагач, който познаваше хората, убиващи за пари: Луис искаше имена. Желаеше да научи кой е дръпнал спусъка и кой е направил поръчката.

Трудността идваше оттам, че стрелецът - или стрелците, както подозираше той, защото комбинацията от използваните ловна пушка и пистолет сочеше към екип - едва ли бе намерен по обичайните канали. Не се съмняваше, че той е професионалист, или поне бе започнал с това убеждение. Не му се вярваше да е дело на аматьор, не и когато ставаше дума за Паркър, а и вероятността стрелците да са били двама беше в подкрепа на това становище. Ако не беше прав и излезе, че извършителят е някой разгневен единак, тогава случаят щеше да е за ченгетата и тяхното следствие. Възможно бе да стигне пръв до стрелеца, ако изтече информация, но това не беше неговият свят. В света на Луис се плащаше на хора, за да убиват.

Ала връзките му с детектива бяха добре известни и никой от онези, които познаваше, не би приел такава поръчка дори като агент на стрелеца. Все пак случаят трябваше да бъде разнищен докрай просто за да е сигурен.

Несъмнено беше възможно ударът да е свързан и с движението на Паркър из по-мрачните светове и във връзка с това Луис вече се бе свързал с Епстайн, възрастния равин в Ню Йорк, и му бе обяснил, че ще е много недоволен, ако той открие нещо свързано с нападението и реши да не го споделя с него. Междувременно Епстайн бе изпратил в Мейн собствения си бодигард, Лиат. Според Луис тя бе малко закъсняла за партито. Всички бяха закъснели.

43

Третата линия на разследване сочеше към Колекционера, но Луис бе отхвърлил тази възможност почти незабавно. Ловджийската пушка не беше в негов стил, а и той вероятно най-напред би подгонил него и Ейнджъл. Луис подозираше, че Колекционера иска Паркър жив, освен ако не му е останал никакъв избор, ала не разбираше защо, въпреки опитите на Паркър да му обясни ситуацията. Ако успееше някога да хване Колекционера натясно, непременно щеше да го накара да му го обясни - точно преди да го гръмне в главата.

Накрая трябваше да се обърне внимание и на случая, по който работеше Паркър преди покушението: изчезнало момиче, мъртъв мъж, намерен в мазе, и град, наречен Проспъръс, но това бе всичко, което знаеше. Ако някой в Проспъръс бе наел убиец, залавянето му отново се връщаше в неговата сфера на действие. Той щеше да намери стрелеца и да го накара да проговори.

Което бе и причината двамата с Ейнджъл сега да стоят пред Камбион, защото Камбион не го бе грижа за Луис или Паркър, за никого и за нищо друго, а и хората, с които си имаше работа, бяха твърде покварени и извратени, за да го е грижа за тях. И да не беше замесен - а това трябваше тепърва да се докаже, - връзките му се разпростираха до потайни места, за които не подозираше дори Луис. Изчадията, които се криеха там, имаха нокти и зъби и бяха пълни с отрова.

- Хубаво местенце си имате тук - каза Луис. Очите му започваха да свикват с оскъдната светлина. Виждаше съвременни лекарства на лавиците зад Камбион, а в дъното - коридор, водещ навярно към помещенията, където той живееше и спеше. Не можеше да си представи, че този човек ще изкачва стълби. Инвалидна количка стоеше сгъната в един ъгъл. До нея имаше пластмасова купа, лъжица и салфетка. На бюрото до Камбион бяха поставени порцеланова купа и сребърна супена лъжица, но забеляза подобна купа и лъжица и на странична масичка вдясно от себе си.

„Интересно, помисли си: двама души, а три купи.“

- Започнах да се привързвам към новия си дом - каза Камбион. - Но мисля, че сега ще трябва отново да се местя. Жалко, подобни катаклизми изцеждат силите ми, а е трудно да се намери подходящо жилище с такава приятна атмосфера.

- Недей да бягаш заради мен - каза Луис. Дори не си направи труда да коментира обстановката. Старата аптека му приличаше едва ли не на зала за балсамиране на трупове.

- Защо, да не би да ми казваш, че мога да разчитам на твоята дискретност, че няма да подшушнеш на някого къде се намирам? За главата ми има обявена награда. Единствената причина да стигнеш толкова близо, е информацията, която имам, че си отказал поръчка за мен. Още не разбирам защо.

- Защото мислех, че може да дойде ден като този - отвърна Луис.

- Когато ще ти потрябвам?

- Когато ще трябва да те погледна в очите, за да разбера дали лъжеш.

- Питай.

- Замесен ли си?

- Не.

Луис остана съвсем неподвижен, докато се взираше в разлагащия се мъж. Накрая кимна.

- Кой е замесен?

- Никой от моя кръг.

- Сигурен ли си?

- Да.

Въпреки че движението бе едва забележимо, Ейнджьл видя как раменете на Луис се отпуснаха. Камбион бе последният от посредниците. Сега преследването щеше да стане още по-трудно.

- Обаче чух слухове...

Луис се напрегна. Играта започваше. Където бе Камбион, там винаги имаше игра.

- По-точно?

- Какво можеш да ми предложиш в замяна?

- Какво искаш?

- Да умра на спокойствие.

- Като те гледам, това не ми се струва много вероятно.

- Искам договорът да бъде анулиран.

- Не зависи от мен.

Камбион остави на бюрото пистолета, който през цялото време бе държал в ръката си, и отвори едно чекмедже. Извади от него плик, който побутна към Луис.

- Говоренето ме уморява - каза той. - Това трябва да е достатъчно.

- Какво е?

- Списък с имена, най-лошите от мъжете и жените.

- Онези, които си използвал.

- Да, наред с престъпленията, за които са отговорни. Искам да откупя договора с тяхната кръв. Уморих се да бъда преследван. Нужна ми е почивка.

Луис не откъсваше поглед от плика, докато пресмяташе. Накрая го взе и го сложи в джоба си.

- Ще направя каквото мога.

- Тези имена ще бъдат достатъчни.

- Да, така мисля. Кажи ми сега за слуховете.

- Мъж и жена. Женени. Деца. Безупречни средноамериканци. Имат само един работодател. Само няколко удара, но много добри.

- Мотивацията им?

- Не пари. Идеология.

- Политическа?

- Религиозна, ако онова, което чувам, е вярно.

- Къде?

- Северна Каролина, но вече може да не са там. Само с това разполагам.

Зад тях се появи издокараният в жълто гигант, наречен Едмънд. Той подаде на Луис листче хартия. На него беше написан номер на клетъчен телефон. Срещата беше приключила.

- Скоро ще се махна оттук - каза Камбион. - Използвай този номер, за да потвърдиш, че договорът е анулиран.

Луис запамети номера и върна листчето на Едмънд. То изчезна в гънките на гигантската му длан.

- Колко време ти остава? - попита Луис.

- Кой знае?

- Струва ми се, че за теб може да е спасение, ако оставиш договора в сила -каза Луис, когато Едмънд отстъпи встрани, за да могат двамата посетители да излязат, и се приготви да ги придружи до вратата.

- Ти може да мислиш така, но аз още не съм готов да умра.

- Да - каза Луис, когато завесите се затвориха зад гърба му. - Много жалко.

44

Спането на открито не бе нещо ново за Роналд Стрейдиър. Спал бе във виетнамските джунгли, в Голямата северна гора на Мейн и край плантации с канабис в горния край на щата Ню Йорк през периода на недоразумения с някои конкурентни производители, които приключиха, когато Роналд напъха един от тях с главата напред в тясна дупка и продължи да запълва дупката.

Така че беше наясно колко са важни добрата храна и подходящите дрехи, особено при студено време. Знаеше, че най-близо до тялото се облича полипропиленово термобельо, не памучно, защото памукът задържа влагата, и че въздействие на конвекцията означава, че студеният въздух и влагата поглъщат топлината на тялото. На главата си носеше шапка с наушници, защото изстинеше ли главата, тялото започваше да изключва кръвоснабдяването на крайниците. Внимаваше непрекъснато да е в движение, дори то да се състоеше само от леки, генериращи топлина, упражнения със стъпалата или опъвания на ръцете и пръстите. Взел бе много вода и най-различни ядки, семена, енергийни закуски, пастърма и салам, както и няколко пакетирани порции готова за консумация храна, защото човек понякога има нужда от топла храна, макар и сякаш приготвена за домашни любимци - и кутии със самозагряващи се супи и кафе. Не знаеше колко време може да остане навън в пущинака, но бе взел достатъчно провизии за четири дни, а дори и за повече, ако се наложеше да е по-пестелив. Въоръжен бе със законно притежавана ловна пушка „Браунинг БАР Марк II Лайтуейт Стокър“. Ако стане нужда, можеше да каже, че е на лов за катерици или зайци, дори за койоти, въпреки че след браунинга от пако-стливите животинки не би останало друго освен снопчета козина и спомени.

Провървяло му беше с мястото. Гората около порутената черква беше смесица от широколистни и иглолистни дървета, но вторите преобладаваха. Разположи се в най-големия гъсталак, който успя да намери, и покри спалния чувал с клони. Проучи внимателно местността, без да влиза в двора на черквата - не от суеверие, а просто защото, ако Шейки бе прав, черквата беше важна, а хората бяха склонни да пазят местата, които са важни за тях. Провери портата и оградата, но не откри нищо, което да показва, че районът има електронна охрана, обаче въпреки това предпочете да не поема риска да задейства някой скрит сензор за движение. Отказа се и от всякакви проучвания в самия град. Той беше внушителен мъж и биеше на очи. Може би щеше да разгледа града много скоро.

За да минава времето му по-бързо, четеше. Взел бе със себе си „Студеният дом“ от Чарлз Дикенс, защото помнеше, че детективът му я бе препоръчал навремето. Купил бе книгата, но така и не бе сварил да я прочете.

Шейки, както и Джуд преди него, считаше, че в Проспъръс има нещо гнило, и почти бе успял да убеди Роналд в това, макар той още да не бе стъпвал в този град. Шейки го придружаваше, когато започна да обикаля Портланд и без много шум да разпитва бездомниците какво са видели в дните преди смъртта на Джуд. Шейки умееше да успокоява хората. Той не ги плашеше и те, общо взето, го харесваха. Роналд имаше чувството, че води със себе си добро куче, стар лабрадор може би, някакво дружелюбно и толерантно същество. Но не сподели това с него. Не бе сигурен как ще го приеме.

Въпреки усилията си не научиха нищо съществено чак до края на един дълъг ден на издирване и разпитване. Информацията дойде от съвсем неочакван източник: жена, известна като Франи, с която Шейки бе видял Брайтбой да се кара същата сутрин, когато Брайтбой го беше нападнал. Шейки обикновено правеше всичко по силите си, за да избягва Франи - заради войнствения ѝ нрав и образа на мъж с отхапан нос, който тя неизменно извикваше в съзнанието му. Но Роналд Стрейдиър ни най-малко не се стресна от нея. Той каза на Шейки, че познава Франи отпреди много години, когато повечето ѝ зъби са били още на мястото си.

- Вярно ли е, че е отхапала носа на някакъв мъж и после го е изплюла пред него? - попита Шейки. Струваше му се, че Роналд Стрейдиър би трябвало да знае.

- Не - отвърна той най-сериозно. - Това не е вярно.

На Шейки му олекна, но Роналд не беше свършил.

- Не го изплю - продължи той. - Глътна го.

На Шейки му призля. По време на последвалия разговор с Франи се улови, че използва тялото на Роналд като защитна стена между себе си и жената. Ако беше развила вкус към мъжко месо, Франи трябваше да мине през Роналд, за да стигне до него.

Тя се зарадва да види Роналд, макар да не ѝ беше толкова весело, когато научи, че той вече не се занимава с дилърство. Като използваше предимно четирибуквени думи, тя изрази мнението, че Роналд е голямо разочарование за нея. Той прие мнението ѝ без възражения и ѝ даде името на човек, който вероятно ще може да ѝ набави трева, както и двайсет долара, с които да се почерпи.

В замяна Франи им каза за двойката, която беше видяла близо до свърталището на Джуд.

Франи не беше общителен човек. Избягваше приютите. Винаги беше ядосана или за кратко спокойна - след поредното разлютяване и преди следващото избухване. Не харесваше никого, дори Джуд. Никога за нищо не бе го молила, а и той бе проявявал достатъчно разум да не ѝ предлага каквото и да било. Независимо от парите и връзката за намиране на трева, които ѝ бе дал Роналд Стрейдиър, Шейки не разбираше защо тя му се доверява. Едва по-късно се сети: Франи бе поласкана от вниманието на Роналд. Роналд разговаряше с нея, както с всяка друга жена. Беше учтив. Усмихваше се. Попита я за раната на ръката ѝ и ѝ препоръча някакъв лек. И нищо от това не правеше лицемерно: Франи би го разбрала веднага. Не, Роналд разговаряше с нея така, както би разговарял с жената, която е била преди време и за която може би, дълбоко в себе си, още се мислеше. Откога ли никой не бе правил това за нея, помисли си Шейки. Вероятно от десетилетия. Тя невинаги е била такава, както и всички онези, които свършваха на улицата, и никога не си е пожелавала подобна съдба. Докато двамата с Роналд разговаряха, Шейки видя как тя се променя. Погледът ѝ стана по-мек. Не беше красива и никога вече нямаше да бъде, ако изобщо някога е била, но за пръв път я видя като нещо различно от индивида, от когото трябва да се бои. Докато говореше с Роналд, тя свали гарда, и Шейки бе поразен от прозрението, че Франи живее в постоянен страх, защото, колкото и лошо да беше да си бездомен мъж, несравнимо по-тежко бе да си бездомна жена. Той винаги бе разбирал това, но някак абстрактно, и общо взето, го свързваше само с по-младите момичета, тий- нейджьрките, чиято уязвимост беше по-очевидна. Направил бе грешката да си въобразява, че с годините на Франи може някак си да ѝ е станало по-леко, а не по-трудно, но сега разбираше, че се е заблуждавал.

И така, Франи бе разказала на Роналд Стрейдиър как минавала покрай мазето на Джуд вечерта, преди той да умре, и видяла кола, паркирана от другата страна на улицата. И тъй като била отчаяна, както винаги, а питането не струвало пари, почукала на стъклото с надеждата да падне някой долар.

- Дадоха ми петарка - каза тя. - Пет долара. Ей така.

- А поискаха ли ти нещо в замяна? - попита Роналд.

Франи поклати глава.

- Нищо.

- Не попитаха ли за Джуд?

- Не.

Защото вече са знаели, помисли си Шейки, и са били достатъчно умни да не привличат вниманието към себе си, като платят на жена от улицата, за да им даде информация. Вместо това са ѝ дали пари - били са щедри, но не прекалено, и тя си е тръгнала, оставяйки ги да чакат Джуд да се появи.

Роналд я попита какво си спомня за тях. Тя беше запомнила сребриста кола и регистрационен номер от Масачузетс, но си призна, че може и да греши за номера. Жената била хубава, но била от онези, които полагат прекомерно големи усилия да се поддържат във форма, когато започнат да остаряват, и в резултат се сдобиват с бръчки по лицата със слънчев загар, които са щели да бъдат избегнати, ако е било по силите им да се примирят с малко плът върху костите. Мъжът започвал да оплешивява и носел очила. Почти не погледнал Франи. Парите ѝ дала жената и пак тя отговорила на нейните благодарности с мимолетна усмивка.

Дадената от Франи информация не беше много, но все пак бе малка отплата за положените усилия. Роналд се канеше да се сбогува с Шейки и да се прибере вкъщи. Пътьом щеше да се обади на детектива и да сподели с него какво е научил. Вместо това, докато вървяха по „Конгрес Стрийт“, видяха лицето му да се появява на телевизионния екран в един бар. Роналд почерпи Шейки с бира, а той самият пийна газирана вода и заедно изгледаха новините. Шейки каза, че това може да е свързано с Джуд и дъщеря му. Ако беше така, значи, беше свързано и с Проспъръс, а в такъв случай и старата черква играеше някаква роля в случилото се, което бе и причината сега да лежи в гората, да яде консерви и да чете Дикенс. Искаше поне да се опита да направи нещо, дори и Шейки да не беше прав, но не можеше да не се съгласи с дребния бездомник: Проспъръс създаваше усещане за нещо нередно, а черквата - за нещо стократно по-нередно.

Откакто пристигна, не се бе случило почти нищо. Два пъти полицейска кола бе приближила по пътя до черквата, но и двата пъти полицаят само бе проверил катинара на портата и бе направил повърхностна обиколка на гробището. Роналд бе използвал телескопичния мерник на пушката, за да прочете името му: Морланд.

Единственият друг посетител бе висок мъж на четиресет и няколко години със сресана назад коса, с джинси, високи работни обувки и кафяво велурено яке. Той пристигна от северозапад, така че присъствието му в черковния двор свари Роналд неподготвен. Първия път го наблюдава как отвори вратата на черквата и провери вътре, въпреки че не остана там задълго. Предположи, че това е пастор Уорънър. Шейки бе научил от детектива за него, както и нещичко за началника на полицията на име Морланд. Според Шейки Джуд и детективът бяха имали спречквания и с двамата. Роналд не последва Уорънър, когато той си тръгна, но по-късно намери пътеката, която водеше от черковния двор до къщата му. По-добре бе да знае откъде идва той, отколкото да не знае.

Първия ден пасторът се върна малко преди слънцето да залезе, с гребло и лопата, и започна да разчиства храсталака на място, отдалечено около дванайсетина метра от западната стена на черквата. Роналд го наблюдаваше през мерника. Когато Уорънър свърши, в земята се откри дупка, широка шейсетина сантиметра в диаметър. После, видимо доволен от своята работа, той си тръгна и оттогава не се бе появявал.

Отново се беше стъмнило и Роналд се готвеше да прекара още една нощ в гората, когато пристигна колата. Приближи бавно, защото се движеше без светлини, и спря доста преди да стигне до оградата на гробището. Слязоха двама мъже. Роналд обърна към тях своя бинокъл за нощно виждане „Армасайт“. Единият беше Морланд, въпреки че този път бе свалил униформата. Вторият беше старо плашило с дълго палто и филцова шапка. Морланд отвори портата и двамата влязоха в двора, без да говорят.

По пътя се зададе втора кола, комби. Морланд и плашилото се обърнаха и впериха погледи в нея. Тя спря до първата и от мястото зад волана слезе възрастна жена. От задните врати се появиха двама мъже, но на единия му трябваше помощта на придружаващия го и жената, за да слезе. Носеше малка кислородна бутилка, вързана с ремъци за гърба му, а устата му беше покрита от маска. Той влезе в черковния двор, подкрепян от другите.

Накрая от северозапад дойде и пасторът, ала не беше сам. С него вървеше момиче на осемнайсет-деветнайсет години. Беше облечено във ватирано яке над нещо, което приличаше на нощница, а на краката си носеше гуменки без връзки. Ръцете ѝ бяха вързани зад гърба, устата - залепена с тиксо. От дясната ѝ страна вървеше друг мъж, десетина години по- възрастен от пастора. Той бе хванал ръката ѝ над лакътя и я направляваше, за да не се препъва в старите надгробни камъни, при което шепнеше нещо и се усмихваше. Тя не се съпротивляваше и не се опитваше да избяга. Роналд подозираше, че е упоена, защото очите ѝ бяха леко притворени и влачеше крака, докато вървеше.

Доведоха я до мястото край западната стена на църквата, от което Уорънър беше разчистил храстите по-рано същия ден. На Роналд му се искаше да приближи, но имаше риск да вдигне шум и да разтревожи групата долу. Затова се задоволи само да се премести малко встрани, за да вижда по-ясно какво се случва. Беше тиха, спокойна нощ и гласовете на хората стигаха до него, когато се вслушваше по-внимателно. Чу Уорънър да казва на момичето да си почине и че почти са свършили. Мъжът, който я държеше за ръката, ѝ помогна да падне на колене, а останалите оформиха полукръг около нея, при което почти я скриха от погледа на Роналд. Появи се нож и той се сепна. Остави бинокъла и мина към оптиката за нощно виждане на пушката. Тя не увеличаваше толкова и зрителното поле не бе така широко, но ако някой опиташе да доближи ножа до момичето, тогава, ченге или не, щеше да го застреля, преди металът да е докоснал кожата. Браунингът се самозареждаше, което му даваше четири изстрела, преди да му се наложи да спре.

Но ножът беше използван само за да прережат въжетата, които стягаха ръцете на момичето. Роналд ги видя да падат от двете ѝ страни, а после мъжът, който ѝ бе помагал, свали ватираното яке, оставяйки само нощницата да я пази от студа. През мерника тя изглеждаше като блед призрак в черковния двор. Роналд взе на прицел мъжа с ножа и зачака, без пръстът му да докосва спусъка, но ножът изчезна и никой от останалите не държеше оръжие.

Те се отдръпнаха от момичето и отчасти го скриха от погледа му, но нощницата още се виждаше, бяла на фона на мрака. Роналд местеше мерника от гръб на гръб, следейки за движение, следейки някой да не извади оръжие, да не посегне към нея, но никой не го направи. Като че ли чакаха нещо.

Отново насочи вниманието си към онова, което се виждаше от момичето. По бялата нощница пропълзя тънка сянка, сякаш луната внезапно беше огряла надвиснал клон.

Но нямаше клон и нямаше луна.

Появи се втора сянка и трета, като пукнатини на лед. Последва внезапна вихрушка, мътилка от бяло, и едно тъпо изпукване, сякаш се счупи кост. Наблюдаващите старци се събраха и за момент момичето остана напълно скрито от погледа му.

Когато се разделиха отново, то беше изчезнало.

Роналд отдръпна окото си от мерника и примигна. Не беше възможно. Разгледа мястото, но там нямаше и следа от момичето в бялата нощница. Дори ако бяха съблекли някак си нощницата, все пак на земята щеше да се вижда голото тяло, но той не виждаше нищо.

Сега групата се разпръскваше. Уорънър тръгна обратно към дома си, докато мъжът, който бе дошъл с него, се присъедини към останалите, които се връщаха към колите. След броени минути портата беше отново заключена и автомобилите се отдалечаваха по пътя към магистралата, все още движейки се с угасени светлини.

Роналд изчака петнайсетина минути, после тръгна към гробището. Прескочи през оградата, вече без да го е грижа за никакви скрити сензори, и приближи до мястото, където за последен път бе видял момичето. Коленичи и забеляза следи от разравяне. Бяха откъртени буци суха земя, а в пръстта имаше следи от нещо, което скоро е било влачено през нея. Те свършваха там, където се бе намирала дупката, но тя се бе слегнала и от нея беше останала само лека вдлъбнатина.

Роналд остави пушката и започна да рови пръстта с голи ръце; от момичето нямаше и следа, само земя и дебели корени, при все че не знаеше откъде идват те, защото в гробището нямаше дървета. Отпусна се на земята, дишайки тежко. Над него се извисяваше старата черква.

Някакво светло късче в пръстта привлече вниманието му. За малък камък се бе закачило парченце светъл плат сантиметър на сантиметър. Роналд го стисна между палеца и показалеца си.

„Не съм луд, каза си. Не съм луд.“

Вдигна пушката и с помощта на обувките се помъчи да заличи следите от опитите да рови. Когато реши, че е направил каквото може, се върна в своето скривалище, събра нещата си и се приготви да тръгва. Провери още веднъж, за да е сигурен, че не е забравил някой боклук или някоя вещ, макар да знаеше, че е достатъчно внимателен, за да не прави такива пропуски. Все пак си струваше да отдели малко време, за да е сигурен. Когато потегли, още нямаше единайсет часа и движейки се предпазливо, успя да стигне до град Диърдън малко преди полунощ. Спря в покрайнините и се сгуши възможно най-удобно до дънера на едно дърво. По пътя бе позвънил само на един номер, но той не беше 911. Изпи чаша кафе да се стопли, обаче не спря да трепери и когато камионът пристигна, цялото тяло го болеше. Братята Фулси му помогнаха да се качи и го закараха обратно в Скарбъро.

45

Ейнджъл и Луис бяха паркирали близо до кръстовището на „Амити Стрийт“ и

Хенри Стрийт“, на около четири пресечки от „Хънтс Лейн“. Разговаряха, докато вървяха, навели глави срещу дъжда.

- Е? - поде Ейнджъл.

- Той не ни казва всичко, което знае - каза Луис.

- Но вярваш на онова, което ни каза?

- Да.

- Защо?

- Защото имаше известен процент информация, която ни бе спестена, но никакъв процент лъжа, а той е човек, който умее да изчислява процентите. Не е бил посредник при покушението, но не сподели с нас цялата информация, която има за онзи, който е стрелял по Паркър.

- И ти стигна до този извод само като го гледаше в очите ли?

- Аз го разбирам. И знам, че се страхува от мен.

- Членовете на този клуб никак не са малко.

- Да, но не всеки, който членува в него, има ресурсите да посегне на мой приятел. Камбион ги има, но е достатъчно умен, за да знае, че ако се замеси в подобно нещо, ще трябва да премахне и мен, а това не се случи.

- Което означава, че стрелците или не знаят, или не ги е грижа за теб.

- А ти знаеш, че може да е и второто.

- Опазил господ. Това би означавало, че не им е останало нищо, заради което да живеят.

- Точно така.

- Тогава какво не ни казва Камбион за стрелците?

- Техните имена. Камбион не търгува със слухове. Може би пътищата им някога са се пресичали. Може дори да се е опитвал да ги наеме.

- И те, подобно на теб, са му отказали.

- Но както изглежда, за разлика от мен, са фанатично религиозни.

- Вярно. Никой не може да те обвини, че си прекрачвал прага на черква, освен ако не си искал да застреляш някого, скрит в тъмното. Значи, Камбион ще чака да уредиш анулирането на договора му и след това ще ти каже повече ли?

- На теория би трябвало да е така.

- А ти можеш ли да го направиш? Да прекратиш договора?

- Не. Нещата са стигнали твърде далеч. Хората, които имат интерес да видят Камбион мъртъв, са твърде много - заради онова, което е сторил или което знае.

- Но ако Камбион е толкова умен, колкото казваш, би трябвало да е наясно с това.

- Вероятно.

- Тогава каква игра играе?

- Опитва се да спечели време. Както ти казах, Камбион изчислява процентите. Мисля, че знае точно кого търсим, така че в момента се мъчи да прецени дали хората, които са били изпратени да убият Паркър, са по-опасни от мен. Ако са, може да ме продаде на тях в замяна на каквото там му е нужно: пари, място, където да се скрие или - най вероятно - главите на някои от онези, които го преследват. Ако реши, че стрелците не са достатъчно добри, за да ме отстранят, тогава ще ги подхвърли на нас, но ще почака, докато стане възмож- но да му предложим повече. Не мисля, че ни излъга, когато каза, че иска да прекара остатъка от живота си на спокойствие. Той иска гаранция за протекция, но е наясно, че сам не мога да му я дам.

Ейнджьл се замисли върху това.

- Федералните - каза той след известно време. - Иска държавна защита.

- Федералните - потвърди Луис.

- Но ние познаваме само един федерален.

- Точно така.

- И той не харесва нито теб, нито мен.

- Да, но бих казал, че в момента несъмнено се интересува от нас.

- Защо си толкова сигурен?

- Защото смятам, че онзи, който ни следи от предишната пряка, е той.

- Големият син форд ли? Чудех се защо се влачи така. Сигурно си въобразява, че няма да се досетим.

- Едва ли му пука.

Луис слезе на платното, застана пред едва пълзящата кола, сложи пръсти в устата си, свирна пронизително и тя удари спирачки на сантиметри от него.

- Ей, такси! - рече той.

През чистачките и дъжда специален агент от Федералното бюро за разследване Рос гримасничеше насреща му. Устните му се раздвижиха беззвучно, когато Ейнджьл се присъедини към Луис. Ейнжъл сви ръка зад ухото.

- Моля?, „Майка...“ какво?

Втория път Рос изкрещя думите, за да е сигурен, че ще го чуят.

Седнаха заедно в „Хенри Пъблик“ на „Хенри Стрийт“ 329. Всички си поръчаха бруклинско тъмно пиво. Изглеждаше някак редно - в този квартал. Бяха почти сами в бара, и нищо чудно - в този час.

- Аз ще платя - каза Рос, когато им донесоха бирата. - Достатъчно неприятно е, че седя на една маса с вас. Не искам и да бъда обвинен в корупция.

- Ей, не пипнаха ли така федералния в Бостън, онзи, който беше гъст с Уайти Бългър? - каза Ейнджьл. - В един момент си седиш и си пийваш с приятели в Саути³⁹, а в следващия вече излежаваш четиресет години.

- Първо на първо, не сме приятели - каза Рос.

- Огорчен съм - отвърна Ейнджьл. - Сега как ще си уредя глобите за неправилно паркиране?

- Тук е Нюйоркското полицейско управление, тъпако.

- А, да. - Ейнджьл отпи от бирата. - Ами ако ме глобят в окръг Колумбия?

- Майната ти.

- Знаеш ли, псуваш повече, отколкото федералните по телевизията.

- Псувам само когато съм в стрес.

- Май непрекъснато си в стрес.

Рос се обърна към Луис.

- Винаги ли е такъв?

- Доста често.

- Никога не съм допускал, че ще го кажа, но ти си направо светец, мамка му.

- И аз така мисля - отвърна Луис. - Но става за някои работи.

- Хич не искам да знам.

Рос отпи дълга глътка от бутилката си и попита:

- Ходи ли да го видиш?

- Паркър ли?

- Не, новия папа. За кой друг бих могъл да говоря, по дяволите?

Ейнджъл и Луис си размениха погледи. Ейнджъл искаше да отидат в Мейн, но Луис не се съгласи. Считаше, че могат да бъдат по-полезни на Паркър в Ню Йорк. Прав беше, разбира се, но Ейнджъл все пак се тревожеше. Той бе силно привързан към детектива и тъй като той вероятно нямаше да прескочи трапа, искаше да се сбогува с него.

- Не - отвърна Луис. - Казват, че умира.

- И аз така чух.

- Вярно ли е?

- Той е като котка, има девет живота. Само не знам колко от тях е използвал вече.

Докато осмисляха казаното, Ейнджъл и Луис надигнаха бирите. После Луис попита:

- Какво искаш, агент Рос?

- Доколкото разбирам, вие обръщате града наопаки, за да разберете кой е стрелял по него. Чудех се докъде сте стигнали.

- Това опит за размяна на информация ли е? Ако е така, на път си да преживееш тежко разочарование.

- Знам с кого сте се срещали на „Хънтс Лейн“.

Левият клепач на Луис трепна. При него това бе признак на изключителна изненада, еквивалент на припадъка при другите хора. Рос го забеляза.

- За колко некадърни ни мислиш, по дяволите? - каза той.

- Това риторичен въпрос ли беше?

- Искаш ли да видиш досието, което съм натрупал за теб?

Луис остави въпроса да мине покрай ушите му.

- От колко време го наблюдавате? - попита Ейнджъл.

- Още откакто се върна в града - отвърна Рос. - Той как изглежда? Не успяхме да му направим ясна снимка. На последната, която имаме, видът му не е много добър.

- Сигурно още среща известни трудности, когато сваля мадами - каза Ейнджъл.

- Замесен ли е?

Рос наблюдаваше и двамата и чакаше. Беше много търпелив. Мина цяла минута, но това, изглежда, не го безпокоеше.

- Не - каза по някое време Луис. - Или поне не пряко.

- Смятахте ли да го арестувате? - попита Ейнджъл.

- Не разполагаме с нищо, освен с разни истории. Обаче чуваме, че са обещани пари за всеки, който натисне спусъка срещу него. - Погледът му скочи обратно към Луис. - Мислех, че може би ще искаш да се възползваш.

- Не гониш когото трябва - каза Луис.

- Явно.

- Подслушвахте ли го?

- Би ми се искало. Не е напускал този стар магазин, откакто се е нанесъл в него. Няма телефонна линия. Ако използва клетъчни телефони, те са от онези, които се изхвърлят. Ръководи целия си бизнес далеч от прозорците, което означава, че не можем да хванем вибрации, особено с всичките тези завеси.

- И?

- Доколкото разбирам, осъществява неофициални контакти с цел договорът да бъде анулиран. Вярно ли е?

Луис отново почака известно време, преди да отговори. Ейнджъл запази мълчание. Ако щеше да има размяна, Луис трябваше да реши колко да даде и какво да иска в отплата.

- Вярно е - каза той. - Мислите ли да му предложите сделка?

- Смятаме, че пази много тайни.

- Ще ви изцежда кръвта за всяка, която ви издаде, и никога няма да го накарате да свидетелства.

- Може пък да не искаме да свидетелства - каза Рос. - Може да ни трябват само подробности. Интересуват ни не само осъдителните присъди. Интересува ни информацията.

Ейнджъл си мислеше за списъка с имена, който беше сега у Луис. Той може би имаше някаква стойност. Но пък можеше и да не представлява никакъв интерес. Истината най-вероятно беше някъде по средата.

Рос допи първата бира и вдигна бутилката, давайки знак на сервитьорката да донесе още по една, въпреки че Луис почти не беше докоснал първата.

- Чух, че се е опитал да те вкара в своята кошара - каза Рос. - Преди доста време.

- Не толкова отдавна - отговори Луис.

- Но ти не си се хванал на въдицата?

- И той като теб май беше притеснен от начина, по който си вадя хляба.

- И не си го харесвал.

- Нямаше много за харесване. Сега още по-малко, като видиш колко е напреднало разложението.

Вторите бири пристигнаха, но никой не посегна към тях.

Ейнджьл почувства, че са достигнали критичната точка в пазарлъка, макар че, доколкото можеше да прецени, като че ли не беше постигнат особен напредък в нито една посока. Преговорите не бяха неговата стихия. Онова назначение в ООН ставаше все по-недостижимо с всеки изминал ден.

- Ще попитам още веднъж - каза Луис, - какво искаш от мен, агент Рос?

Той впери поглед в Рос, както змия, която хипнотизира животно, преди да го клъвне. Рос не мигна. Избрал бе подхода „трима мъже си пийват бира“ и той не бе свършил работа. Навярно се бе досещал, че ще стане така, но нищо не пречи да се опита, нали? Докато Ейнджьл го наблюдаваше, той напълно се промени, изправи гръб, изражението му стана напрегнато, годините сякаш се отърсиха от него. В този момент Ейнджьл разбра защо Луис винаги бе толкова предпазлив с него. Както и Камбион, той беше неразгадаемо създание, хранилище на тайни.

- Дойдох да те предупредя, че няма да толерирам една акция за разплата, дори да е заради твоя приятел. Няма да я толерирам, защото съм загрижен, че тя може да попречи на собствената ми работа, на по-голямата картина. Защото с всеки мъж или жена, които убиваш, се затваря потенциална линия на разследване. Това нещо не се прави така.

- И каква е „по-голямата картина“, агент Рос? - попита Ейнджьл. - Какво е „това нещо“?

- Преследването на нещо, което е било скрито, преди да се появи животът на тази планета - каза Рос. - Нещо, което отдавна е погребано. Това достатъчно голямо ли е за теб?

Ейнджьл вдигна бирата.

- Знаеш ли, все пак ще взема да изпия и тази.

И пресуши половината бутилка.

- И ти вярваш в съществуването на това „нещо“? - каза Луис.

- Няма значение в какво вярвам аз. Важно е в какво вярват онези, които го търсят. И хаосът, който създават и ще продължават да създават, докато не бъдат спрени.

- Значи, искаш да се оттеглим и да не правим нищо?

- Не съм глупак. Да не се прави нищо, не е алтернатива, когато става дума за вас. Искам сътрудничество. Да споделяте с мен какво сте открили.

- И после ти да ни казваш дали може да действаме ли? Това ми звучи като най-лошата сделка, откакто са прецакали индианците за Манхатън.

- А също така и като много добър начин да свършим в затвора - допълни Ейнджъл. - Все едно предварително да подпишем самопризнание. Казваш да споделяме с теб какво искаме да направим. „Ей, това ми се вижда прекрасна идея. Действайте!“ И в следващия момент се гледаме шашардисано, изправени пред съда.

- Той е прав - каза Луис. - Няма сделка.

За негова чест, Рос не изглеждаше особено изненадан или разочарован. Вместо това бръкна в джоба си и извади кафяв плик. От него изсипа една-единствена снимка и я сложи на масата пред тях. На нея се виждаше символът тризъбец, грубо издълбан върху парче дърво. Луис и Ейнджъл веднага се сетиха какво е това: знакът на Вярващите. Паркър се бе срещал с тях в миналото, Ейнджъл и Луис също. Вярващите не бяха останали много доволни от тези срещи.

- Къде е направена? - попита Ейнджъл.

- В къщата на Паркър, непосредствено след стрелбата. Сега разбирате ли защо искам от вас да действате предпазливо?

Луис използва ръба на бутилката, за да завърти снимката и я разгледа по-добре.

- Да - каза той. - Разбирам.

Негов ред бе да извади от джоба си плик. Подаде го на Рос без коментар. Рос го отвори и прегледа напечатания списък с имена, места и дати. Не му бе нужно да пита Луис какво е това.

- От Камбион ли?

- Да.

- Защо ти ги е дал?

- Мислеше, че аз мога да вляза в ролята на посредник по затрудненията му с договора.

- Ти какво получи в замяна?

- Няма значение.

Рос сгъна списъка и го върна в плика.

- Защо го даваш на мен?

- Нали това искаше?

- Да.

- Сега не ти се налага да сключваш сделка с него и можеш да прекратиш наблюдението.

- И да го оставя на твоето благоволение.

- Аз нямам прошка за него.

- Това трябва ли да ме безпокои?

- Не виждам защо.

Рос претегли плика върху дланта на дясната си ръка, сякаш преценяваше неговата тежест и колко ще струва той на душата му.

- Отишъл си при Камбион, защото си мислел, че знае нещо за покушението над Паркър - каза Рос. - Залагам лъскава нова монета от четвърт долар, че ти е дал да вкусиш от онова, с което разполага, но ти мислиш, че може би има още. Да преговаряш от негово име, е било половината от сделката. Не си прави труда да ми казваш, ако съм на прав път. Не бих искал да се чувстваш посрамен.

- Далеч съм от опасността да се почувствам посрамен, агент Рос - каза Луис.

- Но сега нямаш нищо.

- Освен свободен достъп до Камбион, в случай че ми потрябва, нали?

Пликът остана върху дланта на Рос още няколко секунди, после изчезна в джоба му.

- Да - каза той. - А Паркър?

- Ако това ни доведе до Вярващите, ще ви съобщя чрез равина, Епстайн. За останалото няма да се бъркате в нашите работи.

- Ти си арогантно копеле, знаеш ли?

- Поне не ме нарече надут. Това би предизвикало сериозни търкания.

Рос стана и пусна петдесетачка на масата.

- Беше удоволствие да се работи с вас, господа - каза той.

- Благодаря, подобно - отвърна Луис.

- Сигурен ли си, че не можеш да помогнеш за глобите? - подхвърли Ейнджъл.

- Майната ти - сряза го Рос.

- Така или иначе, ще си запазя номера ти. За всеки случай.

46

Ейнджъл и Луис не размениха и дума, докато не се прибраха в апартамента си, защото Луис се тревожеше, че Рос може да е решил да се застрахова, като подслушва колата, макар претърсването ѝ след това да не даде нищо. Все едно: Луис не бе оцелял толкова дълго, защото е бил небрежен, а Ейнджъл наистина нямаше друго по-добро занимание, освен да претърси колата за бръмбари, или поне Луис му каза така.

Когато пристигнаха, най-напред се поздравиха с госпожа Бондарчук, старата дама, която живееше в апартамента под тях. Освен че беше единствената им съседка, госпожа Бондарчук бе и тяхна единствена наемателка, тъй като сградата беше собственост на една от кухите фирми на Луис. Госпожа Бондарчук гледаше померани, на които щедро даряваше повечето си любов и внимание, откакто преди много години господин Бондарчук се беше преселил на едно по-добро място. Дълго време Ейнджъл и Луис бяха живели със заблудата, че господин Бондарчук се е поминал, но наскоро се изясни, че през 1970 година е избягал и неговото по-добро място всъщност е Бойс, Айдахо - и „по-добро“ не бе нищо повече от относително понятие в един злополучен брак. Той не липсваше на госпожа Бондарчук, според която съпругът ѝ бе предпочел да си тръгне, вместо да бъде убит от нея. Помераните били повече от задоволителни заместители въпреки джавкането им. Но отглеждаше само мъжки екземпляри и не пропускаше да ги кастрира възможно най-рано, което водеше Ейнджъл и Луис до извода, че още храни известна остатъчна враждебност към господин Бондарчук. Тя защитаваше шумната природа на своите питомци с твърдението, че тъкмо това ги правело добри кучета пазачи, така че на практика представлявали истинска алармена система. Луис се съгласяваше охотно с нея, въпреки че в сградата имаше алармена система, на която можеха да завидят дори някои правителства - и обикновено само правителства можеха да си позволят.

Преди няколко години се беше случило нещо, което госпожа Бондарчук продължаваше да нарича „онази неприятност“: направен бе опит да се проникне в сградата, който накрая беше завършил със смъртта на всички виновници. Това произшествие не беше успяло да разтревожи полицията, главно благодарение на това, че Ейнджъл бе разяснил на госпожа Бондарчук, на чаша мляко и шоколадова торта, колко е важно понякога да избягваш вниманието на силите на реда и закона, защото те невинаги са склонни да разберат, че има моменти, когато на насилието може да се отговори само с насилие. Госпожа Бондарчук, която бе достатьчно възрастна, за да си спомня нахлуването на нацистите в родната ѝ Украйна и смъртта на баща си в боевете край Киев, всъщност прояви голямо разбиране към тази гледна точка. Разказа на смаяния Ейнджъл, че с майка ѝ са пренасяли оръжие за украинските партизани и е гледала от един ъгъл, когато майка ѝ и четири други вдовици са кастрирали и после убили редник от немския полицейски батальон „Остланд“, който имал нещастието да попадне в ръцете им. По свой начин, като еврейка, чиито събратя са били избивани в Минск, Костопил и Сосенки, тя знаеше по-добре от него колко е важно някои неща да се пазят в тайна от властите и понякога сурово да се наказват деградиралите мъже. Оттогава госпожа Бондарчук бе започнала да се отнася още по-покровителствено към двамата си съседи, а те за отплата имаха грижата наемът ѝ да е минимален, а удобствата - гарантирани.

Сега, след като я бяха поздравили и се бяха погрижили за обезопасяването на сградата, разговорът отново се върна към събитията от вечерта. Луис наля две чаши „Мейрлуст Рубикон“ от Южна Африка, подходящо за зимата червено вино. Внезапните пориви на снежна вихрушка замъгляваха изгледа през прозорците, но те бяха колебливи и в крайна сметка не променяха нищо, като последни изстрели на разгромена войска. Ейнджъл наблюдаваше Луис, докато той събличаше якето и навиваше ръкавите на ризата си. Тя беше безупречно бяла и изгладена, сякаш изобщо не беше носена. Никога не преставаше да се удивлява как партньорът му успява да запази вида си толкова свеж. На Ейнджъл му беше достатъчно само да погледне някоя риза и тя започваше да се мачка. Единственият начин да носи бяла риза цяла вечер и да се прибере вкъщи, без тя да изглежда така, сякаш със седмици не е слизала от гърба му, бе да я колоса толкова силно, че да заприлича на ризница.

- Защо даде на Рос тези имена? - попита Ейнджъл. В гласа му нямаше и следа от упрек или недоволство. Просто бе любопитен да разбере.

- Защото не харесвам Камбион и ще се радвам, когато умре. - Луис разклати виното в чашата си. - Забеляза ли нещо странно в малката pied-à-terre⁴⁰ на Камбион?

- Ако знаех какво е това, може би щях да мога да ти отговоря. Ще предположа, че говориш за аптеката.

- Имаш още много да учиш.

- Ти пък имаш на какво да се надяваш. И, за да отговоря на твоя въпрос, в малката наричай-я-както-щеш на Камбион нямаше нищо, което да не бе странно.

- Преброих три купи за супа, едната от които пластмасова. Не преброих повече от двама души.

- Едната паница може да е от по-рано.

- Възможно е.

- Но ти не мислиш така.

- Помещението бе старо и зловещо, но беше разтребено. С изключение на тези купи.

- Пластмасова купа - каза Ейнджъл. - Мислиш,че държи там дете ли?

- Не знам. Просто не вярвам той и неговото момче Едмънд да са единствените, затворени в този стар магазин.

- Смяташ да се върнеш там, за да изясниш ситуацията?

- Още не. Имаме си приоритети.

- Като стана дума: ти даде този списък на Рос, но какво получихме ние в замяна?

- Научихме, че Вярващите нямат нищо общо с покушението.

Ейнджъл се чудеше дали виното и двете бири по-рано не са образували някаква коварна смес, която е разрушила част от и без това вече застрашените му мозъчни клетки. Рос им бе показал снимка. Излъгал ли ги беше?

- А фотографията?

- Фотографията е без значение. Тя е фалшива следа. Тези хора, или каквито са там, не оставят своите подписи. Това е за евтините романчета. Да не мислиш, че след като застрелям някого, навивам визитната си картичка и я пъхам в дупката от куршума, за да си правя реклама?

Ейнджъл се съмняваше, но знаеше ли човек?

- Мислиш ли, че Рос се досеща, че това е фалшива следа?

- На Рос изобщо не му пука дали е фалшива, или не. Това е още един пирон в ковчега и за него нема значение кой го е забил.

- Няма. Няма значение. Знаеш ли, че правоговорът ти куца?

Публичният образ на Луис се различаваше от този в частния му живот, но той понякога забравяше в каква роля е.

- А ти знаеш ли, че шибаният Рос бе прав за теб? - каза Луис.

- Рос не може дори да уреди една глоба за паркиране. Сам си го каза. Значи, сега ще се върнем при Камбион и какво? Ще му кажем, че сме продали неговото бъдеще на федералните, или просто ще го излъжем, че още се опитваш да анулираш договора?

- Нито едното от двете. Познавам някои хора и в Северна, и в Южна Каролина. Ако съществува екип от стрелци съпруг и съпруга, които действат от там, все някой ще е чувал за тях.

- Не и ако си подбират клиентите. Не и ако не работят за пари, а от някакво сбъркано чувство за дълг.

- Какво, искаш да кажеш, че са като нас ли?

- Точно като нас, като се изключи религията.

- Да, и виж колко трудно беше да ни намерят. Не много отдавна доставчици опитаха да ни взривят вратата с експлозиви, а тази вечер Рос можеше да ни отнесе задниците с колата, ако бе пожелал, но ще ги пипнем, колкото и време да ни отнеме.

- А после?

- Ще ги накараме да говорят.

- А след това?

Луис опита виното. Беше хубаво.

- Ще ги убием.

Доста от предположенията на Луис бяха верни. Дори най-предпазливият човек можеше да бъде открит, ако преследвачът му има нужната настойчивост и съответните ресурси. Мъжът, който стоеше на прогизналия от дъжда ъгъл на Ъпър Уест Сайд⁴¹, където бедните бяха в зрителното поле на богатите и - много по-обезпокоително за онези, които се бояха от предстоящ социален срив - богатите бяха в зрителното поле на бедните, бе прахосал много време и значителна сума пари, опитвайки се да установи къде живеят Ейнджъл и Луис. Накрая вниманието му бе привлечено към тях от едно нападение на сграда - „неприятността“, съюзила Ейнджъл и госпожа Бондарчук. Луис бе положил големи усилия до полицията да не стигне и дума за случилото се, но мъжът на ъгъла бе представител на друг закон и друго правосъдие и бе много трудно подобни неща да се скрият от него и от баща му.

Колекционера сви шепи около клечката кибрит и я поднесе към цигарата между устните си, после започна да пуши, като държеше фаса с палеца и показалеца си, а с останалите пръсти го закриваше от дъжда. Пристигнал бе точно когато Ейнджьл и Луис влязоха в сградата. Не знаеше къде са били, но не бе трудно да се досети: положително вървяха по дирите на онези, които бяха нападнали детектива. Колекционера се възхищаваше на тяхната целеустременост, на тяхната съсредоточеност: никакво втурване на север, за да седят до леглото на детектива, никакви безполезни удари напосоки, така характерни за изпълнените със скръб, но лишени от сила, и за разгневените, но лишени от обект, върху когото да го излеят. Те биха оставили настрана преследването на самия Колекционер, за да се концентрират върху най-неотложното. Колекционера знаеше, че вероятно повечето от тази целена- соченост идва от Луис, но любовникът му също не биваше да се подценява. Лишените от емоции убийци рядко оставаха живи дълго време. Номерът беше не да потискаш чувствата, а да ги контролираш. Любовта, гневът, скръбта - всичко това само по себе си беше оръжие, но трябваше да бъде държано под контрол. Онзи, който се наричаше Ейнджьл, даваше на Луис възможност да прави тъкмо това. Без него Луис отдавна щеше да е мъртъв.

Но Ейнджьл също беше опасен. Луис преценяваше плюсовете и минусите и ако ситуацията не му харесваше, се оттегляше и изчакваше по-благоприятна възможност, за да нанесе удар. При него логиката винаги беше на първо място. Ейнджьл беше различен. Веднъж взел решение да удари, той непрекъснато атакуваше набелязаната мишена, докато единият от двамата не бъде победен. Той знаеше как да превърне емоцията в оръжие. Този вид сила и решителност не бяха за подценяване. Онова, което повечето хора не можеха да разберат, бе, че изходът от битката се решава в първите секунди, а не в последните, и че самото изправяне пред видимо непреклонен нападател може психически да сломи дори по-голям и по-силен противник.

Но най-странното бе, че докато анализираше тези двама мъже, Колекционера осъзна, че е започнал да им се възхищава. Прекланяше се пред свирепостта и лукавството им дори когато го преследваха от място на място и разрушаваха неговите скривалища, които така грижливо беше изграждал. Освен това не можеше да отрече, че той и тези мъже, чрез предаността им към Паркър, на практика се занимаваха с варианти на една и съща работа. Вярно, наложило му се бе да убие един от техните хора, но това беше грешка. Допуснал бе емоцията да го ръководи и приемаше, че е трябвало да плати за това. Цената бе загубата на неговите скривалища. Но преследването вече започваше да го уморява. Щеше да им даде онова, което искат, за да постигне примирие. Ако не се съгласяха, е, той имаше работа за вършене и тяхното преследване му пречеше. Отклоняването на вниманието и заплахата, която представляваха, времето и усилията, които го караха да прахосва, даваха възможност на мъже и жени, въплъщаващи злото, да издевателстват над по-слабите от тях. Присъди чакаха да бъдат изпълнени. Колекцията му се нуждаеше от ново попълнение.

Обади се на Елдрич от уличен телефон. Въпреки възраженията на стареца беше осигурил услугите на гледачка за времето на принудителното си отсъствие.

Имаше ѝ пълно доверие. Тя бе племенница на жената, която бе поддържала реда в офиса и бе топлила леглото му до неотдавнашната си смърт. Беше дискретна и избирателно глуха, няма и сляпа.

- Как се чувстваш? - попита Колекционера.

- Добре съм.

- Жената добре ли се грижи за теб?

- Мога сам да се грижа за себе си. Тя само ми се мотае в краката.

- Считай го за услуга към мен. Така съм по-спокоен.

- Трогнат съм. Намери ли ги?

- Да.

- Свърза ли се с тях?

- Не, но скоро ще им изпратя съобщение. Утре ще се срещнем.

- Те може да не се съгласят.

- Единият е прагматик, другият се ръководи от принципи. Онова, което ще им предложа, ще се хареса и на двамата.

- А ако не им хареса?

- Тогава нещата няма да се променят и неизбежно ще се пролее кръв. Те няма да искат това, гарантирам ти. Мисля, че на тях също им е омръзнало, колкото и на мен. Детективът е първата им грижа: детективът и онези, които са натиснали спусъка срещу него. Кой знае, може да успея да договоря малък бонус за нас, награда, към която се стремиш от много години.

- И каква ще е тя?

- Местонахождението на един покварен човек - каза Колекционера. - Бърлогата на прокажения.

47

Послушното ченге на Гарисън Прайър бе срещнало затруднения да получи достъп до местопрестъплението. Там бе пълно с полицаи от Скарбъро, както и от Отдела за борба с тежките престъпления в щата Мейн, и от ФБР, които незабавно бяха изпратили агенти не само от Бостън, но и от Ню Йорк. Къщата и районът наоколо бяха отцепени от мига, в който беше пристигнала първата патрулна кола, а информационният поток се контролираше строго чрез закани за уволнение и дори за затвор при най-малкото нарушение от страна на полицаите или персонала на Бързата помощ.

Но въпреки всички тези предпазни мерки човекът на Прайър се добра до един санитар от екипа на линейката, и - ченгето си е ченге - успя да навърже някои дребни подробности само като държи устата си затворена и слуша. Все пак минаха дни, докато Прайър научи за символа, издълбан в дървото на кухненската врата в дома на детектива. Тази информация го постави пред трудно решение: трябваше ли незабавно да информира Главния Крепител, или да изчака, докато изясни ситуацията? Спря се на първия вариант. Не искаше да дава на Главния Крепител никакъв повод да се съмнява в него и беше за предпочитане най-напред да признае, че не знае нищо повече по въпроса, а после да навакса пропуснатото, отколкото да бъде обвинен в укриване на информация и да бъде изложен на всякакви подозрения.

Докато утринното слънце опитваше да пробие сивите облаци над Бостън, Главният Крепител слушаше мълчаливо отчета на Прайър за онова, което беше научил. Главният Крепител не беше от хората, които прекъсват и които позволяват да бъдат прекъсвани.

- Е, Вярващите ли са го извършили? - попита той, когато Прайър приключи.

- Възможно е - отвърна той, - но ако е така, извършителят не е от онези, за които знаем. Не е свързано с нас.

Не бе нужно да споменава, че повечето Вярващи вече са мъртви. Те бяха шепа хора и преди детективът и неговите съюзници да премахнат повечето от тях. Макар това никога да не беше обсъждано, почти единодушното мнение на Крепителите бе, че ликвидирането на Вярващите - чиято фикс идея бе да намерят някакъв пленен ангел, един от падналите - е нещо като дар от небето. Всяка група си имаше собствени приоритети и макар пътищата към крайната цел понякога да се пресичаха или да следваха една и съща посока, никой не вярваше напълно на другия. Само че поколения Крепители на драго сърце бяха използвали Вярващите, когато това им изнася. Дори понякога се бяха присъединявали към тяхната кауза. Съществуваха връзки.

- Ако символът на Вярващите е бил надраскан върху дървенията на къща, в която е извършен опит за убийство, това представлява потенциална опасност за всички нас - каза Главният Крепител. - Всяко разследване може да ни навреди.

- Не е изключено да е дело на ренегати - каза Прайър.

- Ако случаят е такъв, няма да е лесно да бъдат открити. Известна ни е самоличността на онези, които са попадали в полезрението на Паркър. Всички други са оставали скрити дори и за нас. В крайна сметка инстинктът ми подсказва, че символът е фалшива следа. Който и да е извършил покушението или е наредил то да бъде извършено, иска да отклони вниманието от себе си.

- Има хора, които с удоволствие биха използвали дори недоказано подозрение, че имаме пръст в това, за да се нахвърлят върху нас. А какво става с детектива?

- Състоянието му остава критично. Неофициално, лекарите предполагат, че няма да оцелее. Но дори и да оцелее, няма да е същият. Във всеки случай вероятно няма да играе никаква роля в онова, което има да става.

- Може би, но има вероятност и ролята му просто да се е променила.

Лори, личната секретарка на Прайър, почука на вратата на кабинета му. Той ядосано ѝ махна да си върви. Толкова ли спешно беше? Ако имаше пожар, щеше да чуе алармения звънец.

Но тя не помръдна и лицето ѝ бе изкривено от уплаха.

- Сър, може да се наложи да се свържа отново с вас - каза Прайър.

- Проблем ли има?

- Така изглежда.

Той остави слушалката и Лори влезе веднага.

- Бях помолил... - поде той, но тя го прекъсна.

- Господин Прайър, долу има агенти от Звеното за икономически престъпления. Охраната се опитва да ги забави, но те имат заповед от Прокуратурата.

Звеното за икономически престъпления бе клон на Отдела за финансови престъпления на ФБР, който, наред с другите си задачи, бе натоварен и с разследванията на злоупотреби с ценни книжа и стоки. Страховете на Главния Крепител се оправдаваха. Нападението срещу детектива бе открило благоприятна възможност за техните врагове. Това може да бе само акция за опипване на почвата, но чрез нея им се отправяше предупреждение:

Ние знаем за вас.

Ние знаем.

Докато Гарисън Прайър се готвеше да се изправи очи в очи с федералните следователи, Ейнджъл се обади на Рейчъл Улф. Тя току-що се беше прибрала в своя дом във Върмонт, след като бе прекарала две нощи в Портланд, за да е близо до бащата на детето си. Дъщеря ѝ не бе останала с нея. Рейчъл бе преценила, че за Сам е важно да продължава своите рутинни занимания и да не бъде ангажирана в едно продължително бдение, но ѝ бе позволила да види за кратко баща си в интензивното отделение. Боеше се да допусне тя да го види сломен и умиращ на болничното легло, но детето бе настояло. Джеф, партньорът на Рейчъл, докара Сам в Портланд, а после я върна отново вкъщи. Той може и да не обичаше много бившия ѝ партньор, но след покушението се беше държал деликатно и тя му бе благодарна за това. Сега Рейчъл говореше на Ейнджьл за игли и тръбички, за рани и превръзки. Единият бъбрек извън строя. Сачми от ловна пушка старателно извадени от черепа и гърба, доста от тях в опасна близост с гръбначния стълб. Потенциално увреден нерв на едната ръка. Промърморени намеци за мозъчно нараняване. Той оставаше в кома. Тялото му като че ли беше изключило всичко, с изключение на най-важните системи, за да се бори за оцеляване.

- Как го понесе Сам? - попита Ейнджьл.

- Не пророни и сълза - отвърна Рейчъл. - Дори Джеф изглеждаше съкрушен, а той изобщо не харесва Чарли. А Сам само прошепна нещо на баща си, но не пожела да ми каже какво. Но е изглеждала спокойна по пътя към къщи. Не е искала да говори. После, когато Джеф се обърнал да я погледне някъде около Лебънън, спяла дълбоко.

- Опитвала ли си да говориш за това с нея след посещението ѝ в болницата?

- Аз съм психолог: не правя друго, освен да говоря за разни неща. Тя изглежда... добре. Знаеш ли какво ми каза? Каза ми, че нейният татко решавал.

- Решавал какво?

- Дали иска да живее, или да умре.

На последната дума гласът на Рейчъл трепна.

- А ти как си?

Чу как тя се опитва да се овладее, да не заплаче.

- Добре, предполагам. Сложно е. Чувствам се някак нелоялна към него, сякаш съм го изоставила. Можеш ли да го разбереш?

- Чувство за вина.

- Да.

- Задето се чукаш със задник като Джеф.

Тя не можа да се сдържи и избухна в смях.

- Ти си задникът, знаеш ли?

- Често ми го казват.

- Джеф се държа добре, мръснико. А знаеш ли какво бе най-странното от престоя ми в тази болница?

- Имам чувството, че ще ми кажеш.

- Можеш да бъдеш сигурен. Най-странното беше върволицата от жени, които идваха да питат за него. Беше като да седиш край постелята на цар Соломон. Имаше една дребничка тъмнокоса полицайка и жена от онзи град, Дарк Холоу. Помниш ли го? Би трябвало да го помниш. Там имаше пукотевица.

Ейнджъл изстена не толкова при спомена за самия град, а по-скоро при спомена за жената. Името ѝ бе Лорна Дженингс и беше съпруга на началника на полицията в Дарк Холоу. Там имаше история, която нямаш желание да обсъждаш с майката на детето на замесения в нея мъж, макар тя вече да се е разделила с него, а той да умира в момента в болнично легло.

- Да, говори ми нещо.

- А нея спомняш ли си я?

- Не много добре.

- Лъжец. Той спа ли с нея?

- Не знам.

- Хайде де!

- Господи, не знам! Не вървя подир него с пешкир и чаша вода.

- А с полицайката?

Трябва да е била Шарън Мейси. Паркър му бе казал за нея.

- Не, не е спал с нея, напълно сигурен съм.

Ейнджъл се опита да си спомни по-мъчителен разговор от този, но не можа.

- Има и още една жена. Тя почти не излиза от интензивното отделение и имам чувството, че има разрешение от полицията да е там, но не е полицайка. Глухоняма е и носи пистолет. Виждала съм я как го гледа.

- Лиат - каза Ейнджъл. Сигурно Епстайн я беше пратил да пази Паркър. Тя бе странен избор за ангел пазител. Сполучлив, но странен.

- Спал е с нея, нали? Жалко, ако не е.

„Какво иска тя, по дяволите“, помисли си Ейнджъл.

- Да, спал е с нея.

- Може да се очаква от него да спи с жена, която няма как да възрази.

- Беше само веднъж - каза Ейнджъл.

- Ти какъв си, негов адвокат ли?

- Ти ме превърна в негов адвокат! Обадих се само да те попитам как си. И вече съжалявам.

Рейчъл се засмя. Смехът ѝ бе искрен и той се зарадва, че ѝ бе подарил поне този миг.

- Ще дойдете ли да го видите? - попита тя.

- Скоро - отвърна той.

- Издирвате ги, нали? Онези, които са му причинили това.

- Да.

- Никой досега не е стигал толкова близо до него. Никой никога не го е наранявал толкова тежко. Ако умре...

- Не произнасяй тази дума. Спомни си какво ти е казала Сам: той още не е решил и има причина да се върне. Той обича дъщеря си, обича и теб, въпреки че се чукаш със задник като Джеф.

- Махай се. Свършѝ нещо полезно.

- Слушам, госпожо.

Ейнджъл остави слушалката. Луис стоеше до него и чакаше. Подаде му „Берета“ 21 със заглушител, който бе съвсем малко по-дълъг от самия пистолет. Сега с беретата можеше да се стреля в ресторант и звукът щеше да е съвсем малко по-силен от чукване с лъжица по порцеланова чаша. Луис също носеше такова оръжие в джоба на своето яке „Белстаф“.

Отиваха да свършат нещо полезно.

Щяха да се срещнат с Колекционера и ако трябва, да го убият.

48

Роналд Стрейдиър седеше в дневната на дома си недалеч от хиподрума „Скарбъро Даунс“. Държеше своя снимка като по-млад, в униформа, лявата му ръка обвила врата на едра немска овчарка. На снимката беше усмихнат и му беше приятно да мисли, че Елза също се усмихва.

Искаше му се още да пушеше марихуана. Искаше му се още да пиеше. Би било лесно да се върне към едното или другото, дори и към двете. При дадените обстоятелства това нямаше да е изненадващо, нито пък срамно. Вместо това започна да си говори със снимката и с духа на кучето на нея.

Хора, които не бяха способни да разберат, често го питаха защо след това не си е взел друго куче. Знаеше, че има и такива, които казват, че ако гледаш куче, трябва да се примириш с евентуалната му загуба, защото те живеят сравнително кратко. Номерът - ако „номер“ бе подходящата дума - беше да се научиш да обичаш душата на животното и да приемеш, че тя се предава от куче на куче и всяко от тях носи същата жизнена сила. Вярваше, че в това може би има нещо вярно, но признаваше, че мъжете могат да кажат същото за жените, и обратното. Познавал бе много жени и дори бе обичал една-две от тях, така че имаше известен опит в тези неща. Но някои мъже и жени губеха партньорите си рано в живота и никога повече не успяваха да се посветят изцяло на друг и Роналд си мислеше, че и в неговите чувства към изоставеното куче може би има нещо от това катастрофално усещане за загуба. Не беше сантиментален човек - при все че, от друга страна, някои хора погрешно приемаха тъгата му по мъртво животно за сантименталност. Роналд Стрейдиър просто бе обичал това куче, Елза беше спасявала неведнъж неговия живот и живота на братята му войници. Накрая го бяха принудили да я изостави, да я предаде, и гледката как драскаше с нокти по клетката, когато му я отнемаха, го преследваше всеки божи ден оттогава. Единствената му надежда бе, че може би някога, в отвъдния свят, отново ще се събере със своето куче.

Сега Роналд разказваше на духа му за черквата, за момичето и за сенките, които го бяха обгърнали, преди земята да го погълне. Можеше да отиде в полицията, но в това бе замесен и полицай. И какво можеше да им каже, че е видял момиче на колене край някаква дупка и после то е изчезнало ли? Единственото, с което разполагаше, бе късче светъл плат. Можеха ли да извлекат ДНК от него? Роналд не знаеше. Навярно зависеше от това дали платът е докосвал достатъчно дълго кожата ѝ, дали изобщо я е докосвал. Сложил го бе в едно от найлоновите пликчета, които използваше за храна и отпадъци. Сега то беше пред него. Вдигна го срещу светлината, но не видя следи от кръв по плата, струваше му се, че е изцапано само с кал. Не знаеше името ѝ и не бе сигурен, че би могъл да я идентифицира, след като я бе зърнал само за миг в зеленикавата светлина на обектива за нощно виждане. Знаеше само, че не е дъщерята на Джуд. Виждал бе снимки на Ани. Джуд му ги беше показвал, а Роналд все още имаше невероятна памет за лица и за имена. Погълнатото от черковния двор момиче беше по-младо от дъщерята на Джуд. Чудеше се дали и Ани не лежи някъде в онова гробище, дали и нейната съдба не е била същата. Ако беше така, колко ли още други спяха под черквата, в прегръдките на корени? (Защото не сенки бяха обвити около момичето, когато то беше взето, о, не...)

Но Роналд разбираше инстинктивно, че дори полицаите да повярват и да претърсят мястото, може да копаят дълго и надълбоко в черковния двор, без да намерят и следа от момичето. Докато ровеше с ръцете в изронената пръст, надявайки се да открие някаква следа от нея, беше усетил присъствието на абсолютна и дълбока враждебност, осезателен злобен глад. Тъкмо това, повече от всякаква физическа неспособност да продължи да копае, го бе накарало да прекрати опитите да намери тяло. Дори и сега се радваше, че бе използвал водата в камиона на братята Фулси, за да отмие пръстта от ръцете си, и един от пешкирите им, за да ги избърше, и че след това бе изхвърлил пешкира в кофа за смет, за да не бъде използван никога повече. Благодарен бе, че не беше пренесъл в дома си дори частица от тази прокълната пръст и бе запечатал плика, съдържащ късчето плат, да не би някоя миниатюрна песъчинка да изпадне от него и да замърси всичко.

Детективът щеше да знае какво трябва да се направи, но той умираше. Обаче имаше приятели: умни мъже, опасни мъже. В момента тези мъже сигурно издирваха виновниците за случилото се с него. На Роналд не му бе трудно да направи връзка между разследването на детектива за изчезването на Ани Бройър и гледката как онова непознато момиче бе дръпнато под земята, докато група мъже и жени стояха и гледаха отстрани. Не бе нужно голямо въображение, за да си представи стечение на обстоятелства, при което същите тези хора са намерили за уместно да отнемат живота на детектива.

Ами ако грешеше? Е, мъжете, които помагаха на детектива, приличаха на него повече, отколкото може би и сами предполагаха, имаха ярост в излишък. Щеше да намери начин да ги открие и тримата заедно щяха да отмъстят за попадналите в капаните под калта на Проспъръс.

Докато Роналд Стрейдиър тънеше в размисъл и скръб, телата на Магнъс и Даян Мадсън и Ерин Диксън бяха открити от полицията - благодарение на това, че Магнъс не се беше явил да изпълни задълженията си в болницата. Мейнската щатска полиция информира Лукас Морланд от полицейското управление в Проспъръс веднага щом бе установена самоличността на Ерин. Тъй като Кейли Мадсън и Хари Диксън очевидно бяха изчезнали, в дома на Диксънови незабавно беше изпратена полицейска кола, но там нямаше и следа от Хари или племенницата му. Лицата им, както си му е редът, започнаха да се появяват по новинарските канали и един търговец на автомобили в Медуей се яви да каже, че само преди няколко дни е разменил колата на Диксън с пътнически ван GМС. Ванът скоро беше намерен в малка горичка край Бангор заедно с Хари, който седеше зад волана с дупка в тила, откъдето беше излязъл куршумът от пистолета в ръката му. На седалката до него имаше дамска блуза с кръв по яката. Размерът ѝ отговаряше на дрехите в гардероба на Кейли Мадсън и ДНК тестът щеше впоследствие да потвърди, че кръвта е на Кейли, въпреки че така и не беше намерена друга следа от нея.

„ПРОСПЪРЪС: ПРОКЪЛНАТИЯТ ГРАД В МЕЙН“ - така гласеше едно от най-зловещите вестникарски заглавия след това. Проспъръс се напълни със следователи от мейнската щатска полиция, но Морланд се оправяше добре с всички тях. Беше усърден, отзивчив и скромен. Знаеше си мястото. Само веднъж изпита лека тревога, когато от Ню Йорк пристигна агент на ФБР на име Рос. Рос седна в каби нета на Морланд и гризейки курабия, заразпитва за детектива, за Паркър. Защо е дошъл в Проспъръс? Какво е искал да научи? И после сам посочи на Морланд възможен „изход“: Паркър говорил ли е с Хари Диксън или с жена му? Морланд отвърна, че това не му е известно, но допуска, че е възможно, макар да няма представа защо Паркър би искал да се среща с Диксънови. Ала всичко, което свързваше Паркър с Диксънови, беше от полза за Морланд - и за Проспъръс. Това бе задънена улица и изобщо не го беше грижа, дори ако ФБР и щатската полиция се вторачват в нея с години.

- Може ли да попитам защо ФБР се интересува от стрелба по частен детектив в Мейн?

- От любопитство - отвърна Рос. После добави: - Напоследък градът ви май има доста проблеми с това.

- Да. Казват, че тези неща идвали на тройки.

- Така ли? - учуди се Рос. - Аз преброих, ъъ... - Запресмята на пръсти. - Шест -каза накрая. - Или девет, ако включим Мадсънови и изчезналата им дъщеря. Или, охо, единайсет - с онзи бездомник в Портланд и неговата изчезнала дъщеря. Доста са. Във всеки случай са повече от три.

Морланд не чуваше това за пръв път. Следователите от мейнската щатска полиция бяха подхвърлили същото и сега отговори на Рос точно както бе отговорил на тях.

- Сър, по моите сметки имаме две убийства, извършени от религиозни терористи на хиляди километри от тук; един нещастен случай с възрастен човек, застрелял се по невнимание с ловна пушка; едно пътнотранспортно произшествие; и за наш срам и съжаление, един случай на убийство и самоубийство, включващ двама наши съграждани. Не мога да говоря за някакво самоубийство в Портланд или за някакви изчезнали момичета. Знам само какво е претърпял нашият град. Не мога да кажа защо Хари Диксън е застрелял тези хора. Чух, че имал финансови затруднения. Много хора имат финансови проблеми, но не вдигат пистолет срещу близките си. Възможно е неприятностите на града да са причината нещо у него да се пречупи. Не съм психиатър. Но ако можете да намерите връзка между всичките тези злополучни събития, аз никога повече няма да поставям под съмнение парите от данъци, които нашето правителство налива в Бюрото.

Рос дояде курабията си.

- И опитът за убийство на частен детектив - каза Рос. - Едва не забравих да го добавя.

Морланд не отговори. Приключил бе с ФБР засега.

- Днес мога ли да ви бъда полезен с още нещо, агент Рос?

- Не. Мисля, че това беше всичко. Благодаря за отделеното време. И курабийката беше много хубава. Моите комплименти за майстора.

- Съпругата ми - отвърна Морланд.

- Вие сте щастливец.

Рос стана и закопча палтото си, преди да излезе. Въздухът още бе мразовит.

- И градът е страхотен. Несъмнено страхотен град.

Трийсет минути по-късно Морланд получи телефонно обаждане от пастор Уорънър. Рос бе посетил черквата.

49

В началото Ейнджъл и Луис решиха, че пратката от Колекционера е просто някаква подигравка. Тя бе донесена от куриер на колело и се състоеше от подплатен плик, съдържащ крайния мечешки нокът от огърлицата на приятеля им, покойния Джаки Гарнър, и визитна картичка от ресторант „Лексингтън Кенди Шоп енд Лънчънет“ на „Лексингтън Авеню“, някогашната сладкарница, която се помещаваше в същата сграда от 1925 година. Едва когато Луис обърна картичката и видяха на гърба ѝ написана дата за същия ден и час - 11 часа предобед, разбраха, че може да е и нещо друго, макар да не бе много ясно дали ще се окаже маслинова клонка, или капан.

Дори избраното от Колекционера място на срещата извикваше определени асоциации: „Лексингтън Кенди Шоп“ бе мястото, където Гейбриъл, покойният учител на Луис, организираше своите срещи с клиенти, а понякога и с тайните агенти, за които работеше като посредник, един от които беше Луис. Може би, мислеше си Луис, разликата между Камбион и Гейбриъл не беше така голяма, както му се щеше да вярва. Гейбриъл бе просто един Камбион с по-развито чувство за морал, но това не означаваше нищо. В чашките на Петри⁴² се въдеха твари с по-висок морал от този на Камбион. Съответно и разликата между Камбион и Луис навярно бе значително по-малка, отколкото би му се искало. Тя се състоеше в това, че Луис се бе променил, докато Камбион си беше останал същият. Камбион нямаше човек като Ейнджъл до себе си, но пък човек като Ейнджъл никога не би се съюзил с такъв като Камбион. Това накара Луис да се замисли дали Ейнджъл бе забелязал перспективата за промяна у него много преди той самият да я беше видял. Почувства се едновременно поласкан и леко разтревожен от тази възможност.

Решението на Колекционера да избере „Лексингтьн Кенди Шоп“ за място на срещата им бе неговият начин да каже на Луис, че знае за него и неговото минало всичко, което му е нужно да знае. Това обвиваше поканата му в допълнителен слой необичайност. Тя не бе действие на човек, който залага капан, а на човек, който с готовност влиза в такъв.

Когато Луис и Ейнджьл дойдоха, единствените други клиенти в ресторанта бяха двама японски туристи, които възбудено снимаха интериора с неговите газови кафеварки и стари надписи. Колекционера седеше в дъното на салона до врата с надпис ВХОД ЗАБРАНЕН. САМО ЗА ПЕРСОНАЛА. Ръцете му лежаха спокойно от двете страни на чашата кафе пред него с долепени до масата длани. Беше облечен, както почти винаги, в дълго черно палто над тъмен панталон, тъмно сако без вратовръзка и риза, която някога е била бяла, но сега в нея, както и в оцветените му от никотин пръсти, жълтото бе повече от загатнато. Косата му беше пригладена с брилянтин назад по темето и висеше над яката на ризата, прибавяйки мазни нюанси към жълтото. Ейнджьл си помисли, че от последния път, когато се срещнаха, Колекционера още повече е заприличал на мъртвец. Така се отразяваше на човек непрекъснатото преследване.

Щом влязоха, иззад тезгяха излезе жена на средна възраст, заключи вратата и обърна табелата с надпис ЗАТВОРЕНО. После наля спокойно две чаши кафе и напусна салона през вратата за персонала, без да погледне към тях или към вмирисания на тютюнев дим човек, който седеше и чакаше.

Двамата японски туристи оставиха камерите и се обърнаха с лице към Колекционера. По-младият направи почти незабележим знак на двама свои сънародници, които наблюдаваха мястото от югоизточния ъгъл на „Лексингтьн“ и 83 улица. Единият от тях прекоси улицата, за да охранява отпред, докато вторият наблюдаваше заведението отстрани.

- Мислиш, че не съм ги забелязал ли? - каза Колекционера. - Открих ги още преди да разберат, че съм тук.

Луис седна на отсрещната страна на масата вдясно от Колекционера, а Ейнджьл зае същата позиция вляво, оформяйки нещо като фатален триъгълник. В мига, в който заеха местата си, пистолетите бяха вече в ръцете им, видими за Колекционера, но не и за някого, който би надникнал случайно от улицата.

- Търсехме те - каза Луис.

- Знам. Сигурно къщите за подпалване са ви на свършване.

- Можеше да ни спестиш доста пари за бензин, ако се беше появил тук преди няколко месеца.

- Да. И да отбележа на челото си точката, където да влезе куршумът.

- Трябваше да си по-внимателен в подбора на жертвите.

Луис бръкна с лявата ръка в джоба на палтото си и извади оттам огърлицата от мечешки нокти на Джаки Гарнър. Те изтракаха като кости, когато ги прокара между пръстите си. В дясната си ръка държеше отчупения от огърлицата и прибавен към поканата на Колекционера последен нокът.

- Бих могъл да кажа същото и за покойния ви приятел - отвърна Колекционера.

Бавно, с точни движения, за да не дава повод на хората срещу себе си да реагират, той вдигна чашата и отпи от кафето.

- Ако искате, можем до мръкване да си играем на обвинения, но никой от нас не е толкова наивен - каза той. - Господин Гарнър не си направи добре сметката и близък до мен човек плати за това. Бях разгневен и господин Гарнър загина. Ще ме извините, но няма да позволя такъв като вас, с кръв на виновни и на невинни по ръцете, да ме поучава дали едно убийство е редно или нередно. Лицемерието е особено противен порок.

Ейнджьл се наклони леко към Луис.

- Сериен убиец ли ни изнася лекция?

- Знаеш ли, мисля, че да.

- Това е нещо ново.

- Така е. Но той все пак няма да ми липсва, след като го убием.

- Да, на мен също.

Ръцете на Колекционера отново лежаха неподвижно на масата. Той не показваше никакво притеснение. Може би защото не съзнаваше колко близо е до смъртта или изобщо не го беше грижа.

- Чух, че вашият приятел, детективът, умира - каза той.

- Или още е жив - каза Ейнджъл. - Въпрос на гледна точка.

- Той е необикновен човек. Не твърдя, че го познавам, но предпочитам да оживее. С неговото присъствие светът е по-колоритен. Той привлича злото към себе си, както светлината нощните пеперуди. Това облекчава задачата на специалистите, които искат да го премахнат.

- Дошъл си тук, за да изразиш пожелания за бързото му възстановяване ли? -каза Луис. - Непременно ще му ги предадем. А ако умре, е, тогава може би ще имаш възможност лично да му кажеш колко съжаляваш.

Колекционера погледна през прозореца към двамата японци, после и към другите двама в ресторанта.

- Къде намерихте тези хора? - попита той.

- Привличаме ги, както светлината нощните пеперуди - отвърна Луис, възползвайки се от неговата метафора.

- Това ли сте сега? Силата на светлината?

- По липса на други желаещи.

- Да, подозирам, че вашата светлина е просто отразена - каза Колекционера. -Вие търсите онези, които са го застреляли. Аз мога да ви помогна.

- Как?

- Мога да ви дам техните имена. Мога да ви кажа къде да ги намерите.

- И защо би направил това?

- За да сключим сделка. Елдрич е болен. Има нужда от почивка и време, за да се възстанови. Напрежението от преследването си казва думата. Колкото до мен, то пречи на работата ми. Докато се опитвам да бъда на крачка пред вас, мъже и жени, които носят злото у себе си, остават ненаказани. Затова ще ви дам имената, а вие, като част от сделката, ще престанете да ни преследвате. Сигурно и вие сте уморени от това колкото мен и знаете, че вашият господин Гарнър допусна грешка. Ако не го бях убил, щеше да прекара остатъка от живота си в килия. В известен смисъл аз му помогнах. Той не би оцелял дълго в затвора. Не беше толкова силен, колкото сме ние.

Ейнджъл стисна по-силно пистолета. Почти му беше непоносимо да слуша брътвежите на този изрод, че убийството било едва ли не божия милост за Джаки.

- Поне е щял да получи процес - каза той.

- Аз го разпитах. Той призна. Това, за което говориш, са просто условности на законността, нищо повече.

Луис се намеси. Каза само една дума, но тя бе едновременно и предупреждение, и молба.

- Ейнджъл.

След една-две секунди Ейнджъл се успокои.

- Ти спомена прекратяването на преследването като „част“ от сделката - каза Луис. - Какво е останалото?

- Знам, че издирването на хората, които са стреляли, ви е срещнало с много интересни личности. Предполагам, че една от тях е бил Камбион.

- Защо?

- Защото след като сте проверили всички други линии, той сигурно е бил единственият, който ви е останал. Съмнявам се, че ви е дал отговорите, които ви трябват.

- Срещнахме се с него - призна Луис.

- И?

- Каза ни, че покушението е извършено от двама души, мъж и жена. Обеща да ни каже повече.

- Разбира се. Какво поиска в замяна на информацията?

- Същото, което току-що поиска и ти: да спра преследването му. Но нещата стоят така: той може да е откачено копеле, но е откачено копеле, което не е убило наш приятел. Ако се стигне дотам, може би ще бъда по-склонен да опитам с него.

- Ще бъдеш разочарован. Той ще те предаде на стрелците - и теб, и твоето гадже. За него те са потенциално по-ценни от вас. Вие никога няма да направите онова, което иска от вас, но те ще му дължат услуга, а са много, много добри в онова, което вършат.

Луис разбра, че Колекционера бе прав. Думите му потвърждаваха онова, което и сам подозираше: Камбион щеше да извлече по-голяма полза, ако застане на страната на стрелците.

- Продължавай.

- Ето какво предлагам - каза Колекционера. - Давам ви имената. В замяна искам примирие помежду ни и искам да знам къде е Камбион. Отдавна си е заслужил да му се тегли ножа.

- А ако не се съгласим? - каза Луис. - Ако решим просто да те убием тук?

Пистолетът в ръката му светкавично се премести и се насочи към Колекционера под масата. Първите куршуми щяха да го уцелят в корема, а последният - в тила, когато падне напред и Луис произведе изстрела на милосърдието отгоре.

Колекционера посочи с дясната си ръка към стола до себе си. На него имаше зелена картонена папка, незабелязана досега от Ейнджъл и Луис.

- Отвори я - каза той и отново сложи ръцете си на масата.

Луис стана и отиде да вземе папката, без и за миг да откъсва очи от него. Двамата азиатци в ресторанта също се раздвижиха, вече извадили пистолетите. Колекционера продължаваше да седи неподвижно, вперил поглед в масата пред себе си. Остана така и докато Луис прелистваше съдържанието на папката. Вътре имаше листове с печатен текст, фотографии, дори записи на телефонни разговори.

- Това е твоята история - каза Колекционера. - Историята на твоя живот: всяко убийство, което успяхме да проследим, всяка улика срещу теб, която успяхме да съберем. За късмет, това бе едно от малкото досиета, от които Елдрич пазеше копия на сигурно място. Тук вътре има достатъчно материал, за да те пратя по дяволите, стига да исках. Ако днес не си тръгна оттук жив и здрав, Елдрич ще се погрижи копие от това да отиде при федералния прокурор за южен Ню Йорк, прокурора на Манхатън, дванайсет различни полицейски управления из цялата страна и Отдела за криминални разследвания на ФБР. Би трябвало да е достатъчно, за да запълни всички досадни непълноти в собствените им разследвания.

За пръв път Колекционера се отпусна. Облегна се назад, затвори очи и продължи:

- Казах ти, уморен съм от това преследване. Прекратявате го веднага. Бих могъл да използвам този материал, за да ви накарам да станете по-отстъпчиви, но чувствам, че трябва да ви компенсирам за онова, което се случи с господин Гарнър. Искам да ми обещаете, че слагате край на преследването. Искам Камбион. В замяна вие получавате възможността да отмъстите за детектива.

Луис и Ейнджьл се спогледаха. Луис виждаше, че Ейнджьл не желае да сключват сделка с този човек, но папката бе наклонила везните и щеше да се съгласи с всичко, което е в интерес на неговата безопасност. Възможността да стигнат до извършителите на покушението срещу Паркър трябваше да бъде приемана просто като бонус.

- Съгласни сме - каза Луис.

- Ако детективът оживее, бих искал твоята дума да е гаранция и за неговото добро поведение - каза Колекционера. - В противен случай примирието отпада.

- Ясно.

- Двамата, които търсите, се казват Уилям и Зила Донд. Живеят в Ашвил, Северна Каролина. Имат двама синове, Ейдриън и Кер. Синовете нямат представа за страничните занимания на родителите си.

- Кой ги е наел?

- Ще трябва да попитате тях.

- Но ти знаеш.

- Мисля, че името Донд идва от североизточните райони на Англия: Дърам или може би Нортъмбърланд. Аз бих ги оставил сами да допълнят всичките други подробности. Сега бих искал да изпълните втората част от споразумението.

- Камбион е на „Хънтс Лейн“, оттатък в Бруклин - каза Луис, - при положение че още не се е преместил. Заврял се е в една стара аптека.

- Има ли някого със себе си?

- Грамаден мъж на име Едмънд.

Колекционера стана.

- Тогава свършихме тук - каза той. - Желая ви успех в издирването.

Закопча палтото си и излезе иззад масата.

- И можеш да задържиш папката - подхвърли на Луис, докато минаваше покрай него. - Вече имаме няколко копия.

Оставиха го да си иде и той се загуби в тълпата на „Лексингтън“.

- Забелязах, че не му спомена за възможността на „Хънтс Лейн“ да има и трети човек - каза Ейнджъл.

- Да - отвърна Луис. - Май не се сетих.

50

Седях край някакво езеро на дървена пейка, боядисана в бяло. Студено ми беше, макар да бях с яке, и държах ръцете в джобовете си, да не замръзна съвсем. Вляво от мен, на хълмче, се намираше рехабилитационният център, стара къща на морски капитан от деветнайсети век, заобиколена от построени в по-ново време едноетажни сгради от червени тухли. Вечнозелени дървета ограждаха езерото и повечето сняг беше почистен от тревата. Наоколо беше тихо.

Всичко тънеше в тишина.

До краката ми лежеше малък черен камък. Изглеждаше невероятно гладък. Искаше ми се да го подържа в ръка. Пресегнах се да го взема и усетих, че е напукан отдолу. Парче от него беше изпаднало, оставяйки долната страна нащърбена и неравна. Погледнах нататък към тихата шир на езерото пред себе си и хвърлих камъка. Той удари водата и повърхността ѝ се напука като лед, макар да не беше замръзнала. Пукнатините пропълзяха напред, преминаха през езерото и насякоха горите и планините отвъд него, докато накрая самото небе не бе раздробено от черна мълния.

Чух стъпки зад себе си и на рамото ми легна ръка. Видях венчалната халка на нея. Спомнях си този пръстен. Помнех как го сложих на пръста пред пастора. Сега единият нокът беше счупен.

Сюзан.

- Разбрах, че е нереално - казах аз.

- Как? - попита мъртвата ми съпруга.

Не се обърнах да я погледна. Беше ме страх.

- Защото не можех да си спомня как съм попаднал тук. Защото нямаше болка.

И заговорих за раните, оставени от куршумите, и раните, оставени от загубата.

- Вече не би трябвало да изпитваш болка - каза тя.

- Студено е.

- Ще бъде известно време.

Този път се обърнах. Исках да я видя. Тя беше такава, каквато бе, преди Пътника да я прониже с ножа си. И все пак не съвсем. Беше и повече, и по-малко от онова, което бе някога.

Носеше лятна рокля, защото винаги бе носила лятна рокля на това място. Всеки път, когато я бях зървал, след като я загубих, носеше все същата рокля, въпреки че никога не виждах лицето ѝ. Когато го виждах, това ставаше при други обстоятелства. Тогава роклята беше изцапана с кръв, а чертите ѝ - разруха в червено. Никога не успявах да обединя двете представи за нея.

Сега тя отново беше красива, но очите ѝ бяха далечни, фокусирани някъде другаде, сякаш присъствието ми тук я бе откъснало от някакво по-приятно занимание и искаше час по-скоро да се върне към него.

- Извинявай - казах аз.

- За какво?

- За това, че ви изоставих. Че не бях до вас, когато той дойде да ви убие.

- И ти щеше да умреш заедно с нас.

- Може би щях да го спра.

- Не. Тогава не беше толкова силен, а и той бе насъбрал толкова много гняв. Толкова много гняв...

Ноктите ѝ се забиха в рамото ми и двамата заедно бяхме пренесени обратно в нашия дом, гледахме заедно, докато Пътника изнасилваше нея и нашата дъщеря. Докато го вършеше, зад него стоеше друга версия на съпругата ми, лицето ѝ беше неразличимо от заливащата го кръв, главата и тялото ѝ се тресяха. Това бе онази, която бях виждал преди. Това бе съпругата, която бродеше в моя свят.

- Коя е тя? - попитах. - Какво е тя?

- Тя е онова, което остава. Тя е моят гняв. Тя е цялата моя омраза и моята скръб, моето страдание и моята болка. Онова, което те преследва.

Ръката ѝ помилва главата ми. Докосването ѝ пареше.

- Насъбрала бях много гняв - каза тя.

- Виждам. А когато умра?

- Тогава и тя ще умре.

Останките на нашата дъщеря бяха проснати през скута на майка ѝ. Дженифър бе вече мъртва, когато той започна да реже. Това, предполагам, бе проява на милост.

- А Дженифър?

Почувствах, че се колебае.

- Тя е различна.

- Как така?

- Тя се движи между световете. Контролира другия свят. Няма да те изостави дори и в смъртта.

- Тя ми шепне.

- Да.

- Пише по праха на прозорците.

- Да.

- Къде е сега?

- Наблизо.

Огледах се, но не я открих.

- Веднъж, преди време, я видях тук, в тази къща.

Години след като животът им беше свършил, двойка любовници ме дебнеха в тези стаи. Но моята дъщеря ги чакаше - моята дъщеря и въплъщението на гнева, което тя се опитваше да контролира и което този път на драго сърце остави да излее яростта си.

- Иска ми се да я видя.

- Тя ще дойде, когато е готова.

Гледах как Пътника продължава да реже. Нямаше болка.

Поне за мен.

Отново бяхме край езерото. Пукнатините се бяха затворили. Чупливият свят бе непокътнат. Стоях на брега. Водата не се плискаше. Нямаше вълни.

- Какво да правя? - попитах аз.

- Какво искаш да правиш? - попита тя.

- Мисля, че искам да умра.

- Тогава умри.

Не виждах своето отражение, но виждах отражението на Сюзан. В този свят тя беше реална, а аз не бях.

- Какво ще стане?

- Светът ще продължава по пътя си. Да не мислеше, че се върти около теб?

- Не си бях представял, че в живота след смъртта има толкова много сарказъм.

- Известно време не бях имала причина да го използвам. Ти не беше наблизо.

- Обичах те. Знаеш това.

- Зная. И аз те обичах.

Тя се запъна на тези непривични за устата ѝ думи, но почувствах, че когато ги изговори на глас, те накараха нещо дълбоко в нея да се разтопи. Сякаш моята близост ѝ напомняше как се е чувствала някога като човек.

- Ако останеш тук - каза тя, - събитията ще се развиват без твое участие. Светът ще бъде различен. Ти няма да си до тези, които си можел да защитиш. Възможно е други да заемат твоето място, но кой знае?

- А ако се върна?

- Болка. Загуба. Живот. Още една смърт.

- За какво?

- Мен ли питаш за своята цел?

- Може би.

- Знаеш какво търсят те. Онзи, Който Чака зад Стъклото. Бога на Осите. Погребания Бог.

- От мен ли се очаква да ги спра?

- Съмнявам се, че можеш.

- Защо трябва да се връщам тогава?

- Няма „трябва“. Ако се върнеш, ще го направиш, защото така си решил, и ще пазиш онези, които иначе няма кой да пази.

Тя приближи до мен. Почувствах на лицето си топлината на нейния дъх. В него имаше едва доловима миризма на тамян.

- Чудиш се защо идват при теб, защо се чувстват привлечени от теб, онези, падналите. - Шепнеше думите, сякаш се боеше да не я чуе някой. - Когато седиш известно време близо до огъня, започваш да миришеш на дим. Онези твари търсят не само своя Погребан Бог. Търсят огън, който искат да угасят, ала не могат да го намерят. Ти си бил близо до него. Бил си в неговия обсег. Носиш дима му по себе си и затова идват за теб.

Тя се отдръпна от мен. Отражението ѝ се отдалечи, после изчезна. Бях сам. Затворих очи. Когато ги отворих отново, дъщеря ми беше до мен. Тя сложи ръката си в моята.

- Студено ти е - каза Дженифър.

- Да. - Гласът ми пресекна.

- Тате, искаш ли да се поразходим? - попита тя.

- Да - отговорих. - Ще ми бъде много приятно.

51

Книжарница „Батъри Парк“ се намираше в центъра на Ашвил, Северна Каролина. Там се продаваха редки книги и книги на старо, срещу които Луис нямаше възражения, а също вино и шампанско, срещу които възраженията му, доколкото ги имаше, бяха още по-малко.

Жената на име Зила Донд участваше в читателски клуб в магазина. Тя и четири други дами обсъждаха биографията на Клеопатра от Стейси Шиф на чаша пенливо вино и някакви хапки - от онези, които минават за храна сред хубавите слаби жени. Луис седеше с чаша пино ноар до дясната ръка и екземпляр от „Макс Пъркинс: редактор на „Гения“ от А. Скот Бърг в скута. Избрал бе книгата на Бърг, защото Пъркинс беше редактор на Томас Улф⁴³, вероятно най-известния син на Ашвил, а Луис, който не можеше да понася писанията на Улф, се опитваше да разбере защо Пъркинс си е направил този труд. Доколкото можеше да съди, след като прочете съответните части от биографията на Бърг, единствената причина дебютната книга на Улф, „Погледни към дома, ангеле“, да е поне мъничко приемлива, беше, че Пъркинс го е накарал да махне над 60 000 думи от нея. Все пак, по грубите сметки на Луис, от 500-те страници на предлаганото в книжарницата издание на „Скрибнър“ най-малко 499 бяха излишни.

Зила Донд изглеждаше като една от онези жени, които приемат книгите много на сериозно, без да разбират, че четенето може да бъде също така и приятно. От нейния екземпляр на „Клеопатра“ стърчаха множество тесни листчета в различен цвят и Луис беше сигурен, че отвътре книгата е пълна с бележки, като „Интересно!“, „Съгласна съм, много!“ и „Страхотно!“, като екземпляра на осмокласничка, която за първи път чете „Спасителят в ръжта“. Тя беше стройна и руса, с фигура на бегач на дълги разстояния. Можеше дори да мине за хубава, ако не се бе състарила преждевременно, навярно вследствие на комбинация от прекомерно излагане на природните стихии и желязна решителност, която бе оставила трайни бръчки по челото ѝ и стисната челюст с леко отворени устни като на змия, готова да те нападне.

Луис бе наблюдавал Донд през последните трийсет и шест часа, но не се бе доближавал до нея повече от това. Такъв му бе маниерът: да започне от разстояние и постепенно да приближава. Впечатлението от кратките наблюдения на нейното всекидневие бе, че живее като обикновена, сравнително добре обезпечена буржоазна домакиня. Тази сутрин бе ходила в местния фитнес клуб и бе тренирала там един час, след което се беше прибрала вкъщи да вземе душ и да се преоблече и рано следобед бе дошла в своя читателски клуб. Предишния ден се беше срещнала с приятелки на късна закуска, пазарувала бе в ашвилския мол, поровила бе из лавиците на книжарницата за книги втора употреба „Господин К.“ на „Ривър Ридж“ и беше вечеряла вкъщи със своя съпруг и по-малкия им син - тъй като по-големият, студент втори курс в университета „Джордж Вашингтон“, в момента отсъстваше. По-малкият бе едва на шестнайсет, но нямаше скоро да се прибере за вечеря. В този момент двама мъже, чиито лица дори не бе успял да зърне, преди да го отвлекат, го откарваха с ван дълбоко в националния парк „Писга“. Навярно бе ужасен, но ужасът на момчето не интересуваше Луис. На него му трябваше нещо, което да използва срещу бащата и майката, ако откажат да говорят.

Междувременно Ейнджъл следеше отблизо Уилям Донд, който беше преподавател във Факултета по литература в Университета на Северна Каролина в Ашвил. Луис бе готов да се обзаложи на долар, че Уилям Донд е чел „Погледни към дома, ангеле“ толкова пъти, че знае наизуст цели пасажи. Може би дори харесваше книгата. Луис очакваше с нетърпение да го гръмне.

Зила Донд изложи мнението си за безпощадността на Клеопатра, която очевидно не беше щадила дори собствените си близки, когато ситуацията го е налагала.

- Клеопатра е живяла във време на убийства и предателства - каза Донд на приятелките си. - Не вярвам, че е убивала, защото ѝ е било приятно. Убивала е, защото това е било най-ефикасното решение на проблемите, пред които е била изправена.

Другите жени прихнаха - такава си беше тяхната Зила, винаги вървеше по най-краткия път между две точки, без значение кой или какво може да се изпречи насреща ѝ - и Луис я гледаше как се смее с цяло гърло заедно с тях.

Групата си тръгна и той върна цялото си внимание към Максуел Пъркинс. В писмо до Улф с дата 17 ноември 1936 година Пъркинс се опитваше да се примири с факта, че Улф къса връзките с него. „Зная, че ти никога не би постъпил неискрено -пишеше той - и никога не би сторил нещо, което не смяташ за правилно.“

Луис не можеше да не се възхити на вярата му, макар че според него тя в крайна сметка се бе оказала неуместна.

- Знаете ли, той е съсипал Томас Улф.

Луис вдигна глава. Пред него стоеше Зила Донд, със своята „Клеопатра“ под лявата мишница и дясна ръка в джоба на палтото.

- Справил се е добре с Хемингуей и Фицджералд - каза Луис. - Не можеш да прикоткаш всичките.

Не си позволи да отмести поглед към дясната ѝ ръка. Продължи да я гледа право в очите.

- Да - каза тя, - навярно е така. Наслаждавайте се на виното - и на книгата си.

Тръгна си, а Луис си помисли: „Изработи ме, или поне си мисли така“. Това бе без значение. Ако тя и съпругът ѝ бяха такива умници, за каквито очевидно ги мислеха Камбион и Колекционера, трябва бързо да бяха разбрали, че детективът, когото се бяха опитали да убият, е по-различен и не само полицията преследва извършителите на покушението, а по дирите им вървят и хора, които не се различават много от тях. Може би просто не бяха очаквали да ги открият толкова скоро, ако изобщо са ги открили. Луис се питаше дали Камбион вече не ги е предупредил.

Обади се на Ейнджъл, докато я наблюдаваше как прекосява улицата на път към паркинга.

- Къде е той?

- В кабинета си - каза Ейнджъл. - Води семинари от сутринта и ще чете лекции до четири.

- Ако ги отмени, обади се.

- Защо?

- Мисля,че жената е разтревожена. Ако съм прав, ще му се обади. Знаеш ли къде е паркирал?

- Да.

- Наблюдавай колата.

- А ти?

- Поемам къщата. Не изпускай съпруга. И...

- Какво?

- Чел ли си „Погледни към дома, ангеле“?

- Мамка му, не. Сигурно е най-малко хиляда страници. За какво ми е притрябвало да я чета?

- Знаех си, че има причина да те харесвам - каза Луис.

- Нима? Е, ако в отговор и аз се сетя за някоя, ще ти я кажа.

Луис бе имал преднина пред жената през цялото време. Спрял бе колата си до автомат за таксуване на паркинг точно пред книжарницата, така че още щом тя се скри от очите му, остави пари за виното и потегли. Ейнджьл се беше погрижил за алармената инсталация в къщата по-рано същия ден, веднага след като се бе уверил, че Уилям Донд се е посветил изцяло на своите семинари. Което означаваше, че когато Зила Донд влезе в къщата, Луис вече я чакаше вътре. Докато оставяше торбата, пистолетът 22-ри калибър със заглушител беше едва на сантиметри от главата ѝ и тя каза само:

- Мамка му.

- Предпочитам „начукаха ни го“. И само за сведение, не си права за Максуел Пъркинс.

Затвори с крак входната врата и се отдръпна на крачка от нея. Попита:

- Знаеш ли за какво е всичко това?

- Удара в Мейн.

- Някой каза ли ви да очаквате неприятности?

- Разбрахме от отзвука след това, но и ни се обадиха.

- Камбион ли?

Тя не отговори.

- Не че е някаква утеха, но той каза и на нас за вас. Не всичко, но поне началото.

- Както сам каза, начукаха ни го.

- Да, така е. Пусни торбата на пода.

От лявото ѝ рамо висеше голяма дамска чанта. Наблюдавал я бе, докато пиеше виното си в книжарницата, и знаеше, че не е левачка още преди да бе разговаряла с него с дясната ръка в джоба, може би държейки оръжие, насочено срещу него. Предполагаше, че има у себе си поне един пистолет и вероятно още един в чантата.

- Ако си въоръжена, по-добре ми кажи веднага.

- В чантата ми.

- А не в десния джоб на палтото?

- Опа.

Луис отстъпи назад и ѝ каза да отърси палтото от раменете си. То издумка тежко, когато падна на дървения под.

- Имаш ли още нещо?

- Можеш да ме претърсиш.

- Намираме се под линията Мейсън-Диксън⁴⁴. Ние, цветнокожите, трябва да внимаваме с белите жени тук, долу. Бих предпочел просто да ми кажеш.

- Отляво, на колана.

- Война ли очакваш да избухне?

- Живеем в опасен свят.

Тя носеше широка жилетка под лек жакет, от онези, под които лесно се скрива оръжие.

- Използвай лявата си ръка - каза Луис. - Само палеца и показалеца. Бавно.

Зила Донд свали лявата си ръка, избута с лакът жакета назад и използва дланта си, за да вдигне жилетката, откривайки пистолета. Той изглеждаше като малък олекотен „Смит енд Уесън“ без ударник, модел 642.

- Неудобно е - каза тя. - Кобурът е стегнат.

Луис видя, че тя се напряга, и я изпревари само със секунда. Беше бърза, изви тялото си и едновременно вдигна дясната си ръка да му нанесе удар, но в това време той вече стоварваше дръжката на пистолета върху дясното ѝ слепоочие. Последва я на пода, измъкна оръжието от кобура и го хвърли настрани. Тя беше зашеметена, но в съзнание. Луис държеше пистолета опрян в основата на тила ѝ, докато смъкваше сакото и жилетката до лактите ѝ, за да обездвижи ръцете, после я потупа да легне. Джинсите ѝ бяха тесни, но за всеки случай ги опипа за нож. Когато свърши, я пусна, но не свали поглед от нея, докато тя оправяше дрехите си. Намери телефона ѝ и ѝ го подаде с думите:

- Обади се на мъжа си.

- Защо?

Изглеждаше замаяна, но Луис допускаше, че може да преиграва, за да го заблуди. Позволи ѝ да седне с гръб към стената, обаче настоя да държи краката опънати и ръцете далече от тялото. Така щеше да ѝ бъде по-трудно да се изправи, ако реши да го нападне отново. Беше напълно наясно колко опасна е тази жена.

- Защото знам, че си се обадила на мъжа си, след като говори с мен в книжарницата. Той сигурно чака съобщението, че всичко е чисто.

Луис почти бе стигнал до къщата, когато Ейнджъл му бе позвънил, за да му каже, че Уилям Донд е потеглил, и той го бе инструктирал да го остави да се прибере.

Почака я да прегледа последните повиквания и да стигне до „Бил“. Когато пръстът ѝ се поколеба над бутона за повикване, опря дулото в лявото ѝ слепоочие.

- След като знам, че съпругът ти идва, очевидно не работя сам. Съпругът ти се следи. Ако кажеш нещо, за да го предупредиш, ще разберем. Не е задължително нещата да свършат зле за вас.

Тя го погледна напрегнато. Всички последици от удара по главата, реални или симулирани, изчезнаха отведнъж.

- И двамата знаем, че това не е вярно - каза тя. - Аз видях лицето ти.

- Госпожо - отвърна Луис, - в момента дори не можеш да си представяш колко по-лошо може да стане за теб и семейството ти.

Споменаването на семейството свърши работа. Не ставаше дума само за нея и за съпруга ѝ.

- Мамка му - каза тя тихо.

- Ако бяхте толкова загрижени за безопасността на синовете си, трябваше да си намерите друга сфера на дейност - каза Луис. - Обади се. Усили звука, но не го включвай на говорител.

Тя направи, каквото ѝ беше казано. Луис слушаше.

- Зил? - каза мъжът ѝ.

- Вкъщи съм - обади се тя. - Но все пак трябва да поговорим.

- Идвам. Нищо повече по телефона.

- Добре. Само побързай.

Разговорът свърши.

- Зил и Бил - каза Луис. - Сладко.

Тя не отговори. Виждаше как пресмята, опитвайки се да реши какви ходове остават открити за нея. Секунди по-късно избръмча телефонът на Луис.

- Ейнджъл.

- Той е на около пет минути от вас.

- Стой колкото можеш по-близо.

- Ясно.

Луис продължаваше да държи пистолета, насочен към Зила Донд.

- Изпълзи по корем в кухнята - каза той. - Хайде.

- Какво?

- Ако опиташ да се изправиш, ще те убия.

- Ти си животно.

- Сега ме обиждаш. В кухнята.

Докато пълзеше, Луис стоеше зад нея и през цялото време я държеше на мушка. Кухнята беше предимно от орех, със също такава маса и четири стола в средата. Когато Зила Донд стигна до масата, Луис ѝ каза да се изправи бавно и да седне с лице към вратата. Свали чаша от полицата и я сложи пред нея. Кухнята бе разположена по ширината на къщата, а друга врата я свързваше с голяма всекидневна, единият край на която бе оформен като трапезария. Между масата и тази врата имаше хладилник и шкаф със стъкла, пълен с консерви. Луис зае позиция там. Не виждаше входната врата, затова пък виждаше жената.

Шумът от спираща кола дойде откъм предната страна на къщата. След около минута се чу звук от превъртане на ключ. Това беше моментът. Сега Зила щеше да предупреди съпруга си.

Вратата се отвори. Три неща се случиха почти едновременно.

Зила Донд изкрещя името на мъжа си и се хвърли на пода.

Уилям Донд вдигна пистолета, който бе вече в ръката му, и се приготви да стреля.

Ейнджъл се появи зад Уилям Донд и го уби с един заглушен изстрел в тила. Влязъл бе в къщата и бе затворил вратата след себе си. Дори не погледна тялото на Донд, когато го прекрачи. Не беше от коравосърдечие. Просто не искаше да види какво е направил. Огледа улицата от прозореца на всекидневната, но по нищо не личеше някой да е видял какво става. От друга страна, нямаше как да са сигурни, освен ако ченгетата не цъфнат на прага. Трябваше да побързат.

Когато се присъедини към Луис в кухнята, Зила Донд стоеше пред сервизното помещение. Луис не сваляше пистолета, но тя държеше в ръката си голям кухненски нож. Не беше ясно за какво възнамерява да го използва, но срещу когото и да го вдигнеше, включително и срещу себе си, резултатът нямаше да е добър.

- Изобщо не си имал намерение да оставиш жив някого от нас - каза тя.

- Да - отвърна Луис. - Никой от двама ви нямаше да оцелее. Просто влезлият в къщата пръв щеше да живее по-дълго.

Зила Донд обърна ножа в ръката си и опря върха му в гърлото си.

- Ще си тръгнете с празни ръце - каза тя.

- Преди да го направиш, би трябвало да се обадиш на сина си.

Луис сложи телефона на кухненската маса и внимателно го бутна към най-близкия до нея край. Свали пистолета. Ейнджъл направи същото. Зила Донд отиде до масата. Взе телефона. На дисплея имаше едно име: Кер, по-малкият ѝ син.

Натисна бутона за набиране. Той се обади.

- Кер?

- Мамо? Мамо?

- Кер, добре ли си?

- Не знам къде съм, мамо. Някакви мъже ми се нахвърлиха и от часове ме разкарват насам-натам. Мамо, страх ме е. Какво става?

- Нищо лошо няма да ти се случи, скъпи. Това е голяма грешка. Тези хора ще те пуснат. Обичам те.

- Мамо? Какво...

Зила Донд прекъсна връзката. Върна ножа на мястото му в дървеното блокче. Прехапа долната си устна и поклати глава. Очите ѝ гледаха другаде. По едната ѝ буза се търкулна сълза, но не можеше да се каже дали бе за сина ѝ, за съпруга ѝ или за нея самата.

- Давате ли дума?

- Той ще бъде освободен жив и здрав - каза Ейнджъл.

Това не му харесваше. Никак не му харесваше. Не беше в характера му да заплашва деца. Необходимо беше, но това не го правеше редно.

- Как да ви вярвам? - каза Зила Донд.

- Без да преувеличаваме очевидното - каза Луис, - нямаш голям избор. Но предполагам, че Камбион ти е казал достатъчно за нас и може би междувременно си научила още.

- Обадихме се тук-там - призна тя.

- И?

- Ако знаехме за вас, щяхме да ви убием още преди да се заемем с детектива.

- Амбициозно.

- И предвидливо.

- Не. Ако бяхте достатъчно предвидливи, първо щяхте да си научите добре урока.

Зила Донд прие забележката.

- Кой ви каза да убиете детектива? - попита Луис.

- Хейли Кониър.

- Коя е Хейли Кониър?

- Първи общински съветник в град Проспъръс, Мейн.

- Защо?

- Не попитах, но всичко, което върши Хейли, е за доброто на града.

- Убивали ли сте за друг?

- Не, само за нея.

- За пари?

- Тя си плаща, но ако трябва, бихме ѝ помогнали и безплатно. Ние сме излезли от този град преди поколения.

- Кой друг знае?

- Морланд, началникът на полицията. Пастор Уорънър. Останалите членове на градския съвет.

- Вие ли убихте бездомника на име Джуд в Портланд и нагласихте всичко така, че да изглежда като самоубийство?

- Да.

- А дъщеря му?

- Не.

- Какво толкова специално има в Портланд? - попита Ейнджъл.

Устата на Зила Донд застина в онази странна гримаса на решителност, която Луис бе забелязал още в книжарницата: зъбите стиснати, устните леко разтворени.

- От мен няма да научите нищо повече.

- Предадохте своя град твърде лесно - каза Луис.

- Изобщо не сме го предавали - отвърна тя. - Проспъръс ще ви изяде живи.

Луис стреля в нея два пъти. Тя падна на пода и се гърчи известно време, преди да умре. Луис отиде до предния прозорец и погледна навън. Вече притъмняваше. Къщите в тази модерна градска спалня бяха разположени сред големи парцели, разделяни от жив плет и дървета. В някои от тях светеха лампи, но по улиците нямаше хора. Луис се чудеше как може да се живее в квартал като този, с тези почти еднакви къщи сред ясно разграничени дворове и тук-там дребни разлики в детайлите, явно целящи да създават погрешна представа за индивидуалност. Може пък за съпрузите Донд убиването на хора да е било единственият начин да се предпазят от полудяване.

Ако имаха повече време, щяха да претърсят къщата, но Ейнджъл бе неспокоен. Той извади от джоба на якето си две плоски шишета карболова киселина, или втечнен фенол. Двамата с Луис минаха по собствените си стъпки в къщата, като ги пръскаха с киселината. Фенолът беше полезно средство за унищожаване на следите от ДНК. Веднага щом свършиха, напуснаха къщата и се върнаха при колите си. Върху оригиналните им табели бе залепено фолио с фалшиви регистрационни номера. Отне им само секунди да го махнат и да ги стопят на открит пламък. Луис се обади на похитителите на Кер Донд и ги инструктира да не го освобождават до сутринта, когато двамата щяха вече да са далеч от Ашвил, Северна Каролина, но значително по-близо до Проспъръс, Мейн.

52

Луис и Ейнджъл не се изсипаха направо в Проспъръс. Изчакваха, планираха действията си. Бяха наели апартамент на „Истърн Промънейд“ в Портланд от името на куха фирма, принадлежаща на Луис. В „Голямата изгубена мечка“ Дейв Еванс се правеше на разсеян, докато в офиса му се провеждаха поредица срещи; накрая се примири и отиде да си върши канцеларската работа в една барака до бара. Проспъръс бе посетен от двама японски бизнесмени и съпругите им, които печелеха симпатиите на всички с учтивостта и ентусиазма си. Правеха много снимки, но какво по-нормално от това за туристи от Далечния изток? Настроението им не се развали дори когато бяха предупредени да не влизат в гробището около старата черква. Казано им бе, че теренът не бил безопасен, но било запланувано да се маркира пътека до самата черква между надгробните камъни. Може би щяла да е готова до следващото им идване в града.

И една вечер, скоро след като Ейнджъл и Луис пристигнаха в Портланд, Роналд Стрейдиър дойде в „Голямата изгубена мечка“. Той рядко посещаваше градските барове дори докато пиеше, а сега, когато бе отказал алкохола, изобщо нямаше причина да стъпва в тях. Но Ейнджъл и Луис предпочитаха да вършат работата си далеч от своето жилище: колкото по-малко хора знаеха за него, толкова по-добре. Срещата с Роналд бе уредена от Рейчъл Улф, тъй като Роналд не се сещаше за друг начин да се свърже с двамата мъже, които му трябваха. Оставил ѝ бе съобщение в болницата, където детективът продължаваше да лежи в кома. Кратката бележка съдържаше само молбата Рейчъл да му се обади.Тя бе го виждала няколко пъти, докато живееше още в Скарбъро, така че го познаваше и знаеше за взаимното уважение между него и бившия ѝ любовник. Когато ѝ каза, че иска да го свърже с Ейнджъл и Луис, не започна да го разпитва, а просто им предаде неговото желание. И когато по-късно Ейнджъл му се обади, Роналд му каза само:

- Видях нещо да става в Проспъръс, нещо лошо.

И Ейнджъл разбра, че ще получат още едно късче от пъзела.

На чаша кафе в задната стаичка Роналд разказа на Ейнджъл и Луис за онова, на което бе станал свидетел: как момиче бива погълнато от земята в сянката на старата черква, докато група възрастни мъже и жени, придружени от пастор и полицай, стоят и гледат. Ако двамата му слушатели бяха изненадани от разказа му, не го показаха. Ако бяха скептични към чутото, не им личеше.

- Какво мислиш, че се е случило с нея? - попита Луис.

- Мисля, че нещо я дръпна под земята - отвърна Роналд.

- Нещо?

Роналд реши, че това е първият знак за съмнение, но явно грешеше. Спомни си, че този човек е виждал и чувал неща, по-странни дори от това.

- Не е достатъчно - продължи Луис. - Трябва ни още нещо. Не можем да действаме на сляпо.

Роналд също бе размишлявал върху това. Изровил бе от паметта си племенните легенди: за преклонението на чероките пред кедровото дърво, основаващо се на вярата, че Създателят е вселил в него душите на загиналите по време на вечната нощ; мита на индианците лакота за канотила, които живеят в дърветата; приказката на абениките за създаването на човека от кората на ясен; и историите на собственото си племе, пенобскътите, за населяващите горите малки хора микъм-уосъс, но не можа да намери в тях обяснение за онова, което беше видял. Яви му се видение на голямо дърво, което расте от горе надолу, короната без листа дълбоко под земята и дънерът проточен нагоре до корените, които помръдват и опипом си проправят път през пръстта към въздуха горе; а в сърцевината му, заобиколено от останките на мъртви момичета, имаше същество, дошло от много далече, дух, пропил се в камъните на стара черква и прекосил с тях суша и океан, преди да се оттегли в Новата земя, в която са положени основите на черквата, приемайки формата на напоено с мъзга дърво. Но онова, което занимаваше Роналд най-много, бе естеството му, защото вярваше, че хората създават боговете в същата степен, в която, ако не и по-често, боговете създават хората. Ако този стар бог съществуваше, то бе защото имаше мъже и жени, които чрез своята вяра му позволяваха да продължава да съществува. Те го хранеха, а в замяна той хранеше тях.

Роналд извади от джоба на якето си сноп фотокопирани страници и ги сложи пред Ейнджьл и Луис. Изображенията на тях не бяха датирани, но показваха издяланите от камък глави, които можеха да се видят отвън и отвътре в черквата на „Паството на Адам преди Ева и Ева преди Адам“. Открил бе снимките, заровени в архивите на Центъра по история на Мейн, а после, без сам да го знае, бе извървял почти същия път на изследване, както и детективът, разглеждайки с удивление изградените от растителни елементи образи, срещани в черквите и катедралите на Западна Европа. Англичаните бяха нарекли тези скулптури Зеления човек, но те бяха по-стари от названието с повече от хиляда години, а духът в тях беше още по-стар. Когато на Земята са се появили първите хора, той ги е чакал сред дърветата и е приел този си образ в съзнанието им: човешко лице, изобразено от клони и листа.

- То може би изглежда така - каза Роналд.

Ейнджьл взе една от снимките. Беше зимното лице, най-мрачното и враждебното от изображенията в черквата на Проспъръс. Спомни си какво им бе казал Рос в Бруклин. Няма значение дали нещо съществува, или не. Важни са неприятностите, които причиняват онези, които вярват, че то съществува.

- Ти говореше за корени - каза той.

- Да - отвърна Роналд. - Мисля, че корен повлече момичето надолу.

- Корени и клони - каза Ейнджъл. - Дърво?

- А какво прави дървото? - попита Луис.

Ейнджъл се усмихна и отговори:

- Гори.

Убийствата в Ашвил не останаха незабелязани в Бостън, защото хората на Гарисън Прайър вървяха почти по същите следи, както Ейнджъл и Луис, макар и малко по-дискретно. Смъртта на Уилям и Зила Донд само бе потвърдила онова, което Прайър бе започнал да подозира: че нападението над детектива е поръчано от град Проспъръс. Това показваше, че решението знакът на Вярващите да бъде оставен в къщата на детектива също бе взето там, което пък означаваше, че всичките настоящи неприятности на Прайър можеха да бъдат оставени пред портите на града.

Проспъръс рядко бе причинявал безпокойства на Прайър. Това бе затворена в себе си общност и той не бе виждал причина да се меси в нейните действия, стига те да са дискретни. Сега самата му изолираност, отказът му да признае своята обвързаност

със света в по-широк смисъл и възможното въздействие на решенията му върху хората извън него - и върху ангажимента на неговите покровители да го пазят на всяка цена -бяха нарушили равновесието.

Чрез своите действия Проспъръс бе направил възмездието неизбежно.

Обаждането дойде по джиесема на Ейнджъл, от телефон без идентификация. Луис имаше чувството, че би трябвало повече да се изненада, когато Ейнджъл му го подаде и чу гласа на Колекционера.

- Много впечатляващо - каза той. - Честно казано, чудех се дали Камбион не е бил прав, като е заложил всичко на тях, но явно не са били чак толкова съвършени, колкото си е мислел.

- Май убийствата на бездомници са изтъпили ножовете им - отвърна Луис.

- О, не са убивали само бездомници, но ще се съглася, че бяха дребни риби.

- Как научи за тях?

- По пътя на елиминирането. Задавах въпроси и разбрах, че Паркър е душил около Проспъръс. Възможно беше градът да не е замесен, но Камбион реши въпроса вместо мен. Той отдавна се интересува от любимците на града, съпрузите убийци.

- Можеше просто да ни го кажеш. Можеше просто да ни дадеш името на града.

- И какво щеше да му е забавното тогава? Луис, познавам те може би по-добре, отколкото сам се познаваш. Ти си педантичен в работата си. Искаш да запълниш всички неясноти. Какво ти дадоха съпрузите Донд? Проспъръс или нещо повече? Нека да отгатна - имена: дали са ти имена. Ти не би си тръгнал без тях. Прав ли съм?

Луис остави чашата портокалов сок. Тъкмо се потапяше в бизнес страниците на „Таймс“, но сега установи, че внезапно е загубил всякакъв интерес към вестника и дори към портокаловия сок.

- Едно име - призна той. - Жената ни даде едно име.

- Хейли Кониър.

- Мамка му.

- О, на нея никак няма да ѝ бъде приятно, ако те чуе да псуваш така. Тя е богобоязлива жена. Впрочем тук „бог“ е с малко „б“.

- Интересуваш се от нея, така ли? Среща ли искаш да си уредиш?

- Много е стара.

- Моите извинения, но не мисля, че можеш да си позволиш да бъдеш толкова придирчив.

- А ти не бъди толкова тесногръд. Тя е интересна жена и Проспъръс е удивителен град. Ще ти хареса.

- В списъка ти ли е?

- О, да.

- Тогава защо не си я очистил?

- Защото не е само тя, а целият град. И то поколения от него. За да раздам правосъдие за греховете на Проспъръс, би трябвало да изровя кости отпреди векове и да ги изгоря на клада. Трябва да се подпали целият град, а това надхвърля моите възможности.

Луис разбра.

- Но не и нашите.

- Да.

- И защо трябва да унищожим цял град?

- Защото е участвал в заговора за онова, което се случи с детектива. Ако не го изтриеш от лицето на земята, ще предаде традициите си на бъдещите поколения, а тези традиции са много, много опасни. Проспъръс е гладен град.

- Значи, искаш ние да свършим мръсната работа вместо теб? Да ти го начукам.

- Недей така - каза Колекционера. - Ще ти хареса, обещавам ти. О, и обърни специално внимание на онази тяхна черква. Огънят няма да е достатъчен. Трябва да копаете много по-надълбоко и да я раздробите на късчета с нещо много по-силно.

Луис усети, че разговорът върви към края си.

- Ей, като си говорим така любезно и прочие, намери ли твоя приятел Камбион?

Колекционера се намираше в сградата на аптека „Блекторн“. Държеше в ръката си нож. По острието му имаше едва забележима следа от кръв.

- Боя се, че той, както изглежда, се е извинил и си е тръгнал, преди да успеем да се опознаем по-добре.

- Колко жалко - рече Луис.

И наистина съжаляваше.

- Да, жалко - отвърна Колекционера.

И също бе искрен.

Минаха секунди.

- Каза, че живеел тук с още някого.

- Да, грамаден мъж. Облечен в жълто. Трудно е да не го забележиш.

- И никой друг?

- Поне аз не знам за такъв.

- Хммм.

Колекционера бе вперил поглед в дрипавите останки на човешко същество, които лежаха на носилка пред него. Мъжът нямаше очи, нямаше уши, нямаше език. Повечето от пръстите на ръцете и краката му също липсваха. Шевове бележеха мястото на кастрирането му. Колекционера го бе убил като акт на милосърдие.

- Знаеш ли - каза той, - мисля, че може да съм открил изчезналия лекар на господин Камбион. Не забравяй да ми изпратиш пощенска картичка от Проспъръс. - И затвори.

Ейнджъл погледна Луис над разтворения „Портланд Прес Хералд“.

- Вие двамата май вече станахте първи приятели?

Луис въздъхна.

- Знаеш ли - каза той, - понякога ми се иска никога да не бях чувал името на Чарли Паркър...

Гарисън Прайър седеше в тих ъгъл на „Изабела Стюърт Гарднър Мюзиъм“ в Бостън. Можеше да наблюдава и съседната зала, затова знаеше, че не го наблюдават или подслушват. След посещението на ФБР в офиса му неговият страх от следене бе стигнал до степен на параноя. Вече не водеше деликатните разговори навън или по телефоните в офиса, особено когато говореше с Главния Крепител. Най-важните Крепители сега си разменяха номерата на чистите телефони всеки ден, но иначе се бяха върнали към примитивното, ала на практика непроследимо средство за предаване на поверителна информация, като номерата на телефоните: простия код, базиран на печатното издание на „Уолстрийт Джърнъл“: страница, колона, абзац, ред. Много от по-старите Крепители намираха този привичен способ едва ли не успокояващ и Прайър си мислеше, че някои от тях може да се застъпят за запазването му и след като ФБР се умори да преследва въображаеми нарушения на финансовите закони.

Вниманието на Бюрото беше не само досадно и притеснително, но и нещо повече от това. „Прайър Инвестмънтс“ си бяха взели поука от минали грешки и сега бяха особено стриктни в своята работа. Разбира се, фирмата беше само фасада -работеща с пълна пара и доходоносна, но все пак фасада. Истинският механизъм на Крепителите бе скрит толкова надълбоко и толкова отдавна - в утвърдени компании, банки и тръстове, в благотворителни и религиозни организации, - че беше неоткриваем. Изобщо не го вълнуваше, че ФБР и подобните им хабят енергията си за „Прайър Инвестмънтс“. Да, неприятно беше, че частният детектив от Мейн бе започнал да се интересува от „Прайър Инвестмънтс“. Беше си лош късмет, нищо повече. Но той бе говорил открито пред други хора за своите съмнения и това бе причината от ФБР да се изтърсят на прага им. Обаче нямаше да открият нищо и след време вниманието им щеше да се насочи в друга посока.

Сега, в тишината на музея, Прайър говореше по телефона с Главния Крепител.

- Кой уби съпрузите в Ашвил?

- Не знаем със сигурност - каза той, - но предполагаме, че са били любимите помощници на Паркър.

- Добре са направили, че са открили онова, което ние не успяхме.

- Бяхме на крачка. Кръвта на двамата Донд още не беше изтекла на пода в къщата им, когато научих техните имена.

- Значи, спестили са ни усилията да ги убиваме.

- Така излиза. А сега какво?

- Сега ли? Нищо.

Прайър бе изненадан.

- А Проспъръс?

- Ще оставим приятелите на Паркър да довършат, каквото са започнали. Защо да се намесваме, след като те ще свършат работата вместо нас? - Главният Крепител се засмя. - Дори няма да е нужно да им плащаме.

- А после?

- После всичко продължава постарому. Ти пак ще изкупуваш мини.

„Да, помисли си Прайър. Ще изкупувам, и още как.“

53

Лукас Морланд имаше чувството, че за няколко дни се е състарил с години, но за пръв път започваше да вярва, че Проспъръс може да остане чист и неопетнен, поне от гледна точка на правосъдието. Мейнската щатска полиция не се беше свързвала с него от четиресет и осем часа и следователите ѝ вече не безпокояха неговия град. Една история придобиваше все по-голяма тежест: че Хари Диксън, който бил депресиран и имал финансови проблеми, е убил жена си и нейната полусестра, съпруга ѝ, а вероятно и племенницата си, и накрая е обърнал пистолета към себе си. Щателните издирвания в града и околностите не бяха открили никаква следа от Кейли Мадсън. Щатската полиция дори бе направила повърхностен оглед на гробището под зоркия поглед на пастор Уорънър. Единственият напрегнат момент беше, когато бе открито леко разровено място недалече от стените на черквата, но при последвалото разкопаване бяха открити само останки от нещо, което беше прието за дупка на някакво животно -твърде тясна, това поне изглеждаше очевидно, за да побере тялото на млада жена.

Освен това го тревожеше и случаят с детектива. Нападението над него бе извършено нескопосано и точно както беше предупреждавал, бе повлякло след себе си поредица други събития, чиято кулминация бе убийството на съпрузите Донд. Морланд не знаеше как са били открити. Нито пък дали са си държали езиците, преди да умрат, или са си признали всичко в опит да се спасят, или, по-вероятно, да спасят своя син, който се е намирал в плен, докато са ги убивали в собствения им дом. В най-добрия случай хората, търсещи възмездие за стрелбата по детектива, сега се намираха на крачка от Проспъръс. Той се беше опитал да накара Хейли Кониър и останалите да проумеят в каква опасност се намират, но те отказваха да приемат предупрежденията му. Мислеха си, че са взели мерки да защитят града и че градът на свой ред ще защити тях. Защо да не ги защити? Нали в края на краищата му бяха дали момиче?

Сега отново беше в къщата на Кониър, седеше на същата маса в същата стая, пиеше чай от същите чаши. През дърветата струеше слънчева светлина. Беше първият истински топъл ден от месеци насам. Въздухът трептеше от галещи слуха звуци на топящи се сняг и лед, напомнящи тихото тиктакане на часовници.

- Ти се справи добре, Лукас - каза Кониър, посръбвайки от чая си. Морланд почти не беше докоснал своя. Започнал бе да ненавижда всеки миг, който прекарваше в присъствието на Кониър. - Не мисли, че съветът не оценява усилията ти.

Морланд бе тук само защото онзи стар негодник Кинли Ноуел най-сетне бе предал богу дух. Умрял бе тази сутрин в ръцете на дъщеря си. Смъртта му бе по-спокойна, отколкото заслужаваше. Морланд беше на мнение, че Кинли Ноуел бе страдал от тежка недостатъчност на човещина дори по стандартите на град, който храни дупка в земята с млади жени.

Ала смъртта на Ноуел му даваше може би последна възможност да вкара малко разум в главата на Хейли Кониър. На съвета му трябваше нов член, но тя бе отхвърлила предложението починалият да бъде заместен от младата адвокатка Стейси Уокър, въпреки че повечето от другите градски съветници искаха нея. Вместо това твърдо стоеше зад Даниъл Купър, който не беше много по-млад от Ноуел и бе един от най-твърдоглавите и тесногръди градски старейшини. Дори след всичко, което се беше случило, Кониър не прекратяваше опитите да укрепи позицията си.

- Само трябва да останем заедно още малко - продължи тя - и после всичко това ще отмине.

Кониър знаеше защо е дошъл Морланд, но нямаше намерение да се отклонява от своя курс. Вече го бе информирала, че Стейси Уокър ѝ се струва твърде млада и твърде неопитна, за да бъде приета в съвета. Трудните времена искали стари глави, така му бе казала. Той не знаеше дали си го е измислила, или наистина има такава поговорка, но в никакъв случай не можеше да се съгласи с нея. Тъкмо старите глави им бяха навлекли всичките тези неприятности. Градът се нуждаеше от ново начало. Спомни си за Ани Бройър и въпроса, който му бе дошъл наум, след като двамата с Хари Диксън бяха прекарали онази студена нощ, погребвайки я.

„Какво ще се случи, ако престанем да го храним?“

„Лоши неща“, би му отговорила Хейли Кониър, ако можеше да го чуе. Би му изброила нещастията, които преследваха Проспъръс напоследък - смъртта на онези момчета в Афганистан, Валъри Гилсън, Бен Пиърсън - и би казала, „Ето! Виждаш ли какво става, когато не изпълняваш задълженията си към града?“.

Но ако това беше само мит, в който бяха направили грешката да повярват? Ако техният стар бог бе по-зависим от тях, отколкото те от него? Тяхната вяра му даваше сила. Ами ако го лишат от нея, тогава какво?

Можеше ли един бог да умре?

По-добре бе градът да поеме своя дял от нещастия, своите рискове, както останалата част от човечеството, за добро или зло. Изненадан бе колко силно бе разклатила собственото му душевно равновесие вярата на Хейли. Чувал беше истории, разбира се. Собственият му баща го беше подготвил за нея и мислеше, че знае какво да очаква. Но въпреки това се оказа, че не е напълно подготвен за реалния контакт с нея. Онова, което го бе поразило най-силно, бе бързината, с която момичето бе погълнато от земята, като в трик на факир.

Ако зависеше от него, повече нямаше да хранят този стар бог.

Но Хейли Кониър стоеше на пътя му: Кониър и другите като нея.

- Трябва да оставим старите разногласия зад гърба си и да погледнем към бъдещето - каза Кониър. - Нека всичките ни трудности останат в миналото.

- Но те не остават там - каза Морланд. - Онова, което се случи със съпрузите Донд, го доказва.

- Намекваш, че тяхната смърт е свързана с услугата, която ни направиха неотдавна.

- Ти самата ми каза, че работят само за града. Не може да има друга причина за онова, което се случи с тях.

Тя отмина казаното от него с махване на ръката.

- Може да са се изкушили да приемат други поръчки, без ние да знаем. Дори и да не са го направили и някак си да са били проследени заради детектива, те не биха ни предали.

- Напротив, биха го направили, за да спасят детето си.

Но Хейли Кониър нямаше деца и очевидно никога не бе изпитвала желание да бъде майка, така че във въображението и емоционалната ѝ нагласа нямаше място за любов към дете.

- Хейли - каза Морланд е леко повишен тон, - следващата им стъпка ще е да дойдат тук. Сигурен съм в това.

Искаше му се да добави: „И то по твоя вина. Предупредих те. Казах ти да не предприемаш подобни действия. Обичам този град не по-малко от теб. Дори убивах заради него. Но ти мислиш, че каквото решение и да вземеш, каквото и да е от полза за теб, то е от полза и за Проспъръс, и тук не си права. Ти си като френския крал, който казвал, че той е държавата, но народът накрая го опровергал, като отрязал главата на негов потомък“.

Морланд не беше единственият, който мислеше така. Имаше и други. Времето на настоящия общински съвет изтичаше.

- Ако дойдат, ще се справим с тях - каза Хейли. - Ще...

Но Морланд вече дори не я слушаше. Отнесъл се беше нанякъде. Не спеше добре и когато задрямваше, видения с вълци изпълваха сънищата му. Той извади носна кърпа от джоба си. Хейли Кониър продължаваше да говори, четеше му лекция за историята им, за неговите задължения към града, за мъдростта на съвета. Грачеше като стара гарга. Спомена нещо за заемания от него пост и че никой не бил незаменим. Възможно било да бъде изпратен в дългосрочен отпуск.

Той се изправи. Костваше му големи усилия. Усещаше тялото си невероятно тежко. Погледна носната кърпа. Защо я беше извадил от джоба? А, да, спомни си. Застана зад Хейли Кониър, сложи кърпата върху носа и устата ѝ и стисна. Същевременно обви около нея лявата си ръка, държейки я прикована към стола, подобните ѝ на клечки ръце притиснати до тялото. Тя се съпротивляваше, но Морланд бе едър мъж, а тя бе старица в края на дните си. Не я гледаше в очите, докато я убиваше. Гледаше през прозореца към дърветата отвън в двора. Виждаше тъмните зимни пъпки на най-близкия явор. Скоро те щяха да отстъпят пред червените и жълтите цветя на ранната пролет.

Хейли Кониър се метна рязко на стола. Той усети как душата ѝ излетя и помириса смъртта ѝ. Отдръпна ръката с кърпата и огледа носа и устата ѝ. Нямаше видими следи от насилие. Леко зачервяване, където беше затискал ноздрите, но нищо повече от това. Остави я да падне напред върху масата и се обади на Франк Робинсън, който ръководеше единствената частна клиника в града и който също беше на мнение, че е време да се направи промяна. От Робинсън щеше да излезе добър общински съветник.

- Франк - каза Морланд, когато жената на рецепцията го свърза. - Имам лоша вест. Дойдох да поговоря с Хейли Кониър и я намерих захлупена на масата за хранене. Да, мъртва е. Трябва да е заради стреса от всичко, което се случи.

Главният съдебен лекар на щата едва ли щеше да настоява да се направи аутопсия, а дори и да бъде наредено да се извърши такава, д-р Робинсън имаше нужните правомощия. Междувременно Морланд щеше да направи снимките, които да приложи към доклада си.

Изслуша онова, което му говореше Робинсън, и каза:

- Да, загуба е за града. Но ние продължаваме.

Двама бяха вън от играта. Станеха ли трима, той можеше да превземе градския съвет. Онзи, от когото трябваше да се пази, бе Томас Соулби, той винаги бе искал да е председател на градския съвет. Уорънър също можеше да представлява проблем, но по традиция пасторът не участваше в съвета, както и самият Морланд: по правилата на града началникът на полицията бе лишен от тази възможност. Обаче Уорънър нямаше много приятели в града, докато той имаше. И ако искаше най-сетне да сложи край на тази лудост, може би щеше да е принуден да се погрижи и за него. Без пастир нямаше стадо. Без пастор нямаше черква.

Погледна надолу към ръцете си. Никога преди не бе стрелял по човек от гняв, до онази вечер, когато уби Ерин Диксън и роднините ѝ, а ето че вече на съвестта му тежаха повече убийства, отколкото можеше да преброи на пръстите на едната ръка. Изстрелял бе дори и куршума, който уби Хари Диксън. Брайън Джоблин бе предложил услугите си, но Морланд не бе сигурен, че той може да свърши нещо толкова лесно и едновременно толкова опасно, без да го оплеска. Но му бе позволил да гледа. Това бе най-малкото, което можеше да стори за него.

Би трябвало да се чувства потиснат, но като се изключат последните мигове на Кейли Мадсън, нищо не бе натоварило особено психиката му, защото можеше да оправдае пред себе си всяко от тези убийства. С бягството си Хари Диксън не му бе оставил друг избор, освен да го ликвидира. Накрая той все щеше да каже на някого за Ани Бройър и как се бе стигнало до смъртта ѝ в град Проспъръс. Колкото повече се отдалечаваха хората, толкова повече се охлабваше хватката на града. Това се отнасяше за всяка религиозна система. Вярата се поддържаше от близостта на другите вярващи.

Отвън спря кола и Морланд видя Франк Робинсън да слиза от нея. Искаше му се да може да се качи на своята и да се махне оттук, но вече бе стигнал твърде далеч. Дойде му наум реплика от пиеса, или по-скоро смътен спомен за реплика. Вероятно беше от гимназията, защото от двайсет години не бе стъпвал в театър. Като че ли беше от Шекспир и смисълът ѝ се свеждаше до това, че ако нещо трябва да се направи, най-добре е да се направи бързо.

Ако можеше да се избави от Соулби, съветът щеше да бъде негов.

Съветът и градът.

Новината за смъртта на Хейли Кониър стигна до вестниците, както всичко, касаещо Проспъръс в последно време. Преобладаващото мнение бе, че сърцето на възрастната жена не е издържало на неприятностите, връхлетели нейния град, макар да имаше и такива, които не го споделяха.

- Господи - каза Ейнджьл, - ако продължават така, няма да ни остане нито един човек за убиване.

Търпението на Луис не спираше да го изненадва. Още стояха в Портланд и нищо не бе предприето срещу Проспъръс.

- Мислиш ли, че е било по естествени причини, както твърдят? - попита той.

- Смъртта винаги е по естествени причини, ако се постараеш да ги откриеш.

- Нямам предвид това.

- Ще съм изненадан, ако не е умряла, кроейки още нещо - каза Луис. - Зила Донд каза, че заповедта да се удари Паркър е дошла от градския съвет, и по-точно от тая Кониър. Сега тя е мъртва. Ако бях член на този съвет, щях да започна да заключвам вратата си нощем. Това е като при Шерлок Холмс. Нали знаеш, след като изключиш невъзможното, онова, което остане, колкото и невероятно да изглежда, е истината.

- Не го разбирам - каза Ейнджъл.

- Когато всички други в стаята са мъртви, единственият останал жив, колкото и почтен да изглежда, е убиецът.

- Точно така. Имаш ли предвид някого?

Луис отиде до масата в трапезарията. Върху нея бяха подредени множество фотографии: изгледи от града, сгради и множество граждани. Някои от тях бяха направени от японските „туристи“, други - копирани от уебсайтове. Луис отдели от останалите снимките на петима мъже.

- Соулби, Джоблин, Айтън, Уорънър и Морланд - каза той.

Бутна настрана снимките на Айтън и Джоблин.

- Не са тези.

- Защо? - попита Ейнджъл.

- Просто усещане. Соулби може да го носи у себе си, признавам, но не и онези двамата. Единият е твърде стар, другият не е такъв тип.

След това отдели и Уорънър.

- Пак ще попитам, защо?

- Няма логика. Ако е свързано с тяхната стара черква, Кониър и съветът са предприели тези действия, за да я защитят. Черквата е отговорност на Уорънър. Той няма причина да убива човек, който е взел мерки, за да я защити.

Луис докосна снимката на Соулби. За всички членове на съвета, както и за Уорънър и Морланд, бяха събрани досиета. Соулби бе интересен тип, безскрупулен в бизнеса, с връзки в Бостън. Обаче...

- Много убийства за един стар човек - каза Луис. - Твърде много. - Сложи и снимката на Соулби при другите.

- Значи, остава Морланд - заключи Ейнджъл.

Луис прикова поглед във фотографията на Морланд. Тя беше извадена от уебсайта на града. Морланд се усмихваше.

- Да - каза накрая. - Значи, остава Морланд.

54

Томас Соулби се опитваше да си стегне багажа, докато жена му гледаше отстрани. Констанс се дразнеше все повече и повече от небрежния начин, по който съпругът ѝ хвърляше дрехите си в голямата кожена пътна чанта. Мислеше си, че и лайно би се справило по-добре с тази работа. Но не го каза гласно. Дори след четиресет години брак съпругът ѝ се правеше на шокиран от, както се изразяваше, „соления“ ѝ език.

- Хайде, дай на мен - каза Констанс. Избута го внимателно настрани, извади панталоните и ризите и започна да ги сгъва отново, преди да ги върне в сака. - Ти върви да донесеш несесера си за бръснене.

Томас направи, каквото му беше казано. Не ѝ напомни, че може да няма време за внимателно сгъване и подреждане на дрехите му. Тя и бездруго работеше по-бързо и по-сръчно от него - неговото бързане само бавеше нещата още повече, а и нямаше смисъл да спори с жена си, особено когато ставаше дума за организационните подробности от живота му. Без нейното участие те никога не биха постигнали финансовата сигурност и материалните блага, на които се радваха днес. Томас не обръщаше внимание на подробностите. Неговата работа бяха идеите. Съпругата му беше педантката.

Когато се върна до леглото, тя бе напълнила наполовина пътната чанта с ризи, пуловер, два чифта панталони и втори чифт обувки със спретнато подредени вътре чорапи и бельо. Към всичко това той прибави несесера за бръснене и пистолета „Колт“ 1911, който бе принадлежал на баща му. Пистолетът беше нерегистриран. Много отдавна баща му бе обяснил колко е важно да пазиш някои неща в тайна, особено в град като Проспъръс. Докато бе наблюдавал как Лукас Морланд бавно и неотклонно израства, Соулби беше започнал все повече да цени този съвет. Той имаше самочувствието, че умее да преценява характерите - не би успял в бизнеса, ако не притежаваше тази способност - и никога не беше харесвал Лукас Морланд, нито пък му бе имал доверие. Този човек се мислеше за по-умен от по-възрастните от него, а в Проспъръс това не беше прието. Освен това през последните седмици бе забелязал промяна у него. Усещаше го по миризмата му, по изменените му телесни секреции. Хейли също го беше почувствала. Тъкмо затова, преди да умре, бе планирала да отстрани Морланд от поста му и да сложи на негово място един от по-отстъпчивите му заместници. Соулби още усещаше ръката на възрастната жена върху рамото си, силата, с която го беше стиснала, когато бе разговаряла за последен път с него предишния ден.

- Чуй ме, Томас Соулби, чуй ме добре - казала му бе тя. - Аз съм не по-малко здрава от всяка друга жена в този град. Майка ми доживя до деветдесет и осем години, а аз имам намерение да достигна и да надмина тази възраст. Но ако нещо се случи с мен, ти ще знаеш. Това ще е дело на Морланд и той няма да се задоволи с мен. Ти си негов приятел, но той със сигурност пет пари не дава за теб. Той не разбира града, както ние с теб го разбираме. Не го обича така, както го обичаме ние. Той не притежава вяра.

А после дойде обаждането от Колдър Айтън: Колдър, който беше приятел на всички, но след смъртта на Бен Пиърсън вече не беше същият. Соулби бе сигурен, че Колдър беше обичал Бен и че ако Бен не беше така категорично хетеросексуален, а Колдър не беше продукт на не дотам просветено и по-затворено в себе си време, те двамата биха могли да живеят заедно като щастливо семейство, пазени от толерантността на подсмихващия се град. Вместо това Колдър беше избрал нещо като връзка без секс, подпомагана от положението на Бен като вдовец и собственото му положение като притежател на дял от магазина. И двамата се въртяха и суетяха един около друг, сдърпваха се и се помиряваха като стара семейна двойка, каквато и тайно бяха. Сега Колдър нямаше да изкара дълго. На Морланд нямаше да му се наложи да го убива дори ако той намереше смелостта да му се противопостави, в което Соулби се съмняваше силно. Колдър бе овдовял и лишен от компанията на Бен, щеше да угасне и да умре много скоро.

Колдър бе този, който се обади да му каже за смъртта на Хейли Кониър. Това не го изненада. Те бяха двама от последните трима членове на съвета, а Томас винаги се бе чувствал по-близък с него, отколкото с Люк Джоблин, който бе твърде избухлив за вкуса му. Изненада го тонът на Колдър. Той знаеше. Знаеше. Попита го:

- Кой я е намерил?

- Началник Морланд - отвърна Колдър, и то беше там, в начина, по който произнесе началник. - Мисли, че може да е получила удар.

- И се обзалагам, че Франк Робинсън е написал тъкмо това в смъртния акт.

- И аз така чух. - Мълчание. - Морланд ще дойде за теб, Томас.

Телефонът в ръката на Томас стана хлъзгав. Дланите му се бяха изпотили.

- Зная - каза той. - Ами ти?

- Той не се бои от мен.

- Може би те подценява.

Колдър се изсмя горчиво.

- Не, той ме познава като петте си пръста. Това ще е моят акт на самоотбрана, последният. Ще се оттегля от съвета.

- Никой не се оттегля от съвета.

Само смъртта слагаше край на назначението като член на съвета. Изборите бяха само театър. Всеки го знаеше.

Колдър седеше в задната стаичка на магазина на Бен Пи- ърсън. Всъщност той бе негов, колкото и на Бен, но в мислите му си оставаше магазинът на Бен, въпреки че Бен вече го нямаше. Погледна шишенцата е хапчета, които събираше, откакто той бе починал.

„Скоро - помисли си. - Скоро.“

- Има начини, Томас - каза накрая. - Побързай.

Багажът вече беше готов, Томас целуна жена си и се приготви да тръгва.

- Къде ще отидеш? - попита Констанс.

- Не зная. Не много далече, но достатъчно далече, за да съм в безопасност.

Трябваше да се обади на някои хора. Още имаше доста съюзници в този град, но не очакваше много от тях да се изправят срещу Морланд. Те не бяха убийци, а Морланд беше.

- Какво да му кажа, когато дойде? - попита Констанс.

- Нищо, защото нищо не знаеш.

Целуна я.

- Обичам те.

- И аз те обичам - отвърна тя и гледа след колата му, докато не я загуби от погледа си.

Не мина и час и Лукас Морланд се появи пред вратата.

Соулби кара до Портланд и остави колата в гаража за дълъг престой на летището. После взе автобуса до Бостън, като плати за билета в брой. Не знаеше колко далече може да стигне Морланд, за да го открие, не беше шпионин, но се надяваше, че ако някак успее да разбере къде е колата, това малко ще го обърка. Помоли зет си да му запази стая под името Райън в един клуб близо до „Масачусетс Авеню“, който се рекламираше от „Еспидиа“⁴⁵. Соулби знаеше, че в този клуб не искат документи за самоличност, а просто дават ключ срещу името, записано в резервацията. След това отиде в Бак Бей⁴⁶, седна в едно кафене срещу „Прайър Инвестмънтс“ и зачака. Когато Гарисън Прайър се появи с джиесем до ухото, излезе от кафенето и го последва. Настигна го, когато той спря на светофара, и го поздрави.

- Здравей, Гарисън.

Гарисън се обърна.

- Ще ти звънна по-късно - каза той и изключи телефона. - Какво правиш тук, Томас?

- Имам нужда от помощ.

Светна зелено и Прайър продължи нататък, но Соулби го настигна с лекота. Беше значително по-висок, а и в по-добра форма от него въпреки възрастта си.

- Не съм в помагаческия бизнес - каза Прайър. - Не и за теб и твоя съвет.

- В миналото си разменяхме информация.

- Това беше преди по дървенията на някои къщи в Скарбъро, Мейн, да започнат да се появяват тризъбци. Имаш ли представа какви неприятности ми навлякохте?

- Посъветвах ги да не го правят.

- Не достатъчно енергично.

- В Проспъръс имаме проблеми. Сериозни проблеми.

- Забелязах.

- Нашият началник на полицията е неконтролируем. Трябва да бъде... изваден от играта, за да можем да се стабилизираме. Ще обезщетим теб и колегите ти.

- Нещата стигнаха твърде далече.

- Гарисън. - Соулби протегна ръка да спре Прайър, принуждавайки по-ниския мъж да вдигне очи към него. - Морланд ще ме убие.

- Съжалявам да чуя това, Томас - каза Прайър. - Наистина съжалявам. Но ние няма да се намесим. Ако това е някаква утеха за теб, каквото и да се случи, времето на Проспъръс изтича. В крайна сметка няма значение кой ще остане: ти, Морланд, съветът. Има хора, които ще дойдат да ви изтрият от картата.

Ръката на Соулби увисна безпомощно.

- И вие ще позволите това да се случи?

Прайър извади телефона, преизбра някакъв номер и го вдигна до ухото си. После потупа Соулби по рамото за сбогом.

- Томас - каза, докато се отдалечаваше, - ще гледаме как изгаряте всичките.

Морланд седеше в кабинета си. Беше разочарован, но нищо повече. Соулби щеше да е принуден да се върне. Животът му беше тук. В негово отсъствие Люк Джоблин и Колдър Айтън се бяха разбрали изборите за градски съвет да бъдат проведени веднага след погребението на Хейли Кониър. Никой от двамата не бе възразил срещу предложения от него списък с кандидати за трите овакантени места.

Морланд си беше приготвил и четвърто име. Имаше чувството, че скоро ще се освободи още едно място.

55

Началник Морланд видя Томас Соулби отново, докато стояха над гроба на Хейли Кониър. В знак на признателност за нейната продължителна и всеотдайна служба на град Проспъръс тя бе погребана в старото гробище, в сянката, хвърляна от черквата, за опазването на чието наследство тя беше сторила толкова много и в която тялото ѝ бе изложено в нощта преди погребението. Само шепа от най-видните граждани бяха допуснати в черквата за опелото, но модерната звукова техника позволяваше церемонията да бъде предавана за жителите, които стояха отвън. Бог фигурираше в надгробното слово на Уорънър, но и на природата бе отделено достатъчно място, а метафората за смяната на сезоните, за пътуването на човека от пролетта към зимата, а после и към прераждането под нова форма, минаваше като червена нишка през него.

Когато ковчегът бе спуснат в гроба, на съветниците, подпомагани от Морланд и Уорънър, бе предоставено да го засилят. Това бе знак на уважение, но нямаше как да не напомни на Морланд за последния път, когато беше въртял лопата, заравяйки труп. Хората от града започваха да се разотиват. В общината, където щяха да се разказват спомени за Хейли Кониър, бяха организирали възпоменание с чай и кафе, но разговорите неминуемо щяха да се насочат към изборите за нови градски съветници. Освен това никой не искаше да пропусне възможността да поклюкарства под траурния флаг: отсъствието на Томас Соулби до сутринта преди погребението не бе останало незабелязано и напрежението между него и началник Морланд бе всеизвестно, макар самата причина за изблика на враждебност - принудителното оттегляне на Хейли Кониър от този свят - да оставаше в тайна.

Морланд настигна Соулби някъде по средата на черковния двор. Сграбчи го за ръката, дръпна го встрани от портата и каза:

- Томас, да повървим малко заедно.

Съпругата на Соулби го чакаше вън от оградата. Когато го приближи, Морланд помисли, че тя ще се хвърли да защитава мъжа си, но Соулби вдигна ръка да ѝ каже, че всичко е наред. Ако Морланд имаше намерение да му стори нещо, щеше да го направи в друг ден, при други обстоятелства.

- Липсваше ни - каза Морланд. - Отсъствието ти бе ненавременно. Градът беше в траур. Очакваше съветът да вземе нещата в ръцете си, а съветът, на свой ред, очакваше ти, като най-възрастен, да сториш това, но тебе те нямаше.

Соулби не смяташе да обвинява Лукас Морланд в убийство, не и тук, нито пък някъде другаде. Все още беше възможно да оцелее след всичко това и дори да обърне ситуацията в своя полза. Тримата кандидати за членове на съвета бяха сравнително млади и податливи на манипулации. Не бяха негови хора, но не бяха и хора на Морланд. Не виждаше никаква причина Морланд да го нападне, макар да не бе много далече от тази мисъл, защото на Морланд можеше и да не му трябва причина, за да стори това.

- Имах да приключвам някои неща. - каза Соулби.

- Ще възразиш ли, ако попитам какви?

- Частни. Лични.

- Сигурен ли си? Защото, ако е свързано с града, аз наистина трябва да знам за това. Моментът е деликатен. Всички трябва да се държим един за друг.

Соулби спря и се изправи лице в лице с него.

- Какво искаш, началник Морланд?

- Искам да се откажеш от своето място в съвета.

- Знаеш, че това е невъзможно. Според правилата...

- Правилата се промениха. Съветът се събра, докато те нямаше.

- Не е имало съвет. Двама души не са кворум.

- Както казах, моментът е деликатен. Ние не знаехме какво се е случило с теб, а жена ти не ни помогна особено. Трябваше да се вземат решения. Колдър Айтън и Люк Джоблин се съгласиха с временните мерки до избирането на нов градски съвет и с приемането на тези правила за постоянни. Мандатът на съветниците няма да е пожизнен и никой съветник няма да има правото да бъде избиран за повече от два последователни мандата. Бих те информирал за тези промени по-рано, ако можех да те намеря.

Соулби разбираше какво се случва. Ако се оттегли от съвета, щеше да се лиши от цялата власт, с която бе разполагал досега. Нямаше да има никаква защита.

И в даден момент Морланд щеше да се разправи с него. Щеше да го направи, защото, жив, той винаги щеше да е заплаха за него. Колдър Айтън нямаше да живее още дълго, а Люк Джоблин бе на страната на Морланд, и може би не от вчера. Само Соулби знаеше в подробности какво бе вършено в името на съвета и какво бе вършил самият Морланд.

- А ако откажа да се оттегля?

Соулби забеляза движение между дърветата и видя, че много от членовете на старите фамилии не бяха напуснали района на гробището. Наблюдаваха ги от гората и когато той погледна към тях, започнаха да се обръщат с гръб към него, един по един, докато престана да вижда лицата им. И тогава, едва тогава, започнаха да се разотиват.

- Волята на хората ще надделее, Томас - каза Морланд и Соулби разбра, че е сам.

Морланд се усмихна тъжно и си тръгна. Соулби не помръдна от мястото си, докато не видя колата на Морланд да потегля и вече бе сигурен, че той не е наблизо. Чак тогава отиде при съпругата си оттатък оградата.

- Какво ти каза? - попита Констанс.

- Искам да отидеш при Беки и Джош и да останеш при тях - каза той.

Беки беше най-голямата им дъщеря. Живееше в Портсмът. Съпругът ѝ Джош беше племенник на Колдър Айтън. Соулби му вярваше.

- Не. Няма.

- Ще отидеш. Всичко това ще отмине, но за известно време ще бъде трудно. Не мога да се тревожа за теб, докато опитвам да оправя нещата.

- Не - каза тя, - не, не...

Разплака се. Той я прегърна.

- Нищо няма да ми се случи. Всичко ще е наред.

Констанс замина същия следобед. Беки дойде с колата да я вземе. Опита се да разпита баща си, но той не ѝ отговаряше, а тя познаваше нравите в Проспъръс твърде добре, така че засега престана да задава въпроси.

Соулби си наля чаша бренди. Седна и се загледа в залеза. Додряма му се, но не заспа.

Люк Джоблин бе този, който дойде да се разправи с него, малко след осем. Синът му Брайън чакаше на задната седалка, видя го, когато Люк отвори предната врата и осветлението вътре се включи. Можеше да се бие с тях, но какъв смисъл би имало? И без това вече беше оставил стария колт под възглавницата на съпругата си. Тя щеше да го намери там и щеше да разбере.

- Хайде, Томас - каза Люк кротко, но твърдо, както се говори на възрастен роднина, който отказва да стори онова, което е най-добро за него. - Време е...

56

Обаждането дойде на следващата вечер, когато Морланд се готвеше да си ляга. Току-що бе излязъл от банята и бе облякъл долнището на пижамата и стара фланелка на „Ред Сокс“⁴⁷. Тихичко хапваше сандвич в тъмното, преди да се мушне в леглото и може би да прекара някой и друг приятен момент със съпругата си. Не бяха се любили повече от седмица - по понятни причини не бе имал настроение за това. На жена му не ѝ беше приятно, когато яде късно нощем, но той беше на мнение, че онова, което не ѝ е известно, или не може да докаже, няма как да я наскърби. Мина му през ума, че същото важи и за много други неща.

Току-що се бе върнал от посещение при онази кучка, жената на Соулби Констанс, в дома на дъщеря ѝ, придружаван от Люк Джоблин и трима представители на най-старите фамилии. Похвалили бяха прекрасните ѝ внуци и чудесната къща, в която живеят дъщеря ѝ и зет ѝ, защото най-ефикасната закана беше онази, която съвсем не звучи като закана, онази, която извиква във въображението лоши картини. Беки, дъщерята на Констанс, предложи кафе, но никой не пожела.

Когато приключиха с любезностите, Констанс попита Морланд:

- Какво сте направили с Томас?

- Нищо - отвърна той. - Искаме само да не ни мъти водата, докато не минат изборите. Не ни трябва в града, та да пречи, а ти знаеш, че ще пречи. В безопасност е.

Изборите за градски съвет бяха определени за събота. Те се провеждаха винаги в събота, просто за да е сигурно, че ще могат да гласуват възможно най-голям брой хора.

- Защо не ми се обади?

- Щом като искаш да ти се обади, ще го накараме - каза Люк Джоблин. С преливащ от добронамереност, успокояващ тон. - Принудени бяхме да му вземем телефона. Разбираш защо.

Ако Констанс Соулби разбираше, по нищо не ѝ личеше.

- Нямате право - каза тя, - нямате право.

- Градът се променя, госпожо Соулби - отвърна Морланд. - Едва се съвзехме от трагедиите през последните две седмици. Това не бива да се случва отново. В Проспъръс не бива да се пролива повече кръв. Старият градски съвет и всичко, което стори той, трябва да бъдат оставени в миналото. Трябва да намерим начин да оцелеем в двайсет и първия век.

Тревожна тръпка разтърси тримата представители на старейшините, двама мъже и една жена. Морланд ги бе убедил в нуждата от промяна, ала това не означаваше, че са престанали да се боят от нея.

- Томас може да се адаптира - каза Констанс. Опитваше се да не се моли, но в гласа ѝ все пак се прокрадваха умолителни нотки.

- Въпросът не е в това - каза Морланд. - Решението е взето.

Нямаше какво повече да се каже. Морланд, Джоблин и тримата други посетители станаха. Някой смотолеви смутено „Довиждане“, но отговор не последва. Морланд почти бе стигнал до колата си, когато чу сърцераздирателните вопли на Констанс. Люк Джоблин също ги чу и се напрегна, въпреки че се мъчеше да не им обръща внимание.

- Защо ѝ каза, че мъжът ѝ ще се обади? - попита Морланд. Томас Соулби никога повече нямаше да звънне по телефона на когото и да било. Тялото вероятно нямаше да бъде намерено. Щом свършеха изборите, щяха да го обявят за изчезнал.

- Опитвах се да я успокоя.

- Мислиш ли, че успя? - каза Морланд, когато писъците станаха още по-пронизителни, но след това позаглъхнаха. Почти си представяше как дъщерята на Констанс притиска главата ѝ до гърдите си, как я целува и се опитва да я успокои.

- Не, всъщност, не - отвърна Джоблин. - Дали знае?

- О, знае.

- Какво ще направи?

- Нищо.

- Изглеждаш много сигурен в това.

- Тя няма да се обърне срещу града. Не е в кръвта ѝ.

Сега, докато слушаше звъна на телефона си, се запита дали е бил прав да говори така уверено. Големите промени винаги травмират, а травмите предизвикват неочаквани и нехарактерни действия.

Жена му се появи на стълбите, дошла бе да види къде е. Облечена беше в прозрачна нощница. През ефирния плат се виждаха извивките на тялото ѝ. Той хвърли остатъците от сандвича в умивалника, преди да ги бе забелязала. Щеше да се избави от тях на сутринта. Обикновено се будеше преди нея.

- Не може ли да не му обръщаш внимание? - попита тя.

- Само ме остави да видя кой е.

Излезе в коридора и погледна дисплея.

Уорънър.

Тепърва му предстоеше да се оправи с пастора. До ушите му положително бяха стигнали слухове за онова, което предлагаше той. Трябваше да го убеди, че е нужно да се подчини на волята на града, но нямаше да е лесно. Все пак Уорънър можеше да бъде оставен да се грижи за своята черква и да се моли на своя бог в тишината зад стените ѝ. Навярно пасторът таеше надеждата, че когато настъпят тежки времена, градът отново ще се обърне към черквата и старите практики ще бъдат подновени. Ако наистина беше така, молитвите му трябваше да са дяволски силни, защото Морланд по-скоро би го пратил при Хейли Кониър и Томас Соулби, преди да допусне друго момиче да бъде поставено на колене до дупка в гробището.

Мина му през ума да не отговаря на повикването, но все още беше началник на полицията. Ако Уорънър искаше да спори с него, щеше да изключи телефона до сутринта, но ако беше нещо по-спешно...

Натисна зеления бутон и рече:

- Пасторе, тъкмо се канех да си лягам.

- На територията на черквата има бездомник - каза Уорънър. - Крещи нещо за убийство.

Мамка му.

- Идвам.

Морланд погледна към жена си.

- Съжалявам.

Но тя вече си беше отишла.

Уорънър затвори. В ъгъла на дневната лежеше тялото на Брайън Джоблин. Бедата на Джоблин беше, че се намираше в къщата на Уорънър, когато мъжете пристигнаха, и че посегна към пистолета си още щом ги видя. Умря веднага. Напоследък той бе хвърлил око на най-голямата дъщеря на Уорънър, Рут, от което Уорънър бе дълбоко разстроен. Изглежда, че този проблем вече беше решен.

Но наблизо стояха съпругата и децата на Уорънър, с насочен към тях пистолет. Друг, не много различен на вид, бе само на сантиметри от неговото лице. Фиксираше ли погледа си върху дулото, а той го фиксираше, защото то беше много, много близо до него, маскираното лице на мъжа, който държеше оръжието, се размазваше. Можеше да вижда ясно само едното или другото, но не и двете едновременно: или инструмента за убиване, или човека, който можеше да го остави жив.

- Добре се справи.

Уорънър не можеше да отговори. Единственото, което съумя да направи, бе да не позволи на гласа си да трепне, докато говореше с Морланд. Успя да събере малко слюнка в устата си и си върна гласа.

- Какво ще стане със семейството ми?

- Нищо - отговори мъжът с пистолета. - Макар че не мога да обещая същото и за теб.

Нощем в полицейския участък на Проспъръс дежуреше един полицай. При спешен случай този полицай можеше да се обади на началника и дори на мейнската щатска полиция, но досега не бе имало нито един нощен инцидент, който да е достатъчно сериозен, за да е нужна помощта ѝ. Дежурният полицай тази нощ се казваше Кони Даксън. Тя се опитваше да поправи щепсела на машината за кафе, когато в общината влязоха двама мъже. Единият носеше ловджийска пушка, другият -пистолет. Двамата бяха с черни скиорски маски.

- Да не си мръднала - каза онзи с пушката, която сега бе насочена към Даксън.

Досега никой не беше насочвал пушка към нея. Тя бе така уплашена, че не би могла да помръдне, дори и да искаше. Накараха я да легне с лице към пода и закопчаха ръцете ѝ с нейните собствени белезници. Вързаха устата ѝ с кърпа и я заключиха в единствената арестантска килия в града. Тя беше повече от стогодишна, също както и сградата, в която се намираше. Решетките бяха зелени и Диксън виждаше ясно през тях как мъжете изваждат от строя цялата комуникационна система на полицейското управление.

По пътя Морланд не успя да се свърже с Кони Даксън по мобилния ѝ телефон. Но това не го разтревожи. Може да го беше забравила в колата, ако бе правила патрулни обиколки, или просто беше отишла до тоалетната. Възможно беше и вече да е при Уорънър и да чуе нещо, което не бива да чува. Това беше негова и само негова работа.

Първото, което му направи впечатление, когато пристигна, беше отворената врата на черквата. Портата към черковния двор беше отключена, веригата лежеше на земята. Тя беше прерязана, точно както онази по-нататък по пътя.

Второто бе, че не виждаше и следа от скитник.

Морланд не извика Уорънър. Не беше и нужно. Вече го виждаше, коленичил на вратата на черквата. Зад него стоеше висок мъж със скиорска маска. Той държеше пистолет, насочен към главата на пастора.

- Началник Морланд - каза мъжът. - Радвам се, че успя да дойдеш.

Морланд си помисли, че гласът му е като на чернокож. Проспъръс нямаше чернокожи жители. В такъв бял щат това не беше необичайно. Мейн бе едно от малкото места, където никой не можеше да вини чернокожите за престъпността. Белите сами си вършеха тази работа. Вдигна пистолета и каза:

- Свали оръжието.

- Огледай се, началник - отговори мъжът.

Морланд рискува да хвърли поглед около себе си. От мрака в гробището изплуваха още трима мъже, също маскирани. Двамата бяха въоръжени и оръжията им сочеха към него. Третият носеше макара с жици и когато я видя, Морланд за пръв път забеляза кабелите, които кръстосваха гробището и висяха над някои от надгробните камъни. Премести се малко надясно и видя една от дупките, които бяха събудили такъв интерес у следователите от щатската полиция, когато бяха дошли да търсят Кейли Мадсън. Дълга жица навлизаше в дълбините ѝ.

- Какво правите? - попита Морланд.

- Свързваме последните термични и пластични взривни устройства - каза мъжът. - Готвим се да разрушим вашия град, като започнем оттук. Сега остави пистолета. Искам да поговорим. Пасторът ми разказа доста неща за теб.

Но Морланд нямаше намерение да говори с когото и да било.

Вместо това направо започна да стреля.

На „Мейн Стрийт“ в Проспъръс не живееше никой. Тя бе отделена само и единствено за бизнеса. Когато наближи полунощ, по улицата и в сградите около нея не бе останала жива душа.

Един по един от сенките започнаха да излизат мъже, общо осмина. Водеше ги Роналд Стрейдиър. Лицето му, както и лицата на останалите, бе скрито. Редом с него вървеше Шейки.

- Сигурен ли си, че нямаш нищо против да извършиш това? - попита го Роналд.

- Сигурен съм - отвърна Шейки. Той държеше в здравата си ръка възпламенител. От изток духаше студен вятър. Това бе хубаво, така огънят щеше да се разгори по-бързо.

Чу се шум от счупване на стъкло.

Минути по-късно Проспъръс пламна.

Морланд тичаше с всичка сила. Куршуми се забиваха в надгробните камъни, свистяха покрай ушите му и изчезваха някъде в гората оттатък. Движеше се приведен, използвайки паметниците за прикритие, стреляше, тичаше на зигзаг и отскачаше, но не спираше нито за миг. Тези мъже имаха числено превъзходство и можеха лесно да го обкръжат и убият. Така или иначе, не можеше да остане в гробището, защото всеки момент щеше да последва мощна експлозия.

Не тръгна към портата. Това би било твърде предсказуемо. Вместо това хукна към оградата и се прекатери през нея. Куршум го улучи в лявата мишница, но той не спря. Гората беше пред него и той се потопи в мрака ѝ. Позволи си да погледне назад само веднъж и видя, че вратата на черквата вече е затворена. Стрелбата бе спряла и в тишината чу гласа на Уорънър, който пееше зад старите каменни стени. Някак си беше успял да се заключи вътре.

Та когато започнат да скубят бурените от житната нива⁴⁸... - пееше Уорънър.

Маскираните побягнаха от черковния двор. Морланд презареди пистолета и се прицели в най-близкия. Може би още не беше късно да им попречи. Пръстът му вече беше на спусъка.

Ала не го натисна. Това не беше ли същото, което искаше той самият, което целеше? Да свършва тогава. Свали пистолета и навлезе навътре в гората, движеше се все по-бързо и по-бързо, стремейки се да увеличи възможно най-много разстоянието между себе си и черквата. Ако успееше да стигне до колата си и да се върне в града, двамата с Даксън можеха да се скрият в общината и да поискат подкрепление.

Стигна до пътя и видя оранжевото сияние, което се издигаше над Проспъръс. Неговият град вече гореше, но той почти нямаше време да възприеме този факт, защото в същия миг нощта бе разцепена от мощна експлозия. Земята се разлюля толкова силно, че не можа да се задържи на крака. Отломки летяха високо в небето; пръст, камъни и трески се изсипваха върху него. Дори на пътя усещаше горещината от детонациите.

Покри главата си с ръце и започна да се моли на всеки бог и на никой.

57

„Мейн Стрийт“ вече не съществуваше, останали бяха само отломки от тухли и обгорели празни парцели. Най-малко една от разрушените сгради беше от осемнайсети век, други бяха съвсем малко по-нови. Историците и опитните архитекти описваха случилото се като трагедия.

Черквата на „Паството на Адам преди Ева и Ева преди Адам“ бе разпиляна над горите, пътищата и онова, което беше останало от гробището, а то не бе никак много. Овъглени човешки останки, повечето отдавна погребани, щяха да бъдат намирани години наред. Невероятно, но общият брой на загиналите възлизаше само на трима: пастор Майкъл Уорънър, който бил в черквата си, когато тя хвръкнала във въздуха; Брайън Джоблин, хладнокръвно убит в дома на Уорънър; и Томас Соулби, старейшината на общинските съветници в града, за когото се говореше, че е придружавал началник Морланд на гробището, когато се е получило обаждане за нарушител бездомник, и не е успял да избяга оттам, преди да стане експлозията. Франк Робинсън направи аутопсия на Соулби, просто за да няма неясноти по въпроса. За разлика от пастор Уорънър, тялото на Соулби бе останало достатъчно цяло, за да бъде погребано, както му е редът. Морланд го бе удушил, също както бе удушил и Хейли Кониър.

Вестниците и телевизионните камери се завърнаха. Щеше да мине много време, преди да си тръгнат. Когато го питаха за плановете за възстановяване, началникът на полицията в града Лукас Морланд отговаряше, че работата по „Мейн Стрийт“ щяла да започне почти веднага, но за черквата не можел да каже нищо -нанесените от мощните експлозии повреди били такива, че възстановяването ѝ в първоначалния вид щяло да е разорително скъпо, ако изобщо било възможно. Може би на мястото ѝ щял да бъде издигнат паметник. Дискусиите по този въпрос щели да започнат веднага след като бъде избран новият градски съвет.

Оставаше неясно кой би могъл да е отговорен за онова, което беше определено, почти незабавно и неизбежно, като „терористичен акт“. Вниманието се насочваше ту към мюсюлмани, ту към фашисти, ту към сепаратисти и опоненти на федералните власти, радикалсоциалисти и екстремистки религиозни организации, но Морланд знаеше, че нито една от тези линии на разследване няма да доведе до някакъв резултат.

Истината бе, че изобщо не биваше да посягат на детектива.

Общината бе пострадала доста, главно от успешния опит да бъдат унищожени пожарните коли. Полицай Кони Даксън бе гледала как сградата гори. Нейните похитители я бяха преместили от килията и я бяха оставили вързана на безопасно разстояние от пожара. Тя мислеше, че може да са били азиатци, съдейки по акцента и необичайната им любезност, но не можеше да е сигурна. Полицейското управление на Проспъръс незабавно се беше преместило на временна квартира в салона на ветераните от войните в чужбина.

На третия ден след нападението срещу неговия град - защото Проспъръс вече бе тъкмо това, „негов“ град - Лукас Морланд наблюдаваше топящия се сняг през своя прозорец в Дома на ветераните. Водата течеше по онова, което беше останало от „Мейн Стрийт“, бистра отгоре и черна като катран на дъното. Възможно бе да навали още сняг, но той нямаше да се задържи дълго. Вече си бяха разчистили сметките със зимата и зимата си бе разчистила сметките с тях. Те бяха оцелели - той бе оцелял - и градът щеше да е по-добър и по-силен след това пречистване. Морланд изпитваше дълбоко и трайно възхищение към жителите на Проспъръс. Веднага щом бяха потушени пожарите, започна работата по почистването. Преценяваше се кои сгради са за събаряне и кои за възстановяване, съобразно с повредите, които им бяха нанесени. Вече бяха получени молби за помощи, възлизащи на шестцифрено число. Директорите на застрахователни компании бяха предупредени, че няма да бъде толерирано никакво шикалкавене във връзка с поетите от тях задължения, и тези предупреждения имаха силно въздействие, тъй като идваха от свързани с Проспъръс членове на собствените им бордове.

Морланд не хранеше никакви илюзии, че неприятностите на града - и по-точно собствените му неприятности - вече са свършили. Хората, отговорни за частичното разрушаване на неговия град, можеха като нищо да решат да се върнат. Помнеше думите на мъжа от гробището - Пасторът ми разказа доста неща за теб. Дори в последните си мигове Уорънър бе намерил начин да го прецака. Поне беше загинал и Брайън Джоблин - едно недоразумение, което нямаше да му създава повече грижи.

„Нека дойдат - мислеше си Морланд. - Нека дойдат и ще им дам да се разберат. Следващия път ще бъда подготвен и ще ги избия на място.“

Морланд не чу приближаването на жената. Той вече нямаше собствен кабинет. Бюрото му беше само част от струпаните в старата зала градски служби. Непрекъснато влизаха и излизаха хора, шумът и жуженето на гласовете не секваха.

- Лукас.

Извърна се от прозореца. Пред него стоеше Констанс Соулби. Тя държеше в ръката си пистолет: стар колт. Оръжието не трепваше, защото жената, която го държеше, беше олицетворение на спокойствието.

- Можеше да го пощадиш - каза тя.

Морланд видя движение зад гърба ѝ, някой бързо приближаваше. Чу изплашени викове. Пистолетът бе забелязан. Понечи да заговори:

- Аз съм...

Пистолетът изрази несъгласие и Морланд престана да съществува.