Въздушна клопка

ГЛЕНДЕЙЛ6.12 ч.

Телефонът звънеше. Събуди се трудно, главата ѝ беше замаяна. Претърколи се в леглото, под тялото ѝ зашумоля хартия. С мъка отвори очи и видя, че цялото легло е покрито с разпечатки.

Телефонът продължаваше да звъни и тя вдигна слушалката.

— Мамо! — тъжен глас, готов всеки момент да премине в плач.

— Здравей, Али.

— Мамо! Татко ме кара да облека червената рокля, а аз искам синята… Онази, на цветята.

Кейси въздъхна.

— Вчера с коя беше облечена?

— Със синята. Но тя изобщо не е мръсна!

Войната продължаваше. Алисън обичаше да носи едни и същи дрехи. Ставаше въпрос за някаква особена консервативност в душата на седемгодишното момиченце.

— Скъпа, знаеш, че настоявам да ходиш на училище с чисти дрехи.

— Но тя е чиста, мамо! А Червената рокля я мразя! Миналият месец беше обратното. Алисън беше влюбена в червената рокля и водеше истински сражения, за да бъде с нея.

Кейси се прозя и седна в леглото. Очите ѝ попаднаха на дългите колони от цифри, пръснати върху чаршафите. Слушаше плачливите оплаквания на дъщеря си и мрачно клатеше глава. И с това ли трябва да се оправям? Защо Джим не влезе в ролята си на родител? Тези неща не се решават по телефона. Защо по дяволите не се държи по-твърдо? Нима не вижда, че това е играта на всяко дете в положението на Алисън? Да противопоставя разделените си родители един на друг…

Тривиални проблеми, предизвикани от детски игри за надмощие.

— Алисън! — прекъсна тя излиянията на дъщеря си. — След като баща ти е казал да облечеш червената рокля, трябва да се подчиниш!

— Но, мамо…

— При него си, ще го слушаш!

— Но, мамо…

— Без повече приказки, Алисън! Обличаш червената рокля и толкоз!

— О, мамо! — разплака се детето. — Да знаеш как те мразя! — Слушалката се захлопна.

Кейси понечи да набере номера на Джим, но после се отказа. Прозя се още веднъж, стана от леглото и отиде да пусне кафеварката в кухнята. Прекосявайки хола, тя дочу напрегнатото жужене на факса в ъгъла. Отклони се от пътя си и се наведе над апарата.

Беше извлечение от съобщение за печата, публикувано от някаква пъблик рилейшънс компания във Вашингтон. Името ѝ беше съвсем неутрално — „Институт за проучвания в областта на въздухоплаването“, но Кейси прекрасно знаеше, че тази компания представлява интересите на европейския консорциум, който произвежда „Еърбъс“. Съобщението беше оформено да изглежда като сензационна новина, заглавието му беше отпечатано с тлъсти букви:

Господи, очертава се прекрасен ден, въздъхна Кейси.

БОЙНАТА ЗАЛА7.00 ч.

Кейси изкачи металните стъпала към Бойната зала и се насочи към вратата. Отпред забеляза фигурата на Мардър, който нервно крачеше напред назад и очевидно я чакаше.

— Добро утро, Джон.

— Видя ли тази гадост за ОАВ? — попита той и размаха лист хартия под носа й.

— Видях я.

— Пълна глупост, разбира се, но Едгартън е бесен… Първо два инцидента за два дни с Н-22, а сега и това… Според него, пресата ще ни разпъне на кръст. Изобщо не вярва, че Бенсън и неговите хора от „Пъблик рилейшънс“ ще се справят…

Бил Бенсън беше един от ветераните в „Нортън“. Секретар по печата (както ги наричаха някога) още от времето, когато компанията изпълняваше поръчки на военното министерство, той беше известен с факта, че не казваше на репортерите абсолютно нищо. Заядлив и мнителен, той така и не беше успял да се адаптира към новите отношения с пресата след аферата „Уотъргейт“, така и не осъзна, че журналистиката е велика сила, която може да сваля дори правителства. В замяна предлагаше само едно: постоянна война с репортерите.

— Този факс може да привлече вниманието на пресата, Кейси. Особено на репортери, които нямат представа що за шибана организация е тази ОАВ… И нека да бъдем честни: те с положителност няма да искат да разговарят с някакво изкопаемо и ще настояват за среща с представител на висшето ръководство. По тази причина Хал нареди всички контакти с медиите да минават през теб, особено когато става въпрос за последната издънка на ОАВ…

— През мен ли? — учудено го изгледа тя, после се поколеба и промени думите, които ѝ бяха на езика. — Бенсън едва ли ще е щастлив…

— Хал вече разговаря с него и той ще си трае…

— Сигурен ли си?

— Напълно — кимна Мардър. — Мисля, че трябва да подготвим една подробна информация за Н-22. В допълнение на обичайните глупости, които предлагат от „Пъблик рилейшънс“. Хал предлага ти да го направиш — един материал на разбираем език, който да опровергава онези глупаци от ОАВ. Знаеш за какво става въпрос: сервизно обслужване, контролни прегледи, проверки и всичко останало…

— Добре — въздъхна Кейси. Това беше огромна по обем работа, но…

— Казах на Хал, че имаш много работа и това ще те натовари допълнително — отгатна мислите ѝ Мардър. — В отговор той подписа нова заповед за ИК, вече си с две нива по-нагоре…

ИК означаваше „Инициативна компенсация“ — специален премиен пакет, който съставляваше значителна част от доходите на ръководителите. Две нива по-горе означаваше доста пари.

— Добре — кимна тя.

— Работата е там, че трябва да дадем отговор на този факс — добави Мардър. — При това съкрушителен… Хал иска да е сигурен, че ще го подготвим както трябва. Можем да разчитаме на теб, нали?

— Разбира се.

— Много добре.

Директорът се обърна и тръгна към вратата на Бойната зала.

Ричмън вече беше вътре. Беше облечен в спортно сако и вратовръзка, от вида му лъхаше енергия. Кейси се отпусна в съседния стол, а Мардър включи на високи обороти и размаха листчето хартия в ръката си:

— Вероятно вече сте разбрали, че ОАВ се опитва да ни прави номера! Моментът е подбран внимателно, ясно е, че искат да подлеят вода на сделката ни с Китай. Но всички тук са наясно, че инцидентът в Маями се дължи на неизправен двигател и няма нищо общо с „Транс Пасифик“. Все още…

Кейси се опитваше да слуша внимателно, но това не ѝ се удаваше. Главата ѝ беше заета с изчисления. Две нива по-високо ИК означаваше увеличение на доходите ѝ с около двадесет процента. Двадесет процента! Та това е много! Ще може да прехвърли Алисън в някое частно училище, освен това ще заминат на някое фантастично място през ваканцията… Хаваите, да речем… Ще отседнат в най-баровския хотел! А догодина ще се преместят в нова къща, с по-голям двор, където Алисън…

Изведнъж осъзна, че очите на присъстващите са заковани в нея.

— Кейси? — повтори името ѝ Мардър. — Кога ще имаме разпечатката от записа на полетните параметри?

— Извинявам се — тръсна глава тя. — Сутринта говорих с Роб по този въпрос. Настройката върви бавно, утре вероятно ще може да ни разкаже повече неща…

— Окей. Корпусът?

— Джон, работата ни е трудна, изключително трудна — започна с печален тон Дохърти. — Открихме дефектен предпазител на елероните на крилото… Очевиден фалшификат, който…

— Ще го проверим по време на полетните изпитания — прекъсна го Мардър. — Хидравликата?

— Тестовете продължават, но отклонения няма. По всяка вероятност всички хидравлични системи са в добро състояние.

— Кога ще приключите?

— Днес, в края на първа смяна.

— Електроинсталация?

— Проверихме основните кръгове — отвърна Рон. — Няма отклонения. Мисля, че трябва да направим общ тест на електрозахранването, за да бъдем абсолютно сигурни…

— Съгласен съм. Можем ли да го направим през нощта, за да спестим време?

— Защо не? — сви рамене Рон. — Това означава допълнителни разходи, но…

— По дяволите разходите! Друго?

— Има — кимна Рон. — При това доста любопитно. Тестовете показват отклонения в сензорите за близост на крилото. При този случай е възможно в кабината да се появят неверни данни относно спускането на елероните.

Същото, което открих през нощта, помисли си Кейси. Отбеляза си в бележника, че трябва да поговори с Рон и за показанията AUX, които не ѝ бяха ясни. После мислите ѝ отново се насочиха към повишението. Сега вече Алисън ще може да посещава истинско училище. Представи си я седнала зад нисък и удобен чин, в малка класна стая…

— Двигателен сектор? — попита Мардър.

— Все още не знаем дали пилотът е включил обратната тяга — отвърна Кени Бърн. — Ще ни трябва още един ден.

— Продължавайте докато не сте абсолютно убедени, че това не е станало. Авионика?

— До този момент не откриваме проблеми с управлението — каза Трунг.

— А автопилотът?

— Още не сме стигнали до него. Проверката на автопилота е последният етап от работата ни. Ще бъде осъществена по време на полетните изпитания.

— Добре — кимна Мардър. — Възниква нов въпрос относно сензорите за близост, още днес да се изясни. Все още чакаме данните от УДЗПП, двигателният сектор и авиониката. Това е всичко, нали?

Хората около масата закимаха с глави.

— Вършете си работата, не искам да ви задържам — приключи заседанието директорът и размаха факса от ОАВ: — Това тук е само върхът на айсберга, приятели… Не искам да ви напомням какво се случи с ДС-10… Най-модерният самолет на своето време, истинско чудо на техниката. Но след един два инцидента получава лош имидж и край… Няма го ДС-10. Превръща се в безвъзвратно минало! Затова искам отговори от вас, при това спешно!

НОРТЪН ЕЪРКРАФТ9.31 ч.

Вървяха пеш по посока на Хангар 5.

— Мардър изглежда доста притеснен, нали? — подхвърли Ричмън. — Наистина ли вярва във всичко това?

— За ДС-10? О, да. Една катастрофа ликвидира този модел.

— Каква катастрофа?

— Полет на „Америкън Еърлайнс“ от Чикаго до Лос Анджелис, през май 1979 година — отвърна Кейси. — Ясен ден, отлична метеорологична обстановка. Малко след излитането левият двигател се откача и пада. Самолетът катастрофира непосредствено до летището, оцеляли няма. Голяма трагедия, всичко свършва за тридесетина секунди. Някакви изпращачи записват катастрофата с видеокамера, в единадесет националните телевизионни компании вече разполагат с филма. Те буквално полудяват, самолетът е наречен летящ ковчег, Пътническите бюра са задръстени с анулирани резервации за полетите с ДС-10. А впоследствие се оказва, че „Дъглас“ така и не успява да продаде нито една машина от този модел…

— А каква е причината да се откачи двигателят?

— Лоша поддръжка — въздъхна Кейси. — Сервизната служба на „Америкън“ не спазва инструкциите на „Дъглас“ за демонтаж на двигателите. Според тези инструкции първо се сваля двигателят, а след това стойката, която го прикрепя към крилото. Но за да спестят време, механиците на „Америкън“ свалят двигателя и стойката едновременно. Седем тона желязо върху вилиците на един телфер. Хидравликата ли дефектира, горивото ли свършва — не е много ясно. Но телферът изпуска товара си на земята. От съвсем малка височина. Стойката се спуква, но пукнатината е малка и остава незабелязана. Тя обаче става причина за изпадането на двигателя… Всичко се дължи на небрежността на сервизния екип…

— Може би — кимна със съмнение Ричмън, после подхвърли: — Но нали самолетите могат да летят и без един двигател?

— Могат — отвърна Кейси. — ДС-10 е конструиран така, че да се справя с подобни инциденти. Самолетът е бил напълно годен да се задържи във въздуха. Нужно е било пилотът да поддържа скоростта за излитане, нищо повече. След това спокойно би могъл да приземи машината…

— А защо не го е направил?

— Защото, както винаги, до катастрофата се стига не от един, а от цяла поредица инциденти… В този случай данните за работния режим на двигателите идват от лявото крило. Откъсването на мотора от същото това крило елиминира показанията на всички уреди в кабината, включително предупредителните. Не действа дори и „лостовият шейкър“… Така се нарича един механичен уред, който предава специфични вибрации в лостовете за управление и така пилотът разбира, че губи височина… Монтира се само на командирското място, за първия пилот „шейкър“ няма, тъй като се предполага, че неговите уреди няма да излязат от строя едновременно с тези на командира… Превозвачите могат да поискат „шейкър“ и за първия пилот, но срещу допълнително заплащане. В случая с „Америкън“ това не било направено… По принцип „Дъглас“ не дублира системата за звукови сигнали в кабината и това се е оказало фатално. Първият пилот просто не е разбрал, че губят височина и съответно не е увеличил тягата…

— Но това би трябвало да стори командирът, нали? Той би трябвало да е наясно, че мощността не е достатъчна…

— Точно там е работата — въздъхна Кейси. — Част от конструктивните мерки за сигурност на „Дъглас“ включват автоматично прекъсване на захранването пред командира в случай на инцидент от подобен характер… Това се прави с цел да бъде избегнато допълнително нарушаване на полетните параметри. Помниш, че всички системи за управление са дублирани, нали? Ако едната откаже, автоматически се включва другата. След откъсването на двигателя е било много лесно да се задействат контролните уреди пред командира. Просто бордният инженер е трябвало да щракне един ключ за задействане на резервното захранване…

— А защо не го е направил?

— Никой не знае — въздъхна Кейси. — На всичкото отгоре, видял, че дисплеите му са блокирани, първият пилот умишлено връща тягата. И самолетът пада като камък…

Известно време крачеха в мълчание.

— Представяш ли си колко много неща биха могли да се направят, за да се избегне тази трагедия? — тихо попита Кейси. — Механиците от Наземната служба биха могли да проверят стойката преди да монтират двигателя обратно. Не са го сторили, въпреки че вече е имало прецедент… „Континентъл“ на два пъти чупят стойките, на своите мотори, именно когато ги свалят с помощта на телфер… Биха могли да предупредят колегите си, че тази операция е опасна… Вместо тях това е сторил производителя. В специален меморандум „Дъглас“ предупреждава „Америкън“ за инцидентите в „Континентъл“, но няма кой да му обърне внимание…

Ричмън клатеше глава.

— След катастрофата „Дъглас“ не може да хвърли вината на службите по подръжка, тъй като „Америкън“ е един от основните им клиенти. Всичко се потулва. При повечето катастрофи е така — производителят предпочита да премълчи истината… Тя рядко излиза наяве, само ако някой репортер прояви нужната настоятелност и изобретателност…

Но такъв материал обикновено е сложен и не става за телевизията… В нашия случай телевизията разполага с видеозапис и това ѝ е напълно достатъчно. От него ясно личи, че двигателят се откъсва от самолета, после следва трагедията. На зрителя се внушава, че машината е конструирана зле, че „Дъглас“ просто не е предвидил вероятността от спукване на двигателните стойки… Всичко това няма нищо общо с истината, на фактът си е факт: след тази катастрофа никой не купува ДС-10…

— Мисля, че не бива да обвиняваме медиите за това — поклати глава Ричмън. — Те показват новините такива, каквито са…

— Точно това исках да кажа — рече Кейси. — Те не предлагат репортаж, а просто пускат един видеозапис. Катастрофата в Чикаго се превърна в крайъгълен камък за цялата самолетостроителна индустрия. За пръв път медиите успяха да ликвидират производството на един наистина добър самолет… Впоследствие те изкупиха вината си, но чак през декември, когато пуснаха един чудесен материал, изясняващ истинските причини за катастрофата. Естествено, никой не му обърна внимание…

Ето защо сега се действа по друг начин. „Боинг“ хвърли луди пари за представянето на новия си модел 777. Поканиха една от големите телевизионни компании да заснеме всички етапи от изграждането на машината, въпреки че те траят години. Получи се шестсериен телевизионен филм, по който беше направена и специална брошура. Направиха всичко възможно предварително да убедят обществеността, че на света се появява един наистина прекрасен самолет. Струваше им скъпо, но и залогът е висок…

Ричмън помълча, после поклати глава:

— Не мога да повярвам, че медиите разполагат с такава власт!

— Това е истината — погледна го Кейси. — И Мардър действително има причини за тревога. Ако някой репортер надуши инцидента с Полет 545, обществеността моментално ще научи, че Н-22 е претърпял две аварии за два дни… И тогава лошо ни се пише!

„НЮЗЛАЙН“/ НЮ ЙОРК13.54 ч.

На двадесет и третия етаж на един от небостъргачите в центъра на Манхатън се намираше студиото на седмичното предаване „Нюзлайн“, едно от най-популярните в Съединените щати. Дженифър Малоун се беше настанила в монтажната и работеше върху едно интервю с Чарлс Менсън. Вратата се отвори, в кабината се появи асистентката ѝ Дебора. Остави някакъв факс на бюрото, после с безстрастен глас обяви:

— Пачино се отказа.

Дженифър натисна клавиша с надпис „пауза“ и смаяно вдигна глава:

— Какво?!

— Ал Пачино току-що се отказа…

— Кога?

— Преди десет минути. Вдигнал скандал на Марти и напуснал студиото.

— Как така?! Четири дни снимахме в Танжер, премиерата на филма е този уикенд! На това интервю сме отделили пълни дванадесет! — Дванадесетминутен материал в „Нюзлайн“ — най-гледаното шоу в Америка, беше реклама, която не може да се купи с пари. Дори най-големите звезди на Холивуд буквално се биеха да бъдат включени в предаването. — Какво се е случило?

— Марти си бъбрел с него докато ги гримирали. Казал, че вече четири години Пачино няма свестен филм… Предполагам, че онзи се е обидил и просто си е тръгнал…

— Пред камера?

— Не, преди снимките…

— Исусе! — простена Дженифър. — Пачино не може да постъпва така! По договор е длъжен да участва в рекламата. Всичко е уточнено още преди няколко месеца!

— Да, ама се е чупил…

— Какво казва Марти?

— Бесен е. Казва: „Какво си въобразява тоя тип? Това е новинарско предаване, задават се и неудобни въпроси…“ Знаеш го какъв е… Дженифър изруга.

— Дявол да го вземе! Точно от това се опасявах! Репортерът Марти Риърдън дължеше популярността си на безцеремонните и неудобни въпроси, които задаваше на своите жертви. Макар, че от две години насам беше зарязал Новините, за да се включи в „Нюзлайн“ (срещу много по-голяма заплата, разбира се), той продължаваше да се счита за твърд и безкомпромисен новинар, който е длъжен да задава въпросите си честно и открито, да търси истината… На практика обаче въпросите му почти никога не се връзваха с темата — бяха прекалено лични, дори интимни. Единствената им цел беше да смутят човека насреща… Никой не искаше Пачино да бъде интервюиран точно от Марти, защото той по принцип мразеше известните личности и не обичаше „захаросаните истории“. Но стана така, че Франсис — репортерът, който работеше със звездите, се оказа в Токио и готвеше интервю с принцесата на Япония…

— А Дик разговаря ли с Марти? Не би ли могъл да спаси положението? — Дик Шенк беше изпълнителният цродуцент — човекът, който само за три години превърна „Нюзлайн“ от третокласно лятно шоу за запълване на програмата, в солидно и търсено предаване. Шенк вземаше всички важни решения самостоятелно, само той притежаваше достатъчно авторитет, за да усмири разглезена примадона като Марти.

— Дик все още е на обяд с мистър Ърли — отговори Дебора. Когато Шенк обядваше с президента на компанията Ърли, срещите им винаги се проточваха до късните следобедни часове.

— Значи Дик не знае, така ли?

— Все още не.

— Прекрасно! — отчаяно проточи Дженифър и погледна часовника си. Беше два следобед. Ако решението на Пачино е окончателно, в програмата зейваше огромна 12-минутна дупка. А за запълването ѝ разполагаха с по-малко от 72 часа.

— Какво имаме в буркана?

— Нищо. Майка Тереза отпадна, а Мики Мантъл все още не е готов… Разполагаме само с онзи сакат материал за Малката лига…

— Дик никога няма да го пусне! — простена Дженифър.

— И ще бъде прав — кимна Дебора.

Дженифър вдигна факса, който донесе асистентката й. Той съдържаше съобщение за печата от някаква пъблик рилейшънс групировка — едно от стотиците подобни съобщения, които ги заливаха всеки ден. Оформлението му беше като на голяма новина, носеше набрано с едър шрифт заглавие:

— Какво е това? — намръщи се тя.

— Хектър каза да ти го донеса.

— Защо?

— Каза, че в него може би има нещо…

— Какво нещо? Какво по дяволите означава това ОАВ? — Очите ѝ пробягаха по текста, който изобилстваше от непонятна въздухоплавателна терминология. Без никаква визуална информация.

— Май става въпрос за онзи самолет, който се запали в Маями — промърмори Дебора.

— Аха, значи Хектър иска материал за сигурността на полетите? Желая му успех. Отдавна вече всички видяха записа с горящия самолет. Изобщо не става за начало… — Дженифър пусна факса на масата: — Питай го дали има нещо Друго.

Дебора излезе, а Дженифър втренчи поглед в застиналия образ на Чарлс Менсън пред себе си. След известно време изключи апарата и се замисли.

Дженифър Малоун беше на двадесет и девет години — най-младата продуцентка в историята на „Нюзлайн“. Издигна се бързо, защото беше много добра. Талантът ѝ пролича отрано, още преди да получи диплома от „Браун“. Работеше през лятната ваканция, като Дебора сега, оставаше до късно през нощта пред новинарските терминали, твърдо решена да открие наистина качествен материал… И една нощ го откри. Направи съответните проверки, събра необходимата странична информация и почука на вратата на Дик Шенк със сърце между зъбите. Предложението ѝ беше да направят предаване за един странен африкански вирус, гарнирано със съответната професионална информация на един не по-малко странен доктор, който доброволно се беше забил в джунглата. Така се роди феноменалното предаване за вируса „Ебола“ — най-големият удар на „Нюзлайн“ за годината. То донесе на Дик Шенк наградата „Пийбоди“, която зае достойно място сред колекцията му…

В бърза последователност Дженифър направи още три много добри предавания: Дарил Стробъри, откритият рудник в Монтана, комарджийските наклонности на индианците ирокези. До този момент нито един стажант не беше успял да направи годен за излъчване материал, а Дженифър успя с цели четири. Шенк обяви на всеослушание, че харесва подхода ѝ след което ѝ предложи договор. Фактът, че момичето беше умно и красиво, и че членуваше в „Айви“ Лигата, също не бе подценен… Дженифър започна работа в „Нюзлайн“ през юни, веднага след дипломирането си…

В програмата работеха петнадесет продуценти, всеки със свой собствен снимачен екип. От тях се очакваше да предлагат подходящи за шоуто материали поне веднъж на две седмици. Средното време за реализацията на подобен материал беше месец. Половината от него се отделяше на предварителната подготовка, след което съответния продуцент трябваше да получи окончателното одобрение на Шенк. Едва когато зелената светлина ставаше факт, екипът започваше пряката работа по екранизацията: снимаха се фоновите кадри, правеха се спомагателни интервюта. Текстът се подготвяше от продуцента, а се четеше от някой популярен водещ, който отлиташе на мястото на събитието за ден, най-много два, заснемаше материала и хукваше към следващата задача, оставяйки монтажа в ръцете на съответния ръководител екип. По някое време преди излъчването, водещият се появяваше в студиото, запознаваше се с окончателния вариант на сценария и записваше коментарите на съответния визуален материал.

При излъчването всичко изглеждаше така, сякаш популярният водещ е истинският репортер на събитието — „Нюзлайн“ ревниво пазеше репутацията на своите звезди. Но на практика истинските репортери бяха продуцентите. Те предлагаха темата, те правеха предварителните проучвания и оформяха материала, те пишеха сценариите и монтираха записите. А звездата пред камерата просто изпълняваше това, което му се нареди…

Тази система допадаше на Дженифър. Тя обичаше да разполага с пълна власт зад кадър, изобщо не ѝ пукаше от факта, че името ѝ рядко се споменава, дори напротив — намираше своята анонимност за изключително полезна. Защото по време на интервютата често я третираха като помощен персонал, хората се отпускаха и говореха свободно, дори когато знаеха, че камерата работи. После, на даден етап от записа, задаваха неизбежния въпрос: „Кога ще разговарям с Марти Риърдън?“ Дженифър беше готова с отговора — нещо мъгляво от сорта, че това ще стане твърде скоро, после продължаваше с въпросите. В хода на този процес често заковаваше здраво глупака пред камерата, който продължаваше да живее с безгрижното убеждение, че всичко това е само една генерална репетиция за истинското интервю…

На практика тя правеше целия материал, без да страда от факта, че водещият обира лаврите. „Никъде не казваме, че репортерът е той, обичаше да повтаря Шенк. Никога не внушаваме, че излъчените интервюта са негови. Звездата на това шоу не е водещият, а самият материал. Водещият е само гид, който въвежда зрителя в темата. Зрителят го обича и му вярва, с удоволствие го допуска в дома си…“

Това е абсолютна истина, помисли си Дженифър. А и практически погледнато, друг начин за работа просто няма. Медийна звезда от ранга на Марти Риърдън има повече ангажименти от президента на Щатите, да не говорим, че е далеч по-популярен от него и го разпознават на улицата. Звезда като него не може да върши черната работа, не може да се препъва из дебрите на предварителните проучвания, не може да се занимава с досадни неща като редактиране и монтаж…

За такива неща той просто няма време.

Всъщност, това е проблемът на всичко, свързано с телевизията: времето никога не стига…

Погледна часовника си. Дик няма да приключи с обяда преди три, три и половина. А Марти Риърдън няма да се извини на Ал Пачино. Което означаваше само едно: научил новината, Дик ще вдигне луд скандал на Марти Риърдън, а когато тупурдията отмине, ще изпита отчаяна нужда от материал, който да запълни дупката…

Дженифър разполагаше с около час, за да му осигури такъв материал.

Пусна телевизора и започна да превключва каналите, очите ѝ отново се върнаха на факса върху бюрото й:

Я почакай, рече си тя. Продължаваща загриженост за сигурността! Не означава ли това, че въпросният самолет е имал проблеми в това отношение и преди? Ако е така, в съобщението може и да има хляб… Разбира се, никой няма да говори за безопасност на полетите — тази тема е втръснала на всички. Безкрайните истории за наземните диспечери, които работят с компютри от 60-те години вече дразнят зрителя, правят го неспокоен. Той не може да промени нищо, защото такава е системата. И съответно съпричастието му към проблема е нула. Но нещата коренно се променят, ако става въпрос за конструктивни дефекти на един определен модел самолет… Тоест: за сигурността на отделен продукт. Не купувайте това сирене, не летете с този самолет…

Тук може да се постигне ефект, при това много добър, рече си Дженифър.

Придърпа телефона и набра един номер.

ХАНГАР 511.154.

Кейси откри Рон Смит почти легнал в предния технически отсек на Н-22, който се намираше точно зад водещото колело. Наоколо съсредоточено работеха хората от екипа му.

— Рон, искам да ми обясниш за какво става въпрос тук — рече тя и му подаде списъка на нередностите в електрозахранването, всичките десет страници.

— Какво по-конкретно те интересува? — вдигна глава инженерът.

— Четирите AUX ето тук… Плюс AUX COA… Какво е тяхното предназначение?

— Толкова ли е важно?

— Точно това се опитвам да разбера…

— Е, добре — въздъхна Рон. — AUX 1 означава допълнителен генератор за тяга, тоест турбината на опашката. AUX 2 и AUX 3 са резервни линии, които влизат в действие само при наличието на високо натоварване на тази турбина. А AUX COA е линия, запазена за опции по желание на клиента… Тоест за апарати от сорта на ЗУГТД, които на този самолет липсват…

— Показанията на всички тези линии са маркирани с нула — рече Кейси. — Това означава ли, че са били използвани?

— Не е задължително. Но трябва да се проверят, защото грешката в показанията също се маркира с нула…

— Ясно — кимна Кейси и прибра разпечатката. — А какво ще кажеш за отклоненията в сензорите за близост?

— Точно с тях се занимаваме в момента — отвърна Рон. — Може би ще открием нещо, но по принцип трябва да знаеш, че показанията на уредите, дори и регистриращи отклонения, са валидни само за даден момент от работния режим. От тях никога няма да получим представа какво е станало на борда… За тази цел ни трябват показанията за полетните параметри и ти трябва да ни ги осигуриш, Кейси…

— Притискам Роб Уонг, но засега…

— Притисни го още — прекъсна я Смит. — Ключът към решаване на загадката се крие там.

От задната част на машината долетя грозен вик:

— Мамка му! Това вече наистина не мога да го повярвам!

Беше Кени Бърн.

Стоеше на една платформа, издигната непосредствено зад левия двигател и гневно размахваше ръце. Насъбралите се около него инженери поклащаха глави.

— Какво откри? — тръгна натам Кейси.

— Питай какво не открих! — изръмжа червенокосият. — Първо, охладителните решетки са монтирани наопаки! Някой идиот ги е обърнал без това изобщо да му направи впечатление!

— Това отразява ли се на полета?

— Да, рано или късно… Но това не е всичко. Я погледни вътрешния обтекател!

Кейси се покатери по скелето и се присъедини към групичката техници, събрала се зад улеите на обратната тяга.

— Покажете ѝ момчета — заповяда Кени Бърн.

Един от техниците освети обшивката на обтекателя с джобното си фенерче. Пред очите ѝ се появи прецизната стоманена извивка, покрита с едва забележими сажди. Лъчът на фенерчето спря върху емблемата на „Прат и Уитни“, която бе поставена в близост до външната повърхност на ръкава.

— Виждаш ли? — подвикна Кени.

— Какво имаш предвид? Маркировката ли? — Емблемата на „Прат и Уитни“ представляваше главата на орел, поместена в окръжност, около нея се четяха буквите П и У.

— Точно така.

— И какво ѝ е?

— Кейси, Кейси! — укорително поклати глава Бърн. — Орелът е обърнат наопаки и гледа в погрешната посока!

— О!

— Как мислиш, дали „Прат и Уитни“ ще обърнат емблемата си? Няма начин, момичето ми. И тук става въпрос за поредното шибано менте!

Ето го ключовият момент. Този самолет гъмжеше от фалшиви части! Еймъс правилно беше предвидил подобно развитие на нещата. Въпросът беше дали някоя от тези части беше повлияла на нормалния полет на машината?

— Напълно възможно — сякаш прочете мислите ѝ Бърн. — Но аз не мога да разглобя шибания двигател, да го вземат мътните! За това ми трябват поне две седмици!

— Тогава какво да правим?

— Трябва ни УДЗПП, момичето ми. Само от него можем да получим използваеми данни!

— Искаш ли да отскоча до Диджитал и да проверя докъде е стигнал Уонг? — попита Ричмън.

— Няма смисъл — поклати глава Кейси. Познаваше Роб Уонг, знаеше, че прави каквото може. Допълнителнителното притискане ще го раздразни, в крайна сметка може да скочи в колата си и да не стъпи в завода поне два дни…

Мобифонът ѝ зажужа.

— Започва се! — мрачно обяви Норма. — Търси те Джак Роджърс, след него Бари Джордън от „ЛА Таймс“ и някой си Уинслоу от „Уошингтън Поуст“. Накрая се обадиха и от „Нюзлайн“ с молба за повече сведения относно Н-22…

— Телевизионното шоу?

— Аха…

— И те ли ще правят материал?

— Едва ли — отвърна Норма. — Просто опипват почвата.

— Добре, ще ти звънна след малко.

Кейси изключи апарата и се отпусна в ъгъла. Извади бележника си и започна да прави списък на документите, които ще ѝ трябват, за да подготви съобщение за печата: наборът сертификати, изисквани от ФАВ за лицензирането на нов самолет, официалното разрешение на ФАВ относно летателната годност на Н-22 (Норма ще го изрови от архивите), миналогодишниото заключение на ФАВ относно полетната безопасност иа машината, вътрешнофирменните данни за летателните качества на Н-22 от 1991 година насам, които бяха безупречни… Списъкът с препоръките за подобрение на безопасността на полетите, който беше много кратък. Една страница с основните характеристики на машината: скорост и далечина на полета, размери и тегло. Това горе долу ще бъде достатъчно…

Ричмън внимателно я наблюдаваше.

— Сега какво? — попита той.

Тя откъсна листа от бележника си и му го подаде:

— Занеси го на Норма. Да изготви съобщение за печата и да го дава на всеки, който проявява интерес.

— Добре — отвърна младежът и сведе поглед към написаното: — Не съм сигурен, че разчитам почерка ти…

— Норма ще се оправи. Просто ѝ го предай…

— Добре.

Ричмън се отдалечи, тананикайки.

Мобифонът ѝ отново изжужа. Беше Джак Роджърс, решил да я хване лично.

— Слуховете, че крилото ще се прави в чужбина, продължават — обяви той. — Според един от тях „Нортън“ експедира инструментариума в Корея, а оттам ще го насочат за Шанхай…

— Мардър обади ли ти се?

— Да, разменихме няколко думи.

— Поговори с него пак, преди да публикуваш каквото и да било…

— Той ще приеме ли да бъде цитиран?

— Поговори с него — повтори Кейси.

— Хубаво — съгласи се Роджърс, — Но той ще отрече, нали?

— Сам ще ти каже.

— Виж какво, Кейси — въздъхна Роджърс. — Не искам да мътя една новина, която правилно съм напипал… Защото като нищо утре ще я прочета в „ЛА Таймс“… Ти трябва да ми помогнеш. Има ли истина в тези слухове, или не?

— Нищо не мога да ти кажа.

— Ето какво предлагам: ще напиша, че няколко от високопоставените ръководители в „Нортън“ твърдо отричат слуховете за евентуалното сглобяване на крилата в Китай. Това устройва ли те?

— Може би…

Внимателен отговор на един предпазливо поставен въпрос.

— Добре, Кейси, благодаря. Ще се свържа с Мардър. Телефонът замлъкна.

НЮЗЛАЙН14.25 ч.

Дженифър Малоун набра номера, отбелязан на факса, и поиска да я свържат с Алън Прайс — човекът, който го беше подписал. Оказа се, че господин Прайс още не се е върнал от обед, насреща беше асистентката му — госпожица Уелд.

— Научих, че Европейската агенция по безопасност на полетите бави разрешителното на „Нортън“ — каза в слушалката Дженифър.

— Имате предвид Н-22?

— Да.

— Въпросът е деликатен, бих предпочела да ви дам само неофициална информация.

— В смисъл?

— В смисъл общо запознаване с проблема.

— Окей.

— Доскоро европейците приемаха валидността на полетните сертификати, издадени от ФАВ, считайки ги за напълно достатъчни. Но неотдавна тяхната контролна агенция — ОАВ, започна да изразява открити съмнения. Там се наложи мнението, че ФАВ действа в подкрепа на американските самолетостроителни компании и е занижила стандартите си.

— Наистина ли?

Това е интересно, много интересно, рече си Дженифър. Дик Шенк си пада по информации от всякакъв род, които доказват ниската ефективност на американската бюрократична машина. А и ФАВ е атакувана в продължение на години, мазето ѝ положително е пълно със скелети…

— Доказателства? — каза в слушалката тя.

— Европейците отричат цялата ни система за издаване на полетни сертификати. Особено фактът, че ФАВ не съхранява съответната задължителна документация, предоставяйки това на фирмите производители. Считат това за подозрително удобно…

— Аха… — промърмори Дженифър и забързано надраска няколко думи в бележника си: „ФАВ в леглото с произв. корупция!!!“

— Ако желаете повече информация, бих ви предложила да се свържете с ОАВ, или направо с „Еърбъс“ — добави жената отсреща. — Сега ще ви продиктувам съответните телефони…

Но тя позвъни във ФАВ. Свързаха я с някой си Уилсън, служител от „Връзки с обществеността“.

— Научих, че ОАВ отказва да завери полетния сертификат на Н-22 — започна без заобиколки Дженифър.

— Вярно е — отвърна онзи. — Не отказват, а по-скоро протакат…

— А ФАВ е издала такъв сертификат, така ли?

— Естествено. Никой в тази страна не може да построи самолет без одобрението на ФАВ, която следи производствения процес от началото до края и едва тогава издава съответните разрешителни документи.

— Разполагате ли с тези документи?

— Не. По принцип те са на разположение на фирмата производител, в случая — „Нортън“.

Аха, рече си тя. Значи това е истината! В бележника ѝ се появиха нови забързани драсканици: „НОРТЪН безконтр. разполага със сертификатите, а не ФАВ!!! Лисицата пази курника?!“

— Не се ли притеснявате от този факт?

— Не, никак.

— Сигурни сте, че процесът е бил проведен правилно?

— Абсолютно. Освен това, въпросната машина е получила разрешение за полет още преди пет години…

— Чух, че европейците не са доволни от целия процес, свързан с издаването на полетни сертификати…

— Ами… — Тонът на Уилсън стана дипломатичен: — ОАВ е една сравнително нова организация. Нейните решения не са задължителни за авиокомпаниите, за разлика от тези на ФАВ… Според мен все още нямат ясна идея каква агенция искат да бъдат…

Набра номера на информационната служба на „Еърбъс“ във Вашингтон. Свързаха я с някой си Самюелсън, от отдела по маркетинг. Той неохотно потвърди, че европейската агенция бави издаването на полетен сертификат за Н-22, но отказа да назове причините.

— По принцип „Нортън“ си има доста проблеми напоследък — добави той. — Например предстоящата им сделка с Китай… По всичко личи, че тя не е толкова твърда, колкото искат да я представят…

Дженифър за пръв път чуваше за тази сделка. „Сделка с Китай?“ — появи се в бележника й.

— Аха…

— Искам да бъдем наясно — продължи Самюелсън. — Нашият „Еърбъс А-340“ е по-добър във всяко едно отношение. Той е по-нов модел от ширококорпусния Н-22, има по-голям обсег на полета и още куп предимства. Разясняваме това на потенциалните си клиенти деликатно, без да ги притискаме. Най-вече на китайците… Ако искате прогнозата ми, сделката на „Нортън“ с Народната република ще се провали… За това ще повлияят и проблемите със сигурността на полетите. Неофициално ще споделя с вас, че китайците вече проявяват загриженост по този въпрос…

Китайците мислят, че самолетът е несигурен…

— С кого бих могла да говоря за повече подробности по темата?

— Как да ви кажа… Китайците по принцип не обичат да дискутират своите сделки, особено когато подписването на договора все още предстои… Но познавам един човек, който може би ще ви помогне… Работи в банка „Ексим“, а точно тя осигурява дългосрочното финансиране на подобни сделки…

— Как му е името? — попита Дженифър и приготви писалката си.

Името му беше Робърт Гордън. Телефонистката го търси почти четвърт час, в крайна сметка свърза Дженифър със секретарката му, която хладно заяви:

— Съжалявам, но господин Гордън е на съвещание.

— Търсим го от „Нюзлайн“…

— О… — Кратка пауза, после: — Почакайте за момент, ако обичате.

Дженифър победоносно се усмихна.

Гордън вдигна слушалката. Тя сбито обясни какво я интересува, после попита:

— Вярно ли е, че продажбата на „Нортън“ в Китай е под въпрос?

— Продажбата на всеки самолет е под въпрос докато не бъде реализирана, госпожице Малоун — отвърна експертът. — Но доколкото съм осведомен, всичко около тази сделка се развива нормално… Разбира се, чух за отношението на европейската агенция по въздухоплаване към един от моделите на „Нортън“…

— Какъв е проблемът там?

— Как да ви кажа… Не съм специалист по самолетите, но зная, че „Нортън“ има доста сериозни проблеми…

НОРТЪН има проблеми!

— Имам предвид вчерашния инцидент в Маями — добави Гордън. — Естествено, вие знаете за другия — който се случи в Далас…

— Какъв по-точно беше той?

— Миналата година им се запали двигател на пистата. Пътниците изпаднаха в паника, няколко души си счупиха краката докато скачачаха от крилата…

Далас! Запален двигател!

Счупени крака. Запис?

— Не зная как сте вие, но аз самият не обичам да летя — продължи Гордън. — Особено пък със самолет, от който хората са скачали да си спасят кожата…

Скачане от самолет. Уха!

Несигурна машина!!!

Най-отдолу на листа се появиха две прецизно изписани с главни букви думи:

ЛЕТЯЩ КОВЧЕГ!

Позвъни в „Нортън Еъркрафт“ за да получи и тяхната версия. Свързаха я с човек от Пъблик рилейшънс на име Бенсън. Звучеше ѝ като една от онези полузаспали стари фирмени кримки, чието единствено занимание е да броят дните до пенсионирането си. Реши да го тресне право между очите:

— Искам да получа информация за инцидента в Далас!

— В Далас ли?

Гласът му прозвуча стреснато. Добре.

— Миналата година — поясни тя. — Запалил се двигател на ваша машина, хората скачали от крилата, имало счупени крайници…

— О, спомням си. Инцидентът със 737.

— Точно така. Какво ще ми кажете за него?

— Нищо — отвърна Бенсън. — Това не е наша машина.

— Вижте, вече зная достатъчно подробности! — строго настоя Дженифър.

— Може, но това беше самолет на „Боинг“.

— Господи! — въздъхна тя. Тези типове са толкова упорити когато вземат да отричат! Сякаш не знаят, че всеки добър репортер ще ги разнищи! Мислят, че като си затворят човките, няма кой да я осведоми…

— Съжалявам, госпожице Малоун, но този самолет се прави от друга фирма…

— Добре — подчертано саркастично подхвърли тя. — Предполагам, че ще ми кажете кой може да потвърди това, в случай, че е вярно!

— Ще ви кажа — отвърна онзи. — Набирате код 206 и искате централата на „Боинг“. Те ще потвърдят.

Щрак!

Какъв задник, Господи! Нима е възможно да третират медиите по такъв начин? Не знаят ли, че когато отблъснат даден репортер, винаги им се връща тъпкано?!

Обади се в „Боинг“ и помоли да я свържат с отдела за връзки с обществеността. Насреща се включи телефонен секретар, един женски глас издекламира някакъв номер на факс и ехидно я помоли да зададе въпросите си на него, а те ще ѝ изпратят отговорите. Невероятно, смая се Дженифър. Една от водещите американски корпорации дори не си прави труда да отговаря по телефона!

Ядосано тръшна слушалката. Няма смисъл да чака. След като инцидентът в Далас е бил със самолет на „Боинг“, материал нямаше да се получи…

Никакъв материал!

Забарабани с пръсти по бюрото, опитвайки се да измисли какво трябва да прави…

Отново се обади в „Нортън“ и поиска да говори с някой от ръководството. Свързаха я с кабинета на президента, откъдето я прехвърлиха на някаква Сингълтън.

— С какво мога да ви помогна? — попита жената.

— Научих, че ОАВ бави полетния сертификат за Н-22 — каза Дженифър. — Какви са причините?

— Самолетът няма проблеми — отвърна Сингълтън. — Вече пет години е в редовна експлоатация.

— Според моите източници този модел има проблеми със сигурността — настоя Дженифър. — Вчера в Маями се е запалил един двигател, нали?

— Всъщност не се е запалил, става въпрос за блокаж на роторите — отвърна жената. Говореше спокойно, сякаш избухването на самолетен двигател е най-скучното нещо на света.

Блокаж на роторите!!!

— Разбирам — промърмори Дженифър. — Но защо ОАВ бави полетния сертификат, след като самолетът е сигурен?

— На този въпрос мога да отговоря само неофициално — отвърна след кратка пауза жената.

В гласа ѝ прозвуча леко притеснение. Добре. Това все пак е нещо.

— Самолетът няма проблеми, госпожице Малоун. Става въпрос единствено за двигателната тяга. В Съединените щати Н-22 летят с двигатели „Прат и Уитни“. Но ОАВ иска да ни внуши, че ако желаем да продаваме въпросната машина в Европа, тя трябва да бъде оборудвана с двигатели на МАД…

— МАД?

— Съкращението означава „Международни авиационни двигатели“… Европейски консорциум, създаден по модела на „Еърбъс“.

— Аха.

МАД: Европейски консорциум…

— ОАВ ни притиска, неофициално разбира се, да оборудваме своите самолети с двигатели на МАД, за да се вместим в европейските стандарти за шум и вредни емисии, които са по-стриктни от американските — продължи Сингълтън. — На практика обаче ние произвеждаме само корпусите, а изборът на двигателната тяга предоставяме на клиентите си. След като те направят този избор, ние просто монтираме съответните двигатели… Ако са се спрели на МАД — окей, монтираме МАД… Ако предпочитат „Прат и Уитни“ — монтираме тях. Същото правим и когато са избрали „Дженерал Илектрик“… В нашия бизнес винаги се е действало по този начин. Ето защо считаме натискът на ОАВ за грубо вмешателство и опит за регулиране на пазара. Ако клиент като „Луфтханза“ или „Сабена“ пожелае двигатели на МАД, ние с готовност ги монтираме. Но не приемаме това да става предварително, под диктата на ОАВ. Казано с други думи, проблемът няма нищо общо със сигурността на полетите…

Дженифър слушаше внимателно, на лицето ѝ се изписа разочарование.

— Твърдите, че става въпрос за пазарна регулация и това е всичко, така ли? — попита тя.

— Точно така. Става въпрос за чисто търговска конкуренция. ОАВ се опитва да ни наложи европейските двигатели. Но ние считаме, че те трябва да насочат усилията си не към нас, а към европейските авиокомпании.

Търговска конкуренция!

— А защо не са го сторили?

— Този въпрос трябва да зададете на ОАВ — отвърна Сингълтън. — По мое мнение вече са опитали и са били пратени по дяволите. Самолетите винаги се правят по поръчка, според точните изисквания на клиента. Той избира двигателите, електронните системи, вътрешното обзавеждане. Винаги е било така.

Дженифър слушаше внимателно. Не толкова думите, колкото тонът, с които ги изговаряше жената насреща. Търсеше чувството… Гласът на тази Сингълтън звучеше леко отегчено, като на учителка в края на занятията. В него липсваше напрежение, колебание, желание да се скрие нещо…

Мамка му, рече си тя. Никакъв материал!

Реши да направи един последен опит преди да се откаже. Набра номера на Националния борд по безопасност на транспорта във Вашингтон, свързаха я с някой си Кенър от „Връзки с обществеността“.

— Обаждам се във връзка с полетния сертификат на Н-22, който трябва да бъде издаден от ОАВ — съобщи му тя.

Кенър се изненада.

— Това всъщност не влиза в нашите компетенции — колебливо отговори той. — Може би трябва да се обърнете към ФАВ…

— А вие не можете ли да ми дадете някакви сведения?

— Най-общи… Полетните сертификати на ФАВ са свързани с редица изключително строги изисквания по отношение на производителите и на практика са модел за сродните агенции в чужбина. Доколкото си спомням, издаден от ФАВ полетен сертификат доскоро се приемаше от абсолютно всички такива агенции по света. Тази традиция беше нарушена от ОАВ, по очевидни причини. Тук става въпрос за политика, госпожице Малоун. ОАВ иска европейски двигатели на американските самолети. Онези от нашите производители, които откажат, са заплашени със санкции. Една такава санкция е забавяне или отказ от издаване на полетен сертификат… В случая има и нещо друго: „Нортън“ е пред сключване на голяма сделка с Китай за продажбата на Н-22. Сделка, която естествено е твърде съблазнителна и за „Еърбъс“…

— Означава ли това, че европейската агенция умишлено саботира американската машина?

— Бих го нарекъл другояче: те акцентират върху свои определени съмнения…

— Легитимни ли са тези съмнения?

— Според мен не. Н-22 е добър самолет, доказал своите качества. „Еърбъс“ твърди, че има чисто нов модел в тази категория, „Нортън“ пък набляга на доказаните качества на своя… И според мен китайците ще предпочетат Н-22 именно поради доказаните му качества. Да не говорим, че и цената му е по-добра.

— Но сигурен ли е този самолет?

— Абсолютно!

Нац. Борд по безопасност твърди, че самолетът е сигурен!

Дженифър благодари и затвори. Облегна се назад и въздъхна. Никакъв материал.

Нищо.

Точка.

Край.

— Мамка му! — изруга тя.

Протегна ръка и включи интеркома.

— Дебора, тази самолетна история не…

— Гледаш ли?! — възбудено изкрещя асистентката й.

— Какво да гледам?

— Си Ен Ен! Невероятна работа, мамка му!

Дженифър сграбчи дистанционното.

РЕСТОРАНТ „ЕЛТОРИТО“12.05 ч.

Храната в „Ел Торито“ беше задоволителна, както по качество, така и по цена. Но това, което превръщаше заведението в любимо място на инженерите и техниците от завода беше фактът, че то предлагаше петдесет и два вида бира. Екипът на КРИ беше заел централната маса, само на метър два от бара. Келнерката прие поръчката и се отдалечи.

— Чувам, че Едгартън си има проблеми — избоботи Кени Бърн.

— Че кой няма? — промърмори Дъг Дохърти и протегна ръка към чинията с пържени картофи.

— Мардър го мрази.

— Много важно — обади се Рон Смит. — Мардър мрази всички…

— Да, ама чух, че…

— Господи Исусе! — прекъсна го викът на Дъг Дохърти, пръстът му се насочи към бара: — Гледайте!

Всички се извъртяха към телевизора, монтиран на стойка над бара. Звукът беше изключен, но картината показваше вътрешността на ширококорпусен Н-22, хваната през обектива на подскачаща видеокамера. Пътниците летяха във въздуха в буквалния смисъл на думата, блъскаха се в седалките и багажните отделения под покрива, търкаляха се по пода…

— Отче наш, Исусе! — простена Кени.

Скочиха от местата си едновременно, втурнаха се към бара.

— Звук! Усилете звука!

Кошмарната картина продължаваше.

Кейси влезе в бара секунди след края на видеоматериала. На екрана се появи слаб мъж с мустачки и добре скроен син костюм, който имаше някаква неуловима прилика с униформа. Тя веднага го позна: Брадли Кинг, един от най-авторитетните юристи по въпросите на въздушните инциденти.

— „Небесния Цар“ — промърмори Бърн. — Това можеше да се очаква…

— Според мен записът е достатъчно красноречив — започна Кинг. — Получихме го от моя клиент господин Сонг и той дава ясна представа за ужасната трагедия, разиграла се на борда. По необясними до този момент причини, самолетът е започнал рязко да губи височина, екипажът е успял да го овладее в последния миг, само на някакви си сто и петдесет метра от повърхността на Тихия океан!

— Какво?! — подскочи Кени Бърн.

— Както може би знаете, аз съм професионален пилот и мога твърдо да заявя, че този ужасен инцидент се дължи на добре известни конструкторски недостатъци на Н-22. Компанията производител „Нортън“ е наясно с тях от години, но не е предприела нищо за тяхното отстраняване. Въпреки многобройните оплаквания на пилоти, превозвачи и експерти от ФАВ. Аз се познавам лично с няколко пилота, които отказват да летят на Н-22 поради липса на сигурност!

— Главно с онези, които са на заплата при теб! — изръмжа Бърн.

— … Въпреки това компанията „Нортън Еъркрафт“ не обръща внимание на оплакванията — продължи от екрана Кинг. — Лично за мен е необяснимо как може да знаеш за конструктивните недостатъци на един от своите самолети и да не предприемаш нищо за тяхното отстраняване. При наличието на подобна престъпна безотговорност, трагедията е само въпрос на време. И това време дойде. Днес имаме трима убити, двама парализирани, първият пилот в кома… Общо петдесет и седем пъгници са били хоспитализирани. Срам за авиацията! Срам!

— Гадна торба с лайна! — изригна Кени Бърн. — Той прекрасно знае, че това не е истина!

На екрана отново се появи любителският запис. Този път операторите на Си Ен Ен го пуснаха със забавена скорост. Човешките тела се въртяха във въздуха бавно, очертанията им бяха размазани. Кейси започна да се поти, зави ѝ се свят. Всичко наоколо стана бледозелеио. Побърза да се отпусне на близкия стол, изпреварвайки припадъка само с миг.

Камерата показа брадат мъж с вид на учен, изправил се край един от терминалите на ЛАКС. Зад гърба му се виждаха рулиращи самолети. Кейси не чу думите му, тъй като колегите ѝ побесняха и помещението екна от ругатните им.

— Задник!

— Говедо!

— Шибано копеле!

— Мръсен лъжец!

Тя тръсна глава, напрегна се и извика:

— Няма ли да млъкнете?

Брадатият на екрана беше Фредерик Баркър, бивш служител на ФАВ. Няколко пъти беше свидетелствал в съда Срещу „Нортън“, по дела, заведени от недоволни пътници. Инженерите дълбоко го ненавиждаха.

— … О, да, страхувам се, че проблемът е безспорен — каза от екрана той. „Какъв проблем?“ — объркано се запита Кейси. Картината се смени. На екрана се появи студиото на Си Ен Ен в Атланта. Пред водещата имаше голяма снимка на Н-22, надписът с тлъсти червени букви отдолу гласеше: НЕСИГУРЕН?

— Исусе, можете ли да повярвате на очите си? — простена Кени Бърн. — „Небесния“ Кинг и тази торба с лайна Баркър! Нима не знаят, че Баркър е на заплата при Кинг?!

Телевизията премина на друг материал — някаква разрушена от бомби сграда в Близкия изток. Кейси слезе от високото столче пред бара и напълни дробовете си с въздух.

— Имам нужда от една бира, мамка му! — изръмжа Кени и тръгна обратно към масата. Останалите го последваха, мърморейки обидни думи по адрес на Фред Баркър.

Кейси извади мобифона и набра номера на офиса си.

— Норма, свържи се със Си Ен Ен и поискай копие от видеоматериала, който току що излъчиха! — заповяда тя.

— Тъкмо излизах да…

— Веднага, Норма! — ледено я прекъсна Кейси.

НЮЗЛАЙН15.06 ч.

— Дебора! — изкрещя Дженифър. — Веднага изискай от Си Ен Ен едно копие от лентата с „Нортън“! — Очите ѝ бяха заковани в екрана. Пускаха я за втори път, този път бавно — шест кадъра в секунда. Изображението беше повече от добро. Фантастично!

Видя как някакъв нещастник се върти във въздуха като плувец, когото неочаквано са бутнали от висок трамплин. Ръцете и краката му се размахваха на всички страни. Миг по-късно тялото му се блъсна в някаква седалка, вратът му се прекърши… Невероятно! Човекът отскочи нагоре като парцалена кукла и се блъсна в тавана… Вратът му се счупи точно пред камерата!

Никога не беше виждала по-велик материал. При това със звук! Хората крещяха от ужас. Такива крясъци не могат да се фалшифицират. Част от тях бяха на китайски и това придаваше на материала някаква особена екзотика! Ами тези невероятни звуци на трошене, получили се от ударите на хора и предмети в стените на кабината? Исусе!

Фантастична, приказна лента! Освен това се върти цяла вечност! Четиридесет и пет секунди, всичките с високо качество! Дори накрая, когато камерата изскача от ръцете на собственика си, кадрите се замъгляват като по поръчка! Никой оператор не може да постигне това, дори да му предложиш цял куфар с пари!

— Дебора! — изкрещя отново тя. — Дебора!

Сърцето лудо блъскаше в гърдите ѝ имаше чувството, че ще се пръсне. Почти не забелязваше лисичето лице на адвоката, което се появи на екрана. Явно лентата беше негова. Дълбоко в себе си усети, че този тип с удоволствие ще продаде касетата на „Нюзлайн“, а това означаваше, че разполагат с материал! Фантастичен материал, който дори не се нуждае от особена обработка!

Пред бюрото ѝ се изправи Дебора, лицето ѝ беше зачервено и възбудено.

— Искам всичко писано и излъчвано за самолети на „Нортън“ през последните пет години! — започна делово Дженифър. — Пълно проучване на Брадли Кинг и това, което знае за Н-22… И на…, — Очите ѝ механично се преместиха върху екрана: — … На Фредерик Баркър. Искам всичко за тях, искам го веднага!

Двадесет минути по-късно вече разполагаше с основните параметри на бъдещия материал, плюс сведения за ключовите фигури в него. Информация в „ЛА Таймс“ отпреди пет години, която съобщаваше за първия полетен сертификат на Н-22 и пробните му полети. Всичко в нея беше най. Най-модерна навигационна система, най-съвременни системи за електронен контрол и автопилот… Дрън-дрън.

Материал в „Ню Йорк Таймс“ за противоречивата фигура на адвоката Брадли Кинг, предизвикал огромен скандал с опитите си да осъществява контакт с роднини на жертвите на самолетни катастрофи още преди съответната авиокомпания да ги е уведомила официално за инцидента. „ЛА Таймс“ също го споменаваше — като инициатор на групово оплакване в съда след катастрофата в Атланта. „Индепендънт Прес-телеграм“ от Лонг Бийч го наричаше „Кралят на самолетните катастрофи“ и съобщаваше за решението на Адвокатската колегия в Охайо да го санкционира за неправомерни контакти със семействата на загиналите. Заглавието на материала звучеше така: „КИНГ ОТХВЪРЛЯ ОБВИНЕНИЯТА НА «НЮ ЙОРК ТАЙМС», НО ДАЛИ НЕ ОТИВА ТВЪРДЕ ДАЛЕЧ?“

„ЛА Таймс“ отделяше внимание на скандалното уволнение на Фредерик Баркър от ФАВ. В него той твърдеше, че напуска сам, недоволен от отношението на агенцията към новия модел на „Нортън“ Н-22. Но директорът на ФАВ казваше обратното: Баркър е уволнен за неправомерно предавана вътрешна информация на медиите. Самият Баркър обявяваше, че става „консултант по авиационните въпроси“ на свободна практика.

„Индипендънт прес-телеграм“ пишеше, че Фред Баркър обявява кръстоносен поход срещу Н-22. Цитирани бяха думите му, че „този самолет има дълга история на недопустими от гледна точка на сигурността аварии“. Заглавие на „Телеграф Стар“ от Ориндж Каунти гласеше: „ФРЕД БАРКЪР ЗАПОЧВА ВОЙНА СРЕЩУ АВИОКОМПАНИИТЕ“; в самия материал се твърдеше, че „Баркър обвинява ФАВ за пасивната ѝ позиция по отношение на един явно опасен самолет на «Нортън Еъркрафт» и ще бъде главен свидетел на Брадли Кинг в съда“.

Дженифър започна да усеща в каква посока трябва да развият историята. Очевидно трябваше да стоят по-далеч от преследвача на линейки Брадли Кинг. За разлика от него обаче Баркър — бившият служител на ФАВ, можеше да бъде полезен. По всяка вероятност той ще може да подложи на критика системата, с чиято помощ ФАВ издава своите полетни сертификати.

Направи ѝ впечатление изключително критичната позиция спрямо „Нортън Еъркрафт“, която заемаше журналистът Джак Роджърс от „Телеграф Стар“. Отбеляза си няколко негови материала, публикувани напоследък:

ЕДГАРТЪН ПОД НАТИСК ЗА НОВИ ПРОДАЖБИ, „НОРТЪН ЕЪРКРАФТ“ ИЗПИТВА СЕРИОЗНИ ФИНАНСОВИ ТРУДНОСТИ. РАЗНОГЛАСИЯТА В РЪКОВОДСТВОТО ПОСТАВЯТ УСИЛИЯТА МУ ПОД ВЪПРОС.

НА ПОТОЧНАТА ЛИНИЯ В „НОРТЪН“ РАБОТЯТ БАНДИТИ И НАРКОМАНИ.

ВЕРОЯТНИ СИНДИКАЛНИ ПРОТЕСТИ СРЕЩУ КИТАЙСКАТА СДЕЛКА НА „НОРТЪН“. РАБОТНИЦИТЕ СЕ ОПАСЯВАТ ЗА МЕСТАТА СИ.

Дженифър доволно се усмихна. Да, нещата могат да се получат…

Набра номера на „Телеграф Стар“ и се свърза с Джак Роджърс.

— Прочетох материалите ви за „Нортън“, отлични са — похвали го тя. — Очевидно сте убеден, че компанията има проблеми.

— При това много сериозни — рече Роджърс.

— Производствени?

— Както производствени, така и синдикални.

— По-точно?

— Все още е рано да се каже. Но обстановката в завода е неспокойна, ръководството губи авторитета си. Профсъюзът е против китайската сделка…

— Бихте ли говорили на тази тема пред камерата?

— Разбира се. Не мога да ви разкрия източниците си, но ще ви кажа всичко, което зная…

Как няма да кажеш, рече си Джениър. Мечтата на всеки журналист от пресата е да се види на екрана. Той много добре знае, че може да направи пари само от телевизията. Дори да е отличен професионалист, качествата му ще бъдат забелязани само след като се появи на екрана… А после вече е лесно. Популярно от телевизията лице спокойно може да прекрати пряката си журналистическа дейност, която е както изнурителна, така и зле платена. То автоматично се прехвърля в кръга на лекторите — една особена прослойка от хора, които печелят хляба си от няколко думи, казани на официален обяд или вечеря. Но думи, които им носят хонорар между пет и десет хиляди долара…

— През тази седмица вероятно ще пътувам, но хората от екипа ми ще поддържат връзка с вас — каза на глас Дженифър.

— Изцяло съм на ваше разположение — отвърна Роджърс.

Свърза се с Фред Баркър в Лос Анджелис. Той сякаш очакваше позвъняването й.

— Видеоматериалът ви е доста драматичен — каза тя.

— Когато задкрилките се спуснат при скорост, която се доближава до тази на звука, нещата не са драматични, а трагични! — отвърна Баркър. — Точно това се е случило с борда на „Транс Пасифик“… Това е деветият по ред инцидент откакто Н-22 е в редовна експлоатация.

— Деветият?!

— О, да, госпожице Малоун, такава е истината. Най-малко още три смъртни случая се свързват пряко с конструктивните недостатъци на тази машина, но компанията не е направила абсолютно нищо.

— Имате ли списък на тези случаи?

— И на тях, и на други — отвърна Баркър. — Дайте ми номера на факса си.

Гледаше списъка с изострено внимание. Беше прекалено подробен за вкуса ѝ, но въпреки това впечатляваше:

Дженифър вдигна слушалката и отново набра Баркър.

— Ще говорите ли за всички тези инциденти пред камера? — попита тя.

— Вече съм го правил, при това в съда — отвърна онзи. — С удоволствие ще участвам в предаването ви, защото целта ми е този самолет да бъде изваден от експлоатация преди да вземе поредните си жертви. За съжаление на подобна стъпка не са склонни нито експертите от Федералната Агенция, нито фирмата производител…

— Но откъде сте сигурен, че последният инцидент се дължи именно на спускането на елероните?

— Имам свой информатор в „Нортън“ — отвърна Баркър. — Честен човек, на когото всички тези лъжи са дошли до гуша. Той има доказателства, че причината са елероните. Компанията обаче иска да потули скандала…

Дженифър приключи разговора и натисна копчето на интеркома.

— Дебора, свържи ме с Транспортното! — заповяда тя.

Затвори вратата на кабинета си и доволно се отпусна в стола. Вече беше сигурна, че има материал.

Страхотен материал.

Въпросът сега беше в каква светлина да го представи.

Това е въпрос от изключително значение за предаване като „Нюзлайн“. По-възрастните продуценти говореха за „контекст“, като под този термин имаха предвид развитие и разширяване на темата. Тоест, очертават важността ѝ с помощта на репортажи, предхождащи събитието, наблягат на съвпаденията. Те считаха „контекста“ за толкова важен, че пристъпваха към реализацията му с чувството за морален дълг.

Дженифър обаче не беше на тяхното мнение. Когато влезеш в монтажната и изхвърлиш всичкия морално етичен пълнеж на своя материал, контекстът не е нищо друго, освен допълнително напомпване на темата. Нещо не особено полезно, тъй като води до неизбежните справки с миналото…

А миналото не интересуваше Дженифър. Тя беше типичен представител на новото поколение и си даваше ясна сметка, че силата на телевизията е в сегашното време, че тя трябва да отразява събитията на момента — един безкраен низ от образи, които градят електронното настояще. Докато контекстът по природа изисква нещо повече от сега, нещо, към което Дженифър не проявяваше интерес. Нито пък зрителят — по нейно дълбоко убеждение. Миналото е мъртво и забравено. На кого му пука какво е ял вчера? Какво е правил вчера? Единствено сега е от значение!

Сега. Най-могъщото предимство на телевизията.

Следователно добрата рамка на материала няма нищо общо с миналото. Обвинителният списък на Фред Баркър практически беше пречка за актуалността на темата, тъй като насочваше вниманието на зрителя към избледняващото и отегчително минало. Тя трябваше да намери начин да го заобиколи. Да се докосне до него и да продължи напред…

Това, което търсеше, беше такъв акцент, който би ѝ позволил развитие на темата в сегашно време, при това по разбираем за зрителя начин. Най-добрите кадри са тези, които успяват да ангажират вниманието на зрителя към вечния конфликт между доброто и злото, да събудят чувството му за морал. Успее ли да постигне това, режисьорът е постигнал всичко. Защото е приет, защото използва езика на зрителя…

Но темата трябва да се развива бързо. Това означава, че морално — етичните проблеми трябва да бъдат само загатнати, без подробни обяснения. Те са нещо, което публиката вече е приела за вярно. Всички знаят, че големите корпорации са корумпирани, а техните лидери са алчни свине. Това не се нуждае от доказателства, достатъчно е само да бъде подхвърлено. Хората предварително знаят, че държавната бюрокрация е мързелива и некадърна. Това също не се нуждае от доказателства. И накрая, хората знаят, че продуктите за масова употреба се произвеждат с цинична небрежност, никой пет пари не дава за сигурността на консуматорите…

От всички тези предварително възприети елементи Дженифър щеше да изгради своята морална тема.

Една бързо развиваща се морална тема, която съществува днес и сега.

Разбира се, рамката се нуждае и от други неща. На първо място тя трябваше да бъде одобрена от Дик Шенк. Тя трябваше да я представи по начин, който ще допадне на Шенк, който ще бъде в синхрон с личните му представи за света. Това съвсем не е лесно, тъй като Шенк е далеч по-умен и по-проницателен от масовия зрител. Което означава, че удовлетворяването на изискванията му също ще е по-трудно…

Сред своите служители Шенк беше известен с прозвището Критикаря. Беше го спечелил поради безцеремониия начин, по който намираше и сочеше слабите места във всеки материал. Влизаше в студията с приятелска усмивка на уста, ролята на добрия дядо му отиваше. Но всичко това се стопяваше без следа когато трябваше да одобри материал, предложен от някой екип. В такъв момент Шенк ставаше опасен. Добре образован и изключително умен човек, той можеше да бъде чаровен когато пожелае. Но дълбоко в душата си беше зъл. С възрастта ставаше все по-зъл, придобиваше увереността, че именно това лично качество е в основата на успеха…

На Дженифър ѝ предстоеше да му направи предложение. Беше предварително убедена, че той ще плаче за нов материал. Но едновременно с това ще е бесен на Пачино и на Марти, гневът му лесно можеше да се прехвърли върху Дженифър и новото ѝ предложение…

Затова трябваше да действа изключително предпазливо. Материалът трябва да бъде представен така, че да подхранва гнева и враждебността на Шенк, да ги насочва в правилната посока…

Придърпа бележника си и се зае да маркира онова, което възнамеряваше да каже…

АДМИНИСТРАЦИЯТА13.04 ч.

Кейси влезе в асансьора, следвана по петите от Ричмън.

— Не разбирам защо всички са бесни на тоя Кинг — промърмори младежът.

— Защото е лъжец! — троснато отвърна Кейси. — Защото прекрасно знае, че самолетът не е стигнал на сто и петдесет метра от повърхността на Тихия океан! При подобно нещо едва ли някой би оцелял. Инцидентът е станал на височина десет хиляди и двеста метра, цялото пропадане е било не повече от хиляда… Което, разбира се, е било достатъчно лошо…

— Излиза, че той иска да привлича внимание, така ли? И да представи инцидента в благоприятна за своя клиент светлина?

— Точно така.

— „Нортън“ вече е имала съдебни дела срещу него, нали?

— Три.

— Ами тогава пак го дайте под съд — сви рамене Ричмън. — Стига да сте сигурни, че аргументите ви ще издържат…

— За съжаление подобни процеси са изключително скъпи и с нищо не допринасят за имиджа на компанията — отвърна Кейси. — По-евтино е да търсим предсъдебно споразумение, а разходите да включим в цената на новите си самолети… Превозвачите я плащат без да мрънкат, просто защото я прехвърлят на своите пътници. В крайна сметка става така, че всеки пътник плаща за билет няколко долара повече, това е нещо като скрит данък… Данък съдебни разходи. Данък „Брадли Кинг“… Така става винаги…

Асансьорът спря на четвъртия етаж, вратата се отвори. Кейси забърза към кабинета си.

— Къде отиваме? — попита Ричмън.

— Да вземем нещо, което бях забравила — обърна се да го погледне Кейси. — Ти също…

НЮЗЛАЙН16.45 ч.

Дженифър Малоун тръгна към кабинета на Дик Шенк. Пътят ѝ минаваше покрай неговата „Стена на славата“ — плътно наредени една до друга фотографии, грамоти и награди. Фотографиите, естествено, бяха запечатали мигове на близост с известните и богатите: Шенк на езда с Рейгън, Шенк на яхта с Кронкайт, Шенк играе софтбол в Саутхамптьн в компанията на Тиш, Шенк позира с Клинтън, Шенк се прегръща с Бен Брадли… В ъгъла, близо до стената, беше окачена една снимка на абсурдно младият Шенк с коса до раменете. В ръцете си държеше камера „Арифлекс“ и снимаше Джон Кенеди в Овалния кабинет.

Дик Шенк беше започнал кариерата си през 60-те години като продуцент документалист. По онова време начело на новините в големите телевизионни компании стояха хора без амбиции за показ, които обаче бяха всемогъщи, разполагаха с огромен бюджет и изобилие от сътрудници. Това беше златното време иа предавания като „Бяла книга“ на Си Би Ес и „Рапорти“ на Ен Би Си. Младият Дик тичаше със своята камера и им предлагаше материалите си. Успехът не закъсня. Но заедно с него се стесниха и хоризонтите му. Светът му се ограничи между вилата в Кънектикът и каменната къща в Ню Йорк. Напускаше ги само в краен случай, винаги с лимузина, карана от униформен шофьор. Но днес, достигнал шейсетте, Дик Шенк не изпитваше удовлетворение от живота си. Въпреки привилегирования си произход, въпреки отличното образование в Йейл, въпреки няколкото красиви бивши съпруги и охолен живот, въпреки световната си известност… Отпуснал се в прохладната утроба на огромната лимузина, той се чувстваше недооценен, имаше чувството, че хората не му засвидетелстват достатъчно почитание, не възхвалят достатъчно високо заслугите му. Неуморното и любопитно хлапе с камера на рамо се беше превърнало в свадливо, вечно мърморещо старче. Убеден, че другите не го уважат достатъчно, Дик Шенк им отвръщаше със същото. Към всичко, което го заобикаляше, той се отнасяше с открит цинизъм. Точно по тази причина Дженифър беше убедена, че ще приеме материала за „Нортън Еъркрафт“…

Отвори вратата и пристъпи към бюрото на Мериън.

— Искаш да го видиш ли? — попита секретарката.

— А той тук ли е?

Мериън кимна с глава, после подхвърли:

— Може би ще ти трябва компания…

— Така ли? — вдигна вежди Дженифър.

— Пийнал е — поясни момичето.

— О, ще се справя — тръсна глава Дженифър.

Дик Шенк я слушаше със затворени очи и скръстени на корема ръце. Отвреме навреме бавно кимаше с глава.

Сбито и точно, тя очерта всички ключови моменти в бъдещия материал: инцидентът в Маями, забавянето на полетния сертификат от европейската агенция, Полет 545 на „Транс Пасифик“, застрашената от провал китайска сделка. Бившият служител на ФАВ, който твърди, че този модел има сериозни конструктивни дефекти. Репортерът от местния вестник, който казва, че компанията се управлява зле, в заводите ѝ се ширят наркомания и бандитизъм, новият президент е противоречива фигура, решил на всяка цена да продаде на китайците серия Н-22… С две думи: портрет на някога отлична и горда от себе си корпорация, която днес преживява сериозни трудности…

После се спря на начина, по който възнамеряваше да представи материала. Той беше добре известен на Шенк, наричаха го „Загнила ябълка“. В основни линии трябваше да прозвучи така: лошо управлявана компания произвежда некачествен продукт, при това години наред. Съответните специалисти протестират, но компанията е глуха. Тя поддържа близки отношения с ФАВ, която избягва да се намесва. Но истината най-сетне излиза наяве. Европейската агенция бави подновяването на полетния сертификат, ентусиазмът на китайците относно бъдещата покупка на Н-22 рязко спада. Междувременно самолетът продължава да убива хора — точно според предвижданията на експертите. Тук идва ред на изключителния видеоматериал, заснет с любителска камера. Той показва на живо агонията на невинните пътници, неколцина от които намират смъртта си… Заключението е повече от категорично: Н-22 действително е летящ ковчег!

Свърши. В кабинета се възцари дълго мълчание. Най-после Шенк отвори очи и промърмори:

— Не е лошо…

На лицето ѝ се появи усмивка на облекчение.

— Каква е реакцията на компанията? — с ленив глас попита Шенк.

— Каменна стена. Самолетът си е наред, критиците лъжат.

— Все същото — въздъхна Шенк и поклати глава. — Обичайният американски боклук… — Беше известен с презрението си към родното производство. Караше БМВ, носеше швейцарски часовници и английски обувки, пиеше френско вино. — В тази страна се произвежда боклук и нищо друго… — Облегна се назад, сякаш изтощен от това заключение. После в ленивия му глас се долови предпазливост: — С какво могат да подкрепят тезата си?

— На практика с нищо — отвърна Дженифър. — Разследването на инцидентите в Маями и на борда на „Транс Пасифик“ все още не е приключило.

— Кога трябва да приключи?

— Най-рано след няколко седмици.

— Това ми харесва — бавно кимна той. — Много ми харесва. Ето какво означава убедителна журналистика! Ще накараме „60 минути“ да си хапят опашката! Миналия месец пуснаха репортаж за дефектни самолетни части, но ние ще говорим за цял дефектен самолет! Летящ ковчег! Великолепно! Това ще накара всички да се подрискат от страх!

— И аз мисля така — отвърна Дженифър с широка усмивка на уста. Шенк приемаше материала!

— Много ще ми бъде приятно да го начукам на Хюит — доволно промърмори Шенк. Дон Хюит, легендарният продуцент на „60 минути“ беше кръвният му враг. По простата причина, че предаването му винаги имаше по-висок рейтинг от „Нюзлайн“. — Нещастници! Помниш ли репортажа им за извън сезонните професионални играчи на голф?

— Страхувам се, че не — поклати глава Дженифър.

— Вярно, това беше доста отдавна… — Очите на Шенк бяха замаяни, тя разбра, че обедните питиета са му дошли малко в повече от нормалното. — Няма значение… Докъде бяхме стигнали? Аха… Разполагаш с човека от ФАВ, също и с местния репортер. Имаш и запис от Маями… Ключова е ролята на любителския видеоматериал, с него ще започнем…

— Точно така.

— Но Си Ен Ен ще го пуска денонощно — погледна я предупредително той. — Което означава, че следващата седмица това ще е древна новина. Трябва да излъчим предаването още сега, тази събота.

— Точно така.

— Разполагаш с дванадесет минути — промърмори Шенк и се извърна към цветната схема с различните сегменти на предаването, която беше окачена на стената. — Ще ти дам Марти… В четвъртък прави интервю с Бил Гейтс в Сиатъл, веднага след това ще го качим на самолета за Лос Анджелис. Ще го имаш за шест, максимум седем часа…

— Добре.

— Сигурна ли си, че ще сглобиш всичко навреме?

— Имайте ми доверие — кимна Дженифър и започна да събира бележките си.

Беше стигнала бюрото на Мериън, когато откъм отворената врата я настигна кресливият му глас:

— Хей, Дженифър! Не искам никакви истории за резервни части! Чуваш ли? Никакви шибани части!

КК / НОРТЪН14.21 ч.

Следвана по петите от Ричмън, Кейси влетя в отдела. Току-що завърнала се от обяд, Норма палеше поредната си цигара.

— Норма, да си виждала една видео-касета? — попита Кейси. — От онези мъничките, осем милиметра…

— Видях, че снощи я оставяш на бюрото си и я прибрах — кимна Норма, разрови чекмеджето си и ѝ я подаде. После се обърна към Ричмън: — А тебе два пъти те търси секретарката на Мардър. Казал да му ее обадиш веднага…

— Добре — кимна младежът и тръгна към кабинета си. Норма го изчака да затвори вратата зад гърба си и заговорнически прошепна:

— Знаеш ли, тоя час по час си говори с Мардър… Айлийн ми каза.

— Може би Мардър иска да се сближи с него — рече Кейси. — Нали е член на фамилията Нортън?

— Глупости говориш — тръсна глава женището. — Забрави ли, че е женен за единствената дъщеря на Чарли?

— Какво искаш да кажеш? — присви очи Кейси. — Че Ричмън е ухо и око на Мардър?

— Докладва му три пъти на ден — сви рамене Норма.

— Как така? — учуди се Кейси. — Защо?

— Добър въпрос, момичето ми. Мисля, че ти правят постановка…

— Но за какво?

— Нямам представа — рече Норма.

— Може би нещо във връзка с китайската сделка?

— Наистина не знам — въздъхна Норма. — Но Мардър е най-големият интригант в тази компания, поне откакто аз съм тук. Освен това умее да прикрива следите си… На твое място бих внимавала с този хлапак, при това много! — Приведе се над бюрото си и понижи глас: — Днес, като се върнах от обед, тук нямаше никого. Куфарчето на хлапака беше на бюрото му и аз хвърлих едно око…

— И какво видя?

— Ричмън си вади копия от всичко, което се намира тук. Има екземпляри от всички документи, които идват на твоето бюро. Плюс ксерокопие от разпечатката на автоматичната телефонна централа, която регистрира разговорите ти…

— Това пък за какво му е?

— Бих могла да се позамисля по въпроса, но това не е всичко — въздъхна Норма. — Видях паспорта му. За последните два месеца е пътувал пет пъти до Корея.

— Корея? — учудено я изгледа Кейси.

— Точно така, скъпа. Сеул. Почти всяка седмица е отскачал дотам. Съвсем кратки пътувания — ден, най-много два…

— Но…

— Не съм свършила — вдигна ръка Норма. — Във входните визи на корейците се отбелязва и номерът на полета, с който пристига съответният чужденец. При Ричмън такъв номер липсва. Вместо него са изписани контролните номера на съответния самолет.

— Пътувал е с частен самолет?

— Така изглежда.

— На „Нортън“?

— Не — поклати глава Норма. — Говорих с Алис от „Полетни операции“. Нито един от самолетите на компанията не е летял до Корея през последната година. Вече месеци шарят до Пекин и обратно, но не и до Корея…

Кейси се намръщи.

— Направих си труда да се свържа с Тепето в Сеул — продължи Норма. — Той ми е стара дружка… Помниш ли, че миналия месец Мардър си взе три дни болнични, имал спешна нужда от стоматологична помощ…

— Помня.

— Е, двамата с Ричмън са отскочили до Сеул… Тепето разбрало за посещението им едва след като отлетели обратно, беше бесен, че са го пренебрегнали. Не бил поканен на нито една от срещите им, прие го като лична обида…

— Какви срещи? — попита Кейси.

— Никой не знае. Затова ти казвам — внимавай с хлапето!

Прибра се в кабинета си и бързо потъна в купчината документи, събрала се върху бюрото. След няколко минути вратата се отвори и на прага се появи Ричмън.

— Какво ще правим сега? — жизнерадостно попита той.

— Възникна един проблем — вдигна глава Кейси. — Ще те помоля да отскочиш до Областната служба за Полетни стандарти. Ще потърсиш Дан Грийн и ще го помолиш да ти даде копия от полетния план и списъка на екипажа на Транс Пасифик 545…

— Не получихме ли вече подобни копия?

— Не, получихме предварителните сведения. Дан вече трябва да има и окончателните резултати. Искам да ги имам преди утрешното съвещание. Службата се намира в Ел Сегундо…

— Ел Сегундо? — смаяно я погледна Ричмън; — Но това ще ми отнеме целия ден!

— Зная — кимна Кейси. — Но въпросът е важен. Той видимо се колебаеше.

— Мисля, че ще ти бъда по-полезен тук…

— Тръгвай, тръгвай! — настоятелно го погледна Кейси. — И ми се обади, когато се сдобиеш с копията.

„ВИДЕО ИМИДЖ СИСТЕМС“16.30 ч.

Задната част от помещението на „Видео Имидж Системс“ в Глендейл беше задръстена от работещи компютри и ниските квадратни кутии на специалните апарати, наречени силиконо — графични копирни машини. Скот Хармън закуцука с гипсирания си крак, прескачайки опънатите във всички посоки кабели.

— Ей сега всичко ще бъде готово — промърмори той. Влязоха в една от монтажните кабини — средноголяма стая, обзаведена с удобен диван до далечната стена, плътно облепена с филмови плакати. Останалите три бяха заети от конзолите на монтажния апарат, които съдържаха три монитора, два осцилоскопа и няколко клавиатури. Скот ѝ махна да се настани на дивана и пристъпи към една от клавиатурите.

— За какъв материал става въпрос? — попита той.

— Любителски, заснет със стандартна камера — отвърна Кейси.

— Осеммилиметрова касета, обикновен тип? — промърмори той, заковал поглед в близкия осцилоскоп. — На такава ми прилича… Да, с автоматично вградено долби… Стандартна стока.

— Сигурно — сви рамене тя.

— Окей. Според това, което виждам на екрана, става въпрос за запис от девет минути и четиридесет секунди, върху нормална шейсетминутна касета.

Екранът оживя. Появиха се остри планински върхове, забулени в мъгла. Обективът улови фигурата на млад американец, някъде около тридесетте. Крачете нагоре по стръмен път, на рамото си крепеше бебе. В далечината се виждаха червеникавите покриви на малко селце, от двете страни на пътя се издигаха бамбукови горички.

— Къде е това? — попита Хармън.

— Прилича ми на Китай — сви рамене Кейси. — Можеш ли да пренавиеш?

— Разбира се.

Картината затича напред, прорязана от статика. Кейси успя да зърне малка къщичка с отворена врата. После се появи кухня с черни тенджери и тигани, отворен куфар върху легло… Гара, някаква жена се качва в железопътен вагон, оживено улично движение в град, който приличаше на Хонконг. Терминал на летище, младият мъж държи на коленете си ревящото бебе. Изходът за отвеждане към самолета, млада стюардеса проверява билетите…

— Стоп!

Хармън натисна някакъв клавиш и лентата започна да се върти с нормална скорост.

— Да…

Кейси се взря в жената, която се качваше по стълбичката на самолета с бебето в ръце. Няколко празни кадъра, после камерата улови бебето, спокойно отпуснато в скута й. Леко повдигане, на екрана изплува лицето на жената, разтегнато в театрална прозявка. Намираше се в пътническия салон по време на нощен полет. Илюминаторът да нея беше абсолютно черен. От репродукторите долетя приглушеното свистене на реактивни двигатели.

— Няма майтап — промърмори Кейси, познала жената, която беше разпитвала в болницата. Как ѝ беше името? В момента не можеше да си спомни, но го имаше в бележника си.

Хармън се размърда в стола пред конзолата и мъчително изпъшка.

— Това ще ми бъде за урок — промърмори той.

— Кое?

— Спускането шус по непозната ски-писта…

Кейси кимна и отново насочи вниманието си към монитора. Камерата показа спящото бебе, после екранът се изпълни със сиви успоредни линии.

— Мъжът не е успял да я изключи — поясни Хармън. Следващият кадър беше заснет на ярка дневна светлина.

Бебето беше в седнало положение и се усмихваше. Появи се една ръка, която се размаха да привлече вниманието му.

— Сара, Сара… — обади се мъжки глас. — Я се усмихни на татко!… Усмихни се!

Бебето се усмихна и издаде гърлен звук.

— Умно хлапенце — поклати глава Хармън.

— Как се чувстваш на път за Америка, Сара? — попита мъжкият глас. — Готова ли си да видиш откъде са родителите ти?

Бебето отново изгука и посегна с ръчичка към камерата. Жената каза нещо и обективът се насочи към нея:

— А ти, мамичко? Радваш ли се, че се прибираш у дома?

— Тим, моля те — отвърна жената и извърна глава.

— Хайде, Ем, кажи какво мислиш — настоя мъжът.

— Добре — кимна тя. — През цялото време си мисля за един хубав чийзбъргър… Месеци наред го сънувам.

— С лютив бобен сос по китайски?

— Не, за Бога! Казах чийзбъргър! С лук, домати и зеле, полят с майонеза… Майонеза!

Камерата се върна на бебето, което беше лапиало миниатюрните пръстчета на едното си краче.

— Вкусно ли е? — засмя се мъжът. — Това ли ти е закуската, Сара? Май ти писна да чакаш стюардесата, а?

Главата на жената рязко се извъртя, очите ѝ се насочиха встрани от камерата.

— Какво беше това? — неспокойно попита тя.

— Спокойно, Ем — продължи да се усмихва мъжът. — Няма нищо…

— Спри тук! — вдигна ръка Кейси.

Хармън натисна някакъв клавиш, разтревоженото Лице на жената замръзна на екрана.

— Върни пет секунди.

В долния ъгъл на екрана се появиха белите цифри на брояча. Образите затичаха обратно.

— Сега увеличи звука…

Бебето засмука пръстите си, шумът беше като от близък водопад. Тихото свистене в кабината се превърна в басов рев. „Вкусно ли е? — екна гласът на мъжа, изкривен от силата на звука. — Това ли е закуската ти, Сара? Май ти писна да чакаш стюардесата, а?“

Кейси напрегна слух, опитвайки се да отдели гласа от останалите шумове: приглушени разговори между пътниците, шумолене на дрехи, далечното подрънкване на прибори, което идваше от кухнята…

И успя.

Звукът беше неясен, но определено чужд на обстановката.

„Какво беше това?“ — извърна глава съпругата.

— По дяволите! — изруга Кейси.

Не можеше да бъде сигурна. В салона имаше прекалено много звуци. Напрегнато се приведе напред.

„Спокойно, Ем“, екна жизнерадостният глас на мъжа, последван от пронизителиото гукане на бебето.

Кейси ядосано тръсна глава. Дали наистина чу ниско боботене, или така ѝ се беше сторило? Май ще се наложи да прослуша този сегмент още няколко пъти…

— Можеш ли да прекараш записа през аудио-филтър? — попита тя.

„Още малко и сме си у дома, скъпа“ — рече съпругът.

— Боже Господи! — прошепна Хармън и се втренчи в екрана.

Картината на монитора рязко се промени, сякаш гигантска ръка беше разбъркала кадрите. Бебето се плъзна напред, майката успя да го улови и да го притисне към гърдите си. Камерата се тресеше, пътниците в дъното на кадъра крещяха от ужас и правеха опит да се задържат по местата си. Самолетът рязко започна да пада.

В следващата секунда камерата се завъртя в обратна посока. Всички потънаха в креслата си, майката с бебето изглеждаше така, сякаш я беше сгазил камион. Бузите ѝ хлътнаха, раменете ѝ се приведоха, бебето се разплака. „Какво става, по дяволите?“ — извика мъжът. В същия миг жена му литна нагоре и увисна на предпазния колан.

Камерата започна да се върти във въздуха, екранът се замъгли. Когато спря, пред обектива се появи нещо бяло на ивици. Преди Кейси да разбере какво е то, на екрана лъсна долната част на облегалка, в която бяха вкопчени побелели от напрежение пръсти. Камерата беше паднала на пода и снимаше право нагоре. Писъците продължаваха.

— Боже Господи! — повтори Хармън.

Картината на екрана започна да се движи, бързо набирайки скорост. Беше запълнена от седалки, летящи в бърза последователност. Назад, отбеляза Кейси. Което означава, че самолетът е започнал да набира височина… В следващата секунда камерата се вдигна във въздуха.

Безтегловност! Очевидно самолетът бе стигнал максималната точка на своето издигане, това е равновесният момент, изразяващ се в безтегловност, а после…

Картината полудя. Камерата явно бе започнала да се търкаля. За миг се мерна широко раззината уста, едри бели зъби… После към обектива се стрелна голяма обувка, камерата се разтърси от удара.

По екрана затичаха успоредни линии, после отново се появи картина. Обективът сочеше към опашката на самолета, в обсега му попаднаха жестоко разкривени човешки крайници, които правеха всичко възможно да се задържат за нещо. Писъците не стихваха. Камерата започна да се плъзга, този път напред.

Самолетът отново пропадаше.

Плъзгането продължаваше. Камерата се удари в преградата между двата салона, обективът се насочи напред. На екрана се появи женско тяло, проснато на пътеката. То принадлежеше на възрастна китайка, която така и не успя да се отмести. Камерата я улучи точно в челото и литна във въздуха…

На следващия кадър се появи някакъв предмет с метален блясък, който наподобяваше тока на колан. Мерна се и изчезна, мястото му зае женска обувка.

Камерата продължи стремителното си хлъзгане напред. Прелетя покрай преградата, отделяща салона от помещението на стюардесите, блъсна се в търкаляща се бутилка вино и получи въртеливо движение. Откъслечните кадри бяха достатъчни, за да се разбере, че пропада надолу, към пилотската кабина…

Вратата на кабината беше отворена. За миг се мярнаха широките панорамни стъкла, зад които синееше небето. На фона му се очертаха раменете и тила на мъж в униформа и с пилотско кепе на главата. Най-сетне движението на камерата спря, пред обектива се появи неподвижно сиво поле. Кейси си даде сметка, че това е мястото, на което беше открила машинката: зад вратата на пилотската кабина, с обектив, насочен в мокета… Нямаше какво повече да се види, но синхронният звуков запис продължаваше. Ясно се чуваха алармените системи в кабината, на фона на които металически глас предупреждаваше: „Полетна скорост! Полетна скорост!“… Възбудени викове на китайски за миг го заглушиха, после се чу и друго предупреждение: „Претоварване! Претоварване!“…

— Спри лентата — каза тя.

Хармън се подчини и удивено подсвирна:

— Господи, Исусе!

Изгледа материала още веднъж, после го пусна на забавена скорост. Бавно започна да осъзнава, че дори на забавена скорост движенията бяха толкова бързи, че телата и предметите се виждаха размазани.

— Не виждам! — гневно повтаряше тя. — Не виждам ясно какво става!

Хармън, който явно беше запомнил последователността на записа, тихо подхвърли:

— Мога да ти направя разделителен анализ…

— Какво е това?

— Интерполарна секвенция на размазаните от бързото движение кадри с помощта на компютърна обработка.

— Интерполарна какво?

— Компютърът анализира първия и втория кадър, после създава междинни кадри, които служат за връзка… Това е бавен процес на наслагване, но…

— Не — прекъсна го Кейси. — Не искам никакви наслагвания върху записа. Какво друго можеш да направиш?

— Мога да удвоя или утроя всеки отделен кадър. При висока скорост ще се получи едно трептене в картината, но положително ще можеш да видиш това, което те интересува. Сега ще ти покажа…

Хармън избра един произволен кадър — онзи, в който камерата се въртеше във въздуха.

— Тук картината е размазана, защото се върти камерата, а не обектът — посочи с пръст той. — Но тук не е така… Ето, кадърът е съвсем ясен…

На екрана се появи задната част на самолета. Пътниците размахваха ръце и крака в опит да се задържат…

— Този кадър е напълно използваем…

Кейси разбра какво има предвид: дори при бърза скорост на движение, обективът е достатъчно стабилен, за да изкара не един, а поне дузина ясни кадри…

— Добре, направи го — кимна тя.

— Можем да опитаме и друго — продължи програмистът. — Ако изпратим този запис в…

— Не — прекъсна го с твърд глас тя. — Лентата няма да напуска тази сграда при никакви обстоятелства!

— Както кажеш.

— Искам да ми направиш две копия — изправи се Кейси.

— И гледай да не пропуснеш нещо!

ИКА, ХАНГАР 417.25 ч.

Екипът продължаваше своята работа по машината на „Транс Пасифик“ в Хангар 5. Кейси се измъкна навън и тръгна пеш към съседното хале, известно като Хангар 4. Там, в почти пълна тишина, действаше групата за Интериорно корпусен анализ на Мери Рингър.

Над циментирания под на хангара бяха опънати оранжеви пластмасови ленти, които по доста странен начин маркираха вътрешните стени на корпуса на „Транс Пасифик“ Н-22. На дължина те се доближаваха до сто метра, напречни ленти показваха основните прегради между салоните, паралелно опънати парчета маркираха редиците на седалките. В така очертаното вътрешно пространство на машината стърчаха бели знаменца в пластмасови стойки, поставени на критичните точки.

На два метра над пода бяха опънати други ленти. Те маркираха тавана и багажните отделения на самолета. Общият ефект не беше особено приятен: гледана отдалеч, тази оранжева плетеница трудно можеше да се приеме като макет на пътническите кабини.

Между лентите се движеха пет жени, бавно и внимателно. Почти всички имаха по две висши образования — най-често психология и инженерство… В ръцете си държаха различни вещи за всекидневна употреба: дрехи, сакове, фотоапарати, детски играчки. Поставяха ги на пода с изключително внимание, тънки ленти от синя пластмаса сочеха посоката на движението им по време на инцидента.

Към стените на халето бяха прикрепени огромни снимки от интериора на машината, направени още в понеделник. Екипът на ИКА работеше в пълно мълчание, само главите им често се извръщаха към снимките…

Интериорно корпусен анализ се правеше рядко. Той е последен опит за събиране на полезна информация, който рядко дава резултат. Но в случая с ТПА 545 екипът на Рингър беше включен още от самото начало на разследването, просто защото можеше да се очаква, че много от пострадалите пътници ще заведат съдебни дела срещу компанията. На практика те нямат представа какво им се е случило, по тази причина обвиненията им несъмнено ще бъдат силно емоционални, а исковете им — прекалено завишени. С помощта на интериорния анализ компанията се стреми да очертае и придаде смисъл на движението на хора и предмети в салона. Едно бавно и изключително трудно начинание…

Мери Рингър се беше изправила в задната част на странния макет. Беше едра сивокоса жена на около петдесет години.

— Здравей, Мери — пристъпи към нея Кейси. — Какво е положението с фотоапаратите?

— Очаквах да проявиш подобен интерес — отвърна Мери и разлисти бележника си: — Открихме общо деветнадесет броя снимачна техника. Тринадесет фотоапарата и шест видеокамери. Пет фотоапарата са счупени, с осветен филм. Други два се оказаха незаредени. Останалите шест бяха проявени, в три от тях имаше снимки. Нито един кадър не е свързан с инцидента, но ние ги ползваме, за да установим местата на пътниците. „Транс Пасифик“ все още не ни е предоставила схемата на местата според продадените билети…

— А видеокамерите?

— Чакай да видя — въздъхна сивокосата жена и разлисти бележника си. — Шест броя, две съдържат запис от борда, но преди инцидента. Чух за кадрите, показани по телевизията, но нямам представа как са били заснети. Вероятно с камерата на някой от пътниците без наранявания, която е била свалена на летище Лос Анджелис…

— Сигурно така е станало — кимна Кейси.

— Какво става с УДЗПП? Страшно много ни трябва, за да…

— Той трябва на всички — прекъсна я Кейси. — Все още работя по въпроса… — Очите ѝ пробягаха по задната част на макета и се спряха върху пилотското кепе в близост до опашката. — Нямаше ли име на това кепе?

— Имаше, от вътрешната страна — отвърна Мери. — Дзен Чин, или нещо подобно… Дадохме етикета за превод…

— На кого?

— На Айлийн Хан, от канцеларията на Мардър. Тя чете и пише на мандаринско наречие и много ни помага. Защо питаш?

— Просто така, не е важно — отвърна Кейси и се насочи към изхода.

— Този УДЗПП наистина ни трябва, Кейси — подвикна след нея Мери Рингър.

— Зная — отвърна с въздишка по-младата жена.

Набра номера на Норма и попита:

— Кой може да ми преведе някои неща от китайски?

— Искаш са кажеш, освен Айлийн?

— Точно така. Освен Айлийн… — Инстинктивно усещаше, че тази работа трябва да стане без участието на човек от окръжението на Мардър.

— Чакай да си помисля — проточи Норма. — Какво ще кажеш за Елън Фонг от счетоводството?

— Мъжът ѝ не беше ли в Корпусния отдел при Дохърти?

— Същата. Изключително дискретен човек…

— Сигурна ли си?

— Не съм сигурна, а зная, моето момиче! — отсече с чувство на превъзходство Норма.

СГРАДА 102, СЧЕТОВОДЕН ОТДЕЛ17.50 ч.

Малко преди шест Кейси се добра до Сграда 102 и влезе в приземния етаж. Тук беше разположен счетоводният отдел на компанията. Елън Фонг се готвеше да си тръгва.

— Ще ми направиш ли една услуга, Елън? — пристъпи към нея тя.

— Разбира се — отвърна жената. Беше жизнерадостна и засмяна, майка на три деца.

— Я ми кажи, ти не беше ли преводачка във ФАВ?

— Да, но преди много време — кимна Елън.

— Искам да ми преведеш нещо…

— Защо аз, Кейси? — вдигна вежди жената. — Компанията разполага с отлични преводачи.

— Поверително е, затова предпочитам теб… — Подаде касетата на Елън и добави: — Трябват ми гласовете от последните девет минути на записа…

— Добре.

— Бих искала да не казваш за това на никого…

— Дори и на Бил? Бил беше съпругът й.

— Дори и на Бил — кимна Кейси. — Това ще ти създаде ли проблем?

— Никакъв — отвърна Елън и прибра касетата. — За кога ще ти трябва?

— За утре, или най-късно за в петък…

— Дадено.

ЛАИ17.55 ч.

Второто копие от касетата занесе в Лабораторията за аудио интерпретация на „Нортън“, която се помещаваше в задната част на Сграда 24. ЛАИ се ръководеше от един бивш агент на ЦРУ от Омаха, казваше се Джей Циглър. Ексцентричен тип, истински гений на електрониката, Циглър използваше аудио филтри и възпроизвеждаща апаратура собствено производство, защото, според думите му, „на никой друг не можел да се довери“…

Централата на „Нортън“ бе създала лабораторията в помощ на държавните агенции, които имаха задължението да разчитат и интерпретират полетните записи. При инцидент те вземат Кабинното звукозаписно устройство във Вашингтон и го подлагат на обстоен анализ. Това се прави по съображения за сигурност, тъй като никой не иска записите да попаднат в медиите преди приключването на разследването. В агенциите работят опитни специалисти по гласов анализ, но малцина от тях са в състояние да интерпретират множеството съпътстващи звуци в пилотската кабина: различните алармени сигнали и специфични звукови предупреждения, които са понятни единствено на пилотите. Поради факта, че повечето от тях са патент на „Нортън“, компанията беше изградила и собствена лаборатория за техния анализ…

Тежката звукоизолираща врата както винаги беше заключена. Кейси заблъска с юмруци по нея. След няколко секунди се разнесе металически глас:

— Парола!

— Джей, аз съм — Кейси Сингълтън!

— Парола! — повтори гласът.

— За Бога, Джей, отвори проклетата врата!

Нещо изщрака, после настъпи тишина. Кейси търпеливо чакаше. Вратата най-сетне се открехна, в процепа се появи главата на Джей Циглър. Косата му се спускаше до раменете, очите му бяха скрити зад слънчеви очила.

— Аха, добре… — промърмори той. — Влизай, Сингълтън. Ти си сред хората, които имат достъп до тази станция…

Вратата се открехна още два — три сантиметра и Кейси побърза да се промуши през процепа. Циглър я затръшна след нея и постави трите резета в бърза последователност.

— По-добре е първо да звъниш, Сингълтън — промърмори с достойнство той. — Разполагаме с обезопасена лииия. Лично съм кодирал четиристепенното устройство срещу подслушване!

— Съжалявам, Джей, но идвам по спешност…

— Сигурността е задължение за всички нас, Сингълтън. Без повече приказки тя му подаде магнетофонната лента, която носеше.

— Едноинчов носител — светкавично я оцени Циглър. — В тази станция рядко работим с подобен материал…

— Можеш ли да я прослушаш?

— Аз мога да прослушам всичко, Сингълтън — с достойнство отвърна бившият агент и ловко постави лентата на вертикален звукозаписен апарат. После я стрелна през рамо и подхвърли: — Оторизирана ли си да чуеш този запис?

— Лентата е моя, Джей — започна да губи търпение Кейси.

— Само питам…

— И трябва да ти кажа, че тя е…

— Не ми казвай нищо, Сингълтън — спря я Циглър. — Така е по-добре и за двама ни…

Сред многобройната апаратура на стената светна екранът на един осцилоскоп. Началото на прослушването бе маркирано от подскачащи зелени линии върху черен фон.

— Аха… — промърмори Циглър. — Hi-Fi аудио сигнал с вградено долби D… Това трябва да е касета за любителска видеокамера… — От високоговорителите излетя пронизителен скърцащ звук.

Очите на Циглър бяха заковани в мониторите. Повечето от тях оживяха, генерирайки фантастични данни. Най-странно изглеждаше триизмерният модел на звука, чието визуално изображение приличаше на броеница от разноцветни мъниста. Едновременно с това звукът се разбиваше на съставните си части от специални компютърни програми, които отчитаха и най-незначителното изменение в неговата динамика.

— Стъпки — обяви бившият агент. — Обувки с гумени подметки върху трева или земя. Урбанистични елементи липсват, явно става въпрос за провинцията… Стъпките са на мъж, наличие на лека дисхармония. Това означава, че вероятно носи нещо. Не е много тежко, но нарушава баланса на тялото…

Кейси беше наистина впечатлена. Това бяха първите кадри на касетата: мъжът с детето на рамо крачи по планинската пътечка към китайското село…

— Абсолютно точно — прошепна тя.

Звукът се промени, превърна се в нещо като пронизително писукане.

— Чакай, чакай! — наостри уши Циглър и започна да натиска разни клавиши. Писукането се повтори, шарените зърна на броеницата започнаха да подскачат. — Хм… Това го нямам в база данните… Записът трябва да е правен някъде в чужбина…

— Китай — поясни Кейси.

— Ясно. Все пак не мога да имам всичко…

Стъпките продължиха, появи се и тихо свистене на вятър.

— Заспа — обади се мъжки глас.

— Американец — моментално го засече Циглър. — Висок между метър и седемдесет и пет и метър осемдесет и два. Възраст: тридесет и три — тридесет и пет години…

Отново дълбоко впечатлена, Кейси само кимна с глава.

Дългокосият натисна някакъв бутон, на един от екраните се появи видеоизображението на мъжа върху пътечката. То потрепна и замръзна.

— Окей — тръсна глава Циглър. — Какво трябва да търся тук?.

— Последните девет минути от записа са направени на борда на ТПА 545 — поясни Кейси. — Хванат е целия инцидент.

— Интересно — потърка длани Циглър. — Много интересно!

— Искам да ми кажеш дали чуваш нещо необичайно в минутата преди началото на инцидента — продължи Кейси. — По-точно ме интересува дали…

— Не ми казвай! — вдигна длан дългокосият. — Не искам да се влияя, трябва да получа непосредствени впечатления…

— Кога мога да имам резултатите?

— След двадесет часа — отвърна Циглър и погледна часовника си: — Това означава утре следобед.

— Добре. И още нещо, Джей… Бих искала съдържанието на тази лента да си остане между нас.

— Каква лента? — изгледа я с искрено недоумение Циглър.

КК18.10 ч.

Малко след шест следобед се озова отново в кабинета си. На бюрото чакаха нови телекси.

— Норма! — подвикна през отворената врата Кейси. — Напомни ми утре да позвъня във Ванкувър…

— Записвам си — отвърна Норма и миг по-късно се появи с лист хартия в ръка: — Междувременно пристигна ей това…

Кейси пое факса, който представляваше фотокопие от корицата на някакво специализирано списание. Повърхността му беше заета от почернена, почти неразгадаема снимка, но изписаното с тлъсти букви заглавие се четеше съвсем ясно: „НАШИЯТ СЛУЖИТЕЛ НА МЕСЕЦА“…

Следваше текст в сбито каре:

— Какво е това? — озадачено попита Кейси.

— Да пукна, ако знам — отвърна Норма.

— Откъде е изпратено? — В горния край на факса имаше някакъв телефонен номер, но липсваше име.

— Някакво магазинче за копирни услуги в Ла Тиера.

— Близо до летището — отбеляза Кейси.

— Да. Много клиенти, нямат представа кой е изпратил факса.

Кейси се взря във фотографията.

— Прилича ми на някакво рекламно списание.

— Издава го „Транс Пасифик“, но не е от този месец. Знаеш за какво става въпрос — такива брошури пъхат в джобовете на седалките, заедно с пликовете за повръщане и салфетките…

— Можем ли да намерим оригинала?

— Работя по въпроса — отвърна Норма.

— Искам да хвърля един поглед на тази снимка…

— И аз така си помислих…

Кейси отмести факса и насочи вниманието си към другите книжа върху бюрото.

Създаването на Контролно Визуалните Дисплеи беше част от усилията на „Нортън“ да се подобри сервизното обслужване на машините. Авиоконструкторите отдавна са наясно, че голяма част от оперативните проблеми се дължат на лоша поддръжка.

Притиснати финансово от дерегулацията, авиокомпаниите са принудени да съкращават персонала си, включително и този по поддръжката. Това става едновременно с рязкото намаление на времето, необходимо за текущото сервизно обслужване. В някои компании то е едва двадесет минути, вместо нормалните два часа. Всичко това води до огромно напрежение сред наземния персонал. Основните производители — „Нортън“, „Боинг“ и „Дъглас“, бързо разбират, че е в техен интерес да помогнат при сервизното обслужване на своите машини. Така се ражда Контролно Визуалният Дисплей — едно истинско чудо на техниката. Дежурният механик си слага специалните очила и включва компакт-диска на колана си. Пред очите му, върху вътрешната страна на стъклото, започва да тече цялата необходима информация за възловите части и агрегати, които подлежат на проверка.

Кейси отмести факса и продължи нататък.

Следващият документ беше седмичния доклад за дефектиралите части. Той се изготвяше по настояване на ФАВ, целта му беше да се откриват навреме всички възли и детайли, които се подменят подозрително често на различните самолети в експлоатация. От доклада беше видно, че през изтеклата седмица липсват подобни тенденции. Един компресор беше излязъл от строя. Причина: отказ на контролния уред в кабината. Запушване на маслен филтър, което се оказва фиктивно. Причина: дефект на индикатора с течни кристали. Подобна повреда предизвиква и изключване на един от двигателите: индикаторът показва прегряване на горивната помпа…

Нататък следваха тъй наречените спомагателни КРИ доклади, отнасящи се до инциденти в миналото. В продължение на шест месеца след даден инцидент Производственият отдел правеше проверки на съответните възли и агрегати и резултатите от тези проверки се публикуваха на всеки две седмици. Публикацията на бюрото ѝ беше именно от този вид:

Докладите от този вид винаги са дипломатични, каза си Кейси. В случая с Португалските авиолинии нещата опираха до груба небрежност, проявена от наземния персонал. Колелата на носовия колесник не са били проверявани от години и това води до инцидент с изключително опасни последици: блокирането на тези колела при излитане неизбежно пръска гумите, пожарът е най-малкото зло… На практика катастрофата е била избягната по чудо. В доклада това не беше отбелязано, но ясно се четеше между редовете. Виновен за инцидента несъмнено е превозвача, но той е и клиент на компанията… Никой не би посмял да му друсне един юмрук право в носа — така, както заслужава…

Кейси беше убедена, че докладът относно инцидента на ТПА 545 ще бъде също така дипломатичен. Но до изготвянето му имаше още много работа… В кабинета отново се появи Норма.

— Офисът на „Транс Пасифик“ е затворен — обяви тя. — Утре ще им звънна да поискам списанието…

— Добре.

— Скъпа?

— Какво?

— Върви си у дома.

— Имаш право, Норма — въздъхна Кейси.

— И гледай да си починеш!

ГЛЕНДЕЙЛ21.15 ч.

На телефонния секретар я чакаше послание от дъщеря й. Щяла да спи у Ейми, татко нямал нищо против. Кейси сбърчи вежди. Тя самата не позволяваше подобни волности, особено през седмицата. Но в случая нямаше какво да направи. Мушна се в леглото, обърна снимката на дъщеря си така, че да може да я вижда, след което се залови за работа. Искаше да свери данните от записите на ТПА 545 с координатите на Ръководство „Полети“ в Хонолулу и центъра в Оклънд. Телефонът иззвъня.

— Кейси Сингълтън.

— Здравей, Кейси, обажда се Джон Мардър.

Тя се изправи в леглото. Мардър никога не ѝ беше звънял у дома. Погледна часовника. Минаваше девет. Мардър прочисти гърлото си и каза:

— Току-що ми позвъни Бенсън. Някаква телевизионна компания поискала разрешение да снима в завода. Той отказал.

— Ясно.

В това нямаше нищо чудно: компанията поначало не позволяваше никакви снимки в завода.

— После му се обадила някоя си Малоун, продуцентка на предаването „Нюзлайн“ — продължи директорът. — Уточнила, че именно нейното предаване поискало разрешение за снимките и настояла да го получат. Била много настоятелна и много самоуверена. Той ѝ казал да забрави за тази идея…

— Аха.

— Казал ѝ го по най-любезния начин… Кейси мълчеше и чакаше.

— Малоун съобщила на Бенсън, че „Нюзлайн“ готви предаване за Н-22 и иска интервю с президента на „Нортън“. Той отговорил, че Хал е в чужбина…

— Аха.

— Мадамата обаче предложила да си помислим пак, тъй като „Нюзлайн“ щяло да акцентира върху проблемите на безопасността и изредила всичко: два инцидента с Н-22 за два дни — проблеми с елероните и двигателите, няколко убити пътници. Казала, че вече разговаряла с критици на „Нортън“, без да споменава имена, но можеш да се досетиш с кои… Искала да даде възможност на президента да се защити…

Кейси само въздъхна.

— Бенсън ѝ казал, че може би ще бъде в състояние да ѝ уреди интервю с Хал идната седмица. Но мадамата отвърнала, че това не ѝ върши работа, тъй като материалът щял да бъде излъчен този уикенд…

— Този уикенд?

— Точно така — въздъхна Мардър. — Адски неподходящо време. Аз пътувам за Китай, а шибаното предаване е много популярно. Гледа го цялата страна.

— Така е — рече Кейси.

— Малоун подчертала, че иска да бъде честна към нас. В подобни случаи липсата на отговор се отразява зле на компанията, към която са насочени обвиненията… Предложила такъв отговор да даде някой друг високопоставен служител…

— Аха…

— Тъй, че утре по обед ще се срещна с въпросната вещица…

— Пред камера? — попита Кейси.

— Не, не, никакви камери. Възнамерявам да ѝ дам информация относно разследването на КРИ, затова искам да присъстваш и ти.

— Няма проблеми.

— Подозирам, че подготвят много гаден материал за Н-22 — рече с въздишка Мардър. — Шибаният репортаж на Си Ен Ен! Той е виновен за всичко! Но вече сме вътре и с двата крака, Кейси! Трябва да се оправяме!

— Ще бъда там — кратко отвърна тя.