Въздушна клопка

НА БОРДА НА ПОЛЕТ ТПА 5455.18 ЧАСА

Емили Дженсън въздъхна с облекчение. Дългият полет беше към края си. Лъчите на утринното слънце нахлуваха през илюминаторите. Настанена удобно в скута ѝ малката Сара се намръщи от необичайно силната светлина, шумно изсмука остатъка от шишето си и го блъсна настрана с миниатюрните си ръчички.

— Хубаво беше, нали? — усмихна се Емили. — Добре, а сега хоп нагоре!…

Качи пеленачето на рамото си и започна да го потупва по гърба. То звучно се уригна, телцето му се отпусна.

В съседното кресло Тим Дженсън се прозя и разтърка очи. Заспа веднага след излитането от Хонконг и не се събуди нито веднъж през нощта. Емили не можеше да спи в самолети, беше прекалено нервна.

— Добро утро — промърмори Тим и погледна часовника си. — Още само два часа, скъпа. Някакви признаци за скорошна закуска?

— Още не — поклати глава Емили. Бяха си взели билети за този чартърен полет на „Транс Пасифик Еърлайнс“, защото бяха по-евтини. Спестените пари щяха да им бъдат добре дошли при настаняването в университета на Колорадо, където Тим беше получил място на асистент. Полетът беше общо взето приятен — местата им се намираха в предната част. Но стюардесите бяха малко неорганизирани, храната се поднасяше в неподходящо време. Емили отказа вечерята, тъй като Тим вече спеше, а тя нямаше как да се храни със Сара в ръцете си.

Дори и в този момент поведението на екипажа ѝ се струваше странно. По време на полета вратата към пилотската кабина остана отворена. Емили знаеше, че азиатските екипажи често го правят, но все пак това ѝ се струваше прекалено неофициално, прекалено свободно. Пилотите цяла нощ се разхождаха из салоните и бъбреха със стюардесите. Дори в момента един от тях се беше насочил към опашката.

В това нямаше нищо лошо, разбира се. Тези хора имаха нужда от раздвижване, особено пък след една дълга безсънна нощ… Емили не се притесняваше от факта, че екипажът е китайски. След една година в тази страна тя изпитваше дълбоко уважение към ефикасността на китайците, към вниманието, което отделят на дребните неща. Въпреки всичко, това пътуване я правеше малко нервна.

Отново положи Сара в скута си. Бебето се втренчи в Тим и личицето му светна.

— Хей, това не бива да го пропускам! — рече той. Ръцете му се заровиха в сака под седалката и миг по-късно в тях се появи видеокамера. Сложи я на рамото си, свободната му ръка се размаха: — Сара… Я се усмихни на татко… Сара…

Сара се усмихна и издаде гъргорещ звук.

— Как се чувстваш на път за Америка, Сара? Готова ли си да видиш родното място на мама и татко?

Сара отново изгука и размаха ръчички.

— Сигурно всичко в Америка ще ѝ се стори странно — каза Емили. Дъщеря им се беше родила преди седем месеца в Юнан, където Тим беше на специализация по китайска медицина.

Обективът на камерата се насочи към Емили.

— А ти, мамичко? — попита Тим. — Радваш ли се, че се прибираш у дома?

— Моля те, Тим, недей — въздъхна Емили. След дългия полет беше сигурна, че изглежда ужасно.

— Хайде, Ем. Кажи какво мислиш…

Тя мислеше, че е време да среши косата си. И да се изпишка.

— Добре — кимна Емили. — През цялото време си мисля за един хубав чийзбъргър… Месеци наред го сънувам.

— С лютив бобен сос по китайски?

— Не, за Бога! Казах чийзбъргър! С лук, домати и зеле, полят с майонеза… Майонеза! И малко френска горчица отгоре…

Тим се усмихна и отново насочи обектива към дъщеря си:

— И ти ли искаш чийзбъргър, Сара?

Сара дръпна крачето си нагоре, налапа миниатюрните пръстчета и гордо го изгледа.

— Вкусно ли е? — засмя се Тим и камерата на рамото му се разклати. — Това ли е закуската ти, Сара? Май ти писна да чакаш стюардесата, а?

Емили долови някакъв нисък вибриращ звук, който сякаш идваше откъм крилото.

— Какво е това? — тревожно вдигна глава тя.

— Спокойно, Ем — продължаваше да се усмихна Тим. Сара също се усмихна и изпусна доволно гукане.

— Още малко и сме си у дома, скъпа — успокоително добави Тим.

В същия момент корпусът на самолета се разтърси, носът пропадна, всичко в салона се наведе под необичайно остър ъгъл. Телцето на Сара се плъзна от скута на Емили, тя протегна ръка и успя да я сграбчи за рамото. Самолетът падаше като камък! Още преди да успее да се уплаши, корпусът се разтърси и машината пое рязко нагоре. Коремът ѝ се сплеска в седалката, Сара изведнъж ѝ се стори тежка като олово.

— Какво става, по дяволите? — промърмори Тим.

Емили изведнъж литна нагоре, коланът я задържа, стомахът ѝ се преобърна. Тим беше откачил предпазния си копан, за да снима. По тази причина главата му влезе в болезнено съприкосновение с дъното на багажното отделение над тях, камерата профуча на сантиметри от лицето на Емили.

Откъм отворената врата на пилотската кабина долетя звън на алармена система, последван от глас с металически отенък, който настойчиво започна да повтаря: „ПРЕТОВАРВАНЕ, ПРЕТОВАРВАНЕ“. Емили видя как сините ръкави на пилотите сноват над контролните уреди, разнесоха се някакви команди на китайски. После пътниците започнаха да крещят, изпаднали в истерия, чу се звън на счупени стъкла.

Самолетът се гмурна за втори път. По пътеката се плъзна тялото на възрастна китайка, която крещеше от ужас. След нея се търкаляше през глава някакво момче. Емили премести поглед към седалката до себе си, но мъжът ѝ вече не беше там. От тавана се спуснаха жълти кислородни маски, една от тях се разклати на сантиметри от лицето й. Тя обаче не можеше да я хване, тъй като стискаше бебето с отчаяна сила.

Стръмното спускане продължаваше, моторите зловещо виеха. Тялото ѝ се оказа смазано в седалката. Във въздуха летяха обувки и дамски чанти, чуваше се тежкия тътен на човешки тела, изпопадали по пода.

Тим беше изчезнал. Емили изви глава да го потърси, в същия момент отгоре ѝ се стовари тежък сак. Прониза я остра болка, пред очите ѝ се появиха разноцветни кръгове, последвани от непрогледен мрак. Алармените звънци продължаваха да дрънчат, виковете на пътниците ставаха все по-истерични. Самолетът продължаваше да пада.

Емили наведе глава, притисна бебето към гърдите си и започна да се моли, за пръв път в живота си…

ЦЕНТЪР ЗА УПРАВЛЕНИЕ НА ПОЛЕТИ СОКАЛ5.43 ч.

— СОКАЛ, тук Транс Пасифик, полет 545. Имаме произшествие на борда.

Дейв Маршал, старши ръководител на полети към Центъра за въздушен контрол на Южна Калифорния, рязко вдигна глава към радара. Само преди няколко минути беше поел машината на Транс Пасифик 545 от контролната кула в Оклънд. Маршрутът беше от Хонконг за Денвър, полетът протичаше нормално. Пръстът му докосна бутона на микрофона:

— Слушам, 545.

— Моля да разрешите аварийно кацане в Лос Анджелис.

Гласът на пилота звучеше спокойно. Маршал се втренчи в колоните зелени цифри, които идентифицираха всеки самолет в обсега на радара. ТПА наближаваше калифорнийското крайбрежие, всеки момент щеше да прелети над залива Марина Дел Рей. Намираше се на около половин час път от ЛАКС, главното гражданско летище на Лос Анджелис.

— Окей, 545 — каза в микрофона той. — Искането ви прието. От какъв характер е произшествието?

— Имаме пострадали пътници — отвърна пилотът. — На летището трябва да ни чакат линейки. Тридесет, може би четиридесет…

— 545, моля повторете! — смая се Маршал. — Четиридесет линейки ли казахте?

— Точно. Попаднахме на силна турбуленция, има ранени сред екипажа и пътниците.

„Защо по дяволите не започна с това?“ — гневно въздъхна Маршал, извъртя се заедно със стола и направи знак на ръководителя на смяната Джейн Ливайн, която бързо надяна комплект слушалки на главата си.

— Транс Пасифик, регистрирам молбата ви за четиридесет линейки — каза в микрофона Маршал.

— Господи Исусе! — направи физиономия Ливайн. — Четиридесет?!

— Прието, Център — все така спокойно се обади пилотът.

— Имате ли нужда от медицински персонал? От какъв характер са нараняванията?

— Не мога да кажа с точност.

Ливайн завъртя ръка във въздуха. Това означаваше „накарай го да говори“.

— Можете ли да ни дадете някаква приблизителна информация? — попита Маршал.

— Съжалявам, това в момента е невъзможно.

— Някой в безсъзнание?

— Не, мисля, че няма такива — отвърна пилотът. — Но имаме двама убити.

— Добре, че се сети да ни каже, мамка му! — изруга Джейн Ливайн. — Кой е тоя тип?

Маршал натисна един клавиш, в ъгъла на екрана се появи каре с данните за екипажа.

— Капитан Джон Чанг, командир на Транс Пасифик 545.

— Да приключим с изненадите — въздъхна Ливайн. — Я го попитай какво е състоянието на машината.

— ТПА 545, в какво състояние е самолетът? — натисна бутона Маршал.

— Имаме повреди в салона за пътниците — отвърна пилотът. — Второстепенни, сравнително ограничени.

— Кабината?

— Кабината е в оперативно състояние, показанията на УПД без отклонения. — Уредът за полетните данни следи всички системи за управление на самолета. След като той не е открил повреди, вероятно такива действително няма.

— Прието, 545 — каза Маршал. — Състоянието на екипажа?

— Командирът и първият пилот са в добро състояние.

— Но вие споменахте за ранени сред екипажа…

— Да, две стюардеси.

— Можете ли да кажете нещо по-конкретно?

— Не, съжалявам. Едната е в безсъзнание, а другата… Не знам.

Маршал с недоумение поклати глава и погледна Ливайн:

— Преди малко обяви, че няма хора в безсъзнание…

— Тая работа не ми харесва! — процеди Ливайн и вдигна слушалката на червения телефон пред себе си: — Пожарната да се вдигне под тревога. Да се осигурят линейки, плюс екипи от неврохирурзи и ортопеди. Да се уведомят болниците в Уестсайд… А аз ще се свържа с ОССП на Лос Анджелис и мога да ти гарантирам, че дежурния там го чака черен ден!

ЛЕТИЩЕ ЛАКС5.57 ч.

Дежурен в Областната служба по стандарти на полетите беше Даниел Грийн. Офисът му се намираше на Импириъл хайуей, почти на километър от ЛАКС. Тази служба контролираше всичко, свързано с полетите на гражданската авиация — от техническото състояние на машините, до обучението на пилотите. Грийн дойде рано, защото искаше да разчисти бюрото си. Секретарката му напусна преди седмица, но директорът отказа да назначи нова, оправдавайки се с наскоро спуснатата от Вашингтон заповед за съкращения на персонала. Мърмърейки под нос, той се залови за работа. Конгресът непрекъснато съкращаваше бюджета на Федералната агенция по въздухоплаване, явно някой бюрократ там беше на мнение, че проблемът не е в обема на работата, а в нейната ефективност. Но на практика нещата стояха съвсем иначе: гражданските полети се увеличаваха с четири процента годишно, а летателният парк не се подмладяваше. Тази комбинация водеше до рязко увеличение на наземната работа. Разбира се, не само Областната служба страдаше от тези ненавременни икономии. Дори Националният борд за безопасност на транспорта работеше на ръба на възможностите си: той трябваше да се оправя само с един милион долара годишно за всички инциденти и аварии във въздухоплаването. Освен това…

Червеният телефон на бюрото му рязко издрънча. Спешен случай. Ръката му се протегна към слушалката. Обаждаше се някаква жена от Центъра за ръководство на полетите.

— Току-що ни съобщиха за инцидент на борда на чуждестранен самолет — рече тя.

— Аха — кимна Грийн и придърпа бележника си. Според терминологията на Федералната асоциация по въздухоплаването с термина „инцидент“ се обозначават всички проблеми, възникнали по време на полет и за които докладват екипажите. А когато става въпрос за смъртни случаи и тежки структурни повреди, се употребява думата „авария“. — Продължавайте…

— Самолетът е на „Транс Пасифик Еърлайнс“, полет 545 от Хонконг за Денвър. Пилотът иска аварийно кацане на ЛАКС, причината е силна турбуленция по време на полета.

— Какво е състоянието на машината?

— Твърдят, че е нормално — отвърна Ливайн. — Но на борда има ранени, настояват за четиридесет линейки…

— Четиридесети?!

— Имат и двама убити…

— Прекрасно! — въздъхна Грийн и стана от стола си. — Кога кацат?

— След осемнадесет минути.

— Пресвети Боже! Кацат след осемнадесет минути, а аз едва сега научавам!

— Току-що получихме тази информация и веднага ви я предаваме! — повиши тон Ливайн. — Вече сме алармирали дежурните медицински служби и пожарната…

— Каква пожарна? Нали казахте, че полетът е нормален?

— За всеки случай — отвърна Ливайн. — Командирът звучеше странно, може би е в шок… След седем минути ги прехвърляме на кулата.

— Добре, тръгвам — рече Грийн.

Грабна значката и мобифона от бюрото и се втурна навън. Спря за миг пред Карен, администраторката на офиса, и забързано попита:

— Имаме ли човек на международния терминал?

— Кевин е там.

— Открий го веднага! Да чака кацането на ТПА 545 от Хонконг, точно след петнадесет минути. Кажи му да бъде на ръкава и в никакъв случай да не пуска екипажа на територията на летището!

Колата на Грийн фучеше по булевард Сипълвида към летището. Вдигна глава малко преди магистралата да хлътне в подлеза под пистите и видя огромното туловище на самолета на Транс Пасифик да рулира към ръкава за отвеждане на пътниците. Позна го по яркожълтата опашка. Тази авиокомпания беше регистрирана в Хонконг и извършваше предимно чартърни полети. Федералната агенция по въздухоплаването имаше най-много проблеми именно с чуждестранните чартърни превозвачи. Повечето от тях работят с ограничени средства и почти никога не изпълняват строгите правила за сигурност, които са задължителни за редовните линии. Но Транс Пасифик не беше сред тях, тя се радваше на отлична репутация.

„Хубаво, че тази птичка все пак се е приземила“ — въздъхна Грийн. На външен вид всичко си ѝ беше наред. Самолетът беше Н-22, производство на „Нортън Еъркрафт“ със седалище в Бърбанк. В експлоатация само от пет години, в безупречно състояние.

Грийн настъпи газта и влетя в тунела, точно когато гигантската птица се плъзна над него.

Тичаше през огромната зала на международния терминал. Отвъд остъклената стена се виждаше туловището на „Транс Пасифик“, укротено срещу изходите. Към него с включени сирени се носеха линейки.

Стигна до изхода, показа значката си и се втурна по рампата. От самолета вече слизаха пътници, повечето с бледи и разстроени лица. Някои от тях накуцваха, дрехите на други бяха разкъсани и окървавени. Екипите на бърза помощ действаха бързо и ефикасно.

Приближи зейналата врата на корпуса, в носа го удари отвратителната воня на повръщано. Една изпаднала в паника стюардеса направи опит да го спре, говорейки на забързан китайски. Той тикна значката си под носа ѝ и изкрещя:

— ФАВ! Аз съм представител на ФАВ! Стюардесата се отдръпна да му направи път, Грийн се промуши покрай някаква млада майка с дете и влезе в самолета.

Направи само една крачка и се закова на място.

— Пресвети Боже! — смаяно прошепна той. — Какво е станало с този самолет?!

ГЛЕНДЕЙЛ, КАЛИФОРНИЯ6.00 ч.

— Мамо, кого харесваше повече — Мики Маус, или Мини Маус?

Все още облечена в анцуга, с който пробягваше своите ежедневни осем километра, Кейси Сингълтън довърши сандвича с риба тон и го сложи в кутията за закуска на дъщеря си. Тя беше на тридесет и шест години, вицепрезидент на „Нортън Еъркрафт“ в Бърбанк. Дъщеря ѝ седеше на кухненската маса и си хапваше сирене.

— Кажи, мамо! — настоя Алисън. — Мики Маус, или Мини Маус? — Беше седемгодишна и обичаше всичко да бъде класирано.

— И двамата — отвърна Кейси.

— Знам, че и двамата — въздъхна Алисън. — Но все пак единия харесваш повече, нали?

— Мини.

— Аз също — кимна момиченцето и отмести купичката. Кейси сложи в кутията един банан и термос с прясно изстискан сок, после натисна капачето.

— Хайде Алисън, приключвай със закуската. Време е да тръгваме.

— Какво е кварт?

— Кварт ли? Мярка за течности…

— Не, мамо… Имам предвид ей това! В ръцете на Алисън блестеше новата служебна карта на Кейси. Под снимката ѝ пишеше К. СИНГЪЛТЪН — QA\IRT.

— Това е новата ми длъжност в завода — поясни Кейси. — Съкращението означава „Представител на качествен контрол в комисията по разследване на инциденти“…

— Още ли правиш самолети?

След развода Алисън беше изключително чувствителна по отношение на промените. И най-незначителното изменение в прическата на Кейси водеше до задълбочени дискусии, които траеха дни, а нерядко и седмици. Новата служебна карта нямаше как да не бъде забелязана.

— Да, Али — отвърна Кейси. — Още правя самолети. Всичко си е същото, просто мъничко ме повишиха…

— Но продължаваш да си БУМ, така ли?

Миналата година Алисън беше много доволна да научи, че майка ѝ е станала ръководител на бизнес екип1 със звучното съкращение БУМ. Естествено, родителите на приятелките ѝ в училище незабавно бяха уведомени за това и бяха много впечатлени…

— Не, Али, вече не съм БУМ — отвърна Кейси. — А сега се обувай, защото баща ти всеки момент ще се появи.

— Няма — поклати глава момиченцето. — Татко винаги закъснява. Как те повишиха?

Кейси клекна и започна да ѝ обува маратонките.

— Пак отговарям за качеството — започна да обяснява тя. — Но вече не проверявам самолетите в завода, а онези, които летят…

— За да си сигурна, че ще продължават да летят, така ли?

— Да, миличка. Проверяваме ги и отстраняваме всички възникнали проблеми.

— По-добре да летят, иначе като нищо ще катастрофират! — беше заключението на Алисън. — Ще почнат да падат от небето и може да улучат някоя къща, нали? Тогава някой няма да си изяде киселото мляко… Лошо!

Кейси се засмя.

— Наистина е лошо. Хората от завода ще бъдат много разстроени.

Завърза връзките и отмести крачетата на дъщеря си:

— Къде ти е пуловерът?

— Не ми трябва пуловер!

— Алисън!…

— Не е студено, мамо!

— През седмицата може да застудее. Иди да си вземеш пуловера, ако обичаш.

Отвън прозвуча клаксон и Кейси вдигна глава. Пред къщата беше спрял черния лексъс на Джим. Самият Джим седеше зад волана и пушеше. Беше облечен със сако и вратовръзка. Може би пак ще ходи да го интервюират за работа, помисли си Кейси.

Алисън трополеше в стаята си, чуваше се отваряне и затваряне на чекмеджета. После недоволната ѝ физиономия се появи на прага, пуловерът висеше от горния край на раницата й.

— Защо винаги си нервна когато татко идва да ме вземе? — попита тя.

Кейси отвори вратата и двете изскочиха под лъчите на утринното слънце.

— Здрасти, татко! — извика Алисън и се втурна към колата. Джим ѝ помаха с ръка, на лицето му се появи пиянска усмивка.

Кейси пристъпи към прозорчето.

— Никакво пушене докато Алисън е в колата, нали? — рече тя.

Джим мрачно я изгледа и поклати глава:

— Добро утро и на теб…

Гласът му беше дрезгав, лицето подпухнало. Явно беше махмурлия.

— Имаме уговорка да не пушим в присъствието на дъщеря си, Джим — настоя Кейси.

— Да виждаш някой да пуши?

— Само те предупреждавам.

— И друг път си го правила, Катрин! — повиши тон Джим. — Поне милион пъти съм чувал тези предупреждения! Спести ми ги, за Бога!

Кейси въздъхна и замълча. Беше твърдо решена да не вдига скандал пред Алисън. Докторът твърдеше, че заекването на детето се дължи именно на скандалите между родителите му. Сега този дефект почти изчезна, а тя правеше всичко възможно да не се кара с Джим, въпреки че той не ѝ отвръщаше със същото и сякаш изпитваше удоволствие да усложнява нещата.

— Добре — усмихна се насила тя. — Ще се видим в неделя. Според условията на развода Алисън трябваше да живее при баща си една седмица на месец — от понеделник до неделя.

— Както винаги — кимна Джим.

— В неделя, в шест.

— Господи!

— Само уточнявам, Джим.

— Не уточняваш, а контролираш! — изръмжа Джим. — Както винаги си го правила!

— Моля те, Джим, да не започваме пак!

— Добре де!

Кейси се наведе пред прозорчето:

— Чао, Алисън.

— Чао, мамо — отвърна детето, но очите му бяха студени. Вече беше успяло да вземе страната на баща си, още преди да е щракнал предпазният колан. Джим стъпи на газта и лексъса се отдалечи. Кейси остана да гледа след тях.

В далечината зърна приведената фигура на съседа си Еймъс, който беше извел рунтавото си куче на сутрешна разходка. И той работеше в завода. Кейси му махна с ръка, обърна се да влиза и едва тогава забеляза синята кола, паркирана до отсрещния тротоар. Вътре имаше двама мъже. Единият четеше вестник, а другият зяпаше през прозореца. Кейси се спря. Съвсем наскоро бяха обрали къщата на другия ѝ съсед — господин Алварес. Какви са тези типове? Не приличаха на бандити, а по-скоро на военни: млади и здрави, с късо подстригани коси.

Кейси понечи да запомни номера на колата им, но пейджърът на колана ѝ тихо забръмча. Тя го свали и напрегна очи към екрана. Върху него се изписа следното съчетание между букви и цифри:

Кейси въздъхна. Трите звездички в началото на посланието означаваха „много спешно“. Директорът на завода Джон Мардър свикваше общо заседание на Комисията по разследване на инциденти в 7 часа сутринта. Цял час преди началото на работното време, в „Бойната зала“. Нещо е станало. При това нещо сериозно. Потвърждаваше го последното буквено съчетание, което, преведено на нормален език означаваше: „Бъди там, иначе ти гори задника!“

ЛЕТИЩЕ БЪРБАНК6.32 ч.

Сутрешното задръстване беше голямо, бледите лъчи на слънцето се отразяваха в покривите на безчислен поток от коли. Кейси извъртя огледалцето и провери грима си. С късата коса и стройната си фигура, тя приличаше на момче. Освен това беше в основния състав на заводския отбор по софтбол и нямаше никакви проблеми с колегите си. Повечето от мъжете около нея я приемаха като своя по-малка сестра, това отношение я устройваше много добре.

Проблеми едва ли можеха да възникнат, тъй като беше израснала в Детройт, само сред мъже. Баща ѝ работеше като редактор в „Детройт нюз“, а двамата ѝ братя бяха инженери във „Форд“. Майка ѝ беше починала отдавна и Кейси отрано се научи да се държи твърдо, като мъж.

След като завърши журналистика в университета на Южен Илиноис, Кейси постъпи на работа при братята си, в пресцентъра на „Форд“. Но писането на официални съобщения за печата ѝ се стори твърде скучно, затова използва една от стипендиите на компанията и се сдоби с бакалавърска степен от университета Уейн. Междувременно се омъжи за Джим, който работеше като инженер във „Форд“, роди се детето.

Появата на Алисън обаче сложи край на брака им. Джим се оказа от бащите, които изпитват дълбок ужас от пелени и режим на хранене. Започна да закъснява, връщаше се пиян. В крайна сметка заживяха разделени. В един момент Джим обяви, че се мести на Западното крайбрежие и започва работа в „Тойота“. Кейси реши да го последва, тъй като искаше Алисън да расте в близост до баща си. Строгите вътрешни правила на „Форд“ ѝ бяха дошли до гуша, а и трудно по-насяше дългата детройтска зима. Калифорния предлагаше нов старт. В представите ѝ този край беше свързан с открит автомобил, слънчева къща на брега на океана с палми пред прозорците, загоряло и здраво, детето ѝ си играе на пясъка…

Но стана така, че се засели в Глендейл, на час и половина път от крайбрежието. Купи си кабрио, но така и не свали покрива нито веднъж. Кварталът беше много хубав, но само на няколко улици от гангстерските територии. Понякога през нощта се чуваше далечна стрелба и Кейси изпитваше дълбока тревога за сигурността на дъщеря си. Тревожеше я и образованието, което предлагаше местната училищна система със своите петдесетина различни езика и диалекта. Тревожеше се и за бъдещето, тъй като икономиката на Калифорния продължаваше да е в рецесия, с висок процент безработица. Уволнен от „Тойота“ за злоупотреба с алкохол, Джим вече две години беше без работа. Самата тя бе оцеляла след няколко вълни на съкращения в „Нортън“, където производството непрекъснато се свиваше в резултат на глобалната рецесия.

Не беше и сънувала, че някога ще работи в самолетостроителна компания, но за своя изненада откри, че прямотата и прагматизма, които беше донесла от Средния Запад, са изключително подходящи за работната среда тук, състояща се предимно от добре подготвени инженери. Джим казваше, че е прекалено скована и „книжна“, но в „Нортън“ оцениха по достойнство вродената ѝ склонност да се вглежда в детайлите и да не пропуска нищо. Вече втора година заемаше поста вицепрезидент по контрол на качеството.

Тя харесваше своето Управление КК, въпреки неговата почти невъзможна мисия. Компанията „Нортън Еъркрафт“ се състоеше от две основни подразделения — производство и инженерингова дейност, които водеха постоянна война помежду си. Управлението за качествен контрол заемаше деликатната позиция някъде между двете. Без негово одобрение не можеше да се произведе или монтира нито една част от продукцията, от управлението се очакваше да разрешава и всички възникнали проблеми. По тази причина хората от КК не се радваха на горещи симпатии — нито всред механиците на поточната линия, нито всред инженерния състав.

Друга част от задълженията на УКК беше пряко свързана с обслужването на клиентите. Често се получаваше така, че клиентите роптаеха срещу собствените си решения: обвиняваха „Нортън“ за неподходящо поставените бордни кухни, чието място бяха определили самите те, или пък се оплакваха от недостатъчен брой тоалетни, въпреки че в поръчката им фигурираше именно такова условие. За решаването на всички тези проблеми се изискваше търпение и такт. Умиротворител по рождение, Кейси се оказа особено добра в тази работа.

В замяна на деликатното балансиране между чука и наковалнята, служителите от УКК управляваха завода. В качеството си на вицепрезидент Кейси вземаше участие в прякото управление на производствения процес, разполагаше с голяма свобода за вземане на решения, а също така и с голяма отговорност.

Даваше си сметка, че титлата ѝ звучеше много по-внушително от работата, която вършеше. В „Нортън Еъркрафт“ гъмжеше от вицепрезиденти. Само в нейното управление те бяха четирима, конкуренцията помежду им не стихваше нито за миг. Но новата длъжност — представител на КК в Комисията за разследване на инциденти, беше нещо друго. Тя беше пред очите на всички, важността ѝ беше равна, а дори и по-голяма от тази на началника на управлението. Джон Мардър не беше от хората, които раздават длъжности просто ей така. Тя знаеше, че го е сторил след внимателно обмисляне.

Даде мигач и новичкият мустанг кабрио напусна магистралата „Голдън Стейт“. Пое по авеню „Емпайър“, от едната страна на което се проточваше дългата няколко километра ограда на летище Бърбанк. В дъното на огромния периметър се виждаха хангарите на самолетостроителните компании — „Рокуел“, „Локхийд“ и „Нортън Еъркрафт“…

Телефонът звънна и я изтръгна от съзерцанието.

— Кейси? Обажда се Норма. Знаеш за заседанието, нали? Норма беше секретарката й.

— В колата съм, на път за службата — отвърна Кейси. — Какво става, Норма?

— Никой нищо не знае. Мардър крещи на инженерите, освен това е свикал и Комисията за разследване на инциденти…

Джон Мардър беше изпълнителен директор на „Нортън“, един от конструкторите на модела Н-22. Което означаваше, че отговаря пряко за производството на този самолет. Беше прям и понякога груб човек, но постигаше резултати. Беше женен за единствената дъщеря на Чарли Нортън, което автоматически го правеше втория човек в компанията. Над него стоеше единствено президентът. Именно той издигна Кейси и сега…

— … с новия ти помощник?

— Какво? — недочу Кейси.

— Имаш нов помощник, забрави ли? — рече Норма. — Питам какво да правя с него. Чака пред кабинета ти…

— О, да…

Наистина беше забравила. Някакъв племенник на фамилията Нортън изкачваше служебната стълбица. Мардър го беше прикрепил към Кейси, което означаваше, че тя трябва да го дундурка през следващите шест седмици.

— Що за човек е той, Норма?

— Бих казала, че не му текат лигите…

— Норма!

— Струва ми се по-свестен от последния…

Това не звучеше много окуражаващо. Последният се беше изтърсил от крилото на един недовършен самолет и за малко не получи токов удар в радиокабината.

— Колко по-свестен?

— Гледам му автобиографията — отвърна Норма. — Дипломиран юрист от Йейл, една година стаж в „Дженерал Мотърс“. През последните три месеца е работил в отдел „Маркетинг“, което означава, че бъкел не разбира от производство. Ще трябва да го подхванеш от АБ…

— Добре — въздъхна Кейси. Прецени, че Мардър ще очаква да го вземе със себе си на съвещанието и добави: — Кажи му след десет минути да е пред административната сграда. И гледай да не се загуби…

— Да го заведа ли?

— Да, така ще е най-добре.

Кейси прекъсна разговора и погледна часовника си. Колите пред нея се движеха бавно, щеше да бъде в завода най-рано след десетина минути. Пръстите ѝ нетърпеливо забарабаниха по таблото. Каква ли е причината за това ранно заседание? Вероятно някакъв инцидент, или пък катастрофа… Включи радиото. Някакъв сърдит глас казваше:

— … И не е честно да караме децата да носят училищни униформи. Това звучи колкото елитаристично, толкова и дискриминационно…

Натисна копчето за смяна на станциите:

— … Те се опитват да ни наложат собствения си морал. Аз не вярвам в тезата, че зародишът е човешко същество…

Ново докосване да бутона:

— … Тези нападки в медиите са организирани от хора, които не обичат свободата на словото…

Къде, по дяволите, предават ИСТИНСКИ новини, нетърпеливо се запита Кейси. Имало ли е самолетна катастрофа, или не?

В съзнанието ѝ изплува образът на баща ѝ седнал пред кухненската маса, върху която са струпани всички неделни издания. „Това не е новина, това също…“, мърмори той и пуска вестниците на пода до себе си. Естествено, той беше вестникар, а през 60-те години вестниците бяха основните носители на информация. Днес вече отдавна не е така. Телевизията е тази, която поднася горещите новини. Телевизията и тези многобройни частни радиостанции, по които всеки може да дрънка каквото му хрумне…

Пред очите ѝ изплува главния портал на заводите „Нортън“. Ръката ѝ се протегна и изключи радиото.

„Нортън Еъркрафт“ е едно от големите имена в историята на американското въздухоплаване. Основана през 1935 г. от Чарли Нортън — известен в цялата страна авиатор пионер, компанията укрепва и се разширява по време на Втората световна война. Нейно производство са легендарният бомбардировач Б-22, изтребителят П-27 „Скайкет“ и транспортния самолет С-12, който широко се използва от Военновъздушните сили на САЩ. През последните няколко години компанията успешно се пребори с кризата, която изхвърли „Локхийд“ от пазара на гражданската авиация и остана един от четирите основни производители на големи самолети в света. Останалите три са „Боинг“ със седалище Сиатъл, „Макдонъл Дъглас“ в Лонг Бийч и европейският консорциум „Еърбъс“ в Тулуза.

Кейси насочи мустанга към портал 7 и спря за проверка на документите. Както винаги се почувства възбудена, настроението ѝ се подобри. Гледката на никога несекващото оживление в завода беше една от най-приятните на света. Тук се работеше на три смени, жълти телфери сновяха насам-натам, мотокари разнасяха огромни сандъци с части и оборудване. Това тук беше не толкова завод, колкото един малък град. Имаше си собствена болница, полиция и дори вестник. При постъпването на Кейси тук работеха шейсет хиляди души. Рецесията снижи тази цифра наполовина, но заводът беше все така огромен, разпрострял се на площ от около тридесет квадратни километра. В момента тук се произвеждаха три модела самолети: двумоторният Н-20 с тесен корпус, четиримоторният джъмбо Н-22 за няколкостотин пътници, както и самолетът-цистерна КС-22 за нуждите на ВВС. Пред очите на Кейси се появиха огромните строителни халета, всяко от които беше дълго почти два километра.

Насочи колата към остъклената административна сграда, издигаща се в средата на комплекса. Вкара я в запазеното си място на паркинга и остави мотора да работи. Отвори вратата и стъпи на асфалта. Един младеж ѝ махна с ръка. Беше облечен със спортно сако и вратовръзка, тънки панталони в защитен цвят, на краката му имаше меки мокасини.

СГРАДА 646.45 ч.

— Боб Ричмънд, вашият нов помощник — представи се младежът. Ръкостискането му беше любезно и сдържано. Тя не можа да си спомни от кое разклонение на фамилията Нортън са корените му, но това не беше толкова важно. От него лъхаше на богатство, разведени родители, безлични оценки от добри колежи и онова особено, непоклатими самочувствие, което излъчват издънките на старите и богати американски фамилии.

— Кейси Сингълтън — отвърна кратко тя. — Хайде, качвайте се, защото закъсняваме!

— Закъсняваме? — вдигна вежди Ричмън след като се настани до нея. — Няма още седем часа!

— Първа смяна застъпва в шест — поясни Кейси. — Повечето от хората в Управление качествен контрол работят в същия ритъм. Нима не е така и в „Дженерал Мотърс“?

— Не знам — сви рамене младежът. — Аз бях в правния отдел.

— Не отделяхте ли поне част от времето си да се запознаете с производството?

— Минимално.

Кейси въздъхна. Шестте седмици с този човек очевидно щяха да ѝ се сторят доста дълги.

— Досега сте бил в отдел „Маркетинг“, така ли? — попита тя.

— Да, няколко месеца — отвърна той, раменете му леко се повдигнаха: — Но продажбите явно не са по моята част…

Колата се насочи към огромния хангар, в който се произвеждаше ширококорпусния Н-22. Наричаха го Сграда 64.

— Каква кола карате, между другото? — попита Кейси.

— БМВ — отвърна Ричмън.

— Няма да е зле, ако я смените с американска.

— Защо? Тя е произведена тук.

— Тя е сглобена тук — поправи го Кейси. — А добавената ѝ стойност отива в чужбина. Механиците в завода са наясно с това, тъй като повечето от тях членуват в Профсъюза на автомобилостроителите. Никак не обичат да гледат разни европейски возила по паркингите.

Ричмън отмести поглед и глухо промърмори:

— Искате да кажете, че нещо може да ѝ се случи?

— Сто процента — кимна Кейси. — Тези момчета не си поплюват.

— Ще помисля по въпроса — кимна младежът и с мъка потисна прозявката си. — Господи, колко е рано! Закъде бързаме?

— Заседание на КРИ. Насрочено е за седем нула нула.

— КРИ?

— Комисията за разследване на инциденти. Събира се при всяка докладвана повреда на някой от нашите самолети и обмисля мерки за отстраняването й.

— Колко често става това?

— Горе-долу веднъж на всеки два месеца.

— Толкова често?

Ще трябва да го подхванеш от а б …

— Всъщност това съвсем не е много — каза с лека въздишка тя. — В момента над три хиляди машини наше производство действат по света. При толкова много птички в небето все нещо се случва… А ние имаме сериозно отношение към следгаранционното обслужване. Всяка сутрин провеждаме телефонно съвещание с нашите филиали и сервизни центрове, които са пръснати по петте континента. Те докладват за всички инциденти, довели до забавяне на полетите. Обикновено става въпрос за дребни неща: някъде е заяла врата на тоалетна, другаде е изгоряла крушка в кабината на пилотите… Но всичко това се систематизира от нашето управление, а данните предаваме в производствения отдел.

— Аха…

В гласа на младежа се долови неприкрито отегчение.

— Има и други, по-сериозни повреди — продължи Трейси. — Пряко свързани със сигурността на полета, те незабавно попадат в полезрението на КРИ. Днешният по всяка вероятност ще се окаже точно такъв. След като Мардър е насрочил заседанието за седем сутринта, можете да се обзаложите, че няма да обсъждаме удар на птица при излитане…

— Мардър?

— Преди да стане изпълнителен директор, Джон Мардър е бил главен конструктор на ширококорпусния джъмбо Н-22. Допускам, че е станал инцидент именно с такава машина…

Паркира в близост до Сграда 64. Огромната конструкция беше с височина на осеметажен блок, а километричната ѝ дължина чезнеше в далечината. По асфалта отпред се търкаляха използвани тапи за уши. Без тях работниците на конвейера със сигурност биха оглушели.

Влязоха през една от страничните врати и се озоваха в дълъг коридор, осеян с кофи за смет, от които стърчаха хартиени пликове за сандвичи и пластмасови чаши.

— Имаме ли време за по едно кафе? — попита Ричмън.

— Тук кафето е забранено — поклати глава Кейси.

— Какво?! — простена той. — Защото и то е вносно, така ли?

— Не, просто защото има корозионни свойства и алуминият не го обича…

— Исусе! — извъртя очи младежът.

Огромните корпуси на недовършените реактивни самолети блестяха под светлината на халогенни прожектори. Под високия покрив на хангара бяха подредени петнадесет машини, всяка от тях на различен етап на сглобяване. Екип механици монтираше шлюзовете на товарния отсек на най-близката от тях. Около фюзелажа имаше скеле, зад него се извисяваха подемните кранове, боядисани в яркосиньо. Ричмън пристъпи под един от тях, вдигна глава и зяпна. Кранът беше висок колкото шестетажен жилищен блок.

— Страхотно! — прошепна той и посочи към огромната плоскост над главата си: — Това крилото ли е?

— Не, това е вертикалният стабилизатор — отвърна Кейси.

— Какво?

— Опашката, Боб.

— Това ли е опашката?!

— Точно така — кимна Кейси и махна с ръка към дъното на хангара: — А крилото е ей там… Дължината му е около седемдесет метра, почти колкото футболно игрище…

Прозвуча клаксон, един от крановете се раздвижи. Ричмън се обърна да го погледне.

— За пръв път ли си в производствено хале, Боб? — попита Кейси.

— Аха — кимна младежът и продължи да се оглежда. — Страхотно!…

— Големички са — рече Кейси.

— А защо всички са боядисани в тъмнозелено?

— Крепителните елементи на корпуса са покрити с епоксидна смола, за защита от корозия. А алуминиевите части са намазани съвсем тънко, за да не бъдат наранени по време на монтажа. Те са фино полирани и изключително скъпи. Покритието се сваля от тях чак когато машината отива за общо боядисване.

— Това тук не прилича на конвейера на „Дженерал Моторс“ — поклати глава Ричмън.

— Съвсем вярно — кимна Кейси. — Сравнени с тези самолети, колите приличат на детски играчки…

— Чак пък толкова! — изгледа я с недоверие Ричмън.

— Сам можеш да прецениш — усмихна се Кейси. — Един понтиак се сглобява от около пет хиляди елемента и за две смени е напълно готов. Това прави някъде около шестнадесет часа. — Ръката ѝ махна по посока на огромните корпуси, които се извисяваха над главите им: — Но това тук са съвсем други животни… Ширококорпусният Н-22 съдържа около един милион елемента, времето за сглобяването му е минимум седемдесет и пет дни. На света няма по-сложна машина от един пътнически самолет. Нито пък по-трайна… Вземи един понтиак и го карай от сутрин до вечер. За няколко месеца ще го превърнеш в куп ламарина, нали? Докато нашите самолети са проектирани да летят двадесет години без сервизно обслужване и още толкова след съответните корекции…

— Четиридесет години? — недоверчиво я изгледа Ричмън.

— Вашите самолети могат да летят четиридесет години?

— Точно така. Моделът Н-5 не се произвежда от 1946 година, но по света все още летят много такива машини. Имаме самолети, които четирикратно са надхвърлили проектното си дълголетие. Което ще рече осемдесет години живот… Естествено, това не се удава на всички производители. Бих казала, че е по силите само на „Нортън“ и „Дъглас“…

Младежът преглътна и тихо подсвирна.

— Това тук го наричаме „птицеферма“ — рече Кейси. — Самолетите са толкова огромни, че човек не може да улови мащабите. — Ръката ѝ махна по посока на машината вдясно. Малки групи хора работеха на различни точки от корпуса, светлината на подвижните им лампи се отразяваше в метала.

— Там няма много работници, нали?

— Няма — съгласи се Ричмън.

— На практика обаче не е така. В момента по този самолет работят най-малко двеста души, което е доста повече от една смяна на автомобилния конвейер.

— И все пак ми изглежда празен — удивено поклати глава младежът.

— За нещастие наистина е така — въздъхна Кейси. — Монтажът на Н-22 тече с 60 процента от капацитета си, а три от машините са с бели опашки…

— Какво означава това?

— Самолети, които се произвеждат без да са поръчани. Правим го при липса на достатъчно клиенти, просто за да не прекъсваме производствения процес. В момента пазарът в страните от Тихоокеанския басейн се разраства, но рецесията в Япония ги кара да се въздържат от поръчки. Всички предпочитат да направят основен ремонт на двигателите и да летят със старите си машини. По тази причина конкуренцията в бранша е жестока… Насам…

Кейси започна да изкачва стръмна метална стълба, Ричмън затрополя след нея. Изчака го на междинната площадка и добави: — Разказвам ти всичко това, за да бъдеш в час. Строим страхотни самолети, хората се гордеят с работата си. По тази причина никак не им е приятно когато нещо не е в ред…

Изкачването най-сетне свърши. Озоваха се на тясна метална пътека, която водеше към остъклено помещение, кацнало току под тавана. Кейси натисна бравата.

— Заповядай в нашата Бойна зала — усмихна се тя.

БОЙНАТА ЗАЛА7.01 ч.

Видя я наново, през очите на младежа: просторна заседателна зала, застлана със сив гумиран мокет, овална маса и множество тръбни столове около нея. Три от стените бяха покрити с табла за съобщения, географски карти и математически таблици, а четвъртата — изцяло остъклена, гледаше към поточната линия долу.

В залата имаше петима мъже по ризи и вратовръзки, една секретарка с голям бележник. Джон Мардър беше облечен в тъмносин костюм. Кейси беше изненадана от присъствието му, тъй като главният изпълнителен директор рядко оглавяваше заседанията на КРИ. Мардър беше мургав и напрегнат мъж малко над четиридесетте, с пригладена към черепа коса. Имаше вид на кобра, която се готви да нападне.

— Това е новият ми помощник, Боб Ричмън — обади се Кейси.

— Добре дошъл, Боб — изправи се Мардър и стисна ръката на младежа. На лицето му се появи усмивка — нещо изключително рядко за него. Притежаващ тънко чувство за границите на корпоративната политика, Мардър вероятно беше готов да прояви любезност към всеки член на фамилията Нортън, включително към някакъв далечен племенник, когото му бяха дали назаем. Това накара Кейси да се запита дали пък хлапето не е по-важно, отколкото го мислеше…

Мардър се зае да представя останалите мъже около масата:

— Дъг Дохърти, отговаря за производството и механизацията… — Човекът, когото посочи беше четиридесет и петгодишен дебелак с огромно шкембе, болезнено изражение на лицето и многодиоптрови очила. Беше вечно мрачен тип, говореше с погребален тон, винаги готов да съобщи, че нещата вървят зле и продължават да се влошават. Днес беше облечен в раирана риза и шарена вратовръзка; вероятно се беше измъкнал от дома още преди жена му да стане от сън. Туловището му се завъртя по посока на Ричмън, главата му мрачно кимна.

— Нгуен Ван Трунг, авионика…

Трунг беше строен тридесетгодишен мъж, тих и уверен в себе си. Кейси го харесваше. Виетнамците бяха най-добрите работници в завода, а хората от отдела по авионика бяха изключително добри електронни специалисти, които изготвяха всички програми за самолетните бордкомпютри. Те бяха представители на новото поколение в завода — по-млади, по-добре образовани, с отлично възпитание.

— Кен Бърн, отговаря за двигателния отсек…

Кени беше червенокос здравеняк с луничаво лице, винаги готов за бой. Избухливият нрав и остър език му бяха спечелили прякора Кени Барута.

— Рон Смит, електроинженер…

Плешив и неспокоен, вечно опипвайки писалките и моливите в горното джобче на сакото си, Рон беше изключително компетентен специалист. В главата му сякаш имаше готови схеми за електрозахранването на всеки модел самолет. Същевременно беше страхотно свенлив човек. Живееше с болната си майка в Пасадина.

— Майк Ли, представител на клиента…

Добре облечен мъж на около петдесет с късо подстригана коса, тъмносин блейзър и раирана вратовръзка, Майк беше генерал-майор в оставка от ВВС, опитен пилот. Официалната му длъжност в завода беше представител на „Транс Пасифик Еърлайнс“.

— Накрая Барбара Рос, момичето с бележника… Секретарката на КРИ беше някъде около четиридесетте, възпълна и със злобни очи, които не слизаха от лицето на Кейси. Тя пък не ѝ обръщаше внимание.

Приключил с представянето, Мардър направи знак на младежа да седне. Кейси се отпусна в съседния стол.

— Точка първа — започна без предисловия директорът. — Предлагам Кейси Сингълтън за пресаташе по случая. Имам предвид не само факта, че тя е представител на КК в комисията, но и начина, по който се справи с кризата в Далас и с други подобни ситуации. Въпроси?

Ричмън объркано поклати глава, Мардър забеляза това и поясни:

— Миналият месец Сингълтън се справи много добре с журналистите… Имахме отказ за излитане от летище Далас — Форт Уърт. По тази причина тя ще се занимава с всички запитвания, които постъпват от страна на медиите. Ясно? Добре, да започваме. Барбара? — Секретарката раздаде на присъстващите по няколко печатни листа, скрепени с кламери.

— Полет 545 на „Транс Пасифик“ — започна да чете Мардър. — Н-22, номер на фюзелажа 271. Излита от летище Кайтак в Хонконг снощи в 22.00. Без проблеми при излитането, спокоен полет до около 5 часа сутринта. В този час, по думите на пилота, машината е попаднала в силна турбуленция…

В залата се разнесоха възклицания, инженерите започнаха да клатят глави.

— Каква е тая турбуленция… Как е станало?

— Изключително силна турбуленция, предизвикала рязко пропадане на машината — продължи Мардър. — Пилотът е поискал аварийно кацане на летище ЛАКС. Според неокончателните данни на медицинските екипи, трима са мъртви, петдесет и шест — ранени.

— Много лошо — промърмори Дъг Дохърти и очите му зад дебелите очила мрачно примигнаха. — НББТ веднага ще ни скочи на задника!

— Става въпрос за Националния борд по безопасността на транспорта — наведе се към Ричмън Кейси. — Те винаги се намесват когато има смъртен случай.

— Сега няма да стане — дочу я Мардър. — Самолетът е чуждестранен, инцидентът е станал в международното въздушно пространство. В НББТ са затънали до гуша в катастрофата на „Колумбия“ и едва ли им е до нас…

— Турбуленция, значи! — изръмжа Кени Бърн. — Това потвърждава ли се от друг източник?

— Не — отвърна Мардър. — По време на инцидента самолетът е летял на височина 10,200 метра. На същата височина в района е имало и други машини, но никой не е докладвал за метеорологични проблеми.

— Разполагаме ли с метеорологични сводки от сателит? — попита Кейси.

— Ще ги имаме всеки момент.

— А пътниците? Били ли са предупредени от командира? Светнал ли е сигналът за затягане на коланите?

— Пътниците все още не са разпитвани. Но според предварителните данни предупреждение не е имало…

Върху лицето на Ричмън отново се появи объркано изражение. Кейси придърпа жълтия бележник пред себе си и написа: „Не е имало турбуленция“.

— Разпитан ли е пилотът? — обади се Трунг.

— Не — отвърна Мардър. — Екипажът се е прехвърлил на излитаща машина и е напуснал страната.

— Прекрасно! — изръмжа Кени Бърн и захвърли молива си на масата. — По-добре не може да бъде! Значи си имаме работа с бягство от местопроизшествието!

— Нека не бързаме със заключенията — хладно го изгледа Майк Ли. — Според мен екипажът е действал отговорно. Те нямат работа тук, но положително ще трябва да дават обяснения пред хонконгската Комисия по безопасност на полетите. По тази причина са побързали да се приберат у дома.

„Екипажът отсъства“, записа в бележника си Кейси.

— А, хм… Знаем ли кой е командирът на самолета? — срамежливо се обади Рон Смит.

— Знаем — кимна Майк Ли и разлисти бележник с кожена подвързия: — Казва се Джон Чанг, четиридесет и пет годишен, жител на Хонконг, шест хиляди часа във въздуха. Старши пилот на Н-22 в „Транс Пасифик“, човек с голям опит.

— Тъй ли? — язвително проточи Бърн и се приведе напред: — А кога за последен път е била заверена летателната му книжка?

— Преди три месеца.

— Къде?

— Точно тук, на това място — отвърна Майк Ли. — Издържал е теста на полетните симулатори на „Нортън“, бил е изпитван от инструкторите на „Нортън“.

Бърн изсумтя и се облегна назад.

— Знаем ли с каква оценка е издържал изпита? — попита Кейси.

— С отличен — отвърна Ли. — Има я във вашите протоколи.

„Липса на човешка грешка?“, написа в бележника си Кейси.

— Как мислиш, Майк — извърна глава Мардър. — Дали ще можем да поговорим с него? В смисъл, дали ще приеме да отговори на няколко въпроса на нашия представител в Кайтак?

— Убеден съм, че екипажът ще ни сътрудничи — кимна Ли. — Особено ако въпросите са поставени в писмена форма. До десет дни ще имаме отговор.

— Толкова бавно? — изгледа го намръщено Мардър.

— Без интервю с пилотите ще имаме проблеми — обади се Ван Трунг. — Инцидентът е станал един час преди кацане, а автоматичният запис от разговорите в кабината покрива само последните двадесет и пет минути от полета. По тази причина в случая не можем да разчитаме на него.

— Това е вярно. Но разполагаме и със ЗПП.

„Запис на полетните показатели“, написа в бележника си Кейси.

— Така е, наистина разполагаме със ЗПП — кимна Трунг, но на лицето му се изписа неудовлетворение. Кейси знаеше защо: автоматичните магнетофони в кабините са твърде ненадеждни. За широката публика те са онези мистериозни черни кутии, които съхраняват всички тайни на даден полет. Но специалистите добре знаят, че в тях често няма нищо съществено.

— Ще направя каквото мога — обеща Майк Ли.

— Какво знаем за състоянието на самолета? — попита Кейси.

— Чисто нов, едва на три години — отвърна Мардър. — Четири хиляди летателни часа, деветстотин цикъла.

„Един цикъл = едно кацане и едно излитане“, написа в бележника си Кейси.

— А периодичните проверки? — мрачно се обади Дохърти. — Сигурно ще минат седмици преди да получим резултатите от тях.

— През март е минал инспекция „С“.

— Къде?

— На ЛАКС.

— Това означава, че техническото му състояние е било добро — отбеляза Кейси.

— Точно така — кимна Мардър. — Означава още, че на този етап не можем да припишем инцидента нито на метеорологичните условия, нито на човешка грешка или пропуски в поддръжката. Това налага да подходим към проблема по друг начин, използвайки таблицата за проверка на конструктивните недостатъци. Какво би могло да накара самолета да се държи така, сякаш е попаднал във въздушна яма? Производственият отдел?

— Няколко места в конструкцията допускат подобна възможност — призна с нещастен вид Дохърти. — За да разберем кои са те, трябва да направим пълен хидравличен тест на обшивката.

— Авиониката?

Трунг забързано си водеше записки.

— В момента се питам защо машината не е преминала на автопилот — вдигна глава той. — Ще мога да кажа повече след като проверя записа.

— Електрозахранване?

— Възможно е нарушение на обшивката поради късо съединение — отвърна Рон Смит и поклати глава: — Подчертавам, възможно е…

— Двигателна тяга?

— Да, инцидентът би могъл да е предизвикан и от двигателите — кимна Бърн и прокара пръсти през червената си коса. — Възможно е обръщане на изпускателните тръби по време на полет. В такъв случай самолетът ще забие нос и вероятно ще се преобърне във въздуха. Но подобен инцидент оставя следи, най-вече дебел нагар… Трябва да проверим изпускателните тръби.

Кейси сведе поглед към бележника си.

Това в общи линии бяха всички важни системи на един самолет.

— Предстои ви много работа, не бих искал да ви губя времето. — Мардър се изправи и започна да събира документите пред себе си.

— По дяволите, Джон — изръмжа Бърн. — Не се тревожа, защото съм убеден, че проблемът ще бъде разрешен най-много за месец!

— Аз пък се тревожа, защото не разполагаме с този месец — отвърна Мардър. — Разполагаме със седмица.

— Какво? Само седмица?

Възклицанията на присъстващите бяха колкото учудени, толкова и гневни.

— За Бога, Джон!

— Хайде стига, Джон! Знаеш, че едно разследване отнема минимум месец!

— Не и този път — поклати глава Мардър. — В четвъртък нашият президент Хал Едгартън получи официално запитване от китайското правителство за покупката на петдесет броя Н-22 веднага, плюс още тридесет по-късно. Първият трябва да бъде готов след осемнадесет месеца.

В залата се възцари смаяна тишина.

Присъстващите бегло се спогледаха. От месеци се говореше за голяма поръчка от страна на китайците. Вестниците твърдяха, че сделката е „предстояща“. Но никой в „Нортън“ не повярва изцяло на тези слухове.

— Това е истината — каза с лека въздишка Мардър. — Излишно е да ви обяснявам какво означава поръчка за осем милиарда долара от най-бързоразвиващата се във въздухоплавателно отношение страна на света. Преди всичко тя е четири години работа с пълно натоварване на мощностите. Компанията ще навлезе в двадесет и първия век финансово стабилна, това ще позволи финансирането на новата, по-голяма модификация на Н-22, както и на Н-ХХ — един ширококорпусен самолет с принципно нова конструкция. Двамата с Хал сме единодушни по въпроса, че тази поръчка е от жизненоважно значение за бъдещето на компанията.

Мардър сложи документите в куфарчето си и шумно го затвори.

— В неделя отлитаме за Пекин — добави той. — Там ще подпишем предварителен договор с китайския министър на транспорта. Този човек несъмнено ще иска да знае какво точно се е случило с Полет 545. Ако не получи задоволителен отговор, той просто ще ни обърне гръб и ще подпише с „Еърбъс“. Което означава, че аз ще се окажа затънал до шията в лайна, а всички вие край тази маса ще трябва да си търсите друга работа. От вашето разследване зависи бъдещето на „Нортън Еъркрафт“. Ето защо искам от вас отговори на всички въпроси. Искам ги след седмица. Това е, ще се видим утре…

Завъртя се на токове и напусна залата.

БОЙНАТА ЗАЛА7.27 ч.

— Господи, какъв задник! — кипна Бърн. — Така ли се мотивират войниците? Майната му!

— Винаги си е бил такъв — сви рамене Трунг.

— Как мислиш, дали Хал Едгартън наистина е получил запитване от китайците? — вдигна глава Смит. — Това би било чудесно, ако е вярно!

— Според мен е вярно — отвърна Трунг. — Съдя по нещата, които стават в завода, преди всичко от поръчката на нов комплект инструменти за изработка на крилата, който всеки момент ще пристигне от Атланта… Бас държа, че Хал е получил оферта.

— Получил е възможност да си прикрие задника и нищо повече — отсече Бърн.

— Какво искаш да кажеш?

— Пекин вероятно е отправил запитване. Но поръчка за осем милиарда долара е нещо много голямо, нали? Китайците могат да я възложат на когото си пожелаят, при това в последния момент, както обикновено правят… „Боинг“, „Дъглас“ и „Еърбъс“ не спят, те също ще драпат за тези мангизи… Как ще постъпи Едгартън, ако поръчката отиде при някоя от тях? Ще бъде принуден да признае пред борда на директорите, че е изпуснал сделката на века, нали? След което ще стовари цялата вина върху Мардър… А какво ще направи Мардър?

— Ще прехвърли вината върху нас — отвърна Трунг.

— Точно така. Инцидентът с „Транс Пасифик“ им идва точно навреме. Ако сключат сделка с Пекин, ще бъдат герои.

Но ако сделката се провали…

— Ние ще сме причината — довърши вместо него Трунг.

— Да. Ние ще сме виновни, че компанията е изпуснала поръчка за осем милиарда долара.

— Е, нещата са ясни — рече с въздишка Трунг и се изправи. — Да идем да хвърлим едно око на проклетия самолет…

АДМИНИСТРАТИВНАТА СГРАДА9.12 ч.

Харолд Едгартън, новоназначеният президент на „Нортън Еъркрафт“, стоеше до прозореца на кабинета си на десетия етаж и гледаше завода, разпрострял се в краката му. Беше едър мъжага, някогашен защитник по американски футбол. Усмихваше се с готовност, но очите му гледаха хладно и изпитателно. Бивш спецалист по маркетинг в „Боинг“, той бе поканен да оглави „Нортън Еъркрафт“ с надеждата за по-добри финансови резултати.

Мардър почука и влезе.

— Каква бъркотия! — навъсено го изгледа Едгартън. — Колко са жертвите?

— Три — кратко отвърна Мардър.

— Исусе! — поклати глава Едгартън. — Точно сега ли трябваше да се случи това! Уведоми ли комисията по разследването за преговорите с китайците? Каза ли им колко спешно трябва да действат?

— Да.

— Ще се справят ли за една седмица?

— Лично ще оглавя комисията.

— А медиите? — разтревожено го изгледа Едгартън. — Не искам нашата пресслужба да се занимава с това! Бенсън е пияница и репортерите го ненавиждат. Инженерите не могат да се справят. Повечето от тях дори не говорят английски като хората!

— Уредил съм въпроса, Хал.

— Ти? Забранявам ти да говориш с шибаните репортери! Знаеш си положението!

— Знам го — кимна Мардър. — С медиите ще се занимава Сингълтън.

— Сингълтън? Онази мадама от КК? Гледах записа на оная бъркотия в Далас, който ми даде… Мадамата е достатъчно симпатична, но ми се струва малко по-пряма, отколкото е необходимо…

— Нали това искаме? Честно и открито поведение, съвсем по американски. Тя е подходящият човек, Хал.

— Дано — въздъхна Едгартън. — Защото доста ще се поозори когато лайното улучи вентилатора!

— Ще се справи — убедено кимна Мардър.

— Не искам нищо да попречи на китайската сделка, чуваш ли?

— Никой не го иска, Хал.

Едгартън заби поглед в лицето на Мардър, помълча малко, после каза:

— Искам да си наясно за последиците, Джон. Пет пари не давам за кого си женен и колко си готин. Ако тази сделка се провали, ще падат много глави, включително твоята и моята!

— Разбирам — кимна Мардър.

— Тази жена ти си я избрал и Борда го знае. Обърка ли нещо, ти отговаряш със задника си! Същото важи и за нея…

— Нищо няма да обърка, нещата са под контрол — отвърна Мардър.

— Дано да излезеш прав — изръмжа Едгартън и отново пристъпи към прозореца.

Мардър се обърна и напусна кабинета.

РЕМОНТЕН ХАНГАР 21 ЛАКС9.48 ч.

Синият миниван прекоси пистата и се понесе към хангарите на летище Лос Анджелис. Жълтата опашка на ширококопусния „Транспасифик“ стърчеше от отворената врата на най-близкия от тях, слънцето се отразяваше в обшивката й.

Инженерите възбудено зашумяха. Миниванът влезе в хангара и спря под крилото, хората се изсипаха навън. Екипът за предварителен оглед вече работеше, половин дузина мъже с каски пълзяха по крилото.

— Хайде да го опаткаме! — извика Бърн и се закатери по стълбата, опряна на крилото. Останалите го последваха, подчинили се на бойният му вик. Последен беше Дохърти, физиономията му продължаваше да е все така скептична.

Кейси и Ричмън останаха пред колата.

— Всички започват от крилото — отбеляза младежът.

— Това е така, защото крилата са най-важната част, с най-сложна конструкция — отвърна Кейси. — Трябва да бъдат проверени веднага, след това се продължава с огледа на корпуса. Насам…

— Къде отиваме?

— Вътре.

Насочиха се към носа и изкачиха подвижната стълба, опряна до вратата зад пилотската кабина. Лъхна ги неприятна миризма.

— Исусе! — смръщи нос Ричмън.

Кейси знаеше, че повредите са най-малки в предния салон. Но дори тук имаше няколко счупени седалки, по пода се въргаляха откъснати облегалки за ръце. Вратичките на багажните отделения под тавана висяха на пантите си, кислородните апарати бяха спуснати, някои от тях липсваха. По мокета на пода имаше кръв, също и по тавана. Част от седалките бяха оплескани с повръщано.

— Боже мой! — прибледня Ричмън и притисна носна кърпичка към лицето си. — И всичко това е станало в резултат на някаква турбуленция?!

— Почти изключено — поклати глава тя.

— Но защо тогава пилотът…

— Все още не знаем.

Кейси се насочи към пилотската кабина. Вратата беше застопорена в отворено положение, вътрешността изглеждаше нормално. Планът на полета и останалите книжа липсваха. На пода се виждаше бебешка обувчица. Тя се наведе да я разгледа и забеляза някакъв смачкан уред зад вратата. Беше видеокамера. Наведе се да я вдигне, но тя се разпадна в ръцете й. Отдолу, сред кълба разноцветни кабели, блеснаха миниатюрно моторче и спукана касета. Подаде я на Ричмън.

— Какво да я правя? — попита младжът.

— Просто я дръж.

Умишлено се насочи към носа, тъй като си даваше сметка, че на опашката положението ще е още по-тежко. В главата ѝ започна да се оформя картината на нещастието.

— Този самолет е бил подложен на изключително силни височинни вибрации — каза тя. — Казано на обикновен език: рязко гмуркане и издигане…

— Откъде знаеш?

— От повръщането на пътниците. При странично клатене те падат от седалките и се търкалят, но повръщат само при височинни вибрации.

— Защо липсват част от кислородните маски?

— При падане хората инстинктивно се хващат за тях. А и тези счупени облегалки… Знаеш ли каква сила се изисква да счупиш облегалката на самолетно кресло? По проект те издържат натоварване от 16 тона. Хората в този салон са се търкаляли като зарове в чаша. При това доста време, ако съдим по пораженията…

— Колко дълго?

— Най-малко две минути — отвърна с лека въздишка Кейси. Цяла вечност за инцидент от подобен характер, добави мислено тя.

Обърнаха се, минаха покрай напълно разбитата студена кухня в предната част на коридора и влязоха в централния салон. Тук повредите бяха доста по-тежки. Почти всички кресла бяха счупени, на тавана червенееше огромно кърваво петно. По пода се търкаляха какви ли не вещи: обувки, разкъсани дрехи, детски играчки.

Екип чистачи със сини униформи, на които пишеше НОРТЪН КРИ, внимателно събираха вещите и ги поставяха в големи пластмасови пликове. Кейси се насочи към жената, която беше най-близо до тях.

— Открихте ли камери или фотоапарати? — попита тя.

— Досега фотоапаратите са пет или шест, две видеокамери — отвърна жената. — Какво ли няма тук… — Наведе се и измъкна някаква гумена помпичка изпод близката седалка: — Ето, и това…

Стъпвайки внимателно сред боклуците, Кейси продължи движението си към задната част на самолета. Прекоси още един тесен коридор и влезе в задния салон, разположен непосредствено преди опашката.

Ричмън тихо изхълца.

Вътрешността на салона изглеждаше така, сякаш беше смазана от гигантски юмрук. Седалките бяха сплескани, горните багажни отделения висяха на сантиметри от пода, панелите на обшивката по тавана се бяха пропукали и под тях се виждаха снопове разноцветни кабели в сребриста изолация. Кръвта беше навсякъде. Част от седалките бяха толкова просмукани, че изглеждаха кафяви. Тоалетните в дъното бяха разкъсани като след взрив. От огледалата не беше останало почти нищо, чекмеджетата от неръждаема стомана висяха като изкормени, ужасно разкривени.

Вниманието на Кейси беше привлечено от шестима санитари, които се бореха с някакъв голям пакет в левия горен ъгъл на кабината, увит в плътен бял найлон. В един момент пакетът помръдна, найлонът се разтвори и под него се показа човешка глава. Кожата на лицето беше сива, устата отворена, невиждащите очи бяха заковани в някаква точка ма тавана.

— Господи! — хлъцна Ричмън, обърна се и хукна навън. Кейси пристъпи по-наблизо. Трупът беше на китаец на средна възраст.

— Какво става тук?

— Съжалявам, госпожо — задъхано се обади един от санитарите. — Не можем да го измъкнем. Открихме го преди малко, здравата е размазан. Левият крак ни създава проблеми…

Човекът насочи фенерчето си нагоре. Левият крак на жертвата беше пробил багажното отделение и се беше заклещил сред сребристата изолация на многобройните кабели, които минаваха над илюминатора. Кейси направи опит да си припомни точно какви кабели минават оттам, дали някой от тях не е от жизнено значение за полета…

— Внимавайте да не прекъсвате нищо — каза тя. Откъм коридора се разнесе изненадано възклицание.

— Проклета да съм, ако съм виждала подобно нещо! — възкликна една от чистачките.

— Как се е озовала тук? — обади се друга.

— Един Господ знае, миличка…

Кейси отиде да види за какво става въпрос. Една от чистачките държеше синя пилотска шапка с кървав отпечатък от подметка отгоре.

— Къде я намерихте? — протегна ръка тя.

— Ей тук, до вратата на коридора — отвърна жената. — Доста далеч от кабината, нали?

— Да — кимна Кейси и завъртя кепето в ръцете си. В предната му част бяха пришити сребърни криле, в средата грееше златистият медальон на „Транс Пасифик“. От нашивките личеше, че това е капитанско кепе. Вероятно е принадлежало на командира на резервния екипаж, ако изобщо е имало такъв…

— Господи, Боже мой! Това е ужасно!

Кейси вдигна глава и видя Дъг Дохърти, който бавно вървеше към задния салон.

— Какво са направили с хубавия ми самолет? — простена той, после очите му попаднаха на Кейси. — Ти си наясно, нали? Тук изобщо не става въпрос за турбуленция. Те са си играли на делфинчета!

— Може би — промълви Кейси. На техния жаргон „игра на делфинчета“ означаваше серия от остри гмуркания и изкачвания — така, както го правят делфините във водата.

— Не може би, а сигурно — поклати глава Дохърти. — Изгубили са контрол над машината… Ужас, пълен ужас!

— Господин Дохърти? — повика го един от санитарите. Дебеланкото се обърна, лицето му посивя.

— Не ми казвайте! — простена той. — Там се е заклещил онзи нещастник, нали?

— Да, сър.

— Защо винаги точно на мястото, където се събират всички жизненоважни за полета системи… — Пристъпи към преградата и вдигна глава: — Кракът му ли се е заклещил?

— Да, сър.

Лъчът на фенерчето се насочи нагоре, Дохърти направи опит да се промъкне покрай поклащащия се труп.

— Можете ли да го придържате? Добре… Някой да има нож?

Един от санитарите му подаде ножица и Дохърти започна да реже. Подът се покри с парчета сребриста изолация. Ръцете на дебелия действаха бързо и сръчно.

— Окей — задъхано промърмори той. — Не е успял да улучи кабелния канал A59, пропуснал е и A47… Кракът му е малко вляво от хидравликата, вляво и от кормилните кабели… Ясно. Не е засегнал нито една от системите, които влияят на полета.

Санитарите придържаха трупа и мълчаливо го гледаха. Един от тях преглътна и някак смутено попита:

— Можем ли да го отрежем, сър?

— Какво? — стреснато го изгледа Дохърти, после въздъхна и кимна с глава: — О, да. Сваляйте го…

Отдръпна се, човекът в бяла престилка вдигна дълги клещи с огромни челюсти и ги натика между багажното отделение и тавана. Разнесе се оглушително пропукване, пластмасовата обшивка зейна.

— Не мога да гледам! — простена Дохърти и тръгна към изхода. — Не мога да гледам как унищожават красивия ми самолет!

Санитарите мълчаливо го изпратиха с поглед.

Ричмън се появи отново, на лицето му беше изписано леко смущение.

— Какво правят онези там, на крилото? — попита той и посочи с пръст през един от илюминаторите.

Кейси се наведе да погледне.

— Проверяват предните елерони на конструкцията — поясни тя. — Това са уребренията върху крилото.

— Какво е ролята на тези уребрения?

Трябва да го подхванеш от а б …

— Разбираш ли от аеродинамика? — попита Кейси. — Не? Е, добре… Самолетът лети единствено благодарение формата на крилата си… — Крилото изглежда просто, продължи обясненията си тя. На практика обаче то е най-комплицираният физически елемент на самолета, за създаването му отива най-много време. В сравнение с него фюзелажът е нещо много просто: няколко кръгли варела, занитени в общо тяло. А опашката не е нищо повече от вертикална плоскост на подвижна основа, необходима за управлението. Крилото обаче е произведение на изкуството. Дълго почти седемдесет метра, то е невероятно здраво, защото трябва да носи тежестта на целия самолет. Същевременно конструкцията му трябва да е съвършено точна, при нея значение има дори една стотна от сантиметъра.

— Формата е от решаващо значение — каза Кейси. — Отпред крилото е леко издуто, а отзад — абсолютно плоско. Това е така, защото въздухът над крилото трябва да се движи с по-голяма скорост, а законът на Бернули гласи, че…

— Завършил съм право — напомни ѝ намусено Ричмън.

— Законът на Бернули е съвсем прост: колкото по-висока е скоростта на движение на газовете, толкова по-слабо е налягането им. Което ще рече, че налягането във вътрешността на движещ се поток газове е по-ниско от това на околния въздух… Когато въздухът минава с голяма скорост над крилото, той създава вакуум и издърпва крилото нагоре. Самото крило е достатъчно здраво, за да издържа корпуса и по този начин целия самолет се повдига нагоре. И литва…

— Ясно.

— Два фактора определят силата на повдигането: скоростта, с която крилото се движи във въздуха, и радиусът на извивката. Колкото по-голям е този радиус, толкова помощна е повдигащата сила.

— Ясно.

— При високата скорост по време на полет не е необходима силно изразена извивка на крилото. Дори обратното — то трябва да е максимално плоско. Но когато самолетът се движи бавно — при излитане и кацане, крилото има нужда от по голяма извивка, за да се увеличи повдигащата сила. Това се постига с помощта на елероните: предните се повдигат до определен ъгъл, задните се спускат…

— Значи тези елерони са нещо като задкрилки, но действат отпред?

— Да.

— Никога не съм им обръщал внимание — промърмори Ричмън и присви очи по посока на крилото.

— Малките самолети ги нямат — допълни Кейси. — Но натоварено с пътници и багаж, това животно тежи почти триста тона. За него предните елерони са задължителни.

Първата уребрена повърхност изскочи от крилото и бавно се плъзна напред и надолу. Тикнали ръце в джобовете на работните комбинезони, мъжете се наведоха над нея.

— Защо обръщат специално внимание на тези извивки? попита Ричмън.

— Защото задействането им по време на полет може да бъде причина за „турбуленцията“, докладвана от екипажа — отвърна Кейси. — Помниш, че при нормална скорост крилото трябва да е почти плоско, нали? Ако елероните се задействат, самолетът ще изгуби стабилността си.

— А какво би ги задействало?

— Пилотска грешка. Това е най-честата причина.

— Но пилотът на този самолет е имал отлична подготовка — напомни младежът.

— Така е…

— Тогава? Ако приемем, че не става въпрос за пилотска грешка?

Кейси се поколеба, после каза:

— Съществува състояние, което наричаме „непредизвикано спускане на елероните“. Това означава, че задкрилките се спускат сами, без команда от страна на екипажа…

— Нима е възможно подобно нещо? — свъси вежди Ричмън.

— Случвало се е — неохотно призна Кейси. — Но никога на този модел самолети. — Все още не ѝ се искаше да навлиза в подробности с това момче.

— Защо тогава ги проверяват? — продължаваше да се мръщи Ричмън.

— Защото всичко е възможно, освен това работата ни го изисква. Може би тази машина има специфичен проблем. Може би контролните кабели са се оплели, може би има повреда в електрозахранването на хидравличната система… Да не говорим за още куп неща: изключване на датчиците, грешка в закодираните команди на бордкомпютъра. Ще проверим всички системи, за да разберем какво се е случило и защо се е случило. В момента действаме на тъмно…

В пилотската кабина се бяха натикали четирима мъже, очите им внимателно опипваха контролните уреди. Ван Трунг, който имаше лиценз за летене с този тип самолети, се беше отпуснал в креслото на командира, на мястото на първия пилот вдясно от него седеше Кени Бърн. Виетнамецът включваше контролните екрани един по един: задкрилки, предни елерони, повдигачи, рудан. Останалите наблюдаваха показанията.

Кейси и Ричмън стояха в коридора зад кабината.

— Откри ли нещо, Ван? — подвикна тя.

— Още не.

— Тази птичка е сладур — обади се Кени Бърн. — Всичко ѝ е наред.

— Значи причината за инцидента може би действително е турбуленция — промърмори Ричмън.

— Глупости! — ядно повиши глас Бърн. — Кой беше този умник? Момчето ли?

— Да — призна си Ричмън.

— Кейси, я го вкарай в час! — изръмжа Кени Бърн и хвърли кос поглед през рамото си.

— С турбуленцията се оправдават всички бъркотии, които могат да се случат по време на полет — започна Кейси. — Това явление действително съществува, доста самолети в миналото са си патили от него… Но при днешните стандарти за сигурност на полетите, турбуленцията не може да бъде причина за толкова тежки поражения.

— Защо?

— Радарът, приятел — остро се намеси Бърн. — Всички граждански самолети са оборудвани с метеорологичен радар. Благодарение на него пилотите виждат какви са условията по курса и имат достатъчно време да ги избягнат. Да не говорим за отличната връзка, която съществува между отделните самолети по време на полет. Ако някой лети в твоя въздушен коридор, но е на триста километра пред теб, той моментално ще ти съобщи за лошото време и ти ще имаш достатъчно време за корекции в курса. Ето защо времето на сериозните турбуленции е безвъзвратно отминало… Ричмън очевидно се подразни от заядливия тон на Бърн.

— Не знам дали е така — промърмори той. — Но съм летял на самолети, които здравата са ме клатили!…

— А да си бил свидетел на смъртни случаи от подобно клатене?

— Е, не съм…

— Да си видял хората да излитат от креслата си?

— Не съм.

— Да си видял ранени и смазани?

— Не — поклати глава Ричмън.

— Значи всичко е ясно — победоносно го изгледа през рамо Бърн.

— Но все пак е възможно да…

— Какво значи „възможно“? — отново пламна червенокосият. — Това да не ти е съд?

— Не, но…

— Ти си адвокат, нали?

— Да, но…

— Не е зле да си изясниш нещата, момче. При това веднага. Тук ние не се занимаваме с право. Правото е една кофа с лайна и нищо повече. Това тук е самолет… машина, разбираш ли? Тя или е в ред, или не е в ред. Тук място за мнения и становища няма! Затова ще те помоля да си затваряш устата и да ни оставиш да работим!

Ричмън се намръщи, но очевидно беше решил да не отстъпва.

— Добре — кимна той. — Не е била турбуленция, но в такъв случай трябва да има доказателства за…

— Тук си прав — не го изчака да довърши Бърн. — Знакът за затягане на коланите. Първата работа на пилотите в случай на въздушни ями е да включат този знак и да отправят съответното предупреждение по радиоуредбата. Хората се закопчават, контузии няма. Но това копеле не е направило никакво предупреждение…

— Може би сигналът не работи…

— Я погледни нагоре — изръмжа Бърн и докосна някакъв бутон. Знакът за затягане на коланите светна, разнесе се звуков сигнал.

— Може би радиоуредбата не е била в ред.

— В ред си е — прозвуча гласът на Бърн през високоговорителите. — Сам можеш да се увериш в това, нали?

В рамката на отворената врата се появи фигурата на Дан Грийн — инспекторът от Областната служба. Беше леко запъхтян от стръмната стълба.

— Здрасти, момчета — извика той. — Нося ви разрешително за превоз на машината до Бърбанк. Предположих, че ще искате птичката си там…

— Искаме — кимна Кейси.

— Хей, Дан — обърна се да го изгледа Кени Бърн. — Много хубава работа свърши по задържането на екипажа!

— Майната ти! — озъби се Грийн. — Моят човек беше там точно една минута след кацането, но тези типове вече ги нямаше! — Извърна се към Кейси и попита: — Свалиха ли покойника?

— Още не, Дан. Доста се е оплел…

— Другите два трупа са отнесени, ето ти списъка на ранените. Разпределени са в различни болници във Уестсайд… — Подаде листа на Кейси и добави: — Неколцина останаха в лечебницата на летището…

— Колко?

— Шест-седем човека, включително две стюардеси.

— Мога ли да говоря с тях? — попита Кейси.

— Не виждам защо не — кимна Грийн. Кейси се обърна към пилотската кабина:

— Кога ще приключиш, Ван?

— Най-малко след час.

— Тогава ще взема колата…

— Да не забравиш и шибаното адвокатче! — заядливо подхвърли Бърн.

ЛАКС10.42 ч.

Седнал зад волана на минивана, Ричмън изпусна въздуха от гърдите си:

— Господи, винаги ли са толкова любезни?

— Инженери — сви рамене Кейси и мислено добави: Какво си очаквал, нима не си се сблъсквал с подобни хора в „Дженерал Мотърс“? — В емоционално отношение са тринадесетгодишни, точно когато момчетата захвърлят играчките, забелязват момичетата и започват да мислят за други неща… Възпитанието им куца, обличат се зле, но едновременно с това са страхотно интелигентни и добре подготвени… Държат се арогантно, външни хора не могат да участват в тяхната игра.

— Особено пък адвокати…

— Всички, не само адвокатите. Те са като гросмайстори и нямат време за губене с аматьори. А в момента са под напрежение…

— Ти не си ли инженер?

— Аз? Не, не съм. Аз съм жена, аз работя в КК. Това са трите причини, поради които никой не ме брои. Сам видя, че Мардър ме назначи за говорител на комисията. Това е допълнителен удар. Инженерите мразят да контактуват с медиите.

— Медиите ще проявят интерес към случая, така ли?

— Може би не. Става въпрос за инцидент с чужд самолет, загинали са чужди граждани, извън територията на Щатите. Осовен това липсва визуален материал. Не, няма да ни обърнат никакво внимание.

— Но инцидентът изглежда сериозен…

— Това не е критерий — поклати глава Кейси. — Миналата година имаше двадесет и пет инцидента, предизвикани от турбуленции и въздушни ями. За кой от тях си спомняш?

Ричмън сбърчи чело.

— Катастрофата в Абу Даби, която отне живота на петдесет и шест души? — помогна му Кейси. — Или онази в Индонезия, при която загинаха двеста? Богота, сто петдесет и трима убити? Помниш ли някоя от тези катастрофи?

— Не — призна Ричмън. — Струва ми се, че помня някакъв инцидент, станал в Атланта…

— Да — кимна Кейси. — Имаше такъв инцидент, с ДС-9… Колко човека загинаха при него? Нито един. Колко бяха ранени? Нито един. А защо помниш именно този инцидент? Защото излъчиха подробен репортаж за него след новините в единадесет…

Миниванът напусна пистата, плъзна се под вдигнатата бариера на портала и излезе на улицата. Поеха по Сепълвида, към смътно очертаващата се в далечината грамада на болницата Сентинела.

— Както и да е — въздъхна Кейси. — Сега трябва да мислим за други неща. — Извади един портативен магнетофон от чантата си и го подаде на Ричмън. Към ревера му прикрепи малък микрофон, после се зае да му обяснява какво ще правят.

БОЛНИЦАТА СЕНТИНЕЛА12.06 ч.

— Искате да знаете какво е станало? — ядосано попита брадатият мъж. Казваше се Бенет, беше на четиридесет години, работеше като дистрибутор на джинсите „Гес“. Посещавал фабриката за тяхното производство в Хонконг четири пъти годишно, неизменно летял с „Транс Пасифик“. Сега седеше изправен в болничното легло, главата и дясната му ръка бяха превързани. — Самолетът Замалко не падна, ето какво стана!

— Разбирам — кимна Кейси. — Но се питах дали…

— Всъщност, кои сте вие, по дяволите?

Тя му подаде служебната си карта и отново се представи.

— „Нортън Еъркрафт“? Какво общо има тук „Нортън Еъркрафт“?

— Ние сме производител на тези самолети, господин Бенет.

— На тези боклуци, искате да кажете? Майната ви, уважаема госпожо! — Бенет захвърли картата в лицето ѝ и изрева: — Махайте се по дяволите! И двамата!

— Господин Бенет…

— Изчезвайте, казах! Вън!

Озоваха се отвъд завесата, отделяща леглото от останалите в голямата стая, Кейси иронично поклати глава:

— Много ме бива в тези контакти, нали?

Насочи се към съседния бокс и спря пред завесата. Долови забързани китайски думи. Говореше жена, отговаряше ѝ мъж.

Реши да се прехвърли на следващото легло. Повдигна крайчеца на завесата. В леглото спеше китайка с пластмасова шина на шията. До нея седеше медицинска сестра. Тя вдигна глава към Кейси и опря пръст до устните си.

Кейси продължи нататък.

Стюардесата беше на двадесет и осем години, казваше се Кей Лианг. Огромна червена подутина покриваше лицето и част от шията й. Седеше на стола до леглото и прелистваше стар брой на „Вог“. Обясни, че е останала в болницата заради колежката си Ша Ян Хао, която лежеше в съседния бокс.

— Братовчедка ми е — добави момичето. — Страхувам се за нея, но докторите не ме пускат в стаята й… — Говореше отличен английски, с лек британски акцент.

Кейси се представи, Кей Лианг объркано я погледна:

— Идвате от страна на производителя? Но тук преди малко беше един мъж…

— Какъв мъж?

— Китаец. Тръгна си преди няколко минути.

— Не зная нищо за такъв колега — намръщи се Кейси. — Бихме искали да ви зададем няколко въпроса…

— Моля — отвърна стюардесата, остави списанието и скръсти ръце в скута си.

— Откога работите в „Транс Пасифик“?

От три години, отвърна Кей Лианг. Предишните три изкарала в „Катей Пасифик“. Летяла само по външни линии, защото знаела английски и френски…

— Къде бяхте по време на инцидента?

— В средната служебна кабина, точно зад салона на бизнес-класата. Там бяхме няколко стюардеси, заети с приготвянето на закуската. Беше някъде около пет сутринта.

— Какво се случи?

— Самолетът започна да се издига — отвърна момичето.

— Сигурна съм в това, защото се занимавах с напитките. Чашите се плъзнаха по количката… В следващата секунда носът се заби надолу и започнахме рязко снижение…

— Какво направихте?

Нищо, обясни стюардесата. Единствената ѝ мисъл била да се хване за нещо. Храната и напитките се разпилели. Снижението продължило около десетина секунди, но тя не била сигурна в това. После започнали ново издигане, изключително рязко. При последвалото снижение си ударила главата в преградата.

— Изгубихте ли съзнание?

— Не. Но се сдобих с ето това… — Пръстите ѝ докоснаха зачервената подутина.

— Какво става после?

Не била много сигурна. Втората стюардеса в кабината — госпожица Джао, се стоварила върху нея и двете се озовали на пода.

— Чувахме писъците на пътниците, видяхме няколко от тях да лежат на пода на салона…

После самолетът се стабилизирал отново, тя успяла да стане и да започне да помага на пътниците. Тяхното състояние било много тежко, особено в задния салон.

— Много ранени, много кръв. Всички стюардеси бяхме объркани. Госпожица Хао, моята братовчедка, имаше лошия шанс да бъде в задния салон и беше изпаднала в безсъзнание. Трима от пътниците лежаха мъртви. Положението беше ужасно, колежките изпаднаха в паника.

— А вие какво направихте?

— Използвах аптечките за спешни случаи и се заех да превързвам ранените. После отидох в пилотската кабина — исках да проверя живи и здрави ли са пилотите. Освен това исках да им съобщя, че първият пилот е ранен в задния салон…

— Първият пилот се е намирал на опашката по време на инцидента, така ли? — попита Кейси.

— От резервния екипаж — примигна Кей Лианг.

— На борда е имало два екипажа? — Да.

— Кога се смениха те?

— През нощта, може би три часа преди инцидента.

— Как се казва раненият пилот? — попита Кейси.

— Ами… — колебанието на момичето беше видимо. — Всъщност, не знам. Не съм летяла с никого от тях.

— Разбирам. Какво стана когато се добрахте до пилотската кабина?

— Капитан Чанг беше овладял машината. Останалите пилоти бяха разтърсени, но ранени нямаше. Капитан Чанг ми каза, че е поискал аварийно кацане в Лос Анджелис.

— Летяла сте с него и преди, така ли?

— О, да. Той е много добър командир, отличен пилот. Аз много го харесвам.

Отначало беше спокойна, отбеляза Кейси. А сега се вълнува и очевидно иска да защити командира си. Лианг я стрелна с очи и отмести поглед.

— Забелязахте ли някакви повреди в пилотската кабина? — попита Кейси.

Стюардесата замислено сбърчи чело, после поклати глава:

— Не. Всичко изглеждаше наред.

— Каза ли нещо друго капитан Чанг?

— Да. Каза, че причина за инцидента е непредизвикано спускане на елероните. Но екипажът успял да овладее ситуацията.

Охо, рече си Кейси. Инженерите няма да са много щастливи като чуят това. Направи ѝ впечатление техническата терминология, до която прибягна момичето. Една стюардеса едва ли знае какво означава „непредизвикано спускане на елероните“… Може би просто е запомнила думите на командира си…

— Капитан Чанг каза ли защо е станало така?

— Не. Каза само това — непредизвикано спускане на елероните…

— Ясно — кимна Кейси. — А вие знаете ли откъде се командват елероните?

— От един лост, който се намира между креслата на пилотите — кимна Кей Лианг. Правилно, рече си Кейси.

— Обърнахте ли внимание на този лост докато бяхте в кабината? — попита тя.

— Да. Беше вдигнат нагоре и застопорен.

Още един чисто технически термин. Подходящ по-скоро за пилот, но не и за стюардеса.

— Каза ли още нещо командирът?

— Да. Беше загрижен за автопилота. Каза, че автопилотът непрекъснато правел опити да поеме управлението. Каза: „Трябва да се боря с него“…

— Ясно. А в какво състояние беше самият капитан Чанг?

— Спокоен, както винаги. Той е много добър пилот. Очите на момичето неспокойно проблеснаха, ръцете ѝ в скута се раздвижиха. Кейси реши да направи пауза. Стар трик при разпит. Оставяш мълчанието да се проточи, чакаш обекта сам да го прекъсне…

— Капитан Чанг е от семейство на известни пилоти — преглътна Кей Лианг. — Баща му е летял по време на войната, синът му също лети…

— Разбирам.

Стюардесата замълча, свела поглед към ръцете си. След известно време вдигна глава и попита:

— С какво друго бих могла да ви помогна?

Напуснаха бокса. Ричмън се отдалечи на няколко крачки и едва тогава попита:

— Не ми ли каза преди малко, че при тези машини непредизвиканото спускане на елероните е изключено?

— Не съм казала, че е напълно изключено. Казах, че не вярвам да се случи на този модел самолети. Но ако инцидентът действително се дължи на такова нещо, въпросите ще бъдат далеч повече от отговорите…

— А автопилотът?

— Рано е да правим каквито и да било заключения — въздъхна тя и повдигна завесата на следващата болнична кабина.

— Трябва да е било някъде около шест сутринта — поклати глава Емили Дженсън. Беше жена на около тридесет години, през бузата ѝ минаваше кървавочервен белег. В скута ѝ спеше бебе. Съпругът ѝ лежеше в болничното легло, брадичката му беше стегната в метална шина, която опираше в рамото. Челюстта му беше счупена.

— Току-що бях нахранила бебето и разговарях с мъжа си. Тогава чух някакъв звук…

— Какъв звук?

— Някакво стържене, придружено с бучене… Стори ми се, че идва от крилото.

Лошо, рече си Кейси.

— Погледнах през илюминатора…

— Забелязахте ли нещо необичайно?

— Не. Всичко изглеждаше нормално. Помислих, че звукът идва от двигателя, но той си беше съвсем наред…

— Откъде грееше слънцето?

— Откъм моята страна.

— Значи е огрявало и крилото, така ли? — Да.

— Заслепяваше ли ви?

Емили Дженсън се замисли, после поклати глава:

— Не помня.

— Забелязахте ли да се включва знакът за затягане на коланите?

— Не. Изобщо не светна.

— Командирът направи ли някакво съобщение? — Не.

— Да се върнем на звука, който сте чула. Казахте, че бил стържещ…

— Нещо такова. Не съм сигурна дали го чух, или го усетих. По-скоро беше нещо като вибрация…

Вибрация!

— Колко дълго продължи тази вибрация?

— Няколко секунди.

— Пет?

— Повече. Може би десетина — дванадесет… Класическо описание на непредизвикано спускане на елероните по време на полет, помисли си Кейси.

— Ясно — кимна тя. — Какво стана после?

— Самолетът започна да пада — отвърна Емили Дженсън и наклони длан: — Ей така…

Кейси продължи да си води записки, но на практика престана да слуша. Умът ѝ механично се опитваше да подреди събитията в тяхната последователност, представяше си как ще процедират инженерите от екипа. Показанията на двете свидетелки съвпадаха — беше абсолютно ясно, че става въпрос за спускане на елероните. Вибрации и стържене в продължение на десетина — дванадесет секунди — точно това е времето, необходимо за спускането на елероните. Следва леко повдигане на носа, после рязко гмуркане. Разтърсването на корпуса е резултат от усилията на екипажа да стабилизира машината…

Каква бъркотия, Господи!

Емили Дженсън продължаваше да говори:

— Вратата на пилотската кабина беше отворена и аз чух алармените звънци… Смесваха се с някакви предупреждения на английски, които ми звучаха като запис…

— Спомняте ли си съдържанието на тези предупреждения?

— Мъжки глас повтаряше една единствена дума… „Падане, падане…“, или нещо подобно…

Автоматичната предупредителна система за полетно равновесие, рече си Кейси. Гласът е повтарял „претоварване, претоварване“, а не падане2…

Проклятие!

Кейси се забави още няколко минути при Емили Дженсън, после изскочи навън.

В коридора Ричмън се обърна да я изчака и тихо попита:

— Този стържещ звук доказва спускането на елероните, така ли?

— Много е възможно — отвърна тя. Беше възбудена и напрегната, искаше ѝ се незабавно да съобщи новината на инженерите.

В дъното на коридора се появи едрата фигура на Майк Ли, сивата му коса проблесна. Какво по дяволите прави тук? Представителят на компанията няма право да разпитва пътниците!

В главата ѝ изплуваха думите на Кей Лианг: току-що тук беше един китаец…

Ли вървеше към тях и поклащаше глава.

— Майк, изненадана съм от присъствието ти тук! — остро рече Кейси.

— Аз пък мисля, че заслужавам медал — отвърна Ли. — Току — що убедих двама от пътниците да не ви дават под съд…

— Нямаш право да разговаряш преди нас с членовете на екипажа, Майк — хладно го изгледа Кейси.

— Ти какво? — изгледа я бившият пилот. — Да не би да си мислиш, че съм ги подучвал какво да говорят? Точно обратното: от техните показания вече съм наясно какво се е случило! — Помълча малко, после с твърд глас добави: — Съжалявам, Кейси, но Полет 545 е претърпял непредизвикано спускане на елероните! А това означава, че все още имате сериозни проблеми с Н-22!

— Какво искаше да каже Ли с това „все още“? — попита Ричмън докато вървяха към минивана.

Кейси въздъхна. Вече нямаше смисъл да премълчава истината.

— Означава, че и преди сме имали проблеми с елероните на Н-22 — отвърна тя.

— Чакай, чакай! — спря се Ричмън. — Това не е първи инцидент от подобен характер, така ли?

— Точно така. И друг път сме имали проблеми с проклетите елерони, но не с такива тежки последици…

В КОЛАТА13.05 ч.

— За пръв път се случи преди четири години, по време на полет за Сан Хуан — каза Кейси след като Ричмън даде газ. — Елероните се спуснаха по същия начин… Отначало приехме това като неизбежна случайност, но в рамките на два месеца последваха нови два инцидента. Разследването показа, че аварията става по време или след определени действия на екипажа. Най-често при смяна на екипажа във въздуха, веднага след като новия пилот проверява на компютъра полетните координати. Стигнахме до заключението, че лостът на елероните може да се задейства по чисто механични причини: смяна на местата, закачане на нечий ръкав, притискане от планшет… Такива неща.

— Ти се шегуваш! — стрелна я с недоверие Ричмън.

— Не се шегувам — поклати глава тя. — Оборудвахме лоста със застопоряващ механизъм, нещо като блокиращата позиция на автоматичната скоростна кутия при автомобилите… Но въпреки това случайното му задействане не беше напълно изключено…

Ричмън я погледна, в очите му се четеше недоверието на професионален адвокат.

— Значи Н-22 действително има проблеми!

— Тогава моделът беше съвсем нов — отвърна Кейси. — Всички нови модели самолети създават известни проблеми… Никой не може да сглоби машина с един милион различни части без някоя от тях да покаже дефект… Правим всичко възможно да ги избягваме, разбира се. Всеки компонент се подлага на няколко вида тестове преди да бъде монтиран. След сглобяването на самолета, той отново се тестува, вече в работни условия. Проблеми винаги има. Въпросът е как да бъдат решени те…

— А как ги решавате вие?

— Всяка открита от нас нередност се описва в специален документ, който наричаме „Сервизен бюлетин“. Той съдържа не само описание на дефекта, но и нашите препоръки за отстраняването му. Изпращаме го на съответните авиокомпании, но той не е задължителен за тях. Някои се съобразяват с препоръките ни, други — не. В случай, че проблемът не е решен, на сцената излиза Федералната агенция по въздухоплаването. Тя издава тъй наречената Директива за сигурност на полетите, която поставя строго определен срок за отстраняване на дефекта. Няма модел самолет без такава ДС. Ние се гордеем с факта, че „Нортън“ има най-малко ДС сред всички големи самолетостроителни компании.

— Ти го казваш…

— Можеш да провериш. Всички директиви се водят на отчет в Оксити…

— Къде?

— Оклахома Сити. Там е техническият център на ФАВ.

— Искаш да кажеш, че за Н-22 вече има такава директива? — присви очи Ричмън.

— Ние издадохме сервизен бюлетин, в който препоръчваме монтирането на предпазен капак от метал над лоста за задействане на елероните. Това означава, че пилотът трябва да извършва една допълнителна операция, тоест — вдигане на капака, преди да работи с този лост, но в замяна на това проблемът се решава изцяло. Както обикновено, някои превозвачи се съобразиха с тази препоръка, а други — не. Това принуди Федералната Агенция да разпореди задължителното монтиране на предпазния капак. Всичко това се случи преди четири години. Оттогава насам имахме само един инцидент. Индонезийска авиокомпания, която не беше изпълнила разпореждането. Тук ФАВ може да контролира изпълнението на своите заповеди, но в чужбина… — Кейси сви рамене: — Чуждите авиокомпании вършат каквото си искат…

— И това е всичко, така ли? Край на историята?

— Край на историята. Нашата комисия извърши своите проверки, те доказаха, че металните капаци са монтирани на всички машини от модела Н-22. И оттогава нямаме проблеми с елероните.

— До днес — напомни ѝ Ричмън.

— Да, до днес — въздъхна тя.

РЕМОНТЕН ХАНГАР ЛАКС13.22 ч.

— Какво? — извика Кени Бърн откъм пилотската кабина на „Транс Пасифик“ 545. — Каква казаха, че била причината?

— Непредизвикано спускане на елероните — отвърна Ричмън.

— Ох, тия ще ме довършат! — простена Бърн и се надигна от пилотското място. — Я ела тука, бе адвокатче! Тоя стол виждаш ли го? Тъй! Това е мястото на командира. Сядай!

Ричмън се поколеба.

— Хайде, адвокатче, сядай на шибания стол!

Младежът бавно започна да си пробива път към дясната седалка в кабината.

— Така… — проточи Бърн. — Добре ли се чувстваш там? Случайно да си управлявал самолет?

— Не съм — отвърна Ричмън.

— Окей. Значи започваме с обясненията… Право пред теб са контролните дисплеи… — Ръката му посочи трите квадратни екрана с цветно изображение, които имаха големината на джобни телевизори: — Най-вдясно е този, който ти дава параметрите на полета, в средата е навигационният дисплей, а вляво — контролният. Малките полукръгове, които виждаш, дават данни за отделните системи. Зелени са — значи всичко е наред. На тавана над главата ти се намира инструменталният панел. Лампичките му са изключени, това също означава, че проблеми няма. Светват само ако нещо не е наред. Вляво от теб се намира един уред, който наричаме пиедестал…

Бърн посочи една квадратна кутия, която се издигаше между двете кресла. От нея стърчаха половин дузина лостове, всеки в отделен улей.

— Изброявам отдясно наляво — продължи червенокосият: — елерони, два лоста за газта — по един за всеки двигател, спойлери, спирачки, допълнителна тяга. Елероните и задкрилките се управляват от лоста, който е най-близо до теб. Виждаш го, нали? Онзи с металния капак…

— Виждам го — кимна Ричмън.

— Много добре. Вдигни капака и го задействай. — Как?

— Дръпни го надолу.

Ричмън вдигна капака и направи опит да натисне лоста, но той не помръдна.

— Не така — каза Бърн. — Хвани го здраво, дръпни го нагоре, после към себе си и надолу… Като скоростния лост на автомобил.

Ричмън изпълни указанията, лостът потъна в улея. Някъде отдалеч долетя тихо бучене.

— Добре — похвали го Бърн. — Сега погледни екрана. На него с червени букви е изписано ЕЛЕР.ВКЛ. Съобщава ти, че системата действа. Пълното спускане на елероните става за около дванадесет секунди. Ето, то вече завърши. На екрана остава думата ЕЛЕРОНИ.

— Ясно — рече Ричмън.

— А сега ги прибери.

Младежът повтори операцията в обратен ред, постави лоста в неутрално положение и спусна капачето. Надписите на дисплея изчезнаха.

— На това му викаме предизвикано спускане на елероните — обяви Бърн.

— Ясно.

— Я сега да видим какво означава непредизвикано спускане — продължи червенокосият.

— Как ще го направим?

— Както ти хрумне, приятел. Като за начало опитай да му треснеш един юмрук…

Ричмън протегна лявата си ръка и направи опит да размести лоста. Но той не помръдна, скрит надеждно под металния си капак.

— Хайде, удари го по-здраво тоя мръсник!

Ричмън се вкопчи в ръкохватката и натисна с цялата си сила, после се опита да я разклати напред-назад. Блъскаше я, дърпаше я, но тя не помръдна, легнала плътно в улея си.

— Опитай с лакет — посъветва го Бърн. — Или не, почакай… Удари я с този планшет… — Натика между седалките тежък метален планшет и го подаде на Ричмън. — Давай, недей да жалиш шибаната кутия. Нали търсим случайността?

Ричмън стовари металната рамка върху лоста. Нищо. Завря ръба ѝ в улеите, използвайки го като лост. Отново нищо.

— Ще продължаваш ли, или картинката вече започва да се очертава? — ехидно подхвърли Бърн. — Това не може да се случи, адвокате. При спуснат капак случайното включване на елероните е просто изключено!

— Може би капакът е бил свален — подхвърли Ричмън.

— Хей, това е много уместно предположение — погледна го Бърн. — Я опитай да го свалиш с този планшет…

Ричмън натика ръба на желязната рамка под основата на капака. Но тя просто се плъзна по гладката повърхност на кутията.

— Няма начин, нали? — усмихна се Бърн. — Случайността е изключена. Каква ще бъде следващата ти мисъл?

— Че капакът е бил свален предварително…

— Правилно. Не би трябвало да летят със свален капак, но кой по дяволите би могъл да е сигурен в това? Хайде, свали го!

Ричмън се подчини. Капакът отскочи на пантите си, лостът щръкна навън.

— Хайде, адвокате, включвай!

Ричмън натика ръба на планшета под дръжката и здраво я натисна. Лостът дори не помръдна, тъй като опираше във вдигнатия капак. Направи още няколко опита и се отказа. При всеки от тях капакът падаше обратно на мястото си и той трябваше да го вдига отново.

— Опитай с другата ръка — посъветва го Бърн.

Младежът се подчини, пресегна се и сграбчи ръкохватката. Дланта му почервеня от усилието, но лостът дори не помръдна.

— Добре де — промърмори той и се облегна назад. — Схващам какво искате да кажете…

— Искам да кажа само едно — вдигна ръка Бърн. — Това не може да стане! На този самолет непредизвиканото спускане на елероните е изключено. Точка!

— Хей, момчета — обади се мрачният глас на Дъг Дохърти откъм гърба им. — Ако сте приключили с играта, искам да сваля записващите устройства и да се прибирам у дома…

Напуснаха кабината. Бърн докосна рамото на Кейси и промърмори:

— Ще ми отделиш ли минутка?

— Разбира се.

Той я побутна към салона, по-далеч от любопитните уши на останалите. Наведе се над нея и тихо попита:

— Какво знаеш за това хлапе?

— Член на фамилията Нортън — сви рамене Кейси.

— Друго?

— Мардър го прикрепи към мен.

— Провери ли го?

— Не съм. Нали ми го праща не друг, а самият Мардър?

— Аз пък размених няколко думи с приятели от отдел „Маркетинг“ — промърмори Бърн. — По тяхно мнение хлапето е хитрец, най-добре е да не заставаш с гръб към него…

— Кени…

— Нещо около него не е наред, Кейси. Толкоз мога да ти кажа. Няма да е зле да го провериш…

Хидравличните отвертки нададоха пронизителен вой, подовите панели изскочиха встрани и нагоре. Под тях се разкри истински лабиринт от кабели и кутии.

— Исусе! — смаяно зяпна Ричмън.

Операцията се ръководеше от Рон Смит, който нервно прокара длан по плешивото си теме.

— Всичко е наред — промърмори той. — Искам да вдигнете онзи панел, вляво…

— Колко кутии с релета има на тази птичка, Рон? — попита Дохърти.

— Сто петдесет и две — долетя незабавният отговор. Кейси си даде сметка, че всеки друг на мястото на Рон щеше да стигне до същата цифра едва след дълга справка с техническите справочници. Смит обаче помнеше всичко наизуст.

— Какво търсим? — попита Дохърти.

— КЗУ УДЗПП и ЗУПД, стига да имат такъв…

— Значи не си сигурен дали на този самолет има ЗУПД? — продължи да го измъчва Дохърти.

— Той е допълнителна екстра, инсталира се по желание на клиента. На Н-22 обикновено се намира в опашката, но аз вече я огледах и не открих нищо…

Объркан от непонятните съкращения, Ричмън хвърли безпомощен поглед по посока на Кейси.

— Мислех, че търсят черната кутия — промърмори той.

— Точно това правим — обади се зад гърба му Смит.

— Искате да кажете, че тук има сто петдесет и две черни кутии?! — смая се младежът.

— Конструкцията е задръстена с тях — нетърпеливо изръмжа Смит. — Но нас ни интересуват само главните: десетина — дванадесет УНП…

— УНП, значи — объркано повтори Ричмън. Какво по дяволите може да означава това? УНП?…

— Именно — хладно го изгледа Смит и се приведе над огромния лабиринт, който се разкри в пода на кабината.

Обясненията останаха за Кейси. Според общоразпространените представи, самолетът представлява една голяма механична играчка, чиито подвижни повърхности се контролират от въжета и лостове. Някъде в корема на тази играчка са скрити две вълшебни черни кутии, които регистрират всички събития по време на полета. За тях непрекъснато пишат вестниците, споменават ги в новините по телевизията. Кабинното звукозаписно устройство (КЗУ) на практика е един надежден касетен дек, който записва разговорите в кабината през последния половин час от полета, автоматично изтривайки предишните. УДЗПП, или Устройството за дигитален запис на полетните параметри, запаметява база данните на полета, те помагат при разследването на евентуален инцидент.

Тези представи обаче са напълно погрешни, когато става въпрос за голям пътнически лайнер, поясни Кейси. Въжета и лостове в този тип самолети почти липсват, механичното управление е сведено до минимум. На негово място се използват електроимпулси и хидравлика. Пилотът в кабината не използва силата на мускулите си, за да спуска задкрилките и елероните. Всичко е на базата на сервоусилването, като при автомобилите. Когато пилотът борави с кормилото и педалите, той изпраща електроимпулси до хидравличната система, а тя от своя страна задвижва съответните уреди за управление.

На практика пътническият лайнер се управлява от изключително сложна електронна мрежа: десетки компютърни системи са свързани помежду си посредством няколко километра кабели. Един компютър управлява полета, друг отговаря за навигацията, трети за комуникацията… Компютри поддържат двигателите в работен режим, компютри се грижат за контролните уреди и климатичните условия в салоните…

Всеки основен компютър контролира множество подсистеми. Навигационният компютър отговаря за ССК — системата за сляпо кацане, за АОР — автоматично определяне на разстоянието, за КВТ — контрол на въздушния трафик, за СИВС — системата за избягване на въздушни сблъсъци, за ПСБЗ — предупредителната система за близостта на земята…

Инсталирането на устройство за дигитален запис на полетните параметри в тази сложна електронна мрежа е сравнително лесно, защото всички команди се предават по електронен път и е достатъчно те да преминават през УДЗПП, за да бъдат записани на магнитен носител.

— Едно модерно УДЗПП е в състояние да записва осемдесет отделни полетни параметри в секунда — обобщи Кейси.

— В секунда? — учуди се Ричмън. — Колко голямо е това нещо?

— Ето го, виж сам — отвърна Кейси и посочи кутията на оранжеви и черни ивици, която Рон току-що измъкна изпод панела на радиостанцията. Беше с размерите на кутия за обувки. Инженерът я остави на пода, а на мястото ѝ прикрепи нова. Тя щеше да действа по време на полета до Бърбанк.

Ричмън се наведе и хвана никелираната дръжка, която стърчеше отгоре.

— Тежичка е — констатира той.

— Защото е блиндирана и издържа на огромно натоварване — обади се Рон. — Самото устройство тежи не повече от двеста грама…

— А за какво служат другите подобни кутии?

За улеснение на поддръжката, продължи обясненията си Кейси. Електронните системи на самолета са твърде сложни, повечето от тях се нуждаят от постоянно наблюдение по време на полет. За целта всяка система е оборудвана със собствени контролни уреди, наречени Уреди с непроменлива памет, или УНП…

Днес предстоеше да свалят осем УНП: компютърът за управление на полета, който съхранява всички данни за полетния план и корекциите, нанесени от пилотите; ДКД — уредът за дигитален контрол на двигателите, който следи горивния процес и всички останали параметри; ДКПД — Дигиталният компютър за полетни данни, който обработва и съхранява скоростта и височината на полета, както и всички предупреждения за опасно превишаване на тези параметри…

— Ясно — кимна Ричмън. — Мисля, че започвам да разбирам.

— Всичко това щеше да е излишно, ако разполагахме със ЗУПД — обади се Рон Смит.

— Какво е ЗУПД?

— Специално устройство, което е от особено значение за поддръжката — отвърна Кейси. — Сервизен екип проверява машината след всеки полет. Той има нужда от уред, който дава бърза информация за евентуалните нередности…

— Не разговарят ли за това с пилотите?

— Пилотите са длъжни да докладват за забелязаните неизправности, но много неща убягват от тяхното внимание. Машините са изключително сложни, освен това всяка система е дублирана. Да вземем например хидравликата: значението ѝ е толкова голямо, че някои от агрегатите са дори тройно осигурени. Повреда във второто или третото осигуряване най-често остава тайна за екипажа в кабината. Ето защо бригадата за поддръжка използва УПД, което моментално изплюва всички параметри на токущо приключилия полет.

— Но на този самолет няма УПД, така ли?

— Вероятно не — отвърна Кейси. — То не е задължително. Според правилника на ФАВ задължителни са УДЗПП и КЗУ а устройството за пряк достъп се монтира по желание на превозвача.

— Може и да го има, но аз не мога да го открия — промърмори Рон. — То може да бъде монтирано навсякъде…

Беше се отпуснал на колене и лакти, пред него светеше портативен лаптоп, свързан с един от електрическите панели. Екранът се изпълваше с гъсто изписани колони:

A/Z PWR TEST         0 0 0 0 0 0 1 0 0 0 0

AIL SERVO COMP       0 0 0 0 1 0 0 1 0 0 0

AOA INV              1 0 2 0 0 0 1 0 0 0 1

CFDS SENS FAIL       0 0 0 0 0 0 1 0 0 0 0

CRK CMD MON INV      1 0 0 0 0 0 2 0 1 0 0

EL SERVO COMP        0 0 0 0 0 0 0 0 0 1 0

EPR/N1 TRA-1         0 0 0 0 0 0 1 0 0 0 0

FMS SPEED INV        0 0 0 0 0 0 4 0 0 0 0

PRESS ALT INV        0 0 0 0 0 0 3 0 0 0 0

G/S SPEED ANG        0 0 0 0 0 0 1 0 0 0 0

SLAT XSIT T/O        0 0 0 0 0 0 0 0 0 0 0

G/S DEV INV          0 0 1 0 0 0 5 0 0 0 1

GND SPD INV          0 0 0 0 0 0 2 1 0 0 0

TAS INV              0 0 0 0 1 0 1 0 0 0 0

— Това са данните от компютъра за контрол на полета — каза Кейси. — Обикновено те показват голяма част от неизправностите, които могат да се появят в отделните агрегати.

— Но как интерпретирате всичко това? — попита Ричмън.

— Изобщо не го интерпретираме — отговори Рон Смит. — Записваме информацията и я прехвърляме в „Нортън“. Там момчетата от Дигитален контрол я прехвърлят в главния компютър, който има грижата да предложи видеосимулация на полета…

— Поне се надяваме да стане така — въздъхна Кейси и се изправи: — Още колко време ти трябва, Рон?

— Десет минути, максимум — отвърна инженерът.

— Ама, разбира се, как не — обади се от кабината Дохърти. — Десет минути максимум! Това вече няма значение. Аз исках да изпреваря задръстванията, но това вече си остава само мечта… Днес детето ми има рожден ден, аз обаче пак ще отсъствам от празника. Жена ми ще е бясна!

Рон Смит се усмихна:

— Хей, Дъг, можеш ли да се сетиш за още нещо, което би могло да се обърка?

— Разбира се — кимна Дохърти. — Сещам се за куп такива неща… Например салмонела в тортата, която ще натръшка всички хлапета…

Кейси надникна през отворената врата. Хората от поддръжката бяха слезли от крилото, Бърн приключваше с проверката на двигателите, Трунг прибираше УДЗПП в микробуса.

Работното време беше приключило.

Започна да слиза по стълбичката, очите ѝ се спряха на три микробуса, паркирани в ъгъла на хангара. И трите носеха маркировката на „Нортън Секюрити“. Около двадесет човека от охраната на компанията бяха наобиколили самолета.

— Какво става? — забеляза ги Ричмън.

— Такава е практиката — обясни Кейси. — Винаги охраняваме машините, които трябва да бъдат прехвърлени в завода.

— С толкова много хора?

— Ами да — сви рамене Кейси. — Тази машина е важна за нас…

Не пропусна да отбележи обаче, че мъжете от охраната бяха въоръжени. Това беше нещо ново. Хангарите на ЛАКС поначало се охраняват добре, никога не се беше налагало фирмената охрана да носи оръжие.

Но наистина ли беше така?

СГРАДА 6416.30 ч.

Кейси прекосяваше североизточния ъгъл на Сграда 64, минавайки в близост до огромните скелета за монтаж на крилата. Боядисаните в синьо стоманени конструкции бяха високи колкото двуетажна къща, отделните инструменти за монтаж имаха обема на апартамент със средни размери, но въпреки това бяха настроени изключително прецизно, до стотна от сантиметъра. На платформата горе работеха около осемдесет души, заети с монтажа на поредното крило.

Вдясно от себе си забеляза няколко души, които прибираха инструментите си в дървени сандъчета.

— Какво става? — обади се Ричмън, който крачеше до нея.

— Ротация — отвърна Кейси.

— Ротация?

— Смяна на инструментите за монтаж — поясни тя. — Правим по няколко комплекта и периодично ги сменяме, просто за да бъдем сигурни, че работата с тях е абсолютно точна… Тази процедура е скъпа и не винаги прибягваме до нея, но сега, когато очакваме голяма поръчка от Китай, резервните комплекти са задължителни. Производството на крилата е най-бавната и прецизна процедура при създаването на един самолет, ето защо идеята ни е да ги произвеждаме в Атланта и да ги транспортираме тук в готов вид…

Сред хората около сандъците забеляза мъж по риза и вратовръзка, с навити до лактите ръкави. Това беше Дон Бръл, президент на районната централа на Обединения профсъюз на самолетостроителите. Зърнал Кейси, той забързано тръгна към нея, размахвайки ръце. А тя веднага разбра какво ще последва.

— Изчакай ме в офиса — обърна се тя към Ричмън. — Няма ца се бавя…

— Кой е този? — попита младежът.

— Ще се видим в офиса — повтори с леко нетърпение Кейси.

Ричмън остана на мястото си. Приближил се на няколко крачки от тях, Бръл тихо започна:

— Ти май искаш да остана тук и да… Кейси се извърна към младежа и процеди:

— Хайде, Боб, изчезвай!

Ричмън неохотно им обърна гръб и закрачи по посока на офиса, главата му няколко пъти се извърна назад.

Бръл разтърси ръката й. Профсъюзният шеф беше нисък и набит здравеняк със сплескан нос, някогашен боксьор. Гласът му беше тих, почти нежен:

— Знаеш, че винаги съм те харесвал, Кейси…

— Благодаря, Дон, аз също — отвърна тя.

— През всичките години на работата ти в производството бях зад теб, гледах да нямаш неприятности.

— Зная това, Дон — каза Кейси и зачака. Бръл беше известен с дългите си предисловия.

— Винаги съм си казвал: Кейси не е като другите…

— Какво има, Дон? — попита тя с едва доловимо нетърпение в гласа.

— Малки проблеми с китайската поръчка…

— Какви по-точно?

— Проблеми със заготовката.

— При голяма поръчка такива проблеми винаги възникват — сви рамене Кейси. Според наложилите се през последните години правила в самолетостроенето, основният производител е длъжен да възложи част от производството на второстепенни детайли на страната, която поръчва машините. А страна, която поръчва петдесет големи самолета, положително има право на такива поръчки. Просто и ясно.

— Зная това — поклати глава Бръл. — Но доколкото ми е известно, досега сте поръчвали в чужбина заготовката на отделни части от опашката, понякога и от носа… Отделни части и нищо повече. Плюс някои компоненти на вътрешното оборудване, разбира се…

— Точно така.

— Да, но сега опаковаме в сандъци инструментариум, който се използва при сглобяването на крилата. Според наши членове, които работят в експедицията, въпросните сандъци не заминават за Атланта, а за Шанхай. От това стигам до заключението, че компанията е възложила на китайците сглобяването на крилата…

— Не съм запозната с всички клаузи на договора — отвърна Кейси. — Но се съмнявам, че…

— Става въпрос за крилата, Кейси — прекъсна я Бръл. — Ключова технология. Досега никой, дори „Боинг“, не си е позволявал да повери подобна технология в чужди ръце. Дадем ли на китайците да правят крилата, даваме им целия магазин… Те няма да имат нужда от нас, тъй като спокойно биха могли да произведат следващото поколение самолети и сами… А това означава, че след десет години тук няма да има работа за когото и да било.

— Ще проверя това, Дон — отвърна Кейси. — Но не вярвам в договора да има клауза за производство на крилата в чужбина.

— Аз ти казвам, че има — разпери ръце Бръл.

— Ще проверя, Дон — повтори Кейси. — Но в момента имам много работа около инцидента с полет 545 и…

— Ти не ме слушаш, Кейси — настоятелно рече Бръл. — Профсъюзът има проблем с китайската сделка…

— Разбирам това, но…

— Голям проблем! — настоя Бръл и заби поглед в лицето й: — Разбираш ли?

Тя разбираше, при това много добре. Профсъюзът държеше производството в ръцете си. Неговите членове работеха на поточната линия, всичко зависеше от тях. Биха могли да забавят темпото, да чупят инструменти, да създават хиляди непреодолими трудности.

— Ще говоря с Мардър — рече тя. — Убедена съм, че той не желае проблеми на поточната линия.

— Проблемът е именно Мардър!

Кейси въздъхна с отегчение. Типичната информация от профсъюзен тип, натежала от предубеждения и невярна. Китайската сделка е дело на Хал Едгартън и екип специалисти от отдел „Маркетинг“. Мардър е главен директор на завода и си гледа производството. Продажбите изобщо не са негова работа.

— Нека утре поговорим отново, Дон — каза на глас тя.

— С удоволствие — кимна той. — Но между нас казано, не искам да си представя какво може да се случи!

— Заплашваш ли, Дон?

— Не, не — забързано отвърна Бръл, а на лицето му се изписа безпокойство: — Не искам да ме разбираш по този начин, моля те… Но чувам, че китайската сделка е заплашена от провал, в случай че не успеете да изясните бързо тази бъркотия с полет 545…

— Това е вярно.

— Чух още, че ти си говорител на КРИ…

— И това е вярно.

— Е, хубаво — сви рамене Бръл. — Просто те предупреждавам, че хората се отнасят враждебно към тази сделка. Някои от тях — много враждебно… Ако бях на твое място, щях да си взема поне една седмица отпуска…

— Не мога да направя това. Разследването е в разгара си. Бръл само я изгледа.

— Дон, ще говоря за крилата с Мардър — издържа погледа му тя. — Но трябва да си върша и моята работа!

— В такъв случай трябва много да внимаваш, скъпа — рече профсъюзният лидер и леко докосна ръката й.

АДМИНИСТРАЦИЯТА16.40 ч.

— Не, това са глупости! — раздразнено изръмжа Мардър и закрачи напред — назад из кабинета си. — Никой няма намерение да прехвърля заготовката на крилете в Шанхай! За луди ли ни вземат тези типове? Та това би означавало край на компанията!

— Но Бръл каза, че…

— Бръл… Обичайните им дрънканици, това е всичко. Знаеш как се разпространяват слуховете в този завод. Помниш ли като бяха решили, че композитните материали ги правят стерилни? Шибаните копелета цял месец не се вяснаха на работа! След което се оказа, че това е поредният сапунен мехур… Работата е същата и сега. Инструментариумът заминава за Атланта, точка! Поне на теб причините трябва да са ти известни: оня шибан сенатор от Джорджия ще спре да ни се бърка във финансите и няма да ни пречи във всеки момент, в който се обърнем за някой по-дебел кредит от банка „Ексим“…Това е положението, ясно ли ти е?

— Някой трябва да пусне съответния слух — рече Кейси.

— За Бога, та те прекрасно знаят това! — избухна Мардър. — Нали имат представител на всяко заседание на ръководството? Това най-често е самият Бръл!

— Но той твърди, че не е присъствал на преговорите с китайците…

— Аз ще поговоря с него — изръмжа Мардър.

— Аз пък искам да хвърля едно око на договора за производство на спомагателните елементи — изгледа го Кейси.

— Ще имаш тази възможност, веднага след като бъде финализиран…

— Какво им възлагаме?

— Част от носовата конструкция и емпенажа3. Същото, което възложихме преди време и на французите… По дяволите, нима не е ясно, че не можем да им възложим нищо друго, тъй като те нямат нужното техническо обезпечение!

— Бръл намекна, че могат да се намесят в работата на КРИ, за да спрат китайската сделка — подхвърли Кейси.

— По какъв начин? — свъси вежди Мардър. — Заплаши ли те?

Кейси само сви рамене.

— Какво точно ти каза?

— Препоръча ми да си взема отпуска.

— О, Боже! — разпери ръце Мардър. — Това вече е прекалено! Довечера ще си поговоря с него и ще го вкарам в пътя! Ти не мисли за това, концентрирай се върху работата. Ясно?

— Ясно.

— Благодаря ти за информацията, аз ще имам грижа за останалото…

УКК „НОРТЪН“16.53 ч.

Кейси влезе в асансьора и се спусна от деветия на четвъртия етаж, където се намираше кабинетът й. Прехвърляйки в главата си разговора с Мардър, тя стигна до заключението, че директорът казва истината. Възмущението му изглеждаше съвсем неподправено, а по отношение на слуховете в завода беше съвсем прав. Спомни си как преди около две години момчетата от ОПА изведнъж започнаха да я обграждат с внимание, постоянно се интересуваха от здравето й. Няколко дни по-късно разбра причината за това: в завода беше плъзнал слух, че е болна от рак…

Да, тук има почва за какви ли не клюки…

Тръгна по коридора. По стените висяха фотографии в рамки, които напомняха за славната история на „Нортън Еъркрафт“: Франклин Делано Рузвелт пред бомбардировача Б-22, който го е превозил до Ялта, Ерол Флин в компанията на усмихнати момичета пред един Н-5 на фона на тропическа растителност, Хенри Кисинджър на борда на Н-12 преди историческата си мисия в Китай през 1972 година. Всички фотографии бяха майсторски патинирани и внушаваха чувство за стабилност и дълговечност.

Отвори двойната врата, върху матираното стъкло на която беше изписано с черни букви „Управление качествен контрол“. Озова се в просторно предверие, където действаха секретарките. От двете му страни бяха наредени кабинетите на началниците.

Първото бюро до вратата заемаше Норма — едра жена на неопределена възраст със синкава коса и постоянна димяща цигара в ъгъла на устните. Пушенето в сградата беше забранено, но Норма, както обикновено, изобщо не се съобразяваше с това. Работеше в компанията толкова отдавна, че никой от колегите ѝ не можеше да претендира за по-дълъг стаж. Според част от клюките, които циркулираха в завода, тя е едно от момичетата на снимката с Ерол Флин, друга пък твърдеше, че е била любовница на Чарли Нортън някъде през петдесетте. Никой не можеше да каже дали това отговаря на истината, но Норма с положителност знаеше къде са закопани труповете… Всички в завода се отнасяха към нея с нещо като страхопочитание, дори Мардър внимаваше да не я засегне…

— Как вървят нещата, Норма? — попита Кейси.

— Обичайната паника — промърмори женището без да сваля цигарата от устата си. — Ето ти тук един куп телекси…

— Снопче листове се озова в ръката на Кейси: — Скъсаха се да те търсят. Тепето в Хонконг звъня три пъти, но вече трябва да си е тръгнал… Тепето във Ванкувър вдигаше пара допреди половин час. Него може и да го хванеш…

Кейси кимна. Не беше изненадана от активността на техническите представители на компанията. Наричаха ги ТП, бяха служители на „Нортън“, но работеха в базите на основните клиенти. А клиентите несъмнено искаха да получат пълна информация за инцидента на борда на 545…

— Карам нататък — продължаваше Норма. — Във вашингтонския офис са пощръкляли, някой им казал, че след този инцидент жълтите щели да дадат поръчката си на „Еърбъс“. Тепето в Дюселдорф настоява да обявим, че става въпрос за пилотска грешка. Тепето в Милано плаче за повече информация. Тепето в Абу Даби иска едноседмична командировка в Милано, тепето в Бомбай чуло, че става въпрос за блокаж на двигател… Него го оправих сама. Накрая, обади се дъщеря ти и каза, че няма нужда от пуловера си…

— Страхотно!

Кейси понесе купчината телекси и факсове към кабинета си. Зад бюрото ѝ се беше настанил Ричмън. На лицето му се изписа изненада.

— Извинявам се — рече той и скочи на крака.

— Норма не ти ли уреди кабинет? — попита Кейси.

— О, да, вече си имам една стаичка — отвърна младежът.

— Отскочих тук просто за да те попитам какво да правя с това… — В ръката му се поклащаше найлоновото пликче с видеокамерата, която бяха намерили в самолета.

— Аз ще се погрижа.

Той кимна, остави пликчето върху бюрото и попита:

— А сега какво?

Кейси тръсна купчината телекси на плота.

— Мисля, че можеш да си тръгваш. Ще се видим утре в седем.

Младежът излезе, а тя се отпусна в креслото. Всичко върху бюрото изглеждаше така, както го беше оставила. Но второто чекмедже отляво не беше съвсем затворено. Нима Ричмън беше ровил в нещата й?

Издърпа чекмеджето. Вътре се търкаляха кутии с дискети, ножица, поставка с флумастери. Не забеляза да са разместени, но все пак…

Чу как Ричмън казва довиждане на секретарките, стана и се върна при Норма.

— Това хлапе се беше настанило зад бюрото ми — оплака ѝ се тя.

— Знам — намръщи се женището. — Дори поиска да му направя кафе…

— Малко съм изненадана, че в „Маркетинг“ не са му обяснили правилата на играта.

— Забравих да ти кажа, че звъннах на Джийн — знаеш я, моята приятелка там — подхвърли Норма. — Тя твърди, че почти не го е виждала, защото постоянно пътувал…

— Така ли? — изненада се Кейси. — Новопостъпил, при това член на фамилията Нортън… Къде е пътувал?

— Джийн не знае нищо — поклати глава Норма. — Искаш ли да звънна в Транспортния отдел?

— Да, направи го — отвърна Кейси.

Върна се в кабинета и извади счупената камера от пликчето. Щракна капачето, измъкна касетата от леглото и я остави настрана. После набра номера на Джим с надеждата да хване Алисън. Но отсреща ѝ отговори телефонният секретар. Затвори без да оставя съобщение и започна да преглежда телексите.

Интерес представляваше само този от ТП в Хонконг:

Към този текст бяха прикрепени четири страници с имена. Кейси потърси списъка на екипажа.

ДЖОН ДЗЕН ЧАНГ, КОМАНДИР      5/7/51

ЛЮ ДЗАН ПИНГ, ПЪРВИ ПИЛОТ     3/11/59

РИЧАРД ЙОНГ, ПЪРВИ ПИЛОТ      9/9/61

ГЕРХАРД РАЙМАН, ПЪРВИ ПИЛОТ   7/23/49

АНРИ МАРШАН, БОРДИНЖЕНЕР      4/25/69

ТОМАС ЧАНГ, БОРДИНЖЕНЕР       6/29/70

РОБЪРТ ШЕНГ, БОРДИНЖЕНЕР      6/13/62

ХАРИЕТ ЧАНГ, СТЮАРДЕСА        5/12/77

ЛИНДА ЧИНГ, СТЮАРДЕСА         5/18/76

НАНСИ МОРЛИ, СТЮАРДЕСА        7/19/75

КЕЙ ЛИАНГ, СТЮАРДЕСА          6/4/72

ДЖОН УАЙТ, СТЮАРД             1/30/70

М.В. ЧАНГ, СТЮАРД             4/1/77

ША ЯО ХАО, СТЮАРД             3/13/73

ЙЕ ДЖИАО, СТЮАРД              11/18/76

ХАРИЕТ КИНГ, СТЮАРДЕСА        10/10/75

Б. ЧОИ, СТЮАРДЕСА             11/18/76

ЙЕ ЧАНГ, СТЮАРД               1/8/74

Екипажът беше международен, но в това нямаше нищо необикновено. Чартърните авиокомпании обикновено използват такива екипажи. А пилоти от Хонконг често летят на бойните самолети на Кралските военновъздушни сили на Великобритания. Факт, който доказва техните изключителни качества.

Кейси преброи имената. Осемнадесет, включително седем пилоти и бордиженери. Прекалено много хора. Пътническият лайнер Н-22 е проектиран така, че може да се управлява само от двама души — командира и първия пилот. Но мнозинството азиатски авиокомпании се разрастват с бързи темпове и обикновено включват в полетите си повече хора — за натрупване на опит.

Премина на следващия телекс. Беше от ТП във Ванкувър.

Значи първият пилот все пак е сериозно ранен, помисли си Кейси. Вероятно той е бил в опашката по време на инцидента. Намереното там пилотско кепе е било негово…

Продиктува един телекс до ТП Ванкувър с молба да разпита първия пилот при първия подходящ момент. Подобен телекс изпрати и до ТП Хонконг, настоявайки за разпит на командир Чанг.

— Нямах късмет с хлапето — прозвуча гласът на Норма в репродуктора за вътрешна връзка.

— Защо?

— Говорих с Мария от отдел „Транспорт“. Пътуванията на Ричмън са били финансирани не от тях, а от специалната сметка за чуждестранни гости и извънщатни служители. Мария дочула, че хлапакът похарчил сума пари…

— Колко?

— Не знае — въздъхна Норма. — Но утре ще обядвам с Ивлин от счетоводния отдел и ще разбера всичко.

— Добре, благодаря ти, Норма…

Кейси се залови с останалите телекси, които нямаха нищо общо с инцидента:

Стив Янг от ФАВ искаше резултатите от противопожарните тестове на седалките, проведени през декември.

Запитване от „Митцубиши“ относно няколко изгорели техни монитори, които се монтират в първа класа на авиокомпания „Американ“, използваща ширококорпусните Н-22.

Списък с техническите проверки, извършени на един Н-20 според изискванията на Наръчника за предполетни проверки МП-06-62-02.

Проверка на виртуалните командни симулатори, които ще бъдат включени в действие след два дни.

Меморандум от „Хъниуел“ за подмяна на някакви кабели. Кейси въздъхна и потъна в работа.

ГЛЕНДЕЙЛ19.40 ч.

Прибра се съсипана. Без Алисън къщата изглеждаше пуста. Беше прекалено уморена, за да си приготви нещо за ядене. Влезе в кухнята и извади купичка кисело мляко от хладилника. Към външната страна на вратата му бяха прикрепени шарените рисунки на Алисън. Прииска ѝ се да я чуе по телефона, но по това време детето вече трябваше да е в леглото. Не бива да я възбуждам, рече си Кейси. После на Джим ще му бъде трудно да я приспи…

Не ѝ се щеше Джим да помисли, че пак го контролира. Това го правеше нервен, една от причината за скандалите между тях.

Отиде в банята и завъртя крановете на душа. В същия момент телефонът иззвъня. Сигурно е Джим, рече си тя и забърза към кухнята.

— Ало, Джим…

— Не ставай глупава, кучко! — изръмжа непознат мъжки глас. — Ако си търсиш белята, със сигурност ще я намериш! Всеки ден стават нещастия. Държим те под око, да знаеш! Дори и в момента!

Щрак.

Остана неподвижна, със слушалката в ръка. Винаги се бе считала за спокоен и уравновесен човек, но в момента сърцето ѝ блъскаше в гърдите като хидравличен чук. Пое въздух с цената на доста усилия, после остави слушалката. Беше чувала за подобни обаждания. И други хора на ръководни постове са били заплашвани по телефона. Но сега, когато това се случи с нея, изведнъж усети колко е уплашена. Въздъхна и направи опит да се овладее. Придърпа киселото мляко към себе си, после го остави. Изведнъж си даде сметка, че е сама в къщата, а капаците на прозорците са отворени.

Тръгна из къщата да ги затваря. От прозореца на дневната се виждаше улицата. Под стълба за осветлението стоеше паркирана синя кола.

Вътре имаше двама мъже, лицата им се виждаха ясно. И двамата гледаха насам.

По дяволите!

Втурна се към входната врата и сложи резето. После включи алармената инсталация, пръстите ѝ тромаво затичаха по бутоните на панела. Върна се в хола, изгаси осветлението и предпазливо се промъкна към прозореца.

Колата си беше на мястото, мъжете в нея разговаряха. Единият махна по посока на къщата.

Кейси се върна в кухнята и започна да рови в ръчната си чанта. Откри флакончето със сълзлив газ на дъното, предпазителят отскочи. С другата си ръка придърпа телефонния апарат и тръгна към прозореца. Кабелът се проточи след нея. Заковала очи в синята кола, тя набра номера на полицията.

— Полицейски участък Глендейл.

Даде името и адреса си, после забързано каза:

— Пред къщата ми има кола с двама мъже. От сутринта е тук. Току-що получих заплахи по телефона.

— Ясно, госпожо. Има ли някой при вас?

— Не, сама съм.

— В такъв случай заключете вратата и активирайте алармената система, ако имате такава. Изпращам патрулна кола.

— Побързайте! — прошепна Кейси.

Мъжете излязоха от колата и тръгнаха към къщата.

Бяха облечени спортно, с джинси и тениски. Но намръщените им лица излъчваха заплаха. Единият тръгна през тревата, другият се насочи към задната част на къщата. Кейси усети как сърцето се качва в гърлото й. Дали беше заключила задната врата? Грабна флакона и се втурна в кухнята. Угаси лампата, приклекна и се плъзна в коридора, който водеше към задната врата. Предпазливо надникна през прозорчето и видя единият от мъжете в дъното на алеята. Стоеше на място и бавно се оглеждаше. Когато лицето му се извърна към вратата, тя се приведе и безшумно постави резето.

Долови тихи стъпки, които се приближаваха. Вдигна глава. От стената стърчеше голям червен бутон с надпис „тревога“. Кейси знаеше, че натискането му беше достатъчно за включване на всички сирени. Дали това ще прогони онзи тип отвън? И къде, по дяволите, се бави полицията?

Стъпките затихнаха. Предпазливо се надигна и надникна през прозорчето.

Мъжът се отдалечаваше, гърбът му се скри зад ъгъла. Очевидно се връщаше на улицата.

Все така приведена, Кейси се втурна към хола и надникна през прозореца. Другият го нямаше на поляната пред къщата. Къде може да бъде, по дяволите? Паниката започна да я задушава. Фигурата на първия изскочи иззад къщата. Спря на няколко метра от вратата и се обърна. Огледа къщата, после бавно тръгна към колата. Едва сега Кейси видя, че другият се е настанил на седалката вдясно. Няколко секунди по-късно зад лимузината с двамата мъже безшумно спря черно-бяла патрулна кола. Те изглеждаха изненадани, но не реагираха. Патрулката включи подвижния си прожектор, вратата се отвори и на асфалта стъпи униформен полицай, който предпазливо тръгна напред. Спря до синята кола и се наведе над прозорчето. Размениха се няколко реплики, после мъжете с дънките слязоха от колата и последваха полицая към входната врата на къщата.

Звънецът издрънча и Кейси отиде да отвори.

— Вие ли сте госпожа Сингълтън? — попита младият полицай.

— Да.

— И работите в „Нортън Еъркрафт“? — Да.

— Тези господа са от „Нортън Секюрити“ и твърдят, че ви охраняват.

— Какво? — зяпна Кейси.

— Искате ли да видите документите им?

— О, да — съвзе се Кейси. — Искам.

Полицаят включи джобното си фенерче, а двамата мъже извадиха служебните си карти. Действително бяха представители на „Нортън Секюрити“.

— Молим за извинение, госпожо — обади се единият. — Не допускахме, че не сте предупредена. Имаме задача да проверяваме дома ви на всеки кръгъл час. Ако това не ви притеснява, разбира се…

— Не, всичко е наред — отвърна Кейси.

— Нещо друго? — погледна я въпросително полицаят. Тя промърмори някакви смутени извинения и затвори вратата.

— Не забравяйте да заключите, госпожо — любезно подвикна единият от охранителите.

— Аха — изръмжа Кени Бърн. — Висят и пред моята къща. Изкараха акъла на Мери. Какво става, дявол да го вземе? Има цели две години до следващото договаряне на работните заплати!

— Ще се обадя на Мардър — рече Кейси.

— Всички са поставени под охрана — увери я директорът. — Винаги действаме така когато член на работен екип получи заплаха от страна на профсъюзите… Лягай да спиш и не се безпокой.

— Успя ли да говориш с Бръл? — попита тя.

— Да, свих му перките… Но ще мине известно време преди това да стане известно на останалите… Дотогава всички ще бъдете под охрана.

— Добре — въздъхна Кейси.

— Обикновена предпазна мярка и нищо повече — увери я Мардър.

— Ясно.

— Хайде, лека нощ…