Вълните усмиряват вятъра

МАЛАЯ ПЕША. 6 МАЙ 99 ГОДИНА. РАНО СУТРИНТА

Отвисоко селището Малая Пеша изглеждаше така, както това селище би трябвало да изглежда в четири часа сутринта. Сънливо. Мирно. Пусто. Десетината разноцветни покрива бяха наредени в полукръг край обраслия с трева площад, наоколо бяха пръснати глайдери, а жълтата сграда на клуба беше кацнала на ската над реката. Реката изглеждаше неподвижна, много студена и неприветлива, белезникави кичури мъгла висяха над тръстиките на отсрещния бряг. На стъпалата пред входа на клуба, вирнал глава, стоеше човек и следеше с поглед глайдера. Лицето му се стори на Тойво познато и в това нямаше нищо чудно, защото Тойво познаваше мнозина от аварийната бригада, навярно всеки втори.

Той приземи глайдера близо до входа и скочи на мократа трева. Утрото тук беше студено. Мъжът пред него беше с топло яке, отрупано със специални джобове и гнезда за разните там бутилки, регулатори, гасители, възпламенители и останалите вещи, нужни за старателното носене на аварийната служба.

— Здравейте — каза Тойво. — Казвате се Базил, нали?

— Здравейте, Глумов — отвърна той, като протегна ръка. — Точно така, Базил. Защо се забавихте толкова?

Тойво му обясни, че кой знае защо нула-Т-връзката с Малая Пеша е прекъсната и той се бе прехвърлил до Нижняя Пеша, където се бе наложило да вземе глайдер и да загуби цели четиридесет минути, за да прелети надлъж по реката.

— Ясно — каза Базил и погледна към клуба. — Така си и мислех. Разбирате ли, в паниката те направо са съсипали кабината на нулевия транспорт…

— Значи никой досега така и не се върна?

— Никой.

— И нищо друго не е ставало?

— Нищо. Нашите завършиха огледа преди час и половина, нищо съществено не намериха и се върнаха в службата да правят анализи. Мене ме оставиха тук да не пускам никого и аз през цялото време се мъчих да оправя кабината за нулевия транспорт.

— Поправихте ли я?

— Мисля, че я поправих.

Вилите в Малая Пеша бяха старинни сгради, строени миналия век с мисълта да бъдат практични, материалите наподобяваха естествените и всички цветове бяха дразнещо ярки — белег на старостта. Около всяка вила имаше непрогледни храсталаци от френско грозде, люляк и отвъдполярни ягоди, а току зад полукръга от вили започваше гората. Над гигантските жълти борови стволове, увенчани с влажно-зелени от мъглата иглолистни корони, вече доста високо на североизток се издигаше пурпурният диск на слънцето.

— Какви анализи ще правят? — попита Тойво.

— Ами тук има предостатъчно следи… Изглежда, че тая гадост е излязла ей от оная вила и е плъзнала навсякъде… — Базил започна да посочва. — По храстите, по тревата и тук-таме по верандите е останала позасъхнала слуз, има някакви люспи и едни такива бучки…

— Вие самите какво видяхте?

— Нищо. Когато пристигнахме, тук всичко беше така, както е сега, само дето над реката имаше мъгла.

— Значи не са останали никакви свидетели?

— Отначало мислехме, че всички до един са офейкали. А после излезе, че не е така. Ей в оная къща, крайната, до брега мирно и тихо си добрува една изключително възрастна особа, на която и през ум не минало да си плюе на петите…

— Защо? — попита Тойво.

— И понятие си нямам! — отвърна Базил, като повдигна вежди и разпери ръце. — Представяте ли си? Наоколо — паника, всички се мятат насам-натам, пощурели от ужас, изкъртват вратата на кабината за нулевия транспорт направо с пантите, а тя пет пари не дава… Пристигаме ние, правим въздушен десант, разгръщаме се в боен строй, чуват се команди: „Саби вън!“, „Тури ножа!“ — и изведнъж тя излиза на верандата, и доста строго ни моли да не вдигаме толкова шум, защото — да се чудиш и да се маеш — тая врява й пречела да спи!…

— А паника имало ли е? — попита Тойво.

— Чакайте-чакайте! — рече Базил, като любезно го спря с ръка. — Осемнадесет души е имало тук, когато всичко е започнало. Девет души офейкали с глайдерите. Петима избягали през кабината, а трима хукнали презглава в гората, заблудили се там и едвам ги намерихме. Така че определено е имало паника, имало е… И паника е имало, и чудовища някакви е имало, и следи са оставили. А виж, бабичката защо не се е уплашила — това не знаем. Тя изобщо си е чудновата, тази бабичка. Със собствените си уши чух как заяви на командира: „Твърде късно дойдохте, гълъбчета. Сега вече с нищо не можете да им помогнеге. Те всичките вече загинаха…“

Тойво попита:

— Какво е имала предвид?

— Не знам — рече Базил недоволно. — Нали ви казвам — странна бабичка.

Тойво погледна към дразнещо розовата къща, дала подслон на чудноватата старица. Виждаше се, че градината около нея е поддържана много по-грижливо от останалите. Край къщата стоеше глайдер.

— Не ви съветвам да я безпокоите — каза Базил. — Нека по-добре сама да се събуди и тогава…

В този миг Тойво усети, че зад гърба му нещо се движи и рязко се обърна. От вратата на клуба надничаше бледо лице с широко разтворени от страх очи. Непознатият помълча няколко секунди, след това безкръвните му устни се размърдаха и той проговори с малко прегракнал глас:

— Глупава история, нали?

— Стоп-стоп-стоп! — добродушно заговори Базил, като тръгна към него с обърнати напред длани. — Моля за извинение, но насам не може. Аз съм от аварийната служба.

Въпреки тоза непознатият престъпи прага и веднага се закова на място.

— Аз всъщност не претендирам — рече той и се закашля. — Но положението е… Кажете, Григорий и Еля върнаха ли се вече?

Той изглеждаше доста необикновено. Беше с шуба, подплатена с кожа отвън и отвътре, под полите на която се мяркаха богато извезани кожени ботуши. Шубата беше разкопчана до кръста и под нея се виждаше пъстра лятна риза на дупчици, каквито тогава предпочитаха да носят жителите на степните зони. Изглеждаше на четиридесет-четиридесет и пет години, лицето му беше наивно и симпатично, само че твърде бледо — от уплахата или може би от смущение.

— Не-не! — отвърна Базил, като се доближи плътно до него. — Никой не се е връщал, тук се води разследване и никого не пускаме насам…

— Почакайте, Базил — каза Тойво и се обърна към непознатия: — Кои са тези Григорий и Еля?

— Изглежда, пак не съм попаднал, където трябва… — промълви непознатият почти отчаяно и се озърна през рамо към дъното на коридора, където пробляскваха полираните повърхности на кабината за нулевия транспорт. — Извинете, това… м-м-м… Боже мой, пак го забравих… Малая Пеша ли е? Или не е?

— Малая Пеша е — каза Тойво.

— Ами тогава трябва да го знаете… Григорий Александрович Яригин… Доколкото разбрах, той живее тук всяко лято… — Внезапно непознатият радостно закрещя, като сочеше с ръка: — Ей там, ей в онази вила! Там, на верандата, виси моят шлифер.

Тутакси всичко се изясни. Непознатият се оказа свидетел. Казваше се Анатолий Сергеевич Криленко, беше зоотехник и наистина работеше в степната зона — в Азгирския аграрен комплекс. Вчера на годишното изложение на новости в Архангелск той съвсем случайно се сблъскал със своя съученик и приятел Григорий Яригин, с когото не се били виждали цели десет години. Разбира се, Яригин го замъкнал със себе си тука, в тази… ех, пак ми изхвръкна от главата… да де, Малая Пеша. Прекарали вечерта чудесно, само тримата — той, Яригин и жената на Яригин Еля, разходили се с лодка, скитали из гората, към десет часа се върнали у тях, ей в оная къща, вечеряли я после излезли на верандата да пият чай. Било съвсем светло, откъм реката се чували детски гласове. Топло било, а отвъдполярните ягоди миришели чудно хубаво. А след това Анатолий Сергеевич Криленко внезапно съгледал очи…

На това място, което беше най-важното за следствието, разказът на Анатолий Сергеевич стана, меко казано, неясен. Сякаш той се мъчеше да преразкаже някакъв зловещ и объркан сън.

Очите се взирали от градината… бавно се приближавали, но през цялото време оставали в градината… Две огромни, отвратителни наглед очи… От тях през цялото време нещо течало… А отляво, встрани, имало и трето… Или пък били три?… И нещо се леело, леело и преливало през парапета на верандата и вече потекло към стъпалата… При това било абсолютно невъзможно да помръднеш… Григорий изчезнал някъде и никакъв не се виждал. Еля била уж наоколо, но и тя не се виждала, само се чувало как истерично пищи… или се смее… Тогава вратата на стаята широко се разтворила. Стаята била пълна някъде до кръста с леко помръдващи пихтиести трупове, а очите на тези трупове били там, отвън, зад храстите…

Тук трагедията свършила или по-скоро се превърнала в комедия. Нулевият транспорт захвърлил Анатолий Сергеевич в селището Рузвелт на остров Петър Първи. Той е в Морето на Белингсхаузен, термометърът показвал минус четиридесет и девет градуса, скоростта на вятъра била осемнадесет метра в секунда и както обикновено по време на тамошната зима, селището било пусто.

Впрочем климатичната уредба в клуба на полярниците работи на автоматичен режим и вътре било топло и уютно… По риза и къси панталони, още мокър от изпития чай и преживения ужас, Анатолий Сергеевич най-сетне могъл да си отдъхне и полека-лека да се окопити. И щом идва на себе си, както трябва и да се очаква, преди всичко го обзема непоносим срам, той разбира, че панически е избягал като последния страхливец — за такива страхливци му се било случвало да чете само в историческите романи. Той си спомня, че е изоставил Еля и най-малко още една жена, която му се мярнала в съседната къща. Сеща се за детските гласове край реката и разбира, че е зарязал и тия деца. Обзема го безумен подтик да действува, но има нещо, на което трябва да се обърне внимание: този подтик се явява доста късно и, второ, дори когато вече се е породил, той твърде дълго време съжителствува с непоносимия ужас при мисълта, че трябва да се върне там, на верандата, в зрителното поле на кошмарните течащи очи, при отвратителните пихтиести трупове…

Шумната група от поизмръзнали глациолози, която тромаво нахълтала в клуба, заварила Анатолий Сергеевич да кърши ръце от мъка: той все още не можел да реши какво да прави. Глациолозите напълно му съчувствували, докато слушали как той разправя какво е преживял, и с голямо въодушевление решили да се върнат на страшната веранда заедно с него. Тутакси обаче станало ясно, че Анатолий Сергеевич не знае не само нула-Т-индекса на селището, но е забравил даже и името му. Той можал само да каже, че това селище е близо до Баренцево море, на брега на малка река, в зоната на от-въдполярннте борови гори. Тогава глациолозите на бърза ръка натъкмили Анатолий Сергеевич в подходяща премяна за местния климат и във фучащата виелица го завлекли до щаба на селището направо през огромните преспи, съпровождан от гигантски страховити кучета… И ето че в щаба, пред терминала на Големия вселенски информатор на някой от полярниците му хрумнала твърде разумната мисъл, че това няма да е шега работа. Тези чудовища без съмнение трябва да са изтървани или от някоя зоологическа градина, или — да те хване страх само като се сетиш! — от някоя лаборатория, където създават биомеханизми. Така или иначе, момчета, всяка самодейност от наша страна ще бъде ни в клин, ни в ръкав, просто трябва да съобщим в аварийната служба.

И те се обадили в Централната аварийна служба. Служителите от Централната аварийна служба им благодарили и казали, че ще имат предвид тяхното съобщение. След половин час дежурният в аварийната служба лично позвънил в щаба, казал, че съобщението се потвърждава, и помолил да се обади Анатолий Сергеевич. Анатолий Сергеевич описал в най-общи линии какво се случило с него и как се озовал край бреговете на Антарктида. Дежурният го успокоил в смисъл, че пострадали няма, съпрузите Яригнни са живи и здрави и по всяка вероятност утре сутринта всички ще могат да се завърнат в Малая Пеша, а сега за него, за Анатолий Сергеевич, ще бъде най-добре да вземе някакво успокоително и да легне да си почине.

И Анатолий Сергеевич взел успокоително и веднага се свил на дивана в щаба, но не поспал и час, когато отново видял течащите очи над парапета на верандата, чул истеричния смях на Еля и се събудил от непоносим срам.

— Не — каза Анатолий Сергеевич, — те не ме задържаха. Очевидно разбираха в какво състояние съм… Никога не съм предполагал, че с мен може да се случи такова нещо. Е, разбира се, не съм следотърсач… нито пък прогресор… но и в моя живот е имало критични положения, и винаги съм се държал съвсем прилично… Не мога да проумея какво стана с мен… Опитвам се да си го обясня и нищо не излиза… Сякаш бях изпаднал във властта на някаква зла сила… — Изведнъж очите му неспокойно заиграха. — Ето сега говоря с вас, а кръвта ми направо се смразява… Да не би пък всички тук да сме се натровили с нещо?

— Не допускате ли, че е било халюцинация? — попита Тойво.

Анатолий Сергеевич зиморничаво сви рамене и погледна към вилата на Яригини.

— Н-не знам… — промълви той. — Не, нищо не мога да кажа.

— Добре, да отидем да видим — предложи Тойво.

— Да дойда ли с вас? — попита Базил.

— Няма нужда — каза Тойво. — Сигурно дълго ще обикалям насам-натам. А вие охранявайте крепостта.

— Пленници да вземам ли? — делово попита Базил.

— На всяка цена — рече Тойво. — Те ще ми трябват. Пленявайте всеки, който е видял поне нещичко със собствените си очи.

И те с Анатолий Сергеевич тръгнаха през площада. Анатолий Сергеевич имаше решителен и делови вид, но колкото повече се приближаваше към вилата, толкова по-напрегнато ставаше лицето му, скулите му все по-ясно изпъкваха и той беше прехапал долната си устна, сякаш се мъчеше да преодолее силна болка. И Тойво сметнал, че краткият отдих ще му бъде от полза. Той се спря на около петдесет крачки от живия плет — уж за да може още веднъж да огледа околността — и взе да му задава въпроси. А имало ли е някой ей в онази къща. вдясно? Аха, там било тъмно? А вляво? Една жена… Да-да, спомням си, вие ми казахте… Само една жена, друг нямаше, така ли? А тук наблизо имаше ли глайдер?

Тойво задаваше въпроси, Анатолий Сергеевич отговаряше и Тойво кимаше важно и по всякакъв начин гледаше да покаже колко съществено за разследването е всичко, което сега научава. И постепенно Анатолий Сергеевич се поокопити, душата му се поотпусна и когато се изкачиха на верандата, те вече бяха почти колеги.

На верандата цареше бъркотия. Масата стоеше накриво, един стол лежеше преобърнат, захарницата се беше търкулнала в ъгъла, оставяйки зад себе си пътечка от захарни зрънца. Тойво попипа чайника — още беше топъл. Той погледна под око Анатолий Сергеевич. Анатолий Сергеевич пак беше бледен и скулите му играеха. Той се взираше в чифта сандали, притиснали се един до друг като сирачета под най-далечния стол. Изглежда, това бяха неговите сандали. Те бяха закопчани и май не беше ясно как Анатолий Сергеевич е успял да измъкне краката си от тях. Впрочем нито по сандалите, нито под тях, нито пък някъде наблизо Тойво виждаше следи от нещо разлято.

— Изглежда, тук не признават домашните киберчистачи — рече той делово, за да изтръгне Анатолий Сергеевич от света на преживения ужас и да го върне във всекидневния бит.

— Да… — промърмори Анатолий Сергеевич. — Всъщност… Ами че днес кой ги признава?… Вижте — това са моите сандали…

— Виждам ги — равнодушно отвърна Тойво. — Тогава всички тези рамки на прозорците ли бяха вдигнати, както сега?

— Не помня. Ето тази беше вдигната, оттам изскочих.

— Ясно — каза Тойво и се надвеси да огледа градината.

Да, там имаше следи. Много следи: храстите бяха смачкани и изпочупени, цветната леха беше обезобразена, а тревата под парапета изглеждаше така, сякаш по нея се бяха въргаляли коне. Ако оттук са минали животни, то тия животни са били грамадни и непохватни и не са се промъквали крадешком към вилата, а са напирали безогледно. От площада те са се юрнали напряко през шубраците и през отворените прозорци са се заврели право в стаята.

Тойво прекоси верандата и бутна вратата на къщата. Вътре не изглеждаше разхвърляно. По-точно не цареше такова безредие, каквото би трябвало да предизвикат тежките и непохватни тела.

Диванът си беше на мястото. И трите фотьойла. Масичка не се виждаше — по всяка вероятност вграденият пулт беше само един — в облегалките за ръце на фотьойла, където е седял стопанинът. Поликристалната система за обслужване беше в останалите фотьойли и в дивана. На отсрещната стена висеше пейзаж от Левитан, старинно хромофотонно копие с трогателно триъгълниче в долния ляв ъгъл, за да не би, не дай си боже, някой познавач да го вземе за оригинал. А на стената вляво имаше рисунка с перо, поставена в саморъчно направена дървена рамка, от която го гледаше сърдито женско лице. Всъщност то беше красиво…

Когато огледа всичко по-внимателно, Тойво откри на пода отпечатъци от подметки: явно някой от аварийната служба предпазливо беше пресякъл гостната, за да отиде в спалнята. Той не беше оставил следи в обратната посока, значи беше излязъл навън през прозореца на спалнята. Всичко личеше добре, защото подът в гостната беше покрит с доста дебел слой фина кафеникава прах. И не само подът. Седалките на фотьойлите. Первазите. Диванът. А по стените такава прах нямаше.

Тойво се върна на верандата. Анатолий Сергеевич стоеше на стъпалата. Беше свалил полярната шуба, но явно бе забравил да събуе кожените ботуши и затова видът му беше доста странен. Сандалите си не беше пипнал даже с пръст — те все така се мъдреха под стола. Около тях нямаше никакви следи от нещо разлято, но самите те и подът наоколо — всичко беше леко напудрено със същата тази кафеникава прах.

— Е, вие тука как сте? — още от прага попита Тойво.

Въпреки това Анатолий Сергеевич се стресна и рязко се обърна.

— Ами… полека-лека се съвземам…

— Да, това е чудесно. Вземете си шлифера и си идете вкъщи. Или искате да дочакате Яригини?

— Как да ви кажа, не знам — плахо отвърна Анатолий Сергеевич.

— Както желаете — рече Тойво. — Във всеки случай тук няма никаква опасност и няма и да има.

— Разбрахте ли нещо? — попита Анатолий Сергеевич, като взе да се изкачва по стълбата.

— Някои работи. Тук наистина е имало чудовища, но всъщност те не са опасни. Най-много да уплашат някого и толкоз.

— Сиреч искате да кажете, че са били изкуствени?

— Така трябва да е.

— Но кой ги е направил? С каква цел?

— Тепърва ще изясняваме — каза Тойво.

— Вие ще изяснявате, а в това време те още някого ще… уплашат.

Анатолий Сергеевич взе шлифера си от парапета и постоя, загледан в кожените си ботуши. Изглеждаше, че сега отново ще седне и, разгневен, ще се захване да ги смъква. Но той навярно дори не ги виждаше.

— Казвате „най-много да уплашат някого“… — процеди той през зъби, без да вдига очи. — Де само да плашеха! Те, да знаете, могат и да съсипят някого!

Той погледна за миг Тойво и като отвърна очи, без да се обръща повече, заслиза по стълбите и продължи по изпотъпканата трева, през обезобразената леха, напряко през площада, сгърбен и нелеп във високите кожени ботуши на полярник и с пъстрата весела риза на животновъд; той тръгна, като все повече ускоряваше крачките си, към жълтата сграда на клуба, но по средата на пътя рязко сви вляво, скочи в глайдера, който стоеше пред съседната къща, и излетя право нагоре като свещ в бледосиньото небе.

Минаваше пет часа сутринта.

Това е първият ми опит да възстановя събитията. Старах се много. Работата ми се усложняваше от това, че никога не съм бил в Малая Пеша в онова отдавнашно време, обаче разполагах с достатъчно видеозаписи, направени от Тойво Глумов, от момчетата в аварийната служба и от четата на Флеминг. Така че за топографската точност мога да гарантирам. За себе си съм сигурен и в точността на диалозите.

Покрай другото тук ми се искаше да покажа и как изглеждаше тогава типичното начало на всяко типично разследване. Става произшествие. Тутакси потеглят момчетата от аварийната служба. После отива и инспектор от Отдела за извънредни произшествия. От пръв поглед личи (най-често това впечатление е точно), че става дума за нечия немарливост или глупава шега. И разочарованието нараства: пак нищо, и тук излезе вятър работа, май ще бъде най-добре да махна с ръка и да се прибера вкъщи да си доспя. Впрочем в моето описание на случилото се това го няма. Оставил съм ви сами да се досетите.

А сега няколко думи за Флеминг.

Това име от време на време ще се появява в моите мемоари, но бързам да ви предупредя, че този човек няма никакво отношение към Голямото откровение. По това време името Александър Джонатан Флеминг бе притча во язицех в „Комкон-2“. Той беше най-големият специалист по конструиране на изкуствени организми. В своя базов институт в Сидни, а също и в многобройните му филиали с невъобразимо трудолюбие и дързост Флеминг бълваше (както сладкарят пече курабийки) множество най-чудновати същества, за чието създаване на майката-природа не беше достигнала фантазия. В усърдието си неговите сътрудници постоянно нарушаваха съществуващите закони и ограничения на Световния съвет за границите на допустимите опити. Въпреки неволното ни чисто човешко възхищение от гения на Флеминг в „Комкон-2“ не можехме да го търпим заради неговото безочие, наглостта и настойчивостта му, която учудващо добре се съчетаваше със способността му да хитрува и да се изплъзва. Днес всеки ученик знае какво представляват биокомплексите на Флеминг или, да речем, живите кладенци на Флеминг. А по онова време неговата известност сред широката общественост беше по-скоро скандална.

В нашия случай е важно, че едно от многобройните разклонения от трето коляно на Флеминговия институт в Сидни се намираше тъкмо край устието на Пеша, в научното градче Нижняя Пеша, само на четиридесет километра от Малая Пеша. Щом научил това, моят Тойво, доколкото го познавах, не може да не е наострил уши и да не си е рекъл: „Аха, ето от коя трънка е изскочил заякът!…“

И тук му е мястото да спомена, че пагурораците11, за които става дума по-нататък, са едни от най-полезните създания на Флеминг, пръкнали се от ръцете му на бял свят още когато бил млад работник в една ферма за риба на Онежкото езеро. Оказало се, че тези пагурораци са същества със забележителни вкусови качества, но от всички райони на Север, кой знае защо, те се приспособили да живеят само в малките ручеи — притоци на Пеша.