Възмездие

1.

Двамата бездомници седяха на паважа пред мемориала за Първата световна война на Пето авеню и 67 улица и се изправиха, щом ме видяха да се приближавам към тях.

— Зак Джордан, отдел „Специални клиенти“ към Нюйоркската полиция — представих се аз.

— На люлките има мъртва жена — каза единият от тях.

— На въртележката — поправи го вторият.

Косата му беше мръсна, по отдавна небръснатото му лице беше полепнал прахоляк, размъкнатите му дрехи миришеха на засъхнала урина. Догади ми се и неволно извърнах глава.

— Чак толкова ли съм зле? — попита мъжът и отстъпи крачка назад. — Дори вече не го усещам. Аз съм детектив Бел, а това е партньорът ми, детектив Кейси от „Противодействие на престъпността“. Работим по задача в парка. Банда хлапета пребиват бездомници за забавление и сме тук под прикритие. Извинявам се за миризмата, но за достоверност трябва да миришем също толкова зле, колкото и изглеждаме.

— Мисията изпълнена — отвърнах. — Опишете ми жертвата.

— Бяла жена на средна възраст, а ако се съди по факта, че от глава до пети е облечена в бял защитен костюм, изглежда, това е следващата жертва на Хазмат.

Не беше това, което исках да чуя.

— Известна ли е самоличността й? — попитах.

— Не можем да се доберем до нея. Въртележката е заключена. Тя е вътре. Никога нямаше да я видим, ако не бяхме чули музиката. Не можехме да разберем какво става и защо свири в шест и половина сутринта.

— Водете ме нататък — казах аз.

Въртележката се намираше в средата на Сентръл Парк, само на няколкостотин метра от Пето авеню, и най-бързият начин да се стигне дотам, беше с ходене, освен ако не се появеше някой от поддръжката на парка с количка за голф.

— Тревата е съвсем мокра — заяви Бел, отбелязвайки очевидното. — Мислех, че от „Специални клиенти“ ги викат само за знаменитости и за разни други от хайлайфа.

— Една от тези „други“ от хайлайфа е изчезнала в петък вечер и двамата с партньорката ми я търсехме. Щом се обадихте със сигнал за убийство, случаят веднага достигна и до мен. Работим в Деветнадесети участък, така че стигнах дотук само за няколко минути. Но ако се окаже, че работата не е за нас, аз си тръгвам и ще продължи друг екип.

— Ние двамата с Кейси се пишем доброволци — отвърна Бел. — Ще се измием хубаво и ако толкова много ни притискате, дори може да се присъединим към „Специални клиенти“. Наистина ли там е толкова готино, колкото разправят?

Готино ли било? Какво му е готиното да играеш между втора и трета база на „Ню Йорк Янкис“? За едно ченге отдел „Специални клиенти“ на Нюйоркската полиция е направо работа мечта.

В Ню Йорк има осем милиона души. Мисията на градската полиция е да защитава и да служи на всеки един от тях. Неколцина обаче получават по-солидна защита и по-добро обслужване от останалите. Може и да не звучи много демократично, но управлението на един град е доста сходно с управлението на един бизнес — винаги гледаш да угодиш на най-добрите си клиенти. В нашия случай това означава на тези, които носят приходи и привличат туристи. Казано накратко — богатите и известните. Ако някой от тях се окаже жертва на престъпление, получава нашето пълно внимание. А вярвайте ми, тези хора са свикнали да получават ужасно много внимание. Те са рок звезди в света на финансите, модата или издателския бизнес, а в някои случаи са истински рок звезди в света на рока.

Бел явно очакваше отговор на въпроса си.

— Като се изключи това, че понякога ми се налага да съсипя чифт хубави обувки с газене в мокра трева, бих казал, че е адски готино.

— А къде е партньорката ви? — попита Бел.

Нямам никаква представа.

— Пътува насам — излъгах.

Пресичахме централната алея, когато чух пронизителния вой на латерните.

— Отблизо е още по-дразнещо — отбеляза Бел.

Успяхме да се приближим най-много на шест-седем метра, тъй като на пътя ни се изпречваше триметрова сгъваема ограда. Зад нея се виждаше старинна въртележка, която всяка година привличаше стотици хиляди родители и деца в парка.

Паркът щеше да отвори чак след няколко часа, но въртележката се въртеше, кончетата се издигаха и спускаха, а наоколо гърмеше циркова музика.

— Не можете да влезете. Заключено е — отбеляза Кейси.

— А тя как е влязла?

— Онзи, който я е сложил там, е счупил катинара — отвърна той. — След това го е заменил с кодова ключалка за велосипеди, а те се отключват дяволски трудно.

— Очевидно не е искал да се появи някой и да развали малкото му представление — казах аз.

— И ние така си помислихме. Ще изпратят човек от специалния отряд да я среже.

— Не и преди някой от криминалистите да я провери за отпечатъци — казах аз. — Съмнявам се, че ще намерим нещо, но не искам някой каубой с ъглошлайф да съсипе евентуални доказателства.

— Детектив Джордан — обади се Бел, — оттук можете да видите тялото.

Приближих се към мястото, където стоеше той, и надникнах през една пролука в оградата.

— Ето я — уточни Бел, сякаш можеше да пропусна да видя мъртвата жена, облечена в бял защитен костюм, привързана към конче в ярки червени, сини, зелени и жълти цветове.

— По дяволите! — казах аз, когато тя премина покрай нас.

— Това ли е вашата липсваща персона от хайлайфа? — попита Бел.

— Да. Името й е Евелин Паркър-Стийл.

И двете ченгета ме изгледаха с погледи, казващи: „Никога не съм я чувал“.

— Баща й е Ленърд Паркър — казах аз. — Собственик е на стотина киносалона из цялата страна. Брат й е Деймън Паркър…

— Онзи от новините по телевизията? — попита Кейси.

— Знам само, че е световноизвестен телевизионен журналист — уточних аз, — и със сигурност може да се каже, че е онзи от новините. А съпругът й е Джейсън Стийл Трети, наследник на веригата хотели и казина „Стийл“.

— Мамка му! — подхвърли Кейси към Бел. — Натъкнали сме се на Първата дама сред богатите мацки.

— Тя е много повече от това. Работи като високоплатен политически съветник и в момента е шеф на кампанията на Мюриъл Сайкс — жената, която се кани да смени любимия ни кмет Спелман.

— Богата, известна и с връзки — каза Бел. — Това си е точно случай за „Специални клиенти“. Май е най-добре да се омитаме от тук, преди да сме си провалили прикритието. Успех, детектив.

— Чакайте малко — спрях ги аз. — Партньорката ми закъснява, а вие можете да ми помогнете, като удържите тълпата настрана.

Кейси инстинктивно погледна през рамо към пустия парк.

— В момента тук няма никого — казах аз, — но ще се появят. Медии, зяпачи, хора, които бързат за работа, но винаги могат да намерят време, за да спрат и да позяпат някоя катастрофа, а ако имаме късмет, дори убиецът. Някои обичат да се връщат, за да видят каква ще бъде реакцията към стореното. Имате ли нещо против да ми помогнете?

Двете ченгета се спогледаха и се ухилиха като хлапета, които току-що са разбрали, че училището е затворено заради силен снеговалеж.

— Дали имаме нещо против да помогнем на отдел „Специални клиенти“ за такъв важен случай? — възкликна Бел. — Шегуваш ли се? Какво се иска от нас?

— Да се преоблечете в чисти дрехи, да разкарате тази воня и да се поразходите наоколо, като си държите очите и ушите отворени.

— Ще сме чисти след десет минути — отвърна Бел и двамата изчезнаха.

Карнавалната музика ме влудяваше, затова се отдалечих от въртележката толкова, че да мога да събера мислите си. Набрах номера на партньорката си Кайли Макдоналд и за трети път тази сутрин обаждането ми се прехвърли директно на гласова поща.

— По дяволите, Кайли! — изругах. — Понеделник сутрин е, часът е шест и четиридесет и седем. Вече цели 17 минути, откакто съм нагазил в една наистина кофти седмица, и ако не съм ти го споменавал преди, да знаеш, че няма никой друг, освен теб, с когото да предпочитам да си прекарвам кофти седмиците.

2.

Най-накрая получих съобщение от Кайли:

Не беше точно „веднага“, защото партньорката ми все още липсваше, когато пристигна криминалистът Чък Драйдън, готов да направи първия оглед на местопрестъплението.

Прякорът му е Клъцни-Драйдън, защото го няма много-много в общите приказки, но той е най-педантичният, старателен и прецизен в детайлите криминалист, когото познавам, затова се зарадвах, че ще работи по случая.

— ПНС4, изглежда, е задушаване. ВНС5 — между един и три часа през нощта — обяви той без каквото и да било предисловие. — Устата на жертвата очевидно е била залепена с тиксо, белезите по китките й показват, че е била закопчана с белезници или е била вързана.

— Кажи ми нещо повече за костюма — казах аз.

Драйдън ме изгледа над стъклата на очилата си без рамка. В очите му се четеше укор, задето не спазвам процедурата, а той все още не беше готов за подробен разпит. Въпреки това той прочисти гърлото си и продължи:

— Вътрешността на устата на жертвата е наранена, езикът и небцето й са с охлузвания, а някои от зъбите й са напукани или счупени наскоро. По устните й има пресни рани, долната й челюст е изместена. Изглежда е била измъчвана няколко дни преди настъпването на смъртта. Има признаци, че смъртта е настъпила другаде, а след това тялото й е било пренесено тук. — Той направи пауза. — Имате ли и други въпроси, детектив?

— Да. Харесва ми бялото костюмче, в което е облечена. Кой е дизайнерът му? — попитах аз.

— Защитни облекла „Тайвек“ — отвърна той, без да се усмихне, — производство на „Дюпон“.

— Значи търсим Хазмат6 — убиеца със защитния костюм — казах аз.

Драйдън извъртя очи — друг мълчалив признак на раздразнение.

— Ама че име за убиец от такъв мащаб — отвърна той.

— Не съм го измислил аз. Таблоидите започнаха да го наричат така.

— Журналистика, лишена от въображение — отвърна той, поклащайки глава. — Това е четвъртата жертва. Всички са били отвлечени, облечени са по сходен начин и всички имат сходни наранявания по лицето. Няколко часа след като телата им са били открити, в интернет излиза видео, в което жертвата признава някое гнусно престъпление, извършено от самата нея, и единственото, което пресата в Ню Йорк успява да сътвори, е „Хазмат“?

— Доста колоритно е — свих рамене аз.

— И крайно неточно — добави Драйдън. — Технически погледнато, това дори не е защитен костюм, а просто стодоларов работен гащеризон „Тайвек“. По-интересното е, че и в трите предишни случая телата бяха натъркани с разтвор на амоняк, което прави почти невъзможно проследяването на убиеца по негово ДНК, а защитният костюм допълнително предпазва от полепването на други проследими доказателства върху жертвата. В криминалистичната лаборатория го наричаме Санитаря. — На лицето му се изписа доволна усмивка, от което можех да предположа, че той е авторът на въпросния прякор.

— Значи ти си работил и по предишните три случая? — попитах го аз.

Драйдън кимна.

— Водещи разследването са детективи Донован и Бойл от Пето.

— От Пети участък ли? В китайския квартал? — учудих се аз.

— Първата жертва бе някакъв азиатски гангстер — отвърна той. — Вторият труп се появи на територията на Четвърти участък. Третата жертва, някакъв наркопласьор, беше открит захвърлен в Харлем. Донован и Бойл обаче бяха поели първия случай, затова продължиха с другите. Но предполагам, че синята кръв на мисис Паркър-Стийл я издига направо до върха на криминалната верига и убийството й ще бъде прехвърлено на отдел „Специални клиенти“.

— Не знам дали кръвта й е синя — отвърнах, — но брат й е известен, съпругът й е милионер, а баща й е милиардер, така че на цялата операция със сигурност ще бъде дадена зелена светлина. Госпожа Паркър-Стийл определено ще получи същите петзвездни услуги в смъртта си, каквито е свикнала да получава и приживе.

— Е, значи ще работя с теб и партньорката ти… — не успя да се сети за името й той.

Смахната работа. Мозъкът на Чък Драйдън функционираше като своенравен процесор — когато ставаше въпрос за оглед на тялото на жертва, работеше с внимание към всеки детайл, а когато ставаше въпрос за блестящите зелени очи, буйната руса коса и разтапящата усмивка на Кайли, единственото, което се съхраняваше във високоразвитата му памет, беше бяло петно. Той знаеше името й, а и вероятно, както се случваше с повечето мъже, които някога са я виждали, Кайли играеше главна роля в някои от фантазиите му. Беше се случило и с мен преди единадесет години, само че тогава двамата с нея бяхме стигнали по-далеч от фазата на фантазиите.

Доста по-далеч.

Сега обаче тя е госпожа Спенс Харингтън, съпруга на успешен телевизионен продуцент на хитов полицейски сериал, който се снима точно тук, в Ню Йорк. Спенс е готин човек и двамата се разбираме добре, но някак си ми е криво, че аз прекарвам по четиринадесет часа на ден, преследвайки лошите в компанията на Кайли, докато той поема нощните смени с нея.

— Името й е Кайли Макдоналд — казах аз, включвайки се в малкото представление на Драйдън.

— А, да — отвърна той. — Е, значи всичко това вероятно ще падне в нейния скут. Както и в твоя впрочем.

В скута й? Какви ги мислиш, Чък?

— Аха — съгласих се аз. — Почти съм сигурен, че двамата с детектив Макдоналд ще получим задачата да намерим този маниак.

Ако детектив Макдоналд изобщо се появи на работа.

3.

— Свалете я — нареди Драйдън, щом екипът му натрака няколкостотин снимки на Евелин Паркър-Стийл на местопрестъплението. Колкото и ужасяващо да беше, аз си представих как проблясващите светлини и ярко оцветените кончета ще придадат празничен вид на снимките в контраст с тези на останалите жертви.

Свалиха тялото й на носилка, поставена близо до основата на въртележката, и аз приклекнах, за да я огледам по-отблизо.

— Май си открил изчезналата — обади се познат глас зад мен.

— За нея ли говориш, или за себе си? — отвърнах аз, твърде ядосан на Кайли, за да се обърна и да я погледна.

Кайли Макдоналд не си пада по извиненията. Това се дължи на факта, че според нея тя самата никога не греши.

— Ей, пристигнах тук веднага щом можах — отвърна тя, като натърти на думата „можах“, така че цялото нещо прозвуча повече като „Стой настрана!“, отколкото като „Съжалявам“.

Сега вече със сигурност нямаше да се обърна и да я погледна.

— Да си получавала случайно съобщение, че имаме убийство за разследване? — казах аз, докато нарочно се взирах в тялото на мъртвата.

— Да, мисля, че си ми оставил около двадесет и седем съобщения.

— Телефонът ти все пак работи. Значи проблемът сигурно е бил в пръста, с който натискаш бутона на слушалката.

— Зак, наоколо има около стотина любопитни зяпачи които ни наблюдават от другата страна на жълтите ленти. Наистина ли смяташ, че точно сега е идеалният момент да ти обяснявам защо закъснях? Какво ще кажеш просто да ме запознаеш с това, което съм пропуснала?

— Първо малка корекция на съобщението „Имаме убийство за разследване“. Вече имаме четири — казах аз докато тя приклякваше до мен. — Това е мъртвата Евелин Паркър-Стийл, а това е закъснялата Кайли Макдоналд.

Представих ги една на друга и погледнах през рамо, за да видя реакцията й. Почти невъзможно е Кайли да изглежда по друг начин, освен красива, но тази сутрин, макар и секси, бе доста неглиже. Палавото пламъче в очите й и секси усмивката бяха изчезнали, а на тяхно място имаше подпухнали клепачи и намръщена физиономия. Обичайната й харизма, която караше хората да се обръщат след нея, беше сякаш обгърната в здрач. Каквото и да я беше накарало да закъснее, със сигурност не беше нещо добро. Почувствах се гадно, задето се бях държал толкова остро с нея.

— Извинявай, че се отнесох така — казах аз. Изведнъж се оказах в ситуация аз да се извинявам. — Добре ли си?

— По-добре от нея — отвърна тя, докато оглеждаше изпочупените зъби и изместената челюст на жертвата. — Това е гадно. Била е жива, когато са й го причинили. Сериозно ли говореше за четирите убийства? Къде са другите три жертви?

— Мъртви и погребани — отвърнах аз. — Те са предишните жертви на Хазмат.

Кайли вече беше си сложила латексови ръкавици и посегна към защитния костюм.

— Всеки може да купи от тези костюми. Откъде сме сигурни, че не е някой подражател на убиеца?

— Чък Драйдън е работил по останалите случаи и казва, че този носел белезите на останалите три.

— Сигурно е прав. Въртележката също се вписва в този модел. Когато убиецът, наречен Хазмат, изхвърля телата на жертвите си, винаги подбира местата така, че да носят определено послание. Нещо като поетична справедливост.

— И каква е метафората в случая? Че животът на Паркър-Стийл е бил една весела въртележка?

— Конете — поклати глава Кайли. — Евелин е израснала с тях. Състезания, тренировки и всякакви подобни глупости за богаташки момиченца. Тя и съпругът й притежават голяма ферма за коне в окръг Уестчестър.

— Значи онзи може би казва просто: „Майната ти на теб и на конете ти“.

— Като го намерим, ще го питаме. Няма никакво съмнение, че случаят е за нас. Ако някой попада в профила на „Специални разследвания“, то това е тя. Мислиш ли, че Кейтс ще ни възложи да работим и по другите три?

— Можеш ли да се сетиш за друга причина, поради която тя се обажда и казва, че кметът иска да ни види в резиденция „Грейси Меншън“?

— Кметът е искал да ни види? — учуди се Кайли и се усмихна за пръв път откакто се беше появила. — Кога трябва да се срещнем с него?

— Преди двадесет минути — отговорих аз, след като погледнах часовника си. — Но той ще разбере. Самият той постоянно кара хората да чакат.

— По дяволите! — каза Кайли. — Защо просто не отиде без мен?

— Кейтс е там — отвърнах. — Ако и двамата закъснеем, можем да й кажем, че сме се забавили на местопрестъплението, и тя няма да възрази. Но ако се бях появил сам и й кажех, че партньорката ми е закъсняла за работа, тя със сигурност много лесно щеше да намери друг разследващ екип.

На Кайли й трябваха няколко секунди да обмисли казаното, но в крайна сметка на лицето й се появи познатото изражение на одобрение.

— Благодаря — измърмори тя.

Доколкото я познавах, това щеше да е най-близкото нещо до извинение, което изобщо щях да чуя.

4.

Служебната кола, която Кейтс беше изпратила да ни вземе, беше паркирана пред велоалеята на „Сентър Драйв“ и ни очакваше с включени сигнални светлини.

— О, по дяволите! — възкликна Кайли, докато прекосявахме затревеното пространство.

— Сега пък какво?

— Тими Тъпака.

— Подскажи малко — казах аз.

— Този, дето ще ни вози. Шофьорът ни чака в колата, както се предполага, но партньорът му — онзи, който си гука с трите жени ето там, е Тим Макнътън.

— Познавам го — отвърнах аз. — Наперено копеле е, но и ние на неговите години бяхме такива.

— Зак, има огромна разлика между това да си самоуверен и да си задник, който преследва всичко живо с цици. Снимката му е закачена на таблото в дамската тоалетна. Оградена е в кръг и е зачертана по диагонал. Отдолу някой е написал: „Свалките му са остроумни като парцал, напоен с хлороформ“.

— Винаги си боравила много умело с думите.

— Благодаря — отвърна тя и намек за обичайната й закачливост отново проблесна в погледа й. — Някой трябваше да предупреди новите момичета.

В мига, в който ни видя, Макнътън се обърна към жените, които сваляше. Като по команда и трите заскандираха: „Само «Специални разследвания!»“, размахвайки юмруци във въздуха.

— Хора, вие заслужавате отбор мажоретки — обади се Макнътън, доволен от резултата.

— Не и на местопрестъпление за убийство — отвърнах аз с надеждата, че наоколо няма видеокамери, които да са заснели момента.

— Опс! Вината е моя — засмя се той.

— Към резиденция „Грейси Меншън“ — казах аз. — Остави светлините, но карай без сирени.

Задната седалка на патрулната кола не е създадена, за да бъде удобна. Тя е твърда, направена е от здрава пластмаса, за да се чисти лесно от всякакви телесни течности, и е разположена ниско, така че да затрудни максимално тези, които седят на нея, при евентуален опит за нападение над добрите момчета от другата страна на стоманената решетка и бронираното стъкло.

Шофьорът потегли и зави на изток от парка. Макнътън се обърна на мястото си и дари Кайли с най-подкупващата си усмивка в стил водещ на телевизионна игра.

— Там отзад е малко тесничко, а детектив? Чудя се само дали имате достатъчно място за тези крака?

— Доста по-неудобно ми е, отколкото можеш да си представиш — отвърна тя.

Той се засмя, все едно беше схванал шегата.

— Как е съпругът ти? — попита той.

— Съпругът ми ли? За какво, по дяволите, говориш? — рязко каза Кайли.

— Ей, нищо лично! Прочетох цялата история в „Дейли Нюз“: „Продуцент на хитов полицейски сериал става жертва на престъпление“.

Съпругът на Кайли, един от най-известните телевизионни продуценти на Източното крайбрежие, се бе превърнал в основна мишена на престъпление, което едва не унищожи филмовата индустрия в Ню Йорк. Двамата с Кайли обезвредихме маниака, но не и преди да успее да вкара Спенс в болница.

— Е, как е твоето старче? — отново попита Макнътън.

— Моето старче ли? — повтори Кайли. — Старчето ми е направо „Обърни се напред и млъквай, Макнътън!“.

Тими Тъпака потъна в седалката си и никой от нас не каза нищо повече, докато не стигнахме до пресечката на Осемдесет и осма улица и Ийст Енд Авеню.

Кайли изскочи от колата и тръгна решително по алеята към резиденцията на кмета, без да се обърне и да погледне назад. Аз се позабавих и благодарих на шофьора, че ни докара.

— Какво й става? — попита Макнътън и свойски сложи ръка на рамото ми. — С всички ли се държи така?

— Не — отвърнах аз. — Само с онези, които измъчват деца, и със задниците. Приятен ден.

5.

Резиденция „Грейси Меншън“ е сграда на две столетия, но едва през Втората световна война се е превърнала в дом на тези, които се оказвали достатъчно луди, за да искат да са кметове на Ню Йорк. Настоящият й обитател Стан Спелман отчаяно настояваше да запази правото си на ползване и през следващите четири години, но ако можеше да се вярва на социолозите, разполагаше само с осем дни преди да бъде заменен от Мюриъл Сайкс.

В сравнение с други имения това е доста обикновено — няма впечатляващи зали или мраморни колони. Представлява просто семпла двуетажна къща, боядисана в бяло и жълто, с пет спални и по-добра от обичайното гледка към Ийст Ривър.

Кайли беше вече в края на стълбището и кипеше.

— Какво беше това? Да не би днес да е „Ден без граници на личното пространство“? — попита тя. — Защо всички си врат носа в личните ми работи?

— Всички ли? — отвърнах аз, опитвайки се да не се разкрещя на предната веранда на кмета. — Този лигльо с удоволствие би навлязъл в личното ти пространство. Именно затова те пита как е съпругът ти. А аз искам просто да знам защо се беше покрила тази сутрин. Как, по дяволите, можеш да ме слагаш в една категория с него?

— Защото двамата задавате различни въпроси, но проклетият отговор е един и същ. Тази сутрин Спенс падна под душа и си удари главата. Закарах го до спешното. Сега е добре, но се притеснява, че три месеца след инцидента с Хамелеона все още не се чувства достатъчно здраво стъпил на краката си. Затова закъснях. Сега доволен ли си?

— Съжалявам — казах аз и се почувствах като идиот. Това беше второто ми извинение за по-малко от двадесет минути. — Защо не ми каза?

— Защото мислех, че основната ни задача е да намерим убиеца. А сега може ли да продължим с нея? — попита тя и отвори предната врата, за да влезем във фоайето.

Моето обзавеждане е от ИКЕА. Това на кмета е от деветнадесети век. Но при предишните ми идвания тук съм забелязал и някои имитации. Посочих с пръст пода — обширна площ, покрита с черно-бели плочки с ромбовидна форма, която се простираше чак до основата на извито стълбище, достигащо девет метра от нас.

— Това е имитация на мрамор — прошепнах аз, опитвайки се да замажа положението. — Всъщност е боядисано дърво.

— Знам, Зак, била съм тук и преди.

„Под ръка със Спенс“ си остана неизречено.

— Детективи! — извика шефката ни и дори тази единствена дума беше достатъчна, за да се разбере в какво настроение е. Видяхме я да се приближава като хала по стълбите.

Капитан Делия Кейтс е една от изгряващите звезди в участъка. Отвън е непроницаема, но отвътре е стопроцентово трето поколение ченге. И въпреки че трудно търпи политиците, които неизбежно вървят с работата й, тя все пак се справя добре с тях. А когато една жена успее да пробие Y-хромозомната бариера към високите позиции в Нюйоркската полиция, то залозите са изцяло в нейна полза. Носи й се славата на „винаги корава, понякога справедлива“. В момента се подготвях вътрешно за солидна доза конско.

— Закъсняхте — отбеляза тя. — А кметът вече съвсем пощуря.

— Съжалявам — казах аз. — Решихме, че случаите с убийство са по-важни от пристъпите на раздразнение на разни политици.

— Да не мислите, че на мен много ми харесва да измъквам водещите си разследващи от местопрестъплението? А и това не е обичаен пристъп на раздразнение. Става въпрос за най-голямата политическа каша, в която някога съм се озовавала. Какво става с вашата МВЖ?

МВЖ е жаргонен израз в отдел „Специални клиенти“ и означава „много важна жертва“. Запознах Кейтс с малкото, което знаех до момента.

— Чък Драйдън е убеден, че това е поредната жертва на Хазмат — завърших аз.

— Вероятно е прав — отвърна Кейтс. — Току-що някой е качил онлайн видео с Паркър-Стийл, която признава убийството на Синтия Притчард. Хазмат действа точно така — отвлича ги, убива ги, а след това обявява на всеослушание, че невинната му жертва всъщност не е била толкова невинна.

— Коя е Синтия Притчард? — попитах аз.

— Координатор, работила с госпожа Паркър-Стийл преди две години по време на предизборната кампания за преизбирането на конгресмен Уинчел. Месец преди изборите Притчард паднала от терасата на апартамента на Евелин на четиринадесетия етаж.

— Паднала? — учудих се аз.

— Така е казала самата Евелин на разследващите. Във видеото обаче казва друго.

— Дори не съм чувал за този случай.

— Не си чувал, защото Ленърд Паркър разполага с достатъчно адвокати, за да прикрие дори потъването на „Куин Мери“ — отвърна Кейтс. — Аутопсията показала, че Притчард е била пияна. Самата Паркър-Стийл също е била под въздействие на алкохола и припаднала на пода, където я открили пристигналите ченгета. Заключението на патолога било, че Притчард се е надвесила твърде много над перилата на терасата и е паднала. Решили са, че е инцидент.

— Съдебните медици грешат непрекъснато — отбелязах аз. — Прокуратурата не е ли поискала допълнително разследване?

— Да, но адвокатите го прекратили още в зародиш. Обяснили, че двете жени работели заедно, разбирали са се добре и липсва мотив. Освен това достатъчно категорично заявили, че „ако нежеланото прокурорско преследване на вещици“ — по техни думи — изтече в пресата и по някакъв начин накърни репутацията на Евелин или друг член на едно от най-високопоставените семейства в града, то със сигурност щели да последват нежелани последици.

— Нежелани финансови последици — уточних аз.

— Точно така. Били готови да заведат дела срещу целия град и сигурно биха ги спечелили. Ето така — без разследване, без преса — случаят бил приключен — каза Кейтс. — Парите могат да купят анонимност, Зак, а многото пари купуват пълно мълчание.

— Само че сега някакъв обществен защитник се е появил от нищото, уловил е Паркър-Стийл и я е накарал да признае убийство — обади се Кайли.

— Да. А Мюриъл Сайкс вече тръби навсякъде, че това е пълна глупост и ако измъчваш някого достатъчно дълго, той може да ти признае дори, че Джими Хофа7 е погребан в собственото му мазе. Сайкс твърди, че Паркър-Стийл не е убийца, а жертва. А този град има нужда от кмет, който може да залови престъпниците, а не да ги оставя на свобода, за да убиват невинни граждани — каза Кейтс.

Тя се обърна и тръгна към покритото с пътека стълбище. Последвахме я.

— Според проучванията кметът губи позиции, а с този сериен убиец на свобода и опонент, който непрекъснато му натяква, че не е достатъчно твърд по отношение на престъпността, кампанията за преизбирането му е обречена. Освен ако не заловим този така наречен Хазмат.

Намирахме се вече в края на стълбището, когато Кайли изведнъж спря.

— Капитане — обърна се тя към Кейтс, — мога ли да бъда брутално откровена с вас?

Кейтс се обърна.

— С мен да, но не и с кмета. Говори.

— Ако вие ни кажете, че чудовището от Лох Нес се крие някъде в канализацията, ние двамата със Зак ще търсим следите му от Бронкс чак до Рокауей, докато го намерим. Не знам колко време ще ни отнеме, но ще го направим. В момента преследваме ужасно изобретателен сериен убиец, който вече четири месеца успява да заблуди ченгетата, а кметът иска от нас да го открием само за седмица?

— Точно така, Макдоналд — отвърна Кейтс.

— Ние сме полицаи. Работата ни е да заковем това копеле, преди да е убил още някого, а не да спасяваме жалкия политически задник на кмета.

— Звучиш точно като мен във времената, когато не ми се налагаше да се изразявам по политически коректен начин — засмя се Кейтс. — Но кметът посочи точно вас двамата поименно. Искате ли работата, или не?

— Напълно. И сме поласкани, че се е сетил за нас — отвърна Кайли. — Но може би е добре да се подсигури отсега и да поръча камион с хамали за покъщнината.

6.

Стаили Спелман започнал правната си кариера в Ню Йорк преди четиридесет години като служебен защитник. Проницателната логика, състраданието към другите и личната му харизма бързо го издигнали от малкия офис на Уотър Стрийт до Конгреса, а в крайна сметка и до кметската резиденция „Грейси Меншън“.

Нито едно от тези забележителни качества обаче не беше налице у него тази сутрин. Той беше обзет от паника.

— Крайно време беше! — посрещна ни той още с влизането през вратата. Държеше да разберем, че ни е бесен, но той беше от старата школа и в смесена компания предпочиташе да запази ругатните за себе си.

Мъжът, който седеше до него, се изправи, за да ни посрещне. Беше Ървин Даймънд — най-старият приятел и най-довереният съветник на кмета. Градоначалникът можеше да излезе извън релси, и то особено по време на някоя криза. Даймънд се грижеше да го държи здраво стъпил на земята. Неофициалната му позиция в градския съвет беше „заместник-кмет по контрола на опасните последствия“.

— Детективи Джордан и Макдоналд — здрависа се с нас Даймънд, — при текущите обстоятелства не мога да кажа, че се радвам да ви видя отново, но съм сигурен, че се доверяваме на най-добрия разследващ екип в този град. Благодаря ви, че дойдохте.

— Давай по същество, Ървин — махна му с ръка кметът.

— Кметът ни управлява града и в същото време води тежка предизборна кампания — каза Даймънд. — В момента е малко притиснат, затова не е в обичайното си приветливо настроение.

— Ние също не сме, ако това е някакво успокоение — отвърна Кайли. — Ходенето на местопрестъпление е доста потискащо.

— Разбира се. Това е и първият закон на работата ни: „Каквото и да чуеш в тази стая, то е строго конфиденциално“. — Даймънд умишлено говореше бавно и наблягаше на всяка дума като учител, който разяснява основните правила в училище. — Казаното тук не бива да се повтаря пред трети лица или да се посочва в каквито и да било писмени доклади. Вие двамата приемате ли това? Съгласни ли сте?

Дали приемаме? Съгласни ли сме? Мислех, че се занимаваме с убийство, а не с инсталация на софтуер. Е, поне не ни накара да се закълнем тържествено. Двамата с Кайли приехме и се съгласихме набързо.

— Допуснахме някои грешки — каза Даймънд. — Първите три жертви на Хазмат едва ли са голяма загуба за града. В крайна сметка те самите са престъпници. И въпреки че се противопоставяме на проявите на саморазправа, може би не сме били достатъчно твърди при преследването на убиеца.

— Може да не сме били достатъчно твърди ли? — повтори Спелман. — Та разследването в крайна сметка беше прехвърлено на две ченгета от китайския квартал.

— Убийството на Паркър-Стийл обаче променя нещата — продължи Даймънд, без да обръща внимание на коментара. — В момента Хазмат е нашият приоритет номер едно и случаят е възложен на отдел „Специални клиенти“ на Нюйоркската полиция. Вие двамата ще оглавите екипа.

— А какво ще стане с детективите, които са водили разследването до момента? — попитах аз.

— Те ще бъдат подчинени на вас. Освен това скъсяваме командната верига. Занапред ще докладвате по случая директно на капитан Кейтс, а тя на свой ред ще докладва в офиса на комисар Хариес.

— Ървин, видеото — прекъсна го кметът. Тонът му бе една стенен по-раздразнен от преди. — Трябва да видят проклетото видео.

— Отлична идея — отвърна Даймънд, сякаш шефът му беше наредил нещо от изключителна важност. — Капитан Кейтс, включете го на големия монитор, моля ви.

Кейтс свърза лаптопа си и всички седнахме с лице към големия плосък телевизор на стената.

Кметът се обърна към нас двамата с Кайли. По ризата му се виждаха петна от засъхнала пот.

— Съжалявам — каза той, — не исках да ви крещя, когато се появихте.

— Не е нужно да се извинявате, сър — отвърна Кайли. — Сега сме тук и ще направим всичко, което…

— Тази Паркър-Стийл… — прекъсна я кметът, като повиши глас — признава, че е убила невинна млада жена. Човек би си помислил, че това ще се отрази негативно на Мюриъл Сайкс, която я избра за свой мениджър на кампанията. Прав ли съм?

— Стан — намеси се Даймънд, — те все пак са ченгета, а не политици.

— Но не — продължи кметът, без да обърне внимание на забележката му, сочейки с треперещия си показалец към нас двамата. — Сайкс твърди, че признанието е било изтръгнато насила. Тя заявява, че полицията не е взела на сериозно първите три убийства и че вината за това е моя. Твърди, че ако съм бил по-твърд с престъпността, Паркър-Стийл може би все още щеше да е жива. А след това ме погва и за убийството на Притчард, понеже съм допуснал семейството на Паркър-Стийл да ми извива ръцете, за да прекратим разследването.

— Стан, говорили сме за това и преди — обади се Даймънд и наля чаша вода от хромираната кана, поставена на масичка встрани, — това е политика, свиквай. Какво друго би могла да каже според теб? „Аз съм идиот, че съм наела убийца да ръководи предизборната ми кампания“?

Даймънд прекоси стаята и подаде чашата с вода на кмета.

— Различно е — отвърна Спелман. — Ленърд Паркър и Джейсън Стийл стоят зад гърба й. Те искат да ме накарат да напусна този кабинет и разполагат с достатъчно пари, за да го направят. Освен това и смахнатият брат на Евелин е на нейна страна. Нали го знаеш Деймън Паркър, можеш да познаеш какво ще заяви по телевизията.

— Вероятно ще каже, че сестра му е невинна жертва — отвърна Даймънд, — и със сигурност ще хвърли вината за това върху вас — добави той и подаде на кмета две малки розови хапченца. „Ксанакс“ — успокоителното за обзети от паника бащи, предводители на града, и стресирани мамчета.

— Паркър-Стийл не е жертва — каза кметът и грабна хапчетата от ръката на Даймънд. — Тя е убийца! Аз съм проклетата жертва!

Той пъхна розовите хапченца в устата си, сякаш бяха бонбони, след което ги прокара с вода. Даймънд погледна към нас с Кайли и поклати глава в израз на негласно извинение за некметското поведение на своя кандидат.

Сега разбрах защо беше настоявал да дадем обета за мълчание.

Каквото и да се случи в „Грейси“, си остава в „Грейси“.

7.

Видеото беше качено в сайта LiveLeak.com. Лентата в долната част показваше продължителност четири минути и седемнадесет секунди. Запитах се колко ли пъти още щях да го гледам, преди случаят да приключи.

Кейтс натисна бутона „Старт“ и на големия екран се появи картина.

Евелин Паркър-Стийл седеше на сгъваем метален стол. Белият защитен костюм, в който беше облечена, рязко контрастираше с черния фон отзад. Косата й беше разрешена, не носеше грим и под яркото осветление приличаше повече на член на семейство Менсън, отколкото на високопоставен представител на нюйоркското общество.

— Казвам се Евелин Паркър-Стийл и преди две години убих Синтия Притчард — каза тя, съскайки на съгласните в името през счупените си зъби. — Синтия беше моя колежка, приятелка и любовница. Тя открито заявяваше сексуалността си, за разлика от мен.

Очите й изглеждаха празни, а гласът говореше монотонно. Напомни ми за видеозаписите на „Ал Кайда“ с похитени хора и се замислих дали Евелин не четеше текста от сценарий.

— Израснах в семейство, в което хомосексуализмът се счита за нещо сатанинско. Те никога нямаше да ме приемат такава, каквато съм, затова се преструвах на нещо, което не съм. Бракът ми с моя съпруг е съюз за удобство, който отговаря на нуждите и на двама ни.

— В превод: „Джейсън Стийл е гей“ — добави кметът. — Все едно не знаехме.

— Стенли! — извика Даймънд, посочвайки към нас тримата с Кайли и Кейтс, за да напомни на кмета, че изказването му е крайно политически некоректно, и прокара два сключени пръста през устните си в универсален жест на „затваряй си устата“.

— Съжалявам — измърмори кметът, но си личеше, че изобщо не съжалява.

— Повечето от сексуалните ми контакти бяха дискретни и анонимни — продължи Евелин, — но когато Синтия се присъедини към екипа на кампанията за Елиът Уинчел, аз се влюбих в нея и двете бяхме непрекъснато заедно. За мен беше добре нещата между нас да продължат тайно, но Синтия отказа да живее в лъжа.

В нощта, в която загина, двете бяхме на моята тераса. Тя доста се напи и ме умоляваше да напусна съпруга си. Еднополовите бракове вече бяха легализирани в Ню Йорк. Всички говореха за това и тя искаше да кажем на света, че се обичаме. Казах й, че не мога да призная за това дори пред баща си, какво остава за пред целия свят, но тя настоя, че ако не го кажа аз, сама щяла да го направи. След това отиде до ръба на терасата, стъпи в една саксия и започна да крещи.

Намирахме се на четиринадесетия етаж над Парк Авеню. Беше тъмно. Вероятно никой нямаше да я чуе. А дори и да я чуеха, мислех, че тя ще изкрещи нещо от сорта на „Евелин Паркър-Стийл е обратна“ и с това всичко щеше да приключи, а на сутринта двете щяхме да се смеем на това. Но тя не направи нищо такова.

Разкрещя се: „Ленърд Паркър любезно ви кани на сватбата на обратната си дъщеря Евелин с красивата и талантлива млада лесбийка Синтия Притчард. Господин Паркър дълбоко съжалява за своето тесногръдие и за хомофобското отношение, което е съсипало живота на дъщеря му и…“. — Последваха няколко секунди мълчание, в които Евелин просто се взираше в камерата. — И тогава я блъснах — продължи тя. — Всичко се случи за един миг. Не исках да я убия. Исках само да я спра.

Паникьосах се и взех телефона, за да набера 911, но знаех, че ако позвъня само няколко секунди след като тя се е строполила долу, всички щяха да разберат, че съм била тук с нея. Не би трябвало да съм тук, ако някой въобще би повярвал, че е паднала сама. Не можех да напусна апартамента. Много хора знаеха, че съм си у дома. И тогава ми хрумна една идея. Отидох до барчето и грабнах бутилка водка. Отпих голяма глътка, а след това още една и още една… задавях се при всяко преглъщане, но въпреки това продължих да пия.

Полицаите ме намериха припаднала на пода, потънала в локва повръщано и алкохол, бях изцяло неадекватна. Но всичко беше постановка. Нивото на алкохола в кръвта ми беше три пъти по-високо от законното. Закараха ме в болница и когато най-накрая успях да се съвзема, ми съобщиха, че Синтия е мъртва. Плаках. Бях толкова зле, че не можеха да ме разпитат чак до следващия ден. През това време баща ми издигна стена от адвокати около мен. Казах на полицията, че съм загубила съзнание по-рано вечерта и че последното, което си спомням, е как Синтия стои на терасата и пие. Градският прокурор се хвана на историята ми. Е, не навреди и това, че баща ми често играе голф с него и подкрепя кампаниите за преизбирането му.

Искам да се извиня на родителите на Синтия и на двамата й братя. Убих я, защото не исках светът да разбере какво чувствах към нея. Но сега вече искам. Тя беше онази свободомислеща жена, каквато самата аз винаги съм искала да бъда, и я обичах повече, отколкото съм обичала всеки друг в живота си. Не исках да я убия, но го направих. Съжалявам. Знам какво ще се случи сега с мен — без дело, съд и съдебни заседатели. Когато гледате това…

Броячът на видеото показа 4:17 и екранът потъмня.

Никой от нас не каза нищо. Дори кметът мълчеше, явно ксанаксът му беше подействал.

8.

„Добър обрат“, помисли си Гидън, докато неизменният поток от зяпачи забравяше плановете си за понеделник сутрин и се тълпеше около въртележката.

Такива са нюйоркчаните — разполагат с по пет хиляди убийства годишно. Ако застреляте старица, която слиза от такси на Медисън Авеню, хората ще прескочат трупа й, за да се доберат до таксито. Но богата мъртва кучка в защитно облекло, качена на шарено конче в центъра на Сентръл Парк, е в състояние да ги накара да закъснеят за работа и да си изкълчат врата, за да виждат по-добре.

Усмихна се.

Дай на хората това, което искат, и те ще се стълпят пред вратата ти. Добре сте дошли!

Нечия ръка го потупа по рамото.

— Е, ти „за“ или „против“ Хазмат си? — попита женски глас зад него.

Гидън се скова на място. Паркът гъмжеше от репортери, които завираха камери и микрофони в лицата на зяпачите с надеждата да хванат нещо интересно за следващите извънредни новини. Достатъчно откачено беше, че въобще се върна на местопрестъплението, но появата му в новинарски репортаж щеше да бъде истинска лудост.

Обърна се бавно. Определено не е репортерка. Репортерките обикновено не носят черни бюстиета, докато са на работа.

— Извинете — каза Гидън, — на мен ли говорите?

— Само ако ви се говори — отвърна тя. — Аз съм Анди.

Беше поне с пет години по-голяма от него. Кафяви очи, кестенява коса, вдигната на опашка и промушена през бейзболна шапка с логото на Нюйоркската пожарна команда. Беше почти красива, но добре знаеше коя е най-забележителната й черта и това беше причината да не носи нищо върху черното си спортно бюстие, въпреки че вече преваляше октомври.

— Пожарникар ли си, Анди? — попита той и посочи шапката й с пръст.

— Беше на бившия — отвърна тя и завъртя очи, за да му покаже, че се радва, задето онзи вече не е част от живота й. — Аз ли? Аз съм по-добра в подпалването на пожари, отколкото в гасенето им.

Гидън беше висок метър и деветдесет, с тъмна коса и плътни устни, на които играеше палавата усмивка на лошо момче. Беше свикнал жените да го свалят. А Анди явно беше професионалистка. Беше се позиционирала пред него така, че не можеше да говори с нея, без да погледне надолу към великолепния й бюст.

По дяволите, скъпа! Уцелваш ужасно неподходящ момент. И въпреки че ми се иска да замъкна горещото ти запотено тяло у дома и да те чукам до безпаметност, тази сутрин единственият афродизиак, който ми трябва, е тази тълпа тук.

— Може ли да повториш въпроса? — попита я той.

— Попитах те какво мислиш за Хазмат, а от начина, по който се усмихна, мога да предположа, че си му голям фен.

Усмихвах ли се? Тъпо! Мерси, че ме светна, Анди.

— Мислиш ли, че този тип си има фенове? — попита Гидън.

— Хиляди — отвърна тя. — А аз съм първа в списъка. Може да решиш, че едно добро еврейско момиче от Куинс би било адски либерално, но ще сгрешиш.

— Не те ли притеснява това, че той сам е тръгнал да въздава справедливост? — попита Гидън.

— Не. На този град му трябват само още няколкостотин души като него.

— Леле! — възкликна той. — А какво стана с доброто еврейско момиче?

— Беше изнасилена на среща, когато беше в колежа. Богаташко синче. Тати подкупи ченгетата, съдията и колежа. Тогава си промених мнението за политиката. Знаеш, понякога крайният консерватор е просто един смотан смазан либерал.

Тя вдигна телефона си.

— Видя ли клипчето, което убиецът е качил?

— Все още не — отвърна Гидън.

— Гледай го, човече! Има вече около петдесет хиляди гледания.

Бяха осемдесет и една хиляди последния път, когато проверих.

— Името на жертвата е Евелин някоя си — продължи Анди. — Хладнокръвно е убила приятелката си, но се е измъкнала, защото е богата и семейството й е знаело как да прецака системата. Хазмат обаче й е дал точно това, което заслужава. Иска ми се само да можех да му стисна ръката.

Дишането на Гидън се ускори. Да му стисне ръката? Мамка му, такова момиче нямаше как да се задоволи с едно ръкостискане. Ех, Анди, което и друго време и място да беше…

— Радвам се, че си поговорихме — каза той, — но трябва да бягам.

Анди навлажни устните си с език и се нацупи леко.

— Жалко че не трябва да бягаш в моята посока — отвърна тя. — А как се казваш, между другото?

— Брайън — отвърна Гидън.

— Радвам се да се запознаем, Брайън — каза тя и протегна ръка. Той я пое и я разтърси.

Ето, Анди, видя ли, че желанието ти се сбъдна!

9.

Мобилният телефон на Кейтс иззвъня. Тя погледна името.

— Мат Смит — каза ни тя, докато натискаше бутона за разговор. — Капитан Кейтс слуша. Какво става, Мат?

Тя го слуша около двадесет секунди, без да каже нищо, изражението на лицето й така и не се промени. След това му благодари и затвори.

— IT специалистът ни се обади. Компютърният ни специалист — уточни тя за кмета, — опитал се е да проследи източника на видеото, но е било качено чрез VPN връзка. Това е така наречената „частна виртуална мрежа“, сър. Чрез нея се прикрива местонахождението на истинския IP адрес.

— Разбира се, че ще е скрит — вдигна ръце кметът, — но разполагаме с оборудване за милиони долари и стотици компютърни гении, които се размотават наоколо. Да не би да искате да ми кажете, че нито един от хората ни не може да го разкрие?

— Сър, цялата качена информация е кодирана. Този, който публикува видеоклиповете, всеки път създава различно потребителско име и различен имейл адрес. И да, наистина имаме оборудване и умни хора, но убиецът знае как да прикрие следите си. Хакването и проследяването в случая не са възможни.

— Добре — каза кметът, — значи въпреки всичките си технологични джаджи не можете да заловите този тип? Тогава го заловете по старомодния начин — физически. — Той се изправи. — Ървин, необходим ли съм ви още?

— Не. Знам, че ви предстои натоварен ден — отговори Даймънд. — Дайте ми само няколко минути, ще дойда веднага след това.

Кметът ни благодари и излезе от стаята.

— Детективи — обърна се Даймънд към нас, — едва ли е нужно да ви казвам, че това може да се окаже смъртоносен удар за кампанията по преизбирането на кмета.

— Сър, не разбирам много от политика — започнах аз, — но видеозаписът с Паркър-Стийл е пълен с изобличаващи детайли. Аз смятам, че тя наистина е убила Синтия Притчард.

— Разбира се, че я е убила — отвърна Даймънд.

— А защо това да не навреди на Мюриъл Сайкс? Тя първо твърди, че признанието е изтръгнато насила, но след това се огъва и признава, че ако госпожа Паркър-Стийл действително е убийца, то вината за измъкването й от правосъдието е на кмета. Така Сайкс на практика говори две взаимно изключващи се неща.

— Прав сте, детектив — каза Даймънд. — Наистина не разбирате много от политика. Правило номер едно в нея е: „Този, който говори най-убедително взаимно изключващи се неща, в крайна сметка печели изборите“.

— При цялото ми уважение, господин Даймънд — намеси се Кейтс, — за съжаление, аз знам нещичко за политиката. И понеже се заклехме да запазим пълна секретност, мога ли все пак да говоря открито? Информацията в случая е от ключово значение, а колкото повече знаят детективи Джордан и Макдоналд, толкова по-големи са шансовете им да разкрият този случай.

Даймънд претегли въпроса наум.

— Добре, капитане — произнесе накрая и се обърна към мен и Кайли: — Мюриъл Сайкс все пак има един неопровержим аргумент. Отговорността за това, че госпожа Паркър-Стийл се е измъкнала от правосъдието, действително е на кмета. Комисар Харис настояваше за пълно разследване, но семейството на Евелин убеди кмета да подкрепи решението на коронера, че се отнася за нещастен случай. Той се съгласи и цялата история се потули.

— Убедили са го? — учудих се аз.

— Не ви трябва да знаете подробностите — прекъсна ме Даймънд. — Важното е само това, че в момента кметът е попаднал в дълбока дупка, а най-лошото в случая е, че той сам си я изкопа.

10.

Човек не може да сгреши, ако поддържа добри взаимоотношения с дежурния сержант в участъка. Само едно телефонно обаждане до Боб Макгарт в деветнадесети участък бе достатъчно и пред кметската резиденция ни чакаше чисто нов служебен „Форд Интерсептор“. Ключът му беше на таблото и нямаше шофьор.

Качих се зад волана и завих наляво по Ийст Енд Авеню.

— Мислиш ли, че ще можем да закопчаем този тип за една седмица? — попита Кайли.

— Може би, ако работим в екип.

— Това пък какво трябва да значи? — извърна се рязко тя. — Още си ми бесен, че не се появих на минутата, в която ме извика? Виж, извинявай, че заради мен закъсняхме, но престани с това, Зак. Все пак сме партньори.

— Да не би току-що да каза, че съжаляваш, задето сме закъснели заради теб?

— Чу ме добре. Съжалявам и съм ти благодарна, задето ме покри.

Завих надясно по Осемдесет и шеста улица и спрях колата на една автобусна спирка. Обърнах се на седалката си и погледнах Кайли в очите.

— Не знам дали ме лъжеш, или просто скриваш голяма част от истината, но твоето признание, че съжаляваш, ми изглежда същото като цветята, които някой тип мъкне вечер вкъщи на жена си, след като цял следобед е чукал секретарката. „Извинявай, че закъснях, скъпа! В офиса непрекъснато се случват разни глупости.“ Виж, Кайли, аз съм детектив и мога да разпозная полуистината, когато я чуя. През последния месец за трети път ти се случва да закъснееш и да не отговаряш по телефона, затова е най-добре да ми кажеш какво става или да признаеш, че човекът, на когото поверявам живота си, не ми вярва достатъчно, за да сподели какво, по дяволите, се случва в неговия.

За щастие, тя не ме нападна.

— Всичко е заради Спенс — каза тя. — Той наистина падна под душа тази сутрин. Беше се надрусал с хапчета.

Кайли замълча и ме остави да възприема информацията. Не казах нищо, а и изражението ми не се промени.

— Изминаха три месеца от… от инцидента с Хамелеона — продължи тя. — Хирургът му предписа по една таблетка „Перкосет“ на всеки шест часа, но той ги гълта като бонбонки „Тик-так“. Снабдил се е с големи количества от тях и ги крие — опаковката на нощното му шкафче се изпразва само с няколко таблетки на ден, точно според предписанието, но е изпокрил дози из цялата къща. Миналата вечер открих петдесет таблетки, увити в алуминиево фолио и напъхани в един чорап в чантата му за фитнес.

— Откъде ги взема? — попитах аз.

— От „Доктор Добре съм“ или от някой друг откачалник в интернет, който може да му изпише рецепта дори от Боливия — отвърна тя. — Както и да е. Скарах се с него тази сутрин в спешното, след като го зашиха. Казах му, че ако не беше мой съпруг, щях да го издам.

— А той какво каза?

— Просто стоеше там със стъклен поглед и подпухнало лице, с чанта, пълна с „Оксикодон“, и ми каза, че греша. Призна, че може и да е завишил малко дозата си, но нещата са под контрол и веднага щом се почувства по-добре, ще премине на по-безобидния „Адвил“. Отрича всичко и на този етап просто не знам какво да правя.

— Нищо не можеш да направиш — отговорих аз. — Той се възстановява след наркотична зависимост. Беше чист от доста дълго време, но…

— От единадесет години — прекъсна ме Кайли.

— Значи знае какво да прави — отвърнах аз. — Идете на някоя среща, обади се на шефа му, свържете се с клиника, ако нещата са толкова зле. Но единствено той е човекът, който трябва да го направи. Няма как ти да го измъкнеш от дупката.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Зак, аз съм ченге и се боя, че ако някой разбере, че съм омъжена за наркозависим, това ще ме завлече в пропастта заедно с него.

— Никой няма да разбере — добавих аз. — Тайната ти е на сигурно място при мен.

— Благодаря ти… партньоре — отвърна тя и в очите й проблеснаха сълзи.

Запалих двигателя и потеглих на запад по Осемдесет и шеста улица.

Влюбих се в Кайли още първия път, когато я срещнах в Академията. Наскоро беше зарязала наркозависимия си приятел и за мое щастие, точно аз се оказах мъжът, който трябваше да я утеши. Само че Спенс я искаше толкова, колкото и аз. Той се подложи на лечение в клиника, двадесет и осем дни по-късно излезе чист и започна да я умолява да му даде втори шанс. Тя каза „да“, а година по-късно му каза и заветното „да“.

През последните десет години свикнах с факта, че Кайли и Спенс са богати, щастливи и влюбени — те са красивата двойка, която всички известни нюйоркски големи клечки се надпреварват да канят на вечеря в луксозните си панорамни апартаменти, в крайградските къщи или на яхтите си.

Вероятно никога не съм преставал да бъда влюбен в Кайли, но все пак успях да продължа напред и след няколко краткотрайни връзки в крайна сметка намерих Черил.

Черил Робинсън е първата жена, с която се срещам, която покрива изцяло невъзможните стандарти, които си бях заложил след връзката с Кайли. Познаваме се от няколко години, но нещата започнаха да стават сериозни едва преди три месеца. Вече започвах да се надявам, че може би Черил ще се окаже Единствената. А сега изведнъж виждах, че връзката на Кайли и Спенс е пред разпад.

Ако беше някой друг мой партньор, със сигурност щях да го посъветвам да се събере с половинката си и да изгладят живота си. Но Кайли Макдоналд не бе кой да е и в момента наистина нямах идея какво точно чувствам.

11.

Някъде между Осемдесет и шеста улица и местопрестъплението се замислих върху факта, че колкото и да бях луд, там някъде имаше един тип с неограничени запаси от защитни костюми, който беше по-луд и от мен.

— По дяволите изборите! — измърмори Кайли и разбрах, че и тя си мислеше за същото. — Ървин Даймънд си го каза точно: „Ние не сме политици“. Ние сме ченгета. Работата ни е да заловим Хазмат, преди да е отвлякъл и убил още някоя невинна — поправка — не чак толкова невинна жертва. Откъде да започнем?

— Драйдън ми даде имената на двамата детективи, които са работили по случая — Донован и Бойл от Пети участък, но предпочитам засега да не им се обаждаме. Така и не успях да ти кажа, но в парка имаше двама полицаи от „Противодействие на престъпността“. Те първи съобщиха за намереното тяло. Ангажирах ги по случая и им възложих да свършат малко работа вместо нас. Дай да се обадим първо на тях.

— Каква работа? — попита Кайли. — „Чак толкова по-ефективни ли са от всички онези чисто нови компютърни машинарии?“ — иронизира кмета ни тя.

— Хей, остави кмета на мира. Полицейската работа никога не е била сред силните му страни.

— Значи изобщо не е трябвало да пречи на следователите да разследват смъртта на Синтия Притчард. Ако сега изгуби изборите, значи ще получи това, което е заслужил — каза Кайли.

— И както съм тръгнал да споделям най-дълбоките си и тъмни тайни с теб, има още една, която все още не съм ти казал — отвърнах аз.

— И каква е тя?

— Независимо дали ще разрешим този случай до следващия четвъртък, или не, аз така или иначе ще гласувам за Сайкс.

Районът около въртележката приличаше на център на гигантски флашмоб.

— Това местопрестъпление ли е, или концерт на Бон Джоуви? — попита Кайли.

— Детектив Джордан! — извика някой още в мига, в който слязох от колата.

Бяха Кейси и Бел, проправящи си път през тълпата към нас. Бяха се отървали от вида на бездомници, но изглеждаха смазани от умора.

— О, радваме се, че се върнахте — посрещна ме Кейси.

— Съжалявам, че изчезнах така внезапно — извиних се аз. — Как сте, момчета, взе ли ви се умът?

Бел се ухили.

— Може би малко.

— Може би доста — каза Кейси. — Това е на светлинни години от всичко, с което сме се занимавали досега, но имаме за вас доста добри новини, както и нещо, което няма да ви хареса.

— Първо се запознайте с партньорката ми — представих я аз, — детектив Макдоналд, а това са двамата господа, за които ти казах, че съм ангажирал — детективи Кейси и Бел.

Всички учтиво кимнаха с глави.

— Добре. Да видим какво имате за нас — казах аз.

— Намерихме една от онези сгъваеми пазарски колички, зарязана до дърветата покрай околовръстното на Шейсет и пета улица — съобщи Кейси. — Подобни вещи са голяма ценност в този район, затова не може да е стояла там дълго, иначе някой със сигурност щеше да си я прибере. Казахте, че Паркър-Стийл е изчезнала в петък, затова мислим, че не е убита в парка. Онзи я е убил някъде другаде и е захвърлил тялото й тук.

Драйдън вече ни беше съобщил това, но въпреки това ги оставих да обяснят.

— Предполагаме, че след като е убил Паркър-Стийл — поде Бел щафетата на разказвача, — убиецът я е натъпкал в чувал и я е докарал в квартала, като е паркирал колата си някъде наблизо.

— Момчета, можете ли да проверите в Пътна полиция за издадени билети за паркиране в радиус от десет пресечки около мястото на престъплението? — попита Кайли.

— От източната, както и от западната страна.

— Ще го направим, но аз не бих разчитал на това — отвърна Бел. — Паркирането тук през деня е истински кошмар, но след десет вечерта има доста свободни места, на които може да е спрял.

— Значи е оставил колата си наблизо — казах аз. — И до какво заключение стигнахте?

— Натоварил е тялото в пазарската количка и е минал през парка под безличното прикритие на някой бездомник като тези, които бродят из улиците на града — каза Кейси.

— По същия начин и ние двамата с Бел се смесвахме с тълпата. След това е прерязал катинара на оградата, завързал е жената на кончето, свързал е накъсо кабелите на въртележката, за да включи светлините и музиката, заключил е отново портала, захвърлил е пазарската количка, прескочил е каменната ограда и се е върнал обратно при колата си.

Двамата детективи стояха пред нас и ни гледаха с поглед на послушни кученца, които току-що са донесли пръчка и сега очакват потупване по главата.

— Добра работа — казах аз. — Видяхте ли някой подозрителен в тълпата?

Двамата се спогледаха и се разсмяха.

— Всички в тълпата изглеждат подозрително — отвърна Бел. — Мъртва жена в защитен костюм, качена на въртележка, е като магнит за всякакви откачалници. Ако убиецът иска да се отличи сред тях, май е най-добре да носи табела с надпис „Аз го направих!“.

— Ей, ей… вие там! — извика някой зад нас. Обърнах се. Двама мъже се провираха под жълтата полицейска лента и се приближаваха право към нас с Кайли.

— Какво, по дяволите, се опитвате да правите бе, хора? — изкрещя единият от тях.

— Стойте на място, детектив Джордан — предупреди ме Кейси.

— Познавате ли ги тези? — попитах.

— Запознахме се преди десет минути. Нали помните, казах ви, че има едно нещо, което никак няма да ви хареса? Ето го и него.

12.

— Имената им са Донован и Бойл — продължи Кейси. — Държат се като тъпанари, обикалят наоколо и разправят на всички, че са…

— Знам какво разправят, че са — отвърнах аз. — Благодаря. Оставете това на мен.

— Зак, и без това съм в скапано настроение — сграбчи ме за ръкава Кайли. — Остави ме да си го изкарам на някой друг, а не на теб.

— Моля, заповядай — съгласих се аз и отстъпих настрана.

Донован и Бойл се приближиха заплашително през тревата и се спряха пред нас. Преди да успеят да кажат нещо, Кайли ги атакува:

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите, клоуни такива? Стойте настрана. Това е местопрестъпление.

Единият беше много висок, над метър и деветдесет, с тъмна коса и лице на чаровник. Другият беше по-нисък, с тънки устни и много късо подстригана коса — не беше и наполовина толкова симпатичен като първия. Така и не разбрах кой кой е.

— Нашето местопрестъпление — рязко каза онзи с късо подстриганата коса. — Аз съм Бойл, а това е Донован. Ние сме водещите детективи по случая „Хазмат“.

— Доколкото чух, довели сте го до задънена улица. Считано отпреди час, случаят е наш.

— И кой го казва?

— Шефът ми. Капитан Делия Кейтс, както и нейният шеф — полицейски комисар Ричард Харис, както и неговият шеф — кметът.

— Пълни глупости — заяви Бойл. — Защо, по дяволите, са ни оттеглили?

— Не са ви оттеглили — уточни Кайли. — Случаят е прехвърлен на отдел „Специални клиенти“ на Нюйоркската полиция. Аз съм детектив Макдоналд, това е детектив Джордан, а вие двамата сте назначени за наши помощници.

— Ще работим за вас? — попита Донован.

— Някакъв проблем ли има, детектив Донован? — отвърна Кайли.

— Дяволски си права, че има проблем!

— В такъв случай изпратете всичко, с което разполагате по случая „Хазмат“, в нашия офис. Ние ще поемем от тук нататък.

— Как не! На никого в „Специални клиенти“ не му пукаше за първите три жертви, но сега, когато е намесена и Мюриъл Сайкс, кметът скача в играта и хвърля случая най-отгоре в купчината. И каква ще е вашата задача? Да хвърлите колкото можете повече боклук върху Паркър-Стийл, за да може кампанията на Сайкс да затъне от това?

— Тук не става въпрос за политика — каза Кайли. — Става въпрос само за това да хванем един сериен убиец.

— И какво, по дяволите, си мислехте, че сме правили през последните четири месеца?

— Хм, интересно, но и кметът попита същото. „Какво, по дяволите, са правили онези две ченгета през последните четири месеца?“ Ако не ви харесва решението му, можете да подадете жалба в участъка.

Донован погледна партньора си. Със сигурност и двамата не искаха да бъдат втора цигулка, но нямаха никакъв напредък по случая и Кайли го знаеше. След това и двамата погледнаха към мен, сякаш можех да кажа нещо, за да я разубедя. Дори не мигнах.

— Решавайте, момчета — заяви тя. — С нас ли сте на борда?

— Ей, ако те не искат — намеси се и Кейси, — ние двамата с Бел ще се радваме да…

— Назад! — прекъсна го Донован. — Това си е нашият случай още от първия ден и няма да позволим да ни изритат от него заради някакви си политически глупости. Оставаме.

— Значи можете да започнете, като до двадесет минути ни донесете материалите по разследването в Деветнадесети участък — заяви Кайли и му подаде визитката си. — Бъдете сигурни, че ще спомена пред кмета за вашето желание за съдействие.

Двете ни кученца гледаха така, сякаш някой току-що им е отмъкнал любимата играчка.

— Това значи ли, че няма да имате нужда от нас? — попита Бел.

— Вие, момчета, ни помогнахте много и го оценяваме — обадих се аз.

— Значи тези двамата ще работят по случая, а ние не, така ли? — попита отново Бел.

Кимнах, но Кайли, която винаги държи да има последната дума, заяви само:

— Засега.

13.

— Успя ли да си изкараш яда? — попитах Кайли, след като двата екипа полицаи се разделиха.

— Винаги имам резервен запас — отвърна тя.

— Гадно е, когато се налага да замениш две, кипящи от желание за работа ченгета с две, които са глътнали бастун — отбелязах аз.

— Зак, знаеш, че можеше да ангажираме и четиримата — отговори Кайли. — В подобни случаи имаме картбланш. Можем дори да съберем екип от петдесет души и да прекараме цялото си време, потънали в собствената си бюрокрация. Но всичко, от което този случай наистина се нуждае, е ние двамата с теб да направим това, в което ни бива най-много. Помолих Донован и Бойл да се навъртат наоколо, защото двамата имат сериозен потенциал да научават неща. Но веднага щом наберем скорост, мисля отново да стана гадна и да ги пратя да издават фишове в Пътна полиция.

Прекарахме на местопрестъплението още час. Хората на Чък Драйдън продължаваха да оглеждат под лупа района, но не откриха нищо друго, освен пазарската количка. Върнахме се в офиса.

Отдел „Специални клиенти“ си няма специално място. Подобно на други елитни полицейски части, ние се помещаваме в съществуващите полицейски участъци, в нашия случай — Деветнадесети участък на Източна шейсет и седма улица, между Трето авеню и „Лексингтън“. В Деветнадесети участък има над двеста униформени полицаи и десетки детективи, но все пак мястото е достатъчно, за да събере и нашия отдел в един ъгъл на третия етаж, малко далеч от всекидневната лудница долу.

Но все пак, докато се качваме, се налага да минем през врявата на долния етаж, а там никой не може да остане незабелязан от сержант-координатора Боб Макгарт.

— Благодаря за колата, сержант! — поздрави го Кайли.

— За вас винаги, детектив! — отвърна Макгарт. — Почакайте за секунда. Имам още нещо за вас. — Той бръкна под бюрото си и извади картонена кутия с документи. — Току-що пристигна. Това са папките по случая „Хазмат“.

Вдигнах я. Нямаше почти никаква тежест.

— Това ли е всичко? — учудих се аз. — Само една кутия?

— Това ми дадоха и срещу това се разписах — отвърна сержантът. — Искате ли да видите документите?

— Не, сержант, просто очаквахме да е повече.

— Съжалявам, че сте разочаровани. По някои случаи получаваме по десетина-двадесет кашона и детективите започват да се оплакват, че никога няма да успеят да прегледат всичко в тях. Тук нещата са доста по-малко и си помислих, че ще се зарадвате.

— Нали знаеш какви сме детективите — отвърнах аз. — Все сме недоволни.

Отнесох кутията в офиса ни и Кайли я отвори.

— Това ли е всичко, събрано за четири месеца разследване? — учуди се тя. — Има само четири папки с имена „Алекс Кан“, „Себастиан Кат“, „Антоан Тинсдейл“ и „Доналд Ли“.

— Първите три имена са ми познати. Жертви са. А кой е Ли?

— Има магистърска степен по социални дейности — отговори Кайли, след като разгърна папката. — Детектив е, работи с бандите в „Чайнатаун“. Донован и Бойл са го помолили да състави профил на убиеца.

— Психолог ли е?

— Не пише „д-р Ли“, така че се съмнявам — отвърна тя.

— Познавам един истински доктор — отбелязах аз и взех папката на Ли от кутията. — А тя е дяволски добра в съставянето на профили. Май ще се отбия в офиса на Черил и ще я помоля да погледне бележките на този човек. Връщам се след малко.

— Мислех, че е в Бостън — каза Кайли, когато се отправих към вратата.

— Беше само за уикенда. Върнала се е с ранния полет тази сутрин.

— Значи не си я виждал откога? От петък?

— От четвъртък следобед — отвърнах.

— В такъв случай се съмнявам, че ще се върнеш точно след малко — отбеляза тя. — Но не се бави много. Денят на изборите е след една седмица.

14.

Бог да благослови Фред Робинсън.

Цели единадесет години той е бил женен за красива, интелигентна и самоуверена жена. След това я е зарязал заради някоя по-млада, по-тъпа и по-зависима.

Неговата загуба е моя печалба.

Запознах се с Черил преди четири години, когато се надявах да ме назначат в отдел „Специални клиенти“. Тя беше психологът, назначен да провери дали съм подходящ за работата.

Бях страшно притеснен и тя го знаеше.

— Не се тревожете, детектив Джордан — усмихна ми се тя. — Аз не хапя.

Не бих имал нищо против да ме ухапе Доктор Сочни червени устни, Подкупващи кафяви очи и Гладка карамелена кожа, докосвана от спускаща се на вълни гъста черна коса. Бях само на двадесет и девет, но бях абсолютно готов да приема предизвикателството да спя с гореща латиноамериканка психолог.

Няколко години по-късно Черил ми каза, че всъщност е 90 процента ирландка, но благодарение на баба си от Пуерто Рико прилича на ирландка толкова, колкото и Дженифър Лопес. Тогава обаче тя все още носеше брачната си халка, а аз знаех, че свалките с омъжена жена по време на интервю за работа не са най-блестящият кариерен ход.

Говорихме си за моето минало — както в личен, така и в професионален план, след което тя изстреля съществения въпрос:

— Мислите ли, че богатите и хората с власт заслужават по-добро обслужване от страна на полицията?

— Съвсем не — отговорих аз.

Звучеше като възможно най-грешния отговор, който можеш да дадеш, когато се опитваш да влезеш в суперелитна част, създадена да служи точно на богатите и известните.

Тя не реагира по никакъв начин. Всичко, което каза, бе:

— Бихте ли обяснили по-подробно?

— Богатите не заслужават каквато и да е по-специална полицейска защита от тази на бездомниците. Но това, което заслужават, особено в случаите, когато са станали жертва на престъпление, е ченге, което има усет за техните специфични потребности, а не някой, който ще се отнесе пренебрежително, защото са богати, разглезени или егоцентрични.

— Вие сте човек от работническата класа, детектив Джордан. Какво ви кара да мислите, че знаете как да се отнасяте към някого като Доналд Тръмп?

— Майка ми е професионален гримьор — отвърнах, — работи за филми, за телевизията и модни фотосесии. Занимавала се е с всякакви — диви, примадони, рокзвезди, коя от коя по-откачени. Тя ме е научила как да се държа с тях.

— И как? — попита тя.

— „Не се опитвай да ги промениш“, казваше майка ми. Помни, че дълбоко в себе си те са също толкова несигурни, колкото и всички нас. А една стая никога не е достатъчно голяма, за да поеме двама нарцисисти, така че оставяй собственото си его пред вратата.

— Майка ти е умна жена — отбеляза Черил. — Изглежда се е разбирала с всички.

— С почти всички. Имаше един човек, с когото се караше непрекъснато — отвърнах аз.

Всички обичат клюките от света на шоубизнеса, затова веднага разбрах, че съм спечелил вниманието на психоложката.

— Няма нужда да ми казваш името му — каза тя, — но умирам от любопитство. Кой е той?

— Баща ми.

Получих работата.

С Черил се сприятелихме още тогава, а когато бракът й започна да се разпада, аз бях единственият приятел, на когото тя пожела да се довери. Две седмици след развода й станахме и „приятели с екстри“, а екстрите се оказаха направо фантастични.

Вратата към офиса на Черил беше отворена и влязох. Веднага щом ме видя, тя скочи иззад бюрото си, прегърна ме и ме дари с една голяма целувка.

— Господи, толкова се радвам да те видя — каза тя, докато притискаше тялото си към моето.

Внезапно някои части от тялото ми се вдървиха, а други омекнаха.

С Черил ходехме само от няколко месеца и не бях готов за такова страстно посрещане. Тялото ми обаче включи на режим „автопилот“ и бедрата ми сами започнаха да правят леки кръгови движения, отърквайки се в нейните.

— И колко точно се радваш, че ме виждаш? — попитах аз, като междувременно ритнах вратата, за да се затвори, и поведох Черил към привлекателното небесносиньо диванче, което беше много удобно за случаите, в които й се налагаше да работи без прекъсване.

— Ти си луд! — каза тя и отдръпна глава, за да ме погледне, но без да се отделя от мен.

— Луд ли? Неточна диагноза, докторе. По-скоро възбуден. — Започнах да разкопчавам ризата й.

Помислих, че ще ме спре, но тя започна да ме целува и да ме опипва.

— Заключи вратата — прошепна ми тя.

Пуснах я за момент, обърнах се и посегнах към ключалката. И точно в този момент някой изрита вратата от външната страна. Не просто почука — изрита я здраво.

— Момент! — изревах аз, докато чаках Черил трескаво да се добере до стола зад бюрото си и да си закопчае ризата.

Отворих. В коридора беше Мат Смит.

— Зак, как си, приятелю? — попита той. — Не знаех, че си тук, иначе щях да ти донеса кафе.

Един истински нюйоркчанин би го произнесъл като кау-фе, но Мат е привнесен от Англия и от устата му думата прозвуча като ках-фе.

Държеше по една чаша на „Старбъкс“ във всяка ръка, затова и беше изритал вратата, вместо да я отвори и да влезе.

— Реших, че ще ти трябва нещо освежително — заяви Мат и остави една от чашите на бюрото на Черил. — Лате със соево мляко и допълнителна доза еспресо, нали?

Погледът й мигом се оживи.

— Благодаря ти, Мат. Наистина нямаше нужда — каза тя.

— Удоволствието е мое. Аз ти благодаря за онази книга. Прочетох я през уикенда, наистина ми отвори очите. Имам и няколко въпроса, но те могат да почакат. Вие двамата обаче май бяхте заети. Зак, чух, че работиш по случая „Хазмат“. Прегледах последното видео, което беше пуснал, но не излезе нищо. Надявам се, че при разследването все пак ще ви трябват и услугите на техническо лице.

Мат е суперкомпютърен спец, който вероятно може да хакне и Пентагона, ако го помолим. Той е умен, мисли аналитично и с него е забавно да се работи. Без съмнение, той е най-добрият ни компютърен специалист. Има обаче един съвсем малък проблем — изобщо не изглежда като смахнат компютърен маниак. Всъщност изглежда повече като Дейвид Бекъм, отколкото като Бил Гейтс, и в момента това дяволски ме дразнеше.

— О, определено ще ти се обадя — отговорих аз.

— Супер — отвърна той и лицето му се разля в идеална широка усмивка, която беше в пълно противоречие с всичко, което бях чувал за съмнителните зъболекарски услуги във Великобритания.

Той тръгна да излиза и посегна да затвори вратата след себе си.

— Остави отворено — извика му Черил, — със Зак ще ни трябва малко въздух тук.

— Да разбирам ли, че няма да продължим, откъдето спряхме? — попитах я аз веднага щом Смит се отдалечи дотолкова, че да не ни чуе.

— Изобщо не знам какво стана — отговори тя, — но сега, като поразмислих за секунда, си спомних, че това тук е полицейски участък.

— Е, и? Не е като да имаме намерение да извършим престъпление.

— Стегни се, каубой. Ще приключим с това след няколко часа и ти обещавам, че чакането ще си заслужава.

Нямах съмнения в това. А и както казах, „Бог да благослови Фред Робинсън“.

15.

Обзавеждането в офиса на Черил е с твърде хубав дизайн и твърде удобно, за да е заслуга на полицейския участък. Тя беше декорирала кабинета си за своя сметка и бе подбрала материите и цветовете, постигайки хармоничен баланс между професионализъм и женственост. Дипломите й са окачени на стената, но в офиса й няма никакви семейни снимки. Все пак жената е психолог.

— Седнете, детектив — покани ме тя и сама се настани зад покритата със стъкло маса, която изпълняваше ролята на бюро.

Настаних се срещу нея на един от столовете за посетители, покрит с дамаска в прасковен цвят.

— Е, значи вие с Кайли сте поели случая „Хазмат“ — каза тя напълно делово.

— Последната му жертва е Евелин Паркър-Стийл.

— Знам. Вече гледах видеозаписа. Горката жена… Как мога да помогна? — попита Черил.

— Папките по случаите на първите три жертви са доста тънички и двамата с Кайли все още не сме ги прегледали. Има обаче и четвърта папка с профила на убиеца. Бих искал да й хвърлиш един поглед — казах аз и оставих папката на бюрото й.

Тя я погледна, но вместо да я вземе, махна капачето на чашата си с кафе и отпи малка глътка.

— Кой е съставил профила?

— Казва се Доналд Ли.

— Не го познавам.

— Съмнявам се да е от твоя ранг. Той е детектив в участъка в „Чайнатаун“ и има магистърска степен по социални дейности.

— С удоволствие ще ви помогна, но няма нужда да чета това — отбеляза Черил и плъзна папката обратно към мен.

— Дайте ми само да погледна какво сте открили вие за жертвите и ще ви дам някои насоки.

— Това беше и моят план — отвърнах аз, — но може би дойдох при теб малко прибързано. Исках просто да те ангажирам по случая.

— Мисля, че просто искаше мен върху онова диванче — отвърна тя и отново отпи от кафето си.

— Да, и това също — отговорих. — Не съм те виждал от четири дни и си търсех извинение да се отбия в офиса ти. Знам, че тази папка беше глупава идея. Май щеше да е по-добре просто да ти бях донесъл кафе „лате със соево мляко и допълнителна доза еспресо“ — казах аз. — Не знаех, че предпочиташ такова.

— Не знаеш, защото, когато се виждам с теб вечер, предпочитам шардоне. В участъка обаче не гледат с добро око на пиенето на шардоне през деня.

— Но Мат Смит знае какво пиеш, нали?

— Да. Той работи в съседния офис.

— Значи обикновено той ходи да ти взима кафе?

— Не, това го донесе в знак на благодарност. Дадох му една книга за поредността на ражданията в семейството.

— И защо?

— Той има двама братя. Единият е по-голям, другият — по-малък… — започна да обяснява Черил.

— Ясно. Синдромът на средния син — казах аз. — Горкият Мат не е получавал достатъчно внимание от родителите си, затова сега търси любовта все на погрешните места.

— Господи, Зак, той просто ми донесе кафе! Това е добър жест. Мат е добро момче — отговори тя.

— Да, добро. При това изглежда добре и е необвързан. Да не би да искаш да ми кажеш, че това е било само жест на благодарност за книгата и че той въобще не те сваля?

— Може и да ме сваля. Отскоро съм необвързана и никой друг, освен капитан Кейтс и Кайли не знае, че ние двамата с теб излизаме. Колкото до Мат, съвестта ми е чиста. Той може и да е флиртувал с мен, но аз не му отвърнах.

— Разбира се, че не. Нали и аз бях тук.

— Виж, Зак, като жена съм поласкана от абсолютно налудничавото ти предположение, но като психолог всичко, което ще ти кажа, е да се стегнеш.

Латето й беше изстинало и тя просто стоеше зад бюрото срещу мен и ме гледаше, отпивайки от чашата.

— Хубаво е на вкус, нали любов моя? — казах аз, опитвайки се да докарам най-добрия си английски акцент.

— Горе-долу — отвърна тя, полагайки усилия да не се разсмее.

— Да не би току-що да преживяхме първото си скарване?

Тя се замисли за секунди.

— Не беше кой знае какво, но май да.

— Добре — казах аз. — Значи сега има нещо, което ще чакам с нетърпение.

— Ще чакаш по-голямо скарване?

— Не — казах аз, взех папката и се отправих към вратата. — Сексът за сдобряване.

Не погледнах назад, но чух смеха й.

16.

— Затънали сме в голямо ако — беше първото, което Кайли каза, щом се върнах обратно зад бюрото си.

— По-голямо от това, в което бяхме преди малко ли?

Тя вдигна една от папките по случая, които току-що бяхме получили в наследство.

— Спомняш ли си чия беше брилянтната идея да задържим Донован и Бойл да се занимават по случая?

— Май ти беше запленена от бляскавите им личности и техния, цитирам, „сериозен потенциал да научават неща“.

— Била съм в дълбока грешка и за двете — отбеляза тя и шляпна папката върху бюрото си. — Тук няма нищо.

— Дай определение на „нищо“.

— Повечето е само странична информация. Биографии, медицински изследвания и полицейски доклади за жертвите. Ако прочетем колонката на Пийт Хамил в „Дейли Нюз“, можем да научим повече по случая. Това са три убийства, Зак. Тези момчета са разследвали три убийства и не са стигнали до абсолютно никакви следи.

— В такъв случай сме извадили късмет. Имаме четвърто убийство и те не са успели да прецакат и него. Остави другите настрана, ще започнем с Евелин Паркър-Стийл. По това убийство ние сме тези със сериозния потенциал да научават неща.

— Ти да не си откачил? — попита тя. — Имаме задача, а всичко което знаем, сме го узнали от един разговорлив политик. А и това беше, преди Паркър-Стийл да смени статуса си от „изчезнала“ на „загинала“, както и преди да разкрие сексуалната си ориентация и да признае, че е убила любовницата си лесбийка. А мен ако питаш, все още сме на първа стъпка от разследването.

— Права си — казах аз. — Затова давай да започнем с преглед на всички имейли, телефонни разговори и кредитни трансакции на Паркър-Стийл, да огледаме всичко, което можем да изровим, и да видим дали се е познавала с някоя от останалите три жертви.

— Като гледам кои са, едва ли ги е познавала — отбеляза Кайли, — но нека проверим дали не са свързани по някакъв начин. Може да са имали общи врагове. Трябва да говорим и със семейството й, да видим какво могат да ни кажат те.

— Добра идея. Милиардерите винаги са готови да споделят по някоя мръсна семейна история, за да помогнат на властите да разкрият истината наяве… не говори глупости.

— Сега и ти си прав — отвърна тя. — Тогава да се обадим на Мюриъл Сайкс. Ако дори и тя не знае нищо, то поне ще вземем компютъра на Евелин.

Сайкс ни беше дала номера на личния си мобилен телефон в събота, когато се беше обадила, за да съобщи за изчезването на Евелин. Кайли го набра.

— Мисис Сайкс, обажда се детектив Макдоналд — представи се тя. — Аз съм… — Сайкс я прекъсна и минаха поне двадесет секунди преди Кайли да успее отново да се включи. — Госпожо, обаждам ви се веднага щом успях да намеря свободна минута. Бяхме на местопрестъплението и… — Настъпи пауза. — Какво имате предвид с това „какво местопрестъпление“? Бяхме в Сентръл Парк, където Ев…

Ново прекъсване. Изразът на раздразнение на лицето на Кайли се замени с объркване.

— … Не, никой не ни е казал. Кога подадохте сигнал за това?… Това е в седемнадесети участък. Какво е било взето?

Кайли се обърна към мен и устните й заредиха върволица от безмълвни проклятия.

— Моля, не напускайте мястото — каза тя. — Ще бъдем там след… — Последваха няколко секунди мълчание, след което партньорката ми избухна. — А къде сте сега, госпожо Сайкс? Къде?

Направи ми знак да тръгваме и аз я последвах към вратата.

— Моля ви, не пипайте нищо — каза тя по телефона. — И не пускайте никого другиго. Ще бъдем там след пет минути.

Кайли затвори телефона и се затича надолу по стълбите, крещейки:

— Мамка му! Мамка му! Мамка му! Ние сме идиоти!

17.

Полицейският „Форд Интерсептор“ беше паркиран пред участъка и Кайли се настани зад волана. Едва успях да затворя вратата, когато тя потегли и отпраши с бясна скорост на запад по Източна шейсет и седма улица. Тя включи сирените и светлините и прелетя през „Лексингтън“, след което сви рязко вдясно по Парк Авеню и се насочи към сърцето на града.

— Код три ли имаме? — извиках аз в опит да надвикам воя на сирената.

Код три е за спешни случаи, свързани със заплаха за живота. Полицията не трябва изцяло да забравя за законите за движение по пътищата, но имаме право да си пробиваме път напред. Код две обозначава важни случаи без спешен елемент. Тогава сме длъжни да спазваме закона за движение по пътищата.

— Код две и половина. Ще се опитам да не убия някого — отвърна Кайли.

— Тогава намали.

Тя не натисна спирачката, а само вдигна крака си от газта.

— Е, кажи ми сега къде отиваме и защо да сме идиоти? — попитах аз.

— Каква беше най-голямата… не, каква беше единствената грижа на кмета Спелман?

— Да арестуваме убиеца преди следващия четвъртък, защото в противен случай вече ще е бившият кмет Спелман.

— Именно — отбеляза Кайли. — Ако го направим през мандата на Спелман, той ще обере овациите и ще покаже на целия свят, че най-коравият с престъпността кмет вече е на власт. Ако не успеем да го хванем до момента, в който гласоподавателите ще влязат при урните, Сайкс ще изобличи кмета за това, че е слаб и безсилен. Е, какво мислиш, че иска тя от нас?

— Мамка му — казах аз. — Иска да не го хванем.

— Бинго! В неин интерес е да ни забави и може би е намерила начин как да го направи. В централния изборен щаб на кампанията й тази сутрин е имало взлом и познай какво? Бил е откраднат компютърът на Евелин.

— Ти беше права. Ние наистина сме идиоти. Бяхме толкова заети да се правим на ченгета, че не ни остана време да хвърлим поглед на по-голямата картина. Всичко е политика.

Кайли изпревари едно такси, което беше или твърде бавно, или твърде арогантно, за да не се отмести от пътя й, и колата ни се понесе през Осемдесет и шеста улица.

— Чакай малко. Централният щаб е на Петдесет и пета улица. Къде отиваме?

— На ъгъла на Деветдесет и четвърта и Парк Авеню. Там е апартаментът на Евелин Паркър-Стийл, мястото, където е убила Синтия Притчард преди две години.

— И какво има там?

— Мюриъл Сайкс е там. И мога да се обзаложа на едногодишната си заплата какво няма да бъде там — каза Кайли. — Личният компютър на Евелин.

— Мамка му! — извиках аз и ударих с юмрук предното табло. — Майната му на код две! Натисни газта до ламарината.

18.

На фона на другите жилищни сгради на Парк Авеню, тази на Евелин изглеждаше доста скромно. Не беше някое грандиозно здание, построено в началото на миналия век, а сграда от червена тухла, строена през шейсетте години на двадесети век. Евелин вероятно беше закупила апартамента си с две спални за няколко милиона, което за този район си беше направо безумно изгодна сделка.

Разбира се, Евелин и съпругът й Джейсън Стийл притежаваха и ферма за коне в Понд Ридж, оценявана на осем милиона долара, така че за нея жилището на Парк Авеню 1199 беше само малък пристан, обзаведен шикозно с модернистично изкуство и старинна мебелировка за няколко милиона долара.

Не се наложи да показваме значките си на портиера, достатъчни бяха сигналните светлини на служебния ни автомобил, който паркирахме точно пред входа.

— Тук сте за госпожа Паркър-Стийл, нали? — посрещна ни той, като задържа вратата пред нас.

— Точно така — отговори Кайли. — Госпожа Сайкс е горе и ни очаква.

— Апартамент четиринадесет А, асансьорът е ето там — насочи ни той. — Съжалявам за случилото се. Тя беше много добър наемател, с нея никога не съм имал проблеми.

С изключение на онзи случай, когато е хвърлила приятелката си през терасата. Изумително е колко бързо можеш да забравиш миналото на някого, ако си го видял измъчван на видео в интернет.

Вратата на апартамента се отвори, преди да успеем да позвъним. Мюриъл Сайкс ни пусна да влезем. Беше играла лакрос през студентските си години в Университета в Пенсилвания и тридесет години и четири деца по-късно тя все още имаше внушителна спортна фигура. Спретнато оформената й лешниковокестенява коса и изчистеният сив костюм от сако с пола пасваха идеално на имиджа й на жена, която трябва да се хареса на широк кръг от гласоподаватели.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза Сайкс, сякаш просто бяхме приели любезната й покана, а не ни се беше наложило да изхвърчим от участъка веднага щом осъзнахме, че се опитва да саботира разследването ни.

Апартаментът на Евелин беше обзаведен с изключителен вкус и забележително ненатрапчив. Стените, мебелите и дори произведенията на изкуството бяха все в тоновете на бежовото. Единственото, което се открояваше, беше мъж около осемдесетте с кисела физиономия, облечен в черен костюм и червено поло, разположил се на миниатюрния диван в екрю, сграбчил сребристото дистанционно на телевизора в една ръка и яркозелена кутийка канадска безалкохолна бира в другата.

— Това е бащата на Евелин, Ленърд Паркър — представи ни го Сайкс.

Преминахме през дежурните реплики „съжаляваме за загубата ви“. Той ни благодари, но всъщност изглеждаше много по-заинтересован от борсовата информация, която течеше в дъното на телевизионния екран.

— Тя не е обратна — заяви той и отдели поглед от екрана. — Измъчвали са я, за да го каже. Евелин и Джейсън бяха щастливи като двойка младоженци.

Така и не се опита да отрече факта, че дъщеря му беше убийца, важно беше само да не си помислим, че е била лесбийка убийца. Ама че баща!

— Ще намерите това копеле Хазмат заради мен! — каза той, забравяйки, че двамата с Кайли работехме за града, а не за него. — Ще изтръгнем истината от него. Разполагам с точните хора.

— Ленърд — намеси се Сайкс, преди да беше изложил плана си за отмъщение, — това е много стресиращо. Имам отчайваща нужда от една цигара.

Паркър я изгледа така, сякаш току-що беше съобщила, че има намерение да се изпикае на килима.

— Не и тук — заяви той. — Трябва да продам това място. Купувачите ще надушат тази гадост още от фоайето. Излез навън.

Сайкс ни заведе до плъзгаща се стъклена врата и я отвори.

Отвън беше небезизвестната тераса, където Синтия Притчард бе прекарала последните мигове от живота си. И понеже принадлежеше на богата жена, досега все си я представях като просторен двор в небето, декориран със скъпи градински мебели и преливащ от зеленина. Действителността обаче нямаше нищо общо с това.

Отвън имаше просто балкон. Поредният обикновен малък кът, където жадните за пространство обитатели на високите градски сгради трупаха колелетата си, ръждясалите си грилове и всякакви други боклуци, които не им трябваха вътре.

Нямаше къде да се седне, затова просто стояхме прави, докато Сайкс си запали цигара „Капри“ — една от онези ултрадълги и тънки цигарети, предпочитани от жените, които искат да изглеждат изискано, докато вдишват наситени с никотин канцерогени.

— Моля, никакви снимки — каза тя, след като дръпна от цигарата. — Зле е за имиджа ми.

— Разкажете ни за взлома — подкани я Кайли.

— Взели са само два компютъра. Сигурна съм, че са били хора на Спелман. Знаете какви са политиците — човек би си помислил, че са си научили урока след „Уотъргейт“, но отчаяните времена налагат отчаяни мерки. Мисля, че кметът би направил всичко, за да си спаси задника.

— Съобщихте ли за кражбата? — попита Кайли.

— Някой от хората ми се е обадил.

— А защо сте тук вместо в предизборния ви офис? — попита Кайли.

— Ленърд е мой скъп приятел. Опитва се да се справи с мъката си и ме попита дали не може да прекара малко време сам тук. Той е стара хиена, но Евелин беше единствената му дъщеря и той я обожаваше. Мисля, че имаше нужда от няколко минути, в които да си вземе сбогом с нея.

Всички политици дрънкат глупости, а Мюриъл направо преливаше. Доколкото можех да забележа, скъпият й приятел Ленърд беше по-загрижен за това, че миризмата на цигари ще намали цената на имота.

— Вземали ли сте нещо от апартамента? — попитах аз.

— Детектив — прекъсна ме тя, — това граничи с обида. Вие знаете, че съм бивш щатски прокурор. Вземането на каквото и да било от този апартамент би могло да се счита за престъпление или най-малкото за възпрепятстване на правосъдието. Отговорът на въпроса ви е категорично „не“.

— Извинявам се — отбелязах аз. — Беше типичен полицейски въпрос.

— Само дето вие не сте типични ченгета. Вие в отдел „Специални клиенти“ сте обучени да се справяте в ситуации като тази. Само преди няколко месеца бяхте героите по всички първи страници на вестниците. Очаквам, че следващия път ще помислите по-внимателно, преди да ми зададете някой друг глупав въпрос.

Най-добрата защита е нападението. Мюриъл Сайкс току-що ни бе атакувала.

— Е, докъде сте стигнали с разследването на убийството на Евелин? — попита тя.

— Искахме да прегледаме компютъра й — казах аз. — Тук има ли неин лаптоп?

— Нямам представа. Но ако има, мога да ви уверя, че нито Ленърд, нито аз сме го докосвали.

А ако е имало и някакво лесбийско порно, сигурен съм, че вие с Ленърд не сте се отървали от него.

— Налага ли се да вадим съдебна заповед, или можем да огледаме наоколо? — попитах аз.

— Разбира се. Тук съм, за да ви помогна — отвърна тя и ме дари с топлата си усмивка на грижовна баба, която грееше от всичките й предизборни плакати. Само дето от врата надолу двуметровата й снага беше закалена в битки. Както беше писал един журналист: „Сайкс е политическа енигма. Никога не можеш да си сигурен дали не възнамерява да те пребие до смърт, или просто смята да ти изпече сладки“.

— Сещате ли се за нещо, което може да свързва Евелин с останалите три жертви? — попитах я аз.

— Не, нищо — отвърна Сайкс. — Убиецът също не я е познавал. Убил е онези трима, но кметът не му е дал това, което е търсел — внимание. Затова мерникът му се е спрял на някого с власт. Изтръгнал е фалшиво признание от нея и сега вече е медийна сензация от световен мащаб. Ако аз бях кмет, този щеше да е заловен, преди въобще да се е добрал до Евелин. — Сайкс угаси цигарата, след което пъхна ментов бонбон в устата си. — А сега да се върнем при Ленърд — каза тя и хвана дръжката на балконската врата. — Можете да разглеждате наоколо колкото искате.

И двамата с Кайли не очаквахме, че ще намерим нещо, но въпреки това минахме на оглед през стаите.

— Това е интересно — казах аз, когато стигнах до работното бюро на Евелин, — тук няма нито компютър, нито модем.

— Може да е била от амишите8 — отвърна Кайли. — Ако не знаех, че Сайкс е бивш щатски прокурор, щях да я заподозра в укриване на доказателства.

Върнахме се във всекидневната, където Ленърд се разхождаше нервно напред-назад и крещеше на някого по мобилния си телефон.

— Изчакай малко, Върнън — каза той, щом ни видя, — ще попитам ченгетата. Ей, вие, госпожо детектив, това… местопрестъпление ли е? — попита той и развъртя костеливия си пръст, сочейки жилището. — Апартаментът? Той местопрестъпление ли е?

— Технически погледнато, към момента няма доказателства… — започна Кайли.

— Кажете ми само да или не. Местопрестъпление ли е, или не е? — настоя той.

Никой, независимо на каква възраст е или колко е богат, не може да притиска Кайли Макдоналд.

— Господин Паркър — изрече преднамерено бавно и внимателно тя, — за да отговоря на въпроса ви, ще кажа, че Градската полиция на Ню Йорк към момента не счита жилището на починалата ви дъщеря за местопрестъпление.

— Можем да действаме, Върн — каза Паркър по телефона. — Обяви го на милион деветстотин и петдесет, да видим дали някой ще захапе.

След това скърбящият баща затвори телефона, мина покрай нас и с уверена крачка излезе от апартамента.

19.

— Е, всичко мина като по вода — отбелязах аз, когато се озовахме отново в асансьора. — На практика обвиних бивш щатски прокурор в укриване на доказателства, а ти за малко не каза на бащата на жертвата да вземе да се засили и да скочи от терасата. Освен това компютърът на Евелин, който е вероятно най-добрата ни следа към разкриването на убиеца й, мистериозно е изчезнал.

— Няма нищо мистериозно — отвърна Кайли. — Всичко е просто и ясно. Мюриъл Сайкс го е взела.

— Пробвай се да го докажеш.

— Мислиш, че няма да мога ли? — каза тя в момента, когато вратата на асансьора се отвори. — Само гледай!

Кайли се отправи към портиера.

— Как мина горе? — попита ни ведро той, сякаш наближаваше Коледа, а Кайли беше поредната обитателка на сградата, която му оставяше щедри бакшиши.

— Как е името ви? — настоя да узнае тя, влизайки изцяло в ролята на лошото ченге и без капчица чаровност.

— Нестор — отговори колебливо портиерът.

— Имате ли видеонаблюдение в сградата, Нестор?

— Само на вътрешната част — отговори човекът и посочи към осем малки монитора, монтирани на бюрото му. — Не записва нищо и служи само колкото да хвърлям по един поглед на случващото се.

— Значи си доста добре осведомен — заяви Кайли.

— Такава ми е работата.

— Значи ще си спомниш дали си видял госпожа Сайкс да се качва в апартамента на госпожа Паркър-Стийл рано тази сутрин?

— И да се е качвала, не съм я видял — побърза да отговори портиерът.

— Нестор, знаете защо сме тук, нали? — настоя Кайли.

— Госпожа Паркър-Стийл… някой я е убил — каза той.

— Точно така. Ние разследваме убийството. Значи, ако ти задам въпрос и ти ме излъжеш, ще носиш отговорност за възпрепятстване на правосъдието, което е престъпление. Разбираш ли?

Мъжът кимна.

— Тогава нека ти задам въпроса по друг начин — продължи тя. — Видя ли госпожа Сайкс рано тази сутрин да се качва в апартамента на госпожа Паркър-Стийл? И преди да ми отговориш, запитай се дали това, което ти е дала, за да мълчиш, е достатъчно, за да ти стигне през следващите две години, защото такава е минималната присъда за лъжесвидетелстване пред разследващ орган.

— Госпожа Сайкс дойде тази сутрин — каза той. — Беше малко след седем. Сигурен съм за часа, защото смяната ми започва в седем и още си пиех кафето. Спря отпред с кола и каза на шофьора да я изчака. Качи се горе, не носеше нищо на отиване, но пет минути по-късно, когато се върна, носеше лаптопа на госпожа Паркър-Стийл. Познах го по чантата. На нея има лого с една от онези ябълки на „Епъл“. Даде ми стотачка.

— За какво? — попита Кайли.

— Каза ми да отрека, ако някой пита дали е идвала.

— И ти каза точно това, за да си заслужиш стотачката. След това обаче ни каза истината, затова няма да се наложи да се качиш в полицейската кола с нас — отвърна Кайли. — Приятен ден, Нестор.

Тя сграбчи пиринчената дръжка на вратата, отвори я и ми направи знак да я последвам към колата. Нестор така и си остана шокиран и закован на място.

— Както казах — заяви Кайли, докато се качваше на шофьорското място, — в това няма нищо мистериозно. Мюриъл Сайкс ни заби един. А сега, когато знам, че има намерение да ни ползва за боксови круши, реших да размисля.

— За кое? — попитах я аз.

Тя запали двигателя и фордът се сля с градския трафик.

— Следващия четвъртък ще гласувам за Спелман.

20.

Бяхме отново в колата и пътувахме към центъра на града.

— Естествено, ти се досещаш, че лаптопът на Евелин ще липсва временно — каза Кайли.

— Мислиш, че ще се появи още следващата сряда, веднага след изборите? — попитах аз. — Или Сайкс ще го задържи, докато мине клетвата й за встъпване в длъжност през януари?

— Което и от двете да е, „Специални клиенти“ не могат да чакат. Да се отбием да видим Евелин, може би тя ще може да ни каже нещо. Звънни на Чък Драйдън и го питай дали има нещо против да ме види два пъти за един и същи ден.

— Не мисля, че би имал против дори и ако решиш да се пренесеш при него — отвърнах аз. — Ако блестящият ти полицейски ум още не го е забелязал, трябва да ти кажа, че момчето здраво е хлътнало по теб.

— Оу! — възкликна театрално тя и заметна кичур от русите си коси, имитирайки Мерлин Монро. — Той е толкова умен, а аз съм такава тъпачка, че не мога да си представя какво ли вижда в мен.

— Аз бих предположил, че е запленен от скромността ти — казах аз.

Кабинетът на главния патолог се намира на Източна двадесет и шеста улица, на ъгъла до основния му източник на материали — болница „Белвю“. Както и очаквах, Чък беше повече от щастлив да се види с нас, като под „нас“ нямам предвид себе си. Оставих Кайли да говори.

— Чък, постоянно се натъкваме на пречки и определено имаме нужда от твоята помощ.

Той приглади бялата си престилка с две ръце.

— Насам, моля — каза той и ни въведе в залата за аутопсии, където на масата лежеше тялото на Евелин. — Обикновено не сме толкова бързи — но този случай пререди останалите на опашката. Тъкмо приключихме с нея и я зашихме.

— Ще ни кажете ли какво открихте? — попита Кайли.

— Убийството не е извършено от имитатор. Жертвата е имала коренно различен социален статус от останалите три, но всички те са загинали по един и същ начин. Асфиксия. Най-вероятно са били умъртвени чрез задушаване с найлонова торба върху главата. И четирите жертви са били държани в плен поне седемдесет и два часа преди това. Телата им са натъркани с амоняк и стомашното съдържание и на четирите тела е едно и също — пица. Но не каква да е пица — тестото е едно и също, сосът е един и същ, както и сиренето. Пицата е истинска, домашно приготвена, а не купена от някоя верига, като „Домино“ или „Пица Хът“.

— Можете да познаете дори това? — учуди се Кайли и погледна към мен. — Той е невероятен.

Чък просто прие комплимента, като най-вероятно с всички сили се опитваше да не покаже, че получава ерекция от чутото.

— Ами раните при самозащита? — попита Кайли. — Ожулени кокалчета? Изпочупени нокти? Нещо друго, което не са могли да премахнат с амоняка?

— Нищо — отговори той. — Изглежда, нито една от жертвите не е имала възможност да се съпротивлява.

— Защо устата й е в такъв вид? — попита Кайли и се наведе над масата, за да огледа по-добре лицето на Евелин. — Мислите ли, че убиецът може да е използвал наустник с топка?

— Не, така жертвата е щяла да пази тишина, но каквото и да е използвал при нея, то е причинило много повече увреждания. Зъбите й са счупени, във вътрешността на устата й има охлузвания, а мускулите на челюстта са разкъсани. Наустник не би й причинил това.

— А какво би могло?

— Не искам да се ангажирам с хипотези — отговори Драйдън с полуусмивка.

— Но имате някакво научно предположение, нали? — попита Кайли.

— Не и в официалния доклад. Не включвам нищо в докладите си, ако не е потвърдено на сто процента. Аз работя с факти, а не с предположения.

— Бихте ли споделили някое от предположенията си с мен? — попита Кайли. — Моля ви.

Драйдън се усмихна. Никога преди не го бях виждал да се усмихва така.

— Извън протокола — уточни той.

— Заклевам се — отвърна тя и изписа с пръст невидимо кръстче над лявата гръд.

— Доколко сте запозната със средновековния садомазохизъм? — попита Чък с лек блясък в очите.

— Знам нещичко — отговори тя и го изгледа с още по-голям респект, — но очевидно не чак толкова, колкото вас.

21.

— Мисля, че току-що видяхме една страна от стария Клъцни-Драйдън, с която много малко хора са запознати — отбеляза Кайли веднага щом се върнахме в колата. — Този момък знае повече за средновековните уреди за мъчения, отколкото „Келог“9 знае за корнфлейкса.

— Винаги съм подозирал, че доктор Право в целта си има и извратена страна — отговорих аз.

— Сигурно има уред за разпъване в спалнята си и гилотина в мазето — добави тя и се разсмя.

И изведнъж светлината в погледа й се върна. Каквато и сянка да витаеше над главата на Кайли, в момента беше изчезнала и тя кипеше от енергия.

— Не ми пука кой ще спечели изборите — каза тя. — Ще хванем това копеле убиеца преди следващия четвъртък и ще изравним залозите.

Тя спря на светофар и се обърна към мен, нахъсана като булдог, опънал каишката си:

— Първото, което трябва да направим, е да привлечем Мат Смит към случая.

Думите й ми подействаха като юмрук в стомаха. Преди да успея да попитам: „За какво, по дяволите, ни е Мат Смит?“, тя обясни:

— Нали чу Драйдън? Повечето такива уреди за мъчения са в музеите. Ако човек иска да се сдобие с такъв, няма как да отиде да си го купи от отдел „Изтезания“ в Уолмарт. Пазарът на подобни неща е доста езотерична територия и се чудех дали Мат не може да проследи кой ги продава, а с това да намерим и купувача. Съгласен ли си?

Нямаше как да не се съглася.

— Струва си да опитаме — казах аз.

— Трябва да ти кажа, че съм работила с много компютърни специалисти, но Мат Смит е най-умният компютърен спец, когото познавам — продължи тя. — Освен че познава добре техническата част, той знае и как да работи с хора. Цяло щастие е, че сме в една сграда с него.

Да бе. И офисът му е врата до врата с този на Черил.

Беше късен следобед, когато се върнахме в участъка. Мат беше още там, все така приветлив и готин, и повече от горд, че търсим помощта му.

— Задушаваща круша ли? — попита той, когато му разказахме какво ни беше казал Драйдън. — Никога не съм чувал за подобно нещо.

— Значи ставаме трима — заяви Кайли. — А и Драйдън няма да го впише в доклада си. Казва само, че това е научно обосновано предположение.

— И откъде точно го е научил? В „Хогуортс“ ли? — попита Смит. — Не съм много запознат с тази работа с изтезанията, но ако ми дадете няколко часа, ще видя дали няма да открия откъде е пазарувал убиецът. А какво стана с компютъра на Паркър-Стийл?

— Липсва — казах аз. — Изчезнал е като товарен влак в нощта.

— Мамка му! — изсумтя той. Използваше тази дума толкова често, че човек не можеше да каже дали е раздразнен, или развеселен.

— Откри ли нещо от последните трансакции в кредитната й карта, или телефонните обаждания, което може да я свърже с някоя от останалите три жертви? — попитах аз.

— Нищо. Не им е изпращала съобщения, не им се е обаждала, нито пък е гледала техните видеопризнания на айфона си. А и в разпечатките на обажданията й няма нищо, което да ми даде евентуална следа към убиеца. Възможно е изобщо да не е познавала похитителя си.

— Как тогава е успял да я отвлече без борба и без да вдигне шум? — попитах аз.

— Откъде знаете, че не се е борила? — попита Мат.

— Не го знаем и точно това ме притеснява — отговорих аз. — Кан, Тинсдейл, Кат, Паркър-Стийл… нито един от тях не е лесна за отвличане жертва. Ако между тях не съществува някаква връзка, нека да предположим, че похитителят им е бил някой напълно непознат. Ако действително е така, то те със сигурност щяха да окажат поне някаква съпротива.

— Особено Кан и Тинсдейл — намеси се Кайли.

— А ако е така, то може и да има свидетел, който ги е видял да се борят с нападателя си — казах аз. — Нека да се фокусираме върху Евелин. От трансакциите в кредитната й карта знаем, че в петък вечерта е била в „Кръчмата на Хаки“ на Второ авеню. Така и не се е прибрала в апартамента си, който е само на девет пресечки оттам. Мат, ако можеш да прегледаш телефона й, сигурно ще можеш и да определиш някакъв вероятен район, от който е била отвлечена. А след това можем…

— Аз съм пълен идиот! — възкликна човекът, за когото Кайли допреди малко ме беше уверявала, че е най-способният компютърен спец. — Бил съм толкова зает да търся нещо, което да свързва и четирите жертви, че напълно забравих за очевидното. Дайте ми двадесет минути и ще имам нещичко за вас — каза той и седна зад компютъра си. — Ти си направо гениален, Зак! — възкликна той след малко. — Не знам защо, по дяволите, не се сетих за това пръв.

Мамка му, приятел. Може да си бил твърде зает да очароваш приятелката ми с външността си на футболна звезда, с дразнещия си британски акцент и проклетото соево лате.

22.

Двадесет минути по-късно двамата с Кайли бяхме в офиса на Мат Смит. Забелязах, че вратата на Черил е затворена и в кабинета й не свети, което означаваше поне, че не се е прибрала у дома с някой от нас двамата.

— Какво имаш за нас? — попита Кайли.

— Последните данни за движението на Евелин са тук — отговори Смит и посочи към карта на Горен Ийст Сайд в „Гугъл“. — „Кръчмата на Хаки“ на пресечката на Второ авеню и Осемдесет и осма улица. Платила си е таксито с карта „Американ Експрес“ в единадесет часа и девет минути през нощта. Апартаментът й е на Деветдесет и четвърта улица и Парк Авеню, което е сигурно на десет минути пеша оттам. Нощта е била приятна, така че може и да е предпочела да върви, но дори и веднага да си е хванала такси, което не е много вероятно при трафика през уикенда, с червените светофари и натовареното движение пак е щяло да й отнеме толкова. И тъй като знаем, че въобще не се е прибрала в дома си, май е изчезнала от радарите някъде недалеч от бара — обясни той. — Залагайки на предположението, че е вървяла пеша, иззех кадрите от всички пътни и охранителни камери от Второ авеню. Може би са й трябвали няколко минути да излезе от „Хаки“, след като си е платила сметката, а в единадесет и седемнадесет една пътна камера я е заснела от Осемдесет и девета улица да върви пеша по Второ авеню. Улавяме я отново на Деветдесета, а след това и на Деветдесет и първа улица и дотам. На камерите след пресечката на Деветдесет и първа улица и Второ авеню няма нищо. След това се върнах на разпечатките от мобилния й телефон — продължи Смит. — Тя е имала айфон, който регулярно е отбелязвал местонахождението й. Проверих данните от „Веризон“10, била е в бара цяла вечер, а след това сигналът непрекъснато се е обновявал и може да бъде проследена, докато е вървяла по Второ авеню. В единадесет часа и деветнадесет минути е била в обхвата на клетка на Деветдесет и първа улица и Второ авеню. Пет минути по-късно вече е дванадесет пресечки на юг на Седемдесет и девета улица. След още осем минути вече е била на моста на Петдесет и девета улица на път за Куинс, а след това сигналът изчезва. „Веризон“ така и не засича телефона й отново. Или е бил изключен, или вече е бил на дъното на Ийст Ривър.

— Значи близо до Деветдесет и първа улица се е качила в някаква кола или такси — отбелязах аз.

— В тази част на Второ авеню е пълно с барове — отвърна Смит. — Има цели три в промеждутъка между Деветдесет и първа и Деветдесет и втора улица, където е изчезнала, но нито един от тях няма охранителни камери отвън на улицата.

— Дори и така да е, това е петък вечер в Горен Ийст Сайд — каза Кайли. — Трябва да е имало предостатъчно потенциални свидетели очевидци.

— Да, но повечето от тях трябва да са били в някои от тези барове — отговори Смит.

— Не говоря за хората в баровете, имам предвид тези навън — отбеляза тя и се обърна към мен. — Помниш ли какво направи Ленърд Паркър, за да попречи на Мюриъл Сайкс да намали стойността на апартамента? — попита тя.

— Прати я да пуши навън — отговорих. — Добра идея, детектив, сега само трябва да се помотаем пред тези няколко бара и да намерим неколцина пристрастени към никотина, които са били там в единадесет часа в петък вечер и са били достатъчно трезви, за да забележат как Евелин се качва в кола, потегляща по Второ авеню.

— Добър план — каза Кайли с въодушевление, каквото не бях забелязал у нея през целия ден. — Дай да пообиколим баровете, партньоре.

23.

Лепящото листче на бюрото на Ема Фрай имаше надпис: „Обади се на Гидън“. В края на списъка й за покупки се мъдреше друг надпис с едри главни букви: „ОБАДИ СЕ НА ГИДЪН!!!“. Ема обаче беше оставила целия ден да се изплъзне, без да звънне на сина си. Подобно на много нюйоркчани и тя беше като залепена за телевизора, привлечена от съдебния процес за убийство, воден срещу Рейчъл О’Кийф.

— Ема! — извика Шърман от входната врата. — Обади ли се вече на Гидън?

Ема изключи звука на телевизора и забърза надолу по стълбите, спирайки за миг пред огледалото, за да си погледне косата. „Виж се само, цял Гиди като тийнейджър“, каза тя на отражението си.

Шърман беше вече на кухненската мивка и слагаше букет цветя във ваза.

Когато преди няколко години съпругът й почина, Ема не мислеше, че ще преживее и един щастлив ден до края на живота си. Цветарският магазин, който двамата с Рой управляваха заедно, вървеше успешно, но без него Ема нямаше да може да се оправя сама. „Ще го продам“, беше казала на Гидън.

Синът й откри идеалния купувач. Шърман Фрай беше учител по история и треньор по бягане в гимназия „Джон Адамс“ и току-що се беше пенсионирал след тридесет и пет години работа. Той предложи да купи магазина, но само ако Ема се съгласи да му помага в управлението през първата година.

Тя каза „да“ и след два месеца двамата започнаха да излизат на обичайните бизнес вечери. След това започнаха уикендите — голф, пазаруване на антики, разходки до исторически места от Гражданската война и излети с яхта на борда на Текумеш — прекрасната реставрирана тридесет и трифутова моторница на Шърман.

Вечерта, в която изтичаше едногодишният срок за услугите на Ема, двамата отидоха в любимия си ресторант „Ла Нора“ на булевард „Крос Бей“. Той изчака, докато им поднесат кафето и коняка след вечеря, и приплъзна затворен плик по масата към нея.

— Ето — каза й той. — Това е подарък за довиждане на любимия ми служител.

Ема отвори плика, в който имаше картичка с надпис: „Не си тръгвай. Никога!“.

След това той извади синя велурена кутийка със старинен годежен пръстен с диамант.

— Съжалявам, че не мога да ти падна на коляно — каза той, — трябваше да сме се запознали, преди играта на голф да съсипе менискуса ми, но те обичам, а ти работи за мен достатъчно дълго. Искам сега аз да прекарам остатъка от живота си, работейки за теб. Ема, ще се омъжиш ли за мен?

Тя отново каза „да“ на предложението му и оттогава щастието й се завърна.

— Ириси — отбеляза тя, докато Шърман пълнеше вазата с вода. — Любимите ми.

— Не — отвърна той, — любими са ти люляците, но всичкият люляк, който имах в магазина, беше много свеж и в идеален търговски вид, а тези бебчета имат само двадесет и четири часа, преди да увехнат. Затова реших да ги донеса у дома на жена си, защото досега тя със сигурност вече се е обадила на сина си, както я моля да направи вече цели пет дни — каза той и я привлече в мечешката си прегръдка. — Е, обади ли му се? — прошепна той в ухото й.

Тя се отдръпна, за да го погледне във вълшебно сините очи, и го дари с най-изкусителната си нацупена физиономия.

— Още не съм. Щях да му се обадя вчера, но беше неделя, а той е толкова зает на работа, че не исках да го притеснявам в почивния му ден.

— А днес е понеделник, но ти цял ден си гледала онзи процес срещу Рейчъл О’Кийф по телевизията.

— Виноват — каза тя.

— Ха! Знаех си, че е виновна.

— Не, не, не — поправи го Ема. — Аз съм виновна, че го гледах. Присъдата беше произнесена днес следобед. Съдът я призна за невинна.

— Това е лудост — заяви Шърман. — Жената е убила дъщеря си. Как е възможно да не го разбират?

— Значи знаеш защо не мога да се откъсна от телевизора. Сега ще се обадя на Гидън — каза тя и натисна бутона за бързо набиране на мобилния си телефон.

— Здрасти, мамо, нещо важно ли е, защото бързам? — вдигна той още на първото позвъняване.

— О, здрасти и на теб. Закъде бързаш? — попита тя.

— Имам среща с Дейв и едни хора. Ще ходим на бар в центъра да пийнем по няколко бири и да гледаме мача. Може ли да почака до утре? — попита той.

— Имам един въпрос — каза тя. — Ще отнеме само половин секунда. Мислиш ли, че приятелите ти и бирата могат да почакат половин секунда?

— Естествено, мамо. Щом е един въпрос, давай.

— Шърман иска да преустрои старата ти спалня в своя малка бърлога.

— Това не е въпрос — каза Гидън, — но аз имам един. Ти се омъжи преди по-малко от година, а Шърман иска вече да се изнесе от спалнята ли?

— Ама че си сладък! — усмихна се Ема. — Той иска само малко пространство, където да работи на компютъра си. Ще пише роман.

— Наистина ли?

— Наистина. Действието ще се развива през Гражданската война.

— Искаш да кажеш нещо като „Отнесени от вихъра“ ли?

— По-добро — засмя се тя.

— Бързам, мамо. Какъв е въпросът ти?

— Цял ден опаковах старите ти неща — каза тя, — дрехи, играчки, няколко тетрадки от гимназията, трофеите ти от Малката лига. Може ли да наминеш и да си ги вземеш, за да разчистя стаята?

— Не.

— Как така „не“? Ти си пораснал мъж. Не можеш да си оставиш нещата да стоят тук завинаги. Мястото ни трябва.

— Тогава изхвърлете всичко на боклука. Взел съм си всичко, което искам да запазя, още като се изнесох. Останалите боклуци не са ми трябвали петнадесет години, не ми трябват и сега.

— Сигурен ли си? Може би ще можеш да продадеш някои от тези стари игри и играчки в „Ибей“?

— Мамо, ти си истински маниак на тема стари вещи. Аз обаче не съм. Шърман също не е. Изхвърли всичко, направо го изгори.

— Добре — съгласи се тя. — Мисля, че е лудост да изхвърлиш толкова хубави неща, но знам, че Шърман ще е доволен. И само за протокола, господинчо, аз и новият ми съпруг сме много щастливи в спалнята си.

— О, Господи! — възкликна Гидън. — Затварям, преди да си ме запознала с подробностите. Обичам те, мамо.

— И аз те обичам — каза Ема и затвори, след което обви ръце около врата на Шърман. — Добре, цветарю, стаята е изцяло твоя. Можеш да се качиш горе в новия си офис и да започнеш с писането на онази книга.

Шърман постави ръце на меките й заоблени задни части и я притисна към себе си.

— Какво ще кажеш ти да ме заведеш горе до спалнята, в случай че ми трябва малко вдъхновение, преди да започна да пиша?

— Ох, по дяволите! — отвърна Ема.

— Така ли се говори на човека, който ти е донесъл ириси?

— Не, исках да кажа: „Ох, по дяволите, забравих да кажа нещо на Гидън“.

— Звънни му пак.

— Не тази вечер. Ще излиза да разпусне с приятели. Мога да му кажа друг път.

— Какво да му кажеш? — попита Шърман и я поведе към стълбите.

— Докато разчиствах старото му бюро, открих една червена кожена тетрадка, пъхната зад най-долното чекмедже — каза тя. — Не е на Гидън и се чудех дали той знае нещо за нея.

— И на кого е? — попита Шърман, докато се качваха.

— На Енцо Салви.

— Познавах това момче от годините, когато преподавах — спря се на място Шърман. — Беше голям боклук. Знаеш кой е баща му, нали?

— Разбира се, че знам — отвърна Ема. — Всеки в Хауърд Бийч го знае. Всички бяхме на погребението на Енцо от уважение към семейството.

— Тогава направи ми една услуга — прекъсна я Шърман. — От уважение към мен, моля те не се замесвай в това. Момчето е мъртво. Тази тетрадка вече не му трябва.

— Е, може майка му да я иска — отвърна Ема. — Тя е изгубила син. Това е някаква връзка с него.

— Да, връзка е. Връзка към нас. А аз не искам да бъда свързван със семейство Салви. Ема, те са мафиоти. Обикновените хора като теб и мен не се замесват с хора като тях.

— И какво да правя с тетрадката? — попита тя.

— Изхвърли я заедно с останалите боклуци на Гидън.

— Добре — каза тя и тръгна нагоре по стълбището към спалнята им.

Шърман я последва.

24.

Гидън се вгледа в огледалото и бавно прокара четката през тъмната си къдрава коса, оглеждайки внимателно за някой от онези издайнически сиви косъмчета, които бяха започнали да се появяват наскоро. Нямаше и следа от тях.

Умът му се върна обратно към жената със спортното бюстие и бейзболната шапка с лого на Нюйоркската пожарна.

— Точният момент е всичко, Анди — каза той, говорейки на отражението си в огледалото, — а ти изобщо не уцели момента.

Напусна апартамента си на Западна осемдесет и четвърта улица и тръгна пеша към метростанцията на Осемдесет и шеста и Бродуей. Зарадва се, че беше успял да накара майка си да се усмихне. Това беше най-малкото, което можеше да направи за нея, след като беше убил съпруга й.

Хвана линия 1 на метрото в посока към центъра и намери място за сядане.

Гидън винеше себе си за смъртта на баща си. Официално случаят беше сметнат за инцидент, но в действителност този инцидент никога нямаше да се случи, ако той беше спазил обещанието си. Трябваше да гледа мача за Суперкупата на плоскоекранния телевизор на баща си, но два дни преди това спечели два билета на първите редове, заряза уговорката с баща си и отлетя за Маями с Мередит.

Това беше най-хубавият уикенд в живота му или поне докато майка му не му се обади на полувремето. След две бири Рой решил да нагласи сателитната чиния на покрива. Бирите може и да са били четири или шест, това нямаше значение — счупеният врат си е счупен врат и всички казваха, че е добре, задето падането го е убило, защото в противен случай е щял да остане да вегетира до края на живота си.

Гидън се раздираше от чувство за вина. Той трябваше да бъде този, който да се качи на покрива. Закле се, че ще направи каквото може, за да се реваншира пред майка си, и това, че намери Шърман Фрай, който купи цветарския магазин, се оказа от голяма полза. Шърман правеше майка му щастлива, а това носеше щастие и на Гидън.

Слезе от метрото на станцията на Чеймбърс Стрийт и тръгна на запад по Бродуей, а след това сви надясно по Дуейн Стрийт към най-якия бар в Долен Манхатън, а може би и в целия квартал.

Преди две години двама адвокати по наказателно право на средна възраст решили, че е по-добре клиентите им да бъдат доволно пияни, вместо съдени и оправдани, и решили да отворят бар на Дуейн Стрийт, само на две пресечки от Щатския окръжен съд на Южния съдебен окръг на Ню Йорк.

Нарекли го „Не ме съди“ и мястото бързо се превърнало в неофициалната бърлога за сбирки на практикуващите юристи — истинска Мека на ордите измъчвани от жажда млади адвокати и едно от малкото места в Ню Йорк, където човек спокойно може да каже, че е адвокат, без някой наоколо да извърне презрително очи.

„И ти не ме съди“, повтори Гидън на отражението си в матираните стъклени врати на бара. Медната табелка над входната врата гласеше, че това е „Барът11, който нито един юрист не може да заобиколи“. Гидън влезе.

Мястото беше пълно с народ, но Мередит сигурно през цялото време беше наблюдавала вратата, защото още с влизането си той чу вика й „Гид!“, надделял над околната врява. Тя се изправи и му помаха, а той си проправи път към масата, на която тя и група нейни колеги споделяха общата си мъка от първото загубено голямо дело в младата им кариера.

Полузамаяната от алкохола и напълно отчаяна от загубата, но все така красива Мередит обви врата му с ръце.

— Още не мога да повярвам, че изгубихме — каза тя, без да го пуска.

— Съжалявам — отвърна Гидън, като внимаваше да не притиска бедрата си твърде плътно до нейните. Нищо друго не крещи „безсърдечен идиот“ така, както мъж с ерекция, опитващ се да утеши скърбяща девойка.

— Не сте виновни вие, хора — каза той и отмести един непокорен кичур червена коса от лицето й, за да я целуне по челото, — просто съдът се хвана на глупостите на защитата.

Тя седна, а Гидън зае стола между Мередит и брат й Дейв.

— Кофти вечер — каза Дейв и наля на най-добрия си приятел бира от една от петте халби на масата. — Това е една наистина гадна вечер за нашето правосъдие.

25.

— Доста сте напреднали с питиетата, хора — каза Гидън, — ще трябва да наваксвам.

Той вдигна бирата си и отпи няколко големи глътки от студеното освежаващо пиво, след което стовари тежко чашата си на масата и остави Дейв да я напълни отново.

Огледа помещението. По стените висяха телевизори, половината от които предаваха „Футбол в понеделник вечер“, а останалата половина — „Пост мортем“, популярното шоу по Си Ен Ен, насочено към големите правни новини от деня. А в бар, пълен с юристи, днес нищо, дори Хазмат, не беше по-важно от случая „Рейчъл О’Кийф“.

О’Кийф беше двадесет и девет годишна самотна майка, която живееше на Източна седемдесет и първа улица заедно с петгодишната си дъщеря Кими. През деня Рейчъл работела като флеботомист и вземала кръвни проби, урина, слюнка и други телесни течности за частна диагностика в една лаборатория в Горен Ийст Сайд. През повечето вечери, в отчаяните си опити да избяга от еднообразното си ежедневие, тя слагала Кими в леглото към 8 часа вечерта и в 9 отивала в бара на отсрещната страна на улицата.

Кими знаела, че ако се събуди и й трябва нещо, можела веднага да натисне зеленото копче и да набере предварително запаметения на бързо набиране мобилен телефон на Рейчъл или просто да вдигне слушалката на интеркома и да звънне на портиера, който веднага щял да изтича отсреща и да доведе мама.

Рейчъл добре знаела, че това не е точно родителската грижа, която би одобрил доктор Спок, но майната му — мъжете, които срещала в работата си, оставали край нея само дотолкова, колкото да забие игла в ръката им или да им даде да напълнят няколко епруветки. Вечерите били единственото време, в което имала възможност да излезе и да потърси някой свестен тип или поне някое лошо момче, което да заведе горе в спалнята си, за да върне усмивката на лицето й.

Но една неделна вечер нещо се объркало. Според Рейчъл тя се прибрала у дома към 2 часа през нощта, стоварила се в леглото си и спала до 10:00 на следващата сутрин. Кими обикновено се будела към 6:30, затова Рейчъл веднага отишла в стаята й да види какво става.

Момиченцето обаче липсвало. Липсвала и розовата му плюшена маймунка Муки, с която Кими заспивала всяка вечер. В 10:04 часа същата сутрин Рейчъл набрала 911 и в следващите двадесет и четири часа Кими О’Кийф се превърнала в най-търсеното изчезнало лице в Америка.

Тялото й било открито четири дни по-късно на едно сметище в Пенсилвания. Била удушена. Нямало и следа от розовата маймунка, но купчината боклук, в която била намерена, лесно била проследена обратно до Ню Йорк Сити и до боклукчийския камион, който събирал отпадъците от сградата на Кими всеки понеделник сутринта.

Месец по-късно прокуратурата внесла обвинение срещу Рейчъл за непредумишлено убийство.

Гидън си спомни вечерта, в която Мередит беше назначена да работи по случая. Беше дошла сияеща от радост в апартамента му с възгласи: „Получих работата! Получих работата! В екипа по случая «О’Кийф» съм!“.

Беше го прегърнала и двамата започнаха да се целуват на дивана.

— Това е фантастично — каза той, когато спряха, за да си поемат въздух. — Ще се превърнеш в медийна звезда.

— Едва ли — отвърна Мередит, — деветима сме определени по случая, а аз дори няма да се явявам в съдебната зала. Ще бъда заключена на седмия етаж и ще пресявам доказателства, почти къртовски труд, но ще имам възможност да работя и с някои от свидетелите. Това е най-голямото дело в кариерата ми и ако го спечелим…

— Когато го спечелите — поправи я той и ръката му се озова под полата й, бавно проправяйки си път нагоре по крака й.

Сексът с Мередит беше всичко, за което Гидън си мечтаеше като момче. Двамата с Дейв така и не й казаха истината за убийството на Енцо Салви, но по някакъв странен начин Гидън винаги си беше мислил, че трябва да е благодарен на Енцо за страхотния си късмет.

На Мередит й трябваха две години преди отново да опита да прави секс. Това се оказа истинска катастрофа. Мередит беше уверила момчето, че вината не е негова, а след това беше направила грешката да му каже истината. Само че вместо да прояви съчувствие, онзи беше събрал „парти на плажа“, „алкохол“ и „секси костюм“, след което беше стигнал до най-близкото до ума заключение. Тя си го е търсела. Онова момче така и не й го каза направо, но Мередит знаеше какво си мисли. След това сексуалните й преживявания станаха изключително редки и незадоволителни.

И тогава дойде празненството за новата 2009 година. Гидън и Мередит бяха заедно на парти, танцуваха и коледното кълбо се спусна точно в полунощ. Той се наведе, притисна устни към нейните и тя отвърна на целувката му. В този момент петгодишната разлика във възрастта им нямаше никакво значение.

— Вярвам ти — беше му казала тя, докато го целуваше с яростна страст, която й беше отнета от онази нощ на плажа. Оттогава насетне сексът им беше великолепен — без срам, без вина и без абсолютно никакви „обичам те“.

Първия път, когато Гидън й го каза, Мередит го отряза с репликата: „Дузпа за нарушаване на генералното правило на приятелите с екстри — употреба на думата с О“.

Онази нощ, когато тя беше в приповдигнато настроение заради назначението по най-големия случай в живота й, Гидън опита отново. Лежаха на пода и дишаха тежко сред разпръснатите списания от съборената масичка за кафе, а той, все още дълбоко в нея, прошепна в ухото й: „Обичам те“. Очакваше тя да му отвърне с напомняне на основното правило, когато усети сълзи да се стичат по бузата му. Нейните сълзи.

— Съжалявам, че те накарах да чакаш толкова дълго — каза тя и притисна бедрата си към неговите. — Аз също те обичам.

Тялото й се отпусна и скоро дишането й възвърна нормалния си ритъм.

— Ще спечелим този случай — беше казала тя, докато се унасяше в сън. — Нали?

— Ммм… — беше отвърнал той, без да отваря очи, дишайки в синхрон с нея. — Ти не можеш да изгубиш.

26.

— Не знам защо дават тези глупости по Си Ен Ен — каза Мередит на половината на четвъртия си коктейл „Маргарита“. — Трябва да го излъчват по комедийния канал, защото цялото проклето дело беше някакъв майтап.

Останалите адвокати на масата вдигнаха чашите си в знак на солидарност.

— Имахме петдесет свидетели, които с радост биха дали показания, че Рейчъл О’Кийф е била нощна птица и е оставяла дъщеря си сама почти всяка вечер — каза Мередит на всеослушание. — Грешката ни беше в това, че призовахме само петима от тях на свидетелското място. И извикахме само трима, които дадоха показания, че Рейчъл се е чувствала като в капан с Кими — че е стояла в бара, пиела е бяло вино и е разправяла на всеки, който би пожелал да я слуша, как й се искало хлапето никога да не се било раждало. Прекарахме ден и половина в разпити на свидетели, а дали съдът въобще се е вслушал в някого от тях? Да! Чу дотолкова, че да я намери за виновна за поставяне на дете в опасност. Присъда за „лоша майка“. Това е все едно да обявиш О Джей за виновен в това, че е разлял кръв навсякъде по предната алея на дома си, и да му наложиш глоба за замърсяване!

Мередит допи последните глътки от питието си. Дейв се изправи и сложи ръка на рамото на сестра си.

— Време е да ставаме — каза й той.

— Не, все още говоря — възпротиви се тя.

— Защо не седнеш, Дейв? — каза Гидън. — Тя изкара няколко тежки месеца. Остави я да се наговори и да й мине.

Дейв поклати глава, но се отказа да спори и се върна обратно на стола си.

— Ето, бейби, говори колкото искаш — каза Гидън и подаде бирата си на Мередит.

— Добре, да си представим, че аз съм Рейчъл О’Кийф — каза тя, заваляйки думите. — Два часът през нощта е и аз съм размазана от пиене.

— Изглеждаш убедително — отвърна Гидън и останалите избухнаха в смях.

— Нюйоркският клуб по драматично изкуство, дами и господа — поклони се Мередит. — Докъде бях стигнала? А, да, значи, клатушкам се през улицата към апартамента си — добави тя, вживявайки се в ролята на Рейчъл. — Отивам да нагледам дъщеря си, защото дори пияните майки наглеждат децата си, а горката Кими, оставена сама в тъмното часове наред, не спира да плаче. „Проклетото дете непрекъснато реве“, мисля си аз, грабвам една възглавница и я притискам към лицето й. Не искам да я убия, искам само да я накарам да млъкне. И го правя. Детето спира да плаче. Усещането за тишина е толкова хубаво, че задържам възглавницата притисната малко по-дълго. И тогава детето спира да диша. Опа! Не исках да го направя. Не исках да я убия.

Мередит се изправи и приглади полата си с ръце, след което се обърна към групата:

— Дами и господа съдебни заседатели — започна тя, — Рейчъл О’Кийф може и да не е искала да убие малкото си момиченце, но веднъж щом е прекрачила тази граница, тя определено е искала да прикрие това. Кой друг би могъл така грижливо да я увие в одеяло и да я сложи в торба за боклук? Кой друг е можел да се измъкне през сервизния изход и да остави тялото на Кими заедно с петдесет други торби с боклук, за да бъде отнесено от боклукчийския камион на сутринта? Лоша майка ли? Не, Рейчъл О’Кийф винаги е била лоша майка, но в онази нощ тя се е превърнала в майка убийца.

— Убеден съм — отвърна Гидън. — Гласувам „виновна“.

— Благодаря ви — отвърна Мередит и отпи друга глътка от бирата на Гидън. — А ти, прекрасни ми приятелю, трябваше да си сред съдебните заседатели. Знаеш ли какъв им беше проблемът пък на тях?

— Ще заложа на „увредени мозъци“ — предположи Гидън.

Мередит се разсмя високо и се смя по-дълго, отколкото шегата заслужаваше.

— Не, проблемът на заседателите беше в това, че никой всъщност не е видял Рейчъл О’Кийф да убива дъщеря си. И това са дванадесет добри и уважавани хора! По-скоро дванадесетима идиоти! — извика тя, след което последва нова глътка бира. — Имам един въпрос към вас — обърна се тя отново към групата, — ако се събудите някоя сутрин и прозорците ви отвън са мокри, и тротоарите също са мокри, то трябва ли наистина да сте чули, или видели дъжда, за да стигнете до неизбежното заключение, че през изминалата нощ е валяло?

— Не! — последва дружен отговор и клатене на глави.

— Не — повтори Мередит. — Значи не е било нужно да видим Рейчъл О’Кийф, за да знаем, че тя го е направила. Никой друг не е бил видян да идва или да си тръгва. Никой друг не е имал достъп до апартамента. И което е най-важното — никой друг на тази планета не би могъл да има мотив да го направи. Рейчъл О’Кийф е убила дъщеря си в два часа през нощта, изчакала е осем часа, докато тялото й се е озовало в боклукчийския камион, и едва тогава се е обадила на ченгетата, за да съобщи за изчезването й. Целият случай беше един тъп фарс! Как, по дяволите, можахме да изгубим!

— Това е то! — каза Дейв на Гидън. — Достатъчно, тя започна да се самоизтезава.

Всички знаеха как точно бяха изгубили, но никой не каза нито дума. Никой не искаше Мередит да си помисли, че обвиняват нея.

Дейв се изправи, отново обви с ръка раменете й и я накара да седне до Гидън.

— Как, по дяволите, можахме да загубим? — каза тя и зарови лице в гърдите му. — Как, по дяволите, можахме да загубим?

И тогава, сякаш онези от Си Ен Ен бяха чули въпроса й, отговорът внезапно се появи на екрана.

Магьосника.

27.

Един от основните свидетели на обвинението беше Одри Ийгър, неомъжена жена на средна възраст, която работеше като правен сътрудник и живееше в съседния апартамент до този на майка и дъщеря О’Кийф. Мередит я беше подготвяла за делото и за нейно изумление беше извикана да седне на масата на обвинението в деня, когато Ийгър зае свидетелското място.

Одри даде показания. Свидетелстваше спокойно, ясно и точно и посочи, че на няколко пъти в миналото е чувала Кими да плаче през нощта и независимо какво твърдяла Рейчъл, Кими невинаги се обаждала на мобилния й телефон, а дори и да го направела, Рейчъл не се затичвала веднага към къщи.

— Имаше нощи, в които чувах горкото момиченце да хлипа часове наред — заяви Одри пред съда. — Започваше се още преди да си легна, а след това продължаваше още и още, от силен рев до едва доловимо хленчене, но понеже спалнята й е точно до моята всекидневна, можех да чуя всичко много ясно. Беше много болезнено.

Показанията й щяха да се окажат ключови за крайното решение. Те обрисуваха образа на Рейчъл О’Кийф като една крайно небрежна майка, която вечер след вечер оставяла детето си само. Твърдението на Рейчъл, че била само на едно телефонно обаждане разстояние, щеше да изглежда все по-неубедително. В действителност, настояваше обвинението, през повечето вечери Рейчъл се прибирала у дома пияна и трябвало да успокоява дете, изпаднало в истерия. Но в онази съдбовна неделна нощ Рейчъл нямала търпение или желание да успокоява дъщеря си. Била претоварена от бремето на майчинството си и в замъгленото си от алкохола съзнание решила да притисне възглавница към лицето на Кими в опит да я накара да замълчи.

Може и да не е било предварително планирано, но намерението за убийство беше несъмнено.

И тогава на сцената излезе Денис Уолок. Той беше истинска легенда — адвокат по наказателно право, който постоянно измъкваше победите си на косъм от челюстите на загубата. Един журналист от „Дейли Нюз“ веднъж беше написал: „Уолок има такава неподражаема способност да омагьосва съдебните заседатели, че би трябвало да промени фамилията си на Магьосника12“.

Прякорът му остана и Уолок си го хареса. Когато навърши четиридесет, вече беше започнал да поема случаите само на два типа клиенти — такива с дълбоки джобове, които можеха да допринесат за увеличаване на богатството му, и такива с изгубени каузи, като Рейчъл О’Кийф, които можеха да допринесат за репутацията му.

— Госпожо Ийгър — обърна се той към свидетелката, — нека се разкрием напълно. Ние двамата с вас се познаваме, нали?

— Да, сър — потвърди Одри.

— Вие работите като правен сътрудник за един мой колега и сме се срещали няколко пъти — продължи той с усмивка.

— Да, сър — повтори тя.

— А имаш ли представа какво си мисля за теб?

— Не, сър — стъписа се тя.

— Е, тогава нека се върнем към протокола. Дами и господа съдебни заседатели — започна гръмогласно той, — тази жена е абсолютно съкровище. Тя е грижовна, добра, а също и състрадателна.

Неколцина от съдебните заседатели се подсмихнаха. Всички изглеждаха объркани. Защо адвокатът на защитата изгражда блестящ образ на главния свидетел, посочен от обвинението?

Мередит също не знаеше, но изведнъж прехапа устни, а стомахът й се сви на топка.

— Одри — продължи Уолок, — сигурно ти е било много трудно да слушаш как горкото дете плаче нощ след нощ.

— Да, сър — потвърди тя.

Мередит кимна и наум си каза: „Просто отговори на въпроса му. Недей да изпадаш в подробности“.

— Говорили ли сте с майка й за това? — попита Уолок.

— Не, сър.

— И защо не?

— Не беше моя работа.

— Разбираемо — съгласи се Уолок, — кой от нас би искал да се конфронтира със съседа си и да му дава съвети как да бъде родител? Съгласна ли сте?

Одри кимна.

— Значи сте оставяла горката малка Кими да плаче безутешно нощ след нощ — каза той.

Ийгър не отговори. Просто стоеше на мястото си с каменно изражение.

— Съжалявам — продължи Уолок, — не чух отговора ви. Може би е така, защото направих общо предположение. Нека да перифразирам въпроса си. Дали вие, госпожо Ийгър, оставяхте Кими О’Кийф сама и уплашена да плаче часове наред, докато жалката й майка е седяла в някой бар и се е наливала с надеждата, че може да намери някой с чифт панталони, който да се качи с нея горе и да я изчука до безпаметност?

— Възразявам! — извика прокурорът. — Защитата упражнява натиск над свидетеля.

— Приема се — отвърна набързо съдията. — Господин Уолок, ще ви оставя да продължите с този разпит, но очаквам от вас да изчистите въпросите си и да се отнасяте към свидетеля по-цивилизовано.

— Моля съда за извинение — отвърна Уолок. — А към госпожа Ийгър, Одри, познавам те. Ти наистина притежаваш всички тези блестящи характеристики, които изброих пред съда. И доколкото мога да повярвам, че никога не си говорила с госпожа О’Кийф за родителските й похвати, то не мога да си представя, че си оставила едно малко момиченце да страда, без да направиш нещо — каквото и да е, за да й помогнеш. Прав ли съм?

— Да.

Мередит просто стоеше там с туптящо до пръсване сърце и пот, избила от всяка нейна пора.

— Кажете на съдебните заседатели какво направихте, за да помогнете на Кими — каза Уолок.

— Една вечер позвъних на звънеца — отговори Ийгър. — Казах й, че съм Одри от съседния апартамент. Тя ме познаваше малко и леко отвори вратата. Влязох вътре и я успокоих.

— Как точно го направихте?

— О, четях й книжка или пеехме песни, а понякога играехме с барбитата й. Имаше много неща, които обичахме да правим.

— Значи сте посещавали Кими повече от веднъж?

— Да.

— Повече от пет пъти?

— Да.

— Повече от десет?

— Да, сър.

— Е, нека не задълбаваме в точната бройка. Можем ли просто да обобщим, че сте ходили в съседния апартамент и сте правили компания на Кими много пъти? Или по-скоро да кажем, че е било често?

— Много пъти.

— Майка й знаеше ли?

— Никой не знаеше — каза на своя глава Одри. — Бях казала на Кими, че ако каже на някого, ще ми се скарат и никога повече няма да мога да се върна при нея.

— Някога правили ли сте нещо, което да нарани Кими? — попита внимателно Уолок.

— О, господи, не! — отвърна Ийгър. — Аз… аз я обичах. Никога не съм имала деца. Не можех просто да стоя и да гледам как се отнася майка й с нея — каза жената и очите й се наляха със сълзи, които потекоха по бузите й. — Бях като нейна сурогатна майка. Тя ме наричаше „мама Одри“. Тя беше… тя беше най-хубавото нещо, което ми се е случвало, и това… това…

Одри Ийгър беше добре възпитана дама и каквато и дума да се е формирала в съзнанието й, тя така и не напусна устните й.

Уолок отиде до бюрото на защитата и й подаде кутия салфетки. Изчака, докато Одри се посъвзе.

— Продължете, моля — каза той.

Одри си пое дълбоко дъх.

— Кими беше най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало — повтори тя, — а Рейчъл я уби.

— Може и да сте права — каза Уолок. — Много възможно е Рейчъл О’Кийф да се е прибрала у дома в онази нощ и да е убила дъщеря си. — Той направи пауза, за да остави думите да попият в съзнанието на съдебните заседатели. — Но! — извика той след това и Мередит много добре знаеше какво ще последва. — Но — повтори по-спокойно той — Кими е била дете, жадно за обич, което с желание — дори с нетърпение — би отворило вратата на всеки, който е чул плача й и би искал да я утеши.

— Възразявам!

— Отхвърля се.

— Може да е имало и друг състрадателен съсед или по-точно недотам състрадателен съсед, на когото му е било писнало непрекъснатото й хленчене. Или пък някой извратен доставчик на пица, или някой от хилядите случайни непознати, които биха могли да влязат в сградата, докато портиерът е изтичал за кратко до тоалетната. Значи може да е била тя — каза той и посочи към Рейчъл, а след това отново извиси глас, — а може да е бил всеки друг. Прав ли съм, Одри?

Тя поклати глава.

— Говорете по-високо, моля.

— Да, прав сте.

— Да, прав съм — обърна се той към съдебните заседатели. — Може… да е бил… всеки. А отчаяно нуждаещата се от внимание Кими може да е отворила вратата и да е пуснала този човек вътре — каза той и бавно се върна до бюрото на защитата, където дръпна стола си назад. — А това, дами и господа съдебни заседатели, както госпожа Ийгър, която е правен сътрудник, може да ви каже, се нарича „основателно съмнение“. Много, много основателно съмнение — повтори той и седна.

Съдебните заседатели бяха като хипнотизирани. За пореден път Магьосника беше направил своето заклинание.

28.

Двамата с Кайли пътувахме в колата по Трето авеню, потънали в мислите си. Аз си съставях наум сценарии за сапунена драма, всеки от които завършваше с това как Черил ме зарязва заради Мат Смит. Познавайки Кайли, можех да се досетя, че тя най-вероятно обмисля как да използва своите суперсили, за да спаси съпруга си от самоунищожение.

Завихме надясно по Деветдесет и втора улица и се отправихме към ужасния район, известен като „Проекта за метрото на Второ авеню“.

Грандиозната идея да се прекара линия на метрото под Второ авеню, която да свързва „Харлем“ с финансовия център, е била предложена за пръв път десетилетия преди да се родя. Първата копка била направена през 2007-а, а ако въобще някога се намерят пари за завършване на цялото разстояние от дванадесет километра и половина, то ще бъде дълго след като мен няма да ме има на този свят. Междувременно участъкът от Второ авеню между Шестдесет и трета и Деветдесет и шеста улица изглежда като Багдад след операция „Шок и ужас“.

Паркирахме на Първо авеню и се върнахме обратно пеша. Есента вече се усещаше във въздуха. Температурите бяха паднали под десет градуса и всички барове по Второ авеню усилено рекламираха промоциите си за Хелоуин с витрини, облепени с плакати на гоблини, духове, вампири и халби бира „Самюъл Адамс Октоберфест“.

Първата ни спирка беше „Замъгленото стъкло“, забавно име, типично за баровете от Горен Ийст Сайд. По времето, когато бях дете, местният бар се казваше „Таверната на касапина“, но никой в квартала не беше склонен да плати петнадесет долара за ябълково мартини на място, съдържащо „касапин“ в името си.

За баровете понеделник вечер по време на футболния сезон е не по-малко натоварена от петъците. Дори ако не играе никой от нюйоркските отбори, е претъпкано с фанатици, които се надяват да видят как „Маями“ размазва „Ню Ингланд Пейтриътс“.

Носехме снимката на Евелин и решихме да проверим най-напред първото ни предположение — пушачите извън бара. Неколцина от тях я бяха виждали във вечерните новини, но никой не я беше забелязвал да минава покрай бара в петък вечерта. Онези вътре също не ни бяха полезни.

Следващата ни спирка беше „Щеки и топки“, където хората се бяха разделили на две: половината от тях бяха в задното помещение, където излъчваха турнир по билярд, а другите скандираха дружно срещу „Пейтриътс“.

С Кайли се разделихме, за да обходим залата. Поне половин дузина мъже с допълнително повишени от алкохола нива на тестостерона заявиха, че „може и да знаят нещо“, и предложиха да го обсъдят с Кайли на по питие.

Кайли обаче си имаше готов отговор: „Супер. Какво ще кажете да е у нас — адреса на Деветнадесети полицейски участък. Можете да прекарате нощта там“.

След десет минути вече бяхме наясно, че отново удряме на камък, и се преместихме в „Нездравословният клуб“. Името му сигурно беше в съзвучие в целевата му аудитория, защото отвън имаше почти двойно повече пушачи, отколкото в предишните два бара.

Един по един те оглеждаха снимката на Евелин и клатеха глави. Вече бяхме разпитали почти половината, когато един от пушачите се приближи до Кайли и каза:

— Аз съм Ромео. Мен ли търсите?

Мъжът беше висок един и седемдесет и тежеше около сто и петнадесет килограма, имаше оредяваща къдрава коса и непокорна гъста брада, от която кръглото му като месечина лице изглеждаше още по-пълно. Сериозно се съмнявах, че която и да е жена може да търси него, особено ако репликата му за свалки беше „Аз съм Ромео. Мен ли търсите?“.

— За какво да ви търся? — попита Кайли.

— Вие сте полицаи, нали? Търсите информация за нея — каза той и посочи към снимката в ръката на Кайли. — Аз съм този, който ви се обади, казвам се Джо Ромео.

— Кога сте се обадили? — попита Кайли.

— Тази вечер. Веднага щом чух за тази Евелин Паркър-Стийл по новините в шест часа, позвъних на горещата линия на вашия уебсайт. На онази същата, където дават награда от две хиляди долара, ако моята информация помогне за намирането на убиеца. След това им се обадих отново в седем и половина, за да кажа, че не мога да вися в апартамента си цяла вечер и че можете да ме намерите тук.

При всяко убийство, което излиза по първите страници на медиите, горещите линии на полицията получават стотици обаждания. Евентуално можем да проследим всяко едно от тях, така че нямаше смисъл да обясняваме на Ромео, че обаждането му най-вероятно е било заровено под купчина подобни сигнали.

— О, да — казах аз, — получихме и двете обаждания. Кажете ни какво знаете, господин Ромео.

— Беше в петък вечерта, около единадесет часа. Бях тук навън и пушех, когато видях тази Евелин Паркър-Стийл да върви по Второ авеню. По онова време не знаех коя е, но я огледах добре. В бизнеса с дрехи съм, а тази мадама знаеше как да се облича. Беше в сив костюм с панталон и тъмночервена копринена риза и с високи обувки на Брайън Атууд, определено не евтини.

— Видяхте ли накъде отиде? — попита Кайли. — Зад ъгъла ли сви? Влезе ли в някой бар?

— Не, край нея спря една кола — отговори той и всмука от цигарата си, — беше черен джип.

— Видяхте ли шофьора? — попитах го аз.

— Не, но мъжът на задната седалка свали стъклото и я повика.

„Мъж на задната седалка?“, спогледахме се двамата с Кайли.

— Сигурен ли сте, че на задната седалка е имало мъж? — попитах аз.

— Да. И си личеше, че тя не го познава. Предположих, че е някой задник, който сваля случайни мацки, но тя се приближи към него. В този момент вниманието ми беше насочено изцяло към нея, защото очаквах да му каже да се разкара, но тя го слуша внимателно около десетина секунди, след което отвори вратата и се качи в джипа.

— Качила се е просто така? — попитах. — И той не е слязъл от колата, за да й помогне?

— Не — поклати глава Ромео. — Тя просто се качи отзад.

— Но вие сте абсолютно сигурен, че в колата е имало двама мъже? — попитах отново аз. Очевидците под влияние на алкохол обикновено не са толкова надеждни свидетели и реших да притисна Ромео, за да видя дали ще измени историята си.

— Не — отвърна той, — не съм сигурен, че са били двама мъже. Така и не видях шофьора. Може да е бил жена или някоя дресирана маймуна.

— Можете ли да опишете мъжа на задната седалка?

— Беше бял.

— А нещо друго?

— Не знам. Така и не видях лицето му, но ръката му се подаваше извън прозореца. Ей, не се опитвайте да ме лишите от наградата само заради това че не съм видял лицата им. Нали ви казах за черния джип и за това, че онзи тип е бял? Това със сигурност струва нещо.

— Абсолютно — отговорих аз. — Бяхте ни много полезен. Благодарим ви, че сте се обадили.

Ромео угаси цигарата и подаде визитната си картичка на Кайли, след което влезе в бара.

— Той описа дрехите, с които е била облечена — отбеляза Кайли, — а фактът, че е видял Евелин да се качва в кола, подкрепя теорията на Мат, че се е возила по Второ авеню в посока моста на Петдесет и девета улица и Куинс, преди сигналът на мобилния й телефон да изчезне.

— Добре, да обобщим — казах аз. — Имаме двама заподозрени, единият от които мъж, другият с неустановен пол, в черен джип, който се е движил в посока Куинс. И заподозреният мъж със сигурност е бял или поне едната му ръка е бяла.

— Почти стеснява периметъра на търсене — ухили се Кайли.

29.

С Кайли приключихме обхода около 10:15. В 10:16 звъннах на домашния телефон на Черил. Никой не вдигна. Не оставих съобщение на секретаря.

Към 6:00 на следващата сутрин се озовах в закусвалнята на Гери и седнах на обичайната си маса. За моя голяма изненада Гери пропъди сервитьорката и след секунди вече ми наливаше горещо кафе.

— Е, Зак — каза тя, — как вървят нещата с психоложката?

Закусвалнята е на ъгъла до полицейския участък и собственичката й Гери Гомпъртс — кръстоска между грижовна мама квачка и душеприказчик, е превърнала в своя работа всичко, засягащо личния живот на останалите. Вътрешна шега в Деветнадесети участък е, че ако Вътрешна сигурност иска да узнае каквото и да било за някого от нашите полицаи, достатъчно е да се отбият в закусвалнята отсреща.

Гери беше в течение на връзката ми с Черил още отпреди самият аз да знам, че имаме връзка.

— Май върви добре — казах с престорена усмивка аз. Черил се появи пет минути по-късно и се настани на масата до мен. Гери дотича веднага.

— Добро утро, доктор Робинсън — каза тя и наля кафе на Черил.

— Какво? — учудих се аз. — Тази сутрин няма ли соево лате?

И двете ме изгледаха. Нямаше как да не разбера, че съм казал нещо нередно.

— Така и не успях да погледна онези папки, преди да си тръгна снощи — каза Черил веднага щом Гери се отдалечи. — Може ли да почакат до днес следобед?

— С Кайли цял ден ще обикаляме града. Какво ще кажеш да е след пет? А след това можем да отидем на вечеря — предложих аз.

— Добро утро — поздрави ни познат баритон, преди тя да успее да отговори. Беше Мат Смит, звездата в моите измислени сапунени драми. — Извинявайте, че не мога да се присъединя към вас, само минавам да си взема кафе. Електронната поща на капитан Кейтс непрекъснато се бъгва и иска спешно да й я оправя. Как беше снощи?

— Фантастично — отговори Черил. — Беше всичко, което ти каза, че ще бъде.

— Всъщност въпросът беше за Зак — отговори Мат. — Как беше обикалянето из баровете?

— Имаме следа — отговорих. — Изглежда, някой или по-скоро някакви двама души са взели Паркър-Стийл с черен джип точно на мястото, където ти каза, че се е изгубил сигналът й.

— Ясно. Това обяснява бързото й минаване по моста на Петдесет и девета улица. Имам разпечатките от мобилния оператор. Ще проверя дали някой, на когото се е обаждала през последните шест месеца, има черен джип. Ще се заема с това веднага щом реша проблема с електронната поща. Продължавам да търся източника на „задушаващата круша“.

— Благодаря — отговорих аз.

— Няма за какво да ми благодариш, приятелю. За мен е удоволствие да бъда в един екип с теб. Колкото до вас, докторе — обърна се той към Черил, — можете да наминете през офиса ми на обяд. Ще си вземем нещо за хапване и ще ми разкажете за снощи.

— Добре — каза тя.

Изчаках Мат да излезе от закусвалнята и попитах:

— Е, докторе, какво толкова й е фантастичното на миналата вечер?

— Пиесата. Нали ти казах, че ще водя нашите на театър за годишнината им. Ходихме на една нова пиеса извън Бродуей, която Мат ми препоръча.

— Извинявай, явно съм бил зает и съм забравил. Радвам се, че е минало добре.

— Много повече от „добре“. Драматургът е приятел на Мат и той го уговори да се срещне с мама и татко зад кулисите след представлението. Господи, те бяха очаровани.

— Звучи… фантастично — отбелязах аз.

— Зак, нещо не си на себе си. Какво става с теб?

— Лично е — отговорих.

— Искаш ли да ми кажеш за какво става въпрос?

— Като психолог ли ме питаш, или като приятелка?

— И в двата случая ще си остане между нас. Какво те тревожи?

За начало това, че ще се отбиеш в офиса на Мат за обяд.

Разбира се, не можех да й кажа подобно нещо.

— Става въпрос за Спенс — отговорих, търсейки нещо, за което тя можеше да се хване. — Станал е зависим от болкоуспокояващи и това засяга надеждността в работата на Кайли.

— Очевидно засяга и теб.

— Той е съпруг на партньорката ми. Всичко, което се случва с тях, засяга и мен.

— И това ли е всичко? — попита тя.

— Това е всичко, което ме тревожи — отговорих. — Няма друго.

Черил потърка брадичка и кимна замислено.

— Вие, детектив Джордан, изглежда, сте пълен с всякакви глупости — каза тя. — А аз имам само един въпрос — в момента като психолог ли ме лъжете, или като приятелка?

Хвана ме!

— И двете — засмях се аз. — И изглежда, нито една от вас двете не се хвана.

— Зак, не знам какво те притеснява — каза тя и се изправи, — но дори да знаех, нямаше да ти го кажа. По-добре ще е сам да го разбереш. След това мога да ти помогна да се справиш с него. Сега трябва да бягам. И, да, с удоволствие ще вечерям с теб довечера. Ако искаш, можем да продължим този разговор тогава.

Тя излезе, а аз останах на масата още минута, колкото да допия остатъка от кафето си. След това се изправих и отидох до бара на закусвалнята. Гери беше зад касата и не каза нищо, само се намръщи.

— Какво се върти в главата ти, Гери? — попитах я аз.

— Нищо.

— Тази сутрин си необичайно мълчалива.

— Нали си ме знаеш — отвърна тя, — винаги гледам да уважавам личното пространство на хората.

— И откога така?

— Скъпи, ако наистина искаше да знаеш какво мисля, щеше да ме попиташ направо.

— Добре, Гери, питам те направо — какво мислиш?

— Сигурен ли си, че искаш да знаеш? — отговори на въпроса ми с въпрос тя. Играеше си с мен. Знаех си, че после ще съжалявам, но рано или късно тя така или иначе щеше да ми каже.

— Давай, моля — казах аз.

— Не задавай въпроси. Ще ти кажа просто какво ми се върти в главата, без дискусии и без повече дебати.

— Добре, без въпроси. Кажи ми просто какво мислиш.

Тя се изправи в целия си ръст, с две глави по-ниска от мен, и ме погледна право в очите.

— Мисля, че трябва да си извадиш главата от задника.

— А нещо друго?

— Да, дължиш ми долар и петдесет за кафето.

30.

Беше само 6:45, когато влязох в офиса, но Кайли беше вече на бюрото си.

— Добър следобед, детектив — поздрави ме тя. — Хубаво е, че най-накрая се отбихте.

— От опита ти за шега разбирам, че двамата със Спенс сте имали приятна сутрин — отговорих аз.

— Излязох, преди той да се е събудил, и май приятното се изчерпва с това — отвърна тя. — Кейтс ни чака да й докладваме развитието по случая.

Трябваха ни десет минути, за да уведомим капитан Кейтс за случилото се с Евелин. Тя ни прекъсна само два пъти. Първият път беше, когато й казахме, че и двата компютъра на Евелин удобно са изчезнали.

— И портиерът със сигурност е видял Сайкс да излиза от сградата с лаптопа на Евелин? — попита тя.

— Технически той я е видял само да излиза с чанта за лаптоп — отговорих аз. — Но тя му е дала стотачка, за да забрави какво е видял.

— Поредният случай на възпрепятстване на правосъдието, който няма да издържи при скапаната ни съдебна система — отбеляза Кейтс.

Вторият й коментар беше, когато й съобщихме, че Джо Ромео е видял Евелин в петък вечерта да се качва в черен джип с двама души вътре.

— Значи смятате, че Хазмат може да са всъщност двама души?

— Убиецът от случая „Холивуд на Хъдсън“ имаше съучастник — каза Кайли. — Като се има предвид, че Хазмат влачи мъртви тела наоколо, не е изненадващо, ако се окаже, че и той има съучастник.

Установили сте мястото, където е била отвлечена Евелин Паркър-Стийл — каза Кейтс. — Намерили сте и очевидец, който я е видял доброволно да се качва в черен джип, в който е имало поне още двама души. Вие двамата за двадесет и четири часа сте се добрали до по-съществена информация по случая, отколкото Донован и Бойл за последните четири месеца.

— Нямаме кой знае каква заслуга — каза Кайли. — Тези двама полицаи са свалили летвата твърде ниско. Материалите за убийствата в папките приличат по-скоро на очерци. Няма нищо, за което да се хванем. Двамата със Зак мислехме, че ще е добре, ако проверим повторно част от тяхната информация.

— Ако разберем кои са местата, откъдето са изчезнали другите три жертви, можем да намерим свидетели, които да ни дадат по-добро описание на колата или на заподозрените — казах аз. — Ще започнем с втората жертва, Себастиан Кат. Той е живял някъде наблизо — на пресечката на Осемдесет и четвърта улица и „Йорк“.

— Каква е историята му? — попита Кейтс.

— За него все още не разполагаме с нова информация — казах аз, — имаме само това, което са ни дали в малката си папка Донован и Бойл.

— Ще бъда откровена с вас — заяви Кейтс. — Толкова съм затънала в политически глупости, че не ми остана време да прочета нито една от папките, независимо колко са тънички.

— Политически глупости ли? — погледна я изненадано Кайли. — За пръв път го чувам. Благодаря ви, че ни държите далеч от това, капитане.

— Аз ви благодаря, че ме разсмяхте, детектив — усмихна се Кейтс. — С кмета и личния му съветник, които непрекъснато ми дишат във врата, почти със сигурност мога да кажа, че това е един от последните случаи, в които ме виждате да се смея. Кажете ми с какво разполагате по случая „Себастиан Кат“.

— Бил е „моден фотограф“ — каза Кайли и направи въздушни кавички с пръсти.

Кейтс добре познаваше полицейския жаргон и поклати глава с израз на отвращение.

— Кого е фотографирал? Малки момченца? Малки момиченца?

— Млади жени — отговори Кайли. — Намирал ги е в сайта „Крейгслист“, предлагал им кариера в модния бизнес, а след това им намирал работа като участници в уебсесии на живо в интернет или като модели на фриволно бельо на частни партита. Освен това е развил сексуална зависимост. Прибирал тези деца, някои от които непълнолетни, дрогирал ги, държал ги голи и на разположение в леглото. Живеел с едно-две от тях, а след това ги пускал, за да си освободи място за свежа плът.

— Трудно ми е да повярвам, че някой може да е искал да го убие — отбеляза Кейтс.

— Той пръв е убил един от моделите си — отговорих. — Името й е Савана Лий. Тя била на деветнадесет, той на четиридесет и девет, но това момиче било различно. Той се влюбил в нея. Всичко продължило може би около два месеца, когато една вечер Савана била намерена намушкана до смърт на няколко пресечки от жилището на Кат. Раницата й липсвала и по всичко изглеждало, че се касае за грабеж, прераснал в убийство, но ченгетата не се хванали на това. Заподозрели Кат, но нямало никакви улики, които да сочат към него.

— Тогава се появил свидетел, Хати ла Фльор — добави Кайли. — Тя и съпругът й живеели в апартамента в съседство с Кат. Дамата била около седемдесетгодишна и управлявала „Дафодил Трил“ на Йорк Авеню. Била стара чаровница и всички в квартала я обичали.

— Говорите за нея в минало време — отбеляза Кейтс.

— Тя е втората жертва на Кат — отговори Кайли. — Хати носела от ресторанта обяд на Савана няколко пъти седмично. Накрая успяла да убеди момичето да зареже Кат и да продължи живота си без него. В нощта, когато Савана била убита, Хати била навън, за да разходи кучето си. Било към един часа през нощта, точно по времето, когато е настъпила смъртта на момичето, и свидетелката се кълняла пред ченгетата, че е видяла Кат да се промъква откъм задния вход на сградата, като е носил раницата на Савана със себе си. Той бил арестуван, по-късно освободен под гаранция, а седмица преди делото Хати излязла на редовната си среднощна разходка с кучето, когато била намушкана с нож.

— Поредният така наречен грабеж, прераснал в убийство — каза Кейтс.

— Всички знаели кой я е убил — обясни Кайли, — особено след като кучето й така и не било намерено. Щом можеш да се отървеш от жената, заради която могат да те затворят за убийство, кой може да те спре да се отървеш от дразнещо дребно кученце, което живее в съседния апартамент? Липсвали обаче неоспорими доказателства и на Кат за втори път му се разминало обвинението в убийство.

— Знаем го със сигурност, защото Кат е признал и за двете убийства във видеото, което убиецът е публикувал — добавих аз. — Признал е също, че е счупил врата на кучето и е хвърлил тялото му в Ийст Ривър.

— Тялото на Себастиан било оставено близо до Международния център на фотографията на Западна четиридесет и трета улица — каза Кайли. — Обаче нямаме представа откъде е бил похитен или поне откъде е изчезнал. Това е така, защото Кат е от типа хора, които не липсват на никого, когато изчезнат. Ще проверим дали можем да изровим нещо. Започваме най-напред от съседа на Кат.

— Хортън ла Фльор, съпруга на Хати.

31.

— Трябва да направя бърза пиш-пауза — каза Кайли, когато излязохме от кабинета на Кейтс. — Тръгвай към колата, ще се срещнем отвън.

— Сигурно е готино да имаш собствена кола с шофьор — отвърнах аз. Никога не пропускам възможност да се пошегувам с нея. — Като комисар Харис.

— Не съвсем — отвърна тя. — Познавам шофьора на комисаря и той определено знае кога да си затваря устата.

Тя се запъти към дамските тоалетни, а аз тъкмо слизах по главното стълбище пред участъка, когато се случи.

Беше засада.

Деймън Паркър, братът на Евелин Паркър-Стийл, се появи иззад един паркиран отпред миниван.

Ако някога направят състезание за Най-омразния човек в Америка, Деймън Паркър със сигурност ще влезе в класацията, а може даже и да я оглави. Сигурно като дете онова безсърдечно копеле баща му непрекъснато му е набивало в главата, че добрите момчета финишират последни, та затова Деймън беше направил кариера в телевизията като всичко друго, но не и като добро момче.

Беше по-известен с подмолните си действия и конфронтацията лице в лице, отколкото с журналистическите си умения, и ако се съди по снимачния екип зад гърба му, май аз щях да бъда следващата му жертва.

— Детектив Джордан! — извика Паркър. Обръщаше се не толкова към мен, колкото към невидимата публика, която по-късно същата вечер щеше да ме гледа как се пека в огъня. — Хората искат да знаят!

Това беше запазената му реплика от едноименното му телевизионно шоу „Хората искат да знаят“.

Моята запазена реплика е: „Не ми пука какво искат да знаят хората“, но отделът за достъп до обществена информация не гледа с добро око на ченгета, които изтърсват пред камера първото, което им дойде наум.

Продължих да вървя към колата, но Паркър и екипът му ми препречиха пътя.

— Хората искат да знаят защо парите от данъците им отиват за финансирането на полицейски отдел, който гълта по тридесет и пет хиляди долара, и защо Нюйоркската полиция, независимо дали чрез „Специални разследвания“, или други отдели, е неспособна да проследи едно чудовище, което жестоко е измъчвало и убило четири невинни жертви.

— Без коментар — казах аз.

— „Без коментар“ все пак е коментар, нали хора? — излая той в отговор към вярната си аудитория, която го гледаше всяка вечер. — Естествено, че няма да говори. Устата му е запушена от кмета. А искате ли да знаете защо? Защото има и пета жертва! Жертва, която кметът Спелман в отчаяните си опити да запази мястото си, не желае да ви разкрие. Бихте ли казали нещо поне относно петата жертва, детектив?

Пета жертва? Този човек беше майстор на манипулацията. Аз обаче съм обучен да не се поддавам и не се хванах на уловката.

— Не мога да коментирам текущо разследване — казах възпитано аз, точно както ме бяха учили.

— Тогава позволете ми да разкажа на хората какво крие кметът от тях — продължи той. — Този убиец, наречен Хазмат, тероризира нюйоркчани до такава степен, че мнозина от тях са се барикадирали зад заключените врати на домовете си. Ходих в „Астория“, в „Бенсънхърст“ и „Кий Гардънс“, хората навсякъде са толкова наплашени да излизат вечер, че дребният бизнес в тези квартали страда. Ресторантите са празни. Малките магазинчета, които разчитат на местните клиенти, са принудени да затворят. Петата жертва е всъщност градската икономика на Ню Йорк.

Всичко това беше пълна дивотия, но в същото време идеята беше гениална. Той водеше усилена предизборна кампания в полза на Сайкс и ме използваше като изкупителна жертва. Положих всички усилия да мина покрай него, без да го блъсна, но съм сигурен, че на него щеше да му хареса, ако нещата бяха прераснали до физическа саморазправа. Щеше да разполага с хубави кадри на полицейска бруталност, ако успееше да си ги изпроси.

И тогава Кайли се появи на предния вход на участъка.

Едно от нещата, на които ни учат, е следното: Понякога медиите са склонни да прибягват до отчаяни мерки, атакувайки отделни служители или полицията като цяло с провокативни твърдения, чрез които целят да предизвикат емоционален отговор от наша страна. Не трябва да реагираме. Трябва да запазим спокойствие и да продължим да бъдем убедителни и все така учтиви.

Аз винаги съм полагал всички усилия да стоя далеч от всякакви конфронтации с медиите, но съм сигурен, че партньорката ми, ако въобще бе чувала за това, по-скоро беше решила да го възприема като възможност, отколкото като задължение.

— Деймън! — извика тя от върха на стълбището.

Двамата с Кайли се движим в различни обществени кръгове. Като съпруга на телевизионен продуцент, тя се среща с доста хора от телевизионния бизнес и беше ясно, че познава Паркър отпреди.

Той се обърна, а Кайли забърза надолу по стълбите.

— Какво, за бога, правиш? — попита го тя.

С това матадорът размаха червеното платно. Бикът се приближи предпазливо.

— Аз ли какво правя? — попита Паркър. Липсваха само виковете „Оле!“ от обкръжаващата ги тълпа. — Търся истината. Хората искат да знаят истината, детектив Макдоналд, и разчитат на мен, за да им я предоставя. Ето това правя. Това съм правил винаги. Само че този път е нещо лично. Сестра ми беше убита и искам убиецът й да бъде изправен пред правосъдието.

Беше използвал онази глупост за петата жертва върху мен, а сега изведнъж се беше превърнал в скърбящ брат.

— Търсите ли въобще убиеца на сестра ми? — Опитваше се да я закове с един от вербалните си пирони, превърнали се в негова запазена марка. — Или са ви дали инструкции да подклаждате огъня около така нареченото признание на Евелин и да я заклеймите като убийца в опит да очерните кандидата за кмет, в който скъпата ми сестра вярваше толкова много?

Пламъците нямаше накъде повече да се подклаждат. Паркър започна нападение по всички фронтове. Беше опитал да подразни мен, но аз не хапя. Кайли обаче е друга работа. Тя хапе.

Операторът се завъртя, за да хване нейната реакция, и тя се взря право в обектива на камерата. Мис Макдоналд беше готова за кадър отблизо.

— Ти не искаш правосъдие. Последното нещо, което искаш, е да намерим убиеца на Евелин. Ти не преследваш убиец, преследваш ченгетата и кмета. Всичко, което всъщност правиш, е да експлоатираш смъртта на сестра си, така че да си покачиш рейтинга. Точно затова сте застанали на пътя ни. Имам един последен въпрос за теб, Деймън. Как, по дяволите, можеш да живееш със себе си? — извика тя. — Хората искат да знаят!

Не изчака отговора му. Качи се на предната седалка и затръшна вратата на колата. Докато аз потеглях, Паркър крещеше нещо в обектива на камерата.

Кайли погазва всякакви правила. И не само това, ами се радва на попаденията.

— Е, как се справих? — попита тя и ме дари с една широко ухилена физиономия. — Мислиш ли, че имам бъдеще в телевизията?

— Направо ме размаза — отвърнах аз и подкарах по Шейсет и седма улица към Парк Авеню. — Но след тази публична изява само се надявам да имаш бъдеще като ченге.

32.

Горен Ийст Сайд в Манхатън е един от най-заможните и престижни квартали на града, но за разлика от „Бел Еър“ в Лос Анджелис, тук богаташите не разполагат с пространство за строеж на разкошни жилища върху великолепни парцели. Недвижимите имоти в Ню Йорк са разположени вертикално, така че дори и апартамент за двадесет милиона долара може да остане незабелязан, ако се намира в сграда на четиридесет етажа.

Това, което се забелязва, са не толкова богаташките жилища като пететажната тухлена къща отпреди войната на Източна осемдесет и четвърта улица между Първо авеню и „Йорк“. От едната й страна имаше химическо чистене, а от другата — жилищна сграда с двеста апартамента. Избелялата й фасада е почти закрита от едно от онези класически аварийни стълбища с излющена боя, които са прикрепени към по-старите евтини жилищни сгради в града.

Точно там открихме Хортън ла Фльор — човека, който очевидно смъкваше процент от статистиката за доход на глава от населението в този иначе заможен квартал.

Позвънихме на вратата във вестибюла на сградата, идентифицирахме се и отидохме до апартамент 1А — първия на приземния етаж. Мъжът, който ни отвори, беше едър, висок над един и деветдесет и влачеше количка с бутилка кислород след себе си.

— Емфизем — обясни Ла Фльор с пъшкане. — Влезте.

Всекидневната му беше компактна, налагаше се да е такава. Ако не броим миниатюрната кухничка и банята, това беше единствената стая, с която разполагаше обитателят. Имаше легло, което служеше и за диван, маса за хранене, която служеше и за бюро, а на стената над нея висеше поставена в рамка грамота за удостояване с военния орден „Пурпурно сърце“.

Погледът ми се спря право върху нея.

— Благодарим ви за службата — казах аз.

— Да — кимна той и това беше всичко.

С тази единствена сричка той даде да се разбере, че се гордееше със саможертвата, която е направил за родината си, но не искаше да говори за това.

В единия ъгъл на стаята бяха струпани пластмасови кутии с купчини стари телефони, кабели и кожен колан с инструменти на кабелджия.

— Работех за телефонната компания и се катерех по стълбовете — обясни Ла Фльор. — Първо бяха „Ню Йорк Тел“, после „Бел Атлантик“, а накрая станаха „Веризон“. Все същите простотии, само табелката на гърдите ти се сменя.

Посегнах към една от кутиите и извадих розов телефон „Принцеса“ с шайба.

— Тези не се срещат често в наши дни — отбелязах аз.

— Това е ранна версия на 701 В, беше много популярен сред тийнейджърките. Беше толкова лек, че се плъзгаше при набиране, затова в по-късните му версии добавиха и парче олово на дъното, за да го държи на мястото му.

— Сега струва ли нещо? — попитах.

— Само за мен. Не си мислете, че съм откраднал нещо от тези боклуци тук. Всичко е отпадък, но ние, телефонните маниаци, сме така. По цял ден такова оборудване ти се мотае из ръцете и когато на нещо му мине времето, просто ти се иска да си запазиш едно-две. Хати все разправяше, че телефонните техници са боклукчийски плъхове, но това е част от моята история. Имах повече, но раздадох някои от тях, когато се преместихме в тази дупка. Мразя я, но това беше всичко, което можехме да си позволим, а и беше на няколко крачки от работата й.

На масата имаше черно-бяла снимка в рамка на двойка младоженци — Хортън и Хати десетилетия преди кислородната бутилка и бруталното убийство.

— Тя е била красива — каза Кайли и взе снимката в ръце.

— Съжаляваме за загубата ви.

— Съмнявам се, че сте тук за това — каза с равнодушен тон Ла Фльор.

— Разследваме убийството на Себастиан Кат — каза тя.

— Защо? — попита той.

— Ние сме от отдел „Убийства“, това ни е работата.

— Знам каква ви е работата, госпожичке — отвърна той, — но защо сте тук? Някакъв отмъстител го е убил и го е снимал на видео, така че целият свят да разбере какво заслужава Кат. Край на историята.

— Не и за нас — отвърна Кайли. — За последно Кат е видян жив във фотостудиото си на Осемдесет и седма улица. Асистентът му казва, че се е прибрал у дома около шест. Пощенската му кутия е празна, така че сме почти сигурни, че е стигнал до дома си в онази вечер. В апартамента също имало доказателства, че си е приготвил нещо за вечеря, а след това е изчезнал. Вие живеете в съседния на неговия апартамент. Мислехме си, че може да си спомните дали сте го видели, или чули, да се прибира, както и да излиза след това.

— Не съм — поклати глава Ла Фльор.

— Сигурен ли сте, че не сте чули нищо? — попита Кайли.

— Отговорът ми е, че не съм — повтори той. — Но дори и да бях, нямаше да ви кажа. Това перверзно копеле уби жена ми. Случи се само девет дни преди петдесетгодишнината от сватбата ни. Девет дни… Казвах й да не се съгласява да свидетелства — добави той и дишането му изведнъж се затрудни, така че се наложи да поеме по-дълбоко въздух от кислородната си бутилка.

— Разбираме какви са чувствата ви към Кат, но укриването на доказателства е престъпление — каза Кайли.

Той се разсмя.

— Нямате никаква представа как се чувствам — каза той. — Колкото до заплахата за престъпление, само ме карате да се смея. Хазмат е на свобода, а от вас, ченгетата, се очаква да го намерите. Ще изглежда много добре в докладите ви, ако единственият арестуван по случая е само един ветеран от Виетнам, чиято съпруга е била убита и който се придвижва наоколо, влачейки апарат за изкуствено дишане след себе си. Давайте, госпожичке — предизвика я той и протегна двете си ръце напред, — сложете ми белезниците.

— Хортън — каза Кайли и се дръпна назад, — нали мога да ви наричам Хортън?

Той я изгледа и в погледа му проблесна гняв.

— Не. Не сме стигнали дотам, че да си говорим на малки имена.

— Добре тогава. Господин Ла Фльор, не сме тук, за да ви арестуваме, но там навън вилнее убиец, който си е присвоил правото да въздава…

— На колко години сте? — прекъсна я Ла Фльор.

— На тридесет и четири.

— Не сте достатъчно възрастна, за да помните Бърни Гьоц, нали? — продължи той. — Беше през осемдесетте. Гьоц беше пребит в един от подлезите на метрото от три хлапета — пънкарчета. Някакъв полицай, който не бил на смяна, успял да се намеси и да задържи едното от тях, но другите две избягали. Хлапето, което било арестувано, прекарало почти наполовина по-малко време в полицейския арест, отколкото Гьоц. Наполовина! А след това повдигнали обвинение на това малко лайненце за дребно хулиганство — било раздрало якето на Гьоц. След това Гьоц подал документи за разрешение да носи оръжие. Минал през редовните канали и знаете ли какво станало после?

— Молбата му била отхвърлена? — предположи Кайли.

— Точно така — отвърна Ла Фльор. — Няколко години по-късно Гьоц се озовал в друг подлез, където четирима младежи с качулки отново се опитали да го пребият и ограбят. Само че този път бил подготвен. Майната му на разрешителното, Гьоц се бил сдобил с пистолет тридесет и осми калибър. Бум! Бум! Бум! Бум! Изпозастрелял ги и четиримата.

— Случаят е известен, господин Ла Фльор — каза Кайли. — Знам за него.

— Значи знаете и как завършва — отговори той. — Едното от хлапетата стигнало до инвалидна количка. Останалите три се възстановили от раните си и се върнали към престъпния живот — грабежи, изнасилвания, такива неща. Но Гьоц, горкото копеле, беше обвинен в незаконно притежание на оръжие и лежа в затвора. А сега, детективи, кажете ми — кой в случая е лошият и кой точно е жертвата?

Не му отговорихме. Той определено не търсеше отговор от нас.

— Нарекоха Бърни Гьоц „Отмъстителя от метрото“ — каза Ла Фльор, — а мнозина го смятаха за престъпник. Не и аз обаче, за мен той е герой. Същото важи и за човека, който е убил Себастиан Кат. Повярвайте, ако бях с двадесет години по-млад и ако можех да дишам без проклетата кислородна котва, която мъкна след себе си, аз сам щях да очистя проклетото копеле.

Той взе сватбената снимка и се взря в образа на жената, която беше негова съпруга петдесет години без девет дни.

— Това е всичко, което имам да ви кажа. — Той кимна с глава към вратата. — Можете да си вървите.

Противно на навиците си, оставих визитната си картичка на мястото, където беше стояла снимката. Вероятно щеше да се озове в боклука още преди с Кайли да сме стигнали до колата.

33.

— Той знае нещо — каза Кайли веднага щом бяхме достатъчно далеч, за да не ни чуе.

— Единственото, което знае, е как да те държи настрана… госпожичке — отвърнах.

— Оставих стареца да говори, защото е ветеран от войната и защото жена му е била убита — отбеляза тя. — Ако беше с четиридесетина години по-млад, нямаше да се държа толкова меко.

— Колкото и меко да се държа, с Хортън все пак не си заговорихте на малки имена.

— Добре де — сви рамене тя, — може и да съм го притиснала малко повече от необходимото, но трябва да признаеш, че той наистина знае нещо.

— Знае много повече от просто „нещо“ — отговорих. — Видя ли цялото онова оборудване? Кашони с телефони, кабели, жици, инструменти за монтаж? Той може наистина да е сантиментален към всички онези стари боклуци, но в онези кашони има нещо повече от носталгия към телефоните.

— Какво например?

— Като това, че когато зарових ръка в онази кутия и извадих „Принцесата“, видях част от оборудване, което не е производство на „Ма Бел“. Нито на която и да е друга телефонна компания, за която той е работил някога — отговорих аз. — Беше произведено от „Шънджън Адика“, а те не правят сладки розови телефончета за тийнейджъри. Намират се в Китай и са специализирани в разработването на високотехнологични системи за аудио- и видеонаблюдение, които могат да се купят от някои шпионски сайтове в Мрежата.

— Кучи син! — каза Кайли. — Значи е сложил бръмбари в апартамента на Кат?

— Помисли само. Той е сигурен, че Кат е убил жена му. Колко трудно би било за човек като Ла Фльор, който цял живот е инсталирал телефони, да сложи бръмбари из апартамента на Кат с надеждата, че може да попадне на нещо, което да свърже Кат с убийството на Хати?

— Ако се окаже, че си прав, трябва да претърсим апартамента на Кат — отбеляза Кайли. — Даже няма да ни трябва заповед, защото той все още е запечатан като част от текущото разследване.

— Мисля, че лесно можем да влезем вътре, но там няма да намерим нищо — казах аз. — Каквото и да е оставил там Ла Фльор, побързал е да го махне веднага след изчезването на Кат. Няма нищо. А дори и да намерим бръмбар в апартамента, няма как да докажем, че го е поставил Ла Фльор, а и със сигурност не можем да го накараме да говори.

— Мислиш ли, че той познава човека или хората, които са убили Кат? — попита Кайли.

— Не, но вероятно може да ни помогне да ги намерим.

— Но няма да го стори — каза Кайли. — Ако питаш него, Хазмат е не по-малък герой от Бърни Гьоц.

— И не само той мисли така — отвърнах. — Доста хора в този град симпатизират на убиеца. Той или те, бог знае колко са. Всички знаят, че убиецът ликвидира престъпни отрепки, на които им се е разминало. По дяволите, направили са му дори и страница във „Фейсбук“. Хората го обичат.

— Значи почти сигурно е, че ще намразят нас — каза Кайли, — защото ние ще сме тези, които ще го заловят.

Такава си е Кайли — нищо не може да накърни самоувереността й, със сигурност не и някой стар особняк като Хортън ла Фльор.

34.

— А сега накъде? — попитах аз, докато се качвах зад волана на служебния форд.

— Двете възможности се намират в двата края на Манхатън — отговори Кайли. — Жертва номер едно е Алекс Кан в „Чайнатаун“. Другият е номер три — Антоан Тинсдейл в „Харлем“. Ти избери накъде.

— Накъдето и да тръгнем, ще трябва да спрем някъде за обяд, а колкото и да обичам „Червеният петел“ на Маркъс Самюълсън в „Харлем“, не съм ял хубави дим-съм13 от Годината на маймуната насам.

— Добре, имаме сделка — отвърна Кайли и вдигна палци за поздрав.

— Кой е казал, че полицейската работа е трудна? — казах аз, докато завивах към булевард „Рузвелт“.

— Като говорим за маймуни, „Чайнатаун“ е територия на Донован и Бойл — отбеляза Кайли. — Там са вече пет години и човек би си помислил, че при толкова малко работа, докладът за Кан би трябвало да е изготвен както е редно, но според собствените им бележки, досега са говорили само с един човек.

— Да, видях. Може да са говорили и с други, но в доклада са посочили името само на един. Тези две ченгета май не си падат много по писането.

— Това може да значи просто, че са мързеливи — отбеляза тя. — Видя ли обаче името на човека, когото са разпитали?

— Да, видях го — разсмях се аз.

— Изобщо не е смешно, Зак. Очевидно е, че на тези двамата въобще не им е пукало, сигурно са мислили, че никой друг няма да работи по случая след тях.

— Ще мина по Бруклинския мост — казах аз. — Кажи ми какъв беше точният адрес в „Чайнатаун“.

— Мога да ти кажа това, което са записали в доклада — отвърна тя. — Кой знае обаче дали тези тъпаци са го написали правилно? Пише само: „Банда «Императорите», щабквартира — улица «Мълбери» 58“.

— Би ли ми припомнила — започнах аз, предвкусвайки шегата — какво беше името на човека, когото са разпитали?

Тя отвори една от папките и се престори, че проверява в нея.

— Я да видим — каза тя, очевидно решила да извлече максимално забавление от ситуацията. — О, да, ето го. Според безупречния доклад на детективи Донован и Бойл двамата са разпитали гангстер на име Джон Доу14.

35.

Щабквартирата на „Императорите“ се намираше на приземния етаж на една квадратна тухлена сграда в самото сърце на китайския квартал. Сградата изглеждаше почти безобидна, но в действителност беше истинска крепост. На прозорците имаше решетки, порталът беше с подсилена ролетна врата, а самата входна врата беше стоманена. Липсваше единствено ров с вода.

Кайли потропа силно по предната врата и извика:

— Градска полиция на Ню Йорк! Мисля, че трябва да се идентифицираме, в случай че не могат да познаят кои може да са двамата бели, паркирали пред вратата им с необозначен полицейски автомобил — обърна се тя към мен.

Вратата се отвори и пред нас се изпречи едър китаец с подпухнало лице. Беше облечен в черно, а цветът, който по принцип кара тялото да изглежда по-слабо, в случая не вършеше никаква работа с прикриването на неговите сто и четиридесет килограма. Туловището му изпълваше рамката на вратата.

— Градска полиция на Ню Йорк — повторих аз. — Кой сте вие?

— Имате ли заповед?

— За какво ни е заповед? Тук сме само за да поговорим.

— Няма за какво да говорим. Омитайте се оттук.

И тогава чухме звука от другия край на коридора — беше ясен, силен и не можеше да се сбърка. Клик-клак! Отчетливото щракване от зареждане на пушка помпа, най-вероятно полуавтоматична.

Кайли не се поколеба нито за миг. Посегна към десния си хълбок и извади служебния глок.

— Легнете на пода! — изкрещя тя и не дочака отговор.

Десният й крак се стрелна право към чатала на дебелака и го изрита силно. Той сграбчи топките си, преви се надве и се строполи като канара в минна галерия.

Нямах представа колко от „императорите“ бяха вътре, нямах и желание да разбера. Извадих оръжието си също изкрещях през вратата: „Градска полиция на Ню Йорк! Свалете оръжията! Свалете оръжията! Веднага!“.

Приготвих се за първия залп, надявайки се вратата да е достатъчно дебела.

— Мамка му! — чу се глас от другата страна. — Нямате право да ни вадите оръжие!

— Не ни казвайте на какво имаме право и на какво не — извика Кайли в отговор. — Спряхме да се нуждаем от заповед още щом този задник зареди полуавтоматичната пушка. Извънредни обстоятелства. Хвърлете оръжията! Веднага!

— Добре, добре — отвърна някой и чух пушка да се плъзва по пода, последва я втора. — Идвам към вратата. Отмести си дебелия задник, Рупърт.

Все още стиснал чатала си, едрият мъжага се приплъзна встрани и един висок дългокос млад азиатец се появи на вратата и я отвори широко. Беше малко над двадесетте, с тънки засукани мустачки; на лицето му бе застинало намръщено изражение.

— Ти ли командваш тук? — попитах го аз.

— През повечето време, да — отговори той. — Но не и в момента. Сега, както изглежда, командвате вие.

— Как се казваш? — попитах аз.

— Джон Доу — отвърна той без ни най-малка промяна в намръщената физиономия.

— В моргата вече има достатъчно хора с имена Джон Доу, които чакат да бъдат разпознати — отбелязах аз. — А какво е истинското ти име?

— Джон До — повтори той. — „До“. В „Чайнатаун“ сме, хора.

Излизаше, че Донован и Бойл всъщност са знаели с кого разговарят, а просто бяха зле с правописа.

— Този дом е в траур. Какво искате?

— Разбираме и съжаляваме за загубата ви, но въпреки това трябва да поговорим. Тук ли да бъде, или в участъка? — попитах аз.

— Ти може да влезеш — каза До. — Кучката обаче остава отвън.

— Кучката или влиза — намеси се Кайли, — или ще те измъкне оттук и ще те прекара с маршова стъпка през цялата „Мълбери“, като през цялото време ти крещи по пътя чак до колата, която сме оставили на две пресечки оттук.

— Глупости! Паркирали сте отсреща.

— Значи ще се наложи да те върна обратно с маршова стъпка. Не ми пука за вашето правило „Без момичета в клуба“. Аз извиках „Полиция на Ню Йорк“, а някой тук вътре зареди оръжие, за което съм сигурна, че имате разрешително… — продължи тя.

— Какво търсите тук? — попита той и ни направи място да влезем.

— Търсим човека, който е убил Алекс Кан — отговорих аз.

До пушеше ръчно свита цигара, която вонеше на конюшня, и издиша облак дим към нас.

— Ние също — отговори той, — но можем да минем и без вашата помощ.

— Да поговорим за това — казах аз.

Стаята беше слабо осветена и оскъдно обзаведена — два дивана, няколко маси от изкуствен фурнир и сбирщина от най-разнообразни сгъваеми столове. В единия ъгъл в далечния край на стаята имаше и импровизирана кухня.

— Хубави мебели — отбеляза Кайли. — Пасват идеално на император.

— Разкажете за деня, в който изчезна Алекс — казах аз.

— Размотаваше се тук до единадесет сутринта. Излезе, за да отиде да види баба си, тя беше в болницата „Бийкман“. Щом не се върна до два следобед, започнахме да му звъним по телефона. Не отговори. Аз отидох до болницата. Майка му беше там. Жената ми каза, че въобще не е идвал. Проверихме апартамента му и навсякъде, където обикновено ходеше — нищо. Шест дни по-късно се появи в защитен костюм на една от пейките в метростанцията на Канал Стрийт. Вече разказах всичко това на двамата поничкаджии.

— За кого говорите? — попитах аз.

— Дефектив Донован и дефектив Бойл. Тези двамата непрекъснато ни тормозят, дори и когато жертвите сме ние.

— Да, знаем ги. Работят в този район, „Младежки патрул“.

— Те имаха ли някакви спорове с Алекс? — попита Кайли. До я изгледа, въпреки че нейното изражение беше изцяло неразгадаемо.

— Те са расисти. Мразят всички цветнокожи, но се гъбаркаха с Алекс много повече, защото той беше шефът. Мислите ли, че тези две ченгета наистина търсят човека, който е убил Алекс?

— Не знам за тях, но аз мога да ви уверя, че двете ченгета тук наистина търсят убиеца. И тъй като сме на една и съща страна, как върви вашето разследване?

— Не е никоя от другите банди — каза До.

— Сигурни ли сте? — зададе Кайли същия въпрос, който й докара пререкание с Ла Фльор.

До събра длани и наведе глава.

— Повече от сигурни, многоуважаеми детективе. Нашето разследване много щателно — каза той, пропускайки умишлено глаголите. Явно имитираше Чарли Чан — азиатски стереотипен герой, лансиран от холивудските студиа през тридесетте и четиридесетте години. След това се изправи и прекрати представлението. — Вие, ченгетата, сте много зле — каза той и намръщеният израз се върна на лицето му. — Когато този задник Хазмат уби Алекс, изпратихте тук детективи Тъп и Още-По-Тъп. Сега обаче, когато е затрил някаква богата бяла жена, не се отделяте оттук като… как му казвахте вие, кръглооките? „Бялото от ориза“? Искате ли да знаете кой уби най-добрия ми приятел Алекс Кан? Има един побъркан тип, който се мисли за някакъв проклет спасител и смята, че прави този град едно по-безопасно място за живеене. Ето, можете да го прочетете в днешния вестник! — каза той и бутна в ръцете ми оставения на масата вестник. Целият беше на китайски и единственото, което разпознах, беше снимката на Евелин Паркър-Стийл на първа страница.

36.

— Имах причина да извадя оръжие — каза Кайли веднага щом излязохме отново навън. — Още щом чух онази полуавтоматична…

— Ей, нямаш проблеми с мен — отвърнах, — аз бях точно зад теб. Не ми хареса как се справи с Деймън Паркър тази сутрин, но сритването на онзи по топките беше точно на място. Добра работа, партньоре!

— Благодаря — изгледа ме изненадано тя.

— Ти наистина си кучка — добавих аз, — и го казвам във възможно най-добрия смисъл.

Стояхме пред сградата и попивахме уникалните гледки, аромати и звуци на „Чайнатаун“ — този малък анклав, дом за едни и туристическа дестинация за мнозина други.

— Не разбирам — каза Кайли. — Алекс Кан е излязъл оттук в единадесет сутринта. Как е изчезнал просто така? В момента е малко след единадесет и виж, улицата е пълна с хора, в съседния гараж влизат и излизат коли, някой трябва да е видял нещо.

Тя се огледа вляво и вдясно, сканирайки бавно улица „Мълбери“.

— Не се мъчи да забележиш охранителните камери — казах аз. — Това е гангстерска територия. Дори и да е имало такива наоколо, вандалите отдавна са изпотрошили всичко.

— Значи може би ще се наложи да разчитаме на човешкото наблюдение — отбеляза тя и посочи към другия край на улицата.

Точно срещу щабквартирата на бандата се намираше парк „Колумб“. Това е и единственият парк в „Чайнатаун“, затова, естествено, градската управа го е нарекла на италианския откривател. Инициалите „КП“ се съдържаха и в пълното име на „Императорите — КП“.

— Паркът е пълен — каза Кайли. — Вероятно едни и същи хора идват тук всеки ден, за да си прочетат вестника, да разходят кучето, да карат ролери. С риск да се повторя, ще кажа „някой трябва да е видял нещо“.

— Някой е видял — отвърнах. — Проблемът е да ги накараме да говорят за това.

Пресякохме улицата и отидохме до входа на парка, където дузина китайци, мъже на възраст от двадесет и няколко до осемдесет и няколко години, се бяха събрали в полукръг, подаваха си цигара от ръка на ръка и гледаха двама мъже, наведени над импровизирана масичка. Двамата играеха го — традиционната китайска игра на две хиляди години.

Познавам играта. Баща ми ме научи на табла, когато бях на шест, след това на шах, а някъде по същото време се запалих и по играта го. Правилата са толкова прости, че всеки може да ги научи за десет минути, но стратегиите са толкова безкрайно сложни, че малцина могат да станат майстори в играта дори и за цял живот практика. Освен това играта е ужасно привлекателна не само за играене, но и за гледане.

Огледах играчите: единият беше около шестдесетгодишен, другият — около десетилетие по-възрастен. Мъжете явно не можеха да си позволят традиционната дървена дъска от обработена торея. Играеха върху грубо изрязано парче дъска с начертани на ръка квадрати. А вместо класическите японски камъчета от полиран гранит и мидени черупки, техните бели и черни пулове представляваха само евтина и автентична китайска пластмаса.

Въпреки това страстта, концентрацията и състезателният дух на играчите бяха повече от истински. Едно от нещата, което прави играта го толкова зрелищен спорт, са залозите, затова на масата имаше две десетдоларови банкноти. Погледнах към дъската и разбрах, че по-възрастният мъж има преимущество. За пет минути той спечели играта и прибра парите.

— Добър сте — казах му аз.

Той кимна с глава в знак на благодарност.

— Но аз съм по-добър.

Тълпата, която до момента не беше казала и дума на английски, явно разбираше достатъчно, за да се изсмее шумно.

— Имаш ли пари? — попита възрастният човек. — Или само голяма уста?

Той сложи една десетдоларова банкнота на масата.

Отворих портфейла си, извадих стодоларова банкнота и я сложих до неговите десет. Тълпата вкупом издаде гърлен звук — китайската мъжка версия на „Оооо!“.

— Ти имаш ли пари? — попитах аз. — Или само голяма уста?

Старият човек помисли няколко секунди, след което бръкна дълбоко в джоба на панталона си и извади няколко банкноти от по десет, пет и един долар. Не бяха достатъчно. Той ги натъпка обратно в джоба си и отвори древен портфейл, от който измъкна също толкова древна сгъната стодоларова банкнота. Разгъна я и я остави до моите пари.

Седнах срещу него.

Бях с черните и играех първи. Има една стара поговорка в играта го: „Играй бързо, загуби бързо“. За негова чест възрастният човек се отнесе с уважение към мен още от самото начало. Играеше внимателно, обмислено, като с равностоен опонент, а не така, сякаш бях само един бял многознайко, готов да се раздели със стотачката си. След пет минути осъзна, че наистина бях равностоен опонент.

Играта продължи почти час. Никой от нас не успя да вземе надмощие, а силно екзалтираната тълпа замлъкна, когато наближихме финала.

И тогава допуснах един лош ход. Не беше просто лош — беше тъп, дори много тъп. Знаех го, знаеше го и старецът. Пръстите му подръпнаха няколкото тънки сиви косъмчета на брадичката му и той се взря в мен, отначало объркан, но впоследствие му просветна.

Падах нарочно.

Той шляпна шумно белия си пул върху дъската и тълпата избухна в смях, с аплодисменти и с явна гордост от победата на сънародника си.

Той спечели.

Изправих се и се обърнах към армията от пушачи, която се беше утроила след момента, в който бях сложил първия пул на дъската.

— Аз съм добър — казах им аз, — но той е по-добър.

Те започнаха да ръкопляскат и да скандират, а аз за втори път се поклоних на победителя.

— От тази игра огладнях — казах, — къде мога да отида, за да хапна най-хубавите дим-съм?

— Най-хубавите дим-съм? — усмихна се старецът. — В дома на майка ми, провинция Гуандун, но мисля, че ще ти дойде малко далеч.

Групата отново задюдюка за моя сметка. Старият човек продължи да се усмихва и добави:

— Обаче ако искаш да се задоволиш с „недотам лоши дим-съм“, иди в „Ню Уонтон Гардън“ отсреща на улицата.

Поклоних се отново, кимнах на Кайли и двамата тръгнахме към ресторанта.

Както споменах, аз съм играч и току-що бях инвестирал сто долара и един час от времето на двама ни с Кайли в игра със старец, когото срещах за пръв път.

Сега трябваше просто да седна търпеливо в „Ню Уонтон Гардън“, да посръбвам чай и да похапвам „недотам лоши дим-съм“, докато чакам да разбера кой от двама ни всъщност беше спечелил играта.

37.

Тереза Салви свали робата си и погледна отражението си в голямото огледало. „На шейсет и три години, а все още нося размер четири. Никак не е зле“, каза си тя.

Гардеробната й беше с големината на главната спалня, а разполагаше и с втори гардероб със същите размери. Тук бяха ежедневните й дрехи. Обиколи закачалките с рокли и извади една тъмносива рокля на „Долче и Габана“ със средна дължина. Още преди години беше престанала да носи черно, но сега отиваше на среща с отец Спинели и тъмносивото щеше да създаде идеалното впечатление — все още опечалена, но и продължаваща живота си.

Обувките и чантата бяха „Прада“ и когато приключи с обличането, тя отново се погледна в огледалото. Джо щеше да одобри. Той искаше да се облича изискано, а не като някоя от онези богаташки домакини в риалити програмите по телевизиите.

Провери дали чековата й книжка е в чантата. Отец Спинели я беше поканил на чай в кабинета си, а това можеше да означава само едно — църквата имаше нужда от пари.

— Не повече от десет хиляди — каза й Джо на излизане от къщи. — Още е октомври, а знаеш, че ще ни удари отново по Коледа.

Тереза вече мислено беше приготвила по-голяма сума, затова просто целуна съпруга си и отвърна:

— Не се притеснявай. Каквото и да дам, ще бъде за добра кауза.

„За две добри каузи“, помисли си тя, докато шофираше бежовия си „Буик Регал“ през разстоянието от около три километра до „Св. Агнес“. Джо понякога забравяше за фактора „уважение“. Вестниците винаги описваха съпруга й като някакво чудовище, но всеки път, когато направеше дарение за църквата, отец Спинели разпространяваше сред паството факта колко щедри са били семейство Салви. Това до голяма степен балансираше нещата.

Тя паркира на едно от местата за посетители, изключи двигателя и извади черната броеница от чантата си.

Обичаше тази църква, но понякога просто не можеше да понесе мисълта, че се налага отново да влезе в нея. Енцо беше кръстен тук, а осемнадесет години по-късно отново тук за последен път беше видяла лицето му, преди той да се върне при Иисус.

Помоли се за душата на Енцо, след което провери прическата и грима си в огледалото, заключи колата и тръгна към свещеническата пристройка. Секретарят я заведе до кабинета на отец Спинели, който се изправи на крака веднага щом я видя да влиза. Той беше забележително красив мъж, когато се бе присъединил към енорията им; на двадесет и осем годишна възраст изглеждаше прекалено добре, за да е дал обет за безбрачие, както твърдяха някои от жените. Сега обаче, когато тъкмо беше навършил петдесет, отецът се беше превърнал в сърцето и душата на църквата „Света Агнес“. Хората се обръщаха към него за съвет, уважаваха го, обичаха го, а Тереза Салви — повече от всички останали.

— Тереза — обърна се към нея отец Спинели и я дари с топла свещеническа прегръдка, — надявам се всичко да е наред с вас двамата с Джо.

Стаята беше малка, а от покритите с орехова ламперия стени, тежките мебели и приглушеното осветление изглеждаше още по-малка. В същото време обаче беше някак уютна и предразполагаща към изповед. Тереза зае обичайното си място на изтъркания кожен фотьойл срещу бюрото му.

— Двамата с Джо сме добре. Как вървят нещата тук, в „Света Агнес“? — попита тя и откопча чантата си, готова да извади чековата книжка.

— Всичко върви забележително добре — каза той и й наля чаша чай. — Канализацията, отоплението, електрическата инсталация — всичко работи както трябва. Това за пореден път потвърждава вярата ми в чудеса.

— Тогава защо… защо ме помолихте да намина? — попита тя и остави чантата си на пода.

— Толкова прозрачен ли съм станал? Каня ви на чай само когато ми трябва дарител? Простете ми.

— Отче, никога не трябва да се извинявате за това, че се обръщате към семейството ми от името на църквата. С какво можем да ви помогнем?

Той наля половин чаша чай и на себе си.

— Тереза, не ви поканих тук, за да моля за помощта ви. Сега е мой ред да помогна на вас.

— С какво? — попита объркано тя.

— Има нещо, което трябва да ви дам, нещо ценно и много лично — каза той, замълча за момент и отпи от чая си. — Знам, че то ще отвори стари рани, но вие сте силна жена, Тереза. Виждал съм я много пъти и знам, че вярата ще ви даде сили.

— Ще ми даде сили за какво?

Той отвори чекмеджето на бюрото си и извади оттам голям кафяв плик.

— Това е принадлежало на покойния ви син Енцо, нека Бог даде мир на душата му — каза отецът и й подаде плика през бюрото.

Ръката й трепна, а сърцето й заби в луд ритъм, когато го взе.

— Хайде, отворете го — каза й кротко той.

Тя разкъса горната част на плика и извади съдържанието му.

— Това е дневникът на Енцо — каза тя и в очите й бликнаха сълзи. Прокара внимателно пръстите си по тъмночервената кожа на тефтера, обрамчен с тънка златна рамка по краищата. — Аз му го подарих, когато стана на тринадесет. Носеше го непрекъснато. Къде го намерихте?

— Една жена от нашата енория го донесе. Разчиствала къщата си и го намерила сред нещата на сина си. Знам, че за вас може и да е болезнено отново да го видите, но Божията воля е била такава — да се появи след всичките тези години. Надявам се, че ще намерите утеха в това, че малка частица от вашия син отново се връща при вас.

„Каква жена? Къде го е намерила?“ Тереза беше изпълнена с милиони въпроси, но също така беше и добре обучена в семейния бизнес и знаеше, че не бива да задава нито един от тях.

„Прибери се у дома. Говори с Джо. Той знае как да се справи с това.“

38.

Онези дим-съм в „Ню Уонтон Гардън“ може и да не бяха най-хубавите, които съм ял, но определено бяха няколко класи над определението на стареца като „недотам лоши“. Разбира се, аз никога не съм ходил в провинция Гуандун, така че, когато става въпрос за китайски ястия, моят партньор по го и аз имаме съвсем различни разбирания за качество.

— Остана едно — казах на Кайли, която беше прекарала по-голямата част от времето в ресторанта, като просто седеше срещу мен и наблюдаваше как ям.

— Довърши го ти — каза тя. — Аз се натъпках.

— Да, три парченца наистина могат да заситят едно момиче до пръсване — заявих аз и захапах последната хапка от скарида в тесто.

— Не съм толкова гладна — отвърна тя и потърка палец по дисплея на айфона си.

— Искаш ли да му се обадиш?

— На кого?

— Кайли, не се опитвам да се меся в живота ти, но вчера Спенс е бил откаран в спешното, защото се е надрусал с хапчета, а тази сутрин си излязла, преди да го видиш. Така че, когато питам „Искаш ли да му се обадиш?“, имам предвид съпруга ти, за когото, изглежда, доста се тревожиш. И тъй, повтарям: искаш ли да му се обадиш?

— Не. Цялото ми внимание е фокусирано върху този случай.

Това не беше от разговорите, които бих искал да продължим. За мой късмет входната врата на ресторанта се отвори и старецът влезе.

— Прав беше. Той е тук — ухили се Кайли.

Той се приближи до масата ни и седна.

— Ти си едно лъжливо ченге — каза той.

— Откъде знаеш, че съм ченге? — попитах.

— Откъде знаеш, че съм китаец? — отвърна старецът и се засмя. — Гледаш ме в очите. И аз те гледам в очите и знам, че си ченге. Скапано ченге. Ти лъжеш. Остави ме да спечеля — каза той и остави моята стодоларова банкнота на масата, след което извади и своята стотачка и я постави до първата.

— Радвам се, че запазих достойнството си, но не мога да взема пари, които не съм заслужил — каза той и плъзна двете банкноти към мен.

Гледах ги няколко секунди, след което ги плъзнах обратно по масата към него.

— Тогава може и да си ги заслужиш — казах аз. — Виждал ли си Алекс Кан в деня на изчезването му?

Възрастният човек не се поколеба нито за миг. Беше обмислил нещата още преди да влезе през вратата на ресторанта. Знаеше за какво става въпрос и беше дошъл, за да довърши играта.

— Кан не е стока — каза той. — Излезе от клуба, отвън го чакаха двама мъже с кола. Един слезе от колата, говори с Кан. Кан се качва в кола. Това последен път, когато някой в „Чайнатаун“ видял го жив.

Свидетел. Бяхме спечелили свидетел. Погледнах крадешком към Кайли. Лицето й беше безизразно. Тя много добре знаеше, че не трябва да казва нищо. Възрастният човек щеше да се почувства неудобно да говори пред жена.

— Можеш ли да опишеш мъжете? — попитах аз.

— Видях само един. Бял… едър като теб. Много далеч, за да видя лице.

— Ами колата?

— Беше кола камион.

— Камион или кола? — попитах спокойно аз.

— Не — отвърна старецът, след което се изправи и ми направи знак с ръка да го последвам пред ресторанта.

Кайли остана на масата.

— Беше кола камион като тази — каза човекът и ми посочи през прозореца към един джип, паркиран на улицата. — Само че този е сребрист. Онзи, дето дойде за Кан, е черен.

Върнахме се на масата. Аз седнах, но той остана прав.

— Благодаря. Заслужи си ги — казах му аз и посочих двете стотачки.

Той видимо се съгласи. Взе парите и кимна леко на всеки един от нас двамата.

— Радвам се, че получихте равностойно на парите ви. Благодаря. Сега ще вървя.

— Само още едно нещо — казах аз. — Ти много ни помогна. Как е името ти, старче?

— Тук „Чайнатаун“ — каза той и се ухили. — Вие Нюйоркска полиция. По-добре да ми викате „старче“.

39.

— Трябва ли да си запиша всичко това? — попита Кайли. — Свидетелят ни се казва просто „Старче“, а гангстерът е Джон Доу. Май не сме по-добри от Донован и Бойл.

Сервитьорът разчисти масата и ни донесе сметката заедно с топъл чай и купа бисквити с късметчета.

— Предполагам, че всеки приятел на стареца струва повече от бисквитка с късметче — каза Кайли и си взе една от купата, разчупи я, за да прочете листчето вътре, и кимна. — Хм, много прозорливо.

— Какво пише? — попитах аз.

— „Партньор мисли той много умно ченге, но ти знаеш по-добре.“

— Искаш да кажеш, че не признаваш гениалните ми идеи в разследването?

— Не, аз мисля, че се справи блестящо. Просто бисквитата не иска това да се загнездва в главата ти.

— Аз ще плащам обяда, така или иначе изядох повечето от него — заявих аз и взех сметката. Кайли я грабна от ръката ми.

— Вече плати стотачка на стареца. Обядът е от мен.

Излязохме и се спряхме пред ресторанта. Никой от двама ни не бързаше да се връща в колата.

— Не разбирам — каза Кайли, загледана в парка отсреща. — Две от жертвите — Алекс Кан и Евелин Паркър-Стийл, са пълни противоположности. Но и в двата случая до тях спират двама души с черен джип и единият от тях, който е бял мъж, казва нещо от сорта на: „Качвай се в колата!“, и жертвата го прави. Не можем да открием нещо общо между Кан и Паркър-Стийл, но вероятно и двамата са познавали човека, който е спрял до тях, защото и двамата са се качили в колата без съпротива.

И точно в този момент идеята се стовари като тухла върху главата ми.

— Мамка му! Аз съм пълен идиот!

— Преди две минути заяви, че си гений в разследването, сега пък стана идиот. На кое от двете да вярвам? — попита Кайли.

— Млъкни и слушай. Мисля, че сме на грешен път относно общото между тях. Имаме четири жертви — гангстер, политик, наркопласьор и секс маниак. Опитваме се да намерим каква е връзката между тях и как така всички са познавали двамата мъже в черния джип. Но какво става, ако нито една от жертвите не е познавала тези двама души?

— Тогава никой от убитите не би се качил в колата им.

— Виждаш ли онзи човек там? Онзи с джинсите и сивия суитшърт? — попитах я аз и посочих към отсрещния край на улицата, където млад китаец седеше на една пейка в парка и натискаше бутоните на телефона си. — Ти не го познаваш и той не те познава. Как ще го накараш да се качи в колата ти, без да задава въпроси?

— Изглежда си пада по жени — сви рамене Кайли, — така че не знам. Може би да пробвам да си сваля блузата?

— Говоря сериозно — казах аз. — Ти. Точно ти как можеш да накараш напълно непознат да се качи в колата ти?

— Стига, Зак, аз съм полицай. Просто ще му покажа…

И тогава тухлата се стовари и върху нейната глава.

— Господи! — възкликна тя. — Те се представят за ченгета! Двама мъже в черен спортен джип — трябва само да размахат фалшиви полицейска карта и значка! Никой не би се замислил, нали?

— Мислиш ли, че съм прав?

— Детектив Джордан, не само мисля, че си прав, ами и ще се върна в ресторанта и ще потърся сладка с късметче, в която пише: „Партньорът ми е проклет гений!“.