Вълните усмиряват вятъра

ДОМЪТ НА ТОЙВО ГЛУМОВ8 МАЙ 99 ГОДИНА. ВЕЧЕРТА

Те вечеряха в стаята, обагрена в червено от залеза. Ася беше разстроена. Квасът на Пашковски, доставян в деликатесния комбинат направо от Пандора (в живи торби-биоконтейнери, покрити с теракотова скреж и наежени от роговите куки на изпарителите, по шест килограма скъпоценна мая във всяка торба), отново се беше разбунтувал. Ароматът му самопроизволно беше преминал в клас „сигма“, а горчивината му бе достигнала последния допустим градус. В експертния съвет имаше разногласия. Магистъра поиска, докато се изясни причината, да се спре производството на известните по цялата планета „алапайчета“, а Бруно — безочливо дрънкало, хлапе, нахалник — заяви: откъде накъде? Никога досега той не беше се осмелявал да гъкне срещу Магистъра, а днес най-неочаквано взе да държи реч. Обикновените любители, значи, чисто и просто няма да забележат тази промяна във вкуса, а пък що се отнася до познавачите, нека му отсекат главата, ако най-малко всеки пети не се прехласне по тази вкусова разновидност… Като че ли някой после ще седне да му реже главата… Да, но него го подкрепиха! И сега изобщо не е ясно какво ще стане…

Ася отвори прозореца, седна на перваза и се загледа надолу, в двукилометровата синьо-зелена пропаст.

— Страхувам се, че ще се наложи да летя до Пандора — каза тя.

— За дълго ли? — попита Тойво.

— Не знам. Може да се окаже за дълго.

— А какъв смисъл има да ходиш? — попита Тойво внимателно.

— Разбираш ли, работата е там… Магистъра смята, че тук, на Земята, сме проверили всичко, което може да се провери. Значи нещо не е наред на плантациите. Може би там се е появил нов щам… А възможно е нещо да става и при пренасянето… Не знаем.

— Веднъж ти вече летя до Пандора — рече Тойво, който ставаше все по-мрачен. — Замина уж за една седмица, а пък седя там три месеца.

— Ами какво мога да направя аз?

— Не знам какво можеш да направиш ти… Но знам, че три месеца без теб ог чувствувах ужасно.

— А две години как изкара без мен? Когато беше на онази там… как се казваше…

— Сети се, нали! Че то кога беше! Тогава бях млад, глупак бях тогава… По онова време бях прогресор! Железен човек — само мускули, маска и челюст! Слушай, я по-добре на Пандора да отиде твоята Соня, а? Тя е млада, красива, може пък там да се омъжи…

— Разбира се, и Соня ще тръгне. А нещо друго измисли ли?

— Измислих. Нека да замине Магистъра. Той забърка тази каша, нека сега той отиде на Пандора.

Ася само го погледна.

— Добре де, вземам си думите обратно — бързо каза Тойво. — Грешка. Сбърках.

— Той дори Свердловск не бива да напуска! Та той има вкусови пъпчици! Вече четвърт век не е излизал даже от своя квартал!

— Запомних — взе да отсича думите Тойво и да натъртва на всяка от тях. — Край. Втори път — няма. Изтърсих глупост. Изтървах се. Нека Бруно да замине.

Ася още няколко мига го изгаря с очи, искрящи от възмущение, а после се обърна и отново взе да гледа през прозореца.

— Бруно не може да тръгне — рече тя сърдито. — Сега той се занимава с онзи негов нов букет. Иска да го зафиксира и да го стандартизира… Ще видим, все още не се знае кой ще замине… — Тя стрелна с очи Тойво и се засмя. — Виж го ти него! Как само се омърлуши! „Три месеца… Какво ще правя без тебе…“

Тойво веднага стана, прекоси стаята и седна на пода в краката на Ася, като облегна глава на коленете й.

— Та нали така или иначе трябва да излезеш в отпуск — каза Ася. — А там ще имаш възможност да ходиш на лов… Та това все пак е Пандора! Би могъл да се разходиш до Дюните… Плантациите ни можеш да разгледаш… Ти даже си нямаш представа какво нещо са плантациите на Пашковски!…

Тойво не отвърна нищо, само още по-силно притисна бузата си до коленете й. Тогава и тя замълча, и известно време двамата не разговаряха, а после Ася попита:

— Май с тебе става нещо, а?

— Защо мислиш така?

— Не знам. Но като те гледам.

Тойво въздъхна дълбоко, стана от пода и също седна на перваза.

— Права си — мрачно рече той. — Нещо става. С мен.

— Какво ти има?

С премрежени очи Тойво взе да разглежда черните ивици на облаците, прорязващи медночервеното зарево на залеза. Синкаво-черните камари на горичките, пръснати на хоризонта. Тънките черни небостъргачи с хиляди етажи, стърчащи като снопове стрели от колчани сред кварталите. Меднопроблясващия гигантски купол на Форума отляво и неестествено гладката повърхност на кръглото Море отдясно. И черните ластовици, които с писък падаха стремглаво като копия от висящата градина на горния квартал и изчезваха в листака на висящата градина в квартала под него.

— Какво става? — попита Ася.

— Ти си изумително красива — рече Тойво. — Имаш вежди като гайтан. Не знам точно какво значи това, но то е казано за нещо много красиво. За тебе. Ти даже не си красива, ти си прекрасна. Милолика кокотка. И грижите ти са мили. И твоят свят е мил. И дори твоят Бруно е мил, като си помислиш… И изобщо светът е прекрасен, ако искаш да знаеш… „Светът прекрасен е — същинско цвете. Дарени с радости блажени са девет бъбрека, сърцата двете и тези четири дроба черни…“ Не зная какви са тези стихове. Изведнъж изплуваха в главата ми и ми се прииска да ги чуеш… И запомни какво ще ти кажа! Има много голяма вероятност съвсем скоро да пристигна при теб на Пандора. Защото просто всеки момент чакам търпението му да се изчерпи и той наистина да ме отпрати в отпуск. А може и изобщо да ме изпъди. По очите му познавам, твърди са като орехи. От ясно по-ясно се вижда, като на дисплей. А сега давай да пием чай.

— Нищо не излиза, а? — попита тя.

Тойво извърна очи и повдигна неопределено рамене.

— Защото всичко беше замислено погрешно още в началото — разпалено каза Ася. — Защото още от самото начало задачата не беше формулирана правилно! Не можеш да си поставяш една задача така, че никакъв резултат да не те задоволява. Поначало хипотезата ти беше порочна — помниш ли какво ти казах? Ако наистина Странниците бяха излезли наяве, нима щеше да се зарадваш? А сега започваш да мислиш, че тях ги няма никакви, и пак се чувствуваш зле — сбъркал си, излиза, че твоята хипотеза е невярна, смяташ, че си загубил играта, а всъщност нищо не си загубил…

— Да не би да съм спорил с тебе някога — смирено рече Тойво. — Какво да се прави, все аз съм виновен, такава ми е съдбата…

— Видя ли, че сега и той се разочарова от тази ваша идея… Разбира се, не вярвам, че ще те изгони, ама че глупости дрънкаш, та той те обича и те цени, всички го знаят… Но наистина не биваше толкова години да се съсипвате — и за какво всъщност? Фактически нямате нищо черно на бяло, само една гола идея. Несъмнено идеята е много интересна, на всеки може да му настръхнат косите от нея, но толкоз. И нищо повече! По същество това просто е инверсия на нещо, което хората правят толкова отдавна… просто прогресорство наопаки и нищо повече… Щом ние вкарваме в правия път нечия история, значи някой може да се опита да изправи и нашата… Почакай, изслушай ме! Първо, вие забравяте, че не всяка възможна инверсия се проявява в действителността. Граматиката е едно нещо, а действителността — друго. Затова отначало всичко това ви изглежда интересно, а сега просто прилича на… е, да речем, на нещо срамно… Знаеш ли какво ми каза вчера един мой високопоставен колега. Ами той рече: „Вижте, тук не е «Комкон». На ония в «Комкон» само може да им завижда човек. Когато се сблъскат с някоя наистина сериозна загадка, те бързат да я припишат на Странниците, обявяват я за резултат от тяхната дейност и туйто!“

— Интересно кой е казал това? — мрачно попита Тойво.

— Че какво значение има? Ето например нашият квас се разбунтува. Защо трябва да търсим причините? Всичко е ясно: виновни са Странниците! Кървавата ръка на свръхцивилизацията! И не се сърди, моля те. Хей, не се ядосвай! Тези насмешки не ти харесват, но нали ти почти никога не ги чуваш. А пък аз ги слушам постоянно. Стига ми само „синдромът на Сикорски“… И това вече не е шега, нали? Това вече е присъда, миличките ми! Това е диагноза!

Тойво вече беше успял да се овладее.

— Слушай — рече той. — Що се отнася до кваса, това е интересно хрумване. Ами че то е извънредно произшествие! Защо не сте съобщили досега? — строго попита той. — Не знаете ли какъв е редът? Сега ще изправим Магистъра до стената!

— Винаги го обръщаш на шега — сърдито каза Ася. — Всички наоколо едно си знаят — да се шегуват!

— Чудесно! — поде мисълта й Тойво. — Трябва да се радват! Когато започне истинската работа, няма да им е до шеги…

Ася раздразнено тропна с юмрук по коляното си.

— Боже мой! Какво си взел да се преструваш пред мен? Та ти не щеш да се шегуваш, никак не ти е до шеги на тебе, че нали хората най-много от това се дразнят като ви гледат! Изградили сте около себе си един навъсен, мрачен свят, изпълнен със заплахи, във вашия свят царят страх и подозрителност… Но защо? Откъде накъде? Как се появи у вас тази космическа мизантропия?

Тойво не отговори.

— Може би защото всичките тези ваши необясними извънредни произшествия са някакви трагедии? Но нали извънредните произшествия винаги са трагедии! Дали е тайнствено, или може да се обясни — няма значение, защото все си остава извънредно произшествие! Така ли е?

— Не е вярно — рече Тойво.

— Как така? Да не би да има други, щастливи извънредни произшествия?

— Понякога има.

— Например? — злъчно попита Ася.

— Хайде по-добре да пием чай — предложи Тойво.

— Чакай малко, не се измъквай. Моля те, преди това ми дай пример за някое щастливо, бодро, жизнерадостно извънредно произшествие.

— Добре — каза Тойво. — Но после ще пием чай. Разбрахме ли се?

— Престани да се занасяш — рече Ася.

Те замълчаха. Долу, сред гъстия листак на градините, сред сиво-черния здрач заблещукаха разноцветни огньове. И искрите от тази жарава обляха черните стволове на небостъргачите с хиляди етажи.

— Знаеш ли кой е Гужон? — попита Тойво.

— Разбира се.

— А Соди?

— Има си хас!

— С какво според теб са забележителни тези хора?

— „Според мен“! Не според мен, а всички знаят, че Гужон е изключителен композитор, а Соди е велик изповедник… А според теб?

— А според мен те са необикновени хора заради нещо съвсем друго — рече Тойво. — До петдесетгодишна възраст Алберт Гужон просто е бил добър агрофизик и толкоз. Не се е отличавал с никакви музикални способности. А Бартоломю Соди четиридесет години се е занимавал с тъмните функции и е бил сух, педантичен и необщителен човек. Ето къде преди всичко се крие необикновеното в тези хора според мен.

— Какво искаш да кажеш? Откъде накъде намираш нещо изключително в това? Хората имали скрит талант, работили дълго и упорито… а сетне количеството прераснало в качество…

— Не е имало количество, Ася, там е цялата работа. Качеството само по себе си внезапно се променило. Коренно. Просто за миг. Като взрив.

Ася замълча, като мърдаше устни, а после попита със злъч, в която се прокрадваше неувереност:

— Да не би пък според тебе Странниците да са ги вдъхновили, а?

— Не съм казал такова нещо. Ти поиска да ти дам примери за щастливи и жизнерадостни извънредни произшествия. Моля, заповядай. Бих могъл да ти изредя още десетина имена, които наистина са по-малко известни.

— Добре. Но защо всъщност се занимавате с това? Откъде накъде ви засяга тази работа?

— Ние се занимаваме с всякакви извънредни произшествия.

— Та нали това питам: какво им е извънредното на тези произшествия?

— Те не могат да бъдат обяснени в рамките на днешните ни представи.

— Та колко необясними неща има на този свят! — извика Ася. — Ридърството също е необяснимо, само че свикнахме с него…

— Това, с което сме свикнали, не го смятаме за необикновено. Ние не се занимаваме с явленията, Ася. Ние се занимаваме с произшествията, със събитията. Нещо не е било, не е ставали хиляда години, а сетне изведнъж се е случило. Защо се е случило? Не е ясно. Как може да се обясни? Специалистите вдигат рамене. Тогава му обръщаме внимание. Разбираш ли, Асенка, ти неправилно класифицираш извънредните произшествия. Ние не ги делим на щастливи и трагични, ние ги делим на обясними и необясними.

— И ти смяташ, че всяко необяснимо извънредно произшествие представлява потенциална заплаха, така ли?

— Да. Включително и щастливите.

— И каква заплаха може да представлява необяснимото превръщане на един обикновен агрофизик в гениален музикант?

— Не се изразих съвсем точно. Заплаха представлява не извънредното произшествие само по себе си. Обикновено най-тайнствените извънредни произшествия са напълно безобидни. Понякога дори комични. Заплахата може да произтича от самата причина за извънредното произшествие. От механизма, който е породил това произшествие. Нали въпросът може да се постави така: защо на някого е притрябвало да превръща агрофизика в музикант?

— А може би всичко това е просто статистическа флуктуация19!

— Може наистина. Но там е работата, че не знаем дали е така… Между другото обърни внимание докъде стигна ти самата. Бъди така добра да ми кажеш с какво твоето обяснение е по-добро от нашето? Защо да бъде статистическа флуктуация, която по определение не може да ое предскаже, нито да се управлява, а да не са Странниците, които също не са цвете за мирисане, но все пак поне по принцип можеш да се надяваш да ги пипнеш на местопрестъплението. Да, естествено „статистическата флуктуация“ звучи къде-къде по-сериозно, научно и безпристрастно, не е като ония долнопробни, втръснали до гуша, отегчително романтични и досадно легендарни…

— Чакай малко, не бъде толкова злъчен, моля те — каза Ася. — Та никой не отрича твоите Странници. Аз изобщо не ти говорех за това… Съвсем ме обърка… И винаги ме объркваш! И мене, и твоя Максим, а после ходиш с провесен нос и другите, ако си нямат работа, нека да те утешават… Да, сетих се какво исках да кажа. Добре, нека Странниците наистина да се намесват в нашия живот. Не споря. Но защо това да е лошо — ето какво искам да те питам?! Защо ги превръщате в страшни призраци, в плашила — ето това не мога да разбера!? И никой не може да го разбере… Защо, когато ти вкарваше в правия път историята на другите светове, това беше хубаво, а когато някой ое заеме да изправи твоята история… Та днес всяко дете знае, че свръхразумът непременно твори добрини!

— Свръхразумът твори свръхдобрини — рече Тойво.

— Е? Толкова по-добре.

— Не — каза Тойво. — Изобщо не е „толкова по-добре“. Какво нещо е доброто ние знаем, макар и това да не е толкова сигурно. Но виж, какво нещо е свръхдоброто…

Ася отново заудря с юмруци по коленете си.

— Не мога да разбера! Умът ми не го побира! Откъде се е пръкнала у вас тази презумпция за заплаха? Обясни ми, приведи разумни доводи!

— Всички вие абсолютно неправилно схващате нашата позиция — рече Тойво, вече раздразнен. — Никой не смята, че Странниците се стремят да причинят зло на хората от Земята. Това наистина е почти изключено. От друго се страхуваме обаче, от нещо съвсем друго! Опасяваме се, че те ще започнат да творят на Земята добрини така, както те си ги представят!

— Доброто винаги си е добро! — каза Ася настойчиво.

— Прекрасно знаеш, че не е така. А може би наистина не знаеш? Но нали ти обяснявах. Бях прогресор само три години, сеех добро, само добро и нищо освен доброто и, боже мой, как ме ненавиждаха тези хора! И бяха прави. Защото боговете пристигнаха, без да ги питат. Никой не беше ги канил, но те се натрапиха и взеха да творят добрини. Онова същото добро, което винаги си остава добро. И вършеха всичко тайно, защото много добре съзнаваха, че простосмъртните няма да проумеят техните цели, а ако ги схванат, няма да ги приемат… Ето така изглежда морално-етичната същност на това дяволско положение, в което се намирахме! Принцип, който обаче ние не умеем да приложим спрямо себе си. Защо ли? Ами защото не можем да си представим какво могат да ни предложат Странниците. В случая аналогията не върви! Но аз знам със сигурност две неща. Те дойдоха, без да сме ги канили — това е едното. И пристигнаха тайно — това е другото. А щом е така, значи се подразбира, че те по-добре от нас знаят какво ни е нужно — това първо, и са абсолютно сигурни, че или няма да схванем, или няма да приемем техните цели — това пък е второто. Не знам ти как мислиш, но аз не искам това да стане. Не искам! И край — каза той решително. — И стига толкова вече. Аз съм уморен, лош, отрупан с грижи човек, който е поел на плещите си неописуема отговорност. Страдам от синдрома на Сикорски, психопат съм и подозирам всички. Никого не обичам, аз съм изрод, аз съм мъченик, страдам от мономания, всички трябва да се отнасят внимателно към мен, да ме обграждат със съчувствие… да ходят около мен на пръсти, да ме целуват по гушката, да ми подслаждат живота с вицове… И с чай. Боже мой, днес май, както върви, така и няма да ми дадат да пия чай?

Без да продума, Ася скочи от перваза и отиде да прави чай. Тойво полегна на дивана. От прозореца едва се дочуваше монотонният звън на някакъв екзотичен музикален инструмент. Ненадейно в стаята влетя огромна пеперуда, направи един кръг над масата и кацна на екрана на визора, като разпери мъхнатите си черни, живописно изпъстрени крила. Лежейки, Тойво се пресегна към вградения пулт за обслужване, но не го достигна и безсилно отпусна ръка.

Ася влезе с подноса, наля чая в чашите и седна до него.

— Виж — прошепна Тойво, като посочи с очи пеперудата.

— Колко е красива — също шепнешком отвърна Ася.

— Може би ще поиска да поживее тук с нас, а?

— Не, няма да иска — каза Ася.

— Защо? Помниш ли, Казарянови имаха водно конче…

— То не живееше у тях. Гостуваше им ей така, от време на време…

— Тогава нека и тя ни идва на гости понякога. Ще я наричаме Марфа.

Разбира се, нямам намерение да твърдя, че разговорът между тях вечерта на 8 май е протекъл точно така, дума по дума. Но знам със сигурност, че те изобщо са говорили на тези теми, спорили са и не са стигнали до съгласие. И никой от тях не е успял да докаже нещо на другия — и това ми е добре известно.

Ася естествено не е могла да зарази мъжа си със своя вселенски оптимизъм. Нейният оптимизъм се е подхранвал от самата атмосфера, която я заобикаляше, от хората, с които работеше, от самата същност на нейната толкова благоуханна и добродетелна работа. Тойво пък е живеел далеч извън пределите на този оптимистичен свят, в неговия свят е царяло постоянно безпокойство и всички са били нащрек, там оптимизмът се е предавал от човек на човек с голяма мъка само при благоприятно стечение на обстоятелствата, и то не за дълго.

Но и Тойво не е успял да превърне жена си в съмишленик, да я зарази с чувството си за надигащата се опасност. Разсъжденията му не са били достатъчно реални и осезаеми, а напротив — твърде отвлечени и измислени; просто възглед за света, чиято правота според Ася с нищо не се е потвърждавала, нещо като професионално заболяване. Той така и не е успял да „ужаси“ Ася, да й предаде поне част от своето отвращение, от гнева и ненавистта си…

Затова в бурята те се оказаха толкова разединени и неподготвени, сякаш никога не бяха спорили помежду си за това, нито се бяха карали, нито бяха правили яростни опити да се убедят един друг.

Сутринта на 9 май Тойво за втори път замина за Харков, за да се срещне вое пак с ясновидеца Хирота и окончателно да приключи случая с посещението на Магьосника.