Вълкът през зимата

Утрото блуждае с обгоряло лице а аз съм смъртта на луната.

Нощта се пръсна под хладнокръвния ми поглед

и аз съм новият божествен вълк.

Адонис (Али Ахмад Саид Асбар), „Божественият вълк"

58

Роналд Стрейдиър беше на двора, когато колата пристигна. Зимата несъмнено си отиваше и той трупаше снега зад навеса за дърва, където можеше да си се топи на спокойствие и да върви по дяволите, без той да е принуден да го гледа.

Почака колата да спре, подпрял ръце на лопатата, и за миг го прониза страх, когато двамата мъже слязоха от нея. Не ги бе виждал и не бе говорил с тях от онази нощ в Проспъръс, но те не бяха от хората, които оставят работата си недовършена.

Нямаха основание да се тревожат, че той или хората, които беше довел със себе си да драснат клечката на Проспъръс, ще им създават някакви неприятности. Някои от тях вече бяха напуснали щата. Тези, които бяха останали, щяха да си държат езиците.

Двамата мъже се облегнаха на вратите на колата и впериха погледи в него.

- Хубав ден - каза Ейнджъл.

- Да, хубав.

- Изглежда, че зимата свършва.

- Да.

Ейнджъл погледна Луис. Луис повдигна рамене.

- Дойдохме да ти благодарим - започна Ейнджъл. - Ще идем да видим Паркър и да се сбогуваме с него. Време ни е да се връщаме в цивилизацията.

- Обадих се в болницата - рече Роналд. - Казаха, че нямало промяна.

- Винаги има надежда - отвърна Ейнджъл.

- Да, и аз вярвам в това.

- Така или иначе, имаме подарък за теб, ако го искаш.

Ейнджъл отвори задната врата на колата и се наведе над седалката. Когато се изправи отново, държеше в ръцете си кученце - женска немска овчарка. Отиде при Роналд, сложи кученцето в краката му и му подаде каишката. Роналд не я взе. Гледаше кученцето. То седна за момент, протегна се, после стана и сложи предните си лапи на десния крак на Роналд.

- Паркър говореше за теб. Казваше, че е време да си вземеш друго куче. Смяташе, че и ти вече започваш да мислиш така.

Роналд остави лопатата настрани. Наведе се и почеса кученцето по главата. То започна да се върти от радост и отново опита да се покатери по крака му.

Роналд взе каишката от Ейнджъл, откачи я от нашийника и попита кученцето:

- Искаш ли да дойдеш с мен?

Тръгна към къщата си. Кученцето заприпка след него, без дори да погледне назад към Ейнджъл, скачаше, за да не изостава от дългите крачки на своя стопанин.

- Благодаря ви - каза Роналд Стрейдиър.

Луис се върна в колата. Ейнджъл го последва.

- Казах ти, че ще задържи кучето - подхвърли Луис.

- Да. Струва ми се, че се размекваш на стари години.

- Възможно е.

Даде на заден ход по алеята на Роналд.

- Защо никога не сме си вземали куче? - попита Ейнджъл.

- На мен не ми трябва куче - отвърна Луис. - Имам теб.

- Точно така - съгласи се Ейнджъл.

Замисли се за момент.

- Ей...

59

Седях на пейката край езерото. Дъщеря ми беше до мен. Не разговаряхме.

На открита скала източно от нас стоеше вълк. Наблюдаваше ни, както и ние него.

Над пейката падна сянка и видях във водата отражението на мъртвата си съпруга. Тя докосна рамото ми и усетих нейната топлина.

- Време е - каза тя. - Трябва да решиш.

Чух шум от приближаваща кола. Погледнах през рамо. На пътя бе спрял бял форд „Фолкън“ 1960. Виждал го бях на снимка. Това бе първата кола, която бяха притежавали изцяло баща ми и майка ми. Зад волана седеше мъж, до него - жена. Не можех да видя лицата им, но знаех кои са. Исках да говоря с тях. Исках да им кажа, че съжалявам. Исках да кажа онова, което всяко дете иска да каже на родителите си, когато вече ги няма и е късно да им казва каквото и да било: че ги обичам и винаги съм ги обичал.

- Може ли да говоря с тях? - попитах.

- Само ако отидеш с тях - каза моята мъртва съпруга. - Само ако решиш да тръгнеш на Дългото пътуване.

Хората в колата обърнаха глави към мен. Въпреки това продължавах да не виждам лицата им.

„Вече няма да има болка, помислих си. Няма.“

Откъм хълмовете отвъд езерото се чу силен вой. Видях как в отговор вълкът вдигна муцуна към ясното синьо небе и зовът откъм възвишенията стана още по-силен и по-радос- тен, но той не помръдна от мястото си. Очите му бяха вперени в мен.

Вече няма да има болка. Няма.

Дъщеря ми протегна ръка и хвана моята. Притисна нещо студено в дланта ми. Разтворих пръсти и видях в нея тъмен камък - гладък от едната страна, нащърбен от другата.

Моята дъщеря.

Но имах и друга.

- Ако потеглиш на Дългото пътуване, ще тръгна с теб - каза тя. - Но ако ти останеш, и аз ще остана.

Взирах се в колата, опитвайки се да различа лицата зад стъклото. Бавно поклатих глава. Хората вътре се извърнаха и колата потегли. Гледах след нея, докато се изгуби от погледа ми. Когато се обърнах отново към езерото, вълкът още стоеше там, гледа ме още миг, после се шмугна между дърветата, джавкайки и виейки, докато накрая гласът му се вля в радостния вой на глутницата.

Усещах тежестта на камъка в дланта си. Той искаше да бъде хвърлен. Когато това стане, този свят щеше да рухне и на негово място щеше да дойде друг. Вече усещах поредица парвания, докато раните ми запяваха. Ръката на мъртвата ми съпруга остана на рамото ми, но докосването ѝ ставаше по-студено. Тя прошепна нещо на ухото ми - име, предупреждение, - но ми бе трудно да го запомня още преди да беше изречена последната дума. Отражението ѝ във водата започна да избледнява, докато моето добиваше по-плътни очертания до него. Опитах се да се хвана по-здраво за ръката на дъщеря си.

- Само още малко - казах аз. - Само...