Въоръжени мъже

Ангуа се събуди. Беше почти пладне, тя беше в собственото си легло в къщата на госпожа Кейк, а някой чукаше на вратата.

— Ммм? — каза тя.

— Ас не знам. Да го отпратя ли да си върви? — каза един глас от около нивото на ключалката.

Ангуа размисли бързо. Останалите обитатели я бяха предупредили за това. Тя си чакаше репликата.

— О, мерси, скъпа. Ас бях забравила — каза гласът.

Трябваше да си изчакаш момента с госпожа Кейк. Беше трудно да живееш в къща, управлявана от някой, чието съзнание само на думи е свързано с настоящето. Госпожа Кейк беше медиум.

— Отново сте си включили способностите за предугаждане — каза Ангуа, докато провесваше крака от леглото и бързо ровеше из купчината дрехи на стола.

— Докъде бяхме стигнали? — попита госпожа Кейк от другата страна на вратата.

— Вие току-що казахте: „Аз не знам, да го отпратя ли да си върви?“.

Дрехи! Винаги това беше проблемът! Един мъжки върколак можеше поне да мисли само за чифт шорти и да се преструва, че е бил на крос рано сутрин.

— Така — прокашля се госпожа Кейк. — „Един млад мъж долу пита за теб.“

— „Кой е?“ — каза Ангуа.

Последва един миг тишина.

— Да, ас мислйъ, че всичко е нарет вече — каза госпожа Кейк. — Извинявай, скъпа. Получавъм страшно главоболие, ако хората не си кажат репликите точно навреме. Човек ли си, скъпа?15

— Можете да влезете, госпожо Кейк.

Не беше кой знае каква стая. Преди всичко кафява. Кафяв линолеум на пода, кафяви стени, картина над кафявото легло с един кафяв елен, нападнат от кафяви кучета в кафява пустош на фона на едно небе, което, противно на установените метеорологични познания, беше кафяво. Имаше кафяв гардероб. Най-вероятно, ако човек тръгнеше да си пробива път из загадъчните стари палта16, закачени в него, щеше да излезе с мъка в една вълшебна страна, пълна с говорещи животни и зли духове, но по-вероятно нямаше да си струва.

Госпожа Кейк влезе. Тя беше дребна дебела жена, но наваксваше липсата на височина, като носеше огромна черна шапка; не от островърхия асортимент на вещиците, а шапка, покрита с препарирани птици, восъчни плодове и други разнообразни декоративни неща, всичките боядисани черни. Ангуа я харесваше. Стаите бяха чисти17, цените бяха ниски, а госпожа Кейк имаше много разбран подход към хората, които водеха малко необичаен начин на живот и изпитваха, например, отвращение към чесън. Дъщеря й беше върколак и тя знаеше всичко за нуждата от прозорци на приземния етаж и врати с дълги дръжки, с които една лапа да може да си служи.

— Облечен е в ризница — обясни госпожа Кейк. В двете си ръце държеше кофи с пясък. — И има сапун в ушите.

— О. Ъ. Добре.

— Мога да му кажъ да се раскара, ’ко искаш. Винаги тъй правя, ако дойде някой, дето не му е мястото тука. Особено, ако има пръчка. Не мога да се занимавам с такива неща, хора, дето създават суматоха по коридорите, развяват фенери и такива неща.

— Мисля, че знам кой е — каза Ангуа. — Аз ще се погрижа.

Тя си загащи ризата.

— Затвори вратата, ако излизаш — извика госпожа Кейк след нея, докато тя слизаше в антрето. — Тъкмо съм тръгнала да сменям боклука в ковчега на Господин Уинкинс, щото го боли гърбът.

— На мен ми прилича на чакъл.

— Ортопедичен, нали разбираш?

Керът стоеше почтително на входа, стиснал шлем под мишница и с много притеснено изражение на лицето.

— Е? — каза Ангуа, не грубо.

— Ъ-ъ… Добро утро. Помислих си, така де, знаеш, може би, ти не познаваш много добре града, всъщност. Аз бих могъл, ако искаш, ако нямаш нищо против, като сега не трябва да ходиш на работа… да ти покажа малко от него?…

За един миг Ангуа си помисли, че е прихванала способността да предвижда бъдещето от госпожа Кейк. Най-различни възможности за бъдещето прелитаха из въображението й.

— Още не съм закусила.

— Правят много хубава закуска в „Деликатесите на джуджето Гимлет“ на Въжената Улица.

— Обедно време е.

— За Нощната Стража е време за закуска.

— Аз на практика съм вегетарианка.

— Той приготвя плъх със соя.

Тя се предаде.

— Ще си взема палтото.

— Ха, ха — каза един глас, пълен с изпепеляващ цинизъм.

Тя погледна надолу. Гаспод седеше зад Керът и се опитваше да я гледа свирепо, докато яростно се чеше.

— Снощи гонихме котка по едно дърво — каза Гаспод. — Ти и аз, а? Двамата бихме могли да си паснем. Съдбата ни събра заедно, един вид.

— Разкарай се.

— Моля? — попита Керът.

— Не ти. Онова куче.

Керът се обърна.

— То ли? Притеснява ли те? То е едно малко сладко кученце.

— Бау, бау, бисквитка.

Керът машинално се потупа по джоба.

— Виждаш ли? — каза Гаспод. — Това момче е господин Простодушко, прав ли съм?

— Пускат ли кучета в закусвалните на джуджетата? — попита Ангуа.

— Не — каза Керът.

— На шиш — беше версията на Гаспод.

— Наистина ли? На мен ми звучи добре — каза Ангуа. — Да вървим тогава.

— Вегетарианка? — измърмори Гаспод, като куцукаше след тях. — Боже мой!

— Млъквай.

— Моля? — каза Керът.

— Само си мислех на глас.

Възглавницата на Ваймс беше студена и твърда. Опипа я предпазливо. Тя беше студена и твърда, защото не беше възглавница, а маса. Бузата му като че ли беше залепнала за нея, но сега не му беше интересно да разсъждава от какво.

Дори не беше успял да си съблече ризницата.

Но успя да си разлепи едното око.

Писа в тетрадката си. Опитваше да хване логиката във всичко това. И после е заспал.

Колко беше часът? Нямаше време да си спомня какво е правил.

Той проследи написаното:

Той се вгледа в надрасканите бележки.

По следата съм, помисли си. Не е задължително да знам накъде води. Само трябва да я следвам. Винаги има престъпление, ако се вгледаш достатъчно силно. А Убийците са някъде тук.

Следвай всеки знак. Провери всяка подробност. Отчупвай късче по късче.

Гладен съм.

Той се изправи с олюляване на крака и погледна лицето си в счупеното огледало над легена.

Събитията от предишния ден се процедиха през задръстената марля на паметта. Централно за всички тях беше лицето на Лорд Ветинари. Ваймс побесняваше само като си помислеше затова. Хладният начин, по който той беше казал на Ваймс, че не трябва да се интересува от кражбата на…

Ваймс се втренчи в отражението си…

… нещо ожули ухото му и разби огледалото.

Ваймс се вгледа в дупката в мазилката, заобиколена от останките от рамката на огледалото. Около него парчетата от огледалото издрънчаха по пода.

Ваймс остана закован на място за един много дълъг миг.

После краката му, стигайки до заключението, че умът му е някъде другаде, метнаха останалата част от тялото му на пода.

Последва ново издрънчаване и половин бутилка от Беърхагъровото експлодира на писалището. Ваймс дори не си спомняше да го е купувал.

Той пропълзя напред на четири крака и се изправи покрай прозореца.

Образи прелитаха през съзнанието му. Мъртвото джудже. Дупката в стената…

Една мисъл като че се зараждаше от кръста му и се разстилаше към мозъка. Това бяха паянтови стени, при това стари, с минимално усилие човек можеше да ги пробие с пръст. А какво остава за буца метал…

Той тупна на пода в същия миг, в който едно „пук“ съвпадна с дупка, пробита през стената отстрани на прозореца. Мазилката вдигна облак прах във въздуха.

Арбалетът му беше подпрян на стената. Той не беше експерт, но, по дяволите, кой беше? Насочваш го и стреляш. Той го придърпа към себе си, обърна се по гръб, запъна крак във въжето и издърпа тетивата, докато не се наместиха.

После застана отново на коляно и пъхна една стрела в дупката.

Катапулт, ето какво беше. Трябваше да е това. С размерите на трол може би. Някой горе на покрива на операта или някъде високо…

Привлечи огъня им, привлечи огъня им… той си взе шлема и го закрепи на края на нова стрела. Това, което трябваше да направи, бе да се свие под прозореца и…

Помисли за един миг. После се примъкна по пода до ъгъла, където имаше прът с кука накрая. Някога го бяха използвали да отварят горните прозорци, отдавна ръждясали неотваряни.

Той си закрепи шлема на края, вклини се в ъгъла и с известно усилие премести пръта така, че шлемът едва-едва се показа над перваза на проз…

Пук.

Трески се разхвърчаха от точката на пода, където без съмнение ударът адски би притеснил човека, легнал на дъските и предпазливо вдигнал шлем на пръчка за примамка.

Ваймс се усмихна. Някой се опитваше да го убие, а това го караше да се чувства по-жив, отколкото се беше чувствал от дълго време насам.

А и беше малко по-глупав от самия него. Това е качество, за което човек винаги трябва да се моли у потенциалния си убиец.

Той пусна кола, вдигна арбалета, профуча край прозореца, стреля по посока на една неясна фигура върху покрива на операта отсреща, като че ли стрелата можеше да стигне чак дотам, мина на подскоци стаята и свърна към вратата. Нещо се разби с трясък в рамката на вратата, точно когато тя се затвори след него.

После се спусна по задните стълби, навън през вратата, по покрива на клозета, по Паянтовия Пасаж, нагоре по задните стълби на Зорго Ретрофренолога18, в операционната зала на Зорго и до прозореца.

Зорго и настоящият му пациент го погледнаха с любопитство.

Враждебният покрив беше празен. Ваймс се обърна и срещна двойка озадачени погледи.

— ’бро утро, Капитан Ваймс — каза ретрофренологът, все още вдигнал чук в масивната си ръка.

Ваймс се усмихна вманиачено.

— Само си помислих… — започна, след това продължи, — … че видях една интересна рядка пеперуда на покрива ей там.

Тролът и пациентът учтиво погледнаха покрай него.

— Но я нямаше — довърши Ваймс.

Той се върна до вратата.

— Извинете, че ви обезпокоих — каза той и излезе.

Пациентът на Зорго го наблюдаваше с интерес.

— Той не носеше ли арбалет? — попита. — Малко странно е да гониш интересни редки пеперуди с арбалет.

Зорго нагласи отново решетката върху плешивата глава на пациента.

— Н’нам, предполагам, че така предотвратява създаването на онези проклети гръмотевични бури. — Той отново вдигна дървения чук. — Та какво щяхме да правим днес? Решимост, нали така?

— Да. Ами, не. Може би.

— Добре. — Зорго се прицели. — Това — абсолютно правдиво каза той — хич няма да боли.

Беше повече от обикновен магазин за деликатеси. Един вид център на общността на джуджетата и място за срещи. Гълчавата спря, щом влезе Ангуа, сведена почти одве, но подхвана отново малко по-шумно и със смях, когато я последва Керът. Той весело махна към останалите посетители.

После внимателно отстрани два стола. Беше възможно да седят що-годе изправени, но на пода.

— Много… хубаво — каза Ангуа. — Етническо.

— Доста често идвам тук — обясни Керът. — Храната е добра и, разбира се, струва си да си държиш ушите нащрек за това, което става по земята.

— Тук определено това не може да е трудно — засмя се Ангуа.

— Моля?

— Ами земята е… толкова… по-близо…

Тя усещаше как ямата зейва все по-дълбока с всяка казана дума. Нивото на шума внезапно отново беше спаднало.

— Ъ — Керът я гледаше втренчено. — Как да се изразя? Хората си говорят на езика на Джуджетата… но слушат на Човешки.

— Съжалявам.

Керът се усмихна, после кимна към готвача зад тезгяха и шумно си прочисти гърлото.

— Струва ми се, че имам някъде бонбонче за гърло… — започна Ангуа.

— Опитвах се да поръчам закуска.

— Ти знаеш цялото меню наизуст?

— О, да. Но то е написано и на стената.

Ангуа се обърна и погледна пак към нещото, което беше взела просто за безразборни драсканици.

— Това е Оггам — каза Керът. — Древна поетична руническа писменост, произходът на която се губи в мъглите на времето, но се счита, че е била измислена дори преди Боговете.

— Божичко. Какво пише?

Този път Керът наистина си прочисти гърлото.

— Защо кетчупът струва почти колкото плъх? — попита Ангуа.

— Опитвала ли си плъх без кетчуп? — попита Керът. — Все едно, поръчах ти от хляба на джуджетата. Яла ли си някога от хляба на джуджетата?

— Не.

— Всеки трябва да го опита поне веднъж — каза Керът. Той явно се замисли върху това. — Повечето хора го правят — добави той.19

Три минути и половина след като се събуди, Капитан Самюел Ваймс, Нощна Стража, се изкатери по последните няколко стъпала към покрива на градската опера, пое си дълбоко дъх и се издрайфа allegro ma non troppo.

После се облегна на стената, като неопределено размаха арбалета пред себе си.

На покрива нямаше никой друг. Имаше само ламарина, която се простираше нататък и попиваше утринната слънчева светлина. Вече беше почти твърде горещо, за да се движи.

Когато се почувства малко по-добре, той поогледа наоколо между комините и таванските прозорци. Но имаше една дузина пътища за надолу и поне хиляда места, където да се скриеш.

Оттук виждаше право в стаята си. Впрочем виждаше в стаите на по-голямата част от града.

Катапулт… не…

Е, добре. Поне е имало свидетели.

Той се приближи до края на покрива, после надникна надолу.

— Ей, ти, там.

Примижа. Надолу имаше още шест етажа и не беше гледка за наскоро изпразнен стомах.

— Ъъ… не бихте ли се качили тук горе, моля? — помоли той.

— ’Ногу си праф.

Ваймс се отдръпна назад. Чу се стържене на камък и един водоливник се преметна с мъка през парапета, движеше се като евтин механизъм.

Той не знаеше много за водоливниците. Веднъж Керът беше разправял нещо колко са чудесни, урбанистичен тролски вид, който развил симбиотична връзка с канавките, и се беше възхищавал на начина, по който засмукват отходната вода в ушите си и я изливат през фино решето на устата си. Те бяха може би най-странният вид на Диска.21

Знаеше се, че не са много птиците, които гнездят по сградите, колонизирани от водоливници, но обикновено прилепи кръжаха около тях.

— Как се казваш, приятелче?

— ’орниз-атвисн’л-ат-иоука’а-ули’а.

Ваймс задвижи устни, докато запълваше наум всички онези звуци, които се губеха на създание, устата на което постоянно е отворена. „Корниз-надвиснал-над-Широката-Улица“. Самоличността на един водоливник беше интимно свързана с нормалното му местоположение, точно като закотвена.

— Е, Корниз, знаеш ли аз кой съм?

— Уф! — кисело каза водоливникът.

Ваймс кимна. Той седи тук горе във всякакво време, като си напъва ушите за какво ли не, помисли си той. Хора като него нямат претъпкан личен тефтер с адреси. Даже морските миди излизат повече сред хора.

— Аз съм Капитан Ваймс от Нощната Стража.

Водоливникът наостри огромни уши.

— Аа. И аотиш ъ Ос’ин Ерът?

Ваймс налучка и това изречение, после примига.

— Ти познаваш Ефрейтор Керът?

— О, ’аа. Ееки нава Ерът.

Ваймс изсумтя. Аз съм израснал тук, мислеше си той, а когато вървя по улицата, всеки пита: „Кой е този начумерен кучи син?“ Керът е тук едва от няколко месеца и всички го познават. И той познава всички. Всички го харесват. Това би ме ядосало, само той да не беше толкова симпатичен.

— Ти живееш тук горе — каза Ваймс, заинтригуван, въпреки по-належащия проблем на главата му, — откъде познаваш Ерът… Керът?

— Ой ива ук оня-ога нъ ахотки дъ исти.

— Ъй ли?

— Еено.

— Някой друг да се е качвал тук? Току-що?

— Еено.

— Видя ли кой беше?

— Ох. Ъъпи и на лъватъ. И нъ паави ойе-ерк. Ас иях у ъ бя-а по О-ло-ърн-а-ица.

Холофърнова Улица, преведе Ваймс. Който и да е бил, вече беше далеч.

— И и-аше ъчка — обади се Корниз. — Ъчка а ойерерки.

— Какво?

— Ойерерк. Ии ох? Ряс! Бум! Скри! Везди! Ряс!

— О, фойерверки.

— Еено. Очно ова азъх.

— Пръчка за фойерверки? Като… като за изстрелване на ракети?

— Ох, иях акво! Ъчка, ии аочваш, яя ика УМ!

— Ти я насочваш и тя вика „бум“?

— Еено!

Ваймс се почеса по главата. Звучеше като магьоснически жезъл. Но те не гърмяха.

— Е… благодаря. Беше… огу оле-зен.

Той тръгна обратно към стълбите.

Някой се опита да го убие.

И Патрицият го предупреди да не разследва кражбата от Гилдията на Убийците. Кражба, каза той.

Дотогава Ваймс дори не беше сигурен, че изобщо е имало кражба.

И после, разбира се, съществуват законите на случайността. Те играят далеч по-важна роля в полицейските процедури, отколкото разказната причинно-следственост би искала да признае. За всяко едно убийство, разкрито от внимателното откриване на жизненоважен отпечатък от крак или фас от цигара, стотици са се проваляли, защото вятърът е подухнал няколко листенца не накъдето трябва или пък предишната нощ не е валяло. Толкова много престъпления се разкриват от щастливата случайност — от произволното спиране на кола, от подочута забележка, от някой от подходящата националност, който се случва да е на пет мили от сцената на престъплението без алиби…

Дори и Ваймс знаеше за силата на случайността.

Сандалът му издрънча в нещо метално.

— А това — каза Ефрейтор Керът, — е известната възпоменателна арка, която възвеличава Битката при Крамхорн. Ние сме победили, струва ми се. Има над деветдесет статуи на известни воини. Нещо като забележителност.

— Трябвало е да вдигнат статуя на счетоводителите — отсъди кучешки глас зад Ангуа. — Първата битка във вселената, където врагът е бил придуман да си продаде оръжието.

— Е, къде е тогава? — попита Ангуа, като продължаваше да не обръща внимание на Гаспод.

— А. Да. В това е проблемът — каза Керът. — Извинете ме, господин Скант. Това е господин Скант. Официален Пазач на Паметниците. Съгласно древна традиция, заплатата му е един долар на година и кат нови дрехи на всяка Прасоколеда.

На кръстопътя на столче седеше стар мъж, нахлупил шапка над очите си. Той я вдигна нагоре.

— ’р ден, господин Керът. Сигурно ще искате да видите триумфалната арка, нали?

— Да, моля. — Керът се обърна пак към Ангуа. — За съжаление същинската практическа изработка е била възложена на Адски Глупавия Джонсън.

Старецът най-после извади малка картонена кутия от джоба си и благоговейно отвори капака.

— Къде е?

— Ето тук — каза Керът. — Зад това парченце вата.

— О!

— Опасявам се, че за господин Джонсън точните измервания са били нещо, което се случва на другите хора.

Господин Скант затвори капака.

— Той е направил също така Куирмския Мемориал, Висящите Градини на Анкх, както и Колоса на Морпорк — каза Керът.

— Колосът на Морпорк? — каза Ангуа.

Господин Скант вдигна кокалест пръст.

— А! — каза той. — Не си отивайте. — Той се запотупва по джобовете. — Тук е някъде.

— Този човек никога ли не е проектирал нещо полезно?

— Е, всъщност проектирал е декоративен прибор за сервиране за Лудия Лорд Снапкейс — отвърна Керът, докато се отдалечаваха.

— Успял ли е да го докара вярно?

— Не съвсем. Но има един интересен факт: в солницата живеят четири семейства, а съдчето за черния пипер използваме като склад за зърно.

Ангуа се усмихна. Интересни факти. Керът беше пълен с интересни факти за Анкх-Морпорк. Ангуа усещаше как неловко се носи по повърхността на морето, което представляваха. Да вървиш по улицата с Керът беше като да си на три екскурзии с гид, събрани заедно.

— А това — каза Керът, — е Гилдията на Просяците. Те са най-старата Гилдия. Малко хора знаят това.

— И вярно ли е?

— Хората мислят, че може би Глупаците или Убийците са най-стари. Питай когото щеш. Ще ти каже: „Най-старата Гилдия в Анкх-Морпорк сигурно е или Гилдията на Глупаците, или Гилдията на Убийците.“ Но не са. Те са доста по-отскоро. А Гилдия на Просяците има от векове.

— Наистина ли? — попита Ангуа немощно.

През последния час научи за Анкх-Морпорк повече, отколкото всеки разумен човек би пожелал да знае. Тя смътно подозираше, че Керът се опитва да я ухажва. Но вместо обичайните цветя или шоколад, той сякаш се опитваше да й поднесе за подарък града.

И въпреки всичките си превъзходни инстинкти, тя ревнуваше. От един град! О, богове, та аз го познавам едва от два дена!

Беше от начина, по който той понасяше града. Човек всеки миг го очакваше да избухне в някоя от онези песнички, дето имат подозрителни рими и изрази като: „моят град“ и „искам да съм част от него“; от онези песни, дето хората танцуват по улицата и дават на певеца ябълки и се присъединяват към него, а една дузина долнопробни танцьорки внезапно показват удивителни хореографски умения, и всички се държат като сърдечни любящи граждани, вместо пагубните, зли, егоцентрични индивиди, каквито се подозират, че са. Но въпросът беше в това, че ако Керът подхванеше песен и танц, хората наистина биха се присъединили. Керът можеше да прикотка и кръг от побити камъни да се подредят зад него и да изтанцуват румба.

— В главния вътрешен двор има някои много интересни стари скулптури — каза той. — В това число и една много хубава на Джими, Бога на Просяците. Ще ти я покажа. Няма да имат нищо против.

Той потропа на вратата.

— Няма нужда — каза Ангуа.

— Никакъв проблем…

Вратата се отвори.

Ноздрите на Ангуа се разшириха. Усети мирис…

Един просяк огледа Керът от глава до пети. Устата му зина.

— Ти си Лепкавия Майкъл, нали? — попита Керът весело.

Вратата се затръшна.

— Е, това не беше много дружелюбно — каза Керът.

— Вони, нали? — обади се гаден тих гласец някъде иззад Ангуа.

Въпреки че не беше в настроение да признае присъствието на Гаспод, тя установи, че кима. Макар че просяците представляваха цял коктейл от миризми, втората най-силна беше тази на страха, а най-силната от всички беше на кръвта. Усещането за нея я караше да закрещи.

Зад вратата се понесе глъчка от гласове, после тя се отвори отново.

Този път стояха цяла тълпа просяци. Всичките се бяха втренчили в Керът.

— Добре, ваша чест — каза човекът, приветстван като Лепкавия Майкъл, — предаваме се. Вие откъде знаете?

— Откъде знаем к… — започна Керът, но Ангуа го сръга.

— Някой е бил убит тук.

— Тя коя е? — попита Лепкавия Майкъл.

— Волнонаемен Полицай Ангуа е човек от Нощната Стража — каза Керът.

— Ха, ха — каза Гаспод.

— Трябва да кажа, че вие ставате все по-добри, момчета — каза Лепкавия Майкъл. — Открихме горкичкото едва преди няколко минути.

Ангуа усещаше как Керът се кани да си отвори устата и да попита: „Кого?“ Сръга го отново.

— Най-добре ни заведете — каза тя.

То се оказа, че е…

… най-малкото, то се оказа, че е тя. В застлана с дрипави черджета стая на най-горния етаж.

Ангуа коленичи до тялото. Сега много ясно личеше, че е тяло. Определено не беше човек. Хората обикновено имаха повече глава на раменете си.

— Защо? — попита тя. — Кой би направил такова нещо?

Керът се обърна към просяците, скупчени до вратата.

— Коя беше?

— Летис Нибс — обясни Лепкавия Майкъл. — Тя беше просто прислужницата на Кралица Моли.

Ангуа хвърли поглед към Керът.

— Кралица?

— Те понякога наричат старши просяка крал или кралица — каза Керът, който дишаше тежко.

Ангуа придърпа кадифеното наметало на прислужницата върху тялото.

— Просто прислужницата — промърмори.

Насред пода имаше цяло огледало или поне рамката от такова. Парчета стъкло бяха пръснати като пайети около нея.

Както и стъклото от един прозорец.

Керът ритна няколко късчета настрана. На пода имаше жлеб и нещо метално се беше забило в него.

— Лепкав Майкъл, нуждая се от гвоздей и малко въже — нареди Керът много бавно и внимателно.

Очите му не се откъсваха от точката метал. Като че ли всеки миг очакваше тя да направи нещо.

— Аз не мисля, че… — започна просякът.

Керът посегна, без да обръща глава, и го вдигна за мърлявата яка без видимо усилие.

— Парче въже — повтори, — и гвоздей.

— Да, Ефрейтор Керът.

— А останалите, вие, се разкарайте — каза Ангуа.

Те се опулиха насреща й.

— Направете го! — изкрещя тя, като стисна юмруци. — И стига сте се блещили в нея!

Просяците се изпариха.

— Ще мине доста време, докато донесат въжето — каза Керът, като поизрита малко стъкло настрани. — Ще трябва да го изпросят от някого, нали разбираш.

Той си извади ножа и започна внимателно да копае в дъските по пода. Най-накрая, изрови един метален куршум, сплескан леко от минаването си през прозореца, огледалото, дъските на пода и през определени части от покойната Летис Нибс, които никога не са били предназначени да видят дневна светлина.

Запремята го в ръка.

— Ангуа?

— Да?

— Откъде знаеше, че тук има мъртвец?

— Аз… просто имах предчувствие.

Просяците се върнаха, толкова обезкуражени, че половин дузина от тях се опитваха да носят парче въже.

Керът заби гвоздея в рамката под счупения прозорец, за да закрепи единия край на въжето. Той забучи ножа си в жлеба и прикрепи другия край на въжето към него. После легна и нагласи въжето.

— Божичко.

— Какво има?

— Трябва да е дошъл от покрива на операта.

— Да? Така ли?

— Това е на повече от двеста ярда оттук.

— Да?

— Нещото… се е забило един инч в дъбовия под.

— Ти изобщо… познаваше ли… момичето? — попита Ангуа и се засрами от въпроса си.

— Всъщност не.

— Аз пък си мислех, че познаваш всички.

— Тя беше някой, когото просто съм срещал тук. Градът е пълен с хора, които просто срещаш тук-там.

— Защо са им на просяците слуги?

— О, миличка, нали не мислиш, че косата ми става така от само себе си, а?

На вратата се появи привидение. Лицето му представляваше купчина от язви. Имаше брадавици, а те си имаха свои брадавици, и те пък свои. Може и да беше жена, но беше трудно да се каже под етажите и пак етажите дрипи. Гореспоменатата коса изглеждаше така, сякаш е била накъдрена от ураган. Със захарен петмез по пръстите.

После то се изправи.

— О! Ефрейтор Керът. Не знаех, че си ти.

Сега гласът беше нормален, без следа от хленч или мрънкане. Фигурата се обърна и стовари тоягата си силно върху нещо в коридора.

— Непослушно момче, Олигавен Сидни! Можеше да кажеш мене, че туй Ефрейтор Керът!

— Арргх!

Фигурата измарширува в стаята.

— А коя я приятелката ти, господин Керът?

— Това е Волнонаемен Полицай Ангуа. А това е Кралица Моли на Просяците.

Поне веднъж, забеляза Ангуа, някой не беше изненадан да срещне жена в Стражата. Кралица Моли й кимна като една работеща жена на друга. Гилдията на Просяците беше не-работодател, даващ еднакви шансове и за двата пола.

— Добър ви ден. Дали не бихте могли да заделите мене десет хиляди долара за една малка резиденцийка, а?

— Не.

— Само питах.

Кралица Моли ръгна наметалото.

— Какво е било, ефрейтор?

— Мисля, че е нов вид оръжие.

— Чухме как стъклото се разби и ето я на. Защо ли някой би искал да я убие?

Керът погледна към кадифеното наметало.

— Чия стая е това?

— Моята. Това е моята съблекалня.

— Тогава, който и да го е направил, не се е целил в нея. Било е за теб, Моли. „Някои в дрипи, някои в парцали, и само някои в кадифено наметало“… в Устава ви е, нали? Официалната дреха на старши просяка. Най-вероятно не е могла да устои да види как би й отивало. Подходящата дреха, подходящата стая. Неподходящият човек.

Моли закри устата си с ръка, подлагайки се на риска от мигновено отравяне.

— Поръчково убийство?

Керът поклати глава.

— Не ми изглежда така. Те обичат да го правят отблизо. Това е грижовна професия — добави той горчиво.

— Какво трябва да направя?

— Да погребете горкичкото ще е добро начало. — Керът завъртя металния куршум между пръстите си. После го подуши.

— Фойерверки.

— Да — потвърди Ангуа.

— А вие какво ще направите? — попита Кралица Моли. — Вие сте Стражи, нали така? Какво става? Вие какво ще направите?