Въоръжени мъже

Небето беше малко бяло кръгче високо горе.

— Къде по дяволите сме, партньоре? — попита Къди.

— Пещера.

— Под Анкх-Морпорк няма пещери. Той е върху глинеста почва.

Къди беше паднал от около трийсет стъпки, но беше омекотил удара, защото се приземи върху главата на Детритус. Тролът седеше, заобиколен от гниеща дървения, в… ами… пещера. Или, помисли си Къди, докато очите му привикваха към мрака, обрамчен в камъни тунел.

— Нищо не съм направил — каза Детритус. — Аз просто си стоях там, а в следващия миг всичко се стрелна нагоре.

Къди посегна към калта под краката им и вдигна парче дърво. Беше много дебело. Беше и много изгнило.

— Паднахме през нещо в нещо. — Прокара ръка по изкривената стена на тунела. — А това е добра зидария. Много добра.

— Как ще се измъкнем навън?

Нямаше начин да се покатерят обратно. Покривът на тунела беше много по-висок от Детритус.

— Ще излезем, струва ми се — предположи Къди.

Той подуши въздуха, който беше влажен. Джуджетата имат много добро чувство за посоките под земята.

— Насам — добави той и тръгна.

— Къди?

— Да?

— Никой никога не казва имало тунели под града. Никой не знай за тях.

— Е, и?…

— ’начи няма път навън, ’щото път навън е и път навътре, и ако никой не знае за тунели, то е ’щото няма път навътре.

— Но те трябва да водят нанякъде.

— Аха.

Черна кал, кажи-речи суха, правеше пътека на дъното на тунела. По стените имаше и слуз, която показваше, че по някое време в недалечното минало тунелът е бил пълен с вода. Тук-там огромни туфи плесен, искрящи от гниене, хвърляха бледа светлина над древните камъни.25

Къди усети как духът му се вдига, докато се бъхтеше през тъмнината. Джуджетата винаги се чувстваха по-щастливи под земята.

— Трябва да намерим път навън.

— Точно така.

— Е… как така се случи, че ти постъпи в Нощната Стража, а?

— Ха! Моето момиче Ръби, тя казва, искаш да се ожениш, намираш си свястна работа, аз не омъжвам се за трол, който хората викат, той не добър трол, той тъп като къса талпа. — Гласът, на Детритус отекваше в мрака. — Ами ти?

— На мен ми беше скучно. Работех за зет ми, Дюранс. Той има добър бизнес, като прави плъхове с късметчета за ресторантите на джуджетата. Но, помислих си, това не е хубава работа за едно джудже.

— На мен ми звучи лесна работа.

— Адски много време отиваше, докато ги накарам да глътнат късметите.

Къди млъкна. Промяна във въздуха подсказа по-голям тунел пред тях.

И, наистина, тунелът се вля странично в много по-голям друг тунел. По пода имаше дълбока кал, по средата на която се процеждаше струя вода. Къди си представи, че чува плъхове или нещо, което се надяваше да са плъхове, офейкали в тъмната пустош. Той дори си помисли, че дочува шумовете на града — неясни, размесени, — да се процеждат през земята.

— Като храм е.

Гласът му отекна в далечината.

— Писано тук на стена — каза Детритус.

Къди се взря в буквите, изсечени дълбоко в камъка.

— VIA CLOACA. Хмм. Ами, така… „Виа“ е стара дума за улица или път. Клоака означава… — Той се взря в мрака. — Това е канал.

— К’во е туй?

— То е като… ами, троловете къде си изхвърлят… боклука? — попита Къди.

— На улицата. Хигиенично.

— Това е… подземна улица само за… ами, за изпражнения — каза Къди. — Никога не съм знаел, че Анкх-Морпорк има такива.

— Може би Анкх-Морпорк не знаел, че Анкх-Морпорк ги има.

— Точно така. Прав си. Това място е старо. Ние сме в недрата на земята.

— В Анкх-Морпорк дори и лайната си имат улица — каза Детритус, а в гласа му се прокрадваше страхопочитание и почуда. — Наистина, това земя на възможности.

— Тук има още писано.

Къди остърга малко слуз.

— „Цирон IV ме фабрикат“ — прочете той на глас. — Той е бил един от първите крале, нали така? Ей… знаеш ли какво означава това?

— Никой не е бил тук долу от вчера.

— Не! Това място… това място е старо повече от две хиляди години. Ние най-вероятно сме първите хора, които слизат тук от…

— Вчера — настоя тролът.

— Вчера? Вчера? Какво общо има вчера с това?

— Следите още пресни — каза Детритус.

Той посочи. В калта имаше стъпки.

— Откога живееш тук? — попита Къди, изведнъж усещайки се много забележим насред тунела.

— Деве-еет години. Това е броят на години, които живял съм тук. Деве-еет — гордо каза Детритус. — То само едно от голям… брой числа, до които не мога да броя.

— Чувал ли си някога за тунели под града?

— Не.

— Някой обаче знае за тях.

— Да.

— Какво ще правим?

Отговорът беше неизбежен. Подгониха човек в склада за бъдещи прасета и за малко не умряха. После се озоваха в центъра на малка война и за малко не умряха. Сега бяха в един загадъчен тунел, където имаше пресни следи от стъпки. Ако Ефрейтор Керът или Сержант Колън кажеха: „И какво направихте после?“, никой от тях не можеше да понесе мисълта да каже: „Върнахме се“.

— Следите водят насам — каза Къди, — и после се връщат. Но тези, които се връщат, не са толкова дълбоки като тези, които отиват натам. Може да се види, че са по-късни, защото са върху другите. Значи, на отиване той е бил по-тежък, отколкото на връщане, нали така?

— Така.

— И това означава…?

— Отслабнал е?

— Носел е нещо, и го е оставил… някъде напред.

Те се втренчиха в тъмнината.

— Значи отиваме да открием какво е било? — каза Детритус.

— Така мисля. Ти какво ще кажеш?

— Казвам екстра.

Макар и да бяха различни видове, мозъците им се бяха съсредоточили върху един-единствен образ, предполагащ проблясване на дуло и оловен куршум, който пропява през подземната нощ.

— Той се е върнал — рече Къди.

— Да.

Те отново погледнаха в мрака.

— Не беше хубав ден.

— Самата истина.

— Просто бих искал да знам нещо, в случай… искам да кажа… виж, какво стана в склада за прасетата? Ти направи всичките онези изчисления! Цялото онова смятане!

— Аз… н’нам. Видях го всичкото.

— Кое всичкото?

— Просто всичкото. Всяко нещо. Всички числа на света. Можех всичките да ги преброя.

— На какво възлизаха?

— Н’нам. Какво означава възлизам?

Те продължаваха да се мъкнат напред, за да видят какво носи бъдещето.

Най-накрая следата изведе до един по-тесен тунел, широк едва колкото тролът да стои изправен. В крайна сметка не можеха да вървят по-напред. От покрива беше паднал камък, зидария и кал се бяха процедили и бяха блокирали тунела. Но това нямаше значение, защото вече откриха това, което търсеха, макар че не го бяха искали.

— О, боже — каза Детритус.

— Съвсем сигурно — съгласи се Къди. Той неопределено се огледа наоколо. — Знаеш ли, мисля, че тези тунели обикновено са пълни с вода. Те са доста под нормалното ниво на реката. — Той погледна назад към жалката находка. — Много неприятности ще има покрай това.

— Това е значката му — каза Керът. — Божичко! Стиснал я е толкова силно, че се е врязала в ръката му.

Формално Анкх-Морпорк е построен върху глинеста почва, но основно е построен върху Анкх-Морпорк. Бил е издиган, изгарян до основи, затлачван с тиня и строен отново толкова много пъти, че основите му са стари мазета, зарити пътища и вкаменените кости и бунища на по-раншни градове.

Под тях, в тъмнината, седяха тролът и джуджето.

— Какво правим сега?

— Трябва да го оставим тук и да доведем Ефрейтор Керът. Той ще знае какво да прави.

Детритус погледна през рамо към нещото зад тях.

— Не ми харесва това. Не е хубаво оставим го тук.

— Така е. Да, ти си прав. Но ти си трол, а аз съм джудже. Какво мислиш би станало, ако хората ни видят да носим това по улиците?

— Голям проблем.

— Правилно. Хайде. Да проследим стъпките обратно навън.

— Предположим то е изчезнало, когато върнем? — каза Детритус, като тежко се изправи на крака.

— Как? А и ние ще следваме следите навън, така че, ако който и да е бил, дето го е сложил вътре, се върне, ще налетим право върху него.

— О, добре. Аз радвам, че каза това.

Ваймс седеше на крайчеца на леглото си, докато Ангуа му превързваше ръката.

— Капитан Куирк? — възкликна Керът. — Но той е… не е добър избор.

— Майонезеният Куирк, така му викахме — каза Колън. — Той е надут глупак.

— Ясно — обади се Ангуа. — Той е богат, дебел и мазен, нали?

— И леко мирише на яйца — добави Керът.

— С пера на шлема — продължи Колън, — и нагръдник, дето можеш да се огледаш в него.

— Е, и на Керът е такъв — напомни Ноби.

— Да, но разликата е, че Керът си лъска бронята, защото той… обича хубавите чисти брони — предано каза Колън. — Докато Куирк държи неговата излъскана, защото е надут глупак.

— Но той е приключил със случая — сети се Ноби. — Чух за това, когато излязох за кафето. Арестувал е Коулфейс, трола. Знаеш ли го, капитане? Чистача на клозета. Някой го видял близо до Заскрежената Улица точно преди да бъде убито джуджето.

— Но той е масивен — възрази Керът. — Не би могъл да влезе през вратата.

— Той има мотив.

— Тъй ли?

— Да. Хемърхок беше джудже.

— Това не е мотив.

— За трол е. Както и да е, ако не е направил това, той вероятно е направил нещо. Има цял куп доказателства срещу него.

— Като например? — подкани Ангуа.

— Той е трол.

— Това не е доказателство.

— За Капитан Куирк е — промърмори сержантът.

— Той все трябва да е направил нещо — повтори Ноби.

Повтаряше възгледа на Патриция за престъплението и наказанието. Ако има престъпление, трябва да има и наказание. Ако конкретният престъпник е въвлечен в процеса на наказанието, това е щастлива случайност, но ако не, тогава който и да е друг престъпник би свършил работа, и тъй като всеки без съмнение е виновен за нещо, нетният резултат беше, че, в най-общ смисъл, справедливостта е въздадена.

— Гадна работа става с този Коулфейс — каза Колън. — Дясната ръка на Хризопрас.

— Да, но той не би могъл да убие Пр’роден — подхвана Керът. — Ами просякинята?

Ваймс седеше и гледаше в пода.

— Ти какво мислиш, капитане? — попита Керът.

Ваймс сви рамене.

— Кой го е грижа?

— Ами, теб. Винаги те е грижа. Не можем да оставим дори някой като…

— Чуйте ме — каза Ваймс тихо. — Да предположим, че открием кой е убил джуджето и клоуна? Или момичето. Това няма да промени нищо. Всичко е загнило, така или иначе.

— Кое, капитане? — попита Колън.

— Всичко. Все едно да опиташ да изпразниш кладенец със сито. Нека Убийците се опитат да го разрешат. Или крадците. После може да опита и с плъховете. Защо не? Ние не сме хората за това. Трябваше просто да си седим, да си бием звънците и да викаме: „Всичко е наред!“

— Но не всичко е наред, капитане — напомни Керът.

— Е и какво от това? Кога изобщо това е имало някакво значение?

— О, боже — измънка Ангуа под сурдинка. — Мисля, че ти май му даде твърде много от онова кафе…

Ваймс говореше:

— Утре се пенсионирам от Стражата. Двайсет и пет години по улиците…

Ноби започна нервно да се хили и спря, щом сержантът, без наглед да сменя положението си, сграбчи едната от ръцете му и я изви леко, но многозначително зад гърба.

— … и каква полза от всичко това? Какво добро съм сторил? Просто износих много чифтове ботуши. В Анкх-Морпорк няма място за полицаи! Някой да го е грижа кое е добро и кое зло? Убийци и крадци, тролове и джуджета! Може и един скапан крал да му сложат, та да се приключи с всичко!

Останалите от Нощната Стража стояха, забили поглед в краката си, в нямо смущение. После Керът каза:

— По-добре е да запалиш свещ, отколкото да проклинаш тъмнината, капитане. Така разправят.

— Какво? — Внезапната ярост на Ваймс беше като гръм. — Кой го разправя? Кога изобщо това е било вярно? Никога! Нещото, което хората без сила казват, за да изглежда всичко по-малко ужасно, но са само думи, това никога нищо не променя…

Някой потропа на вратата.

— Това трябва да е Куирк — каза Ваймс. — Ще трябва да си сдадете оръжието. Нощната Стража временно се разпуска. Не можем да допуснем полицаи да търчат напред-назад и да объркват нещата, нали така? Отвори вратата, Керът.

— Но…

— Това беше заповед. Може и да не ставам за нищо друго, но мога, по дяволите, да ти наредя да отвориш вратата, така че, отвори вратата!

Куирк се придружаваше от половин дузина членове на Дневната Стража. Имаха арбалети. В знак на уважение към факта, че вършат малко неприятна задача, касаеща техни другари по служба, те държаха оръжието си насочено леко надолу. В знак на уважение към факта, че не бяха проклети тъпаци, те бяха откачили предпазителите.

Куирк всъщност не беше лош човек. Липсваше му въображението. Той се занимаваше по-скоро с онези генерализирани долнопробни неприятности, които леко очернят душата на всички, които влизат в контакт с тях.26

Много хора са заети с работа, която не им пасва много, но си има начини за реагиране на ситуацията. Понякога те са объркани и мили, понякога са Куирк. Той се справяше, като си помагаше с максимата: няма значение дали си прав или не, стига да си недвусмислен. Като цяло, в Анкх-Морпорк не съществуваха истински расови предразсъдъци — когато имаш джуджета и тролове, някакъв си различен цвят на кожата у останалите човешки същества не е голям проблем. Но Куирк беше от онези хора, за които е естествено да произнасят думата „негро“ с двойно ударение на О-то.

Имаше шапка с пера.

— Влезте, влезте — покани ги Ваймс. — Не, че правехме нещо.

— Капитан Ваймс…

— Всичко е наред. Ние знаем. Дайте му оръжието си, момчета. Това е заповед, Керът. Една официална зачислена сабя, едно копие или алебарда, една полицейска палка или жезъл, един арбалет. Това е, нали така, Сержант Колън?

— Дассър.

Керът се поколеба само за миг.

— О, добре. Моята официална сабя е на закачалката.

— Каква е тази на колана ти?

Керът нищо не каза. Обаче леко промени стойката си. Бицепсите му се издуха под кожата на якето.

— Официална сабя. Така — потвърди Куирк. Той се обърна. Беше от онези хора, които биха се отвратили от нападение върху силата, но би се нахвърлил върху слабостта без капка милост. — Къде е пясъкосмукачът? — попита той. — И скалата?

— А — каза Ваймс, — имате предвид онези представители на нашите мъдри събратя по раса, които избраха да свържат съдбите си с хората от този град?

— Имам предвид джуджето и трола.

— Нямам ни най-малка представа — весело сподели Ваймс.

На Ангуа й се стори, че той отново е пиян, ако хората можеха да се напиват от отчаяние.

— Не знаем, сър — отвърна Колън. — Цял ден не сме ги виждали.

— Вероятно се бият на Каменната Улица с останалите си събратя — изсумтя Куирк. — Не можеш да им имаш вяра на хора от този вид. Би трябвало да знаете това.

На Ангуа й се стори също така, че макар думи като „дребосък“ и „пясъкосмукач“ да бяха обидни, те бяха същински термини на универсалното братство, сравнени с думи като „хора от този вид“ в устата на мъже като Куирк. За свой най-голям ужас тя усети погледа си да се фиксира върху вратната му вена.

— Да се бият ли? — учуди се Керът. — Защо?

Куирк сви рамене.

— Кой знае?

— Нека помисля — започна Ваймс. — Това може да има нещо общо с неоснователното арестуване. Може да има нещо общо с някои от по-неспокойните джуджета, които се нуждаят просто от някакво извинение, за да се втурнат срещу троловете. Вие какво мислите, Куирк?

— Аз не мисля, Ваймс.

— Браво. Точно от такъв вид хора има нужда градът. — Ваймс се изправи. — Аз ще тръгвам тогава. Ще ви видя всички утре. Ако има утре.

Вратата се затръшна след него.

Тази зала беше огромна. Беше с размера на градски площад, с колони на всеки няколко метра, да поддържат покрива. Тунели тръгваха от нея във всяка посока и на различни височини по стените. От много от тях се процеждаше вода, от малки изворчета и подводни потоци.

Това беше проблемът. Пластът течаща вода над каменния под на залата беше отмил следите от стъпките.

Един много голям тунел, почти задръстен от боклуци и тиня, отвеждаше към нещо, за което Къди беше почти сигурен, че е посоката към устието.

Беше почти приятно. Нямаше мирис, освен този на влажна, подкаменна плесенясалост. И беше хладно.

— Виждал съм големи зали на джуджета в планините — каза Къди, — но трябва да призная, че това е нещо различно.

Гласът му отекна напред-назад из залата.

— О, да — съгласи се Детритус, — трябва да е нещо различно, защото това не е зала на джуджета в планината.

— Виждаш ли някакъв път нагоре?

— Не.

— Може да сме минали и една дузина пътища към повърхността, и да не сме разбрали.

— Да. Това е заплетен проблем.

— Детритус?

— Да?

— Знаеш ли, че отново ставаш по-умен, тук долу на студа?

— Наистина ли?

— Не можеш ли да го използваш и да измислиш начин да излезем навън?

— Да копаем? — предложи тролът.

Тук-там в тунелите имаше изпопадали блокове. Не много — мястото е било построено добре…

— Цък. Нямаме лопата.

Детритус кимна.

— Дай ми нагръдника си.

Той го подпря на стената. Юмрукът му се заби няколко пъти в него. Върна го на джуджето. Беше, кажи-речи, с формата на лопата.

— Пътят нагоре е дълъг — каза Къди със съмнение.

— Но знаем посоката. Изборът е или това, или да останем тук долу и да ядеш плъхове до края на живота си.

Къди се поколеба. Идеята имаше определена привлекателност…

— Без кетчуп — добави Детритус.

— Струва ми се, че видях един паднал камък ей там, малко по-назад.

Капитан Куирк огледа стаята на Нощната Стража с вида на някой, който прави услуга на пейзажа, като му хвърля един поглед.

— Хубаво място е туй. Мисля, че ще се преместим тук. По-добро е от квартирата до Двореца.

— Но ние сме тук — напомни Сержант Колън.

— Вие просто ще трябва да се разкарате.

Хвърли поглед към Ангуа. Втренченият й взор му лазеше по нервите.

— Ще има и някои промени — добави той.

Зад него вратата изскърца и се отвори. Едно малко, миризливо куче влезе с накуцване.

— Но Лорд Ветинари не е казал кой ще командва Нощната Стража — каза Керът.

— О, да? На мен ми се струва, че едва ли ще е някой от вас, глупаци, а? Струва ми се, че е много вероятно Стражите да бъдат обединени. Струва ми се, че на това място има твърде много немарливост. Струва ми се, че изметта е малко в повечко тук.

Той отново хвърли поглед към Ангуа. Начинът, по който тя го гледаше, го смущаваше.

— Струва ми се… — Куирк започна отново, и тогава забеляза кучето. — Погледни това! Кучета в Наблюдателницата!

Той ритна силно Гаспод и се ухили, щом кучето избяга със скимтене под масата.

— Ами Летис Нибс, просякинчето? — каза Ангуа. — Не я е убил никакъв трол. Или клоунът.

— Трябва да виждаш цялостната картина — обясни Куирк.

— Господин Капитан — изрече нисък глас изпод масата, доловим на съзнателно ниво само от Ангуа, — сърби те задникът крастав.

— И каква е тази картина? — попита Сержант Колън.

— Трябва да се мисли в рамките на целия град — каза Куирк.

Той се размърда неудобно.

— Наистина крастав — каза подмасовият глас.

— Добре ли сте, Капитан Куирк? — попита Ангуа.

Капитанът се сгърчи.

— Боц, боц, боц…

— Искам да кажа, някои неща са важни, други не са — измънка Куирк. — Аааргх!

— Извинете?

— Боц.

— Не мога да вися цял ден да ви говоря тук. Ти. Докладвай. Ми. Утре следобед…

— Боц, боц, боц…

— Кръъъгом!

Дневната Стража се омете навън, като Куирк подскачаше и се гърчеше — както изглежда, нещо го мъчеше отзад.

— Честна дума, той като че бързаше да се разкара — каза Керът.

— Да — съгласи се Ангуа. — Не разбирам защо.

Те се спогледаха.

— Това ли е всичко? — попита Керът. — Няма вече Нощна Стража?