Възмездие

71.

Петъкът започна ужасно рано. Мобилният ми телефон иззвъня в 3:02 през нощта. Затърсих го трескаво и се вторачих в името на звънящия, проблясващо в тъмнината.

Делия Кейтс.

Във вцепенението си успях да се сетя само за една причина, поради която шефката ми би позвънила посреднощ: беше разбрала, че с Кайли играем не по правилата, и не можеше да изчака до сутринта, за да ми възложи новото назначение — да пиша глоби за нерегистрираните амбулантни търговци в „Джаксън Хайтс“.

Натиснах зелената слушалка и измърморих нещо от сорта на: „Джордан на телефона“.

— Случаят „Рейчъл О’Кийф“ току-що взриви покрива — каза Кейтс. — Трябвате ми с Макдоналд в „Грейси Меншън“ след двадесет минути.

Вече бях напълно буден.

— Какво е станало с О’Кийф? — попитах аз.

— Ще ви кажа, като дойдете. Обади се на партньорката ти. Повтарям — „Грейси Меншън“ след двадесет минути. Разбра ли?

— Да, разбрах — казах аз.

Тя затвори.

Посегнах към нощната лампа над главата ми и я включих. Черил се обърна по гръб и гарвановочерните й коси се посипаха по светлосинята възглавница. Кожата й с цвят на карамел проблясваше на слабата светлина.

Изправих се и седнах на ръба на леглото.

— Мм, не си тръгвай — каза тихо тя и също се изправи, като остави чаршафа да се плъзне под гърдите й.

Не можех да повярвам, че живея във вселена, в която толкова красиво и изкусително същество като Черил ще лежи голо до мен, а аз ще скоча от леглото и ще си обуя панталона, но направих точно това.

— Трябва да вървя — казах й аз.

— Кой се обади?

— Началникът на полицията. Чула е, че спим заедно.

Тя ме дари с една сънена усмивка.

— И заради това ще те уволни?

— По дяволите, не! Иска да ми връчи медал. Ти заспивай.

Наведох се и я целунах. Тя обви шията ми с ръце, докосна езика ми със своя и бавно прокара ръка по гърба ми, плъзна я под колана на панталона и сграбчи големия седалищен мускул.

След това приближи сочните си устни много близо до ухото ми:

— Остани още само десет минути — прошепна тя. — Обещавам, че това ще бъдат най-хубавите десет минути от деня ти.

— Направо ме убиваш! — казах аз и се опитах да се отделя от нея.

— Знам — измърка тя. — Но ще си умреш щастлив.

Ръката й намери друго място, където да се спре, и аз престанах да се дърпам и се притиснах към нея.

— Имам проблем, докторе — изпъшках аз в ухото й. — Току-що се е случило нещо важно по случая с отвличането на О’Кийф и Кейтс иска да съм в къщата на кмета след двадесет минути, но в същото време и в живота ми се случи нещо много важно и сега не знам какво да правя.

Тя измъкна ръката си и се изправи рязко.

— Сериозно ли говориш? Защо не каза веднага? Тръгвай!

— Благодаря ви за разбирането — отвърнах аз и залепих още една целувка на устните й. — Със сигурност ще се върна, за да продължим откъдето спряхме.

Да се появя на работа два дни поред с едни и същи дрехи, си е като червен флаг за разпалване на клюките, затова в апартамента на Черил имах едно чекмедже с мои неща точно за случаи като този. Грабнах чиста риза и се обадих на Кайли.

Казах й какво трябва да прави и къде да отиде и тъкмо щях да затворя, когато чух мъжки глас някъде до нея.

— Кой е? Кой се обажда?

Беше Спенс.

— Заспивай — чух да казва Кайли точно преди да затвори.

Напуши ме смях. Сигурен бях, че и на нея също както и на мен, не й се ставаше от леглото.

Е, поне вселената не си играеше на фаворити. Беше решила да се гъбарка и с двама ни.

72.

Стигнах до „Грейси Меншън“ в 3:26 — три минути след дадения ми краен срок. Кайли вече ме чакаше пред кабината на охраната.

— Как, по дяволите, успя да стигнеш дотук толкова бързо? — попитах я аз.

— Гордея се с точността си. Тя е отличителната черта на всяка перфектна полицейска работа.

— Заслужих си да го кажеш — отвърнах аз, докато се качвахме по трите стъпала към обширната веранда пред къщата.

— Забрави ли, че съм отседнала в апартамента на Шели? Той е само на пет пресечки. Дойдох пеша.

Не бях забравил, но когато чух гласа на Спенс, автоматично бях решил, че е прекарала нощта в собствения си апартамент и легло. А може и Спенс да беше дошъл до центъра.

Или това въобще не беше гласът на Спенс.

Или това въобще не беше моя работа.

Четиримата ни чакаха около конферентната маса в кабинета на кмета — кметът Спелман, Ървин Даймънд, капитан Кейтс и полицейски комисар Ричард Харис. С Кайли седнахме и комисарят заговори:

— Миналата нощ мъж и жена от Източна седемдесет и първа улица излезли от апартамента си в седем и петнадесет и отишли на театър. Имената им са Лари и Клеър Бертоли. На госпожа Бертоли й станало зле по време на първо действие, затова си тръгнали, прибрали се у дома и заварили там обирджия. Познавали извършителя — бил портиерът им. Той не се опитал да избяга, просто седнал на дивана и се разревал.

Госпожа Бертоли се обадила на 911, дошли униформените и го отвели в деветнадесето управление, където го предали на детективите за разпит.

Знаех, че шефът нямаше да ни вдигне в такъв час, за да ни разкаже за някакъв си обир. Кейтс вече ми беше споменала, че случаят „Рейчъл О’Кийф“ вече бил изхвърчал през покрива, и очаквах всеки момент да стоварят бомбата. Но познавам добре и Ричард Харис, а той е болезнено последователен и винаги има нужда от време, за да разгърне плана си.

— Водещият разследването е детектив Сал Капитано — каза той. — Той е с двадесет и една години стаж и още щом влязъл в стаята за разпити, разбрал, че в ръцете му е попаднал случай за първите страници на вестниците. Името на портиера било Видмар, Калвин Видмар.

Бомба! Погледнах към Кайли. Тя също се беше досетила.

— Името трябва да ви е познато — каза Харис, щом видя реакцията ни.

— Да, сър — потвърди Кайли. — Видмар е портиерът, който е бил дежурен в нощта, в която е била убита дъщерята на Рейчъл О’Кийф. Той свидетелства срещу нея в съда.

Началникът кимна.

— Изглежда, той не е точно такъв съвестен гражданин, какъвто го изкара прокуратурата. Той е крадец. Всички живущи в сградата му оставяли ключ от жилището си за спешен случай. Видмар вземал ключ от кутията, където ги държал, влизал в апартамента и си отмъквал по нещо дребно, обикновено бижута или пари в брой, ако намерел някакви, но винаги по малко, за да не забележат липсата. А дори и да забележели, жертвите обикновено не подавали жалба. Хората си мислели, че нещото се е изгубило, в един случай наемател уволнил чистачката си, смятайки, че това е нейна работа.

— Има ли някакви доказателства, че той е влизал в апартамента на О’Кийф в нощта, когато е била убита Кими? — попитах аз.

— Капитано издействал заповед за претърсване на апартамента на Видмар в Бронкс и открил няколко бижута, които не е имал време да продаде, както и това. — Той извади и сложи на масата снимка в голям формат. Беше Муки — розовата плюшена маймунка, същата като онази, взета от спалнята на Кими О’Кийф.

— Колко време ще отнеме да направим ДНК анализ, за да разберем дали е нейната? — попита Кайли.

— Няма да се наложи да чакаме. Капитано казал на Видмар, че ще е по-добре за него да си признае веднага, отколкото да остави доказателството само да окачи въже на шията му. Онзи отново се разревал и разказал всичко. Било обир, който свършил зле. Момиченцето се събудило и започнало да пищи. Той се паникьосал, притиснал лицето му с възглавница и останалото го знаете. Не искал да я убива, но така се случило. Сложил тялото в торба за боклук и го оставил навън, за да я отнесат на сутринта. Накрая оставил майката да поеме удара.

Почувствах се така, сякаш току-що ме е ударила бомба със силата на тази над Хирошима. Съдът беше прав. Рейчъл беше казала истината.

— Е, сега може би няма да опера пешкира за това, че са пуснали една детеубийца на свобода — отбеляза кметът.

— Господин кмет, ако разпространим новината, че О’Кийф е невинна, жената е мъртва — обясни комисарят.

— Хората, които са я отвлекли, планират да я измъчват, за да признае, но в мига, в който разберат, че извършителят е Видмар, ще я убият веднага.

— А ако сте си мислили, че хората ви мразят, когато представяха О’Кийф като детеубийца — намеси се Ървин, — ще ви намразят още повече, когато стане ясно, че тя е била невинна, но не е получила полицейската закрила, за която е помолила, и са я убили по ваша вина.

— Тогава докъде, по дяволите, сме стигнали със случая „Хазмат“?

Кметът погледна право към мен. Нямаше как да оставя Кейтс да узнае, че сме я прескочили и сме поставили неразрешено наблюдение над две ченгета. А и определено нямаше как да кажа на кмета, че Мюриъл Сайкс е прекарала цял час на закрити врати с двамата ни главни заподозрени. Тъкмо обмислях отговора си, когато Даймънд ме прекъсна:

— Последния път, когато говорихме, вие работехте по списък на всички, които са знаели къде ще отиде О’Кийф, когато бъде освободена. Успяхте ли да разпитате всички?

— Всички без двама души от кабинета на областния прокурор — казах аз. — Смятаме да се свържем с тях тази сутрин.

— Проклетите избори са след четири дни! — каза Спелман. — Нямам време да ви чакам да се свържете с тях сутринта. Говорете с тях сега. Разберете къде живеят и ги измъкнете от леглата. — Той се обърна към комисаря.

— Ричард, повече не можем да се мотаем. Намерете я!

Началникът на полицията се назначава от кмета. Ако Спелман загуби на изборите, Харис си заминава заедно с него.

— С кого от офиса на областния прокурор не сте успели да говорите? — обърна се той към Кайли и мен.

— Помощник областен прокурор Уилсън и една от асистентките му — отговорих аз.

— По дяволите! — отвърна Харис. — Мик Уилсън е гадина и последният човек, когото бих искал да събудя посреднощ.

— Тогава да не го будим? — попитах аз.

— По дяволите, не. Само нека да е последен. Първо събудете асистентката.

73.

На няколко пъти в кариерата си бях получавал зашеметяващи удари, но този ми се отрази най-силно, защото изобщо не го очаквах. И аз, както и останалата част от света, клеймях Рейчъл О’Кийф като Най-лошата майка в Америка и се чудех дали предубеждението ми има нещо общо с това колко здраво трябваше да работя, за да я намеря.

Ийст Енд Авеню беше тъмно, пусто и зловещо спокойно. Шофирах, без да разменя и дума с Кайли, двамата се опитвахме да осмислим новината по свой начин.

Накрая Кайли наруши тишината.

— Горката жена. Дъщеря й е била убита. Сигурно е била смазана от вина, а когато са обвинили нея, никой не й е повярвал. Никой! Включително и аз.

Тя бавно се обърна на мястото си и сложи ръка на коляното ми, с което привлече вниманието ми изцяло.

— Зак… — започна тя.

И това беше всичко. Изрече само името ми. Една-единствена сричка, която остана да виси във въздуха, заредена с емоции — състрадание, гняв и най-вече сурова решителност, която превръщаше Кайли Макдоналд в жена, която всеки би искал до себе си, и партньор, който винаги би ти пазил гърба.

Намалих, хвана ни червен светофар и аз се обърнах, за да я погледна. Тя вдигна дланта си от коляното ми. Не можех да кажа със сигурност в тъмното, но изглежда, очите на партньорката ми бяла леко насълзени. И това беше моята „корава и решена на всичко докрай“ партньорка!

— Знам какво ще кажеш, Кайли. Изпитвам същото като теб. Основният ни приоритет е да я намерим. Жива!

— Каквото и да ни струва това — отвърна тя. — Не ме интересува колко глупави правила ще се наложи да нарушим.

Това вече го знаех.

Асистентката на Мик Уилсън живееше на пресечката на Четиридесет и седма улица и Девето авеню. Точно отсреща на улицата имаше „Старбъкс“, но в 4:15 сутринта кафенето беше също толкова тъмно, колкото и останалата част от града. Може би, ако бях изпил чаша кафе или бях поспал още няколко часа, щеше да ме осени прозрението, че младата юристка, която трябваше да интервюираме, беше с позната фамилия. Но тя така или иначе е доста често срещана в Ню Йорк, особено сред хората, работещи в полицията и противопожарната охрана.

Идентифицирахме се по интеркома, качихме се по стълбите на третия етаж и почукахме на вратата. Тя не ни отвори.

— Съжалявам, но не мога да пусна напълно непознати хора в дома си — каза тя. — Ако сте истински полицаи, ще ме разберете. Трябват ми служебните ви карти. Покажете ги пред шпионката.

Кайли първа показа баджа си, а аз я последвах. Това обаче не беше достатъчно.

— Изглеждат истински — каза момичето от другата страна на вратата, — но защо просто не ми кажете за какво сте тук?

Разпознах синдрома. Някога през живота си тази жена беше станала жертва на престъпление и така и не беше успяла да преодолее травмата. Беззвучно казах на Кайли: „Била е нападната“.

„Или още по-зле“, отвърна ми също безшумно тя. Направи ми знак да се отдалеча от вратата и самата тя застана в центъра на зрителното поле пред шпионката.

— Мередит, извинете ни, че ви притесняваме в такъв час, но това не може да чака до сутринта. Вие сте били част от екипа на областния прокурор по случая „Рейчъл О’Кийф“. Тя е била отвлечена и ние имаме нужда от помощта ви.

Отвътре изщрака ключалка. Последва я втора и вратата се отвори.

— Влезте — покани ни тя. — Съжалявам, че се показах като такава параноичка. Мик ми каза за какво сте помолили. Аз му казах да ви предаде, че когато Рейчъл беше освободена, аз знаех къде ще отиде, но не бих го казала на никого.

— Мик е пропуснал да ни предаде това съобщение — казах аз, — затова, след като така или иначе сме тук, бихме искали да го чуем направо от вас.

— Разбира се — съгласи се тя и се усмихна леко, но това не успя да прикрие нервността й.

Аз също бях поизнервен, но добре знаех, че не мога да нахлуя в дома й като командос.

— Мередит — казах аз с възможно най-спокойния тон, който успях да постигна, — току-що ни казахте, че сте знаели къде отива Рейчъл и не бихте казали на никого. Знаем репутацията ви и сме сигурни, че не бихте го направили.

— Аз съм съдебен служител — каза тя.

— А аз съм сигурен, че щом работите с Мик Уилсън, значи сте дяволски добра. Той е доста взискателен човек.

Тя се разсмя.

— Това е доста скромен начин да опишете един неумолим перфекционист в работата си, но да — поласкана съм от възможността да работя с някого от калибъра на Мик.

— Добре, нека да се върнем към онази нощ — казах аз. — Какво направихте, след като беше произнесена присъдата?

— А вие какво мислите? — каза тя и сви пръстите на дясната си ръка в „С“, след което ги вдигна към устата си няколко пъти.

Въпреки ранния час Мередит изглеждаше страхотно без грим и с рошава гъста коса. Бих се обзаложил, че някой толкова привлекателен не би пил сам.

— Така бих направил и аз — отбелязах аз, — щях да намеря някой бар и да удавя мъката. С кого излязохте онази вечер?

— Само вътрешни хора, колеги. Някои от тях знаеха къде ще се крие Рейчъл, някои не. Загубата на делото беше много тежка и да, всички се поотрязахме, но не сме говорили за това къде отива Рейчъл. Предимно мрънкахме и ревяхме заради Магьосника.

— За какво?

— Заради Магьосника — Денис Уолок, адвоката на защитата. Той изцяло приложи правната си магия върху съдебните заседатели и ги убеди, че има основателни съмнения във вината й. Направи го за каузата и безплатно. Рейчъл извади късмет, че избра него.

Наистина късмет. Ако си беше намерила някой друг адвокат, щеше да бъде осъдена и щеше да си остане на сигурно място в затвора, а не да бъде отвлечена два дни преди истинският убиец да си признае. Шапки долу за господин Магьосника!

— Извинете ме — каза Кайли, която разсеяно разглеждаше малката всекидневна, докато аз се занимавах с Мередит. — Кой е този?

Тя взе поставената в рамка черно-бяла фотография от края на масата и я донесе, за да мога да я видя. Беше полицай в униформа на Нюйоркската полиция.

— Това е баща ми — отвърна Мередит. — Беше убит при изпълнение на служебните си задължения.

— Съжалявам — каза Кайли. — Как се е случило?

— Работел под прикритие и се опитвал да разбие банда руски трафиканти на оръжие. Прикритието му обаче не сработило и го убили — каза тя и замълча за момент.

— Но не и преди той да убие двама от тях. Дадоха му медал за храброст.

Взех снимката от ръката на Кайли. На нея се виждаше хубав мъж в средата на тридесетте, който ужасно много приличаше на полицая, с когото бях вдигал наздравици предишната вечер. От този момент нататък вече не ми трябваше кафе. Адреналинът в кръвта ми полудя.

— Как се казваше баща ви? — попитах аз.

— Дейвид. Дейвид Кейси.

Мислено се изритах здравата.

— Познавам един детектив Дейв Кейси. Работи в „Противодействие на престъпността“ — казах аз.

Тя се усмихна, явно с гордост.

— Това е брат ми. Откъде го познавате?

— Той много ни помогна. Добро момче е — казах аз. — Мислите ли, че е възможно да сте споменали нещо за Рейчъл пред него?

— Не. Онази вечер почти не говорих с Дейв. Прибрах се у дома с приятеля си.

— А на него казахте ли нещо? — попита Кайли.

Стараеше се да прозвучи неангажиращо, но Мередит веднага превключи на защитна вълна.

— Не — категорично заяви тя. — Искам да кажа — не знам. Бях много зле. Накрая се напих до безпаметност.

Дойде моментът Кайли да премине в настъпление.

— Значи може и да сте казали нещо, но не си спомняте? — попита я тя.

— Звучите повече като адвокат, отколкото като ченге. Може и да съм казала нещо… но е много малко вероятно.

— Но е възможно под влияние на алкохола нещо да ви се е изплъзнало — усмихна се Кайли. — Нали се сещате, неволно.

Мередит се хвана за думата неволно.

— Кой знае? Разбира се, възможно е да съм казала нещо неволно пред него, но всичко е наред. Той също е полицай. Познавам го още от дете. Той е партньорът на брат ми. Ако познавате Дейв, значи вероятно познавате и него — детектив Бел. Гидън Бел.

74.

Това беше вторият удар за по-малко от час, само че този път беше лично. Още щом се качих в колата, изригнах:

— Аз съм идиот!

— Недей да си приписваш всички заслуги — отвърна Кайли. — Аз също се хванах на глупостите им. И двамата сме идиоти.

— Гоним грешната двойка ченгета.

— Знам, Зак. Разбрах го и сама.

— Сега се сещам за някои неща още при въртележката. Те ми казаха, че са прекарали цялата нощ, работейки под прикритие в парка, а моята първа мисъл беше: Извадих късмет. Партньорката ми още я няма, затова боговете от „Убийства“ ми пращат две умни ченгета, които да ме спасяват.

— Те определено са умни — отбеляза Кайли. — Мислиш ли, че и Мередит е в играта?

— Съмнявам се. Тя ни даде твърде много информация. Ако имаше и най-малка представа какво става, щеше да замълчи. Мисля, че двамата ни нови добри приятели са изиграли и нея по същия начин, както изиграха нас.

Тя е казала на Гидън къде да намери Рейчъл О’Кинф и е била прекалено пияна, за да си спомни, че го е казала.

Все още не бях запалил двигателя на колата и ударих таблото с длан.

— По дяволите, „Старбъкс“! — извиках аз по посока на тъмните прозорци от отсрещната страна на улицата. — Не знаете ли, че хората имат нужда от кафе в четири часа сутринта?

— Стегни се — каза Кайли. — Има „Севън-елевън“ на Четиридесет и втора улица, точно срещу пощата. Успокой се и карай натам.

— Знаеш ли какво наистина ме убива? — попитах аз, докато карах по Девето авеню, подминавайки няколко червени светофара един след друг.

— Да, това, че са те изиграли. И аз не съм много доволна от това, но знам, че вие мъжете наистина се скапвате, когато някой излезе по-хитър от вас.

— Не се скапвам. Просто се чувствам като малоумен за това, че ги поканих в този случай и ги помолих да следят Донован и Бойл. Все едно да поканиш лисицата да наглежда кокошарника.

— Виж добрата страна — каза Кайли.

— А би ли ми посочила коя е тя?

— Търсехме убиеца Хазмат. Мисля, че току-що разбрахме кой е той.

Спрях точно пред знака „Паркирането забранено по всяко време“ пред кафенето „Севън-елевън“.

— А как да го докажем, преди да разберат, че Рейчъл О’Кийф не представлява ценност за тях и да я убият? Не можем да ги арестуваме. Какви обвинения да повдигнем? Че може да са, а може и да не са знаели къде ще се крие Рейчъл?

— Ами ако помолим Мат Смит да проследи GPS устройствата на телефоните им? Това няма ли да ни подскаже, че са били някъде близо до къщата на Рейчъл по времето, когато е била отвлечена?

— Тези момчета са твърде умни, за да са оставили подобни дигитални следи, а дори и да са го направили, фактът, че са били в Ню Джърси същата нощ, сам по себе си няма да бъде достатъчен, за да ги заковем.

— Може би ще успеем да убедим Алма Хуукс да позволи на Шон да погледне няколко снимки — предложи Кайли.

— Тринадесетгодишен тъмнокож дилър на дрога посочва две бели ченгета! Това определено ще издържи в съда!

— Имам идея, която няма как да отхвърлиш — каза Кайли. — Да отида и да ти донеса малко кафе.

— Добра идея — отвърнах. — Единствената добра до момента.

Тя слезе от колата, а аз се опитах да се концентрирам.

За разлика от повечето полицейски коли, нашият „Форд Интерсептор“ има регулируема шофьорска седалка, затова наклоних облегалката й назад и затворих очи. През цялото време досега си бях представял как Донован и Бойл убеждават Алекс Кан, Антоан Тинсдейл и Евелин Паркър-Стийл да се качат в колата им. Сега трябваше да си представя Кейси и Бел на тяхно място.

Кейси трябваше да е този, който не е карал по Второ авеню. Бел изглеждаше по-добре и вероятно беше седял на задната седалка, привличайки Евелин. Тя се беше качила в колата, те я бяха откарали в Куинс, а след това… картината се губеше.

Това първо.

Опитах същия сценарий с Кан и Тинсдейл. При тях двамата подходът на Бел би трябвало да е по-различен, макар че всичко, което е трябвало да направи, е да извади полицейската си карта, за да се качат те в колата.

Това обаче нямаше значение. Разиграването на ситуацията в главата ми с Кейси и Бел вместо с Донован и Бойл не ни помагаше. Това второ. И трето.

И тогава идеята ме осени изведнъж. Те бяха четирима! Бях забравил за Себастиан Кат.

Вратата на колата се отвори и аз се изправих.

— Спиш по време на работа? — каза Кайли, докато се качваше отпред, след което ми подаде картонена чаша.

— Мисля по време на работа.

Отворих капачето и оставих аромата на прясното кафе да проникне до мозъка ми.

— И измисли ли нещо, което си струва да бъде повторено на глас?

— Да, мисля, че имаме нещо — казах аз и отпих първата си глътка. — Не, знам, че имаме нещо.

Върнах капачето на мястото му и запалих двигателя.

— Сериозно ли говориш? Имаш ли сериозно доказателство, което да свърже Кейси и Бел с някое от тези престъпления?

— Нямам — отвърнах аз. — Но познаваме един човек, който има.

— И двамата ли го познаваме?

— Да, и двамата, госпожичке — казах аз и направих обратен завой на изток по Четиридесет и втора улица. — И двамата го познаваме.

75.

В пет часа сутринта прелетяхме през града и стигнахме до апартамента на Хортън ла Фльор на Източна осемдесет и четвърта улица само за десет минути. Позвъних на звънеца на апартамент 1А и отстъпих крачка назад.

— Едно позвъняване няма да свърши работа с това старо копеле — каза Кайли. — Натисни звънеца продължително, докато отвори.

Направих го. Ла Фльор обаче не излезе.

— Премести се — нареди Кайли и започна да натиска всеки от бутоните на таблото при входа. Някой ни пусна да влезем и тя влетя в коридора като хала, спря пред апартамент 1А и заблъска по вратата.

— Градска полиция на Ню Йорк! — извика тя.

— Имате ли заповед? — изкрещя Ла Фльор отвътре.

— Не ми трябва заповед. Имам си крак. И ако не отворите тази врата, ще я отворя аз!

Аз не бих се справил със ситуацията точно по този начин, но нейният подход проработи. Ла Фльор отвори вратата и препречи входа с кльощавото си тяло. Отзад се влачеше бутилката с кислород.

— Какво, по дяволите, искате сега? — изпищя той, стисна зъби и всичките му мускули се напрегнаха. — Убиец ли търсите? Намерихте го, госпожичке! Ето ме! Аз го направих. Аз ги убих всичките. Давайте, арестувайте ме! Хайде, арестувайте ме или се махайте оттук!

В подобна ситуация някои ченгета можеше и да отстъпят, но не и Кайли. Не и точно сега.

— Няма да ходим никъде — каза тя. — Имаме въпроси, на които можете да отговорите тук или да замъкнем жалкия ви задник до управлението.

— Вече ви казах, че нямам какво повече да кажа. Някога чували ли сте за правото да мълчиш? Това е една от свободите, заради които бях прострелян, затова махайте се от тук!

— Сложи му белезници, Зак. Ще го отведем.

— Добре, добре… — каза Ла Фльор и измърмори някаква ругатня под носа си. — Какво искате?

— Искаме да чуем записа — каза тя.

Външно Ла Фльор приличаше на човек, който е по-вероятно да видиш да се тътри из коридорите на някой старчески дом, но мозъкът му работеше бързо и ясно и определено беше подготвен за схватката с Кайли.

— Какъв запис търсите? — попита невинно той. — Онзи, на който Себастиан Кат си признава, че е убил жена ми? Нямам копие от него. А защо не го свалите от „Ю Тюб“?

— Говоря за записа, който сте направили, когато сте сложили бръмбари в апартамента на Кат.

— Аз? — ококори се Ла Фльор. — Да съм сложил бръмбари? — Изглеждаше изненадан, почти ужасен от подобно обвинение. — Сигурно е станала някаква грешка. Никога не съм правил никакви записи, така че, ако нямате повече въпроси, мисля да се връщам в леглото си. Пожелавам ви приятен живот.

— Вижте — спря го Кайли, — разбираме защо не искате да ни помогнете да хванем човека, който е убил Кат.

— Разбирате ли? — излая той в отговор. — Тогава защо, по дяволите, се върнахте?

Кайли реши да разкрие картите пред Ла Фльор.

— Защото човекът, не, онези двама души, които са убили Себастиан Кат, възнамеряват да убият една невинна жена — невинна, също като съпругата ви. Хати е загинала, защото е направила правилното нещо, и ако знаеше, че вие ни пречите да заловим двама убийци, сигурна съм, че би измъкнала кислородната тръбичка от проклетия ви нос!

Хортън се закашля и не можа да се спре.

— Добре ли сте? — попита Кайли.

— Не.

Той се отмести от прага, повличайки кислородната бутилка след себе си обратно в стаята. След това седна до масата, която му служеше едновременно за хранене и като бюро.

— Може ли да ми налеете малко вода? — помоли той.

Отидох до мивката и му налях чаша вода. Той я изпи бавно и си пое няколко дълбоки глътки кислород. Кашлицата спря.

— Господин Ла Фльор — каза Кайли, — знам, че ви притиснах твърде много, но двамата мъже, които защитавате, ще убият невинна жена. В момента се надбягваме с времето, за да ги спрем, и вие сте единственият човек, който може да ни помогне.

— Коя е тя? — попита Ла Фльор.

— Името й е Рейчъл О’Кийф.

— Онази кучка, която уби детето си? — просъска той.

— Онази кучка беше обявена за невинна от съда, а това е още една от свободите, заради които сте отнесъл куршум. Истинският убиец е бил заловен снощи и си е признал всичко.

— Истинският убиец ли? Добър опит, госпожичке, но няма да се хвана на това. За чак толкова тъп ли ме смятате? О’Кийф си е голяма новина, а аз нямам какво друго да правя, освен по цял ден да гледам Си Ен Ен. Първо съобщиха, че О’Кийф е виновна, после тя заяви, че е невинна, а след това казаха, че била отвлечена. Така и не знам какво стана с тази жена. Сега пък вие ми казвате, че истинският убиец си бил признал! Ама че работа!

— Вярно е — потвърди Кайли.

— Ако беше така, телевизиите щяха да говорят само за това. Не съм чул нищо от снощи. Може да го дават сега? — каза той и взе дистанционното на телевизора.

— Няма да се появи по телевизиите — казах аз. — Опитваме се да удържим тази информация далеч от медиите, защото, ако се разчуе, двамата мъже, които са я отвлекли, няма да се опитат насила да изтръгнат признание от нея, а ще прикрият следите си и ще я убият.

Той остави дистанционното и поклати глава.

— Вие, ченгетата, лъжете непрекъснато. Защо въобще да ви вярвам?

— Въобще не ми пука дали ни вярвате, или не — каза Кайли и размаха пръст пред него като ядосана учителка. — Или ще ни кажете каквото знаете, за да ни помогнете да предотвратим убийството на една невинна жена, или просто ще замълчите, ще включите телевизора утре сутринта и ще прекарате остатъка от живота си, опитвайки се да живеете с мисълта за най-голямата грешка, която някога сте допускали.

В стаята се възцари тишина, нарушавана единствено от звуците, които издаваше самотният старец, докато вдишваше бутилиран въздух. Трябваше му време и ние му го дадохме. Снимката на тях двамата с Хати в сватбения им ден все още стоеше на масата. Той я взе и се вгледа в нея.

— Подслушвах Кат от месеци — каза той накрая, без да вдига поглед от снимката. — Удаде ми се доста лесно, дори за човек в моето състояние. Надявах се, че ще каже нещо, което може да го уличи, но той живееше сам, така че не говореше много-много, когато си беше у дома. Чуваха се предимно телефонни разговори, но нито дума от тях не можеше да го свърже с убийството на Хати — каза той и остави снимката. — Аз обаче не се отказах. Това се превърна в смисъл на живота ми — занимавах се само с това и мислех само за това как щях да го накарам да си плати. Отначало мислех да го убия, но знаех какво би казала Хати: „Не падай на неговото ниво“. Затова просто продължих да го подслушвам. И тогава една нощ, беше около единадесет вечерта, чух някой да звъни на звънеца на Кат и да отива по коридора до апартамента му. Веднага си сложих слушалките. Бяха двама полицаи или поне се представиха като такива.

— А мислите ли, че може и да не са били полицаи? — попитах го аз.

— Не знам и не ме интересува — отвърна той. — Единият от тях каза на Кат, че са дошли да го отведат за разпит. „За какво?“, попита той, а другият полицай отвърна: „Вие сте регистриран като извършител на сексуални посегателства. За какво мислите, че може да е? Искате ли да ни съдействате доброволно и да дойдете по свое желание, или да ви арестуваме и да ви измъкнем оттук с белезници?“.

— Познато ли ви звучи? — обърна се Ла Фльор към Кайли. — Същите глупости, но от други ченгета. Надявах се онзи да откаже, така че малко да го поступат, но той тръгна без повече мрънкане.

— А върна ли се въобще след това?

— Мамка му, не. Слухтях през цялото време. Освен това следях новините и се надявах да са го заковали за нещо голямо. Но нямаше нищо. Три дни по-късно се появи на първа страница на „Поуст“ облечен в бял защитен костюм. Мисля си, че онези две ченгета направиха това, което и самият аз бих направил, ако можех. Те не просто са го убили. Мислих доста за това. Те са го накарали да си признае за убийството на Хати. Онези двама мъже са мои герои. Няма начин да ги предам.

— Това е било тогава. Сега ситуацията е друга — каза Кайли. — Вашите герои възнамеряват да убият невинна жена. Що за геройство е това?

Ла Фльор не отговори на въпроса й, а просто посегна и отвори най-долното чекмедже на бюрото си. Цялото беше пълно с аудиокасети, подредени в плътни редици.

76.

Кашоните, пълни със стари телефони, жици и инструменти, които Хортън ла Фльор беше събирал цял живот, може и да бяха в пълен хаос, но записите от наблюдението на убиеца на жена му бяха отлично подредени, датирани и кодирани.

Взехме всички касети в офиса, но се наложи да изслушаме само една, за да се убедим, че Дейв Кейси и Гидън Бел бяха последните двама души, видели Себастиан Кат в нощта, в която беше изчезнал. Бяха се представили като полицаи от нюйоркската полиция, но нямаше официални документи някога да са го арестували, да са го водили за разпит или въобще да са пребивавали в неговия квартал.

— А сега следва трудната част — отбелязах аз.

— Да ги арестуваме? — предположи Кайли.

— Не, да кажем на Кейтс.

Кайли се намръщи.

— Справяхме се доста добре, докато нямаше кой да ни наднича зад рамото — каза тя. — Налага ли се да й казваме точно сега?

— Не. Трябваше да сме й казали още преди два дни, преди да извикаме Кейси и Бел. Нека да не утежняваме положението си.

Беше само 5:45 сутринта, но Кейтс беше пристигнала в кабинета си направо от „Грейси Меншън“. Разказахме й всичко и пуснахме записа.

— Това ли е всичко? — попита тя.

— Да, госпожо — отвърнах аз, — в цялата му хубава, лоша и грозна цялост.

— Грозно е това, че вие двамата сте се заели с цялата операция съвсем сами — каза тя, — но за това ще се разправяме друг път. Засега да се фокусираме само върху доброто, а то е, че сте намерили убийците Хазмат. Лошото е, че нямате доказателства. Разполагате със запис, направен незаконно от човек, който признава, че е мразел Кат до такава степен, че е възнамерявал да го убие. Дори студент по право в първи курс може да отхвърли доказателствата ви в съда. А ако арестувате Кейси и Бел, те никога няма да признаят къде е Рейчъл О’Кийф и тя ще загине от бавна и мъчителна смърт.

— Тя е невинна — каза Кайли. — Мислех, че тези двамата се борят за справедливост.

— Тя е единствената жертва, която евентуално би могла да ги разпознае. Затова, ако става въпрос за спасяването на техните кожи, сигурна съм, че биха плюли на всяка справедливост — отвърна Кейтс. — Не знам с колко време разполагаме, преди самопризнанията на Калвин Видмар да изтекат в медиите и целият свят да разбере, че О’Кийф е невинна. Трябва да накараме Кейси и Бел да ни заведат при нея преди това.

— Ще ги проследим — предложи Кайли. — Те сигурно я хранят. Давали са храна на всички останали жертви.

— Знаете ли къде се намират двамата в момента? — попита Кейтс.

— Не.

— Няма как да ги проследите, ако не разберете къде са — отбеляза Кейтс. — Ако новината се разпространи, преди да ги намерим, Рейчъл е обречена. Тези двамата ще окачат защитните костюми на тавана, ще се покрият и ще гледат как случаят си остава неразкрит.

Имаше защо Кейтс да е достигнала толкова висок пост на такава млада възраст. За моя радост беше на наша страна.

— Имам една идея — каза тя.

Наистина бях доволен.

В 6:30 часа в петък сутринта, точно четири дни след като бях сметнал, че съм намерил идеалните двама кандидати за екипа на отдел „Специални клиенти“ на Нюйоркската полиция, се обадих на Гидън Бел. До 7:15 двамата с Кейси се появиха в управлението.

С Кайли бяхме широко усмихнати, когато ги видяхме да влизат през вратата. Не се наложи да се преструваме, че се радваме да ги видим, наистина беше така. Чувствахме се малко като вълка, когато Червената шапчица се появява с кошничка вкуснотии.

— Зак, човече, звучеше много въодушевен по телефона — каза Бел. — Какво става?

— Шефът ми иска да говори с вас — отвърнах аз. — Тя ще ви каже.

Минахме по коридора и влязохме в офиса на Кейтс. Тя се изправи, когато влязоха. След като бяха представени един на друг, аз затворих вратата.

— Първо, господа, бих искала да ви благодаря за това, че ни помогнахте — започна Кейтс. — Имаме добри новини! На 911 е получено обаждане от жена, която се представила като Рейчъл О’Кийф. Казала, че е държана насила от двама мъже. Говорела доста несвързано и казала, че била измъчвана. Диспечерът се е опитал да установи местоположението, от което се обаждала, но разговорът прекъснал. Не се е обадила повторно и решихме, че е измама, но сестра й Лиз изслуша записа от 911 и потвърди, че това е гласът на Рейчъл.

— Значи е жива — каза Бел. — Това е страхотна новина. Можете ли да проследите обаждането?

— Било е от мобилен телефон, някъде в Куинс. Не успяхме да съберем данни, за да установим точната локация, но продължаваме да търсим. Възможно е и да не успеем да открием точното място, но веднага щом стесним периметъра достатъчно, ще изпратим екипи да проверяват врата по врата, докато я намерим. Възможно е да се окаже, че е цял жилищен квартал, така че ще ни трябват хора. Вие сте пожелали да участвате и сега отделът може да се възползва от съдействието ви.

— Това е страхотно — отговори Бел. — Благодаря, капитане. Със сигурност участваме.

По лицето му не се изписа и намек от изненада. Кейси на свой ред се усмихваше насила и определено не приличаше на ченге, което току-що е направило големия си пробив и е впечатлило шефа на елитен отряд.

Телефонът на Кейтс иззвъня.

— Компютърният ни специалист е — каза тя, преди да вдигне. — Какво става, Мат? — Кейтс задържа телефона до ухото си пет секунди преди да затвори. — Работят по проследяването на обаждането — каза тя. — Ще им трябват още двадесет минути.

— Момчета, грабвайте радиостанциите и тръгвайте — казах аз. — Ще ви се обадя веднага щом имаме точното местонахождение на обаждането.

Всеки от тях взе радиостанция и двамата се упътиха към вратата. На прага Бел се обърна:

— Капитан Кейтс, винаги сме мечтали да работим за отдел „Специални клиенти“. Благодаря ви още веднъж за дадената възможност.

— Аз ви благодаря — отговори Кейтс. — Вие сте важна част от това и заслужавате да бъдете там, когато намерим Рейчъл.

Тя изчака двамата да се отдалечат достатъчно по коридора, за да не чуват какво говорим.

— А на вас, детективи Джордан и Макдоналд, благодаря, че ми позволихте да бъда част от вашата малка частна полицейска единица — каза тя и повдигна вежди. — Е? Как се справих?

77.

— Как, по дяволите, се е добрала до мобилен телефон? — попита Гидън веднага щом се качи зад волана на спортния джип и потегли.

— Не знам, но всичко започна да се скапва — отвърна Дейв. — Същото като с Енцо е, но дори още по-зле. Този път с теб наистина сме мъртви.

— Може би някой е влязъл през задната врата. Сигурен ли си, че я заключи?

— Не, Гидън, оставих я широко отворена, така че всеки да може да влезе при нея и да звънне на 911.

— Ей, недей да се оправдаваш. Просто питам.

— Интересно, на мен ми прозвуча така, сякаш ме обвиняваш.

— Извинявай. Всичко това ми дойде малко изненадващо. И съм малко изнервен.

— Ето къде е разликата между нас, Гидън. Аз съм много изнервен.

— А какво ще кажеш за момент да спрем да се паникьосваме и да започнем да мислим? — каза Гидън.

— Аз мисля доста — отвърна Дейв. — Мисля си за това какво е да си ченге, което ще прекара остатъка от живота си в „Синг Синг“25.

Гидън насочи колата към моста „Ед Кох“. Час пик тъкмо започваше, но трафикът от автомобили, напускащи Манхатън, беше далеч по-малък от този, изсипващ се от Куинс.

— Виж какво мисля аз по въпроса — каза Гидън. — Никой не е влязъл през задната врата. Изобщо никой не е влизал отникъде. Ако някой наистина беше влязъл там и беше видял Рейчъл, досега щеше да се е обадил повторно. Прав ли съм?

— Надявам се — сви рамене Дейв.

— А и тя е облечена само с един защитен костюм. Къде би могла да скрие мобилен телефон? Дори и по някакъв магически начин да се е сдобила с такъв, тя е окована. Какво точно е направила? Набрала е със зъби ли? Според мен това е измама, Дейв. Някоя откачалка е звъннала на 911 и се е представила за Рейчъл, а тези ченгета идиоти са се хванали.

— Кои са ченгетата идиоти? Джордан и Макдоналд или ние двамата? Нали казаха, че сестра й е разпознала гласа…

— Стига, Дейв, помисли малко! Сестрата е искала това да е Рейчъл. Ченгетата също са искали да е Рейчъл, затова са се хванали. Ти и аз обаче знаем, че тя няма как да се е добрала до телефон. Обаждането трябва да е измама, спокойно.

— Спокойно? Може би, ако откачалката се беше обадила от Бруклин, но не е така. Измама или не, обаждането ги е накарало да търсят мястото в Куинс, така че няма да се успокоя, докато не я преместим възможно най-далеч от там. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Мислех, че досега ще е признала — каза Гидън, — но тя се оказа корава. Може да ни отнеме дни преди да успеем да я запишем на видео.

— Нямаме дни — отвърна Дейв. — В гаража е прекалено горещо, не можем да я държим там. Не ми се ще да пътувам до Адирондак и обратно, но мисля, че колибата на братовчед ми там ще е най-сигурното място. Предлагам да отидем веднага да я вземем и да тръгваме натам.

— Има един малък проблем — каза Гидън, — пътят дотам е пет часа в едната посока. Джордан и Макдоналд ще звъннат всеки момент и ще поискат да отидем в който и да е квартал, от който решат, че е било направено обаждането. Не можем да изчезнем от полезрението им, а и няма как да я натъпчем отзад в багажника.

— Е, просто няма как да я оставим в гаража.

— Разбира се, че има — отвърна Гидън. — Просто няма как да я оставим в гаража жива.

— Какво искаш да кажеш? Да я убием… просто така ли? Без да сме я заснели на видео?

— По-скоро мисля за това да я убием, без да ни хванат — отвърна Гидън. — Ей, няма как да печелиш във всички случаи. Тя така и не се пречупи, а ние нямаме повече време да чакаме. Нямаме друг избор, трябва да я убием.

— Кога?

— Сега е най-добрият момент — отвърна Гидън и веднага щом слезе от моста, зави по булевард „Върнън“. — Ще бъдем там след пет минути.

— Просто така? — попита Дейв. — Ще влезем и просто ще я убием?

— А ти какво предлагаш да направим? Да й занесем друга пица ли? Да й купим подаръци за сбогуване? Дейв, това няма да бъде нещо голямо, какъвто беше случаят с Енцо. Знаем как да го направим. Ще сложим найлонова торба на главата й, ще съберем оборудването и ще я оставим там. Евентуално все някога може и да я намерят.

Дейв кимна, опитвайки се да приеме факта, че щяха да убият някого след пет минути. Така и не успя да свикне с това. Гидън беше този, който се справяше безпроблемно.

— Някой някога казвал ли ти е, че си откачено копеле?

— Ъхъ — отвърна Гидън. — Само че може пак да ми го повториш. Така и не ми омръзва да го чувам.

78.

През десетте минути, в които Кейси и Бел прекараха в кабинета на капитан Кейтс, Мат Смит успя да инсталира джипиес проследяващо устройство и два бръмбара в колата им. След това приложи малко от компютърната си магия, така че двамата с Кайли да можем да следим движението им и да слушаме разговора им на айпад.

Тридесет минути преди това Кейтс беше свикала екип за бързо реагиране от дванадесет души и беше ангажирала полицейски хеликоптер, чиито обозначителни знаци на Нюйоркската полиция бяха закрити с лепенки на Ей Би Си „Новини от мястото на събитието“. Това беше и идеалното прикритие за един полицейски хеликоптер в напечена ситуация.

Цялата операция се координираше чрез най-новата система за антитерористична защита на града — „Монитор“, — представляваща електронен команден център, свързан с повече от сто хиляди очи и уши, разположени из петте предградия, на стойност двадесет милиона долара. Беше нещо като Биг Брадър, но на стероиди.

И всички тези средства бяха вложени в спасяването само на една жена — млада майка, чиято престъпна небрежност беше довела до смъртта на невинната й петгодишна дъщеря и която само два дни по-рано не беше успяла да убеди града да й осигури двама полицаи за охрана, които да я отведат на сигурно място.

Това обаче беше минало. Сега Рейчъл О’Кийф се беше превърнала от никому неизвестен флеботомист със заплата петнадесет долара на час в един от най-важните граждани на Ню Йорк. А фактът, че задникът на кмета също беше в залога, никак не накърняваше интересите й.

Двамата с Кайли облякохме защитни жилетки и якета с надпис „Градска полиция на Ню Йорк“ и в секундата, в която джипът на Кейси и Бел потегли от управлението, ние хукнахме към нашата кола. Кайли се настани зад волана, а шестте автомобила на спецчастите, които до момента бяха чакали скрити в съседна пресечка, се появиха откъм Шейсет и седма улица и ни последваха.

Потеглихме по следите на Кейси и Бел, като се стараехме да сме достатъчно близо, но и винаги да сме далеч от полезрението им.

Както се очакваше, джипът им тръгна към Куинс и от словесната битка, която водеха, беше ясно, че сме открили нашите убийци Хазмат.

Събрахме погледите на всички, когато тежковъоръженият ни конвой се понесе в южна посока по Второ авеню.

— Трябва да сме благодарни на Кейтс, че успя да концентрира такава огнева мощ за отрицателно време — отбелязах аз.

— Ако питаш мен, това е прекалено — каза Кайли по средата на разстоянието по моста „Ед Кох“, — особено палячовската кола, която върви най-отзад.

Под палячовци имаше предвид детективите Донован и Бойл. Необяснимо защо, но Кейтс беше извикала и тях да участват в операцията. Кайли не беше никак доволна от този факт, но беше наясно, че не трябва да оспорва преценката на Кейтс.

— Ти какво би предпочела да направиш? — попитах аз. — Да щурмуваш замъка, облечена в дизайнерската си камуфлажна униформа с по един автомат във всяка ръка и двайсетсантиметров военен нож между зъбите ли?

И в този момент оранжева огнена топка освети небето.

Върволицата автомобили пред нас започна да спира с примигващи червени стопове, а Кайли наби спирачки, за да не се надъним в белия бус отпред.

Свързах се по радиостанцията с Биг Брадър.

— Експлозия на моста „Ед Кох“ в посока Куинс — докладвах аз. — Какво става?

— Знаем. Алармите се включиха и при нас. Изчакайте, сега ще ви превключа към сигнал от пътнотранспортните камери пред вас. Имаме ситуация десет-петдесет и три. Изглежда, автобус от градския транспорт се е сблъскал с тежкотоварен камион. От удара се е взривил резервоарът за горивото на камиона. От автобуса излизат хора, шофьорите наоколо изоставят колите си.

Проверих джипиеса, Кейси и Бел бяха вече от другата страна на катастрофата. Те току-що преминаваха през „Куинсбъроу Плаза“, движейки се бързо към целта си.

И тогава чух Гидън да казва: „Нямаме избор. Трябва да я убием“.

— Монитор, тук е Червен водач — казах аз. — Спрели сме. Можем ли да се измъкнем оттук, или не?

— Не. Всичко е задръстено. Изчакайте… можете да подминете мястото на инцидента, ако сте пеша.

Сега вече ние нямахме друг избор.

— Червен екип, говори Червен водач — казах аз. — Оставете колите и тръгвайте. Веднага! Монитор, не можем да проследяваме мишените, докато тичаме. Изпращайте ми информация.

С Кайли изскочихме от форда и хукнахме напред по стоманения мост. Спецекипът ни следваше по петите в пълно бойно снаряжение. Неколцина от шофьорите наоколо свалиха стъклата на прозорците си и започнаха да ни подвикват да тичаме по-бързо и да раздвижим проклетия трафик. Човек няма как да не обича Ню Йорк! Все се намира по някой, който да ти дава съвети как да си вършиш работата.

— Червен водач, мишените току-що завиха от булевард „Джаксън“ по Крейн Стрийт. Тя е сляпа улица, така че може би това е мястото, където държат заложницата.

— На какво разстояние е от мястото, където се намираме ние?

— Около два километра и сто метра. Можете ли да шофирате, след като преминете покрай катастрофата?

— В момента се приближаваме към нея — отвърнах. — Тук е пълен хаос. Никой още не се е отзовал, но този участък от пътя е бил в ремонт и има работници с пожарогасители, които помагат. Чуваме сирените на пожарните коли, които идват насам, но няма да успеем да се доберем до превозно средство, Монитор. Дори и от другата страна да ни очаква бронетранспортьор, задръстването е блокирало целия булевард „Куинс“. Това е най-бързият път. Предполагам, че ще ни трябват от десет до дванадесет минути, за да стигне целият ни екип до Крейн Стрийт.

— Червен водач, не знам дали успяхте да чуете последния предаден от тях сигнал. Планират да убият заложницата и да избягат. Не мисля, че разполагате с десет минути.

— Значи трябва по някакъв начин да спечелим време — казах аз.

Изведнъж спрях рязко. Издигнатата на нивото на земята станция от метрото на „Куинсбъроу Плаза“ беше точно пред нас. Облегнах се на един от покритите с графити и облицовани с телена мрежа стоманени стълбове, извадих мобилния си телефон и позвъних.

Дейв Кейси отговори още на първото иззвъняване.

— Зак, какво става? Намерихте ли я вече?

— Не — казах аз, опитвайки се да потисна задъханото си дишане, което можеше да ме издаде. — Но портиерът в сградата на Рейчъл — Калвин Видмар, току-що си е признал за убийството на Кими О’Кийф. Намерихме неопровержими доказателства в апартамента му. Мислех, че вие двамата с Бел трябва да узнаете. Рейчъл О’Кийф е невинна.

Той не каза нищо.

— Дейв, чуваш ли ме? Разбра ли какво казах?

— Да… чух те. Чух те много добре. Благодаря, че ни се обади.

Той затвори, а аз отново се затичах. Кайли и специалният екип бяха вече далече пред мен.

79.

— Чу ли какво казаха по радиостанцията? — попита Гидън.

Дейв поклати глава, все още опитвайки се да осмисли чутото в разговора със Зак Джордан.

— Не, говорех по телефона — каза той. — Какво е станало?

— Експлозия. Ситуация десет-петдесет и три на слизане от моста. Автобус се ударил в камион и резервоарът му се е взривил.

— Има ли ранени?

— На кого му пука, Дейв? Важното е, че целият скапан мост е затворен. Минахме от тази страна точно навреме. Давай да направим каквото трябва и да се махаме.

Дейв слезе от колата, отвори вратата на гаража и спусна ролетната врата отпред веднага щом джипът влезе вътре.

— Кой ти се обади преди малко? — попита Гидън, докато слизаше от автомобила.

— Джордан.

— И?

— Каза, че О’Кийф е невинна. Портиерът от нейната сграда си бил признал, че е убил детето.

— Глупости! Този ни мотае.

— Какво искаш да кажеш?

— Събери две и две, човече. Джордан, Макдоналд, Кейтс — всички те ни мотаят. Първо ни се обаждат, за да ни съобщят за фалшиво обаждане, което ние знаем, че е невъзможно да е било от О’Кийф. След това идваме в Куинс, а те ни проследяват. Те ни следят, Дейв.

Дейв надзърна през единия от двата мръсни прозореца с армирани стъкла.

— Къде са тогава?

— От другата страна на проклетата експлозия на моста. Не могат да се доберат дотук. Затова и Джордан ти се обади, за да ти каже поредната глупава лъжа. Този път твърди, че била невинна, а? Опитват се да си спечелят време. Давай да си свършим работата и да се изнасяме от тук. Започвай да товариш видеооборудването, аз ще събера нещата от задната стаичка.

— Ами Рейчъл?

— Същото като преди. Тя не може да ни разпознае. Ще я убием. Ликвидираме проблема, Дейв.

— Ами ако тя наистина е невинна?

— Дейв, тези си играят с главата ти! Тя е виновна. Ние знаем, че е виновна. Натовари колата. Аз ще се погрижа за Рейчъл, а след това се омитаме от тук.

— Хайде да не е точно тъй — каза нечий глас.

Двамата се обърнаха и видяха как някакъв исполин излезе иззад фалшивата стена в далечния край на гаража. Дейв знаеше доста за оръжията и веднага разпозна деветмилиметровия пистолет „Смит и Уесън“ 5946. Този беше с прикрепен към дулото заглушител „Инфинити“.

— Ние сме полицаи — каза Гидън. — Веднага оставете оръжието.

Едрият мъжага се разсмя.

— Оставете оръжието ли? Човече, не ти липсва кураж. А какво ще кажете вие да застанете на колене, да оставите оръжията си внимателно на пода и да ги плъзнете насам, а след това да сложите ръце зад тила си. Сещате се, точно като по филмите.

Дейв приклекна на земята и плъзна пистолета си към другия край на стаята. Гидън не помръдна.

— Допускаш грешка — каза той. — Ние сме от полицията на Ню Йорк.

— Е, това обяснява защо не слушаш. А сега или коленичи, докато все още имаш колена, на които да застанеш, или ще ти разбия капачката на едното и ще оставя гравитацията да свърши останалото. Дясното или лявото? Ти избираш.

Гидън коленичи до Дейв.

— Ако си мислиш, че можеш просто ей така да влезеш и да обереш двама полицаи — каза той, докато също плъзваше пистолета си по пода, — значи си луд.

— Така ли си мислиш? — засмя се онзи. — Това не е обир.

— А как, по дяволите, го наричаш тогава?

— Бих го нарекъл Деня на възмездието — каза мъж с посребрени коси, който също излезе иззад стената. Той също държеше пистолет в дясната си ръка — черен „Берета“ 85 с тринайсетсантиметров заглушител. В лявата му ръка беше крушата за мъчения.

— Исусе — каза Дейв. — Джо Салви.

— И синът му — добави Салви.

Джоджо Салви също се измъкна иззад стената, стиснал сребристата никелована версия на беретата на баща си.

— Ето там — посочи Салви на Джоджо. — Застани срещу Томи Бой.

Джоджо зае позицията и тримата мъже замлъкнаха неподвижни в зловещ триъгълник на оръжия и мускули.

Накрая Салви заговори.

— Гениално изобретение — каза той и вдигна крушата. — Лесно за използване и крайно ефикасно. Всеки достатъчно умен бизнесмен трябва да има по едно такова. Мисля, че това ще го задържа — каза той и подхвърли крушата на Томи Бой.

В очите на Салви гореше същият мрачен и заплашителен огън, както преди години, когато оглеждаше пълната с хора църква на погребението на сина си. Сега обаче беше намерил това, което търсеше.

— Партньорът ти изглежда смутен — обърна се той към Гидън, — но ти ни очакваше, нали, Гидън?

Дейв рязко обърна глава наляво.

— Гидън, за какво говори той?

Гидън продължи да гледа право пред себе си.

— Нека ти обясня по-просто — обърна се Салви към Дейв. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади тефтер, подвързан с тъмночервена мароканска кожа, обточена със златни елементи. — Това не ти ли се струва познато?

— Къде, по дяволите… как…? — Дейв не успя да сглоби парчетата от пъзела достатъчно бързо.

— Млъкни, Дейв! — каза Гидън. — Салви, не бъди идиот. Ние сме ченгета. Не ме интересува какво си мислиш, че става тук, но можеш да си осигуриш адски много време в затвора заради това. Остави веднага пистолета и всички ще зарежем това нещо.

— О, вие сте ченгета?

Салви свали пистолета и изпъна другата си ръка напред.

— А вие защо не кажете нещо? — обърна се той към Рейчъл О’Кийф, която все още беше закопчана за тръбата, а устата й беше залепена с тиксо. — Вижте, госпожо, ченгетата са тук. Искате ли да тръгнете с тях?

Рейчъл трескаво поклати глава и изкрещя, но писъкът й бе заглушен от лепенката.

— Лоша новина, момчета — каза Салви, — не бележите точка пред дамите. Мисля, че в днешно време никой няма уважение към полицаите. Дори и една дама в… — Без предупреждение той стовари дръжката на пистолета в челюстта на Гидън, разбивайки костта и разкъсвайки кожата му. Капилярите му направо избухнаха.

Из цялата стая пръсна кръв. Гидън се преви на две, но успя да се задържи на колене.

Салви се обърна към Дейв.

— Съжалявам, детектив Кейси. Разсеях се. Имахте някакви въпроси? А, да, как съм се сдобил с дневника на сина ми? Интересно! Майката на Гидън го намерила и беше така добра да го върне в семейството ни. Чудесна жена. Тя се погрижи за повечето букети на погребението на сина ми.

— Майка ти? — обърна се Дейв към Гидън. — Ти каза, че си го изгорил. Защо си запазил…

— Млъкни! — каза Гидън и изплю кръв и парчета от зъбите си.

— Знаел си, че майка ти им го е върнала?

— Разбира се, че е знаел — каза Салви.

— И аз току-що разбрах — отвърна Гидън. — Не исках да те плаша, докато се занимавахме с това, но се кълна, че щях да ти кажа веднага щом приключим тук.

— Значи си ми спестил факта, че мафията ни търси?

Гидън отвърна поглед.

— Няма смисъл да говориш с него, Дейв — каза Салви и се приближи до видеооборудването. — Я, каква хубава техника си имате тук! Значи си падате по признанията пред камера, а? Аз също. Тук сме от известно време и мисля, че Джоджо успя да го разучи. — Джоджо, включи камерата.

Джоджо не помръдна.

— Да не си глух? — каза Салви — Включи камерата.

— Не знам, татко — каза Джоджо, — дойдохме да направим каквото трябва, но да го снимаме… не знам дали е толкова добра идея.

— Недей да мислиш! — каза Слави със заплашително тих глас и вдигна ръка. — Майка ти чака това дванайсет години. Сега включи проклетата камера.

— Добре, добре — съгласи се Джоджо и пъхна пистолета в колана си. Пристъпи зад камерата и я насочи към двамата коленичили мъже. Натисна бутона за запис и червената лампичка примигна. — Започвай, щом си готов, татко — каза той.

— Добре, тогава — продължи Салви. — Май аз ще съм режисьорът на този малък филм. Това ще бъде сцената с голямото признание — тази, която всички очакват.

Той се отдалечи на няколко метра и насочи пистолета към главата на Дейв.

— А сега започвай да признаваш — каза той.

— Това място само след миг ще гъмжи от ченгета — отвърна Дейв.

— Вие сте ченгета — разсмя се Салви. — Дошли сте тук, за да измъчвате тази жена. Какво сте направили? Обадили сте се за подкрепления ли? Виж какво, Дейв — почти прошепна Салви, — изглеждаш ми разумен човек, така че ми кажи — чия беше идеята да убиете сина ми?

— Твоят син изнасили сестра ми — каза Дейв.

— Не ми пука, дори и да е изчукал баба ти, да я е накълцал и да е дал парчетата на кучето си. Вие двамата сте го убили, знам го. Сега искам да знам кой от двама ви го измисли.

— Какво значение има? Така или иначе ще ни убиеш и двамата.

— Значение ли? Значението е в това, че единият от вас е дърпал конците, а другият е бил просто изпълнител, последовател. Един от вас е взел решението да разбие главата на сина ми и да притисне лицето му под водата, докато се удави. Винаги има някой, който е водач — каза Салви и насочи пистолета си към Гидън. — Той ли беше? Действа така, сякаш той командва.

Гидън се взря предизвикателно в Салви, без да обръща внимание на кръвта, която се стичаше по лицето му. Салви отвърна на погледа му.

— Но не командва той! — каза Салви и изрита Гидън в ребрата толкова силно, че се чу как костите му пукат. — Той не командва никого!

Гидън се свлече на пода и застена в агония.

— Оо, боли ли? Лоши новини — не първият удар е най-болезнен. Най-много боли всяка глътка въздух, която си поемаш оттук насетне. Добрата новина е, че не ти остават още много глътки въздух — каза Салви и махна с ръка към Томи Бой. — Вдигни това лайно.

Едрият мъж сграбчи Гидън за яката и го накара да се изправи на колене.

Дейв отвърна поглед и тогава я видя — някаква сянка се появи за миг и надникна през мръсния прозорец.

Беше Кайли Макдоналд.

80.

Три дни в седмицата сутрин се опитвам да тренирам във фитнеса на управлението — тежести, бягаща пътека, колело, веднъж седмично ходя на йога. В добра форма съм — е, не чак толкова добра като на момчетата от специалния отряд, но те бяха натоварени с толкова много оборудване, че успях да настигна групата.

— Няма да успеем — каза Кайли, когато се изравних отново с нея. — Петте минути, които имахме, изтекоха, а все още имаме половин километър до…

Радиостанцията я прекъсна.

— Монитор до Червен водач — чу се оттам.

— Да, Монитор? — отговорих в движение аз.

— Виждаме ви на една от пътните камери. Имаме транспорт за вас на Двадесет и първа улица, на една пресечка от вас. Изцяло ваш е.

И като по чудо той беше точно там — голям и красив синьо-бял автобус е надпис „Градска полиция на Ню Йорк“.

— Благодаря ви, Монитор — казах аз, докато групата ни се качваше. — Накъде е крайната ни цел?

— Окото ни във въздуха ги е видяло да спират пред един гараж на Крейн Стрийт осемдесет и осем преди няколко минути.

— Тръгваме натам — казах аз и автобусът потегли.

Двадесет и първа улица е тесен двупосочен път, но шофьорът ни успя да маневрира из нея и доста бързо си проправи път през сутрешния трафик. Само дето аз не бях сигурен дали ще бъде достатъчно бърз. Ако Гидън спазеше плана си за петте минути, Рейчъл щеше да е мъртва, преди да стигнем там.

Запознах водача на специалния екип Алан Роуи с последните новини. Проверихме в картата на „Гугъл“ номер 88 на Крейн Стрийт и още преди автобусът да спре в началото на задънената улица, сержант Роуи вече имаше план.

Той раздели екипа на три части — една щеше да разбие вратата на гаража, втората щеше да влезе отзад, а двама души трябваше да покриват сградата отстрани откъм железопътните линии.

Всяка постройка на Крейн Стрийт беше нашарена е графити и всички до една изглеждаха изоставени, включително и четириетажният склад в средата на квартала.

Изтичахме почти безшумно до края на улицата и заехме позиции. Аз и Кайли последвахме Роуи към предната част на гаража.

Вратата беше с размери около два и петдесет на четири метра и беше направена от гофрирана стомана.

— Няма да е проблем — каза Роуи. — Току-що от екипа отзад разбрах, че там има по-малка врата, която е много по-лесна за отваряне от тази. Специалистът в момента поставя лента експлозив около всяка от вратите. По моя заповед ще взриви задната, за да влезем. Секунда по-късно ще взриви и предната врата на гаража.

— Аз и Джордан влизаме първи — каза Кайли.

— Няма начин — отвърна Роуи. — Знаете как е. Първо екипът обезопасява помещението. Това ще го направят моите хора.

— Добре, вие сте първи — каза тя. — Знаете ли с какво ще се сблъскате?

— Нямаме представа.

— А трябва да знаете — каза тя и долепи тялото си плътно до постройката, сниши се до земята и пропълзя до двата почти закрити от прахоляк прозореца.

— Какво прави тя, по дяволите? — попита Роуи.

— Бих предположил, че разузнава — отвърнах аз. — Каквото и да е, нея нищо не може да я спре.

Кайли вдигна глава достатъчно, за да погледне през единия от мръсните прозорци. Пет секунди по-късно тя отново приклекна и се върна при нас.

— Играта се променя изцяло — каза тя и извади бележник и химикалка. — Това е помещението — нарисува правоъгълник тя, — а тук — отбеляза тя с Х центъра на правоъгълника — тук е Рейчъл. Завързана е, но стои права, така че, изглежда, все още е жива. Тук и тук — добави тя още два хикса — са Кейси и Бел. Те са коленичили на пода, а трима мъже са насочили оръжия към тях — добави още три хикса тя.

Изненадите просто не спираха.

— Трима мъже? — повторих аз.

— Ъхъ — отвърна тя, — и единият от тях е Папа Джо Салви.

81.

— Нека да повторя въпроса — каза Джо Салви. — Кой се прибра след училище следобед и каза на другия, че вие двамата трябва да убиете Енцо? Винаги има един, който е водач. Винаги има и един, който следва.

Думите на Салви напомниха на Дейв за собствения му баща. „Има вождове, има и индианци — казваше баща му. — Проблемът с полицията в Ню Йорк е, че има прекалено много проклети вождове и не достатъчно добри индианци. Аз съм индианец, Дейв. Получавам заповеди и гледам да свърша работата.“

Това беше опитвал да прави и Дейв. Разбира се, всичко беше идея на Гидън, но щом Дейв се съгласи да участва, той вложи в това всичко от себе си — Енцо, Кан, Кат, Тинсдейл, Паркър-Стийл — всеки един от тях си беше получил заслуженото. Искаше му се само да му беше останало време да се занимае и с други.

Оставаха му обаче само двадесет секунди. Кайли Макдоналд не беше сама отвън. Двамата с Джордан сигурно бяха придружавани от специален отряд, решени на всичко, за да спасят Рейчъл. Щяха да взривят вратата на гаража и тежковъоръжените полицаи с балистични щитове и автомати щяха да се втурнат вътре.

Двадесет секунди. Достатъчно време да затрие още една отрепка.

— Аз го направих! — изкрещя Дейв на Салви. — Гидън само приказва, но му липсва кураж. Енцо изнасили сестра ми и аз се заклех да го убия. Аз съм този, който разби мазната му физиономия с бутилка евтина водка. След това го замъкнах до водата и през цялото време той квичеше като малко прасе, каквото си и беше.

Дейв видя как Салви стиска по-силно дръжката на пистолета. Искаше му се да натисне спусъка. Салви обаче отстъпи назад. Трябваше му още един рунд.

— Всички вие от фамилия Салви сте голяма работа, когато сте отгоре — подразни го Дейв, — но когато масата се обърне, всички сте като Енцо — пищите за онази дебела кучка, майка му…

Пистолетът на Салви гръмна.

Кръв, кости и сива материя от черепа на Гидън плиснаха по лицето на Дейв.

— Знаеш ли, Дейв — каза Салви, — ти си не само кофти ченге, ти си и кофти лъжец. Не знам за какво ти е да искаш да отнесеш куршума вместо този задник. Той те прецака! Възхищавам ти се за лоялността, но така или иначе ще те убия.

Той тъкмо насочваше пистолета си към главата на Дейв, когато първият взрив разлюля стаята. Задната врата се взриви навътре и изпрати кълба дим и отломки към отсрещната стена. Тримата мафиоти приклекнаха. Миг по-късно втори взрив отвори огромна дупка в металната врата на гаража и мъже с каски, предпазни очила и специално снаряжение влязоха вътре.

Томи Бой реагира на секундата и стреля напосоки в ордата полицаи, които се втурнаха към него.

За умен човек като него това се оказа тъп начин да умре. Цял залп куршуми от шест различни автомата се забиха в тялото му и той рухна на пода като скала.

— Не стреляйте! Не стреляйте! — крещеше Джо Салви, вдигнал ръце във въздуха.

— Хвърлете оръжията и легнете с лице към земята! Сложете ръце зад главите си — излая нечий глас.

По лицето на Дейв Кейси се прокрадна слаба усмивка. Ченгето, което се разпореждаше, беше Кайли Макдоналд. А Джордан бе точно до нея.

Две берети изтракаха на пода, Салви и Джоджо се снишиха. Четирима полицаи им сложиха белезници, пребъркаха ги за оръжия и ги изправиха на колене.

— Ей, по-спокойно — каза Салви. — Ние току-що заловихме убийците Хазмат. Шофьорът ми простреля единия от тях.

— Освен това спасихме и тази кучка — детеубийцата — добави Джоджо.

— Наистина ли? — каза Кайли. — Аз не видях нищо такова през прозореца.

— Какво? Гледала си през армиран прозорец, по който има слой от стогодишен прахоляк, и си мислиш, че от теб ще излезе достоверен свидетел? — изгледа я с недоверие Джо Салви. — Моят адвокат ще те разбие с лекота.

— Не мисля, че областният прокурор ще има нужда от показанията ми, господин Салви — каза Кайли. — Имаме много по-добър свидетел очевидец, който през цялото време е бил в стаята с вас.

— Кой? Той ли? — каза той и посочи с глава към Дейв. — Дискредитирано ченге, което се прави на убиец психопат? Или пък тя? Сигурен съм, че от нея ще излезе идеален свидетел, след като е била окована и измъчвана през последните три дни.

Салви се разсмя, а Джоджо също се присъедини към него.

— Не, господин Салви — каза Кайли. — Мисля, че имаме неопровержим свидетел, който ще убеди всеки съд какво се е случило тук, независимо какво ще кажат или направят адвокатите ви.

— И къде е този така наречен „свидетел“? — попита Салви.

— Ето го тук — каза Кайли и сложи ръка на видеокамерата с все още проблясващата червена лампичка. — А и тя все още работи.

82.

Дейв Кейси ни чакаше в стаята за разпити. Изглеждаше забележително спокоен за ченге, което беше убило цветнокож наркобос и китайски гангстер, а се очакваше да прекара остатъка от живота си заключен в затвор сред техни приятелчета.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза той веднага щом с Кайли влязохме мри него. — Гледахте ли видеозаписа?

— Още не — казах аз. — Дойдохме направо тук. Сигурен ли си, че не искаш адвокат или представител от съюза на полицаите?

— Вече ми прочетохте правата. Не, благодаря. Единствените хора, с които искам да говоря, сте вие двамата.

— В такъв случай ще бъдем само ние тримата — казах аз и седнах на масата срещу него. Кайли остана права.

— Да. Ние тримата, плюс не знам още колко зад огледалното стъкло — каза той и посочи към огромното огледало на далечната стена.

— Седмина са, но прииждат още — казах аз. — Дейв, знаеш колко сериозно е всичко това. Ще събереш цяла стая. Сега, ние ли да ти задаваме въпросите, или ти просто ще говориш?

— О, готов съм да говоря, но преди това имам един въпрос.

— Питай.

— За онзи последен телефонен разговор, когато ти ми звънна. Каза, че портиерът си признал за убийството на Кими О’Кийф. Будалкаше ли ме?

— Не, истина е — казах аз. — Знаехме, че възнамерявате да убиете Рейчъл, и искахме да ви разколебаем.

— Благодаря. Нямаше да мога да живея със себе си, ако бяхме я… — Той замълча за миг, обмисляйки някакво по-добро продължение от убили хладнокръвно. — Ако бяхме последвали плана си — добави той.

— Но не сте имали проблем да убиете другите четирима? — попита Кайли.

— Другите петима — каза Кейси. — Преди дванайсет години, още докато бяхме в гимназията, двамата с Гидън убихме малкия син на Джо Салви, Енцо. Той беше едно отвратително садистично малко копеле, което тероризираше целия квартал, а знаехме, че ще става все по-зле. И когато изнасили сестра ми Мередит, Гидън ме убеди да отмъстим за това. Не хвърлям вината върху Гидън. Бях с него през цялото време.

Вече бях решил, че съм видял последния кървбол26, но Дейв Кейси току-що поднесе още един. Вдигнах поглед към Кайли, която стоеше със зяпнала уста, но не каза нищо.

— От начина, по който ме гледате, предполагам, че Салви не ви е обяснил защо той и хората му бяха там — каза Дейв. — Той не би го направил. Това е работа на семейството. През всички тези години той е търсил човека, убил Енцо, и е стигнал до истината съвсем случайно преди няколко дни. Това беше съвсем неочаквано и за нас.

— Това обяснява защо човек, който е толкова нагоре по хранителната верига, колкото Салви, не е решил да изпрати наказателен отряд — казах аз.

— Всичко е записано на видео — отвърна Кейси.

— Това е единственото, което не се връзва — обади се Кайли. — Хората като Салви се обвиват в секретност. Ако в стаята има камера, те я разбиват на пух и прах. Не е ли знаел, че записва?

— Салви нареди на Джоджо да я включи. Всичко, което искаше, бе да запише как ние с Гидън си признаваме за убийството на Енцо, за да занесе записа на жена си. Съмнявам се да е планирал да натисне спусъка по време на записа, но това им е забавното на камерите — човек се разсейва и забравя, че са включени.

— А какво го разсея? — попитах аз.

— Просто гледайте филма — усмихна се Дейв. — Не искам да ви развалям края. Между другото, сигурно ще е добре да изпратите едно копие и в Сто и шести участък на Хауърд Бийч. Там имат един дванадесетгодишен случай на убийство, който, сигурен съм, ще приключат с радост.

Бях сигурен, че някой от другата страна на огледалното стъкло в момента правеше точно това.

— Дейв — започна Кайли, — били сте деца, когато сте убили сина на Салви. Това е била лична вендета. А защо ви бяха другите, случайните жертви?

— Не бяха случайни. Така прочиствахме един град, който не можеше или не искаше да се прочисти сам. Да не би вие двамата да искате да ми кажете, че никога не сте искали да направите нещо подобно?

— Да искаш да го направиш и наистина да го направиш, са две много различни неща — каза Кайли. — Ние сме полицаи, а не обществени спасители, работим в системата.

Той се усмихна.

— Вие двамата, и особено ти, Кайли, работите в системата само дотолкова, колкото ви изнася. След това плюете на всякакви правила и го карате през просото. Не забравяйте, че вие бяхте тези, които накарахте мен и Гидън да провеждаме незаконно следене на две невинни ченгета.

Кайли погледна през рамо към огледалото. Доста добре можех да си представя как я гледаха от другата му страна.

— Много хора подкрепяха убиеца Хазмат — каза Кейси. — Знам, че не одобрявате това, което направихме, но не се преструвайте, че не разбирате.

— Помогни ни да го разберем по-добре — казах аз. — Разкажи ни всичко от самото начало.

— Всичко започна от един обикновен въпрос — каза Кейси. — „Мислиш ли, че Хитлер е бил добър човек, когато е бил в гимназията?“

Той продължи да говори без прекъсване в следващите два часа. Когато най-накрая приключи, Кейси погледна право към камерата и каза:

— Е, това е моето видеопризнание. Нищо от това не беше казано насила, всичко споделих доброволно. Искам само да добавя, че сестра ми Мередит никога не е имала ни най-малка представа, че ние с Гидън убихме Енцо. Да, тя каза на Гидън, че Рейчъл О’Кийф ще бъде в къщата на леля си в Джърси, но това беше само защото Гидън я напи и успя да изкопчи тази информация от нея. Ние бяхме полицаи. Тя ни вярваше. Всъщност много хора ни вярваха, детективи Джордан и Макдоналд също споделяха конфиденциална информация с нас. Мередит бе само един от многото хора, които излъгахме. Тя никога не е вземала участие в нашите престъпления и не следва да понесе каквито и да било последствия заради тях — каза той, сви ръце и опря лакти в края на масата. — Мисля, че с това приключих, но имам още два въпроса.

— Давай — казах аз.

— Какво е състоянието на Рейчъл О’Кийф?

— Отведена е в травматологията на Презвитерианската болница — каза Кайли. — Сестра й е с нея, а пред вратата й има постоянна полицейска охрана, която държи настрана медиите, откачалките и останалите лешояди, които искат да научат повече за премеждията й.

— Кажете й, че аз… — започна той и спря. — Не. Всъщност не мога да й кажа нищо, което тя би искала да чуе — поклати глава той, опитвайки се да пропъди чувството на вина, което щеше да го преследва през остатъка от живота му.

— Какъв е вторият ти въпрос? — попита Кайли.

— Какво мислите, че ще се случи със семейство Салви?

— От областната прокуратура са прегледали записа и са сто процента сигурни, че могат да повдигнат обвинение на Джо Салви.

— Записът със сигурност ли може да се ползва в съда? — попита Дейв. — И няма да бъде отхвърлен? Нали знаете, съдилищата обичат да го правят.

— Не и този път — каза Кайли. — Областният прокурор потвърди, че Салви е знаел, че камерата е била там. В самото начало той казва нещо за това, че бил режисьор на филма. А и блендата е била достатъчно отворена, за да го заснеме как удря и поваля полицай. Само това е доживотен затвор без право на замяна. А Джоджо ще отнесе поне двадесет и пет години като съучастник.

— Знаете ли, баща ми също беше полицай, и дълбоко в себе си ние с Гидън винаги сме били полицаи, дори и когато излязохме извън релсите, все пак успяхме да повлечем цяла мафиотска династия — Джо Салви и двамата му синове. Сигурен съм, че Гид щеше да е дяволски доволен от това.

— Мога да си представя, че доста хора в Хауърд Бийч ще бъдат дяволски доволни от това — казах аз.

— О, нищо не знаете — отвърна Кейси. — Всички там живееха в страх от тях. Това е краят на една шейсетгодишна тирания. Семейство Салви няма да липсват на никого в Хауърд Бийч — каза той и по лицето му се прокрадна лека усмивка. — Освен може би в Деня на благодарността, на Коледа, Четвърти юли и Вси светии.