Въздушна клопка

ИЗПИТАТЕЛЕН ПОЛИГОН НА „НОРТЪН“, ЮМА, АРИЗОНА4.45 ч.

Над полегатите склонове на планината Джила се появи пурпурна ивица светлина. Небето придоби теменужен цвят, звездите избледняха. Въздухът беше толкова студен, че Кейси виждаше дъха си. Тя дръпна ципа на якето си и започна да потропва с крака.

Ширококорпусният Н-22 на „Транс Пасифик“ стоеше на пистата, залян от светлината на прожекторите. Техниците от екипа за полетни изпитания приключваха с монтажа на видеокамерите. Хора се виждаха навсякъде — по крилата, край двигателите, под колесниците.

Операторите на „Нюзлайн“ усърдно снимаха. Малоун стоеше на крачка от Кейси и ги наблюдаваше.

— Какъв студ, Господи! — промърмори тя.

Кейси се насочи към Станцията за полетни изпитания — ниско и издължено бунгало в испански стил, разположено до контролната кула. Единственото помещение вътре беше задръстено от монитори, всеки от които беше свързан с отделна камера. А самите камери на борда бяха фиксирани върху строго определени възли и детайли. Една от тях показваше заключващата скоба на елероните, Кейси поклати глава. Гледката я накара да изпита дълбока тревога.

— Не очаквах подобна обстановка — промърмори зад гърба ѝ Малоун.

— Ето я пилотската кабина — започна да обяснява Кейси. — Една камера я хваща отпред, друга отгоре. В креслото виждате Роули… Това тук е вътрешният салон, хванат отпред и отзад. Поглед към лявото крило, поглед към дясното крило. Това са главните камери във вътрешността на корпуса, освен това имаме и преследвач.

— Преследвач?

— Изтребител Ф-14, който следи полета на Н-22 и го заснема със специални камери.

— Представях си нещата по-другояче — рече нацупено Малоун. — Някак по-бляскави, по-представителни…

— Все още сме на земята — напомни ѝ Кейси.

— Кой ще заеме тези празни кресла в кабината? — попита с недоволен глас продуцентката.

— Никой.

— Ще останат празни, така ли?

— Да. Това е изпитателен полет.

— Няма да изглежда добре за камерата…

— Такива са правилата.

— Няма да изглежда добре — повтори Малоун. — Липсва убедителност… На тези кресла трябва да седят хора. Поне няколко души. Не може ли да качим някого? Защо да не се кача аз?

Кейси поклати глава.

— Полетът е опасен. По време на инцидента корпусът е бил подложен на огромни натоварвания. Никой не знае какво може да се случи.

— О, стига вече! — капризно тропна с крак Малоун. — Наоколо не се виждат юристи. Хайде, направете нещо!…

Кейси само я изгледа. Глупава хлапачка, която не знае нищо за живота, която живее единствено за външния вид и се плъзга по повърхността на нещата. Знаеше, че е длъжна да я отреже, но неочаквано каза:

— Едва ли ще ви хареса…

— Искате да кажете, че не е безопасно?

— Казах това, което чухте: едва ли ще ви хареса…

— Аз отивам! — погледна я предизвикателно момичето. — А вие?

В ушите на Кейси прозвуча назидателният и леко насмешлив глас на Марти Риърдън: Въпреки категоричните си твърдения, че Н-22 е сигурен самолет, говорителката на „Нортън“ Кейси Сингълтън отказа да се качи на борда по време на изпитателния полет. Обясненията ѝ бяха, че…

Какви могат да бъдат обясненията?

Кейси нямаше отговор на това. Или поне отговор, подходящ за телевизията. В душата ѝ нахлу гняв. Дойде ѝ до гуша от постоянното напрежение, от упоритата работа в комисията, от усилията да следи всяка своя дума, от безпардонната намеса на телевизията в живота й… Прекрасно съзнаваше какво ще последва. Малоун беше гледала видеозаписите, но нямаше никаква представа за реалността, която се крие зад тях.

— Окей — тръсна глава тя. — Да вървим!

Излязоха и се насочиха към ярко осветения самолет.

НА БОРДА НА ТПА 5455.05 ч.

Дженифър неволно потръпна. В самолета беше студено, празните редици кресла под луминисцентните лампи изглеждаха мрачни и заплашителни. Следите от инцидента личаха ясно, бяха далеч по-шокиращи от това, което се виждаше на записа. Тук е станала трагедията, помисли си тя. Тук, в този самолет. По тавана на салона личаха кървави следи, много от багажните отделения висяха на пантите си. Преградите от фибростъкло бяха напукани, неприятната миризма все още се усещаше. Обшивката около част от илюминаторите беше свалена, под нея се виждаха снопове разноцветни кабели. Изведнъж изпита усещането, че е попаднала в огромна метална клетка. Но време за разочарование и страх нямаше, тъй като Сингълтън вече ѝ правеше знак да заеме едно от местата в центъра на салона, точно под монтираната в корпуса камера.

Към тях пристъпи мъж в летателен комбинезон от сребриста материя и се зае да притяга коланите им. Те бяха доста по-различни от пътническите — от модела, който използват стюардесите: две широки ленти от брезент през раменете, събиращи се на корема, трета опасва бедрата… Солидните ключалки рязко изщракаха, мъжът подръпна коланите за проверка.

— Трябва ли да са толкова стегнати, за Бога? — изрази протеста си Дженифър.

— Толкова, колкото можете да понасяте, госпожице — отвърна мъжът. — Дишате ли свободно, значи са хлабави! — Опъна още веднъж и попита: — Усещате ли?

— Усещам — промърмори Дженифър.

— Така трябва да бъде… А това тук е закопчалката… Дръпнете я, ако обичате.

— Но за какво трябва да…

— Дръпнете я. Трябва да знаете как се работи с нея, в случай на аварийна ситуация.

Тя се подчини. Коланите отскочиха, натискът изчезна.

— Сега се превържете сама, ако обичате… Дженифър се справи сравнително лесно. Господи, тези хора вдигат шум за нищо!

— Притегнете ги, моля. Тя дръпна коланите.

— По-силно!

— Но защо? — изрази протест тя. — Мога да го направя когато е нужно!

— Когато е нужно няма да имате време — отвърна мъжът. — Стегнете ги сега!

На съседната седалка Сингълтън мълчаливо изпълняваше инструкциите. Коланите се впиха в бедрата и раменете ѝ тялото ѝ се изпъна назад.

— Мисля, че сте готови, дами — обяви след кратък оглед мъжът с комбинезона. — Желая ви приятен полет… — Очите му се отправиха към Сингълтън, в тях се четеше укор.

— Хайде, Теди, подкарай този самолет — каза тя.

— Това ли е последното ви желание? — ухили се пилотът.

— Да.

Сребристият комбинезон се стопи по посока на пилотската кабина. Миг по-късно се включиха репродукторите.

— Готови за затваряне на вратите — обяви мъжки глас с металически отенък. Разнесе се лек тласък, ключалките изщракаха. Въздухът беше все така студен и Дженифър потръпна. Очите ѝ пробягаха по празните седалки и се спряха върху лицето на Сингълтън.

Говорителката на „Нортън“ гледаше право пред себе си.

Двигателите се включиха с тихо свистене, което бавно започна да се усилва. Интеркомът отново зажужа.

— Кула, тук „Нортън“ 01 — прозвуча гласът на пилота. — Моля разрешение за излитане за изпитателен полет.

Щрак.

— Чувам ви, 01… Рулирайте наляво, прекосете пистата до стоянка номер шест.

Щрак.

— Прието, кула.

Самолетът се раздвижи. Небето зад илюминаторите беше просветляло. След няколко минути движението спря.

— Какво правят? — обади се Дженифър.

— Измерват теглото на машината — отвърна Кейси. — Това се прави както при излитане, така и след кацане. Като последна проверка за точната симулация на полета…

— На кантар ли я качват?

— Да. Вграден е направо в бетона на пистата. Щрак.

— Теди, дай около метър напред… Щрак.

— Задръж така.

Свистенето на двигателите се усили, самолетът плавно се отмести, после отново спря. Щрак.

— Благодаря, достатъчно. Бруто петдесет и седем две седем, трийсет и два процента от максимума. Точно според изискванията.

Щрак.

— Чао, момчета… Щрак.

— Кула, тук 01, моля разрешение за излитане. Щрак.

— Разрешавам излитане, писта три, точка на контакт нула шест три в края на пистата.

Щрак.

— Прието.

Самолетът потрепна и се втурна напред. Свистенето на двигателите премина в басов рев. Дженифър имаше чувството, че никога не е чувала подобен грохот. Тялото ѝ ясно усещаше леките неравности на пистата. После подрусването изчезна. Бяха във въздуха, носът на машината се насочи нагоре, към просветляващия хоризонт…

Щрак.

— Добре дошли на борда, дами. Ще се придържаме към полетно ниво три седем нула, което означава височина на полета тридесет и седем хиляди фута, или около дванадесет хиляди метра. Ще кръжим над станцията Юма и Карстеърс, Невада, това ще бъде цялата екскурзия. Добре ли сте? Ако погледнете наляво, можете да видите нашия придружител…

Дженифър извърна глава към илюминатора и видя стройния силует на изтребителя, посребрен от светлината на настъпващия ден. Беше толкова близо, че ясно се виждаше ръката на пилота, вдигната за поздрав… В следващия миг изтребителят рязко изостана и се стопи във въздуха.

Щрак.

— Повече едва ли ще го видите — прозвуча гласът на пилота. — Ще остане зад нас, на доста по-голяма височина. Там му е мястото според инструкциите… В момента достигаме височина дванайсет хиляди фута, препоръчвам ви няколко преглъщания… Съжалявам, госпожице Малоун, но едва ли можем да пълзим като при редовен полет…

Дженифър преглътна, изчака пропукването в ушите си и попита:

— Защо трябва да се изкачваме толкова рязко?

— Целта на пилота е максимално бързото достигане на височината, на която ще протече полета — обясни Кейси. — Така машината ще се охлади по най-добрия начин…

— Ще се охлади ли?

— На височина тридесет и седем хиляди фута температурата е минус петдесет градуса. В момента корпусът е доста по-топъл, а различните му компоненти се охлаждат с различно темпо… При продължителен полет обаче — такъв, какъвто е да речем презокеанският, всички части на корпуса достигат температурата на околната среда… Една от задачите на КРИ е проверката на въжетата за управление при ниска температура. Под термина „охлаждане“ разбираме издигането на машината на височина, при която температурата на всички части и компоненти се уравнява… Едва след това започваме изпитанията.

— Какъв срок от време имате предвид?

— Стандартната процедура на охлаждането е два часа.

— И ние ще седим тук два часа?!

— Сама пожелахте да се качите на самолета, нали? — мрачно я изгледа Сингълтън.

— Исках да кажа, че ще седим тук цели два часа без да правим нищо?

Щрак.

— Ще се опитаме да ви забавляваме, госпожице Малоун — обади се сякаш в отговор на въпроса ѝ пилотът. — В момента сме на височина двадесет и две хиляди фута и продължаваме да се изкачваме. След няколко минути ще достигнем полетната височина. Скоростта ни е две осемдесет и седем ВЧ, която ще нарастне до три и четиридесет ВЧ, тоест нула осем М. Преведено на разбираме език това означава, че ще летим с около осемдесет процента от скоростта на звука. Това е обичайната полетна скорост на пътническите самолети. Удобно ли се чувстват моите пътници?

— Чувате ли ни? — попита Дженифър.

— Дори ви виждам — отвърна пилотът. — А ако извърнете глава надясно, ще ме видите и вие…

Един от мониторите на стената оживя. Дженифър видя главата и раменете на пилота, очертани на фона на светещата апаратура пред него. През стъклата на кабината нахлуваше ярката светлина на утрото.

Бяха достатъчно високо, за да посрещнат първите слънчеви лъчи. Илюминаторите блеснаха като прожектори, но в салона не стана по-топло. Дженифър седеше в средата и по тази причина не можеше да види земята, останала далеч долу.

Погледна Сингълтън и срещна усмивката й.

Щрак.

— Е, драги дами, вече сме на височина три седем нула — обади се Роули. — Имаме отлична видимост, липсва движение на въздуха. Очертава се един хубав ден… Разкопчайте коланите си и заповядайте в кабината…

„Какво?“ — недоумяващо се огледа Дженифър. До нея Сингълтън вече беше свалила коланите и се изправяше.

— Мислех, че разходките са забранени… — промърмори объркано тя.

— В момента не е така.

Дженифър се освободи от оковите си и последва Сингълтън, която прекосяваше салона за първа класа по посока на пилотската кабина. Корпусът под краката ѝ леко вибрираше, но потрепването беше някак стабилно, внушаващо спокойствие. Вратата на пилотската кабина беше отворена.

Роули седеше на мястото на командира. Не беше сам. До него имаше още един мъж, когото никой не си направи труд да представи, трети работеше с някаква апаратура в дъното. Двете жени се изправиха на прага.

— Госпожице Малоун — извърна се към нея Роули. — Вие направихте интервю с мистър Баркър, нали?

— Да.

— Каква според него е била причината за инцидента?

— Спускане на елероните.

— Аха… Сега ви моля за внимание. Това тук е лостът за спускане на елероните. Летим със същата скорост, на същата височина… Сега ще спусна елероните…

— Почакайте! — извика Дженифър. — Искам да се превържа с коланите!

— Няма нужда, госпожице Малоун — усмихна се пилотът. — Ще бъдете в пълна безопасност.

— Нека поне да седна…

— Добре, седнете.

Дженифър понечи да се върне в салона, но забеляза, че Сингълтън не мърда от мястото си. Почувства се глупаво и бавно се върна до нея.

— Спускам елероните — обяви Теди Роули.

Лостът премина в долно положение. Разнесе се леко бучене, което продължи няколко секунди и спря. Носът леко се разклати, после отново зае хоризонтално положение. Толкоз.

— Елероните са спуснати — обяви Роули и посочи инструментите пред себе си. — Това тук е скоростта, до нея е висотомера… Можете да се уверите сама. Виждате, че надписът ЕЛЕРОНИ свети. Казано с други думи, ние токущо дублирахме ситуацията, при която според мистър Баркър на този самолет са загинали трима души… Но вие забелязахте, че нищо особено не се случи, нали? Височината на полета остана абсолютно стабилна. Искате ли да повторим експеримента?

— Да — кимна тя. Просто защото не знаеше какво друго да каже.

— Окей, прибирам елероните. — Роули се обърна да я погледне, усмихна се и добави: — Искате ли да го направите вие? Или идете до илюминатора и наблюдавайте крилата.

Лесно ще забележите спускането и прибирането на елероните и ще проследите какво става по време на този процес… Пилотът натисна един бутон пред себе си и намести микрофона:

— Кула, обади се на 01. Искам проверка на мониторите… — Послуша известно време, после кимна: — Добре, разбрано… Госпожице Малоун, елате малко по-навътре… Така вашите колеги ще видят лицето ви, хванато от ей онази камера горе. Можете да им помахате с ръка…

Дженифър се подчини, чувствайки се глупаво.

— Колко пъти да спуснем елероните, госпожице Малоун? Не се притеснявайте, готови сме да дадем всички шансове на вашите оператори.

— Всъщност, не знам… — С всяка изминала минута Дженифър се чувстваше все по-глупаво. Полетните изпитания май щяха да се окажат капан, а записите щяха да направят Баркър пълен глупак. И не само Баркър, а и цялото предаване…

— Ако искате, можем цял ден да го правим — прекъсна хода на мислите ѝ Роули. — Само и само да проумете, че спускането на елероните не оказва никакво влияние върху сигурността на полета…

— Направете го още веднъж — сковано рече тя.

— Ето го лоста пред вас — рече пилотът. — Вдигнете металното капаче и го натиснете надолу. Ходът му е около два — три сантиметра.

Тоя тип е решил да ми прехвърли топката, рече си Дженифър и поклати глава:

— По-добре го направете вие…

— Както кажете, госпожице, няма проблеми.

Роули натисна лоста. Леко разтърсване показа, че елероните са спуснати, сигналният надпис на екрана светна. Носът леко потрепна, после се успокои. Всичко стана както по време на предишния опит.

— Сега ще включим камерите на преследвача — каза пилотът. — Чрез тях ще проследите цялата операция отстрани… Прибирам елероните…

Търпението на Дженифър се изчерпи.

— Добре де, какво е предизвикало инцидента, след като не са елероните? — попита тя.

— Колко време изтече, Теди? — обади се за пръв път Сингълтън.

— Двадесет и три минути от началото на полета.

— Достатъчно ли е?

— Вероятно. Можем да го очакваме всеки момент…

— Какво чакате? — попита Дженифър.

— Началото на поредицата от действия, която е предизвикала инцидента — поясни Кейси.

— Поредица от действия?

— Да — кимна Кейси. — Почти всички инциденти по време на полет се предизвикват от поредица събития, пряко свързани едно с друго. Ние ги наричаме каскада. Няма единична причина за авариите, те винаги са няколко… Убедени сме, че в този конкретен случай стартът на каскадата е предизвикан от сигнал за неизправност, подаден от неоригинален датчик, вложен в машината по време на някой от наземните технически прегледи.

— Фалшива част?! — попита Дженифър и неволно потръпна от ужас.

В главата ѝ моментално затича онази част от заснетите кадри, които би трябвало да изреже. Начало на поредица от действия, беше казала Сингълтън. Това не трябва да се подчертава, особено след като е само част от поредицата. Следващата брънка от веригата беше още по-важна: в крайна сметка ужасните събития на борда на ТПА 545 не могат да бъдат предизвикани единствено от някаква си фалшива част!

— Казахте поредица от събития… — подхвърли тя.

— Да. Няколко събития, които в крайна сметка водят до трагедията.

Дженифър усети как раменете ѝ увисват.

Продължаваха да чакат. Не се случваше нищо.

Изтекоха пет минути, Дженифър започна да трепери от студ. Очите ѝ не слизаха от циферблата на часовника.

— Какво точно очакваме? — не се сдържа тя.

— Търпение — извърна се да я погледне Сингълтън.

В следващата секунда се разнесе електронен сигнал, на главния дисплей светна оранжев надпис: НЕСЪОТВЕТСТВИЕ В СИСТЕМАТА НА ЕЛЕРОНИТЕ.

— Ето го! — промърмори напрегнато Роули.

— Но какво е това, за Бога?

— Електронен сигнал, който предупреждава, че елероните не са в леглата си. Но както сама виждате, лостът е в горно заключено положение, което означава, че елероните са прибрани. Това ни кара да вярваме, че предупреждението идва от неизправен сензор за близост на дясното крило. Той трябва да отчита наличието на елерона в леглото. Но този тук е повреден, по всяка вероятност от ниската температура на въздуха. Подава сигнал до пилота, според който елероните са спуснати, но той е погрешен…

— Сензор за близост… — объркано повтори Дженифър. — Не ви разбирам… Какво общо има той с Полет 545?

— В кабината се получава предупреждение за проблем с елероните — намеси се Кейси. — Такива предупреждения не са рядкост и пилотът не може да бъде сигурен дали става въпрос за реален проблем, или за излязъл от строя датчик… По тази причина той предприема рутинни действия: спуска елероните и отново ги прибира, очаквайки предупредителния надпис да угасне…

— Значи командирът на ТПА 545 е спуснал елероните, а после ги е прибрал? — попита Дженифър.

— Точно така.

— И това не е предизвикало инцидента?

— Не е. Току-що ви го демонстрирахме по най-категоричен начин.

— Тогава каква е причината?

— Уважаеми дами, приканвам ви да се върнете на местата си — обади се Роули. — Сега ще направим опит да пресъздадем цялата ситуация.

НА БОРДА НА ТПА 5456.25 ч.

Кейси зае креслото в средата на пътническия салон и здраво стегна колана си. После погледна Малоун, чието лице беше пребледняло и обсипано със ситни капчици пот.

— По-здраво! — посъветва я тя.

— Не мога повече…

Кейси се пресегна и дръпна колана на момичето с цялата сила на ръцете си.

— Какво правите, за Бога! — хлъцна Малоун.

— Не ви харесвам кой знае колко, но все пак не искам да вадя часовника си от малкото ви дупе! — хладно се усмихна Кейси.

Малоун избърса чело с опакото на дланта си. Продължаваше да се поти, въпреки ниската температура в салона.

Кейси извади книжна кесия, тикна я под бедрото ѝ и все така хладно добави:

— Освен това не изпитвам никакво желание да ме оплескате…

— Смятате ли, че ще имаме нужда от това?

— Сто процента!

Очите на момичето зашариха из кабината.

— Слушайте — рече. — Може би трябва да отложим експеримента, а?

— Искате да изключим камерите?

— Вижте… Може би не бях права…

— За какво?

— Не биваше да се качваме на самолета. Трябваше само да наблюдаваме…

— Вече е късно.

Кейси си даваше сметка, че се държи грубо с момичето, тъй като и самата тя беше здравата уплашена. Не ѝ се искаше Теди да излезе прав за евентуалните пукнатини в корпуса. Ако е имал съмнения относно проверката, той едва ли би приел да проведе изпитанията… Беше присъствал както на предварителните огледи, така и на цикличния електротест, защото знаеше, че след тях му предстои полет с този самолет… Теди не е глупак.

Но все пак е пилот изпитател, рече си с въздишка тя.

А всички изпитатели са малко шантави.

Щрак.

— Дами, започваме — прозвуча познатият глас. — Превързахте ли се добре?

— Да — отговори Кейси.

Малоун раздвижи уста, но не успя да каже нищо.

Щрак.

— Кула, говори 01. Започвам осцилация.

Щрак.

— Разбрано, 01. Държим ви на радара.

Щрак.

— Наземна станция „Нортън“, говори 01. Проверка на мониторите.

Щрак.

— Прието. Едно — тридесет.

Щрак.

— Тръгваме, приятели. Записвайте.

Кейси следеше действията на Теди върху екрана на монитора. Беше спокоен и уверен, гласът му не потрепваше.

Щрак.

— Дами, на дисплея пред мен свети сигналът за нередност в елероните. Започвам спускането им, за да видя дали ще угасне… Елероните са спуснати. Автопилотът е изключен. Носът се вдига нагоре, скоростта намалява… Стигам до критичната точка…

Ушите на Кейси изтръпнаха от пронизителен алармен сигнал, електронен глас започна да повтаря с влудяваща монотонност: „претоварване, претоварване, претоварване…“

Щрак.

— Насочвам носа надолу, за да избегна претоварването — обяви Роули.

Самолетът рязко се наклони и започна да пикира.

Падаха като камък. Свистенето на двигателите се превърна в пронизителен вой. Тялото на Кейси увисна на широките брезентови колани. До нея Дженифър Малоун започна да пищи. Устата ѝ разкривена и широко отворена, издаваше дълъг и пронизителен звук, който се сливаше с воя на двигателите.

Кейси се опита да брои секундите на пропадането, въпреки острия световъртеж. Пет, шест, седем, осем… Колко време трае първоначалното пропадане?

Бавно и мъчително самолетът започна да излиза от пикирането. Воят на двигателите намаля. Кейси усети как тялото ѝ постепенно възвръща нормалното си тегло. После започна да става по-тежко. Още по-тежко… Бузите ѝ хлътнаха, ръцете ѝ легнали върху страничните облегалки на стола, сякаш се наляха с олово. Силата на земното притегляне. Два пъти над нормалната. На практика тя в момента тежеше не шейсет, а сто и двадесет кила… Потъна в креслото, сякаш притисната от гигантска длан…

Писъкът на Дженифър в съседното кресло се превърна в нисък, гърлен стон.

Самолетът започна да се издига, смазващата тежест се стопи. Отначало набирането на височина беше плавно, после стана обезпокоително рязко, а накрая — отвесно. Двигателите отново завиха. Дженифър пак закрещя. Кейси направи безуспешен опит да брои секундите. Липсваше ѝ достатъчно енергия за съсредоточаване.

Изведнъж съдържанието на стомаха ѝ се оказа в гърлото, усети силен световъртеж. Видя как монитора се надига от пода на кабината и увисва във въздуха, придържан само от коланите, с които беше овързан. Бяха достигнали мига на максимално изкачване и за момент изпаднаха в безтегловност. Дженифър притисна устата си с длан. После самолетът потрепна, смени посоката на движение и започна да пропада.

Щрак.

— Начало на втората пикова осцилация — обяви гласът на Роули.

Пак започнаха да падат като камък.

Дженифър отмести дланта от устата си и нададе нов писък, далеч по-силен от предишния. Кейси направи опит да се задържи за страничните облегалки и да разсъждава. Не се получи. Забрави да брои, забрави да…

Пак смазващата тежест.

Потъване, ужасен натиск…

Сякаш искаше да се забие в материята на седалката.

Не беше в състояние да помръдне, дори да извърти глава.

После започнаха да набират височина, по-стръмно от предишния път. Ушите ѝ писнаха от пронизителния вой на двигателите. Дженифър се вкопчи в ръката й. Обърна се да я погледне. Лицето ѝ беше бледо и потно, устата ѝ разкривена.

— Спрете това! — крещеше тя. — Спрете го!

Самолетът достигна пиковия момент на изкачването. Стомахът ѝ отново тръгна нагоре, гаденето се върна. Дженифър сложи ръка пред устата си, очите ѝ гледаха уплашено. Съдържанието на стомаха ѝ започна да цвърти между пръстите й.

Носът се наведе надолу, машината с писък започна да пропада…

Щрак.

— Освобождавам багажните отделения — обяви Роули. — Ще придобиете по-добра представа какво се е случило в действителност…

Капаците над главите им се отвориха, от тях изскочиха бели шейсетсантиметрови блокчета, които изпълниха кабината като снежна вихрушка. Бяха направени от лека поли-пропиленова пяна и напълно безопасни. Кейси усети как я удрят по главата и гърба.

Дженифър отново повърна, ръката ѝ трескаво се опитваше да измъкне книжната торба изпод бедрото. Подскачайки във всички посоки, блокчетата постепенно се ориентираха към вратата на пилотската кабина. Не се виждаше нищо. После воят на двигателите започна да се нормализира, блокчетата бавно изпопадаха на пода и останаха там.

Ново пропадане, нова смазваща тежест…

Самолетът пак се устреми нагоре…

Пилотът на Ф-14 гледаше с разширени очи как огромната пътническа машина рязко набира височина, ъгълът на изкачване надхвърляше двадесет и един градуса.

— Теди — включи радиото той. — Какво правиш, по дяволите?!

— Възпроизвеждам това, което е записано на уреда за полетните данни, нищо повече…

— Исусе! — простена пилотът.

Огромният сребърен корпус на Н-22 се стрелна през облаците на тридесет и две хиляди фута височина. Изкачването продължи още около хиляда фута, после скоростта видимо намаля. Наближаваше моментът на горната мъртва точка, после щеше да последва пропадането…

Дженифър повърна в торбата, която се изплъзна от ръцете ѝ и се разсипа в скута й. Извърна позеленялото си лице към Кейси и безпомощно прошепна:

— Прекратете това, моля ви! Самолетът започна да пропада.

— Нямате ли желание да заснемете пропадането? — попита я Кейси. — Ще станат страхотни кадри! Остават ни само още два цикъла…

— Не, не!…

Пропадането продължаваше. Без да отделя очи от лицето на жената до себе си, Кейси тихо подвикна:

— Теди! Би ли отдръпнал ръцете си от щурвала? Щрак.

— Разбрано. Дърпам ръце от щурвала…

Самолетът моментално зае хоризонтално положение. Леко и плавно. Моторите престанаха да вият. Блокчетата пяна се успокоиха върху мокета.

Полетът продължи нормално.

През илюминаторите се промъкна ярка слънчева светлина.

Дженифър избърса устни с опакото на дланта си, очите ѝ с недоумение обходиха кабината.

— Какво… Какво стана?

— Пилотът пусна щурвала.

Дженифър объркано поклати глава, очите ѝ блестяха.

— Отмести ръцете си? — попита с немощен глас тя.

— Точно така — кимна Кейси.

— Как тогава…

— Управлението бе поето от автопилота. Малоун се отпусна назад и затвори очи.

— Не разбирам… — прошепна тя.

— Това е било достатъчно, за да се сложи край на инцидента, който разследваме — отчетливо каза Кейси. — Пилотът пуска лостовете за управление и всичко свършва… Машината минава на автопилот, никакви инциденти, няма убити, няма ранени…

— Но защо не го е направил? — простена Дженифър. Кейси не отговори.

Няколко секунди по-късно се извърна към монитора и тихо рече:

— Да се връщаме, Теди…

ИЗПИТАТЕЛЕН ПОЛИГОН ЮМА9.45 ч.

Кацнаха и Кейси се насочи към станцията. Прекоси просторното, натъпкано с апаратура помещение и влезе в стаята на пилотите. Обзавеждането тук беше изцяло от дърво, скромно. Част от историята на „Нортън Еъркрафт“, останала от времето, когато компанията произвеждаше бойни самолети. Изгьрбушеи кожен диван, който някога трябва да е бил зелен, но днес имаше сивкави отенъци. Две самолетни кресла до масичка с метални крачета с издраскан плот. Единствената нова вещ в помещението беше малък телевизор с вградено видео. Беше сложен редом със стара машина за кока кола, на която беше окачена табела с надпис „ПОВРЕДЕНА“. Стар прозоречен климатик вдигаше повече шум, отколкото охлаждаше. Температурата в стаята беше неприятно висока…

Пристъпи към прозореца и отправи поглед към екипа на „Нюзлайн“, който обикаляше около кацналият преди малко Н-22 и усилено снимаше. Корпусът блестеше под лъчите на пустинното слънце. Операторите се лутаха под него, очевидно объркани. Вдигаха камерите си нагоре, сякаш попаднали на подходящ обект, после бавно ги отпускаха. Сякаш чакаха нещо…

Кейси отвори един плик от дебела хартия, който носеше със себе си. Норма се беше постарала, цветните ксерокопия бяха наистина добри. Съдържанието на телексите беше задоволително. Всичко е наред…

Пристъпи към телевизора, докаран тук по нейно нареждане. Вкара една касета в процепа и зачака.

Чакаше появата на Малоун.

Обзе я страхотна умора. После се сети за лепенките. Нави ръкава на дрехата си и започна да ги сваля. Четири кръгчета скополамин, прикрепени към сгъвката на ръката й. Лекарство срещу морска болест. Именно то ѝ помогна да не повърне по време на полета. За разлика от Малоун, тя знаеше какво ги очаква и се беше подготвила…

Не изпитваше състрадание към нея. Единственото ѝ желание беше всичко да свърши. Предстоеше последната, решителна стъпка. А след това край…

Фулър беше единственият човек в „Нортън“, запознат с плановете на Кейси. Разбра какво се иска от него в секундата, в която тя му звънна от „Видео Имидж Системс“. Даваше си ясна сметка за положението, в което ще се окаже компанията след като „Нюзлайн“ сложи ръка върху касетата.

Останалото свърши изпитателният полет.

Сега седеше и чакаше появата на Малоун.

Пет минути по-късно в помещението влетя Дженифър Малоун и затръшна вратата след себе си. Беше облечена в пилотски комбинезон, с току-що измито лице и прибрана назад коса.

Кипяща от гняв.

— Не знам какво се опитахте да докажете там горе! — започна без заобиколки тя. — Направихте си кефа, нали? Записахте спектакъла, изкарахте ми акъла! Е, добре! Дано да ви е било приятно! Но искам да ви кажа, че това няма да промени дори един шибан кадър на предаването! Баркър излезе прав. Вашият самолет има проблеми с елероните, точно както твърди той. Пропуснал е един единствен факт: проблемът се появява при изключен автопилот. Това е всичко, в което успяхте да ме убедите по време на показната си демонстрация. Но същността на нашия материал остава непроменена: този самолет наистина е летящ ковчег! И след като излъчим предаването, няма да успеете да продадете нито една бройка от него, ако ще да търсите клиенти и на Марс! Ще го погребем веднъж завинаги, а заедно с него и вас!

Кейси мълчеше и слушаше. Млада е, рече си тя. Млада и глупава. После се изненада от категоричността на заключението си. То вероятно се дължеше на факта, че за тези пет години беше успяла да научи нещичко от мъжете в завода. По-възрастни и по-опитни мъже, които познават силата на властта, които могат да направят разлика между нея и празното бръщолевене…

Остави Малоун да се накрещи на воля, после рече:

— Страхувам се, че няма да изпълните нито една от заканите си…

— Само почакайте до утре вечер! — блеснаха очите на Малоун.

— Можете да съобщите какво е станало по време на Полет 545 и нищо повече — продължи с равен глас Кейси. — Аз обаче се съмнявам, че ще го направите…

— Ще видим! — просъска Малоун. — Ще видим! Свършено е с вашия шибан летящ ковчег!

— Я седнете — рече с въздишка Кейси.

— Проклета да съм, ако…

— Запитахте ли се откъде някаква секретарка на видеозаписна фирма в Глендейл знае за намеренията на „Нюзлайн“ да прави предаване за „Нортън“? — продължи със същия равен глас Кейси. — Как е открила номера на мобифона ви, как е разбрала, че точно вие правите това предаване?

Малоун млъкна.

— Не се ли учудихте от факта, че юристът на „Нортън“ знаеше за получената от вас касета и разполагаше с клетвената декларация на онази администраторка?

Мълчание.

— Ед Фулър се появи във „Видео Имидж Системс“ минути след като вие сте излязла от там, госпожице Малоун. С единственото притеснение да не се сблъскате на вратата…

— Какво означава всичко това? — сбърчи вежди Дженифър Малоун.

— Не си ли зададохте въпроса защо Ед Фулър държи да подпишете декларация, че не сте получили касетата от служител на „Нортън“?

— Това е напълно естествено. Касетата съдържа изобличаващ материал, а той не желае компанията му да бъде обвинена…

— Обвинена от кого, госпожице Малоун?

— Ами… Не знам точно. От обществеността.

— По-добре седнете — повтори поканата си Кейси и бавно разтвори папката в ръцете си.

Малоун неохотно се подчини.

— Я почакайте — промърмори тя и се намръщи. — Искате да кажете, че не секретарката се е обадила за онази касета…

Кейси замълча.

— Тогава кой се е обадил?

Кейси продължаваше да мълчи.

— Вие?!

Кейси бавно кимна с глава.

— Вие доброволно сте ми дали този материал?!

— Да.

— Но защо?!

Кейси се усмихна.

Извади от папката лист хартия и го плъзна върху масичката.

— Това е протокол за инспекция на резервни части, подписан и подпечатан от представител на ФАВ, с вчерашна дата — каза тя. — В него е отразено, че сензор за близост №2 на ТПА 545 е неизправен, със стара пукнатина в корпуса.

— Не ме интересуват протоколи за дефектни части! — отсече Малоун. — Моят материал има друга насоченост.

— Това е вярно — кимна Кейси. — Но полетните изпитания, на които присъствахте днес, недвусмислено доказаха, че всеки пилот с нормална квалификация лесно би се справил с фалшивата тревога, предизвикана от споменатата дефектна част. За това е нужно да остави самолета на автопилот и нищо повече. Но пилотът на 545 не е постъпил така…

— Командирът на ТПА 545 е пилот от висока класа! — каза Малоун. — Това е проверено и доказано!

— Точно така — кимна Кейси и плъзна нов документ на масичката. — Това е официално заверен списък на екипажа, представен във ФАВ заедно с полетния манифест преди излитането на ТПА 545.

Джон Дзен Чанг, командир     5/7/51        М

Лю Дзан Пинг, първи пилот    3/11/59       М

Ричард Йонг, първи пилот     9/9/61        М

Герхард Райман, първи пилот  7/23/49       М

Томас Чанг, първи пилот      6/29/70       М

Анри Маршан, бординженер     4/25/69       М

Робърт Шенг, бординженер     6/13/62       М

Малоун пое листа, хвърли му един поглед и го отмести настрана.

— А това е списъкът на екипажа, който получихме от „Транс Пасифик“ в деня след инцидента — извади нов документ Кейси.

ДЖОН ДЗЕН ЧАНГ, КОМАНДИР     5-7-51

ЛЮ ДЗАН ПИНГ, ПЪРВИ ПИЛОТ    3-11-59

РИЧАРД ЙОНГ, ПЪРВИ ПИЛОТ     9-9-61

ГЕРХАРД РАЙМАН, ПЪРВИ ПИЛОТ  7-23-49

АНРИ МАРШАН, БОРДИНЖЕНЕР     4-25-69

ТОМАС ЧАНГ, БОРДИНЖЕНЕР      6-29-70

РОБЪРТ ШЕНГ, БОРДИНЖЕНЕР     6-13-62

Малоун прегледа и този списък, после сви рамене:

— Същият…

— Не е същият — поклати глава Кейси. — В първия списък Томас Чанг е регистриран като първи пилот, а във втория — като бординженер.

— Грешка на някой чиновник — тръсна глава Малоун.

— Не е грешка…

Кейси разрови папката и извади нов лист хартия.

— Това е копие от рекламната брошура на „Транс Пасифик“, която се издава периодично и се разпространява безплатно между пътниците. Получихме я от една стаюрдеса в компанията, която очевидно е искала истината да излезе наяве. На нея е сниман капитан Чанг в компанията на семейството си. Обърнете внимание на децата му: Ерика и Томас Чанг. Името Томас Чанг фигурира в списъка на екипажа на Полет 545…

Малоун сбърчи вежди.

— Мъжете в семейство Чанг са потомствени пилоти. Томас Чанг има лиценз за управление на машини по вътрешни линии, но няма право да управлява самолет от типа на Н-22…

— Това не мога да го повярвам! — прошепна Малоун.

— По време на инцидента командирът на самолета Джон Чанг се е намирал извън пилотската кабина — продължи Кейси. — Бил е в опашката за чаша кафе. В резултат на инцидента получава тежко нараняване. Преди два дни е бил подложен на мозъчна операция във Ванкувър. Болничната управа го е регистрирала като първи пилот, но след това идентификацията му е твърдо установена: раненият пилот е бил командирът Джон Дзен Чанг.

Малоун клатеше глава.

Кейси ѝ подаде един телекс:

— Чанг не е бил в кабината, а в опашката на самолета — повтори Кейси. — Там беше намерено и кепето му. Следователно някой друг е управлявал самолета по време на инцидента…

Протегна ръка към дистанционното и включи телевизора:

— Тук са заключителните кадри на видеозаписа, който получихте от секретарката. Виждате как камерата се търкаля към вратата на пилотската кабина и се заклещва под нея. Но преди това… — Натисна бутона за пауза: — Ето тук! Виждате част от кабината, нали?

— Нищо особено — сви рамене Малоун. — И двамата пилоти са с гръб…

— Но ясно се вижда, че този на командирското кресло е с къса коса… Също като на тази снимка. Томас Чанг има къса коса…

Малоун отново тръсна глава.

— Не мога да повярвам! Кадрите не са достатъчно ясни, заснети са в тричетвърти профил и не доказват абсолютно нищо!

— От снимката в списанието ясно личи, че Томас Чанг има малка обица на ухото — продължи Кейси. — Същата обица е отразила светлината в кадъра на видеозаписа…

Малоун замълча.

Кейси ѝ подаде нов документ.

— Това е превод от диалога в кабината, воден на китайски между първия пилот и „командира“… Имате го и на своята касета. Голяма част от него е неразбираема поради задействаните алармени сигнали. Тук са отбелязани пасажите, които са ясни и в превода им не може да има никакво съмнение.

0544:59 АЛАРМ     претоварване претоварване

0545:00 П/П       какво (неразбираемо) правиш

0545:01 К/Р       коригирам (неразбираемо) ниво

0545:02 АЛАРМ     претоварване претоварване

0545:03 П/П       том не спускай (неразбираемо)

0545:04 К/Р       какво (неразбираемо) става с

0545:11 П/П       томи когато (неразбираемо) трябва да (неразбираемо) преместиш

Кейси придърпа документа обратно.

— Това не бива нито да го цитирате, нито да го показвате — рече тя. — Но то подкрепя видеозаписа, с който разполагате…

Гласът на Малоун прозвуча тихо, но отчетливо:

— Поверил е управлението в ръцете на сина си?! — смаяно рече тя.

— Това е проблемът — кимна Кейси. — Джон Чанг е поверил управлението на Н-22 в ръцете на пилот, който няма лиценз за този тип самолети. В резултат петдесет и шест души са ранени, а четири мъртви — включително капитан Джон Чанг. Според нас машината е била на автопилот и за кратък отрязък от време командирът е оставил сина си на щурвала. Но точно в този отрязък от време светва предупредителния надпис за неизправност на елероните. Синът ги спуска, за да изчисти екрана. Липсата на опит го кара да реагира прекалено прибързано. Изпада в паника, прави опит за корекция на полета, резултатът е плачевен. Ние сме на мнение, че Томас Чанг е получил контузия на пилотското място, вероятно е изпаднал в безсъзнание. Това е позволило на автопилота да възстанови контрола си над машината…

— Как е възможно това? — прошепна Малоун. — Как е възможно да повериш живота на толкова много хора в ръцете на шибания си хлапак?!

— За съжаление нямам отговор на подобен въпрос — въздъхна Кейси.

— И това е цялата история?

— Да. Касетата на ваше разположение я доказва изцяло. Следователно вие сте в течение на фактите по този инцидент. Господин Риърдън заяви пред камера, че той и колегите ви в Ню Йорк са изгледали записа отначало докрай. Това включва и кадрите от пилотската кабина. Ние от своя страна ви предоставяме допълнителни доказателства за верността на тези факти. Не всички, а само най-необходимите. След което проведохме днешните полетни изпитания и доказахме, че самолетът е в пълна изправност.

— Не всеки би се съгласил, че…

— Тук вече не става въпрос за мнения, госпожице Малоун — прекъсна я с твърд глас Кейси. — Става въпрос за твърдо установени факти, които са изцяло на ваше разположение. В случай, че „Нюзлайн“ направи опит да заобиколи или изопачи въпросните факти, с които вие сте прекрасно запозната, в случай, че предаването ви допусне и най-малкото внушение за някаква неизправност на самолета Н-22, участвал в злощастния инцидент преди няколко дни, нашата компания ще ви даде под съд за злонамерено причинени вреди. Ед Фулър е изключително консервативен юрист, но в случая е убеден, че ще спечелим делото. По простата причина, че вие разполагате с касетата, която доказва нашата правота. Сега искам да ви попитам директно: желаете ли господин Фулър да влезе във връзка с господин Шенк за изясняване на ситуацията, или предпочитате да сторите това сама?

Малоун мълчеше.

— Зададох ви ясен въпрос, госпожице…

— Къде е телефонът? — бавно вдигна глава Малоун.

— Ето го там, в ъгъла…

Малоун стана и тръгна към апарата, а Кейси се насочи към изхода.

— Исусе Христе! — поклати глава продуцентката. — Как е възможно да повериш живота на толкова хора в ръцете на един хлапак?! Умът ми не го побира!

— Той е обичал сина си — сви рамене Кейси. — Вероятно го е правил и друг път… Именно по тази причина са въведени лицензи за управление на различните типове граждански самолети. Момчето попада в непозната ситуация, обърква се и всичко отива по дяволите…

Ти също, добави мислено тя и тихо затвори вратата след себе си.

ЮМА10.05 ч.

— Господи Исусе Христе! — ревна Дик Шенк. — Аз имам дупка в шоуто, голяма колкото Афганистан, а тя ми разправя, че става въпрос за някакви шибани дефектни резервни части! Какви ги вършиш, бе момиче? Какви са тези сълзливи истории за жълти пилоти камикадзе? Защо не ми предложиш някой анимационен филм?! На Пат Бюкенън ли да се правя?! Не, Дженифър, няма да стане!

— Нещата не стоят точно така, Дик — плачливо се обади Дженифър. — Става въпрос за истинска семейна трагедия. Човекът е обожавал сина си и…

— Това не ми върши работа, не разбираш ли?! — ревна отново Шенк. — Той е китаец, което означава, че не мога да припаря до него!

— Но хлапакът е убил четири души, петдесет и шест са ранените…

— Каква е разликата? Разочарован съм от теб, Дженифър… Много, много разочарован! Даваш ли си сметка какво означава това? Сега ще трябва да се задоволя с онзи пиклив материал за Малката лига…

— Не аз съм причинила този инцидент, Дик — каза Дженифър. — Аз просто съобщавам новината…

— Чакай малко! Какви са тези пресни фъшкии?

— Дик, аз…

— Ти съобщаваш собствената си некадърност, момичето ми! Нищо повече! — В гърлото на Шенк заклокочи ярост: — Прецака цялата работа, Дженифър! Материалът беше отличен — точно такъв, какъвто ми трябва: за поредния боклук, произведен в Америка! Но какво получавам само два дни по-късно? Американският боклук си бил наред, грешката била на някакво пикливо китайче и още по-пикливи фалшиви самолетни чаркове!

— Дик…

— Предупредих те, че не искам никакви дефектни чаркове, Дженифър! Но ти оплеска цялата работа! Ще говорим в понеделник!

Телефонът онемя.

ГЛЕНДЕЙЛ23.00 ч.

Апаратът в дома на Кейси звънна точно когато върху екрана на телевизора започнаха да текат надписите с участниците в токущо приключилото предаване „Нюзлайн“.

— Кейси Сингълтън?

Гласът насреща беше леко дрезгав и повелителен.

— На телефона.

— Аз съм Хал Едгартън.

— Здравейте, сър.

— Намирам се в Хонконг. Един от членовете на борда токущо ми звънна с новината, че „Нюзлайн“ не е излъчило никакъв материал за „Нортън“.

— Вярно е, сър.

— Това е наистина добра новина, но все се питам как стана така, че се отказаха?

— Нямам представа, сър — отговори Кейси.

— Не знам как сте се оправила с тях, но съм доволен от работата ви. След няколко часа заминавам за Пекин, където ще подпиша договора. Джон Мардър трябваше да ме чака там, но по неизвестни причини е останал в Калифорния…

— Нямам никаква информация по този въпрос, сър.

— Много добре — рече Едгартън. — Радвам се да го чуя. Веднага след като се върна ще направим някои промени в администрацията… Между другото, обадих се да ви поздравя, Кейси. Свършихте огромна работа, под постоянен натиск… Наистина съм впечатлен.

— Благодаря, сър.

— Хал…

— Благодаря, Хал.

— Наредих на секретарката си да ни уреди един обяд веднага след като се прибера… Междувременно дръжте фронта!

Едгартън затвори, но телефонния звън не секна. Пръв беше Майк Ли, който я поздрави със сдържани и добре подбрани фрази. И той попита как е успяла да свали материала, но получи същия отговор. По неизвестни на Кейси причини „Нюзлайн“ анулирало предаването.

После звъниха колегите й: Дохърти, Бърн, Рон Смит. Норма беше най-любвеобвилна:

— Гордея се с теб, скъпа! — възкликна тя.

Накрая звънна Теди Роули, който, както обикновено бил наблизо и се питал какво ли прави…

— Уморена съм — каза му направо Кейси. — Нека го отложим за друг път…

— Това беше твоят ден, скъпа…

— Да, Теди. Затова съм толкова уморена.

Затвори, извади щепсела от контакта и се мушна под завивките.