Въоръжени мъже

Около Двореца на Патриция имаше тълпи, както и пред Гилдията на Убийците. Много просяци бяха налице. Изглеждаха гадни. Да изглежда гаден така или иначе е основният капитал на всеки просяк. Тези обаче изглеждаха по-гадни от необходимото.

Милицията надникна иззад един ъгъл.

— Има стотици хора — каза Колън. — И много тролове пред сградата на Дневната Стража.

— Къде тълпата е най-плътна? — попита Керът.

— Там, където са троловете. — Колън се опомни. — Само се шегувам.

— Много добре — каза Керът. — Последвайте ме всички.

Бръщолевенето спря, щом милицията замарширува, затрополи, заприпка и защрака със стави към Сградата на Дневната Стража.

Двойка много големи тролове препречи пътя. Тълпата загледа в мълчаливо очакване.

Всеки момент, помисли си Колън, някой ще хвърли нещо. И тогава всички ще умрем.

Той погледна нагоре. Бавно и конвулсивно над улуците започнаха да се появяват глави на водоливници. Никой не искаше да пропусне хубава битка.

Керът кимна към двата трола.

Целите са покрити в лишеи, забеляза Колън.

— Това сте Блуджон и Боксит, нали? — попита Керът.

Блуджон, превъзмогвайки себе си, кимна. Боксит беше по-груб, затова просто го изгледа кръвнишки.

— Тъкмо вие ми трябвахте — продължи Керът.

Колън сграбчи шлема си като мида, която се опитва да пропълзи в десет пъти по-малка черупка. Боксит беше лавина с крака.

— Призовани сте на задължителна военна служба — каза Керът.

Колън надникна изпод крайчеца на шлема си.

— Докладвайте на Ефрейтор Нобс за оръжието си. Волнонаемен Полицай Детритус ще се погрижи за клетвата. — Той се изпъна. — Добре дошли в Гражданската Стража. Запомнете, всеки волнонаемен полицай носи маршалски жезъл в раницата си.

Троловете не бяха помръднали.

— Нема да съм в Стража — каза Боксит.

— От офицерско тесто си, ако мога да преценя — похвали го Керът.

— Ей, ти не можеш да ги сложиш в Стражата! — изкрещя едно джудже от тълпата.

— Защо? Здравей, господин Силния-в-ръката — каза Керът. — Хубаво е да срещнеш обществени лидери тук. Защо те да не могат да бъдат в милицията?

Всички тролове се заслушаха внимателно. Силният-в-ръката осъзна, че изведнъж е станал център на вниманието, и се поколеба.

— Ами… имате само едно джудже, като начало… — започна той.

— Аз съм джудже — каза Керът, — от формална гледна точка.

Силният-в-ръката стана малко нервен. Цялата същност на страстно прегърнатата джуджечност на Керът беше малко трудна за възприемане от повечето политически настроени джуджета.

— Малко си големичък — възрази той неубедително.

— Голям? Какво общо има размерът с това да си джудже? — настоя Керът.

— Хм… доста? — прошепна Къди.

— Добър довод — каза Керът. — Това е добър довод. — Той огледа лицата. — Така. Нуждаем се от няколко честни, зачитащи закона джуджета… ти там…

— Аз ли? — обади се едно непредпазливо джудже.

— Обвиняван ли си за нещо досега?

— Ами, не знам… твърде силно вярвах, че всяко неизхарчено пени е едно спечелено пени…

— Хубаво. И ще взема… вас двамата… и теб. Още четири джуджета, нали? От това не можете да се оплачете, а?

— Ас нема да съм в Стражата — отново каза Боксит, но неувереността промени гласа му.

— Вие, тролове, не можете да си тръгнете сега — възрази Детритус. — Иначе, твърде много джуджета. Това са числа, ето какво.

— Не отивам в никаква Стража! — сопна се джудже.

— Не си достатъчно мъж, а? — заяде се Къди.

— Какво? Не съм по-лош от който и да е скапан трол по всяко време!

— Така, решено тогава. — Керът потри ръце. — Действащ Полицай Къди?

— Сър?

— Ей — сепна се Детритус, — как така той изведнъж стана пълен полицай?

— Тъй като той отговаряше за набирането на джуджета — каза Керът. — А ти отговаряш за набирането на тролове, Действащ Полицай Детритус.

— Пълен Действащ Полицай, който отговаря за набирането на тролове?

— Разбира се. Така, би ли отстъпил от пътя, Волнонаемен Полицай Боксит…

Зад Керът, Детритус си пое дълбоко и гордо дъх.

— Нема да…

— Волнонаемен Полицай Боксит! Ти ужасен голям трол! Да стоиш изправен! Да отдадеш незабавно чест! Да отстъпиш от пътя на Ефрейтор Керът! Вие, двата трола, елате тук! ’ноо… д’уее… трии… чет’риии! Вече сте в Стражата! Аааргх, не мога да повярвам какво види туй очите ми! Откъде си, Боксит?

— Рязаната Планина, но…

— Рязаната Планина! Рязаната Планина? Само… — Детритус погледна за един миг пръстите си, после ги заби зад гърба си. — Само дв-ее неща излизат от Рязаната Планина! Скали… и… и… — той диво замахна, — друг вид скали! Ти кой вид си, Боксит?

— Какво, по дяволите, става тук?

Вратата на Наблюдателницата се отвори. Капитан Куирк се появи със сабя в ръка.

— Вие два ужасни трола! Незабавно вдигнете ръка, повтаряте тролска клетва…

— А, капитане — забеляза го Керът. — Можем ли да поговорим?

— Наистина загази, Ефрейтор Керът — изръмжа Куирк. — Ти за кого се мислиш?

— Ще правя каквото казано…

— Не ща да съм в…

— ’Но!

— Ще правя каквото казано…

— Просто съм в разгара на събитията, капитане — весело обясни Керът.

— Добре, аз пък съм старшият офицер тук, и ти можеш дяволски добре да…

— Интересен довод — каза Керът. Той си извади черната книжка. — Освобождавам ви от отговорност.

— … иначе ще ме ритат в гуухулуучната глава.

— … иначе ще ме ритат в гуухулуучната глава.

— Какво? Ти да не си луд?

— Не, сър, но предпочитам да вярвам, че вие сте. Има си разпоредби, предвидени за такива случаи.

— Къде са ти правомощията? — Куирк се опули срещу тълпата. — Ха! Предполагам, ще кажеш, че тази въоръжена тълпа ти е правомощие, а?

Керът изглеждаше шокиран.

— Не. Законите и Порядките на Анкх-Морпорк, сър. Всичко е тук вътре. Можете ли да ми кажете какви доказателства имате срещу затворника Коулфейс?

— Онзи проклет трол? Той е трол!

— Да?

Куирк се огледа наоколо.

— Виж, не съм длъжен да ти обяснявам пред всичките тези тук…

— Всъщност, съгласно разпоредбите, сте. Ето защо се нарича доказателство. Означава „което може да се изтъкне пред хората“.

— Слушай! — просъска Куирк, като се наведе към Керът. — Той е трол. Той все за нещо е виновен, по дяволите. Те всички са!

Керът се усмихна широко.

Колън вече познаваше тази усмивка. Лицето на Керът като че ставаше восъчно и заблестяваше, когато се усмихнеше така.

— И значи сте го заключили?

— Точно така!

— О! Разбирам. Сега разбирам.

Керът се обърна.

— Не знам за какво се мислиш… — започна Куирк.

Хората почти не видяха Керът да се движи. Стана само нещо неясно, чу се шум, сякаш пържола пльосна върху плоча, и капитанът се просна на паважа.

Двама членове на Дневната Стража се появиха предпазливо на вратата.

Всеки усети трополенето. Ноби въртеше утринната звезда непрекъснато на края на веригата й, само че понеже топката с шиповете беше много тежка топка с шипове и защото разликата между Ноби и едно джудже беше по-скоро видова, отколкото във височина, случаят представляваше по-скоро как двете тела кръжат едно около друго. Ако я пуснеше, шансът целта да бъде ударена от топка с шипове или от неексплодирал Ефрейтор Нобс беше еднакъв. Нито една от двете перспективи не беше приятна.

— Остави я, Ноби — изсъска Колън. — Не мисля, че ще създават проблеми…

— Не мога да я пусна, Фред!

Керът си засмука кокалчетата.

— Мислиш ли, че това съответства на правилото „минимална необходима сила“, сержант? — попита той. Изглеждаше истински притеснен.

— Фред! Фред! Какво да правя?

Ноби представляваше едно неясно ужасено петно. Когато разлюляваш топка с шипове на верига, единствената реалистична възможност е да не спираш да се движиш. Да стоиш на едно място е интересна, но краткотрайна демонстрация на спирала в действие.

— Още ли диша? — попита Колън.

— О, да. Аз си удържах ръката.

— На мен ми звучи като достатъчен минимум, сър — лоялно каза Колън.

— Фреееед!

Керът разсеяно се пресегна и когато утринната звезда се завъртя покрай него, я улови за веригата. После я метна срещу стената, където тя се заби.

— Вие, мъже, там вътре в Наблюдателницата — каза той, — излезте веднага.

Появиха се петима мъже, заобикаляйки предпазливо проснатия по очи капитан.

— Хубаво. Сега идете и доведете Коулфейс.

— Ъ-ъ… той е в малко лошо настроение, Ефрейтор Керът.

— Поради това, че е окован към пода — осмели се да добави друг страж.

— Добре тогава. Решението е, че той незабавно ще бъде освободен от веригите.

Мъжете нервно размърдаха крака, най-вероятно защото си спомниха една стара поговорка, която много добре пасваше за случая.32

Керът кимна.

— Няма да карам вас да го правите, но мога да ви предложа да си вземете малко отпуск.

— Куирм е много хубав по това време на годината — напомни Сержант Колън услужливо. — Имат цветен часовник.

— Ъ-ъ… след като го споменаваш… задава ми се малко отпуск по болест — каза един от тях.

— Бих казал, че това е много вероятно, ако се мотаеш наоколо — увери го Керът.

Те офейкаха толкова бързо, колкото изискваше благоприличието. Тълпата почти не им обърна внимание. Имаше още много какво да видят при Керът.

— Така — каза Керът. — Детритус, ти вземи няколко човека и иди изведи затворника.

— Не виждам защо… — започна едно джудже.

— Ти да мълчиш, ужасно джудже — скастри го Детритус, опиянен от властта.

Можеше да се чуе как се спуска гилотина. В тълпата, известен брой възлести ръце с различни размери се вкопчиха в множество скрити оръжия.

Всички гледаха Керът.

Това беше странното, спомняше си по-късно Колън. Всички гледаха Керът.

Гаспод подуши един стълб на фенер.

— Виждам, че Трикракия Шеп отново е болен. А старият Уили Кутрето пак се е върнал в града.

За едно куче добре поставения кол за връзване или лампа представляват социален календар.

— Къде сме? — попита Ангуа.

Трудно беше да се следва дирята на Мръсния Стар Рон. Имаше толкова много други миризми.

— Някъде в „Сенките“ — каза Гаспод. — Улицата на Любимата, така мирише. — Той подуши земята. — А, ето го отново, малкият…

— … ’расти, Гаспод…

Това беше дълбок, дрезгав глас, един вид шепот с пясък в него. Долетя откъм някаква пресечка.

— … ’ое ти е приятелчето, Гаспод?

Чу се кикот.

— А — каза Гаспод. — Ъх. Здрасти, момчета.

Две кучета се появиха откъм пряката. Бяха огромни. Породата им беше неопределима. Едното от тях беше смолисточерно и приличаше на питбул-териер, кръстосан с месомелачка. Другото… другото приличаше на куче, името на което почти със сигурност е „Буцата“. Горните и долните му зъби бяха пораснали толкова големи, че сякаш гледаше на света през решетки. Освен това беше кривокрако, макар че сигурно би била лоша, ако не и фатална стъпка за всеки, който би коментирал това.

Опашката на Гаспод вибрираше нервно.

— Това са приятелите ми Черния Роджър и…

— Буцата? — предположи Ангуа.

— Ти откъде знаеш?

— Сполучлива догадка.

Двете големи кучета вече им бяха от двете страни.

— Тъй, тъй, тъй — каза Черният Роджър. — Кой е това, значи?

— Ангуа — каза Гаспод. — Тя е…

— … вълча порода — прекъсна го Ангуа.

Двете кучета крачеха гладно покрай тях.

— Големия Фидо знае ли зъ нея? — попита Черният Роджър.

— Тъкмо се канех… — започна Гаспод.

— Добре, тогава, струва ми се, че ще искате да дойдете с нас. Тази вечер е на Гилдията.

— Сигурно, сигурно — каза Гаспод. — Няма проблем за това.

Със сигурност ще мога да се справя с който и да е от тях, помисли си Ангуа. Но не и с двамата едновременно.

Да си върколак означаваше да притежаваш ловкост и сила на челюстите, че да можеш незабавно да прехапеш вратните вени на човек. Това беше номер на баща й, който винаги дразнеше майка й, особено ако го направеше преди хранене. Но Ангуа никога не можеше да се насили да го направи. Предпочиташе вегетарианския вариант.

— ’асти — изръмжа Буцата в ухото й.

— Хич да не се притесняваш за нищо — простена Гаспод. — Аз и Големия Фидо… така сме.

— Какво се опитваш да направиш? Да си прекръстиш лапите ли? Не знаех, че кучетата могат да правят така.

— Не можем — каза Гаспод нещастно.

Други кучета се прокраднаха в сенките, докато тези двамата хем ги водеха, хем ги теглеха по странични пътеки, които вече не бяха дори улички, а само дупки между стените. Те се отвориха най-накрая на гола територия, нищо повече от голям осветен кладенец между сградите наоколо. В единия ъгъл имаше съборен много голям варел, с продрано одеяло в него. Множество различни кучета чакаха наоколо пред него и изглеждаха нетърпеливи; някои от тях имаха само по едно око, някои от тях имаха само по едно ухо, всички те имаха белези и всички те имаха зъби.

— Вие — каза Черният Роджър, — чакайте тук.

— Ни съ опитвъйтъ дъ исбягъте — предупреди Буцата, — щоту дъ ти дъфчът чърватъ честу убиждъ.

Ангуа наведе глава до Гаспод. Малкото куче трепереше.

— В какво ме забърка? — изръмжа тя. — Това е Кучешката Гилдия, така ли? Глутница бездомници?

— Шшшш! Не казвай това! Тези не са бездомници. О, боже! — Гаспод се огледа наоколо. — Не всяко куче може просто да е в Гилдията. О, божичко, не. Това са кучета, които са били… — той понижи глас, — … ъъъ… лоши кучета.

— Лоши кучета?

— Лоши кучета. Ти, лошо момче. Шляпни го. Ти, лошо куче — промърмори Гаспод като някаква ужасна молитва. — Всяко куче, което виждаш тук, така, всяко куче… бяга. Бяга от същинския си господар или господарка.

— Това ли е всичко?

— Всичко? Всичко? Е, добре. Разбира се. Ти не си точно куче. Не би могла да разбереш. Не би могла да знаеш какво е. Но Големият Фидо… той им каза. Отхвърлете душещите ви вериги, каза той. Ухапете ръката, която ви храни. Вдигнете се и вийте. Той им даде гордост — каза Гаспод, гласът му — смесица от страх и стъписване. — Той им каза. Всяко куче, което той открие с неосвободен дух — то е мъртво куче. Миналата седмица уби един доберман, само защото си е размахал опашката, когато минал човек.

Ангуа погледна другите кучета. Всичките бяха размъкнати. Освен това, странно, не приличаха на кучета. Имаше един малък и доста изнежен бял пудел, който все още носеше прорасналите остатъци от пуделската си фризура, и едно кученце с дрипавите останки на карирано палтенце, което още висеше от рамото му. Но те не се биеха, нито се джафкаха. Имаха еднакъв сериозен вид, какъвто тя беше виждала и по-рано, макар и никога у кучета.

Гаспод вече явно трепереше. Ангуа се присламчи към пудела. Той още имаше лъскав нашийник, видим под сплъстената козина.

— Този Голям Фидо някакъв вид вълк ли е или какво?

— По дух, всички кучета са вълци — каза пуделът, — но цинично и грубо отделени от истинската им съдба чрез манипулациите на така наречения хуманизъм.

Звучеше като цитат.

— Големия Фидо ли каза това? — пробва се Ангуа.

Пуделът обърна глава. За пръв път тя видя очите му. Бяха червени и обезумели като ада. Всяко нещо с такива очи можеше да убие всяко нещо, което си пожелае, защото лудостта, истинската лудост, може да разбие дъска с юмрук.

— Да — каза Големия Фидо.

Някога беше нормално куче. Молеше се, изправен на задните си крака, търкаляше се, гонеше и носеше. Всяка нощ го извеждаха на разходка.

Нямаше светкавица, когато Това се случи. Просто си лежеше в кошницата една нощ и си мислеше за името си, което беше Фидо, и за името на кошницата, което беше Фидо. И си мислеше за одеялото си с „Фидо“ на него, и за купичката си с „Фидо“ на нея, и най-вече разсъждаваше върху нашийника с „Фидо“ на него. Нещо някъде дълбоко в мозъка му каза „щрак“ и той си разкъса одеялото, ухапа собственика си и се шмугна през прозореца на кухнята. На улицата отвън един лабрадор, четири пъти по-голям от Фидо, се изкикоти на нашийника, а трийсет секунди по-късно избяга със скимтене.

Това беше просто началото.

Кучешката йерархия беше проста работа. Фидо поразпита наоколо, по принцип със задавен глас, защото челюстите му биваха заети с нечий крак, Докато не намери водача на най-голямата банда подивели кучета в града. Хората — т.е., кучетата, — още говореха за битката между Фидо и Лаещия Луд Артър, ротвайлер с едно око и много лош нрав. Но повечето животни не се бият до смърт, само до победа, а беше невъзможно Фидо да бъде победен. Той беше просто една малка, бързо убиваща светкавица с нашийник. Той увисваше по различни части от Лаещия Луд Артър, чак докато противникът не се отказа, и тогава за негово учудване, Фидо го уби. Имаше нещо необяснимо твърдо у това куче — можеше да го налагаш пет минути с торба пясък и каквото останеше от него, пак нямаше да се предаде, а най-добре беше да не му обръщаш гръб.

Защото Големия Фидо имаше мечта.

— Проблем ли има? — попита Керът.

— Този трол обиди това джудже — натърти Силния-в-ръката.

— Чух Действащ Полицай Детритус да дава заповед на Волнонаемен Полицай… Хролф Пижама. Какво от това?

— Той е трол!

— Е, и?

— Той обиди джудже!

— Всъщност, това е технически военен термин… — започна Сержант Колън.

— Този проклет трол се случи просто да ми спаси живота днес! — изкрещя Къди.

— Защо?

— Какво защо? Какво защо? ’щото беше моят живот, ето защо! Аз случайно съм много привързан към него!

— Нямах предвид…

— Що просто не млъкнеш, Абба „Силния-в-ръката“! Какво изобщо знаеш ти за нещо, цивилен такъв! Що си толкова глупав! Аааргх! Твърде съм нисък за това лайно!

Една сянка се изправи на вратата. Коулфейс по принцип беше в хоризонтална форма, тъмна маса от начупени линии и гладки повърхности. Очите му блестяха червени и подозрителни.

— Сега ти го пускаш! — простена едно джудже.

— Защото нямаме причина да го държим заключен — каза Керът. — Който и да е убил господин Хемърхок, е бил достатъчно малък, че да мине през врата за джуджета. Един трол с неговия ръст не би успял да направи това.

— Но всички знаят, че той е лош трол! — изкрещя Силния-в-ръката.

— Не съм направил нищо — изтътна Коулфейс.

— Не можете да го освободите сега, сър — просъска Колън. — Те ще се нахвърлят върху него.

— Не съм направил нищо.

— Добре казано, сержант. Действащ Полицай Детритус!

— Сър?

— Пиши го доброволец.

— Не съм направил нищо.

— Не можеш така! — изкрещя джуджето.

— Няма да съм в никаква Стража — изръмжа Коулфейс.

Керът се наведе към него.

— Ей там има стотина джуджета. С огромни брадви — прошепна той.

Коулфейс примижа.

— Постъпвам.

— Накарай го да положи клетва, действащ полицай.

— Разрешение да запиша още едно джудже, сър? За поддържане на равенството?

— Давай, Действащ Полицай Къди.

Керът свали шлема си и избърса чело.

— Мисля, че това е всичко.

Тълпата го зяпна.

Той се усмихна широко.

— Никой не е длъжен да стои тук, освен ако сам не желае.

— Не съм направил нищо.

— Да… но… виж — каза Силният-в-ръката. — Ако не той е убил стария Хемърхок, то кой тогава?

— Не съм направил нищо.

— Разследванията ни продължават.

— Ти не знаеш!

— Но ще открия.

— О, така ли? И кога, моля, ще знаеш?

— Утре.

Джуджето се поколеба.

— Добре — отстъпи с изключително нежелание. — Утре. Но най-добре да е наистина утре.

— Добре — каза Керът.

Тълпата се разпръсна или поне се разгърна малко. Все едно дали са тролове, джуджета или хора, Анкх-Морпоркските жители никога не изгарят от желание да се разкарат, ако предстои още някое улично представление.

Действащ Полицай Детритус, с гърди така издути от гордост и високомерие, че кокалчетата му почти не докосваха земята, оглеждаше състава си.

— Ей, слушайте, ужасни тролове такива!

Той спря, докато следващите мисли се довлекат на място.

— Хубавичко ме слушайте сега! Вие сте в Стражата, момчета! Туй работа с перспектива! — каза Детритус. — Аз го правя едва от десет минути и вече ме издигнаха! Освен това има образование и обучение за хубава работа по Гражданските Улици! Това ви е бухалката с пирон на нея. Ще ядете. Ще спите на нея. Когато Детритус каже Скачай, вие казвате… какъв цвят! Ще го правим по числата! А аз имам много числа!

— Не съм направил нищо.

— Ти, Коулфейс, я се посъживи малко, ти имаш маршалски жезъл в раницата си!

— И не съм взимал нищо.

— Просвай се сега долу и ми направи трийсет и две! Не! Нека са шейсет и четири!

Сержант Колън се ощипа по носа. Живи сме, помисли си той. Трол обиди джудже пред много други джуджета. Коулфейс… искам да кажа, Коулфейс, искам да кажа, Детритус е самата чистота в сравнение… та Коулфейс е свободен и сега е страж. Керът нокаутира Майонезата. Керът каза, че всичко ще изясним до утре, а вече е тъмно. Но сме живи.

Ефрейтор Керът беше побъркан.

Я ги слушай кучетата! Всички са настръхнали в тази жега.

Ангуа слушаше как останалите кучета вият и си мислеше за вълците.

Беше бягала с глутницата няколко пъти и знаеше за вълците. Тези кучета не бяха вълци. Вълците бяха миролюбиви създания, общо взето, и много прости. Като се замислеше, водачът на глутницата приличаше доста на Керът, който пасваше на града по същия начин, по който вълкът на високите гори.

Кучетата бяха по-умни от вълците. Вълците нямаха нужда от интелигентност. Те имаха други неща. Но кучетата… на тях интелигентността им беше дадена от хората. Независимо дали я искаха или не. Те определено бяха по-злобни от вълците. И това го бяха придобили от хората.

Големия Фидо скалъпваше шайката си безпризорници в нещо, каквото невежото му съзнание мислеше, че е вълча глутница. Един вид космата машина за убиване.

Тя се огледа.

Големи кучета, малки кучета, дебели кучета, мършави кучета. Всички те гледаха със светнали очи, докато пуделът говореше.

За Съдбата.

За Дисциплината.

За Естественото Превъзходство на Кучешката Раса.

За Вълците. Само че представата на Големия Фидо за вълците не бяха вълците, каквито Ангуа ги познаваше. Те бяха по-големи, по-свирепи, по-мъдри, вълците от мечтите на Фидо. Те бяха Царете на Гората, Ужасът на Нощта. Имаха имена като Бързата Лапа или Сребърния Гръб. Бяха това, към което всяко куче би трябвало да се стреми.

Големия Фидо беше одобрил Ангуа. Тя много прилича на вълк, беше казал той.

Те всички слушаха напълно отнесени едно малко куче, което нервно пръцкаше, докато говореше и им разправяше, че естествената форма на кучето била бая по-голяма. Ангуа би се изсмяла, ако не беше фактът, че много се съмняваше да се измъкне жива оттам.

И после тя видя какво се случи с едно малко, плъхоподобно помиярче, което беше домъкнато на средата на кръга от два териера, и беше обвинено, че е изтичало да донесе пръчка. Дори и вълците не правеха това на други вълци. Не съществуваше кодекс за вълче поведение. Нямаше нужда от такъв. Вълците нямаха нужда от правила, за да бъдат вълци.

Когато екзекуцията свърши, тя откри Гаспод седнал в един ъгъл и опитващ се да изглежда незабележим.

— Ще ни преследват ли, ако се измъкнем сега? — каза тя.

— Не мисля. Срещата свърши, нали виждаш?

— Хайде.

Те се отправиха спокойно към една пряка и, когато се увериха, че не са били забелязани, побягнаха като луди.

— Божичко! — каза Ангуа, когато оставиха няколко улици между себе си и тълпата кучета. — Той е луд, нали?

— Не, луд си, когато имаш пяна на устата — поправи я Гаспод. — Той е душевно болен. Това е, когато имаш пяна на мозъка.

— Всичките тези приказки за вълци…

— Предполагам, че едно куче има право да мечтае.

— Но вълците не са такива! Те дори нямат имена!

— Всеки си има име.

— Вълците нямат. Защо са им? Те знаят кои са, знаят и кои са останалите от глутницата. Всичкото е… представа. Миризма, усет и форма. Вълците дори нямат дума за вълк! Изобщо не е така. Имената са човешки неща.

— Кучетата имат имена. Аз имам име. Гаспод. Това е моето име — каза Гаспод, малко намусено.

— Ами… не мога да обясня защо. Но вълците нямат имена.

Луната сега беше високо, на едно небе, черно като чаша кафе, което изобщо не е черно.

Светлината й превръщаше града в мрежа от сребърни линии и сенки.

Някога Кулата на Изкуството е била центърът на града, но градовете имат склонността да емигрират лекичко с времето и центърът на Анкх-Морпорк сега беше на няколкостотин метра оттам. Кулата още стърчеше над града. Черната й форма се очертаваше на вечерното небе, като успяваше да изглежда по-черна, отколкото обикновените сенки биха подсказали.

Почти никой никога не гледаше Кулата на Изкуствата, защото тя винаги си беше стояла там. Просто беше нещо. Хората почти никога не поглеждат към познатите неща.

Чу се съвсем слабо издрънчаване на метал върху камък. За един миг някой в близост до кулата и погледнал точно към правилното място би могъл да си представи, че късче още по-черна тъмнина бавно, но неумолимо се придвижва към върха.

За един миг, лунната светлина улови тънка метална тръба, преметната на гърба на някаква фигура. После тя отново попадна в сянка, докато продължи да се изкачва нагоре.