Въоръжени мъже

Дъждът клокочеше по покривите на Двореца. Водоливниците бяха заели местата си на всеки ъгъл, като пропускаха удавени буболечки през ушите си.

Ефрейтор Керът отърси капките от кожената си дъждовна пелерина и размени поздрав с трола на пост. Той мина през чиновниците във външните стаи и почтително почука на вратата на Продълговатия Кабинет.

— Влез.

Керът влезе, приближи се до писалището, отдаде чест и застана свободно.

Лорд Ветинари се напрегна едва забележимо.

— О, да. Ефрейтор Керът. Очаквах… нещо такова. Сигурен съм, че си дошъл да ме помолиш за… нещо?

Керът разгъна парче мърлява хартия, после прочисти гърлото си.

— Ами, сър… бихме искали нова дъска за стрелички. Сещате се — когато не сме на дежурство?

Патрицият примига. Не му се случваше често да примигва.

— Моля?

— Нова дъска, сър. Помага на момчетата да си почиват след смяната, сър.

Ветинари се окопити малко.

— Пак ли? Но вие миналата година получихте една!

— Заради Библиотекаря е, сър. Ноби му разрешава да играе и той просто се навежда леко и забива стреличките с юмрук. Това разваля дъската. Както и да е, Детритус хвърли една през нея. И през стената отзад.

— Много добре. И?

— Ами… Действащ Полицай Детритус трябва да бъде освободен от плащането на пет дупки в бронята му.

— Дадено. Кажи му да не го прави отново.

— Да, сър. Ами мисля, че това е всичко. Като изключим един нов чайник.

Ръката на Патриция се придвижи пред устните му. Той се опитваше да не се усмихне.

— Божичко. И нов чайник? Какво стана със стария?

— О, още го използваме сър, още го използваме. Но ще ни е необходим и друг, заради новите разпоредби.

— Съжалявам? Какви нови разпоредби?

Керът разгъна втори и доста по-голям лист хартия.

— Стражата да бъде разгърната до численост от петдесет и шест човека. Старите Наблюдателници при Речната Порта, Деозиловата Порта и Портата към Центъра да бъдат отворени отново и да бъдат поставени хора на тях на двайсет и четири часов режим…

Усмивката на Патриция остана, но лицето му сякаш се оттегли от нея, оставяйки я заседнала и сам-сама на света.

— … отделение за, ами, още нямаме име за него, но за наблюдение на улики и неща като мъртви тела, т.е. колко време са били мъртви, и като за начало, ще имаме нужда от един алхимик и може би таласъм, само ако обещаят да не си носят нищо вкъщи да го ядат. Специална част, използваща кучета, която може да бъде много полезна, а Волнонаемен Полицай Ангуа може да се справи с това, тъй като тя може, хм, да си е и сама дресьор доста от времето. Една молба от Ефрейтор Нобс тук — на Стражите да им бъде разрешено да носят всички оръжия, които могат, макар че бих ви бил задължен, ако му откажете, ъ-ъ…

Лорд Ветинари махна с ръка.

— Добре, добре. Виждам накъде върви. А ако предположим, че кажа не?

Последва още една от онези дълги, дълги паузи, в които могат да се видят възможностите за няколко варианта на бъдещето.

— Знаете ли, сър, аз никога дори не съм си помислял, че може да кажете не?

— Не си ли?

— Не, сър.

— Заинтригуван съм. Защо не?

— Всичко е за доброто на града, сър. Знаете ли откъде идва думата „полицай“? Означава „човек на града“, сър. От старата дума „полис“.

— Да. Знам.

Патрицият погледна към Керът и като че разбъркваше бъдещи възможности в главата си. После:

— Да. Съгласен съм за всички молби, с изключение на онази, която се отнася до Ефрейтор Нобс. А ти, струва ми се, трябва да бъдеш повишен в Капитан.

— Да-а-а. Съгласен съм, сър. Това ще бъде хубаво за Анкх-Морпорк. Но аз няма да командвам Стражата, ако това имате предвид.

— Защо не?

— Защото аз бих могъл да командвам Стражата. Защото… хората трябва да правят нещата, които им казва офицер. Те не трябва да ги правят защото Ефрейтор Керът казва така. Просто защото Ефрейтор Керът е… добър в това да кара да му се подчиняват. — Лицето на Керът беше внимателно безизразно.

— Интересен довод.

— Но някога е имало чин, в стари времена. Командир на Стражата. Предлагам Самюел Ваймс.

Патрицият се облегна назад.

— О, да. Командир на Стражата. Разбира се, това се беше превърнало в доста непопулярна работа след цялата онази разправия с Лоренцо Любезния. Някой си Ваймс е заемал поста в онези дни. Никога не съм искал да го попитам дали не му е потомък.

— Потомък е, сър. Направих справка.

— Той би ли приел?

— Висшият Свещеник Офлианец ли е? Експлодират ли дракони в гората?

Патрицият събра пръсти на колибка и погледна Керът над върховете им. Това беше маниер, който обезсърчаваше мнозина.

— Но, нали разбирате, капитане, проблемът със Сам Ваймс е, че той разстройва много важни хора. А аз мисля, че един Командир на Стражата ще трябва да се движи в много високопоставени кръгове, да присъства на мероприятия на Гилдиите…

Те си размениха погледи. Патрицият беше в по-изгодна позиция, понеже лицето на Керът беше по-голямо. И двамата се опитваха да не се ухилят.

— Отличен избор, всъщност.

— Проявих волността, сър, да нахвърлям едно писмо до кап… до господин Ваймс от ваше име. Само за да спестя главоболие, сър. Може би ще пожелаете да му хвърлите един поглед?

— Ти мислиш за всичко, нали?

— Надявам се, сър.

Лорд Ветинари прочете писмото. Той се усмихна веднъж-два пъти. После взе писалката си, подписа се отдолу и го върна.

— И това последното от иска… молбите ти ли е?

Керът се почеса по ухото.

— Всъщност, остава едно. Нужен ми е дом за едно малко куче. Трябва да има голяма градина, топло място до огъня и Щастливи, смеещи се деца.

— Божичко. Наистина ли? Е, предполагам, че ще можем да намерим.

— Благодаря ви, сър. Това е всичко, струва ми се.

Патрицият се изправи и докуцука до прозореца. Беше здрач. Светлини започваха да греят из целия град.

С гръб към Керът той каза:

— Кажете ми, капитане… онази работа, че съществувал наследник на трона… Какво мислите за нея?

— Не мисля за нея, сър. Това всичкото са глупости за саби в камъни. Кралете не идват от нищото, като размахват сабя и оправят всичко. Всички го знаят.

— Но приказваха нещо за… доказателство?

— Никой май не знае къде е то, сър.

— Когато говорих с Капитан… с Командир Ваймс, той каза, че вие го имате.

— Тогава трябва да съм го оставил някъде. Сигурен съм, че не бих могъл да кажа къде, сър.

— Божичко, надявам се, че вие разсеяно сте го оставил някъде на сигурно място.

— Сигурен съм, че то… добре се пази, сър.

— Мисля, че сте научили много от Кап… Командир Ваймс, капитане.

— Сър. Баща ми винаги казваше, че бързо схващам, сър.

— Може би градът наистина се нуждае от крал, обаче. Мислил ли си върху това?

— Както рибата се нуждае от… ъ-ъ… нещо, което не работи под водата, сър.

— И все пак един крал може да се обръща към емоциите на своите поданици, капитане. По… почти същия начин, както ти направи неотдавна, доколкото разбирам.

— Да, сър. Но какво ще направи той след това? Не можеш да се отнасяш с хората като с марионетки. Не, сър. Господин Ваймс винаги казва, че човек трябва да си знае границите. Ако имаше крал, тогава най-доброто, което той би могъл да направи, е да си намери почтена работа…

— Наистина.

— Но ако има някаква неотложна нужда… тогава вероятно той би си помислил отново. — Керът се оживи. — То е малко като да си страж, наистина. Когато имате нужда от нас, вие наистина имате нужда от нас. А когато нямате… ами, най-добре да си обикаляме кротко из улиците и да викаме „Всичко е Наред“. Ако всичко е наред, разбира се.

— Капитан Керът — каза Лорд Ветинари, — ние се разбираме толкова добре един друг… че има нещо, което искам да ти покажа. Ела насам.

Той поведе пътя към тронната зала, която беше празна по това време на деня. Докато накуцваше по широкия под, той посочи напред.

— Предполагам, че знаете какво е това, капитане?

— О, да. Златният трон на Анкх-Морпорк.

— И никой не е сядал на него от много стотици години. Чудил ли си се някога за това?

— Какво точно имате предвид, сър?

— Толкова много злато, когато дори месингът е откъртен от Месинговия Мост? Погледни зад трона, искаш ли?

Керът се изкачи по стъпалата.

— Божичко!

Патрицият надникна през рамото му.

— Това е просто златно фолио върху дърво…

— Точно така.

То дори вече не беше дърво. Гниенето и червеите се бяха борили до точка на застой за последната биодеградивна частичка. Керът го побутна със сабя и част от него се срути леко в облаче прах.

— Какво мислите за това, капитане?

Керът се изправи.

— Като цяло, сър, може би е по-добре, че хората не знаят.

— И аз винаги така съм си мислил. Е, няма да те задържам. Сигурен съм, че имаш много неща да организираш.

Керът отдаде чест.

— Благодаря ви, сър.

— Чувам, че ти и, ъ-ъ… Полицай Ангуа се разбирате добре?

— Имаме много добро Разбирателство, сър. Е, ще има някои дребни проблеми, но да погледнем откъм положителната страна — и през трудните дни ще има с кого да се разходя из града.

Керът вече беше сложил ръка на дръжката на вратата, когато Лорд Ветинари го извика.

— Да, сър?

Керът погледна назад към високия, слаб мъж, застанал в голямата празна зала до златния трон, изпълнен с развала.

— Ти си човек, който се интересува от думите, капитане. Просто бих те поканил да помислиш върху нещо, което предшественикът ти така и проумя докрай.

— Сър?

— Замислял ли си се някога откъде идва думата „политик“? — каза Патрицият.

— И значи остава комитетът на Слънчевата Обител — каза Лейди Рамкин от нейната страна на масата за ядене. — Трябва да те включим в това. Както и Асоциацията на Провинциалните Земевладелци. И Лигата на Дружелюбните Огнехвъргачи. Поободри се. Ще откриеш как времето ти ще се изпълни като на никой друг.

— Да, скъпа — каза Ваймс.

Дните се простираха пред него, изпълвайки се като на никой друг с комитети и добри начинания и… с никаква работа. Може би беше по-добре от това да ходи по улиците. Лейди Сибил и господин Ваймс.

Той въздъхна.

Сибил Ваймс, по баща Рамкин, го погледна с изражение на лека загриженост. Защото откакто го познаваше, Сам Ваймс беше трептял от вътрешния гняв на човек, който иска да арестува боговете, защото не го правят както трябва, а после си беше сдал значката и беше вече… ами, не точно Сам Ваймс.

Часовникът в ъгъла удари осем часа. Ваймс си извади часовника — подарък и го отвори.

— Този часовник избързва с пет минути — каза той през звънтящите удари. Затръшна капака, после отново прочете думите върху него: „Да те Държи на Стража от, Старите ти Другари в Нощната Стража.“

Керът е бил в основата на това, съвсем сигурно. Ваймс се беше научил да познава този произволен избор на главни и малки букви, както и тази необуздана жестокост към обикновената запетайка.

Те ти казаха сбогом, извадиха те от мярката на дните ти и ти дадоха часовник…

— Извинете ме, милейди?

— Да, Уиликинс?

— Има един Страж на вратата, милейди. На входа за търговците.

— Изпратил си Страж на входа за търговците? — каза Лейди Сибил.

— Не, милейди. Той дойде там. Капитан Керът е.

Ваймс закри очи с ръка.

— Направиха го капитан, а той идва на задната врата. Това е той Керът, такъв е. Доведи го вътре.

Почти не се забеляза, като изключим Ваймс, но прислужникът хвърли бърз поглед към Лейди Рамкин за одобрението й.

— Направи, както казва господарят ти — каза тя галантно.

— Аз не съм ничий госпо… — започна Ваймс.

— Стига, Сам.

— Е, не съм — намусено каза Ваймс.

Керът влезе с отмерена стъпка и застана мирно. Както обикновено, стаята незабележимо се превърна просто в негов фон.

— Всичко е наред, момче — каза Ваймс, колкото можа по-мило. — Ти няма защо да отдаваш чест.

— Има, сър — каза Керът.

Той подаде плик на Ваймс. На него беше печатът на Патриция.

Ваймс взе нож и разчупи печата.

— Вероятно ме глобява пет долара за ненужно износване на ризницата.

Устните му мърдаха, докато четеше.

— Господи! — изохка накрая. — Петдесет и шест?

— Да, сър. Детритус очаква с нетърпение да ги обучи.

— Включително и неумрели? Тука пише отворена за всички, независимо от вида или жизнения статут…

— Да, сър — отвърна Керът твърдо. — Всички са граждани.

— Искаш да кажеш, че ще има вампири в Стражата?

— Много са добри на нощно дежурство, сър. И при въздушно наблюдение.

— И винаги от полза, ако се нуждаеш от безжизнени чучела за оградата.

— Да, сър?

Ваймс гледаше как немощният опит за шега минава право през главата на Керът, без да задвижи мозъка му. Той се върна обратно на хартията.

— Хмм. Пенсии за вдовиците, разбирам.

— Дасър.

— Отваряне наново на Наблюдателниците?

— Така казва той, сър.

Ваймс продължи да чете:

Ваймс го прочете отново.

Той забарабани с пръсти по масата. Нямаше никакво съмнение, че подписът е истински. Но…

— Ефр… Капитан Керът?

— Шефе!

Керът гледаше право пред себе си с лъснатото изражение на някой, който се пръска от задължение и изпълнителност, и абсолютна решимост да отбягва и да се крие от всякакви неудобни въпроси, отправени към него.

— Аз… — Ваймс отново взе листа, остави го, взе го и тогава го подаде на Сибил.

— Господи! — каза тя. — Кавалерство? И тъкмо в подходящия момент!

— О, не! Не и аз! Знаеш какво мисля за така наречените аристократи в този град, като изключим теб, Сибил, разбира се.

— Може би тъкмо сега е моментът общият състав да се подобри.

— Негова светлост каза — обади се Керът, — че отделните части не могат да се оспорват, сър. Искам да кажа, всичко или нищо, ако ме разбирате.

— Всичко…

— Дасър.

— … или нищо.

— Дасър.

Ваймс барабанеше с пръсти по масата.

— Ти спечели, нали? — каза той. — Ти спечели.

— Сър? Не разбирам, сър.

От Керът струеше честно невежество.

Настъпи нова опасна тишина.

— Но, разбира се — каза Ваймс, — абсолютно невъзможно е аз да ръководя такова нещо.

— Какво имате предвид, сър? — попита Керът.

Ваймс дръпна големия свещник към себе си и тупна хартията с пръст.

— Ами виж какво пише тук. Искам да кажа, отваряне на онези стари Наблюдателници? На портите? Какъв е смисълът на това? Точно там на края?

— О, сигурен съм, че нещата от организационно естество могат да бъдат променени, сър.

— Да се държи обикновена стража, да, но ако ще искаш изобщо да държиш някакъв пръст върху пулса на… виж, ще ти е нужен един пост някъде по Брястова Улица, близо до „Сенките“ и пристанището, и още един по средата на Късата Улица, и може би един по-малък на Кралския път. Някъде там, във всеки случай. Ще трябва да помислиш за центровете на население. Колко човека на Наблюдателница?

— Мислех си по десет, сър. Включително и смени.

— Не, не можеш да направиш това. Използвай максимум шест. Един ефрейтор, да кажем, и още един на смяна. Останалите ще ги движиш наоколо по, ох!, по месечен график. Искаш да държиш всички нащрек, нали? И по този начин всеки извървява всяка улица. Това е много важно. И… де да имах карта тук… о!… благодаря ти, скъпа. Така. Сега, виж тук. Имаш численост петдесет и шест, чисто, така ли е? Но поемаш и Дневната Стража, плюс това, трябва да предвидиш и почивните дни, по две погребения на баби годишно на човек — боговете само знаят как твоите неумрели ще се оправят с това, може би те ще получават почивки, за да идат на собствените си погребения, и остават, значи, болестите и т.н. Така че… искаме четири смени, разположени из града. Имаш ли огънче? Благодаря. Не искаме цялата стража да си сменя наведнъж смените. От друга страна, трябва да позволиш на офицера от всяка Наблюдателница известна инициатива. Но трябва да поддържаме специален отряд в Двора на Псевдополис за непредвидени случаи… Виж, дай ми онзи молив. Сега ми подай онази тетрадка. Така…

Дим от пури изпълваше стаята. Малкият часовник — подарък свиреше на всеки четвърт час, съвършено незабелязан.

Лейди Сибил се усмихна, затвори вратата след себе си, и отиде да храни драконите.

И само още нещо…

В един от по-хубавите райони на Анкх имаше голяма къща, с просторна градина с детска дървена колибка в нея и, доста вероятно, топло местенце до огъня.

И един прозорец, който тъкмо се счупи…

Гаспод се приземи на моравата, после побягна като луд към оградата. Мехурчета с дъх на цветя се спускаха по козината му. Той носеше лента с фльонга на нея, а в устата си купичка с етикет „Г-Н ГУШЧО“.

Той яростно закопа надолу под оградата и се провря на пътя.

Прясна купчина от конски фъшкии се погрижи за цветния аромат, а пет минути чесане свалиха и фльонгата.

— Нито една скапана бълха не остана — простена той, като изпусна купичката. — А си имах почти пълния комплект! Яхууу! Освободих се от това. Ха!

Гаспод се поразвесели. Беше вторник. Това означаваше пържола и пай с подозрителни органи в Гилдията на Крадците, а главният готвач там беше известен, че е възприемчив към тупаща опашка и пронизващ поглед. А да държиш празна паничка в уста и да гледаш жално беше безпогрешна победна тактика, ако Гаспод можеше да прецени изобщо нещо. Нямаше да му отнеме прекалено дълго, докато откъсне с нокти и „Г-Н ГУШЧО“.

Може би не трябваше да е така. Но така беше.

Общо взето, помисли си той, можеше да е много по-зле.