Въздушна клопка

ГЛЕНДЕЙЛ5.45 ч.

Събуди се рано, преди будилника. Навлече една хавлия и отиде в кухнята да пусне машината за кафе. Погледна през прозореца. Синята лимузина още беше там. След известен размисъл реши да пропусне ежедневния осемкилометров джогинг. Може би беше глупаво от нейна страна, но не ѝ се искаше да рискува.

Взе чашата кафе и се премести в хола. Всичко изглеждаше различно. Довчера къщичката ѝ се струваше уютна, днес обаче имаше чувството, че е твърда малка, изолирана и беззащитна. Беше доволна, че Алисън ще прекара седмицата при Джим.

Кейси беше преживяла и други моменти на социално напрежение, даваше си сметка, че заплахите обикновено си остават само заплахи. Но предпазливостта никога не е излишна. Един от първите уроци, които научи в „Нортън“ беше, че животът в производствените халета е много труден, по-труден дори от живота край поточната линия на „Форд“. Тази компания беше една от малкото останали в страната, която предлагаше 80,000 долара годишно на хора с висше образование, неуспели да си намерят работа по специалността. Разбира се, срещу стотици часове извънреден труд. Но такава работа се намираше все по-рядко, конкуренцията за подобно място ставаше все по-ожесточена. И по тази причина, ако профсъюзът прецени, че китайската сделка застрашава сигурността на работните места в предприятието, той ще направи всичко, за да я провали.

Отпуснала чашата в скута си, Кейси изведнъж си даде сметка, че се страхува да отиде на работа. Което, разбира се, нямаше никакво значение. Остави чашата на масичката и влезе в спалнята да се облече.

След няколко минути излезе навън и отвори вратичката на мустанга. В същия момент зад синята кола насреща спря друга. Потегли с очи в огледалцето за обратно виждане. Синята лимузина я последва.

Значи Мардър се бе разпоредил за двойна охрана. Едната кола пази къщата, другата я ескортира…

Нещата май са по-зле, отколкото си беше представяла…

Вкара колата на територията на завода с чувство на необичайно напрежение в гърдите. Първа смяна вече беше застъпила, паркингът беше пълен. Няколко декара, задръстени от коли… Кейси спря на бариерата на портал 7. Униформеният служител ѝ махна да продължава, после, без видим сигнал от ескорта, задържа бариерата и за синята кола. Паркира на запазеното си място пред административната сграда и слезе.

— Приятен ден, госпожо.

Единият от бодигардовете беше свалил стъклото и ѝ се усмихваше.

— Благодаря.

Онзи махна с ръка и синята лимузина рязко потегли.

Кейси спря и се огледа. На юг се простираше огромното сиво туловище на Сграда 64, на изток беше Сграда 57 — там се монтираше двумоторникът; зад нея едва се очертаваше Сграда 121 — главното хале за боядисване… На запад се точеха ремонтните хангари, прозорците им отразяваха светлината на слънцето, издигнало се над планината Сан Фернандо. След пет години в този завод, гледката ѝ беше до болка позната. Но днес изведнъж ѝ се стори, че от огромните мащаби се излъчва нещо заплашително, някаква куха враждебност. Наоколо беше пусто. Две секретарки изчезнаха във входа на администрацията и тя остана сама. Абсолютно сама…

Глупости, рече си тя и разкърши рамене да прогони страха. Време е за работа.

НОРТЪН ЕЪРКРАФТ6.34 ч.

Роб Уонг, един от младите програмисти в „Дигитални информационни системи — Нортън“, извърна глава от редицата монитори пред себе си и каза:

— Съжалявам, Кейси… Получихме дигиталния запис на полетните параметри, но възникна проблем.

— Ох, не искам да слушам — въздъхна тя.

— Зная какво е…

На практика не беше особено изненадана. Уредите за запис на полетните параметри рядко работят както трябва. В печата техните пропуски се оправдават с повреди, получени вследствие на катастрофата. Когато един самолет се удари в земята със скорост от 900 километра в час е логично да се допусне, че някакво касетофонче ще се повреди.

Но не така мислят специалистите от самолетостроенето. Те добре знаят, че УДЗПП дават много дефекти, дори когато машината си лети напълно нормално. Причината за това се крие в липсата на изрично изискване от страна на ФАВ за проверка на тези уреди преди всеки полет. На практика те се проверяват най-много веднъж в годината и това предопределя тяхното състояние — много от тях изобщо не работят…

Проблемът е известен на всички: — Федералната Агенция, Националният Борд, авиокомпаниите, производителите. Преди две — три години „Нортън Еъркрафт“ извърши внезапна проверка на всички свои самолети, пристигнали за редовен преглед в Бърбанк, Кейси беше член на комисията. Резултатът беше показателен: само едно от шест проверени записващи устройства работеше нормално…

Въпросът защо Агенцията задължава производителите на самолети да монтират УДЗПП, а не изисква тяхната проверка преди всеки полет, беше обект на разгорещени дискусии в кръчмите около авиозаводите из цялата страна — от Сиатъл чак до Лонг Бийч. Циничното становище беше, че всички имат интерес от дефектните записващи устройства. В една страна, която се управлява от алчни адвокати и жадна за сензации преса, каква изгода могат да имат самолетостроителите от обективен и точен анализ на инцидентите?…

— Правим всичко възможно, Кейси — добави Роб Уонг. — Но получените данни са пълни с аномалии…

— Какво искаш да кажеш?

— Изглежда така, сякаш ускорител номер. 3 е излязъл от строя някъде около двадесет часа преди инцидента. От което следва, че рамковите синхронизатори са захранвани с погрешна информация…

— Рамковите синхронизатори?

— Точно така. Устройството записва параметрите на работата на двигателя посредством отделни информационни блокове, които наричаме рамки. Ще ти дам един пример: получаваме информация за параметрите на скоростта. Тя присъства в информационните блокове постоянно, появява се веднъж на всеки четири рамки, които излизат на екрана. Не стане ли това, тези рамки излизат от синхрон и полетните параметри се оказват невъзможни за разчитане. Ето виж…

Извърна се към екрана пред себе си и натисна няколко клавиша:

— При нормална работа на УДЗПП ние получаваме триизмерно изображение на цялата конструкция… Ето го… Самолетът е готов за полет…

На екрана се очерта триизмерното изображение на един ширококорпусен Н-22. Отначало то беше само пунктирано, после започна да се запълва. Няколко секунди по-късно пред очите на Кейси се появи един напълно завършен макет, изобразяващ машината по време на полет.

— Така, сега вкарваме данните на вашия УДЗПП…

Макетът сякаш се взриви и изчезна от екрана. Миг по-късно се появи отново, но коренно променен. Лявото крило беше откъснато от корпуса, извито под прав ъгъл. Самолетът се преобърна надясно. После изчезна опашката. Пак се появи, пак изчезна…

— Главният компютър се опитва да изгради макета, но се натъква на несъответствия — поясни Роб. — Данните за крилото не съвпадат с данните за фюзелажа, те пък се разминават с данните за опашката. И моделът се руши…

— Какво може да се направи?

— Ново синхронизиране на рамките, но за това ще ни трябва време.

— Колко? Мардър ми виси на врата като воденичен камък!

— Може би доста, Кейси… Тези данни са безнадеждно объркани. Защо не опитаме чрез записващото устройство за пряк достъп?

— Няма такова.

— Тогава остава само един начин… Ще занеса този запис на момчетата от „Полетни симулации“. Те имат няколко специални програми, които може би ще запълнят празнините…

— Но, Роб…

— Нищо не обещавам, Кейси — поклати глава младежът. — Съжалявам, но при тези данни това е невъзможно.

СГРАДА 646.50 ч.

Кейси и Ричмън се срещнаха пред Сграда 64 и закрачиха един до друг. Младежът непрекъснато се прозяваше.

— Работил си в отдел „Маркетинг“, така ли? — подхвърли тя.

— Аха — кимна той. — Но там никога не сме започвали толкова рано…

— С какво се занимаваше?

— Нищо особено. Едгартън беше подлудил отдела с подробностите по тази китайска сделка. Много секретност, никакви външни хора. Аз самият се занимавах с някои юридически аспекти на преговорите с „Иберия“.

— Те бяха ли свързани с пътувания?

— Само в личен план — подсмихна се Ричмън.

— Как така?

— Ами така. Нямах кой знае колко работа и отскачах да покарам ски…

— Много интересно. И къде?

— Ти скиорка ли си? — погледна я с интерес Ричмън. — По мое дълбоко убеждение Сън Валей е най-доброто място за ски, ако не броим Гщаад, разбира се… Любимото ми място, особено ако човек е принуден да кара ски в Щатите…

Кейси си даде сметка, че той не отговори на въпроса й. Влязоха през една от страничните врати на Сграда 64 и тя моментално усети враждебното поведение на работниците. Атмосферата беше напрегната.

— Какво става? — усети я и Ричмън. — Да не би днес да е имало проповед?

— Профсъюзът е на мнение, че ги продаваме на китайците.

— Как така ги продаваме?

— Мислят, че крилете ще се изработват в Шанхай. Говорих с Мардър, но той отрече.

Изсвири клаксон, просторното хале му отвърна с многогласно ехо. Огромният жълт кран пред тях се раздвижи на релсите си, дебелите му въжета повдигнаха първия сандък с интрументариум за производството на крила. Беше сглобен от дебели греди, голям колкото къща. Тежестта му положително надминаваше пет тона. Десетина работници закрачиха от двете му страни, подпирайки го с ръце срещу страничното клатене. Сандъкът бавно се насочи към един от външните портали, пред който чакаше огромен тир.

— След като Мардър е казал не, какъв е проблемът? — попита Ричмън.

— Не му вярват.

— Така ли? Защо?

Кейси погледна вляво от себе си, където ставаше заготовката на инструментариума за транспорт. Преди да влязат в сандъците големите сини детайли се покриваха със специална пяна, после се опаковаха в дебели листове мек найлон. Тя знаеше, че това е задължително. Макар и дълги по седем — осем метра, тези детайли са калибрирани изключително точно, до една стотна от сантиметъра. Транспортирането им е цяло изкуство. Очите ѝ се върнаха на сандъка, който пътуваше към изхода.

Работниците около него ги нямаше, сандъкът продължаваше бавното си движение сам…

— Охо! — рече тя.

— Какво? — озърна се Ричмън.

— Насам! — извика тя и хукна към скелето около един недовършен фюзелаж вдясно от тях. Ръката ѝ силно дръпна дрехата на младежа, който продължаваше да се оглежда с недоумение.

— Бягай! — изкрещя Кейси. — Сандъкът ще падне!

Той се затича. Зад гърба им се разнесе остро скърцане, последвано от пронизителен метален звън. Първото от двете дебели въжета на крана се скъса, огромният сандък рязко се наклони. В момента, в който достигнаха укритието на скелето се скъса и другото въже. Сандъкът се стовари на циментовия под с оглушителен тътен, във въздуха се разлетяха остри дървени отломки. Цялото хале се разтърси.

— Исусе Христе! — облещи се Ричмън. — Какво стана?!

— На това му викаме саботаж — отвърна тя.

Около разнебитения сандък на пода се издигаха облаци прах. Разнесоха се викове за помощ, включи се пронизителна аларма. За миг Кейси зърна печалното лице на Дъг Дохърти, който стоеше в противоположния край на халето и мрачно поклащаше глава.

Ричмън се извъртя и внимателно измъкна една десет сантиметрова треска от ръкава си.

— Исусе! — промърмори той, съблече сакото си и пъхна пръст в дупката.

— Това беше предупреждение — каза Кейси. — Частите в този сандък са безнадеждно повредени. Трябва да бъдат разопаковани и преработени основно. А това означава закъснение от няколко седмици…

Около сандъка се струпаха работници, към тях тичаха сменните майстори с развени вратовръзки.

— Какво ще стане сега? — попита Ричмън.

— Ще си запишат няколко имена, после ще започнат да раздават ритници — отвърна Кейси. — Но няма да стане нищо… Утре ще има друг инцидент. Никой не е в състояние да го предотврати…

— Предупреждение, казваш — промърмори Ричмън и нахлузи сакото си.

— Да, предупреждение към нас… Съвсем ясен сигнал: внимавайте нещо да не ви падне на главата… Сега ни чакат изпуснати инструменти, препъване във внезапно появили се кабели — ей такива неща… Трябва да бъдем страшно внимателни — все едно, че се намираме сред минно поле…

От групата около сандъка се отделиха двама души и тръгнаха насам. Единият беше як мъжага по джинси и изцапана в червено работна рубашка, другият беше дълъг и слаб, с бейзболна шапка на главата. В ръцете им се поклащаха пневматични отвертки с гъвкави краища, държаха ги като примки.

— Ей, Кейси! — промърмори уплашено Ричмън. — Тези идват право към нас!

— Виждам — процеди тя и лицето ѝ се опъна. Нямаше никакво намерение да показва уплаха пред някакви си мутри.

Двамата крачеха точно към нея. Изведнъж пътят им беше препречен от майстор в бележник в ръце, който на висок глас поиска служебните им карти. Мутрите се спряха, но продължаваха да хвърлят заканителни погледи към Кейси.

— С тези проблеми няма да имаме — въздъхна тя. — Ще бъдат уволнени в рамките на един час. — Наведе се и вдигна куфарчето си, останало под скелето: — Да вървим, защото закъсняваме…

СГРАДА 64/ КРИ7.00 ч.

Столовете около овалната заседателна маса проскърцаха.

— Да започваме — изправи се Мардър. — В завода се наблюдава определена дейност за блокиране работата на тази комисия от страна на профсъюзите. Това не бива да смущава никого от вас, гледайте топката… Точка първа: метеорологичните данни…

Секретарката раздаде листове хартия на присъстващите. Оказа се, че това са бланки на Федералната агенция по въздухоплаването, озаглавени РАПОРТ ЗА ВЪЗДУШЕН ИНЦИДЕНТ. Съдържанието беше попълнено от Центъра за въздушен трафик в Лос Анджелис.

Кейси започна да чете.

— Разполагаме и с метеорологична спътникова сводка, но според мен тези сведения са достатъчни — каза Мардър. — Три самолета в близост до 545 докладват единствено за леко раздвижване на въздушните пластове, никакви следи от турбуленция. Ето защо аз напълно я изключвам като причина за инцидента.

Хората около масата започнаха да кимат в знак на съгласие.

— Някой да добави нещо, което да бъде включено в протокола?

— Аз — вдигна глава Кейси. — Да се отбележи, че според показанията на пътници и членове на екипажа, знакът за затягане на коланите не е бил задействан.

— Добре. Приключихме с метеорологичната обстановка. Заключение: инцидентът на този самолет няма връзка с внезапно възникнала турбуленция. Да преминем на записаните полетни данни…

— УДЗПП показва сериозни отклонения — обади се отново Кейси. — Записаните данни се обработват.

— Визуалната проверка?

— Значителни повреди на интериора — каза Дохърти. — Докато външно самолетът е недокоснат, истински бонбон.

— Заключение?

— Не открихме проблем. Днес самолетът ще бъде тук, отново ще прегледам уредите за управление. Но до този момент не разполагаме с нищо.

— Тествахте ли елероните и задкрилките?

— Да. Състоянието им е безупречно. — Инструменти?

— В ред.

— Колко пъти ги тествахте?

— След като изслушахме информацията на Кейси направихме десет спускания на елероните. Търсехме някаква аномалия, но всичко се оказа наред.

— За каква информация става въпрос? Какво научи от разпитаните пътници, Кейси?

— Една пътничка съобщи за леки вибрации, идващи откъм крилото. Продължителност: десет — дванадесет секунди…

— По дяволите! — изруга Мардър.

— … Вибрацията е била последвана от вдигане на носа и стръмно гмуркане…

— Мамка му!

— Накрая е имало рязко странично разклащане.

— Искаш да кажеш елероните, така ли? — втренчи се в нея Мардър. — Имали ли сме проблеми с тях на този самолет?

— Не зная — отвърна Кейси. — Една от стюардесите е чула как командирът споменава непредизвикано спускане на елероните… Казал е още, че има проблеми с автопилота…

— Исусе! Проблеми с автопилота, значи…

— Не му обръщай внимание! — изръмжа Бърн. — Копелето постоянно променя показанията си! На Контролната кула съобщава за турбуленция, пред стюардесата дрънка за елероните… Бас държа, че в момента разказва коренно различна история на хората от авиокомпанията си! Ясно ми е само едно: нямаме никакво понятие какво е станало в шибаната кабина!

— По всичко личи, че проблемът е в елероните — въздъхна Мардър.

— Не е там — поклати глава Бърн. — Разпитаната от Кейси пътничка казва, че вибрацията е дошла откъм крилото или двигателя… Нали така?

— Точно така — кимна Кейси.

— Погледнала през илюминатора, но не забелязала никакви изменения — продължи Бърн. — Тоест — елероните не са били спуснати. Това ме навежда на мисълта, че става въпрос за проблем с обратната тяга… Всяко включване на обратната тяга при тази скорост ще доведе до значителни вибрации. Но нещата няма да спрат дотук. Рязкото снижение на скоростта може да преобърне машината във въздуха. Пилотът се насира от страх и прави опит за компенсация. Реакцията му е прекалено бурна и бинго!

— Има ли доказателства за включване на обратната тяга? — присви очи Мардър. — Повредени ръкави, някакви изкривявания?

— Вчера ги огледахме подробно — рече с въздишка Бърн.

— Не открихме нищо. Но днес ще ги подложим на рентген и ултразвук… Има ли някакви изменения, непременно ще ги открием.

— Добре — рече Мардър. — Значи преглеждаме още веднъж елероните и обратната тяга. Какво показват записите, Рон? Забеляза ли някакви отклонения?

Рон Смит се сви под погледите на колегите си, главата му потъна в раменете. Вдигна ръка пред устата си и тихо се прокашля.

— Е? — настойчиво го изгледа Мардър.

— Да, Джон — дрезгаво проговори Смит. — Разпечатката от показанията на уреда за полетните данни показва известни аномалии при елероните.

— Значи те в крайна сметка са се спуснали, така ли?

— Ами…

— Самолетът е излязъл от контрол, пътниците са се мятали вътре като мишки в капан, трима са загинали. Това ли искаш да ми кажеш?

В залата се възцари тишина.

— Господи, какво ви става, бе хора? — простена Мардър.

— Този проблем би трябвало да е решен още преди четири години! Нима искате да кажете, че не е така?!

Всички гледаха пред себе си и мълчаха.

— По дяволите! — ревна Мардър.

— Джон, дай да разсъждаваме трезво — обади се със спокоен глас Трунг. — Поддаваме се на емоции и пропускаме един много важен момент: автопилотът…

Ново мълчание.

Мардър преглътна, овладя нервите си и остро попита:

— Какво автопилотът?

— Дори елероните да се спуснат по време на полет, автопилът би трябвало да овладее машината и да я задържи стабилна. Той е програмиран така, че винаги компенсира подобни грешки. Елероните се спускат, автопилотът прави нужните корекции. Пилотът вижда предупредителния сигнал и прибира елероните обратно. Самолетът продължава полета си без никакви проблеми…

— Може би не е летял на автопилот…

— По всяка вероятност е било така — кимна Трунг. — Но защо?

— Може би твоят автопилот се е прецакал! — изръмжа Мардър. — Може би в компютъра му е влязъл някакъв вирус!

Трунг скептично поклати глава.

— Такива неща са ставали! — настоя Мардър. — Спомни си за инцидента на ЮС Еър над Шарлот миналата година. Тогава самолетът се претърколи във въздуха, нали?

— Точно така — кимна Трунг. — Но това не беше предизвикано от вирус в компютъра. Техниците от службата за поддръжка бяха извадили основния компютър за подмяна на някакъв чип, а при повторното му инсталиране просто не го тикнали докрай в гнездото. Получило се прекъсване на сигнала, това е всичко…

— Но според показанията на стюардесата от Полет 545, капитанът се борел с автопилота…

— Нормално — отвърна Трунг. — Автопилотът реагира на всяко отклонение от полетните параметри. А когато пилотът се „бори“ с него, резултатът винаги е един и същ — машината лети така, сякаш в кабината няма никой…

— Това регистрирано ли е от контролните уреди?

— Да. На всеки три секунди автопилотът прави опит да поеме управлението. Това не става — значи капитанът умишлено му е пречил, предпочитайки ръчното управление…

— Да не забравяме, че става въпрос за един изключително опитен пилот — напомни му Мардър.

— Прав си — кимна Трунг. — Затова се присъединявам към мнението на Кени: ние наистина нямаме никаква представа какво е станало в шибаната кабина!

Очите на присъстващите се извърнаха към Майк Ли, представителят на авиокомпанията.

— Какво ще кажеш, Майк? — попита Мардър. — Ще имаме ли интервю с пилота, или няма да имаме?

— Знаеш ли, присъствал съм на стотици заседания от подобен род — философски въздъхна Ли. — На всички тях съществува тенденция да се обвиняват онези, които не могат да се защитят… Такава е човешката природа. Вече обясних защо екипажът е напуснал страната. От собствените си архиви знаете, че капитанът на този полет е първокласен пилот. Не изключвам да е допуснал грешка. Но познавайки проблемите на този модел самолети, специално проблемите с елероните, на ваше място аз бих насочил вниманието си върху техниката…

— Без съмнение и ние ще постъпим така — кимна Мардър. — Но все пак…

— На никого не е изгодно да започваме война и да се затрупваме с взаимни обвинения — продължи Ли. — Разбирам, че вниманието ви е насочено към предстоящата сделка с Пекин, но искам да ви напомня, че „Транс Пасифик“ също е един от сериозните клиенти на вашата компания. До този момент сме закупили десет самолета, имаме поръчка за други дванадесет. Постоянно разширяваме мрежата си, всеки момент ще получим лиценз и за вътрешни полети тук. Това означава, че в момента никак не ни е до скандали и лоша реклама. Нито по отношение на самолетите, на които летим, нито по отношение на нашите пилоти… Надявам се, че ме разбирате добре.

— И още как, мамка му! — отново се възпламени Мардър. — Не бих могъл да се изразя по-ясно! — Очите му бавно огледаха присъстващите: — Всички тук имат ясни и конкретно поставени задачи. Действайте! Искам отговори!

СГРАДА 202 / ЦПС7.59 ч.

— Полет 545? — вдигна вежди Феликс Валерщайн. — Много обезпокояващо, много! — Сивокосият германец от Мюнхен управляваше Центъра за полетни симулации и Програмата за обучение на пилоти с тевтонска ефективност.

— Защо казваш това? — погледна го Кейси.

— Защото ми се струва, че инцидентът с него е напълно невъзможен! — сви рамене Валерщайн.

Вървяха през огромното хале на Сграда 202. Високо над главите им се издигаха двата тренажора, по един за всеки от пътническите самолети на „Нортън“. На външен вид не се различаваха от всяка стандартна машина, но само ако се гледат отпред. Носът с пилотската кабина сякаш беше отрязан от гигантски нож, останалата част от корпуса липсваше. Конструкцията се държеше на сложна система от хидравлични системи.

— Получи ли полетните данни? Роб каза, че ще се опиташ да ги разчетеш…

— Опитах се — кимна сивокосият мъж. — Но без успех. Бих казал, че са почти неизползваеми. Няма ли УПД?

— Няма, Феликс.

Влязоха в командната зала, запълнена с видеоекрани и компютърни конзоли. Оттук инструкторите наблюдаваха поведението на пилотите в тренажорите. В момента и двата работеха.

— Феликс, опасяваме се, че елероните са се спуснали по време на полета — промълви Кейси. — Възможно е и обръщане на изпускателните тръби…

— И какво от това?

— Вече имахме проблеми с елероните…

— Това беше отдавна, Кейси. Освен това елероните не могат да предизвикат толкова тежък инцидент. Със смъртни случаи… Не, не, това е изключено!

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Сега ще ти покажа… — Обърна се към един от инструкторите и попита: — Кой лети на Н-22 в момента?

— Инграм. Първи пилот от „Нортуест“.

— Добър ли е?

— Средна хубост. Има около тридесет летателни часа. На един от екраните Кейси видя мъж на около тридесет и пет години, седнал в пилотското кресло на тренажора.

— Къде се намира в момента? — попита Феликс.

— Секунда — отвърна инструкторът и натисна някакви бутони пред себе си. — Над Атлантическия океан, ВП 33, точка осем М.

— Добре — кимна Феликс. — Това означава, че лети на височина тридесет и три хиляди фута, скоростта му е осем десети от тази на звука. Вече доста време е в тези параметри, всичко изглежда наред. Той е спокоен, дори мъничко ленив…

— Точно така, сър.

— Добре. Сега искам да спуснете елероните на мистър Инграм…

Инструкторът се наведе над клавиатурата, а Феликс се извърна към Кейси:

— Гледай внимателно.

В продължение на няколко секунди пилотът на екрана беше все така отпуснат. После изведнъж се наведе към уредите пред себе си и сбърчи чело.

Феликс махна с ръка към пулта на инструктора, над който светеха множество екрани:

— Тук можеш да видиш всичко, което вижда и той… На централния дисплей за полетните параметри започва да мига индикаторът за спуснатите елерони. Той го забелязва. Междувременно виждаш, че носът на самолета леко се повдига…

Хидравличната система тихо забуча, огромният конус на тренажора се повдигна с няколко градуса.

— В момента мистър Инграм проверява лоста за управление на елероните, точно според инструкциите. Открива, че той е застопорен и е леко учуден. Това означава, че непредизвикано спускане на елероните е изключено…

Тренажорът остана с вирнат нос.

— Мистър Инграм обмисля ситуацията. Той разполага с достатъчно време, за да вземе решение. Самолетът лети на автопилот и е достатъчно стабилен. Да видим какво е решил… Аха… Сваля лоста, после отново го вдига. Опитва се да махне предупредителния сигнал от екрана. Това не води до нищо… Мистър Инграм разбира, че има проблеми в системата за управление. Запазва спокойствие и продължава да търси решение… Какво ли ще направи? Ето, променя параметрите на автопилота… Слиза на по-малка височина и намалява скоростта. Абсолютно правилно. Носът все още е вдигнат, но по-малката височина и по-ниската скорост му предоставят далеч по-благоприятни условия… Сега решава отново да раздвижи лоста…

— Да го отърва ли от проблема? — попита инструкторът.

— Защо не? — сви рамене Феликс. — Мисля, че всичко е ясно…

Инструкторът натисна някакъв бутон, носът зае хоризонтално положение.

— И така, мистър Инграм продължава полета при нормални условия — каза Феликс. — Отбелязва инцидента в полетния дневник и продължава пътя си към Лондон…

— Но той остана на автопилот — отбеляза Кейси. — Какво щеше да стане, ако беше преминал на ръчно управление?

— Защо да го прави? Полетът протича нормално, поне половин час е на автопилот, който поддържа курса и скоростта…

— Нека допуснем, че все пак го прави…

Феликс сви рамене и се обърна към инструктора:

— Изключи му автопилота.

— Слушам, сър.

Прозвуча алармен сигнал. Пилотът на екрана вдигна глава към показанията на уредите, ръцете му хванаха лостовете. Алармата млъкна, в кабината се възцари тишина. Пилотът продължаваше да държи лостовете.

— Поел ли е управлението? — попита Феликс.

— Да, сър — кимна инструкторът. — Височина на полета 29000, скорост 7.1 М. Автопилотът изключен.

— Окей — кимна германецът. — Спусни му елероните. Инструкторът натисна някакъв бутон. Контролният дисплей в кабината на тренажора издаде звуков сигнал, на екрана се появи мигащото предупреждение за спуснати елерони. Отначало яркочервено, после бяло… Кейси пристъпи към монитора и видя как пилотът се навежда напред. Беше забелязал предупредителния надпис.

— Сега носът отново се повдига, но този път мистър Инграм ще трябва сам да овладее машината — рече Феликс. — Ето, ръката му хваща щурвала… Леко и много внимателно. Браво… Машината е стабилизирана.

Извърна се към Кейси и отново сви рамене:

— Видя всичко, нали? По тази причина съм убеден, че инцидентът на Полет 545 не е свързан с елероните… Изключвам и обръщане на изпускателните тръби, които излизат от ускорителите… И в двата случая автопилотът би компенсирал и би задържал машината под контрол… Това, което е станало на „Транс Пасифик“ е истинска загадка за мен, Кейси…

Излязоха пред хангара и Феликс се насочи към джипа си. На покрива му беше прикрепена дъска за сърф.

— Купих си „Хенли“ — похвали се той. — Искаш ли да го разгледаш?

— Мардър вдига ужасна врява, Феликс — въздъхна Кейси.

— Нека си вдига, това очевидно му харесва…

— Кажи ми какво според теб е станало на 545?

— Добре, ще бъда откровен — кимна германецът. — Полетните характеристики на Н-22 са такива, че в случай на неконтролирано спускане на елероните при ръчно управление, машината става изключително чувствителна. Но ти прекрасно знаеш това, Кейси. Нали беше в комисията за отстраняване на този вид повреда преди три години?

— Да, бях — кимна тя. — Създадохме специален екип, който трябваше да разгледа всички аспекти на стабилността па Н-22 по време на полет… Заключението беше, че повишената чувствителност на машината при ръчно управление не създава проблеми…

— Вярно заключение — кимна Феликс. — Проблеми не трябва да има. Стабилността на полета при всички съвременни самолети се контролира от компютри. Това с особена сила важи за реактивните изтребители, които изобщо не могат да излетят без помощта на сложна компютърна система. Но те по принцип са с висока полетна нестабилност. Машините на гражданската авиация не са толкова чувствителни, но и при тях всички важни параметри на полета се контролират от компютри: горивния процес в двигателите, ориентацията във въздуха, тягата… Да не говорим за всички онези спомагателни, изцяло компютъризирани операции, които поддържат сигурността на полета…

— Това е вярно — кимна Кейси. — Но те могат да летят и без автопилот.

— Безспорно. Това е част от обучението на нашите пилоти. Когато машината стане прекалено чувствителна — както в случая с повдигането на носа, именно командирът е този, който преминава на ръчно управление и нанася много внимателни корекции… Ако действа грубо, той рискува да изпусне контрола и самолетът се гмурка. Тогава вече е много трудно да го задържи, следва поредното рязко изкачване… Мисля, че точно това е станало на „Транс Пасифик“, полет 545…

— С други думи твърдиш, че става въпрос за пилотска грешка, така ли?

— Бих бил абсолютно категоричен в това, ако командир на този самолет не беше Джон Чанг…

— Толкова ли е добър?

— Не — поклати глава Феликс. — Той е превъзходен пилот! Тук се срещам с много пилоти, но малцина от тях притежават истинска дарба. Говоря за нещо много повече от бързи рефлекси, познания и опит. Говоря за нещо далеч по-голямо от обикновената сръчност. Наричам го инстинкт… Джон Чанг е един от най-добрите пилоти, които са влизали в моя тренажор. Затова съм абсолютно убеден, че инцидентът на борда на ТПА 545 не се дължи на пилотска грешка. Не и когато на командирското кресло седи Джон Чанг. Съжалявам, Кейси, но проблемът е в машината… Трябва да е в машината! Друга възможност просто не виждам!

НА ПЪТ ЗА ХАНГАР 59.15 ч.

Прекосяваха огромния паркинг, Кейси замислено мълчеше.

— И докъде стигнахме? — обади се след известно време Ричмън.

— Доникъде.

Това беше единственото заключение, независимо от различните ъгли, под които анализираше фактите. До този момент не бяха успели да установят нищо сигурно. Пилотът беше съобщил за турбуленция, но такава нямаше. Една от пътничките беше описала типично непредизвикано спускане на елероните, но това спускане далеч не обясняваше огромните опустошения в пътническите салони. Стюардесата твърдеше, че командирът се е борил е автопилота — нещо, което според Трунг може да стори само един крайно неопитен пилот… А Феликс твърди, че командирът на този самолет е един от най-добрите в бранша.

Мъгла.

Пълна мъгла.

Ричмън крачеше до нея и мълчеше. Цяла сутрин си траеше. Сякаш загадката около инцидента с Полет 545 се беше оказала твърде сложна за него и интересът му се изпаряваше.

Но Кейси не беше обезкуражена. Много пъти се беше оказвала в подобно положение. В начина, по който първите данни си противоречат, няма нищо странно. Просто защото инцидентите по време на полет рядко се предизвикват от една отделна грешка. Екипите, които разследват тези инциденти, винаги очакват поредица от грешки, навързани помежду си. В крайна сметка се стига до неизбежното: аварира цяла система, пилотът реагира неадекватно и самолетът попада в опасна ситуация…

Поредица. Винаги поредица…

Една дълга верига от малки грешки и пропуски…

Дочу свистене на реактивни двигатели и вдигна глава. Огромното туловище на един Н-22 затъмни слънцето. Тя успя да зърне жълтите отличителни знаци на опашката му. Беше авариралата машина, която пристигаше от ЛАКС. Големият самолет кацна меко, изпод колелата му излетяха синкави облачета. Моторите изреваха на обратна тяга, туловището се заклати по посока на Хангар 5.

Пейджърът на колана ѝ започна да жужи. Тя го свали и прочете посланието:

— О, по дяволите! — простена Кейси. — Трябва да открием някакъв телевизор!

— Защо, какво става? — озадачено я изгледа Ричмън.

— Имаме неприятности.

СГРАДА 64/КРИ9.20 ч.

— Това е международното летище на Маями минути след като левият преден двигател на самолета на авиокомпания „Сънстар“ избухна в пламъци. Оживената по това време писта беше засипана със смъртоносни огнени шрапнели…

— Мамка ви! — изрева Кени Бърн. Пет — шест души от инженерния екип бяха наобиколили телевизора и Кейси не можеше да види екрана.

— По чудо няма ранени сред двеста и седемдесетте души на борда. Ширококорпусният Н-22 „Нортън“ набирал обороти в началото на пистата за излитане, когато пътниците забелязали черен дим от двигателя. Само секунди по-късно самолетът бил разтърсен от мощна експлозия и левият преден двигател се пръснал на парчета, избухнал пожар…

Екранът не показваше нищо от словесните описания. Камерата беше уловила силуета на Н-22 в дъното на пистата, изпод крилото му излитаха кълба черен дим.

— „Левият преден двигател“ — раздразнено изръмжа Кени Бърн. — Сякаш има и заден, тъпак такъв!

Телевизията започна да показва в близък план пътниците, които се тълпяха в залата. Режисьорът прибягваше до изтъркания номер с кратки включвания на различни камери, натикани под носа на предварително подбрани хора. Седемгодишно момче развълнувано каза: „Всички се уплашиха от дима…“ Последва го някакво момиче, което току поклащаше глава и отмяташе косата си назад: „Беше страшно, ама страшно ви казвам!… Видях пушека и… Изобщо, страшна работа!“ Тук се намеси репортерката с един от най-умните си въпроси: „Какво изпитахте когато чухте експлозията?“ „Страшна работа“, повтори момичето. „Не помислихте ли, че е бомба?“ — беше следващият проницателен въпрос. „Ами разбира се! Бомба, поставена от терористи!“

Кени Бърн се завъртя на пети, ръцете му отчаяно се вдигнаха към небето.

— Не ви ли сърбят ушите от подобни фъшкии?! — прогърмя той. — Питат хлапета какво са си помислили! Ей тъй се правят новини! Замалко да си глътна сливиците, мамка му! Самолети убийци и пътници, които ги обичат!

На екрана се появи лицето на възрастна жена.

— Да, помислих си, че умирам — изфъфли тя. — Какво друго да си помисли човек?

— Ние със съпругата ми се молихме — обяви мъж на средна възраст. — Цялото семейство коленичихме на пътеката и благодарихме на добрия Господ Бог…

— Бяхте ли уплашени? — попита гласът на репортерката.

— Мислехме, че умираме — отвърна мъжът. — Салонът се изпълни с пушек, цяло чудо е, че оцеляхме…

— Задник! — беснееше Бърн. — В кола наистина щеше да пукнеш! В някоя шибана кръчма — също! Но не и в ширококорпусен „Нортън“, който е конструиран така, че да ти спаси нещастния живот!

— По-спокойно, нищо не чувам от теб — прекъсна го Кейси. Слушаше внимателно, искаше да разбере докъде ще стигнат репортерите.

Пред камерата се изправи забележително красива жена с латиноамерикански черти и елегантно бежово костюмче „Армани“. В ръката си държеше микрофон.

— Пътниците постепенно излизат от шока, но само преди минути съдбата им беше неизвестна — обяви с драматичен тон тя. — Това стана след като един джъмбо-джет на „Нортън“ избухна на пистата, а алените пламъци се извиха високо в небето…

— Чакай малко, да те вземат мътните! — отново ревна Кени. — Избухнал джъмбо на „Нортън“, така ли? Това не е вярно, хубавице! Избухнал е един лайнян двигател на „Сън-стар“! — Пръстът му обвинително се насочи към екрана: — Тук става въпрос за блокаж на роторите, след което парчета от перките са пробили обшивката! Неведнъж съм предупреждавал копелетата, че някой ден ще се случи точно това!

— Предупреждавал си ги? — присви очи Кейси.

— Точно така, да ги вземат мътните! — изръмжа Кени. — Зная цялата шибана история! Миналата година „Сънстар“ закупи шест броя двигатели от „Аеросивикас“. Аз бях консултант по сделката от страна на „Нортън“. Извърших задължителната рентгеноскопия и открих куп дефекти: нащърбени витла на турбините, шупли в метала… Съветът ми беше „Сънстар“ да ги върне. — Ръцете му се стрелнаха във въздуха:

— Но кой да слуша, когато сделката е на далавера? Техническото ръководство на „Сънстар“ купи шибаните двигатели и реши да ги отремонтира. При разглобяването установихме наличието на силна корозия по отделните компоненти. Това означаваше само едно — шибаните чужденци бяха фалшифицирали приемните документи… Пак им казах: върнете тоя боклук! Но „Сънстар“ монтира двигателите на своите машини и ето го резултатът: роторите блокират, шибаните витла пробиват обшивката на крилото, хидравличната течност започва да пуши… Пожар няма, защото тази течност е незапалима и може само да пуши… Къде е нашата вина тук, по дяволите?!

Тялото му рязко се завъртя към телевизора, от който се носеха заключителните думи на хубавицата с елегантното костюмче:

— … двеста и седемдесет пътници преживяха сериозен стрес, за щастие ранени няма…

— Точно така, малката! Ранени няма! И знаеш ли защо? Защото крилото е поело всичко, салоните са останали непокътнати. Нашето крило!

— … Очакваме обясненията на авиокомпанията за тази трагедия. По-късно ще се чуем и видим отново. Това е от мен, Ед…

Камерите превключиха, на екрана се появи лицето на говорителя, загоряло и леко набръчкано като на стар морски вълк.

— Благодаря, Алисия — пусна чаровната си усмивка той.

— Това беше нашият репортаж на живо от мястото на инцидента — международното летище на Маями. Ще ви информираме за развоя на събитията. А сега се връщаме към редовната си програма…

Кейси изпусна въздишка на облекчение.

— Не мога да повярвам на тези фъшкии! — изръмжа Кени Бърн, обърна се и тръгна към вратата, която с трясък се затръшна зад гърба му.

— Какъв му е проблемът? — попита Ричмън.

— Абсолютно прав е да негодува — отвърна с въздишка Кейси. — Защото „Нортън“ не носи никаква отговорност при проблем с двигателите…

— Как така не носи? Нали Бърн е бил консултант по сделката?

— Едно нещо трябва да ти е абсолютно ясно — погледна го в очите Кейси: — Ние строим корпусите на самолетите. Нито сглобяваме двигатели, нито ги ремонтираме. Нямаме нищо общо с тях.

— Така ли? Аз пък мислех, че…

— Двигателите за нашите самолети се доставят от съответните производители, при това най-утвърдените в света: „Дженерал Илектрик“, „Прат & Уитни“ и „Ролс-Ройс“… Но репортерите така и не схващат разликата.

— Това ми се струва едно добро оправдание — скептично я погледна Ричмън.

— Нищо подобно. Нима звъниш в газовата компания когато ти спре токът? Нима обвиняваш производителя на колата ти за спукана гума?

— Не, разбира се — отвърна Ричмън. — Но тук става въпрос за вашите самолети, нали? С двигателите и всичко останало…

— Не е така. Ние изграждаме съответния корпус, след което на него се монтират двигателите, които предпочита клиентът. Точно както ти би избрал марката на гумите, които искаш да бъдат монтирани на колата ти… Но ако „Мишлен“ е произвел дефектни гуми и ти имаш проблеми с тях, вината за това не е на „Форд“, нали? Такова е положението и в нашия случай…

Ричмън не изглеждаше убеден.

— Единственото, което можем да сторим, е да издадем сертификат за безопасност на полетите със съответните двигатели — продължи Кейси. — Но не сме в състояние да принуждаваме авиокомпаниите да поддържат тези двигатели съобразно спесификациите за живота на корпуса. Това не е наша работа и всички трябва да са наясно с този факт. На практика репортерката представи инцидента обратно, по абсолютно негативен начин…

— Как така?

— Блокирали са роторите на двигателя — поясни Кейси. — Това означава, че перките на охладителните витла са се откъснали от роторния диск и са пробили обшивката. Двигателят е гръмнал поради липса на редовни прегледи и поддръжка. Това е недопустимо. Нашето крило обаче е поело летящите осколки и е спасило пътниците в салона. Така че; правилното заключение от инцидента би трябвало да е съвсем друго: корпусът на Н-22 е конструиран толкова добре, че е предпазил живота на двеста и седемдесет човека! За това би трябвало да получим медал, но на практика ще стане нещо съвсем друго: още утре акциите ни на борсата ще паднат… А сериозен процент от пътниците ще предпочетат самолети от друга марка… Това ли е правилната реакция по отношение на инцидент от подобен характер? Не. Но ние не можем да очакваме друга реакция, след като вече чухме как се интерпретират събитията… И точно това дразни хората тук.

— Слава Богу, че не споменаха „Транс Пасифик“ — въздъхна Ричмън.

Кейси кимна с глава. Това беше главната ѝ грижа, именно по тази причина беше хукнала към най-близкия телевизор. Искаше да разбере дали блокирането на роторите в Маями ще бъде свързано с вчерашния инцидент на Полет 545. Засега това не беше станало, но тя знаеше, че рано или късно ще стане…

— Котката е избягала от торбата — промърмори тя. — Сега ще ни загреят телефоните…

ХАНГАР 59.40 ч.

Десетина души от охраната се навъртаха около работния портал на Хангар 5, зад който се провеждаше инспекцията на самолета на „Транс Пасифик“. Но това беше стандартна процедура, съпровождаща всяка поява на СПВ в завода. Екипи на Службата за поддръжка и възстановяване постоянно обикаляха света и отстраняваха повредите, получени по време на полет. За тази своя дейност те имаха специален лиценз от ФАВ. Членовете им се подбираха според професионалните качества, а не според трудовия стаж. По тази причина те не членуваха в профсъюза и появата им в завода често предизвикваше напрежение.

Ширококорпусната машина на „Транс Пасифик“ се намираше в средата на хангара, осветена от ярките лъчи на прожекторите, почти скрита зад гъста мрежа от подвижни скелета. По нея пъплеха множество мъже в работни комбинезони. Кейси зърна фигурата на Кени Бърн в близост до един от двигателите. Както обикновено, Кени беше ядосан и яростно проклинаше работниците от поддръжката, които вече бяха успели да свалят ръкавите на ускорителите и ги подлагаха на специални тестове за нарушение на гладкостта.

Рон Смит и екип електротехници стояха на специална платформа, издигната под корема на самолета. Високо горе, зад стъклата на пилотската кабина, се мярна профила на Ван Трунг, който ръководеше екипа за проверка на авиониката.

Дохърти стърчеше на крилото и даваше разпореждания на механиците от корпусната бригада. С помощта на кран те бяха свалили триметровата алуминиева обшивка, прикриваща елероните.

— Започват от едрите кокали — поясни Кейси. — Първи на проверка се подлагат едрогабаритните части…

— Имам чувството, че ще разглобят самолета изцяло — отвърна Ричмън.

— На това му викаме унищожаване на уликите — обади се един глас зад тях.

Кейси се обърна. На метър два стоеше Тед Роули, един от пилотите изпитатели. Беше облечен в дънково облекло, на краката му имаше остроноси каубойски ботуши, очите му бяха скрити зад слънчеви очила с метални рамки. Повечето от изпитателите се обличаха по този начин, явно обичаха външният им вид да излъчва заплаха.

— Теди Роули — представи го Кейси. — Старши пилот — изпитател. В завода му викат „Теди Страшния“…

— Хей, все още не съм видял сметката на никого! — изрази протеста си Теди. — Но все пак е по-добре да ми викат „Страшния“, отколкото „Кейси и Седемте джуджета“…

— Това ли е прякорът й? — погледна го с интерес Ричмън.

— Аха — кимна пилотът. — Ей ги там джуджетата й… Пълзят нагоре — надолу по самолета… — Ръката му дружески се стовари върху рамото на Кейси: — Как я караш, приятелче? Вчера те търсих…

— Знам, но бях заета — отвърна Кейси.

— Бас държа, че е така — ухили се Тед. — Мардър здравата ви е нагрял задниците! Я кажи какво откриха инженерите? Всъщност, недей, мога да отгатна и сам… Не откриха абсолютно нищо, нали? Техният красавец е перфектен, както винаги. Остава другата вероятност: пилотска грешка…

Кейси не отговори, а по лицето на Ричмън се изписа притеснение.

— Хей, няма от какво да се срамуваш — подвикна Теди. — Тая песен съм я чувал и преди. Конструкторите винаги са имали членски карти за клуба „Да прецакаме пилотите“. Нали затова се стремят към пълна автоматизация на полетите? Те просто не понасят мисълта, че някой може да ги кара! Ужасно неудобно е когато в креслото седи нещо топло, от плът и кръв. Направо се побъркват! Разбира се, ако нещо не е наред, виновен е пилотът… Трябва да е пилотът! Прав ли съм?

— Стига, Теди — погледна го право в очите Кейси. — Прекрасно знаеш статистиката, според която голяма част от инцидентите са предизвикани от…

Замълча, тъй като в същия момент Дъг Дохърти надникна от ръба на крилото над тях.

— Лоши новини, Кейси — мрачно промърмори той. — Ела да видиш…

— Какво има?

— Мисля, че разбрах какво е станало на борда на Полет ТПА 545…

Кейси се изкатери по скелето и стъпи на крилото. Дохърти се беше навел над извивката. Елероните бяха изскочили напред, под тях зееше част от вътрешната конструкция.

Кейси се отпусна на лакти и колене.

Пространството за елероните беше очертано от няколко улея, разположени на около метър един от друг. По тях подвижните части излизаха напред и се прибираха, задвижвани от хидравликата. Предната част на улеите завършваше с малки плъзгачи, които улесняваха спускането на елероните надолу, в дъното на пространството се виждаха хидравличните бутала, които ги изтикваха и прибираха. Сега, при спуснато положение, тези бутала бяха просто металически пръти, увиснали в празно пространство. Обзе я чувство на пълно объркване. Винаги ставаше така, когато пред очите ѝ се разкриваше част от вътрешната конструкция на самолета.

— Какво има? — попита тя.

— Виж тук — отвърна Дъг, наведе се и посочи един метален елемент, извит под формата на кука. Беше не по-голям от палеца й.

— И какво?

Дохърти протегна ръка и натисна куката. Тя моментално отскочи в предишното си положение.

— Това е предпазителят. На пружина е, задвижва се от специален соленоид вътре в кабината. Предназначението му е да блокира елероните в момента, в който влязат обратно в леглата си.

— Е, и?

— Този е изкривен — рече с въздишка Дъг.

Кейси напрегна взор. Не видя нищо изкривено, металната кука ѝ се струваше напълно нормална.

— Дъг, струва ми се, че…

— Погрешно ти се струва — рече Дъг и залепи един металически нивелир странично на предпазителя. Отклонение действително имаше, макар и само няколко милиметра. — И това не е всичко — продължи инженерът. — Виж улеите. Доста са износени…

Подаде ѝ лупа, Кейси се наведе над ръба, издигнат на десетина метра от земята. Износване действително имаше, повърхността на заключващото устройство беше леко неравна. Но това е нормално за всички триещи се помежду си части.

— Наистина ли мислиш, че това има значение, Дъг? — вдигна глава тя.

— О, да — отвърна с погребален тон дебелият. — Става въпрос за износване от два, а може би и три милиметра.

— Колко предпазителя държат всеки отделен елерон?

— Само един.

— И какво става, ако той е дефектен?

— Елеронът се спуска по време на полет. Може би не изцяло, но достатъчно, за да предизвика корпусни вибрации.

Помниш, че той е контролна повърхност, която действа при ниска скорост, нали? Но при крайсерска скорост влиянието му рязко нараства, дори и съвсем леко спускане се отразява на аеродинамиката…

Кейси сбърчи вежди и се взря в малкия метален палец, използвайки лупата.

— Но как този предпазител се вдига по време на полет? — попита тя. — Защо изскачането на елерона е частично?

— Хвърли едно око и на останалите — рече с въздишка Дъг. — Няма дори следа от износване…

— Може би са били подменени — подхвърли Кейси. — Всички, с изключение на този…

— По-скоро е обратното — рече Дъг. — Подменен е само този, другите са оригинални… Виж онзи там, в съседство. В основата му още личи номерацията…

Кейси напрегна взор. Малко над мястото на сглобката действително се виждаше издаден триъгълник, във вътрешността на който беше изписаната буквата X и поредица от цифри. Всички оригинални части носеха подобна маркировка.

— Прав си — въздъхна тя.

— А сега погледни нашия приятел — мрачно промърмори Дъг. — Виждаш разликата, нали? При него триъгълникът е обърнат обратно… Имаме работа с менте, Кейси…

Днес, в края на двадесети век, производството и продажбата на фалшиви резервни части изглежда е един от главните проблеми за самолетостроителите. Медиите концентрират вниманието си главно върху нелегалното производство на консумативни стоки — часовници, компактдискове и компютърен софтуеър. На практика обаче се фалшифицира всичко, което може да бъде произвеждано серийно, включително резервни части за автомобили и самолети. И проблемът е много сериозен, тъй като един фалшив часовник „Картие“ не може да те убие, за разлика от фалшивата резервна част, вложена в корпуса на самолета…

— Добре — въздъхна Кейси. — Ще направя справка в счетоводството на Отдела по поддръжка. По фактурата може би ще открием откъде се е появил този предпазител…

ФАВ задължаваше всички производители на самолети за гражданско въздухоплаване да имат точен и подробен архив за своите външни доставчици. В допълнение на това подмяната на всяка оригинална част се отбелязваше в специален дневник. Самите фирми производители доброволно изготвяха свои, изключително детайлизирани списъци, съдържащи номерата на всички оригинално вложени в отделния самолет части, включително името на фирмата доставчик. Огромна по обем канцеларска дейност, но благодарение на нея лесно се установяваше кой е производителят и кой е доставчикът на всяка отделна част, вложена в самолетите, независимо от факта, че общият брой на тези части надхвърля милион… Нещо повече — списъците отбелязваха всяка замяна на части, включително и онези, които се вземат от един самолет, за да се вложат в друг. Те съдържаха информация и за ремонтираните части, които отново са върнати в съответната машина. Всеки елемент имаше своя собствена история. При нужда (и при достатъчно време, разбира се) тази история можеше да се проследи до последната подробност: откъде е закупен съответния елемент, кой и кога го е монтирал…

Пръстът ѝ се насочи към скобата предпазител:

— Снима ли я?

— Разбира се — кимна Дохърти. — Всичко е документирано.

— Тогава я демонтирай. Ще я занеса за анализ в лабораторията за изследване на металите. Между другото, това може ли да бъде причина за непредизвиканото спускане на елероните?

— Може — пусна една от редките си усмивки Дохърти. — И на практика е станало точно така… Тук става въпрос за нестандартна част, вградена в действаща машина, Кейси. И точно тя е причина за сериозен инцидент…

— Значи всичко е ясно, така ли? — възбудено попита Ричмън докато се спускаха по скелето. — Дефектна част?

— По-полека — намръщи се Кейси. Този хлапак започваше да ѝ действа на нервите. — Първо трябва да направим подробна проверка…

— Каква проверка? Как ще бъде извършена тя?

— Ще се опитаме да научим кой е доставчикът на предпазителя — нетърпеливо отвърна Кейси. — За тази цел ще се върнеш в администрацията и ще кажеш на Норма да изиска архивите на Отдела по подръжка на ЛАКС. После да прати телекс до Тепето в Хонконг и да изиска бордния журнал. Да го предупреди, че Федералната Агенция също го иска, но ние трябва да ги изпреварим…

— Добре — кимна Ричмън и тръгна към широко зейналия портал на Хангар 5. Крачеше наперено, като човек, който разполага с изключително важна информация.

За разлика от него, Кейси все още не беше убедена, че са открили нещо сериозно. Поне засега…

ПРЕД ХАНГАР 510.00 ч.

Излезе от халето малко след Ричмън, очите ѝ се присвиха от ярката слънчева светлина. Видя Дон Бръл да слиза от колата си пред Сграда 121 насреща и забърза към него.

— Здравей, Кейси — рече Бръл и затръшна вратичката. — Тъкмо се питах кога ще ми се обадиш…

— Говорих с Мардър — каза без заобиколки тя. — Той се закле, че производството на крилата изобщо не е било обсъждано с китайците.

— Разбрах — кимна Бръл. — Снощи ми се обади и използва същите думи… — Физиономията му запази мрачното си изражение.

— Мардър твърди, че всичко е слухове — подхвърли тя.

— Лъже. Лично той се е ангажирал с китайците.

— Няма начин, пък и не виждам смисъла — сви рамене Кейси.

— Виж какво ще ти кажа — погледна я в очите Бръл. — Лично за мен цялата работа е без значение. След десет години, когато заводът ще се закрие, аз ще бъда пенсионер. Но горе — долу по това време твоето дете вероятно ще е студентка и ще се чудиш откъде да намериш пари за разните там такси и други неща… Защото ще си без работа. Мислила ли си по този въпрос?

— Дон, нали сам каза, че в цялата работа няма логика? — избягна въпроса му тя. — Едва ли някой ще посмее да предложи монтажа на крилата в Китай. Това би било твърде грубо и твърде безцеремонно…

— Мардър е груб и безцеремонен, Кейси — отвърна Бръл и присви очи срещу слънцето. — Ти прекрасно знаеш, че е способен на това.

— Дон…

— Знам какво говоря — прекъсна я с решителен тон Бръл. — Тези части и инструменти, които опаковаме, заминават за Сан Педро, а не за Атланта. На тамошното пристанище вече сглобяват специални контейнери за експедиция по море.

Ето откъде профсъюзът черпи информация, въздъхна в себе си Кейси, а на глас каза:

— Това е извънгабаритен товар, Дон. Не може да се транспортира нито по шосе, нито чрез железопътен транспорт. Винаги сме използвали кораби и ти го знаеш. Специалните контейнери се сглобяват, за да можем да минем през Панамския канал. Това е най-краткият път до Атланта…

— Видях транспортните документи — поклати глава Бръл.

— На тях не пише Атланта, а Сеул — Корея…

— Корея ли? — намръщи се тя.

— Точно така.

— Но в това наистина не виждам логика, Дон!

— Аз пък я виждам. Тук става въпрос за елементарна маскировка. От Корея контейнерите ще бъдат пренасочени за Шанхай.

— Разполагаш ли с копия от тези документи? — попита Кейси.

— Не ги нося у себе си.

— Искам да ги видя!

— Добре, Кейси — въздъхна Дон. — Ще направя това за теб. Но трябва да знаеш, че ме поставяте в изключително деликатно положение. Момчетата няма да позволят реализацията на тази сделка. Мардър вика да ги успокоявам, но как да стане това? Аз съм профсъюзен лидер, а не директор на завода…

— Какво искаш да кажеш?

— Ситуацията е извън мой контрол.

— Дон…

— Винаги съм те харесвал, Кейси — въздъхна Бръл. — Но ако продължаваш да се мотаеш тук, с нищо не мога да ти помогна…

След тези думи се обърна и се отдалечи.

ПРЕД ХАНГАР 510.04 ч.

Утринното слънце грееше над завода, навсякъде цареше оживление. Работниците прекосяваха разстоянието между огромните халета на велосипеди, отникъде не се долавяше заплаха и напрежение. Но Кейси прекрасно знаеше какво ѝ намекна Бръл: в момента положението ѝ е твърде деликатно, намира се в ничия земя… Видя едрата фигура на Джак Роджърс да крачи към нея точно когато беше набрала номера на Мардър на клетъчния си телефон.

Джак беше репортер в „Телеграф Стар“ — вестникът на Ориндж Каунти, специалист по въпросите на гражданската авиация. Наближаваше шестдесетте, беше опитен и внушаващ доверие репортер, представител на изчезващото поколение журналисти от печатните издания, които познават материята си не по-зле от хората, които интервюират. Поздрави я с небрежно повдигане на ръката.

— Здрасти, Джак — усмихна се тя. — Какво става?

— Дойдох по повод сутрешния инцидент с контейнера в 64 — отвърна Роджърс. — Онзи, дето паднал от крана…

— Лоша работа — кимна Кейси.

— Не зная дали си информирана, но малко по-късно станал друг инцидент — погледна я внимателно репортерът. — На площадката пред 94… Натоварили контейнер с подобно съдържание на камион, но шофьорът взел завоя прекалено остро и сандъкът се изтърсил пред халето. Голяма бъркотия…

— От теб го чувам…

— Явно става въпрос за саботаж — добави Роджърс. — Според моите източници, профсъюзът не иска тая сделка с китайците…

— И аз чух нещо такова — кимна Кейси.

— Причината е, че ръководството на компанията поело ангажимент крилата да се сглобяват в Шанхай, нали?

— Няма такова нещо, Джак.

— Сигурна ли си?

— Знаеш, че не мога да коментирам сделките на компанията, Джак — отстъпи крачка назад тя. — Особено сделка като тази, която все още не е финализирана…

— Ясно — кимна репортерът и извади бележника си. — Очевидно става въпрос за поредния налудничав слух. Не съм чувал компания производител да възлага на клиента си сглобяването на крилата… Това би било истинско самоубийство…

— Точно така — съгласи се Кейси. Но веднага си даде сметка, че от известно време насам си беше задавала точно този въпрос: защо Едгартън би предприел подобен ход? Кой производител би се разделил със сглобяването на крилата? В това просто няма логика…

— Питам се защо профсъюзът се опасява от прехвърлянето на това производство в чужбина? — погледна я над бележника си Роджърс.

— Те трябва да ти дадат отговор на този въпрос, Джак — сви рамене Кейси. Прекрасно знаеше, че репортерът има солидни връзки в профсъюза. Както с Бръл, така и с други хора…

— Чух, че можели да го докажат с документи…

— Ти видя ли тези документи?

— Не съм — поклати глава Роджърс.

— Аз пък не съзирам причина да не ти ги покажат, ако действително ги имат.

Роджърс отбеляза нещо в бележника си и се усмихна:

— Онова блокиране на роторите в Маями е срамна работа, нали?

— Зная само това, което показаха по телевизията.

— Как мислиш, това ще се отрази ли на общественото мнение по отношение на Н-22? — Писалката увисна над хартията, готова да документира всяка нейна дума.

— Няма причини за подобно нещо. Проблемът възниква в двигателите, а не в конструкцията. Вероятната причина е дефект в притискателния диск на компресора…

— И аз съм на това мнение — кимна Роджърс. — Разговарях с Дон Питьрсън от ФАВ, вече са имали подобен инцидент. Причината била в притискателния диск на компресора за шеста фаза, след изследването му открили ясни следи от водород…

— Алфа-бразди?

— Точно така — кимна репортерът. — Плюс характерното при умората на метала набраздяване…

Кейси се замисли. Компонентите на двигателя работят при температура между 2500 и 3000 градуса по Целзий — тоест доста над критичната точка от 2200 градуса, при която се топят повечето метални сплави. По тази причина те се произвеждат от различни съставки на титана, по специална технология. Създаването на някои компоненти представлява истинско изкуство, особено когато става въпрос за перките на ротационните витла. Те се отливат по технологията за „растеж“ на кристалите и благодарение на този факт са извънредно здрави. Процесът на сглобяването им обаче е изключително прецизен, дори и за най-сръчните ръце. Същевременно титановите отливки по тази технология имат един характерен дефект — при тях се наблюдава типичната за монокристални структури „умора“ на метала, резултатът най-често е появата на бразди и пукнатини.

— А Полет 545? — вдигна глава Роджърс. — И при него ли имахте проблеми с двигателите?

— Инцидентът с „Транс Пасифик“ стана едва вчера, Джак — въздъхна Кейси. — Работата на комисията е още в началото си.

— Ти си ръководител на Качествен контрол в КРИ, нали?

— Да.

— Доволна ли си от хода на разследването до този момент?

— Джак, не мога да коментирам работата на комисията по този случай. Все още е прекалено рано.

— Не е прекалено рано за слуховете, Кейси — изгледа я репортерът. — Знаеш как става… Дрънкат се какви ли не небивалици, които после никой не е в състояние да отхвърли… По тази причина искам да си изясня някои конкретни неща… Изключихте ли двигателите като причина за инцидента?

— Не коментирам, Джак.

— Значи не сте ги изключили, така ли?

— Без коментар.

Репортерът отбеляза нещо в бележника си, после, без да вдига глава, подхвърли:

— Предполагам, че проверявате и елероните…

— Проверяваме всичко, Джак — твърдо отвърна Кейси.

— Но като се знае, че Н-22 е имал проблеми с елероните и преди…

— Минало и забравено — тръсна глава тя. — Тези проблеми ги отстранихме преди години, доколкото си спомням, точно ти беше писал по въпроса…

— Но сега за два дни имате два инцидента — отбеляза Роджърс. — Не ви ли тревожи мисълта, че репутацията на Н-22 сред пътниците рязко ще спадне?

Вече можеше да си представи посоката, в която ще се развие репортажа му. Тя отказва коментар, а той ѝ подхвърля какво в такъв случай ще напише. Обичайната мека форма на журналистическото изнудване.

— Триста самолета Н-22 летят по света, Джак — тръсна глава Кейси. — Моделът е доказал забележителната си сигурност… — Това беше истина. За пет години експлоатация Н-22 не беше претърпял инцидент със смъртни случаи. До вчера. С този факт може да се гордее всеки производител, но тя реши да го пропусне, просто защото буквално видя заглавието на материала: „ВЧЕРА Н-22 ВЗЕ ПЪРВИТЕ СИ ЖЕРТВИ“.

Вместо това каза:

— Точната информация е тази, която носи реална полза за обществеността. За съжаление в момента ние не разполагаме с такава. Би било безотговорно да правим предположения.

Това свърши работа, върхът на писалката му се отмести от бележника.

— Окей. Искаш ли да преминем на неофицилна вълна?

— Разбира се… — Тя знаеше, че може да му се довери. — Между нас казано, 545 е претърпял изключително резки вертикални колебания. Допускаме дори преобръщане във въздуха. Засега причините са неизвестни. Записите на полетните параметри показват значителни аномалии, ще ни трябват дни да ги прочистим и възстановим. Работим по това с максимално натоварване.

— Ще се отрази ли инцидентът на китайската сделка?

— Надявам се, че няма.

— Пилотът е китаец, нали? Чанг?

— Той е от Хонконг, не зная националността му.

— Няма ли да изпаднете в деликатно положение, ако се докаже, че става въпрос за пилотска грешка?

— Знаеш докъде водят подобни разследвания, Джак… Каквато и да се окаже причината, все някой ще изпадне в деликатно положение… Ние не можем да мислим за това. Трябва просто да си свършим работата.

— Разбира се — кимна Роджърс. — Между другото, твърда ли е китайската сделка? От различни места чувам, че не е…

— Честно казано, не знам — сви рамене Кейси.

— Мардър не ти ли каза?

— Не ми е обяснявал нищо лично — отвърна тя. Претегли думите си внимателно, надяваше се репортерът да спре дотук. И той спря.

— Добре, Кейси. Няма да се ровя повече в тази посока. Но какво установихте? Все пак трябва да пусна някаква информация в днешния брой…

— А защо се занимаваш с нас? — погледна го тя. — Нима няма нищо интересно около „Авиокомпания Втора употреба“? — На жаргона на специалистите така се наричаха всички малки транспортни фирми, които предлагат дъмпингови цени по маршрутите за вътрешни линии. — Понякога се чудя защо никой още не е направил сериозен материал за тях…

— Ти майтапиш ли се? — погледна я учудено Роджърс. — На тази тема се упражняват един куп начинаещи репортери в бранша…

— Да, ама никой не е написал истината — поклати глава Кейси. — Никой не е обяснил просто и ясно, че в случая става въпрос за обикновена финансова измама…

— Финансова измама ли?

— Разбира се. Купуваш на старо една две машини, които са в такова състояние, че никой уважаващ себе си превозвач не би ги използвал дори за резервни части… После подписваш договор за поддръжка с някоя от фирмите, действащи в бранша. Правиш това с единствената цел да прехвърлиш на друг част от отговорността. После предлагаш нереално ниски цени на билетите, а с получените пари купуваш маршрути и дестинации. Това си е чиста пирамида, макар че на хартия всичко изглежда наред. Продажбите скачат, печалбите също, Уолстрийт те обича… Пестиш толкова много от разходите за поддръжка, че приходите ти скачат до небето. Цената на твоите акции се удвоява и утроява… В момента, в който се появяват труповете (който добре знаеш, че е неизбежен), ти вече си достатъчно богат, за да наемеш най-добрите адвокати и да се отървеш… Това е гениалният момент на дерегулацията, Джак. Когато се появят сметките, няма кой да ги плаща…

— С изключение на пътниците…

— Точно така — кимна Кейси. — Безопасността на полетите е система, която се крепи на честта. Федералната Агенция е създадена по-скоро да наблюдава дали превозвачите спазват правилата, отколкото да ги контролира. Ето защо ние сме длъжни да предупредим обществеността, когато дерегулацията заплашва да промени тези правила… Другият начин е да утроим бюджета на ФАВ и рязко да разширим контролните ѝ функции, или пък да прибегнем до някаква комбинация между двете неща.

— Така е — съгласи се Роджърс. — Бари Джордън от „Лос Анджелис Таймс“ е започнал подробно разследване на сигурността на полетите. Такова разследване се нуждае от здраво финансиране, запазено място на първа страница и най-вече от адвокати, които да те покриват… Моят вестник не може да си го позволи. Но това не значи, че не изпитвам остра нужда от информация, която да публикувам довечера…

— Мога да ти предложа нещо, но само ако обещаеш да не цитираш източника си — подхвърли Кейси.

— Давай! — наостри уши Роджърс.

— Гръмналият двигател в Маями е един от шестте, които „Сънстар“ е закупила от „Аеросивикас“. Консултант по сделката е бил Кени Бърн. Открил куп неизправности още при предварителната проверка…

— Какви по-точно?

— Шупли и пукнатини в роторните витла.

— Какво?! Умора на метала във витлата?!

— Точно така — кимна Кейси. — Кени им препоръчал да се откажат от сделката, но „Сънстар“ купили двигателите и ги монтирали на машините си след съответния ремонт… Днес Кени беше буквално бесен. Вероятно няма да откаже да сподели с теб името на човека от „Сънстар“, който е подписал сделката, но само ако не го цитираш… Ние не можем да бъдем източник на подобна информация, Джак… Тази компания все пак е наш клиент…

— Разбирам — кимна Роджърс. — И ти благодаря. Но моят редактор ще настоява да научим нещо повече за днешните инциденти в завода… Кажи ми, убедена ли си, че слуховете за монтажа на крилата в Китай са безпочвени?

— Това официален въпрос ли е? — пожела да се осведоми Кейси.

— Да.

— Не съм упълномощена да отговарям — поклати глава тя. — Обърни се към Едгартън.

— Опитах се, но от кабинета му отвърнаха, че е извън града. Къде е той, Кейси? В Пекин?

— Нямам коментар.

— А Мардър?

— Какво Мардър?

— Всички знаят, че Мардър и Едгартън са се хванали гуша за гуша — сви рамене репортерът. — Мардър очакваше да получи президентското кресло, но бордът на директорите го прецака… Същевременно договорът на Едгартън е само за една година, което означава, че той разполага едва с дванадесет месеца, за да получи някакви резултати… Според моята информация Мардър прави всичко възможно да му подлива вода…

— Не знам нищо за това — поклати глава Кейси. Не беше точно така, разбира се. Беше в течение на всички слухове. За никого не беше тайна, че Мардър е горчиво разочарован от назначението на Едгартън. Но евентуалната му реакция е нещо съвсем друго… Съпругата му е собственик на единайсет процента от акциите на компанията, той самият би могъл да събере поне още пет, използвайки връзките си… Шестнадесет процента обаче не са достатъчни за открита война, особено при положение, че Едгартън се радва на твърдата подкрепа на борда…

Това беше причината, поради която много хора в завода си даваха сметка за реалното състояние на нещата: поне за момента Мардър е принуден да изпълнява плановете на Едгартън. Може би с неудоволствие, но друг избор просто няма. Фирмата има проблеми с притока на свежи пари, вече е стигнала момента, в който строи самолети без купувач. Въпреки това са ѝ необходими милиарди долари за изграждането на машини от ново поколение. Просто за да остане в бизнеса.

Ситуацията е ясна: компанията се нуждае от китайската сделка. Всички са наясно с това, включително Мардър.

— Не си чула Мардър да саботира програмата на Едгартън, така ли? — присви очи Роджърс.

— Без коментар — поклати глава Кейси. — Но неофициално бих казала, че не виждам смисъл в подобно отношение. Всички в компанията искат тази продажба, Джак. Мардър също. В момента адски ни пришпорва да решим проблема с Полет 545, само и само да се отстранят всякакви пречки пред сделката…

— Мислиш ли, че имиджът на компанията ще пострада от откритото съперничество между двамата ѝ най-висши ръководители?

— Не мога да отговоря на този въпрос.

— Окей — затвори бележника си Роджърс. — Очаквам да ми звъннеш в момента, в който откриете нещо конкретно за Полет 545.

— Разбира се, Джак.

— Благодаря.

Едва когато се отдалечи от Роджърс, Кейси си даде сметка колко е изтощена от това полуофициално интервю. В последно време разговорите с репортери все повече заприличваха на партия шах: човек трябва да обмисля ходовете си предварително, като непрекъснато си представя как и доколко противната страна ще съумее да ги преиначи. Най-лошото при тези партии беше отношението на противопоставяне и зле прикрита неприязън.

Невинаги е било така. Само допреди няколко години репортерите се стремяха да получат информация и нищо повече, въпросите им имаха за цел да изяснят обстоятелствата около съответното събитие. Те искаха вярна картина за него, като за целта се стремяха да видят нещата през очите на събеседника си, да разберат неговия начин на мислене. В крайна сметка пак можеха да не се съгласят с него, но преди да го сторят се чувстваха длъжни да го представят правилно. За тях това беше въпрос на чест. Самото интервю рядко преминаваше отвъд границите на официалния контакт, просто защото тежестта му беше насочена към разбор и анализ на съответното събитие.

Днес обаче репортерите пристъпват към даденото събитие с предварително оформено мнение и единствената им цел е да докажат правотата на това мнение. И търсят информация само в тази посока. Вследствие на това са скептични към мнението на събеседника си, приемайки предварително, че той ще се стреми да избягва преките отговори. Те подхождат към него с презумпцията, че той непременно ще пожелае да скрие нещо, понеже е виновен. Така интервюто се осъществява в атмосфера на враждебност и взаимно подозрение. Тук вече нещата стават лични: репортерът се стреми да сложи капан на интервюирания, да го хване в някаква дребна грешка или недостатъчно обосновано изявление. А най-често да напипа онази фраза, която, извадена от контекста, изглежда безсмислена, глупава и дори абсурдна…

Поради този начин на поведение репортерите непрекъснато настояват за лични предположения. „Мислите ли, че това събитие е опасно? Мислите ли, че компанията ви ще пострада?“ Подобни въпроси бяха недопустими за журналистите от старото поколение, които винаги се стремяха да изяснят конкретните обстоятелства около дадено събитие. Но съвременната журналистика е силно субективна, или, както още я наричат — „интерпретивна“… А кръвоносната система за подобна журналистика са спекулациите…

Джак Роджърс все пак е по-малкото зло, рече си с въздишка Кейси. Репортерите от печата по принцип са по-точни и по-етични, докато с колегите им от телевизията наистина трябва да се внимава. Те са истинската опасност.

ПРЕД ХАНГАР 510.15 ч.

Кейси тръгна да пресича просторното празно място между халетата. Извади клетъчния телефон от чантичката си и позвъни на Мардър. Насреща вдигна сътрудничката му Айлийн и каза, че Мардър е на съвещание.

— Току-що се разделих с Джак Роджърс — осведоми я Кейси. — Според мен възнамерява да пусне материал за предстоящото сглобяване на крилата в Китай, положително ще спомене и за наличието на търкания в ръководството на компанията.

— Охо, това е лошо! — отвърна с мрачен тон Айлийн.

— Няма да е зле, ако Едгартън поговори с него…

— Едгартън отказва да разговаря с журналисти. А Джон ще се върне някъде към шест… Искаш ли да се видиш с него?

— Да, предпочитам да поговорим…

— Добре, ще ти уредя среща — приключи разговора Айлийн.

ИЗПИТАТЕЛНА ЛАБОРАТОРИЯ10.19 ч.

Приличаше на самолетно гробище. Навсякъде се търкаляха части от корпуси, опашки и крила, около някои от тях се издигаха ръждясали скелета. Но атмосферата беше работна, във въздуха се носеше монотонното боботене на компресори, от самолетните останки се проточваха разноцветни маркучи и кабели — като животоподдържащите системи в интензивното отделение на голяма болница. Това беше Изпитателната лаборатория, или „Отдел Стъргане и Скърцане“, както я наричаха в завода. Пълновластен господар тук беше Еймъс Питърс — човек, спечелил си мрачна слава.

Кейси го зърна почти веднага, вдясно от себе си. Беше по риза и торбести панталони, приведен над някаква сводка. Стоеше на няколко крачки от задната част на фюзелажа на ширококорпусен „Нортън“.

— Еймъс — повика го тя, помаха ръка и тръгна към него. Той се обърна и мрачно изръмжа:.

— Я се махай!

Еймъс беше истинска легенда в „Нортън Еъркрафт“. Грубо и инатливо седемдесетгодишно старче, той продължаваше да работи в компанията въпреки, че отдавна беше отвъд чертата на пенсионната възраст. Просто защото „Нортън“ не можеше да се лиши от услугите му. Беше гениален специалист в една сложна и непонятна за повечето хора област: умората на металите и границите отвъд които тази умора се превръщаше в опасност за сигурността на полетите. Област, на която днес се обръща много по-голямо внимание, отколкото преди десет години…

След дерегулацията превозвачите започнаха да използват своите самолети за далеч по-дълги срокове от очакваното. В момента три хиляди машини, изпълняващи вътрешни полети, бяха на възраст над двадесет години. Според изчисленията на специалистите, след пет години тази цифра щеше да се удвои. На практика никой нямаше представа какво ще стане с тези все по-остаряващи самолети…

С изключение на Еймъс.

Именно Еймъс беше консултант на Националния Борд за Безопасност по нашумялата катастрофа на авиокомпания „Алоха“ през 1988 г. Тази авиокомпания осъществява вътрешни полети над Хавайските острови. Един от нейните самолети Боинг 737 претърпя необичайна авария: при височина на полета 8000 метра се скъсва шест метра от горната обшивка на корпуса — от предната врата до крилото… При настъпилата рязка декомпресия една от стюардесите с засмукана навън и загива. Пилотът съумява да кацне в Мауи, въпреки тежките поражения. Машината е разглобена на части веднага, още на летището…

Останалите самолети на „Алоха“ се подлагат на тест за корозия и умора на метала. В резултат два 737 отиват за претопяване, а трети е подложен на няколкомесечен основен ремонт. При всички тези машини са открити пукнатини в обшивката и наличие на масивна корозия. ФАВ издава заповед за задължителен преглед на всички Боинг-737, които се намират в експлоатация. Резултатите са ужасяващи: четиридесет и девет машини на осемнадесет различни компании се оказват с пукнатини в корпусите.

Наблюдателите в бранша са изненадани от тежкия инцидент, тъй като предполагат, че машините 737 на „Алоха“ се намират под тристранно наблюдение: от страна на „Боинг“, ФАВ и самата компания собственик. Пукнатини вследствие на корозия има още на първите самолети от този модел, но „Боинг“ отдавна е взела мерки за тяхното отстраняване. Освен това компанията е предупредила „Алоха“, че соленият въздух и влажният климат на Хаваите са предпоставка за корозия.

Впоследствие се откриват и други причини за инцидента. Една от тях се оказва доста необичайна: поради факта, че разстоянията между отделните острови на архипелага са доста къси, машините на „Алоха“ кацат и излитат много по-често от обичайното, а това рязко скъсява и междуремонтния им пробег. Този факт, заедно с корозията, предизвикана от соления океански въздух, става причина за появата на многобройни пукнатини по корпусите. „Алоха“ не ги забелязва, в компанията няма достатъчно опитни експерти. ФАВ пропуска да ги открие, защото изпитва хронически недостиг на персонал, а хората, с които разполага, са претрупани с работа. Представителят на ФАВ в Хонолулу отговаря за девет авиокомпании и седем ремонтни центрове в района на Тихия океан — от Китай и Сингапур, до Филипините. В такива условия се стига до инцидента с отлепването на корпуса…

След катастрофата ФАВ, „Боинг“ и „Алоха“ организират истинска наказателна експедиция. Неоткритите структурни изменения в корпуса на пострадалата машина се приписват на лошо ръководство, лоша поддръжка, слаб контрол от страна на ФАВ, некадърен технически персонал. Избухва огромен скандал, последиците му се усещат години наред…

Но катастрофата на „Алоха“ насочва вниманието на производителите към проблемите със стареенето на метала, в „Нортън“ изгрява звездата на Еймъс… Той убеждава ръководството да отпусне средства за закупуването на стари самолети от различни марки и превръща отделните им елементи в обект на своите специфични тестове. Ден след ден старите крила и фюзелажи се подлагат на различни натоварвания, симулиращи излитане и кацане, страничен вятър и турбуленция. А Еймъс трупа опит…

— Еймъс, това съм аз, Кейси Сингълтън — повиши глас тя и пристъпи напред.

— О, Кейси — присви късогледите си очи старецът. — Не те познах… Докторите ми дадоха рецепта за нови очила, но кой да я изпълни… Как си, момичето ми? — Направи ѝ знак да го последва и се насочи към малката кабина до стената.

Много хора в „Нортън“ недоумяваха как Кейси е успяла да влезе под кожата на стария чудак, но причината беше проста: двамата бяха съседи, той често разхождаше рунтавото си куче покрай къщата ѝ тя пък отвреме навреме го канеше да хапнат заедно. Той я забавляваше с безкрайните си истории за различни въздушни инциденти, спомените му се връщаха чак до началото на 50-те, когато беше станала голямата катастрофа със самолет „Комет“… Познанията му за самолетите бяха буквално енциклопедични. Почти всичко, което знаеше, Кейси дължеше на него, при трудни случаи винаги търсеше съветите му.

— Не те ли зърнах вчера сутринта? — промърмори Еймъс.

— Да. Бях с дъщеря ми.

— И аз тъй си помислих… Искаш ли кафе? — Отвори вратичката на някакъв шкаф, във въздуха се разнесе миризмата на силно препечено кафе. Старецът беше известен с отвратителното кафе, което правеше.

— С удоволствие, Еймъс — усмихна се Кейси.

— Дано да го пиеш черно — промърмори Еймъс докато ѝ подаваше чашата. — Все забравям да купя онези сметанки, дето напоследък са много модерни…

— Предпочитам го черно, Еймъс — рече тя. Беше абсолютно сигурна, че старецът няма сметана поне от една година насам.

Еймъс сипа и на себе си в голяма немита чаша, после ѝ посочи очукания стол срещу бюрото. Плотът беше отрупан с дебели технически каталози, носещи заглавия от сорта на „Международен симпозиум по модерни структурни технологии, организиран от ФАВ и НАСА“, „Издръжливост на самолетните корпуси в екстремни ситуации“, „Техника на термографичния контрол“, „Основни технологии за корозионен контрол“ и пр.

Той вдигна крака върху масата, като преди това разбута каталозите и списанията, за да я вижда.

— Казвам ти, Кейси, истинска мъка е да се работи с тези стари корпуси! — изръмжа раздразнено Еймъс. — Вече мечтая за деня, в който ще ми докарат един хубавичък екземпляр Т-2!

— Т-2?

— Е, разбира се, че не знаеш… Ти си тук само от пет години, а през това време изобщо не сме пускали нов модел самолет. Когато правим това, първият готов самолет от серията наричаме Т-1… Тоест първата тестова машина. Слагаме я в тунела и я разтърсваме докато се разпадне. Така се откриват слабите ѝ места. Втората машина от конвейера е Т-2. Нея я използваме за откриване на умората в металните компоненти — една доста по-трудна задача. С течение на времето металът губи якостните си свойства и става трошлив. Затуй вземаме Т-2, слагаме го в камерата и ускоряваме процеса на стареене. Тоест — симулираме излитане и кацане, ден след ден, година след година… Политиката на „Нортън“ е тези тестове да се правят за срок, който надвишава двойно живота на самолета… Ако конструкторите са предвидили този живот да е двайсет и пет години, което ще рече петдесет хиляди летателни часа и двайсет хиляди цикъла, ние провеждаме тестовете за два пъти по-дълъг срок и едва тогава предаваме машината на клиента. Така сме сигурни, че той получава наистина добра стока. Как ти е кафето?

Кейси отпи една малка глътка и успя да скрие гримасата си. Старецът правеше кафето си по все същата технология: цял ден киснеше в гореща вода едросмляните зърна…

— Добро е, Еймъс — рече.

— Има още, само ми кажи когато го свършиш — успокои я той и продължи: — Но повечето самолетостроителни компании вършат същите тестове като нас — тоест за два пъти по-дълъг срок от проектното дълголетие… Какво правим ние? Тестваме машините за четири пъти по-дълго време! Затова имаме право да твърдим, че конкуренцията прави донати, а „Нортън“ — истински кроасани!

— Към това Джон Мардър добавя и още нещо — подхвърли Кейси: — Че за разлика от нас конкуренцията прави и пари…

— Мардър! — презрително изсумтя Еймъс. — В главата на тоя тип няма нищо друго, освен пари! А едно време беше друго, тогава шефовете викаха: момчета, направете най-добрия самолет на света! И сега уж викат същото — направете най-добрия самолет на света, ама да струва толкова и толкова! Сама схващаш разликата, нали? — Сръбна от чашата си и смени темата: — Хайде казвай какво те води тук… Вероятно 545, нали?

Кейси кимна с глава.

— Не мога да ти помогна — въздъхна Еймъс.

— Защо?

— Самолетът е нов, и дума не може да става за умора на метала…

— Става въпрос за една отделна част, Еймъс — рече Кейси и извади торбичката с предпазителя.

— Хм — изсумтя старецът и я вдигна срещу светлината. Завъртя я от всички страни, помълча малко, после каза: — Чакай да видим сега… Това трябва да е външният заключващ механизъм за втория елерон на крилото…

— Точно така.

— Така я! — изръмжа самодоволно старецът, после на лицето му се изписа загриженост: — Но този механизъм е калпав!

— Зная това.

— Какъв ти е проблемът?

— Дохърти е на мнение, че точно този механизъм е предизвикал инцидента. Възможно ли е това?

— Чакай да си помисля — отвърна Еймъс и вдигна очи към тавана. Секунда по-късно обяви: — Не! Залагам сто кинта, че не той е предизвикал инцидента!

Кейси отчаяно поклати глава. Отново беше в задънена улица.

— Разочарована ли си? — попита Еймъс.

— Честно казано, да — въздъхна тя.

— Значи не внимаваш — поклати глава възрастният мъж. — Това тук е изключително важна улика.

— Как така? Нали току-що каза, че предпазителят не е причина за инцидента?

— Кейси, Кейси… Трябва да мислиш!

Тя направи усилие да мисли, потънала във вонята на ужасното му кафе. Направи всичко възможно да разбере какво има предвид този чудак. Но в главата ѝ цареше пълно объркване. Предаде се и кротко рече:

— Кажи ми какво пропускам, моля те…

— Подменени ли бяха останалите заключващи механизми?

— Не.

— Подменен е бил само този, така ли?

— Да.

— Защо само този, Кейси?

— Не знам.

— Опитай да разбереш.

— Защо? Каква полза от това?

— Пак те моля да използваш главата си, Кейси! — вдигна ръце Еймъс. — Имате проблем с елероните на 545. Това значи, че имате проблем с крилото…

— Правилно.

— Откривате една подменена част на това крило…

— Правилно.

— Защо е подменена?

— Не зная.

— Претърпяло ли е някакви повреди това крило в миналото? Какво е наложило подмяната на въпросния механизъм? Подменени ли са други части? Монтирани ли са други ментета на това крило? Понесло ли е то някакви вторични поражения?

— Поне на външен вид не…

— Забрави за това, което виждаш, Кейси! — нетърпеливо тръсна глава Еймъс. — Прегледай ремонтния журнал на машината, също и този в екипите по поддръжката… Проследи пътя на въпросната част, обърни внимание на всички манипулации по крилото. Казвам ти това, защото съм сигурен, че нещо друго не е наред!

— Предполагам, че ще откриете и други неоригинални части — изправи се с въздишка Еймъс. — Напоследък все повече самолети използват такива… Това можеше да се очаква, защото в последно време всички май са почнали да вярват в Дядо Коледа…

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че вярват в нещо, което не съществува… Сещаш се какво имам предвид. Правителството приема закона за дерегулацията на авиокомпаниите и всички ръкопляскат… Цените на билетите падат, всички ръкопляскат. Но авиокомпаниите трябва да свият своите разходи. Поднасяната от тях храна става ужасна. Нищо, всичко е наред. Директните полети намаляват, при повечето от тях не е нужно да се сервира обяд или вечеря… Салоните са в лошо състояние, защото ги ремонтират по-рядко? Е, какво пък чак толкова е станало… Но разходите на превозвачите трябва да се свият още повече. Как? Като летят по-дълго време с едни и същи машини и избягват да купуват нови. Паркът остарява. Това също не създава проблеми, но само за определено време. Междувременно натискът за свиване на разходите продължава. Къде другаде да се направят икономии? При поддръжката, при резервните части? Но това не може да продължава до безкрайност. Просто не може. Тук помощ предлага и Конгресът. Уважаемите ни депутати решават да намалят отчисленията за ФАВ. Превозвачите решават да съкратят разходите по поддръжката, защото няма кой да ги контролира. А обществеността нехае, защото в продължение на цели трийсет години тази страна е на първо място в света по безопасност на полетите… Но защо е била на първо място, Кейси? Защото ние сме плащали за това място! Плащали сме, за да имаме нови и сигурни самолети, плащали сме за тяхната поддръжка и за контрола върху тази поддръжка! Но това време изтече. Днес е останало само безпочвеното ни самочувствие. Затова казвам, че вярваме в нещо, което го няма…

— И какво ще се получи в крайна сметка? — попита Кейси.

— Залагам още сто кинта, че в рамките на следващите десет години ще отменят закона за дерегулацията и нещата ще тръгнат по старому — въздъхна Еймъс. — Но това ще стане едва след поредица от тежки катастрофи. Привържениците на тъй нареченият „свободен пазар“ ще вдигнат вой до небето, но фактите са категорични: свободният пазар не предлага сигурност. Сигурност предлага само регулираният пазар. Ако искаш да консумираш действително добра храна, ще трябва да си назначиш хора, които да контролират качеството й. Ако искаш да пиеш чиста вода, трябва да плащаш на Инспекцията по водите. Ако искаш сигурна фондова борса, създаваш Комисия за контрол на борсовите спекулации. А ако искаш сигурни авиолинии, трябва да ги държиш под контрол. И това ще стане, можеш да бъдеш сигурна…

— А как ще решим проблеми като този с 545?

— Чуждестранните авиокомпании работят при далеч по-слаб контрол — сви рамене Еймъс. — Там нещата никога не са сигурни. Затова трябва да си отваряте очите при периодичните прегледи, особено по отношение на вложените резервни части…

Тя стана и се приготви да тръгва.

— И още нещо, Кейси… — Да?

— Разбираш какъв е проблемът, нали? За да проследиш тази част, трябва да започнеш от журнала за поддръжката на машината…

— Зная.

— Той се съхранява в Сграда 64… На твое място не бих отишъл там, особено пък в момент като този… Или, ако трябва да отида, ще си взема компания…

— Стига, Еймъс — тръсна глава Кейси. — Работила съм там, при това на поточната линия. Нищо няма да ми се случи.

— Полет 545 е горещ картоф, Кейси — поклати глава възрастният мъж. — Знаеш какво мислят момчетата… Ако получат шанс да попречат на разследването, непременно ще го използват… Затова бъди внимателна.

— Ще бъда.

— Ама много, много внимателна!…

СГРАДА 6411.45 ч.

През средата на халето се проточваше верига от свързани помежду си клетки, които представляваха комбинация от работни възли и складове с необходимите части за вграждане. Всеки работен възел беше оборудван с машина за разчитане на микрофишове и компютър за складовите наличности.

Кейси се беше навела над екрана на машината за микрофишове и преглеждаше фотокопията на Фюзелаж 271. Това беше фабричният номер на авариралата машина на „Транс Пасифик“.

До нея се беше изправил Джери Дженкинс, сменният отговорник за складовите наличности. Писалката му нервно почукваше по плота, главата му се поклащаше.

— Откри ли каквото ти трябва? — попита той. — Хайде, побързай!

— Спокойно, Джери — вдигна глава Кейси.

— Аз съм спокоен — отвърна онзи, но очите му нервно пробягаха по халето. — Но си мисля, че беше по-добре да свършиш тая работа между смените…

Между смените нямаше да привлича внимание.

— Джери, в случая не разполагаме с много време…

— Всички са наежени заради тая китайска сделка — промърмори Дженкинс и най-сетне спря да почуква с писалката си. — Какво да кажа на момчетата?

— Ще кажеш на момчетата, че ако изпуснем китайската сделка, тази поточна линия ще бъде закрита и те ще трябва да си търсят друга работа! — отсече Кейси.

— Наистина ли? — преглътна Джери. — Защото чух, че…

— Моля те, остави ме да си свърша работата! — прекъсна го с решителен тон тя.

Документацията беше огромна. Един милион листа хартия, в съответствие с броя на частите, вложени в изграждането на самолета. Такова беше изискването на ФАВ. Без тази документация Агенцията отказваше да регистрира готовата машина. Същевременно отказваше и да съхранява документацията, тъй като всеки от конкурентите на „Нортън“ би могъл да получи достъп до нея, позовавайки се на Закона за свободен обмен на информация. По тази причина компанията поддържаше архив за всеки произведен от нея самолет. Той тежеше два тона и половина и заемаше около двайсет квадратни метра складова площ в специално построената за целта сграда, която се намираше в Комптън. Архивът беше заснет и на микрофишове, които се използваха при редовните технически прегледи на съответната машина. Но докато се стигне до нужния микрофиш минаваше доста време…

— Откри ли го вече? Откри ли го? — нервничеше Дженкинс.

— Уф, открих го — въздъхна най-сетне Кейси.

На екрана трептеше фотокопие от официален документ на металургичния завод „Хофман Метал“ в Монтклеър, Калифорния. В него предпазителят за елероните беше отбелязан точно под кода, който съответстваше на конструкторския архив: А/908/ В-2117L (2) SS/HT. Под кода беше отбелязана датата на производството, датата на доставката в завода, скрепена със съответния печат, датата на монтажа. Най-отдолу имаше още два печата — единият на механика, който е монтирал частта, другият — на инспектора от качествен контрол, който е проверил операцията.

— Това ли е ПОО? — наведе се над екрана Дженкинс.

— Да — кимна Кейси.

„Хофман Метал“ беше производителят на оригиналното оборудване (ПОО). Въпросната част беше пристигнала в завода директно оттам, без да се прибягва до услугите на дистрибутор.

Джери нервно се озърташе. Работата по поточната линия вървеше нормално, на пръв поглед никой не им обръщаше внимание. Но Кейси беше сигурна, че я наблюдават.

— Тръгваш ли си? — нетърпеливо попита сменният майстор.

— Да, Джери, тръгвам си — кимна тя и се насочи към противоположния край на конвейера. Избягваше да минава под крановете, очите ѝ внимателно опипваха металните мостчета над главата й. Там нямаше никой. Значи засега са я оставили на спокойствие…

Получената информация беше съвсем конкретна: на ТПА 545 е бил монтиран оригинален предпазител, доставен директно от производителя, който се радваше на солидна репутация. Качеството на този предпазител е било отлично, за разлика от качеството на онзи, който Дохърти демонтира от крилото.

Следователно Еймъс е прав.

Нещо е станало с това крило. Нещо, което е наложило ремонт.

Но какво?

Все още ѝ предстоеше огромна по обем работа.

Работа, която трябва да бъде свършена в изключително кратки срокове.

КК „НОРТЪН“12.30 ч.

Откъде се е появила тази неоригинална част? За да разбере това, Кейси се нуждаеше от сервизните картони на машината, но те все още не бяха пристигнали. Къде се запиля този Ричмън? Влезе в кабинета си и започна да преглежда пристигналите телекси. Тепетата от всички континенти пискаха за повече информация относно Н-22. Най-типичен в това отношение беше телексът от сервизната служба в Мадрид:

Тя въздъхна. Подобни новини се очакваха. Съкращението ОАВ означаваше Обединена агенция по въздухоплаването или с други думи — европейският еквивалент на ФАВ. През последните години тя създаваше доста проблеми за американските самолетостроители, тъй като искаше да демонстрира мускули в регулирането на въздухоплаването, но нейните бюрократи рядко правеха разлика между чисто търговските облекчения и проблемите със сигурността на полетите. От известно време насам ОАВ си беше поставила задачата да принуди американските самолетостроителни компании да монтират европейски двигатели с реактивна тяга. Американците обаче отказаха, следователно можеше да се очаква, че гръмналият ротор в Маями ще налее вода в мелницата на ОАВ, чието първо действие естествено ще бъде отлагане на издаването на задължителния сертификат за полети…

В крайна сметка това е политически въпрос, който е извън моите компетенции, рече си Кейси и протегна ръка към следващия телекс:

Кейси разчиташе на информацията, която би получила от първия пилот. Искаше да знае защо не е бил в кабината и какво е правил на опашката по време на инцидента. Очевидно отговор на тези въпроси щеше да получи чак в края на седмицата.

Следващият телекс накара очите ѝ да се разширят от смайване:

Умен ход от страна на „Транс Пасифик“, призна си Кейси. Очевидно не желаят екипажът им да бъде разпитван, в замяна обаче предлагат всичко останало. Привидно са изпълнени с готовност да сътрудничат, но на практика съвсем не е така.

На вратата се появи едрата фигура на Норма.

— В момента постъпват сведенията от ЛАКС — обяви тя. — Онези от Хонконг вече са тук…

— Видях — кимна Кейси. — Имаш ли отправния адрес?

— Нося го — отвърна Норма и ѝ подаде лист хартия. Кейси преписа съдържанието му в компютъра си, изчака обработката на данните и присви очи към списъка, който се появи на екрана:

— Е, хубаво! — въздъхна тя и се залови за работа. Измина почти час преди да получи първите отговори. Но това време не беше изгубено напразно, тъй като най-сетне успя да получи представа какво е станало с онази предпазна кука на елероните.

На десети ноември миналата година самолетът на „Транс Пасифик“ извършвал чартърен полет по маршрут Бомбай — Мелбърн. По време на полета се появили проблеми с радиовръзката и пилотът поискал разрешение да кацне на остров Ява, Индонезия. Повредата се оказала елементарна (гръмнал транзистор в една от схемите), радиостанцията бързо била приведена в ред. Наземният персонал на Ява дозаредил машината и тя продължила пътя си към Мелбърн.

След кацането в Мелбърн, австралийските служби по поддръжката открили повреда на дясното крило.

Благодаря ти, Еймъс. Значи повреда наистина е имало.

Механиците забелязали изкривено гърло на горивния резервоар, както и леко притискане на намиращият се в съседство предпазител за елероните. За причинител на тези повреди бил обявен наземният персонал на остров Ява, който дозаредил машината с гориво.

При Н-22 гърловината на резервоара се намира в долната част на крилото, непосредствено под предната му част. Зле подготвеният наземен персонал на остров Ява е използвал неподходящ телфер за прикачане на маркучите. Платформата на този телфер е била по-висока от нормалната, в резултат накрайникът на горивния маркуч е притиснал твърде силно гърловината на резервоара. Тя се е изкривила и е опряла в предпазната кука, която също е получила повреда.

В Мелбърн рядко подменят предпазители и ги нямат на склад. Вместо да задържа машината и да чака доставка, тамошната сервизна служба решава, че подмяната може да стане и в Сингапур. Самолетът стига дотам без никакви проблеми, но един от механиците забелязва нещо подозрително около документите, с които въпросните предпазни куки са доставени в склада на сервизната служба. Сингапурците не са убедени в тяхната оригиналност.

В резултат машината отлита за Хонконг без да я пипат. Там е базата на „Транс Пасифик“, където със сигурност ще имат на склад и оригинални предпазители. Хонконг е един от световните центрове за производство и разпространение на фалшификати, местната Сервизна служба е наясно с този факт и взема изключително строги мерки за доставката на оригинални части. Тези части се поръчват директно от производителите в САЩ. На 13 ноември миналата година Ширококорпусният Н-22 с фабричен номер 271 получава чисто нов предпазител за средния елерон на крилото, който е надлежно монтиран.

Документът за този предпазител изглеждаше съвсем автентичен — Кейси получи възможност да разгледа фотокопие от него на екрана на компютъра си. Произведен беше от „Хофман Метал Уъркс“ в Монтклеър, Калифорния — оригиналният доставчик на „Нортън“. Но този документ беше фалшив. Кейси знаеше това поради простата причина, че частта беше фалшива. По-късно щеше да прегледа всички фактури и не се съмняваше, че ще открие измамата.

В момента обаче я интересуваше един друг въпрос, поставен съвсем основателно от Еймъс: подменени ли са и други части?

Настанила се удобно пред компютърния си терминал, тя започна да преглежда всички операции на Сервизна служба Хонконг за датата 13 ноември. Работата беше бавна и изтощителна, тъй като се налагаше да преглежда сервизните картони един по един и да разчита всички надраскани на ръка операции, отбелязани в тях. В крайна сметка обаче успя да открие списък на серия от манипулации по крилото.

Забележките бяха три.

СМ ДЕС ПК Б№7. Смяна на десния прожектор за кацане, свързан с електропредпазител (бушон) №7.

СМ ДЕС ПКЕЛ. Смяна дясна предпазна кука за елероните.

ПР СПО. Проверка на съпътстващия пакет оборудване. Под това съкращение беше добавено НОР, което означаваше, че всичко е нормално.

Под съпътстващ пакет оборудване механиците имат предвид всички части и агрегати, които са в пряка връзка с подменената част и за чиято автентичност съществува и най-малкото подозрение. Например, ако се открие износване на уплътненията на горивните отвори на дясното крило, задължително се проверяват и уплътненията на лявото, тъй като са от един и същи вид с дефектиралата част.

Смяната на предпазната кука на елероните е предизвикала проверка на съпътстващото оборудване.

Но на кое по-точно?

Пакетите съпътстващо оборудване се определят от „Нортън“, но Кейси не можеше да извика на екрана тези списъци, които бяха прекалено много и прекалено дълги, за да бъдат съхранявани в нейния компютърен терминал. Налагаше се отново да потърси помощта на компютъра в производственото хале.

Тикна стола си назад и се изправи.

СГРАДА 6414.40 ч.

Огромното хале изглеждаше почти пусто, поточната линия за производство на широките, корпуси беше замряла. Между смените имаше едночасова пауза, наложена от разчистването на местата за паркиране. Първа смяна приключваше в два и половина, а втора започваше в три и половина. По този начин се избягваха задръстванията на паркингите.

Това беше промеждутъкът, за който спомена Джери Дженкинс. Най-удобното време за проверките. Кейси призна, че е бил прав — наоколо наистина нямаше никой.

Насочи се право към складовия терминал на конвейера, но Джери не беше там. Край рафтовете се навърташе един от инспекторите на КК.

— Джери си тръгна — отвърна на въпроса ѝ той.

— Защо?

— Каза, че не се чувства добре…

Кейси сбърчи вежди. Дженкинс не би трябвало да напуска работното си място преди пет. Настани се зад терминала и започна да търси информацията.

Натисна няколко клавиша и пред очите ѝ се появи файлът с база данните за съпътстващите пакети оборудване. Набра словосъчетанието ПРЕДП ЕЛ и получи точно това, което търсеше. На екрана се появи следният списък:

RT SLATS DRIVE TRK    (22/RW/2-5455/SLS)

RT SLATS LVR          (22/RW/2-5769/SLS)

RT SLATS HYD ACT      (22/RW/2-7334/SLS)

RT SLATS PSTN         (22/RW/2-3444/SLS)

RT SLATS FD CPLNG     (22/RW/2-3445/SLS)

RT PRX SNSR           (22/RW/4-0212/PRC)

RT PRX SNSR CPLNG     (22/RW/4-0445/PRC)

RT PRX SNSR PLT       (22/RW/4-0343/РКС)

RT PRX SNSR WC        (22/RW/4-0102 /PRW)

Един напълно логичен списък. Пакетът съпътстващо оборудване изброяваше петте основни агрегата, които се намираха в непосредствена връзка със заключващия механизъм на елероните: улейното легло, плъзгачите, изтласкващите лостове, хидравличната система и куплунгът водач.

Забележката под него напомняше на механиците да проверят и намиращият се в съседство контролен сензор, състоящ се от предпазен капак, свързващи клеми и електроинсталация.

Кейси знаеше, че Дохърти вече е проверил улейното легло. А ако Еймъс е прав, сега трябва да подложат на внимателна проверка и контролния сензор. Нещо, което едва ли е сторено до този момент.

Възможно ли е проблемът да се крие именно там?

Да, призна с въздишка тя. Напълно възможно.

Изключи компютъра, прекоси халето и се насочи към кабинета си. Искаше да позвъни на Рон Смит и да го предупреди за сензора. Крачеше под огромните недовършени корпуси, към отворения портал в северния край на хангара.

Внезапно изскочиха двама мъже. Тъмни силуети на фона на ярката дневна светлина навън. Тя все пак успя да забележи, че единият е облечен в червена фланелка, а на главата на другият има бейзболна шапка.

Кейси се обърна назад. Искаше да накара човека от КК да се обади на охраната. Но телената клетка беше празна, Тя изведнъж установи, че всъщност е абсолютно сама в халето. Наоколо не се виждаха хора, чак в дъното на огромния хангар се поклащаше възрастна негърка, която тикаше пред себе си количка за отпадъци. Но разстоянието до нея беше най-малко седем — осемстотин метра.

Хвърли поглед на часовника си. До пристигането на първите работници оставаха поне петнадесетина минути.

Двамата мъже тръгнаха към нея.

Кейси се обърна и започна да се отдалечава в посоката, от която беше дошла. Ще се справя, рече си тя. Внимателно отвори чантичката си и извади мобифона.

Набра номера на охраната, но сигнал нямаше. Осъзна, че се намира в средата на халето, точно под медната мрежа, прикачена за покрива като защита срещу външните радиосигнали, които пречат на тестването на комуникационните системи.

Не можеше да използва мобифона си преди да стигне другия край на хангара.

От него я деляха седем — осемстотин метра.

Ускори ход, токчетата ѝ потракваха по циментовия под, ехото отекваше под високия покрив. Нима наистина е сама в тази огромна сграда? Не, разбира се. Тук има няколкостотин души, но в момента просто не можеше да зърне никого от тях. Хора имаше във вътрешността на корпусите, край крановете, които ги заобикаляха… Стотици хора, всеки момент щеше да види някой от тях.

Хвърли поглед през рамото си.

Двамата бяха скъсили разстоянието.

Ускори ход, започна да подтичва на ниските си токчета. После си каза: „Това е смешно! Аз все пак съм някакъв ръководител в този завод, има ли смисъл да бягам!“

Започна да ходи нормално.

Напълни дробовете си с въздух и го изпусна.

Погледна назад и видя, че мъжете са близо.

Дали да не се обърне право срещу тях? Не, това може да стане само ако има и други хора.

Отново ускори ход.

Вляво от нея се появи зоната за първоначално разпределение на части и компоненти, оградена с мрежа. Тук обикновено гъмжеше от хора, заети с комплектоването на инструменти и оборудване. Сега обаче зоната беше пуста.

Абсолютно пуста.

Хвърли поглед през рамо. Мъжете бяха на петдесетина метра и бързо се приближаваха.

Даде си сметка, че ако започне да крещи, ще се появят поне десетина работници. Мутрите просто ще се плъзнат встрани, между кранове и скелета, а нея ще я вземат за глупачка. Жената, която се изгубила в халето посред бял ден. Ще я скъсат от майтап…

Не, няма да крещи.

Не.

Къде по дяволите изчезнаха кутиите за противопожарната система? Алармите за бърза помощ? Знаеше, че са пръснати навсякъде из сградата, беше работила в тази сграда години наред. Би трябвало да си спомни поне за една такава кутия…

Ще натисне някой от тези бутони, после ще каже, че е станало случайно…

Но наоколо не се виждаха никакви алармени бутони.

Мъжете бяха на тридесет метра от нея. Хукнат ли да тичат, ще я стигнат само за няколко секунди. Но те нямаха подобни намерения, явно също се опасяваха да не ги видят.

Кой да ги види? Наколо нямаше жива душа.

Вдясно забеляза гора от сини кранове — онези, които придържат едрогабаритните части от корпуса по време на занитването. Последното място, където можеше да се скрие.

Аз съм член на ръководството на „Нортън Еъркрафт“ и никой не може…

О, по дяволите!

Кейси свърна вдясно и хукна между крановете. Тичаше сред истински лабиринт от железни стълби и скелета. Чу как мъжете зад гърба ѝ нададоха изненадани викове и затрополиха след нея. Но тя беше успяла да вземе аванс и изчезна в полумрака…

Познаваше обстановката много добре. Придвижваше се бързо и сигурно, час по час вдигаше глава, в очакване да види някой горе на скелето. На всяко от тези работни места обикновено имаше поне по двадесет — тридесет души, занитването на обемистите, подобни на огромни варели външни компоненти на корпуса ставаше ръчно, под светлината на ярки луминисцентни прожектори.

Трополенето зад гърба ѝ се усили, примесено с ругатни. Мутрите очевидно имаха трудности с преодоляването на металната плетеница.

Затича се, прескачайки снопове кабели и разпределителни кутии, ловко заобикаляйки увисналите от тавана куки на дебели стоманени въжета. Изведнъж се озова на празно място. Работна станция 14. В центъра ѝ се издигаше корпусът на полуготов самолет, стъпил на колелата си. Около опашката му се поклащаше подвижно скеле, издигнало се на повече от двадесет метра от земята. Зад илюминаторите се движеха сенки. Най-сетне! В самолета има хора!

Кейси без колебание започна да се изкачва по стъпалата, токчетата ѝ затракаха. Спря на втората междинна площадка и се огледа. Високо над нея работеха трима яки мъже с предпазни каски на главите. Бяха увиснали само на три — четири метра под покрива на халето и занитваха обшивката на горното кормило. Пукотът на пневматичните им инструменти огласяше цялото хале.

Сведе поглед надолу. Двамата ѝ преследвачи изскочиха на празното пространство и започнаха да се оглеждат. Единият вдигна глава и я видя, каза нещо на другия. После хукнаха към стълбите.

Кейси продължи нагоре. Скоро стигна скелето, което водеше към задната врата на корпуса.

Вътрешността на самолета беше огромна и пуста. Една поредица от мътно проблясващи метални арки. Сякаш беше попаднала в корема на някакъв огромен железен кашалот. На двадесетина метра от себе си видя жена от азиатски произход, която прикрепяше сребриста изолация в кабелните канали. Погледна я срамежливо, сякаш я бяха хванали да върши нещо нередно.

— Има ли някой друг тук? — извика Кейси.

Жената поклати глава.

Изскочи навън. Мутрите бяха стигнали площадката непосредствено под нея. Завъртя се и започна да изкачва стъпалата, които водеха към подвижните скелета под покрива.

В близост до пода на халето стъпалата бяха широки около три метра. Но тук рязко се стесняваха, ширината им не надминаваше петдесет-шейсет сантиметра. Цялата конструкция наподобяваше бояджийска стълба, издигаща се стръмно нагоре, обградена отвсякъде от метални скели. От двете ѝ страни се проточваха кабели и маркучи, раменете ѝ опираха в подвижни разпределителни кутии. Стълбите се клатеха под тежестта на тялото ѝ на всеки два — три метра правеха остър завой надясно. Вече беше на около трийсет метра височина, корпусът на самолета остана под нея. Единствено вертикалната плоскост на опашката се извисяваше над главата й.

Обзета от внезапна паника, тя вдигна глава към мъжете в горния край на кормилната плоскост и извика:

— Хей! Хей!

Никой не ѝ обърна внимание. Изкачила още няколко стъпала, тя разбра защо е така: и тримата работници горе носеха тампони за уши: нещо като слушалки за уокмен, притиснати плътно около главите им.

Продължи да се изкачва.

След още няколко метра стълбата правеше остър завой надясно и минаваше покрай черните хоризонтални плоскости на товарните елеватори, чиито въжета висяха покрай вертикалния стабилизатор на самолета. Те ѝ пречеха да види фигурите на работниците горе. Тръгна натам, внимавайки да не докосва повърхността на елеваторите с голи ръце. Това не беше желателно, тъй като те бяха покрити с лепкав композит, наподобяващ каучук.

Скелето съвсем не беше подходящо за тичане. Клатушкаше се здраво, в един момент дори се подхлъзна и едва не се плъзна обратно.

Продължи напред. Вече не виждаше пода на халето, скрит под множество висящи конструкции. Нямаше представа дали втората смяна е застъпила.

Колкото по-нагоре се изкачваше, толкова по-осезаемо чувстваше влажния и топъл въздух, събрал се под покрива на Сграда 64. И си спомни как наричаха това работно място: „сауната“…

Най-сетне се добра до нивото на елеваторите. Стълбата се приближаваше плътно до широката плоскост на стабилизатора, отвъд която бяха работниците. Вече нямаше желание да гледа надолу, очите ѝ останаха заковани върху дебелите греди на покривната конструкция. Още три метра, още два… После всичко ще бъде наред…

Закова се на място, очите ѝ се разшириха от смайване.

Работниците ги нямаше.

Сведе поглед надолу и видя трите жълти каски. Собствениците им се бяха качили на хаспел с електрозадвижване и бавно се спускаха към пода на халето.

— Хей, хей!

Каските не промениха положението си.

Кейси се извърна. Обувките на преследвачите ѝ трополяха по металните стъпала, тялото ѝ съвсем ясно долавяше вибрациите. Бяха близо, много близо!

А тя нямаше къде да се скрие.

Право пред себе си видя квадратна метална платформа, при която стъпалата свършваха. Беше метър на метър, с ниски перила. Отвъд нея нямаше нищо.

Кейси се оказа на четиридесет метра над земята, в капана на парче квадратна ламарина и нищо повече.

Преследвачите ѝ се приближаваха.

Не трябваше да се катеря тук, горчиво въздъхна тя. Трябваше да си остана долу. Сега вече наистина съм в капан.

Тръсна глава и прекрачи едно от перилата на платформата. Внимателно опипа с крак скелето под себе си, после започна да се спуска.

Откри грешката си почти веднага. Скелето беше изградено от Х-образни метални пръчки. Както и да се хващаше за него, ръцете ѝ се плъзгаха надолу и влизаха в болезнено съприкосновение със заварките. Едновременно с това страдаха и краката ѝ на които също липсваше опора. Железните пръти бяха с остри ръбове. Измина няколко метра и спря да си поеме дъх. Не искаше да гледа надолу. Извърна глава и ги видя. Мъжът с червената риза и онзи с бейзболната шапка. Стояха на междинната площадка и я наблюдаваха. Очевидно се питаха какво да правят. Тя беше на около два метра под тях, вкопчена в скелето.

Единият извади чифт груби работни ръкавици и Кейси си даде сметка, че време за губене няма. Внимателно се пусна от железните пръчки и запълзя надолу. Два метра, още два… Стигна нивото на един от хоризонталните елеватори. Оттатък лабиринта на скелето проблесваше гумираната му повърхност.

Но скелето се тресеше.

Вдигна глава и видя, че онзи с червената риза е започнал да се спуска след нея. Беше силен, движеше се бързо. Щеше да я стигне за броени секунди.

Другият се връщаше обратно по стълбите и я следеше с очи.

Онзи с червената риза беше на някакви си три — четири метра от нея.

Продължи спускането. Дланите ѝ пламнаха, въздухът излиташе от гърдите ѝ на неравномерни тласъци. Скелето беше изцапано с грес на най-неочаквани места, пръстите ѝ се пързаляха. Чувстваше как се приближава едрото тяло на мъжа над главата й. За миг вдигна очи и видя огромните му оранжеви работни обувки с дебели грайферни подметки.

Само след миг тези подметки щяха да смажат пръстите й…

Продължи надолу. В един миг нещо я удари в лявото рамо. Извърна глава. Беше един от електрическите кабели, които висяха от покрива. Дебел около пет сантиметра, покрит със сив изолационен материал. Каква ли тежест може да издържи?

Мъжът над нея продължаваше да се спуска по скелето.

По дяволите!

Протегна ръка, хвана кабела и го подръпна. Изглеждаше здраво закрепен. В близост не се виждаха разпределителни кутии. Уви ръце около кабела, същото стори и с краката си. Пусна скелето миг преди тежките ботуши на преследвача да смажат пръстите й.

Тялото ѝ се люшна и започна да се плъзга надолу.

Направи опит да мести ръцете си, но това се оказа извън нейните възможности.

Плъзгаше се директно, все по-бързо и по-бързо…

Болката от триенето беше ужасна. Измина така три — четири метра, после още толкова… Не беше в състояние да контролира плъзгането…

Краката ѝ с трясък се удариха в една разпределителна кутия. Тялото ѝ опасно се разлюля. Уви глезени около кутията и направи опит да запази равновесие.

В същия миг кабелът се опъна.

От разпределителната кутия излетя фонтан от искри, пронизително зави аларма. Кабелът лудо се люшкаше. Отдолу се разнесоха викове и тя наведе глава. С огромно смайване откри, че е увиснала на някакви си два-три метра от пода. Към нея се протягаха ръце, хората крещяха.

Разтвори пръсти и падна.

С известна изненада откри, че е на крака и няма нищо счупено.

— Добре съм — засрамено промърмори тя на хората, които я заобикаляха. — Нищо ми няма… — Зърна белите престилки на екипа за бърза помощ и още веднъж повтори: — Нищо ми няма, моля ви…

Част от работниците вече бяха успяли да зърнат служебната карта на ревера ѝ в очите им се четеше недоумение. Какво прави един вицепрезидент на компанията на тези скелета? Започнаха да се отдръпват, очевидно не знаеха как да постъпят.

— Всичко е наред — каза още веднъж Кейси. — Моля, не се притеснявайте, вършете си работата…

Разблъска тълпата и си тръгна, игнорирайки протестите на санитарите. Изведнъж до нея изскочи Кени Бърн и я прегърна през рамото.

— Какво става тук, по дяволите? — загрижено изръмжа той.

— Нищо — отвърна Кейси.

— Забрави ли, че сега не е време да се мотаеш из цеховете? — свъси вежди той.

— Не съм.

Облегната на рамото на Кени, тя бавно се насочи към изхода. Очите ѝ се присвиха от ярката слънчева светлина. Паркингът вече беше запълнен от колите на работниците от втората смяна. Слънцето се отразяваше в безкрайните редици разноцветни покриви.

— Кейси, трябва да си по-предпазлива — загрижено я погледна Кени. — Нали разбираш защо?

— Разбирам — разсеяно отвърна тя.

После сведе поглед към дрехите си. Полата и блузката ѝ бяха омацани с грес.

— Имаш ли дрехи за преобличане в офиса? — попита Кени.

— Не. Ще се наложи да си ида у дома…

— Май ще е по-добре да те закарам — промърмори червенокосият.

Тя понечи да възрази, после се отказа.

— Благодаря ти, Кени.

АДМИНИСТРАЦИЯТА18.00 ч.

Джон Мардър вдигна глава от бюрото си:

— Чух за някакви премеждия в 64… Какво стана?

— Нищо. Бях тръгнала да проверявам едни неща… Той бавно поклати глава:

— Не искам да ходиш в халетата сама, Кейси. Особено след днешната гадория с онзи кран… Ако ти се налага да бъдеш там, вземи Ричмън или някой от инженерите със себе си…

— Добре.

— Сега не е време да поемаме рискове.

— Разбирам.

— Хубаво — промърмори Мардър, помълча малко и смени темата: — Каква е тази работа с репортера?

— Джак Роджърс работи по материал, който може да предизвика скандал — започна тя. — Профсъюзът подозира, че монтажът на крилата ще бъде прехвърлен в чужбина. Разполагат с някакви документи… А самият Роджърс свързва този факт с търкания в ръководството на компанията.

— Търкания? — вдигна вежди Мардър.

— Получил информация, според която вие с Едгартън сте на нож. А мен попита дали този конфликт ще се отрази на китайската сделка…

— Господи, това вече е прекалено! — раздразнено изръмжа Мардър. — Подкрепям сто процента усилията на Хал във връзка с тази продажба! Тя е от жизненоважно значение за компанията. Ти какво му каза?

— Успях да го спра за момента — отвърна Кейси. — Но ако искаме да забрави за този материал, ще трябва да му предложим нещо друго, по-добро… Интервю с Едгартън, подробности по китайската сделка… Друг начин няма.

— Разбирам — кимна Мардър. — Но Хал няма да се съгласи. Мога да го помоля, но зная, че ще откаже…

— Тогава ти трябва да свършиш тая работа.

— Трудно — навъси се Мардър. — Хал ми е забранил контакти с пресата до финализирането на сделката. Трябва да бъда безкрайно внимателен. Можем ли да се доверим на този репортер?

— Съдейки от опита си, да…

— Ще скрие ли източника си, ако му дам някои наистина ценни сведения?

— Положително. Единственото, от което се нуждае, е свежа, подходяща за публикуване информация.

— Добре — кимна Мардър и си записа нещо. — Ще поговоря с него. Друго?

— Не, това беше всичко — отвърна Кейси и се изправи.

— Между другото, как се проявява Ричмън? — подхвърли директорът.

— Нормално — сви рамене тя. — Просто му липсва опит…

— Струва ми се умен хлапак… Използвай го, давай му работа…

— Добре.

— Това му е бил проблемът в отдел „Маркетинг“ — подхвърли Мардър. — Не са му давали никаква работа…

— Разбирам.

— Ще се видим утре, на заседанието на КРИ — изправи се директорът.

Миг след като Кейси си тръгна, от съседното помещение се появи Ричмън.

— Тъпо копеле! — изръмжа Мардър. — Знаеш ли, че днес следобед Замалко не е пострадала в 64? Къде по дяволите беше?

— Ами, аз…

— Слушай ме много внимателно! — безцеремонно го прекъсна Мардър. — Не искам никакви инциденти със Сингълтън, ясно? Нужна ни е жива и здрава, защото не може да си върши работата от болничното легло!

— Разбрах, Джон.

— Дано да е така, приятелче. Искам те залепен за нея непрекъснато. Чак докато приключим с тази работа, ясно?

УКК18.20 ч.

Кейси слезе на четвъртия етаж, където се намираше кабинетът й. Норма продължаваше да седи зад бюрото си, с димяща цигара между устните.

— Вътре те чака още едно тесте телекси — промърмори тя.

— Добре.

— Ричмън си тръгна.

— Добре.

— Нещо се беше разбързал… Говорих с Ивлин от счетоводството…

— И?

— Пътуванията му са били осчетоводени от една специална сметка, покриваща различни услуги, които компанията предоставя на клиентите си. Нещо като сметка за бакшишите… Хлапето е изхарчило цяло състояние.

— Колко?

— Поеми си дъх. Готова ли си? Двеста осемдесет и четири хиляди долара!

— За три месеца? — ахна Кейси.

— Точно така.

— Това са доста ски ваканции… Под каква форма са били осчетоводени разходите?

— Забавления на клиенти. Имена не са посочени.

— Кой ги е одобрил?

— Сметката е към производствения отдел — отвърна Норма. — А това означава, че е под контрола на Мардър…

— И той е сложил подписа си под всичко това?

— Вероятно. Ивлин ще провери и ще ми каже… — Норма размести бумагите върху бюрото си: — Друго май няма… ФАВ ще забави разпечатките от записите в кабината. Те са пълни с китайски термини, преводачите са се видяли в чудо. Превозвачът прави собствен превод, така че…

— Нищо ново под слънцето — въздъхна Кейси. При инциденти от подобен характер записите се изпращат на ФАВ, където се правят съответните преводи. Причината за това се крие във факта, че самите записи принадлежат на компанията превозвач.

— Алисън да е звъняла?

— Не, скъпа. В личен план те търси единствено Теди Роули.

— Няма значение — поклати глава Кейси.

— И аз бих казала същото…

Седна зад бюрото и разлисти папките върху него. Повечето бяха свързани с Полет 545 на „Транс Пасифик“. Най-отгоре имаше списък на отделните документи:

Отдолу бяха струпани купчина полетни маршрути, транскрипции на записи от диспечерските кули, метеорологични данни. Малко встрани беше оставен един материал от „Нортън“, съдържащ извадка от неверните полетни данни — всъщност единствените автентични материали, с които разполагаха…

Реши да ги вземе вкъщи. Беше прекалено уморена, за да остава повече тук.

ГЛЕНДЕЙЛ22.45 ч.

Той рязко се изправи, спусна краката си на пода и промърмори:

— Така… Слушай, скъпа…

Тя гледаше мускулите на гърба му, прешлените на гръбначния стълб, широките рамене.

— Беше страхотно… Много съм доволен, че се видяхме.

— Аха — едва чуто отвърна тя.

— Но утре ме чака тежък ден, знаеш…

Би предпочела да остане. Главно защото не ѝ се искаше да бъде сама през нощта. Но той щеше да си тръгне. Винаги го правеше.

— Разбирам, Теди — рече. — Всичко е наред.

Тези думи го накараха да се обърне. На лицето му се появи познатата очарователна и малко цинична усмивка:

— Ти си върхът, Кейси!

Наведе се и я целуна, страстно и продължително. От благодарност, че не го моли да остане. Тя отвърна на целувката му. В дъха му се долавяше леката миризма на бира. Ръката ѝ обви шията му, пръстите ѝ погалиха меките къдрици на тила.

В следващия миг той се отдръпна.

— Време е да бягам…

— Разбира се, Теди.

— Чух, че си се разхождала из „градините“, точно между смените — подхвърли той.

— Вярно е.

— Не трябва да ядосваш някои хора…

— Зная.

— Убеден съм, че знаеш — усмихна се той, целуна я по бузата и се наведе за чорапите си. — Но аз трябва да бягам…

— Разбира се, Теди — повтори тя. — Искаш ли едно кафе преди тръгване?

— Не, скъпа — отвърна той докато намъкваше каубойските си ботуши. — Беше много хубаво…

Тя не искаше да остане сама в леглото и също стана. Навлече една широка тениска, изпрати го до вратата и бегло го целуна за сбогом.

— Беше страхотно — докосна носа ѝ той.

— Лека нощ, Теди.

Залости вратата след него и включи алармата.

Върна се обратно, изключи стереото и се огледа. Повечето мъже забравяха по някоя вещ, просто като причина да се върнат. Но не и Теди. Нямаше никакво доказателство, че е бил тук, ако не се брои недовършената бира на кухненската маса. Тя я изхвърли в кофата за боклук и избърса мокрото кръгче.

Месеци наред си повтаряше, че трябва да приключи тази история. (Каква история, каква история, Господи?), обади се познат вътрешен глас. Не си правеше труда да отвръща на този въпрос. Беше претрупана с работа, изпитваше определени трудности да поддържа дори и най-обикновените контакти. Преди около шест месеца посети един кънтри клуб в Студио Сити, заедно с Айлийн, сътрудничката на Мардър. Там се събираха млади хора от киното, предимно аниматори от студията „Уолт Дисни“. Много приятна тълпа, беше я уверила Айлийн. Но Кейси я намери досадна. Не беше красива, не беше млада, липсваше ѝ непринудеността на момичетата, които се мотаеха из бара с плътно прилепнали джинси и съблазнителни деколтета.

Мъжете също бяха прекалено млади за нея, с още неоформени черти на гладките си лица. Не беше в състояние да си бъбри глупости с тях, чувстваше се прекалено сериозна за обстановката. Беше жена със сериозна професия и дете, наближаваше четиридесетте… Не повтори посещението си в този клуб.

Не че не искаше да се среща с хора, не… Просто ѝ беше трудно. Нямаше нито време, нито енергия за подобни неща. Пък и не проявяваше особен интерес към тях.

По тази причина срещите ѝ с Теди бяха винаги еднакви. Той се обаждаше да я предупреди, че ще се отбие, а тя вземаше един душ и отиваше да му отвори. Винаги готова…

Нещата вървяха по този начин вече почти цяла година.

Направи си чай и се върна в леглото. Облегна гръб на таблата, разтвори папката и потъна в разпечатките от записа на полетните данни, които до голяма степен бяха недостоверни:

A/S PWR TEST      0 0 0 0 0 0 1 0 0 0 0

AIL SERVO COMP    0 0 0 0 1 0 0 1 0 0 0

AOA INV           1 0 2 0 0 0 1 0 0 0 1

CFDS SENS FAIL    0 0 0 0 0 0 1 0 0 0 0

CRK CMD MON INV   1 0 0 0 0 0 2 0 1 0 0

EL SERVO COMP     0 0 0 0 0 0 0 0 0 1 0

EPR/N1 TRA-1      0 0 0 0 0 0 1 0 0 0 0

FMS SPEED INV     0 0 0 0 0 0 4 0 0 0 0

PRESS ALT INV     0 0 0 0 0 0 3 0 0 0 0

G/S SPEED ANG     0 0 0 0 0 0 1 0 0 0 0

SLAT XSIT T/O     0 0 0 0 0 0 0 0 0 0 0

G/S DEV INV       0 0 1 0 0 0 5 0 0 0 1

GND SPD INV       0 0 0 0 0 0 2 1 0 0 0

TAS INV           0 0 0 0 1 0 1 0 0 0 0

TAS INV           0 0 0 0 0 0 1 0 0 0 0

AUX 1             0 0 0 0 0 0 0 0 0 0 0

AUX 2             0 0 0 0 0 0 0 0 0 0 0

AUX 3             0 0 0 0 0 0 0 0 0 0 0

AUX COA           0 1 0 0 0 0 0 0 0 0 0

A/S ROX-P         0 0 0 0 0 0 1 0 0 0 0

RDR PROX-1        0 0 0 0 1 0 0 1 0 0 0

Следваха още девет страници, гъсто изписани с подобен род информация. Тя не беше много сигурна какво означава тя, особено по отношение на контролните тестове, маркирани с AUX. Първият вероятно се отнасяше за външното захранване — тоест за газовата турбина в задната част на корпуса, която осигурява енергия докато самолетът е на земята, а по време на полет играе ролята на резервно захранване. Но каква е функцията на останалите? Контролират системите за външно захранване? Или пък маркират тези системи? И какво по дяволите е това AUX COA?

Ще трябва да попита Рон…

Прелисти разпечатката и стигна до записите DEU, които отбелязват всяко отклонение от полетните параметри. Прегледа ги набързо, потисна прозявката си и се приготви да затвори папката. После изведнъж спря.

DEU FAULT REVIEW

LEG 04       FAULTS 01

R/L SIB PROX SENS MISCOMPARE

8 APR            00:36

FLT 180          FC052606H

ALT 37000

A/S 320

Сви вежди.

Не можеше да повярва на очите си.

Повреда в сензора за близост.

Точно това, което трябваше да търси според сервизните журнали.

След повече от два часа полет е регистрирано отклонение в показанията на един от сензорите за близост. Крилото изобилства от такива сензори — малки електронни чипове, които реагират на близостта на метал. Целта им е да регистрират правилното положение на елероните и задкрилките, просто защото пилотите не могат да ги виждат от кабината.

Според това, което беше изписано пред очите ѝ сензорите за близост регистрират miscompare, или несъответствие между подвижните части на двете крила. В случай, че се е появил проблем в електрическото захранване на опашката, несъответствие щеше да има и на двете крила. Но тук ставаше въпрос за отклонения в параметрите само на дясното… Кейси прелисти разпечатката, очаквайки да открие повторение на този процес…

Не беше сигурна, че ще го открие. Но дори и единичен блокаж на някой от тези сензори изискваше задълбочена проверка. Май пак ще опре до помощта на Рон…

Информацията беше твърде разпокъсана и непълна, за да даде цялостна картина на полетните параметри. Трябваха ѝ абсолютно всички данни, Сутринта ще трябва да звънне на Роб Уонг и да го попита как се справя…

А междувременно…

Кейси се прозя, намести се по-удобно на възглавниците и продължи работа.