Въздушна клопка

ХОТЕЛ „ЕЪРПОРТ МАРИНА“6.30 ч.

Дженифър Малоун се събуди от мекото, но настоятелно жужене на електронния будилник до леглото. Тя се пресегна да го изключи, после с неприязън погледна загорялото рамо на мъжа до себе си. Той беше каскадьор в един от телевизионните сериали, с когото се беше запознала преди няколко месеца. Притежаваше загоряло обветрено лице и хубаво мускулесто тяло, което умееше да използва както трябва… Но Господи, Дженифър не понасяше мъжете, които остават да преспят!

Мразеше да се събужда с друг човек в спалнята. Мразеше всички дреболии, свързани с чуждото присъствие: дишането, миризмата на кожата, мазната коса върху възглавницата си… Дори знаменитостите, които караха сърцето ѝ да блъска лудо в гърдите на светлината на свещите, сутрин ѝ изглеждаха като полумъртви китове, изхвърлени на брега…

Тези типове просто не си знаят мястото. Идват, получават каквото искат, тя също. И двамата са доволни. Но защо след това не се сещат да си вдигат чуковете? Нямат ли си дом, да ги вземат мътните?!

Обади му се от самолета: здрасти, пристигам, какво ще правиш довечера… Теб ще те правя, отвърна без всякакво колебание той. Хубаво. Даже ѝ стана смешно. Лети в самолета до някакъв счетоводител, който е забил нос в преносимия си компютър, а в ушите ѝ звучи гласът на мъжкаря: „теб ще те правя, по веднъж във всяко помещение на хотелския ти апартамент!“

И го направи, това трябваше да му се признае. Нямаше кой знае колко умствен багаж, но в замяна на това притежаваше излишък от телесна енергия. Онази калифорнийска енергия, която в Ню Йорк просто я няма. Здраво чукане, без много приказки…

Но сега, когато слънцето надничаше през прозорците…

По дяволите!

Стана от леглото, хладният въздух на климатичната инсталация накара голото ѝ тяло да потръпне. Отвори гардероба да избере дрехите, които ще носи през деня. Предстояха ѝ срещи с безцеремонни типове, затова се спря на чифт джинси, бяла тениска „Агнес-Б“ и морскосин жакет „Джил Сандър“. Отнесе ги в банята и завъртя крановете на душа. Докато чакаше водата да се стопли, позвъни на оператора и му нареди след половин час екипът да чака във фоайето.

Докато се къпеше, направи преглед на предстоящите задачи. Пръв, в девет часа, беше Баркър. Ще го загрее с няколко кадъра авиационна фактология, останалата част от интервюто ще направи в кабинета му.

После Роджърс, местният репортер. Поради липса на време няма да го снима на работното му място — в редакцията на вестничето от Ориндж Каунти. Ще направят интервюто в Бърбанк. Друго летище, друг фон. Ще говори за „Нортън“ на фона на заводите на компанията.

По обед ще интервюира човека от „Нортън“. Дотогава вече ще има мнението на другите двама. Надяваше се, че това ще бъде достатъчно, за да я допуснат до президента на „Нортън“.

После? После ще видим… Някъде следобед ще трябва да намери време за онзи, дето тича подир линейките. Съвсем кратко. В петък трябва да открие някой от ФАВ, за да има баланс. Друг представител на „Нортън“, също в петък… Марти ще бъде записан на фона на завода. Сценарият още не беше готов, но това не я притесняваше. Малко въведение, после обичайната проповед… Поддържащи кадри с пътници, които изкачват стълбичката на самолета, обречени от съдбата… Няколко излитания и кацания, гарнирани с архивни кадри от катастрофи.

Толкоз.

Материалът ще се получи, рече си Дженифър докато излизаше от банята.

Единственото нещо, което е тревожеше в момента, беше оня тип в леглото.

Защо по дяволите не си вдигна чуковете още снощи?!

КК6.40 ч.

Кейси влезе в офиса и веднага забеляза палеца на Норма, многозначително насочен към дъното на коридора.

— Заварих го тук — поясни секретарката. — Вече цял час не изпуска телефона. Господин Сънливко изведнъж стана ранобуден…

Кейси се намръщи и тръгна към кабинета на Ричмън. Отвътре ясно се чуваше гласът му:

— … съвсем не… Ние сме абсолютно сигурни в крайния резултат. Не, не. Никаква идея…

Надникна през открехнатата врата.

Ричмън беше качил краката си на бюрото и стискаше слушалката. Видя я, на лицето му се изписа изненада. Прикри мембраната с длан и прошепна:

— След минутка свършвам…

— Добре.

Влезе в своя кабинет и започна да рови документите, струпани върху бюрото. Не искаше хлапака наоколо, трябваше да му измисли някаква работа.

— Добро утро — изправи се на вратата Ричмън. Беше пълен с енергия, на лицето му грееше широка усмивка. — Донесох документите от ФАВ, които ти трябваха. Ето ги там, на бюрото…

— Благодаря — кимна тя. — Днес трябва да отскочиш до офиса на „Транс Пасифик“…

— Той е на летището, нали?

— Не, доколкото съм осведомена, намира се в центъра на града. Норма ще ти даде адреса. Искам пълен комплект от рекламното им списание. Най-малко от година насам…

— Хей! — изгледа я с леко подозрение Ричмън. — Не може ли куриер да свърши тази работа?

— Спешно е.

— Но това означава да пропусна заседанието…

— Присъствието ти не е задължително, а списанията ми трябват спешно.

— Какво всъщност представляват тези списания?

— Боб! — хладно го изгледа Кейси. — Иди и ги донеси!

— Имам чувството, че искаш да се отървеш от мен — криво се усмихна Ричмън.

— Донеси списанията, остави ги при Норма и ми се обади!

БОЙНАТА ЗАЛА7.30 ч.

Джон Мардър закъсня. Влезе в залата с нервна походка и мрачно изражение на лицето.

— Окей, да почваме — тръсна се на стола си той. — Докъде стигнахме с Полет 545? Записът от кабината?

— Още нищо — отвърна Кейси.

— Тези данни ни трябват, побързай — погледна я предупредително Мардър. — Конструкторите?

— Нещата вървят трудно, много трудно — мрачно въздъхна Дохърти. — Продължавам да се безпокоя от онази дефектна заключваща скоба. Според мен трябва да бъдем изключително внимателни при…

— Дъг, вече ти казах, че ще я проверим при полетните симулации — прекъсна го Мардър. — Какво е състоянието на хидравликата?

— Всичко е наред.

— Кабелите на рудана?

— Без отклонения. Но това са заключенията от механичните тестове. За да бъдем сигурни, трябва да направим и студена промивка.

— И това ще стане по време на симулациите. Електрозахранване?

— В шест следобед започваме цикличен тест на ел. системите — взе думата Рон. — Ще продължи през цялата нощ, утре сутринта ще имаме резултатите…

— Някакви подозрения в момента?

— Нищо, освен сензорите за близост на дясното крило.

— Направихте ли функционални проби?

— Да, изглеждат наред. Разбира се, за да бъдем абсолютно сигурни, ще трябва да ги демонтираме от леглата им, което обаче означава…

— Означава да забавим цялата проверка — довърши вместо него Мардър. — Никакъв демонтаж! Двигателна тяга?

— Пушка! — отвърна Кени Бърн. — Двигателите са без забележки. Някои уплътнения на охладителната система бяха монтирани наопаки, открихме и един фалшив обтекател за обратна тяга. Но това не може да е причина за инцидента.

— Окей. Двигателите са окончателно елиминирани. Авиониката?

— Проверките не показват съществени отклонения — каза Трунг.

— Автопилотът? Да не забравяме, че командирът се е борил с него…

— Автопилотът е изправен.

— Ясно — проточи Мардър и очите му обиколиха присъстващите. — Излиза, че дотук не разполагаме с нищо… След седемдесет и два часа интензивни проверки все още нямаме идея какво се е случило по време на шибания полет! Това ли искате да ми кажете?

Никой не отговори.

— Исусе! — изръмжа с отвращение директорът и стовари юмрук върху масата. — Не разбирате ли какво става, бе хора? Шибаният проблем трябва да бъде решен и толкоз!

БУЛЕВАРД СИПЪЛВИДА10.10 ч.

Фред Баркър решаваше всичките ѝ проблеми.

За начало ѝ трябваха няколко кадъра от началото на работния ден, които щяха да бъдат фон за въведението на Марти ( „Разговаряхме с Фредерик Баркър, бивш експерт на ФАВ и убеден привърженик на идеята за повишена сигурност на полетите…“) — Баркър предложи тези кадри да бъдат заснети на булевард Сипълвида, откъдето се разкриваше отлична гледка към южните писти на Международното летище на Лос Анджелис. Мястото беше подбрано наистина безупречно, а Баркър не пропусна да подхвърли, че те са първият телевизионен екип, който го използва…

След това ѝ трябваха кадри от работното място, също свързани с дикторския текст на Марти („След като напуска ФАВ, Баркър си поставя за цел да привлече вниманието на обществеността към конструктивните недостатъци на самолетите — особено към тези на Н-22, производство на «Нортън Еъркрафт»“). За тези снимки Баркър предложи собственият си офис. Идеята му беше да застане пред високата лавица, претъпкана с дебели справочници и предписания на ФАВ, и да разлиства други такива документи, натрупани върху бюрото му…

Следващата фаза беше изложението на самия материал. Тук Дженифър трябваше да се погрижи за всички онези детайли, с които Риърдън не би имал нито време, нито желание да се занимава. Баркър имаше готово решение и на този проблем. Той знаеше къде се намират ключовете на всички шумни уреди, които трябва да бъдат изключени по време на снимките: климатична инсталация, хладилник, телефони и прочие. Беше приготвил дори видео монитор, който трябваше да излъчва материала на Си Ен Ен едновременно с неговия коментар… Професионален апарат „Тринитрон“ с висока разделителна способност, поставен точно където трябва: в най-тъмния ъгъл на кабинета. Така камерата можеше директно да запише изображението му… От монитора излизаше специален куплунг за синхронен запис с текста. Накрая, Баркър се беше погрижил да прехвърли материала от любителската видеокамера па професионална едно инчова лента, която осигуряваше максимално добро качество на записа. Разполагаше дори и с макет на модела Н-22, който включваше всички основни агрегати, включително елероните и задкрилките. С негова помощ възнамеряваше да илюстрира проблемите, възникнали по време на Полет 545… Поставен на специална стойка върху бюрото, макетът изобщо не изглеждаше като реквизит на предаването, призна пред себе си Дженифър. Самият Баркър беше облечен точно както го изисква ролята му: по риза с навити ръкави и разхлабена вратовръзка. Един опитен експерт по време на интензивна работа…

Пред камерата също го биваше. Държеше се спокойно, отговаряше кратко и ясно, не използваше жаргон. Изглежда усещаше как Дженифър възнамерява да монтира и максимално я улесняваше. Например, зает да разяснява специфичните проблеми на Н-22, той не посегна към макета, както биха постъпили повечето хора на негово място. Вместо това завърши обяснението си и чак тогава добави: „За целта ще използвам този макет…“ Получил одобрението на Дженифър, той повтори цялата си фраза и едва тогава протегна ръка към модела. Получи се гладко, абсолютно професионално. Никакво разкъсване, никакви непредвидени паузи…

Този човек го биваше не само пред телевизионната камера, но и в съдебната зала. Единственото нещо, което Дженифър не одобри, беше липсата на емоции. Той не показваше нито шок, нито гняв. Напротив: интонацията и жестовете му излъчваха единствено дълбоко съжаление… „Такава е ситуацията, за съжаление… За съжаление не бяха взети мерки за отстраняване на проблемите… За съжаление властите са глухи за моите предупреждения, които отправям от години…“

— С елероните на този модел има осем инцидента, преди днешния — каза Баркър, взе макета и се обърна така, че лицето му да не блести на светлината на прожекторите. Пръстите му издърпаха малките пластинки от предната част на крилото, гласът му поясни: — Ето това са елероните… — Отмести ръката си и попита: — Хванахте ли ги в едър план?

— Закъснях — отвърна операторът. — Бихте ли повторили?

— Разбира се. С широк обхват ли снимате?

— Да.

Баркър направи нужната пауза и започна отново:

— С елероните на този модел има осем инцидента, преди днешния… — Макетът зае правилната позиция: — Ето това са елероните… — Млъкна и изчака.

— Този път всичко е наред — каза операторът.

— Елероните се спускат само при излитане и кацане — продължи Баркър. — По време на полета те са плътно прибрани в леглата си. Но при Н-22 има няколко случая на непредизвикано спускане, което се дължи на конструктивни недостатъци… — Пауза, после: — Сега ще направя демонстрация с макета, може би трябва да го покажете в едър план…

— Широк обхват — кимна операторът.

Баркър търпеливо изчака настройването на обектива и продължи:

— Ще ви покажа какво става при непредизвиканото спускане на елероните… — Китката му се завъртя, макетът вирна нос: — Ето, самолетът тръгва нагоре. Овладяването му е трудно, почти невъзможно. Ако пилотът направи опит да възстанови хоризонталното положение ръчно, автопилотът прекомпенсира, машината започва рязко гмуркане… При последвалата нова ръчна корекция се постига обратният ефект: рязко изкачване… И така нататък. Самолетът ту се гмурка, ту стръмно набира височина. Точно това се е случило на Полет 545. Точно това е довело до гибелта на хора…

Пауза.

— Приключих с макета и мисля да го отстраня — обади се след известно време експертът.

— Добре — кимна Дженифър. Беше наблюдавала записа направо върху монитора. Щеше да има известни трудности при монтажа, особено при преминаването от общ към едър план. Налагаше се повторение…

— Самолетът ту се гмурка, ту стръмно набира височина. Точно това се е случило на Полет 545. Точно това е довело до гибелта на хора…

С тъжно изражение на лицето Баркър сложи макета обратно в поставката му. Стори го бавно и внимателно, но нещо в жеста му внушаваше чувство за необратимост, за катастрофа…

Дженифър беше съвсем наясно какво става пред очите й. Това беше не интервю, а представление. Изобщо не се учуди, тъй като в днешно време мнозина от хората, които интервюираше, притежаваха значителни познания в областта на телевизионните снимки и монтажа. Много висши стопански функционери се появяваха на интервю с професионално положен грим… Отначало това явление стресна както нея, така и членовете на екипа ѝ после постепенно свикнаха с него. Още повече, че то им носеше значителни облекчения. При вечната борба с времето беше по-лесно и по-приятно да работят с предварително подготвени хора…

Но въпреки професионалното си поведение пред камерата, Баркър нямаше да се отърве без съответните проверки. Това беше и последната задача за деня, която си беше поставила Дженифър. Възнамеряваше да получи отговор на основните въпроси в интервюто, просто за всеки случай. Марти спокойно можеше да забрави да ги зададе, особено ако не му стигне времето…

— Господин Баркър?

— Да? — извърна се към нея експертът.

— Проверка на образа — кратко заповяда на оператора тя.

— Широк план — отвърна онзи. — Трябва да се приближиш до камерата.

Дженифър се плъзна напред заедно със стола си и спря на няколко сантиметра вдясно от обектива. Баркър леко се извърна към нея.

— Така е добре…

— Вие сте бивш служител на Федералната Агенция по въздухоплаване, господин Баркър — започна Дженифър.

— Това е вярно. Работих известно време в Агенцията. Напуснах в знак на несъгласие с пасивното ѝ отношение към самолетостроителните компании. Резултат от това отношение е създаването и пускането в експлоатация на самолет като Н-22.

Баркър отново демонстрираше уменията си: отговорът му си беше едно напълно завършено изявление. Очевидно си даваше сметка, че шансовете му да запази място в материала са значително по-големи, ако избягва да отговаря пряко на поставените въпроси.

— Около вашето напускане има противоречиви мнения — подхвърли Дженифър.

— Запознат съм с някои от тях — кимна Баркър. Думите му отново прозвучаха като изявление. — На практика моето напускане постави Агенцията в доста неудобно положение. Аз критикувах начина на работа там и напуснах едва след като се убедих, че никой не обръща внимание на тази критика. Изобщо не съм изненадан от продължаващите им усилия да ме дискредитират…

— Агенцията твърди, че сте бил уволнен защото сте предавал поверителни материали на пресата.

— Тези твърдения никога не са били доказани. До този момент не съм видял нито един официален документ, който да ги потвърждава.

— Сега работите за юриста Брадли Кинг, нали?

— Бил съм призоваван като авиационен експерт по редица съдебни дела. Мисля, че в съда по-често трябва да се изслушват показанията на специалисти като мен.

— Получавате ли заплата от Брадли Кинг?

— Всички призовани в съда експерти получават компенсация за времето и труда си. Това е стандартна процедура.

— Но не е ли вярно, че сте щатен служител на Брадли Кинг? Че наемът и обзавеждането на този офис се плащат от него?

— Финансиран съм от Института за авиационни проучвания във Вашингтон, който е нестопанска организация. Работата ми е свързана с усилията за подобряване на сигурността на гражданското въздухоплаване. Правя каквото мога в тази насока, надявам се, че небето ще стане по-безопасно място за пътуване.

— Вие наемен експерт ли сте, господин Баркър?

— Вижте, аз имам ясно изразено отношение към безопасността на полетите. Съвсем естествено е услугите ми да ползват хора, които споделят моите убеждения.

— Какво е вашето мнение за Федералната Агенция?

— ФАВ е замислена добре. Но целите ѝ са двустранни: да регулира въздухоплаването и да го насърчава. Според мен Агенцията се нуждае от основна реорганизация. В сегашния си вид тя е твърде удобна за производителите…

— Можете ли да посочите конкретен пример? — Въпросът беше предварително уточнен, Дженифър знаеше какво ще отговори Баркър.

— Да, разбира се. Подходящ пример за топлите отношения между Агенцията и производителите са полетните сертификати. Това са разрешителните, които ФАВ издава за годността на всеки нов самолет. Но вместо да съхранява тези документи в собствения си архив, Агенцията е предоставила това на самите производители… Нещо абсолютно недопустимо — все едно да възложиш на лисицата да охранява курника…

— Добра работа ли върши ФАВ?

— Страхувам се, че не. Животът на хиляди американци се излага на неоправдани рискове. Ако искате откровеното ми мнение, настъпило е времето за дълбока промяна. Не се ли осъществи тя, смъртните случаи ще продължат… Като на борда на Н-22, за който става въпрос… — Ръката му направи преднамерено бавен жест към макета, позволявайки на камерата да я проследи: — Честно казано, този инцидент е срам за американската авиация!

Интервюто свърши. Екипът започна да прибира апаратурата.

Баркър пристъпи към Дженифър и попита:

— Какво ще снимате сега?

— Интервю с Джак Роджърс.

— Той е добър журналист.

Дженифър прелисти бележника си и добави:

— После имам среща с представител на „Нортън“… Някой си Джон Мардър…

— О…

— Какво означава възклицанието ви?

— Ами… Мардър го бива в приказките. Ще ви затрупа с информация, извлечена главно от Директивите за сигурност на полетите… Ще използва жаргона на ФАВ. Но нито за миг не трябва да забравяте едно: той е програмен директор на Н-22, което означава, че е ръководител на целия екип по създаването на този самолет… Той прекрасно знае, че има проблем, защото е участвал в създаването му…

ПРЕД ЗАВОДИТЕ „НОРТЪН“11.10 ч.

След репетираната ефикасност на Баркър, репортерът Джак Роджърс беше един малък шок. Появи се в лимоненозелено спортно сако, което буквално крещеше „Ориндж Каунти“, а шарената му вратовръзка сякаш заплашваше да изтощи цветовете на монитора. Приличаше на професионален играч на голф, на когото предстои интервю за нова работа…

Отначало Дженифър не каза нищо. Просто му благодари, че се е появил и го помоли да се изправи до мрежестата ограда на „Нортън Еъркрафт“ за улеснение на оператора. Започна да му задава въпросите, които щяха да бъдат записани на лента. Роджърс отговаряше бързо и угоднически, личеше му, че се вълнува.

— Каква жега, Господи! — въздъхна тя и се извърна към оператора: — Как се получава, Джордж?

— Почти добре.

Звукооператорът прикачи микрофона за ризата на Роджърс, който видимо започваше да се поти. Дженифър накара гримьорката да избърше лицето му, той благодарно кимна с глава. После го помоли да свали сакото си и да го преметне през рамо. Каза, че така ще изглежда като компетентен журналист в разгара на работата си. Той отново кимна. Накрая му предложи да разхлаби възела на вратовръзката си и пристъпи към оператора:

— Как е сега?

— Без сако е далеч по-добре. Но тази връзка е кошмар! Дженифър се върна при Роджърс.

— Почти сме готови — усмихна се тя. — Но защо не опитаме без вратовръзка и с навити ръкави?

— О, това не го правя никога — поклати глава Роджърс. — Не обичам да си навивам ръкавите…

— Това би ви придало вид на силен и решителен мъж, готов за битка — подхвърли тя. — На журналист, който никога не отстъпва… Поне аз така виждам нещата…

— Никога не си навивам ръкавите — упорито повтори Роджърс.

— Никога ли? — намръщи се тя.

— Никога.

— Става въпрос за начина, по който ще изглеждате пред камерата — опита се да го убеди Дженифър. — По-изразителен, по-решителен…

— Съжалявам.

„Що за тип?“ — учуди се Дженифър. Повечето хора са готови на всичко, само и само да се видят в предаване като „Нюзлайн“. Биха дали интервю и по бельо, стига да ги помолят, някои дори го бяха правили. А това смотано репортерче се опъва! Какъв му е годишният доход, да го вземат мътните? Вероятно не повече от трийсет бона — толкова, колкото са месечните ѝ разходи.

— Имам псориазис — смутено поясни Роджърс.

— Това ли било! — въздъхна с облекчение тя. — Грим!

Изправен със сако през рамо, разкопчана яка и навити ръкави, Джак Роджърс отговаряше на въпросите й. Говореше бързо и накъсано, повече от тридесет четиридесет секунди без пауза. А когато тя повтаряше някой въпрос с надеждата да получи по-кратък отговор, той започваше да се поти и ставаше още по-словоохотлив.

Спираха често, за да подсушават лицето му. Дженифър непрекъснато му повтаряше, че се справя чудесно, просто чудесно!

Репортерът действително разполагаше с интересна информация, но просто не беше в състояние да я предаде пред камера. От друга страна изобщо не си даваше сметка, че приказките му ще бъдат жестоко орязани, а лицето му ще бъде в кадър не повече от три секунди накуп. В ефира ще прозвучат само фрагменти от изреченията му, придружени от кратки кадри с фона на завода. Иначе правеше каквото може — усилията му да бъде полезен бяха съвсем искрени. Но я затрупваше с подробности, които нямаха никаква стойност за предаването…

В крайна сметка Дженифър започна да се тревожи. Изпита чувството, че си губи времето с този човек и от интервюто няма да се получи нищо. Наложи се да прибегне до обичайната за подобни ситуации процедура.

— Всичко стана много добре — вдигна ръка тя и камерата спря. — Сега ще преминем към финала, за целта ни трябва нещо здраво… — Ръката ѝ се сви в юмрук. — Ще ви задам серия въпроси, на които трябва да отговорите с едно изречение, но да бъде наистина впечатляващо…

— Окей — кимна Роджърс.

— Господин Роджърс, възможно ли е „Нортън“ да изпусне китайската сделка заради Н-22?

— Предвид честотата на инцидентите напоследък…

— Съжалявам — прекъсна го тя. — Трябва ми прост и ясен отговор. Нещо от сорта на „Да, това е напълно възможно…“

— Добре — преглътна онзи.

— Възможно ли е „Нортън“ да изпусне китайската сделка заради Н-22?

— Да, страхувам се, че е напълно възможно.

„Исусе!“ — въздъхна в себе си Дженифър.

— Джак, искам отговорът ви да съдържа думата „Нортън“ — каза на глас тя. — Иначе не става ясно за какво говорите.

— О!…

— Давайте!

— По мое мнение Н-22 може да стане причина „Нортън“ да изпусне китайската сделка.

Дженифър отново въздъхна. Сухо. Никакъв емоционален заряд. Със същия тон може да говори и за телефонната си сметка. Но времето изтичаше.

— Отлично — рече тя. — Да вървим нататък. Как мислите, „Нортън“ има ли вътрешни проблеми?

— Абсолютно — кимна той и нервно преглътна.

— Джак!… — почти проплака тя.

— О, извинете — пое си дъх той. — Мисля, че…

— Момент! — вдигна ръка тя. — Преместете тежестта на тялото си на предния крак… Така ще изглеждате приведен към камерата.

— Така ли? — попита той и смени стойката си.

— Точно така. Сега продължавайте…

Изправен пред телената мрежа на „Нортън“ със сако на рамото и навити ръкави, репортерът Джак Роджърс заяви:

— Мисля, че „Нортън Еъркрафт“ е компания със сериозни вътрешни проблеми!

Млъкна и зачака одобрението на Дженифър.

— Много ви благодаря — усмихна се тя. — Бяхте чудесен!

АДМИНИСТРАТИВНА СГРАДА „НОРТЪН“11.55 ч.

Кейси влезе в кабинета на Джон Мардър няколко минути преди дванадесет. Завари го пред огледалото да приглажда вратовръзката си и да закопчава ръкавелите.

— Мисля да седнем ей там — каза той и посочи масичката за кафе в дъното на кабинета. — Ти готова ли си?

— Мисля, че да — отвърна Кейси.

— Разговорът ще водя аз — каза директорът. — На даден етап ще ти го прехвърля…

— Окей.

Мардър закрачи напред — назад.

— От охраната съобщиха, че край оградата в южния край на периметъра се е появил снимачен екип. Заснели са интервю с Джак Роджърс…

Кейси само кимна с глава.

— Откъде го изровиха тоя идиот? — намръщи се Мардър. — Представям си какви ги е надрънкал!

— Ти разговарял ли си някога с него? — попита Кейси. Апаратът за вътрешна връзка оживя.

— Господин Мардър, тук е госпожица Малоуи — обяви гласът на Айлийн.

— Нека влезе — отвърна директорът и тръгна към вратата да я посрещне.

Кейси беше изненадана до шок от жената, която се появи на прага. Дженифър Малоун се оказа хлапе, което едва ли беше по-възрастно от Ричмън! Двайсет и няколко годишна, не повече. Русо и доста хубавичко момиче, по нюйоркски стегнато и енергично. Късата прическа беше направена така, че да не подчертава женствеността ѝ облеклото ѝ беше напълно неофициално: джинси, бяла тениска и син блейзър с отворена яка. Холивудски тип…

Кейси изпита неудобство, че я зяпа така. От него я извади Мардър, който се обърна и каза:

— Госпожице Малоун, позволете ми да ви представя Кейси Сингълтън, нашият специалист по качеството и ръководител на Комисията за разследване на инциденти…

Русото маце се усмихна и стисна ръката на Кейси.

„Що за майтап е това?“ — запита се Дженифър Малоун. Нима е възможно този нервен тип със зализана коса и скапан костюм да е ръководител на такава могъща компания? Ами мадамата с дрехи, които сякаш са подбрани от стар каталог на „Талбо“? Сингълтън беше по-висока от нея — нещо, което не можеше да не пробуди неприязън в душата й. Общо взето изглеждаше добре, по стандартите на Средния запад, разбира се… Фигурата ѝ беше стройна и атлетична, но минималното количество грим не можеше да скрие годините й. Чертите на лицето ѝ бяха напрегнати и издаваха лека умора. Очевидно имаше проблеми…

Дженифър изпита разочарование. За тази среща се беше готвила внимателно, обмисляйки всеки въпрос, който възнамеряваше да постави. Беше очаквала да се изправи пред доста по-внушителен противник. Оказа се обаче, че са я върнали в гимназията и ще трябва да се разправя със заместник — директора и свенливата му библиотекарка… Незначителни хорица без собствен стил…

Ами кабинетът? Ужас! Малък, с отвратително сиви стени и безлично обзавеждане. Никакъв стил. Добре, че няма да снима тук… Дали и президентският кабинет е такъв? Ако е така, интервюто ще трябва да бъде записано някъде другаде… На открито, или пък край поточната линия… Подобни мрачни кутийки не отиват на предаване като „Нюзлайн“. Самолетите са големи и мощни машини, зрителите няма да приемат, че ги правят такива невзрачни хорица, работещи в още по-невзрачни кабинети.

Мардър я покани да седне с такъв жест, сякаш я канеше на бляскав прием. Тя се възползва от правото на избор и придърпа стола, който беше с гръб към прозореца. Така светлината щеше да е в лицата на домакините.

Извади бележника си и го прелисти.

— Кафе, нещо друго за пиене? — предложи Мардър.

— Кафе, ако обичате.

— Как го пиете?

— Черно — отвърна Дженифър.

Малоун подреди записките си и вдигна глава, очите ѝ срещнаха очите на Кейси.

— Ще бъда откровена — започна тя. — Разполагаме с не особено приятни материали за Н-22 и начина, по който оперира „Нортън Еъркрафт“. Но всяка история има две страни, затова искаме да чуем и вашия отговор на критиките…

Мардър само кимна с глава. Беше преметнал крак върху крак, на коляното си държеше разтворен бележник.

— Като начало бих казала, че ние знаем какво се е случило на борда на „Транс Пасифик“ 545…

„Така ли? — вдигна вежди Кейси. — Защото ние не знаем…“

— Елероните са се спуснали по време на полет и самолетът е изгубил стабилност, започвайки да подскача нагоре — надолу — добави Малоун. — Има убити пътници. Всички гледахме записа, показан от Си Ен Ен. Знаем, че много пътници са завели дела за обезщетение срещу „Нортън“. Знаем, че Н-22 отдавна има проблеми с елероните, но нито ФАВ, нито вашата компания са взели мерки за тяхното отстраняване. До днес са регистрирани девет инцидента, които са свързани с този дефект…

Малоун направи малка пауза, после продължи:

— Знаем, че ФАВ не се придържа към изискванията на регулацията и дори не разполага с полетните сертификати за различните модели самолети. Документацията се държи тук, при вас…

Исусе, въздъхна Кейси. Това момиченце няма никаква представа за истинското състояние на нещата.

— Позволете да уточня първо това — реши най-сетне да се обади Мардър. — ФАВ не разполага, имам предвид физически, с полетните сертификати на нито един самолет. Независимо дали става въпрос за машина на „Боинг“, „Дъглас“, „Еърбъс“ или „Нортън“… Откровено казано, за нас е по-изгодно тази документация да се съхранява при тях. Но Агенцията не може да го стори, тъй като в нея се съдържа и информация от чисто техническо естество, която лесно би станала достояние на конкуренцията по силата на Закона за свободен достъп до информацията… Някои от нашите конкуренти, на първо място „Еърбъс“, открито настояват за промяна в политиката на Агенцията в това отношение. По понятни причини, разбира се… Предполагам, че именно те са ви подали фактите, които току-що споменахте…

Кейси забеляза колебанието на Малоун, която хвърли поглед към бележника си. Мардър очевидно улучи десетката, разкривайки безпогрешно източниците й. От „Еърбъс“ умело я бяха баламосали, вероятно с помощта на Института за авиационни проучвания, който не беше нищо друго, освен скрит отдел „Реклама“ на европейския консорциум. Но дали Малоун си даваше сметка за това?

— Но няма да отречете, че договорката да държите въпросната документация при себе си е твърде удобна за вас, нали? — хладно попита продуцентката.

— Вече споменах, че за нас е по-удобно обратното, госпожице Малоун — отвърна Мардър. — Но не ние сме авторите на Закона за свободен достъп до информацията. Ние не правим законите. В замяна на това обаче сме убедени, че след като сме похарчили милиарди долари за създаването на един оригинален продукт, конкуренцията не може да го получи безплатно! По мое дълбоко убеждение този закон не е създаден, за да осигурява достъп на чужденците до най-високите американски технологии.

— Искате да кажете, че не одобрявате закона?

— Нищо подобно. Искам да кажа, че той не бива да се използва като претекст за промишления шпионаж. — Мардър се размърда в стола и смени темата: — Споменахте и Полет 545…

— Точно така.

— Преди всичко искам да отбележа, че ние не приемаме спускането на елероните като причина за този инцидент.

Охо, рече си Кейси. Мардър стъпва на подвижни пясъци. Това, което казва, не е истина и ако…

— Нашето разследване продължава и макар че е рано за някакви заключения, ще си позволя да отбележа, че вие сте била дезинформирана… Предполагам, че информацията за непредизвикано спускане на елероните сте получила от Фред Баркър…

— Разговаряхме с доста хора, между тях беше и Баркър — кимна Малоун.

— А поискахте ли мнението на ФАВ за мистър Баркър?

— Вече знаем, че той е доста противоречива личност…

— Меко казано — леко въздъхна Мардър. — Бих казал, че той заема една тотално некоректна позиция на защитник…

— Вие мислите така…

— Не, госпожице Малоун. Позицията му е некоректна от фактическа гледна точка. — Ръката на директора се насочи към документите, които Дженифър беше пръснала върху масичката: — Без да искам зърнах списъка с инцидентите на Н-22, които уж се дължат на непредвидено спускане на елероните. Получила сте го от Баркър, нали?

Малоун се поколеба само за частица от секундата, после кимна с глава:

— Да.

— Мога ли да го погледна?

— Разбира се — отвърна тя и му подаде листа. Очите на директора пробягаха по написаното. — Има ли вътре фактологически грешки, господин Мардър?

— Не. Но списъкът е тенденциозен. Базира се изцяло на наша документация, но е непълен… Чувала ли сте за един документ, известен като Директиви за сигурност на полетите, госпожице Малоун?

Без да чака отговор, Мардър стана и се насочи към бюрото си.

— В нашата компания е въведена практиката да се разследва всеки инцидент, станал по време на полет. Разследва се задълбочено и внимателно, търсят се причините. Ако установим, че проблемът е в самолета, ние го описваме в специален Служебен бюлетин и го предоставяме на вниманието на ФАВ. Агенцията прави своята преценка и решава дали отстраняването на въпросния проблем да бъде задължително за всички машини от съответния тип. Ако решението ѝ е в този смисъл, тя издава Директива за сигурност на полетите, под съответния номер и дата… „Нортън“ действително откри проблем с елероните на Н-22, това стана няколко месеца след като машината беше пусната в редовна експлоатация. Постъпихме точно така, както току-що ви обясних и ФАВ издаде съответната ДСП за отстраняване на повредата. Това означава, че всички национални превозвачи са били длъжни да ѝ се подчинят…

Върна се обратно и подаде на Малоун един друг лист хартия:

— Това е пълният списък на инцидентите.

— Подчертаните изречения са пропуснати в информацията, която ви е предоставил господин Баркър — обади се директорът. — След първия инцидент ФАВ издава Директива за сигурност на полетите, която указва промяна на контролните уреди в кабината. Превозвачите получават едногодишен срок за изпълнение на Директивата. Някои правят това веднага, други — не. Както е видно от документа, всички инциденти стават със самолети, които не са изпълнили директивите…

— Това не е точно така…

— Позволете ми да довърша — вдигна ръка Мардър. — През декември 92-ра година открихме и още един проблем — въжетата за управление на елероните понякога са прекалено опънати. Нещо, което наземният персонал нямаше как да открие. По тази причина издадохме втори Сервизен бюлетин и към инструментариума на сервизните екипи включихме специален уред за измерване на опъна. Това реши проблемите окончателно, още до края на същата година…

— Думите ви противоречат на това, което пише тук, господин Мардър — възрази Дженифър Малоун и почука списъка пред себе си. — Инциденти е имало и през 1993, и през 1994 година…

— Само на самолети под чужд флаг — отвърна Мардър. — Вероятно сте забелязала съкращенията ВП и ЧП в списъка. Те означават „вътрешен превозвач“ и „чуждестранен превозвач“. Вътрешните превозвачи са задължени да изпълняват всички директиви за сигурност, издадени от ФАВ, но това не се отнася за чуждестранните. Някои от тях се съобразяват с директивите на ФАВ, други — не. Всички инциденти след 1992 година са станали с чуждестранни самолети, които не са изпълнили предписанията на ФАВ.

Очите на Малоун пробягаха по списъка.

— Значи вие съзнателно сте позволявали на превозвачите да експлоатират неизправни самолети — процеди тя. — Нима искате да ми кажете, че си седите тук и чакате да стане поредното нещастие?

Мардър шумно си пое дъх. Кейси беше сигурна, че ще избухне, но той успя да запази самообладание.

— Ние не експлоатираме самолети, госпожице Малоун. Ние само ги строим. Не сме в състояние да задължим когото и да било от чуждестранните си клиенти да изпълняват предписанията на ФАВ. Независимо дали става въпрос за пакистанските или индонезийските авиолинии…

— Добре — кимна продуцентката. — Казвате, че строите самолети, нека видим как точно го правите… От този списък излиза, че сте извършили осем реконструкции по своите машини…

Не само не е в час, но и не слуша какво ѝ се говори, кипна вътрешно Кейси.

— Не — поклати глава Мардър. — Реконструкциите са само две.

— Но тук са отбелязани осем инцидента и вие приехте, че…

— В момента не говорим за броя на инцидентите, а за директивите за сигурност! — ядосано я прекъсна Мардър. — Издадени са две такива и нищо повече! — Лицето му видимо почервеня.

— Ясно — хладно го изгледа Малоун. — Значи „Нортън“ признава за два конструктивни недостатъка на един и същ модел…

— Две корекции, госпожице Малоун!

— Две корекции на лошо проектирана конструкция — не се предаде тя. — При това само на елероните. Още не сме стигнали до задкрилките, рудана, резервоарите и всичко останало… Две корекции на една общо взето второстепенна система. Нима не проведохте изпитания на тази машина преди да започнете да я продавате на нищо неподозиращите си клиенти?

— Разбира се, че проведохме изпитания — отвърна през зъби Мардър. — Но вие трябва да разберете, че…

— Това, което разбирам е просто, господин Мардър — прекъсна го Малоун. — В резултат на конструктивните недостатъци на вашия самолет загиват хора! Този самолет е летящ ковчег! Но това изглежда изобщо не ви прави впечатление!

— Пресвети Боже, Исусе Христе! — ревна Мардър, скочи на крака и вдигна ръце над главата си: — Наистина не мога да повярвам на това, което чуват шибаните ми уши!

Всичко стана прекалено лесно, рече си Дженифър. Изпитваше съвсем определени подозрения относно истеричното избухване на Мардър. В хода на интервюто си промени мнението за него. Той не беше обикновен помощник на висшето ръководство на компанията, а нещо много повече. Разбра това от очите му. При официално зададен въпрос, повечето хора правят несъзнателни движения с очите. Нагоре, надолу, встрани… Но погледът на Мардър беше стабилен и прям, отклонения липсваха. Поглед на човек, който безупречно се контролира.

Подозираше, че се контролира и в момента, въпреки гневното избухване. Защо тогава прибягна до него?

Всъщност, това не беше от особено значение. Беше си поставила задачата да накара тези хора да избухнат, да се почувстват безсилни. И да я прехвърлят на президента на компанията… Основната цел на Дженифър беше да уреди интервю с президента. Интервю, което ще вземе Марти Риърдън.

Това беше от жизнено значение за материала. В случай, че „Нюзлайн“ се задоволи с обясненията на производствения директор на „Нортън“ и някаква мърлява секретарка по печата, обвиненията срещу Н-22 ще увиснат във въздуха, ще прозвучат безкрайно неубедително… Но ако успее да изправи пред камерата президента на компанията, нещата стават съвсем други, материалът ще прозвучи далеч по-достоверно…

Дженифър искаше този президент.

Нещата се развиваха добре…

— Обясни ѝ Кейси! — изръмжа Мардър.

Кейси се изуми от избухването на Мардър. Вярно, че беше известен с нервния си характер, но това, което направи пред репортерката, беше огромна тактическа грешка. А сега, застанал зад бюрото си със зачервено лице, той бърза да ѝ прехвърли топката.

— Госпожице Малоун — започна тя. — Мисля, че всички в тази стая изпитваме дълбока загриженост по отношение безопасността на полетите… — Надяваше се тези думи да оправдаят избухването на Мардър, поне донякъде. — Ние работим всеотдайно в тази насока и трябва да подчертая, че Н-22 има забележително добри показатели за сигурност. А когато нещо с нашите самолети не е в ред, ние…

— Нещо наистина не е в ред! — натъртено я прекъсна Малоун, а в очите ѝ проблесна открита неприязън.

— Да — кимна Кейси. — И ние правим своето разследване. Аз самата участвам в този екип и трябва да ви кажа, че работим двадесет и четири часа в денонощието, за да разберем какво всъщност се е случило…

— Искате да кажете, че се питате защо са се спуснали елероните, така ли? Нима не знаете? Колко пъти се е случвало!

— На този етап… — започна Кейси, но Мардър грубо се намеси:

— Чуйте какво ще ви кажа! — изръмжа той. — Инцидентът няма нищо общо с шибаните елерони! А вашият Фред Баркър е безнадежден алкохолик и платен лъжец, който работи за един адвокат-мошеник! Никой здравомислещ човек не би обърнал внимание на приказките му!

Кейси прехапа устни. Не искаше да спори с Мардър пред репортерката, но…

— Добре, но след като не са елероните… — започна Малоун.

— Не са те! — твърдо я прекъсна Мардър. — В рамките на следващите двадесет и четири часа ще публикуваме предварителен доклад от разследването си и това ще бъде категорично доказано!

КАКВО?! Какви ги дрънка Мардър? Никога досега не бяха правили предварителни доклади! Кейси отново прехапа устни.

— Така ли? — меко проточи Малоун.

— Точно така! Кейси Сингълтън е говорител на КРИ, тя ще се свърже с вас когато сме готови!

Малоун предположи, че Мардър слага край на интервюто.

— Трябва да поговорим и по други въпроси, господин Мардър — рече тя. — Гръмналият ротор в Маями, профсъюзните размирици в завода по повод китайската сделка…

— О, я стига! — невъзпитано я прекъсна Мардър.

— Предвид сериозността на обвиненията срещу „Нортън“ може би ще обмислите предложението ни да заснемем интервю с господин Едгартън, президентът на компанията…

— Няма да стане! — отсече Мардър.

— Това е във ваш интерес — настоя Малоун. — Представяте си как ще прозвучи, ако съобщим на зрителите, че президентът на „Нортън“ отказва да говори пред камера…

— Вижте какво! — мрачно я изгледа Мардър. — Дайте да престанем с глупостите! Без инцидента с „Транс Пасифик“ вие нямате нищо… А утре ние ще публикуваме предварителния си доклад за този инцидент. Ще ви кажем точно кога. Толкоз по въпроса, госпожице Малоун. Благодаря, че се отбихте.

Интервюто приключи.

АДМИНИСТРАЦИЯТА НА „НОРТЪН“12.43 ч.

— Каква жена! — процеди Мардър след като Малоун напусна кабинета. — Не се интересува от фактите, не ѝ пука за ФАВ, пет пари не дава за начина, по който се правят самолети. Решила е да размаха томахавката и толкоз! Имам чувството, че е агент на „Еърбъс“!

— Джон — обади се Кейси. — Какво беше това за предварителния доклад?

— Моя работа! — отсече Мардър. — Ти си гледай задачите, а аз ще се оправя… Ще сондирам мнение с десетия, етаж и ще задвижа нещата. По-късно пак ще поговорим…

— Но ти ѝ каза, че проблемът не е свързан с елероните.

— Мой проблем! — повтори троснато Мардър. — Иди да работиш!

Изчака я да излезе и позвъни на Едгартън.

— Излитам след час — осведоми го президентът. — Отивам в Хонконг да изразя лично съболезнованията си пред близките на загиналите. Ще поговоря и с представителите на превозвача…

— Добра идея, Хал.

— Докъде стигнахме с медиите?

— Подозренията ми се оправдават — въздъхна Мардър. — „Нюзлайн“ се готви да пусне един изключително остър материал за Н-22.

— Можеш ли да го спреш?

— Без всякакво съмнение — отвърна Мардър.

— Как?

— Ще публикуваме предварителен доклад, в който категорично ще отхвърлим хипотезата за елероните. Като причина за инцидента ще посочим неоригинална плоскост за обратна тяга, монтирана на самолета.

— А има ли такава в действителност?

— Има. Въпреки, че не тя е причинила инцидента…

— Хубаво — рече Едгартън. — Идеята за фалшива резервна част е много добра. Така на всички ще стане ясно, че „Нортън“ няма вина…

— Точно така.

— И момичето ще го каже в ефир?

— Да.

— Дано… Защото да даваш интервю на разни задници с популярни муцуни е опасна работа…

— Риърдън — рече Мардър. — Водещ на предаването ще е Марти Риърдън.

— Който и да е… Тя знае ли какво да говори?

— Да.

— Инструктира ли я?

— Да. И ще го сторя още веднъж…

— Хубаво — рече Едгартън. — Искам да я пратиш при онази инструкторка, която ги подготвя за контакти с медиите…

— Не зная дали това е благоразумно, Хал — проточи със съмнение в гласа Мардър.

— Направи каквото ти казвам! — отсече президентът. — Сингълтън трябва да бъде абсолютно готова за това интервю!

— Добре.

— И не забравяй, ако объркаш нещо, пиши се покойник!

Телефонът онемя.

ПРЕД АДМИНИСТРАТИВНАТА СГРАДА13.04 ч.

Дженифър Малоун напусна административната сграда на „Нортън“ и влезе в колата си. Чувстваше се доста по-разстроена, отколкото бе готова да признае. Беше наясно, че интервю с президента на компанията няма да има. Подозираше и друго — на въпросите ѝ пред камера ще отговаря онази Сингълтън, а това несъмнено ще се отрази на емоционалния заряд на предаването. Зрителят иска да види как маститите и арогантни кормчии на една могъща индустрия си получават заслуженото. Но когато вместо тях на екрана се появи интелигентна, искрена и привлекателна жена, ефектът става съвсем друг. Дали тези типове са толкова умни, че да го знаят?

А Марти без съмнение ще се нахвърли върху нея…

Нещо, което също няма да бъде от полза за предаването.

Представила си ги един срещу друг под светлината на прожекторите, Дженифър неволно потръпна. Сингълтън е умна, приятна и открита, поведението ѝ внушава доверие. Марти ще я захапе, а зрителят ще изпита неприятното чувство, че телевизията иска да разбие на пух и прах един достоен човек, една примерна майка и съпруга… В същото време никой не може да обуздае Марти, той както винаги ще скочи право към гърлото й…

Дженифър започна да изпитва безпокойство и от друго: струваше ѝ се, че материалът е слаб… Остана много доволна от интервюто с наистина убедителния Баркър, но ако компанията докаже своевременното издаване на онези директиви за сигурност, тя без съмнение ще разполага със силни козове. Безпокоеше я и репутацията на Баркър. Ако ФАВ разполага с доказателства за неговата нелоялност, достоверността на изявленията му ставаше нула, а „Нюзлайн“ ще изглежда глупаво предаване в очите на всички, тъй като му отделя ефирно време…

Репортерът Джак Едикойси е пълна скръб. Поведението му пред камерата е под всякаква критика, а и материалът му не е Бог знае какво… На кого му пука, че в производствените халета на компанията се употребяват наркотици? Нима не е така навсякъде из Америка? Като новина е нула, никой не може да докаже, че „Нортън“ прави лоши самолети, защото в заводите им се пуши марихуана… Именно това беше основната цел на Дженифър. Трябваха ѝ живи и убедителни кадри, които да покажат, че този Н-22 наистина е летящ ковчег. Толкоз.

Но не разполагаше с нищо подобно.

До този момент твърдите факти бяха два: записът на Си Ен Ен и блокиралият ротор в Маями. Първият не представляваше нищо друго, освен банално стара новина, а вторият — дреболия. Малко пушек изпод крилото на заснет отдалеч самолет…

Голяма работа!

Но най-лошото беше, че компанията ще публикува предварителен доклад от своето разследване на инцидента, който ще опровергае изцяло обвиненията на Баркър… Мобифонът ѝ иззвъня.

— Казвай — прозвуча гласът на Дик Шенк в слушалката.

— Здравей, Дик.

— Докъде стигна? — нетърпеливо попита Шенк. — В момента гледам схемата. Марти приключва с Бил Гейтс най-много след два часа…

Прииска ѝ се да му признае всичко. Да му каже: „Забрави, материалът не става… Проявих глупава самоувереност като обещах да го направя за два дни…“

— Дженифър, там ли си? — бръмна гласът на Шенк. — Да пращам ли Марти?

Нямаше сили да каже не. Не можеше да признае, че е сгрешила. А и Шенк положително ще я разпъне на кръст, ако реши да се оттегли на този етап… Това би означавало край на всичко, особено след онзи разговор в кабинета на продуцента, по време на който беше проявила хладна самоувереност… Отговорът не можеше да бъде друг, освен положителен.

— Да, Дик — каза в слушалката тя. — Пращай го.

— Ще бъдеш ли готова за събота?

— Да, Дик.

— Не искам никакви пропуски! — прогърмя продуцентът. — Нищо, от което да се възползва „60 минути“, ясно ли ти е? Материалът трябва да е абсолютно цялостен!

— Ще бъде, Дик.

— Не ми звучиш много убедително…

— Всичко е наред, Дик. Само съм мъничко уморена…

— Окей. Марти излита от Сиатъл точно в четири. В хотела ще бъде някъде около осем. През това време искам да изготвиш програмата за снимките и да ми пратиш едно копие по факса. Ще си бъда у дома. Утре през целия ден Марти е на твое разположение.

— Добре, Дик.

— Разбий ги, скъпа — рече Шенк и затвори. Дженифър сгъна слушалката и въздъхна. После завъртя стартера и включи на заден ход.

Кейси видя как Малоун включва на заден ход и се измъква от паркинга. Караше черен лексъс, също като Джим. Не я забеляза.

Все още не можеше да разгадае играта на Мардър. Избухването му пред репортерката беше фалшиво, същото можеше да се каже както за твърдението му, че елероните не са причина за инцидента, така и за предварителния доклад на Комисията за разследване, който ще бъде публикуван на следващия ден… Как е възможно това? На всички е известно, че Мардър има достатъчно кураж да отстоява своето становище, но този път отдалеч личеше, че си копае гроба…

А Джон Мардър не е от хората, които работят срещу собствения си интерес, Кейси беше дълбоко убедена в това.

КК14.10 ч.

Норма слушаше внимателно, без да я прекъсва.

— Та какъв ти беше въпросът? — попита тя, когато Кейси свърши.

— Мисля, че Мардър ще ме определи за официален говорител на компанията.

— Нищо ново под слънцето — кимна Норма. — Едрите риби винаги търсят дълбоките подмоли. Едгартън ще се окопае, Мардър също. Ти си говорител на Комисията за разследване, а освен това и вицепрезидент на „Нортън Еъркрафт“… Точно това ще бъде изписано в дъното на екрана.

Кейси замълча.

— Та какъв ти беше въпросът? — повтори Норма.

— Мардър заяви на репортерката, че инцидентът с ТПА 545 не е предизвикан от елероните — поясни Кейси. — А после изтърси, че утре ще публикуваме предварителен доклад със заключенията на комисията.

— Хм…

— Това не е истина!

— Хм…

— Защо го прави? — попита притеснено Кейси. — И защо го прехвърля на моята глава?

— За да си спаси кожата — отвърна секретарката. — Може би знае нещо, което ти не знаеш…

— Какво?

— Предполагам, че е нещо свързано със самолета — поклати глава Норма. — Той беше ръководител на проекта Н-22, познава тази машина по-добре от всеки друг… Може би иска да прикрие нещо…

— И за тази цел е готов да публикува фалшиви заключения? — погледна я с недоверие Кейси.

— Така мисля — кимна секретарката.

— А аз съм тази, която ще му носи вода, така ли?

— Така изглежда…

— Какво да правя в такъв случай? — попита объркано Кейси.

— Опитай се да разбереш какво крие — отвърна по-възрастната жена и пусна облак дим над главата си.

— Няма време!

— Тогава се опитай да разбереш какво е станало на онзи самолет, скъпа — сви рамене Норма. — И тъй, и тъй твоята глава е на дръвника… Мардър не е глупак и добре те е насадил…

Излезе в коридора и почти се сблъска с Ричмън.

— Хей, здрасти…

— По-късио! — изръмжа тя, заобиколи го и влезе в кабинета си.

Седна зад бюрото и взе снимката на дъщеря си. На нея беше запечатана усмихнатата Алисън, токущо изскочила от басейна на съседите. До нея стоеше друго момиченце на същата възраст. Гладки, гъвкави телца, пълнозъби усмивки… От банските им се стичаше вода. Безгрижие и невинност…

Кейси отмести снимката и придърпа картонената кутия, която беше поставена иа бюрото. Свали капака и измъкна черен дискплейър, снабден с пластмасов клип за колан. Тънки кабели го свързваха със странни на вид очила — огромни и някак несъразмерни, като онези, които използват оксиженистите. Стъклата им бяха леко матирани. Това беше последната рожба на Том Кормън: новият Контролно Визуален дисплей. От кутията изпадна и бележката му, на която пишеше: „Първи тест на дисплея, наслаждавай му се!“

Наслаждавай се…

Отмести очилата и насочи вниманието си към купчината документи на бюрото. Сред тях беше разпечатката от Кабинното Звукозаписно Устройство, която най-сетне беше пристигнала. Под нея лежеше един брой на „Транс Пасифик Флайтлайнс“ с кламер на една от вътрешните страници.

Разтвори списанието и се взря в снимката на Джон Чанг, избран за служител на месеца. Беше доста по-различна от това, което се виждаше на факса. Джон Чанг се оказа мъж в отлична форма, някъде около четиридесетте. До него се усмихваше жена с наляти форми, децата им, клекнали пред тях, бяха изненадващо големи — синът очевидно на около двадесет, дъщерята с година две по-млада. Синът беше одрал кожата на баща си. Косата му бе подстригана късо, на ухото му се виждаше мъничка златна обица.

Надписът под снимката гласеше: „Капитан Чанг си почива на остров Лантан в компанията на съпругата си Сун и на децата си Ерика и Том.“

На пясъка пред семейството беше опъната голяма синя хавлия, до нея беше поставена плетена кошница за пикник, покрита с кърпа на синьо бели квадратчета. Една доста скучна и тривиална снимка…

Кой си беше направил труда да ѝ я прати по факса? И защо?

Датата на списанието беше от януари, отпреди три месеца.

Някой разполагаше с копие и беше решил да ѝ го прати. Кой? Служител на авиокомпанията? Пътник?

И какво трябваше да говори тази снимка на Кейси?

Заковала поглед в списанието, Кейси отново си спомни за неразкритите загадки на разследването. Предстояха ѝ още много проверки, време за губене нямаше.

Норма е права.

Кейси не знаеше каква е целта на Мардър. В крайна сметка това може би няма да е от съществено значение, тъй като задачата ѝ оставаше непроменена: да открие какво е станало по време на полет 545…

Излезе от кабинета си и попита: — Къде е Ричмън?

— Пратих го при Бенсън, във „Връзки с обществеността“ — усмихна се Норма. — Да прибере някои материали, в случай, че ни потрябват…

— Бенсън сигурно ще се ядоса…

— Аха — продължаваше да се усмихва Норма. — Може и да му понатрие носа… Но това ти дава един час спокойствие, така че действай!

ЛАИ15.05 ч.

— Сядай, Сингълтън… — промърмори Циглър и разсеяно махна с ръка към стола. Беше я допуснал в светая светих едва след петминутно яко блъскане по звукоизолираната врата. — Мисля, че открихме това, което търсим…

На монитора беше замръзнал кадър с усмихнатото бебе, седнало в скута на майка си.

— Трябваше ти периода непосредствено преди инцидента, нали? — рече Циглър. — Тук сме на около осемнадесет секунди преди него. Ще започна с пълно аудио, после ще включа филтрите. Готова ли си?

— Да — кимна Кейси.

Лентата тръгна. Усилено докрай, гукането на бебето наподобяваше тътен на далечен водопад. Жуженето в пътническия салон се превърна в силен грохот.

„Вкусно ли е?“, попита с гръмотевичен глас мъжът.

— Включвам високочестотен байпас — обади се Циглър. Звукът стана по-глух.

— Отстранявам фона в кабината.

Грохотът изчезна, остана единствено гукането на детето, неочаквано ясно в тишината.

— Високочестонен байпас „Делта-V“.

Бебешкото гласче се стопи, вместо него изпъкнаха фоновите шумове: подрънкване на сребърни прибори, шумолене на дрехи.

„…ова-а ли-и за-акуска-ата-а ти-и а-ара-а“, измуча мъжкият глас, потрепващ и разтеглен до неузнаваемост.

— „Делта-V“ е неподходящ за човешката реч — поясни Циглър. — Надявам се, че това не те смущава…

— Не — поклати глава Кейси.

„… ня-яма-а да-а а-акаш ю-а-арде-еса-а-а а-а-ли?“, продължи гласът.

Настъпи пауза, тишината се нарушаваше от едва доловими далечни шумове.

— Старт — предупредително вдигна ръка Циглър.

На екрана се появи брояч с червени цифри, който започна да отмерва десетите и стотните на секундите. Съпругата рязко вдигна глава: „… а-акво-о е-еше-е о-ова-а?“

— По дяволите! — не се сдържа Кейси. Долови го абсолютно ясно: ниско и басово трептене.

— Звукът е изтънен от байпаса — обади се Циглър. — На практика това е един дълбок тътен, в границите между два и пет херца. Почти вибрация…

Никакво съмнение, въздъхна Кейси. Филтрите позволяваха да бъде чут абсолютно ясно.

Смехът на мъжа отекна като гръмотевица: „… о-око-о-йн-о-о, Е-ем, я-яма ни-ищо-о…“ Бебето изгука, звукът прозвуча така, сякаш някой цепеше дърва. Мъжът добави:

„… о-очти-и м-е-е и-и у-у о-ома-а…“ Грохотът изчезна.

— Стоп! — вдигна ръка Кейси.

Червените цифри замръзнаха, ярки и нетрепващи. Означението беше 11:59:32…

Почти дванадесет секунди, рече си тя. Времето, което беше необходимо за пълното спускане на елероните.

По време на Полет 545 наистина е имало непредизвикано спускане на елероните!

Кадрите на видеомонитора продължаваха да текат. Бебето се плъзна от скута на майка си, тя го сграбчи, на лицето ѝ се изписа паника. Пътниците в кадър разтревожено се спогледаха. Преминали през филтрите, писъците им прозвучаха като странно пропукване, наподобяващо статично електричество…

Циглър спря лентата.

— Това е, Сингълтън — каза той. — Мисля, че нещата са ясни.

— Елероните са се спуснали.

— По всичко личи, че е така — кимна бившият агент. — Доста необичайно, нали?

— Но защо?

Самолетът лети с нормална скорост, на нормална височина. Дали става въпрос за непредизвикано спускане на елероните, или за пилотска грешка? На този въпрос можеше да отговори единствено записът на полетните параметри, но разчитането му все още се бавеше…

— Прослуша ли останалата част от записа? — попита тя.

— Да — кимна Циглър. — Интерес за нас представляват алармите, включили се в пилотската кабина. Мога да прослушам сегмента след като камерата се е заклещила под вратата и сигурно ще разчета предупрежденията, които самолетът отправя към пилотите. Но за това ще ми трябва още едно денонощие…

— Направи го — примоли се Кейси. — Имам нужда от всичко, което може да се извади от този запис!

Пейджърът на колана ѝ зажужа, тя го измъкна.

Джон Мардър искаше да я види. В кабинета си. Веднага.

АДМИНИСТРАТИВНА СГРАДА, „НОРТЪН“17.00 ч.

Настроението на Джон Мардър беше спокойно. За онези, които го познаваха, тона беше най-опасното му настроение.

— Интервюто ще бъде кратко — каза той. — Десет минути, най-много петнадесет. Няма да имаш време за подробности. Но в качеството си на ръководител на КРИ ще получиш отлична възможност да подчертаеш усилията на компанията по отношение на сигурността. Ще опишеш колко внимателно разследваме всеки инцидент, какви усилия правим по отношение на качеството на резервните части. След което ще се спреш на предварителния доклад на комисията. В него е отбелязано, че инцидентът с ТПА 545 е причинен от нелегално произведен панел на ускорителя, монтиран от сервизен екип извън страната. Подозренията за непредизвикано спускане на елероните отпадат. Това ще прати по дяволите както Баркър, така и шибания материал на „Нюзлайн“…

— Току-що се върнах от лабораторията, Джон — тихо продума Кейси. — Няма никакво съмнение, че елероните са се спуснали…

— Резултатите от звуковия анализ винаги са косвени, а Циглър е един луд и нищо повече — поклати Глава Мардър. — За да бъдем абсолютно сигурни какво е станало, трябва да чакаме разчитането на полетните параметри. Междувременно обаче, комисията вече е изключила елероните, изводите ѝ са категорични.

— Джон, това ме кара да се чувствам неудобно — каза тя. Изпита усещането, че чува гласа си някъде отстрани.

— Става въпрос за бъдещето на компанията, Кейси.

— Разбирам, но…

— Китайската сделка ще спаси компанията. Приток на свежи пари, създаване на нов самолет, светло бъдеще. За това става въпрос, Кейси. За хиляди работни места…

— Разбирам, Джон, но въпреки това…

— Искам да те попитам нещо — прекъсна я Мардър. — Ти лично мислиш ли, че нещо около Н-22 не е наред?

— Категорично не!

— Виждаш ли го като летящ ковчег?

— Не.

— А компанията? Добра ли е тя според теб?

— Разбира се.

Той поклати глава, очите му дълбаеха лицето й.

— Искам да поговориш с един човек…

Едуард Фулър беше началник отдел „Правен“ в „Нортън Еъркрафт“. Слаб мъж на около четиридесет години с болезнено изражение на лицето. Беше видимо притеснен, че се намира в кабинета на Мардър.

— Имаме проблем, Едуард — започна без предисловия директорът. — Телевизионното предаване „Нюзлайн“ подготвя материал за Н-22, който ще бъде излъчен в събота, в най-гледаното време. Един крайно неблагоприятен за компанията материал…

— Какво по-точно имате предвид под „неблагоприятен“?

— Наричат машината ни „летящ ковчег“.

— Лошо — въздъхна Фулър. — Много лошо.

— Затова съм те повикал — изръмжа Мардър. — Искам да чуя какво може да се направи…

— Да се направи ли? — намръщи се Фулър.

— Да — кимна Мардър. — По наше мнение „Нюзлайн“ гони сензациите, материалът им е фактологически необоснован и тенденциозен. Считаме, че „Нюзлайн“ умишлено дискредитира нашата продукция.

— Разбирам…

— Въпросът ми е какво може да се направи… В състояние ли сме да спрем излъчването?

— Не.

— Можем ли да го сторим по съдебен път?

— Не. Това би се тълкувало като опит за цензура и не е препоръчително…

— Искаш да кажеш, че ще си създадем лош имидж…

— Опит да ограничим свободата на информацията означава нарушение на Първата поправка — поясни юристът. — Означава и друго — че крием нещо…

— Казано с две думи, те могат да си излъчат материала, а ние не можем да ги спрем — пожела да си изясни нещата Мардър.

— Точно така.

— Добре. Но по мое мнение информацията на „Нюзлайн“ е едностранчива и неточна. Можем ли да изискаме съответното време за нейното опровергаване?

— Не — поклати глава Фулър. — Доктрината за справедливостта, според която на участниците в даден обществен диспут се осигурява еднакво време за изява, беше отменена при управлението на Рейгън. Телевизионните канали не са длъжни да представят всички участници в дадено предаване…

— Значи могат да дрънкат каквото си пожелаят, така ли? Без да се грижат за някакъв баланс?

— Да.

— Това ми се струва глупаво…

— Такъв е законът — сви рамене Фулър.

— Добре — въздъхна Мардър. — Но въпросното предаване ще бъде излъчено в един особено деликатен момент за компанията. То представлява антиреклама и може да провали китайската сделка…

— Напълно възможно — кимна юристът.

— Да допуснем, че предаването нанася конкретни вреди на бизнеса ни… Доказваме, че гледната точка на „Нюзлайн“ е погрешна, предупредили сме ги предварително за това… Можем ли да ги съдим за обезщетение?

— Практически погледнато, не. Защото ще трябва да докажем, че са манипулирали факти, които са им били известни предварително. Тъй нареченият казус за „умишлена небрежност“. Поне аз не помня този казус да е бил доказан в съда…

— Значи „Нюзлайн“ не подлежи на съдебно преследване?

— Точно така.

— С други думи могат да дрънкат каквото пожелаят и ако тези дрънканици ни докарат до фалит, това си е лош късмет за „Нортън“ и нищо повече?

— Да.

— Нима няма начин да бъдат обуздани!

Фулър се размърда в стола.

— Всъщност, можем да ги съдим, ако представят компанията в невярна светлина… — проточи той. — Но в конкретния случай те лесно ще се измъкнат. Срещу нас е заведено дело от пътник на ТПА 545 и „Нюзлайн“ ще заяви, че просто предава фактите. Ще цитират обвиненията на адвоката и нещата ще спрат дотук…

— Това ми е ясно — отвърна Мардър. — Но тук става въпрос за нещо съвсем друго. Жалбата в съда си е жалба в съда, за нея знаят малцина. Но „Нюзлайн“ възнамерява да я измъкне оттам и да я поднесе на четиридесет милиона зрители! Повтаряйки претенциите на някакъв смахнат от екрана, те автоматически ги правят валидни, независимо от съдебното решение, което все още предстои… Вредата за нас идва не от жалбата, а от предварителното ѝ разгласяване!

— Разбирам ви много добре — кимна Фулър. — За съжаление законът разглежда нещата в друга светлина. „Нюзлайн“ има право да информира за всяко заведено дело в съда.

— Без да носи отговорност за достоверността му, така ли? — избухна Мардър. — Ами какво ще стане, ако например някой обяви, че назначаваме на работа педофили? „Нюз-лайн“ тиражира тази информация и не носи отговорост за нейната достоверност?

— Точно така — въздъхна Фулър.

— Добре. Да речем, че завеждаме дело срещу тях и го печелим. Доказваме, че „Нюзлайн“ представя продукцията ни в лоша светлина на базата на необоснавана жалба, която е отхвърлена от съда. Длъжно ли е в този случай предаването да опровергае лъжливата си информация, поднесена на четиридесет милиона зрители?

— Не. Те нямат подобно задължение.

— Защо?

— Защото сами решават коя информация става за новина и коя не. Ако преценят, че решението на съда не става за новина, те просто не го публикуват.

— А междувременно компанията е фалирала — горчиво поклати глава Мардър. — Тридесет хиляди души губят работните си места, ипотекираните си жилища и здравните си осигуровки. Започват нова кариера в „Макдоналдс“ или някъде другаде… Съдбата им споделят други петдесет хиляди, тъй като нашите доставчици в Джорджия, Охайо, Тексас и Кънектикът също забелват кореми… Да не забравяме, че това са квалифицирани специалисти, отдали живота си на производството и поддръжката на най-добрата техника в бранша. И какво получават в замяна? Едно прощално ръкостискане и здрав ритник в задника! Това ли искаш да ми кажеш, Едуард?

— Такава е системата — сви рамене Фулър.

— Бих казал, че тази система вони!

— Нищо не можем да направим… Системата си е система.

Мардър хвърли кратък поглед към Кейси и отново се извърна към юриста:

— Ситуацията е много неприятна, Ед… Ние произвеждаме един първокласен продукт, чиито качества се доказват по неоспорим начин чрез дългогодишни изпитания и пряка експлоатация. Но в даден момент ти ни казваш, че този качествен продукт може да отиде по дяволите само защото някакво шибано телевизионно шоу решава да излъчи негативен репортаж за него! При това без да носи никаква отговорност за действията си, а в същото време ние не можем да го съдим за имуществени вреди! Фулър само кимна с глава.

— Гадна работа, Ед!

Юристът прочисти гърлото си и промърмори:

— Невинаги е било така… През 1964 година имаше едно дело „Съливан“. Тогава за последен път съдът допусна нарушение на Първата поправка, но ставаше въпрос за явна клевета… Днес медиите имат далеч по-голяма свобода.

— Включително свободата да злоупотребяват със свободата — горчиво добави Мардър.

— Това положение не е от вчера — сви рамене Фулър. — Само няколко години след приемането на Първата поправка от злоупотребата със свободата на словото се оплаква не някой друг, а самият Томас Джеферсън, който…

— Чакай малко, Ед — прекъсна го Мардър. — Не говорим за събития, станали преди двеста години, на никого не му пука за няколко заядливи уводни статии в колониалните вестничета! Говорим за телевизионно предаване със съответните визуални материали, което се гледа от 40–50 милиона души! Една внушителна аудитория, пред която буквално разстрелват нашата репутация! Да, разстрелват я. Чисто убийство! Затова си тук, Ед. Искам да получа професионалния ти съвет…

Фулър отново прочисти гърлото си.

— Придържам се към един единствен съвет, който винаги давам на клиентите си — рече той. — Да казват истината.

— Много добре, Ед. Това е един наистина добър съвет. Но как да постъпим ние?

— В случая ще е най-добре да обясните подробно какво се е случило по време на Полет 545.

— Инцидентът стана едва преди четири дни, разследването не е приключило — отвърна Мардър.

— Значи трябва да го приключите — рече Фулър.

Мардър изчака юриста да излезе от кабинета и се извърна към Кейси. Не каза нищо, просто мълчеше и я гледаше.

Дълбоко замислена, тя бавно проумя, че токущо приключилото представление беше изцяло в нейна чест. Но юристът беше прав в едно: истината трябва да излезе наяве, хората трябва да научат всички подробности по инцидента с ТПА 545. Докато го слушаше, започна да ѝ се струва, че ще съумее да каже истината. Или част от нея, но достатъчна, за да се задвижат нещата. Разполагаше с изобилие от догадки и предположения, необходимо беше само да ги обедини в подходяща форма…

— Добре, Джон — вдигна глава тя. — Ще направя това интервю.

— Отлично — светна Мардър и доволно потърка длани. — Знаех, че ще постъпиш правилно, Кейси. „Нюзлайн“ предлага заснемането да стане утре, в четири следобед. Междувременно ще те помоля за кратка среща с нашия консултант за поведение пред камерата, нает специално за случая…

— Ще се справя и без това, Джон.

— Тя е много приятна жена, която…

— Съжалявам — решително тръсна глава Кейси. — Просто не разполагам с достатъчно време!

— Тя ще ти помогне, Кейси — настоя Мардър.

— Имам и друга работа, Джон — отвърна младата жена, стана и се насочи към изхода.

ЦЕНТЪР ЗА ДИГИТАЛНА ИНФОРМАЦИЯ18.15 ч.

Не обеща да говори това, което искаше Мардър. Обеща само да направи интервюто. Разполагаше с по-малко от двадесет и четири часа, за да постигне решителен пробив в разследването. Но това беше невъзможно и тя прекрасно го знаеше. Надяваше се просто да открие още нещо, което да предложи на акулите от телевизията.

Все още съществуваха прекалено много загадки: заключващият механизъм на елероните, сензорите за близост, това, което можеше да разкаже първият пилот във ванкувърската болница, разчитането на видеозаписа в Центъра, преводът на Елън Фонг, фактът, че елероните са били спуснати и прибрани…

Много, много работа…

— Зная, че тези данни ти трябват — извъртя се заедно със стола Роб Уонг. — Зная това, повярвай ми! — Намираше се в лабораторията за дигитален анализ, запълнена с монитори.

— Но какво точно очакваш от мен?

— Елероните наистина са се спуснали, Роб — каза Кейси. — Искам да зная защо, искам да зная какво друго е станало на борда. Но отговор мога да получа само ако разполагам с пълен запис от кабината по време на полета. Параметри, команди и всичко останало…

— Тогава трябва да си наясно с фактите — отвърна Уонг.

— Направихме рекалибрация на всичките сто и двадесет часа, записани от уреда. Първите деветдесет и седем са окей. Но последните двадесет и три регистрират съществени аномалии.

— Интересуват ме последните три — напомни му Кейси.

— Зная това — кимна Уонг. — Но за да стигнем до тях, трябва да проследим записаната информация кадър по кадър. Рекалибрирането на един кадър ми отнема две минути…

— Какво искаш да кажеш? — намръщено попита Кейси, макар че в главата ѝ бързо се появиха приблизителните изчисления.

— Две минути на кадър означава, че ми трябват около шестдесет и пет седмици.

— Но това е повече от година!

— В случай, че работя двадесет и четири часа в денонощието. Реално погледнато, за да генерираме необходимите данни, ще ни трябват около три години!

— Роб, те ни трябват сега!

— Не става, Кейси — въздъхна Уонг. — Просто не става! Съжалявам, но… Това е положението.

Позвъни в счетоводството:

— Там ли е Елън Фонг?

— Днес не дойде. Обади се да предупреди, че ще работи вкъщи…

— Да имате домашния ѝ телефон?

— Имам го — отвърна женският глас. — Но тя не е там. Трябвало да присъства на някаква благотворителна вечеря заедно със съпруга си…

— Предайте ѝ че съм я търсила — каза Кейси.

Позвъни във видео лабораторията на Глендейл — фирмата, която беше приела поръчката ѝ за обработка на лентата. Помоли да я свържат със Скот Хармън.

— Отиде си — беше отговорът. — Потърсете го утре сутринта, след девет.

Позвъни на Стив Нието, ТП във Ванкувър. Телефонът вдигна секретарката му.

— Наложи му се да излезе — каза тя. — Зная, че иска да разговаря с вас. Новините не са добри…

Кейси въздъхна. Напоследък получаваше само такива новини.

— Можете ли да го откриете?

— Не. Ще го видя утре.

— Кажете му, че съм го търсила.

Мобифонът ѝ изжужа.

— Господи, този Бенсън е истинска гад! — плачливо рече Ричмън. — Какъв му е проблемът, Кейси? По едно време имах чувството, че ще ме удари!

— Къде си?

— В офиса. Искаш ли да дойда при теб?

— Не, вече минава шест. Работното време свърши…

— Но…

— Ще се видим утре, Боб — отсече тя и затвори.

На излизане от Хангар 5 зърна машината на „Транс Пасифик“, по която като мравки пълзяха електротехниците. Корпусът беше покрит с разноцветни кабели. Подготовката за основната нощна проверка на електрозахранването беше в пълен ход. Резултатите се очакваха на следващия ден сутринта… Самолетът беше вдигнат на три метра от земята и лежеше върху дебели метални стойки, боядисани в синьо. Две под крилата, три по протежение на фюзелажа. Отдолу беше опъната предпазна мрежа, вратите и люковете на електрозахранването зееха, от тях се проточваха дебели снопове кабели, които водеха към главната контролна конзола — метален сандък два на два метра, поставен малко встрани от корпуса.

Същността на проверката, известна като ЦЕТ — цикличен електротест, се състояше в изпращането на импулси към всички системи на електрозахранването на самолета. В бърза последователност се тества всичко, което ползва ток: контролните уреди в кабината, дисплеите, стартерите на двигателите, колесниците. Процесът трае около два часа, но се повтаря средно десетина — дванадесет пъти. Точно това щеше да стане през тази нощ…

Натъкна се на Теди Роули в близост до конзолата. Той само ѝ махна с ръка. Беше много зает, тъй като несъмнено знаеше, че от полетните изпитания ги делят само три дни. Дотогава трябваше да е абсолютно сигурен за изправността на електроинсталацията…

Кейси му махна в отговор, но той вече беше с гръб към нея. Тя се обърна и тръгна към кабинета си.

Навън се смрачаваше, небето придобиваше теменужен цвят. Закрачи към административната сграда. Откъм пистите на Бърбанк долиташе свистене на реактивни двигатели. Еймъс Питърс бавно се поклащаше към паркинга, стиснал няколко папки под мишница. Спря пред колата си, озърна се и я забеляза.

— Хей, Кейси!

— Здрасти, Еймъс.

Той тръсна папките върху покрива и се наведе да отключи.

— Чувам, че са ти прехвърлили топката…

Тя не се изненада. Беше убедена, че целият завод е в течение. Това научи отдавна, още при постъпването си в „Нортън“: минути след дадено събитие всичко се знае…

— Ще те интервюират, а?

— Да, дадох съгласието си — кимна тя.

— И ще кажеш това, което ти диктува голямото доброутро?

Тя само сви рамене.

— Не се надувай — посъветва я Еймъс. — Тия от телевизията са помияри… Ако приложиш таблицата на еволюцията към тях, ще ги откриеш някъде между амебата и поповата лъжичка… Лъжи ги, момичето ми, хич да не ти пука!

— Ще видим.

— Вече си достатъчно голяма, за да имаш представа как стават тия неща — въздъхна Еймъс. — Тръгваш ли си?

— Още не…

— На твое място не бих се навъртал много много из завода, особено нощем…

— Защо?

— Хората са неспокойни — отвърна Еймъс. — През следващите няколко дни е най-добре да си тръгваме по-раничко… Нали разбираш какво искам да кажа?

— Ще го имам предвид.

— Дано…

Старецът влезе в колата и завъртя стартерния ключ.

КК19.20 ч.

Норма си беше тръгнала, офисът на КК беше пуст. От кабинетите в дъното на коридора се чуваше транзисторчето на чистачката, мъжки глас настоятелно повтаряше припева на нашумяло парче: „Бягай, скъпа, бягай!“…

Кейси пристъпи към машината за кафе, напълни една чаша с изстиналата течност и я понесе към кабинета си. Запали лампата, очите ѝ се спряха на внушителната купчина документи, която я чакаха на бюрото.

Седна и направи опит да прогони разочарованието си от хода на събитията. До интервюто оставаха двадесет часа, а евентуалните ѝ козове се разпадаха…

Лъжи ги, момичето ми, хич да не ти пука…

Еймъс може и да прав, въздъхна тя.

Отмести списанието със снимката на Джон Чанг и насочи вниманието си към купчината. Не знаеше откъде да започне. Може би с повторните проверки…

Таблиците с плана на полета… Беше ѝ хрумнало нещо във връзка с тях, но точно тогава ѝ позвъни Мардър… Имаше някакво предчувствие…

Както и да е… Предчувствието отдавна го нямаше. Отмести плана встрани, заедно с прикрепения към него полетен манифест, който включваше и списъка на екипажа:

Джон Дзен Чанг, командир      5/7/51   М

Лю Дзан Пинг, първи пилот     3/11/59  М

Ричард Йонг, първи пилот      9/9/61   М

Герхард Райман, първи пилот   7/23/49  М

Томас Чанг, първи пилот       6/29/70  М

Анри Маршан, бординженер      4/25/69  М

Робърт Шенг, бординженер      6/13/62  М

Хариет Чанг, стюардеса        5/12/77  Ж

Линда Чинг, стюардеса         5/18/76  Ж

Нанси Морли, стюардеса        7/19/75  Ж

Кей Лианг, стюардеса          6/4/72   Ж

Джон Уайт, стюард             1/30/70  М

М.В. Чанг, стюардеса          4/1/77   Ж

Ша Ян Хао, стюардеса          3/13/73  Ж

И. Джиао, стюардеса           11/18/76 Ж

Хариет Кинг, стюардеса        10/10/75 Ж

Б. Чой, стюардеса             11/18/76 Ж

Йей Чанг, стюардеса           1/8/74   Ж

Спря да чете и отпи глътка студено кафе. В този списък имаше нещо странно, което обаче ѝ се изплъзваше.

Отмести го настрана.

Следващият документ беше пълна транскрипция на разговорите, водени между ТПА 545 и Контролната диспечерска служба на Южна Калифорния. Както обикновено, в разпечатката липсваха главни букви и препинателни знаци, в нея имаше откъси и от други разговори:

0543:12 УАН198    три шест пет земя трийсет и пет хиляди

0543:17 113А2585  пак сме на ваша честота промяна радионастройка извиняваме се

0543:15 АТ АС     едно девет осем приемам

0543:19 АА1.001   запас от гориво четири две нула едно

0543:22 АТ АС     приемам две пет осем пет няма проблеми получаваме сигнал от вас

0543:23 ТПА545    говори Транспасифик пет четири пет имаме аварийна ситуация

0543:26 АТАС      потвърждавам нула нула едно

0543:29 АТАС      приемам пет четири пет

0543:31 ТПА545    молим предимство за аварийно кацане лос анджелис

0534:32 ААЮ01     слизам на двайсет и девет хиляди

0543:35 АТАС      окей пет четири пет приемам молба за аварийно кацане

0543:40 ТПА545    прието

0543:41 АТАС      опишете характера на аварийната ситуация

0543:42 11АН198   три две едно земя трийсет и две хиляди

0543:55 ААШ01     задържам на две шест девет

0544:05 ТПА545    имаме ранени пътници осигурете линейки на пистата може би тридесет четиридесет линейки може би повече

0544:10 АТАС      тпа пет четири пет повторете искането за четиридесет линейки

0544:27 13АН198   завивам едно две четири точка девет

0544:35 ТПА545    потвърждавам попаднахме силна турбуленция имаме ранени пътници и членове на екипажа

0544:48 АТАС      прието едно девет осем приятен път

0544:50 АТАС      Транспасифик прието искането ви за четиридесет линейки на пистата

0544:52 11АН198   благодаря

Кейси озадачено поклати глава. От този радиообмен беше видно, че поведението на пилота е много странно. Първо, защото инцидентът става малко след пет сутринта, когато самолетът все още поддържа радиовръзка с диспечерския пункт ARING в Хонолулу. При толкова много ранени на борда, командирът би трябвало да докладва именно там, в Хонолулу.

Но той не го прави.

Защо?

Вместо това, той продължава пътя си към Лос Анджелис. На всичкото отгоре изчаква и съобщава за инцидента непосредствено преди кацането.

Защо е това изчакване?

Защо твърди, че аварията е причинена от турбуленция? Бил е наясно, че това не отговаря на истината — лично той е казал на стюрдесата, че елероните са се спуснали… И това беше потвърдено по безспорен начин от звуковия анализ в лабораторията на Циглър. Защо командирът на ТПА545 скрива този факт? Защо лъже контролната кула?

По всеобщо мнение Джон Чанг е отличен пилот. Как тогава да се обясни поведението му? Дали не е изпаднал в шок? Понякога и най-добрите пилоти не могат да реагират правилно на внезапно възникнала кризисна ситуация. Но в случая става въпрос за друго… По всичко личи, че се действа по предварително подготвен вариант, почти заговор…

Кейси продължи да чете разпечатката:

0544:59 АТ АС    искате ли медицински персонал какво е естеството на нараняванията

0545:10 ТПА545   не мога да кажа с точност

0545:20 АТ АС    дайте приблизителна оценка

0545:30 ТПА545   съжалявам приблизителна оценка невъзможна

0543:22 ААИ98    две едно две точка девет прието

0545:35 АТАС     имате ли хора в безсъзнание

0545:40 ТПА545   мисля че не но имаме двама убити

Командирът докладва за смъртните случаи след очевидно колебание. Какво е станало там, горе, по дяволите?

0543:43 АТАС    прието нула нула едно

0545:51 АТАС    тпа пет четири пет в какво състояние е самолетът

0545:58 ТПА545  повреди в пътническите салони не особено тежки

„Не особено тежки?!“ — вдигна вежди Кейси. Пораженията в пътническите салони бяха за милиони долари! Нима командирът не е надникнал там, да види с очите си какво става? Нима не е бил наясно с размера на пораженията? Защо използва тази фраза?

0546:12 АТ АС    в какво състояние е кабината за управление

0546:22 ТПА545   оперативно състояние упд параметри нормални

0546:31 АТ АС    прието пет четири пет какво е състоянието на екипажа

0546:38 ТПА545   командирът и първият пилот са в нормално състояние.

В този момент един от първите пилоти е бил облян в кръв. Нима командирът не е знаел това? Очите ѝ пробягаха по останалата част от разпечатката. Утре ще се наложи да я занесе на Феликс и да поиска мнението му…

Зае се с другите документи. Докладът на конструкторския екип, заключенията от вътрешния оглед, рапортът за фалшивата предпазна скоба и обтекателен панел… Потъна в работа и забрави за хода на времето.

Минаваше десет вечерта когато отново стигна до записа на регистрираните отклонения в полетните параметри.

Беше се надявала да замени този запис с данните от бордовото устройство за дигитален запис на параметрите, но това не стана. Няма как, трябваше отново да се заеме с разпечатката.

Прозя се, прогони умората и се взря в дългата колона от цифри:

A/S POWER TEST    0 0 0 0 0 0 1 0 0 0 0

AIL SERVO COMP    0 0 0 0 1 0 0 1 0 0 0

AOA INV           1 0 2 0 0 0 1 0 0 0 1

CFDS SENS FAIL    0 0 0 0 0 0 1 0 0 0 0

CRZ CMD MON INV   1 0 0 0 0 0 2 0 1 0 0

EL SERVO COMP     0 0 0 0 0 0 0 0 0 1 0

EPR/N1 TRA-1      0 0 0 0 0 0 1 0 0 0 0

FMS SPEED INV     0 0 0 0 0 0 4 0 0 0 0

PRESS ALT INV     0 0 0 0 0 0 3 0 0 0 0

C/S SPEED ANG     0 0 0 0 0 0 1 0 0 0 0

SLAT XSIT T/O     0 0 0 0 0 0 0 0 0 0 0

G/S DEV ONV       0 0 1 0 0 0 5 0 0 0 1

GND SPD INV       0 0 0 0 0 0 2 1 0 0 0

TAS INV           0 0 0 0 1 0 1 0 0 0 0

TAT INV           0 0 0 0 0 0 1 0 0 0 0

AUX 1             0 0 0 0 0 0 0 0 0 0 0

AUX 2             0 0 0 0 0 0 0 0 0 0 0

AUX 3             0 0 0 0 0 0 0 0 0 0 0

AUX COA           0 1 0 0 0 0 0 0 0 0 0

A/S ROX-P         0 0 0 0 0 0 1 0 0 0 0

RDR PROX-1        0 0 0 0 1 0 0 1 0 0 0

AOA BTA           1 0 2 0 0 0 0 0 0 0 1

FDS RG            0 0 0 0 0 0 1 0 0 0 0

F-CMD MON         1 0 0 0 0 0 2 0 1 0 0

Нямаше никакво желание да се рови в тази таблица. Все още не беше вечеряла, даваше си ясна сметка, че трябва да хапне нещо. Но тук я интересуваха единствено показанията AUX. Според обясненията на Рон, номер едно маркираше външни източници на енергия, номер две и три бяха резервни изходи, а AUX СОА се използваше само за монтирани опции от страна на клиента. Нулите в показанията бяха нормални и показваха, че тези изходи не се използват…

Значи с този документ приключихме, въздъхна Кейси, изправи се и погледна часовника си. Минаваше десет и четвърт, време е да се прибира у дома. Утре я чака тежък ден, ще я снимат за телевизията. Никак не ѝ се искаше майка ѝ да звънне след предаването и да каже: „Скъпа, изгледаше толкова уморена!“…

Нави разпечатката на руло и я остави настрана.

Нула, помисли си тя. Най-добрата стойност при проверка на параметрите. Същата, до която стигна и тя, след дълги часове на извънреден труд…

Една голяма нула.

Нищо.

— Голямата и тлъста нула значи провал — каза на глас тя.

Не ѝ се мислеше за останалото: че времето изтича, че разследването не носи никакви резултати, че утре следобед ще седи срещу прочутия Марти Риърдън и ще отговаря на въпросите му уклончиво, без подкрепата на реални доказателства. Че волю — неволю ще повтаря отговорите, които ѝ внушаваше Мардър…

Лъжи ги, момичето ми, хич да не ти пука.

Май точно така ще стане…

Вече си достатъчно голяма, за да знаеш как стават тия неща…

Изгаси настолната лампа и се насочи към вратата.

Каза лека нощ на Естер, чистачката на етажа, после излезе в коридора. Вратите на асансьора бяха отворени. Влезе и натисна бутона за приземния етаж. На панела светна цифрата 1.

Вратите започнаха да се затварят, Кейси се прозя. Изведнъж усети калко е уморена. Беше глупаво да работи толкова много, пропуските бяха неизбежни…

Погледна светещия бутон и прозрението внезапно дойде.

— Забравихте ли нещо? — попита Естер, видяла я да се връща обратно.

— Не.

Влезе в кабинета и започна да рови купчината върху бюрото. Действаше припряно, част от документите се пръснаха по пода, но тя не им обърна вминание.

Рон каза, че нулевите показания са нормални и доказват, че системата е неизползвана. Но ако има единица… Най-сетне откри разпечатката и забързано я прелисти:

AUX 1                0 0 0 0 0 0 0 0 0 0 0

AUX 2                0 0 0 0 0 0 0 0 0 0 0

AUX 3                0 0 0 0 0 0 0 0 0 0 0

AUX COA              0 1 0 0 0 0 0 0 0 0 0

Ето я единицата! AUX СОА беше регистрирала грешка в заключителната част на полета! А това означаваше, че съответната система е била използвана!

Но за какво?

Кейси шумно си пое дъх.

Все още не смееше да се надява.

Рон беше казал, че под съкращението СОА се крие апаратура, монтирана по желание на клиента. Точно така… Опции по желание на клиента. Една такава опция е ЗУПД — записващото устройство за пряк достъп…

А ЗУПД се монтира главно за улеснение на поддръжката, данните в него до голяма степен се покриват с тези в УДЗПП. Следователно, ако този самолет е бил оборудван със ЗУПД, Кейси положително ще реши голяма част от проблемите си…

Но Рон твърдеше, че на борда няма ЗУПД.

Каза, че е проверил опашката на Н-22, където обикновено се монтира този уред.

Но дали е проверил и останалата част на корпуса?

Дали е претърсил целия самолет?

Опциите, които се монтират по желание на клиента, не попадат под контрола на ФАВ и могат да бъдат поставени там, където пожелае превозвачът… В задния отсек, в товарния отсек, дори под пулта на радиопредавателя в кабината… Навсякъде…

Дали Рон е търсил както трябва?

Реши лично да провери това…

Следващите десет минути прекара надвесена над дебелите сервизни каталози на Н-22, но не откри нищо. В тях не се споменаваше нищо за ЗУПД, или поне тя не откри съответния раздел. Нейните каталози обаче бяха лични екземпляри. Това означаваше, че може и да не съдържат последните допълнения и изменения, тъй като работата ѝ не беше пряко свързана с поддръжката. На практика ги беше получила още при постъпването си в „Нортън“, тоест — преди цели пет години…

Нямаше време да изпита разочарование, тъй като в същия момент забеляза мострата на Контролно Визуалния Дисплей в ъгъла на бюрото си.

Охо, рече си тя и протегна ръка към странните на вид очила. Положи ги и включи компактдиска, но екранчето остана празно.

Изминаха няколко секунди преди да разбере, че в машинката няма СД-РОМ. Разрови картонената кутия, откри един сребрист диск и го пъхна в процепа. После отново натисна бутона за включване.

Очилата светнаха. Пред очите ѝ изплува страница от първия сервизен каталог. Не знаеше как точно действа устройството. Екранът беше едва на сантиметър-два от очите ѝ но прожектираните данни сякаш плуваха в пространството пред нея. Страницата изглеждаше прозрачна, Кейси виждаше абсолютно всичко през нея…

Кормън обичаше да казва, че виртуалната реалност е виртуално безполезна, с изключение на шепа тясно специализирани приложения. Едно от тях беше поддръжката. Там хората са дълбоко потопени в техниката, ръцете им са заети и най-често оплескани с машинно масло. По тази причина изобщо не са склонни да прекъснат работата си и да прелистят дебелия сервизен наръчник. Когато висиш на десет метра от земята и човъркаш някой неизправен реактивен двигател, няма как да мъкнеш и пет кила справочна литература със себе си. В този случай на помощ идва виртуалният дисплей. Същият, който беше изобретил Кормън…

Кейси откри, че може да прелиства каталога като натиска бутоните на апаратчето. Един от тях беше предназначен за търсене. При задействането му в пространството пред нея увисна компютърна клавиатура. Съседният бутон играеше ролята на мишка. Той задействаше съответната стрелка, която спираше на различните букви. Тромаво и бавно, но все пак вършеше работа. Стрелката спря на 3, после на У и накрая на П и Д… Миг на бързо прехвърляне, след което пред очите ѝ изплува съответната страница от каталога:

С помощта на бутоните тя прегледа поредица от схеми, които предлагаха точното описание иа местата за монтаж на ЗУПД в корпуса на Н-22.

Оказаха се около тридесет.

Закачи плейъра на колана си и тръгна към вратата.

ЕЪРПОРТ МАРИНА22.20 ч.

Марти Риърдън все още не беше напуснал Сиатъл.

Интервюто с Гейтс се беше проточило по-дълго от предвиденото и той изпусна самолета. Наложи се да вземе сутрешния полет, а това налагаше и съответните поправки в програмата.

Денят ще е тежък, въздъхна Дженифър. Беше планирала да започнат в девет, но при новата ситуация едва ли ще могат да направят нещо преди десет… Настанила се удобно в хотелската си стая, тя започна да преработва програмата върху екрана на портативния си компютър.

 9.00–10.00    Посрещане и трансфер ЛАКС

10.00–10.45    Баркър в офиса

11.00–11.30    Кинг на летището

11.30–12.00    ФАВ на летището

12.15–13.45    Прехвърляне в Бърбанк

14.00–14.30    Роджърс в Бърбанк

14.30–15.30    Кадри пред „Нортън“

16.00–16.30    Сингълтън в „Нортън“

16.30–18.00    Връщане на ЛАКС

Програмата беше прекалено натоварена. В нея не се предвиждаше никакво време за обяд, задръствания в трафика и нормалните за всички снимки професионални засечки. Марти несъмнено ще иска да хване обратния самолет за Ню Йорк, който излиташе в 18.00. Имаше ново гадже и държеше да прекара почивните дни с него. Ще бъде много ядосай, ако изпусне и този самолет…

А нямаше никакво съмнение, че ще го изпусне.

Работата беше там, че интервюто му със Сингълтън в Бърбанк ще приключи точно в часа на най-голямото задръстване на движението. Няма начин да хване самолета, ако не тръгне от Бърбанк някъде около два и половина. Което означаваше да направи интервютото със Сингълтън по-рано, за сметка на адвоката, който вероятно ще отпадне… Всъщност, той няма да отпадне, защото драпа да се види в предаването. Ако се наложи, ще чака и до среднощ… Но не така стояха нещата с представителя на ФАВ.

Вече беше успяла да поговори с адвоката. Труден за понасяне при продължителен разговор, Кинг пасваше идеално за кратки кадри, особено ако са умело монтирани. Пет, най-много десет секунди…

 9.00–10.00    Посрещане и трансфер ЛАКС

10.00–10.45    Баркър в офиса

11.00–11.30    ФАВ на летището

11.30–12.30    Трансфер до Бърбанк

12.30–13.00    Роджърс в Бърбанк

13.00–14.00    Външни снимки „Нортън“

14.00–14.30    Сингълтън в „Нортън“

14.30–16.00    Трансфер ЛАКС

16.00–16.30    Кинг на летището

17.00–18.00    Изпращане

Така ще се получи. Замисли се върху възможните засечки. Ако човекът от ФАВ е добър (Дженифър не успя да го види, само говориха по телефона), Марти ще го оправи сравнително бързо. В случай, че прехвърлянето в Бърбанк отнеме повече време, отпада Роджърс, който тъй и тъй не е нищо особено… Сингълтън не би трябвало да ги забави, тъй като Дженифър щеше да предупреди Марти да не бъде прекалено заядлив. Ако всичко това се получи, напрегнатата програма би могла да бъде спазена…

После обратно на ЛАКС, където Марти приключва с Кинг и хваща самолета в 18.00. Дженифър ще разполага с достатъчно време да монтира материала и някъде през нощта да го изстреля в Ню Йорк. В събота сутринта ще позвъни на Дик да чуе забележките му, ще направи нова редакция и някъде около обед ще върне материала по електронната поща. Така ще си осигури достатъчно време преди излъчването…

Записа си да позвъни в „Нортън“ с молба за изтегляне на интервюто с два часа напред.

Едва след като приключи с програмата, тя се зае с купчината материали, изпратени по факса от „Нортън“. По принцип не се занимаваше с подобни документи, това беше работа на Дебора. И сега нямаше да го стори, но просто нямаше какво друго да прави. Прелисти ги набързо. Да, точно това, което можеше да се очаква… Различни хартийки, доказващи отличните летателни качества на Н-22…

Ръката ѝ изведнъж замръзна, очите ѝ се облещиха.

— Не! — прошепна Дженифър. — Това трябва да е някакъв майтап!

После бавно затвори папката.

ХАНГАР 522.30 ч.

През нощта заводите на „Нортън“ изглеждат пусти. Паркингите са полупразни, в спомагателните сгради цари тишина. Но целият периметър е ярко осветен, охраната внимателно следи показанията на видеокамерите, монтирани по ъглите на всяка сграда. Кейси излезе от администрацията и се насочи към Хангар 5, токчетата ѝ отчетливо зачукаха по асфалта.

Големият портал на Хангар 5 беше затворен и заключен. Пред него видя фигурата на Теди Роули, който разговаряше с някакъв електротехник. Над главите им се виеше цигарен дим, посребрен от светлината на прожекторите.

— Здрасти, скъпа — видя я Теди. — Още ли си тук?

— Аха — кимна тя и се насочи към страничната врата.

— Сградата е запечатана — спря я електротехникът. — Влизането в нея е абсолютно забранено, защото генералната проверка на електросистемите вече започна.

— Нищо — отвърна с усмивка Кейси.

— Съжалявам, не бива да влизате — изпречи се на пътя ѝ човекът. — Това е изричната заповед на Рон Смит. Ако пипнете нещо по самолета…

— Ще внимавам — отвърна тя.

— Нека влезе — намеси се Теди Роули, пристъпи напред и ѝ подаде тежко, дълго почти метър електрическо фенерче: — Вземи… Ако си забравила, вътре цари пълен мрак…

— Не бива да включвате осветлението, тъй като това може да повлияе на общото напрежение — обади се техникът.

— Разбирам — кимна Кейси. Понякога включването на централното луминисцентно осветление действително променя показанията на част от изключително прецизната апаратура.

— Може би трябва да позвъня на Рон — продължаваше да се притеснява човекът.

— Звънете на когото искате — изгуби търпение Кейси.

— И не пипайте парапетите, защото…

— Зная какво върша, за Бога!

Кейси им обърна гръб и хлътна в тъмния отвор.

В хангара цареше непрогледен мрак. Огромното покрито пространство по-скоро се усещаше, главно благодарение на едва уловимите очертания на големия самолет, от чиито отворени врати и отсеци се проточваха снопове кабели. Главната тест конзола беше монтирана под опашката, очертана от бледо синкаво сияние. То идваше от малък екран в горната ѝ част, на който се изписваха автоматично подадените команди. В кабината се появи светлина, примигна и бързо угасна. После светна салонът за първа класа, някъде на десетина метра над главата й. Угасна и той, няколко секунди цареше пълен мрак. Дойде ред на сигналните светлини по крилата и опашката, които започнаха да мигат с ярка оранжева светлина. Това продължи няколко секунди, последвано от нова тъмна пауза.

След това се включиха прожекторите под крилата, огромното помещение сякаш пламна в студено сияние. Колесниците започнаха да се прибират. Легнал върху масивните стойки, самолетът беше в състояние да спуска и прибира колесниците си. Това щеше да стане още няколко пъти през нощта.

Откъм вратата долиташе забързаното бръщолевеие на техника. Теди подхвърли нещо, двамата се разсмяха.

Кейси включи фенерчето и тръгна напред. Светлината излиташе на ярък и тесен сноп, тя протегна ръка и завъртя предната му част. Така вече беше по-добре…

Колесниците се прибраха, металните им капаци меко се захлопнаха. Няколко секунди не се случи нищо, после капаците се отвориха и в светлината на фенерчето изплуваха големите гуми, които бавно запълзяха надолу. Хидравличната система издаваше меко, монотонно свистене. На опашката се включи прожекторът, който осветяваше изписаната върху подвижните части на кормилото сигнатура. Миг по-късно угасна…

Кейси се насочи към опашката, където се намираше една от основните разпределителни кутии на електрозахранването. Искаше да я провери лично, въпреки твърдението на Рон, че вътре няма ЗУПД… Започна да се изкачва по широката сгъваема стълба, опряна на опашката, внимавайки да не докосва парапетите. Към тях бяха прикрепени снопове разноцветни кабели, някои от тях свързани с изключително чувствителна апаратура, която може да се повлияе дори от статичното електричество на дланите й…

Задната разпределителна кутия се оказа точно над главата й. Вратичките ѝ бяха широко отворени и Кейси насочи лъча на фенерчето си натам. Горната част на кутията беше заета от генератора на резервното захранване, обвит в лабиринт от разноцветни кабели. Под него беше натъпкана контролна апаратура от най-различен характер, с дигитални екрани и черни радиаторчета за охлаждане. Сред тях като нищо можеше да е монтиран и ЗУПД, чиято кутийка двайсет на двайсет сантиметра лесно би останала незабелязана…

Кейси си сложи специалните очила и включи плейъра на колана си. Пред очите ѝ моментално се появи пълната схема на уредите, разположени в задната разпределителна кутия. Правоъгълникът на ЗУПД беше маркиран в червено. Свал очилата и напрегна взор към мястото му. Там обаче се мъдреше уред за измерване на хидравличното налягане…

Рон се оказа прав.

Тук няма ЗУПД.

Спусна се обратно по стълбата и внимателно се насочи към носа. Предната разпределителна кутия се намираше в долната част на корпуса, непосредствено зад водещия колесник. Тя също беше отворена. Кейси спря под нея и насочи лъча на фенерчето си нагоре. После си постави очилата и натисна бутона на колана си. Пред очите ѝ се появи друга схема. Мястото на ЗУПД беше вдясно горе, непосредствено до релето, което командва предната хидравлика.

Мястото беше празно, от него стърчаха чифт кабели с изолирани клеми.

Значи трябва да се търси във вътрешността на корпуса, каза си с въздишка Кейси.

Изскочи изпод туловището и тръгна към стълбата, която водеше към предната пътническа врата, разположена непосредствено зад пилотската кабина. Токчетата ѝ звучно по-тропваха по металните стъпала.

В салона цареше пълен мрак и тя включи фенерчето. Вътрешността му изглеждаше дори по-зле от преди. Електротехниците бяха свалили страничните облицовъчни панели, за да стигнат до вградените в стената кабели. Навсякъде стърчаха сребристи ивици изолационен материал. Във въздуха все още се долавяше тежката миризма на повръщано, въпреки че някой се беше опитал да я премахне с помощта на спрей дезодорант…

Пилотската кабина зад нея внезапно се освети. Лампичките с променливо насочване на тавана хвърлиха мека светлина към двете кресла. В момента, в който се изключиха, започнаха да мигат контролните дисплеи, принтерът на уреда за полетни данни меко изтрака два реда контролни цифри, след което утихна. Кабината потъна в мрак.

Цикличните тестове продължаваха.

Дойде ред на бордовата кухня, само на крачка от нея. В бърза последователност се включиха котлоните и микровълновите печки, звънна контролен звънец, цифровите показания примигнаха и угаснаха.

Отново мрак.

Кейси остана на мястото си до вратата, натискайки бутоните на плейъра. Изведнъж ѝ се стори, че чува стъпки. Замръзна на място и напрегна слух.

Навсякъде около нея щракаха и жужаха различни релета и прекъсвачи, мигаха разноцветни светлини. Беше трудно да се доловят странични шумове…

Но тя продължаваше да се ослушва и търпението ѝ скоро бе възнаградено: наистина ги чу… Стъпки, без никакво съмнение.

Някой крачеше в хангара. Спокойно, без да бърза.

Разтревожена, Кейси надникна през отворената врата и подвикна:

— Теди, ти ли си?

Шумът от стъпките спря.

Пълна тишина.

Във вътрешността на самолета продължаваха да прещракват релета.

По дяволите, тръсна глава тя. Нервите ѝ явно бяха опънати от факта, че е сама в огромното туловище на Н-22, а наоколо цари непрогледен мрак. На всичкото отгоре е толкова уморена, че вече сигурно ѝ се причуват разни неща…

Излезе от бордната кухня и се наведе над лявата стена на коридора. Там, на няколко сантиметра от пода, беше разположена друга разпределителна кутия. Капакът ѝ беше свален. Диаграмата върху визуалния дисплей сочеше мястото на ЗУПД долу вляво. Нямаше го там. Кутията беше натъпкана с второстепенни релета и електромеханика.

Прехвърли се на следващата кутия. Тя беше монтирана в преградата, разделяща пътническата кабина на две, точно под раклата за вестници и списания. Едва ли някой ще монтира ЗУПД точно тук, каза си Кейси. И излезе права: в кутията нямаше нищо подобно…

Четири вероятни места за вграждане на уреда отпаднаха. Оставаха още двадесет и шест.

Насочи се към опашката, където имаше допълнителна разпределителна кутия. Намираше се в страничната стена на корпуса, непосредствено до задната врата. В нея спокойно можеше да се вмести квадратната кутийка на ЗУПД, още повече, че вътре имаше достатъчно свободно пространство, специално оставено от конструкторите. Дисплеят показа, че мястото на уреда е долу вдясно, до ключовете за централното осветление в кабината и бушоните за вътрешна връзка.

Нямаше го там.

В следващата секунда се включиха габаритните светлини на крилата, кабината се озари от ярка, мигаща светлина.

Нещо зад гърба ѝ издрънча и Кейси замръзна на мястото си. Звукът дойде откъм пилотската кабина. Приличаше на хлъзгането на метален предмет, улучен от нечий крак в мрака.

Напрегна слух.

Откъм кабината долетя търкане, придружено от леко скърцане.

В самолета имаше човек!

Кейси смъкна очилата и ги остави да висят на верижката. Безшумно се плъзна вдясно и приклекна зад тройната редица седалки.

Стъпките се приближаваха, придружени от неясно мърморене. Нима на борда имаше няколко души?

Задържа дъх.

Осветлението се включи. Най-напред в кабината за първа класа, после и в туристическия салон. Повечето от лампите висяха на жиците си ниско над пода, видимостта беше слаба. След няколко секунди в салоните отново се възцари мрак.

Кейси стисна фенерчето, тежестта му ѝ подейства успокояващо. Премести се така, че да може да гледа между седалките.

Отново чу стъпките, но не видя нищо.

После се включиха прожекторите за приземяване, по тавана се появиха ярки кръгове светлина, идващи от илюминаторите. Един от тях, разположен в далечния край на кабината, угасна… После втори, трети… Някой вървеше към опашката и сянката му препречваше пътя на светлината.

Лошо, помисли си Кейси.

Как да реагира? Тежкото фенерче в ръката ѝ едва ли можеше да бъде използвано като оръжие за защита. Освен него разполагаше с пейджър, мобифон и…

Ръката ѝ се плъзна надолу и изключи пейджъра.

Човекът беше близо, само на няколко крачки от нея. След миг го видя. Вървеше бавно, главата му се въртеше на всички страни. От мястото си не можеше да зърне лицето му, но на светлината отвън видя, че носи червена риза на квадратчета.

Прожекторите за приземяване угаснаха.

Вътрешността на самолета потъна в мрак.

Кейси спря да диша.

До слуха ѝ достигна глухо щракане на реле, идващо някъде отпред. Тя разпозна характерния звук на електропрекъсвач, но непознатият в кабината вероятно не знаеше това. От устата му се откъсна изненадано сумтене, той се обърна и бързо тръгна обратно.

Кейси чакаше.

След известно време ѝ се стори, че долавя отдалечаващи се стъпки по металната стълба, която водеше обратно към пода на хангара. Но не беше много сигурна в това…

В самолета се възцари дълбока тишина.

Кейси изчака няколко минути, после предпазливо надникна иззад седалката. Крайно време е да се махам оттук, рече си тя. Подаде глава от отворената врата и напрегна слух. Да, вече беше напълно сигурна. По пода отекваха отдалечаващи се стъпки. Светлините на носа се включиха, по стената на хангара се плъзна издължена сянка на мъж…

„Махай се оттук!“ — заповяда ѝ вътрешният глас, но тя колебливо опипа очилата на дисплея, които висяха от врата й. Искаше да даде достатъчно време на непознатия, тъй като не беше желателно да хукне подире му и да се сблъска с него някъде около хангара. А това време можеше да се използва рационално…

Сложи си очилата и натисна бутона на плейъра. Пред очите ѝ се появи следващата страница на техническия каталог.

Поредната разпределителна кутия се оказа на две крачки, монтирана до задната врата, върху външната обшивка на корпуса. Стъпи на последното стъпало на подвижната стълба и я видя. Капакът беше свален, вътрешността беше запълнена от три реда релета, които вероятно контролираха заключващите механизми на вратата. А под тях…

Да.

Това беше Записващото Устройство за Пряк Достъп.

Предпазната кутия беше боядисана в зелено, върху капака ѝ имаше надпис с бели печатни букви: СЕРВ ЗУПД 041/Б СЕРВ. Размерите ѝ бяха 20/20 сантиметра, от средата ѝ стърчеше шекер. Кейси протегна ръка и леко я подръпна. Разнесе се тихо щракане и кутията покорно легна в дланта й.

Бинго!

Дръпна се обратно във вътрешността на кабината, стиснала с две ръце скъпоценния уред. Трепереше от вълнение. Това променя всичко!

Вълнението ѝ попречи да чуе забързаните стъпки зад гърба си. Осъзна се, когато вече беше късно. Желязна ръка ѝ нанесе силен страничен удар, тялото ѝ политна и започна да пада…

Надолу, към циментовия под на десет метра от зейналата врата на самолета…

Острата болка в бузата я прониза рано, твърде рано… Полетът свърши, тялото ѝ действително се приземи, но нещо не беше наред… Усети натиск по странни места на кожата си, вече не падаше, а се издигаше… После пак започна да пада… Цикълът се повтори. Изпита чувството, че е попаднала в гигантски хамак.

Предпазната мрежа.

Тялото ѝ бе спряно от предпазната мрежа. Невидима в мрака, но здраво опъната под самолетния корпус. Претърколи се по гръб и забеляза един силует в черната дупка на отворената врата над себе си. Силуетът помръдна и изчезна, във вътрешността на самолета закънтяха стъпки. Кейси бавно стана на крака, но разлюляната мрежа ѝ пречеше да пази равновесие. Започна да се придвижва към голямата сребриста плоскост на крилото. Стъпките станаха по-отчетливи, с метален отенък. Нападателят се спускаше по предната стълба, далеч напред. Приближаваше се.

Трябва да се измъкна от тази мрежа преди да ме е пипнал, рече си тя. Продължи движението си напред. Изведнъж чу покашляне. Идваше от далечния край на крилото, някъде вляво.

Там имаше друг човек. Стоеше под крилото и я очакваше.

Спря се, мрежата под краката ѝ леко се полюляваше. След миг щяха да се появят светлини и тогава щеше да види кой е там.

Оранжевите контролни лампи на опашката рязко примигнаха. Бяха толкова ярки, че осветиха целия хангар.

Кейси видя съвсем ясно човека, който се беше изкашлял.

Беше Ричмън.

Носеше тъмносиньо яке и черни панталони, от ленивото му и отпуснато поведение нямаше следа. Изправено до крилото, тялото му беше стегнато, главата му напрегнато се въртеше във всички посоки.

Контролните светлини на опашката се изключиха, оранжевото сияние изчезна. Кейси внимателно продължи напред, мрежата под нея тихо проскърца. Дали я чу Ричмън? Ще може ли да определи местоположението й?

Стигна гладката повърхност на крилото, която чезнеше в мрака.

Докосна я с ръка и продължи напред. Знаеше, че рано или късно мрежата ще свърши. Кракът ѝ опря в дебело въже. Наведе се и опипа някакви възли.

Легна по корем, хвана се здраво за въжето и увисна на ръце. Мрежата се наклони от тежестта й. Не знаеше какво разстояние я дели от пода. Два метра, три?

До слуха ѝ достигна тропот на бягащи нозе.

Пръстите и се разтвориха…

Падна на крака, претърколи се. Коляното ѝ бе пронизано от остра болка. Чу как Ричмън отново се окашля. Беше много близо, малко вляво от нея. Кейси скочи на крака и се понесе към изхода. Прожекторите за приземяване се включиха отново, светлината беше остра и заслепяваща. Видя как Ричмън вдига ръце да предпази очите си.

Знаеше, че в продължение на няколко секунди ще е напълно сляп. Само няколко секунди…

Може би ще бъдат достатъчни.

Къде ли изчезна другият?

Продължи да тича.

Блъсна се в стената на хангара, разнесе се тъп метален тътен.

— Хей! — извика някой зад гърба й.

Плъзна се по протежение на стената, опипвайки я за да открие вратата. Зад гърба ѝ се разнесоха стъпки на бягащ човек.

Къде е проклетата врата? Къде?

Стъпките приближаваха.

Пръстите ѝ напипаха дърво, вертикални летви, пак дърво… После желязно резе. Вратата!

Блъсна я и излетя навън.

Свеж въздух.

Наистина беше навън.

— Как вървят нещата, скъпа? — обърна се към нея Теди и усмивката му разкри два реда блестящи зъби.

Отпусна се на колене и жадно пое въздух. Теди и електротехникът се втурнаха към нея.

— Какво има? Лошо ли ти е?

Надвесиха се над нея, докосваха я. Обзе я чувство на огромно облекчение. Направи опит да постави дишането си под контрол и прошепна:

— Извикайте охраната!

— Какво?

— Охраната! В хангара има външни хора! Електротехникът хукна да търси телефон, а Теди остана при нея. Тя изведнъж се сети за записващото устройство, сърцето ѝ пропусна един такт. Къде остана кутийката?

— О, не! — проплака тя и започна да се изправя. — Изпуснала съм я!

— Какво си изпуснала, скъпа?

— Кутийката…

Обърна се към хангара. Трябва да се върне, трябва да…

— Имаш предвид тази, която стискаш в ръка? Сведе очи към лявата си длан.

В нея държеше ЗУПД, пръстите я бяха побелели от напрежение.

ГЛЕНДЕЙЛ23.30 ч.

— Хайде, стига — успокоително промърмори Теди, прегърна я през рамо и я поведе към спалнята. — Всичко е наред, скъпа…

— Теди, не зная защо…

— Утре всичко ще разберем — прекъсна я той.

— Но какво е търсил в хангара по това време на нощта?

— Утре — повтори Теди.

Кейси се отпусна на леглото и изведнъж усети колко е уморена.

— Ще използвам дивана — обади се Теди. — Не искам тази нощ да си сама… — Протегна ръка и докосна брадичката й: — Не се тревожи за нищо, скъпа.

Отне записващото устройство от ръката ѝ и гальовна промърмори, сякаш говореше на дете:

— Това ще го оставим ей тук, на нощната масичка…

— Много е важно, Теди!…

— Знам — кимна мъжът. — Ще бъде тук и като се събудиш. Окей?

— Окей — кимна тя.

Теди стана и тръгна към вратата.

— Ако имаш нужда от нещо, повикай ме…

Очите ѝ се спряха на възглавницата. Трябваше да свали дрехите си и да се приготви за сън. Лицето я болеше. Трябва да се погледне в огледалото…

Взе кутийката и я тикна под възглавницата. После отпусна глава върху нея и затвори очи.

Само за мъничко, помисли си тя.