Възмездие

40.

— Затвори вратата, момиче — каза Кейтс и ни изгледа свирепо иззад бюрото си.

Очевидно шефката ни беше подочула нещо за сутрешната среща на Кайли с Деймън Паркър. Влязохме в кабинета й и Кайли затвори вратата след себе си.

— Да не би вие, детектив Макдоналд, да сте останали с впечатлението, че нямам достатъчно грижи на главата си, та се налага да ми създавате още?

— Съжалявам, капитане — каза Кайли. — Просто Деймън Паркър е такъв задник, че аз…

— Деймън Паркър е професионален задник — прекъсна я Кейтс. — Вие обаче се държахте като аматьор. На него му плащат да завира микрофон в лицата на хората, а на вас ви плащат, за да избягвате публично излагане на полицията пред камера.

— Няма да се повтори — каза Кайли.

— Разбира се, че ще се повтори! — възрази Кейтс. — Да нарушавате правилата, ви е в кръвта. Но мога да ви кажа какво няма да се повтори. Няма отново да замазвам и оправям положението след вас, нито ще допусна втори път да ви се размине без наказание. Ако нямахме работа със сериен убиец на свобода, щях да ви закова зад бюрото в офиса поне за месец!

— Джордан, запознай ме със ситуацията — обърна се Кейтс към мен. — Започни от Хортън ла Фльор. Той успя ли да изкашля15 нещо?

— Горкият човек страда от белодробен емфизем — казах аз. — Господ знае какво може да изкашля, но това със сигурност няма да е полезна информация. Изглежда се изявява като президент на фенклуба на Бърни Гьоц, така че и да знае нещо, не би го използвал във вреда на отмъстителя.

След това й разказах за посещението ни в „Чайнатаун“. Веждите й се извиха в лека дъга, когато чу, че сме извадили оръжие срещу гангстерите в собствената им щабквартира.

— Капитане, те първи извадиха оръжие — побърза да се намеси Кайли. — Случаят категорично налагаше…

— Те са гангстери — махна с ръка Кейтс, — щом не сте извадили оръжие на Паркър, не ме интересува.

Интересуваше я обаче моята теория за това, че двамата убийци може би се представят за полицаи.

— Попадала съм на подобно нещо и преди — каза тя. — Работех в отдел „Грабежи“ в Тридесет и втори участък. Имаше един сладкодумен тип с фалшива значка, който беше успял да се вмъкне в шестнадесет апартамента, преди да успеем да го заловим.

— Това е само предположение — казах аз, — но би могло да обясни как онези са отвлекли Кан и Паркър-Стийл и са ги качили в колата си без съпротива.

— Разкажете ми за третата жертва на Хазмат. И не, не съм прочела папката. Представете ми всичко в резюме.

— Антоан Тинсдейл — казах аз, — афроамериканец, тридесетгодишен, известен още като Тин Мен. Някои твърдят, че прозвището идва от името му, но повечето смятат, че е свързано с „Магьосникът от Оз“. Тенекиеният човек16 е онзи, който няма сърце. Тинсдейл е наркопласьор, който обичал да зарибява жертвите си от малки, а най-добрият начин да зарибиш десетгодишен, е, като използваш пласьори, които също са на десет.

Кейтс не каза нищо, но гневът в очите й беше почти осезаем — самата тя беше афроамериканка, израснала в „Харлем“.

— Разполагал с мрежа от малолетни, които работили за него. Дилърите на конкурентите му ги предупреждавали да стоят настрана, но децата не били достатъчно наясно със законите на улицата, за да се уплашат. Разпространителите на наркотици не се славят с големи умения за преговаряне, така че първата им мишена били малките дилъри на Антоан.

— А и винаги има нова вълна от желаещи да се включат в бизнеса — отбеляза Кейтс.

— Тин Мен се държал на дистанция от децата, затова фактът, че някои от тях умирали, не бил в състояние да го засегне. Дори във видеото със самопризнанието му той казва: „Ако тези момчета са свършили в моргата, то това е било заради спорове за територия, а не заради мен. Един истински съдебен състав никога не би ме обвинил“.

— Прав е — каза Кейтс, — един достатъчно умен адвокат би могъл да разбие подобно обвинение на пух и прах.

— Вероятно и убиецът е смятал така, затова Тинсдейл в крайна сметка се е озовал под моста на изхода на „Харлем Ривър Драйв“, облечен в защитен костюм, на половин пресечка разстояние от игрището на хлапетата. Двамата с Кайли се отбихме там след края на учебния ден днес.

— И нека да позная — намръщи се Кейтс, — децата са казали дори по-малко, отколкото старецът с емфизема. „Никой нищо не е чул. Никой нищо не знае.“ Това е кодексът на непълнолетните разпространители на дрога. Докато растях, виждах как социопати като Тинсдейл съсипват живота на децата. Станах ченге, за да изчистя улиците от копелета като него, а сега двама отмъстители с видеокамера правят това вместо мен. И знаете ли кое е най-лошото? Работата ми е да проследя тези откачалки и да ги спра, преди да са убили още някоя отрепка. Тези момчета Хазмат са прави в едно — справедливост наистина няма.

На вратата се почука.

— Влез! — извика Кейтс.

Беше Черил и изглеждаше все така красива като тази сутрин в закусвалнята, където се бях държал като абсолютен задник.

— Хора, ако правите оперативка по случая „Хазмат“, може ли и аз да се присъединя? — попита тя.

— Абсолютно — покани я Кейтс. — Джордан, сподели с нея теорията си за двамата мъже в черния джип.

Разказах й моя сценарий за двама убийци, които подмамват жертвите си, като се преструват на ченгета.

— Какво мислите, доктор Робинсън? — попитах аз.

Тя ми се усмихна, а мозъкът ми превключи с няколко часа напред, когато двамата щяхме да вечеряме насаме и да пием сгряващо телата ни вино. В този момент тестостеронът в кръвта ми взе връх и мозъкът ми набързо превъртя лентата до момента, в който двамата щяхме да се озовем голи в леглото. Тя стенеше, произнасяше името ми и каза…

— Какво мисля аз ли, детектив Джордан?

Фантазията ми мигновено се стопи.

— Точно така. Нали това попитах? Какво мислите за идеята ми, че двамата убийци може би се представят за полицаи?

— Мисля, че теорията ви е вдъхновяваща — каза Черил, която продължаваше да се усмихва. — Но смятам, че грешите.

41.

Гидън беше този, който избра Алекс Кан за първа гостуваща звезда. Година преди това Кан беше опитат да застреля Гяп Фу, лидер на противниковата виетнамска банда СУ — „Самородни убийци“. Кан беше преследват Фу из метрото под Канал Стрийт и беше изпразнил деветмилиметровата си полуавтоматична пушка „Спрингфийлд“ в тълпата. Фу беше избягал, но Кан бе прострелял четирима случайни минувачи. Сред жертвите беше Джени Ву, красива млада китайка, отличничка в колежа „Хънтър“. Тя се бори за живота си цели десет дни преди да умре.

Всички знаеха, че Кан е стрелецът. Родителите на Джени умоляваха някой, който и да е той, да се яви, за да го идентифицира. Но това да посочиш с пръст един гангстер, бе равносилно на самоубийство, затова Кан успя да се измъкне.

Гидън убеди Дейв, че те двамата трябва да отмъстят за смъртта на Джени Ву.

— Тя е била колежанка и животът е бил пред нея — беше казал Гидън. — Също като сестра ти.

— Мислех, че онова, което направихме, никога няма да се повтори — бе отвърнал Дейв.

— Ти си мислел така, но аз си мислех друго. Бяхме на шестнадесет, когато убихме Енцо. Нямахме идея какво правим и извадихме късмет, че копелето не ни изкорми, за да нахрани кучето си с бъбреците ни.

Дейв кимна. Енцо успя да извади нож по негова вина. Ако Гидън не го беше ударил по главата с онази бутилка водка…

— Алекс Кан е по-опасен дори и от Енцо — беше казал Гидън. — Той е това, в което щеше да се превърне Енцо, ако не го бяхме убили. Сега обаче сме доста по-умни и този път няма да допускаме никакви грешки.

— Слушам те — беше казал Дейв.

Гидън изложи плана си.

— Частта с признанието на видео наистина ми хареса — бе отвърнал Дейв. — Някак си даже ми се иска да се бяхме сетили за нещо подобно и с Енцо. Но отрепки като Кан не си признават за пет минути, ще ни трябва някое място, където да го притиснем. Братовчед ми Тод има една стара хижа, в която ходи само през лятото, намира се нагоре към Адирондак.

Гидън поклати глава.

— Когато си хванал някого като Алекс Кан, не е добра идея да го разкарваш пет часа с кола до другия край на щата. Това е твърде много време, през което той може да измисли как да избяга. Трябва да го държим колкото е възможно по-близо до дома. Мисля си дали не можем да намерим нещо в Лонг Айланд?

Прекараха седмица в обикаляне, минаваха с колата покрай фабрики и складове, някои действащи, други не. Накрая го намериха на Крейн Стрийт 88 — нашарен с графити гараж в края на задънена улица, която вървеше успоредно на линиите на лонгайландската железница.

Мястото беше дразнещо не само за очите, а и за слуха — по цял ден ръмжаха дизелови двигатели, заглушаващи всичко, което би могло да излезе иззад дебелите стени.

— Кварталът не е точно от този тип, който привлича хора — отбеляза Дейв.

Помещението представляваше бетонна кутия с петдесет и пет квадратни метра циментов под, покрит с прахоляк и миши изпражнения, имаше метална гаражна врата от огъната ламарина за прибиране на автомобил и два прозореца с армирано с мрежа стъкло, замазани от десетилетия прах и паяжини.

Беше им свършило добра работа при Кан и останалите три „гостуващи звезди“, които го последваха. Сега се връщаха на Крейн Стрийт, за да подготвят всичко за номер пет.

— Забелязваш ли, че започваме да се ориентираме към жени? — каза Дейв, докато шофираха по наскоро преименувания мост „Ед Кох Куинсбъроу“ към Куинс. — Първо Евелин, а сега Рейчъл О’Кийф. Прилича ми на тенденция. Мисля, че трябва малко да поукрасим мястото.

Гидън се усмихна. Дейв се притесняваше и най-добрият начин за него да се справи с тревогите си, беше да се шегува с всичко. Гидън реши да се включи в играта.

— Как например?

— Не знам — отвърна Дейв. — Мисля си за дантелени перденца или евентуално за ментов бонбон на възглавницата й всяка вечер. А какво ще кажеш за чисто нова пластмасова кофа, в която да ака? Мацките си падат по такива дребни жестове.

Дейв винаги успяваше да накара Гидън да се разсмее и днес не беше изключение.

— Стига с комедиите — каза той. — Дай малко по-сериозно. От окръжна прокуратура току-що изтече информация, че освобождават О’Кийф утре по обяд.

— Мислех, че ще я пуснат още тази вечер.

— Така е. Историята, която пуснаха да изтече, е само глупост за замазване на очите на пресата и зяпачите. Сестра й Лиз ще отиде да я прибере в два часа през нощта.

— Дали Мер… дали сес… — Дейв знаеше, че Гидън получава информацията от Мередит. Мразеше факта, че и тя беше въвлечена в това, но сестра му бе единствената им връзка с О’Кийф и единственият начин, по който можеше да се справи с тази мисъл, беше да избягва да говори за това. — Знаеш ли къде ще отидат?

— В Джърси. Там имат леля, която прекарва половината от годината във Флорида, и ще използват нейната къща.

— Значи ще ги проследим, ще обходим квартала и ще решим кога да…

— Не — прекъсна го Гидън, — нямаме време за това. Какво ще стане, ако докато обхождаме квартала, тя вземе, че си събере багажа и се изнесе оттам в неизвестна посока? Имам предвид наистина неизвестна — място, което Мередит не може да ни посочи? Единственото, което знаем със сигурност, е къде отива тази вечер, така че трябва да я вземем именно сега.

— Няма ли да има ескорт по пътя към Джърси?

— Определено не — отвърна Гидън. — Според моя източник ескортът й ще бъде само до портала на затвора, след това трябва да се оправя сама. Градската управа на Ню Йорк няма да похарчи и цент повече за нея. Те не са бодигардове. Даже ако питаш тях, тя е просто една кучка, която е убила малкото си момиченце и е успяла да се измъкне безнаказано.

— Не задълго — каза Дейв, вече напълно спечелен за мисията. — Не задълго.

42.

— Искате ли да чуете и моето виждане за убиеца Хазмат? Или „убийците Хазмат“, както ги нарича Зак? — попита Черил.

— Черил, радвам се да разбера, че вече имаш виждане — насърчи я Кейтс. — Давай.

— Доналд Ли, специалистът по психологически профили, към когото са се обърнали Донован и Бойл, е всъщност детектив, а не анализатор. Работейки с информацията, с която е разполагал, той е съставил профил на убиеца: „бял мъж, отгледан от строги родители, обвързан с фундаментални религиозни принципи“. Убиецът очаква от Бог да накаже съгрешилите, а когато виновниците се изплъзнат между капките, нашият убиец се заема с възмездието. Нямам аргументи да оспоря това, но тази информация е доста елементарна и ако се придържаме само към нея, няма да стигнем доникъде — обясни Черил.

— Аз обаче имам предимството да работя с двама много умни детективи, които са се досетили, че жертвите в случая не са от типа хора, които биха се качили в кола с двама непознати, освен ако не им се е струвало, че нямат друг избор. Възможно е това да са двама мъже, които се преструват на полицаи, но аз мисля, че в случая става въпрос за нещо повече от преструване.

— Какво значи това? — попита Кейтс.

— Значи, че те мислят като полицаи. Знаели са точно как да проследят и да отвлекат жертвите си. Имат солидни познания за начините на събиране на веществени доказателства и знаят как да не оставят никакви годни за използване следи. Може и да се преструват на полицаи, но са толкова добри, че смятам за по-вероятно да са истински полицаи или по-скоро бивши служители на полицията.

— Всеки, който е гледал достатъчно епизоди от сериала „От местопрестъплението“, има солидни познания за начините на събиране на веществени доказателства — отбеляза Кейтс. — За мен това не е доказателство, че са замесени истински полицаи.

— Капитане, аз не мога да докажа нищо. Това е работа на вашите детективи. Моята работа е да проуча модела на престъплението и да съставя психологически профил. Ако се съди по начина на извършване — отвличането, мъченията, пренасянето на телата на жертвите, съгласна съм със Зак и Кайли, че това е екипна работа. Истинските полицаи работят в екип.

— Слушам ви — кимна Кейтс.

— Провеждам доста самостоятелни терапевтични сеанси с полицаи и по-специално с детективи. Те си скъсват задниците месеци и дори години да преследват и залавят престъпници, за които са сигурни, че са виновни, а след това по една или друга причина лошите момчета успяват да избягат. Едва ли трябва да ви обяснявам колко дразнещо е това за полицаите, които са ги заловили. Провеждала съм разговори с десетки ченгета, които са подали молба за напускане, защото им е писнало от правосъдната система. Доста от тях са споделяли, че трябва да напуснат работа, защото един ден просто няма да издържат и ще застрелят в тила някои от тези типове.

— На повечето ченгета им се въртят подобни мисли, но не го правят — каза Кейтс. — Ако един от лошите успее да се измъкне, гледат да го преглътнат, излизат отново навън и хващат друг.

— Тези убийци не разсъждават така — отвърна Черил. — Те демонстрират голяма самоувереност, като оставят телата на публично място. Рискът е много висок, но искат хората в Ню Йорк да разберат какво точно правят. И след като вече са привлекли нашето внимание, пускат видеозаписа. Според мен това е ключът към разбирането на тяхната персона, на публичното им лице. Видеозаписите говорят, че убийството не е основната им цел.

— А каква е целта им?

— Признанията. Всеки видеозапис показва на обществото, че макар полицаите да са били достатъчно способни да заловят престъпниците, съдебната система се е провалила и ги е изпратила обратно на улицата.

Черил спря и си пое дълбоко дъх. Колкото по-разпалено обясняваше тезата си, толкова по-високо говореше.

— Капитане — продължи тя, като снижи глас и овладя въодушевлението си, — за доброто на полицията се надявам, че тези хора са просто двама самозванци, които размахват фалшива значка, но колкото повече мисля върху това, толкова повече ми се струва, че са истински полицаи. Тези хора не просто убиват — те изпращат категорично послание: „Официалното правосъдие не работи. То невинаги успява да накаже виновните. Затова го правим ние“.

43.

Стана 8:30, преди с Черил да успеем да излезем от офиса. Повиках такси и казах на шофьора да ни закара до пресечката на Деветдесет и втора улица и Медисън Авеню.

— Къде ще ходим на вечеря? — попита тя.

— „При Паола“. Предлагат страхотна италианска кухня — казах аз.

И да се надяваме, че ще съм толкова зает да дъвча, че няма пак да изтърся някоя глупост като тази сутрин на закуска.

Таксито хвана червен светофар на Седемдесет и втора улица и Черил ме сграбчи за една страстна целувка.

— Цяла вечер ми се иска да го направя — каза тя.

— И аз исках да го направя, това и още доста по-смели неща — отвърнах. — Искам го цяла вечер и през целия уикенд преди това. Така че, ако искаш да пропуснем ресторанта…

— Съжалявам, но умирам от глад — отвърна тя и се сгуши в мен. — А ти?

— С Кайли обядвахме в „Чайнатаун“ към един часа на обяд и съм гладен от два насам. Ти къде обядва?

— Да не би да искаш да кажеш „с кого обядва“?

— По дяволите, толкова очевидно ли беше?

— Зак, аз съм психолог, за бога! Светиш отвсякъде като неонова табела.

— Казвал ли съм ти някога колко смущаващо е да излизаш с жена, която си изкарва хляба с бърникане в главите на хората? — казах аз.

— Не, а аз казвала ли съм ти някога колко е дразнещо да излизаш с мъж, който си изкарва прехраната с разпитване на хора?

Паола Ботеро не е някой от онези свръхизвестни готвачи, които могат да се видят в риалити предаванията по телевизията. Тя е по-скоро нещо като тиха легенда, която храни придирчивите нюйоркчани вече три десетилетия. Синът й Стефано ме посрещна на вратата на ресторанта.

— Signor Jordan, buona sera17.

— Бил ли си тук и преди? — попита Черил, докато Стефано ни водеше към масата ни.

— Това е мястото, където водя хората на вечеря, когато съм се държал идиотски на закуска — отговорих аз.

— Ааа… значи често идваш тук.

Ресторантът на Паола има просторен открит салон, в който въпреки приглушеното осветление всеки има възможност да вижда всички останали. Неколцина ни огледаха крадешком, докато минавахме, но едва ли гледаха мен.

С Черил се споразумяхме да поддържаме неангажиращ разговор и да не си тормозим главите с връзката ни поне до десерта, затова аз говорих за това как е минал денят ми, а тя говори за единственото нещо, което не можехме да обсъдим, докато бяхме в офиса на Кейтс — самата капитан Кейтс.

— Тя е пример за подражание — каза Черил. — Силна цветнокожа жена, успяла да си извоюва позиции в сфера, доминирана предимно от бели мъже. А като ченге, което мрази политиката, е разбрала и как да се справя със системата. От нея би излязъл много по-добър кмет от този, който имаме в момента, както и от кандидата на опозицията.

Поръчах бутилка „Брунело ди Монталчино“ и изпих по-голямата част от него, след което си поръчах още една чаша, а след вечерята — и още една.

— Опитваш се да му отпуснеш края след тежкия ден? — попита Черил. — Или набираш кураж за предстоящия малък разговор?

Отпих малка глътка от виното, като едва се въздържах да не изгълтам съдържанието на чашата наведнъж.

— Разговорите за взаимоотношения не са сред силните ми страни — казах аз.

— Аз съм фантастично добра в тях — отвърна тя. — Освен ако не става въпрос за собствената ми връзка. В този случай съм също толкова зле, колкото и всички останали. Така че, ако искаш да се отдръпнеш, добре. Отрицанието е крайъгълен камък при много връзки.

Тя подпря брадичката си с длан и впери очаквателно в мен дълбоките си тъмни испански очи. Отчасти като психолог, отчасти дяволито и напълно хипнотизиращо. Господи, бива си я в тези неща. Първо ме откача от кукичката, а след това отново пуска въдицата.

Захапах стръвта.

— Ами, не мога да отрека, че се държах като пълен глупак на закуска. Извинявам се.

— Приемам извинението, но вечерята в този ресторант е достатъчна отплата, така че можем отново да се срещнем в закусвалнята утре сутрин и да се държиш като глупак колкото си искаш.

— Благодаря, докторе, но не мога да си позволя подобна терапия — отвърнах аз и отново се вкопчих в чашата с вино. Черил се пресегна нежно и я взе от ръката ми.

— Колко още течен кураж ще ти трябва, преди да ми кажеш какво точно те притеснява?

Кажи нещо, идиот такъв! Каквото и да е. Ако млъкнеш, цялата вечер ще се провали, преди да си стигнал до най-хубавата й част.

Не знам коя част от тялото ми се разпореждаше в момента, но съм почти сигурен, че това не беше мозъкът ми.

— Притеснява ме това — казах бавно аз, — че прекарваш доста време с Мат Смит.

— А хрумвало ли ти е някога, че ни се налага да работим заедно?

— Изглежда така, сякаш става въпрос за нещо повече от работа.

— Същото е и с теб и Кайли. Двамата с нея прекарвате един до друг повече от четиринадесет часа дневно. Или сте коляно до коляно в колата, или обядвате заедно, или пък давате нощно дежурство. Нарича се съвместна работа.

— Не е същото. Кайли е омъжена, а Мат Смит е ерген.

— И ти се притесняваш, защото съм дала на този ерген книга, а той ми е донесъл билети за една страхотна театрална постановка?

— И соево лате — добавих аз.

— Което, доколкото разбирам, в някои части на света се възприема направо като прелюдия към предложение за брак. Всичко, което трябва да направя, за да скрепим сделката, е да помоля баща ми да подари на неговия баща шест кози — отвърна тя.

— Ето това ви е проблемът на вас, психолозите — отвърнах, — никога не вземате лудите на сериозно.

— Зак, аз съм разведена отскоро, затова двамата с теб гледаме да позабавим нещата, но наистина ли мислиш, че е в мой стил да въвлека друг мъж във връзката ни, за да се конкурираш с него?

— Не. Съзнавам, че не ти си поканила Мат на партито. Той сам се довлече. И както сама спомена, ти си наскоро разведена, а освен това си красива, уязвима и свободна. Подобна комбинация е абсолютен магнит за тестостерона.

— Красива, уязвима и свободна — повтори тя. — Ако се съди по това, което ми разказа за Спенс и проблема му с наркотиците, Кайли Макдоналд съвсем скоро ще бъде в същото положение. Просто ми е любопитно дали това възбужда твоя магнит?

— Не е честно — отвърнах, — знаеш, че ние с Кайли се разделихме още преди десет години.

— Технически погледнато, Кайли се е разделила с теб — отговори Черил. — Тя те е зарязала и се е омъжила за Спенс. Каква ирония би било, ако десет години по-късно зареже него, за да се събере с теб, нали?

— Черил, знам, че си обучен психолог — отговорих аз, — но подобен сценарий е… абсурден, не… просто илюзорен.

— Прав си — каза тя. — Също като сценария, който ти си съставяш за мен и някакъв тип от съседния офис, който ми е донесъл чаша кафе.

Отворих уста и понечих да отговоря, но нищо не излезе.

Черил приплъзна чашата с вино обратно към мен.

— С риск да прекалиш с лекарството, изпий това — каза тя.

— Ау, страхотна си — отвърнах аз и погълнах остатъка от виното.

— Сигурно алкохолът говори вместо теб, но все пак благодаря. И ти не си лош.

— И въпреки факта, че се държах като глупак както на закуска, така и на вечеря, моля те, кажи ми, че не съм прецакал тотално връзката ни.

— Зак, страдаш от синдрома, който професионално наричаме „пораснал мъж, оглупял до вдетиняване“, но по някакъв твой откачен начин се опитваш да запазиш връзката ни и това ме радва.

— Не искам да си насилвам късмета, но би ли ми казала колко точно те радва това? — попитах я аз.

— Много страстно ме радва — прошепна тя и се наведе към мен през масата, за да ме дари с една нежна целувка.

— Тогава да бягаме оттук — казах аз, — преди да се е появил някой тип с чаша соево лате и да прецака всичко.

44.

Лиз О’Кийф шофираше надолу към изхода от моста „Джордж Вашингтон“. Свали прозореца на своята „Хонда CR-V“ и пое дълбоко въздух.

— Помирисваш ли това, хлапе? — попита тя.

— Лиз, това е Джърси — отвърна сестра й Рейчъл, отпусната на съседната седалка и цяла потънала в свръхголемия сив памучен анцуг, с който беше облечена. — Затвори прозореца. Знам на какво мирише.

— Не и тази вечер, захарче. Тази нощ Джърси мирише на свобода.

— Супер — измърмори Рейчъл. — Обади се на Брус Спрингстийн, може да напише песен за това.

— Мислех си, че след единадесет месеца в затвора може поне малко да се зарадваш на това, че излизаш — каза Лиз, докато свиваше по главния път към изхода за Леония.

— На какво да се зарадвам? На това, че Кими е мъртва? Че съм най-мразената майка в Америка? Или на това, че съдебните заседатели ме обявиха за невинна, но ако се опитам да изляза навън като свободна жена, някой от Националната оръжейна асоциация18, Християнската коалиция19 или самият Ръш Лимбау20 ще се опита да ме убие?

— Искаш да се върнеш обратно в затвора ли? Мислиш, че там ще бъдеш в безопасност?

Рейчъл се усмихна.

— По дяволите, Лизи, поне половината жени там искаха да ме убият. Гледаха ме така, сякаш искаха да ми кажат: „Ей, кучко, аз може да съм курва, но въпреки това пак съм по-добра майка от теб“.

— Е, знаеш ли какво? — каза сестра й. — Те все още са в затвора, а ти не си. Само още четиридесет и пет дни и съдията ще произнесе присъдата по обвинението за излагане на опасност, а нали чу какво каза господин Уолок — най-вероятно ще се окаже, че дори и да е осъдителна, ти вече ще си излежала присъдата. След това ще си свободна, за да можеш наистина да започнеш живота си отначало.

— Искаш да кажеш да започна живота си без Кими? Или по-скоро живот на подвижна мишена всеки път, когато изляза на улицата, за да отида до супермаркета?

Хондата пресече „Форт Лий Роуд“ и след по-малко от минута сви вляво по Броуд Авеню.

— Виж, съдът определя правилата, така че независимо дали ти харесва, или не, ще трябва да останеш заключена в къщата на леля Пърл през следващите четиридесет и пет дни. След това съдът най-вероятно ще те пусне и ще можеш да отидеш където решиш. Само че, ако бях на твое място, щях да остана тук чак до април, когато Пърл ще се върне от Флорида.

— Сериозно ли говориш? Ще изтрещя съвсем, ако шест месеца се размотавам сама в цяла празна къща — отвърна Рейчъл.

Лиз натисна рязко спирачките и хондата й закова на място.

Завъртя се на седалката си и сграбчи сестра си за раменете.

— Въобще не ми пука колко ще изтрещиш. Двете с теб трябва да се скрием. По дяволите, Рейчъл, ти си вече знаменитост, и то не в хубавия смисъл като проклетата Лейди Гага например. Колко смъртни заплахи получи само за последните двадесет и четири часа? Мислиш си, че няма да правиш нищо ли? Това да останеш жива, не е нищо! Освен това господин Уолок каза, че вече преглежда офертите за писане на книги. Ще имаш много работа, ако всеки ден трябва да седиш с някой писател и да му разказваш историята си.

— И защо да си правя труда? Никой няма да ми повярва. Всички мислят, че аз съм убила Кими.

Лиз не отговори. Погледна в огледалото за обратно виждане за милионен път, след като беше взела Рейчъл от затвора. Броуд Авеню беше празно. Беше спряла колата на улицата, точно срещу ресторант „Бон Чон Чикън“.

— Някога опитвала ли си от онези пикантни корейски пилета? — обърна се тя към Рейчъл и посочи с пръст към витрината.

— Не.

— Ще взема малко за вечеря за вкъщи. Ще си оближеш пръстите.

— Направо нямам търпение — измърмори Рейчъл и отново потъна назад в седалката си.

Лиз включи двигателя, шофира още четири пресечки и зави надясно по авеню „Харолд“. Да наречеш „авеню“ улица „Харолд“ беше доста великодушно, тъй като беше просто задънен трилентов път, покрай който имаше само шестнадесет къщи. Районът беше тих среднокласен квартал от област Берген в Ню Джърси, където една от най-известните детеубийци в Америка можеше да живее в анонимност.

Къщата на леля Пърл беше последната вляво. Лиз прибра колата в по-задния край на двойния гараж, затвори и заключи гаражната врата и двете сестри преминаха направо през вътрешния вход към кухнята.

— Това място не се е променило въобще още откакто бях дете — каза Рейчъл.

— Бебчо, това място не се е променяло, откакто леля Пърл е била дете. На това му се казва „щастието да живееш близо до роднините“. — Лиз отвори вратата на хладилника. — Купила съм ти вечеря за „добре дошла у дома“ — чийзкейк „Мия Филя Бела“ и бутилка шардоне.

— Звучи така, все едно си очаквала за вечеря „Отчаяните съпруги от Ню Джърси“. Я ми отрежи малко парченце от тортата и ми налей голяма чаша вино.

Лиз се ухили. „Голяма чаша вино“ — това беше нейната по-малка сестра, която познаваше и обичаше. Намери тирбушон и извади две чинии за торта и чаши за вино от горния кухненски шкаф.

— Майната им! — каза Рейчъл.

— Майната им на кои, сладурче? — попита Лиз, докато разрязваше фолиото около гърлото на бутилката.

— Прочете ли това? — попита Рейчъл и взе от кухненската маса сутрешния брой на „Ню Йорк Поуст“.

Заглавието от една дума на практика заемаше цялата първа страница:

Рейчъл разгърна на трета страница и прочете на глас:

— При шокиращ обрат на събитията около делото за убийството на Кими О’Кийф съдът се произнесе с присъда, която никой не очакваше. Майката, Рейчъл, бе обявена за невинна. Съдия Стивън Ливайн изглеждаше сломен и неискрен, когато благодари на съдебните заседатели за службата им. Изглежда, Негова Чест смята, както и на практика всички в този град, че съдебните заседатели са допуснали грешка. Ето това се казва справедлива и балансирана журналистика.

— Скъпа, много хора мислеха, че си виновна — каза Лиз и завъртя тирбушона така, че страничните му дръжки се отвориха. — Защо иначе мислиш, че трябваше да те измъкваме посреднощ? Каквато и да е присъдата, винаги се намира някой, който да заяви, че е несправедлива. Виж само какво стана с О Джей.

— О Джей беше виновен — отвърна Рейчъл, — а аз не съм.

Лиз извади тапата.

— Чу ли ме, когато казах, че не съм виновна? — повтори Рейчъл.

— Разбира се — отвърна сестра й. — Нали и аз бях там, когато съдебните заседатели излязоха с присъдата.

— По дяволите, Лизи, въобще не те питам за това. Казах, че не съм виновна, а ти не отвърна. Кажи ми истината — вярваш ли, че съм невинна?

— Рейчъл, толкова съм щастлива, че си свободна и не си в затвора. И това е самата истина.

— Не мога да повярвам! — поклати глава Рейчъл. — И то собствената ми сестра! Мислиш, че съм виновна за убийството на Кими, нали?

— Виж, денят беше дълъг. Малко вино ще помогне да се отпуснем — каза Лиз и извади тапата, заклещена в тирбушона, след което я хвърли в боклука. Нямаше смисъл да я пази, на двете сестри никога досега не им се беше налагало да затварят отново вече отворена бутилка.

— Малко вино няма да върне дъщеря ми — извика Рейчъл и захвърли вестника насред стаята. — Зададох ти въпрос. Да или не? Ти мислиш ли, че съм виновна?

В този миг вътрешната врата между кухнята и гаража се отвори рязко и двама маскирани мъже нахлуха в стаята с оръжие в ръце.

— Аз мисля! — каза единият от тях. — А сега залегнете на пода, и двете!

45.

Лиз все още държеше тирбушона. Тя бавно смъкна ръка и я скри зад гърба си.

— Хвърли го, кучко! — извика единият от двамата. — Да не би да ти приличаме на някакви скапани аматьори?

Тирбушонът издрънча на покрития с плочки под.

— Изритай го в другия край на стаята!

Лиз огледа двамата мъже. Бяха облечени изцяло в черно. Този, който се разпореждаше, беше висок около метър и деветдесет. Гласът му беше леко заглушен от маската, но звучеше като млад човек, бял и ужасно сериозен. Нищо в него не говореше, че е аматьор.

„Подчини се, но не се предавай“, помисли си тя, преди да ритне тирбушона настрана към далечния край на кухнята.

— И двете — легнете по лице! Сложете ръце зад гърба! Веднага!

Жените се проснаха на пода с ръце зад гърба. Този от мъжете, който раздаваше командите, прибра оръжието си в кобура, коленичи до Рейчъл и пристегна китките й с пластмасови белезници, като я стегна много силно. Тя изстена от болка.

Вторият мъж остана прав и застана разкрачен над Лиз. Той също прибра оръжието и бръкна в джоба си за белезници. Тогава Лиз видя своя шанс. С едно бързо движение тя се извъртя по гръб и заби коляно в слабините му.

Мъжът се преви надве. В същото време Лиз успя да се изправи и го повали на пода, борейки се да докопа оръжието му. Партньорът му обаче скочи веднага и изрита силно ръката й. Първия път пропусна и Лиз успя да го сграбчи за крака, събаряйки и него на пода.

Успя да се задържи на колене и започна да налага поваления мъж с юмруци, стремейки се да достигне до някое слабо място, като темето или гърлото му.

Тогава тежък ботуш я изрита отзад по главата и тя политна напред. Чифт колене се забиха в гърба й. Вторият от мъжете я сграбчи за косата, дръпна я рязко назад и притисна шията й в сгъвката на лакътя си.

— Не мърдай или ще ти счупя шибания врат! — изкрещя той.

Тялото й застина неподвижно, но мъжът продължи да я притиска, оставяйки я без въздух. Тя осъзна, че е притисната в смъртоносна хватка.

— Достатъчно! — извика другият. — Не сме дошли заради нея.

Партньорът му поотпусна хватката си и Лиз жадно пое глътка въздух.

Единият от двамата я сграбчи за ръцете, другият я хвана за глезените и двамата дружно я замъкнаха в банята. Онзи, който едва не я беше задушил, надвеси главата й над тоалетната чиния.

— Още една глупост и ще те удавя точно тук! А партньорът ми ще пикае върху теб, докато умираш! — заплаши я той.

Притиснаха я с лице към пода, залепиха тиксо на устата й, преместиха краката й до основата на тоалетната чиния и привързаха глезените й с пластмасови стяжки. След това изпънаха ръцете й над главата и ги пристегнаха към тръбата под мивката.

Единият от двамата пусна водата и започна да пълни ваната. След пет минути вторият се върна в банята събрал всички телефони в къщата, включително нейния мобилен телефон, и ги хвърли в пълната вана.

— Трябва да те убием само за това, че прикриваш детеубийца — заяви той. След това изключиха лампата в банята и затвориха вратата след себе си.

Лиз остана да лежи на студените плочки на пода. Ръцете и краката й бяха болезнено изпънати, белезниците се впиваха в кожата й. Заслуша се. Успя да чуе, че изнасят Рейчъл през задната врата.

След това се отвори врата на кола, затвори се, последва бързо отваряне на още две автомобилни врати и затварянето им.

Изръмжа двигател и колата потегли.

После настъпи тишина. Тя не чу нищо повече, освен агонизиращите стенания, които идваха от насиненото й тяло.

46.

Бриджит Суийни, икономката в „Света Агнес“, беше едра здрава жена с ведро чувство за хумор, непристоен език и силен ирландски акцент, който не се беше променил изобщо от мига, в който бе започнала работа в църквата преди четиридесет и две години.

Имаше три основни отговорности — да готви за свещениците, да надзирава работата на обслужващия персонал и най-вече да действа като очите и ушите на отец Спинели.

Бриджит бършеше праха от щорите в жилището му, когато забеляза черния „Кадилак Ескалейд“ да спира пред църквата. Забърза към кабинета на отец Спинели и не си направи труда да почука.

— Отче… — каза тя, задъхана от бързането. — Имате компания.

Свещеникът хвърли бърз поглед на часовника си.

— Сутрешната служба започва след десет минути. Кой е?

— Айталианското „голямо добрютро“ — отвърна Суийни, — вижте сам.

Тя побутна отеца към прозореца и двамата видяха как шофьорът на кадилака слезе и отвори задната врата.

От колата излезе Джо Салви. Носеше идеално прилягащ му сив двуреден костюм с бяла риза, синя вратовръзка и черни ревери.

— Вижте го само! — възкликна госпожа Суийни. — Издокаран като Джон Готи и се разкарва насам-натам с тоя голям черен автомобил досущ като Тони Сопрано. Да не мисли, че не знаем, че е от мафиотския бизнес?

Свещеникът поклати глава.

— Госпожо Суийни, „Не ходи да клюкарстваш между народа си и не въставай против живота на ближния си“-смъмри я той. — Левит 19, стих 16.

— Мафиотският бос Джо Салви с федерално обвинение за рекет, „Дейли Нюз“, първа страница — изрецитира тя в отговор и притисна бузите си с длани в знак на привидно разкаяние.

Свещеникът се засмя. Възрастната жена бе непоправима, но без нея той беше изгубен.

— Не е нито Коледа, нито Великден — продължи тя, — значи какво, в името Господне, прави той тук?

— Не е ваша грижа. Семейство Салви са най-големите ни дарители, така че бъдете така добра да отнесете достопочтения си ирландски задник до кухнята и ни донесете кана прясно кафе. О, и кажете на отец Даниел да поеме службата вместо мен.

— Да, отче — каза тя и хвърли един последен поглед през прозореца. — Човек се чуди какво ли ще иска той толкова рано сутринта?

— Нямам представа — отвърна свещеникът.

— Дяволски сигурно е, че не е дошъл на изповед — продължи тя и се разкикоти, докато изнасяше достопочтения си ирландски задник през вратата.

Спинели потисна напушилия го смях. И добре за мен, че не е тук затова. Нямаше да ми стигне времето да изслушам всичко.

Три минути по-късно Салви вече беше пред вратата на кабинета му.

— Добро утро, отче — поздрави го той. — Надявах се да ви хвана преди сутрешната служба.

— Тази сутрин ще я отслужи отец Даниел, но ако и вие ще присъствате, ще отида да си взема одеждите — отвърна свещеникът.

— Поласкан съм, отче, но Тереза се моли достатъчно и за двама ни. Дойдох тук само за да направя дарение на църквата. Десет хиляди долара — поясни той.

— Мили Боже! — възкликна Спинели. — Мога ли да запитам какъв е поводът за това тъй радостно събитие?

— Дневникът на сина ми Енцо. За нас той означава страшно много — каза Салви без никаква следа от радост в гласа си. — Искам да ви благодаря за това, че намерихте и ни върнахте тази малка частица от нашето момче.

— Джоузеф, ние бихме били повече от благодарни да получим дарението ви, но не и посредством измама. Както казах на Тереза, една жена от нашите енориаши го е намерила. Тя ми го предостави, за да го дам на вас.

Салви кимна, сякаш чуваше това за пръв път, и извади чековата книжка от вътрешния джоб на сакото си.

— В такъв случай дарението ще бъде двадесет хиляди долара, но искам да го направя в нейна чест. Моля, кажете ми коя е тя, така че ние с Тереза да й изпратим благодарствено писмо.

— Сигурен съм, че тя ще се зарадва — отвърна отец Спинели. — Името й е Ема Фрай. Ще проверя сред документите си и ще ви дам и адреса й.

В този момент в кабинета влезе госпожа Суийни със сребърен поднос в ръце.

— Добър ден, господин Салви — поздрави тя. — Как е прекрасната ви госпожа тази сутрин?

— Чудесно. А вие как сте? — отвърна Салви, дарявайки я с най-смирената си усмивка на обществен дарител.

Салви подаде чека на свещеника, а Спинели на свой ред му подаде картонена визитка, която Салви сгъна надве и прибра в джоба на сакото си.

— Аз съм добре. Благодаря, че питате — отвърна госпожа Суийни. — Донесох на вас двамата малко горещо кафе и прясно изпечени кифлички.

— Ще ми се да имах време, но сега трябва да бягам — отвърна Салви и добави: — Мир вам, отче.

— Нека Бог да е с вас — отвърна свещеникът.

Салви кимна възпитано на госпожа Суийни, след което мина покрай нея и излезе от кабинета.

„Май получи това, заради което беше дошъл — помисли си тя. — А и тъй или иначе нямаше ник’ви кифлички.“

47.

Когато срещнах Черил за пръв път, реших, че тя е изцяло извън моята лига. Тя имаше докторантура от университета „Фордам“, аз имах само тенекиена значка от Полицейската академия. Тя беше латинокрасавица, а аз — някакъв безличен тип. И разбира се, тя беше омъжена за Фред Робинсън, а аз си имах категорична политика да не се забърквам с жени, пред чието първо име има „мисис“.

Това обаче не можеше да ме спре да си фантазирам. И тогава бракът й се скапа. Аз продължих да стоя настрана. Казвах си, че й трябва време, за да се адаптира, но мисля, че всичко в крайна сметка се свеждаше отново до първоначалната ми представа, че тя е изцяло извън моята лига.

Очевидно Черил обаче беше на друго мнение и преди три месеца тя ме покани на опера. Вечерта беше вълшебна и още преди последната песен на дебелата дама беше ясно, че вратата към нова сериозна връзка е широко отворена. Само че аз не бях готов да се обвържа. Същата онази седмица бившата ми приятелка се присъедини към отдел „Специални клиенти“ като мой нов партньор и въпреки факта, че Кайли беше щастливо омъжена, аз все още отчаяно си падах по нея.

През следващите три месеца аз, Кайли и Черил заживяхме заедно в най-странните и несигурни кътчета на обърканото ми съзнание. Исках ги и двете, въпреки че бях сигурен, че нито една от тях не иска мен самия.

Ако бях събрал куража да кажа на Черил какво ми се върти в главата, сигурен съм, че тя щеше да ме диагностицира като напълно луд, но аз таях чувствата си дълбоко в себе си, съгласно основните принципи на консервативното ми англосаксонско протестантско възпитание.

Но когато се събудих сутринта след вечерята в ресторанта на Паола, всичко се беше променило. Чувствах се различно. Хубаво и фантастично различно в добрия смисъл. Чувството беше нещо повече от сутрешна еуфория, която те сгрява, след като предишната вечер е имало всички изгледи нощта да завърши с пълен провал, а в крайна сметка е завършила със страстен секс.

Почувствах нещо, което не бях усещал от месеци — бях напълно балансиран. Най-накрая знаех какво искам и това беше страхотната, забавна, невероятно секси и невероятно палава жена, която лежеше в леглото до мен и чиито гъсти черни коси бяха разпилени по възглавницата, обгръщайки бронзовата кожа на голите й рамене.

Тръгнах към душа. Две минути по-късно Черил, носеща единствено палавата си усмивка, се присъедини към мен. Едното нещо доведе до второ и в онзи момент въобще не разсъждавах върху късмета, който съм извадил, а просто го приех за даденост.

Два часа по-късно бях в офиса на Мат Смит с Кайли.

— Направих списък на хората, на които се е обаждала Паркър-Стийл през мобилния си телефон, през стационарния в дома й и през този в офиса — каза Смит. — Проверих дали някой от тях няма регистриран черен спортен джип. Голяма част от хората в списъка й с контакти живеят в Манхатън и въобще нямат коли, а от тридесет и седемте души, които имат, един кара десетгодишен черен джип „Пейтриът“ и това е зъболекарят й.

— Как се казва той? — попита Кайли.

— Тя се казва Джо Ан Кинане — отвърна Мат. — Не търсим жена, а и като се има предвид как бяха потрошени зъбите й, мислите ли, че зъболекар би…

В този момент капитан Кейтс отвори вратата.

— Капитане — посрещна я Смит. — Тъкмо бяхме…

— Запомни си мисълта — прекъсна го Кейтс. — Всички тук знаете коя е Рейчъл О’Кийф, нали? Беше обвинена за убийството на дъщеря си, но съдебните заседатели я оправдаха.

Капитанът не изчака отговор. Половината свят знаеше коя е Рейчъл О’Кийф.

— Била е жертва на въоръжено отвличане снощи — продължи Кейтс. — Била е със сестра си в Джърси, когато двама маскирани мъже са нахлули в дома им към три часа след полунощ и са отвели Рейчъл. Завързали са сестрата и на жената й трябвали пет часа, за да успее да се освободи. Била достатъчно умна, за да се обади първо на областния прокурор на Манхатън, а не на местната полиция. Областният прокурор позвънил на комисаря, който позвънил на началника на управлението, който пък се обади на мен. Може би става дума за Хазмат. Този случай е различен от предишните четири отвличания. Другите жертви не са похитени насила, но ако има някой кандидат за неколкодневни мъчения и самопризнание пред камера, то това е Рейчъл О’Кийф. Искам вие двамата да отидете до Джърси и да разпитате сестра й.

— Това не е в нашата юрисдикция — отбеляза Кайли. — Не мислите ли, че ще раздразним местните ченгета и федералните? Май е малко рано, за да се натресем на тяхното парти.

— Виж ти, виж ти — каза Кейтс. — Някой внезапно взел да иска да играе по правилата. Мислиш ли, че имам време да питам някакъв си полицейски шеф в Леония, Ню Джърси, дали мога да повършея из неговия район? Моя задача е да мисля за политическите глупости. Вашата работа е да се доберете дотам, преди местните ченгета или федералните да са научили за това. Вече съм изпратила натам екип от криминалисти. Искам вие двамата да изровите нещо, каквото и да било, което може да има връзка със случая „Хазмат“, а след това да се ометете оттам колкото можете по-бързо.

— Кой е знаел къде ще отиде Рейчъл, когато я освободят? — попита Кайли.

— Само шепа хора, но са процедирали така, че информацията да е известна само на тези, които е трябвало да знаят. Предполагаше се, че това ще е добре пазена тайна, но тайните имат ужасния навик да изтичат отнякъде.

— Може сестрата да е казала на някого?

— Не мисля, че е била толкова глупава, но ако го е направила, открийте кой е и го намерете.

Кайли и аз се отправихме към вратата.

— И в случай че предотвратяването на ново убийство не е достатъчно голямо предизвикателство за вас двамата, искам да ви напомня, че денят на изборите е само след шест дни — каза Кейтс.

48.

— По дяволите! — възкликна Кайли, докато се качвахме в служебния „Форд Интерсептор“. — Можех да се изритам и сама!

— Задето се опита да се докараш пред шефа, че все едно ти пука за правилата, а тя ти натри носа ли?

— Не съм се опитвала да се докарам, а и тя вече знае, че когато става въпрос за следване на процедури, не съм най-примерното момиченце скаут. А и реших, че ако тя смята отново да ме скастри заради Деймън Паркър, трябва поне да й покажа, че знам какви са правилата, които ще наруша. Тя праща две нюйоркски ченгета да разследват нашумял случай на отвличане, извършено на територията на друг щат. За една сутрин ще извършим повече нарушения в чужда юрисдикция, отколкото болшинството ченгета през цялата си кариера. И не става въпрос само за местните полицаи, които прецакваме, защото всички ще искат да са част от това — щатският шериф на Берген, щатската полиция и разбира се, федералните.

— Звучиш така, сякаш се забавляваш с този факт — отбелязах аз. — Защо тогава да се налага да се изриташ сама?

— Защото знаех, че това ще се случи. Знаех си, че Рейчъл О’Кийф ще бъде отвлечена.

— И кога точно го разбра? — попитах аз, докато се качвах по моста „Рузвелт“ в посока Деветдесет и шеста улица.

— Още в понеделник вечер, когато съобщиха каква е присъдата. Всеки човек на планетата знае, че О’Кийф е виновна, а и първото, което си помислих, когато съдебното жури я освободи на практика само с леко плясване през ръцете, беше: „Обзалагам се, че Хазмат ще се заемат с нея“.

— Трябваше да кажеш за това.

— На кого? А дори и да бях, каква щеше да е ползата от това?

— Именно. Никой нямаше да те послуша, а дори и да те бяха чули, никой нямаше да направи нищо — отвърнах аз. — Затова спри да се риташ сама.

Мобилният телефон на Кайли иззвъня, тя погледна към екрана и каза само: „О, мамка му!“.

— Здравей, Шели, какво е станало? — вдигна тя.

През следващите шестдесет секунди тя просто мълчеше и слушаше това, което й говореха от другата страна. Нямах представа какво става, но знаех много добре кой е Шели.

Роденият в „Хеле Китчън“ Шели Трегър бе един от най-богатите и най-популярните тв продуценти в бизнеса. През годините продуцентската компания на Шели, наречена „Ну Йоук Филмс“, беше осигурявала работа на десетки хиляди нюйоркчани, които в противен случай биха умрели от глад или още по-лошо — биха били принудени да се преместят в Лос Анджелис. Едно от най-успешните бизнес протежета на Шели беше Спенс Харингтън, съпругът на Кайли.

— В коя болница? — попита Кайли. — Не, ще отида там веднага щом мога. Благодаря, че се обади.

Отбих колата в една тясна странична алея отляво на пътя и спрях.

— Изглежда, нещо се е случило със Спенс — казах аз.

— Случило се е. В момента е в линейка на път към болница „Елмхърст“. Бил е на снимачната площадка, спънал се е в стойка за прожектори и си е ударил главата в пода на студиото, като се е нарязал на счупеното стъкло. Защо спряхме?

— Намираме се на километър от моста „Джордж Вашингтон“. Нямам време да те закарам до Куинс, но мога да сляза по Сто седемдесет и девета улица и да те оставя на някоя автобусна спирка. Оттам можеш да си хванеш такси за болницата.

— Няма да отида в болницата — каза тя.

— Сигурна ли си? Спенс май е ранен доста зле.

— Карай! — каза тя.

— Виж, мога да се оправя със сестрата на О’Кийф и сам. Иди да видиш как е Спенс, а след това ще се видим да ти разкажа…

— Зак, Спенс не просто е паднал. Бил е дрогиран с болкоуспокояващи и изобщо не е виждал къде върви. Изложил е на риск своя живот и живота на хората около него, унищожил е оборудване за хиляди долари. Спенс има проблем и моето отиване в болницата, за да му държа ръката, няма да помогне. Казах ти го още в понеделник, ще ти го повторя и сега — това е най-готината работа в Нюйоркската полиция и аз няма да я прецакам заради съпруг, пристрастен към наркотиците. А сега би ли ми направил една услуга?

— Разбира се. Всичко, което кажеш.

— Млъквай и карай.

Млъкнах, върнах се обратно на магистралата и се отправих към подстъпа за моста в посока Ню Джърси.

49.

Хората, които шофираха по авеню „Харолд“ в Леония, не биха могли да предположат, че този анонимен район в предградията в действителност е като буре с барут, което предстои да избухне по всички новинарски канали.

На алеята пред последната къща вляво беше паркиран черен микробус. Беше спрян плътно до високия жив плет, така че златистите букви на надписа „Градска полиция на Ню Йорк“ не се виждаха.

Старият ни приятел Чък Драйдън вдигна глава, щом чу колата ни да се приближава, и вместо веднага да се върне обратно към работата си, тръгна по пътеката, за да ни посрещне.

— Детективи — каза той с неразгадаема усмивка на лицето, — ето че се срещаме отново.

— Изненадана съм да ви видя тук — каза Кайли. — Наоколо няма трупове за рязане и изследване.

— О, детектив Макдоналд, разбирам, че ме смятате за такъв човек, но имам и други таланти, за които не подозирате — отвърна той.

Кайли се засмя, сякаш казаното беше смешно, а не крайно зловещо.

— Наредиха ми да прегледам мястото и да се оттегля незабавно — поясни Драйдън. — Ще ви дам предварителната информация след пет минути. Сестрата е вътре.

Елизабет О’Кийф, която се беше превърнала в разпознаваемо лице след ареста на Рейчъл и по време на съдебния процес срещу нея, ни очакваше в кухнята. Седеше на единствения стол, който не беше съборен.

— Не влизайте — каза тя. — Исках просто да огледате добре от там.

Застанахме на вратата и погледнахме бъркотията в стаята. В кухнята вонеше на вино, подът беше мокър и хлъзгав, покрит с изпочупени стъкла. Вратичките на шкафчетата от едната страна на стаята бяха изкъртени, хромираният хладилник в долната си част беше смачкан така, сякаш бе преживял челен удар с тойота.

— Някъде тук имаше и чийзкейк — каза тя и посочи към някаква маслена купчина, размазана върху един от съборените столове. — Занесете парче на областния прокурор и му кажете да си го завре отзад!

— Госпожо О’Кийф, тук сме, за да помогнем за откриването на сестра ви — каза Кайли.

— Съжалявам — извини се тя. — Обаче съм адски вбесена. Помолихме областния прокурор да осигури полицейска охрана на Рейчъл, но дузина смъртни заплахи и фактът, че съдът я обяви за невинна, не бяха достатъчни, за да го убедим.

— И все пак, когато сестра ви е била отвлечена, вие сте се обадили първо в кабинета на областния прокурор, а не на 911 — отбеляза Кайли.

О’Кийф се изправи. Джинсите и тениската й бяха мокри и омазани със същата субстанция, която покриваше и пода. Лявата част на лицето й беше ожулена, по шията и брадичката й имаше драскотини, а по китките и глезените й личеше засъхнала кръв.

— Госпожо О’Кийф — каза Кайли, — можем да ви закараме в болница.

— Наричайте ме Лиз. И не, добре съм. Дайте да се махнем от тази бъркотия.

Тя мина на пръсти покрай парчетата стъкло и ние я последвахме към малка и претрупана дневна, която изглеждаше като извадена от капсула на времето, запечатана някъде в началото на 1960-а, когато е била мебелирана за пръв път.

Аз и Кайли се настанихме на покрития с възглавнички диван, а Лиз седна на един гол дървен стол, тъй като дрехите й бяха твърде мокри, за да се докосват до дамаска.

— Не се обадих първо на областния прокурор — каза Лиз. — Обадих се на адвоката на Рейчъл — Денис Уолок. Той нямаше как да ми каже да не звъня на 911, но ми намекна, че ако набера тях, ще имам на разположение местните ченгета, които ще се отбият тук веднага щом се освободят от задълженията да проверят всички оплаквания срещу силна музика или тийнейджъри, решили да пушат трева в парка. Знам, че това са глупости, но адвокатът каза още, че ако новината стигне до местната полиция, пресата ще превърне това в поредния медиен цирк.

— Тази част въобще не е глупост — отвърна Кайли.

— Господин Уолок каза, че областният прокурор е освободил Рейчъл без никаква защита и сега може да е достатъчно засрамен, така че да извика елитен отряд от нюйоркската полиция, но предполагам, че вместо това е изпратил само вас.

— Съжалявам, че трябва да ви разочароваме, но ние сме елитният отряд — каза Кайли.

— О… Очаквах по-скоро нещо като морските тюлени.

— Разкажете ни какво се случи — подканих я аз.

— В единия миг аз и Рейчъл бяхме в кухнята и си говорехме, а в следващия двама маскирани мъже с оръжия нахлуха през вътрешната врата.

— Мислите ли, че може да са ви проследили от Ню Йорк? — попитах аз.

— Допусках, че е възможно да ни проследят, затова по пътя насам постоянно проверявах в огледалото за обратно виждане, но така и не видях никого. Дори и когато свих в еднопосочната улица. Нямаше никого.

— Какво стана, когато нахлуха?

— Накараха ни да легнем на пода. Единият завърза Рейчъл, другият прибра оръжието си, за да може да завърже мен, и тогава му забих коляно в топките. Знаете ли какво е крав мага? Това е израелска техника за самозащита.

— Знаем я добре — отвърна Кайли.

— Изучавам я, откакто ме ограбиха преди пет години. И ако ме беше нападнал само един, можех да го поваля, но срещу мен бяха двама.

— И какво стана тогава?

— Отнесоха ме в банята, завързаха ме и унищожиха всички телефони. След няколко минути ги чух да изнасят Рейчъл навън по алеята.

— Ако колата им е била паркирана наблизо, нямаше ли да я видите на идване?

— Не. Притеснявах се повече за това да не ме проследят. Изобщо не погледнах към паркираните коли.

— А можете ли да опишете двамата мъже? — попитах аз.

— Бяха облечени в черно. Единият беше висок към метър и деветдесет, другият беше по-нисък. И двамата бяха силни. По гласовете им реших, че най-вероятно са бели и доста млади. Знаеха какво правят, бяха като войници.

— Кой още знаеше, че ще доведете Рейчъл точно на този адрес? — попитах аз.

— Само аз и адвокатът, господин Уолок.

— Казахте ли и на някого другиго?

— Не. Господин Уолок е трябвало да каже на шефа на пробационната служба, но това е, защото съдия Ливайн след четиридесет и пет дни трябва да произнесе присъдата си по обвинението за излагане на дете на опасност и трябва да знаят къде е Рейчъл.

— Детективи — прекъсна ни Драйдън в този момент, — може ли да говоря с вас отвън за минута?

Последвахме го в задната част на къщата. Задната врата беше отворена насилствено. Дървената рамка беше пропукана, а един от стъклените панели на вратата лежеше разбит на парчета на пода пред нея.

— Имаме ли отпечатъци? — попитах го аз.

— Носели са ръкавици. Оставили са следи от стъпки, когато са минали през онази бъркотия в кухнята, и мога да кажа каква марка и какъв номер маратонки са носили, но се съмнявам, че това ще ни помогне. Ще ми се да можех да направя повече, но тези момчета са били професионалисти, а аз трябва вече да се изнасям оттук.

Той си тръгна, а ние с Кайли останахме да стърчим пред задната врата на къщата. Не разполагахме с каквато и да било следа.

— Направи ми една услуга — каза Кайли. — Излез оттук, иди до гаража и затвори вътрешната врата към кухнята.

Направих го. Пет секунди по-късно чух как някъде се счупи стъкло. Отворих вратата.

Кайли държеше пистолета си в ръка.

— Счупих още едно стъкло от тези панели на вратата. Чу ли ме? — попита тя.

— Разбира се, че чух.

— Значи, ако Рейчъл и Лиз са били в кухнята, когато онези са влезли в къщата, са щели да чуят разбиването на стъклото — каза тя.

— Но те не са го чули.

— Защото онези са влезли, преди Рейчъл и Лиз да се приберат — каза тя.

— Според Лиз никой друг не е знаел къде ще се крие Рейчъл.

— Някой е знаел — каза Кайли. — И те са били вече в къщата, чакали са я.

50.

— Същински бащичко! — отбеляза Джоджо, докато разгръщаше кожения тефтер, принадлежал на брат му Енцо. — Беше още в гимназията, а вече си беше развъртял хубав бизнес и одрусваше останалите хлапета. Дори е използвал семейния шифър.

Татко Джо Салви се усмихна и се облегна назад на кожения стол зад бюрото си, който беше наследил от баща си, а той пък от своя баща. Прокара палец по медния му обков и притисна длани към махагоновите облегалки, покрити със зелена кожа.

— Аз го научих на този код, когато беше на дванадесет — каза той.

— Той никога ли не ти е казвал? — попита Джоджо.

— Какво да ми е казвал?

— За кода. Ти научи мен, когато бях на дванадесет, но ми беше трудно да го запомня и не исках да ти казвам, затова го показах на Енцо. Той го разгада за две минути и след това ми го обясни. Беше хлапе само на девет години, но това си беше нашият Енцо с ум като бръснач.

— О, той беше умен — каза Джо и взе книгата от ръцете на сина си, след което погали нежно меката червена кожа. Енцо беше най-малкият му син, наречен на покойния му баща. Той беше и синът, на когото винаги бе планирал да предаде щафетата. Енцо имаше глава за бизнес. Беше истинска лисица. По-големият му брат беше биче.

— Тази госпожа Фрай, която е върнала книгата — каза Джоджо, — тя бяла ли е?

— Тя е от църквата „Света Агнес“ — отвърна Салви. — Каква друга може да е?

— Само се чудех, татко. Исках да кажа, винаги съм мислел, че черните от парк „Озон“ убиха Енцо. Те го мразеха, защото смазваше от бой техните гангстери.

Салви поклати глава.

— Мислиш, че тази госпожа Фрай е взела книгата от някакво черно хлапе от парк „Озон“? Не. Намерила я е в къщата си и се обзалагам, че нейният син я е скрил там в нощта, когато умря Енцо.

— Значи това хлапе Фрай… той е убил Енцо?

— Или е той, или знае кой го е направил.

— Тогава ме остави да си поговоря с него — каза Джоджо.

— За да се случи това, първо трябва да разбера кой е синът на госпожа Фрай и къде можем да го намерим.

— Няма проблем. Защо ние двамата с Томи Бой да не отидем дотам и да си поговорим малко с госпожа Фрай?

Салви потърка брадата си и си пое дълбоко дъх.

— Джоджо, ти наистина ли мислиш, че това да пратиш двама мускулести здравеняци, които да изплашат до смърт някаква възрастна жена, е най-добрият начин за действие?

— Не знам, папа. Така и не помислих за цялото нещо. Просто се опитвах да помогна.

— Ще има предостатъчно време за теб и за Томи Бой да помогнете — каза Салви и потупа сина си по коляното по същия начин, както би потупал домашното си куче по главата. — Засега обаче недей да мислиш. Аз знам точно как да се справя с това.

51.

— Аз ще карам — обяви Кайли, когато се върнахме при колата.

— След като ме помоли така мило, отстъпвам ти — отвърнах аз и й хвърлих ключовете. — Само имай предвид, че това е форд, а не батмобил.

— Това пък какво трябваше да значи?

— Значи, че не искам да преживея още едно самоубийствено возене като онова през Парк Авеню в понеделник.

— Ще карам като сладка стара дама — каза тя. — Точно като теб.

Кайли направи обратен завой, подкара по Харолд Авеню и зави наляво към „Броуд“.

— Мисля, че си права — казах аз. — Двамата мъже, които са отвлекли Рейчъл, са влезли в къщата преди пристигането й. Това е тихо малко градче. Лиз каза, че непрекъснато е гледала в огледалото за обратно виждане, а и в три часа през нощта няма начин някой да я е проследил, без да бъде забелязан.

— А откъде са знаели къде точно отива Рейчъл?

— Би било лесно да разберат, ако са истински ченгета.

— Ние с теб сме истински ченгета и не знаем — възрази Кайли.

— Но достатъчно лесно бихме могли да разберем. Достатъчно е да се обадим на приятел в пробационната служба или в офиса на областния прокурор. Вероятно оттам е изтекла и информацията.

— А според теб колко души в споменатите институции са знаели достатъчно, за да се осведомят къде е тайното място?

— Мисля, че са доста повече, отколкото ми се ще да разпитвам — отвърнах, — но за момента това е единствената ни следа.

Телефонът ми иззвъня.

— Кейтс е — казах аз и вдигнах.

— Къде сте? — попита тя.

Казах й.

— Двамата с Макдоналд ми трябвате незабавно.

— Можем да се върнем в офиса след…

— Не съм в офиса — каза тя и съобщи къде можем да я намерим.

— Какво става там? — попитах.

— Просто елате тук — отвърна тя и затвори.

— За какво става въпрос? — попита Кайли. — Ти дори не й докладва какво сме разбрали току-що.

— Тя не ме попита. Мисля, че в момента има нещо по-важно, с което да се занимава.

— Какво например?

— Не каза. Просто иска да се срещнем с нея в Куинс.

— И какво има в Куинс? — продължи Кайли.

— „Силвъркъп Студиос“.

— Бъзикаш ли се с мен, Зак? Защото, ако е така, да знаеш, че въобще не е…

Поклатих глава.

— Така каза тя. Да се срещнем в „Силвъркъп Студиос“.

— Заради Спенс ли е? Той добре ли е?

— Тя не спомена нищо за Спенс. Не каза нищо за абсолютно никого.

— Мамка му! По дяволите! — каза Кайли и заблъска с длан по волана. — Естествено, че ще е заради Спенс. За какво друго ще иска да ходим в „Силвъркъп“?

Партньорката ми включи сигналните светлини, настъпи педала на газта и батмобилът се втурна напред.

Затегнах предпазния си колан. Сладката възрастна дама зад волана беше заменена от една луда жена.

52.

Преминахме с бясна скорост през долното ниво на моста „Джордж Вашингтон“ в посока Манхатън и се спуснахме по „Харлем Ривър Драйв“.

— Кейтс вече ми е бясна заради малкото ми спречкване с Деймън Паркър — каза Кайли, когато се устреми по булевард „Франклин Делано Рузвелт“ и натисна газта до сто и десет километра в час.

— Ами ти направо обвини брата на жертвата в това, че използва смъртта й в своя изгода — отвърнах аз. — Не съм сигурен дали управлението би възприело това като „малко спречкване“.

— Е, ако Кейтс ме захапа заради това, представи си какво ще ми направи сега, ако е разбрала, че съпругът ми има проблем с наркотиците и влиза в спешното за втори път през последните три дни!

— Кой знае какво знае Кейтс? Тя не каза и дума за Спенс.

— Не е нужно да казва. Нареди ни да зарежем това, което правим, и незабавно да се срещнем там, където Спенс работи.

Кайли слезе от булевард „Рузвелт“ през Петдесет и трета улица, зави надясно по Първо Авеню и се стрелна нагоре по рампата към Куинс. Четиринадесет минути след обаждането на Кейтс вече влизахме в паркинга на „Силвъркъп“.

Пред входа ни чакаше количка за голф. Човекът зад волана беше Боб Райцфелд, бивш лейтенант от полицията, напуснал управлението след тридесет години служба и преминал към това, което самият той наричаше „смърт чрез пенсиониране“ — беше сключил договор за нощна охрана в „Силвъркъп“. Две години по-късно човекът вече беше начело на целия екип на охраната.

— Как е Спенс? — попита Кайли веднага щом се качихме на задната седалка.

— В краткосрочен план ще бъде добре — отвърна Райцфелд, докато управляваше количката по тесния коридор между студиата. — Ще го зашият в спешното. В дългосрочен план обаче твоето момче има проблем и Шели не може да го покрива още дълго.

— Откога Шели знае, че Спенс взема болкоуспокояващи? — попита тя.

— Поне от месец. Тогава за пръв път ми каза. Сега обаче всички актьори и екипът зад кадър знаят. Ако не излезе чист скоро, ще съсипе кариерата си.

— Своята кариера? Ами моята? — възкликна Кайли. — В момента съм водещ детектив в разследването на много важен случай. Утре сутрин Кейтс може да ме прати да следя шестокласници, които са си надраскали имената със спрей върху стената на училището.

Райцфелд спря количката, обърна се и я погледна.

— Нека да изясним: да не би да мислиш, че Кейтс е тук, защото Спенс се е надрусал и е съборил няколко прожектора?

— А за какво друго шефката ми може да се появи в студиото, където работи съпругът ми, и то само час след като е сгафил?

— Виж, Кайли, знам, че изглеждам като човека със синята униформа, който разкарва количката за голф, но допреди няколко години самият аз бях шеф на управление и мога да ти гарантирам, че капитан Кейтс не се е разкарала чак до Куинс, за да те накара да платиш за греховете на Спенс. Ако беше така, нямаше да доведе и кмета със себе си.

Думите му изненадаха и двама ни.

— И кметът ли е тук? — попита Кайли.

— Както и Ървин Даймънд и Шели. Всички те ви чакат в студио пет и макар че това не е моя работа, ще ви кажа, че последното, което им трябва, е някое стресирано ченге. Затова те съветвам да се стегнеш и да смениш физиономията си, преди да влезеш там.

Той отново се обърна напред и изминахме останалата част от пътя в тишина.

— Благодаря, лейтенант — обърна се Кайли към Райцфелд, когато той ни остави пред студиото. — Всичко ще бъде наред.

— Не го разправяй на мен. Кажи го на човека, с когото влизаш вътре — отвърна той и ни остави сами.

— Естествено, че не съм добре — каза тя. — Още щом чух, че трябва да дойдем тук, за да се срещнем с Кейтс, мислех само за това, че Спенс всеки момент ще съсипе кариерата ми.

— В момента има само един човек, който може да съсипе кариерата ти, и това не е Спенс — казах аз. — Кажи ми, ако има нещо, което мога да направя, за да те спася от саморазрушение.

— Има — отвърна тя, бръкна в джоба си и ми подхвърли ключовете от колата. — За начало може да не ме оставяш да шофирам, когато съм полудяла.

— Добро начало — казах аз и взех ключовете. — Нещо друго?

— Аха… Знам, че през последните две седмици не бях най-добрият партньор. Направи ми услуга, забрави за станалото и ми дай още един шанс да поправя нещата между нас.

— Имаш го — казах аз.

Онова, което не й казах, бе, че изобщо не съм сигурен дали искам да забравя последните две седмици или последните единадесет години.

53.

Студио 5 е едно от малките студия под покрива на „Силвъркъп“ и въпреки това е с размери поне петнадесет на дванадесет метра. Кейтс, кметът и неговият консилиери Ървин Даймънд, както и шефът на Спенс — Шели Трегър, ни чакаха вътре. Бяха в далечния край на помещението, седнали на декорите, представляващи всекидневна от телевизионен сериал, който не можах да разпозная. Кейтс прекоси студиото, за да ни посрещне.

— Кметът Спелман съвсем е полудял — предупреди ни тя.

— Това не е ли слоганът на кампанията на Мюриъл Сайкс? — попитах аз.

В напрегнати моменти неуместният хумор винаги е бил специалната спойка, която обединява ченгетата, независимо от разликите в чина им и полюсите на дадена ситуация. Кейтс се засмя на глас, но побърза да закрие устата си с длан и да превърне смеха си в покашляне.

— Какво става тук? — попитах аз.

— Мюриъл Сайкс всеки момент ще даде пресконференция — отговори Кейтс. — Затова Ървин домъкна кмета тук, за да гледат, да заснемат някакъв подобаващ отговор и да го излъчат, преди цялата кампания да е излязла извън контрол.

— Е, това обяснява защо те са тук — отбелязах аз. — А ние защо сме тук?

— Защото вие сте водещите детективи по случая със серийния убиец, който Сайкс използва срещу него, и кметът се надява вие да му дадете нещо, което да каже.

— Искате ние да му дадем идея? А какво ще кажете за „Оттеглям се от изборите и пожелавам на Мюриъл Сайкс късмет в управлението на града, с което аз не се справих“?

Този път тя не се разсмя.

— Капитане, нали чухте Ървин в понеделник? Кметът е паднал в дупката, която сам си е изкопал. Нюйоркската полиция е искала да разследва Евелин Паркър-Стийл за убийството на Синтия Притчард, но Ленърд Паркър е успял да притисне Градския съвет. Кметът се е поддал, Евелин се е измъкнала, а серийният убиец, който се подвизава на свобода из града, е намерил четвъртата си жертва.

— Детективи! — повика ни Ървин Даймънд. — Радвам се, че сте тук. Капитан Кейтс ни каза, че сте заминали за Ню Джърси, за да говорите със сестрата на Рейчъл О’Кийф.

— Има ли някаква връзка? — намеси се кметът. — Отвличането й свързано ли е с убиеца Хазмат?

— Сър, нямаме доказателства, че отвличането на Рейчъл е свързано с останалите случаи — казах аз, — но всички факти сочат, че Рейчъл може да е жертва номер пет.

— Защо пък да е нашата номер пет? Може да е номер едно в Ню Джърси.

— Може и да е била отвлечена от Джърси, но информацията къде се е криела, със сигурност е изтекла от Ню Йорк Сити.

— И не просто от града — добави Кайли, — а вероятно от негов високопоставен представител, свързан със случая. Двамата с детектив Джордан тъкмо бяхме тръгнали към Манхатън да говорим с шефа на пробационната служба и с офиса на областния прокурор, откъдето да вземем списък с имената на всички, които са знаели къде точно ще бъде Рейчъл. Колкото по-скоро се доберем до тези имена, толкова по-добре.

Сигурен съм, че за кмета думите й звучаха като реплики на надъхано ченге, чиято единствена цел е да се добере до Манхатън, за да проследи нарушителя. За мен тя звучеше по-скоро като госпожа Спенс Харингтън, решена колкото може по-скоро да се изнесе от „Силвъркъп“. Това обаче нямаше значение. И в двата случая тя беше права.

— Разпространена ли е вече информация, че О’Кийф е била отвлечена? — попита Даймънд. Кейтс вдигна ръка, за да ни даде знак, че тя ще отговори на въпроса.

— Ървин, в момента действаме извън нашата юрисдикция. Прекрачваме някои граници, защото смятаме, че това отвличане изглежда свързано със случая „Хазмат“. Нашите хора отидоха дотам без уведомление и неофициално, но ченгетата от Джърси и федералните ще бъдат там за отрицателно време. И ако си мислите, че лицето на Рейчъл О’Кийф е било по всички канали по време на процеса, почакайте само отвличането да изтече пред медиите. Двадесет и четири часовият новинарски поток ще бъде залят единствено и само от Рейчъл.

— Разбирам — отвърна Даймънд. — А информацията дали все още е конфиденциална?

— Засега — каза Кейтс.

— Добре, защото Мюриъл Сайкс ще даде пресконференция след две минути и значи няма да разполага с тези мръсотии, за да ги замеря към вентилатора.

54.

— Ето я, идва! — извика Шели Трегър. Продуцентът се беше отдалечил от групата им и стоеше пред голям телевизионен монитор, докаран отнякъде върху метална стойка на колелца. Останалите се събрахме пред екрана в момента, когато картината превключваше от логото на новините по канал NY1 към Мюриъл Сайкс, застанала на подиума. Зад нея се виждаше голямо лого на предизборната й кампания и две стратегически разположени знамена — американският национален флаг точно над лявото й рамо и оранжево-бяло-синият флаг на Ню Йорк Сити.

Сайкс беше самото олицетворение на самоувереността — стоеше гордо изправена, облечена делово и видимо спокойна въпреки трудния път, който й предстоеше. Цялото й излъчване говореше: „Здравейте, избиратели, кажете коя е тази силна жена, която може да ви бъде кмет?“.

Крадешком погледнах към Спелман, който беше присвил рамене, сякаш всичките грижи на света бяха стоварени върху него. Приличаше повече на човек, който избирателите биха номинирали за шофьор на автобус, отколкото за кмет.

— Добър вечер — каза Сайкс, взряна право в камерата. — През последните девет месеца ме виждате непрекъснато да водя агресивна битка за кметския пост. На тази пресконференция обаче няма да говорим за политика. Тя е посветена на една тъжна лична загуба, затова ще помоля скъпия ми приятел Деймън Паркър да направи встъпителното обръщение. Той е тук не в качеството си на журналист с международно признание, а като скърбящ брат на моя мениджър на предизборната кампания, брутално измъчваната и умъртвена Евелин Паркър-Стийл.

— Ама че глупост — каза Даймънд, когато Мюриъл отстъпи встрани, за да направи място на подиума за Паркър. — Евелин мразеше този надут отворко.

— Убиецът на сестра ми Евелин съкруши семейството ни — започна Паркър с хладен тон. Нямаше и следа от истерията и виковете от Хората искат да знаят. За това изявление човекът беше извадил на показ лъскавата си фасада на световно признат журналист. — Но още по-ужасяващо от смъртта й е очевидно принудителното видеопризнание. То не е нищо повече от преднамерено изфабрикуван блъф, целящ да опетни името на семейството ни и да попречи на прогресивните идеи на щатския прокурор госпожа Мюриъл Сайкс в нейната предизборна кампания за кметския пост. То е една лична и политическа атака, която наранява душата ми като неин брат и подбужда възмущението ми като гражданин на най-великия град в света.

— Радва ме пояснението на Мюриъл, че пресконференцията няма да засяга политиката — каза Ървин.

— Трагичната смърт на Синтия Притчард — продължи Паркър — тежеше на сърцето на сестра ми във всеки миг от живота и след това, а един садистичен мъчител… — той направи пауза и се задави убедително в думите си — … един садистичен мъчител насилствено е изтръгнал от сестра ми това предварително режисирано признание. Ние не можем да го понесем. Семейството ни получи хиляди имейли, писма и телефонни обаждания от хора, които категорично отказват да приемат това насилствено признание. И нямаше по-задушевни и успокояващи думи от тези на човека, на когото сестра ми отдаваше цялата си енергия и целеустременост до последния си дъх — Мюриъл Сайкс.

Той сложи ръка на гърдите си и се обърна с лек реверанс към Сайкс. Двамата си размениха кратка прегръдка и тя зае мястото му на подиума.

— И този ще ми говори за предварително режисирани лъжи! — възкликна Ървин. — Ама че представление!

Сайкс погледна право към камерата, в очите й се четеше състрадание.

— Изказвам най-искрените си съболезнования на семействата Паркър и Стийл — каза тя. — Безчовечното убийство на Евелин Паркър-Стийл не трябваше да се случва. Тя се оказа четвъртата жертва на хладнокръвен сериен убиец, който още преди месеци трябваше да е изправен пред правосъдието. Като щатски прокурор никога не бих толерирала подобен род въздаване на улична справедливост, това е запазена марка на един психично болен човек, който продължава да броди из улиците на града.

Ървин държеше химикалка и тефтер, в който си водеше бележки, нахвърляше текста на оставката си или съчиняваше ответната реч на кмета.

— Няма да политизирам смъртта на Евелин — заяви Сайкс.

— За малко да се хвана! — иронизира я Ървин, без да спира да пише.

— Ще политизирам обаче нуждата от смело лидерство, което ще осигури на полицията и на цялата правоприлагаща система подкрепата и средствата, от които се нуждаят, за да защитават града ни и гражданите му от тези, които искат да им навредят — обяви Сайкс. — Благодаря ви. Има ли някакви въпроси?

Репортерите започнаха да се надвикват и Ървин стана, за да изключи телевизора.

— Не искам да гледам как Мюриъл Сайкс отговаря на куп скапани въпроси, които Деймън Паркър предварително е раздал на пресата — каза той. — Този човек е истинска електроцентрала! Току-що подкрепи категорично опонентката ни, а нещата тепърва ще стават още по-зле. Имам сценарий за контраизявление, което кметът може веднага да излъчи, но това е временна мярка. Веднага щом обществеността научи, че Рейчъл О’Кийф е била отвлечена, всички ще забравят, че е детеубийца. Деймън Паркър ще я превърне в мъченица, която е била задържана в затвор по фалшиво обвинение, била е оправдана, умолявала е градските власти за защита и в крайна сметка е била хвърлена на вълците от един безсърдечен и безотговорен кмет. Нищо лично, Стан, просто се опитвам да покажа как ще извъртят нещата срещу теб.

— Не, не, Ървин — отговори Спелман, — вече съм убеден. Ще гласувам за Мюриъл.

— Още не сме съвсем загинали. Стан — отвърна Даймънд и дари най-добрия си приятел с полуусмивка. Кметът не изглеждаше толкова убеден.

— Какво предлагаш?

— Предлагам да намерим Рейчъл О’Кийф, докато е все още жива, и да изобличим убиеца Хазмат, независимо колко души стоят зад това име.

Той каза „да намерим“, но се взираше право в нас двамата с Кайли, докато го казваше.

— Можете ли да го направите, детективи? — попита Даймънд толкова непринудено, сякаш питаше приятелите си дали не могат да се отбият и да му помогнат да боядиса гаража. — Ще можете ли?

— Сър — казах аз, — Нюйоркската полиция ще направи всичко, което е по…

— Не ми пука дали можете да го направите! — прекъсна ме гневно кметът. — Интересува ме дали можете да се справите, докато все още съм на власт. Трябва да участвам в победния танц и ще е дяволски добре, ако това стане преди деня на изборите, защото след това не ми дреме ни най-малко! — каза той и излетя от студиото, последван плътно по петите от Даймънд.

— Както ви предупредих, съвсем е полудял — погледна ни Кейтс и сви рамене. — Дръжте ме в течение — добави тя и ги последва през вратата.

Откакто бяхме дошли, Шели Трегър не беше казал и дума. Сега се приближи до Кайли и сложи ръка на рамото й.

— Аз ще се връщам в офиса си — каза внимателно той. — Ела там след пет минути. Трябва да поговорим.

55.

— Е, поне купата сено се смалява — отбеляза Кайли, докато минаваше покрай дърводелските ателиета на път за офиса на Шели.

— Не съм запознат със значението на такива полицейски подмятания — казах аз. — Какво трябваше да значи това?

— Значи, че търсим игла в гигантска купа сено. В понеделник имахме около осем милиона заподозрени. Сега обаче кръгът се стеснява до шепа хора, които може да са знаели къде ще отиде Рейчъл. Това си е далеч по-малка купа сено.

— И търсим две игли — казах аз.

Влязохме в Студио 1 и взехме асансьора до четвъртия етаж, където се намираха продуцентските офиси. Кайли ме поведе по коридора към ъгловия кабинет на Шели Трегър. Вратата беше отворена.

— Тук сме — каза тя.

Шели вдигна поглед от документите на бюрото си.

— Вие ли? О… Зак.

— Имаш ли нещо против и той да остане? — попита го Кайли. — Каквото и да имаш да ми казваш, можеш да го кажеш пред Зак. Той знае всичко.

— Съвсем не. Влизайте и двамата — покани ни той.

Кабинетът му беше просторен и светъл, обграден от всички страни с осем панорамни прозореца — пет от тях гледаха към Двадесет и първа улица, три откъм страната на „Куинс Плаза“. Точно отпред се виждаше стоманената конструкция на моста „Ед Кох Куинсбъроу“, великолепната столетна забележителност на Ню Йорк, която преминаваше над Ийст Ривър, за да свърже остров Рузвелт със зашеметяващо високите небостъргачи на Манхатън.

— Тъкмо щях да ти се обаждам, за да те информирам за развитието на нещата — заговори Шели, — но когато чух, че ще идвате насам, реших, че е по-добре да ти го кажа лично. Седнете, моля.

— Как е Спенс? — попита Кайли, докато се настанявахме на двата черни кожени фотьойла пред бюрото на Шели.

— Спенс е добре, но напълно отрича да има някакъв проблем — каза Шели. — Колкото и много да го обичам, все пак управлявам бизнес и не мога да му позволя да се върне в студиото, преди да се е изчистил напълно. Той носи огромна отговорност тук. А и лично аз не желая да виждам как сам си причинява това, така че и за мен ще е добре, че няма да ми се налага.

— Разбирам — отвърна Кайли. — Ще ми се и на мен да не ми се налагаше да го гледам така.

— Не се и налага — каза Шели. — Разполагаме с един приятен малък апартамент на Ийст Енд Авеню. Можеш да се преместиш там за известно време.

— Приятен малък апартамент? Зак, трябва да го видиш. На десетия етаж е, има гледка към реката и цели три спални.

— Две спални и конферентна зала — поправи я Трегър, сякаш назоваването на едната спалня с друго име щеше да направи апартамента по-малък. — Използваме го за корпоративни срещи и е зает постоянно, когато големите звезди идват да снимат в града. По-хубаво е, отколкото да спят на хотел.

— Зак, ходила съм там и повярвай ми, доста по-хубаво е от повечето хотелски апартаменти в Ню Йорк — каза Кайли.

Шели сви рамене.

— Е, хубав е, голям е. Ако имах нещо по-малко и не чак толкова хубаво, с удоволствие щях да ти предоставя него, но разполагам само е това.

Кайли не устоя на този класически нюйоркски чар и се усмихна.

— Не знам, Шели…

— Виж — прекъсна я той, — така или иначе в момента нямаме гостуваща знаменитост, така че мястото е празно. Компанията плаща за него солидна сума независимо дали се използва, или не, така че, ако се преместиш там за няколко седмици, май ще ми направиш услуга. Какво ще кажеш?

Тя не каза нищо.

Шели вдигна безпомощно ръце и се обърна към мен:

— Зак, моля те, помогни ми. Обясни на твърдоглавата си партньорка, че тя и съпругът й може да имат нужда от малко пространство за известно време. Давай, кажи й!

— Кайли — обърнах се аз към твърдоглавата си партньорка, — моля те, обясни на своя крайно щедър приятел, че съм тук единствено за морална подкрепа и ти би се радвала, ако не ме повишава в брачен консултант.

— Шели, Зак е прав. Това е решение, което трябва да вземем със Спенс.

— Скъпа, точно в момента Спенс не е в състояние да взема решения за каквото и да било — отвърна Шели. — А ако ти не се наспиш на спокойствие няколко нощи, след това също няма да си в състояние да вземаш каквито и да било решения. Ще бъде далеч по-лесно и за двама ви да уредите нещата помежду си, ако си осигурите малко пространство и възможност за смъкване на напрежението. Направи ми тази услуга, иди в апартамента поне за няколко дни.

Кайли погледна към мен, сякаш търсеше отговор. Поклатих глава.

— Съжалявам — казах аз. — Това си зависи изцяло от теб.

— Добре — въздъхна тя. — Ще опитам, но само за една нощ. Ще видим как ще тръгне.

Шели стана, заобиколи бюрото си и я прегърна.

— Портиерът вече има името ти. Той ще ти даде ключовете, а аз ще се обадя на иконома да зареди хладилника.

— Благодаря ти — каза тя. — Не знам как въобще мога да ти се отплатя. Много съм ти задължена.

— Искаш да ми се отплатиш ли? Тогава намери този откачалник Хазмат. След това аз и целият проклет град ще сме ти много задължени.

56.

— Tieni i tuoi amici vicino, ma i tuoi nemici più vicino — напомни Джо на Тереза, преди да я изпрати при Ема Фрай, за да й благодарят за проявената добрина.

Дръж приятелите си близо, а враговете си — още по-близо. С това Тереза можеше да се справи идеално. Но да й благодари? Искаше й се да сграбчи тази госпожа Фрай за гърлото и да й изкрещи: „Как си се добрала до дневника на мъртвия ми син?“.

Джо й даде изрични инструкции как да го изиграе:

— Просто бъди мила с нея. Помни, че повече мухи се ловят мед — напомни й той.

Тереза обичаше съпруга си, но всеки път, когато той й повтореше това „мухи се ловят с мед“, на нея й се искаше да му отвърне: „Ти така ли печелиш хората, Джо? С мед?“.

Тереза не се обади предварително, а просто пристигна пред къщата на Фрай. Жената едва не намокри гащите от изненада, когато отвори входната врата.

— Госпожо Салви! — възкликна Фрай, въпреки че двете никога не се бяха запознавали.

„Естествено, че ме познава — помисли си Тереза, — семейство Салви сме местните короновани особи на Хауърд Бийч“.

— Дойдох само за да ви благодаря. Като майка на майка — добави тя, като нарочно сподави глас.

Ема Фрай, разбира се, я покани в къщата си, предложи й кафе и я засипа с извинения, задето къщата й била толкова разхвърляна. Тереза на свой ред се извини, че се е появила, без да предупреди. Двете се сближиха почти като отдавна изгубени сестри.

След десет минути Тереза вече разполагаше с цялата информация.

— Е, как така тефтерът на моя Енцо се озова у вас? — попита привидно нехайно тя.

— Беше в стаята на моя син — отвърна Ема. — Решихме със съпруга ми да я освежим и тъкмо събирах всички стари неща на Гидън, когато намерих тефтера.

— Гидън — повтори Тереза. — Спомням си за едно момче на име Гидън, но не и за Гидън Фрай.

— О, първият ми съпруг, бащата на Гидън, почина преди две години. Бяхме собственици на цветарския магазин на булевард „Крос Бей“.

— Цветарски магазин „Крос Бей“? Много пъти съм поръчвала цветя от там.

— Знам — усмихна се Ема и направо разцъфна. — Аз съм тази, която взема поръчките по телефона.

— Колко е малък светът! — възкликна Тереза. — Сега се сещам кой е синът ви. Отначало името Фрай ме обърка.

— Сега съм омъжена повторно.

— Колко хубаво, че сте успели отново да откриете щастието толкова скоро след загубата — отбеляза Тереза.

— Не знаех, че синовете ни са били приятели в гимназията.

— Аз също. Но нали ги знаете какви са момчетата в тийнейджърска възраст, невинаги казват всичко на майките си.

„Ирландските момчета — може би. Но Енцо ми казваше всичко. Синовете ни никога не са били приятели. Никога!“

Тереза отпи миниатюрна глътка от кафето си.

— Това обяснява как дневникът на Енцо се е озовал в стаята на вашия син — каза тя на глас. — Момчетата вероятно са се размотавали заедно.

— Предполагам, че е така — сви рамене Ема.

— А какво прави Гидън сега?

— Добре е… — поколеба се Ема за момент.

— Казвате го, но звучите така, сякаш нещо не е наред — насърчи я Тереза.

— Не, не. Исках да кажа само, че ми се ще да го виждам по-често, но би било много грубо от моя страна да кажа нещо подобно на жена, която никога повече няма да види сина си. Съжалявам за загубата ви, госпожо Салви.

— Няма за какво да се извинявате. И моля ви, наричайте ме Тереза. Всички приятели ме наричат така. Сега обаче ми стана любопитно защо не можете да се виждате с Гидън. Той извън страната ли е?

— О, не. Гидън живее в Манхатън, но е толкова зает да спасява всички останали, че едва намира време да вдигне телефона на майка си.

— Значи е лекар? — полюбопитства Тереза.

— Де да беше! — отвърна Ема. — Тогава нямаше да се притеснявам чак толкова. Гидън работи като полицай към градската полиция на Ню Йорк. Работата му е много опасна, но той я обожава.

Ръката на Тереза потрепна и тя побърза да остави чашата с кафе, преди да я е изпуснала. Насили се да се усмихне.

— Винаги е хубаво да научиш, че от едно момче е излязло нещо. Ще ми се само да можех да видя същото да се случва и с моя Енцо, но все пак ви благодаря, че върнахте една малка частица от него на семейството му. Това е голяма утеха за всички нас.

Тереза се изправи, а усмивката продължаваше да стои като залепена за лицето й. Благодари на Ема за последен път и побърза да се изнесе от къщата.

Нямаше търпение да съобщи на Джо, че скапаното копеле, което беше държало дневника на Енцо през всичките тези години и най-вероятно беше убило сина им, сега е някакво си проклето ченге.

57.

Мама идва, Кими! Съжалявам за това, което стана. Мама идва, за да оправи нещата. Мама те обича толкова много!

Рейчъл О’Кийф знаеше, че ще умре. Разбра го още в момента, когато я съблякоха гола и я намъкнаха в белия защитен костюм.

След това й запушиха устата, закопчаха я с белезници за една тръба и я оставиха без никаква храна, вода или надежда.

Разговарянето с Кими облекчаваше нещата. Тези две думи — мама идва, се превърнаха в нещо като нейна мантра. Въртяха се непрекъснато в главата й и тя си ги повтаряше тихичко с надеждата, че те можеха да я приспят, но на ослепително ярката светлина, студената влага и вонята на мръсотия заспиването беше много трудно.

А страхът го правеше направо невъзможно.

Мама е в тъмница, Кими. Но ти не плачи. Много скоро мама ще…

В този миг светлината угасна с изщракване, което отекна откъм вратата от гофрирана ламарина. Рейчъл рязко си пое дъх.

Те връщаха ли се? Или светлините работеха автоматично? Ами сега какво?

Последва шум. Запалиха двигател. И тогава го почувства — движението на въздуха. Някъде над главата й към нея духаше топъл въздух.

„Благодаря ти, Кими! Благодаря ти, Кими!“ — заповтаря тя. Главата й се отпусна към гърдите и тя остави тялото си да потъне в благословената топлина и тъмнината.

Съзнанието й тъкмо прекрачваше границата на съня, когато чу лай. Тя се стресна и се събуди. Към първото с ниско заплашително ръмжене се присъедини второ куче и тя изпищя от ужас, но единственият звук, който излезе от парцала, запушил устата й, беше само приглушен вой.

Лаят се усили и се чуваше все по-близо. Рейчъл отчаяно се опитваше да се освободи. Веригите около китките, глезените и врата й се впиваха в плътта й, а стаята около нея направо щеше да се пръсне от оглушителния лай и ръмжене на цяла глутница разярени кучета. Тихите й писъци продължаваха и в един момент тя изгуби контрол над пикочния си мехур, точно както някога, когато беше на девет и я беше нападнал питбулът на съседите.

Мама идва, Кими. Мама идва, Кими. Мама идва, Кими. Мама идва, Кими.

И тогава се чу глас:

— Готова ли си да ни кажеш истината?

Светлините се включиха рязко и лаят на кучетата изведнъж престана. Рейчъл се огледа из помещението. Нямаше никакви кучета. Видя само двама мъже, облечени в черно.

По-високият от тях, явно лидерът, отлепи тиксото от лицето й и извади топката, която бяха натъпкали в устата й.

— Готова ли си да ни кажеш истината? — попита я той отново.

Китките и глезените й кървяха, вратът й беше силно охлузен от веригите.

— Казах ви истината — проплака тя.

— Не, не си — отвърна той и отвори бутилка минерална вода „Поланд Спринг“, наклони я към устните си и изпи наведнъж половината от нея.

Рейчъл се взря във водата.

— Изглежда си жадна — каза мъжът. — Останалото е за теб. Само ми кажи кой уби Кими.

— Кълна се, че не съм убила Кими. Аз я обичах. Никога не бих наранила единственото си дете.

— О, да. Ти си направо Майка на годината, а това е голямата награда — отвърна той, вдигна бутилката и я обърна.

Рейчъл се разхлипа, когато водата плисна върху циментовия под.

— Съдът повярва, че не съм го направила. Защо вие не можете да повярвате?

— Съдебните заседатели са тъпаци — отвърна той — и бързат само да се приберат у дома. Ние обаче не сме нито едно от двете.

По-ниският от двамата, този, който се държеше по-добре, посочи към видеокамерата, поставена на триножник пред нея.

— Просто говори на камерата. Кажи ни какво се случи в действителност и ще ти дадем топла храна, много приятно изстудена вода и ще можеш да поспиш.

— Искаш да кажеш, че тогава ще ме убиете — отвърна Рейчъл.

— Така е — съгласи се лидерът, — смъртта е неизбежна. Болката и страданията обаче са по желание. Ето, нека да ти демонстрирам.

В ръката си държеше дървена кутия, която напомняше на Рейчъл за музикалната кутийка на майка й, която си спомняше още от дете.

Той я отвори и тя почти очакваше от нея да зазвучи приспивна песничка, но музика нямаше. В кутията имаше само някакъв странен метален инструмент. Рейчъл никога не беше виждала нищо подобно, но някак си знаеше, че е зло.

— Казва се задушаваща круша — поясни мъжът. — Някои я наричат круша на страданието. Тази тук е от шестнайсети век. Купих я от „Ибей“ за дванайсет хиляди долара.

Рейчъл стисна силно клепачите си.

— Отвори очи — заповяда бавно и заплашително мъжът, — иначе ще ти ги отворя насила.

Тя отвори очи. Кутията беше вече на пода, а нещото с форма на круша беше в ръката му.

— Сега отвори уста — нареди й той.

Тя поклати глава.

Мъжът кимна към партньора си. По-любезният стисна ноздрите й и я принуди да отвори уста, а другият натика металното приспособление в нея.

— А това е и прекрасното нещо на нашата малка круша — каза той, — дръжката й всъщност е на винт и когато завъртя спиралния шип в центъра… — Той направи две бързи завъртания и Рейчъл се задави и изпищя едновременно.

— Спокойно! — каза мъжът. — Това е само демонстрация. Няма да те заболи. Не и този път.

Той завъртя винта в обратната посока и измъкна крушата от устата й. Рейчъл трескаво пое въздух.

Мъжът в черно се усмихна.

— Завъртях го само два пъти — каза той, — ето така. — Показа й как завърта два пъти дръжката. Рейчъл видя как крушата се разтвори в долната си част и четири сегмента подобни на лъжици започнаха да се отделят встрани. — А гледай какво става, когато го завъртя още веднъж. И още, и още… — Металните лъжици се отвориха още по-широко и не оставиха никакво място за съмнение относно уврежданията, които устройството можеше да причини. — Колко беше това? Пет пъти? — попита той — Пет завъртания? Трябва да видиш какво става на десет. Или на петнадесет. Направо е демонично, но нали ги знаеш онези побъркани средновековни съдници, направо са горели от нетърпение да го използват.

— Не съм убила дъщеря си. Кълна се — каза Рейчъл.

— Задръж тази мисъл, още не съм свършил — каза мъжът и тикна крушата пред лицето й. — Ето и гениалното предимство на тази малка красавица — тя е универсална и може да се използва за всички телесни кухини. Така че, ако си богохулен еретик, това се натиквало в лъжовната ти уста. Мъжете хомосексуалисти били наказвани с анална круша, а жените, които развратничели със сатаната… ами, както казах, крушата работи при всички отверстия.

В този момент иззвъня мобилен телефон и мъжът потупа джоба си.

— Ето ти нещо, над което да поразмишляваш, докато аз проведа един разговор — каза той.

58.

— Чакай малко — каза Гидън по телефона, докато минаваше зад фалшивата стена, която бяха издигнали, за да скрият озвучаващата техника.

Беше си свършил предварителната работа добре. Знаеше, че Рейчъл ще е ужасена още от самия звук на кучешкия лай. И това беше всичко, което им трябваше, за да я докарат до истерия — един звук от библиотеката за звукови ефекти.

Излезе от гаража през задната врата и притисна телефона до ухото си.

— Какво става, мамо? Малко съм зает в момента.

— Мислех, че смяната ти вече е свършила. Затова чаках да ти звънна чак сега.

— Смяната ми е свършила. Зает съм да си живея живота — отвърна той. Все още стискаше крушата в другата си ръка и се заигра с нея.

— Добре, значи ще ти кажа накратко. Няма да повярваш кой дойде в къщата ни днес.

— Мамо, това може ли да почака? Наистина в момента съм зает.

— Тереза Салви.

— Страхотно мамо, но трябва да… Какво? Кой?

— Госпожа Салви. Тя сама ми каза да я наричам Тереза.

— Какво, по дяволите, е търсила тя там?

— Гидън! Внимавай как говориш!

— Мамо, мамо, извинявай. Не се усетих. Я ми кажи пак, Тереза Салви е идвала в къщата ни? Жената на Джо Салви?

— Сега вече май наистина успях да спечеля вниманието ти. Да, тя дойде. Специално си е направила труда да ме посети, за да ми благодари, че върнах книгата на сина й.

Зад гаража беше оставена пластмасова щайга и Гидън бавно приседна на нея.

— Каква книга? — попита той, но разбира се, още преди да зададе въпроса, много добре знаеше отговора му.

— Дневникът на сина й Енцо. Намерих го заврян зад едно чекмедже на бюрото, когато разчиствах твоята стая.

— Това… това е невъзможно!

— Нещо не е наред ли? Да не би да съм направила нещо нередно?

Мозъкът му препускаше на бързи обороти. Майка му нямаше как да се е добрала до дневника, защото той беше у него. Можеше да се закълне, че е у него.

През онази дъждовна нощ на 2001 година беше прочел всяка страница. Спомняше си, че тогава си мислеше: „Ако хората в този тефтер знаеха, че аз съм този, който извади Енцо Салви от рекетьорския бизнес, щяха да ми спретнат адски добро тържество!“.

Само че нямаше как да каже на никого. Не можеше обаче и да се реши да го изгори. Беше на шестнадесет и коженият тефтер със златния обков, принадлежал на Енцо Салви, беше негов трофей. През годините беше мислил да го унищожи, но не можа. Той беше символ на това, което бе постигнал още като момче. Представете си колко по-могъщ можеше да стане.

Естествено, беше опасно да го задържи, но Гидън никога не беше бягал от опасностите. Така и не беше казал на Дейв, че дневникът все още е у него. Дейв щеше да се вбеси. Но през всички тези години той не беше изпитал съжаление нито за миг — напротив, беше доволен, че го е запазил. Ако някога все пак усетеше вина за убийството на Енцо, подробностите в тефтера бяха живото доказателство за престъпленията на онази отрепка.

Преди няколко години, когато се беше изнесъл от дома на майка си, беше събрал всички свои вещи, които искаше да запази. Можеше да се закълне, че е взел и дневника. Онази нощ беше пил, но въпреки това беше сигурен, че го е натъпкал на дъното на един от онези кашони, които все още стояха неразопаковани в килера в новия му апартамент. Трябваше да е там! Просто трябваше!

— Гидън? Слушаш ли ме? — попита майка му. — Зададох ти въпрос.

— Какво, мамо? Не те чух.

— Казах, че се надявам да не съм направила нещо неправилно. Върху книгата беше написано името на Енцо, затова я предадох на отец Спинели, който пък я дал на госпожа Салви. Синът на бедната жена беше убит, когато бе едва на осемнайсет.

— Не, мамо, не си направила нищо лошо.

— Знам, че тези Салви са замесени в цял куп съмнителни дейности, но това не се отнася за майката. Тя винаги идва на служба в църквата и организира онези огромни партита за целия квартал. Мислех, че мога да направя за нея поне това, да получи възможност да се докосне до починалия си син. Един господ знае как това нещо се е озовало сред твоите вещи.

— Постъпила си добре, мамо — отвърна Гидън. — Благодаря, че ми каза. Сега трябва да вървя.

— Знам, знам, зает си да си живееш живота, но може би все пак ще намериш време да ни сместиш, мен и Шърман, за някоя вечеря?

— Обещавам — отвърна Гидън. — Обичам те, мамо.

Затвори телефона и притисна лице в разтворената си длан. Нямаше нужда да проверява кашоните в килера. Някак си се беше прецакал. Беше оставил тефтера на Енцо в къщата на майка си и тя го беше предала на семейство Салви.

Гидън се изправи. Сега Салви ще тръгнат след мен и Дейв.

Задната врата се отвори и Дейв излезе от гаража.

— Ей, Гид, какво става?

— Нищо — отвърна Гидън. — Просто обичайното глупаво обаждане от мама. Нали я знаеш: „С коя излизаш?“, „Не работи толкова много“, като цяло нищо важно.

— Беше страхотен там вътре с крушата. А това с кучетата си беше направо отлично попадение. Тя ще се пречупи всеки момент.

— Мисля, че си прав — каза Гидън. — На ръба е.

— Нека да й дадем още двадесет и четири часа вътре и да се върнем mañana21 — предложи Дейв. — Дотогава със сигурност ще е готова да разкрие цялата си гнусна убийствена душица.

— Добра идея — съгласи се Гидън.

Няма смисъл да казвам на Дейв за семейство Салви още тази вечер. Той ще се побърка. Нека първо да пречупим Рейчъл, после ще се разправяме с мафията.

59.

Въпреки факта, че разполагахме с най-съвременни технологии за разследване, двамата с Кайли прекарахме останалата част от деня в битка с бюрократични спънки, създавани от Областната прокуратура на Ню Йорк и Градската пробационна служба.

В 5:00 вечерта отидохме да докладваме на Кейтс.

— Четирима души от пробационната служба са знаели накъде е тръгнала Рейчъл О’Кийф, когато е напуснала ареста — казах аз. — Бройката в Областната прокуратура е поне осем.

— Поне осем? — учуди се Кейтс. — Не можете ли да установите точния брой?

— Опитахме — отговори Кайли, — но все пак си имаме работа е правоохранителна служба.

— Разпитахме и снехме от подозрение всички от Градската пробация, като успяхме да намерим и шестима от хората в Областната прокуратура — поясних аз.

— Значи ви остават още двама.

— Не съвсем. Сътрудниците на областния прокурор са излизали на групов гуляй онази нощ и трима от тях признават, че „са споменали по нещичко на някого, на когото може да се има доверие“, така че бройката нараства до петима души, които трябва да свалим от подозрение.

— Трудно ли е да бъдат намерени? — попита Кейтс.

— Намирането им е лесно. Написали сме им имейли и текстови съобщения, оставихме и съобщения на гласовите им пощи — всички те знаят какво искаме. Проблемът е в това да ги накараме да се срещнем лице в лице. Те с удоволствие ще ни върнат телефонно обаждане, но да не забравяме, че тези хора все пак си изкарват хляба с лъжи. Решихме, че ще е по-добре да се срещнем и да поговорим с всеки от тях поотделно.

— Двама ще се явят тук още тази вечер. Трета току-що е прекарала спешна операция от апендицит и до утре няма да можем да говорим с нея. Последните двама в списъка ни са Мик Уилсън и един от помощниците му. Нали познавате Мик — има лошия навик да не отговаря на съобщения, а и въобще не го е грижа.

— Накарайте го да се загрижи. О’Кийф е била отвлечена преди петнадесет часа. Хазмат няма да я остави жива още дълго. Обадете ми се, когато…

— Капитане? — прекъсна ни Катина Хронас, цивилен сътрудник от нашия отдел. Катина се занимаваше с ежедневното разпределение на стотици телефонни обаждания, имейли и факсове, предназначени за Кейтс. Беше запозната с приоритетите на началничката си както в личен, така и в професионален план, и си позволяваше да я прекъсне само когато беше нещо наистина важно. Кейтс се подготви за неизбежната лоша вест. — Това дойде току-що от кабинета на началника на управлението. — Катина подаде на Кейтс лист хартия.

— По дяволите! — каза Кейтс, докато поглъщаше с поглед краткия текстов абзац. — Изтекло е.

Двамата с Кайли се спогледахме. Добре знаехме какво е „изтекло“.

— Успяхме да го задържим в информационна дупка цели девет часа — осведоми ни Кейтс, — но „Таймс“ току-що е разпратил служебен имейл: Рейчъл О’Кийф е била отвлечена само часове след напускането на градския затвор.

— В „Таймс“ не отпечатват непотвърдени слухове — отбеляза Кайли. — Кой им е дал тази информация?

— Отвличането на О’Кийф е било потвърдено от адвоката й Денис Уолок — прочете Кейтс. — Разбира се, от вестника не съобщават откъде е изтекла новината, но аз бих се обзаложила, че това е работа на самия Хазмат. Той обича да се пише за него, а медиите го обсипват с внимание.

— Което значи, че телефонните ни линии ще бъдат залети от стотици обаждания с фалшиви сигнали, че са я видели някъде — каза Кайли.

— Това не е ваш проблем — отбеляза Кейтс. — Комисар Харис ще ми предостави всички човешки ресурси, от които имаме нужда, за да се справим с обажданията на откачалките. Вие трябва само да намерите Рейчъл О’Кийф, да хванете убиеца Хазмат и да превърнете кмета Спелман в национален герой, и то преди деня на изборите. Действайте!

— Това беше най-надъхващата реч в съблекалните, която някога съм чувала от треньор — отбеляза Кайли, когато излязохме от офиса на Кейтс. — Точно това ми трябваше, за да се надъхам да работя по случая.

До девет часа двама от помощниците на областния прокурор се появиха в офиса, за да ни съобщят, че никога не са говорили с когото и да било за убежището на Рейчъл в Ню Джърси. Нито един от двамата не криеше нищо, не се колебаеше и не увърташе. Казваха истината.

— Остават ни още трима — каза Кайли. — Предлагам прекъсване през нощта. Всичко това е в полза на…

Тъкмо щях да се съглася с предложението й, когато кабината на асансьора спря на нашия етаж. Отделът ни разполага със собствени офиси на третия етаж в Деветнадесето управление — сектор, който обикновено не е твърде оживен, особено в този час на денонощието.

Вратите се отвориха и от асансьора излязоха последните двама души, които очаквах да се появят в нашия офис — същите онези, които Джон До беше нарекъл дефективи Донован и Бойл.

Те се приближиха до бюрата ни, придружени от неизменните намусени физиономии, рамене, посипани с пърхот, и походка на хора, глътнали бастуни.

— Решихме, че може все още да сте тук — каза Донован.

— Така е при случаите със серийни убийци — отвърна Кайли, — не ти се отваря възможност да се чупиш по-рано от работа. Вие какво правите тук?

— Вие какво мислите? Осведомете ни.

— За какво? — попита Кайли.

Онзи се засмя.

— За какво? За проклетия случай, разбира се. Вижте, може вие да обирате лаврите, но от самото начало това си беше нашият случай и ние няма да се оттеглим току-така…

— По-спокойно — обърна се Бойл към партньора си и вдигна ръка, след което погледна към Кайли. — Май ще кажете, че леко сме извън последното развитие на случая, но вината не е наша. Все пак става въпрос за политика, така че нека да започнем на чисто. Става ли?

— Давайте — съгласи се Кайли. — Така или иначе няма как да стане по-зле от това.

— Вижте — прекъсна я Бойл. — В понеделник сутринта ние с Донован бяхме прескочени безцеремонно. Хазмат си беше наш случай. Направихме всичко, което можахме, по най-добрия начин и никой не се беше оплакал, че не сме хванали убиеца. След това беше убита Паркър-Стийл и случаят излезе на първа страница. Сега е отвлечена Рейчъл О’Кийф и цялото нещо става проблем от световна величина.

— Нямаме никакви доказателства, че О’Кийф е свързана с Хазмат — отбеляза Кайли.

— „Поуст“ също нямат доказателства — отговори Бойл, — но така или иначе разнасят вестта. В момента е на началната страница на онлайн изданието им. Идеята ни е, че сега случаят „Хазмат“ е дори още по-важен от преди, а ние не искаме да си останем двете смотани ченгета, които не успяха да го разрешат. В понеделник вие казахте, че сме назначени към вашата така наречена „оперативна група“. Ако все още сме в нея, осведомете ни какво става по случая.

— Хубаво — съгласи се Кайли. — Намерихме свидетел, който твърди, че е видял Паркър-Стийл да се качва в кола.

— Свидетелят разпознал ли е колата, или водача? — попита Донован.

— Имаме двама заподозрени — отговори Кайли. — Качила се е на задната седалка при някакъв мъж, но свидетелят не може да посочи кой е шофирал.

— Двама заподозрени ли? — попита Бойл.

— Сигурни ли сте? — добави и Донован. — Ние търсехме само един.

— Имаме и друг свидетел, който пък е видял Алекс Канг да се качва в кола с двама мъже — отбелязах аз.

И двамата ни изгледаха сащисани.

— Мамка му! Извадили сте късмет! — заяви Донован.

— Ние не можахме да намерим кьорав свидетел в „Чайнатаун“. Каква е била колата?

— Черен спортен джип. Нямаме марка и модел — отвърнах.

— Ами мъжете? — попита Донован. — Имате ли описанието им?

— Просто двама обикновени бели мъже като мен и теб — отвърнах аз.

— Ами О’Кийф? Имаме ли нещо за нея?

— Отвлекли са я двама мъже, така че „Поуст“ може и да е прав, вероятно в случая „Хазмат“ става въпрос за екип.

— Близо ли сте до залавянето им?

— Още не, но се доближаваме. Току-що се сдобихме с още нови доказателства.

— Какви нови доказателства например? — поинтересува се Донован.

— Двамата, които са отвлекли О’Кийф, са оставили следи. Работим по тях, но в момента можем да ви кажем само това.

Бойл кимна.

— Вижте, знам, че отначало не се сработихме съвсем добре — започна той, — но ако сте близо до залавянето на тези типове, със сигурност ще ви трябва и подкрепление, нали?

— Вероятно — отговори Кайли.

Бойл сви рамене. Знаеше, че „вероятно“ беше единственият отговор, който щеше да получи в случая.

— Вижте, хора, имате мобилните ни телефони — каза той. — Звънете ни по всяко време.

60.

Донован и Бойл се качиха в асансьора, а двамата с Кайли изчакахме мълчаливо да слязат на приземния етаж.

— На тези двамата им нямах доверие още като се опитваха да подкопават работата ни — каза тя, когато чухме вратите на асансьора да се отварят долу с шумно изтракване, което отекна нагоре по асансьорната шахта. — Сега, когато искат да ни помагат, им вярвам още по-малко.

— Технически погледнато, мисля, че само Бойл е този, който иска да помага — отбелязах аз. — Донован сигурно ще бъде по-доволен, ако намери нас двамата с теб натъпкани в защитни облекла. Не мога да повярвам, че се опитаха да разиграят номера с доброто ченге и лошото ченге пред нас.

— А аз все още се опитвам да разбера дали тези двамата са умни ченгета, или тъпи ченгета — каза тя.

— Аз гласувам за тъпи.

— Ние двамата намерихме повече следи за три дни, отколкото тези глупаци са открили за четири месеца — каза тя, — така че привидно двамата изглеждат като пълни аматьори.

— А мислиш ли, че има и нещо под тази фасада?

— Нека просто да предположим, че Черил е права и наистина търсим истински ченгета. Ако Донован и Бойл са извършителите, значи досега са успели да се устроят като водещи детективи, като са извършили първото престъпление в района под тяхна юрисдикция. Това не просто е умно, идеята е направо брилянтна!

— А как ще обясниш факта, че се появиха тук тази вечер, за да ни изцедят за повече подробности по случая? Не знаят ли какъв е най-бързият начин да се изкачат до номер едно в списъка на заподозрените? На мен това ми звучи доста тъпо.

— Тъпо е само ако знаят, че търсим провинени ченгета — отвърна тя. — В момента има само четирима души, които знаят, че издирваме убийците сред нюйоркската полиция — ти, аз, Черил и Кейтс. Тези момчета може да са доста по-умни, отколкото се представят. Мисля, че нарочно се направиха на вбесени, когато им взехме случая, и правеха всичко възможно, за да не ни помагат. След това са се усетили, че като пречат на нас, пречат и на себе си, затова са решили, че като ни предложат подкрепата си, това ще е най-добрият начин да останат в течение на случващото се по разследването.

— Не ме интересува дали са тъпи, или умни. Но ако се опитват да слухтят какво става около нас, може би е добре и ние да слухтим какво става около тях.

— Закари Джордан, да не би да говориш за поставяне на опашки след тези двамата? — попита Кайли и цялата грейна от щастие.

— Ъхъ.

— А мислиш ли, че капитан „Всичко по учебник“ ще одобри идеята ни да назначим екип да ги следи? — попита тя.

— Може би да, може би не — отговорих.

— Вероятно не.

— Но това няма значение, защото аз няма да я питам. Точно в момента въобще не ми пука какво ще каже тя.

— Слушай само какви ги говори примерният полицай! — отбеляза Кайли и се ухили широко насреща ми. — А аз си мислех, че съм единственото ченге наоколо, което си е спечелило репутация, че действа не по правилата.

Дълго преди да се присъедини към „Специални клиенти“, Кайли беше известна с това, че нарушаваше правилата всеки път, когато смяташе, че те не работят в нейна полза. И въпреки че шефовете обикновено се мръщят на ченгетата ентусиасти, тя винаги успяваше да си свърши работата, така че те винаги подминаваха нарушенията й. Донован и Бойл намирисваха отдалеч и бях готов да ги закова, независимо от това какво щяха да кажат висшестоящите.

— Нали чу кмета днес следобед? — попитах аз. — Няма значение какво, по дяволите, ще трябва да направим, но дяволски добре е да го свършим преди деня на изборите. Това стори ли ти се като обикновен коментар?

— Мамка му, не. Звучеше си като директна заповед от най-отгоре на хранителната верига. Но ми харесва начинът, но който разсъждаваш. Само така, партньоре! — похвали ме тя.

Взе телефона от бюрото си и набра номер.

— Здрасти, Кайли е. О, човече, толкова се радвам, че още си там. Може ли да намина?

Какъвто и да беше отговорът, той я накара да се засмее.

— Супер. Ще съм там след минутка.

Тя се втурна към вратата на офиса.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш къде тръгна?

— Към офиса на Мат Смит. Връщам се след пет минути — каза тя и изчезна.

Аз си останах там, кипейки вътрешно, сякаш момичето, с което бях дошъл на танците, изведнъж беше решило да се прибере у дома с някой друг.

Мат Смит ли? Браво на теб, партньоре!

61.

Джо Салви се взираше в тенджерата сос за спагети, оставена на котлона. Ако беше майка му, щеше да го е изхвърлила на боклука, преди въобще да го е предложила на Папа. След това погледът му се отклони към жената, която току-що беше сервирала от соса в чинията му.

Тереза стоеше права край кухненския плот и отваряше поредната бутилка вино. Спря само колкото да изрита настрани обувките си с десетсантиметрови токове, купени за осемстотин долара.

Добра идея, Тереза. Една дама не иска да се стовари по задник, докато поглъща втората си бутилка „Бруно Джакоза Бароло“ от двеста долара.

Преди четиридесет и една години тя беше перфектната съпруга, отговаряща напълно на трите характеристики, които майка му беше казала, че са важни: беше добра в кухнята, страхотна в спалнята и при това беше католичка.

Сега мама я нямаше вече. Същото се отнасяше и за Тереза. Все още спяха в една спалня, но сексът вече не беше впечатляващ. Не беше и зле, просто вече не беше хубав. Също като соса.

Тя постепенно се беше отдръпнала. Казваше, че било, защото той бил твърде зает с работата си.

Неговата работа? Откъде според нея идваха парите за всички тези неща? За къщата? За колите? За дрехите? За бижутата? За благотворителните прояви? Тя раздаваше парите му на всеки, който й протегнеше ръка, а те я издигаха на пиедестал. Хубаво, щом от това имаше нужда. Но откъде си мислеше тя, че идват тези пари? Идваха от работата му.

— Казах ли ти, че вече е омъжена повторно? — попита Тереза.

През цялото време бърбореше нещо, но той не я слушаше.

— Да, каза ми — отвърна той. — Два пъти.

— Тя е толкова щастлива. Омъжила се е за гимназиалния учител Джон Адамс и сега двамата работят в малкия си цветарски магазин — каза Тереза. — Съпругът й умира, а две години по-късно друг мъж вече спи в леглото му. Ама че кучка!

Тя напълни повторно чашата си и преднамерено го изгледа над ръба, докато си наливаше, предизвиквайки го да й направи забележка за това колко много пиеше.

— И е толкова горда с онова малко прасе сина й — ченгето, което спасява света! — обяви Тереза. — Радвам се, защото това значи само, че когато аз приключа с него, ще я боли още повече.

Той се разсмя.

— Когато ти приключиш с него? И кой умря, та ти стана шеф?

— Енцо умря! Чакала съм дванадесет години за отплата и сега ще я получа.

— Ще идеш в полицията ли? — попита той. — Ще затриеш ченге?

— Две ченгета — отвърна му Тереза. — Другият, чието име също е в колекцията на Енцо, е приятелят му Дейв. Винаги съм казвала, че повече от един човек трябва да е убил Енцо. Ти мислеше, че са черните от парк „Озон“, но са били тези копелета.

Тя надигна чашата си и изпи наведнъж половината.

— Тези хора бяха наши съседи. Организирахме партита за тях. Хранехме ги. А те така ли показват уважението си? Ние ги посрещахме с отворени обятия, а те ни забиха нож в сърцето. Юда е седял на масата ни, Джо! Истински Юда.

Салви вдигна ръка, за да я успокои. Не я беше виждал в такова състояние от погребението на Енцо насам.

— Добре, Тереза, достатъчно. Аз ще се справя с това.

— Кога?

— Сега — каза той и се изправи. — Имам един лейтенант от полицията, който ми дължи услуга. Той ще разбере къде работят тези две ченгета.

— И тогава какво?

— Откъде да знам? Нека първо да разберем. Дай ми малко време да помисля.

— Не мисли! Действай! Ако не заради мен, направи го заради майка си. Помниш ли какво обеща тя, когато се хвърли върху ковчега на Енцо? La famiglia fornira giustizia. Око за око.

Тя се обърна рязко към плота, грабна бутилката и излезе, залитайки, от стаята. Салви извади мобилния си телефон и се обади на Бърнис.

— Идвам при теб — съобщи кратко той. Това беше единственото, което трябваше да каже. Затвори и отиде в коридора да си вземе палтото.

Бърнис работеше за счетоводителя му. Беше четиридесетгодишна и никога не се беше омъжвала. Не беше хубава. Беше просто мило и приятно еврейско момиче, което се оказа истинска тигрица в леглото. Бяха любовници от седем години, а жената никога не беше поискала нищо. Той й носеше подаръци, а тя казваше просто: „Благодаря ти, Джо. Наистина не трябваше“. Нямаше никакви изисквания към него.

Сексът им беше невероятен, а за капак тя беше и дяволски добра готвачка.

Майка му щеше да я намрази от пръв поглед.

Не беше католичка.

62.

Кайли винаги беше намирала начин как да ме вбеси. Тази вечер не правеше изключение. Бяха минали двадесет минути откакто извика: „Връщам се след пет минути“, и изчезна към офиса на Мат Смит. Без обяснение и без покана да се присъединя и аз — само неизменното й отношение в стил „Аз командвам, ти стой и чакай тук!“.

Опитвах се да се справя с нездравословния гняв, когато мобилният ми телефон иззвъня. Беше Черил. Бавният огън, на който се печах, изведнъж се превърна в приятно сгряваща жарава, когато вдигнах телефона.

— Хей — казах аз, — ти си не само красива и интелигентна, но и безкрайно проницателна. Как разбра, че отчаяно се нуждая от психолог?

— А ти как разбра, че отчаяно се нуждая някой да ми каже, че съм красива и интелигентна? В действителност съм се разположила на дивана по анцуг, пия вино и дъвча пуканки, като всеки момент възнамерявам да посветя цялото си внимание на филм, който съм гледала вече седем пъти.

— „Хубава жена“ с Ричард Гиър и Джулия Робъртс, нали?

— Добре ме познаваш, Закари. А на теб за какво ти е психолог?

— Защото седя тук и събирам прах, докато Жената чудо драпа да разреши най-големия случай в кариерата ми сама.

— Кайли преживява труден момент — каза Черил. — От това, което ти ми казваш, мисля, че личният й живот е излязъл извън релси. В момента работата е единственото нещо, което може да контролира.

— Супер! Само дето нейната работа е и моя работа. Аз съм й партньор.

— Тогава я остави за малко на мира, партньоре.

— Това ли е професионалният ти отговор? Искаш аз да я оставя на мира? Мислех, че поне ти ще си на моя страна.

— Професионалистите не вземат страна. Стига, Зак, и ти си преживявал доста тежки моменти, а Кайли винаги те е подкрепяла. Не го приемай лично. Тя не се опитвала те изолира. Това, че се заравя в работата, й помага да се разсее от проблемите си със Спенс. Може би те ще изгладят нещата помежду си и вие двамата отново ще намерите баланса.

— А какво се очаква да правя дотогава?

— Ако трябва да използвам думите на моя виден колега, ще кажа: „Свиквай, човече“.

— И кой го е казал това? Фройд ли?

— Не, доктор Фил.

— А, добре, току-що успешно възстанови психичното ми здраве — заявих аз. — Наслади се на виното, пуканките и женския си филм. Изглежда си планувала да запомниш тази вечер.

— Ще ми липсва само едно нещо — каза изкусително тя.

Почувствах се наистина излекуван.

— Аз ли? — попитах.

— Всъщност си мислех за Ричард Гиър, който да ме заведе на шопинг в „Родео Драйв“, но със сигурност и ти ще свършиш работа. Свободен ли си?

— Не веднага, но човек трудно може да откаже оферта за безплатно вино и пуканки. Приготви и за мен. Ще бъда при теб след около два часа.

— Филмът ще е свършил след два часа — отбеляза тя.

— Ти си професионалист. Сигурен съм, че ще намериш начин да ме компенсираш.

В този момент Кайли влезе през вратата.

— Трябва да вървя — казах аз. — Детектив Макдоналд току-що се завърна от своето самостоятелно разследване.

— Не ставай заядливец — каза Черил. — Дръж се добре с нея.

— Ще се държа. Обещавам — отговорих. — Ще се видим по-късно. Аз те… знаеш какво.

— И аз те… знаеш какво — отвърна тя и затвори.

Така и все още не бяхме открили идеалния начин за приключване на телефонен разговор. Никой от двама ни все още не беше готов за „обичам те“, но след три месеца кого ли заблуждавахме?

Кайли се беше ухилила като златотърсач, който току-що е попаднал на главната жила.

— Грееш от радост — констатирах аз. — Какво откри?

— Беше адски прав, когато предложи да проследим Донован и Бойл. Мат претърси служебната база данни, за да разбере какви коли карат те двамата.

— Нямаше да си толкова щастлива, освен ако някой от тях не е собственик на черен спортен джип.

— Детектив Дейвид Донован има такъв — отвърна тя. — „Тойота Хайлендър“, модел 2011, черен като хълмовете на Южна Дакота.

— Това е окуражаващо, но той със сигурност не е единственото ченге, чиято кола се вписва в описанието.

— Знам. Мат ме засипа с обичайните бла-бла-бла предупреждения да не правя прибързани заключения, защото в петте предградия са регистрирани около два милиона коли, а 15 811 от тях са черни спортни джипове. И все пак, ако ще си залагаме главите за това, добре е, че Дейв Донован притежава автомобил, който съвпада с описанието на онзи, използван при отвличанията.

— А сега какво правим? — попитах аз.

— Съгласна съм с теб, че не можем да попитаме Кейтс дали може да следим двама от нашите детективи. Дори и тя да се съгласи, това ще остави писмена следа, а ако сгрешим, тя ще изглежда като идиот наред с нас двамата.

— Значи ще ги поставим под наблюдение, без да й казваме?

— Не „ние“. Ние двамата си имаме достатъчно задачи, с които да се занимаваме. Трябва да привлечем някой друг.

— Имаш ли някого предвид?

— Въртят ми се едно-две имена — отбеляза тя. — Ами ти?

Имах двадесет минути да помисля над това, преди да се обади Черил, и бях измислил някого, който можеше да ги проследи и да го направи дискретно. Казах й кого имам предвид.

— Перфектен избор — похвали ме тя.

— Наистина ли? Нямаш ли контрапредложение?

— Знам, че имаш проблеми с приемането на „да“ за отговор, но в случая съм категорично съгласна с теб. Дай да се обадим на шефа им и да видим дали са свободни.

— Не се обаждаме на нашия шеф. Сигурна ли си, че действително е добра идея да позвъним на техния? Искам да кажа, защо точно сега да започнем да действаме по правилата? Дай просто да се обадим на тях двамата в типичен за нас стил и с по-малко шум по веригата.

— Неразрешено от висшестоящите наблюдение — каза тя. — Гордея се с теб, каубой. Най-накрая започваш да се учиш как се нарушават правила.

— Ъхъ — съгласих се аз. — Така си е, защото работата с теб си е направо като майсторски клас.

63.

Когато бях на петнадесет, майка ми работеше на постоянен договор като гримьор за сериала „Пътеводна светлина“. Всеки ден след училище минавах през студиото, така че да се натъпча до насита със закуските от вечно заредения служебен бюфет, който поддържаха за хората от екипа.

Не след дълго осъзнах, че бързам към студиото всеки следобед, защото се интересувах повече да разбера какво ще се случи със заплетените съдби на екранните персонажи, отколкото от храната на служебната маса.

Бях се запалил по сапунен сериал — нещо, което едно момче в тийнейджърска възраст не е лесно да признае. Бях сигурен, че нещо не ми е наред.

Майка ми обаче ме уверяваше, че съм си съвсем нормален.

— Всички обичаме да се потапяме в проблемите на други хора — казваше ми тя. — Такава е човешката природа.

Не мога да говоря за останалата част от човечеството, но моята природа със сигурност е такава. Ето защо още в мига, когато с Кайли си казахме довиждане за вечерта и тя си взе такси по посока апартамента на Шели, аз взех друго и се отправих към нейния апартамент. Същата вечер Спенс беше изписан от болницата и реших, че това е идеалният момент да си поговоря с него насаме. Не казах на Черил къде отивам, защото тя категорично се беше изказала по въпроса още предишната вечер.

— Стой настрана — беше коментарът й. — Човекът има зависимост и ако не знаеш какво правиш, по-добре стой настрана. Иначе ще е все едно да изпратиш полицай от пътна полиция да води преговори с похитители, взели заложници.

Ако бяхме в офиса, когато ми го беше казала, сигурно щях да започна да споря с нея, но по това време бяхме в леглото и аз все още бях обвит от приятното усещане след секс. Не беше идеалният момент за спорове с приятелката ми психолог за това дали съм достатъчно квалифициран да се меся в брачните проблеми на бившата ми приятелка. Така или иначе дори и за себе си не бях съвсем наясно защо искам да се намеся, затова прошепнах само едно: „Права си“. Дълбоко в себе си обаче знаех, че Черил греши. А и аз не бях точно полицай от пътна полиция.

Кайли и Спенс живеят в Долен Манхатън в една осеметажна бивша фабрика, превърната в осем невероятни апартамента с прекрасна гледка към река Хъдсън. Нямаше портиер, а само двойни врати от дебело стъкло и система за видеонаблюдение. Позвъних на звънеца.

— Зак? — чу се прегракналият глас на Спенс по интеркома. — Кайли не е тук.

— Знам. Исках да говоря с теб. Имаш ли нещо против да се кача?

— Късно е, човече. За какво искаш да говорим?

„За лошите страни на наркотичните зависимости, но се надявах да изпием по бира и да си поговорим като мъже, преди да стигнем до тази част“ — помислих си аз.

Човекът видимо не искаше да натисне бутона, с който да ме пусне вътре. Трябваше да опитам да направя нещо от фоайето.

Поех дълбоко дъх.

— Виж, Спенс — започнах аз, — Кайли ми разказа какво става. Знам, че имаш проблеми с болкоуспокояващите…

— О, господи! — изръмжа той. — Значи жена ми те е накарала да спреш да гониш серийни убийци и да започнеш работа към отдел „Наркотици“?

— Тя дори не знае, че съм тук. Това е лично, само между мен и теб.

— Лично ли? Човече, ти си приятел на Кайли, а не мой!

— Прав си, Спенс, аз не съм ти приятел. Аз съм просто един случаен познат, който рискува собствения си скапан живот, за да спаси твоя — заявих аз, като гледах право в камерата на интеркома. Бяха нужни пет секунди, но сигналът за отваряне на входната врата в крайна сметка прозвуча и аз побързах да вляза, преди да си е променил решението.

Качих се с асансьора на седмия етаж и Спенс ми отвори вратата на апартамента. Очаквах да изглежда зле и видът му не ме разочарова.

Допреди срещата си с Хамелеона Спенс Харингтън тренираше в домашния си фитнес салон по два часа всеки ден. Този Спенс, който сега стоеше на прага пред мен, имаше блуждаещ поглед и подпухнало лице. Бях достатъчно наясно с проблемите му с наркотиците, за да знам, че това не беше от липсата на тренировки.

— Виж ти, виж ти — каза той. — И това ако не е самата Майка Тереза! Ако си тук, за да ми прочетеш някоя от онези нравоучителни лекции в стил Нанси Рейгън, недей да си губиш времето. Слушам ги непрекъснато, откакто започнах да пуша трева в гимназията.

— Ей, не съм тук да ти чета лекции. Искам само да поговорим.

— Няма за какво да говорим, пич, така че нека ти го кажа кратко и ясно — болкоуспокояващите, които пия, не са като привикването към кокаина. Към тях не се получава зависимост. Предписани са ми от лекар.

— Разбрах от Кайли, че вземаш много по-голяма доза от предписаното от лекаря.

Още щом го казах, ми се прииска да можех да си взема думите обратно. Той беше успял да ме натика в тема, в която не исках да навлизам, а и изглеждах като пратеник на Кайли в борбата против наркотиците. Очите му пламнаха от презрение.

Погледнах надолу към босите му крака, които целите бяха в десетки нюанси на червеното и мораво-виолетовото.

— Дължа ти извинение, Спенс — казах аз в опит да намаля ефекта от казаното току-що. — Ако двамата с Кайли бяхме заловили по-скоро копелето, което ти причини това…

— Виж, Нанси, сигурен съм, че ми желаеш само доброто — заяви той, като продължаваше да препречва вратата. — Обаче искам да си вървиш. Вече си имам екип от помагачи. Имам си програма, спонсор, ходя на сбирки и всичко това ми е писнало. Точно в момента аз и Кайли имаме нужда от малко пространство помежду ни, докато успея да овладея болката — каза той и се опита да затвори вратата, затова се наложи да се облегна на нея.

— Каква болка, Спенс? Болката в краката? И двамата с теб знаем, че тя отдавна е изчезнала. Единствената болка, която те тормози в момента, е тази да знаеш, че си зависим, но ако гълташ достатъчно хапченца, може да накараш и нея да изчезне. А ако не изчезне, винаги можеш да излезеш из града в три през нощта и да си потърсиш дилър на кокаин.

— Майната ти, Зак! — каза той и притисна вратата по-силно.

— Гледай да си носиш повече пари, Спенс — извиках аз, докато удържах вратата отворена, — защото ще ти трябва много дрога, когато тя си тръгне. А повярвай ми, тя ще го направи. Мислиш, че те е заболяло последния път, когато те е зарязала? Този път ще бъде още по-зле.

Той отслаби натиска си върху вратата и показа лицето си в отвора.

— По-зле за кого, Зак? Последния път аз се изчистих и двамата с Кайли се оженихме. Ако си спомням правилно, ти беше този, когото тя заряза.

При тези думи всичките ми добри намерения, мотивирали намесата ми, отидоха по дяволите. Изблъсках рязко вратата с рамо и го повалих с един удар. Спенс се олюля на болните си крака и се сгромоляса на пода. Застанах над него.

— Тогава тя беше двадесет и две годишно момиче, което искаше да стане ченге! — изкрещях аз. — Последното нещо, което й трябваше, беше гадже, което по цял ден си пудри носа. Да, тя те прие обратно, но не разчитай да вземе същото решение втори път. Сега работата й е дори още по-важна за нея и тя няма да позволи на надрусан с хапчета съпруг да й я скапе.

Той ме изгледа поразен. Отвори уста в опит да каже нещо, но нищо не излезе. Аз продължих:

— Спенс, нямам намерение да ти чета лекция в стил Нанси Рейгън, но само си помисли за това кое те кара да се чувстваш по-добре: перкосетът или съпругата ти? Защото дяволски съм сигурен, че не можеш да имаш и двете.

Отстъпих от вратата и той се изправи на колене, след което я затръшна пред носа ми.

Останах в коридора кипящ от гняв както заради него, така и за това, че бях достатъчно глупав да си мисля, че съм вълшебникът, който може да върне здравето на Спенс и да укрепи разклатения му брак. Явно бях гледал прекалено много сапунени сериали като дете и те бяха прецакали напълно начина ми на мислене.

64.

Беше вече 11:30, когато най-накрая стигнах до апартамента на Мерил.

— Изглеждаш така, сякаш ще ти дойде добре едно питие и прегръдка. Не е задължително да са в тази поредност — посрещна ме тя, обви шията ми с ръце и притисна устни към моите.

Прегърнах я, притиснах я към себе си и тялото ми веднага премина в режим на чувствено претоварване. Всичките ми пет сетива бяха максимално ангажирани. Затворих очи, изключих слуха си и оставих осезанието, вкуса и обонянието да си свършат работата.

Устните й имаха вкус на вино, косите й миришеха на жасмин, а усещането на тялото й, притиснато към моето, ми помогна напълно да забравя за изтеклите единадесет и половина часа от един изключително неприятен ден.

Стояхме така поне минута, без да издадем нито звук.

— Пропусна фантастичен филм — прошепна тя съвсем тихо в ухото ми накрая.

— Беше ли толкова хубав на осмия път, колкото и при предишните седем?

— Зак, отвън може да приличам на зрял учен, но вътрешно съм си все още малкото момиче, което вярва в приказките. И този път беше също толкова чудесен, колкото ще бъде и всеки следващ път, когато го гледам. Ти си мъж. Няма да го разбереш.

Тя отстъпи крачка назад от мен. Беше облечена в плътно прилепнал черен клин за йога и розова тениска с V-образно деколте, която обгръщаше извивките й.

— Май ми каза, че си облечена с анцуг — отбелязах аз.

— Бях, но ме осени вдъхновение, докато гледах как Джулия Робъртс се превръща от уличница в дама.

— И двете еволюирате.

Тя ме отведе до дивана и ми наля малко вино.

— И тъй, как мина денят ти? — попита тя.

— Не беше от най-добрите. Започна с отвличане и завърши с това, че проснах наркозависимия съпруг на партньорката ми на пода. Как мина твоят ден?

Тя зяпна отначало шокирана, но после изражението й се промени в нещо подобно на озадачена усмивка. Или беше неодобрително намръщване? Каквото и да беше, не бях виждал този израз преди, със сигурност не и на нейното лице.

— Я повтори пак частта с онова за наркозависимия съпруг — каза тя.

Вече бях решил, че какъвто и да е резултатът от разговора ми със Спенс, няма да го крия от Черил.

— Въпреки добронамерените съвети на моя доктор все пак реших тази вечер да се видя със Спенс. Мисля, че би нарекла това „интервенция“.

— Не — отвърна тя. — Склонна съм да го нарека зле обмислено и користно лошо решение, но ми позволи да кажа мнението си, след като чуя всичко.

— Добре, докторе — казах аз и отпих голяма глътка от виното си. — Искаш ли да полегна на дивана, докато ти отидеш да вземеш бележник и химикалка?

Шегата ми обаче прозвуча плоско. Този път със сигурност можех да кажа, че на лицето й се изписа неодобрително намръщване.

— Просто ми разкажи, моля — отвърна тя.

Запознах я с историята, като започнах от частта с добрите намерения, преминах през първоначалната съпротива на Спенс и наблегнах на упорството му да отрича, че има проблем. Тя не каза нито дума, докато не стигнах до драматичния ултиматум: „Перкосетът или съпругата ти?“.

— Брилянтна техника, доктор Джордан — въздъхна тя. — Къде сте се дипломирали? В академията за терапия на зависимости на Мръсния Хари ли?

— Искаш ли да чуеш и останалото от историята, или просто ще си седиш и ще критикуваш методите ми? — казах аз.

— Той е затръшнал вратата в лицето ти. Мислех, че това е краят. Има ли още? — попита тя.

— Да. Стоях пред апартамента му и се чувствах много гадно. Осъзнах, че трябваше да те послушам, но не го направих. Случаят беше приключен. Върнах се в асансьора и още преди да бях натиснал копчето, той отвори вратата и ми каза да вляза, затова се върнах.

Изражението на Черил се промени.

— И какво стана после?

— Нищо. Той просто стоеше и ме зяпаше. Не бях сигурен дали ще ме удари, или ще се обади на Кайли да й каже какъв задник съм. И тогава той се обърна и тръгна към спалнята си. На половината път се спря и ми кимна да го последвам. Направих го.

— В спалнята му ли?

— През спалнята към банята. Отиде до шкафчето с лекарствата, извади шишенце хапчета, отвори го и изтръска едно в ръката си. След това извади още едно и още едно. Взря се в тях и за момент наистина си помислих, че ще ги пъхне в устата си, но той не го направи. Просто ги държеше в ръка, а след това бавно ги пусна в тоалетната едно по едно. После обърна и шишенцето и изсипа всички таблетки в тоалетната.

— О, Зак! — каза Черил и докосна с ръка брадичката си. — Това е невероятно. И какво стана после?

— Двамата просто стояхме и никой не каза нищо. Не знам колко време стояхме така, но беше доста. Не исках да го гледам, затова продължих да зяпам хапчетата, потънали на дъното на тоалетната чиния. Накрая вдигнах поглед към него и го попитах:

— Мислиш ли да пуснеш водата?

А той ме погледна с онези големи и тъжни кафяви очи и каза:

— Дай ми минутка, човече, става ли? Това не е толкова лесно, колкото изглежда.

След това ме сграбчи в мечешката си прегръдка, потупахме се по гърба, той пусна водата от казанчето и двамата се върнахме в спалнята, за да се обадим в център за лечение. Това беше първата ми интервенция, а вече си заслужих хилядарката. Мисля, че след като приключа работа като ченге, може да си окача една табелка и да си отворя частна практика.

— И какво ще пише на табелката? „Най-лошият терапевт на света“?

— Можете да критикувате колкото си искате, доктор Робинсън, но не можете да спорите с явните резултати.

— Прав си. Може би на табелката ти трябва да пише просто „Терапевтът, извадил най-голям късмет“.

— Може и да не съм получил класическо обучение, но трябва да се съгласиш, че имам някои безспорни качества — заявих аз.

— Бегло си спомням, че имаш такива, но ще ти се наложи да ми опресниш паметта — отвърна тя, взе ръката ми и ме издърпа от дивана.

— Знаеш ли? Мисля, че си права — казах аз, когато ме поведе към спалнята. — Тази вечер наистина съм „терапевтът, извадил най-голям късмет“.

65.

Към 7:00 вече бях в офиса. Кайли се появи десет минути по-късно с вид на зомби.

— Ако не знаех, бих предположил, че си прекарала нощта в някой приют за бездомници — подкачих я аз.

— Ще ми се да бях. Прекарах нощта в апартамент за осем хиляди на месец, но не можах да заспя. Бях адски разтревожена за Спенс.

Исках да й кажа, че самият аз също бях адски разтревожен за Спенс, но никога не е добра идея да кажеш на жена с мания за контрол, че си се опитал да контролираш живота й.

— В крайна сметка се унесох към два — каза тя, — но се събудих в четири и през останалата част от нощта си мислех колко много ми се иска самата аз да участвам в наблюдението на Донован и Бойл.

— Това не е добра идея, като се има предвид в какво състояние си — отвърнах. — Вчера почти успя да ни убиеш, докато шофираше батмобила към Куинс, а тогава се беше наспала добре през нощта.

Имахме да разпитваме още трима души, които са знаели, че Рейчъл ще бъде в Ню Джърси. Тази, която се възстановяваше след операция на апендицит, се намираше само на няколко пресечки оттук, в болница „Ленъкс Хил“. Отне ни по-малко от половин час, за да наминем и да я свалим от подозрение.

Оставаха още двама — Мик Уилсън, упоритият като магаре асистент на областния прокурор, и младата юристка, назначена да работи с него. Според офиса на Уилсън двамата пътуваха към затвора „Грейт Медоу“ в Комсток, за да разпитат някакъв задържан, а затворът се намираше в окръг Вашингтон, на четири часа път с кола от града.

Познавах Мик добре. Той беше нещо като рок звезда в областната прокуратура и пръв кандидат за шефското място, когато настоящият областен прокурор се пенсионираше.

Той не върна обаждане на съобщенията ми в гласовата му поща, затова му написах съобщение, в което обясних колко е важно да говоря с него и помощничката му.

Той веднага върна съобщение:

— Колко мило — отбеляза Кайли.

— Това е начинът на Мик да ми покаже, че съм абсолютен задник, щом въобще съм си помислил да го разпитвам.

— Ами юристката, която е с него? Тя е последната от списъка.

— Надявам се Мик да я пусне да говори с нас, но той явно смята, че хората, които лично е подбрал за свои асистенти, са точно толкова извън подозрение, колкото е и самият той. Можем да опитаме да се свържем с нея довечера, но мисля, че и от това нищо няма да излезе.

— Значи Мат ще се окаже прав — каза Кайли. — Снощи той каза, че който и да е отвлякъл Рейчъл, може и да не е свързан с офиса на областния прокурор. Каза още, че било по-лесно за някой професионалист да проникне в компютъра на пробационната служба.

— И как така пропусна да ми споменеш за това снощи?

— Не знам. Ти си толкова предубеден към Мат, че реших да не…

— Джордан! Макдоналд! — Беше Кейтс, която използваше своя обичаен начин за вътрешна офис комуникация — крещене в коридора.

Когато отидохме в нейния кабинет, тя ни направи знак да затворим вратата и да седнем.

— Може би имаме пробив — започна тя, — но ситуацията е деликатна. Имам една приятелка, казва се Алма Хуукс. Познаваме се още от деца. Тя забременя на петнадесет, роди детето и след това се потруди здравата, за да върне живота си в релсите. Сега има магистърска степен по библиотечно дело от университета Прат и е асистент-библиотекар в клона на Нюйоркската градска библиотека на Сто двадесет и пета улица. Алма е на двадесет и девет, самотна майка е, а синът й Шон е на тринадесет. Тя ми се обади току-що, за да ми каже, че момчето й е било свидетел на отвличането на Тинсдейл.

— Това се е случило преди повече от месец — отбелязах аз. — Как така изведнъж е решил да говори с нас сега?

— Момчето е извадило късмет, че въобще може да говори. Преди две нощи е било простреляно с три куршума. Това е и деликатната част — поясни Кейтс. — Алма го е убедила да ни разкаже какво знае за отвличането, но това ще е всичко. Няма да питаме за стрелбата или за това каква е била евентуалната връзка на малкия Шон с Тинсдейл.

— Тин Мен е бил известен с това, че е набирал дилъри в невръстна възраст — каза Кайли. — Мислиш ли, че Шон е работил за него?

Кейтс прокара два пръста по устните си, сякаш затваряше невидим цип.

— Не питайте, няма да ви се каже — отвърна тя. — Обещах на Алма, че ще търсим информация само за случилото се с Тинсдейл. Такива са правилата. Разбрахте ли?

— Напълно — отвърна Кайли.

— Добре. Състоянието на Шон току-що е било стабилизирано. Настанен е в болницата в „Харлем“. Отидете дотам, преди да си е променил решението.

66.

Джо Салви седеше на кухненската маса, четеше „Дейли Нюз“ и пиеше втората си чаша кафе. Пред него бяха наредени три мобилни телефона.

— На какво се хилиш? — попита го Тереза от другия край на стаята.

Джо не беше разбрал, че се усмихва, но винаги беше така, когато бе прекарал известно време със своята goomah22. Бърнис винаги го правеше щастлив и миналата нощ не беше изключение. Мама се беше оказала права — забраненият плод винаги беше най-сладък.

След като се любиха миналата нощ, Бърнис се беше сгушила до него и беше прошепнала в ухото му: „Джо… сексът беше…“, след което бе оставила думата да увисне неизказана. Той изчака да я чуе, но тя така и не довърши изречението. Дразнеше го, а той се хвана.

— Какъв беше сексът? — беше попитал той.

— Беше фантастичен, като се има предвид възрастта ни — бе отвърнала тя и закачливо бе гризнала ухото му.

Той беше избухнал в толкова силен смях, че целият му корем се тресеше, а в очите му избиха сълзи. Само Бърнис можеше да измисли нещо подобно и да го каже на глас. Той тъкмо си спомняше момента, когато Тереза го беше хванала да се усмихва.

Единият от мобилните телефони завибрира и пресече любопитството й.

— Вдигни го — каза тя, сякаш той нямаше да се сети, ако тя не беше там, за да му заповяда.

— Добро утро — поздрави той, след като вдигна. Гласът от другата страна каза само едно нещо — един номер. Салви го повтори. — Сигурен си — повтори ясно той.

Този, който се обаждаше, знаеше, че това е въпрос. Последва кратка пауза, след която Джо каза само:

— Grazie. Ciao23.

След това подхвърли телефонния апарат на сина си, който стоеше край мивката. Джоджо потопи телефона в студена вода, след което го пусна в мелачката за боклук под кухненския плот.

— Намери ли го? — попита Тереза.

— И двамата — отвърна Салви. — Работят заедно в едно и също управление.

— Значи искаш ние двамата с Томи Бой да се заемем с тях? — попита Джоджо.

При споменаването на името му Томи Бой изпъна рамене и повдигна леко ръкавите на коженото си яке с марка Forzieri. В кръщелното си свидетелство бе вписан като Томазо Бенито Монтанари, също като баща си, затова още от бебе го наричаха Томи Бой. Двадесет и шест години по-късно той беше висок метър и деветдесет и тежеше сто и двадесет килограма, но все още го наричаха Томи Бой. Погледът му се закова върху папа Джо в очакване на отговор на въпроса на Джоджо.

— Не — отговори Салви. — Не сме готови да се заемем с каквото и да било. Засега само ще ги проследите, ще ми докладвате какво нравят и къде ходят.

— Ами ако се разделят? — попита Джоджо. — Не трябва ли за всеки случай да вземем две коли?

— Две коли ли? — попита Джо. — Добра идея! И след като вече ти е хрумнала, защо не вземете и няколко коня, духов оркестър и някой от онези балони! Ти какво си мислиш? Казах да ги проследите, а не да отивате на парад! Ако се разделят, ще останете с този Гидън. Проследявате го и докладвате на мен, но няма да правите нищо.

— Ами ако ни се отвори възможност? Аз мога…

— Да съм споменал нещо за възможност? Не. Казах, че няма да правите нищо. Non fare niente. Niente. Ясно ли е?

Джоджо погледна Тереза и сви рамене.

Салви улови размяната на погледи между двамата.

— Не ме интересува какво е поискала майка ти — каза той. — Дали иска главата му на сребърен поднос, или топките му в буркан — не ми пука. Искам ги двамата с приятеля му и след това ще реша какво да правим по-нататък. Ясен ли съм?

— Да, татко, напълно.

Джо се обърна към Томи Бой.

— Тези двамата, които ще проследявате, са ченгета. Имат очи дори и на гърба. Действайте умно.

— Може би е добре да вземем колата на госпожа Салви, буика — каза Томи. — Бежов е и няма да изпъква толкова като ескалейда.

Джо почука темето си с два пръста.

— Пак мислите. Действайте!

Двамата млади мъже отидоха в гаража и Томи Бой измести седалката на буика възможно най-назад, за да може да се вмъкне вътре.

Джоджо се качи на мястото за пътника.

— Може би трябва да вземем колата на госпожа Салви — имитира приятеля си той.

— Нещо лошо ли казах? — попита Томи Бой.

— Баща ми се вбесява за всяко нещо, което кажа, а ти се опитваш да действаш като някакъв съветник. Ти си просто войник, Томи Бой. Нищо повече.

— Стига, човече! — отвърна Томи Бой, докато завиваше наляво по булевард „Крос Бей“. — Аз съм почти на тридесет години и съм част от семейството. Прекалено умен съм, за да бъда войник цял живот.

— Слушай какво, задник такъв — завъртя се на мястото си Джоджо. — Ти си на двайсет и шест, което не се брои за „почти тридесет“. Женен си за дъщерята на братовчедка на майка ми, така че не си и кръвно свързан със семейството. А ако беше толкова умен, за колкото се мислиш, нямаше да се опитваш да ме излагаш така пред моя старец.

Томи Бой се разсмя.

— Кое е толкова смешно?

— Ти. Всеки път с теб е едно и също, Джоджо. Твоят старец се отнася към теб като с отрепка, а ти си го изкарваш на мен. Това се нарича пренасяне на чувства.

— А знаеш ли как се нарича това? — попита Джоджо и му показа средния си пръст. — Викат му „млъкни и карай към проклетото полицейско управление“.

— Дадено, Джоджо. Може като стигнем там, да вляза и да поискам разрешително за провеждане на парад.

67.

Ако те прострелят в Ню Йорк Сити, едно от най-добрите места, където можеш да отидеш, е болницата в „Харлем“. Нейната травматология удобно се беше оказала само на шест пресечки разстояние от мястото, където бе прострелян Шон Хуукс. Освен това сградата й е с най-внушителната модерна архитектура в града — фасадата й с шестетажна височина е изцяло от стъкло, а дължината й е от пресечка до пресечка, като цялата е покрита с цветни репродукции, рисувани от художници афроамериканци по проект, възложен от Администрацията за развитие още от времето на Депресията. Сградата е символ на колективна гордост, но отвътре, както добре знаех, ни очакваха суровите резултати на действителността.

Алма Хуукс беше дребна жена, висока не повече от метър и шейсет. Беше с хубаво телосложение, но ако се съди по изпитото й лице, зачервените очи и сключените пръсти на ръцете, жената беше емоционално изцедена.

Тя се изправи при влизането ни.

— Благодаря ви, че дойдохте. Делия обясни ли ви?

— Да, обясни ни. Благодаря, че ни се обадихте — отговорих аз. — Как е синът ви?

— Още го боли, но сестрата му би доза „Торадол“ преди час. Той е силно момче. Докторите казват, че ще се оправи, но ще отнеме време.

— А вие как сте? — попита Кайли.

— Аз ли? Аз съм в шок. Не съм спала, откакто ми се обадиха във вторник вечерта, но съм благодарна, че е жив.

— Обадили сте се в полицията, защото смятате, че Шон може да е станал свидетел на престъпление, нали? — попитах аз.

— За онзи Тин Мен — отвърна тя, — Антоан Тинсдейл. Той беше наркопласьор. Развращаваше момчетата от квартала с нещо ужасно. Ние се стараем да ги възпитаме в добри ценности, да ги научим да вършат правилните неща, а той се появява облечен като рок звезда, кара мерцедес и им обещава да им свали звезди. Те се хващат, все пак са просто деца.

Тя не спомена дали и Шон беше едно от момчетата, подведени от Тинсдейл. Жената просто ни разказа това, което вече знаехме — младите разпространители на наркотиците бяха по-скоро жертви, отколкото престъпници. Зарадвах се, че Кейтс се е разбрала с нея, не ми се щеше да съм полицаят, който ще се рови в миналото на сина й и евентуално може да навреди на бъдещето му.

— Не мога да кажа, че съжалявам, че Тинсдейл никога повече няма да се появи по улиците — заяви Алма, казвайки го по-скоро на сина си, отколкото на нас. — Но това, че е бил отвлечен и убит, няма да въздаде справедливост. Не това е примерът, който трябва да видят децата ни.

— Може ли да зададем няколко въпроса на сина ви? — попитах аз.

Шон, който лежеше завит на леглото, изглеждаше висок над метър и осемдесет и около седемдесет килограма, но ясно си личеше, че все още слуша дребната жена до него.

— Давайте — съгласи се тя, без да отмества поглед от Шон. — Той е съгласен да помогне на разследването.

— Шон, моето име е детектив Джордан, а това е партньорката ми детектив Макдоналд. Каквото и да ни кажеш, ще си остане между нас. Ще се опитаме да бъдем кратки. Кога за последно видя Антоан Тинсдейл?

Шон замръзна. Да признаеш пред майка си, беше едно, но да говориш с ченгетата, в общността се възприема по съвсем друг начин.

Алма седна на леглото до него и го погали по челото.

— Давай, миличък — окуражи го тя, — те са свестни. Приятели са на мис Делия. Кажи им кога за последно видя Антоан Тинсдейл.

— В нощта, когато го отвлякоха.

— Благодаря ти — каза майка му и прехвърли топката обратно в нашето поле само с едно кимване към нас.

— Кой го отвлече? — попитах аз.

— Две ченгета. Прибраха го на пресечката на Сто тридесет и шеста улица и Амстердам Авеню.

— Откъде знаеш, че са били ченгета? — попитах.

— Сложиха му белезници. Първо от колата слезе само един мъж и си поговори с него, а след това Тин Мен каза: „Ей, чакайте малко…“, все едно не искаше да тръгва с тях. Тогава обаче дойде и шофьорът, сложи му белезници и дамата го накараха да се качи отзад в колата им.

— Полицейска кола ли беше? — попитах аз.

— Нямаше знаци. Беше черен джип.

— Каква марка и модел?

— Не знам. Беше тъмно и познах, че е джип по формата, но това е всичко.

— Видя ли как изглеждаха онези двама мъже?

— Бяха бели.

— Можеш ли да ги опишеш?

— Просто двама най-обикновени мъже с костюми. Бяха високи, но не много, не чак колкото баскетболисти от NBA. Само това видях, не бях достатъчно близо, за да видя повече.

— Мислиш ли, че ако ти покажем малко снимки, ще можем да опресним паметта ти? — попитах го аз.

— Не си спомням нищо — отвърна Шон. — Вече ви казах, не видях лицата им.

— С теб имаше ли някой друг, който може да е видял повече? — попита Кайли.

Момчето замълча и погледна към майка си, която също, изглежда, беше изчерпала решимостта си да изпълнява гражданския си дълг.

— Детективи — каза Алма, — синът ми бе откровен с вас. Каза ви, че в нощта, когато господин Тинсдейл е изчезнал, е видял двама полицаи да го арестуват. Това със сигурност не е изглеждало като престъпление за Шон, затова и не е докладвал за него досега. Това е всичко, което знае. Ако някой друг е видял нещо, то този човек може доброволно да се свърже с вас така, както го направи синът ми. Имате ли някакви други въпроси?

— Не, госпожо Хуукс. И двамата бяхте крайно полезни за нас. Ако се сетите за още нещо, моля, обадете ми се — казах аз и бръкнах в джоба си за визитна картичка. Ръката ми напипа хартиен плик. Точно преди да изляза от офиса, бях решил да разпечатам няколко снимки от полицейските албуми. Четири от тях бяха на случайни бели престъпници на средна възраст, които бях събрал от случаите, по които работех. Другите две бяха тези, които младият Шон Хуукс се надявах да посочи. Извадих визитката си и я подадох на госпожа Хуукс.

— Това не е необходимо — каза тя и ми я върна. — Ако се сетя за още нещо, ще се обадя на вашия началник.

Нашият началник? Нямаше как да не се възхитя на Алма Хуукс. Жената яростно защитаваше сина си и веднага щом той ни беше съобщил това, което можеше, тя ни освободи с краткото напомняне, че двамата с Кайли отговаряхме пред приятелката й мис Делия.

Пъхнах визитната картичка обратно в джоба си, до плика със снимките на двамата най-вероятни заподозрени — Донован и Бойл.

68.

— Къде, по дяволите, паркират хората в Манхатън? — каза Джоджо, докато Томи Бой за трети път минаваше с буика покрай полицейското управление. — На проклетата улица никога няма никакви места.

— Номерът е първо да обходиш наоколо — каза Томи Бой, — а когато си намериш място, караш някой да легне там, а ти тичаш да си купиш кола.

Джоджо не се разсмя.

— Мислиш ли, че тази работа е майтап. Ти Би?

— Нищо не мисля, Джоджо. Дори не знам каква точно е тази работа, освен че трябва да проследим две ченгета. Искаш ли да ме осведомиш? Да не би да са сгафили?

— Сгафили са колкото си искаш. Убили са брат ми.

— Мамка му! Ченгета ли са убили Енцо?

— Тогава още не са били ченгета. Били са просто хлапета в гимназията.

— Значи ще ги намерим, ще ги проследим, а после какво? — попита Томи Бой.

— Нищо. Нали чу моя старец? Само ги проследяваме, той ще реши какво да правим после.

— И какво, по дяволите, мислиш, че ще реши той? Ще ги затрие. Единственият въпрос е кой ще получи задачата да го свърши.

— Ти да не си доброволец?

— Може би — отвърна Томи Бой и вмъкна колата в едно свободно място до противопожарен кран. — След като Пачино затри Солоцо и онова скапано ченге в ресторанта, реши да избяга в Сицилия за няколко години. Нямам нищо против да бъда доброволец за това.

— Продължавай да си мечтаеш, Пачино! — отвърна Джоджо, извади айфона си и пъхна белите слушалки в ушите си. — Сега гледай да си държиш очите отворени, а устата затворена. Имам нужда от малко Спрингстийн.

След третата песен от албума Джоджо измъкна рязко слушалките от ушите си и каза:

— Този отпред е Гидън! — Той посочи към двама мъже, които излязоха от полицейското управление и тръгнаха към няколко паркирани полицейски коли. Качиха се в черен джип и потеглиха.

— Стой! — предупреди спътника си Джоджо. — Ченгетата могат да забележат, че ги следят. Остави им малко пространство.

Томи Бой подкара буика на разстояние две коли.

— Хубаво. Да се надяваме само тези да не включат сирената и да ни погнат, защото с нас е свършено — отбеляза той.

Нямаше нито буркан, нито сирени — никаква драма.

Джинът зави по моста „Ед Кох“, пресече Ийст Ривър и сви надясно по булевард „Върнън“, след което спря пред „Сан Ремо“ — малка пицария на ъгъла на Четиридесет и девето авеню. Гидън влезе вътре и няколко минути по-късно излезе с кутия пица и се върна в колата.

— Чувал ли си някога за това място? — попита Томи Бой. — Трябва да е адски добро, щом караха чак дотук, за да си вземат пица в девет часа сутринта.

Последваха джипа до „Джаксън“, а след четвърт миля колата зави надясно по задънената улица „Крейн“.

Томи Бой изчака, докато двете ченгета стигнаха до края на улицата, спряха пред един гараж, нашарен с графити, вкараха колата вътре и затвориха вратата от гофрирана ламарина. Томи паркира зад един очукан микробус на двеста метра оттам.

Четиридесет минути по-късно вратата на гаража се отвори и джипът излезе.

— Какво чакаш, по дяволите? — каза Джоджо, когато ченгетата ги подминаха.

— Чакам ги да се изгубят от поглед — отвърна Томи Бой. — След това можем да влезем и да разберем какво правят вътре.

Джипът зави по „Джаксън“.

— Ще ги изпуснем — изкрещя Джоджо.

— Няма да ги изгубим завинаги. Нали знаем къде работят?

— Последвай ги!

— Джоджо, те не биха карали целия път до подобна дупка само за да си разделят една пица. Баща ти ще иска да знае какво, по дяволите, става там вътре.

— Баща ми ни нареди да ги проследим. Нали го чу? Нищо друго — niente. Сега или тръгвай, или слизай, аз ще карам!

Томи Бой запали двигателя и тръгна към края на тясната улица.

— Добре, но мисля, че допускаш голяма грешка.

— Виж какво, задник такъв — каза Джоджо, — плаща ти се, за да караш, а не да мислиш. — След което наклони облегалката си назад и пъхна слушалките в ушите си. Слушаше Бруно Марс, когато мобилният му телефон завибрира.

— Да, мамо? — каза той и притисна телефона към лицето си. — Малко съм зает.

— Намерихте ли ги? — попита Тереза.

— Да. Отидоха с колата до някаква дупка в Лонг Айланд.

— Каква дупка? — заинтересува се Тереза.

— Не знам. Някакъв стар гараж. Беше в западналата част на града, в края на една задънена улица близо до железопътните линии.

— Защо са ходили дотам? Какво има вътре?

— Откъде да знам?

— Откъде ли? Ами щом си тръгнат, влезте вътре и разберете с какво се занимават.

— Вече си тръгнаха. В момента с Ти Би ги проследяваме.

— Луди ли сте? — изкрещя Тереза в отговор. — Недейте да ги следите!

— Недейте да ги следите ли? Какво говориш? Нали татко каза да не правя нищо друго, освен да ги проследя, да разбера какво правят и да му докладвам?

— Mannaggia!24 Открили сте място, където тези двамата се занимават с някаква мръсна работа, и сте решили да не го проверите? Какво според теб значи „да разбереш какво правят“?

Джоджо стовари юмрука си по таблото на колата.

— Мамо, не мога да проверявам мястото и едновременно да ги следя! — извика той. Още щом чу това, Томи Бой вдигна крак от педала на газта.

— Значи ще ги проследите утре. Днес имаме шанс да разберем какво крият в онова място. Може да са оръжия, може и да са наркотици от склада за доказателства. Каквото и да има там, знаем, че ще се върнат и тогава ще си уредим сметките заради Енцо. Да не би да си мислеше, че можете просто да влезете в полицейското управление и да застреляте две ченгета?

— Остави ме да говоря с папа — каза Джоджо, разтърка очите си и си пое дълбоко дъх.

— Не. Спри да тичаш за всичко при баща си и започни да използваш главата си. Помисли си само — този гараж ни е като пратен от бога.

— Мамо, това е просто една миризлива дупка.

— Те зарязаха сина ми с лице заровено в калта! Една миризлива дупка е много повече, отколкото заслужават! Сега идете да я проверите, преди да са се върнали. Аз ще се разправям с папа — каза тя и затвори.

Джоджо не можа да повярва на ушите си — тя му беше затворила телефона.

— Направи обратен! — нареди той. — Връщаме се.

Томи Бой се опита да не се усмихва, докато плавно обръщаше буика обратно по Четиридесет и втора улица.

— Както кажеш, Джоджо. Ти си шефът.

69.

Когато беше на дванадесет, родителите на Томи Бой седнаха да си поговорят с него и му довериха нещо, което бяха крили от него през последните две години — фактът, че имаше коефициент на интелигентност 147.

— Е, и? — попита той.

— Е, това значи, че си като Айнщайн — каза Томазо Монтанари-старши. — Много си умен. По-умен си от всички останали.

— Е, и? — попита отново той.

— Ами, това е чудесно — каза майка му без особен ентусиазъм.

— Но ще бъде проблем — добави баща му, — а така или иначе вече си имаш достатъчно. Колко си висок в момента? Метър и осемдесет?

— Метър и осемдесет и пет.

— А си само на дванадесет години — каза баща му. — Затова ще изпъкваш. Децата ще ти се подиграват все едно си някаква откачалка.

Очите на Томи Бой се насълзиха.

— Искаш да кажеш, че ще ми викат Голямото пиле?

— Те са задници — отвърна Монтанари. — Всичките са по метър и двадесет и тежат по петдесет килограма мокри! Завиждат ти. Искат да се чувстваш гадно, защото имаш тяло на мъж, а те не. Знаеш ли защо с майка ти не ти казахме за коефициента на интелигентност още когато разбрахме?

Томи Бой поклати глава.

— Защото искахме да се чувстваш нормален. За лош късмет обаче си по-едър от всички останали. Още по-лошото е, че си и по-умен от тях. Хората те намразват от дъното на душата си, когато разберат, че си по-добър от тях.

Сълзите преляха и се плъзнаха по бузите на момчето.

— И какво да направя? — попита той.

Монтанари погледна към жена си. Знаеше, че този въпрос беше неизбежен, а отговорът му бе прост: „Сритай задниците на тези малки копеленца и ще видиш как бързо ще започнат да те уважават“.

Това обаче не отговаряше на разбиранията на Анджела, затова те вложиха всичките си родителски умения и измислиха друго разрешение.

— Виж, хлапе — каза баща му и сложи ръка на рамото му, — няма как да се преструваш на по-нисък, но можеш да се преструваш на тъп.

— Не на тъп — поправи го майка му, — а просто на не чак толкова умен. Ще се приспособиш към средата.

Оказа се, че това не е чак толкова лош съвет, особено когато Томи Бой започна да работи за Джоджо. Човекът беше много зле, но докато Томи Бой се правеше на щастливия тъпак, Джоджо се чувстваше по-висш от него.

Само един човек беше разбрал колко умен е Томи и това беше папа Джо. На него нищо не можеше да му убегне.

— Ти си глупав като лисица — беше му казал той една вечер, когато Томи Бой го караше към апартамента на Бърнис.

Томи замръзна зад волана.

— Не се притеснявай — продължи Салви, — в момента ми трябва само силата ти, но ми харесва да знам, че имаш здрава глава на раменете, когато дойде точният момент.

Когато дойде точният момент. Томи Бой цял живот беше чакал точно това. Ако успееше да елиминира двете копелета, убили Енцо, щеше да влезе под кожата на папа Джо завинаги. А и отплатата нямаше да бъде някаква си скапана двугодишна ваканция в Сицилия, както беше казал на Джоджо — щеше да бъде място в организацията. Истинско място. Тогава можеше да спре да се преструва.

— Имаш ли вече някакъв план? — обърна се Томи Бой към Джоджо, докато караше обратно по Крейн Стрийт.

— Чупим ключалката, влизаме, оглеждаме, снимаме с телефона, ако видим нещо, и се връщаме в Хауърд Бийч — отговори Джоджо.

— Добра идея — съгласи се Томи Бой. — Само дето може би е по-добре, вместо да разбиваме ключалката, да я почовъркаме малко, така че онези да не разберат, че сме били там.

— Разбира се, че ще я почовъркаме — отвърна Джоджо, — това имах предвид и аз. Просто не мислех, че се налага да го казвам на глас.

Паркираха колата и отидоха пеша до задната част на гаража. Ключалката беше аматьорска и Томи я отвори за секунди. Помещението вътре беше дълго и тясно с широчина не повече от два метра.

Вътре имаше два различни стола и малка сгъваема маса, върху която беше оставено аудио оборудване. Нищо не си струваше да бъде откраднато. И тогава Томи Бой забеляза малките дупки в стената.

— Ето тук — прошепна той и посочи отворите пред себе си — каквото и да става там вътре, те го наблюдават оттук.

В преградата от гипсокартон бяха изрязани два тесни отвора на нивото на очите. Томи Бой трябваше да приклекне, за да може да погледне през единия от тях.

Джоджо дори не си направи труда да погледне, а изчака Томи Бой да му каже дали гледката си струваше усилието. Но едрият не каза нито дума — просто стоеше и зяпаше жената в белия защитен костюм, завързана с верига за една тръба. Кутията пица „Сан Ремо“ беше на пода, а по-голямата част от нея не беше изядена. Пред жената имаше видеокамера. Томи Бой веднага събра две и две и щом го направи, се почувства така, сякаш бе влязъл в гробницата на Тутанкамон.

— Какво, по дяволите, е толкова интересно? — попита Джоджо и притисна чело към втория отвор.

— Мамка му! Какво, по дя… — възкликна той.

— Шшт. Недей, тя ще те чуе.

— И тези момчета са ченгета? Явно се занимават с някои доста откачени неща — отбеляза Джоджо с нервен шепот. — Какво смяташ, че трябва да направим?

Томи Бой извади мобилния телефон от джоба си.

— На кого ще се обаждаш? — попита го Джоджо.

— На никого — прошепна Томи. — Ще направя снимки.

Той притисна телефона към единия от отворите и започна да прави снимка след снимка. След като събра около дузина, върна телефона в джоба си и каза:

— Давай да се омитаме оттук.

— Да не си полудял? — каза Джоджо. — Дали и двамата виждаме едно и също? Домъкнали са някаква жена тук и са я вързали за тръба. Не трябва ли да влезем вътре? Не трябва ли да я освободим? Трябва поне да разберем коя е!

Томи Бой отстъпи крачка назад от стената.

— По дяволите, аз знам коя е. Повярвай ми, това е нещо много по-голямо от работа за нас двамата. Трябва да говорим с баща ти.

Джоджо бръкна да извади мобилния си телефон.

— Не сега — спря го Томи. — И определено не оттук. Нали ме питаше какво да правим? Казах ти — давай да се махаме! Бързо!

— Откъде, мамка му, я познаваш? — попита Джоджо. — Коя е тя?

— Ще ти кажа в колата. Довери ми се, да вървим! — повтори той, извади кърпичка и тръгна да излиза, забърсвайки пътьом всичко, което двамата бяха докосвали.

Бяха почти до вратата, когато Томи Бой забеляза нещото с крайчеца на окото си. Беше почти скрито сред купчината звукозаписващи устройства на масата.

— Я чакай малко — каза той.

— Сега пък какво? — попита Джоджо.

— Не съм сигурен. Дай ми две секунди — отвърна Томи и отиде до масата, където лежеше малка дървена кутия. Той я взе и я отвори.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Джоджо, който надзърна иззад рамото на Томи Бой.

— Не знам, но ще разбера — отвърна той и извади крушата за мъчения от кутията, като я придържаше с кърпичката. Остави я на масата и й направи няколко снимки. След това я прибра обратно в кутията.

— Сега давай да вървим! — обърна се той към Джоджо.

Томи заключи отново вратата, забърса катинара, дръжката и топката отвън и отвътре и няколко минути по-късно двамата вече пътуваха по магистралата на Лонг Айланд в посока обратно към Хауърд Бийч.

— Разбрах — каза Джоджо. — Белият костюм! Едно от тези ченгета е убиецът Хазмат.

— Двамата са Хазмат.

— Нали и аз това казвам! Но кое е момичето?

Томи Бой му каза.

— Сигурен ли си, че е тя?

— Показваха лицето й по телевизията всяка вечер.

— Не и по борсовия канал.

— Имаше я в „Дейли Нюз“. Не си ли я виждал във вестника?

— Може и да съм. Не мога да помня всичко. А пишеше ли за онова странно нещо с винта в дървената кутия?

— Не.

— Ще се обадя на татко — каза Джоджо и извади телефона си.

— Гледай да звъннеш на някой от телефоните му за еднократна употреба. Федералните подслушват всички други — каза Томи Бой.

Джоджо спря да набира, сякаш току-що се беше сетил, че баща му е мафиотски бос и от години е следен от ФБР.

— Добра идея. Не искаме федералните да ни чуят по този — отбеляза Джоджо. — Знаеш ли какво, вол такъв, понякога не си чак толкова тъп, колкото изглеждаш.

— Мерси, шефе. Не съм гений, но и аз имам моменти на просветление.

70.

От всички елитни части в полицията най-трудно е да се добереш до отдел „Специални клиенти“. Ние сме само седемдесет и пет души, разпръснати из управленията в града, а има поне още хиляда, които се надяват да се присъединят към нас. Аз обаче никога не съм срещал други ченгета, по-нахъсани и по-квалифицирани от Кейси и Бел — двамата детективи от „Противодействие на престъпността“, които ми бяха спасили задника край въртележката в понеделник сутринта.

Те имаха опит в работа под прикритие, бяха бързи пеша и както Кайли посочи, „имаха мерак да счупят няколко яйца, за да стане омлет“.

Когато ги помолихме тайно да проследят Донован и Бойл, двамата веднага се съгласиха. Когато им казахме защо се налага това, Бел зададе само един въпрос:

— Вътрешна сигурност знае ли, че ангажирате полицаи да следят други полицаи?

— Не — отговорих аз. — И ако Вътрешна сигурност разберат, ще започнат разследване срещу всички нас.

— Не се притеснявайте — отвърна той. — Няма да разберат.

Обади ми се в шест вечерта, за да ми каже, че нямат търпение да ни съобщят какво са научили още първия ден. Предложих да се видим извън управлението, в „Ускудар“ — малък турски ресторант на Второ авеню. От логистична и стратегическа гледна точка той беше идеалният избор. Бе сравнително близо до офиса, за да отидем пеш, но от друга страна, беше малко вероятно някой, който ни познава, да се появи там. А и фактът, че много харесвах тяхната мусака, може би също натежа леко при решението ми.

Двамата ни чакаха на маса в ъгъла и от ухилените им физиономии не можех да преценя кой е по-въодушевен — те или ние.

Поръчахме си напитки и няколко предястия, преди да се захванем за работа.

— Е, значи, ако ви помогнем да разрешите този случай, дали ние двамата имаме сериозни шансове да започнем работа в „Специални клиенти“? — насочи се Бел право към целта.

— Нищо не мога да обещая — отговорих аз, — но мога да ви кажа едно: ако не разрешим този случай, ние двамата е много вероятно повече да не работим в отдела.

— Затова, моля ви, кажете ни, че имате снимки на Донован и Бойл, докато пазаруват защитни костюми в местния магазин — каза Кайли.

— Нямаме нищо чак толкова вълнуващо — разсмя се Кейси. — Имаме само лоши новини, добри новини и страхотни новини.

— Започнете с лошите и давайте нататък — казах аз и си отчупих парче топла плоска питка, пъхнах го в устата си и добавих глътка студена бира.

— Това е от осем и тридесет тази сутрин — каза той и сложи айфона си на масата, където се виждаше снимка на Донован, който тъкмо излизаше от „Старбъкс“ с две чаши в картонена поставка. — Напрегнахме детективските си мозъци и решихме, че това трябва да е било наминаване за кафе.

— Две минути след това ударихме на камък — продължи Бел. — Обади се нашият сержант и ни повика — някакъв джебчия издърпал чантата на една жена в парка. Можеше и двама униформени да се заемат с това, но жертвата била някаква английска гувернантка, която работи в семейството на дипломат, и трябваше на всяка цена да огледаме мястото. Бяхме заети там цели четири часа и не успяхме да се върнем към Донован и Бойл преди един часа следобед.

— Тогава обядваха в „Големия Уонг Кинг“ на Мот Стрийт — поясни Кейси. — След това ги извикаха по сигнал за обир в магазин за оптика на булевард „Франклин“, а след това отидоха в будисткия храм „Пу Чо“ на улица „Елдридж“.

— По радиото не разбрахме за какво ги извикаха там, но стояха само двадесет минути, така че решихме, че не е било някое важно престъпление — допълни Бел. — Може би някой просто е попречил на нечие просветление.

С Кайли се разсмяхме. Тези двамата бяха светлинни години по-забавни за работа, отколкото Донован и Бойл.

Кейси набързо превъртя снимките от ресторанта, оптиката и будисткия храм.

— Всички тези места са в района на Пето управление — каза Кайли. — Значи двамата основно са действали в своя район.

— Да, до около три следобед — отговори Кейси. — Тогава се качиха в колата и отидоха до една сграда на Източна петдесет и пета улица — добави той и премина на следващата снимка.

— По дяволите! — възкликна Кайли. — Това е офисът на предизборния щаб на Мюриъл Сайкс.

— Знаете ли дали и Сайкс е била там по това време? — попитах аз.

Кейси превъртя на следващата снимка, на която се виждаха тримата — Донован, Бойл и Сайкс — да излизат заедно от офиса.

— Нямаме представа за какво са говорили, защото нямаше как да се приближим достатъчно, за да чуем, но каквото и да е било, отне им повече от час.

— Ако това са добрите новини, нямам търпение да разбера какви са страхотните — казах аз.

Кейси се ухили и показа друга снимка на айфона си. Беше на доста млада жена с къдрава червена коса.

— Това е детегледачката, на която са откраднали чантата. Тя ми даде телефона си и иска да й се обадя в свободния й ден — каза той.

Взех телефона му и превъртях обратно на снимката на Донован, Бойл и Сайкс.

— Въпреки че с Кайли сме силно впечатлени от уменията ви да се сваляте с жертви на престъпление, ние сме по-щастливи заради този кадър — казах аз.

— Много ни помогнахте — добави Кайли.

— Надявахме се да го кажете — отвърна Бел, — но не сме достатъчно запознати със случая, за да разберем защо.

— Защото двете ченгета, които може и да са убийците Хазмат, работят в комбина с политика, който ще извлече най-много ползи, ако убийствата останат неразкрити — поясних аз.

— А и се обзалагам, че снощи Донован и Бойл наминаха, за да се осведомят от нас само за да могат да докладват всичко на Сайкс — добави Кайли.

— Значи са нещо като двойни агенти? — попита Бел.

— Силно казано — отвърна Кайли. — По-скоро са провинени ченгета. Зак е прав, вие, момчета, свършихте страхотна работа, и то много бързо. Благодаря ви.

— Винаги сте добре дошли — отговори Кейси, — но удоволствието е взаимно. За нас е чест, че имаме възможност да поработим за „Специални клиенти“, затова благодарим на вас, детективи Джордан и Макдоналд.

— Хей! Пием заедно бира и делим един хляб, не се налага да сте толкова официални! — отвърна Кайли. — Казвайте ми Кайли, а той е Зак.

— Тогава ще минем на Кайли и Зак — каза Кейси. — Аз съм Дейв.

— А аз съм Гидън — добави Бел и вдигна халбата си за поздрав.