Въоръжени мъже

Във всеки голям град има такъв бар. Там пият полицаите.

Стражата рядко пиеше в по-веселите кръчми на Анкх-Морпорк, когато бяха свободни от дежурство. Беше твърде лесно да видят нещо, дето отново да ги върне на дежурство.11

Затова по принцип ходеха в „Кофата“ на Лъскавата Улица.

Беше малък бар и с нисък таван, а присъствието на градските стражи като че разколебаваше другите пиячи. Но господин Чийз, собственикът, не се притесняваше много-много от това. Никой не пие като полицай, който е видял прекалено много, че да иска да остане трезвен.

Керът отброи дребните си пари на тезгяха.

— Т’ва са три бири, едно мляко, една разтопена сяра върху кокс с фосфорна киселина…

— С чадърче в нея — каза Детритус.

— … и една Бавна Удобна Двойно-Разбрана с лимонада.

— С плодова салата вътре — добави Ноби.

— Бау?

— И малко бира в купичка — сети се Ангуа.

— Това кученце явно доста се е привързало към теб — каза Керът.

— Да. Не мога да разбера защо.

Сервираха напитките пред тях. Те се вгледаха в напитките. Изпиха напитките.

Господин Чийз, който познаваше полицаите, безмълвно доля чашите и изолираното канче на Детритус.

Те се вгледаха в напитките. Изпиха напитките.

— Знаете ли — рече Колън след известно време, — това, което ме поразява, ама наистина, е че просто са го изхвърлили във водата. Искам да кажа, даже без тежест. Просто са го изхвърлили. Сякаш няма никакво значение дали ще го открият. Нали знаете какво искам да кажа?

— Това, което мен ме поразява — натърти Къди, — е, че той беше джудже.

— Мен ме поразява, че е бил убит — отрони Керът.

Господин Чийз мина още веднъж по редицата. Те се вгледаха в напитките. Изпиха напитките.

Защото, въпреки всички доказателства за противното, факт беше, че непоръчаните убийства не са нещо, което се случва често в Анкх-Морпорк. Е, истина е, че имаше поръчани и платени убийства. И, както вече беше казано, съществуваха множество начини човек по невнимание да се самоубие. А от време на време в събота вечер ставаха домашни скандали, при които хората търсеха по-евтина алтернатива на развода. Всички тези неща съществуваха, но те поне си имаха причина, колкото и безпричинна да беше тя.

— Голяма работа сред джуджетата беше господин Хемърхок — подхвана Керът. — И добър гражданин. Не мътеше водата винаги като господин Силния-в-ръката.

— Той има работилница на Заскрежената Улица — каза Ноби.

— Имаше — поправи го Сержант Колън.

Те се вгледаха в напитките. Изпиха напитките.

— Ще ми се да знам — промълви Ангуа, — какво е направило онази дупка в него?

— Никога не съм виждал нещо подобно — каза Колън.

— Дали не е по-добре някой да иде да каже на госпожа Хемърхок? — попита Ангуа.

— Капитан Ваймс точно това прави в момента — обясни Керът. — Каза, че не би помолил друг да го направи.

— По-добре той, отколкото аз — пламенно изрече Колън. — Не бих направил това за нищо на света. Могат да бъдат страховити, когато се ядосат, малките му копеленца.

Всички кимнаха мрачно, в това число и малкото копеленце и по-голямото малко копеленце по осиновяване.

Те се вгледаха в напитките. Изпиха напитките.

— Не се ли предполага да открием кой го е направил? — попита Ангуа.

— Защо? — попита Ноби.

Тя отвори и затвори уста веднъж два пъти, и най-накрая успя да каже:

— В случай, че го направят отново?

— Това не беше поръчано убийство, нали? — попита Къди.

— Не — каза Керът. — Те винаги оставят бележка. По закон.

Те погледнаха напитките. Изпиха напитките.

— Ама че град — измънка Ангуа.

— Всичко сработва, обаче, това му е смешното — каза Керът. — Знаеш ли, в началото, когато постъпих в Стражата, бях толкова глупав, че арестувах шефа на Гилдията на Крадците за кражба?

— На мен ми звучи добре.

— Имах си малко неприятности за това.

— Виждаш ли — започна да обяснява Колън, — тук крадците са организирани. Искам да кажа, това е официално. Позволено им е определено количество кражби. Не че те вършат нещо в наши дни, обаче. Ако всяка година им плащаш малка вноска, те ти издават карта и те оставят на мира. Пести време и усилия на всички.

— И всички крадци са членове? — попита Ангуа.

— О, да — потвърди Керът. — Не можеш да крадеш в Анкх-Морпорк без разрешение на Гилдията. Не и ако нямаш особен талант.

— Защо? Какво става? Какъв талант? — попита тя.

— Ами, като да можеш да оживееш, окачен нагоре с краката за някоя от портите, с уши, заковани за коленете — обясни Керът.

— Това с ужасно.

— Да, знам. Но работата е там… работата е там, че сработва — каза Керът. — Всичко. Гилдиите и организираната престъпност и всичко. Всичко като че сработва.

— За господин Хемърхок не е сработило — напомни Сержант Колън.

Те си погледнаха напитките. Много бавно, като могъща секвоя, правеща първата крачка към възкресението във вид на един милион брошури „Спасете дърветата“, Детритус политна назад все още с чаша в ръка. С изключение на 90-градусовата промяна на положението му, той не помръдна нито мускул.

— От сярата е — каза Къди, без да се оглежда. — Право в главите им се качва.

Керът тупна с юмрук по масата.

— Ние трябва да направим нещо!

— Можем да му задигнем ботушите — предложи Ноби.

— Имам предвид за господин Хемърхок.

— О, да, да. Говориш като добричкия Ваймси. Ако се притеснявахме за всеки труп в този град…

— Но не и по този начин! — озъби се Керът. — Обикновено това е просто… ами… самоубийство или борба между Гилдиите, такива ми ти работи. Но той беше обикновено джудже! Стълб на обществото! По цял ден правеше саби, брадви, погребални оръжия, арбалети и инструменти за мъчение! А в следващия миг е в реката с огромна дупка в гърдите! Кой друг, ако не ние, ще направи нещо за това?

— Какво ти бърка на тебе в млякото? — попита Колън. — Виж, джуджетата могат и сами да се оправят. Като на Каменната Улица. Не си пъхай носа там, където някой може да ти го откъсне и да го изяде.

— Ние сме Градската Стража — каза Керът. — Това не означава само онази част от града, която случайно е по-висока от четири стъпки и е направена от плът!

— Това не може да е направено от джудже — каза Къди, който лекичко се олюляваше. — Нито пък от трол. — Той се опита да се потупа отстрани по носа и не улучи. — Поради причината, че ръцете и краката му си бяха още на мястото.

— Капитан Ваймс ще иска да го разследваме — каза Керът.

— Капитан Ваймс се учи как да стане цивилен — възрази Ноби.

— Ами, аз няма да… — започна Колън и се надигна от столчето си.

Той заподскача нагоре-надолу, като ту отваряше, ту затваряше уста. Най-сетне успя да каже:

— Кракът ми!

— Какво кракът ти?

— Нещо се заби в него!

Той заподскача заднешком, стиснал единия си сандал, докато се препъна в Детритус.

— Ще се изненадаш какви неща могат да ти се забият в обувките в този град — каза Керът.

— Имаш нещо на подметката на сандала си — добави Ангуа. — Престани да го размахваш насам-натам, глупако.

Тя си извади камата.

— Някаква карта или нещо подобно. С кабарче на нея. Закачил си я някъде. Вероятно й е било нужно известно време, докато пробие подметката… ето.

— Част от карта? — каза Керът.

— Има нещо написано… — Ангуа изчегърта калта.

— Какво означава това? — попита тя.

— Не знам. Нещо е изчезнало, предполагам. Може би е визитката на някой господин Исчезнало, който и да е той — каза Ноби. — Кого го е грижа? Хайде да пий…

Керът взе картата и я запремята в ръце.

— Пази кабарчето — посъветва го Къди. — Пет струват цяло пени. Братовчед ми Гимик ги прави.

— Това е важно — каза Керът бавно. — Капитанът трябва да узнае за това. Мисля, че го търсеше.

— Какво му е важното? — попита Сержант Колън. — Освен дето кракът ме боли, та чак огън ме гори.

— Не знам. Капитанът трябва да знае — заинати се Керът.

— Ти му кажи тогава. Той е при нейно благородие сега.

— И се мъчи да стане благородник — заяде се Ноби.

— Аз ще ида да му кажа — съгласи се Керът.

Ангуа погледна през мърлявия прозорец. Луната скоро щеше да изгрее. Това беше един от проблемите с градовете. Проклетата луна можеше да се промъкне иззад някоя кула, ако не внимаваше човек.

— А аз най-добре да се връщам в квартирата си.

— Аз ще те придружа — светкавично предложи Керът. — Тъй или иначе трябва да ида при Капитан Ваймс.

— Няма да ти е на път…

— Честно, бих искал.

Тя погледна в целеустременото му лице.

— Не искам да те затруднявам излишно.

— Няма никакъв проблем. Аз обичам да вървя пеш. Помага ми да мисля.

Ангуа се усмихна въпреки отчаянието си.

Те излязоха в омекналата горещина на вечерта. Инстинктивно, Керът влезе в полицейска крачка.

— Много стара улица е това. Казват, че под нея имало подземен поток. Чел съм го. Ти какво мислиш?

— Наистина ли ти харесва да вървиш? — попита Ангуа, влизайки в такт.

— О, да. Има много интересни улички и исторически сгради да се видят. Често в почивните дни се разхождам.

Тя го погледна в лицето. О, богове, помисли си.

— Защо си постъпил в Стражата?

— Баща ми каза, че това ще ме направи човек.

— Явно така е станало.

— Да. Това е най-хубавата работа, която може да съществува.

— Наистина ли?

— О, да. Знаеш ли какво означава „полицай“?

Ангуа сви рамене.

— Не.

— Означава „човек на полиса“. Това е стара дума за град.

— Да?

— Четох го в една книга. Човек на града.

Тя го погледна крадешком отстрани. Лицето му блестеше на светлината от една факла на уличния ъгъл, но имаше и някакъв свой вътрешен блясък.

Той се гордее. Тя си спомни клетвата.

Гордее се, че е в шибаната Стража, за бога…

— А ти защо постъпи? — попита той.

— Аз ли? О, аз… аз обичам да ям редовно и да спя на закрито. Както и да е, няма кой знае какъв голям избор, нали? Трябваше или да направя това, или да стана… ха!… шивачка.12

— А ти не си много добра в шиенето?

Острият поглед на Ангуа не откри нищо друго, освен откровена невинност в лицето му.

— Да — предаде се тя, — точно така. И тогава видях плаката. — „Градската Стража се нуждае от хора! Бъди мъж в Градската Стража!“ Така че реших да опитам. В края на краищата, можех само да спечеля.

Тя почака да види дали той и това няма да разбере. Не се получи.

— Сержант Колън написа обявата — каза Керът. — Той е малко праволинеен в мисленето.

Той подуши.

— Надушваш ли нещо? — попита той. — Мирише като… малко като че ли някой си е изхвърлил старото клозетно чердже?

— О, много ти благодаря — обади се един глас ниско долу, някъде в тъмнината. — О, да. Много ти благодаря. Това е много… как му се викаше… от твоя страна. Старото клозетно чердже. О, да.

— Нищо не надушвам — излъга Ангуа.

— Лъжкиня — ухапа я гласът.

— Нито чувам.

Ботушите на Капитан Ваймс му казваха, че се намира на Скуун Авеню. Краката му ходеха по своя собствена воля; съзнанието му беше другаде. Всъщност част от него се разтваряше леко в най-добрия нектар на Джимкин Беърхагър.

Само да не бяха се държали толкова адски учтиво! През живота си той беше видял известен брой неща, които винаги се опитваше, без успех, да забрави. До този момент начело в списъка би сложил озоваването срещу сливиците на гигантски дракон, който си поема дъх с намерението да го превърне в малка купчина мръсни въглени. Той все още се събуждаше потен при спомена за малката разгаряща се светлинка. Но сега Ваймс се ужасяваше, че този спомен ще бъде изместен от спомена за всички тези безчувствени лица на джуджета, които го гледат учтиво, и от усещането, че думите му пропадат в дълбока яма.

В края на краищата, какво можеше да каже той? „Съжалявам, че е мъртъв — и това е официално. Назначаваме най-лошите си хора да работят по случая?“

Къщата на покойния Пр’роден Хемърхок беше пълна с джуджета — мълчаливи, късогледи, учтиви джуджета. Новината се беше разпространила. Той не казваше никому нищо ново. Много от тях държаха оръжие. Господин Силният-в-ръката беше там. Капитан Ваймс и по-рано беше говорил с него относно речите му по темата за нуждата от раздробяването на всички тролове на малки късчета и използването им за направа на пътища. Но сега джуджето не говореше нищо. Просто изглеждаше самодоволно. Във въздуха се носеше тиха, учтива заплаха, която казваше: „Ще те изслушаме. После ще направим каквото решим.“

Той даже не беше сигурен коя точно е госпожа Хемърхок. Всичките му изглеждаха еднакви. Когато му я представиха — с шлем, с брада, той получи учтиви, уклончиви отговори. Не, тя била заключила работилницата му и май не можела да намери ключа. Благодаря ви.

Той се опита да подскаже възможно най-деликатно, че един масов поход по Каменната Улица няма да бъде посрещнат с добро око от стражата (вероятно за предпочитане от безопасно разстояние), но не намери смелост да го произнесе. Не можеше да каже: не поемайте нещата в свои ръце, защото стражите мощно са се хванали да преследват злосторника. Не знаеше откъде да започне. Съпругът Ви имаше ли някакви врагове? Да, някой е направил огромна дупка в гърдите му, но като изключим това, имаше ли той някакви врагове?

Така че се измъкна с възможно най-голямо достойнство, което не беше много, и след изгубена битка със самия себе си взе половин бутилка от „Старото Спитсиално“ на Беърхагър и се изгуби в нощта.

Керът и Ангуа стигнаха до края на Лъскавата Улица.

— Къде живееш?

— Ей там — посочи тя.

— Брястова Улица? Да не е при госпожа Кейк?

— Да. Защо не? Исках само чисто място на разумна цена. Какво му е лошото?

— Ами… искам да кажа, нямам нищо против госпожа Кейк, прекрасна жена, една от най-добрите… но… ами… сигурно си забелязала…

— Какво да съм забелязала?

— Ами… тя не е много… така де… придирчива.

— Съжалявам. Още не схващам.

— Сигурно си виждала някои от останалите й гости? Искам да кажа, Рег Обувката не живее ли още там?

— О! Говориш за зомбито.

— А на тавана има един зъл вещател.

— Господин Иксолит. Да.

— А и старата госпожа Драл.

— Таласъмът. Но тя е в пенсия. Сега се занимава с кетъринг за детски празненства.

— Искам да кажа, не ти ли прави впечатление, че мястото е малко странно?

— Но цените са прилични, а леглата са чисти.

— Не мога да си представя, че някой изобщо спи в тях.

— Добре, де! Трябваше да взема това, до което имам достъп!

— Съжалявам. Знам как е. И аз самият бях в такова положение, когато пристигнах тук. Но те съветвам да се изнесеш оттам веднага, щом няма да е неучтиво и да си намериш някъде… е… където ще е по-подходящо за една млада дама, ако разбираш какво искам да кажа.

— Не съвсем. Господин Обувката дори се опита да ми помогне да си кача багажа нагоре по стълбите. Забележи, аз пък после трябваше да му помогна да си качи ръцете нагоре. От него непрекъснато падат някакви части, горката душа.

— Но те не са наистина… от нашия вид хора — рече Керът нещастно. — Не ме разбирай погрешно. Искам да кажа… джуджета? Някои от най-добрите ми приятели са джуджета. Родителите ми са джуджета. Тролове? Никакъв проблем няма с троловете. Солта на земята. Буквално. Чудесни момчета са под тази тяхна кора. Но… неумрелите… просто ми се иска да си ходят там, откъдето са дошли, това е всичко.

— Повечето от тях са дошли оттук някъде.

— Просто не ми харесват. Съжалявам.

— Трябва да вървя — каза Ангуа хладно.

Тя се спря в тъмното начало на някаква уличка.

— Добре. Добре. Хм. Кога ще те видя отново?

— Утре. Работим заедно, нали?

— Но може би, когато не сме на работа, бихме могли да…

— Трябва да вървя!

Ангуа се обърна и побягна. Ореолът на луната вече се виждаше над покрива на Невидимия Университет.

— Добре. Става. Точно така. Утре тогава — извика Керът след нея.

Ангуа усещаше как светът се върти, докато се препъваше из сенките. Не трябваше да се бави толкова!

Тя се довлече до една пресечка с малко хора по нея и успя да стигне до началото на някаква уличка, като дращеше по дрехите си…

Видя я Бъндо Пранг, неотдавна изхвърлен от Гилдията на Крадците за ненужен ентусиазъм и за поведение, неподобаващо на крадец, и вече отчаян човек. Една самотна жена в тъмна уличка беше тъкмо нещото, с което той чувстваше, че може да се справи.

Той се озърна наоколо и я последва навътре.

Последва тишина за около пет секунди. После Бъндо се появи много бързо и не спря да тича, докато не стигна до пристанището, където някакъв кораб тъкмо отплаваше с прилива. Той се изкачи по мостика точно преди да го вдигнат и стана моряк, и умря три години по-късно, когато един броненосец му падна на главата в някаква далечна страна, и през цялото това време никому не каза какво е видял. Но винаги щом зърнеше куче, изпищяваше.

Ангуа се появи няколко секунди по-късно и се отдалечи.

Лейди Сибил Рамкин отвори вратата и подуши нощния въздух.

— Самюел Ваймс! Ти си пиян!

— Още не! Но се надявам скоро да бъда! — отвърна Ваймс развеселено.

— И не си се преоблякъл!

Ваймс погледна надолу, после пак нагоре.

— Точно така! — оживено потвърди той.

— Гостите всеки момент ще пристигнат. Хайде, качвай се в стаята си. Ваната е напълнена и Уилкинс ти е приготвил костюм. Хайде, мърдай…

— Много добре!

Ваймс се окъпа в безразлично хладка вода и в розова алкохолна жар. После се изсуши, колкото можа и погледна към костюма на леглото.

Беше изработен за него от най-добрия шивач в града. Сибил Рамкин имаше щедро сърце. Тя беше жена във всяко едно отношение.

Костюмът беше в синьо и тъмнолилаво, с дантела по ръкавите и на врата. Върхът на модата, както му казаха. Сибил Рамкин искаше той да се издигне в обществото. Тя всъщност никога не го беше казвала, но Ваймс знаеше, че според нея той е прекалено добър, за да е просто един полицай.

Ваймс го погледна с опиянено неразбиране. Всъщност никога не бе обличал костюм. Когато беше дете, надяваха му де каквито парцали се намереха, а по-късно се появиха кожените къси бричове и ризницата на Стражата — удобни и практични дрехи.

С костюма имаше и шапка. С перли.

Ваймс никога не бе носил нещо на главата, което да не е изковано от парче метал.

Обувките бяха дълги и с вирнати носове.

Той винаги бе носил сандали през лятото и традиционните си евтини ботуши през зимата.

Капитан Ваймс едва успяваше да бъде офицер. Изобщо не беше сигурен как да стане джентълмен. Да надене костюм май беше част от процеса…

Гостите пристигаха. Той чуваше скърцането от колелата на каретите на входа, както и шляпането на носачите на носилки.

Ваймс хвърли поглед през прозореца. Скуун Авеню беше по-висока от по-голямата част на Морпорк и предлагаше несравним изглед към града, ако това беше представата на човек за добре прекарано време. Дворецът на Патриция представляваше едно по-тъмно очертание в здрача, с един осветен прозорец високо горе. Това беше центърът на добре осветена зона, която ставаше все по-тъмна и по-тъмна, колкото повече гледката се разширяваше и започваше да поглъща онези части на града, където човек не палеше свещ, защото това би означавало да прахоса хубава храна. Около Каменната Улица факли светеха в червено… е, Тролската Нова Година, разбираемо. И лек отблясък над Високо Енергийната Магическа Сграда на Невидимия Университет. Ваймс би арестувал всички магьосници по подозрение, че са прекалено хитри. Имаше повече светлини, отколкото човек очакваше да види около Кейбъл и Шиър, онази част от града, която хора като Капитан Куирк наричаха „градчето на дребосъците“…

— Самюел!

Ваймс си нагласи вратовръзката колкото можа.

Беше се изправял очи в очи и с тролове, и с джуджета, и с дракони, но сега се налагаше да се срещне с един напълно нов животински вид. Богатите.

Винаги след това й беше трудно да си спомни как изглежда светът, когато беше dans une certaine condition13, както деликатно се изразяваше майка й.

Например, тя си спомняше как вижда миризми. Същинските улици и сгради… там си бяха, разбира се, но само като сив едноцветен фон, на който звуците и, о, да, миризмите изпъкваха като искрящи линии от… цветен огън и облаци от… ами, от цветен дим.

Точно в това беше въпросът. Точно там всичко се разбиваше. След това нямаше подходящи думи за това, което тя чуваше и подушваше. Ако можеш да видиш осмия отличителен цвят само за малко, а после трябва да го опишеш в седемцветния свят, то той ще трябва да е… нещо като зеленикаво лилаво. Опитът не преминаваше добре между видовете.

Понякога, макар и не много често, Ангуа се смяташе за късметлийка, че може да види и двата свята. И винаги двайсет минути след такава Промяна всичките й сетива бяха така натегнати, че светът блестеше във всеки сетивен спектър като дъга. Дори само за това си заслужаваше.

Съществуваха различни видове върколаци. Някои хора просто трябваше да се бръснат на всеки час и да носят шапка, за да прикрият ушите. Можеше да минат за почти нормални.

Но тя ги разпознаваше. Върколакът може да различи друг върколак и на претъпкана улица. Имаше нещо в очите. И, разбира се, ако човек имаше време, съществуваха всякакви други улики. Върколаците обикновено живееха сами и си намираха работа, която не ги кара да влизат в контакт с животни. Носеха много парфюм или одеколон за бръснене и бяха много придирчиви по отношение на храната си. И си водеха дневници с фазите на луната, внимателно отбелязани с червено мастило.

Никакъв живот не беше това, да си върколак в провинцията. Някое глупаво пиленце вземе, че изчезне и ти си заподозрян номер едно. Всички казваха, че в градовете е по-добре.

Със сигурност поне беше съкрушително.

Ангуа можеше да види няколко часа от времето на Брястова Улица наведнъж. Страхът на крадеца беше избледняваща оранжева линия. Следите на Керът представляваха разрастващ се бледозелен облак, с ръб, който подсказваше, че той е малко разтревожен; имаше и допълнителни тонове на стара кожа и смазана броня. Други следи, слаби или силни, кръстосваха улицата.

Имаше една, която миришеше на старо клозетно чердже.

— Ей, кучко — каза един глас зад нея.

Тя обърна глава. Гаспод не изглеждаше по-добре през кучешки очи, с изключение на това, че сега беше в центъра на облак от смесени миризми.

— О! Ти ли си.

— Точно така. — Гаспод трескаво се чешеше. Погледна я с надежда. — Само питам, нали разбираш, вече го преодолявам, както изглежда, в името на как му се викаше, но дали няма някакъв шанс да подуша…

— Никакъв.

— Само питах. Не исках да те обидя.

Ангуа сбърчи муцуна.

— Защо миришеш толкова лошо? Искам да кажа, ти и бездруго миришеше лошо, когато бях човек, но сега…

Гаспод се изпъчи гордо.

— Добър съм в туй. То не става от само себе си. Трябваше да поработя по въпроса. Ако беше истинско куче, щеше да ти се струва наистина страхотен афтършейв. Между другото, трябва да си намериш нашийник, госпожице. Никой няма да те закача, ако си имаш нашийник.

— Благодаря.

Гаспод май имаше нещо наум.

— Ъъ… ти не изтръгваш сърца, нали?

— Не и ако не поискам.

— Добре, добре, добре — припряно каза Гаспод. — Накъде беше тръгнала?

Той премина в поклащащо се, кривокрако подтичване, за да не изостава от нея.

— Да подуша около дома на Хемърхок. Не съм те викала да идваш.

— Нямам какво друго да правя. В „Къщата на Ребрата“ не си изхвърлят боклука преди полунощ.

— Нямаш ли си дом, където да се прибереш? — попита Ангуа, докато притичваха под една сергия за пържена риба и картофки.

— Дом? Аз? Дом? Аха. Разбира се. Няма проблеми. Засмени деца, голяма кухня, хранене по три пъти на ден, закачлива котка на съседите, дето да я гониш, собствено чердже и място до огъня, той е поостарял глупчо, ама ние си го обичаме и т.н. Никакъв проблем за това. Просто искам малко да поизляза навън.

— Само че нямаш нашийник.

— Падна.

— Така ли?

— От тежестта на всичките онези изкуствени диаманти.

— Сигурно така е било.

— Оставят ме да правя каквото си искам.

— Виждам.

— Понякога не се връщам у дома… ъ-ъ… по цели дни.

— Наистина ли?

— Понякога седмици.

— Сигурно.

— Но винаги толкова се радват като ме видят отново.

— Май каза, че спиш в Университета — сети се Ангуа, докато избегнаха една каруца на Заскрежената Улица.

За един миг Гаспод замириса на несигурност, но великолепно се окопити.

— Да, така е. Ами-и… знаеш как е, семейства… Всичките тия деца, дето те гушкат, дават ти бисквити и тем подобни, хора, дето непрекъснато те галят. Лази ти по нервите. Така че доста често преспивам там.

— Аха.

— Повечето време, всъщност.

— Наистина ли?

Гаспод изскимтя тихо.

— Трябва да внимаваш, да ти кажа. Една млада кучка като теб може да се натъкне на истински проблеми в този кучи град.

Бяха стигнали до дървения вълнолом зад работилницата на Хемърхок.

— Ти как… — Ангуа млъкна.

Тук се носеше смесица от миризми, но преобладаващата беше остра като коса.

— Фойерверки?

— И страх — каза Гаспод. — Много страх. — Той подуши талпите. — Човешки страх, не на джуджета. Можеш да познаеш, ако са джуджета. От яденето на плъхове е, нали разбираш? Пфу! Трябва да е било наистина лошо, щом още е толкова силен.

— Аз надушвам един мъж и едно джудже.

— Да. Едно мъртво джудже. — Гаспод долепи опърпания си нос до крайчеца на вратата и шумно подуши. — Има и друго, ама е адски кофти работа с тая река толкова наблизо и всичко останало. Има масло и… грес… и всякакви работи… Ей, накъде тръгна?

Гаспод заприпка след нея, щом Ангуа се отправи обратно към Заскрежената Улица, прилепила нос плътно до земята.

— По следата.

— За какво? Той няма да ти каже мерси, да знаеш.

— Кой?

— Твоят младок.

Ангуа се спря толкова внезапно, че Гаспод налетя в нея.

— Ефрейтор Керът ли? Той не е моят младок!

— Тъй ли? Аз съм куче, нали? Всичко с в носа, нали така? Миризмата не може да излъже. Фирамони, нали разбираш. Това е оная работа, със сексуалната алхимия.

— Аз го познавам едва от няколко нощи!

— Аха!

— Какво искаш да кажеш с това „аха“?

— Нищо, нищо. Няма нищо лошо в това, така или иначе…

— Няма никакво „това“, че да е лошо!

— Така, така. Не че би било — добави припряно Гаспод, — даже и да имаше. Всички харесват Ефрейтор Керът.

— Харесват го, нали — съгласи се Ангуа, настръхналата козина на шията й пак се слегна. — Той е много… симпатичен.

— Дори и Големият Фидо само му ухапа ръката, когато Керът се опита да го погали.

— Кой е Големият Фидо?

— Главният Лаяч на Кучешката Гилдия.

— Кучетата си имат Гилдия? Кучетата? Я не ме занасяй…

— Не, наистина. Право за тършуване по улиците, места за припичане на слънце, задължения за нощно лаене, права за отглеждане на потомство, виещи дежурства… гумен кокал от край до край.

— Кучешка Гилдия — саркастично излая Ангуа. — О, да бе!

— Я подгони някой плъх в тръбите на някоя улица, дето не трябва, и после ми викай лъжец. Имаш късмет, че аз съм край тебе, иначе големи неприятности щеше да си имаш. Големи неприятности го чакат всяко куче в тоя град, ако не е член на Гилдията. Имаш късмет — повтори Гаспод, — че ме срещна.

— Предполагам, че си голям чо… голямо куче в Гилдията, а?

— Не съм член — самодоволно каза Гаспод.

— Как си оцелял тогава?

— Аз ли? Мога да мисля с лапите си. Тъй или иначе, Големият Фидо не ме закача. Аз притежавам Силата.

— Каква сила?

— Не те засяга. Големият Фидо… той ми е приятел.

— Да захапеш ръката на някого, защото те е погалил, не ми звучи много приятелски.

— Тъй ли? Последният човек, който се опита да погали Големия Фидо, едва му намериха катарамата на колана.

— Да?

— И беше на дърво.

— Къде се намираме?

— Тук даже и дърво няма… Какво?

Гаспод подуши въздуха. Носът му можеше да чете града по начин, който напомняше учените подметки на Капитан Ваймс.

— Кръстовище на Скуун Авеню и на Праутите.

— Следата отмира. Смеси се с твърде много други неща.

Ангуа подуши известно време наоколо. Някой беше дошъл дотук, но твърде много хора бяха пресекли следата. Острата миризма все още беше тук, но само като намек в бъркотията от борещи се аромати.

Тя усещаше всепоглъщащата миризма на приближаващ се сапун. Беше го забелязала и по-рано, но само като жена и само като лек полъх. Като четириного, то сякаш изпълваше света й.

Ефрейтор Керът се приближаваше по пътя и изглеждаше замислен. Той не гледаше къде стъпва, но нямаше нужда. Хората се отдръпваха от пътя на Ефрейтор Керът.

Сега за пръв път го видя през тези си очи. Божичко! Как не го забелязваха хората? Той вървеше през града също като тигър през високата трева или като мечка от централните земи през снега, понесла пейзажа като кожа…

Гаспод се озърна. Ангуа седеше на задните си лапи и го гледаше втренчено.

— Изплезила си език.

— Какво?… Така ли? И какво от това? Естествено е. Задъхвам се.

— Ха, ха.

Керът ги забеляза и спря.

— Я, това е малкото помиярче.

— Бау, бау — каза Гаспод, а издайническата му опашка се махаше насам-натам.

— Виждам, че си имаш приятелка — каза Керът, като го погали по главата, а после разсеяно избърса ръка в куртката си. — И, заклевам се, великолепна кучка е. Рамтопска вълча порода, ако не греша. — Той потупа Ангуа по неопределено приятелски начин. — Е, добре. Работата ми няма да се свърши сама, нали?

— Бау, ау, дай на кученцето бисквитка — каза Гаспод.

Керът се изправи и се потупа по джобовете.

— Струва ми се, че имам бисквитка тук някъде… добре, вярвам, че разбираш всяка моя дума…

Гаспод се помоли, после улови бисквитката с лекота.

— Бау, бау, ау, ау.

Керът изгледа Гаспод с онзи леко озадачен поглед, с който хората винаги го поглеждаха, когато той кажеше „бау“, вместо да излае, кимна към Ангуа и продължи към Скуун Авеню и къщата на Лейди Рамкин.

— Ето — изфъфли Гаспод, като шумно хрупаше твърдата бисквита, — това е едно много добро момче. Простовато, ама добро.

— Да, той е простоват, нали? — попита Ангуа. — Точно това първо забелязах у него. Той е простоват. А всичко останало тук е сложно.

— По-рано днес те гледаше влюбено като овца. Не че имам нещо против овчето месо, да ти кажа. Особено ако е прясно.

— Отвратителен си.

— Да, ама поне през целия месец съм си в същата форма, без да искам да те засегна.

— Просиш си ухапването.

— О, да — простена Гаспод. — Да, ти ще ме ухапеш. Аааргх! О, да, това наистина ще ме притесни, точно така. Искам да кажа, помисли отново. Имам толкова много кучешки болести, че съм още жив само защото малките копелдачета са прекалено заети с това да се бият помежду си. Искам да кажа, че имам даже Олизан Край, а то се получава само ако си бременна овца. Давай. Ухапи ме. Промени ми живота. Всеки път, когато има пълнолуние, изведнъж ще ми пониква козина и жълти зъби, и ще трябва да ходя на четири крака. Да, подозирам, че това ще доведе до голяма промяна в досегашното ми положение. Всъщност определено съм на вълна „загубване на космения материал“, защо, може би, тъй де, не да ме ухапеш, може би само да ме гризнеш лекичко…

— Затваряй си устата.

„Поне си имаш приятелка“, беше казал Керът. Като че мислеше за нещо свое…

— Едно бързо лизване дори…

— Затваряй си устата.