Вълните усмиряват вятъра

МАЛАЯ ПЕША. 6 МАЙ 99 ГОДИНА. ШЕСТ ЧАСЪТ СУТРИНТА

На 5 май около 11 часът вечерта във вилното селище Малая Пеша (тринадесет къщи, осемнадесет жители) избухнала паника. Тази паника била причинена от появата на няколко (неизвестен брой) квазибиологични същества с изключително отблъскващ и даже страшен вид. Споменатите същества плъзнали из селището от вила №7 в девет ясно очертани посоки. Те могат да се проследят по отъпканата трева, изпомачканите шубраци и по петната от засъхнала слуз по листата, по плочките, покриващи външните стени на къщите, и по первазите. Всичките тези девет маршрута завършват вътре в жилищните помещения, а именно: във вилите с номера 1, 4 и 10 (на верандите); във 2, 3, 9 и 12 (в гостните) и в 6, 11 и 13 (в спалните). По всичко изглеждало, че вилите с номера 4 и 9 били необитаеми…

Що се отнася до вила №7, откъдето започнало нашествието, явно там някой живеел и оставало само да се установи що за човек е той — глупав шегаджия или безотговорен заплес? Нарочно ли е пуснал ембриофорите12 или се е зазяпал нанякъде и ги изтървал? И ако ги е изтървал, дали това е станало поради престъпно нехайство или от незнание?

Две неща обаче смущавали Тойво. Той не открил никакви следи от външната обвивка на ембриофорите. Това — първо. А, второ, в началото изобщо не могъл да се добере до сведения за личността или хората, които живеели във вила №7.

За щастие нашият Ойкумен, общо взето, е устроен съвсем справедливо и всеки получава заслуженото. Внезапно на площада се разнесли гръмки, възмутени гласове и след малко станало ясно, че търсената особа се е появила лично в центъра на събитията и на това отгоре не е сама, ами си води и гостенин.

Оказало се, че е як и набит, сякаш направен от чугун мъж в походен комбинезон и с брезентова торба, от която се разнасяли странни скърцащи и стържещи звуци. Гостът му пък твърде много напомнил на Тойво за стария добър Будалко, който сякаш току-що се измъкнал от езерото на костенурката Тортила13 — той бил висок, дългокос, дългонос и кльощав, загърнат с дълга вехта хламида, наподобяваща чувал, цялата сплескана с позасъхнала тиня. Тутакси се изяснило, че чугуненият мъжага се казва Ернст Юрген и работи като ортомайстор-оператор14 на Титан, а сега е на Земята в отпуск… всяка година прекарва по два месеца в отпуск на Земята, един месец — през зимата и един — през лятото, и през лятото винаги е тук, на река Пеша, ей точно в тази вила… Само чудовища ми липсваха!? Чувате ли се какво приказвате, млади момко? Какви чудовища може да има в Малая Пеша? Я си размърдайте мозъка, а отгоре на всичко разправяте, че сте от аварийната служба, да не би да си нямате друга работа, а?…

Будалко пък, напротив, се оказал съвсем земно същество. Нещо повече, той бил почти местен човек. Казвал се Толстов, Лев Николаевич. Но бил забележителен с нещо друго. Станало ясно, че той постоянно живее и работи само на четиридесет километра оттук, в Нижняя Пеша, където вече от няколко години развивал бурна дейност малък клон от фирмата на добре известния ни Флеминг!…

Установило се също, че този Ернст Юрген и неговият стар приятел Льова Текстов са страстни чревоугодници. Всяка година те се срещали тук, в Малая Пеша, защото на пет километра нагоре по течението на Пеша в нея се вливал малък приток, където се въдели някакви пагурораци. Тъкмо заради тях Ернст Юрген прекарвал своя отпуск в Малая Пеша, именно поради това той и неговият приятел Льова Толстов потеглили снощи по-раничко с лодката да ловят пагурораци и ето защо те с Льова щели да бъдат много признателни на аварийната служба, ако сега ги оставели на мира, защото пагурораците (Ернст Юрген разтърсил тежката торба, от която се разнесли странни звуци) трябвало да се ядат само пресни, а те били пресни само току-що наловени…

Този веселяк, който вдигнал такава врява, изобщо не можел да си представи, че на Земята — не там, при тях на Титан, не някъде на Пандора, не на Яйла, а, представете си, на Земята! в Малая Пеша! — се случват събития, които могат да предизвикат страх и паника. Много особен тип професионален космически изследовател и откривател на нови планети! Вижда, че селището е пусто, вижда пред себе си човек от аварийната служба и представител на „Комкон-2“, вижда ги и не отрича техния авторитет, но е готов да търси каквото и да било обяснение за всичко това, само и само да не признае, че на неговата мила родна Земя понякога може нещо да не е наред…

След това, когато все пак успели да го убедят, че наистина е имало извънредно произшествие, той се обидил — засегнал се като дете, нацупил се, оттеглил се настрана, като влачел по земята торбата със скъпоценните пагурораци, настанил се с гръб към всички на своята веранда, като повече не искал нито да вижда, нито да слуша някого, само от време на време повдигал рамене и изревавал: „И това ми било почивка… Веднъж в годината идваш, а пък то… Това, дето са го измислили, на нищо не прилича!…“

Всъщност Тойво повече се интересувал как ще възприеме случилото се неговият приятел Лев Николаевич Толстов. Та нали той бил служител на Флеминг и специалист по сътворяване на изкуствени организми, които плъзват по белия свят. А реакцията на специалиста била следната. Отначало той изобщо не схванал какво го питат, мигал на парцали и смутено се усмихвал като човек, който подозира, че са му скроили номер, при това доста плосък. След това озадачено повдигнал вежди и взел да гледа с празен поглед, сякаш обърнат навътре, като долната му челюст унесено се движела. И накрая, засегнат на професионална чест, той избухнал. Давате ли си сметка какво говорите? Въобще имате ли някаква представа за какво става дума? Изобщо виждали ли сте някога изкуствено същество? Аха, само във видеохрониката? Тогава трябва да знаете, че няма и не може да има изкуствени същества, способни да се вмъкват през прозорците в спалните на хората. Първо на първо те са бавни и тромави и ако все пак тръгнат нанякъде, няма да отидат при хората, а ще бягат от тях, защото на естественото им биополе може да навреди дори биополето на котката… А после какво значи това „с размери горе-долу колкото крава“? Поне опитахте ли се да пресметнете наум колко енергия би била нужна на ембриофорите, та масата им да нарасне толкова много дори за един час? В такъв случай наоколо нищо нямаше да остане, нито крави, нито нищо, та това би изглеждало просто като взрив!…

Допуска ли той, че тук, в селището, са се пръкнали някакъв тип ембриофори, за които той не е чувал?

В никакъв случай. Такива ембриофори в природата няма.

Тогава какво се е случило тук според него?

Лев Толстов нямал представа какво се е случило. Трябвало да огледа всичко наоколо, за да стигне до някакво заключение.

Тойво го оставил да огледа района, а те двамата с Базил тръгнали към клуба да закусят. Изяли по един сандвич със студено месо и Тойво се захванал да вари кафе. В този момент Базил внезапно изръмжал с пълна уста:

— Ммъъъ!

Той с мъка преглътнал хапката си и загледан някъде покрай Тойво, ревнал с ясен глас:

— Чакай-чакай! Ти, синко, накъде си се запътил?

Тойво се обърнал и съгледал някакво загоряло от слънцето, клепоухо момченце, към дванадесетгодишно, по яке и къси панталони. Гръмкият вик на Базнл го спрял до самия изход на клуба.

— В къщи! — рекло то предизвикателно.

— Я ела насам, ако обичаш! — казал Базил.

Момченцето се приближило и застанало пред тях с ръце зад гърба.

— Тук ли живееш? — попитал го Базил вече с подчертана любезност.

— Живеехме тука — отвърнало момченцето. — В шеста вила. Но сега вече няма да живеем.

— А кои сте вие, които не искате вече да живеете тук? — попитал Тойво.

— Аз, мама и татко. По-точно тази вила я използвахме за летуване, а иначе живеем в Петрозаводск.

— А къде са майка ти и баща ти?

— Спят. Вкъщи.

— Спят значи — повторил Тойво. — А ти как се казваш?

— Кир.

— Родителите ти знаят ли, че си тук?

Кир се поколебал, пристъпил от крак на крак и казал:

— Ама аз дойдох само за малко. Трябва да си взема галерата, цял месец я правих.

— Галерата… — повторил Тойво, като го оглеждал. По лицето на момчето била изписана само търпелива скука. По всичко личало, че то се притеснява само за едно — по-скоро да си вземе галерата и да се върне вкъщи, преди да са се събудили родителите му.

— Кога си заминахте оттук?

— Снощи. Всички заминаваха, та и ние. А галерата я забравихме.

— Защо си заминаха всички?

— Имаше паника. Ама вие не знаете ли? Всички офейкаха, дим да ги няма! И мама се уплаши, а татко рече: „Вижте какво, я да вземем да си ходим вкъщи.“ Качихме се на глайдера и излетяхме… Сега вече мога ли да тръгвам? Или не бива?

— Почакай малко. Защо настана паника, ти как смяташ?

— Защото се появиха тези животни. Излязоха от гората… или от реката. Кой знае защо всички се уплашиха и избягаха… Аз спях, мене мама ме събуди.

— А ти не се ли изплаши?

То свило рамене.

— Ами в началото и аз се уплаших… докато се разсъня… Всички реват, всички крещят, всички бягат, не можеш да разбереш какво става…

— А после?

— Нали ви казвам — качихме се на глайдера и излетяхме.

— Тия животни видя ли ги?

Неочаквано момчето се засмяло:

— Видях ги, разбира се… Едно от тях се пъхна в стаята направо през прозореца, такова едно рогато, само че рогата му не бяха твърди, а като на охлюв… много смешно беше…

— С една дума ти самият не се изплаши?

— Не, нали ви казвам: изплаших се, разбира се, защо ще ви лъжа? Мама се втурна в стаята побледняла и аз си помислих, че е станало някакво нещастие… помислих, че нещо с татко…

— Ясно, разбрах. Но от тия животни не се изплаши?

Кир отвърнал с досада:

— Ама защо човек трябва да се бои от тях? Та те са добри и смешни… едни такива меки, като от коприна, също като мангустите, само че без козина… Много важно, че са големи! И тигърът е голям, но какво от това, нима трябва да се боя от него? Слонът е голям, китът е голям, и делфини има големи… А тези животни изобщо не са по-големи от делфините и са едни такива ласкави…

Тойво извърнал глава към Базил. Провесил челюст, Базил слушал странното момче, а ръката му с недоядеиия сандвич висяла във въздуха.

— И колко хубаво миришат! — продължил Кир разпалено. — Те миришат на ягоди! Мисля, че тъкмо с ягоди се хранят… Би трябвали да ги опитомят, но да бягат от тях… откъде-накъде? — Той въздъхнал. — Сигурно вече са си отишли. Сега иди, че ги търси в тайгата… Има си хас! Всички така крещяха по тях, тропаха с крака и махаха с ръце да ги изпъдят! Разбира се, че са се уплашили! Опитай се вече да ги примамиш…

Той навел глава и тъжно се замислил. Тойво казал:

— Ясно. Обаче родителите ти не мислят така, нали?

Кир махнал с ръка.

— Да… Татко не толкова, но мама е категорична: кракът ми няма да стъпи там, никога, за нищо на света! И сега ще заминем за Курорт. А пък те там не се въдят… Или се въдят, а? Как се наричат, знаете ли?

— Не зная, Кир — рекъл Тойво.

— И тук не е останало нито едно, нали?

— Нито едно.

— Така си и мислех — казал Кир. После въздъхнал и попитал: — Мога ли да си взема галерата?

Базил най-сетне се поокопитил. Той шумно станал и рекъл:

— Да вървим. Аз ще те придружа. Нали така? — обърнал се той към Тойво.

— Разбира се — отвърнал Тойво.

— Защо ще ме придружавате? — възмутено попитал Кир, но Базил вече бил сложил ръка на рамото му.

— Хайде-хайде да вървим — казал той. — Цял живот съм мечтал да видя с очите си истинска галера.

— Ама тя не е истинска, тя е само модел…

— Още по-добре. Цял живот съм мечтал да видя модел на истинска галера…

Те тръгнали. Тойво си изпил кафето и също излязъл навън.

Слънцето вече доста приличало, по небето не се мяркало никакво облаче. Над избуялата трева на площада проблясвали сини водни кончета. И сред това металическо блещукане, също като някакво чудновато дневно привидение, към клуба плавно се носела величествена старица, чието тясно кафеникаво лице излъчвало сурова непоколебимост.

Като придържала (дяволски елегантно) с кафеникавата си ръка, подобна на птичи крак, края на затворената си снежнобяла рокля, тя, сякаш без да докосва тревата, грациозно се приближила до Тойво и спряла, като се извисила над него поне с една глава. Тойво вежливо се поклонил и в отговор тя му кимнала, впрочем съвсем доброжелателно.

— Можете да ме наричате Албина — благосклонно казала тя с приятен баритон.

Тойво побързал да се представи. Тя смръщила кафеникавото си чело под пищния овал от бели коси.

— „Комкон“ ли? Какво пък, може и „Комкон“. Моля ви, Тойво, бъдете така любезен да ми кажете как си обяснявате всичко това в този вашия „Комкон“?

— Какво по-точно имате предвид? — попитал Тойво.

— Ето какво по-точно имам предвид, мили той — казала тя. — Как можа да се случи така, че в наше време, в края на нашия век, у нас, на Земята, живи същества, които зовяха човека за помощ и милосърдие, не само че не получиха нито милосърдие, нито помощ, но станаха обект на преследване, заплахи и дори бяха измъчвани физически по най-варварски начин. Не искам да назовавам имена, но те ги биеха с гребла, нахвърляха се върху тях с диви крясъци, дори се опитваха да ги прегазят с глайдерите. Никога не бих повярвала на това, ако не бях видяла всичко със собствените си очи. Известно ли ви е това понятие — диващина? Тогава това беше диващина! Срамувам се само като си помисля.

Тя замълчала, без да откъсва от Тойво разярените си, черни като въглен, много млади очи, които го пронизвали. Тя чакала отговор и Тойво промълвил:

— Ще разрешите ли да ви донеса едно кресло?

— Не разрешавам — казала тя. — Нямам намерение да се заседявам дълго с вас. Бих желала да чуя вашето мнение за това какво стана с хората в това селище. Вашето професионално мнение. Вие какъв сте? Социолог? Педагог? Психолог? Тогава бъдете така добър да ми обясните! Разберете ме добре, не става дума да вземате каквито и да било принудителни мерки. Но сме длъжни да разберем как можа да се случи така, че хора, които до вчера все още бяха цивилизовани, възпитани… дори, бих казала, прекрасни хора!… днес внезапно загубиха човешкия си облик! Знаете ли с какво човек се отличава от всички други същества на този свят?

— Ъ-ъ… с разума си? — предположил Тойво.

— Не, мили мой! Със своето милосърдие! Ми-ло-сър-дие!

— Не ще и дума — рекъл Тойво. — Но защо трябва да стигаме до заключението, че снощните същества са се нуждаели тъкмо от милосърдие?

Тя го погледнала с презрение и попитала:

— Вие лично видяхте ли ги?

— Не.

— Как тогава си позволявате да съдите за това?

— Не си позволявам да съдя — казал Тойво. — Напротив, мъча се да разбера какво са искали…

— Струва ми се, достатъчно ясно ви казах, че тези живинки, тези клети същества търсеха помощ от нас! Те бяха пред гибел! Още малко и щяха да загинат! Та нали те загинаха, нима не знаете? Те умираха пред очите ми, превръщаха се в нищо, в прах, и аз бях безсилна да им помогна — аз съм балерина, а не лекар или биолог. Виках, но нима някой можеше да ме чуе в това нощно сборище на вещици, сред това безчинство на диващината и жестокостта. А след време, когато най-сетне помощта дойде, вече беше късно, нито едно не беше останало живо. Нито едно! А тези диваци… Не зная как да си обясня тяхното държание… Може пък да е било масова психоза… или отравяне… Винаги съм била против гъбите да се употребяват за храна… Навярно щом са дошли на себе си, те са се засрамили и са се пръснали кой накъдето види! Намерихте ли ги?

— Да — казал Тойво.

— И говорихте ли с тях?

— Да. С някои. Не с всички.

— Тогава кажете ми какво е станало с тях? До какъв извод стигнахте, макар и да не е окончателен?…

— Вижте… госпожо…

— Можете да ме наричате Албина.

— Благодаря ви. Вижте в какво се състои работата… Работата е там, че доколкото можем да преценим, повечето ваши съседи са възприели това нашест… това събитие малко по-иначе от вас.

— Естествено — високомерно кавала Албина. — Та нали видях това със собствените си очи.

— Не-не! Искам да кажа, че те са се изплашили. Загубили са ума и дума. Направо не са били на себе си от ужас. Те дори се страхуват да се върнат тук. А след тази преживелица някои искат да избягат и от Земята. И доколкото разбирам, вие сте единственият човек, който е чул молби за помощ…

Тя го слушала величествено, но внимателно, и рекла:

— Няма как. Изглежда, толкова се срамуват, че се налага да се оправдават с уплахата си… Не им вярвайте, мили мой, изобщо не им вярвайте! Та това просто е най-примитивната и най-позорна ксенофобия… Също като расовите предразсъдъци. Помня, че като дете истерично се плашех от паяци и змии… Това тук е същото.

— Голяма вероятност има да е така. Но все пак бих искал да уточня някои неща. Тези същества са молели за помощ. Те са се нуждаели от милосърдие. Но как са изразили всичко това? Та нали, доколкото разбирам, те не са говорели и даже не са издавали стонове…

— Мили мой! Те бяха болни, те умираха! И какво от това, че умираха мълчаливо? Та нали и изхвърленото на сушата делфинче също не издава нито звук… или поне не го чуваме… но добре разбираме, че то се нуждае от помощ, и бързаме да му помогнем… Ето вижте, отсреща иде едно момченце, оттук вие не можете да го чуете какво говори, но съвсем ясно личи, че то е бодро, весело и щастливо, нали…

От вила №6 към тях се приближавал Кир и наистина явно се виждало, че той е бодър, весел и щастлив. Базил, който крачел до него, вежливо носел на ръце голям черен модел на антична галера и май че задавал подобаващи въпроси, а Кир му отговарял, като показвал с ръце някакви размери, някакви форми и някакви сложни взаимодействия. Изглеждало сякаш и самият Базил е голям любител-моделист на антични галери.

— Прощавайте за момент — казала Албина, като се загледала. — Но това е Кир!

— Да — рекъл Тойво. — Той се върна за своя модел.

— Кир е добро момче — заявила Албина. — Но баща му се държа отвратително… Здравей, Кир!

Увлеченият Кир чак сега я забелязал, спрял се и плахо казал: „Добро утро…“. Оживлението изчезнало от лицето му, както впрочем и от лицето на Базил.

— Как е майка ти? — попитала Албина.

— Добре е. Спи.

— А баща ти? Къде е баща ти, Кир? Тук някъде ли е?

Кир мълчаливо поклатил глава, че го няма, и се навъсил.

— А ти през цялото време ли остана тук? — възхитено възкликнала Албина и победоносно погледнала към Тойво.

— Той се върна за своя модел — напомнил й Тойво.

— Все едно. Тебе не те достраша да се върнеш тук, нали, Кир?

— Че защо да се страхувам от тях, бабо Албина — сърдито промърморил Кир, като запристъпвал на една страна, мъчейки се да я заобиколи.

— Не знам, не знам — заядливо казала Албина. — Да вземем баща ти например…

— Баща ми никак не се изплаши. По-точно той се изплаши, но само за мама и за мене. Просто в тая суматоха татко не разбра колко добри са те…

— Не добри, а нещастни! — поправила го Албина.

— Откъде-накъде пък нещастни, бабо Албина — възмутил се Кир, разпервайки ръце като несръчен трагедиен актьор. — Та те бяха весели, те искаха да си играят! Само как се умилкваха!

Баба Албина снизходително се усмихвала.

Не мога да се сдържа да не се намеся, за да подчертая този факт, който много добре характеризира Тойво Глумов като служител в Отдела за извънредни произшествия. Ако на негово място беше някой млад и зелен стажант, след раговора с Будалко той би решил, че Будалко нещо бърка и подвежда и че, общо взето, положението е съвсем ясно: Флеминг е създал ембриофори от нов тип и неговите чудовища са се измъкнали на свобода, така че човек спокойно може да отиде да се наспи, а на сутринта да доложи на началството.

Опитният работник — например Сандро Мтбевари — също не би седнал да си пие кафето с Базил: ембриофори от нов тип — това не е шега работа, той незабавно би изпратил двадесет и пет запитвания до всички инстанции, за които може да се сети, а самият той би хукнал в Нижняя Пеша да хване за гърлото заплесите и хулиганите на Флеминг, докато не са успели да се престорят на света вода ненапита.

Тойво Глумов упорито продължавал да стои на местопроизшествието. Защо? Ами защото му замирисало на сяра. Даже не му замирисало, а така някак си леко ухаело. Ембриофори, за които никой не е чувал? Да, разбира се, това е сериозно нещо. Но не оттам иде мирисът на сяра. Истеричната паника? Сега сме по-близо. Доста по-топло е. Обаче най-важна е странната бабичка от вила №1. Сега вече не мирише, а направо вони на сяра! Настава паника, истерия, всички бягат, пристига аварийната служба, а тя моли да не вдигат толкова врява, защото й пречат да спи. За това вече не може да се намери обикновено обяснение. Тойво така и не се опитал да го търси. Той просто останал да изчака, докато тя се събуди, за да й зададе няколко въпроса. Останал и бил възнаграден. „Ако не ми беше хрумнало да закуся с Базил — разказваше той по-късно, — ако бях тръгнал да ви докладвам веднага след като разменихме мисли с онзи Толстов, така и щях да остана с впечатлението, че в Малая Пеша не е станало нищо съмнително, а просто нашествието на изкуствени животни е предизвикало дива паника. И тогава се появиха онова момче Кир и баба Албина и доста объркаха тази стройна, но примитивна схема…“

„Хрумна ми да закуся“ — така се изрази той. Вероятно за да не загуби време, като се опитва да изрази с думи онези смътни и тревожни чувства, които са го заставили да не си тръгва.