Възмездие

1.

31 октомври 2001 г.

— Ти сериозно ли говореше онова нещо за Хитлер? — попита Дейв, докато поръсваше джинсите и пуловера на Мередит със запалителна течност.

— Ей, по-полека с керосина, пироман такъв — отвърна Гидън, — трябва само да подпалим дрехите й, а не цялата къща.

— Опитах се да я спра — добави Дейв и хвърли сутиена и бикините й върху купчинката дрехи. Направи го с нехаен жест на тийнейджър, който се опитва да се отърве от бельото на по-голямата си сестра. За Дейв това бяха просто парцали, които трябваше да изгорят, но за шестнадесетгодишния Гидън черният дантелен сутиен и прашките в комплект с него бяха чиста проба гориво за подклаждане на момчешките му фантазии.

Мередит беше на двадесет и една, учеше в колеж, беше червенокоса със зелени очи и млечнобяла кожа. За нея Гидън беше просто поредният от откачените приятели на брат й. Тя нямаше представа колко далеч беше отишло въображението му.

— Нали видя? — каза Дейв и добави още няколко щедри струи запалителна течност върху купчината дрехи, поглеждайки към Гидън, сякаш търсеше потвърждение за думите си. — Не се ли опитах да я спра?

— Ти все се опитваш да спреш сестра си да прави глупости — отвърна Гидън, — но тя е с пет години по-голяма от теб и е петдесет пъти по-твърдоглава. Стой настрана.

Дейв отстъпи крачка назад от стария градински грил.

— И да — отвърна Гидън, драсвайки клечка кибрит, — адски сериозен бях за онова нещо с Хитлер.

Той хвърли клечката върху смачкания пуловер на Мередит и докато във въздуха се издигаха синьо-оранжеви пламъци, той най-накрая си позволи да възкреси случилото се онази вечер.

Беше нощта с плажното парти на Салви за Хелоуин и Дейв беше положил всички усилия да убеди Мередит да не ходи.

— Какво ще му е толкова интересното? — беше попитал той. — Мидите, канолите1 или размотаването с онази банда пияни мазници?

— Не, Дейвид — беше отвърнала тя. Винаги го наричаше така, когато искаше да изтъкне, че е по-голямата. — Ще отида, защото са поканили една жестока банда, ще има фойерверки като на китайската нова година и защото мозъкът ми вече е изпушил след четири часа над учебника по макроикономика. Защо не дойдете и вие с Гидън?

— На мафиотското парти? — беше отвърнал Дейв — Не. Нали знаеш колко много татко мразеше фамилия Салви?

— Всички ги мразят, но въпреки това всички ходят. Какво като са от мафията? Бирата е безплатна, а и знаеш, че със сигурност няма да ти проверяват личната карта. По кое време ще излезе от работа мама? — попита тя вече на вратата.

— Тази вечер барът ще е пълен и няма да се прибере преди три.

— Значи аз ще съм си у дома в три без десет — бе казала тя, след което им изпрати въздушни целувки и тръгна, смеейки се.

Два часа по-късно се върна с разкъсани джинси и пуловер, по лицето й имаше размазана засъхнала кръв, а в разбърканата й коса беше полепнал мокър пясък.

— Енцо — промълви тя, едва сдържайки сълзите си. — Енцо Салви.

— Удари ли те? — попита Дейв.

— По-лошо — отвърна тя и прегърна малкия си брат, хлипайки на гърдите му.

— Недей да се къпеш — обади се Гидън, — в полицията събират веществени доказателства при разследване на изнасилвания.

— Без ченгета — отвърна тя и се отскубна от Дейв, след което се заключи в банята и прекара следващите тридесет минути под душа, опитвайки се да отмие мръсотията, миризмата и срама.

Дойде при тях в кухнята облечена в развлечен сив анцуг и с бейзболна шапка на „Мете“, която закриваше половината й лице.

— Направихме ти горещ шоколад — обади се Дейв.

— Искаш ли бонбони? — попита я Гидън, подавайки й пакетче меки желирани бонбони.

— Тази вечер нещо не ми е до бонбони — отвърна тя и изля половината от горещия шоколад в мивката. Извади от кухненския шкаф бутилка уиски „Джеймисън“ и допълни чашата си. — И говоря сериозно. Никакви ченгета — добави тя. — Както и определено не можете да казвате на мама.

— Не знам, Мер, не мислиш ли, че мама… — поклати глава Дейв.

— Не! — изпищя Мередит. — Не, не, не! — Сълзите отново бликнаха в очите й и тя избърса лицето си с ръкав. — Той каза, че ако се раздрънкам… ако й кажа… тя ще е следващата — отвърна тя и се задави с какаото.

След още две дози „Джеймисън“ Мередит беше готова да си легне.

— Благодаря ви. Не знам какво щях да правя без вас, момчета.

Прегърна ги и двамата и ги дари с по една лека целувка по бузата. Целувка като за по-малък брат. Нищо общо с тази, за която Гидън от години си мечтаеше.

— Направете ми още една услуга, изгорете това — добави тя и захвърли дрехите си на пода.

Еластичните джинси горяха бавно.

— Ще ми се топките на Енцо Салви да бяха вътре — заяви Дейв, довършвайки третата си бира, докато гледаше как пламъците се прокрадваха през дъното на тъмносиния панталон.

От повече от година онова за Хитлер беше любимият аргумент на Гидън. „Мислиш ли, че Хитлер е бил добричък, когато е бил в гимназията? — питаше го често той и добавяше, без да дочака отговор: — Не, бил е зъл и откачен. И е ставал все по-зле. Не мислиш ли, че сега светът щеше да е едно по-добро място, ако някой беше затрил Хитлер още докато е бил млад? Защото съм дяволски сигурен, че Хауърд Бийч ще е едно много по-добро място, ако някой затрие Енцо Салви.“

Дейв неизменно отговаряше: „Ти си луд!“, но тази вечер, докато гледаше как дрехите на сестра му се превръщат в пепел, тази идея вече не му звучеше чак толкова откачено.

— Аз съм виновен — измърмори Дейв, — закъснял съм с три плащания.

— Глупости! — отвърна Гидън. — Никой не изнасилва нечия сестра заради някакви си шейсет долара. Енцо Салви е откачалка.

Дейв си отвори друга бира и най-накрая зададе въпроса, който Гидън очакваше да чуе:

— Как ще го направим?

2.

На следващата сутрин Гидън отиде до книжарницата за използвани книги и продаде цялата си колекция с комикси „Споун“ на болезнено ниска цена.

— Благодаря ти — каза му Дейв, който знаеше, че няма друг начин да намери пари, за да се разплати с Енцо.

— Убийството на този боклук ще е скъпо, но си струва — отвърна Гидън.

През следващите три седмици двете момчета обмисляха, премисляха и преосмисляха убийството, гледайки епизоди на „От местопрестъплението“ и вземайки под наем видеокасети с всички филми на Джет Ли, Джеки Чан и Жан-Клод Ван Дам, които успяха да намерят. Освен това ходеха да тичат на плажа, вдигаха тежести и се мъчеха да направят мускули с протеиновия препарат MegaMass 4000 на Джо Уайдър.

— Енцо пие стероиди още от първата година в гимназията — отбеляза Дейв, докато двамата с приятеля му поглъщаха първата от трите си дневни дози протеинов шейк.

— Значи топките му вече са се спаружили — отвърна Гидън.

— Не. Значи, че ние можем цяла вечност да си пием тази шоколадова гадост, а той пак ще има двойно повече мускули и от двама ни, взети заедно.

— На кого му пука? — попита Гидън и вдигна чашата си за поздрав. — Дори и така да е, пак ще имаме по-големи топки.

Цялото нещо не им се струваше истинско до момента, в който взеха решение за оръжието. Бяха си направили списък с различните възможности с плюсове и минуси срещу всяка от тях. Пистолетът имаше най-много плюсове, за него имаше почти пълна гаранция, че щеше да свърши работа. Но той имаше и най-много минуси — огнестрелно оръжие се намираше трудно и беше лесно за проследяване. В крайна сметка решиха да се спрат на най-старото оръжие на света и на най-лесното, до което можеха да се доберат — бухалката.

— Вършела е добра работа на пещерните хора — отбеляза Дейв.

Взеха метрото до спортния магазин „Роял Спортинг“ в Бруклин и платиха шейсет и два долара за тридесет и четири инчова2 черна бухалка „Брет Брос“. На следващия ден се отбиха в „Направи си сам“ за кутия здрави латексови ръкавици.

След това зачакаха.

Трябваше да стане в петък вечер. Повечето от децата в гимназия „Джон Адамс“ се разплащаха с Енцо в кеш, но Гидън работеше в склада на магазина за алкохол на Тонело и всяка седмица трябваше да открадва по една бутилка водка. Всеки петък след работа трябваше да отиде на пясъчните дюни срещу къщата на Салви на 165 авеню и да даде бутилката на Енцо.

Пристъпиха към действие един ден след Деня на благодарността. Нямаше училище и ако извадеха късмет, когато се появеше, Енцо щеше вече да бъде много пиян.

Както винаги по това време на годината, дюните бяха влажни и студени, но Гидън се беше подготвил с непромокаемо яке, скиорска шапка и здрави обувки. Както обикновено, Енцо не се появи навреме. Изминаха пет минути, после десет. На петнадесетата умът му започна да му прави номера. Той знае. Няма да дойде. Ще ме остави да замръзна тук и когато най-накрая се откажа, ще ме убие…

— Къде е този педал с водката ми? — изкрещя Енцо, докато си пробиваше път през високите треви. Имаше луна и Гидън успя да различи силуета му в мъглата — масивния врат, ръцете и гърдите, набъбнали от прекомерната употреба на стероиди.

— Ехо — обади се Гидън.

— Какво, по дяволите, правиш толкова далеч в дюните? — попита Енцо. — Не съм дошъл за свирка, а само за пиячка.

— Ето я — отвърна Гидън и вдигна ръка с бутилката „Абсолют“.

Това беше сигналът и нещото, което трябваше да се случи след него, бяха заимствали от една сцена в „Юмрука на Белия лотос“. Дейв, който трябваше да залегне в мократа трева зад Енцо, щеше да изскочи изведнъж и с всичка сила да стовари кленовата бухалка върху главата му.

В реалния живот обаче нещата не ставаха като в кунгфу филм, особено когато жертвата имаше уличния тренинг на мафиотски син, а нападателят, който безброй пъти е упражнявал удара, всъщност преглъщаше нервно, изправен пред реална ситуация.

Докато се целеше в тила на Енцо, Дейв успя всъщност да удари само дясното му рамо. Енцо избухна. Завъртя се с едно светкавично движение и изрита Дейв в ръката. Бухалката отхвръкна към водата. Само части от секундата по-късно Енцо извади от джоба си сгъваем нож, отвори го, спусна се към Дейв и го повали на земята.

— Ах, ти, нещастник такъв! Ще ти извадя сърцето и ще го завра в задника на онази кучка, сестра ти! — закрещя той, възседна Дейв и вдигна високо ръката с ножа, за да забие назъбеното острие в гърдите на Дейв, но в този момент Гидън стовари с всичка сила бутилката водка върху главата му.

Ножът падна от ръката му, а след това и самият Енцо Салви се пльосна по лице в пясъка.

— Съжалявам, съжалявам… — проплака Дейв за пръв път от дванадесетгодишен насам, от погребението на баща си. — Аз прецаках всичко. Благодаря ти, Гид, благодаря! Той щеше да ме убие. Мъртъв ли е? Мъртъв ли е?

Отговорът стана ясен, когато Енцо се размърда в тревата, псувайки несвързано, плюейки пясък и слюнки. Съзнанието и тялото му все още не можеха да влязат в синхрон.

Планът не беше такъв.

— Какво ще правим? Какво ще правим? — попита Дейв.

— Хвани го от другата страна — каза Гидън и дръпна Енцо за нараненото дясно рамо.

— Какво ще правим? — не спираше Дейв. — Къде ще го караме?

— Просто млъкни и прави каквото ти казвам!

Дейв го сграбчи за лявата ръка и Енцо изрева от болка, когато двете момчета го замъкнаха през дюните до водата.

След като нагазиха до колене в залива, Гидън натисна главата на Енцо под водата. Краката му заритаха неудържимо.

— Хвани го за краката! Не му позволявай да се изплъзне! — изкрещя Гидън.

Дейв с мъка успя да сграбчи краката на Енцо.

— Дръж ги колкото можеш по-високо — каза Гидън, — така главата му ще влезе по-дълбоко.

Дейв последва заповедта и тридесет секунди по-късно тялото на Енцо се отпусна безжизнено.

— Не можем да разчитаме на случайността. Ела тук! — нареди Гидън.

Дейв пусна краката му и двете момчета притиснаха лицето на Енцо под водата.

— Това ти е заради сестра ми, боклук такъв! — изкрещя Дейв и заби юмрук в черепа на Енцо под водата. — А това е заради парите, които си ми взел; а това заради всички години, през които ме спукваш от бой; а това е за онзи път, когато ми изхвърли учебниците и другите неща в залива; а това ти е за…

Продължи да излива яда си и да забива юмрук във водата.

— Стига — каза най-накрая Гидън.

— Мъртъв ли е? — попита Дейв и разтърси окървавеното и мокро тяло за последен път.

— Мъртъв е от около две минути.

— Убихме… Хитлер — каза Дейв задъхано, едновременно плачейки и смеейки се. — Убихме Хитлер!

Замъкнаха тялото на удавника на брега и продължиха по първоначалния план. Гидън скъса златните синджири около врата на Енцо, взе му часовника и парите от портфейла.

— Да се махаме от тук — каза Дейв и се изплю на лицето на Енцо, готов да побегне.

— Не бързай толкова — отвърна Гидън. — Тефтерчето му… и нашите имена са в него.

Енцо Салви водеше подробен отчет на процъфтяващата си криминална кариера на доста неочаквано място — в бележник, подвързан с тъмночервена мароканска кожа, обрамчен със златни ивици и с магнитна закопчалка.

Гидън измъкна възголемия бележник, скрит в джоба на якето на Енцо. Трябваха им още десет минути да намерят бухалката, ножа и бутилката водка, която учудващо беше останала непокътната.

— Изгний в ада! — каза Дейв и за последно заплю останките на Енцо.

Нямаше жива душа наоколо, когато излязоха през дюните на 165 авеню. Вървяха безмълвни в студената ноемврийска нощ покрай пчелната пита с жилища на средната класа, отпивайки дълги глътки водка от оръжието на убийството.

3.

Мечтата на всеки цветар. Погребение на мафиот.

По ирония на съдбата, майката и бащата на Гидън притежаваха местния цветарски магазин и се оказаха на печалба след вълната от съболезнования, поднесени от приятели, роднини и бизнес партньори на семейство Салви.

— Все едно нашите са намерили печеливш лотариен билет в джоба си — каза Гидън на Дейв. — И нямат ни най-малка представа, че аз съм го оставил там.

Двете момчета и Мередит вървяха смирено след върволицата от тридесет и две коли, украсени с цветя, шестващи към църквата „Св. Агнес“. Пред стълбището беше паркирана бяла катафалка, а зад нея имаше керван от черни лимузини, които заемаха улиците на цели три квартала. От отсрещната страна бяха скупчени микробусите на медиите, репортерите се притискаха към полицейските ограждения, жадни да направят снимка за милиони, която можеше да се озове на първа страница на утрешния „Дейли Нюз“.

И ченгета. Ченгетата бяха навсякъде. Обикновени униформени, сержанти и инспектори, началници. Тук бяха и федералните, които заснемаха всяко движение, всеки детайл, всяко лице. Мъката и дискретността бяха отишли по дяволите. Няма нищо по-добро от мафиотско погребение, за да се осигурят достатъчно материали за попълване на архивите на Федералното бюро със снимки на „известни свързани лица“.

Гидън, Дейв и Мередит бяха изблъскани към пейките и Мередит веднага коленичи, за да се помоли.

— Как можеш да се молиш за него? — прошепна Гидън, когато тя се изправи и седна на мястото си.

— Не се молех за него. Молех се за опрощение.

— За какво? — попита Гидън.

— Молех се на Божията майка да го накаже и сега се чувствам виновна — отвърна тя. На Гидън му се дощя да може да й каже истината.

— Не мисли, че ти си виновна — отвърна вместо това той. — Доста хора се молеха Енцо да намери смъртта си.

Към 11 часа всички места в църквата бяха заети. Страничните двери се отвориха и множеството се изправи на крака. Отец Спинели въведе семейството в църквата. Първа беше Тереза, майката на Енцо, облечена в елегантен черен копринен костюм и със семпло златно колие кръстче около врата. Вместо черен воал, лицето й се криеше зад чифт огромни черни очила. Другият й син — Джоджо, я съпроводи до първата редица пейки.

Мередит стисна ръката на брат си, когато видя следващия роднина. Джо Салви, среброкос мъж, одрал кожата на починалия си син, вървеше, крепейки осемдесет и пет годишната си майка Анунциата, облечена в черна траурна рокля, каквато носеше още от смъртта на съпруга си преди няколко десетилетия. Тя изстена, когато очите й се спряха върху ковчега.

— Преди повече от осемдесет години семейство Салви превърнаха Хауърд Бийч в свой дом — започна свещеникът.

Не в свой дом — в своя територия — искаше да изкрещи Гидън.

— … видно от безкрайната любов на тази общност… — продължи свещеникът.

Всички те са тук само защото са твърде уплашени, за да стоят настрана, или просто искат да се насладят на нещастието на семейството.

— … а щедростта на Джо и Тереза е легендарна. Те даряват кошници с храна на бедните в Деня на благодарността, осигуряват играчки за децата на Коледа…

И пълна изба с отбрани вина за дома на свещеника.

— … а само преди месец се състоя тяхното годишно плажно тържество за Деня на Вси светии. Тази година то имаше особено значение, тъй като всички вие за пръв път имахте възможност да се позабавлявате след атентатите от 11 септември.

Енцо се позабавлява. Мередит — не.

— Знам, че градската полиция на Ню Йорк работи усилено, за да изправи човека или хората, прекъснали живота на Енцо, пред правосъдието и…

Без предупреждение Анунциата Салви се изправи от мястото си и се спусна към ковчега.

— No polizia. La famiglia fornira giustizia. La famiglia fornira giustizia3 — изпищя тя, хвърляйки се върху ковчега на внука си.

Драматизмът беше част от погребалните традиции в старата им родина, затова Джо Салви остави майка си да вие и да нарежда чак докато възрастната жена се свлече хлипаща на колене. Накрая той отиде при нея и й помогна да се върне на мястото си, след което се изправи и се обърна с лице към тълпата.

Дванадесет хиляди души затаиха дъх, когато студеният поглед на мафиотския бос огледа множеството, отправяйки ясен знак към всички, че въпреки загубата семейството няма да се покаже слабо.

С разтуптени сърца и стиснати устни Гидън и Дейв се осмелиха да отвърнат на погледа. Знаеха какво търси Джо Салви — тях двамата. А очите му ясно показваха, че щеше да продължи да ги търси до края на живота си. „Семейството ще въздаде справедливост!“, беше казала възрастната дама.

Семейството щеше да въздаде своя собствена справедливост.