Ян Бибиян (Невероятните приключения на едно хлапе)

Цигарата

Ян Бибиян за няколко дни свикна с новата си глава и като че му беше по-добре с нея. Той не мислеше вече нищо, не се боеше от нищо и с безкрайно спокойствие и безгрижие прекарваше дните. Нищо вече не тревожеше душата му. Без всякакво упорство той си покоряваше на желанията на Фют и не си чупеше ума да мисли върху постъпките си. Когато останеше сам, при него се явавше оная странна самотна врана, която не преставаше да го следи и жално грачеше. Ян Бибиян се забавляваше с нея и позволяваше дори да кацва върху главата му. Понякога у него се яваваше желание да я улови и да отскубне опашката й, но враната усещаше намеренията му и отлиташе.

Веднъж тя му каза:

— Ян Бибиян, ти си изгубен. Фют иска да те заведе далеко, в подземното царство на дяволите. Пази се!

— Не ме е страх — отговори Ян Бибиян. — Любопитен съм да видя това дяволско царство.

— Ян Бибиян, ако някога ти дотрябвам, ти ме викни и за веднага ще дойда…

— Как да те извикам? — попита я Ян Бибиян.

— Извикай три пъти „га, га, га!“ и аз веднага ще дойда.

Като чу това, Ян Бибиян почна да се смее, да подскача на един крак и да вика „га, га, га!“

Враната, като видя лекомислената постъпка на Ян Бибиян, стана тъжна, на очите й се показаха сълзи, тя постоя малко, не каза нищо и отлетя.

В това време Ян Бибиян чу веселото подсвиркване на Фют, който беше изчезнал някъде, и след малко той видя черните рогчета на приятеля си, който пристигаше.

— Ян Бибиян, ела с мене! — каза му весело Фют, щом се приближи.

Двамата тръгнаха през полето и нагазиха в нивите, посети с тютюн. Наоколо се разнесе лека упоителна миризма.

— Виж как хубаво мирише! — рече Ян Бибиян.

— Упоително — каза Фют.

— Аз веднъж опитах да го пуша — каза Ян Бибиян, — но след това много повръщах.

— Сега няма. Аз ще ти дам такава хубава цигара, че веднъж само ако потеглиш, никога вече няма да го оставиш.

И Фют показа на Ян Бибиян една лъскава кутийка, пълна с цигари.

— Дай! — каза с жадност Ян Бибиян.

— Не тук! — рече Фют. И като преминаха големите пространства, насети с тютюн, те навлязоха в планинската теснина, откъдето идеше реката.

— Къде? — попита Ян Бибиян.

— Върви и не питай! — каза Фют.

И той поведе Ян Бибиян по една тясна камениста пътека, която водеше право към върха на планината.

Дяволчето вървеше напред бързо и леко, а Ян Бибиян крачеше след него и се мъчеше да не изостава. Ала глинената му глава тежеше и той скоро се умори.

— Да починем, Фют!

— Върви! — каза Фют. Той се обърна, погледна Ян Бибиян и се заля от смях, като видя неговото глинено лице, уморено и изсъхнало, без капка пот по челото.

— Качи ми се! — каза Фют и подложи гръб.

Ян Бибиян възседна приятеля си.

Тогава Фют се понесе със страшна бързина, като скачаше от камък на камък, от скала на скала — леко като перо. След това се вдигна над урвите, над пропастите и полетя във висините като орел.

Ян Бибиян се дършеше здраво за шията му и лекотата, с коятто се носеше във висините, беше му приятна.

Фют слезе на най-високия връх и свали приятеля си.

— Видя ли какво мога? — каза той на Ян Бибиян. — Доволен ли си?

— Доволен съм.

Тогава Фют извади лъскавата кутия, подаде една цигара на Ян Бибиян, запали и той една и, седнали върху меката планинска трева, потънаха в блаженство.

Ароматният дим на цигарата пълнеше с някаква упоителна сладост гърдите на Ян Бибиян. Той жадно и мълчаливо смучеше и гледаше в далечините.

Далече долу той виждаше малкото градче, където живееха родителите му в непрестанна мисъл за него. Слънцето се спущаше зад хоризонта червено и страшно. Там до него беше застанал един тъмен облак, приличен на грозно чудовище с отворена уста, което искаше да глътне тая нажежена топка.

Ян Бибиян гледаше, смучеше цигарата и не усещаше ни страх, ни жал. Сладко зашеметен от упойката на тютюна, лежеше неподвижен и не помисляше ни за градчето си, ни за майка си, ни за нищо. Лек планински вятър милваше сухото му лице, но той не усещаше студенината му.

А Фют лежеше край него и го гледаше с една не много хубава усмивка.